Всичко от литература

литература

• С море в сърцето

  Разказ на Елена Пеева-Никифоридис от Втория национален литературен конкурс за поезия и проза на Община Царево „С МОРЕ В СЪРЦЕТО“. Разказът е включен в сборника със същото название на националния литературен конкурс, в който са участвали 320 творби. В сборника са включени наградените и номинираните стихотворения и разкази. Девет от участвалите разкази са номинирани и са намерили място в сборника.

  

  За един морски разказ са необходими няколко задължителни неща: много солена морска вода, изгреви или залези, а може и двете, обезателно бурно вълнение и клатещ се кораб, в краен случай – лодка. Риби, рибари, моряци – това се разбира само по себе си. Ако на хоризонта намигне два-три пъти фар или прехвърчи случаен гларус, разказът е готов.

  Но ето, че при мен нещата са съвсем различни. Вместо морска вода, вали проливен дъжд. Няма дори звезди на мрачното небе. А за морска буря ще ми послужи студеният есенен вятър. Риби ще има, но изпържени. Действието на моя разказ ще се върти не на голям, люшкащ се кораб, а в една стара турска баня – хамам от XVI век. Героите ми не са моряци, а трима юнаци – български кинаджии. Сега сигурно се питате – от всичко това как ще се получи морски разказ?

  Истинска морска история е тази, в която има капитан. Най-вълнуващият персонаж в морските прикази е именно той. Където има капитан, има усещане за море. Капитан е и моят четвърти герой, при това е от остров Крит и се казва Михалис. Намеквам деликатно за Казандзакис и неговия роман “Капитан Михалис“, но приликите свършват дотук.

  Моят капитан Михалис беше стар приятел с кинаджиите, които бяха дошли в този студен ноември на кинофестивала в Солун. Двамата бяха режисьори, а третият – Борето, сценарист и говорещ добре гръцки. Баба му била гъркиня, родена в едно изчезнало вече от картата селце, високо нейде на Олимп. Цял ден тичала по баирите подир козите, но Бяло море не виждала. И нали наблизо били боговете, те се намесили в съдбата и и я омъжили за рибар от Бургас. Живота си след това тя прекарала на брега на Черно море. Плетяла дантели, учила внуците на гръцки и варила сладко от смокини. Погледнато обективно, все е море, все солена вода бол. Важното е то да влезне в сърцето и да стане част от живота.

  Моите герои се познаваха от години, още когато снимали някакъв филм на остров Крит. Една вечер срещнали Михалис в пристанищната таверна. Той ги почерпил със цикудия (критска ракия) и мохабетът тръгнал сам. На кинаджиите Михалис се харесъл за някакъв кадър. Приличал на олимпийски бог: рус, със сини очи и благ поглед – един морски Хемингуей. Увещавали го дълго, но Михалис не се съгласявал да го снимат. Затова пък ги поканил да му гостуват на яхтата, която се оказала интересна находка за кинаджиите. Тя била изцяло дело на ръцете и душата на Михалис. Строял я 10 години в свободното си време, от неръждаема стомана, тежала 20 тона и имала два мощни мотора “Мерцедес“. Всички дизайнерски и технически решения по нея били дело на дарбата му. Още по-интересна се оказала историята на нейното създаване. “В началото бе Словото“ – така започва Светото писание, но това е грешен превод от гръцки. Верният е: “В началото бе Причината.“ В нашия случай причината била, че една вечер приятел на Михалис го завел в едно хале на пристанището в Ираклион, където имало търг на вещи от конфискуван кораб, който властите заловили да превозва наркотици. Приятелят имал яхта, купена на старо, и все нещо доизкусурявал. Много искал да й сложи и радар. Този, който се предлагал на търга, бил професионален, твърде голям и разбира се скъп. Много се двоумил човекът – хем го искал, хем не му се давали толкова пари. Накрая го купил Михалис. Късно вечерта тръгнали да се прибират. Вървяли, вървяли и спряли да си кажат довиждане. Ръцете на Михалис премаляли от тежестта на радара. Приятелят му благадарил, че взел решението за покупката вместо него, и понечил да си вземе радара. Оказало се, че Михалис го бил купил за себе си. “Ама на теб за какво ти е? Какво ще го правиш, ти нямаш яхта?“ “Ами ще си направя – отговорил Михалис. Колко му е? За разлика от тебе, аз ще започна от радара.” Приятелят помислил, че това е някаква шега. Минали ден-два и пак си поискал радара. Михалис бил непреклонен. В главата му вече се загнездила идеята, а вечер се явявала като мираж в сънищата му. Имал радар и име на бъдещата яхтата – “Мираж.“ И се захванал Михалис на работа, а с приятеля му останали такива само в миналото.
  След таверната кинаджиите продължили на узо на яхтата, под едрите звезди на Крит, и точно тогава решили да вкарат във филма не Михалис, а яхтата. Няколко дена пили, яли и въртяли лентата на палубата. Така се родило приятелството. И ето сега пак са заедно и пият кафе на кинофестивала в Солун. Михалис специално е дошъл от Крит да се видят и тази вечер ще вечерят заедно. Малко е поостарял, пуснал е брада и е облечен с капитанско сако и с още по-капитанска шапка, с нашити по тях много морски етикети. Бил на изложение на яхти в Италия и си купил одеждите оттам. Пустите му италианци, от всеки мъж могат с едно сако и шапка да направят истински капитан!

  Изведнъж заваля дъжд като из ведро. Хората по улиците се разтичаха и напълниха кафенетата и киносалоните на фестивала. Приказката на четиримата се беше усладила и решиха да я продължът в някоя близка таверна, на пресна риба и узо. В момента, в който тръгнаха, задуха студен есенен вятър, който подгони листата по улиците. Вълните от морето и те се разбушуваха и шумно мокреха крайбрежния булевард. Най-близкото заведение се оказа някакъв стар хамам, превърнат в таверна. Вътре ги посрещна собственикът с широка усмивка. Беше се уплашил, че при такова време я дойде, я не дойде някой. Нашите познати се оказаха единствените мющерии тази вечер. След малко масата бе обсипана с морски деликатеси. Нико, така се казваше собственикът, веднага усети, че Михалис е от Крит, защото и той самият беше оттам – от Св. Никола, едно от най-красивите места на острова. Имат си един гален напев в говора, с който критяните се различават от континенталните гърци. От първия момент Нико наричаше Михалис “капитане“ и го обслужваше с всичките салтанати, както се полага. Ах, тези италиански дизайнери! Погледнато обективно, Михалис си беше капитан на своята лодка, имаше си кетап и носеше морето в сърцето си. Около него винаги се чувстваше присъствие на море, на безкрай. Дори и в сините му очи можеше да потъне човек. Нико не позволи на гарсона да обслужва капитана, а сам с удоволствие вършеше това. Така си заслужи правото, след като беше сервирано повече, отколкото поръчано, да свали бялата престилка и да седна на масата. Вдигна наздравица за капитана, че го е уважил тази вечер да вечеря в неговата таверна. Раздумката се проточи до среднощ. Нико споделяше гайлето си с капитана, а именно, че заведението му заема само половината баня. Другата половина щяли да я правят музей. Барба Нико се страхуваше, че музеят един ден ще се настани в цялата баня и на мястото на масите ще се появят стъклени витрини с грънци и мрамори от време оно. Хубаво е да си пиеш узото в хамам от XVI век, но с ръка на сърцето трябва да призная, че мястото е за музей. Както съдбата на кораба в морето зависи от бурята, така и бъдещето на таверната зависише от решението на кметството и археологическите служби. Разбира се имаше и други теми на разговор, които се смесваха с вкуса на рибата и узото. Навън бурята бавно стихваше. Компанията реши да тръгне и да продължи разговора в някой бар, на чаша уиски. Сбогуваха се с Нико, благодариха за вкусната вечеря, а той ги изпроводи до вратата. Докато си вземаше довиждане с Михалис, му каза: “Капитане, моля те, дай ми банята. Не ме забравяй“.

  В бара Борката попита Михалис, какво беше това с банята. “Нико иска цялата баня за заведение“ – отвърна Михалис. “А ти какво общо имаш с хамама?” „О, това е друга история. Това е силата на морето. То може всичко. Аз съм капитан на моята лодка благодарение на италианските стилисти, но ако бях капитан с нашивки, нещо което Нико не забеляза, тогава бяната щеше цялата да е негова“. Борката облещи очи, а Михалис продължи: “Морето за нас, гърците, е всичко: то е в песните ни, в разговорите ни, в душите ни. Морето е в сърцата ни. Ако един капитан реши да поиска нещо, никога не му се отказва. Това от незапомнени времена е така – исканията на капитана се уважават. Истината е, че капитаните знаят какво искат. Ако съм капитан на голям кораб и се застъпя за Нико там, където трябва, молбата ми ще бъде уважена. Капитанът е бог на земята!“

  Същата вечер моите герои изпиха море от уиски. Дойде време да се разделят. “Довиждане, капитане, и да не забравиш банята!“ – каза с усмивка Борката. “Чакам ви догодина с нов филм на фестивала!“ – отвърна Михалис. Прегърнаха се за сбогом и всеки пое по своя път.

  Тази вечер кинаджиите научиха нещо много важно за морето. Те бяха дошли и да търсят сюжет за нов филм на тема “Море“. Разбраха, че морето е силно и на сушата, и че на земята капитанът е равен по ранг с боговете от Олимп. Това се завъртя като идея в главата на Борката, въпреки че тя беше пълна повече с уиски, отколкото с творчески мисли. Щом пристигнаха в хотела, двамата режисьори се отдадоха на божествен сън, а сценаристът отвори прозореца и там, в неговата рамка, се настани част от морето – сънено, притихнало, вечно. Борката взе празен лист хартия и започна да нахвърля сценария за нов филм с работното заглавие „С МОРЕ В СЪРЦЕТО“.

  .

  Елена Пеева-Никифоридис

• Разказвачката на приказки

  Разказ от Христина Мачикян

  

  За първи път чух за нея една вечер, докато с дъщеря ми избирахме коя приказка да й прочета.

  – Не, не искам тази! – капризно бърчеше носле при всеки мой опит. – Искам онази, дето леличката в парка ни я каза!

  Почувствах се абсолютно безпомощен пред непоклатимата детска логика, според която от един баща се очаква да знае всичко. Добре, че в този момент влезе Ема да провери дали Лора има температура, понеже сутринта се чудеше дали изобщо да я праща на градина, страхуваше се, че се разболява.

  Докато се измъквах от стаята, чух, че сега Лора е на мушката:

  – Добре съм, мами, главичката ми мина още в парка, когато онази леличка ни разказваше…

  Няколко дни по-късно, докато вечеряхме, жена ми отново подхвана темата:

  – Днес, като взимах Лора от градина, се заприказвахме с няколко майки. Децата не спирали да говорят за тази жена от парка, дето им разказала приказка.

  – Трябва да е някаква нова атракция в парка – отбелязах. – Във всеки случай ми се струва по-смислено от онези глупави надуваеми замъци…

  Жена ми ме погледна и се засмя:

  – А една от жените разправя такива работи, че да се шашнеш! Предната вечер синчето й се порязало и му била сложила лепенка на ръката. А вечерта, докато го къпела, нямало и следа от порязаното! – поклати глава и въздъхна. – Свързва го с онази жена, разказвачката от парка, понеже се случило същата вечер…

  – Да бе, всякакви ги има… – започнах с мисълта, че жените страшно си падат по такива истории, та затова ги има и всичките тези екстрасенси, врачки и баячки, които аз искрено не можех да понасям.

  Но в следващия момент изведнъж се сетих за Лора – тя също беше споменала, че главичката й била минала, докато жената им разказвала приказката. По леко озадаченото изражение на Ема разбрах, че и тя си е помислила същото.

  – В събота мисля да отидем с Лора – подметна, докато й помагах да разчисти масата. – Любопитно ми е да видя защо толкова се прехласват децата от нея.

  Бях забравил напълно за това, когато в събота вечерта се прибрах след работа. Забелязах, че беше тъмно, и реших, че и Ема може да си е легнала, макар обикновено да ме чакаше до късно.

  Но когато влязох във всекидневната и светнах, я видях да седи, втренчена в мрака отвъд прозореца. Когато се обърна, нещо в изражението на лицето й ме накара да настръхна. Беше ми познато от времето, когато преживяхме най-трудните моменти в живота си…

  Започна да говори преди да я попитам, макар очевидно й беше много трудно.

  – Онази жена, разказвачката от парка… Тя ми разказа за Нора.

  Стиснах зъби, за да не закрещя. Ненавиждах тези, които използваха хорската скръб и слабост, за да печелят от това. Ема беше прекалено разстроена, затова преглътнах гнева си и просто отбелязах:

  – Не вярвам да си се вързала на приказките на някаква…

  – Тя знаеше името й. Започна да говори без да съм я питала… – Ема се отнесе нанякъде, погледът й отново се зарови някъде отвън, сякаш виждаше повече, отколкото можеше да се види в нощната тъмнина. После се обърна към мен и силно стисна ръката ми. – Каза, че Нора е трябвало да си иде, защото е била предназначена за нещо много важно. Но, че един ден ще я видим, защото трябва да ни благодари за това, че сме били с нея в началото на пътя й.

  Гневът ми се беше трансформирал в огромна бодлива буца, която дереше стомаха ми и ми пречеше да дишам. Бях така заслепен от ярост, че изобщо не знам как успях да забележа лицето й. Излъчваше такова кротко, смирено блаженство, че грееше със собствена светлина. Усетих как мускулите ми се отпускат, и без да мога да промълвя и дума, просто я притиснах към себе си.
  Нора се роди преди малко повече от седем години и остана с нас едва осем месеца. Една сутрин Ема ме събуди с обезцветено лице и със също толкова безцветен глас ми каза, че не може да събуди бебето ни. Разбрах, че няма да се събуди, щом я видях в кошарката, а може би още преди това от начина, по който Ема изрече тези думи…

  Всички казаха, че се случвало с деца под една година, без видима причина, без да става дума за някакво заболяване. Наричало се синдром на внезапната бебешка смъртност и не бивало да търсим вината в себе си. Но въпреки това, въпреки разговорите, които проведохме и помежду си, и с купища специалисти, си давах сметка, че живота ни вече никога няма да бъде същият. Страхувах се, че ще изгубя и Ема, която все повече се затваряше в непробиваем пашкул на страдание и вина.

  Появата на Лора три години по-късно беше нейното възкресение от ада на болката и нашето спасение. Лора беше още малка, за да й разкажем за тази загуба, но бяхме решили да го направим, когато порасне. По някакъв неоспорим природен закон и двамата с жена ми чувствахме, че Нора винаги ще бъде част от живота ни, въпреки че вече не е с нас.

  Бях твърде объркан, за да мога да реагирам адекватно на разказа на Ема, отнасях се крайно скептично към всеки намек за общуване с отвъден свят, но за момента усетих, че тя има нужда от тази утеха. А по някакъв начин това нейно усещане се предаде и на мен.

  Междувременно за странната жена от парка започвахме да чуваме все по-често. Една от нашите съседки – възрастна жена със заболяване, което не й позволяваше да излиза често от къщи, със сълзи на очи ни разказа как след като послушала разказвачката заедно с дъщеря си и малкия си внук, внезапно се почувствала много по-добре. Вече пазарувала сама и дори не се нуждаела от придружител. Колежка на Ема споделила, че се омъжила отново и била невероятно щастлива. Странното било, че младоженецът бил бившият й съпруг, с когото се разделили след тежък развод преди две години, а децата им не можели да се нарадват, че всички отново ще са заедно.

  Аз продължавах леко да се дистанцирам от цялата тази еуфория. Но когато мой близък приятел ме срещна и ми разказа как се е сдобрил с родителите си, с които беше прекъснал всякакъв контакт още като ученик, само защото завели с приятелката му детето й да слуша приказка в парка… заинтригувах се истински. В началото приех думите му с недоверие, но начина, по който самият той преживяваше цялата история в момента, в който ми я разказваше, ме развълнува дълбоко.

  Особено силно впечатление ми направиха думите му, че докато уж разказвала приказка на децата, сякаш през цялото време говорела на него. Без съмнение това беше най-странното нещо, което някога бях чувал, затова, учудващо дори за мен самия, в края на деня тръгнах към парка.

  Малко преди да навляза в него обаче си дадох сметка, че това не беше най-доброто решение. Небето беше притъмняло, въздухът тежеше с онова особено усещане за приближаваща буря и някъде далеч вече се чуваше нейният тътен.

  Помислих си, че в такова време в парка едва ли ще има някой, но вече беше късно да се връщам. Така че реших да поогледам набързо наоколо и да се измъкна преди бурята да връхлети. А тя постепенно набираше сили, вятърът оплиташе клоните над мен и подхвърляше шепи листа в лицето ми. Нямаше никакъв смисъл от разходката ми по пустите алеи, вече бързах да изляза от парка, за да извикам такси, когато я видях. Седеше на една от пейките под голямо дърво на самата алея и сякаш не забелязваше започващата буря. Дори по някакъв необясним за мен начин изглеждаше като естествена част от нея, сякаш мястото й в този момент не би могло да бъде другаде, освен на тази стара, каменна пейка. Тръгнах към нея, когато небето над мен се разцепи, оглуши ме и в следващия миг се стовари върху мен с цялата си тежест.

  Болката дойде по-късно, когато започнах да възвръщам сетивата си. Всяка моя клетка беше заредена с нея, смазваща и мъчителна до невъзможност. Нямах сили да я преборя, щеше ми се да се върна в онова безметежно състояние на безтегловност отпреди малко, когато почувствах как тя постепенно се стопява. Напускаше тялото ми бавно и като че ли с неохота, а на него сякаш му трябваше време да осъзнае това.

  

  Първото, което видях, когато най-сетне прогледнах, беше лицето на жена на неопределена възраст. Можеше да е и на двайсет, и на осемдесет години. Но не това ме впечатли най-много. Най-силно ми въздействаха очите й. Не бих могъл да забравя тези очи никога, огромни и сини. Можех да преброя златистите петънца в тях, които ги правеха сияйни като никои други.

  – Нора… – прошепнах. Видях как усмивката бавно озари и тях, и лицето й, почти усетих ръката й на лицето си. Дъждът се изля изведнъж, със силата на водопад, студен и непрогледен. – Нора!

  Продължих да крещя името й, защото вече бях сигурен, че това е тя, но дъждът ми пречеше да я видя. Тичах наоколо и я виках, докато в един момент не осъзнах, че дъждът почти е спрял, а аз седя на пейката, на която бях видял нея. От дървото зад пейката стърчаха зловещи, черни остатъци, а самата пейка беше полустопена в единия край. Беше ясно, че е паднал гръм, а аз съм бил почти в центъра му. Не разбирах как изобщо съм оцелял.

  Усетих, че приличам на удавник, чак когато шофьорът на таксито направи някаква забележка по повод съвършено мокрите ми дрехи. Така се и чувствах, но това престана да ме интересува в момента, в който забелязах тъмните прозорци у дома. Къде бяха моите момичета? Ема ми беше казала, че днес по обяд ще закара Лора на рождения ден на синчето на наше приятелско семейство. Намираха се във вилата си, на двайсетина километра от града, така че досега двете трябваше да са се прибрали. А и Лора избягваше да шофира по тъмно, особено при лошо време като това днес.

  Докато вадех телефона да й позвъня, тревогата ми избута на заден план всичко останало, но още преди да намеря номера й, чух как колата ни влезе в двора.

  – Тате, тате! – Колата още не бе спряла напълно, когато Лора изхвърча отвътре, силно развълнувана. – Познай кой пътува с нас до центъра?! – И понеже това явно беше риторичен въпрос, а и нямаше търпение да ми каже, продължи на един дъх – Разказвачката от парка!

  Хвърлих недоумяващ поглед към Лора, но тя изглеждаше объркана не по-малко от мен, а и страшно изтощена. Чак когато сложихме Лора в леглото, тя ми разказа какво се е случило.

  Приятелите ни й предложили да изчакат бурята да отмине, но тя искала да се приберат навреме, а и се надявала да успеят да изпреварят лошото време. Пороят ги застигнал на шосето под главния път за града. Въпреки че дъждът правел пътя почти непрогледен, забелязала, че се е образувало свлачище и колата няма как да продължи. Назад също било късно да се връща, отвсякъде се сипели каменни отломки. Изпаднала в паника, защото колата била като в капан, още повече, че пътят започнал бързо да се наводнява. Сетила се, че малко по-надолу има черен път, който също излизал на централния, но предположила, че той вече се е превърнал в блато.

  – И тогава изведнъж тя се появи до колата, ей така, от нищото – Лора ме погледна объркано, а после обгърна раменете си с ръце, сякаш й стана студено. – Попита ме дали мога да я закарам до града, а аз само й кимнах, вместо да й посоча очевидното – че пътят е в плачевно състояние… Отзад Лора хленчеше, май се беше изплашила. Тогава жената се обърна към мен и се усмихна, а после погледна назад към Лора, и започна да й говори… В този момент изпитах огромно облекчение, напрежението ми изчезна, още не знаех какво става, но когато погледнах напред… – спря, за да си поеме дъх, вълнението й идваше в повече. – Няма да повярваш, аз също не вярвах на очите си, но… пътят беше съвсем чист. Камъните, водата, клоните… нямаше и следа от тях. Беше толкова странно, толкова неочаквано, че не смеех да потегля… а отзад Лора вече се смееше на нещо, което жената й разказваше. Дори не помня как стигнахме града, бях като в безтегловност, по едно време тя поиска да слезе и ми благодари. Почудих се дали всъщност аз не трябва да й благодаря, макар че беше лудост да си мисля, че тя е освободила пътя… Но кой го направи тогава? Не знам. Знам само, че когато слизаше от колата Лора я попита как се казва, а тя се обърна, погледна ме право в очите, и отвърна: „Нора“. И тогава наистина видях, че това беше тя. По-различна, много по-различна, но въпреки това беше нашата Нора. А после изчезна така, както се беше появила… Възможно ли е, възможно ли е? – зашепна тя, а аз чак тогава разбрах колко силно я държа в прегръдките си.

  Със сигурност след всичко преживяно не аз бях човекът, който можеше да даде най-точният отговор на този въпрос. Но вече подозирах, че възможното е много повече от това, което предполагаме…

  На другата сутрин бях толкова зле, че се измъкнах от леглото колкото да разбера, че трябва да се върна пак в него. Мокрото ми приключение, в съчетание с останалите преживелици, изискваха известно физическо възстановяване, така че следващите няколко дена се наложи да остана в къщи.

  Но мисълта за жената от парка не ме напускаше нито за миг, така че щом се почувствах по-добре, веднага поех нататък. Беше приятна сънлива утрин, когато минах по централната алея, все още беше рано, за да има много хора. Задминаха ме няколко души, тичащи за здраве, две възрастни дами и един мъж разхождаха кучетата си, въздухът ухаеше на зелена свежест. Но тази, която търсех, я нямаше никаква.

  Чудех се дали да не се връщам, когато видях, че случайно съм се озовал пред къщичката на пазача. Вратата се отвори в момента, в който бях почти пред нея, и отвътре излезе възрастен мъж с димяща чаша в ръка. Погледна ме строго:

  – Търсите ли някого?

  Смутих се от неловката ситуация, в първия момент дори не знаех какво да му кажа.

  – Извинете, не исках да ви притесня… – започнах несигурно. – Имаше тук една жена, разказваше приказки на децата… Чудех се къде мога да я намеря.

  Той ме погледна навъсено под рунтавите си вежди.

  – Аааа… за разказвачката ли питаш? – кимна ми с глава да го последвам. Встрани от къщичката, на един от осветителните стълбове, видях некролог. Сърцето ми прескочи няколко удара и май ми е проличало, защото човекът ме изгледа съчувствено. – Да не си й роднина? Мислех, че си няма никого, все беше сама…

  – Как… знаете ли как се е случило?

  – Абе, лоша работа – махна с ръка той. – Колегата я намерил на сутринта след онази буря преди няколко дена, била на ей онази пейка там – посочи надолу по алеята. – Сигурно е била заспала и не е усетила мълнията. Виждаш ли дървото? Като клечка кибрит го е изгорила, а пейката половината е стопена. Страхотия!

  Познах мястото веднага. Пейката, на която бяхме с нея, изгорялото дърво…

  – Абе, странна жена беше, май не беше съвсем в ред, обаче пък наистина умееше да разказва… – продължи да говори старецът. – Колегата май я смяташе за нещо като екстрасенс, разправяше, че откак веднъж завел внука си да слуша приказките й, болките в коляното му напълно изчезнали…

  Не помня как съм излязъл от парка, пред очите ми през цялото време беше лицето й. Не, не онова статично лице от некачествената черно-бяла снимка на некролога й, а лицето на жената-дете с очите на нашата Нора. Не можех да се отърва от усещането, че ще я зърна някъде наоколо, неочаквано, точно както я бях видял онази вечер. Спомних си думите на Ема: „Каза, че Нора е трябвало да си иде, защото е била предназначена за нещо много важно. Но, че един ден ще я видим, защото трябва да ни благодари за това, че сме били с нея в началото на пътя й…“

  Беше го направила.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Христина Мачикян e родена в Пловдив. Завършила е музикално училище, след което Музикалната академия в родния си град. Понастоящем преподава пиано в Музикална школа в Кърджали, където живее от доста време. Христина пише от дете – повече поезия, а опитите й в прозата са започнали преди няколко години. Нейни творби са публикувани предимно в литературни сайтове, има и публикации в печатни литературни издания. Още произведения на Христина Мачикян могат да се видят в сайта „Откровения“.

   

   

• Заръка

  

  .

  .                                         На сина ми Богдан

  Не смогнaх, сине, влог дa ти нaпрaвя.
  Отгледaх те с кaквото припечелвaх.
  Съдбaтa, сaм ще видиш, е корaвa,
  но дръж високо мъжкото си чело.

  Не сгъвaй крaк пред никой и пред нищо.
  Дървa зa зимaтa дa си нaбaвиш,
  че дом не стaвa къщa без огнище.
  И още: стaр другaр дa не остaвяш

  пред входнaтa врaтa дa мръзне в мрaкa,
  дошъл зa хляб, съвет или утехa,
  по къснa добa пътищa пресякъл,
  с нaметнaтa нaдеждa, вместо дрехa.

  Нa доблест ми се ще дa те нaучa,
  и зa товa ти пишa днес зaръкa.
  Изрaснaх без бaщa, тaкa се случи,
  къде в щaстливи дни, къде сред мъкa…

  И често в тишинaтa си зaслушaн,
  дочувaм сякaш дядовите мисли:
  ще можеш дa зaспиш под всякa крушa,
  когaто имaш, сине, съвест чистa.

   

  Димитър Никифоров

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  *Още от същия автор – вж. тук.

  .

• За романа „Метаморфоза“ на Хасан Ефраимов

  „Те го знаеха… Само че не стояха със скръстени ръце, а подготвяха промяната.
  И само каква промяна подготвяха.
  Метаморфоза, както беше казала Буржоазката. Даже по ирония на съдбата и те използваха същата дума – Метаморфоза.
  Вече знаех как ще падне системата.
  Гадните гъсеници се увиваха в пашкули. Щяха да претърпят промяна и да се превърнат в безжизнени какавиди, и след време, в един хубав слънчев ден, щяха да излетят като прекрасни пеперуди, които щяха да блестят с всички цветове на дъгата. Тези пеперуди нямаше да имат нищо общо с гъсениците и всички щяха да се възхищават на красотата им. Или поне никой нямаше да забележи, че носят същите души и са се променили само външно.
  И пеперудите щяха да притежават огромно оръжие… Огромно оръжие, с което щяха да тероризират цялата страна… Щяха да накарат всички да се превърнат в послушни кукли на конци… и да изпълняват всички техни желания… За да се запази в тайна срамът им…
  Притежаваха досиетата… Те бяха огромното им оръжие… Изнудването… рекетът… страхът от истината бяха огромното им оръжие.
  Няма да има никаква революция.
  Няма да има никаква гражданска война.
  Щеше да има Метаморфоза.
  Гъсениците щяха да излъжат всички.“

  Из романа „Метаморфоза“

  

  Един много интересен автор, д-р Хасан Евраимов, издаде първия си роман, наречена „Метаморфоза“. В тази публикация представяме на вниманието на читателите няколко откъса от книгата, както и един отзив за нея. Авторът д-р Евраимов е завършил Медицинския университет във Варна и е специлизирал „Акушерство и гинекология“ в Медицинския университет в София. Работи като акушер-гинеколог в Добрич. Преди да напише романа „Метаморфоза“, е написал много разкази. Част от тях ще влязат в негова втора книга, сборник с разкази, която се подготвя за издаване.
  

  Редактор на „Метаморфоза“ е Роза Василева, художник на корицата – Филиз Тинджарова. Книгата е издадена от издателство „Ковачев“ – Силистра и е била представена през май т.г. в Добрич. Тя може да бъде закупена на книжното пазарче срещу кино „Родина“ в Добрич, както информира регионалното издание Dobrich News. Книгата може да се поръча и чрез лични съобщения на профила на автора във Фейсбук.
  

  Ето част от това, което пише за „Метаморфоза“ редакторката на романа Роза Василева (целият отзив можете да прочетете в края на публикацията – б.р.):

  „Метаморфозата е за пеперуденото поколение в държава на насекоми, които, благодарение на личните си качества са станали проводници на непоправимо зло в обществения живот. Това е самопричинено непълнолетие на човека, който изгубва себе си преди да съзрее.
  Легендите гласят, че всеки демон може да бъде победен, стига да се изправиш срещу него с ясен поглед и чисто сърце. Преобразяването е вид завръщане към човешкото. В обърканата ценностна система демони сме ние самите, защото според митовете боговете управляват небето, а демоните, подчинени на боговете, управляват хората. Илюзорната представа за метаморфозата е, когато си мислим, че нещата се променят, а всъщност те само се преобразуват. „За лидерите с болни мозъци и комплекси нормалните човешки ценности не важат” – казва авторът. Една книга за нечистия дух и астралната същност на човека, за обсебващата сила на властта и материалното, за странната симбиоза между демоничното и патологичното и за голямата идея, че е нужна постоянна битка за освобождаване от демоничните енергии. Книга за отхвърленост и вина, страхове и кошмари на века – силни, призивни слова за опазване на човешкото и душата. И планове, много планове, подмолни сметки на шепа велможи. Жива остава волята за съпротива срещу опитите да бъдат убити здравите корени на доброто, на човешкото, да се преосмислят грешки и вини, страсти и разочарования през призмата на съзидателното.“

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  .

  Из глава 1. МЕДИЦИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ

  Множеството, насъбрано на двора, започна лека-полека да влиза през тежката дървена врата, с напукана боя, която винаги се блъскаше със страхотен трясък и издрънчаване на стъклата.
  Този път, обаче, бяха предвидливо я подпрели с парче от бордюр.
  – Аре, брато, да се намърдваме и ний – каза с въздишка моят приятел.
  – Не искам да се намърдвам.
  – Как така, не искаш да се намърдваш, нормален ли си? Още от първия ден.
  – Ей, колеги, ще има проверка, да знаете – подхвърли един забързан дангалак с птича глава, който беше подочул, че не искам да се намърдвам.
  – Ти пък откъде знаеш? – не се въздържа Славко.
  – Ами… винаги има!
  – Той е Вечният студент – подхвърли някой след нас, като грубо ни изблъска.
  Дангалакът с птичата глава се обърна самодоволно назад като чу тези думи и ни удостои с най-презрителната усмивка на света, за съществуването на която никога не ми беше идвало даже и наум.
  – Ей, колега, чакай малко – изтича Славко след Вечния студент. – Кой курс си?
  – Първи – отговори непринудено той.
  – Как първи! Нали си Вечният студент.
  – Ами… да, и за това съм първи курс.
  – И откога си студент?
  – Не помни вече – подхвърли с насмешка един стажант-лекар, на когото му оставаха сигурно само няколко изпита, за да може да махне думата „стажант“ от думата „лекар“. – Но аз като бях първи курс, той пак беше първи курс.
  Славко остана като в небрано лозе.
  – Добре е човек да познава такива индивиди – измърмори той, когато го настигнах.
  Аз все пак промених мнението си и реших, че е по-добре да не се набивам на очи още от първия ден, и сякаш нямаше да е зле да се намърдам на откриването.
  – Ей, брато, дано да сме в една група – каза Славко по пътя към аулата.
  “Дано да не сме в една група” – помислих си аз, но не го изрекох на глас, макар че с моя късмет, сто процента бях сигурен, че ще сме в една група.
  – В краен случай можем да подадем молба до учебен отдел, за да ни натаманят в една група.
  – Е… няма да има нужда – успокоих го аз. Но той не схвана иронията.
  Аулата беше претъпкана и никой не правеше проверка. Усетих се прецакан. Едвам успяхме да си проврем главите през вратата.
  Някакъв изискан и побелял другар беше застанал на трибуната и говореше за заслугите на БКП за развитието на здравеопазването в Народна Република България и как поради заслугите именно на тази партия, здравеопазването ни било на световно ниво, за разлика от времето, когато тази партия не е управлявала и здравеопазването ни било под всякаква критика, някъде даже след последно място на света.
  – Ректорът…  – уведоми ме Славко.
  После изисканият другар, който се оказа, че е Ректорът, продължи да говори за хуманността на професията, която сме си избрали, и как ние трябвало да оправдаем доверието, което ни гласувала Партията, и да направим така, че още повече да издигнем Партията и здравеопазването в НРБ.
  Не помнех някой да ми е оказал доверие, но си замълчах тактично, защото тези, които не си замълчаваха, пасяха овците и патките на село, а аз не исках да съм от тях.
  Мястото, което бяхме заели, не се хареса на Славко. Извинявайки се, той започна да си проправя път през навалицата, за да достигне до по-добър изглед към трибуната, а и на първите редове бяха доцентите и професорите, които той много държеше да го забележат още от първия ден.

  .

  Из глава 2. ГРУПАТА

  …Най-голям интерес в групата ми предизвикваше едно същество от женски пол, което беше самото съвършенство. Като я видях, веднага повярвах в доводите за започване на Троянската война – нещо, в което учителката ми по литература в гимназията не можа да ме убеди никога, колкото и да се мъчеше.
  Съществото от женски пол имаше най-дългите и изящни крака, които бях виждал някога. По тях никъде не се забелязваше и следа от кривина. Тези крака започваха от най-хубавото седалище на света, което не можеше да бъде изваяно от нито един скулптор, на колкото и уискита да беше, и колкото и развинтена фантазия да имаше той.
  Кръстът й, бях сигурен, че ще се пречупи на две, ако само я докосна.
  Гърдите й бяха идеално оформени. Върху тях небрежно падаше дългата й черна и невероятно лъскава коса.
  Когато вървеше, го правеше с такива плавни движения, които сякаш ми навяваха усещането, че гледам как се носи платноходка по спокойните вълни.
  Осъзнах, че почти се влюбвам в нея.
  – Братчед…, почти се влюбих в тая женска – изръси Славко.
  – В Хубавата Елена ли?
  – Така ли се казва?
  – Изглежда точно като нея. . .
  – Като коя Елена, бе?
  – Оная, дето беше в „Г“ клас – изклатих го аз, но той не се усети.
  – В „Г“ клас нямаше Елена – продължи Славко, след кратко размишление.
  – Стига с тая Елена, бе – срязах го накрая аз.
  При тези думи, казани от мен на по-висок глас, всички се обърнаха отново към нас.
  Интелигентът започна отново да се кикоти. Партийният секретар и Секретарката само дето не ме убиха с поглед, но се въздържаха от забележка, а Хубавата Елена, даже ме удостои с най-пренебрежителния поглед на света.
  Странно защо, но ми стана много хубаво от този поглед.
  Когато очите ни се срещнаха, усетих как премина ток по цялото ми тяло.
  Освен мен и Славко, в хубавата Елена бяха се влюбили и Интелигентът, и Партийният секретар, а също така и Вечният студент, и колегите от съседната група. Също така в нея бяха се влюбили и колегите от останалите групи в потока и всички колеги от мъжки пол в Университета, а също така и перверзният асистент по анатомия, който се обличаше като хомосексуалист и се държеше като такъв, и на всяко упражнение повтаряше, че при мъжете големината на онази работа била правопропорционална на големината на стъпалото. Изглежда нямаше мъж, който да не е влюбен в нея.
  Реших, че конкуренцията е сериозна и че нямам никакви шансове за успех.
  “Твърде е хубава, за да я имам… И ако случайно някой ден стигне до мен, задължително трябва да се откажа, защото нищо хубаво не стига до мен, а ако стигне, значи не е толкова хубаво” – зарекох се аз.
  Една минута преди да започне упражнението, в кабинета влезе Давид на Микеланджело.
  Когато се появи на вратата, всички разговори заглъхнаха.
  Беше висок около 185 см, облечен с костюм от Кореком, с обувки най-вероятно от крокодилска или питонска кожа, а възможно дори и от динозавърска. Русият му перчем беше обърнат небрежно на една страна. Притежаваше най-сините очи, които бях виждал някога, и най-красивото лице на света. По цялото му тяло не се установяваше никакъв недостатък. На лицето на Давид беше изписано пълно пренебрежение към всичко на този свят.
  Влизането му предизвика интерес даже у Хубавата Елена. Тя остави драсканиците си, с които се занимаваше през цялото време, вдигна глава и погледна към него с искрящи очички.
  Давид не поздрави никого. Нещо повече – той даже не погледна никого. Мина покрай нас като че ли не съществувахме, а ако съществувахме, най-вероятно в очите му изглеждахме като някаква нежива материя.
  Давид не удостои с никакво внимание дори Хубавата Елена.
  Тя, която беше свикнала навсякъде да бъде център на внимание, не можа да понесе този факт.
  Гневът, който се изписа на лицето й, беше достатъчен за да унищожи няколко Наполеонови армии.
  – Ега ти въздухаря – не издържа Славко. – Държи се така, като че ли половината Варна е негова.
  – А, ти откъде знаеш, че не е? – апострофирах го аз.
  В кабинета влезе с трясък един индивид на около петдесет и няколко години, който изглеждаше като Тиранозавър Рекс в разгара на атака, точно в момента преди да хване жертвата.
  – Сатъра… – изрекох аз към Славко.
  – Сатъра… ? – развика се той.
  – Сатъра ще видиш на изпита – отговори Тиранозавърът…

  .

  Из глава 18. ВОДАЧЪТ НА ГЛУТНИЦАТА

  …Тръгнахме в студената зимна нощ. През цялото време си мислех за уплашения старец, останал далеч зад нас и нямащ нищо общо със страшния диктатор, който си мислех, че е.
  “Човешкият страх е по-лош от животинския“ – сетих се отново за думите на чичо Мони и си ги повтарях по целия път обратно до Варна.
  Живков се страхуваше. Разбрах това добре. Много добре знаеше, че идва краят му.
  Като си легнах, сънувах гъсеници. Много гъсеници.
  Пълзяха навсякъде. Улиците бяха пълни. Беше пълно и леглото ми.
  Исках да извикам, но се усещах само как си отварям устата, без да мога да произнеса и звук.
  Гъсениците плюскаха. Задавяха се от ядене. Участваха във вселенско пиршество, а храната падаше отстрани от устата им. Накрая така се оядоха, че не можеха да се обърнат на една страна.
  – Ха-ха-ха…  – хилеше се отстрани диктаторът Живков.
  После спря да се хили, защото се уплаши, че ще изядат и него.
  Гъсениците продължаваха да нагъват, като за последно. По едно време една тлъста гъсеница се доближи до мен и тогава видях, че е с лицето на чичо Мони.
  – Яж, сине, яж, това е наше свещено право – викаше той.
  После гъсениците почнаха да се увиват в пашкули. Превърнаха се в безжизнени какавиди и така останаха дълго време.
  Като че ли по зададен сигнал от какавидите започнаха да излитат пеперуди.
  Хората гледаха пеперудите и им се радваха. Бяха толкова много, че даже затъмниха слънцето.
  – Това не са пеперуди, а гадни гъсеници – се усетих да викам.
  Но никой не ми обръщаше внимание.
  – Какви гъсеници сънуваш, момче, не виждаш ли, че това са прелестни пеперуди – смъмри ме един старец.
  – Нима не виждате гадните гъсеници – продължавах да викам. – Душата им… Душата им… Тя е същата…
  Но отново никой не ме чуваше.
  – Това е метаморфозата – обади се Буржоазката.
  После се появи отнякъде баща ми, а на челото му имаше огромен надпис на който пишеше “Анархист“. Стоеше както винаги невъзмутим. Доближи се до мен, прегърна ме за пръв път през живота ми и каза:
  – Не се коси, сине, робите си заслужават съдбата! Нека гъсениците ги изядат!
  Той се обърна и си тръгна, а аз чак тогава забелязах, че на челото му, всъщност пишеше ”Смъртник”.
  – Тате…, тате… – извиках след него, но той не ме чу и навлезе в рояка с пеперуди. Те го накацаха и скоро го покриха, така че вече не можех да го различавам.
  – Агънцето винаги ще бъде изядено от вълка – обади се за капак и Дейвид. – Това е природен закон.

  Те го знаеха… Само че не стояха със скръстени ръце, а подготвяха промяната.
  И само каква промяна подготвяха.
  Метаморфоза, както беше казала Буржоазката. Даже по ирония на съдбата и те използваха същата дума – Метаморфоза.
  Вече знаех как ще падне системата.
  Гадните гъсеници се увиваха в пашкули. Щяха да претърпят промяна и да се превърнат в безжизнени какавиди, и след време, в един хубав слънчев ден, щяха да излетят като прекрасни пеперуди, които щяха да блестят с всички цветове на дъгата. Тези пеперуди нямаше да имат нищо общо с гъсениците и всички щяха да се възхищават на красотата им. Или поне никой нямаше да забележи, че носят същите души и са се променили само външно.
  И пеперудите щяха да притежават огромно оръжие… Огромно оръжие, с което щяха да тероризират цялата страна… Щяха да накарат всички да се превърнат в послушни кукли на конци… и да изпълняват всички техни желания… За да се запази в тайна срамът им…
  Притежаваха досиетата… Те бяха огромното им оръжие… Изнудването… рекетът… страхът от истината бяха огромното им оръжие.
  Няма да има никаква революция.
  Няма да има никаква гражданска война.
  Щеше да има Метаморфоза.
  Гъсениците щяха да излъжат всички.

   

  Из глава 10. БУРЖОАЗКАТА

  …След това, по някое време, се появи Шлифера с ехидната си усмивка, всъщност усмивката май беше на Вечния студент, вече не помня. И без това те бяха еднакви. После лицата им се сляха и се получи едно общо лице.
  – Какъв е този изрод? – си казах и почнах да викам, но никой не ме чуваше.
  Изродът продължаваше да се усмихва ехидно.
  После Шлиферо–Вечният студент хвана младия човек от снимката.
  Младата жена и момиченцата останаха с протегнати ръце след него.
  Крещяха ужасно.
  Изродът Шлиферо–Вечен студент накара младия човек да коленичи.
  Свали ципа на мръсния си шлифер.
  Отровнозеленият му пуловер целият беше в кървавочервени петна.
  Разкопча кобура и извади пистолета си.
  Опря го в главата на младия човек и му пръсна черепа.
  Жената и момиченцата крещяха.
  Крещях и аз.
  Изродът продължаваше да се усмихва ехидно.
  После се присегна и хвана по-голямото момиче.
  Пръсна му главицата и на него.
  След това същата съдба последва и малкото момиченце.
  Лицето на младата жена от снимката посърна и на негово
  място се появи лицето на старата госпожа.
  Тя вече не крещеше, а само стоеше и гледаше с тъжен поглед.
  Аз продължавах да крещя:
  “Какви изроди сте вие, какви… изроди… ?”
  Но вече не ми беше останал глас, а само стоях с отворена уста.

   

  Из глава 24. НАЧАЛОТО НА КРАЯ

  – Знаеш ли какво става с победените? – попита след малко той.
  Аз нищо не отговорих, защото знаех, че въпросът е риторичен.
  – Победителите взимат всичко – отговори си той сам. – Скоро при нас ще остане цяла една икономика безстопанствена. Заводите няма да са на никого. Фабриките…, за каквото се сетиш. И победителите ще вземат всичко. До последната стотинка.
  Ще дойдат и ще ни поробят. Ще ни поробят икономически. Ще си мислим, че сме свободни, но всъщност ще работим за тях.
  Никой вече не иска земя. Земята не струва нищо. Тя е само една пръст и трябва да се копае. Вече всеки иска робите, които живеят на нея…, искат робите да си я копаят сами и направо да им вземат парите.
  Ще дойдат наготово разни дебилни англичани със зачервени от алкохола лица, разни шваби с бирени шкембета, разни жабари и пияни скандинавци. Цялата паплач на света ще се изреди. А ние ще стоим в поза партер, наведени и разкрачени. Ще твърдят, че ни носят свобода и демокрация, а всъщност единствено ще ги интересуват природните ни богатства и най-голямото ни богатство – нашия труд.
  – Фабриките нали са на народа, чичо Мони – изтърсих аз.
  – Народът! – изсумтя той. – Народът не е нищо. Народът е една празна нула. Той е овче стадо, а ние сме пастирите му. Какво представлява един народ? Стадо овце, затворени в една определена територия. Това е държавата. А след оградата други пастири са си заградили своя територия с други овце. Така целият свят е разделен на кошари, които се наричат държави.
  Държиш овцете там и ги храниш. Гледаш да не ги храниш наготово обаче, а ги караш да работят. Да си заработят храната. После ги доиш, стрижеш ги. Колиш ги за месо. И през цялото време ги плашиш с вълците, за които им казваш, че са от другата страна на оградата. За да слушат! Постоянно им разправяш, че те са най-хубавите овце на света, с най-хубавата вълна, с най-хубавото мляко и с най-хубавите агънца. Защото те трябва да вярват в нещо, за да не подивее стадото преди заколение.
  Лъжеш ги…, лъжеш ги, че ще получат сочна и зелена трева, докато ги храниш със суха слама. И те нагъват сламата, надявайки се на сочната трева, защото са овце. Продължаваш да им пълниш главата с обещания и те дотолкова почват да вярват в приказката за зелената трева, че почват да свикват със сламата. Така можеш да ги храниш със суха слама цял живот, стига да продължаваш да обещаваш, че ще получат зелената си тревичка.
  За какво му са на народа пари? За какво са му фабрики? Та той не знае какво да прави с тях.
  – Ами… ще подобрят начина си на живот – отвърнах аз.
  – Ще го подобрят…, грънци – изтърси чичо Мони и после продължи отново: – Ако им дадеш пари, голяма част от тях ще се напият вечерта. Ще се напият и следващата вечер. И всяка вечер след това, докато не свършат парите. Като се приберат в къщи, ще набият жените си и децата. На следващия ден ще спят и няма да работят.
  Друга част ще ги пъхнат във възглавници и в буркани, защото не знаят какво да ги правят, и по този начин ще ги изкарат от обращение.
  Трета част ще хукнат по екскурзии, за да гледат разни камъни. Ще ахкат колко са хубави, ще въздишат и ще харчат мангизи. Ще харчат, ама ако им дадем. Сякаш у нас няма камъни. У нас също има, но онези са се изтарикатили да ги сложат един върху друг.
  За какво да даваме пари на такива? Затова ще им се дава, колкото да имат за хляб, че и малко по-малко. Никога не трябва да им се дават пари за пасти. За пастите те трябва да мечтаят, за да имат стимул да работят, за да могат да си купят пасти на празник…
  – Ха– ха– ха…– изхилих се аз. – Затова ли има празници?
  – Естествено, за какво иначе. Овцете трябва да знаят, че на празника ще ядат зелена тревичка, разбира се, ако си я платят.

   

  Из глава17. ПСИХОПАТИТЕ

  …Лицето на Ваня помръкна изведнъж. Тя отпи от виното и после се обърна към мен.
  – Наистина ли не ме обичаш? – попита тя.
  После като видя, че не й отговарям, продължи:
  – Аз се влюбих в теб… Винаги съм си мечтала за такъв мъж като тебе… Сънувала съм те безброй нощи… Представяла съм си… Вземи ме…, изяж ме…, вземи и душата ми…! Ако искаш, убий ме…, но не искам да живея без теб…
  – Ваня – прекъснах я аз. – Ти си само моя квартирантка. Не забравяй това…! Не забравяй, че те довлякох пияна от един бар! Ако не беше ти, щеше да е някоя друга. За мене беше без значение коя. Такива като тебе са минавали стотици…, даже не им помня имената. Поканих те да живееш при мен, защото те съжалих, в момент на слабост… Не исках да те оставя на улицата. Но можеш да си тръгнеш, когато решиш. Аз не те задържам. Обещах ти, че ще имаш подслон и повече няма да мислиш за пари. Ако си съгласна, остани, ако не, пак ти казвам, може да си тръгнеш по всяко време! Но не се опитвай да ме обичаш, защото аз вече никого не обичам и не искам никой да ме обича.
  – Защо си станал такъв? – проплака Ваня. – Ти не си такъв, само се правиш на такъв.
  – Не бях такъв, но вече съм. Вече не ми пука за никого. И за тебе не ми пука. Просто те съжалих в момент на слабост… Всеки, на когото се доверих, заби нож в гърба ми. Затова повече не се доверявам на никого… Няма да се доверя и на тебе, защото и ти рано или късно ще ми забиеш нож в гърба.
  – Никога не бих го направила…
  – Всички така казваха и и въпреки това го правеха.
  – Но аз…
  – Не казвай нищо повече, Ваня! – прекъснах я грубо. – Обясних ти условията. Ако искаш остани, ако искаш си тръгвай, все ми е едно! Отдавна на жив човек не се радвам, а за умрял не плача.
  Ваня избухна в сълзи.
  От съседните маси и сервитьорите започнаха да ни гледат с любопитство.
  Може би прекалих и се държах доста грубо с момичето, но ми беше все едно. През цялото време пред очите ми беше Прокурорката и как Фотото прегръщаше нежното й дребно телце с огромните си космати ръце. Сърцето ме болеше много и исках да притъпя болката с алкохол. Нищо друго не исках… Исках само да не ме боли или поне да не ме боли толкова. Затова пиех и пиех. Но продължаваше да ме боли и нямаше изгледи тази болка да спре.
  – Момиченце, някакъв проблем ли ви създава младежът? – попита някакъв адмирал, облечен изцяло в бяло.
  – Чезни… киртак! – изрепчих му се с пиянски акцент. Вече бях пиян. Бях много пиян.
  – Моля…? – едва успя да промълви адмиралът и се обърна към мен с войнствена стойка.
  – Ти знаеш ли с кого разговаряш…?
  Не можах да разбера с кого разговарям, защото Шофьорът вече беше си разтворил сакото и му показваше това, което пише от вътрешната страна.
  – Чезни…! Държавна сигурност… – изрече той с властен тон и адмиралът изчезна, като преди това изкозирува.
  – Ставай, да си ходим…! – развиках се на Ваня.
  – Добре – отвърна тя плачейки, и се изправи.
  – И изтрий тези сълзи!
  – Добре – отвърна отново и започна да бърше сълзите си с една салфетка.
  Всички в ресторанта мълчаха.
  – Има ли още някой…, който иска да ми каже нещо? – провикнах се аз, но никой не се обади. Всички гледаха в чиниите си и мълчаха.
  – Никой… повече… няма да си позволява… да ми казва, какво да правя! – развиках се отново, като се изправих, олюлявайки се пиянски, но ме посрещна само гробна тишина. – Богът… богът ме нарича свой син, а вие…, всички вие сте просто обикновени киртаци…
  Тръгнахме да си ходим.
  Ритнах един стол, който беше оставен да стърчи малко навън от масата. Той се удари в масата и се разхвърчаха чаши и чинии.
  – И си приберете стола! – ревнах.
  – Добре – отговориха примирено хората от масата.
  “Ти си урочасан… ти си обсебен” – изрече един глас вътре в мен.
  “Майната ти и на теб” – му отговорих.
  Когато се прибрахме, отидохме направо у Ваня.
  Цяла нощ сънувах кошмари, въпреки, че бях много пиян.
  Вместо това пред очите ми беше едно друго тяло, което сега сигурно беше в обятията на Фотото, който ми се усмихваше ехидно цял.

   

  Из глава 28. СВАТБАТА НА ПРОКУРОРКАТА

  …На другия ден всички вестници бяха пълни с две новини. Първата беше за провалената сватба на мултимилионера и тя мина между капките. Хората позлорадстваха малко като разбраха, че и на мултимилионер може да се случи някакво нещастие, и успокоени от този факт, веднага забравиха за нея.
  Втората новина беше за намерената, завързана с покривки за маса на изхода на Варна по пътя за Бургас Държавна прокурорка, и именно тази новина предизвика национална сензация.
  – Вие нормални ли сте? – развиках се към двамата преки извършители на деянието.
  – Шефе, нали ни казахте да я оставим на магистралата при проститутките – възмути се Шофьорът.
  – Да…, казах. Но не съм ви казвал да я оставите вързана и да лежи цяла нощ там… Можеше да умре… Можеше някое куче или друго животно да я нахапе…
  – Шефе, повярвайте ми…, нито едно куче или каквото и да е друго животно не би посмяло да се доближи до тази кучка – отвърна Братчеда.
  Двамата се засмяха и аз реших повече да не им се карам.
  Новината за намерената, завързана с покривки за маса Държавна Прокурорка, не слезе дълго време от страниците на вестниците. Горе–долу, колкото вестници имаше, толкова бяха и версиите за случилото се. Едни пишеха, че е отмъщение на мафиоти, които е вкарала в затвора… После подробно описваха колко е смела и безстрашна. Други пък твърдяха, че е дело на сериен убиец. Трети намесваха наркотрафиканти и какво ли не още. Общото между всички беше, че изкарваха Прокурорката жертва на отмъщение, свързано с професията й, и всички до един се надпреварваха да я хвалят като безстрашен професионалист, позволил си да се опълчи на хора, неуважаващи законите на държавата. Всичката тази шумотевица доведе до това, че скоро Прокурорката стана национален герой и започнаха да я канят от различни предавания по телевизиите, където тя подробно обясняваше какъв неподкупен професионалист е.
  – Тю-ю-ю…, направихме я известна тази пача – вайкаше се Шофьорът и не можеше да си намери място от яд. – Направо ми иде да се поява по телевизията и да разкажа истината. Вече даже телевизия не ми се гледа…
  Аз естествено си мълчах, защото знаех прекрасно, че всичко това се случва, защото Богът беше решил така и я подготвяше за бъдеща политическа кариера.
  Полицията, от своя страна, разследва дълго и упорито това тежко престъпление, извършено спрямо държавата в лицето на Прокурорката, а в Прокуратурата веднага беше образувано дело срещу неизвестен извършител.
  От пресцентъра на МВР редовно информираха медиите за хода на делото. За целта всяка седмица организираха пресконференция, където говорителят на МВР, съвместно с Прокуратурата, обясняваха докъде е стигнало разследването.
  На първите пресконференции свързаха случая с един черен, брониран Мерцедес, описан от очевидци, които бяха видели, как качват завързаната с покривки за маса Държавна прокурорката в багажника на колата, пред един от големите ресторанти в града. Но по-късно показанията на свидетелите започнаха да се разминават дотолкова, че разследващите бяха принудени да се откажат от тази следа. Едни започнаха да твърдят, че колата не била Мерцедес, а БМВ. Други твърдяха, че е била Ауди и не била черна, а бяла. А някакъв даже се кълнеше, че всъщност колата била Москвич.
  Голям дял в изоставянето на следата изигра и фактът, че основните свидетели по делото бяха някакви клошари, които си организирали пищен купон в един от най-скъпите ресторанти на града, пред който обикновени хора даже не можеха да минат, камо ли да влязат вътре.
  Един клошар, когото даваха по телевизията, твърдеше, че на купона били около 1000 скитника и всички до един отишли до ресторанта с таксита. Разправяше, че пили и яли като за последно и унищожили тонове уиски и хайвер, а на входа ги посрещал лично управителят на ресторанта, покланяйки се чинно до земята. Това твърдение предизвика такъв смях в държавата, която се намираше в криза и даже обикновен хляб се намираше трудно, че чак говорителят на МВР се изчерви целият.
  После се появи друг клошар, който се кълнеше, че видял лично как завързват Прокурорката с покривки за маса във въпросния скъп ресторант, на въпросния пищен купон на скитници, където били унищожили тонове уиски и хайвер. За преки извършители на злодеянието посочваше главатарите на клошарите, които били облечени с черни смокинги и седели на една маса, близо до входа на ресторанта. Разправяше още, че те пристигнали с червен Мерцедес, завързан с панделки и балони, който паркирали пред ресторанта.
  Накрая, след тежко и продължително разследване, случаят беше приключен, поради липса на доказателства.
  Полицията не можа да установи собственика нито на черния брониран Мерцедес, макар че по това време в града те бяха само четири и даже децата знаеха на кого са, нито собственика на завързания с панделки червен Мерцедес, паркиран пред ресторанта, където скитниците бяха гуляли.
  На следващия ден след случката с Прокурорката, ме привика чичо Мони.
  – Какво направихте с тази Прокурорка, моето момче? – изрече със сърдит глас. – Този път надминахте дори себе си. Как ще покрия случая, даже акъла ми не го побира?
  Беше седнал в лятната градина и жулеше уиски на спокойствие, защото овците отдавна вече ги нямаше, а също и този, който ги водеше, защото отдавна беше наврян на кучето в гъза.
  Обясних му от игла до конец как стоят нещата и той, противно на очакванията ми, се смя дълго.
  – Няма да се учудя ако следващия път напъхате самия Президент в багажника, завързан с покривки за маса – изрече той след като се успокои…

  .

  Из глава 32. СМЪРТТА НА ДЕМОНА

  Наведох се и я прегърнах…
  – Скоро мъките и болките ти ще свършат, единствена моя… Моя… – отроних като стон. – И ще намериш…, ще намериш вечен покой.
  Сълзите отново потекоха от очите ми.
  – Да започваме, вече… Няма да те боли…, обещавам! Нима бих ти причинил болка…? – изрекох и взех скалпела в ръка.
  С един замах разрязах кожата й.
  Тънка струйка кръв се стече по двата ръба на перфектния разрез, който се получи.
  Не използвах никакви дезинфектанти… защото нямаше смисъл.
  Нямаше и анестезия, защото тя отдавна не чувстваше нищо. Продължих послойно надолу и скоро стигнах до матката.
  Сълзите капеха от очите ми… Стичаха се от лицето ми и падаха, направо в корема й.
  – Скоро и вие ще бъдете погребани с нея – им казах и отворих матката.
  Така и посрещнах малкото ни момиченце…, със сълзи.
  Окъпах я първо със сълзите си… Окъпах я в тях, за да знае в какъв свят идва… За да знае, че идва в света на сълзите… Да го помни… и да не го забравя никога…
  Детето пропищя в ръцете ми и заплака…
  Погалих го… Погалих го… И двамата плачехме.
  Детските лекари се втурнаха в стаята и веднага го отнеха от ръцете ми.
  Бавно, без да бързам започнах да затварям корема на… Бавно…, защото нямаше за къде да бързам. Вечността вече беше пред нея.
  Стигнах до кожата и направих най-хубавия си естетичен шев, който съм правил някога.
  – Няма нищо хубаво в смъртта… И никога не е имало… Смъртта винаги е гадна… Винаги е отвратителна… Няма и нищо героично в нито една смърт… Няма нищо красиво в нея… Но искам да си хубава – й казах – Защото, ти си… Искам да си хубава там, закъдето си се запътила.
  Приключих операцията, хвърлих си ръкавиците и седнах до нея на леглото.
  Прегърнах я и отново плаках дълго.
  – Сбогом…, ………….. – проплаках. – Сбогом… и ми прости за всичко… Аз вече отдавна ти простих. Простих ти за лъжите…, защото лъжите остават в този лъжовен свят… Простих ти…, защото знам, че ти просто си търсеше щастието.
  После посегнах и изключих апарата.
  Той пропищя с пронизителен писък, но не му обърнах никакво внимание.
  Гърдите на …………… спряха да се повдигат.
  Наведох се и отново я целунах.
  От крайчеца на окото й се пророни една сълза и моята ……………. намери вечния си покой.
  Погребахме я до ……….. и ………. .
  За да са заедно накрая…, поне във вечността.

   

  Из глава 33. МЕТАМОРФОЗА

  …Вече и аз не се боя… От нищо не се боя… Защото отдавна съм мъртъв.
  Чакам просто душата ми да ме напусне, но не иска и не иска…
  Но аз знам… Знам как да го направя… Да го направя бързо и ефикасно.
  Знам как да я накарам да напусне най-накрая това тяло…
  Ако не друго…, поне това научих за толкова години следване медицина.
  И дори няма да ви кажа сбогом…
  Бялата светлина ме обгърна…
  Тя струеше отвсякъде.
  Струеше на талази… И всичко наоколо беше бяло…
  И беше толкова чиста…, като девствен сняг, навалял в студената и мразовита зимна вечер.
  Като девствен сняг… още недокоснат от порочни човешки ръце…
  Но тази светлината не беше студена…
  Беше топла, като слънчев лъч, прорязал между тъмните есенни облаци…
  Топла, като южен повей…
  Топла, като първа младежка целувка, след дългото и нескончаемо детство…
  Тя ме обгръщаше отвсякъде…
  Проникваше в тялото ми през ноздрите ми…
  Устата ми сама се разтваряше, като пред бистра оазисна вода след безкраен пустинен ден…
  Проникваше през кожата ми… и чрез всяка моя пора.
  Светлината ме повдигна и ме понесе… И повече нищо не усещах.
  „Ако това е смъртта…, то тя е прекрасна… И защо съм се страхувал толкова от нея…? Ето… тя отне болката ми… И вече не ме боли… За пръв път от толкова време, не ме боли… Тя ме освободи… Светлината ме освободи… Смърт…, ти си била толкова прекрасна… И защо си го крила това…, толкова дълго време? “
  Понесох се над дървета, цветя и поляни… Цветята бяха навсякъде… Поляните бяха безкрайни…
  Появи се нов талаз от светлина и той ме запрати нагоре… сред вечния покой на облаците…

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

   

  ЗА КНИГАТА И АВТОРА, ЗА ВЧЕРА И СЕГА, ЗА ПОСЛЕ…

  Един младеж потропал на вратата на един мъдрец и като го видял, попитал:

  – Вярно ли е, че можеш да четеш в душите на хората?
  – Само в ония, в които пише нещо – отвърнал мъдрецът.

  Бях чувала, че има доктор, който пише завидно като филолог. Мислех, че е частен случай. Когато ми оказаха честта да бъда коректор и редактор на книга, писана от друг доктор, разбрах, че това е талант и особен сорт химия между медицина и литература. Признавам, че ме стъписаха точността, чистотата и художествените обрати, които авторът на „Метаморфоза” пресъздава като професионалист. Аз бях получила пълни права за вмешателство върху текста, а се оказа, че ще бъда само художествен козметик.

  Поемайки по главната улица на душата на героя, читателят тръгва към Метаморфозата, към онова преобразяване и промяна или по-скоро подмяна на ценности и власт, за да се срещне с героя и съпреживее неговата болка, както и заедно с него да намери себе си. Текстът ни води към механизма, чрез който максимата на героя „Животът няма смисъл” се трансформира и осмисля в откритието „Животът има смисъл”. И всичко това не без обсебващите чувства и идеи за живота и смъртта, за любовта и предателството, за парите, властта и достойнството. И особено за доверието и доброто. И в този житейски калейдоскоп от истини и мечти, от факти и фантазия, в които авторът присъства с пълните си автентичност и въображение има ли значение как жанрово ще назовем пресътворените истории – роман, мемоар, притча, сага? Те си остават толкова поглъщащи и толкова наши.

  Лекото навлизане в текста съотнася всеки читател към тръпката на студентските години. И увлича със съпричастността на всеки, който е преживял пулсациите между реалното и идеалното, между емоцията и разума, между ограниченията и разкоша, между оскъдицата, недоимъка и разточителството. Книгата е доза профилактика за встъпващия в годините на студентското съзряване, защото е вариант на нравствен кодекс за избора на житейския порядък, който всеки е бил предизвикан да направи.

  Авторът търси, преоткрива и пренарежда живеца на ценностите. И разбира, че тях ги има само ако сме се научили кога едно нещо се прави за пари и кога в името на някакъв идеал или чувство. И замисля такъв проект, при който „светът да стане поне малко по-добър…”, когато „всеки изживее своята Метаморфоза”.

  Книгата на д-р Ефраимов „Метаморфоза” е съвременно попадение в класическите мотиви за превръщането, за преобразуването и процесът на замяната. Всички жанрове на изкуството в световната култура като творбите на Дан Браун, Тери Брукс, Кафка, Габриел Гарсия Маркес, Лермонтов и много други експонират този мотив, в чиято сложност водеща е идеята за променящите се животи на насекомото, както и на човека в обществото. За човека, който съзнава или въстава срещу живот на червей или пеперуда, който чувства, че е различен, че е безличен, че е демон. В изстраданите си препятствия по променящите се ценности, той търси себе си, брани родовата си идентичност и мъчително разчита секретите на нейната драма. Търси път-изход от убийствено-демоничната затвореност в какавидата на собствения си мрак. И странно или не, точно в 1966 рождената година на автора, в град Пойнт Плезън, Америка, се появява същество – човек-пеперуда, с крила на гърба. Метаморфозата е за пеперуденото поколение в държава на насекоми, които, благодарение на личните си качества са станали проводници на непоправимо зло в обществения живот. Това е самопричинено непълнолетие на човека, който изгубва себе си преди да съзрее.

  Легендите гласят, че всеки демон може да бъде победен, стига да се изправиш срещу него с ясен поглед и чисто сърце. Преобразяването е вид завръщане към човешкото. В обърканата ценностна система демони сме ние самите, защото според митовете боговете управляват небето, а демоните, подчинени на боговете, управляват хората. Илюзорната представа за метаморфозата е, когато си мислим, че нещата се променят, а всъщност те само се преобразуват. „За лидерите с болни мозъци и комплекси нормалните човешки ценности не важат” – казва авторът. Една книга за нечистия дух и астралната същност на човека, за обсебващата сила на властта и материалното, за странната симбиоза между демоничното и патологичното и за голямата идея, че е нужна постоянна битка за освобождаване от демоничните енергии. Книга за отхвърленост и вина, страхове и кошмари на века – силни, призивни слова за опазване на човешкото и душата. И планове, много планове, подмолни сметки на шепа велможи. Жива остава волята за съпротива срещу опитите да бъдат убити здравите корени на доброто, на човешкото, да се преосмислят грешки и вини, страсти и разочарования през призмата на съзидателното. Над всичко се издига силата на мисълта, че светът се крепи на обичащите, когато разбираме, „че няма пълно щастие, че често щастието е било до нас, а ние го търсим в небесата.” И героят също разбира: когато е намерен смисълът на живота, мислещият човек не може да бъде вербуван за кауза, против принципите на моралната му стабилност.

  Книгата „Метаморфоза” става близка с Аз-формата, с графично организираната и динамично изразена композиция, с реална и мистична фабула и раздвижена словесна структура. Само в досег с нея е възможна читателската Метаморфоза.

  Роза Василева

  .

• Спомен в шепа пръст

  

  .

  Смъртта настигна родното селце,
  къщето ни остана без стопани,
  но скътах го до моето сърце
  и днес то има мен, и мойта памет.

  Пленен от кукумявки и треви,
  коминът му отдавна спря да пуши.
  Въжето на простора се уви
  по клоните на яловата круша.

  И вечер в махалата няма шум,
  тъй пусто е! А сякаш беше лани –
  с коматче от димящия самун
  поканваше ме баба отзарана.

  С пироните ръждяса есента.
  Виси елече, вълнено-уютно,
  все още ми ухае на дланта,
  заплитала му нишките във скута.

  Не никне нищо, цветенце поне –
  за разсад в шепа пръст да си оставя.
  Преди в небето белех колене,
  днес в тази шепа пръст ще се удавя.

   

  Станислава Немска

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Станислава Немска е родена и живее в гр. София. По професия е медицинска сестра. В свободното си време обича да рисува, да пише стихове и да практикува йога. Има издадени досега две стихосбирки – „Животворна отрова“ (2014) и „Изплакано щастие“ (2016), илюстрирани с нейни собствени графики. Още творби на Светослава Немска могат да се видят в сайта „Откровения“.

• Първото счупване

  Разказ от Олеся Николова

  .

  

  Четях си Торо „Живот без принципи” и тъй като животът ми беше без никакви принципи, вътрешният ми диалог с него беше спорен и труден. Дълбаех редовете, когато малко, сладко момченце на видима възраст 6 годинки, ми подаде лист хартия.

  Огледах се за майка, която всеки момент може да ме обвини в престъпления, за които и рецидивист не би си помислил, но такава нямаше. Поех инстиктивно листа и попитах:

  – Здравей, сам ли си?

  – Не, мама е ей там и си говори с онзи чичко.

  Погледнах по посока на малкото му пръстче и видях симпатична дама да кокетничи с не толкова симпатичен мъж.

  – Мама няма ли да ти се скара, че говориш с непознати? – попитах притеснено.

  – Няма, тя си мисли, че този чичко може да е новият ми татко и ме прати да си играя по-надалеч и да не стоя до нея.

  – Искаш ли сладолед?

  – Не, мама не ми дава да взимам храна от непознати.

  Звучеше нелепо, не му давала да взима храна от непознати, но го напъждаше към такива, когато уреждаше поредния баща.

  – Ще ми прочетеш ли това? – настоя детето.

  Усетих се, че все още държа листа хартия. Помолих мъничето да седне до мен и сигурен, че се чувства комфортно, зачетох:

  „Помня първото си счупване. Бях много гладен. Не бях ял близо седмица. Имах силното желание да убия някого за една хапка, каквото и да е. Тогава го намерих. Смачканият на топка вестник с увити в него пържени картофи.

  Бяха точно три. Три картофа, които излапах толкова бързо, че ми се пригади, а после започнах да ближа проклетия вестник.

  Близах го дълго, всяка буква, всяко заглавие, всяка снимка, всяко празно пространство, попито от мазнина. Близах, докато не изядох и последния ред.

  Разплаках се. Тогава се счупих за първи път. Последните редове, които доизяждах, все едно бяха написани за мен.

  Изядох себе си с гарнитура от три пържени картофа.

  Пишеше за проклетия ми живот.
  С какво право!?

  Аз не бих го описал, не бих го докоснал, а там някъде имаше хора, които се ровеха сякаш гнилоча, който намираха, беше по-малко миризлив от този, в който живееха.

  Заваля и се наложи да се приютя, тогава се счупих за втори път.

  Скрих се под мост, завит от бездомно куче, на което подадох да доизяде останалата част от вестника, а после легна върху мен, за да потреперим заедно.

  Третият път, когато се счупих, беше, когато детенце, което много приличаше на сина ми, ми хвърли няколко монети в ръката и дълго ме гледа в очите.

  Гледаше ме втренчено, а аз се чупех на малки парченца.

  Парченца, които нощем завиваха детето ми, не спяха от притеснение, водеха го да играе, успокояваха го, когато плаче, ритаха топка с него.

  То подмина по детски щастливо, а аз останах разпилян на улицата. Една много мила чистачка ме събра, подмете и изхвърли до кофата.

  Всъщност бях счупен много преди това, но не исках да си го призная. Една сутрин се събудих и разбрах, че всичко, което съм правил, изграждал и отстоявал, го няма.

  Наложи се да замина.

  В живота ми настъпи есен. Нахлу ревяща, носеща след себе си потоп, който отнесе най-ценните късчета живот, които ми бяха останали.

  Дете, семейство, къща и работа.

  Виждах осколки небе в очите на хората.

  Есенно мълчание.

  Емигрирах и оттогава се чупя всеки ден по малко, защото нямах късмета да успея. Няма връщане назад, няма път напред. Чупя се всеки ден и само спомените ми са цели и цветни.”

  Подадох листа на детето, без да го погледна. Държах хартията и се молех да спре да пари в ръцете ми, но малкият не го взимаше. После дочух едвам глухо:

  – Какво е да се счупиш?

  – Откъде имаш това? – попитах аз.

  – Какво е да се счупиш? – настояваше детето.

  – Откъде имаш това? – изкрещях.

  – Мама си го пази, казва, че само това й е останало от татко. Ама ти не ми казваш какво е да се счупиш и си лош! – разплака се детето.

  Не му отговорих. Хванах го за ръка и го заведох до майка му. Подадох й листа и детето. Тя ме погледна с онзи особен, празен поглед на човек, който отдавна е изгубен, а аз се счупих за първи път.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Олеся Николова е завършила Славянска филология – Полонистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работи като копирайтър, графичен дизайнер, Desktop publishing и СЕО оптимизатор на сайтове. Създава проекта Manu Propria, имащ за цел да презентира български таланти в областта на писането, фотографията и рисуването. Както и проекта „Да сътворим книга заедно“, който е насочен само към деца. С проекта Manu Propria участва два пъти в „Нощ на музеите и галериите“ в Пловдив. Редактор е в електронното издание „Е-същност“. Първата й книга „Кладенци и лабиринти“ излиза през 2007 г, издателство „Буквите“. Още творби на Олеся Николова могат да се видят в нейния блог.
  

• Творби в специалната литературна рубрика – 2016 г.

  Тук събираме линкове към всички публикувани през 2016 г. в специалната литературна рубрика на EuroChicago.com творби. Творбите се публикуват след номиниране и оценка в създадената за целта група във Фейсбук, в която членуват български автори и читатели от страната и по света, и която е отворена за четене и за присъединяване.

  Специалната литературна рубрика бе създадена, за да се разшири кръгът на читателската аудитория на българи автори, и познати, и непознати, живеещи в различни точки на света; да се откроят литературни произведения, които други автори са забелязали и харесали в творчеството на свои колеги; да се стимулират контактите, обмена и добрите отношения между авторите.

  Всяка седмица, от началото на специалната литературна рубрика в средата на януари 2015-та, в нея се публикуват разказ и стихотворение, спечелили за съответната седмица най-много одобрение за публикация от членовете на Фейсбук групата. През пролетта на 2016 г. бе издаден сборник* с всички творби, публикувани в литературната рубрика през 2015 г., начерен „Черга пъстроцветна“.

  Тази добра инициатива – за издаването на творбите в книга, би могла да продължи и догодина, ако се намерят средства за издаването й.

  Следват линкове към литературните текстове по реда на тяхното публикуване (последно публикуваните са най-отгоре): 

  .

  „Кръстословица“ – разказ от Владимир Георгиев

  „Нарисувах“ – стихотворение от Анастасия Петрова

  „Най-нежните ръце“ – стихотворение от Кольо Колев

  „Хиената“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Завет“ – стихотворение от Валентин Йорданов

  „В очакване“ – разказ от Таня Тодорова

  „Последен урок“ – стихотворение от Божидар Коцев

  „Мандарини“ – разказ от Хасан Ефраимов

  „Забранени хоризонти“ – разказ от Боби Бойчев Кастеелс

  „Въпроси“ – стихотворение от Мая Стамболис

  „Няма повече“ – разказ от Ники Комедвенска

  „Знаеш ли…“ – стихотворение от Любов Алипиева

  „Дуенде“ – стихотворение от Алина Стоянова

  „Баба Кера и Жана“ – разказ от Георги Стойков

  „Тишина с дъх на зрялост и мед“ – стихотворение от Людмила Билярска

  „Автобиографично“ – стихотворение от Красимир Трифонов

  „Здравей и сбогом в Ла Игера“ – разказ от Ружа Велчева

  „Червено конче за внучето“ – разказ от Катя Рашева

  „И точно в два след полунощ“ – стихотворение от Румяна Симова

  „Жива вода“ – разказ от Вехлиджан Ахмедова

  „Корида“ – стихотворение от Ивайло Терзийски

  „Старецът в метрото“ – разказ от Анастасия Петрова

  „Прекършиш ли онази тишина…“ – стихотворение от Бехрин Шопова

  „Приютих се…“ – стихотворение от Дочка Георгиева

  „Естествено любов“ – разказ от Веселин Николаев – Лебовски

  „Един посред нощ е“ – стихотворение от Радост Даскалова

  „Пръстенът“ – разказ от Симеон Коев

  „Оттатък, Василе“ – стихотворение от Николай Дялков

  „Божидара“ – разказ от Мая Ангелова

  „Даже мен да ме няма на белия свят…“ – стихотворение от Таня Донова

  „Затова я убих“ – разказ от Стефан Георгиев

  „Йоан“ – разказ от Здравка Евтимова

  „Една жена копаеше пръстта“ – стихотворение от Гълъбина Митева

  „Девет свещи за живите“ – разказ от Мильо Велчев

  „Песента на тишината“ – стихотворение от Невена Стоянова

  „Сметката, моля!“ – разказ от Елена Тодорова

  „Semper fidelis“ – стихотворение от Радост Даскалова

  „Последен спектакъл“ – разказ от Таня Тодорова

  „Разпродажба на спомени“ – стихотворение от Красимир Тенев

  „В мрака“ – стихотворение от Радка Бойкова

  „Двамата с куценцето“ – разказ от Младен Василев

  „Джанки в Манхатън“ – разказ от Хасан Ефраимов

  „Блудница“ – стихотворение от Мая Нарлиева

  „Майчина сълза“ – стихотворение от Жанет Велкова

  „И вълкът сит, и агнето цяло, държавата плаща!“ – разказ от Анелия Александрова

  „Ден за обичане“ – стихотворение от Ники Комедвенска

  „Черният караконджул“ – разказ от Хасан Ефраимов

  „Разказвачката на приказки“ – разказ от Христина Мачикян

  „Заръка“ – стихотворение от Димитър Никифоров

  „Спомен в шепа пръст“ – стихотворение от Станислава Немска

  „Първото счупване“ – разказ от Олеся Николова

  .„В дома на мама“ – стихотворение от Гълъбина Митева

  „Хляб“ – разказ от Даниел Меразчиев

  „Наследница“ – разказ от Дочка Василева

  „Научи се поне на омраза“ – стихотворение от Дочка Василева

  „Задушница“ – стихотворение от Райчо Русев

  „Стълба към небето“ – разказ от Даниел Меразчиев

  „Отвори си прозореца, Господи!“ – стихотворение от Петя Лулова

  „Смъртта чака на покрива“ – разказ от Симеон Коев

  „Блага вест“ – разказ от Даниел Меразчиев

  „Отбих се в душата ти“ – стихотворение от Мая Нарлиева

  „Влажно и тихо е…“ – стихотворение от Мариана Христова

  „Коркосу“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Селото на Господ“ – стихотворение от Ники Комедвенска

  „Пеперудите“ – разказ от Таня Тодорова и Даниел Меразчиев

  „Санди Попсандев до пъдаря на село Кутра“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Заминах. Сребърен куршум…“ – стихотворение от Румяна Симова

  „Сърце в ремонт“ – стихотворение от Ивайло Терзийски

  „Океан от щастие“ – разказ от Сашко Александров

  „Диктувам обява за продажба на обезлюдена къща“ – стихотворение от Галена Воротинцева

  „Добре дошла в моя ад“ – разказ от Ганка Филиповска

  „Палимпсест“ – разказ от Иво Георгиев

  „Не минавай по мен“ – стихотворение на Гълъбина Митева

  „Размяната“ – разказ от Васил Симеонов

  „Липси“ – стихотворение от Любов Алипиева

  „Силната жена“ – стихотворение от Таня Мезева и Таня Илиева

  „Когато синовете пораснат“ – стихотворение от Таня Мезева

  „Морски пейзаж с риба“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Пияна от любов“ – стихотворение от Таня Мезева

  „След полунощ – Тя“ – стихотворение от Жанет Велкова

  „Осемдесет и пети километър“ – разказ от Албена Тотина

  „Молитва за България“ – стихотворение от Гълъбина Митева

  „Мълчание“ – стихотворение от Петър Пацев

  „Ресторантчето на Дияна“ – разказ от Стефан Бонев

  „Любов в самота“ – разказ от Владимир Георгиев

  „Реквием за една лъжа“ – разказ от Нина Стоянова

  „Добрият чичо Пенко“ – разказ от Георги Михалков

  „Българско стихотворение“ – от Ивайло Балабанов

  „Достатъчно“ – стихотворение от Валентин Евстатиев

  „Огън на вятъра“ – разказ от Дочка Василева

  „Гост от сънищата“ – разказ от Красимир Бачков

  „Любовен сценарий“ – стихотворение от Боби Кастеелс

  „Разтурница“ – разказ от Катя Рашева

  „Църква за птици“ – стихотворение от Цвета Иванова

  „Есенно писмо“ – стихотворение от Мария Марковска

  „Латинка си отиде“ – разказ от Стоян Вълев

   

  Линкове към творбите, публикувани в литературната рубрика през 2015 г., които влязоха в книгата „Черга пъстроцветна“ (на снимката долу) можете да намерите ТУК.

  .
  

  * „Черга пъстроцветна“ стана факт благодарение на усилията на нашия редакционен екип и на спомоществувателството на български емигранти в САЩ. Тя бе представяна в София (вж. линк 1 и линк 2), Пазарджик , на медийната среща в Прага и в Чикаго (линк).
  

• Творби в специалната литературна рубрика – 2015 г.

  Тук са събрани всички линкове към публикуваните през 2015 г. в специалната литературна рубрика на EuroChicago.com творби.

  Творбите са публикувани след номиниране и оценка в създадената за целта група във Фейсбук, в която членуват български автори и читатели от страната и по света, и която е отворена за четене и за присъединяване.

  Литературната рубрика бе създадена, за да се разшири кръгът на читателската аудитория на българи автори, и познати, и непознати, живеещи в различни точки на света; да се откроят литературни произведения, които други автори са забелязали и харесали в творчеството на свои колеги; да се стимулират контактите, обмена и добрите отношения между авторите.

  Всяка седмица, от началото на специалната литературна рубрика (от януари 2015-та), в нея са публикувани по един разказ и едно стихотворение, които са спечелили за съответната седмица най-много одобрение за публикация от членовете на Фейсбук групата. През пролетта на 2016 г. бе издаден сборник* с всички творби, публикувани в литературната рубрика на нашето издание през 2015 г., начерен „Черга пъстроцветна„.

  Тази добра инициатива – за издаването на творбите в книга, би могла да продължи и догодина (вж.тук), ако се намерят средства за издаването й.

  Следват линкове към литературните текстове по реда на тяхното публикуване (последно публикуваните са най-отгоре):

   

  ––––––––
  2015 г.
  ––––––––

  „Крушата“ – стихотворение от Цвета Иванова

  „Человеци божии“ – разказ от Илияна Каракочева

  „Звярът“ – разказ от Ани Демирова

  „Там, където се връщат щастливите“ – стихотворение от Мариана Христова

  „Дъжд“ – разказ от Здравка Евтимова

  „Никулденска луна“ – стихотворение от Валентин Чернев

  „Вилнейко“ – разказ от Здравка Евтимова

  „Приказка за вярата“ – стихотворение от Светлана Караколева

  „Трябва образ да има тази вечна вина“ – стихотворение от Дочка Василева

  „Нани, Миле“ – разказ от Ганка Филиповска

  „Казано по мъжки“ – стихотворение от Димитър Никифоров

  „Куче в дъжда“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Баба ми, Гъркинята“ – разказ от Стефка Венчева

  „Не идвай пак, любов“ – стихотворение от Боби Кастеелс

  „Рождество“ – стихотворение от Камелия Кондова

  „Пяна“ – разказ от Миролюб Влахов

  „Мишки под килима“ – разказ от Владимир Георгиев

  „А беше раницата му пробита“ – стихотворение от Гълъбина Митева

  „По пътя“ – разказ от Иван Вакрилов

  „Една толкова голяма любов“ – стихотворение от Татяна Александрова

  „Заваля“ – стихотворение от Ани Демирова

  „Пчели“ – разказ от Марин Урумов

  „Коктейл за бедняци“ – стихотворение от Валери Станков

  „Вкусът на ананаса“ – разказ от Албена Тотина

  „Здравей, мамо“ – стихотворение от Румяна Симова

  „Задвитринен монолог“ – стихотворение от Дочка Василева

  „Избягалото лозе“ – разказ от Александър Калчев

  „Четвъртата жена“ – разказ от Радостина Ангелова

  „Розата“ – стихотворение от Александър Калчев

  „Една цигара време“ – стихотворение от Любов Алипиева

  „Улица ‘Отечество'“ – разказ от Елена Пеева Никифоридис

  „Един прозорец в тъмното не свети“ – стихотворение от Райна Недялкова-Качулкова

  „Сократ“ – разказ от Илияна Каракочева

  „До брезата“ – разказ от Владимир Георгиев

  „Тя танцува“ – стихотворение от Цвета Иванова

  „Балада за обрания бостан“ – стихотворение от Валери Станков

  „Добре дошъл в Умиралника“ – разказ от Катя Рашева

  „Кресчендо“ – стихотворение от Катя Рашева

  „Две очи“ – разказ от Веселин Николаев /Лебовски/

  „Различната вечер“ – разказ от Ганка Филиповска

  „Краят на детството“ – стихотворение от Ганка Филиповска

  „Кафене ‘При двете дами'“ – разказ от Дочка Василева

  „Къщата на Салем стрийт“ – стихотворение от Людмила Билярска

  „Скитница“ – стихотворение от Диана Димитрова

  „Северозападен монолог“ – разказ от Людмил Бочев

  „Буря“ – разказ от Веселин Николаев

  „Прозорецът със закованите крила“ – стихотворение от Венета Дончева

  „Къща за продан“ – стихотворение от Валери Станков

  „Мак Фей или американската конспирация зад гей-парадите“ – разказ от Виктор Хинов

  „Захвърлени души“ – разказ от Красимир Бачков

  „Железен“ – стихотворение от Агоп Каспарян

  „Сън за река и цигани“ – разказ от Рада Петрова

  „Акорд за мъжки сезони и невесели тайни“ – стихотворение от Красимир Чернев

  „Сватбен Зарезан“ – разказ от Ангел Веселинов

  „Миражи“ – стихотворение от Петранка Божкова

  „Понякога… само понякога“ – стихотворение от Магдалена Костадинова

  „Ножът е гумен“ – разказ от Веселин Николаев

  „Вересия от Господ“ – разказ от Илияна Каракочева

  „Закъснял косач“ – стихотворение от Радостина Ангелова

  „Смъртта на зайците“ – разказ от Николай Недялков

  „Зов“ – стихотворение от Чавдар Тепешанов

  „Баба Здравка“ – разказ от Силвия Райчева

  „Има думи, които мълчат…“ – стихотворение от Христина Радомирова

  „Животът продължава“ – разказ от Валя Василева

  „Писмо“ – стихотворение от Светлана Караколева

  „Късметът на Клозински“ – разказ от Виктор Хинов

  „Жлъчка и вино“ – стихотворение от Върбан Колев

  „Йосиф и Тереза“ – разказ от Симеон Гаспаров

  „Земетръс“ – стихотворение от Жанет Михова

  „Американците идват“ – разказ от Светослав Григоров Грег

  „А с времето след нас ще мерят липсата“ – стихотворение от Дочка Василева

  „Отдалечаване“ – стихотворение от Илко Илиев

  „В очакване“ – разказ от Светослав Дончев

  „Не заспивай, любов“ – стихотворение от Петър Пацев

  „Третият опит“ – разказ от Емил Стоянов

  „Небетата на Гергана“ – разказ от Ники Комедвенска

  „Последен шанс“ – стихотворение от Елица Стоянова

  „Сам“ – стихотворение от Даниела Стамова

  „Шишето“ – разказ от Рада Петрова

  „Корида“ – стихотворение от Ани Демирова

  „Профилактика“ – разказ от Веселин Николаев

  „Прости, Родино!“ – стихотворение от Анна Банчева

  „Сестра“ – разказ от Даниел Меразчиев

  „Нула“ – разказ от Даниела Паскова

  „Загадка“ – стихотворение от Даниела Стамова

  „Когато…“ – стихотворение от Валентин Чернев

  „Малки убийства“ – разказ от Светослав Григоров – Грег

  „Пилигрими“ – стихотворение от Валентин Чернев

  „Калчо“ – разказ от Веселин Николаев

  „Носталгия“ – стихотворение от Петя Божилова

  „Девойко, мари хубава“ – разказ от Сашко Александров

  „1959-та“ – стихотворение на Ник Желев

  „Ницше на балкона“ – разказ на Светослав Григоров – Грег

  „Къщата с петуниите“ – разказ на Илияна Каракочева

  „Едно дете“ – стихотворение на Емил Стоянов

  „Рибар“ – стихотворение на Ники Комедвенска

  „Път за никъде“ – разказ на Даниел Меразчиев
  

  „Път за някъде“ – разказ на Симеон Коев

  „Ще си отиде, както е дошла“ – стихотворение на Михаил Цветански

  „Изгубеният килим“ – разказ на Ирена Георгиева

  .

  

  * На снимката горе се вижда книгата, която стана факт благодарение на усилията на нашия редакционен екип и спомоществувателството на български емигранти в САЩ. Тя бе представяна в София (вж. линк 1 и линк 2), Пазарджик , на медийната среща в Прага и в Чикаго (линк).
  

  .

• В дома на мама

  

  .

  В дома на мама – времето е спряло…
  Часовникът отмерва… тишина.
  А пукнато, старинно огледало –
  поглъща… светлината на деня.

  Завесите са спуснати. И плътни.
  Отдавна тук е влязла вечерта…
  Очите ù са старчески. И мътни.
  Тя – все стои… На пътната врата.

  Тревица скубе около чешмата…
  Или разсажда здравец. И невен.
  Или изправя колци на домата.
  И гледа… с четири очи… За мен.

  Яйца в престилката си е събрала.
  Донесла е в котленката млекце.
  Череши ранозрейки е набрала –
  със сухите, напукани ръце…

  В дома на мама – преди изгрев съмва.
  Тя става всяка сутрин точно в пет!
  И чак до залез – крак не си подгъва…
  Та, дворът… затова ù е наред.

  Тук – нищо не променя свойто място!
  Откак се помня – мама няма мъж…
  А оня паяк, във кьошето тясно –
  от памтивека – е един и същ.

  Усърдно кърпи мрежата си прашна…
  По нишките пробягва… И тъче.
  В дома на мама – малко ми е страшно!
  Тук времето… е спряло да тече.

  Олющени са старите тапети…
  Таванът е напукан… Няма мъж!
  Сивеят излинелите пердета –
  прокъсани. Като небе след дъжд.

  Едно кълбо канап е все на прага –
  да връзва избуялите лози.
  Все прежда някаква – мотае, спряга…
  И все – едното ù око – сълзи.

  Мекиците – са винаги в неделя.
  Със сирене. И лучени перца.
  А на стената – в рамки пожълтели –
  портретите на моите деца.

  Децата ми – не са деца… Отдавна.
  Но тя – не проумява този факт.
  И час по час звъни – дали са гладни…
  Че е сварила супа. От спанак.

  След залез – тя заключва със синджира.
  И топъл мрак по двора ù мълчи…
  А тя – прането сутрешно прибира.
  И нещо на кокошките гълчи.

  Когато не остане, Боже мили! –
  от мама – нито сенчица, ни звук…
  Дано да ми дадеш сърце. И сили…
  Да мога, Боже… пак… да вляза тук.

   

  Гълъбина Митева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Ако можех да изпия човешкия срам…

   Из ръкопис за нова книга на Магдалена Шумарова „Дамга 2“

  .

  

  В моето детство има едно празно място на масата за хранене, където майка ми винаги слагаше празна чиния и прибори, и един свободен стол. Точно срещу нейната страна – това място беше за баща ми, за да го гледала право в очите. На другите две страни на масата се хранехме аз и по-голямата ми сестра. Майка ми се прекръстваше преди всяко ядене и казваше: „Той ще се върне някой ден“ и чакаше, чакаше, чакаше – чак до смъртта си. Но Той не се върна никога. Беше останал завинаги затрупан от понтонния мост на Дунава в ТВУ – Белене, арестуван по погрешка само 40 дни след моето раждане.

  Всички арестувани заедно с него започнали да се връщат, кой след месец, кой след година, кой след две, само той не се връщал.

  Отишла мама при Ванга, която й казала: „Търпение, спасение, Марико, ки чекаш. Георги ке си дойде. Ама това, второто ти дете, ки донесе лош късмет на къщата“.

  Пророчицата изрекла присъда – жестока дамга от съдбата. Завила мама, заплакала. Ще ме даде на бездетните – и за тях добре, и за къщата й, но за детето? Тръгнала от врата на врата: „Ето ви дете здраво – този ден на несрета да е последният за мене, но и за вас!“ Но после, като разбирали за думите на Ванга, ме връщали пак у дома. На майка ми жалните писъци в мрака навярно е чула и самата гледачка. И така, години наред, горчивото продължи да прелива в моята чаша. Това не беше сън, това беше животът ми. Това са моите телени мрежи.

  Ти, кажи ми, о, Господи, как да продължа по-нататък без любов, без вяра в сърцето, без родителска грижа? Как да вървя по пътя, осеян с толкова остри камъни? Пораснах, но в мене живее едно рано побеляло момиче – очите й вечно плачат, студено й е, горчивото продължава да прелива в счупената й чаша, защото сърцето й е просто една рана, рана със струпеи.

  Майко, от счупената чаша на моя живот прелива и човешкият срам, как да го изпия?

  А конете изпасоха лятото, тютюневите низи, тежки като римски ризници, са окачени вече и съхнат по таваните, есента пак разплита топли оранжеви коси и твоите жълти хризантеми отново поклащат тъжните си главички в нашия двор. Виждам една шарена пчеличка да прескача от цвят на цвят – лети право срещу мене. Майко, ти ли ми я изпрати – това ли е твоето поредно писмо от Рая? Ти ми пишеш, че тези малки крехки крилца на пчелата са моята сила – силата на невинните и в тяхната праведност. Пишеш ми, че се радваш за мене – добре, че бездетните са ме връщали, та сега си имам по-голяма сестра, а вече нямам и скарлатина.

  И аз, като всички хора, търся някаква промяна, защото всеки от нас е един емигрант, който иска да избяга, поне от себе си. Казвайки тази дума, се сещам за онова мъртво тригодишно момченце, което морето изхвърли на брега, когато е тръгвало да става емигрант, да бяга с баща си в Европа. Мисля си и за онова 9-годишно сирийско момиче, което, като пораснело, мечтаело да стане атентатор с бомби на кръста, за да отмъсти за убития си баща. Та тези две деца са станали емигранти, за да отидат в най-хубавата страна, за да стигнат мечтите си.

  Но защо и аз се чувствам като тях, майко, като емигрант… но в собствената си страна? И аз не знам как да постигна своя добър живот, не мога да ти отговоря, защото отговор няма.

  

  Преди време германците разрушиха Берлинската стена, а ние днес отново я издигаме – по границите и в душите си.

  Ако можех само да изпия горчилката от моята чаша, да изпия и човешкия срам, щях да повярвам, че някой ден и аз ще постигна своя добър живот, ще бъда щастлива и вярваща?! Ще бъда… може би?

  А сега, сега само мечтая и сънувам, живея прекрасно в мечтите и сънищата си на моята толкова дълга зимна нощ.

   

  Магдалена Шумарова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Този текст е класиран в литературен конкурс на Гьоте институт и Панорама. Той е част от ръкописа за книга „Дамга 2“. За разлика от книгата на Магдалена Шумарова „Дамга“, която е с документални разкази (вж. тук), ръкописът „Дамга 2“ е с есета.

  .

• Наследница

  Разказ от Дочка Василева

  

  Тази сутрин Реката изхвърли на брега момиченце на около десет… Русоляво и синеоко…

  Всички в поселището помръкнаха… Появи се Наследница. Някой щеше да си тръгне…

  Кой? – щеше да се разбере до няколко дни…

  Селището беше сгушено на самия бряг, почти до скалата, край която бучеше Реката… Реката, която идваше от някъде, знаеше всичко, профучаваше край скалата и отминаваше в далечината като сън призори…

  Жителите, около двайсетина мъже и жени, живееха уединено, всеки вглъбен в своето си предназначение. Всички събираха…

  Събираха различни неща, които Реката изхвърляше призори. Съхраняваха ги в кутийки, на рафтчета, на закачалки. Всеки си имаше своя система, която методично спазваше.

  Веднъж на дванадесет месеца пристигаше кола със звънчета и приемаше всичко събрано… Донасяше им провизии и потегляше на запад, а те за кратко оставаха в абсолютна тишина и тъмнина…

  После, сякаш събудени от летаргия, отново започваха да се прокрадват към скалата призори, да се вслушват в грохота на реката и да улавят онова, което изпадаше.

  И така ден след ден, нощ след нощ, сезон след сезон… Ловяха и трупаха своите съкровища, любуваха им се, докато дойдеше денят за предаване…

  Понякога Реката им изпращаше дете – Наследник или Наследница, което означаваше, че един от тях ще се стопи…

  Наследникът сам трябваше да усети за какво е предопределен и да изучи спецификата на събирането…

  После, когато станеше готов, Реката изговаряше името, което щеше да носи до края…

  А предшественикът му се стопяваше, сякаш никога не е съществувал…

  Момичето с русите коси знаеше, че е Наследница… Знаеше, че е още Никоя… Имаше право да посещава всеки дом, да разглежда събраното от всеки, да присъства при улавянето, да посещава брега, когато пожелае…

  И да слуша Реката, когато и колкото пъти си поиска…

  На скалата беше най-интeресно рано през нощта. Мракът беше непрогледен, Реката – бърза и препълнена с послания от различен тип, които, преплетени, бяха странни и неразбираеми като бърборенето на непроходило дете…

  Наричаха я Река, макар че в нея имаше всичко друго, но не и вода… Имаше звуци, аромати, светли и тъмни петна, светкавици, думи и мисли, песни, смях, шепот и крясъци…

  Те подскачаха, премятаха се, издигаха се подобно огромни вълни, преплитаха звуци и внушения, докато се превърнат в странна смесица от излишности… Призори Реката за кратко забавяше ход и започваше да изхвърля към брега онова, което сe оказваше с най-неподходяща тежест за моментното ù състояние…

  Тогава идваха събирачите, един по един. Всеки със своята си въдица и готовност да улови онова, което си е само негово…

  Нощем беше забавно и тъжно едновременно. Но нямаше нищо излишно. Още нямаше. Беше ничието време…

  Тя също не беше още събирач… Нямаше дори име… Беше само Наследница… Беше обещание за бъдеще…

  И Реката го знаеше… И сякаш ù се глезеше по своя си уникален начин, внушавайки ù, че е единствена и неповторима, и многозначна като самата Река…

  Първата нощ прекара у Сара – събирачката на слънчеви зайчета. Тя беше висока, русолява, синеока и слънчево усмихната. В къщата на Сара беше много по-светло, отколкото в домовете на другите.

  Сара любезно ù показа всички налични зайчета като ù отвори всички кутийки, разказа ù кое как е уловено. При всяко отваряне на кутийка в къщата ставаше по-светло. По стените на кутийките бяха налепени огледалца, с които се прихващаха зайчетата от Реката и после Сара ги пренасяше в дома си. Зайчетата имаха различни форми, примигваха неспокойно, надигаха се – аха да изскочат, но огледалните стени ги задържаха.

  У Сара беше светло и през нощта. Къщата ù се разпознаваше отдалече по процеждащата се през прозорците и покрива мека жълта светлина…

  Вадим събираше мелодии. Държеше ги закачени на малки метални щипки по стените на жилището си. Понякога откачаше някоя, разклащаше тялото ù и тя зазвъняваше. Звуците подскачаха, търкаляха се, ромоляха учудено и обезоръжаващо и сякаш въздухът в цялата къща тананикаше… У Вадим беше полутъмно, но уютно по най-звучния и вълшебен начин.

  Когато говореше, Вадим провлачваше думите, сякаш ги изпяваше. Имаше тъмнокафяви, почти черни очи и замечтан поглед.

  Въдиците му представляваха дълги пръти с тясна фуния накрая, която потапяше в Реката и чакаше да чуе мелодията. После я отнасяше в дома си, внимателно я прихващаше с щипка и я окачваше на стената. Когато искаше пак да я прослуша отново, само леко я разклащаше. Понякога откачаше едновременно две или три мелодии, залюляваше ги и се любуваше на приятната смесица от звукове… Затваряше очи и слушаше…

  Най-забавно беше в дома на Елда. Тя колекционираше смях. Беше пълничка, невероятно пъргава, със ситно къдрави черни коси и лешникови очи, които се смееха при всяко поклащане на главата ù.

  Къщата ù беше изпълнена цялата с торбички, пълни със смях. От ситно-ситно мъркащи полуусмивчици до гръмко и толкова продължително кикотене, което заразяваше със своята необикновена и искрена сила.

  Смеховете и смехчетата не стояха мирно дори в торбичките. Непрекъснато се разтрисаха, сякаш нещо ги гъделичкаше, подскачаха и се разместваха. Елда току ги събираше, разпръснати по пода. Караше им се с усмивка и докато го правеше, не издържаше и се разсмиваше. Изпълнената до покрива със смях къща се люлееше и подскачаше на едно място.

  На върха на Елдината въдица имаше снопче от птичи пера, с което тя гъделичкаше Реката, провокирайки я докато успееше да примами някой любопитен смехунко да се напъха сред перушините. После Елда внимателно изваждаше въдицата и я пъхваше в приготвената торбичка. Завързваше я и на лицето ù изгряваше доволна усмивка…

  Цалия събираше мечти. Висока и стройна, с дълги черни плитки и теменужено-сини очи, сякаш готови всеки момент да се разплачат.

  Говореше малко и думите ù звучаха като нанизани въздишки на връв.

  В къщата ù имаше две помещения: В едното беше светло, а в другото тъмно.

  В тъмното на рафтове бяха подредени фосфорециращи жълтозелени пакети с мечти, които не са се сбъднали. Те лежаха кротко на рафтовете, пулсираха и тихичко въздишаха. А понякога някое пакетче започваше да променя цвета си и от фосфорециращо жълто ставаше млечно розово. Цалия го вземаше внимателно като новородено бебче и го пренасяше в съседното помещение, където по рафтовете потрепваха розови пакетчета със сбъднати мечти.

  Тази стая имаше особен сладникав аромат и в съчетание с розовото осветление създаваше у наблюдателя необяснимо чувство на радостно задоволство.

  На реката Цалия ходеше с две въдици – едната с форма на трион, с която прихващаше зеленикавите несбъднатости, а другата с форма на ветрило в розов цвят приютяваше сбъднатите мечти. Когато се прибереше, Цалия грижливо ги опаковаше в съответен цвят хартия, етикираше ги и ги разпределяше по рафтовете…

  Мечтите бяха послушни и позволяваха да бъдат обработени и подредени без съпротива, само несбъднатите пръскаха около себе си някаква необяснима и обсебваща тъга…

  Ариеса по предназначение беше събирачка на аромати. Имаше ги всякакви: остри, неприятни, задушливи, нежни, гальовно-омагьосващи, вкусни и дори отровни.

  Последните Ариеса запечатваше с предпазна маска и никога не показваше на друг…

  Дребничка, с дълги сиви коси, омотани на кок, на тила ù, пронизващ орлов поглед и вирнат любопитен нос с вечно потрепващи ноздри…

  В жилището ù на рафтове блестяха бутилки с различни цветове, грижливо етикирани и обозначени.

  Ловеше ги направо с бутилка, прикрепена на върха на въдицата, и бързо-бързо запечатваше отвора със запушалка. Когато се прибереше, внимателно ги класифицираше и подреждаше…

  В съседство до дома на Ариеса живееше Ерис, който събираше страхове.

  Висок, червенокос с напрегнато изражение в сините очи, говореше тихо, като непрекъснато се оглеждаше. Страховете подреждаше в големи дървени сандъци, с прегради и стъклени капаци. Страховете приличаха на таралежчета с жълтеникави бодли и бяха неприятни за докосване, като удар от електрически ток. Ерис ги ловеше с метална мрежа, прикачена на дълъг прът, освобождаваше ги от нея с гумени ръкавици и ги прехвърляше в празно гнездо на сандъка… После задължително се затваряше в спалнята и едва след няколкочасов сън се заемаше с етикиране и обозначаване на улова си.

  Карс колекционираше сънища. Напъхваше ги в малки картонени кутийки с цветни етикети, според споделеното изживяване. Особеното на неговата колекция беше, че се попълваше нощем, сортираше нощем и предаваше нощем… Дневната светлина ги избелваше, повреждаше и изопачаваше посланията им… Въдицата му беше дълга и тясна черна тръба, с която улавяше от Реката съня, после внимателно затваряше с тапи двата отвора на тръбата и го отнасяше в жилището си рано преди зазоряване.

  Разглеждаше го на следващата нощ, прехвърляше го в избрана кутия, която никога не отваряше на дневна светлина… Карс приличаше на великан от детска приказка – висок и широкоплещест със срамежлива по детски невинна усмивка и дълги пшенични коси, привързани на опашка под тила…

  Фартиния живееше на хълма близо до скалния ръб в къща с особена конструкция и три островърхи кули. Не контактуваше с никого, освен с Реката. Винаги обвита в наметало с тъмен цвят, подозрителен поглед и походка на подгонена от ловците кошута. Не прояви интерес и към Наследница, което си беше обяснимо, макар и малко странно поведение…

  Тази нощ тя пристигна на брега, обвита в сиво наметало със сребристи оттенъци, което напомняше на речен бързей…

  На едната ù ръка беше надяната ръкавица, която тя потопи в Реката… После зачака мълчаливо и доста дълго. Накрая леко потрепери и извади ръката си от вълните. В ръкавицата помръдваше нещо. Без да я сваля от ръката си внимателно омота шнур около китката си. После тръгна забързано към къщи с особена танцуваща походка, а наметалото ритмично размахваше краища като криле на птица…

  Наследница възприе мълчанието на отдалечаващата се Фартиния като покана да я последва и тръгна след нея по посока на трите кули. Изгревът на слънцето още се бавеше зад далечните хълмове, а някъде зад гърба ù Реката ръмжеше доволно като преяло животинче.

  Стръмните каменни стъпала се изкачваха и виеха нагоре, ставайки все по-тесни и все по-тесни. Наметалото на Фартиния се поклащаше в равномерен ритъм и с всяко следващо стъпало все по-бавно и по-бавно.

  Входната врата беше полуотворена и почти готова да хлопне под носа на малката, но сякаш размислила се за нещо, задържа отворената си паст…

  Русокоската пристъпи внимателно и се озова в огромна полутъмна стая, чиито стени представляваха високи шкафове с безброй чекмеджета с масивни плоски дръжки, по които бяха облепени листчета, изписани с номера и някакви странни знаци като йероглифи…

  В средата на стаята имаше дълга и тясна маса, оборудвана отгоре с извити прегради, високи около педя, оформящи лабиринт с прозрачно покритие и няколко изхода отстрани на масата…

  Фартиния стоеше изправена без сребристото си наметало, в черна рокля, но с ръкавица на дясната ръка. Погледна изпитателно към момичето, постави пръст на устните си и му посочи дървения стол встрани от масата. Наследница се подчини и седна без да откъсва поглед от действията на домакинята…

  Фартиния се обърна към стената, протегна свободната си ръка към едно чекмедже без етикет на дръжката и го измъкна от леглото му. Постави го на масата странично с отвора към изхода на един от лабиринтите и го прихвана с метална скоба…

  После внимателно махна ръкавицата от ръката си, стисна отвора ù и го пъхна във лабиринтния вход… Малко сребристосиво облаче изпълзя от ръкавицата и се затъркаля по извития под на лабиринта по посока на изхода с чекмеджето. Когато стигна до границата, спря и започна да променя интензивността на оцветката си към черен цвят…

  Фартиния погледна към детето и наруши тишината с нисък дрезгав глас:

  – Трябва да излезеш. Тайната няма да се изповяда в твое присъствие, а неизповядана няма да се събере в чекмеджето. Ще те повикам, когато свършим…

  Малката послушно излезе на площадката пред входната врата и заразглежда отвисоко гледката към другите къщи.

  Странно… Отгоре всички покриви изглеждаха еднакви. Разстоянията между къщите сякаш не съществуваха и изглеждаше, че покривите се допираха плътно едни до други… Наподобяваха на преливащи сивкави речни талази и с нищо не подсказваха, че под тях се крият жилища…

  След известно време отвътре се чу:

  – Можеш да влезеш, готови сме.

  Вратата скръцна тихо и Наследница се прокрадна с ококорени очи към странната маса. Лабиринтът беше празен, а под прозрачния капак на чекмеджето се виждаше плоско пакетче със синьо-сивкав оттенък, приличащ на плик за писмо.

  При по-внимателно взиране се виждаше, че пакетчето ритмично се повдига и снишава, сякаш диша…

  – Вече я приспах – усмихна се Фартиния, измъкна чекмеджето от лабиринта, напъха преградка пред отвора му и го постави в гнездото на стената. На предната плоскост на дръжката залепи листче с изписани цифри и знаци…

  – Седни, сега вече можем да поговорим – обърна се Фартиния към момичето

  – Всичко това – посочи тя към стената от чекмеджета – са тайни, които Реката изхвърля към мене. Улавянето е почти като ръкостискане с Реката, но с ръкавица. Ръкавицата не е за да предпази ръката ми, а за да се пъхнат и задържат тайните в нея. Усещането е като изгаряне, но тайните ги привлича топлината на човешката длан и тя ги задържа, докато ги пренасям.

  Фартиния разглеждаше ръката си, докато говореше, дланта беше зачервена и подпухнала…

  – Ще премине. Винаги преминава. Но това ще е най-малкият ти проблем.

  Най-трудно е, когато тайната ти се изповядва. Длъжна си да я изслушаш, за да я приспиш, но нямаш право да я разказваш никому.

  Можеш да я събуждаш като отново я прекарваш през лабиринта и изслушваш, колкото пъти искаш, но никога и с никого не трябва да я споделяш.

  Ако знаеш колко е трудно да знаеш много. Да знаеш страшни и неприятни случки, дълбоко скрити истини, обвинителни и оправдателни факти и да можеш само да ги изслушваш, да ги приспиваш и да ги пазиш…

  Дори и сега не мога да ти разкажа за нито една от тях – посочи стените от чекмеджета.

  Мога най-общо да говоря за онези, които вече съм предала – преди година, преди пет, преди 20години. Мога да ги спомена, но без да ти ги разказвам подробно, но това няма да ми донесе облекчение. – Фартиния въздъхна, наметна на раменете си плетен шал на бяло-черни ивици приседна на един стол и продължи:

  – В света на обикновените се създават както материални, така и нематериални неща. В своето ежедневие, в общуването помежду си, те създават емоциите и техните украси, които са нещо хубаво до момента, в който започват да натежават. Тогава ги поема Реката, която преминава над света на обикновените, и отнема излишните емоции, за да направи място за нови такива. Емоциите са особен вид енергия, която не бива да се смесва, за да не изгуби силата и очарованието си. След като Реката се препълни, тя се освобождава от тях тук край скалите на нашето поселище, а ние ги улавяме, подреждаме и съхраняваме, за да усилим мощта им или за да я отслабим, когато се налага.

  После предаваме колекциите си, а онези, които ги вземат от нас, отново ги връщат в света на обикновените, но вече пооблагородени или обезопасени…

  Специално тайните се връщат на света при по-особени обстоятелства, а някои изобщо не подлежат на връщане.

  Навярно понякога ще се питаш защо точно ние и откъде идват събирачите? Устроени сме да знаем, че сме новопоявили се като Наследници, които стават събирачи и колекционери на емоции, докато дойде мигът да изчезнат…

  Наследниците са винаги млади – деца на твоята възраст, дори и по-малки.

  Те са изгубени от света на обикновените в твърде крехка възраст, неживели достатъчно и неуспели да опознаят силата на емоциите. Това ги прави от една страна безпристрастни събирачи, а от друга сетивата им са необременени и могат да усещат и насочват емоцията към себе си, още докато е в Реката.

  Ти видя как се улавят, изповядват и приспиват тайните и след няколко дни ще си готова да ме заместиш. Всъщност, Реката ще реши кога си готова и ще изговори името, което ще носиш. Дотогава можеш да живееш при мен, можеш да посещаваш другите събирачи, докато си Наследница, имаш повече свобода. Порадвай ù се, докато Реката те назове. Тайните, които аз съм събрала и подредила, нито аз имам право да ти разкрия, нито ти имаш право да събудиш. Те контактуват само с един човек. Сама ще разбереш колко е изморително да знаеш всичко и да мълчиш…

  Аз съм препълнена с най-различни тайни, изпъстрени със странни и страшни събития и имена на жертви, убийци и измамници. Ужасно е…

  Но ще ги забравя едва, когато отида в… Това също нямам право да ти кажа. Вече нямам търпение да си тръгна… Изморена съм…

  Предлагам сега да поспим, а утре ще те запозная с къщата и ще ти покажа кодировъчните знаци, с които си длъжна да обозначаваш спящите тайни…

  – Надявам се, че всичко вече ти е ясно – усмихна се Фартиния отпивайки от следобедния си чай. – Най-добре е номерацията и шифровката на етикетите да се правят веднага след като тайната се е изповядала, защото после въздействието на собствената ти оценка ще промени правилността на кодирането.

  Наследница се усмихна свенливо и кимна с глава.

  – Тук, в това помещение – продължи с инструкциите Фартиния – ще си приготвяш храната и ще се храниш. Тук ще посрещаш гости, ако някой реши да се престраши да наруши самотата ти. Но в помещенията на горния етаж, където са тайните и в кулите, друг освен теб няма право да стъпва.

  По въпроса за кулите:

  Те са вид отдушници. Казах ти вече: Ще ти бъде тежко, защото ще научаваш тайни, които ще те натъжават, ще те възмущават, ще те карат да направиш нещо по въпроса. Някои дори ще те молят за помощ. Нямаш право нито да ги споделяш, нито да показваш белезите по душата си. Дори от Реката не можеш да искаш помощ или съвет. Сама си. И сама ще останеш, докато дойде времето да се стопиш.

  Затова са поставили кулите. Когато тайната те натовари толкова, че да не можеш да издържиш, се качваш по стълбите в най-високата, средната кула, и започваш да крещиш. Силно, силно, докато гневът и мъката се уталожат и притихнат. Не се страхувай. Никой няма да те чуе. Фактът е проверен. Ако искаш поплачи си. Само не разказвай!

  Лявата кула ще използваш, когато тайната ти донесе приятни изживявания и ти е хубаво след като си я изповядала. Там можеш да танцуваш, да пееш, да се смееш, докато емоциите станат гладки и настроението ти се уравновеси. Само не разказвай!

  Дясната кула е за теб самата. Тъй като самотата ти ще е безкрайна, трябва сама да поддържаш равновесието в себе си. За да не забравиш да говориш.Там можеш да разговаряш със себе си за каквото си поискаш, само разбира се да не е свързано с тайните. Има книги за четене. Игри с карти и плочки. Картини. Там има огледала, в които да се оглеждаш, когато пробваш някоя дреха и да виждаш как се променя външността ти с годините. Едно от огледалата е покрито с капак и умее да лекува душевни и телесни рани. Ще ти дава съвети при нужда. Само като се огледаш в него и ще ти става леко.

  И белезите от изгорено ще изчезват. Защо от изгорено? Ако някога се опиташ да разкажеш някоя тайна, ще получиш изгаряне по кожата на бузите си, а онзи, комуто се опитваш да я разкажеш, няма да те чува. Това огледало може да се ползва веднъж седмично и трябва да стои затворено през останалите дни, за да обновява силата си…

  Забравих да кажа още, че провизиите са в подземния етаж. Там е хладно. Обличай се като слизаш. За всеки месец имаш отделен сандък с всичко необходимо. Когато дойде времето за предаване, ще получиш и нови провизии. Излишно е да казвам, че трябва да си пестелива. Но трябва да се храниш. Защото сили ще ти трябват.

  Довечера ще отидем заедно на Реката. Ако Реката те нарече, да знаеш – аз ще изчезна и ти ще бъдеш новата господарка на къщата с кулите, на всички новопристигнали тайни, на ръкавицата за лов и всички дрехи в килера на спалното помещение. Моите тайни ще пазиш до момента на предаване, а твоите можеш да събуждаш, когато решиш да си припомниш някоя, или когато ти се стори, че някоя спи неспокойно. Повторната изповед винаги ги успокоява. Само обозначенията няма да променяш, те трябва да останат същите от момента на първото ти впечатление…

  Сега за ключовете: Този, големият е от входната врата. Двата по-малки със същата форма – за приземния склад и килера.

  С формата на сърце е от склада на тайните. А трите най-малки с жълтия цвят са за кулите…

  Стъмваше се. Фартиния предложи да поскитат малко край скалите, докато стане време за лов.

  Реката ги посрещна с тържествено бръщолевене. Вълните ù подскачаха игриво, сякаш някой от дъното ги подгряваше или разбъркваше…

  Беше ничието време… Непоискано, необозначено, без индивидуална окраска, без липси, без излишности…

  Фартиния свали наметалото си и го подаде на момичето. Наследница го пое мълчаливо, поглеждайки въпросително към Реката.

  Шумът на вълните започна да става ромолящ, мелодичен и почти приличаше на старинна песен. После изведнъж звукът изчезна, въпреки че вълните продължаваха да пърхат и люлеещо да преливат тъмно-светлите си талази като някакво нарисувано ехо…

  – Наричам те Мединаа – прозвуча ехото от непознат глас с баритонов мъжки тембър. – Медина – наследница на Фартиния, наследница на Сорайда, наследница на Розуелф, наследник на Ангулус, наследник на Омния… И всички те – наследници на Орба…

  Медина, поеми Ръкавицата и изпълни мисията си…

  Русокосата протегна ръка и взе ръкавицата от ръката на Фартиния, която се усмихна щастливо, прегърна я, после се обърна и тръгна към Реката, навлизайки сред талазите все по-навътре и по-навътре, превръщайки се в малко, проблясващо по вълните пламъче…

  После вълните се успокоиха, снижиха се и с лениво поклащане се поклониха към скалата… Ничието време беше към края си…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук, тук, тук, тук и тук.
  

  .

• Научи се поне на омраза

  В съвременна Индия все още убиват новородените момичета,
  защото е скъпо да им приготвят зестра.
  Абортът също струва скъпо…

  

  .

  Малка моя, ти плачеш… Аз също…

  Имам час или два да те гледам.

  Тишината във празната къща

  вместо мене е взела решение…

   

  Имам час или два да те гушкам…

  Да целувам петичките розови.

  Да ти пея, а ти да ме слушаш

  и да вдигаш ръчички нагоре…

   

  Малка моя, дали ме разбираш

  колко мъка в гърдите си нося?

  В този свят от мъже режисиран

  нямат бъдеще женските рожби…

   

  Те мълчат и очакват… Наблизо са…

  След плачà да отворя прозореца.

  Черна кърпа развея ли. С писъци

  ще оплакват смъртта и неволята…

   

  Ако беше момче… Ще е друго…

  Бяла кърпа е знакът за раждане.

  Ще е празник за цялата улица.

  Синовете – съдбата запазва ги…

   

  Малка моя, прости, ако можеш…

  Ще те стисна в прегръдките силно…

  Дотогава… когато… (О, Господи!)

  ще заспиш непорасла… Завинаги…

   

  Нямаш време да бъдеш обичана.

  Научи се поне на омраза…

  И където отиваш – проклинай ме…

  И разказвай греха ми. Разказвай го…

   

  Та дано се смилят там, отгоре,

  и изтръгнат душата ми, грешната.

  Аз с кървящо сърце ще се моля…

  Запомни ме с омраза, детето ми…

  

  .

  Дочка Василева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.
  

  .

• „Ултравиолетовият Пегас“

  За дебютния роман на Виолина Иванова

  

  Това е поредният български роман, един от многото, смея да твърдя, успешни романи на българи зад граница. Авторката е родена в Попово, завършила е Българска филология в Шуменския университет и Международни икономически отношения в УНСС в София. От 2008 г. живее и работи в Чикаго, САЩ.

  В родината си е работила като редактор в регионални и национални медии и като парламентарен журналист. Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света със седалище в Чикаго. Един от съставителите, редакторите и авторите на  годишното списание на Съюза „Любослов“. В различни издания в България и чужбина публикува поезия и проза. Издава книгите „Душата ми – прозрачен златен герб“ (стихове, 1998), „Календарни чувства и други отговори“ (разкази, 2013), „Ултравиолетовият Пегас“ (роман,  2015).

  Като казах роман на българин зад граница, съвсем нямах предвид емигрантска литература, защото Виолина Б. Иванова е човек и автор, който не е прекъснал пъпната си връзка с България, има отношение към ставащото в родината й по времето на т.нар. Преход, а и темата на романа й, за който ще стане дума по-натам, е българска, мястото на действие, героите й и съвременната действителност – също родни.

  А ето какво казва за „емигрантската литература“ писателят Димитър Динев: „Няма емигрантски език, няма емигрантска филология, откъде накъде тогава да има емигрантска литература? Ако имаше такова понятие като емигрантска литература, тогава цялата американска литература би била емигрантска. На мен ми е ясно, че литературоведите се нуждаят от нови изследователски полета, но крайно време е да се понапънат малко и да измислят едно подобаващо понятие, а не да го заемат от политическата терминология. Докато в съвременния политически дискурс понятието емигрант има негативна конотация, тя автоматично се пренася и в литературния. Понятието емигрантска литература е дискриминиращо и аз се надявам в най-скоро време да изчезне от литературознанието“. (Из интервю на Бисера Дакова с Димитър Динев, „Литературен вестник“, бр. 25/2008 г.)

  Доказателство за живата и неразкъсваема връзка между творците и книгите им в родината и извън нея е годишникът на Съюза на българските писатели в САЩ и по света „Любослов“.

  Романът „Ултравиолетовият Пегас“ бе представен в някои български градове в годината на излизането си (2015-та) и рецепцията му от българската читателска аудитория бе положителна. Самото посягане към този епически жанр от страна на Виолина Иванова вече заслужава адмирации, а това, че той се е получил – още повече. Въпреки че романът не изненадва с открития в техническо отношение, той оказва нужното въздействие на читателя като художествено претворяване на съвременната българска действителност, чете се леко, а многобройните перипетии в сюжета, неговите извивки, не затрудняват романовата рецепция. Това вероятно идва от „американската“ следа в нейното писане – един наложен жанров стандарт (който доближава подобни романи до т.нар. мейнстрийм в литературата, в нашия случай номиниран от някои като „роман-приказка“), изчистена авторова гледна точка към описваните събития и герои, налагане на един познат от Америка позитивистичен и морален стандарт, особено видим във финала, чийто хепиенд звучи малко необичайно за България. Но романът е български – и като дух, и като съдържание, поради което и напълно понятен за днешния роден читател. Разбира се, намесването на елементи от фантастиката, мистиката, историята, криминалната интрига, любовните отношения, политиката, водят до една еклектика, чиято цел е да привлече и задържи вниманието на публиката, и те в крайна сметка съставят една амалгама между реалистичния и фантастичния роман, между психологическия, любовния и детективския, социално-битовия роман, между трилъра и чиклита, без да е нито едно от тях в изчистен вид. Проза, която залага на традиционния третоличен разказ, с вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Синхронно поднесен правдив разказ за България (но и Европа) от началото на XXI век, за българските проблеми на Прехода, пречупени през личните съдби на една дузина герои и разказани като паралелни истории, които често се преплитат и допълват.

  Един наратив, структуриран в пет неравномерни по обем части, в които основни герои са: Влади – 21-годишен, учи журналистика, работи в новинарска агенция, син на Корнелия и Христофор Бочеви; Корнелия Бочева – негова майка, доцент по физика на времето, разведена с Христофор; Христофор Бочев – адвокат, живее семейно с по-младата Инна, негова сътрудничка, с която имат деца-близнаци, а тя има млад любовник, меркантилен мускулест тип; Камелия – приятелка на Влади и сътрудничка на Камелия; разбира се има и доста други, които подгряват сюжета, който на места избива в агресия и кръв. Място на събитията – София, а след това Германия. Завръзката на действието е побоят над Корнелия и обира на жилището й, в основата на които стои злодейката Инна и любовното й протеже. Образите на главните герои са показани в развитие и промяна, фабулата ги отвежда и извън пределите на страната, в Германия. Появява се и фантастичната линия в романа: Влади и приятелите му във Втора част заминават за северозападното българско село Шишенци, за да наблюдават и опишат паранормални явления, характерни за тази местност; там покрай появата на самодивите, се срещаме за пръв път и с Ултравиолетовия Пегас. Преди това в края на Първа част е и една мистификационна отпратка към българското Средновековие чрез образа на духа на Елизабет от Тюрингия и замъка Нойенбург, където идват Ани и майка й, а се оказва, че Ани има родова връзка с Анна-Мария Унгарска, женена за българския цар Иван Асен II (като Мария) преди около осем столетия.

  Оттук-натам чудесата ще играят немалка роля в романовото действие, но те не оставят следа от сантиментална сладникавост и не разводняват изкуствено сюжета, защо изглеждат автентично-истински и ненатрапчиви; а покрай всичко останало играят и ролята на ключ към замъка на заключените за съвременния човек морални и естетически закони на живота и управлението на съдбата. Образът на Ултравиолетовият Пегас, както и всички свръхестествени явления, свързани с неговата поява и впоследствие, са въведени с цел да сломят невъзмутимият до невъзможност български скептицизъм по отношение на живота, да ни направят позитивни (по американски) към същия този живот, за да повярваме в щампата „Бъди себе си“ (и подобни). Това, от една страна; от друга може би подобни лозунги (щампи) са дълбоко вкоренени в западния манталитет и западният човек вярва в тях, защото го окуражават, дават му сила да продължи напред, дори когато е паднал, и защото не бива да позволи средата да го превърне в някой друг (а защо да не си припомним и бодряшките лозунги от нашето близко соц-минало, на които авторката доскоро е била реципиент); и, от трета страна, ако приемем гр. значение на πηγη – извор (откъдето идва името на Пегаса), можем да го тълкуваме и като извор на вдъхновение и креативност в нашите действия и отношения към/в живота – нещо, което отговаря на самата същност на митичния безсмъртен крилат кон като свързан с планината на музите Хеликон.

  Тези и подобни разсъждения, които са априори спрямо самата романова тъкан, все пак ни навеждат и на едни други размисли относно философията на живота в глобалното село, в което пребиваваме и ние, българите. Размисли, които намирам в блога (линк) на една друга българска поетеса и писателка – Здравка Владова-Момчева от Лондон от 7.01.2016 г., по повод на книгата на Виолина Иванова от Чикаго: „Днес твърде много писатели се опитват да ни накарат да участваме в глобалната битка за изключителност, обсебила амбициите на хората от 21 век. И някак обикновеността, усещането за себе си като личност с уникален вътрешен свят, отстъпват на тенденциите за грандиозност във всичко, случващо се около нас. Където да си част от огромното пано на събитията, съвсем не означава, че можеш да твориш свое собствено битие или да бъдеш главен герой в сюжета на съществуването си. А именно към тази проста истина се стреми да ни завърне Виолина Иванова, авторка на романа „Ултравиолетовият Пегас“. И още: „Механизмът на приобщаването не е в масовостта, а пътят към душите ни, най-пряко преминава през съдбата ближния. Затова, чудото на битието се оказва в споделеното виждане на света като комплексна амалгама от ежедневие и паранормално, но и двете пречупени през призмата на естествения поток на живота. Лесно на пръв поглед усещане, но предопределено за перото на малцина. Виолина Иванова, със сигурност е една от онези, които съумяват да го постигнат“.

  Позволих си този по-дълъг цитат, за да видим различните рецептивни нагласи спрямо подобни книги. Познавам и творчеството на Здравка Владова-Момчева и знам, че тя защитава кредото на Виолина Иванова, застъпено в романа. Кредо, което включва такива фундаменти от духовния живот на съвременния човек, като любов, грях, пречистване, смирение, прошка, щастие, толерантност; но също и търсене на пътя към родното, дома и себе си в условията на една „болна“ държава, чиито жители (и читатели на този роман), са „забъркани в грешки, грехове и пречиствания, и свързани съзнателно или не в торсионните полета на своите житейски линии“. В разказа на авторката на романа не са спестени негативните страни на живота в България от последните години, плюс неговите социално-политически измерения (бунтът на студентите против поредното правителство, ъндърграундът на обществото, малцинствата), но те са представени ненатрачиво и по женски меко, с нужната писателска култура и човешка търпимост. Без да дава готови рецепти, тя ни провокира да приемем „необичайния ни свят“, другите, без да натрапваме себе си и своя свят, като отворим сърцата си за доброто и за един друг свят, „в който паметниците на мъртвите поети говорят за България“.

  Вероятно романът ще подразни тези, които търсят новаторство в жанра, с непретенциозния си и изчистен език и класическа постройка, с лека романтика и мистико-фантастична линия; друга част също така ще го прочетат с удоволствие именно поради това. Все пак „Ултравиолетовият Пегас“ е роман за Прехода, един от многото (независимо дали писан от българин зад граница или българин в България), които дават не само нови щрихи към разбирането му, но и книга с голям възпитателен и етически потенциал. Нещо позанемарено напоследък.

   

  Владимир Шумелов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Виолина Б. Иванова, „Ултравиолетовият Пегас“. Редактор Ина Иванова. Художник на корицата Валери Ценов. Издателство „Пергамент“, София, 2015

• Задушница

  

  .

  Като на свиждане дошли.
  Измежду кръстове и плочи
  сноват невидими души –
  говорят с видимите още.

  Душа и тлен – в нетраен ден.
  По-скоро час.
  По-скоро – среща.
  Безформено небе, поле,
  кал, черни фигури и свещи.

  Паници жито. И шишета.
  Животът в мъртвото прелива.
  Целта. И смисълът. И средството.
  Остатъкът се разотива.

  Ти накъде? Ти, който още
  си носиш името и мощите.
  Оттам, където си сега,
  при сенките – или в света?

  На четири посоки – сам.
  Във всичко зримо разпилян:
  трева-роса-пчела-дърво-
  човек-и-път-и-звяр-и-бог…

  Ти – при кого?

  Недобротворен е светът,
  и истината му – жестока.
  Обединява ни Смъртта.
  Разединява ни Животът.

  .

  Райчо Русев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Райчо Русев  (с литературен псевдоним Райсън) е роден през 1949 г. в с. Малко Брягово, Хасковско. Сега живее в София. Превеждал е художествени произведения от руски и от сръбски. Свои стихове започва да публикува едва на 55 години. След това издава пет стихосбирки – „Лични стихове“ (2005), „Шепа стихове“ и „Стихове на вятъра“ (2007), „СтиховеЙ“ (2010) и „Стiхове от втория етаж“ (2013). Има публикации в периодичния печат, в много алманаси, но повече в литературните сайтове „ХуЛите“, „Откровения“, „Буквите“. Негови стихотворения са преведени на сръбски, френски и испански.
  

   

• Отвори си прозореца, Господи!

  

  .

  Отвори си прозореца, Господи!
  Само миг се поспри и послушай…
  Изгорихме последните мостове.
  А в душите ни бие градушка.

  Изоставихме, Господи, себе си
  и се втурнахме слепи към Ада –
  като диви отчаяни лебеди,
  уморили се тихо да страдат.

  От кесиите ронят се дните ни,
  пожълтели и евтино-леки.
  И пилеем ги, Боже. И скитаме.
  Без човек да е брат за човека.

  Ти го знаеш, разбира се, Господи.
  Не убягва от взора ти йота.
  Ала с право спасяваш ни косвено
  след безбройните тъжни Голготи.

  Знам, вратата ти чака отворена
  да разперим криле за последно.
  Ала днес отвори си прозореца
  и прати ни очи да прогледнем!

   

  Пепа Лулова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Пепа Лулова е родена през 1987 г. в София. Завършила е Втора английска езикова гимназия „Томас Джеферсън“ в родния си град, както и Журналистика във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“. По-късно става и магистър по Бизнес администрация в Университета по национално и световно стопанство. Работи като редактор в издателство за професионална техническа периодика. Понастоящем е в отпуск по майчинство.
  

  Пепа пише стихове от ученическите си години. Първите й публикации са в подфорума за поезия на АБВ Форуми в интернет. По-късно започва да публикува в сайта „Откровения“ и в Вlog.bg. От 2012 г. има страничка за поезия във Фейсбук – „Пепа Лулова – Рошави стихове“. Нейни творби са публикувани в алманасите „Културна палитра“ и „Нова българска литература: Поезия ‘2012“, в сборника „Приятели в поезията“, Търговски вестник и др.
  

• „Села и туризъм – посоки за пътешествия из България“

  

  На 17 юни т.г. е националната премиера на втория ни пътеводител за селски туризъм в България. То ще бъде в Пловдив, от 19 ч., във вино клуб „Винополис“. Същия ден се открива национален фестивал на фермерските храни и напитки в квартал „Капана“.  Книгата „СЕЛА И ТУРИЗЪМ – посоки за пътешествия из България“ е издадена от „Сиела“. Тя ще бъде достъпна и като електронно издание на сайта на „Сиела“. Автори са Анна Пелова, Гавраил Гавраилов и Михаил Михов.

  Гавраил Гавраилов

  

  Във втората ни книга за селски туризъм в България се опитваме да обхванем нови възможности за пътуване и общуване под мотото „Завръщане към Земята“.

  В първата част на книгата има осем статии. Фокусирано е внимание върху гостоприемството, традициите на траките по темите нестинарство и винотерапия, развитието на темата за наследството на първобългарите и събитийния туризъм. Важен момент са темите за чистата храна и съхраняването на старите местни сортове плодове и зеленчуци. Любопитни са темите „почвотерапия“ и „селски мол“, които разкриват по един нетрадиционен начин представата за селото.

  Във втората част на книгата са описани 34 села из България. Всяка статия е символичен вход към конкретен туристически регион. Има много местни легенди и скрити бисери, любопитни факти за фолклорните и кулинарните традиции, интересни сравнения между етнографските групи и различните социални модели на българските села. За любителите на пътешествията има ценни насоки и практични съвети.

  В последната част на книгата има шест кратки истории за пътешествия на село. Целта е да се провокира желание за споделяне на авторски текстове и снимки с фокус върху българското гостоприемство. Всичко това е гарнирано със сто и шестдесет авторски фотографии и закачлив език с намигване към актуалните проблеми – все пак едно пътуване до село трябва да има своите забавни моменти.

  ЗА АВТОРИТЕ:

  Анна Пелова е писател и графичен дизайнер, отдадена на страстта си към българските носии и нестинарството. Родена в София през 1989 г. След навършване на пълнолетието си живее и работи в Англия, САЩ, Мароко и Япония, преди да се върне обратно у нас и да се посвети на каузата си да популяризира красотите на България. Пише в сайта www.greatnomad.com. Това е втората ѝ книга за селски туризъм, има и един роман („Утайката на чая“), който попадна във финалната десетка за Нов български роман на „Сиела“.

  Гавраил Гавраилов е психолог и пътешественик, търсещ смисъла на щастието в малките неща на село. Роден в Пловдив през 1979 г. Не спира да пътува и да разказва, воден от любопитството да среща вълнуващи хора в малките места. Освен страстта си към риболова, напоследък го увлича и винения туризъм в България – пише за сайта www.winetours.bg. От март 2016 е докторант по социология в ПУ “Паисий Хилендарски“ с тема на изследване социалното предприемачество. Има четири книги за пътешествия – две за селата, по една за Родопите и Добруджа.

  Михаил Михов е планински водач и пътешественик, разказващ за скритите туристически бисери из нашите земи. Роден през 1981 г. в Шумен, живее в Русе. Не спира да работи за една по-чиста България. Активно участва в образователни и практически проекти, свързани с туризма и биоразнообразието на Дунавския регион. В момента работи като експерт по туризъм на свободна практика. Пише статии за различни медии. Членува в клуб за алтернативен туризъм „ВЕЛО Русе“. Работи в партньорство с БААТ( Българска асоциация за алтернативен туризъм). Има две книги за селски туризъм.

  .

• Смъртта чака на покрива

  Разказ от Симеон Коев

  

  .

  – Крис, имаме случай!

  Гунчев я наричаше с мъжкото име Крис, може би защото знаеше, че е много ценна. Веднъж каза, че струва колкото половината полиция. Ако това беше вярно, трябваше да съкратят повече от 29 000 човека. Не беше сребролюбка, иначе щеше да използва случая и да поиска да я назначат с някаква сносна заплата. Но Криси не можеше да се пазари, а и човешките животи значеха много повече, от която и да е висока заплата.

  – Ох, точно сега ли?

  – Ако питаш мене, този случай е най-спешният досега!

  – Все така казваш! Къде е?

  – В Бургас! Някакъв квартал със стари и високи соц блокове. Пратих кола да те вземе, след 2 минути е пред вас! Хеликоптерът вече върти перки!

  – Как така си пратил, ами ако ме нямаше?

  – Къде ще си, като знам, че не си купонджийка, а вече е 19 часа. С хеликоптера ще загубим 3 часа, Катенаров пробва да намери самолет, няма нищо засега, но чакаме разрешение да ползваме Авиоотряд 28! Щом дотам са стигнали, значи е много сериозно!

  – Добре, след минута съм долу!

  – Благодаря, Крис, и внимавай много. Този път наистина се притеснявам! Киро ще те запознае със случая, аз отивам при министъра.

  След провала в Лясковец, вече знаеха, че един добър психолог е много по-ценен от 10 командоса. Бяха я викали за 8 случая, в 5 от които имаше заплаха за използване на огнестрелно оръжие. Криси не беше допуснала грешка, не разреши да се изстреля и един куршум… а в края на краищата всички бяха щастливи. Пресата разбра само за единия случай, всички други бяха потулени.

  „Потулват ги, защото така им е останал манталитетът още от соца. Нищо, аз не търся слава” – помисли си Криси.

  А всичко започна толкова случайно.

  *

  Преди 16 месеца се прибираше с пазарна чанта и пред съседния блок забеляза, че има около 40 човека, които гледаха нагоре. Някакъв мъж беше застанал прав на перваза на прозореца на 7-мия етаж и май, че хлипаше. Поспря се от любопитство и тогава чу от радиостанцията на близкия полицай:

  – Ангарова я няма и не знаем кой друг психолог да търсим. Ще се свържем с военните, там имало един добър…

  Криси мисли само три секунди, разбута нарастващата тълпа и каза на полицая, че тя е „психологът”. Полицаят видя, че е задъхана, и си помисли, че това е чаканата Ангарова, и я поведе към етажа. На Криси й трябваха само 15 минути да разбере болката на човека. А тя беше наистина голяма – беше хванал жена си с най-добрия си приятел на калъп в собствената си спалня. Криси последователно успя да му разкрие, че това не му е никакъв приятел, а и жена му не заслужава да направи това. Попита го дали има деца и тогава заби последния си перон:

  – Добре, ти ще си отидеш от този свят и ще оставиш това невероятно дете Петърчо да го възпитава тази жена?! Не допускай това! Аз ще ти съдействам при развода детето да остане при тебе, и тя цял живот ще съжалява за това!

  В очите на човека се появи огънче, погледна дребната и нежна женица, взря се в метално сивите й очи – и дали защото намери нещо в тях, или заради идеята, че може да отвърне на подлостта на жена си, но слезе от перваза на прозореца! Чак тогава Криси забеляза, че в стаята зад нея има друг човек, тих свидетел на всичко, което си говориха. Така се запознаха с полковник Гунчев.

  *

  Отпусна се на задната седалка, предвидливо си сложи колана, защото знаеше, че шофьорът е от „обучените” и ще кара лудо. Затвори очи и се опита да си представи какво ще я чака насреща.

  „Щом е толкова спешно, да взема да му помогна на Гунчев за авиоотряда” – помисли си Криси и набра един номер:

  – Петя, имам една молба!

  Познаваха се от общежитието, Криси учеше психология, Петя – журналистика.

  – Слушам те, мила, всяка молба ще ти изпълня.

  – Звънни на „вътрешния“ и попитай каква е тази какафония в Бургас? После ще ти се реабилитирам.

  Това на техния език значеше, че ще й подскаже къде ще се снесе „златното яйце”. Петя беше журналистка от новите и най-напористите, които знаеха, че или вестниците, както бяха списвани досега, ще бъдат погребани в конкуренцията със сайтовете за новини, или журналистите наистина ще повярват, че те са четвъртата власт и ще започнат да работят с нови критерии. След 4 минути Гунчев звънеше!

  – Интересно, първо отказаха, а след 2 минути ми се обадиха, че разрешават. Имаме авиоотряда!

  „Ще трябва някой път да му обясни, че „хората” свършваме до нивата, на които сме ние с Гунчев, другите нива нагоре са вече политически и там ще си мръднат пръста, само ако са заплашени или са в светлината на прожекторите.”

  Една нежна и неизвестна на никого психоложка, на която държеше полковник Гунчев, се качи сама в правителствения самолет.

  Може би това беше най-безумния полет с този самолет, ако се изключи преди години транспортирането на някакви „Бистришки тигри” да играят мач във Варна, доколкото си спомняше Криси. В Бургас сигурно има поне двама психолози, но Гунчев след първите й няколко случая не щеше да чуе за никого другиго, и сега изпращаше 23-годишната психоложка, която даже не беше назначена на постоянна работа, а успяваше да й издейства по някакъв хонорар. Когато Криси се подписваше под парите, в графата пишеше „за счетоводни услуги”. Такава каша беше в това МВР, че никой не може явно да се справи, но тя знаеше, че ако някога се провали, веднага ще провали и Гунчев, защото злите езици щяха да говорят, че е назначил прясно завършила студентка по психология. „Сигурно ще ме наричат „Калинката” от МВР, и тогава…”

  Телефонът иззвъня. Беше Кирил.

  – Крис, двама с маски са взели за заложник един и са го качили на покрива на някакъв блок от 16 или 17 етажа.Току що решиха хеликоптерът да излети с вътрешния, Гунчев, главния секретар и трима снайперисти. Вътрешният е разбрал, че вече пресата е надушила и ще искат да се действа смело и решително.

  „Хм, властта иска да показва мускули. Идват избори наесен и един решителен удар ще покаже колко добре се справят с всяка извънредна ситуация.“

  – С една дума имаш не повече от час преднина, после никой няма да те пита! – продължи Киро.

  – Ясно, и благодаря! Разбра ли се какви са хората?

  – Опитват се да изградят контакт с тях, но са се барикадирали… Вратата за покрива е метална и са я залостили, не можем нищо да направим.

  – Виж, Киро, моля те! Ако успеят да се свържат с тях, нека им занесат кафе, кола, пици… да се успокоят малко. И да разберат дали имат искания!

  – Ще се опитам да им обясня! Давам ти твоя номер на майор Векилев, той засега отговаря за операцията. Ако има развитие, той ще се свърже с тебе. Казал съм без твоето мнение нищо да не предприемат!

  – Благодаря!

  Тъкмо я взе кола от летището и звънна непознат номер.

  – Криси, нали?

  – Да, аз съм!

  – Майор Векилев. Нищо освен кафе не искат и казаха, че ако усетят различен вкус, веднага ще пуснат заложника на плочките!

  – Изчакайте ме, след 3 минути съм при вас, аз ще занеса кафето!

  *

  – Кафето, моля!

  Вратата се открехна и оттам погледна първо едно, после две очи.

  – Ти сервитьорка ли си?

  – Бях, но ме помолиха да предам, ако имате някакви искания.

  – Пусни я и залости! – чу се по-глух или по-далечен глас.

  Вратата се открехна още и Крис излезе на покрива. Двамата с маски гледаха дребничката и крехка фигура, и пак се зачудиха да не би да е сервитьорка.

  – Провери я за оръжие, тази е нещо опасна! Нали я виждаш, че е прекалено спокойна!

  По-ниският и по-смугъл, който й отвори вратата, я провери. През това време тя прецени ситуацията.

  Другият, с маска, беше около 180 см, слаб, не повече от 80 кг, целият облечен в черно. Жертвата беше пълен човек, към 170 см, почти 110 кг, а лицето му беше много топчесто и много уплашено. Безупречно подстриган, а дрехите издаваха, че е доста заможен. Видя скъп пръстен и златен или позлатен часовник. Дишаше толкова често, че Криси си помисли, че е пред инфаркт.

  – Няма нищо, даже и микрофон няма. Телефон има, но не е набрала номер.

  – Аз съм Криси! – представи се тя.

  Сега беше много важно, дали те ще си кажат имената. Ако го направеха, Криси знаеше, че може да се включи във времето. Оставаха може би само 20 минути. Те нищо не казаха.

  – Е, да не губим време! Защо е тази сценка? Май никой не знае още! – попита Криси.

  – Сценката още не е започнала. И ще завърши много скоро и много бързо – каза дългият. Явно, че той беше по-умният и този, с когото трябва да води преговорите.

  – Имате ли към някого някакви изисквания, или само към този човек?

  – Този тук не е човек! Той толкова хора е унищожил, толкова много семейства е разорил, че не му остават повече от 15 минути. И му ги даваме само затова, да осмисли какво е направил!

  – Чакайте, той вероятно е лихвар… или собственик на заложна къща!

  – Малката чатка добре!

  – Вие сте изиграни от него, нали?

  – Неее, аз никога не съм ги виждал! – тихо простена жертвата.

  – Млък! Казах ти, ако ти чуя гласа, веднага политаш! – заплаши смуглият.

  – Ако той не е имал вземане-даване с вас – или някой ви е наел, или е ужилил някой ваш роднина!

  – Вай! Вай! Тази наистина чатка! – каза смуглият, но на Крис й стана ясно от „вай, вай“, че е от Сливенско или Ямболско. Съквартиранката й така възкликваше.

  – Понеже не разполагаме с време, хайде да караме по същество. Вас са ви наели, защото не сте от Бургас. Иначе, колкото и да подценявате ченгетата, те са ви снимали още преди час от съседния блок. Имат програма, която да идентифицира по височина и стойка, но щом не са ви разпознали, вие сте поне на над 100 км от Бургас. Значи сте от Сливен?

  Зеницата на дългия се сви едва забележимо, но достатъчно, за да бъде забелязана от Криси. Дългият отпи от кафето.

  – Бива си я!

  Сега нямаше време за никаква почивка и беше моментът, в който трябва да продължи бързо към следващия лагер, все нагоре към върха .

  – Слушайте, момчета! Мисля, че някой жестоко използва вас, а вие се надявате да използвате мене. Щом сте дошли и не познавате човека, вие сте решили да го свършите тука. Мислите така да го направите, че да изглежда като негова грешка… затова го държите толкова уплашен, а аз трябва да потвърдя, това което съм видяла… и така, както сте го замислили вие. Мислите, че ще се разминете само със заплаха за убийство, ще лежите 2-3 години, а после като излезете… Да видим!

  Крис се направи, че нещо пресмята наум, а през това време напипа телефона, направи няколко врътки с пръстите, така, че да набере третия поред номер от обажданията си, набра го и намали звука докрай, да не я издаде гласът отсреща.

  – Значи са ви обещали, според мене, около 300-350 хилки, за да полежите 2 години – видя, че двамата се спогледаха.

  – Но да ви кажа, вашата няма да стане! Знаете ли защо? Този, който ви е обещал това, ще може само срещу 40 000 да ви ликвидира и двамата в пандиза! Там цените са много ниски и животът е много евтин. Освен това аз сега се обръщам и тръгвам и, докато излизам, каквото и да направите, ще кажа, че нищо не съм видяла. И последно, след 15 минути пристигат група снайперисти.

  – Абе, брато! Тази малката да не е вещица? – очите на смуглия гледаха уплашено.

  – Тръгвам!

  „Давам им 10 крачки. 1, 2, 3, 4 , 5…”

  – Чакай! Наистина ли идват снайперисти?

  Погледна си часовника.

  – В момента кацат на летището! Имате не повече от 5 минути да се предадете.

  Започна да върви, все едно се разхождаше, и след няколко секунди застана зад гърба на лихваря, така, че той не можеше да я види. Вкара си ръката в джоба, спря разговора по телефона и направи с показалеца знак на дългия, той я разбра! Хвана я за лакътя и тръгнаха към другия край на покрива.

  – Слушай, кучко, ела тука да се разберем с тебе!

  Криси сниши гласа си така, че да я чува само дългият:

  – Ако се предадете, аз ще напиша в доклада си, че сте били много пияни. Филма ”Кръстникът” гледали ли сте го? Ако имате оръжия, пуснете го на части в комините… имате по-малко от 5 минути! Но ще искам да ми разкажете всичко, от игла до конец! Сега искам само името на поръчителя! Това е цената на моята услуга. Аз ще реша какво да направя по-нататък.

  – Съгласен съм! Джъмбо е поръчителят! Този е навлязъл в някакъв нов бизнес.

  – А другият съгласен ли е?

  – И той е съгласен! – намигна, за да разбере Криси, че нещата зависят само от него.

  – Като излизате, залитайте, все едно, че сте пияни.

  Криси извади телефона и набра номер.

  – Гунчев, къде сте?

  – Вече се вижда блокът, след 3 минути сме там!

  – Не бързайте толкова, момчетата се предадоха!

  – Как така!?

  – Просто прекалили с алкохола! Искали да го сплашат! Отваряме и излизаме. Оръжие нямат!

  – Изчакайте минута, да уведомя Векилев!

  *

  След 30 минути Криси влезе в женска тоалетна и смени СИМ картата с една друга карта с предплатени импулси. Набра един номер на Петя, който имаше само тя.

  – Криси, ти си велика! – гласът на Петя звучеше възбудено.

  – Чакай! Ако са ни подслушвали, нека си мислят, че само ти помагам за крими новини. Да те предупредя – да не пускаш още нищо! Ще ти дам утре поръчителя… Иначе лихварят сигурно е започнал да изкупува земя в същите райони, затуй е всичко това. Подозирам, че е замесен един, който изкупува много яко земи из цяла България. Трябва да разбереш откъде идват парите му и ще разбереш неговите господари. Мисля, че искаха да го оставят сам без конкуренция да изкупува, а снайперистите ги пратиха, за да заличат всякакви следи.

  – Искаш да кажеш, че тези бяха обречени ли?

  – Убедена съм! Закъсняха с 5 минути! Момчетата бяха само пешки, трябва да намерим другите, които ги подреждат!

  Когато излезе отвън, Гунчев я прегърна бащински:

  – Благодаря ти, моето момиче! Знам, че само на тебе мога да разчитам!

  Криси го погледна внимателно.

  – И аз само на тебе вярвам и знам, че нарочно не се качи в самолета, за да ги забавиш!

  Гунчев смигна в знак на съгласие.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Отбих се в душата ти

  

  .

  Ще разгърна душата ти свита
  като стар недописан роман.
  По корицата вехта, протрита,
  длан прокарвам в праха насъбран.

  Колко удара тежки поел си
  в задкулисни игри? Хвърлен зар.
  До десета глава стигнах, ето –
  ту на трон си, ту дрипав клошар.

  Единайсет, дванайсет… петнайсет…
  Чувам марш и фанфари кънтят.
  После няколко страници липсват.
  Без душа ли живя? Като в Ад?

  Бели листове в края притихват,
  четивото оставям за друг.
  Взех перо, капка тъмно мастило;
  подпис драсвам: „Аз четох дотук!“

   

  Мая Нарлиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Мая Нарлиева е родена в гр. Харманли през 1976 г. Завършила е Английска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Работи като учител по английски език в родния си град. Пише стихове от една година.

  .

• In Memoriam Ивайло Иванов: Отиде си един изключителен поет

  ЕДИН ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ТАЛАНТЛИВ ПОЕТ, КОЙТО МАЛЦИНА ПРОЧЕТОХА, СИ ОТИДЕ

   

  Антон Баев, Рlovdiv-online.com

  

  Ивайло Иванов /43/ от Троян, живя на ръба на лудостта и крайната мизерия.

  Създаде стихове, сатири, литературна критика, публицистика. Занимаваше му се и с литературна наука, но нямаше шанс.

  Завършва Българска филология във Великотърновския университет, обикаля София, Наречен, Търново, за да се върне в родния Троян с разбити нерви.

  Писа – по думите му – „за нашата вечно скърбяща България“.

  Тя, разбира се, не го прочете, нито почете.

  Благодарен за срещите с хората човек.

  В посвещението си към книгата Песен за Бащите на прехода, която ми подари на едно от изданията на „Пловдив чете“ през 2012-та, ми написа: „С огромна благодарност за това, че се срещнахме!…“

  С огромна тъга посрещам вестта за ранната му смърт…

  .

  На дъното на този свят живея

  и чакам, Боже, ти да ме откриеш

  подобно бисер. Де такъв късмет?…

  Ти бисери не търсиш! Тях ги търсят

  единствено свинете покрай мене –

  за морските свинчета става дума,

  а също за русалките, които

  се гмурват в синевата ми прозрачна

  и с перлен смях покриват голотата си!…

  .

  Така пишеше Ивайло…

  Пишеше така, че да те удари в сърцето:

   

  „Венеция през зимата“ – навярно

  така бих кръстил тази своя тъжна

  любовна песен. Но сега е лято.

  И ти над мене тяло си извила

  подобно мост. А аз под теб съм легнал

  като река и към съня изтичам.

  Очите ти, подобно сини риби,

  се гмурват във водите ми прозрачни.

  На устните ти ладията лека

  гърдите на реката набраздява…

  И бавно аз изтлявам и пътувам

  под тебе, моя лодчице, люляна

  на ласките с вълните милостиви.

  И мощните води текат, додето

  от тялото ти – тънка катедрала –

  гърдите ти ударят за вечерня.

  За сетен път – щастлив, но и разкаян –

  тогава аз към притвора поемам,

  но този път не си ти мост, а купол –

  фронтон, отдето Славата ме гледа

  прощаваща и съдеща. И тръпне

  олтарът ти във сетна литургия,

  а горе – под прозоречната ниша –

  разнежен, хорът ангелски въздиша.

  След жертвата вечерна аз почивам

  с води успокоени. Трепка залез

  със пластика червена върху синята

  пътека на реката… И тогава

  един гондолиер през мен минава

  и плавно пее свойта канцонета.

  И колкото се пò отдалечава,

  по-тежка сянка хвърля – да не видя

  как върху твойто рамо се изкачва

  едно момиче, девствено все още.

  На моста спира. С лакътчета тънки

  под себе си то стопля перилата.

  За нещо много скъпо се досеща…

  В реката се оглежда.

  И въздиша.

  .

  Не като постмодернист, не като модернист, не като класик. Като роден поет. Такава бе и съдбата му: честна и самоубийствена. Докосваща съдба и поезия… 

  .

  Ето какво ще намерите из някои от библиотеките от Ивайло Иванов:

  Хензел и Гретел (поема, 1995)

  Искри от воденичните ми камъни (сатира, 1997)

  Очи на дете (ранни стихове, 2005)

  Филологически поеми (2006)

  Пастирът на мухи (2008)

  Песен за Бащите на Прехода (2010)

  Брачни песни (2013)

  .

• Влажно и тихо е…

  

  .

  Влажно и тихо е
  Сънено спи
  Здрачът в среднощна постеля
  Пътят се губи
  В дъждовни стрели
  Капки в листата треперят

  Чуваш ли, чуваш ли
  Колко мечти
  Бавно и тихо се стелят?
  Сънени облаци
  Нежни вини
  Крачки към утре и вчера

  Влажно и тихо е
  Лягат сами
  Дънери в куха къделя
  Лист от живота
  Обрулен ескиз
  Бедна и суха постеля

   

  Мариана Христова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• <<
• 1
...
• 47
• 48
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
...
• 81
• >>