Home » Авторски страници, литература

Осемдесет и пети километър

2016.03.11 Няма коментари

Разказ от Албена Тотина*

111122130012-460x325

В седем и половина часа сутринта електричката беше почти празна. Влезлият вътре мъж огледа вагона, примижа срещу пробиващите през прозореца лъчи на изгряващото слънце, избра си седалка откъм сенчестата страна, седна, опря чело на прозореца и затвори очи.

Той беше небръснат, облечен в тъмносиньо, леко измачкано сако, светлосини дънки и лъснати, макар и поизносени вече обувки.

– Следващата спирка на влака ще бъде… – силният, звънлив глас на диктора го изведе от полусъненото състояние.

Мъжът потрепна, леко се поизправи, промени позата си като облегна врата на облегалката и отново щеше да се потопи в забвение, но тук вниманието му привлече влетялата във вагона девойка. Срещайки погледа му, тя се отправи в посока кън него и, шумно въздишайки, се тръшна на срещуположната седалка.

– Дали спира на осемдесет и петия километър, знаете ли? – попита го тя.

От нея миришеше на вчерашен парфюм, мъничко примесен с леки алкохолни изпарения. Изглежда, девойчето така беше бързала за електричката, че не беше успяла нито да се измие, нито да се среши. Даже в огледалото, съдейки по всичко, не беше погледнала. Очната спирала – размазана под очите, останки от чиито бучици висяха по миглите, а в тъмната разрошена коса беше заседнало парченце от нещо блестящо, вероятно станиол от бонбонена обвивка. На тънкия бял пуловер от лявата страна, малко над гърдите, имаше следи от неуспешно изпрано “на крак” бледочервеникаво петно – най-вероятно от накапано вино. Късата дънкова пола, която момичето считаше за “суперска”, беше леко извъртяна на една страна.

– Спира, аз също там ще сляза – мъжът потърка очите си.

– О, наистина ли? Тогава нали ще ме събудите, ако заспя? Ох, ами ако и двамата заспим? – тя се прозя и се огледа наоколо.

Освен тях двамата във вагона нямаше никакви други пътници. След като порови в чантата си, девойката извади малка пудриера, пристегната с ластиче. Отвори я. По полата се посипаха бледи розови прашинки. Девойчето погледна в малкото огледалце.

– Ох, какъв ужас – тя набързо наплюнчи пръст и започна да изтрива размазаните следи от спирала под очите и на лявата скула.

Докарвайки се в относително приличен вид, младото момиче погледна на мъжа и се усмихна.

– Гребена забравих да взема… тц-тц-ц-ц… Сега пак нов ще се налага да купувам.

Мъжът мълчеше.

– А вие защо там пътувате? – попита тя. – Вие там не живеете, веднага се вижда.

– А на теб какво ти влиза в работата? – той се обърна към прозореца.

– Ами… нищо, по принцип, на мен ми е се тая, но нали нещо трябва да си говорим, вместо да мълчим през целия път.

Пауза…

– На гости ли? А може би, нещо се е случило? Или някой се е разболял? – не спираше да бърбoри спътницата.

Мъжът раздразнено се вгледа в момичето. Като се изключат следите от бурната безсънна нощ, нейното лице всъщност беше доста симпатично. Живо и… беззащитно, някак си. По изражението на очите й той разбра, че тя беше по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Може би към двайсет и пет години… там някъде.

“Е, какво пък, може и да поговорим” – мислено се съгласи той.

– Отивам да се сбогувам – мъжът лекичко повдигна ъгъла на устата си, наподобявайки усмивка.

– С кого? – въодушеви се девойката. – Такова е усещането, че вие с него ще се простите и после ще убиете!

Той изведнъж избухна в смях. До сълзи.

Гледайки го, момичето също, неясно защо, заплака с черни сълзи. Дали от смях, дали наистина… Мъжът изтри очите си с ръкав.

– Не се вълнувай толкова, аз само искам да се сбогувам с едно дърво.

– С кого? С какво там дърво? Защо с него да се прощавате?

– Защото повече няма с кого другиго! – той отново се засмя. – Там има едно дърво, което аз го зная още от детството.

– О-о-о, как всичко е започнало… – унило се протегна девойката, преставайки да плаче. – Излиза, че след сбогуването с дървото, на него се каните и да се обесите?

– Не, няма да се беся. А ти излиза, че си умна?

– Хм, аз не само съм умна, но още и красива. Само вие, мъжете, единствено бързате да се изчукате, и друго нищо не забелязвате.

– Е, аз лично за никъде не бързам, така че, както виждаш, забелязах.

Девойката се смути.

– Аз, разбира се, не съм такава, както в киното или по романите… Защо там всички жени, в които се влюбват, непременно трябва да бъдат някакви кльощави и прозрачни, с дълги крака и тънки изящни пръсти, с безупречна бяла усмивка, наперени гърди и стърчащи задни лопатки?

– Не зная, в такава сигурно е по-лесно да се влюбиш.

– Аз, впрочем, имам най-красивите стъпала на света. Напълно е възможно да се влюби човек само заради едно такова стъпало. Не вярвате ли? – и тя набързо развърза и събу единия си кец, сне чорапа, протегна крака и опъна в изящен шпиц стъпалото.

Мъжът дълго гледа малкото, тясно, с идеални извивки стъпало, ноктите, лакирани в перлено-бял лак, равните пръсти, напомнящи птиче крило, по което сякаш с четка бяха нанесени акварелно-нежни венички… и мислено се съгласи с твърдението, че в света рядко може да се намери толкова хармонично нещо. В главата му веднага плъзнаха идиотски сравнения с морска раковина или орхидея, но това не му попречи да се наслаждава на гледката. Колкото повече той разглеждаше, толкова по-силно това зрелище го пленяваше и умиротворяваше като японско тристишие, като нежна музика. Някъде в дълбините на съзнанието започна да звучи “Дует на цветята” от операта “Лакме” на Делиб** в неочаквано приказен аранжимент с потракването на колелата. Да откъсне погледа си не искаше, струваше му се, че това ще му причини болка.

– Вярвам ти… Ти притежаваш най-красивите стъпала на света. И аз съм радостен, че имах късмета да видя едното от тях.

Момичето мълчаливо си обу чорапа и кеца, и започна да си завързва връзките.

– Вие това сериозно ли го казахте? Или се занасяте, както всички? – след няколко минути попита тя.

Мъжът помисли малко, преди да отговори нещо.

– Сериозно. Аз, виждаш ли… и наистина се каня да се самоубия… ти позна.

Той извади от джоба на сакото пластмасов блистер с дребни бели таблетки, разтръска го и отново го пъхна в джоба.

– Най-простият и безболезнен способ. Основното нещо тук е никой да не пречи, за да се разминеш без мерзост от съживяване на всяка цена… Аз все отлагах, все ми се струваше, че нещо не е приключило. После си спомних за това дърво и така изведнъж ми се прииска да го видя! Разбрах: това е последното, което ми е необходимо. И така веднага ми стана спокойно и добре на душата. А тук още и твоето стъпало… Това беше като неочакван подарък за Рождения ден. Тоест, за деня на смъртта. По дяволите, не прозвуча лошо! – мъжът се усмихна.

Девойката го слушаше с полуотворена уста и мигащи очи. Когато той замълча, тя извърна глава към прозореца и започна разсеяно да наблюдава мяркащите се и сменящи се картинки на живота отвън. За седящия срещу нея човек животът сега се навиваше като кълбо прежда. Оставаше нишка, дълга петдесет километра, четиридесет и пет, читиридесет…

– Разкажете за дървото – изведнъж помоли тя.

– Няма какво толкова да се разказва. Дърво като дърво, клен, само че много стар. Изхитри се да надживее всички, дядо с баба, майка… Даже родният дом вече почти се разруши, а кленът все така си стои. Аз в детството на него от дядо се криех. Веднъж така дълго седях на клоните, че заспах и за малко едва не паднах… А може и да няма вече никакъв клен, някой да го е отрязал, а? Виж, тогава ще бъде съвсем кофти…

Мъжът въздъхна.

– Не са го отрязали. Че на кого му трябва да го реже? Там си е той, ще видиш…

От това, че тя каза “ще видиш”, вместо “ще видите”, на него му стана приятно.

– Благодаря.

Мъжът леко кихна.

– Наздраве – промърмори момичето.

– На мен ми харесва твоето чувство за хумор – усмихна се той.

Няколко време те отново пътуваха мълчешком. Монотонното почукване на колелата се сменяше с пронизително остро стържене на спирките, напомнящо, че поредният участък от пътя вече е отрязан.

– А аз даже и дърво си нямам – тихо произнесе девойката.

– При теб всичко тепърва предстои – отвърна мъжът, отваряйки очи. Оказа се, че той не спи.

– А при теб, значи, че всичко е отзад – отбеляза тя със сарказъм. – На колко си години?

– На трийсет и шест. Само, моля, да минеш без проповеди – раздразнено промърмори той и отново затвори очи.

– Както кажеш… Че на мен какво ми пука, гълтай си своите идиотски хапчета, ако така ти харесва…

– Със своите бръщолевения ти ми пречиш да спя.

– Нищо, ще успееш да се наспиш… не бери грижа.

– Какво ти така си се присламчила? Защо въобще тук седна? Наоколо е пълно със свободни места…

– А може ли аз да дойда с тебе и също да се сбогувам с твоето дърво? – без да обръща внимание на неговия недружелюбен тон, попита момичето.

– Не, не може! Това дърво си е мое, към теб то няма ни най-малко отношение.

– На теб какво, дървото ли ти се свиди? Аз как ти показах своето стъпало. Затова ти трябва да ми покажеш този дяволски клен!

– Върви ти самата по дяволите! Заедно с твоето стъпало!

– В такъв случай на нас ни е по пътя! Ти нали там отиваш! – отсече тя троснато.

Мъжът протегна ръка и извади малкото парченце станиол от нейната глава.

– Гледай, в твоите коси се беше заплела паднала звезда – той показа блестящото парченце, след което го прибра в джоба си.

Девойката оправи с ръце косата си и притвори очи.

– Аз, така или иначе, ще дойда с тебе… Ще те последвам като бездомна котка. На теб нищо друго не ти остава, освен да ме вземеш.

– Може би има смисъл да последваш някой друг… да кажем, някой по-надежден?

– Котката нищо не разбира от смисъл… И освен това – тя забави и подчерта следващата фраза – знаеш ли, мене още никой и никога така не ме е обичал… Никой преди тебе не ми е разказвал за своето дърво и никой не е намирал звезди в косите ми…

– Слушай – мъжът се наклони към нейното лице – аз сега ще изляза от вагона и ще сляза на поредната спирка, за да дочакам следващия влак, а ти ще останеш тук и ще се постараеш да забравиш за всичките тези тъпотии, разбр…

Девойката стисна с две ръце яката на сакото му, придърпа го към себе си и лекичко го целуна по устата.

Слисан за момент и потрепвайки, мъжът изведнъж я хвана под брадичката и отговори с дълга-предълга целувка. Такава, все едно че той за последен път целуваше всички жени, които живееха на земята.

– До спирката “Осемдесет и пети километър” влакът ще продължи да пътува без да спира – обяви с равен, напевен тон гласът на диктора.

Те двамата повече не проговориха…

На перона нямаше никой, само някакво дребно петнисто улично куче лежеше свито до една чугунена пейка, греейки се на лъчите на късното септемврийско слънце. Мъжът подаде ръка на своята спътница да слезе от влака, а тя, хващайки я, повече не я пусна. Девойката се оказа съвсем не висока, тя едва достигаше до рамото на мъжа.

– Далече ли е до твоето дърво? – попита тя.

– Около 3-4 километра… Пеша ли ще ходим?

– Да тръгваме. Само нека, моля те, първо да закусим нещо, защото направо умирам от глад.

– Става, договорихме се. Аз няма да ти позволя да умреш… Как се казваш?

– Надежда. А ти?

.

————————————————————————————————————–

* Още от същата авторка вж. тук.

** Лео Делиб (фр. Clément Philibert Léo Delibes) – известен френски композитор на опери, балети и други музикални творби за сцена.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.