Всичко от литература

литература

• Огън на вятъра

  Разказ от Дочка Василева

  .

  

  – Шишее – Коцето реве гръмко под прозореца и по традиция не признава задължителното пазене на тишина в ранния следобеден час. Няма как – ще трябва да пропусна следобедната си дрямка, за да го изслушам.

  – Знайш′ ли, Шише, имам страхотна бизнес идея. Този път ще станем богаташи. – Като чух тази реплика, къдриците по главата ми започнаха да се изправят. Знам ги аз неговите идеи. Всички досега завършваха с тотален банкрут, увеличаване на невъзвращаемите средства и разни щети от материално и нематериално естество.

  Винаги се започваше със: „Знайш′ ли, Шише” и завършваше с: „ Казах ли ти, че така ще стане”.

  С Коцето се знаем още от детската ясла. Той е кръстен Константин, но повече си харесва Коце, че било по-хайдушко… Аз пък съм Шишман на дядо си по майчина линия, но всички ми викат Шишо и това създава погрешна представа за килограмите ми, а те имат-нямат шестдесет и няколко грама отгоре.

  Коцето пък е як българин с ръст към двеста сантиметра и тегло към стоте килограма (талията не съм му я мерил). Нашето приятелство стартира на база взаимната изгода и продължава и до днес. В училищните години той ме защитаваше от школските и махленски побойници, аз пък му отстъпвах десерта си и му пишех домашните.

  След техникума започнахме работа в Радиозавода, но като дойде демокрацията, затвориха завода и се вляхме в потока на безработните.

  Коце обаче не спря да прави планове. Опитахме да отглеждаме дини в градината на баба му. Изобщо не поникнаха. Пробвахме да продаваме варена царевица по плажовете на Бургас – отнесохме солена глоба за липса на легитимност.

  Поръчката за надомна работа се оказа блъф… В Сицилия ходихме да берем ягоди – българският посредник ни върза тенекия и не ни плати заработката…

  – Шише, да знайш′, този път няма грешка – още с влизането в стаята ми Коцето размахва ръце като перки на вятърна мелница и усещам, че дори да не се впечатля, настинката ми е в кърпа вързана.

  – Всичко съм обмислил, братче. Сега започва активният сезон по морето. На Миро брат му открива хотел край Приморско и търсят кадри, които да привличат туристи.

  – Ако им трябват бостански плашила, ние сме първи избор – вметвам с полузаинтригуван тон. Коцето скача от дивана и отново заръкомахва с жар:

  – Всичко съм изчислил, бе братче. Изслушай ме първо и тогаз′ се изказвай. Трябват им хора в развлекателния бранш. И ние сме техните хора. Ще изпълняваме нестинарски номер. Аз вече подготвих офертата и договора, и след петнайсет дни трябва да сме там. За шест месеца ще се напълним с пари. По шестстотин лева на вечер, за месец осемнадесет бона, а пък за шест месеца – ехее… После ще ги харчим на Карибите – размечта се Коцето.

  – Ти да не си грипясал? Какви ги приказваш? Виждал ли си огън отблизо, че и на нестинар ще се правиш… – Опитвам се да го вразумя по традиция, макар да си знам, че накрая ще стане на неговата. Има талант за политик това момче, определено има.

  – Чакай бе, Шише, успокой топката, за всичко съм помислил. Вярно, че има нестинари в шоу бизнеса, но всички по-отракани са по чужбина, вярващите няма да тръгнат да печелят от това – и ето ти я пазарната ниша за нас тримата.

  – Тримата? – тук ме хваща неподготвен и се изправям срещу него. – Какво означава това? Кого още искаш да завлечеш на дъното?

  – Ами, Ленчето, разбира се… – ухилва се Коце и примлясва.

  Ленчето също ни е дружка от училищните години. Тя е разумът в групата и единственият човек в целия свят, на когото не мога да се разсърдя. И е умна – две висши завърши и продължава с магистратура. Тя е тази, която винаги ни сдобрява с Коцето, когато се скараме за „цял живот”. Уж ми се води гадже, но когато излизаме тримата с нея и Коце, ако някой я закача, Коце запретва ръкави и тихо изръмжава: „Това е моето момиче, ако го искаш, ела отвън да се разберем”. Естествено нахалникът се изпарява, Елена се подхилква доволна, Коцето се пъчи гордо, а аз се чувствам смачкан. „Не се коси, брат – утешава ме той – на заведение и за пред ′ората Ленчето е моя, пък у вас и у тях си е ваша работа“.

  Ленчето се превива от смях и изобщо не протестира, сякаш й се нрави да е едновременно на двама ни.

  – Та чуй ме най-накрая – пак размахва ръце Коце – аз ще отговарям за терена, техниката и организацията. Ленчето ще танцува по въглените, а ти ще свириш на кавал…

  – Побърка ли се? Та аз не различавам кавал от дудук, ти искаш да просвиря за петнайсет дни. Пък и то нестинарите май на тъпан се озвучават… А Елена даже не си я питал – направо я мяташ на скарата?

  – А, ще дойде тя, ще дойде, няма да ми откаже, ще видиш…

  Пък дяволът никога не е толкова черен, колкото изглежда. Твоят кавал е специален – с микрофон, батерии и записи на Теодосий Спасов и други мелодии за два часа време. Имаш само едно копче – „оn-оf“ да натискаш и да научиш чупките в пръстите и в кръста, за да не изглеждаш като дървеняк. И да внимаваш да не го потрошиш, че луди пари съм дал за него…

  От утре репетираме на плочника в двора на бабината къща. Ще ви чакам в три след обяд точно! – Коцето излиза така, както дойде, шумен като гръмотевичен облак. И стените на апартамента дълго вибрират след стъпките му…

  Ако за нещо съм завиждал на Коце през всичките тия години, то е за къщата на баба му. Едноетажна, с плочник и градинка отпред, голяма градина зад къщата с лехи от зеленчуци, различни дървета край оградата, по които някога се катерехме като маймуни.

  В сравнение с нашата кооперация с очуканата мазилка, скърцащия асансьор и малогабаритната остъклена тераса, къщата на баба му беше раят за мене.

  И ето ни тримата – както едно време- клатим нозе на пейката пред обширния плочник, ограден със саксии с цъфнали мушкатá и сакъзчета…

  – И сега какво? – Елена присвива устни по нейния си очарователен начин и тръска конската опашка на главата си. – Единият ще пали огъня, другият ще свири на дудук, а мене на кладата като средновековна вещица. Защо ли се повлякох по тъпите ви идеи? Да знаете, утре като си взема последния изпит от магистърската, се качвам на самолета и при мама в Барселона.

  – Чувай, Ленче, батко ти Коце за всичко е помислил. Ето виж – Коцето измъква отнякъде тубичка с жълт цвят и червена капачка. – Това е защитен гел на база поливинилхлорид и смола, безцветен е, като се намажеш, ти прави невидими ботушки на босите крачета, чакаш десет минути да изсъхне и после можеш да ходиш по горещите въглени, без да изгориш нежните си стъпала… Като свършиш, накисваш крачетата в разтвор от оцет и го сваляш като лак за нокти. Фасулска работа.

  И още, виж това: слагаш на дланите тези намагнитени ластици и иконата сама ще залепне за ръцете ти. Остава само да танцуваш. За всичко съм помислил, батка – ухилва се широко Коце, сякаш току-що е номиниран за Нобелова награда. Такава си е неговата усмивка – не подигравателна, не наивна, а някак си горда, щедра и гарантираща. Абе, готов политик, откъдето и да го погледнеш.

  – И да се разберем отсега: шоуто си е шоу. Публиката е разнородна. Деца, жени, мъже, старци… Всеки търси своята си гледка в едно представление…

  Децата се впечатляват от огъня под нозете, жените от иконата в ръцете ти, а мъжете искат да видят малко повече плът. Затова и роклята трябва да е с дълбоки цепки отстрани, та да показва дискретно части от тялото по време на танца. И музиката трябва да има различни мелодии, от класика до чалга, за да се угоди на всеки вкус. Записът е с различни мелодии и е напаснат от специалисти…

  – Ти си идиот! – Елена се накани да тръгне към пътната врата, но Коце я хвана за раменете и зашептя – Само някакви си шест месеца – по два часа на вечер. Самостоятелна стая в луксозен хотел, храна, плаж. И накрая – гушваш трийсет бондака. Тогава можеш да ме мразиш, колкото си искаш, но ще си платиш таксите, че и ще ти остане. Нали искаше да си самостоятелна.

  Елена въздъхна, седна на дървената пейка и започна да се маже с гела…

  Коцето изтича в пристройката и се върна с две кофи с димящи въглени, които разпростря в кръг в средата на плочника. Започна да подравнява нивото им с грапа като си подсвиркваше…

  Аз включих копчето на кавала и Теодосий Спасов зазвуча…

  – Що правите тука, бе Коце? – откъм градината се показа баба Неда с мотичка в ръка. Дребничка, с тъмносив сукман, поизбеляла престилка на кръста и синя кърпа на бели цветчета на главата.

  – Ще възобновяваме старите обичаи, бабо. Нестинари ще ставаме, пари по морето ще печелим… Ти само гледай и не се пречкай, че да не ти се подпали сукмана – седай там на столчето и ще ръкопляскаш – изкомандва Коцето. – Ленче, готова ли си? Маестро, музика!

  Теодосий Спасов вече отстъпваше реда си на Софи Маринова…

  Баба Неда се прекръсти и почти като на себе си прошепна: „ Как тъй за пари? Как тъй без вяра? Светока че разгневите. Не се прави така, чедо, не се прави така…” – подръпна краищата на забрадката, приведе се и влезе в къщата…

  – Олеле, мамо! Какво е това чудо – изведнъж изкрещя Ленчето и с ужас посочи към краката си. – Олеле, майко, умирам!

  Хвърлих кавала на пейката и скочих към Елена. Краката й се бяха подули над нивото на мазилото, огненочервени, а над повърхността на кожата се издигаха мехури…

  – Пфу, алергия. Аз този гел чак от Щатите съм го поръчал… 160 долара и 25 цента. Тц-тц-тц… – Коцето изпсува, хукна към къщата и домъкна леген с вода и бутилка оцет. Аз от своя страна заровичках в домашната аптечка на бабата за алергозан или нещо подобно… Елена хлипаше, Коцето псуваше… Кавалът продължаваше да свири на пейката, въглените тлеееха и пускаха струйки дим.

  – Боже! Ти си луда! – кресна изведнъж Коцето, като се взря някъде зад гърба ми и замръзна с отворена уста… Даже Ленчето спря да хлипа и с изумление се втренчи в същата посока… Обърнах се и застинах от изненада.

  Баба Неда притичваше с боси крака по въглените, държеше иконата в ръце, навеждаше се, изправяше се, учестяваше, забавяше, а нозете й сякаш не докосваха земята. Завиваше рязко, повдигаше ръце нагоре и настрани, полите на сукмана й потрепваха, ръкавите се люлееха… На лицето й бе застинала блага усмивка, очите грееха… Приличаше на младо момиче… Кавалът се изтърколи от пейката на плочника и млъкна.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук, тук, тук и тук.
  

  .

• Гост от сънищата

  Разказ от Красимир Бачков

  На мама

  .

  

  „И какво му е хубавото, да станеш на сто години?” – питаше се Неда, докато дърпаше количката с трите цепеници към къщи. След два дни щеше да навърши осемдесет и девет, и да започне деветдесетата си година. От рязката смяна на температурата вчера я болеше цялото тяло и едва се движеше. Дишаше като риба на сухо, защото въздухът не й стигаше. Болката продължаваше, дори когато бе легнала. Тя живееше сама в село, разполагащо едва с осемнайсет жители. Мъжът й бе починал отдавна и приблизително оттогава тя живееше ден за ден, без да се притеснява за края си. Май от това време спряха да я посещават и двете й дъщери. Едната слугуваше в Испания, а другата в Гърция. От двете Неда имаше по едно внуче, снимките на които бе сложила на лично място, върху собствената снимка от сватбата, с мъжа си Калин. На тях децата бяха около петгодишни. Кой знае, колко бяха пораснали сега? Ако ги видеше, сигурно нямаше да ги познае. Понякога ги сънуваше, но вместо лицата им виждаше само една ярка светлина…

  Тя с усилие изкачи трите стъпала и бутна входната врата. От стаята се понесе миризма на чесън и мерудия. Отвори вратичката на печката и с усилие набута голямата цепеница. Жарта запращя, захвърчаха искри и огънят подхвана дървото. Загледана в пламъците, тя не забелязваше, че печката пуши. Спомняше си огъня на Заговезни, преди седемдесет години. Тогава бе момиче, с две трапчинки на бузите и чисто нов сукман, ушит специално за нея. В края на същото това село бе запален голям огън, край който се бяха събрали момите и ергените. Първо щяха да хвърлят стрели, а после щеше да е хорото. Тя с нетърпение поглеждаше към Калин, клекнал встрани, дялкащ с чекийката си парче дърво. Обикновено жизнен и усмихнат, сега погледът му бе сведен надолу. Кафявите му износени дрешки и умалялото калпаче го правеха още по-свиден и мил за нея. Тя знаеше с колко труд и лишения оцеляваше семейството му. С баща на легло и без майка, с осем по-малки братя и сестри, той се грижеше за десетината декара земя, от която едва се прехранваха.

  Неда бе от средняшко семейство и никога не бе търпяла лишения. Баща й обработваше седемдесет декара земя, които бяха предостатъчно за семейството й. Имаха крави, два коня с каруца, няколко прасета, овце и безброй кокошки из двора. Заедно с по-малката си сестра, тя помагаше за каквото бе нужно в къщи. Като всяко селско чедо се бе научила да преде и тъче на стан, да приготвя дърпана баница и вкусни гозби. Имаше нареден чеиз в два големи сандъка и дори майка й си правеше устата за годеж – с Каракольов Петър.

  Той бе чифликчийски син, но Неда не го харесваше. С черните си като маслини очи той насмешливо я зяпаше, понякога подхвърляше някоя закачка, но по-далеч не стигаше. Бе разбрал за слабостта й към Калин. Когато момците хвърлиха стрелите и запрескачаха огъня, Неда приближи до Калин и запита:

  – Ти защо не скачаш? Какво си увесил нос, такъв?

  – За какво да скачам? – отвърна младежът. – Не знам тате дали ще изкара нощта! Тежко ми е на краката и не ми се скача!

  – Разбирам! – издаде устни напред, в съчувствие тя. – А заради мен ще скочиш ли поне веднъж?

  Той вдигна сините си очи и тъжно се усмихна:

  – За теб всичко бих сторил, но!… Остави, не ми мъти главата! Знам аз за кого те гласят вашите!

  Неда сложи двете си ръце на кръста и възможно най-сериозно заяви:

  – Аз не съм добиче, от обора на родителите си! Сама мога да избера моя човек! Скочи най-високо този огън и още тази вечер ще ти пристана!

  Разбира се младежът не чака втора покана.

  Още нея вечер двамата се събраха. Дори не се хванаха на хорото, изгаряйки от желание да бъдат заедно. После се родиха децата, дойдоха комунистите, прибраха им земята и животните за ТКЗС–то, животът им продължи бедно, но щастливо и мина тъй бързо, сякаш не бе истина, а го бе гледала на кино.

  Неда въздъхна и затвори вратичката на печката. Отвътре огъня бучеше и разпръскваше топлина из малката стая. Тя се отпусна в наметнатия с овча кожа стол и се ослуша. Стори й се, че някой мина през двора. Причу й се мъжки глас. Свали забрадката, за да чува по-добре, и един ясен глас я повика:

  – Бабо Недо! Тук ли си?

  Сама не разбра как се надигна и отвори вратата. В сумрака на падащата вечер, пред нея бе застанал нейният Калин, млад и облечен в тъмно, брезентово яке.

  – Калине! – едва издума старицата.

  – Аз съм, бабо! Как ме позна? – усмихна се младежът и вдигна голямата чанта до краката си, от която се подаваха банани, портокали и други чудесии.

  Едва сега Неда разбра, че това е първородният й внук, кръстен на дядо си.

  – Ох, чедо! – отрони тя, цялата прималяла. – Тъй приличаш на дядо си, че помислих!… И аз вече не знам, какво ми става в главата!

  Двамата влязоха в затоплената стая, а навън изведнъж заваля сняг. Снежинките падаха под наклон и се трупаха една връз друга, за да покрият мрака и хорските болки. Нали на сутринта новият ден трябваше да е по-чист и пълен с надежда за всички.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Сага за себеизграждането и мярата за добро и зло

  

  Христос Хаджипапас е доказан майстор на перото. Всяка една от книгите му е проекция на нетрадиционно мислене. На тематични предпочитания и естетически критерии, освободени от догматиката на преповтаряни „истини“ и назидателен финал. Перото му сякаш оставя типажите сами да коват разказа. Да бъдат нееднозначни. Близки нам или далечни, понякога трудно разбираеми, странни. Но при всички случаи достоверни, внушаващи искреност сред читателите от различни страни и възрасти. Основният герой на неговата книга „В окото на змията“ също е сложен микс от родови корени, първична възприятийност и духовна извисеност. Лична самоопределеност и дистанцираност от съмнителните фетиши на времето. Той съвсем не е ангел и пътят му в делника лъкатуши. Подвластен е на интимните съблазни, а защо не? Едновременно е проникновено наблюдателен и облича възприятията си в сложни философски изводи.

  Постепенно израствайки в енигматичен мислител, извисен над сивата улична тълпа: „Преживяванията от физическия свят се прехвърлят в дясното полукълбо. Преобразяват се в преживявания на един друг свят, субективен и духовен. На свой ред въображението и мечтанието обогатяват реалността, която – уви! – е суха като крак на скакалец. Затова недей да се учудваш, ако някой ден при тази комерсиализация на времето (“time is money“ – още една пословица от растящото в прогресия проклятие на англосаксонците) и при това преследване на числата, иначе казано – на „програмите за икономическа конвергенция“, загубим почва под краката си. Натам е тръгнал заблуденият ни свят. Без въображение хората се превръщат в растения, вегетират, изпадат в кома. Нощем дясното ми полукълбо ги изобразява като хранопроводи, безметежни пингвини, крачещи върху овехтелия акварел на света. Свеждам въображението до живот, за да мога да съществувам…“

  Авторът Хаджипапас е роден в Кипър през 1947 г. Следва ветеринарна медицина в София. Издал е редица книги, сред които стихосбирките “Ендоскоп” и “Увод към трагедията”, и романите “Цветът на синия хиацинт”, “По пътечката на черната луна” и “В окото на змията”. Негови са и сборниците с разкази “Голямата лъжа”, “Напълно нормален”, “Любов в пещта”, “Like a Discus Thrower”, “Несигурна стъпка”. Романите “По пътечката на черната луна” и “ В окото на змията”, както и сборниците с разкази “Напълно нормален” и “Любов в пещта” са получили държавната литературна награда на Кипър. Книгите му са издадени от престижни гръцки издателства. Негови произведения са преведени на немски, руски, английски, български, испански, турски, румънски, албански, есперанто. Бил е председател на Съюза на кипърските писатели и председател на Дружеството за българо-кипърско приятелство.

  „В окото на змията“ е издадена от издателство „Балкани“ в София през 2003 г., но с нищо не е загубила своята актуалност.

  ––––––

  ЕОКА. Еносис. Генерал Дигенис и архиепископ Макариос ІІІ. Папандреу. Сблъсъци между гърци и турци. Английско присъствие, инвазии и пулсът на стара Елада… Все плочки от доминото на трудната кипърска история през 60-те и 70-те години на миналото столетие. Може би не толкова позната у нас. Но горчив къшей от световния летопис на човечеството. Даващ и днес своето отражение в умовете и сърцата на този китен, почти митичен остров. Някъде в неговата пазва, далеч от града и шарената му цивилизация, се нижат дните на семейство Папаевронас.

  Потомци на славни предци, но сега объхтани земеделци с бъдеще в бедността. С беззаконието и бездушието на официалната държава. Възприемаща „обикновените“ поданици единствено като брашнян чувал за пари, пари и пак пари. Те крещящо липсват в селото на Героя. Изградено от стародавни вярвания, църковен звън, противоречива между човеците хармония, срамежливи изневери. И равнодушно очакване нещо да се случи. Като отзвук от далечните политически трусове, разкъсващи Кипър, или пък въобще. Но и да не стане, не е беда. Почти фолклорната щафетност между поколенията е неотменима: манталитетът, психологическата нагласа и отношението към големия свят се предават от стари на млади и колелото на битовата въртележка продължава да скрибуца в познат коловоз.

  Има, разбира се, редки изключения – като младият Папаевронас, поел в друга посока от класните стаи на Аграрното училище. История, разказана увлекателно от Христос Хаджипапас в романа „В окото на змията“, е всъщност кратка сага за себеизграждането на личността. Смутена, съмняваща се и мотивирана във време, отредено й от съдбата да съществува физически, интелектуално и по граждански активно. Сред море от събития, взаимно изключващи се по актуалност, явна или привидна полезност за кипърското общество, кръв и орисии, отдадени на една архаична днес кауза. В условията на силна политизация, теистично присъствие, поляризация между чужденци и местни, етническо напрежение, външна намеса…

  Но младостта иска да живее. Да избуява в благородния стремеж към изява. Да обича и да бъде обичана. А още повече – да покаже истинската си нравствена стойност пред обществото. Да бъде вярно оценена от него и да направлява сложните му процеси по силата на изповядван морал и личен пример. Нещо изключително трудно, поне в началото. Защото типажи като Пикриновата киселина и Тройния са само предвестници на заложеното в човешките души зло. Понякога осъзнавано, понякога изливащо механично отровата си в съзнанието на по-слабите от нас. Но при всички случаи неуправляемо с атавистичното съгласие на своите носители. Антиподи на иконографията за добро. Имащо в различните политически матрици и граждански пирамиди различна ценностна система и апологети, категорично отричани в следващия идеологически модел.

  Споменатите герои многократно ще се мултиплицират сред други участници в повествованието. Ще влязат в (ин)директен двубой с грубовати оракули, излезли от социалната низина. Гледащи на живота трезво, без илюзии. Като на груба гранитна скала, която все пак, с постоянство и вяра, може да се одяла. Да се премоделира в името на всички. За имащи материалните блага и за нямащи. За оптимисти и скептици. За млади и стари. И за разноезичните общности, в името на крехката хармония и мира. Все неща, изповядвани от Героя в Кипър и Атина. В приятелско обкръжение и сред стените на житейската си клетка, предвидливо оставена от автора без врата и катинар.

  Като фон за Героя, неусетно израстващ до духовен водач в своята „кипърска“ епоха, Хаджипапас съзижда контекста на битието. „Снимано“ в разноликите членове на фамилията Папаевронас: грубоватият баща, бродещата в мъгливи измерения на адекватното Ренга, преуспяващият изтърсак Евклидис. Всеки с откроена индивидуалност в спояващите мантри на първична родова предопределеност. До тях – Танасис, братовчедката Атина, Мирто, Авги. Учителите, прелюбодеецът-свещеник. Чичото, смешно-тъжният Онисилос и още много човеци от плът и кръв, беседващи с нас по страниците. Които изобилстват с библейски цитати, сполучливо и мъдро допълващи посланията на автора.

  Религиозната канава сякаш подсказва, че всичко в човешкия хаос е вече казано. А новото е с вехта, старозаветна сладост, поднесена с други думи. И че началото на всеки биологичен индивид има задължителен край, с който можем да се примирим само чрез смислени дела. Теистичният привкус се допълва от богатото въображение на Христос Хаджипапас, стигащо понякога до цветно-абсурдни хоризонти. Уравновесяващи реалността с привиден алогизъм. Но съпоставени от читателя в плоскостта на нетрадиционната достоверност, неизменно го водят до точни формули за личностната предопределеност. Затънала в блатото на исторически трусове и социални катаклизми и едновременно – в свободен полет на интелектуалната разкрепостеност. Над грозните бездни на антагонизма и взаимната ненавист. Над тленността, мимолетното съществуване и апатичното усещане за смърт и вечна забрава…

  Романът „В окото на бурята“ несъмнено трябва да бъде преиздаден. Защо всъщност възраждаме тази книга? Защото днес, в ХХІ век, човечеството направи поредния завой върху гръдта на историческия компас и отново стъпи върху барутен старт. Отново в близки на Балканите региони се пролива кръв. Размахват се ножове и ожесточени идеологии се борят за „единствена“, откак свят светува, непогрешимост. Написана талантливо, с дискретен хумор, уместна ирония и много човечност, книгата на Хаджипапас е и предупреждение да обичаме ближния. Да проявяваме търпимост към неговата „различност“. Но не и да подминаваме грешките му, ескалиращи в опити да ни подчини и пороби. Да пазим националното си достойнство и историческа памет. Да градим цивилизация на одухотвореното добро, вместо катакомби на смъртта. Защото всяко действие има своето ответно противодействие. Вярно, евангелист Матей казва: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат.“ Но на друго светите книги мълвят: „Ако пък правиш зло, бой се!“. Явно, пътят на човешката хармония и взаимно доверие е някъде по средата и авторът с цялата си творба ни кани да бъдем разумни. Опитваме се, но не винаги можем – животинското, заложено у нас в тъмните векове, продължава неудържимо да се зъби. Но ти благодарим за поуките, Христос, и хвала ти на перото! Защото все някой трябва да ни казва кое е добро и кое – зло. Поне сме разбрали, че имаме такава необходимост, нине и присно…

   

  Георги Н. Николов

• Любовен сценарий

  

  .

  Потъни – в кадифената ласка на мрака,
  не затваряй очи – ще ме видиш надвесен.
  Нямам име и нямам лице, но ме чакаш –
  мен, натраплива тема от сънувана песен.

  Прочети песъчинките в мойте зеници,
  по-искрящи от кварца на слънце изпечен.
  Сто кервана любов са ти зестра, сестрице,
  аз съм пулсът ти жив и съм тонът сърдечен.

  Ти отдавна за мен си готова – и тръпнеш,
  всяка нощ ме жадуваш – до съмване…
  в очите ми топли – се гмуркаш и къпеш,
  реалност дано съм – реалност до сбъдване.

  Съблечи своя свян – аз съм полъх на вятър
  ще докосна върха на гърдите ти с устни.
  Твойто тяло е страстен декор на театър,
  аз измислих за него – сценарий изкусен.

  Непознат, невидим, но желан до полуда
  със сърце по-горещо от адови пещи…
  по-сръчен в любов – от сторъкия Буда,
  по-ласкав от пясък – сред дюни горещи.

   

  Боби Кастеелс

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

   * Още от същия автор вж. тук.

  .

• Разтурница

  Разказ от Катя Рашева

  

  – Не си играй с огъня, Деспино! – старата ръчкаше чушките с ръжена и не спираше да мърмори. – Не се ли налюбихте, не се ли наситихте, стига си ни срамила пред цялото село!

  Деспина си търка петите на чешмата и хич не ù е до мърморенето на майка ù. Тоя монолог се повтаряше всеки път, когато получеше нишан да се вижда с Чернико. Хитра беше старата лисица, познаваше дъщеря си и по погледа ù усещаше кога се стяга за любовна среща. Дойдеше ли някой да върже петнистия кон на Чернико на поляната, тя си знаеше, че след час-два ще я чака. Този път едно момче доведе коня още по обяд. Деспина грабна една кошница и викна по посока на сайванта:

  – Отивам до лозето, да видя гроздето дали е станало за бране!

  Мъжът ù не реагира. Тя, Деспинка, си знае работата, няма защо да ù се бърка. Кротък и незлоблив, човечецът и до ден днешен не вярваше на късмета си – сирак, без пукната пара, без имот, се беше оженил за хубавата Деспина сякаш на шега! Беше хубава, бяла и червена, с дълги руси плитки, на нивата работеше за трима и по трима момци въртеше, но без зестра и без чеиз никой не я поиска за жена. На 22 години вече я смятаха за стара мома, пак въртеше мъжете, но този път женените. Докато не се завъртя край нея Чернико Черния, луд и бесен за девет села, на всичко отгоре – младоженец. Нямаше и месец, откак се беше венчал, а вече се знаеше, че е набил младата си булка. Не, че беше толкова лош, лошо му беше пиянството – две-три чаши ракия и го хващаха лудите. Като ерген посягаше и на майка си, и на баща си, та побързаха да го оженят, да се отърват от дивия му нрав. Прости ми, Боже, – кръстеше се майка му – затрихме момичето, ама не се трае вече! А младата невяста я докараха под венчило като добиче на заколение – Люца гледаше уплашена, триеше с червеното си було сълзи и сополи, и не знаеше от радост ли плаче или от страх…

  Черния Чернико отдавна беше хвърлил око на Деспина, но майка му дума не даваше да се издума – на село мома без чеиз, на която баща ù нямаше и ниви за даване, беше едно нищо. Такива като нея ги женеха набързо за някой вдовец с дребни деца и ги отписваха. Черния се въртеше около къщата им като вълк около кошара, дебнеше я деня и нощя, докато най-сетне след една седянка я настигна пред портата и я затисна с едрото си тяло. Голям българин, як и корав, опря гърди в нейните и я ухапа по гушката. Деспина примря в прегръдките му. Колко различен беше той от простоватите селски момчета, които се разтреперваха само като я докоснеха по ръкава! Кучетата лаеха като бесни, момичето примираше от срам и страх, а на Черния окото не му мигваше – бръкна в пазвата ù и като докопа настръхналите ù гърди, изръмжа:

  – Ще те изям, Деспино, като вълк агне ще те изям!

  В къщата запалиха лампа и той се сепна. Остави я на вратата разтреперана и потна, и се шмугна в тъмния сокак.

  – Утре вечер пак, отсега да си знаеш! – долетя гласът му от тъмното.

  Изгорях, Божичко, изгорях – повтаряше си Деспина – изгорях и се затрих. Защо не се развиках, защо не избягах… че той вчера се ожени… – сърцето ù блъскаше лудо, коленете ù трепереха и тя разбра, че е настъпил часът ù. Нямаше да се отърве, нямаше да му избяга. Венчани или не – той щеше да е!

  Венчаните мъже не ходеха по седенки. Деспина не отказваше да се повесели с дружките си и техните момци, но Черния от яд не се побираше в кожата си. Тя стоеше по цели вечери, често и по цели нощи, уж предяха или плетяха, но май гледаха само кой до кого ще седне и кой с коя да се закача… На Черния му чернееше пред очите – представяше си я там, в затоплената одая, сред другарките си, запретната по бели ръкави, топла и бяла, сочна като узряла праскова, а около нея ергените обикалят като песове с изплезени езици… и му идеше да убие някого. Няколко пъти се сби в кръчмата, налиташе така настървено, че по-старите мъже го привикаха отвън и му извиха ръцете.

  – Озапти се, ей момче, женен човек си, гледай си булката! – първи го цапардоса шурей му Васил, братът на Люца. – Като не можеш да я прежалиш тая уруспия Деспина, вземи нея да заколиш, какво налиташ с нож на хората!

  „Ще я заколя, не, ами курбан ще сторя от нея, пък после мене си ще убия и в един гроб ще ни заровят!“ – пънеше се из камъните и ръмжеше като мечка, идеше му човешка кръв да пие. Но зърнеше ли в мрачината пъстрите поли на Деспина, усетеше ли белите ù ръце около врата си, всичката му кръв слизаше в слабините и в главата му ставаше леко, леко… сякаш не бяха човеци с нея, а ангели… душите им се рееха над плетища и дувари, докато телата зажаднели се притискаха едно в друго. Деспина се виеше около него като змеица, обгръщаше го с горещите си бедра и тихичко стенеше… Веднъж, като заситиха глада си, вместо да запали цигара като друг път, Черния се тръшна в сеното по очи и заплака като дете:

  – Ще я убия, Деспино, ще я заколя тая ялова дъска, или и тебе ще убия, и мене си!

  Сластно отпусната, Деспина скочи и закърши ръце. Как щеше сега да му каже, че е бременна, той луд е полудял, ще вземе да направи някоя лошотия… после да гние по затворите, а тя, клетница, на въжето да се закачи, позора си няма да измие!

  Дните минаваха. Живееше в транс, вареше билки и отрови, блъскаше се с юмруци в корема, вдигаше тежките чували с жито, но нещото в нея растеше, усещаше го. Жилаво и силно като баща си, проклет да е! – ридаеше Деспина и се молеше на Господ или гръм да я удари, или кола да я прегази, но да не доживее позора да ù викат мома с копеле….

  Но Господ не ù изпрати гръм, нито кола, изпрати ù Сирак Стойко. Тя бъхтеше с все сила жилавите пънове на дръвника и кълнеше уж къщата, дето е без мъж… наоколо хвърчаха трески и не усети кога момчето беше спряло до плета. Гледаше я с огромните си, тъжни и тъмни като запустяло езеро очи, и стоеше като хипнотизирано.

  – Какво ме гледаш, Стойко, ела да помагаш, не видиш ли как се мъча! – гласът ù беше нисък и плътен, но в пищния октомврийски следобед прозвуча като писък на граблива птица.

  Момчето влезе и грабна брадвата. Младо беше, здраво и изпечено в работата, спореше му. От къщата се показа майка ù, опряна на два бастуна. Само един поглед ù беше достатъчен, за да разгадае какви мрежи плете дъщеря ù. „Плете и ще го омотае, намери си бунак да ù умие очите… тя си мисли, че не знам, ама я чувам през стената как плаче нощем… с двата крака е в катрана!“. Въздъхна тежко и викна на дъщеря си:

  – Покани го в собата да хапнем каквото дал Господ, че то каталяса, горкото момче!

  Сложиха софрата и му наляха ракия. Нагостиха го и на ситото, затоплено ратайче, свикнало да спи в обора при кравите, краката омекнаха. Деспина го катурна на миндера, зави го и отиде да залости вратата. После духна лампата и се вмъкна под завивката само по риза. „Мамо…“ – прошепна в просъница той, а Деспина се притисна силно до него, като го галеше и му шепнеше в ухото: „Не е майка ти, аз съм Деспина, сега аз съм ти майка и баща“…

  Ожениха се толкова набързо, че на клюкарите устите им се изкривиха. Цялото село се повлече да ги гледа как се венчават в църквата, но като нямаше свирни и песни, младоженците се прибраха вкъщи само с кръстника си. Още от вечерта Деспина закла и опече големия пуяк, сега наточи вино и ракия, и това ù беше сватбата. Наредиха се около голямата софра и майка ù викна пред всички:

  – И да си опичате акъла!

  Знаеше се кой трябва да го опича. Деспина искрено се зарече повече да не се вижда с Чернико, разхлаби ластика на фустата си и тръгна из селото с големия корем. Да беше се свила, да беше се засрамила, селяните щяха да я подкачат и да ù се подиграват. Но не – тя тръгна с мъжа си по гости на близки и далечни роднини, видимо изглеждаше щастлива и не спираше да го хвали колко работен бил, колко прибран и спестовен. Стойко пърхаше от щастие край нея, гледаше във всичко да ù угоди и каквото да го попитаха, повтаряше само: „Тъй, тъй, тя Деспинка по-добре знае“.

  Като ù дойде времето да ражда, бабите не се стърпяха: „Тюууу, другите невести по три деня се мъчат, тая го изсра като коте! Седмаче било! Я гледай какво е голямо и как реве… седмачетата сини-посинели, едвам мяцат и я оживеят, я не, а това… „седмаче“!

  А Деспина пое изкъпаното и повито бебе и се тросна:

  – Голям баща – голямо дете! Якичко е като него и ще оживее, то се знае!

  Кръстиха детето Нестор. Сирак Стойко се привърза към малкото, както само сираците могат да се привързват. Дундуркаше го като жена и всяка вечер помагаше да го къпят. Момченцето кокореше сините си очи в него и на Сирака му прималяваше от радост – на Деспинка прилича, с тез сините оченца, ама като мен ще е, я виж как ми стиска пръста!

  А Черния? – Ех, да можеше Черния да литне, да кацне в техния двор и да им изкълве на всичките очите… Напиваше се всяка вечер и беснееше, блъскаше и риташе де каквото свари. Една нощ отвори собата, дето спяха майка му и баща му, и без да пали лампата, отиде до леглото. Знаеше, че старата спи винаги от външната страна, хвана я за гушата и я разтърси:

  – Малеее, зачерни ме, мале, жив ме погреба! – ревеше и се мяташе като звяр, биеше с юмруци по стените. Ръката му потъна в прозореца, шурна кръв и Черния седна на пода. Кръв, кръв искаше черната му душа! Една жена имаше на света за него, а той я даде наготово в ръцете на оня помияр… идеше му да грабне ножа и да му пререже гърлото.

  Деспина бягаше и се криеше от него като от чумав. Знаеше, че веднъж да я докопа, да я нацелува и нахапе както някога, с нея е свършено. Носеше образа му в себе си, сънуваше го, говореше му насън, а наяве мълчеше с часове. Мислеше само и единствено за него, за него… животът се мотаеше около нея и сякаш не я докосваше. След раждането нито напълня, нито отслабна. Беше си все тъй пъргава и лека, но в погледа ù нещо се беше променило безвъзвратно – сините ù очи, които Черния някога целуваше в захлас, бяха угаснали. Копаеше и жънеше, въртеше къщата, грижите край дете и стара майка я изцеждаха. Вечер беше като пребита, лягаше си рано, а спеше само по два-три часа. Стоеше будна с часове в огромния креват, до нея Стойко сладко похъркваше, понякога се пробуждаше детето. Деспина ставаше да го накърми и отново се заковаваше с отворени очи. Мислеше, мислеше, мислеше…. сякаш преди и след Черния не беше живяла…

  Една нощ се стресна, скочи боса и отиде до прозореца. Залепи лице на студеното стъкло и чу как нещо тракна. Някой хвърли камъче. Наметна някаква дреха и тихо се изниза от къщата. Черния я чакаше на тяхното място, придърпа я върху сеното и бясно я зацелува. Деспина сключи ръце и нозе около него.

  Животът отново започна, а двамата сякаш загубиха представа къде се намират и в какво време живеят. Чернико отиде на курсове за шофьор, а Деспина стана шивачка. В селото откриха цех и по-младите жени се втурнаха натам. Беше им омръзнало да блъскат по нивите, не им се робуваше на стиславата земя. Отрязаха си косите, подносиха европейски дрехи и вече не ходеха по седенки. След шивашкия цех, селото се сдоби с читалище. Всяка събота ставаха големи вечеринки, научиха се на валс, румба и танго. Старите роптаеха и чумосваха, но на младите тия танци се харесваха до немай къде – можеха открито да се държат за ръце, да се прегръщат и да си говорят, без бабите да ги гледат в устата. То се знае, Деспина не пропускаше вечеринка, сама си уши плисирана рокля, а учителката ù направи косата. Отначало Стойко ходеше с нея, но му беше скучно и съклетно, нито му се танцуваше, нито му се седеше на стол до стената. Махна с ръка и я остави да се фръцка по вечеринките наравно с момите.

  – Деспино, разтурнице – опяваше майка ù, – зная аз зарад кого ходиш по вечеринки, ще му разтуриш на човека къщата! Огън да ви гори и двамата, дето нямате акъл и ни за дом, ни за деца мислите!

  В отговор Деспина тръсваше букли, навити на хартийки, и преспокойно си гледаше своите си работи.

  – Тю, как не я затвори тая мръсна уста, ма, мамо, как не млъкна?

  И толкова!

  ***

  Казват, че момчетата приличали на майките си. Нестор приличаше на хубавата Деспина само по сините очи и пъргавата походка. Растеше бързо, стана висок и едър, и отрано пролича дивото му семе. Започна здравата да бие децата още щом проходи. В детската градина редовно стоеше наказан – с вдигнати ръце до стената или на колене върху царевични зърна. Нищо не го смиряваше – изтърпяваше си стоически наказанието и пак налиташе на бой. Деспина хапеше устни и по родителски срещи едва се сдържаше да не заплаче – изчакваше търпеливо да нахвалят другите деца, нейния Нестор го оставяха за накрая. Стоеше там с наведена глава и сълзите ù напираха, петимна беше да чуе нещо хубаво и за своето чедо. Но орисията ù беше да бере срамове и да преглъща сълзи… както преглъщаше булката на любовника ù. Черния редовно я биеше, пиян, а понякога, като се влошеше времето и не можеха с Деспина да се срещнат навън, си изкарваше всичкия бяс на клетата си стопанка. Цялото село я жалеше, но никой не смееше да се намеси – Черния беше наплашил всичко живо с бесния си характер. Тръгнеше ли из село, жените се прилепяха до плетовете, едвам смънкваха едно „Добър ден“ и бързаха да избягат. Мъжете го гледаха, както се гледа зло куче – в кръчмата никой не сядаше при него, вардеха се и да не си тръгват заедно, че пиянството му глави цепеше и трошеше кокали. Понякога се случваше Черния да срещне Нестор. Момчето вървеше срещу него, без да стори път, навело бичи врат и с юмруци в джобове. Баща и син се гледаха като зли песове, готови за бой, и се разминаваха без да се поздравят. Приличаха си – синът не знаеше какво е „Добър ден“, бащата и да го чуеше, не отвръщаше… да бяха други, кръвта щеше да се обади, да прихлопа я бащино, я синовно сърце – техните не трепваха от нищо.

  Нестор изкара осми клас само защото на учителите омръзнаха дивотиите и побоищата му. Писаха му тройки по всичко и го пуснаха да става разбойник – такова бъдеще му предричаха. Деспина и Стойко напразно се мъчеха да го запишат я в гимназия, я в техникум – Нестор се пънеше като инатливо магаре и ръмжеше: „Не ща да уча!“. Ясно им беше, че ако продължи да се мотае, може наистина и разбойник да стане, и го натириха да работи. Момчето изкара два дни като пастир на крави, един ден в свинефермата и две нощи като пазач на стопанския двор. Беше мързелив и устат, лесно кибритясваше и отвсякъде го гонеха. Често го виждаха да се мотае край тракторите и камионите, започна да помага на механиците, подаваше ключове и болтове, сменяше гуми и неусетно изучи машините. Един ден се реши на отчаяна стъпка – подкара без разрешение трактора и направи няколко обиколки. Съдбата му бе решена – трактори, комбайни и камиони му станаха неслучилите се училищни другари. Изпратиха го на курсове. В ученето го нямаше никакъв, но като видяха с каква лекота се справя с машинариите, инструкторите го шляпваха по врата със симпатия и му завъртваха по някоя четворка. В деня, в който завърши, видяха Нестор за пръв път да се смее и да си свирука. Влезе в кабинета на председателя на ТКЗС-то и изрева победоносно:

  – Готово! Изкарах, назначавайте ме!

  Така съдбата си направи зловеща шега с поостарелите любовници – Нестор попадна в бригадата на родния си баща, също тракторист и комбайнер, и Черния осъмна с вързани ръце. Години наред тракторът беше закрилял него и Деспина, все намираха къде да се срещат, той ореше и жънеше като луд, караше направо през нивите и я намираше да го чака в някои драки или в неожънатите царевици. Сега Нестор вървеше като кученце след Черния, питаше го за всяко нещо и не му оставяше минутка свободна. Слезеше ли от трактора и се запътеше нанякъде, момчето на секундата се озоваваше до него и го сръгваше с лакът: „Бат Чернико, сега какво ще правим?“. Черния стискаше юмруци и псуваше наум – Деспина чакаше на другия край на нивата, но момчето не се отлепяше от него. Тя препускаше като сърна по черните пътища в броените минути на обедната почивка – другите шивачки не мръдваха от стола, изкарваха по още една норма на обяд, а на нея сякаш пари не ù трябваха. Точно в 12 скачаше, нахлузваше галошите и хукваше към някоя нива. За срещите им знаеше цялото село, но отдавна бяха омръзнали на всички, одумваха ги само ако нямаха с какво да си чешат езиците.

  Машините лека-полека сближиха баща и син така, както децата сближават скараните си родители. На обяд сядаха да ядат заедно, момчето не беше свидливо и все канеше Черния да опита от майчините му гозби. Той охотно хапваше и на душичката му сякаш мед капеше – след всеки залък вдигаше глава към момчето: „Ей, голяма работа е майка ти, да знайш! Да имах и аз една такава жена…“, а младото, с чистата си душа на юноша, не виждаше скрития смисъл в думите и се смееше широко: „Що бе, бат Чернико, че тя и буля Люца хубаво готви!“. Нестор пропуши, започна да му харесва и ракията. Вкъщи майка му и баща му не сръбваха капка, но Черния започна често да го кани в кръчмата да се почерпят и най-сетне си намери другар за масата, на която и досега никой не сядаше. Заседяваха се да си приказват, най-вече за машините, селските клюки не ги блазнеха, за тях си имаше предостатъчно хора.

  Една вечер Черния пак го помъкна към кръчмата. Цял ден бяха орали и бяха каталясали, на Нестор му се спеше, беше прегладнял, но Черния настояваше: „Само за по една ракия, бе заек, и веднага си тръгваме!“. Седнаха и си намериха приказка. От съседните маси никой не ги поглеждаше, но влезе Миньо Пора – пиян и весел, беше се наквасил някъде в селото и идваше да си дотъкми грамажа, не налееше ли в миризливия си търбух половинка, не можеше да заспи.

  – Глей, глей, баща и син как хубаво си хортуват! – и се спря до тях.

  – Миньо, върви си по пътя! – изръмжа Черния. Пора тъкмо се беше развеселил, закачаше му се с някого и не се помести.

  – А бе Несторе, кой плаща – баща ти или ти?

  Нестор се разсъни. „Какви ги приказва тоя селски пияница и миризливец, имам си баща, таман си ми е добър и свестен“ – каза си момчето и се надигна от стола.

  – Бат Миньо, не ме закачай, че лесно ми пада пердето! – Пора стоеше пред него и се хилеше пиянски с разкривена уста. Нестор замахна и с един удар го събори. Пора се надигна и викна злобно:

  – Я не ме блъскай, бе копеле мръсно, син на уруспия!

  На Нестор падна пред очите не перде, ами цяла плюшена завеса, скочи и го зарита с все сила:

  – Ти на майка ми ли ще викаш уруспия, бе Пор миризлив, а, на майка ми ли?

  Главата на Пора издрънча силно в мозайката и той притихна, само десният му крак потръпна два-три пъти. В кръчмата изведнъж настана страшен хаос, мъжете викаха, едни тичаха навън, други – да вдигат пияния от пода, събаряха се столове, падаха чаши. Черния помъкна момчето навън, прескочиха някакъв плет и той му извика ниско: „Несторе, бягай!“…

  Нестор с няколко скока се намери пред къщата, блъсна вратата и изрева:

  – Мамоооо!

  Деспина дотича боса и по нощница, след нея – Стойко по наполеонки. Стояха втрещени насред стаята, а момчето им изхриптя:

  – Мамо, убих човек, в кръчмата убих Миньо Пора! – родителите му онемяха. – Приказваше едни лоши работи за теб и за бат Чернико…

  Първа се опомни Деспина. Отърча в стаята и се върна с нещо, увито в парцали.

  – Несторе, бягай! Това са всичките пари, дето имаме, бягай към границата! – мъжът ù изплака силно, а момчето се сгърчи. – Бягай, синко, докато повикат милицията от Силистра, ще си стигнал румънската граница!

  Нестор пое вързопчето и вече на вратата, се обърна:

  – Мамо, нали не е вярно това, дето го разправя оня?

  – Бягай, синко, бягаааай! – виеше се като змия Деспина. – Хванат ли те, ще те пратят в Белене или на бесило, бягааай!

  И Нестор, едничкото ù дете, обичният ù син, нейната мъка и радост, потъна в студената нощ. Завинаги. В стаята изведнъж стана много студено, отвън кучетата се мятаха подивели на синджирите и лаеха бясно. След два часа дойдоха милиционерите да арестуват Нестор. На Стойко му беше прилошало, лежеше на миндера и се държеше за сърцето. Деспина не отговаряше на никакви въпроси, нито помръдна от стола, на който беше седнала, още по нощница. Затискаше с две ръце ушите си и повтаряше само: „Оставете ме, оставете ме! Искам да умра!“.

  С Черния повече не се срещнаха. Той видимо рухна, удари го на пиене и падна на дъното. От тракторите го уволниха и повече никой не го взе на работа. Отдавна беше уморил от бой и тормоз стопанката си, децата му се разбягаха по градищата и всяка вечер той си лягаше сам в студената къща. Ял ли е, пил ли е, болен ли е или здрав – никой не го потърсваше…

  Деспина остаря за една нощ. Като нямаше вече кого да обича, вкопчи се с все сила в Стойко, трепереше му като на малко дете. Ставаше в тъмно да му направи закуска, кладеше печката до среднощ, да не му е студено, докато спи. Той заспиваше рано, с чистата си душа и понякога плачеше насън. Деспина се подпираше на три възглавници и по цели нощи му плетеше чорапи и фланели. Рядко успяваше да заспи. Като го чуеше да приплаква в съня си, го милваше както някога, когато легна за първи път при него и повтаряше: „Майка ти я няма, аз съм Деспина, сега аз съм ти майка и баща“…

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук и тук.

  .

• Църква за птици

  

  .

  В руините на мъничко селце,
  под сянката на стогодишен орех,
  прегърбена, с набръчкано лице,
  тъжеше малка църквица за хората.

  Припомняше си първо кръщене
  (погребала отдавна сетен мъртъв)
  и знаеше, че грях е да кълне,
  но пак пустоса всички земни смърти.

  Стопи се после бавно – като свещ
  и бурени ѝ влязоха в очите.
  Забравена от Бог (ненужна вещ)
  с човеците поиска да си иде.

  Но църквица без село и без поп
  престава ли да бъде вече жива?
  Незнайно как житейският Потоп
  доведе в храма гълъбчета сиви.

  На покрива два щъркела гнездят,
  в камбаната танцуват пеперуди.
  Такава Бог в небето я видя
  и с тъжните руини стори чудо.

  Днес в църквата на липсващо селце,
  под сянката на стогодишен орех,
  с камбанен звън невидими ръце
  зоват за служба птици, вместо хора.

   

  Цвета Иванова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук и тук.

  .

• Есенно писмо

  

   

  Пиша ти отново. Пак е вечер
  и както винаги съм пак сама.
  Отидоха си летните ми птици
  и пак се ронят есенни листа.

  Отлитнаха и птиците: „надежда“
  и най-красивата от тях – „мечта“.
  Във слънчевото кътче на сърцето
  нахлува тежка есенна мъгла.

  Писмото си не мога да ти пратя
  и бавно ще накъсам листа бял,
  и ще отворя шепа да отлитне
  със нощния ветрец повял…

  Ще го разпръсне той в безброй посоки
  и може би ще стигне и до теб
  хартийка, смачкана в тълпата
  от стъпките на хиляди нозе.

  И ти ще я настъпиш най-нехайно,
  а на нея може би ще се чете
  „надявам се“, „очаквам те“, „обичам“…
  Но ти не ще я прочетеш!

  А може би ще бъде само листче
  ненужно и оваляно в калта –
  размазано, изтрито, мокро
  от дъжд, или пък от сълза…

   

  Мария Марковска

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Мария Марковска е родена през 1940 г. в Средногорово. Завършила е ТМЕТ „Иван Хаджиенов“ в гр. Казанлък, по професия е електротехник. От години живее и работи в гр. Априлци. Създател е на частна галерия, която подкрепя българските творци. Автор е на седем книги с лирика, последната от които се нарича „Ветрове“. Още творби на Мария Марковска могат да се видят в личния й блог.

  .

• Латинка си отиде

  Разказ от Стоян Вълев

  .

  

  Почти никой не разбра, че се случи – дойдоха някакви хора с папки, даже придружени от полиция.

  Дойдоха и позвъниха – Латинка веднага им отвори и си тръгна, понесла бохчичката си.

  Така и Латинка загуби апартаментчето си, ама колко преди нея си изгубиха апартаментите?..

  Но за Латинка си спомняше често дядо Михаил и говореше долу на пейките, в градинката:

  – Латинка беше кранистка и най-хубавата жена на света! А как умееше да ходи по стрелата на крана: тя ходи – ние отдолу хем я гледаме, хем треперим. Тъй си живяхме години наред – заедно строяхме, тя с крана, ние с ей тия двете – и сочеше жилестите си ръце, сега вече стари и слаби.

  Латинка беше си тръгнала от апартамента, но никой не разбра накъде отиде.

  – Сигурно при някоя роднина или пък приятелка се е приютила… – предполагаха.

  Предполагаха, ама не познаха – защото един ден я видяха да отива към асансьора, както обикновено понесла един хлебец в торбичката си.

  Никой не посмя да я заговори, ама явно проследили са я, защото скоро се разбра – заживяла е на покрива.

  – То хубаво го е измислила – говореше Михаил – ама сега е лято. Какво ще прави през зимата?!

  – Тя… да доживее до зимата – проронваше някой от старците.

  Да, но освен тях всички от блока узнаха, че Латинка е заживяла на покрива. Узнаха и се разтревожиха – опасно било, как така ще живее на покрива, всъщност покривът е на всички, а не само на Латинка, нали?

  Протестиращите и несъгласните Латинка да си живее на покрива се увеличаваха…

  Докато един късен следобед, свечеряваше се, когато най-яростните противници на Латинка решиха да отидат там и да я прогонят.

  Латинка в техните очи си беше опасен елемент от години – още когато помоли Михаил и той свали телевизора й пред входа. Телевизорът стоя само докато се стъмни и някой го взе – нищо, че беше чернобял…. Ама да живееш без телевизор, то това какво е, помислете и кажете…

  Още тогава по-бдителните усетиха, че нещо не е наред с тази жена, макар че външно си беше като всички – вдовица, на която децата й заминаха за чужбина и я бяха забравили…

  Децата й я бяха забравили, но не и един от внуците, който се появи, огледа апартаментчето, после се свърза с една фирма за кредити и получи някакви пари; документи баба му подписваше всякакви…

  По тази причина и Латинка изгуби апартамента си и заживя на покрива.

  Но се събраха жителите на входа и решиха да я изгонят.

  Качиха се – бяха петима мъже, а тя ги очакваше с бохчичката в ръце.

  – Ясно ми е – промълви Латинка – що сте дошли. Отивам си… – рече тя и тръгна.

  Но не към капандурата, която водеше към стълбището.

  Тръгна и се насочи към края на покрива.

  Вървеше спокойно, сякаш отиваше към хлебарницата.

  Мъжете гледаха Латинка като хипнотизирани и не смееха да гъкнат.

  Вървеше Латинка и наближи края на покрива, стигна до бездната и продължи все така напред, дали към съседния блок или към звездите, никой не разбра.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Стоян Вълев е роден през 1956 г. в с. Генерал Инзово, Ямболско. Завършил е Българска филология в Пловдивския университет, където впоследствие преподава пет години като асистент по „Руска литература на ХХ век“. Занимавал се е с журналистика. Бил е репортер, редактор, главен редактор и управител на медии. Негови разкази са публикувани в САЩ, Великобритания, Канада, Нова Зеландия, Австралия, Италия, Индия, Непал, Швейцария, Полша. Вълев е автор на книгите „Когато Господ беше в отпуск“ (роман), 1999; „Българският Декамерон“ (сборник с разкази, първа и втора част), 2001, 2002; „Време за изневери“ (сборник с разкази), 2003; „Да прецакаш Чърчил“ (роман), 2014; „Животът на полковника“ (повест), 2014. Той е автор и на пиеси и телевизионни сценарии. Основател и главен редактор на сайта „Книги-News“.

  .

• Кокичета

  Разказ от Антъни Витас Джоуид*

   

  

  Старицата с кокичетата не приличаше на обичайните софийски цветопродавачки. Беше дребничка и крехка, в черно от забрадката до овехтелите обувки. Силуетът й се сливаше с настъпващия мрак, а кокичетата в сбръчканите й ръце изглеждаха по-бели от всякога. Всъщност не беше ясно дали наистина ги продава. Не подканяше с поглед минувачите, гледаше единствено кокичетата.

  И те гледаха нея.

  Сигурно сте забелязали по колко различни начини се държат цветята на уличните продавачки. Едни обръщат усмихнати главици в очакване да бъдат поети от нечии ръце. Разпръскват аромат и очарование. Други недружелюбно се сгушват в кофата и посърват за часове. Кокичетата на старицата не проявяваха никакъв интерес към случващото се наоколо. Не искаха нито да се харесат, нито да проверят какво впечатление са направили.

  – Колко струват кокичетата? За колко ги продаваш, бабо – русоляво момче, на около 15, докосна рамото на старицата.

  Тя се стресна и вдигна очи:

  – Кокичетата ли? Не знам, баби.

  – За левче, става ли?

  – Вземи ги. Нека са ти подарък от мен.

  – Наистина ли? С к’во съм заслужил? Тогава и аз ще ти подаря нещо. Вземи ръкавиците ми, получих нови за Коледа.
  Жената се опита да възрази, но момчето вече тичаше към спрелия тролей с букет кокичета в ръка. Погледна ръкавиците – бяха ръчно плетени, в синьо и зелено, все още топли и ухаещи на сапун.

  – Ей, жено, не може така да подбиваш бизнеса. Като искаш да подаряваш, премести се на друго място. Тук не е място за натурална размяна – сопна се една от жените, пред която стоеше кофа с оклюмали рози.

  – Тъй, ами. К’во ни се правиш на много добра – подкрепи я колежка зад камара от елхови клонки.

  Старицата ги погледна уморено и се отмести на няколко метра встрани. Приседна пред входа на близката жилищна сграда и притисна ръкавиците към лицето си.

  – Какви прекрасни ръкавици! За колко ги даваш – попита изискана дама.

  – Не се продават.

  – Жалко. Дай ми тогава две връзки кокичета. Колко?

  – И те не са за продан. Вземи ги, нека те радват.
  – Не, не, не мога така. Ето ти шала ми, да ти е топло – жената грабна кокичетата и бързо отмина.

  Зад гърба й старицата притеснено протегна ръка.

  Шалът беше прекрасен – в лилаво и зелено. Ухаеше на скъп парфюм. Старицата го притисна към лицето си.

  – Гледай каква хитруша си била – цветарката с оклюмалите рози стоеше настръхнала пред старицата. – Правиш се на почернена вдовица, която раздава кокичета и нищо не иска, за да си просиш милостиня: шалове, ръкавици. Скоро и шапка ще ти дадат. Изчезвай от тук, че ни срамиш.

  Старицата се надигна.

  – Оставете жената на мира – намеси се възрастен мъж. – Какво ви пречи тя? Бабо, искам да купя последното ти букетче. За два лева. Може ли?

  Цветарката с розите наостри уши.

  – Господине, не мога да приема парите ви – каза старицата. Кокичета трябва да отидат при онези, които ги искат. Да им се радват.

  – Но на всекиму трябват и пари, бабо. Не вярвам на теб да не ти трябват.

  – Не искам пари от кокичетата. Кокичетата са от гроба на моя син. Отиде си млад. Сами поникнаха там, не съм ги садила. Раздавам ги като за „Бог да прости”. Така съм ги нарекла. Да отидат при който ги иска. Ти искаш ли ги?

  Господинът стреснато я погледна и бързо отмина.

  – Аз ги искам. Колко са хубави! Никога не са ми подарявали кокичета – пред старицата стоеше момиче с омачкани дрехи и две огромни найлонови торби, натъпкани с вехтории.

  – Вземи ги, дете – очите на старицата светнаха. – Ето ти и шал, и ръкавици. Ще ти приличат.

  И бабата заметна момичето с шала. Подаде му ръкавиците. Когато то ги сложи, мушна в ръката му и кокичетата.

  – Кокичета по Коледа! Това само по себе си е чудо. Знаех си, че ще ми се случи чудо – засмя се момичето и притисна букетчето към лицето си.

  Кокичетата я погалиха и обвиха в нежния си аромат.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Авторът е 16-годишен българин. Разказът „Кокичета“ е носител на втора награда от конкурса „Ще ти разкажа приказка“ (2015 г.), организиран от дирекция „Култура“ на Столична община – София.
  

  .

• Рождественска нощ

  Калина Томова, Чикаго
  25 декември 2015 г.
   

  

  Prolog@ Rozhdestvo.com

  Рождественска нощ… Звездите слизат ниско, ниско. Земята блести.
  Тъмнината светлее. Родил се е БОГ.

  Тиха свята нощ… Домовете искрят – от светлини и надежда. Зад всеки прозорец се крие живот. Колкото хора, толкова съдби.
  Светлината тича в украсите. Говори на своя език. За спасението и Спасителя. За вярата в доброто. За надеждата в идното. За любовта като същност.
  Тишината си играе със светлината. Наднича в прозорците. В нечий живот. Ако вътре свети, отминава с усмивка. Ако е тъмно, шепти… Молитви. За светлина. За надежда. За живот и спасение.

  Sadbi@ Rozhdestvo.com

  Рождественска нощ… Звездите слизат ниско, ниско. Земята блести.
  Тъмнината светлее. Родил се е БОГ.

  ☼

  Мигат, танцуват светлините пред къщата. А вътре, радостна детска глъчка. Елха до тавана пречупва цветните багри на малки парченца и ги потапя във възторжените очи на децата. Радостта тича из стаите. Усмивките също. Тишината доволна напуска дома…

  ☼ ☼

  Светото семейство грее в искрите на малки прожектори в тревата отпред. По стените, като светулки, летят светлинки. Гирляндени лампички се спускат от челото на покрива. Зад прозореца, млада жена трапеза реди. Край нея усмихнат младеж гали с очи раменете й. Ръцете му поставят бутилка на масата. Виното грее в червени искри. Празнична музика танцува в пространството. Първа съвместна рождественска нощ! Любовта разтваря бели криле над главите им…

  ☼ ☼ ☼

  Полутъмни прозорци. Самота е залостила входа. Няма кой да запали елхата. Даже няма елха. Нито празнични дрехи. Полупразна трапеза. Празни столове. Само телевизорът свети в опит да съживи светлината. Вместо бутилка с шампанско, шишенца с антидепресанти. Ръката посяга към тях. Прехвърля ги, поглажда ги с длан. А мислите летят като пуснати гълъби далече, далече. Към един друг свят. Към стари, отминали мигове. Празнични, светли…

  ☼ ☼ ☼ ☼

  Тишината диша учестено. Зад този прозорец е светло, но болката се е настанила като неканен натрапник и налага каприза си. На масата стоят недокоснати ястия. Просто така, по традиция. Никой не посяга към тях. Тъжни са лицата на хората. В сумрака на другата стая, в постелята, лежи стара жена. Няма възраст за чувствата. За обичта към родител. Майчините очи са тъжни и пусти. Замъглени от болка. Прокрадва се страх, безнадеждност и тиха печал…

  ☼ ☼ ☼ ☼ ☼

  Рояк светлини. Разноцветни надуваеми герои от приказки танцуват под напора на зимния вятър. Сякаш са живи, помахват с ръце, поклащат глави и разменят усмивки. На входа светлинна покана Welcome приканва тишината да влезе на пръсти. Дечица се врат под елхата, нетърпеливи да опипат кокетни пакети. Лампите светят. Ухае на печен сладкиш. Свещички плезят езици в опит да стопят тъгата в очите на домакинята. Нещо тежи на душата ѝ. Някой е вързал щастието и го стиска упорито в ръце. Дали ще успее да го отвърже? Да върне мира си? И съпруга, увлечен по друга жена?

  [email protected]

  Рождественска нощ… Звездите слизат ниско, ниско. Земята блести.
  Тъмнината светлее. Родил се е БОГ.

  ☼

  В шума от възторзи и неподправена радост никой не чу тихите стъпки. Нито усети светлата длан, простряна над всички. Той се усмихна с най-чистата благост и разстла Своята мисъл над тях. Благослови ги с щастлив и хармоничен живот. И си тръгна…

  ☼ ☼

  Двама влюбени надничаха в очите си над светлината от свещите. Чуха ли стъпки? Огледаха се. Но видяха единствено себе си. Доловиха звука от ритъма на сърцата си. Може би оттам бе усещането за нечие присъствие? А Той наблюдаваше и палеше огньове в очите им, галейки ги с дъха Си. Беше забавно и толкова лесно да обърнеш любовта в светлина! Има ли нещо по-красиво от чистата любов? Освен плода ѝ – дарен нов живот? Подари им плода. И си тръгна…

  ☼ ☼ ☼

  По-бързо, по-бързо! Ръката отваря капачето. Спри я!… Влетя като празничен полъх в душата ѝ. Някакво странно трептене. Вибрация, отпускаща вкаменените чувства. Ключ към непозната врата, залостена в нея отдавна. Ръката отпусна скованите пръсти. Шишенцето тропна по масата. Някой я галеше нежно по главата. Затвори очи. Странно усещане… Топлота и уют. Непроизнесено обещание за сигурност. Цветни картини, рисуващи бъдеще. Сърцето затупа живо в гърдите. Какво се случи? Но защо е толкова тъмно? Бързо, светлините! Каква бъркотия. Даже няма елха. Нали има свещи? С пламък в ръка, притича през стаята. Въздухът светна. Спря телевизора. Пусна в уредбата музика. Гледаше празната стая, а не усещаше самота. Очите съзряха антидепресантите. Тайнствен импулс протегна ръката ѝ. Грабна шишенцата и се запъти към шкафа. Не този, в който обичайно стояха, а към другия, където изхвърляше ненужни отпадъци. Без угризения ги пусна и затвори капака. Дотук! Животът има и друго лице. Нима бе забравила? Почувства се като отключена врата, през която пусна душата си на свобода. Преди да излезе, Той отново я по погали главата. Беше спокоен и радостен за мира, който цареше там. Подари ѝ надеждата. И си тръгна…

  ☼ ☼ ☼ ☼

  Тук нещата не са добри… В този пъстър живот има всичко. Както радост, така и печал. Но тази нощ е различна. На чудеса. Застанал до главата на старицата, се вслуша в учестеното дишане. Болестта бе превзела тялото и уморила душата ѝ. Чезнеше жаждата за живот, надвита от болката. Въпреки това, Той се усмихна. Неслучайно бе тук. Тишината в съседната стая продължаваше да тегне над приглушената светлина. И все пак, никой не чу лекото раздвижване откъм леглото. Отворила широко очи, възрастната жена гледаше недоумяващо. Питаше се дали не е вече в отвъдното. Но обстановката беше същата. Познатата стая, мебелите. Само болката я нямаше. Все едно никога не я е имало. Такава лекота усещаше в себе си, че се надигна, взирайки се в странния силует до себе си. Тялото се изпълни с непонятна сила, умът се проясни и възвърнал остротата си, проумя. Усмивка, подобно на коледна звезда, озари лицето ѝ. Нямаше смисъл да пита. Знаеше. Стана от леглото, събра ръце пред гърдите си и благоговено склони глава. Така я завариха близките, усетили непонятно раздвижване. Невярващо гледаха. После се втурнаха към нея. Никой не почувства лекия полъх, раздвижил въздуха като кратко течение. Никой не видя меката светлина, обгърнала за миг стаята. Толкова силно бе изумлението, че дори не намираха сили да проговорят. Подари им радостта. И си тръгна…

  ☼ ☼ ☼ ☼ ☼

  Смееше се на вятъра, лудеещ сред светналите лица на куклите. А те толкова се забавляваха, че приличаха на същински деца. Но децата бяха вътре, скрили глави под елхата. Пръстчетата им разлепваха леко опаковките, надявайки се да отгатнат какво се крие под тях. Хареса Му аромата на печен сладкиш. Ухаеше на дом, на уют. Макар да не беше точно така. Мъж хаотично обикаляше стаите, сякаш бе загубил нещо и не можеше да го открие. Впрочем, беше точно така. Увлечен в привидност и фалш, бе загубил способността си да вижда реално нещата. Богатството изтичаше от живота му поради небрежност и безотговорност. Може би все още имаше шанс? Нещо го притегли назад. Върна се в гостната, погледна подредената маса. Едва сега до обонянието му стигна сладкия аромат и обърна глава към светлината на кухнята. Гледаше като в транс звездите, закичени в косите на съпругата му. Чудеше се как досега не е забелязал светлината, сияеща като ореол над главата ѝ. Изведнъж до нея видя образа на другата. И се потресе. От себе си. Как е могъл? Сляп ли е бил? Та те бяха несъпоставими! Душата му се раздираше между отвращение, срам и болезнено отрезвяване. Усети подтик зад себе си. Нещо го буташе да тръгне напред. Не можеше да устои. Втурна се, изправи се пред лицето на недоумяващата жена и го обгърна нежно с длани. „Ще позволиш ли да отглеждам звездите в косите ти?“ Сълзи на радост блестяха в два чифта очи. Под елхата децата събираха разпилени звезди. Подари им любовта. И си тръгна…

  Epilog@ Rozhdestvo.com

  Рождественска нощ… Звездите слизат ниско, ниско. Земята блести.
  Тъмнината светлее. Родил се е БОГ.

  Никой не долови Стъпките Му. А Той беше тук. И преброди Земята.
  Никой не чу Гласа Му. А Той беше до всеки. И му каза по нещо.
  Никой не усети Дъха Му. А Той беше с нас. И ни вдъхна Надежда.
  Никой не видя Лика Му. А Той беше наоколо. И прояви Светлината.
  Никой не докосна Ръката Му. А Той беше близо. И помилва всеки.
  Подари ни живот, радост, вяра, надежда, любов. И си тръгна…
  За да идва отново, всеки ден, всеки миг.
  За всеки, който Го търси…

  .

• Крушата

  

  .

  Окръгли се Луната от любов
  и легна тежко в клоните на крушата
  сред двора ми, опоскан и суров,
  от набези връз зелето и чушките.

  А крушата, с пресъхналата гръд,
  отдавна беше сборище на гарвани.
  Откакто я удари страшен гръм
  и злостно я пречупи като варварин.

  Години не разпъпи ни цветче,
  плътта ѝ се съсухри, стана ялова.
  Повиках мъж, с топор да я сече,
  дръвца да имам зиме за припалване.

  Но може би, защото ми е жал,
  че крушата садена е от дядо ми,
  сред общото безумство и печал
  реших да не добавям още ядове.

  Оставих я да гние — за прахáн.
  Но тази нощ Луната легна в клоните…
  И крушата изгря. Като елха.
  Звезди над нея обично се ронеха…

  По изгрев, побеляла в дъхав цвят,
  изпълваше прозореца ми пролетно.
  Не знам за други круши в този свят,
  но моята разцъфна срещу Коледа.

   

  Цвета Иванова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Человеци божии

  Разказ от Илияна Каракочева

  

  Очаквах екскурзията отдавна. Събирах парите в плик с прозорче, от онези, в които пускат сметки за парното, и всеки месец пресмятах със свито сърце още колко трябва да спестя, за да замина за Хърватия. Бях слушала много за красотата на градовете и природатата ú. Бях гледала филми за Загреб и Дубровник. „Мечтите се постигат, ако силно го искаш“. Повтарях си го и подминавах витрините, на които красива рокля или хубави сандали ме молеха да ги осиновя.

  През юни парите вече бяха достатъчни. Усмихвах се по-топло от лятното слънчице навън и с разтуптяно сърце се обадих в туристическата агенция.

  – Приятно изкарване, нека бъде незабравимо пътуване за вас – пожела ми служителката в офиса и аз жадувах с цялото си сърце да стане така.

  Приготвях си багажа старателно, опитвайки се да предвидя какво може да ми потрябва в неочаквани кризисни ситуации. Слагах и изваждах неща от сака, подреждах и преподреждах. Най-после щях да докосна магическата красота на място, за което знаех само от интернет, книгите и разказите на мои познати.

  Вечерта преди тръгване въобще не спах. Въртях се като калайджия в леглото и си мислех колко незабравимо ще бъде пътуването, и какви спомени ще добавя в албума на сърцето.

  Сутринта проверих още веднъж документите и парите, и пълна с надежди за хубави мигове, бодро потеглих към автогарата.

  По време на екскурзии хората бързо се сближават. Изпадат в неочаквани откровения, споделят радости, болки, проблеми в службата и семейството. Жената на седалката до мен се оказа лекарка в престижна болница, пътуваща със своя син и съпруг. Понеже искали места един до друг, аз се оказах до прозореца в тяхната редичка.

  Искрено се зарадвах. Лекар в автобуса, при това от престижна болница! Ако не дай Боже нещо се случеше, имаше кой да помогне веднага. Радвах се на компанията на лъчезарната пухкава сладкодумка, слушах с внимание разказите ú за различни интересни случаи, за проблемите ú в службата. Симпатична сладурана – както и да я погледнеш. Тя беше много мила и с другите пътуващи – любезно им обясняваше къде се намира нейният кабинет, как ще им обърне специално внимание и ще направи всичко по силите си да им помогне, като често повтаряше:

  – Нали всички сме человеци божии, трябва да си помагаме.

  Усмихвах се и благодарях на Бог за щастието да имам такава спътничка. Струваше ми се, че освен добър специалист, тя е и прекрасен човек.

  Аз съм селско момиче, никога нито съм го крила, нито съм се срамувала от това. Винаги съм се гордяла с моите корени и с онова, на което са ме учили моите баби и дядовци. Едно от нещата, които от дете правя винаги, щом тръгне автобус или влак, с който пътувам, е едно особено прекръстване, което завършва с ръка на сърцето, после с докосване на устните и челото. Баба винаги казваше: „Така Господ, Света Богородица и всички ангели ще осветяват пътя ни напред и обратно.“ Забелязах, че лекарката се подсмихва иронично, когато автобусът потегля след почивка, а аз се прекръствах и молех за закрила всички добри сили по пътя ни.

  – Да не си от някоя секта – ме попита малко рязко тя. – Прекалено често се кръстиш.

  Обясних ú за какво става въпрос, на което жената отговори с „Аха“.

  Не обърнах внимание и продължих да гледам завладяващата красота на местата, покрай които минавахме. Хърватия наистина е изключително място – с уникална природа, работливи и мили хора, с красиви старинни забележителност и топло слънчево морско крайбрежие.

  Бяхме в градчето Трогир, наричано още Малката Венеция. Разглеждахме местната катедрала, площада, крепостта, местата, където бяха снимани части от филма „Игра на тронове“, бутиците с красиви рокли и обувки от Италия, магазините с типични за страната продукти с лавандула.
  Търсех лавандулов мед за баща ми – надеждата, че този природен еликсир ще подобри имунната му система, не ме напускаше, и аз упорито проверявах магазинче след магазинче. В едно от тях се засякохме с лекарката. След няколко разменени изречения, в които ú обясних какво търся и защо, тя се обърна към продавачката и попита на лош английски:

  – А лавандуловият мед лавандулов ли е?

  Жената я погледна първо изненадано, после реши, че не е разбрала въпроса. Накрая лицето ú се зачерви и ядосано отговори, че този магазин е отворила майката на майката на майка ú и че такава обида досега не е получавала в живота си. Допълни, че в нейния магазин всичко е само първокачествено, защото работи с натурални продукти, и завърши с това, че не знае откъде идва госпожата, но в нейния магазин щом на етикета пише, че е лавундулов мед, не е акациев.

  – Какво се прави на обидена? – възмутено изкоментира на излизане лекарката с мъжа си ситуацията. – Не стига, че си пълни гушата от туристи като нас, ами и се цупи.

  Когато семейството вече не се чуваше, помолих жената зад щанда да ми опакова бурканче мед за подарък.

  – Вие няма ли да ме попитате дали лавандуловият мед е лавандулов? – попита ме все още ядосана продавачката, която видя, че говорех с лекарката.

  – Не, госпожо – отговорих смутена, благодарих за покупката, пожелах хубав ден и излязох.

  Прибирахме се късно вечерта към България. Горещината прегръщаше автобуса и колоните от коли, които бързаха да се приберат. На две от почивките засякохме големи групи турски коли, които се прибираха по родните места.

  В тоалетните беше препълнено, опашката изнервяше всички. Малко момиченце, което не можеше повече да чака, се разплака и аз му отстъпих мястото си. Можех да издържа до следващото спиране на сръбската граница.

  – Не трябваше да правиш това – поучи ме лекарката. – Първо мисли за себе си, после за чуждите деца.

  – Нали всички сме человеци божии и трябва да си помагаме? – не се стърпях аз.

  Лекарката се усмихна снизходително.

  На сръбската граница чакахме повече от час. Засякохме същата група турски коли, които блокираха всички ленти. Хората бяха уморени и изнервени от чакането.

  Стигнахме до онази отсечка между двете граници и заседнахме. Часовете минаваха, а автобусната колона не помръдваше. Екскурзоводът ни посъветва да се разтъпчем около буса, но да не се отдалечаваме – ако тръгне колоната, да се качим веднага. Минаваше 22 часа и ми се искаше само да легна и да заспя, не исках да мисля за оставащия път, припомнях си хубавите моменти от изминалите дни и си мислех, че наистина ще останат слънчеви светулки в паметта ми от тях.

  Излязох пред автобуса. Срещу мен имаше кола със семейство – бащата на волана, около петдесетгодишен, голяма дъщеря до него и отзад майка и баба. Направи ми впечатление, че човекът бе много блед и бяха отворили всички прозорци на колата.

  Тъкмо тръгнах към тоалетната и писъците на момичето от колата ме накараха да се обърна.

  – Помощ! Баща ми! Помощ! – пищеше отчаяно младото момиче на турски и английски.

  Група момчета, скандинавци, ако съдя по цвета на косите, очите и езика, на който говореха, тръгнали към тоалетната, се върнаха, наплискаха човека с вода, извадиха го от колата и го положиха да легне на асфалта. Момче от групата хукна към българската граница, второ момче – към сръбската, а аз – към автобуса.

  – Бързо – задъхана извиках на лекарката. – Човек умира в колата до автобуса… Елате веднага!

  – Първо, не понасям някой да ми дава заповеди – с леден тон се обърна към мен тя. – Второ – не понасям турци. И трето – няма да правя каквото и да е безплатно. Четвърто – аз съм на почивка, а не на работа, да се оправят.

  Сърцето ми замръзна. Слушах и не можех да повярвам.

  – Но вие сте лекар! – не се предавах аз. – Нали всички сме человеци божии?

  – Я стига селски глупости! – сопна се ядосано докторката. – Не ме занимавай повече!

  Изтичах обратно към човека на асфалта. Как съжалявах, че моят баща не бе тук! Той беше истински лекар и би помогнал веднага. Стиснах ръце и направих единственото, което можех в момента – започнах да се моля на глас линейката да дойде бързо и този баща да оживее.

  Изведнъж дочух до себе си друг шепот – една полякиня бе стиснала ръце също и се молеше за спасението на този непознат човек. Срещу мен на асфалта, на колене се молеше и една туркиня.
  След десет минути дойде линейка откъм Сърбия. Момичето, дъщеря на пострадалия, плачеше така, че сълзите на много от нас напираха. Стана ясно, че никой от жените не шофира. Едно от скандинавските момчета седна на волана, а останалите три се качиха в своята кола, завиха и застанаха зад турската – ясно беше, че ще придружат семейството до болницата. Полицейският патрул също зави зад тях. Лекарите качиха мъжа в линейката и потеглиха.

  Изсвирването на нашия автобус ме накара да се върна към мястото, откъдето бях дошла. Разменихме погледи с полякинята и туркинята. Хората се разотиваха по колите си и всеки в душата си пожелаваше дано в болницата спасят пострадалия човек.

  Качвайки се в буса, демонстративно взех нещата си и седнах най-отзад. Докато приближавахме София, мислех върху всичко, което се случи и бях абсолютно сигурна, че никога няма да забравя нито тази екскурзия и человеците божии, с които ме срещна Съдбата, нито урока, който за пореден път животът ми даде.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка вж. тук, тук и тук.
  

  .

• „Пътни впечатления“ на Стефан Панаретов, 1874 г.

  В нашето пътеписно наследство – цветно и многообразно, немалък дял заемат пътните бележки или т.нар. наброски. Кратки по обем текстове за посетени места и за впечатленията, които са оставили те у създателите си. Тези пътни бележки скромно допълват творческата биография на авторите. Но редовете съхраняват ценна информация за световъзприемането в една или друга епоха. За психологическата нагласа и готовността на хора от предишни поколения да се докоснат до нов за тях цивилизационен модел. Да го осмислят и съпоставят с палитрата на родния край. Като да разкажат за него на събеседниците от „чужди“ народи. С патриотична гордост и… с недоумение, даже с възмущение, че не са чували за нас из Европата. Кой знае защо…

  

  Един от тези автори е Стефан Панаретов – първият наш пълномощен министър в САЩ (1914–1925 г.). Биографията му е известна, човешките дела – оценени по достойнство. Роден е през 1853 г. в Сливен. Завършил е Робърт колеж в Цариград, където по-късно става преподавател по български език. След потушаването на Априлското въстание е пратеник на екзарх Антим I и ректора на колежа Джордж Уошбърн в Англия, където публично информира гражданската съвест за случващите се ужаси с “раята“. Дипломат и политик, неизменно защитаващ интересите на България. Делегат към Обществото на народите в Женева. Съпругата му, Лидия Гейл, е американка. Двамата завещават 2,5 млн. лв. на Българската академия на науките и на Американския колеж в София. Панаретов умира през 1931 г., погребан е в гробището „Рок Крийк“, Вашингтон, окръг Колумбия.

  За Стефан Панаретов може да се говори много, но повод за тези редове са именно наброските му „Пътни впечатления“, отпечатани във вестник „Напредък“ – Цариград, бр. 8 от септември и бр. 15 от ноември 1874 г. В тях се разказва за пътуването му от османската столица до Инсбрук, през Гърция и Италия. С кораб и влак, по маршрута Сира – Наварино – Корфу – Триест, от която точка, по признанието на автора, започва за него истинската Европа. Следват Юдине – Верона и очакваният Тирол.

  В условната първа част на текста, до влизането в la bella Italia, описанието е сравнително сухо. Може би защото източните краища са му познати и малко различни от пейзажа – географски и социален, на Отоманска Турция. Мимоходом споменава остров Делос и свързания с него мит за Аполон. За буря край нос Матапан и за конвоирания грък, хвърлил се от борда още с тръгването, за да остане в Цариград.

  Втората част е много по-емоционална и картинна. „Уловена“ върху фона на красивата италианска природа и очевидното трудолюбие, което местните хора – усмихнати и дружелюбни, притежават. С него, подчертава младият Стефан, те не се различават от българския селянин. По редовете се мяркат бели чисти къщи, „изрядни“ шосета прорязват страната в различни посоки. А общото впечатление е, че тук има правителство, което не щади усилия за благосъстоянието на своите поданици. За жалост, има и гюмрукчии – митничари. Явни побратими с турските си колеги по страст към рушвета. Тихи и вежливи, те винаги са в услуга на пътниците. Като срещу дребна сума си затварят очите кой какво пренася. Тази изпитана рецепта, коментира нашенецът, е успешна също колкото чейрека – монета от пет гроша в Цариград. Не ще припомням смайващото равнодушие към парите на гюмрукчиите у нас в ХХІ столетие. Някои неща под слънцето остават непроменени.

  Затова пък е любопитно описанието на Панаретов на римски амфитеатър, което е сред първите за нашата литература: „Той е направен в вид на един сплюснат кръг и се намира на едно широко и отворено място, което се счита като главната пияца на Верона. Арената е в вид на търкало, и наоколо са издигат 45 реда седалища, които, казват, могат да съберат около 22, 000 жители. Зданието си стои извътре тъй непокътнато, каквото е било и в времето на Римляните, освен една малка част, която е била съборена от едно землетресение в 1814. Разните затънтени подземни дупки, които едно време са служили като тъмници на дивите зверове и на някои си християнски мъченици, са си останали здрави и неповредени. Въспоминанията с които този Амфитеатр е тясно свързан, правят го едно доста любопитно нещо за всекий пътник. И наистина, когато са исправите на върха на този плачевен паметник на миналата слава и величие на един силен народ, и погледнете връз арената, дето някога си кръвта на диви зверове и человеци е течала размесена, вий не можете освен да настръхните при напомнянието на такова ужасно зрелище…“. След кратък престой железницата хуква към Тиролските планини, пълни с останки от крепости и много исторически спомени. „Голяма безопесност владее по тези страни, и аз чух много души да казват че человек може да пътува пеша да же и нощя без да има да са страхува от нещо“.

  Подробен, за общия обем на наброските, е разказът за историята на Инсбрук. За произхода на името му и свързаните с него видни личности: особено император Максимилиан І и Андрей Хофарт. Не е подминат и здравият климат, поради който в днешно време чужденците прекарват тук горещите летни дни. Финалът на пътеписа-епистола, обаче, разчупва традиционното описание. Изтъкан е от национална гордост и пренебрежение към уж учени човеци, които не са чували за българското племе. Всъщност, това е причудлив диалог между намиращия се в трена свещеник – англичанин и Панаретов с фес на главата. Това пособие ражда любопитството на „католишкий поп“ и той последователно пита спътника си от каква е народност: китаец, или мексиканец. Оказва се, че не е чувал нищичко за нас преди разказа на Стефан Панаретов. Авторът пък е изумен: “Чудно нещо ! си помислих аз, щото един такъв человек да знае повече за дивите племена в Африка и Австралия, от колкото за един народ който живее в Европа!“. И може би заключението към читателите, формулирано така отчетливо, е намек за нещо временно и случайно. За своето място, което страната ни ще заеме в пулса на Стария континент.

  

  Панаретов не е сам в тези свои размисли. Нещо подобно споделя и Илия Йовчев в дописките си от САЩ, пак в същия исторически период: „„Друга причина, защо света гледа на нас като на любопитни твари, е защото нас ни няма в света! Тук всякога има хиляди Японци и Китайци и жители от разните острови в Океания, и от четиртях точки на света, които правителството или народа им ги поддържа в високи училища и които се завръщат в отечеството си. А само следующите десет Българи са видели Америка: 1-вий (не му зная името). Той умря в последната Американска война с Републиканците. 2-й г. Андрея Султанов, който се разболя от охтика и умря у дома си в Габрово. 3-й г. Андрея С. Цаков, който следва кратак курс в различни колегии и сега издател на един нов вестник в Ц/град. 4-й г. Рану К. Господинов от Железник. Той продава гюлово масло в Бостон. 5-й Илия С. Йовчов от Сливен. 6-й г. Юрдан И. Икономов от Елена. 7-й г. Тодор г. Бойанов от Самоков. 8-й г. Трайко К. Тесличков от Щип. 9-й Стефан Томов от Котел. Всинца сме ученици в различни училища с цел да са завърнем в отечеството си. 10-й (забравих му сега името) от Търновските села; той ся яви за малко време. Той е гемиджия между Филаделфия и Западно-Индийските острови…“

  И, без да изреждам повече имена, нека припомня възклицанието на Алековия герой след спора му с чиновника на американската митница: „Чудно нещо – повтаряше той, – хич България да не знае къде е? Остави ги, невежи!“

  Е, за света като за света. И за Европа с България в пределите й, и извън тях – също. Но е добре, независимо от забързания ни делник, да не забравяме имената на светли наши съотечественици, сред които е Стефан Панаретов. Дал много за мира и хармонията между разноезичните човеци. Това подсказва житието му, допълнено със скромните текстове. В които има ясно, отчетливо видимо родолюбие. И самочувствие на човек, който и преди да е възкръснала на картата Третата българска държава, знае, че неговият народ не заслужава никаква неизвестност или пренебрежение.

   

  Георги Н. Николов

• Звярът

  Разказ от Ани Демирова

  .

  

  …а ти? Ти обичаше ли го?
  Той се стресна и я погледна смутен…
  – Ама как да го обичам?! Та аз дори не съм го виждал!

  …

  …Ееех, отдавна беше това. Може би преди сто години.

  В едно забутано селооо, път до него нямаше. Само старци и твар живееха в него. Я се родят едно-две копеленца, я не. И повечето умираха, хайванчетата, залудо ей тъй…

  Черно беше това село. Далиии зарад онова блато, дето му виката “Свършека“, де да знам, ама който отидеше там, рядко се връщаше.

  Има-няма, току все някой на умряло пищеше. Нивите раждаха от немай къде. Слънцето сякаш насила излизаше, а залезът кървеше като млада козичка родилка, на която са убили козлето. И що тъй ли, питаш? Ми, зарад тоя звяр сигур, тъмен и неведом, дето се беше появил. Той беше виновният за всичко. Пропище целото село от него.

  Животните убиваше, стоката рушеше, къщята преобръщаше, родилките плашеше, пометваха… И що щеше, не го знам. Угодия немаше, ейййй….

  Всяка вечер у дворо на всекоя къща му оставяха еденье. То чорбици ли не щеш, то печено ли… от топлио лебец до лютите чушки имаше. Всичко опустошаваше, голям гладник беше! Но най-обичаше тестяно. Банички, питчици с масълце и сиренье, кифлички с домашно сладко от кайсии. Ако ги имаше, на другият ден не правеше толкоз зулуми. Ама тая година пшеницата не върза, нивите бяха прегорели… и… стана тя, що стана…

  Пешко, дето отговаряше за „Свършека“, се беше напил. А Цвета я хванаа болките баш кога не требваше. И идеше буря… Най-черната буря, дето се беше случвала в село от незапомнени дни.
  Имаше един кош до „свършека”, там фърляха всичко. Ръце, крака, бебета, дробове, сърца… А! Сърца най-много имаше. Разбити бяха на пихтия. Пешо отговаряше за бутането на останките в блатото. Да не смърди. Ама Цвета, дето му беше още от ранни години легнала на сърце, легнала, но не и пристанала, нея вечер трябваше да роди, но и тя даде дан за „свършека“. А Пешо се беше напил от мъка. Взел ракията и докато не видял дъното, не престанал.

  Фърлиха бебето на Цвета в шестио месец. В коша. Казват, май женско било. Развоня се тази ми ти смрад из цялото село. Всички повръщаха, не се дишаше. Небето пищеше. Дереше се! Ни звезди имаше, ни Луна, ни дяволи. И тогава… тогава може би се роди този звяр.

  Нещо стана… Всичко от оня кош беше изчезнало на сутринта. Всичко! От тогаз почнаха бедите в селото.

  Емнаха се мъжете един ден, решиха се… кога звярът беше изплашил дъщерята на кмета и тя пометна. Казват, че убивал деца и големи.

  Ма не тъй кат убийство, ми… от дерт, сякаш умирали, ей тъй на.. никой не знаеше от какво. Но той беше виновният! Звярът! Примамиха го мъжете с храна и го затвориха в един железен… кутия ли, дом ли… де да знам.

  Без прозорци. Само една дупка оставиха долу ей тъй… приземи…
  Уж храна да му дават, та да го изследват учени хора и пари за това да получат. Чукундури!
  Блъскаше се той! Малииии, как се блъскаше в тия ми ти железа!

  Виеше. Никой не можеше да спи. Виковете му пронизваха, като нож деряха. Храна му носеха, вода. Нищо не взимаше. Още по-силно виеше. Не излизаха хората на нивите. Змия им легна в пазвата. Опустя всичко, почерне. Ама Цвета пак хвана. Ей, тая Цвета от въздуха прихващаше сякаш. И тоя път го роди.

  Момче беше. Едвам оцеле. Жилаво копеленце излезе. По мръкнало се роди, та затва Черньо го кръстиха. Все у железника се навърташе. Биеше го майка му, ама той – не, та не. При звярът ходеше и казваше, че му говорел… Хората за луд го мислеха. От него страняха…

  Цвета посърна, посиве… с глава наведена все одеше.

  Ама звярът тогаз се усмири. Тишина настана. Нивите живнаха. Небето се усмихна. Луната слезе. Неземни цветя пораснаха в градините и по полята.

  Успокоиха се хората. Въздъхнаха, в пазвата си плюеха, в небето гледаха, та се кръстеха. Само за Цвета мира нямаше. Едничък й беше Черньо.

  Не можа да се примири, реши край да сложи на тази работа… Отишла, казват, една нощ кога Черньо по тъмно шукнал и от дома излязъл… проследила го и се скрила до железника… да говорят ги чула…

  – Обичаш ли ме? – проговорил звярът с нежен женски глас.

  – Разбира се, че те обичам, колко пъти ще питаш? – отговорил Черньо.

  – Само мен ли? – продължил звярът.

  – Само теб.

  Уплашила се тогаз Цвета и през сълзи дома се прибрала. После черно облече и го не свали. Млъкна. На никого не продума.

  А Пешо се озлоби. Намрази и Черньо, и звяра. Чули го в кръчмата да казва, че някой ден щял да го пусне тоя звяр, в дън гори и дъбрави да си иде.

  Откак вдовец стана, пропи се тоя човек и се развали. И пак почна за Цвета да гледа.
  Всички в селото знаеха, че все за нея мисли, но той дума не даваше да се издума за нея. Тъйййй… отдалеч я гледаше…. отдалеч я чуваше.

  А времето течеше, Черньо възмъжа. Стана му време за жененье. Почна по седенки да оди, момите да задява. Голям майтапчия беше, момите с глас разсмиваше.
  Не ставаше седенка без него.

  Еййй, пощуря тогаз звярът. В железника се заблъска. Пак да вие почна, селото сън не хващаше. Реката придойде, нивите наводни, пшеницата изгни. Почерни се па селото… Хората озлобеха. Натиснаха Цвета с Черньо да приказва, звярът да укроти. И тя… майчината си болка потули, със сина си говори, при звяра го прати. И тя след него тихо отиде…

  – Защо беснееш, защо дивееш? Не виждаш ли какво правиш? – заприказвал Черньо. – Не можем с тебе двама да сме най-близки…

  – Ти мъката ми стори, не ме обичаш вече… – отвърнал му звярът.

  – Ти за мене си като тази клетка, хубаво ли ти е в нея?! А? Кажи! Да дишам не ми даваш, сърцето ми връзваш. Вятър съм аз, така не мога…

  – Не съм клетка аз. И ти вятър не си. Но през тебе горите виждах, през тебе слънцето ме топлеше, през твоите очи гледах… и нищо друго не исках…

  Ударил камък връз пътя Черньо, ядосал се…

  – Няма да я бъде тая!

  – Последен път беше тая среща – продумал звярът.

  – Ти все си тука. Аз пак ще дойда – замахнал с ръка Черньо към железника и си тръгнал.

  – Няма да ме намериш вече – прошепнал едва звярът след него.

  Тръпки побили Черньо, но вече бил тръгнал. Не се върнал обратно.

  *

  На другия ден още Черньо се ожени за Биляна. Ни убава беше тая мома, ни лошава, ама на шегите му уйдисваше, смех му правеше. Леко и въдушно някак на душата му беше.

  Голяма сватба вдигнаха. Целото село на хорото се хвана. Цвета засмянаааа, разцъфна, просветли се. Черното хвърли, шарено си тури.

  …а звярът замлъкна. Ни виеше, ни блъскаше. С мъката си други не убиваше. Пакости не правеше. Умря сякаш… и забравиха го…

  Роди се на Черньо момиче. Сълзица го кръстиха. Чеее… беше бело и русо, чисто, прозрачно като капчица… Ама поболе се. На легло легна, трескаво очи мяташе, хората плашеше… От града доктор извикаха, рамене вдигна, отиде си. Помръкна Черньо, по Биляна викна, на нея си го изкара.
  В чудо се видя горката жена и една нощ при звяра тръгна. С манечката. На ръце я занесла там. Казват, цела нощ останала и на заранта се върнала.

  Тогава Черньо я удари. За първи и последен път, но тя се поболя от мъка и три дни след туй почина.

  А Сълзица оживе. Болестта й мина, оправи се.

  Па израсна чисто и прозрачно като капчинка… само едната му кунка стана по-тъмна и с черна козина, гъста като на вълк.

  Завилня Черньо, побесня… при звяра тръгна… По пътя смрад, не се диша… С ръка си закрил устата си, повръщал, но стигнал.

  – Наказваш ли ме? Отмъщаваш ли, а?

  …но глас не дочул, ни дума, ни нищо… Огледал се, дупка видял от другата страна на железника… Миризмата страшна била, червата си изповръщал, но отишъл… Влязал в кутията и що да види… Сърца! Човешки! Размазани били на пихтия страшна…

  Викнал тогава Черньо, с цялото си гърло викнал…

  – Нали ме обичаше, а? Обичаше ме! Къде си сега, защо си отиде? Пет пари твоята обич не струва! Не струвааа…

  ***
  – Тате, тате, виж! Виж какви цветя! Неземни са, нямаше ги тук преди!

  – Забравила си, Сълзице, отдавна не сме идвали тук – отвърна баща й.

  – Не, тате! Сигурна съм! Бих ги запомнила, защото са неземни. Виж ги!

  Беше му криво… Не беше минавал близо до това място откак… Погледна ги и на мига си ги спомни. Разтърси го нещо отвътре…

  – Но какво ти е, тате? Защо трепериш?

  – Нищо. Студено ми стана… Да се връщаме!

  – Не! Обеща да ме заведеш до железника! Обеща, обеща, обеща ми! – затропа с крачета Сълзица.

  – Добре, добре, да вървим.

  Повървяха още малко и стигнаха мястото. Беше закътано вътре в гората, далеч от селото. Дърветата скриваха слънцето и не пускаха лъчите му. Тревата беше мека като кадифе, недокосната от човешки крак. Онези неземни цветя бяха навсякъде и опиваха с чудния си аромат. Гледката на изоставения железник беше като рана сред тази мрачна красота. Дори да не знаеш историята й, би ти се свило сърцето…

  Желязото бе хванало ръжда и тук-там бе обрасло с мъх, който сякаш искаше да стопли студената му същност. Не смърдеше вече. Но Черньо повърна.

  – Тате! Тате, добре ли си?

  Той се избърса с ръкава си и намръщен я погледна.

  – Добре съм! Нищо ми няма! Сега ще тръгваме ли?

  – Мъчно ли ти е за него? – попита тя внимателно.

  – Как да ти е мъчно за нещо, когато дори не си знаел точно какво е?

  – Ами точно затова трябва да ти е мъчно, тате! Много си глупав! – засмя се.

  – Мечтите са за вятърничевите! – изтърси той.

  – Така ли? Ами нали ти си вятър, казвал си ми…

  – Не съм! – прекъсна я. – Дърво съм, само се преструвах на вятър.

  – Но защо?

  – Та кой ще обикне едно дърво, Сълзице?

  – Звярът.

  Баща й не отговори нищо и пое по пътя за връщане.

  -…а ти? Ти обичаше ли го?

  Той се стресна и я погледна смутен:

  – Ама как да го обичам?! Та аз дори не съм го виждал! Само говорих с него.

  В същият този миг тъмнината и козината от ръчичката на Сълзица плъпнаха сякаш и покриха цялото й тяло, дори лицето й. Останаха само пъстрите й очички.

  Баща й дори не можа да извика. Грабна я в ръцете си и заплака. Плака много и дълго. Хлипа глухо, както много пъти бе правил и преди, когато криеше сълзите от дъщеря си. Но този път беше по-лошо.

  По тъмно я върна в града. И тя вече не излезе от стаята си.

  Съветва се бащата с всевъзможни лекари и лечители. Никой нищо не разбра, никой нищо не можа да направи.

  Един ден обаче, когато Черньо се прибираше вкъщи, видя непозната жена, която бързо вървеше пред него. Тя държеше някакъв лист в ръката си, поглеждаше към листа и пак тръгваше.

  Когато стигна до неговата къща, жената изчезна. Сякаш се изпари, а листът остана на земята и вятърът го мяташе като риба на сухо. Черньо вдигна листа и го погледна. Някакво упътване беше за някаква билка – бял бор. Смачка го пренебрежително в джоба си и се прибра.

  Сълзица не беше добре от няколко дни. Не ставаше от леглото, тресеше я и правеше странни движения с очи… Говореше несвързано, а през нощта бълнуваше.

  Това го отведе в спомените му отпреди години, когато тя беше мъничка и се беше разболяла по същия начин. Спомни си как удари жена си тогава и как тя почина от мъка три дни след това. Приближи се до прозореца, впери поглед навън, погледна към небето и въздъхна: “Черньо… Черен съм аз, черен…“.

  Постели си на земята до леглото на дъщеря си и легна. Тази нощ не можа да заспи.
  Тежки мисли го бяха налегнали, а и Сълзица се въртеше като опетлана сърничка.

  Имаше температура. Стана да смени компреса на челото й. Тя се стресна и започна да бръщолеви: ,,Бял бор… бял! Бял бор!“ – повтаряше все. Бащата смени компреса й, гушна я и тя се успокои. После се за листа, който намери пред входа на къщата. Отиде, взе го от джоба си, поизглади го и зачете.

  „БЯЛ БОР /Pinus Sylvestris/

  Вина и самоупрекване

  Белият бор олицетворява душевните качества на разкаянието и опрощението. В отрицателните аспекти на бора човек вътрешно се чувства обвързан с вината.

  Характеристика на индивида

  Живее с упреци към себе си, с чувство за вина и липса на смелост. На несъзнавано ниво вината има нужда от наказание. В обикновен разговор често търси извинение.
  Извинява се, когато е болен. Трудно прощава, поемайки вината върху себе си.
  Често има усещането за гузна съвест. Чувства се отговорен за грешките на другите.
  Поставя си високи изисквания, в сравнение с изискванията към другите.
  Дори и при успех се упреква вътрешно, че не всичко е, както трябва.
  Има отрицателно схващане за същността си, подценявайки способностите си – т.нар. отрицателен нарцисизъм.
  Свръхотговорен към работата, която върши.
  С чувство за малоценност, живеещ в очакване да бъде наказан.
  Не очаква нищо за себе си. Позволява да се държат зле с него, без да се бунтува.
  Трудно приема похвали или награди, защото си мисли, че не ги заслужава.
  Често поведението му е детско и страхливо. Възприема секса като грях.
  Стига до деградация на личността, до мазохизъм и примиряване с нещастията и прекалените натоварвания.

  Типични мисловни модели:

  Аз съм виновен за всичко.“

  …не можа да го дочете. Сълзите му попречиха. Тръгнаха от душата му първо, бавно през очите излязоха, а като излязоха, не спряха…

  Сякаш заключени са били. От него самия. Никой не знаеше тогава… за кого и какво плачеше… За себе си ли, за дъщеря си ли, или за онова време, когато звярът му проговори с човешки глас.
  Глас, който щеше да запомни завинаги. Нежен и мек като кадифе…

  Обеща си, че ще намери лек за Сълзица, преди да си отиде от този свят.

  Надяваше се и неговото сърце да сложат в онзи кош. Пешо отново да се запие и…

  После се сети, че няма да се запие, защото Цвета, майка му, по която тъгуваше Пешо, отдавна бе починала. Поклати глава и се приготви да спи. Развиделяваше се. Беше четири сутринта.

  Още на другия ден намери лекарството от листа. И Сълзичка се оправи бързо.
  Температурата спадна. Започна пак да се смее, само козината й остана… все така гъста, черна и стряскаща.

  Понякога привечер я извеждаше навън. Водеше я в градината да подиша свеж въздух. Тя обгръщаше стволовете на дърветата и се усмихваше. Казваше, че й говорят.

  А той само кимаше с глава и не продумваше. Можеше ли точно той да я кори?

  Един я изведе, но й предложи да отидат на някое друго място. Реши се да я отведе до една местност, за която беше чувал странни неща. Хрумна му ей така изведнъж и просто тръгнаха натам. Вървяха през гората… По едно време нещо стегна сърцето му и той поспря, дъх да си вземе. Увери я да продължи, че ще я чака да го вземе на връщане.

  Сълзица продължи с неохота, не искаше да го разочарова. Вървеше, мислейки за баща си: „За звяра се сети пак сигурно…“.

  Стигна до някакво място с едно причудливо дърво. Стъмваше се все повече и тя трудно успяваше да го разгледа. Напрягаше очите си, а някаква странна сила я накара силно да го пожелае да го види! Тогава изведнъж го видя! Сякаш бял ден беше.

  Ощипа се, както пишеха в книгите, за да се увери, че не сънува.
  „Знаех си… – усмихна се тя. – Разбира се, че не сънувам.“

  Дървото беше невероятно! Кората беше в бяло и лилаво. Лилавото образуваше някакви странни фигури върху бялата кора. А листата! Листата бяхаааа… многобройни, хиляди, милиони мънички… и приличаха на сърчица. Цветовете им бяха оранжеви, жълти и червени. Като огън бяха!

  – Неземно е! – възкликна тя.

  Нещо прошумоля и се раздвижи. Тя се уплаши и се отдръпна. Пребледня…

  – Какво му е толкова неземното? Дърво като дърво – обади се някой.

  – Кой си ти? Уплаши ме! – ядоса се Сълзица.

  – Ето на, пак сгафих. Ами куц съм, затова. В това и в други неща…

  – В кои други? – беше любопитна.

  – В много. Ходих да поплувам и реших да се поразходя преди времето да се развали.

  – Къде ходи да плуваш?

  Той не отговори.

  – Защо мислиш, че си куц?

  Пак не отговори.

  – Ако можех да пиша приказки, щях да напиша една, дълга, красива и тайнствена. Но нямам причина, нищо не ме вдъхновява.

  – Мен ме вдъхнови – каза той.

  – Кога? – бързо попита тя.

  – Току-що! – усмихна се той.

  – Как те вдъхнови? Защо?

  Той не отговори.

  – Ясно. Не ме харесваш, затова не искаш да отговориш на въпросите ми.

  – Спокойно, Сълзичке, няма нужда да бързаш. Имаме време.

  – Откъде знаеш името ми? Кой си ти?

  – Аз знам всичко за теб. Ти можеш да чувстваш вместо мен, но още не го знаеш.

  – Аз съм грозна. Цялата съм в козина и приличам на…

  – Ти си една чиста и прозрачна сълзичка… Виждам те!

  – И аз се опитвах да ти кажа, че не си куц, но ти…

  – Не става така. Не бързай толкова. Нали знаеш… трябва си подходящ момент, да ти дойде отвътре. Тогава става. Или не става.

  – Хм… както кажеш…

  Сълзица се нацупи и сърдито закрачи обратно. Към баща си.

  Когато наближи, той не се обърна да я посрещне. Това й се видя странно и тя извика:

  – Тате?! Върнах се!

  Но той отново не отговори. Тя втурна към него запъхтяно…
  Беше седнал, опрял гръб в едно дърво.
  Разтърси го с ръка и той се свлече на тревата.

  – Тате?! Татенце, татенце…

  Беше неин ред да плаче цяла нощ. Там… в гората, прегърнала мъртвото тяло на баща си. На сутринта се прибра вкъщи. Обади се на роднини и им съобщи тъжната вест. Помоли да й помогнат за тялото. Трябваше обаче сама да отиде в града и да намери погребална фирма, с която да го погребе.

  На другия ден тръгна по тъмно пеш към града. Беше първата, която влезе в погребалната фирма в студената сутрин, когато слънцето едвам се беше подало.

  – От какво да бъде ковчегът? – попита служителят, когото намери вътре.

  – Бор – каза тя изведнъж. – Бял бор!

  …и картините от онази вечер се заредиха в главата й. Как баща й си постели на земята до нея, за да се грижи, когато беше болна. Как й донесе някакво вълшебно лекарство, от което оздравя бързо. Само козината й остана…

  Тогава се сепна и рязко погледна служителя от траурната фирма.

  – Няма, няма проблем, ще бъде от бял бор – отвърна той.

  – Виждате ли ме? – треперейки попита тя.

  – Да, госпожице, виждам ви!

  – Защо не се плашите? – трепереше тя още по-силно.

  – Да се плаша ли? От какво?

  – Имате ли огледало?

  – Едва ли тук ще се намери. Няма кой да го пробва – усмихна се той, но осъзна, че не е трябвало да казва това и усмивката му се изкриви.

  – И вкъщи нямаме огледала – прошепна тя.

  Служителят не отговори. Може би я сметна за полудяла. Сълзица усети това. „Мисли си, че е от скръбта“ – рече си тя наум.

  Едва тогава се осмели да погледне към ръцете си. Дааа… едва тогава се сети за себе си.
  Бяха бели, почти прозрачно бели, от истинска човешка кожа.

  И тя отново беше онази Сълзица, чиста и прозрачна като капчица.

  ,,Белият бор води до осъзнаване, че човек не бива да се чувства вечно виновен. Есенцията му носи енергията на прошката.
  Човек признава и приема своите грешки, без да преувеличава тяхното значение. Проявява търпение, смирение и вътрешна скромност.
  Носи чувство за разкаяние, но не и за вина. В това състояние има дълбоко разбиране за човешката същност и особено за човешките чувства.
  Помага да се осъзнае колко е важно да подкрепяме себе си и истински да се зарадваме.“

  Сълзица може би щеше вече да може да разкаже първата си дълга, плашеща и красива приказка на куция непознат, който беше срещнала в гората, ако го срещнеше пак. И той щеше да проходи с нея…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук и тук.

  .

• Там, където се връщат щастливите

  

   

  И когато отново съм сам

  Сам по пътя и сам сред стихиите

  Покажи ми, че още си там

  Там, където се връщат щастливите

   

  Покажи ми, че има един

  Невъзможен, но истински изгрев

  И, че времето спира едвам

  За да срещне отчаяно живите

   

  Покажи ми, че можеш да спреш

  Като птица на мачтите счупени

  Да намериш под преспи от скреж

  Онзи кораб в душите изгубен

   

  Ще се върна при своя си край

  И при своя си път през пустините

  Ако Бог се смили да си там

  Там, където се връщат щастливите

   

  Мариана Христова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Мариана Христова е родена в София през 1963 г. Завършила е Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във вестниците „Студентска трибуна“, „Ранно утро“, „Българска Корона“, „Български глас“, била е сътрудник в репортерския отдел на „Хоризонт“, на в. „Македония“ и на други медии в страната и извън страната. Пише стихове от дете. Била е член на Клуба на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към Студентския дом в София. Има една издадена стихосбирка в електронен вариант, качена в сайта Liternet, както и отдавна събран ръкопис за друга. От пет години е редактор на Eurochicago.com. „Там, където се връщат щастливите“ се публикува в литературната рубрика на изданието след номинация и оценяване във Фейсбук групата „Литературни откровения“.
  

• Дъжд

  Разказ от Здравка Евтимова

  .

  

  Кучето й се казваше Дъжд. Стъпките му приличаха на дъждовни капки, които се разбиват върху прозореца след полунощ. Животното го чакаше вечер и Гаврил мислеше, че остава в този град заради него. Ако той си отидеше, Дъжд щеше да си умре гладен. Ана забравяше да го храни, не го къпеше, защото цял ден стоеше сама, заровила нос в преводите си, а в книгите й постоянно бликаха езера от любов и омраза.

  Вкъщи нямаше храна, тя стоеше на компютъра като прилеп, с разрошена страшна коса, с речници, разхвърляни под масата, на пода, до компютъра, Дъжд лежеше някъде в ъгъла. Ана ругаеше дългите изречения, пиеше – от едното шише мляко, от другото тъмна бира, от която погледът й светеше като на болен човек, а компютърът я подхвърляше в светлината си.

  Тя не обръщаше внимание, че Гаврил се е прибрал, надигаше млякото и го изсипваше в паничката на Дъжд, Дъжд не лочеше, гледаше я и стъпките му щастливо угасваха в ъгъла. Понякога Ана даваше на кучето бира и тогава погледът му беше старо изстинало огнище. Гаврил отиваше в кухнята и правеше сандвичи, там бяха натрупани чинии в мивката, обувките й бяха нахвърляни в коридора, тя бе обула различни чорапи и винаги носеше негова фланела – първата, която й попадаше под ръка, обличаше якето му дори. Не бе отваряла прозореца, бе спуснала завесите, макар че прозорецът им гледаше на север, към един стар склад, неизползван от години. Все пишеше преводите си и дишаше спарения въздух, не го поглеждаше, въобще не го виждаше, когато й донесеше сандвич, поглъщаше хляба, отново без да вдига глава към него, оставяше го да заспи и ругаеше тихо.

  Дъжд бе свикнал и стоеше вярно до нея, вгледан в сянката й, в речниците и компютъра. Гаврил заспиваше на матрака, върху който бяха разхвърляни дискове, листове хартия, нейни книги и някога, посред нощ, в просъница, я усещаше до себе си.

  Тя не го чакаше да се събуди докрай, целуваше го диво, сякаш за наказание, и го обичаше, без да му каже нито дума. Понякога го заливаше с ругатни – хладни, безкрайни като дъжда през ноември.
  Гаврил повече не можеше да живее така. Не понасяше мъртвия въздух, който единствен го чакаше, не желаеше повече да среща кучето й, любовта й – облак, който бързо заминава нанякъде, и го забравя замръзнал, изтощен, болен от глад.

  Няколко пъти си беше тръгвал, но кучето й тръгваше след него – стъпките му, по-леки от дъждовните капки, биеха тротоара заедно с ударите на сърцето му. Гаврил предполагаше, че някой ден животното ще умре сред речниците и сред измислените герои на книгите. Няколко пъти Дъжд го следваше – далече зад локвата, зад пазара на стари автомобили, където Ана излизаше да се вдъхновява.

  Тя не се хранеше добре, лицето й ставаше все по-бледо, все по-дълго, скиташе се сред колите втора употреба и не отговаряше на продавача – постен като върлина хлапак в сини дочени дрехи, който я питаше какво ще обича. Кучето Дъжд наистина довеждаше дъжд след гърба й и откъдето минеше тя, винаги се стъмваше. Гаврил се боеше, че когато той си замине, Ана щеше се изгуби, просто нямаше да може да се върне при северния прозорец, компютърът й щеше да си остане включен, светлината на монитора щеше да убие героите, които тя бе измислила. Нямаше кой да вдигне завесите, да изхвърли спарения въздух, пълен с идиоми, сред които тя живееше. Беше му омръзнала гладната й любов, ненаситна и глупава. Тя грохваше върху него, премръзнала като мрака, Дъжд стоеше наблизо, притихнал, невидим и той все по-пършив, с все по-рядка козина.

  Един ден Гаврил си тръгна, Дъжд го последва и повика първия сняг в града. Ноември не изчака дори да отминат пазара за стари автомобили, изсипа снежинки зад гърба на мъжа. Дори когато Гаврил се метна на автобуса, кучето затича след него, с проскубана мръсна козина, хилава сянка, която издъхваше в дъжда. Той щеше да съжалява, ако някоя кола смачкаше кучето. Този ден то бе усетило, че Гаврил няма да се върне повече тук.

  Този ден Дъжд гони автобуса до гарата, където приятелят му се метна на първия влак, оказал се случайно за Видин. Проскубаният кожух затича след влака, но скоро загуби състезанието и грохна до старите изоставени вагони в глухия коловоз. Гаврил въздъхна с облекчение, когато експресът се напъха в тунела и Дъжд изчезна от очите му, изплезил език като пламък срещу дъжда.

  Дано не го е сгазил някой влак, помисли си Гаврил. Дано. Много често по-късно трябваше да се бори с мисълта за онази стая с прозорец към пазара и черната локва до металната ограда, за компютъра й, който раждаше думи в студа, за сандвичите, които сега никой нямаше да й приготви.

  Много пъти му се искаше да се приближи отново към онова място – пазара за стари коли, където тя се разхождаше и мълчеше заедно с постния хлапак. Когато се появеше тази мисъл, той се радваше, че живее на другия край на България, че между него и речниците й се е проснала цялата Стара Планина, река Искър, влакове, камиони и мостове.

  Гаврил мразеше мостовете. За да убие желанието за онова място, си купи куче, което също нарече Дъжд, но то не довеждаше облаци по небето, то не изглеждаше все по-измършавяло, все по-проскубано, все по-невъзможно красиво – като Ана. Гаврил се чудеше какво ли е станало с нея, но нямаше живот за губене.

  Разбира се, че си намери друго момиче, което блестеше от чистота, което го обичаше и го чакаше. Наоколо й не стърчеше силует на стар компютър, не се чувстваше влага и мирис на локва, но понякога в съня си Гаврил чуваше шум от тихи капки дъжд.

  Веднъж, напук на клетвата, която бе дал пред себе си, напук на красивата си чиста стая, сякаш съвсем случайно се метна на влака за София. Беше си обещал да слезе на следващата гара, беше решил твърдо да слезе. Оказа се, че шестстотин километра не са достатъчни да го откъснат от стария пазар за разнебитени автомобили.

  Слезе от таксито и за да не се затича, да не се развика, изпи една водка. Това винаги му помагаше да се успокои. Но сега Стара планина я нямаше и не можеше да му помогне. Нямаше ги мостовете. Къщата си беше там и локвата беше там – още по-големи, по-тъмни. Изведнъж той чу зад гърба си шум от дъждовни капки. Зад гърба му валеше.

  Отвъд Стара планина нямаше никакви облаци. В къщата му имаше персийски килими, първокласни електроуреди на реномирани фирми, имаше книги и скъпи картини. Нямаше нито един речник. Беше споменал пред приятелката си, че по-рано познавал някаква преводачка, беше разказал за героите й в белите клавиши на компютъра, и приятелката му изхвърли всички речници от неговата стая. Приятелката му се грижеше добре за техния дом.

  Гаврил стоеше пред стария склад. Не можеше да помръдне, нещо се счупи под гръдната му кост. Стара планина не го беше спасила. Мостовете също. Обърна се и видя едно куче – толкова мършаво и изнемощяло, че сърцето му извика от радост. Едно куче с толкова проскубана козина, че Гаврил изведнъж се втурна към него. Едно куче със стъпки от дъжд вървеше и го гледаше – в очите му имаше сто камиона речници, герои и книги, които се мятаха от радост, че го виждат. Имаше толкова дъжд в стъпките на това куче, че Гаврил се развика:

  – Дъжд! Дъжд! Ела!

  Кучето смело се приближи към него и остави ръката на Гаврил да потъне в проскубаната му козина.

  – Дъжд, какво правиш, Дъжд? – каза Гаврил.

  След малко се показа жена, толкова бледа, толкова прозрачна, че Гаврил не можа да си поеме дъх. Беше най-красивото същество, което бе виждал. Уплаши се. Знаеше, че трябва да си тръгне, но не можеше. Не биваше да й се обажда. В никакъв случай.

  – Ана! – прошепна Гаврил.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от Здравка Евтимова – вж. тук.

  .

• Никулденска луна

  

  .

  Никулден е.
  Сред коледния пост
  небето с едри звездни люспи грее
  и драска по земята рибя кост,
  и свети рибешко око над нея.

  Тук, в ниското, край дунавския бряг
  по-влажно диша есенният вятър,
  по-черен е припадащият мрак
  и по-изгарящ – дискът на луната.

  Тя свети – восъчен златист печат,
  провесен в звездното небе далечно –
  екслибрисът на земния ни свят
  на страниците на самата вечност.

  Под този диск, под този звезден рой
  въздишали са древните поети,
  това небе е гледал дядо Ной…
  Сега това небе над мене свети.

  И същата луна – златист печат!
  И вятърът с могъщото дихание!

  Когато стане пепел този свят,
  това небе над него ще остане.

  Луната пак ще следва своя път,
  ще диша вятър в пустотата горе –
  нетраен и изменчив е светът,
  но по-нетрайни скитат в него хората.

  Никулден е.
  Рибарите в нощта,
  пияни от звезди и вино – пеят.
  Светът живее с простите неща.
  Никулденска луна над нас се смее.

   

  Валентин Чернев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Вилнейко

  Разказ на Здравка Евтимова

  .

  

  Стоеше до парчетата на вазата – хлапе, което едва ли се различаваше особено от най-малкото парче, на което беше изобразено ухо на черен кон. Хлапето беше тънко като букета, вече загубил вазата си; краката му – въженца, ръцете му – още по-тънки въженца, вратът – от пластилин.

  – Вилнейко – обади се страшен глас, а страшният глас в къщи принадлежеше единствено на баща му.

  Момчето нищо не каза и не погледна към страшния глас, който вече беше влязъл в стаята при късовете на някога скъпата и красива ваза. Момчето с наведената глава беше обуто в мокри чорапи, панталоните му капеха, вир вода до коленете. Баща му пристъпи бавно към центъра на хола, където счупената ваза наблюдаваше така укорително с парчетата си и разлятата вода до пода, че момчето се почеса притеснено по врата. Неговата футболна топка, съучастничката в престъплението, подло бе клекнала до един фотьойл.

  Бащата – висок, строг мъж – нищо не каза и дори не посочи ъгъла на стаята – там върху стената беше изписано с големи кафяви букви „ЪГЪЛ НА СРАМА“. Както беше мокро като кокошка, момчето със сведена глава пое към ъгъла на срама, притисна гръб о тапета и вдигна ръце нагоре. Срещу него, грамаден като планина, цъкаше часовникът и се усмихваше някак подло с малката и особено надменно с голямата си стрелка. Секундите му стреляха срещу момчето.

  – Знаеш какво – отсече мъжът. – Първо събери боклука. Второ, забърши водата от паркета. Трето, изхвърли отпадъците в контейнера, четвърто – преоблечи се; и пето трийсет минути в ъгъла на срама с вдигнати ръце.

  Момчето сведе глава още по-ниско; направо брадичката му пипна петите – макар че това не беше никак възможно – след това изрече:

  – Тате, да – строших вазата. Зная, че я купи на мама и мама мре за цветя, но да видиш какъв красив шут, тате.

  Бащата съвсем нищо не отговори, макар че обърна гръб на момчето, така че гърбът скри една дълга и широка усмивка, която се измъкна от брадата му и тръгна да се разхожда из стаята.

  – Тате, може ли само десет минути да стоя наказан в ъгъла на срама? – попита момчето. Усмивката и брадата на мъжа се вледениха и не дадоха никакъв отговор.

  – Добре, тате. Нека наказанието да е петнайсет минути – мълчание завладя брадата. – Двайсет минути? – никаква реакция. – Двайсет и девет минути – плътна тишина в отговор.

  Брадичката на момчето отново се насочи към петите. То започна да събира парчетата от вазата, после попи водата и всичко протече по сценария, описан предварително от мъжа. Наказанието продължи в ъгъла на срама с вдигнати ръце точно трийсет минути. Момчето отначало подскачаше на място, после стоя на един крак, на другия крак, дърпа си ушите, опита да направи мост, но не успя, застана на ръце и вдигна крака, опрени на стената. Бащата само от време на време надничаше в стаята и малкият заемаше правилната стойка с вдигнати ръце. Майка му се опита да подхвърли бисквити и вода, но бащата отново се появи и този подкрепа така си увисна на масичката, точно под носа на момчето. Трийсет минути минаха като трийсет века и момчето се обади:

  – Тате, наказанието изтече. Виж – дори гадният часовник го признава. Тия стрелки мерят трийсет минути като трийсет и девет дни. Обаче аз вече си изтърпях присъдата и си платих за строшената ваза. Сега сме пак приятели, нали тате?

  – Да – потвърди бащата и този път въобще не обърна гръб. Дългата усмивка лъсна на лицето му и това беше страхотен сигнал за малкия – без никакво предупреждение той се метна върху канапето, оттам върху стола на един фотьойл и още по-оттам, от самия ръб на облегалката на фотьойла, се хвърли върху раменете на баща си и започна такава борба, каквато дори най-големият телевизор в града не бе предавал никога.

  – Стига, Вилнейко – обади се накрая мъжът. – Имам работа.

  – Признай, че си туширан! – дребният се бореше като оса, яхнал раменете на баща си.

  – Не съм.

  – Туширах те – заяви ситният и борбата продължи.

  Накрая мъжът се призна за победен, защото майката се намеси в неразрешимата ситуация:

  – Престанете. Омръзваха ми вашите битки и сражения.

  Всички вечеряха грах и пиле. Вилнейко беше сложил тайно малко сол в тенджерата, защото майка му готвеше все здравословно. Сега грахът се свиваше на дъното на чиниите, твърде солен на вкус. Хлапето беше лишено от десерт за това провинение. След като бащата и майката изядоха десертите си, а Вилнейко нищо не изяде, той заяви:

  – Изтърпях си наказанието за солта, сега свободен ли съм?

  – Свободен си – потвърди майката, която беше тиха и добра приятелка на Вилнейко. Тя не го наказваше, не му се караше, напротив, показваше му буквите и почти всяка вечер му четеше приказки. Но бащата не каза „Свободен си“, затова Вилнейко се размърда от крак на крак и несигурно попита:

  – Тате, нали ми изтече наказанието?

  – Изтече – реши накрая голямата брада. – Какво има? – Защото винаги, когато изтечеше някакво наказание, следваше нещо интересно.

  – Тате, как се пише думата „ ХРАБРОСТТА“ с големи букви? – попита момчето.

  – Защо ти е притрябвала пък точно „ХРАБРОСТТА“? – Бащата беше твърде озадачен. – Нали вече знаеш азбуката, защо не си напишеш всичко сам?

  – Не я зная чак толкова добре – започна да навежда брадичката към петите момчето. – Напиши ми думичката ти.

  – Справяй се, както можеш – взе решение брадата, после погледна към жена си и я предупреди: – Мария, няма да му пишеш нищо. Нека се помъчи. Така се учи човек.

  – Не е точно така – възрази Мария, но накрая, както винаги, притихна.

  – Тате, може ли да взема твоя син флумастер, онзи най-дебелия? – попита момчето.

  – Защо ти е? – отвърна бащата все по-озадачен. Вече четири години синът му го изненадваше денонощно. – Нали знаеш, че не може да си играеш с моите неща?

  – Няма да си играя. Ще напиша думата „храбростта“ – обясни синът.

  – Тогава може – отвърна бащата. – Знаеш къде стои, ходи го вземи.

  Хлапето, с тънка като тел шия, се втурна към бюрото и зарови главата си в чекмеджето. Разнесе се опасен шум и тропот, бащата скочи от мястото си, благодарение на което чекмеджето не беше изтръгнато от бюрото, а Вилнейко остана с флумастер в ръка – дебел, огромен флумастер, наистина страхотен. Майката и бащата седнаха да обсъждат нещо важно или може би гледаха новините – от екрана на телевизора гърмяха гласове на хора и политици, така че момчето бе наистина свободно. От неговата дейност не се чуваше никакъв шум, което беше странно. Където тичаше, летеше, нахълтваше това хлапе, винаги се вдигаше шум, тропот, дрънчене и трясък. Сега нищо не се вдигаше и бащата със сърдитата брада изведнъж се усъмни.

  – Какво прави Вилнейко? – обърна се той към жена си. – Защо е притихнал така?

  – Не го наричай Вилнейко, той си има име – Виктор – отговори жената с усмивка, но знаеше, че какъв ти Виктор… Когато го питаха как се казва, малкият обясняваше: „Вилнейко, но мама твърди, че съм Виктор“.

  Двамата родители оставиха новините на телевизора да приказват на воля и се озоваха в хола, където преди известно време имаше прекрасна ваза, но нея вече никак я нямаше – беше станала на сол под удара на невнимателната футболна топка. Сега и мъжът с брадата, и кротката жена замръзнаха на местата си. Дългата и широка усмивка се мярна за част от секундата някъде в брадата на мъжа, после светкавично като предател се измъкна и напусна помещението.

  – Какво си направил! – отсече страшният глас, звънящ от възмущение.

  В израза „ЪГЪЛ НА СРАМА“ думата „СРАМ“ бе зачертана с три тлъсти черти от синия флумастер. Над нея бе изписана дума „ХРАБРОСНТТТА“ с букви, огромни като камиони, и от „ЪГЪЛ НА СРАМА“, мястото се беше превърнало в „ЪГЪЛ НА ХРАБРОСНТТТА“.

  – Тук вече е ъгъл на храбростта – заяви момчето. – Аз съм храбър и искам да си търпя наказанието в ъгъл на храбростта.

  Усмивка като планина се мерна върху лицето на мъжа, но планината се смали като мишка и направи жестока забележка:

  – Съсипал си стената. Половин час с вдигнати ръце.

  – Е, пък ти, Митко – изрече тънко жената. Тя говореше все тънко, но Димитър въобще не обичаше тънките изречения.

  – Да – съгласи се момчето. – Получих си заслуженото честно. Но е друго да стоиш в ъгъл на храбростта.

  Сега, когато търпеше наказанието си в ъгъла на храбростта, минутите се търкаляха в часовника като стрели.

  – Минаха трийсет минути – обяви бащата и малкият направо не можа да повярва. Пък и как да повярва, като вместо трийсет, бяха изтекли само три минути? Така е то: за храбрите работи времето, не за срама.

  След няколко дни нещо се случи. Виктор бе джапал в пет-шест локви вода, беше газил в кал до колене и го бе валял дъжд. Вечерта вдигна температура, по-висока от тавана. Баща му с брадата се връщаше от работа, отиваше до леглото на малкия, докосваше го, стоеше до челото му цяла нощ, даваше му антибиотик и витамини, но температурата не спадаше. Дори прочете на ситния приказката за трите прасенца, после за дядовата ръкавичка, после за Снежанка, но температурата не помръдваше от мястото си. Няколко пъти през нощта брадата залепя ухо до гърдите на малкия, заслушан в хриповете.

  – Оздравявай, Вики – прошепна. – Хайде, моето момче. Ще те кача на Черни връх.

  – Честна храбра дума? – попита момчето, изгарящо в треска, въпреки антибиотика.

  – Честна храбра – отвърна брадата и опита да се усмихне, но нищо – нито усмивката, нито честната храбра не помогнаха.

  Цяла седмица хриповете трещяха в гърдите на малкия. Майката не ходеше на работа, седеше до леглото на пациента. Накрая бащата, втренчен в задраскания срам, измисли нещо. Той написа върху дъската до главата на момчето – с най-дебелия син флумастер – „ЛЕГЛО НА ХРАБРОСТТА“. По лицето на детето, въпреки гадната температура, се появи нищожна усмивка, бледа и измъчена, но бащата я видя. Каза:

  – Добре.

  В четвъртък толкова много дъжд изваля от облаците, че колите плуваха като водни колела по улиците. Бащата се прибра у дома по-рано. Тези дни той се прибираше по-рано. Апартаментът беше тих като наказано дете. Ни трясък, ни тропот нарушаваха покоя. Не апартамент, а кутия, пълна с обувки, които никой никога не е обувал. Този път брадата на мъжа беше мокра като мокра кокошка. Той отвори вратата, наведе се да събуе обувките си и тогава изведнъж като снаряд, като самолет изтребител, като ято орли, като пума и тигър върху гърба му връхлетя вихрушка – с крака и ръце от тънка тел. Лицето – бледо, но толкова решително, че човек само като го види, вдига ръце и трепери от страх.

  Малкият стисна врата на баща си:

  – Мокър си – извика той. – Мокър си, но се бори. Иначе си туш служебно.

  Хлапето тежеше колкото една или най-много две мокри кокошки, но пръстите му стискаха и се бореха люто.

  – Предай се! – извика момчето.

  – Вилнейко – прошепна невярващо бащата. Грабна малкия и погледна така загрижено бледите му бузи, че тапетите в коридора позеленяха от напрежение.

  – Не ми отвличай вниманието – предупреди го момчето. – Бори се. Иначе си туш.

  От гадната температура не бе останала ни следа.

  Мъжът вдигна ситния високо във въздуха, като че искаше да го подхвърли до тавана на блока, още по-високо, над мокрите облаците, но после се сети, че това е невъзможно и го притисна до гърдите си.

  – Добре ли си, сине? – попита той.

  – Забранено е да връхлитам върху тебе, когато се прибираш от работа – отсече момчето строго.

  Мъжът продължи да го притиска до гърдите си.

  – Забранено е – напомни малкият. – Половин час с вдигнати ръце – наказан ли съм?

  Изненаданата брада полека, много несигурно, се опита да скрие усмивката, която отдавна се разхождаше по лицето му, но не успя. Целуна момчето по главата и разроши косата му с голямата си, направо огромна ръка.

  – Какво правиш? – удиви се малкият. Погледна сериозно баща си и в очите. – Правилата са си правила.

  Щом се глезиш и ти ще стоиш трийсет минути наказан с мене. Не десет, нито двайсет, нито двайсет и девет!

  След малко момче и баща, навели брадички към петите, поеха към ЪГЪЛА НА ХРАБРОСНТТТА.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Здравка Евтимова е автор, който едва ли се нуждае от представяне, защото нейното творчество отдавна е прекрачило границите не само на България, но и на българоезичната читателска аудитория по света. Тя е автор, познат и на читателите на Еврочикаго. И все пак, ще си позволим да изредим факти от забележителната й биография. Здравка е родена Перник през 1959 г. Завършила е английска филология. В България са публикувани няколко нейни сборника с разкази, сред които: „Разкази срещу тъга“, „Сълза за десет цента“, „Кръв от къртица“. Нейни разкази са публикувани в литературни списания и антологии в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Франция, Германия, Япония, Китай, Русия, Аржентина, Норвегия, Словения, Иран, Румъния, Турция, Сърбия, Хърватска, Република Южна Африка, Виетнам, Гърция, Индия, Непал, Холандия, Австрия, Унгария, Полша, Нигерия, Чешката Република, Унгария, Словакия, Нова Зеландия, Северна Ирландия, Албания, Македония. Евтимова е автор на романите „В студената ти сянка, лейди“ (1997),„На две крачки от мен“ (1999), „Линди“ (1999), „За теб, за мен“ (2002), „Четвъртък“ (2003), „Арката“ (2007), „В гръб“ (2010),“Една и съща река“ (2015)

  В различни страни по света са издадени следните нейни книги: Bitter Sky (сборник с разкази), Skrev Press, UK, 2003; Somebody Else (сборник с разкази), MAG Press, USA, 2005, номиниран за наградата Pushcart 2006; Miss Daniella (сборник с разкази), SKREV Press, UK 2007; Good Figure Beautiful Voice (сборник с разкази), Astemari Publishing, USA, 2008; Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories (сборник с разкази), Vox Humana Publishing, Canada, 2010; God of Traitors (роман), Book for a Buck Publishers, USA, 2008. Сборникът с разкази Bloot voen ein Moeul е публикуван на холандски през 2008 г. от Max Cline Publishing, Utrecht; Carts and Other Stories (сборник с разкази), Fomite Books, Vermont, USA, 2012; Time to Mow and Other Stories (сборник с разкази), All Things That Matter Press, Maine, USA 2012; Impossibly Blue, Skrev Press, UK, 2013; Endless July, Paraxenes Meres, Greece, 2013; Sinfonia Bulgarica – романът „Четвъртък“, публикуван на английски в САЩ под това заглавие, Fomite Books, 2014; Sinfonia – романът „Четвъртък“, публикуван на италиански в Италия, Salento, 2015; „Четврток“ –  романът „Четвъртък“, публикуван в Македония от „Antolog“, 2015 г. Същият роман е публикуван тази година и в Китай.

  Списъкът с национални и международни литературни награди, на които писателката е носител, също е дълъг.  Наградата „Чудомир“ на в. „Стършел“ (за разказа „Колата“, 1982); награда за дебютна книга на „Южна пролет“ (за сборника „Разкази срещу тъга“, 1985); национална награда на в. „Пулс“ (1987), на сп. „Космос“ (за разказа „Реката“, 1990); Национална наградата за проза „Анна Каменова“ (1995); награда за разказ на в. „Век 21“ (1996); Награда за съвременен роман „Развитие“ (за романа „В студената ти сянка, лейди“, 1997); Награда за проза на английското списание „The Text“ (за разказите „Малката гара“ и „Възбудата от снощи“, 2000); Специална награда за разказ на немската фондация „Lege Artis Verein“ (2000); Награда за най-добър роман на СБП за романа „Четвъртък“ (2003); награда на английското издателство „Skrev Press“ за „Bitter Sky“ (2003); наградата „Генчо Стоев“ за къс разказ (за „Кръв от къртица“, 2004). „Vassil“ е един от десетте разказа, спечелили световния конкурс за къс разказ на Би Би Си, Лондон, 2005. „It Is Your Turn“ е един от десетте разказа, спечелили една от десетте равностойни награди на световния конкурс за разказ „Dix auteurs du monde entier“, Нант, Франция, 2005. И още: 2005 и 2010 – награда „Златен ланец“ за разказ на в. „Труд“; 2015 – национална награда „Блага Димитрова“.

• Приказка за вярата

  

  преди
  да го целуне с обич любовта
  в магията
  износва жабешката кожа
  орисан
  да очаква чудото си от света
  да я свали самичък
  вярва
  че не може

  това е приказка за замък и за принц
  за крепостни стени с високи кули
  разказват ни я
  с нея
  сладко да заспим
  и да се молим
  някой някога от тук да мине
  за да ни събуди

  .

  .

  Светлана Караколева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• По-добре от печалба

  Вечерта след негативните новини по телевизията и поредните псувни срещу антинародното правителство, умореният от работата на две места Георги, си наля една ракия. Набучи с вилицата търкалце кисела краставица, глътна ракията на екс и замези. Малко му олекна. Погледна към малкия си син, който играеше на електронна игра, седнал на дивана.

  – Какво учихте днес в училище, Милчо?

  – Нищо! – без да вдига поглед от играта, отвърна синът му. – Класната получи инсулт и после до края на часовете психоложката ни успокоява.

  – Защо получи инсулт госпожата ви?

  – Щото Сияна каза, че госпожата е облякла палтото, което вчера майка й хвърлила в контейнера за смет.

  – Ха! Че бива ли да говори така на учителката си това момиче?

  – Тя Сияна си е такава! Да знаеш как заплаши учителя по история, ако не й оправи двойката!

  – Как?

  – Заяви му, че ще се оплаче на майка си от него! Че е педофил и, че я е опипвал в междучасието. А майка й е още по-шашава от нея! Ако дойде в училище, ще направи всички даскали разногледи! Може да се оплаче и в министерството дори!

  – А учителят ви как реагира?

  – За малко и на него да му изгорят бушоните! Особено, когато Сияна му обясни, че с парите от държавата, отпускани за нас, му плащат заплатата и е длъжен да ни пише само хубави оценки.

  – Виждаш ли, Пепи! – обърна се към жена си Георги. – Добре, че не стана даскалица едно време, както се бе засилила! Сега щяха да те правят луда тия калпазани!

  Жена му остави чинията, която миеше, изтри ръцете си и изпъшка:

  – То, щото не ме влудява откачената ми шефка! Всеки ден крещи като изкрейзила, за какви ли не глупости! Сякаш работя в лудница, а не в сладкарски цех! Знаеш ли, че от този постоянен стрес ми се е вдигнала захарта? Ако продължава така, ще хвана диабет!

  – И какво да направя аз? Скъсвам си задника от бачкане и пак няма управия!

  – Сто пъти ти казах вече! Да се махаме от тази измислена държава! Ако не заради нас, то поне заради децата! Няма да робуват и те на тези крадливи изроди! Където и да идем, ще бъдем по-спокойни и ще живеем по-добре! Дори бежанците в Европа живеят по-спокойно от нас!

  – Добре, готов съм! Продаваме панелката, колата и тръгваме! Обаче, като не знаем език, какво правим?

  – Ще го научим, пустия му език! По-добре на стари години да уча език, отколкото да ме разиграват като мечка на панаир разни мерзавци! Всеки ден вдигат цените на тока, храните, горивата, лекарствата, повишават данъците, сякаш сме крепостни селяни, а защо? Защо, кажи ми!

  – За да могат да лапат повече крадците в парламента и министерствата! Да се гушат шепа престъпници, нарекли себе си олигарси! Обаче не! Баста! До тук бяха! Утре обявявам апартамента за продан! Съгласни ли сте?

  Малкият му син захвърли играта и кресна възторжено:

  – Йес! Тате, ти си нумбър уан! Направо си фърст, ти казвам!

  Жена му за пръв път след седемнадесет години брак дойде и се гушна в него. Целуна го нежно и въздъхна:

  – Животът ни мина в мизерия! Най-после и на нас да излезе късметът!

  Дочул необичайното оживление, от другата стая надникна големият им син:

  – Кво става, фамилията? Да не сме спечелили от лотарията?

  – По-добре от печалба, бате! Напускаме България!

  Бащата присви очи. Някога бе ходил в казарма и се бе клел да пази родината си от външни врагове. Никой обаче не го бе учил как да я пази от вътрешни врагове, крадци и предатели. В скромният си, почтен живот, той никога не бе желал много. Искаше само спокойствие, ред и прилична работа. Уви, в България това бяха думи без значение и покритие!

  Чувствайки се безпомощен и победен, той надигна шишето с ракия. С всяка глътка се опитваше да удави болката, да забрави проблемите и тази прокълната страна, в която се бе родил, живял, обичал и от която накрая бе прокуден. Последното, което Георги си помисли, преди да се напие бе, че дълго след като затрият България, ще има още много българи по различни места на земята.

   

  Красимир Бачков

• <<
• 1
...
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
• 60
...
• 81
• >>