За романа „Метаморфоза“ на Хасан Ефраимов

„Те го знаеха… Само че не стояха със скръстени ръце, а подготвяха промяната.
И само каква промяна подготвяха.
Метаморфоза, както беше казала Буржоазката. Даже по ирония на съдбата и те използваха същата дума – Метаморфоза.
Вече знаех как ще падне системата.
Гадните гъсеници се увиваха в пашкули. Щяха да претърпят промяна и да се превърнат в безжизнени какавиди, и след време, в един хубав слънчев ден, щяха да излетят като прекрасни пеперуди, които щяха да блестят с всички цветове на дъгата. Тези пеперуди нямаше да имат нищо общо с гъсениците и всички щяха да се възхищават на красотата им. Или поне никой нямаше да забележи, че носят същите души и са се променили само външно.
И пеперудите щяха да притежават огромно оръжие… Огромно оръжие, с което щяха да тероризират цялата страна… Щяха да накарат всички да се превърнат в послушни кукли на конци… и да изпълняват всички техни желания… За да се запази в тайна срамът им…
Притежаваха досиетата… Те бяха огромното им оръжие… Изнудването… рекетът… страхът от истината бяха огромното им оръжие.
Няма да има никаква революция.
Няма да има никаква гражданска война.
Щеше да има Метаморфоза.
Гъсениците щяха да излъжат всички.“

Из романа „Метаморфоза“

Един много интересен автор, д-р Хасан Евраимов, издаде първия си роман, наречена „Метаморфоза“. В тази публикация представяме на вниманието на читателите няколко откъса от книгата, както и един отзив за нея. Авторът д-р Евраимов е завършил Медицинския университет във Варна и е специлизирал „Акушерство и гинекология“ в Медицинския университет в София. Работи като акушер-гинеколог в Добрич. Преди да напише романа „Метаморфоза“, е написал много разкази. Част от тях ще влязат в негова втора книга, сборник с разкази, която се подготвя за издаване.

Редактор на „Метаморфоза“ е Роза Василева, художник на корицата – Филиз Тинджарова. Книгата е издадена от издателство „Ковачев“ – Силистра и е била представена през май т.г. в Добрич. Тя може да бъде закупена на книжното пазарче срещу кино „Родина“ в Добрич, както информира регионалното издание Dobrich News. Книгата може да се поръча и чрез лични съобщения на профила на автора във Фейсбук.

Ето част от това, което пише за „Метаморфоза“ редакторката на романа Роза Василева (целият отзив можете да прочетете в края на публикацията – б.р.):

„Метаморфозата е за пеперуденото поколение в държава на насекоми, които, благодарение на личните си качества са станали проводници на непоправимо зло в обществения живот. Това е самопричинено непълнолетие на човека, който изгубва себе си преди да съзрее.
Легендите гласят, че всеки демон може да бъде победен, стига да се изправиш срещу него с ясен поглед и чисто сърце. Преобразяването е вид завръщане към човешкото. В обърканата ценностна система демони сме ние самите, защото според митовете боговете управляват небето, а демоните, подчинени на боговете, управляват хората. Илюзорната представа за метаморфозата е, когато си мислим, че нещата се променят, а всъщност те само се преобразуват. „За лидерите с болни мозъци и комплекси нормалните човешки ценности не важат” – казва авторът. Една книга за нечистия дух и астралната същност на човека, за обсебващата сила на властта и материалното, за странната симбиоза между демоничното и патологичното и за голямата идея, че е нужна постоянна битка за освобождаване от демоничните енергии. Книга за отхвърленост и вина, страхове и кошмари на века – силни, призивни слова за опазване на човешкото и душата. И планове, много планове, подмолни сметки на шепа велможи. Жива остава волята за съпротива срещу опитите да бъдат убити здравите корени на доброто, на човешкото, да се преосмислят грешки и вини, страсти и разочарования през призмата на съзидателното.“

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

.

Из глава 1. МЕДИЦИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ

Множеството, насъбрано на двора, започна лека-полека да влиза през тежката дървена врата, с напукана боя, която винаги се блъскаше със страхотен трясък и издрънчаване на стъклата.
Този път, обаче, бяха предвидливо я подпрели с парче от бордюр.
– Аре, брато, да се намърдваме и ний – каза с въздишка моят приятел.
– Не искам да се намърдвам.
– Как така, не искаш да се намърдваш, нормален ли си? Още от първия ден.
– Ей, колеги, ще има проверка, да знаете – подхвърли един забързан дангалак с птича глава, който беше подочул, че не искам да се намърдвам.
– Ти пък откъде знаеш? – не се въздържа Славко.
– Ами… винаги има!
– Той е Вечният студент – подхвърли някой след нас, като грубо ни изблъска.
Дангалакът с птичата глава се обърна самодоволно назад като чу тези думи и ни удостои с най-презрителната усмивка на света, за съществуването на която никога не ми беше идвало даже и наум.
– Ей, колега, чакай малко – изтича Славко след Вечния студент. – Кой курс си?
– Първи – отговори непринудено той.
– Как първи! Нали си Вечният студент.
– Ами… да, и за това съм първи курс.
– И откога си студент?
– Не помни вече – подхвърли с насмешка един стажант-лекар, на когото му оставаха сигурно само няколко изпита, за да може да махне думата „стажант“ от думата „лекар“. – Но аз като бях първи курс, той пак беше първи курс.
Славко остана като в небрано лозе.
– Добре е човек да познава такива индивиди – измърмори той, когато го настигнах.
Аз все пак промених мнението си и реших, че е по-добре да не се набивам на очи още от първия ден, и сякаш нямаше да е зле да се намърдам на откриването.
– Ей, брато, дано да сме в една група – каза Славко по пътя към аулата.
“Дано да не сме в една група” – помислих си аз, но не го изрекох на глас, макар че с моя късмет, сто процента бях сигурен, че ще сме в една група.
– В краен случай можем да подадем молба до учебен отдел, за да ни натаманят в една група.
– Е… няма да има нужда – успокоих го аз. Но той не схвана иронията.
Аулата беше претъпкана и никой не правеше проверка. Усетих се прецакан. Едвам успяхме да си проврем главите през вратата.
Някакъв изискан и побелял другар беше застанал на трибуната и говореше за заслугите на БКП за развитието на здравеопазването в Народна Република България и как поради заслугите именно на тази партия, здравеопазването ни било на световно ниво, за разлика от времето, когато тази партия не е управлявала и здравеопазването ни било под всякаква критика, някъде даже след последно място на света.
– Ректорът…  – уведоми ме Славко.
После изисканият другар, който се оказа, че е Ректорът, продължи да говори за хуманността на професията, която сме си избрали, и как ние трябвало да оправдаем доверието, което ни гласувала Партията, и да направим така, че още повече да издигнем Партията и здравеопазването в НРБ.
Не помнех някой да ми е оказал доверие, но си замълчах тактично, защото тези, които не си замълчаваха, пасяха овците и патките на село, а аз не исках да съм от тях.
Мястото, което бяхме заели, не се хареса на Славко. Извинявайки се, той започна да си проправя път през навалицата, за да достигне до по-добър изглед към трибуната, а и на първите редове бяха доцентите и професорите, които той много държеше да го забележат още от първия ден.

.

Из глава 2. ГРУПАТА

…Най-голям интерес в групата ми предизвикваше едно същество от женски пол, което беше самото съвършенство. Като я видях, веднага повярвах в доводите за започване на Троянската война – нещо, в което учителката ми по литература в гимназията не можа да ме убеди никога, колкото и да се мъчеше.
Съществото от женски пол имаше най-дългите и изящни крака, които бях виждал някога. По тях никъде не се забелязваше и следа от кривина. Тези крака започваха от най-хубавото седалище на света, което не можеше да бъде изваяно от нито един скулптор, на колкото и уискита да беше, и колкото и развинтена фантазия да имаше той.
Кръстът й, бях сигурен, че ще се пречупи на две, ако само я докосна.
Гърдите й бяха идеално оформени. Върху тях небрежно падаше дългата й черна и невероятно лъскава коса.
Когато вървеше, го правеше с такива плавни движения, които сякаш ми навяваха усещането, че гледам как се носи платноходка по спокойните вълни.
Осъзнах, че почти се влюбвам в нея.
– Братчед…, почти се влюбих в тая женска – изръси Славко.
– В Хубавата Елена ли?
– Така ли се казва?
– Изглежда точно като нея. . .
– Като коя Елена, бе?
– Оная, дето беше в „Г“ клас – изклатих го аз, но той не се усети.
– В „Г“ клас нямаше Елена – продължи Славко, след кратко размишление.
– Стига с тая Елена, бе – срязах го накрая аз.
При тези думи, казани от мен на по-висок глас, всички се обърнаха отново към нас.
Интелигентът започна отново да се кикоти. Партийният секретар и Секретарката само дето не ме убиха с поглед, но се въздържаха от забележка, а Хубавата Елена, даже ме удостои с най-пренебрежителния поглед на света.
Странно защо, но ми стана много хубаво от този поглед.
Когато очите ни се срещнаха, усетих как премина ток по цялото ми тяло.
Освен мен и Славко, в хубавата Елена бяха се влюбили и Интелигентът, и Партийният секретар, а също така и Вечният студент, и колегите от съседната група. Също така в нея бяха се влюбили и колегите от останалите групи в потока и всички колеги от мъжки пол в Университета, а също така и перверзният асистент по анатомия, който се обличаше като хомосексуалист и се държеше като такъв, и на всяко упражнение повтаряше, че при мъжете големината на онази работа била правопропорционална на големината на стъпалото. Изглежда нямаше мъж, който да не е влюбен в нея.
Реших, че конкуренцията е сериозна и че нямам никакви шансове за успех.
“Твърде е хубава, за да я имам… И ако случайно някой ден стигне до мен, задължително трябва да се откажа, защото нищо хубаво не стига до мен, а ако стигне, значи не е толкова хубаво” – зарекох се аз.
Една минута преди да започне упражнението, в кабинета влезе Давид на Микеланджело.
Когато се появи на вратата, всички разговори заглъхнаха.
Беше висок около 185 см, облечен с костюм от Кореком, с обувки най-вероятно от крокодилска или питонска кожа, а възможно дори и от динозавърска. Русият му перчем беше обърнат небрежно на една страна. Притежаваше най-сините очи, които бях виждал някога, и най-красивото лице на света. По цялото му тяло не се установяваше никакъв недостатък. На лицето на Давид беше изписано пълно пренебрежение към всичко на този свят.
Влизането му предизвика интерес даже у Хубавата Елена. Тя остави драсканиците си, с които се занимаваше през цялото време, вдигна глава и погледна към него с искрящи очички.
Давид не поздрави никого. Нещо повече – той даже не погледна никого. Мина покрай нас като че ли не съществувахме, а ако съществувахме, най-вероятно в очите му изглеждахме като някаква нежива материя.
Давид не удостои с никакво внимание дори Хубавата Елена.
Тя, която беше свикнала навсякъде да бъде център на внимание, не можа да понесе този факт.
Гневът, който се изписа на лицето й, беше достатъчен за да унищожи няколко Наполеонови армии.
– Ега ти въздухаря – не издържа Славко. – Държи се така, като че ли половината Варна е негова.
– А, ти откъде знаеш, че не е? – апострофирах го аз.
В кабинета влезе с трясък един индивид на около петдесет и няколко години, който изглеждаше като Тиранозавър Рекс в разгара на атака, точно в момента преди да хване жертвата.
– Сатъра… – изрекох аз към Славко.
– Сатъра… ? – развика се той.
– Сатъра ще видиш на изпита – отговори Тиранозавърът…

.

Из глава 18. ВОДАЧЪТ НА ГЛУТНИЦАТА

…Тръгнахме в студената зимна нощ. През цялото време си мислех за уплашения старец, останал далеч зад нас и нямащ нищо общо със страшния диктатор, който си мислех, че е.
“Човешкият страх е по-лош от животинския“ – сетих се отново за думите на чичо Мони и си ги повтарях по целия път обратно до Варна.
Живков се страхуваше. Разбрах това добре. Много добре знаеше, че идва краят му.
Като си легнах, сънувах гъсеници. Много гъсеници.
Пълзяха навсякъде. Улиците бяха пълни. Беше пълно и леглото ми.
Исках да извикам, но се усещах само как си отварям устата, без да мога да произнеса и звук.
Гъсениците плюскаха. Задавяха се от ядене. Участваха във вселенско пиршество, а храната падаше отстрани от устата им. Накрая така се оядоха, че не можеха да се обърнат на една страна.
– Ха-ха-ха…  – хилеше се отстрани диктаторът Живков.
После спря да се хили, защото се уплаши, че ще изядат и него.
Гъсениците продължаваха да нагъват, като за последно. По едно време една тлъста гъсеница се доближи до мен и тогава видях, че е с лицето на чичо Мони.
– Яж, сине, яж, това е наше свещено право – викаше той.
После гъсениците почнаха да се увиват в пашкули. Превърнаха се в безжизнени какавиди и така останаха дълго време.
Като че ли по зададен сигнал от какавидите започнаха да излитат пеперуди.
Хората гледаха пеперудите и им се радваха. Бяха толкова много, че даже затъмниха слънцето.
– Това не са пеперуди, а гадни гъсеници – се усетих да викам.
Но никой не ми обръщаше внимание.
– Какви гъсеници сънуваш, момче, не виждаш ли, че това са прелестни пеперуди – смъмри ме един старец.
– Нима не виждате гадните гъсеници – продължавах да викам. – Душата им… Душата им… Тя е същата…
Но отново никой не ме чуваше.
– Това е метаморфозата – обади се Буржоазката.
После се появи отнякъде баща ми, а на челото му имаше огромен надпис на който пишеше “Анархист“. Стоеше както винаги невъзмутим. Доближи се до мен, прегърна ме за пръв път през живота ми и каза:
– Не се коси, сине, робите си заслужават съдбата! Нека гъсениците ги изядат!
Той се обърна и си тръгна, а аз чак тогава забелязах, че на челото му, всъщност пишеше ”Смъртник”.
– Тате…, тате… – извиках след него, но той не ме чу и навлезе в рояка с пеперуди. Те го накацаха и скоро го покриха, така че вече не можех да го различавам.
– Агънцето винаги ще бъде изядено от вълка – обади се за капак и Дейвид. – Това е природен закон.

Те го знаеха… Само че не стояха със скръстени ръце, а подготвяха промяната.
И само каква промяна подготвяха.
Метаморфоза, както беше казала Буржоазката. Даже по ирония на съдбата и те използваха същата дума – Метаморфоза.
Вече знаех как ще падне системата.
Гадните гъсеници се увиваха в пашкули. Щяха да претърпят промяна и да се превърнат в безжизнени какавиди, и след време, в един хубав слънчев ден, щяха да излетят като прекрасни пеперуди, които щяха да блестят с всички цветове на дъгата. Тези пеперуди нямаше да имат нищо общо с гъсениците и всички щяха да се възхищават на красотата им. Или поне никой нямаше да забележи, че носят същите души и са се променили само външно.
И пеперудите щяха да притежават огромно оръжие… Огромно оръжие, с което щяха да тероризират цялата страна… Щяха да накарат всички да се превърнат в послушни кукли на конци… и да изпълняват всички техни желания… За да се запази в тайна срамът им…
Притежаваха досиетата… Те бяха огромното им оръжие… Изнудването… рекетът… страхът от истината бяха огромното им оръжие.
Няма да има никаква революция.
Няма да има никаква гражданска война.
Щеше да има Метаморфоза.
Гъсениците щяха да излъжат всички.

Из глава 10. БУРЖОАЗКАТА

…След това, по някое време, се появи Шлифера с ехидната си усмивка, всъщност усмивката май беше на Вечния студент, вече не помня. И без това те бяха еднакви. После лицата им се сляха и се получи едно общо лице.
– Какъв е този изрод? – си казах и почнах да викам, но никой не ме чуваше.
Изродът продължаваше да се усмихва ехидно.
После Шлиферо–Вечният студент хвана младия човек от снимката.
Младата жена и момиченцата останаха с протегнати ръце след него.
Крещяха ужасно.
Изродът Шлиферо–Вечен студент накара младия човек да коленичи.
Свали ципа на мръсния си шлифер.
Отровнозеленият му пуловер целият беше в кървавочервени петна.
Разкопча кобура и извади пистолета си.
Опря го в главата на младия човек и му пръсна черепа.
Жената и момиченцата крещяха.
Крещях и аз.
Изродът продължаваше да се усмихва ехидно.
После се присегна и хвана по-голямото момиче.
Пръсна му главицата и на него.
След това същата съдба последва и малкото момиченце.
Лицето на младата жена от снимката посърна и на негово
място се появи лицето на старата госпожа.
Тя вече не крещеше, а само стоеше и гледаше с тъжен поглед.
Аз продължавах да крещя:
“Какви изроди сте вие, какви… изроди… ?”
Но вече не ми беше останал глас, а само стоях с отворена уста.

Из глава 24. НАЧАЛОТО НА КРАЯ

– Знаеш ли какво става с победените? – попита след малко той.
Аз нищо не отговорих, защото знаех, че въпросът е риторичен.
– Победителите взимат всичко – отговори си той сам. – Скоро при нас ще остане цяла една икономика безстопанствена. Заводите няма да са на никого. Фабриките…, за каквото се сетиш. И победителите ще вземат всичко. До последната стотинка.
Ще дойдат и ще ни поробят. Ще ни поробят икономически. Ще си мислим, че сме свободни, но всъщност ще работим за тях.
Никой вече не иска земя. Земята не струва нищо. Тя е само една пръст и трябва да се копае. Вече всеки иска робите, които живеят на нея…, искат робите да си я копаят сами и направо да им вземат парите.
Ще дойдат наготово разни дебилни англичани със зачервени от алкохола лица, разни шваби с бирени шкембета, разни жабари и пияни скандинавци. Цялата паплач на света ще се изреди. А ние ще стоим в поза партер, наведени и разкрачени. Ще твърдят, че ни носят свобода и демокрация, а всъщност единствено ще ги интересуват природните ни богатства и най-голямото ни богатство – нашия труд.
– Фабриките нали са на народа, чичо Мони – изтърсих аз.
– Народът! – изсумтя той. – Народът не е нищо. Народът е една празна нула. Той е овче стадо, а ние сме пастирите му. Какво представлява един народ? Стадо овце, затворени в една определена територия. Това е държавата. А след оградата други пастири са си заградили своя територия с други овце. Така целият свят е разделен на кошари, които се наричат държави.
Държиш овцете там и ги храниш. Гледаш да не ги храниш наготово обаче, а ги караш да работят. Да си заработят храната. После ги доиш, стрижеш ги. Колиш ги за месо. И през цялото време ги плашиш с вълците, за които им казваш, че са от другата страна на оградата. За да слушат! Постоянно им разправяш, че те са най-хубавите овце на света, с най-хубавата вълна, с най-хубавото мляко и с най-хубавите агънца. Защото те трябва да вярват в нещо, за да не подивее стадото преди заколение.
Лъжеш ги…, лъжеш ги, че ще получат сочна и зелена трева, докато ги храниш със суха слама. И те нагъват сламата, надявайки се на сочната трева, защото са овце. Продължаваш да им пълниш главата с обещания и те дотолкова почват да вярват в приказката за зелената трева, че почват да свикват със сламата. Така можеш да ги храниш със суха слама цял живот, стига да продължаваш да обещаваш, че ще получат зелената си тревичка.
За какво му са на народа пари? За какво са му фабрики? Та той не знае какво да прави с тях.
– Ами… ще подобрят начина си на живот – отвърнах аз.
– Ще го подобрят…, грънци – изтърси чичо Мони и после продължи отново: – Ако им дадеш пари, голяма част от тях ще се напият вечерта. Ще се напият и следващата вечер. И всяка вечер след това, докато не свършат парите. Като се приберат в къщи, ще набият жените си и децата. На следващия ден ще спят и няма да работят.
Друга част ще ги пъхнат във възглавници и в буркани, защото не знаят какво да ги правят, и по този начин ще ги изкарат от обращение.
Трета част ще хукнат по екскурзии, за да гледат разни камъни. Ще ахкат колко са хубави, ще въздишат и ще харчат мангизи. Ще харчат, ама ако им дадем. Сякаш у нас няма камъни. У нас също има, но онези са се изтарикатили да ги сложат един върху друг.
За какво да даваме пари на такива? Затова ще им се дава, колкото да имат за хляб, че и малко по-малко. Никога не трябва да им се дават пари за пасти. За пастите те трябва да мечтаят, за да имат стимул да работят, за да могат да си купят пасти на празник…
– Ха– ха– ха…– изхилих се аз. – Затова ли има празници?
– Естествено, за какво иначе. Овцете трябва да знаят, че на празника ще ядат зелена тревичка, разбира се, ако си я платят.

Из глава17. ПСИХОПАТИТЕ

…Лицето на Ваня помръкна изведнъж. Тя отпи от виното и после се обърна към мен.
– Наистина ли не ме обичаш? – попита тя.
После като видя, че не й отговарям, продължи:
– Аз се влюбих в теб… Винаги съм си мечтала за такъв мъж като тебе… Сънувала съм те безброй нощи… Представяла съм си… Вземи ме…, изяж ме…, вземи и душата ми…! Ако искаш, убий ме…, но не искам да живея без теб…
– Ваня – прекъснах я аз. – Ти си само моя квартирантка. Не забравяй това…! Не забравяй, че те довлякох пияна от един бар! Ако не беше ти, щеше да е някоя друга. За мене беше без значение коя. Такива като тебе са минавали стотици…, даже не им помня имената. Поканих те да живееш при мен, защото те съжалих, в момент на слабост… Не исках да те оставя на улицата. Но можеш да си тръгнеш, когато решиш. Аз не те задържам. Обещах ти, че ще имаш подслон и повече няма да мислиш за пари. Ако си съгласна, остани, ако не, пак ти казвам, може да си тръгнеш по всяко време! Но не се опитвай да ме обичаш, защото аз вече никого не обичам и не искам никой да ме обича.
– Защо си станал такъв? – проплака Ваня. – Ти не си такъв, само се правиш на такъв.
– Не бях такъв, но вече съм. Вече не ми пука за никого. И за тебе не ми пука. Просто те съжалих в момент на слабост… Всеки, на когото се доверих, заби нож в гърба ми. Затова повече не се доверявам на никого… Няма да се доверя и на тебе, защото и ти рано или късно ще ми забиеш нож в гърба.
– Никога не бих го направила…
– Всички така казваха и и въпреки това го правеха.
– Но аз…
– Не казвай нищо повече, Ваня! – прекъснах я грубо. – Обясних ти условията. Ако искаш остани, ако искаш си тръгвай, все ми е едно! Отдавна на жив човек не се радвам, а за умрял не плача.
Ваня избухна в сълзи.
От съседните маси и сервитьорите започнаха да ни гледат с любопитство.
Може би прекалих и се държах доста грубо с момичето, но ми беше все едно. През цялото време пред очите ми беше Прокурорката и как Фотото прегръщаше нежното й дребно телце с огромните си космати ръце. Сърцето ме болеше много и исках да притъпя болката с алкохол. Нищо друго не исках… Исках само да не ме боли или поне да не ме боли толкова. Затова пиех и пиех. Но продължаваше да ме боли и нямаше изгледи тази болка да спре.
– Момиченце, някакъв проблем ли ви създава младежът? – попита някакъв адмирал, облечен изцяло в бяло.
– Чезни… киртак! – изрепчих му се с пиянски акцент. Вече бях пиян. Бях много пиян.
– Моля…? – едва успя да промълви адмиралът и се обърна към мен с войнствена стойка.
– Ти знаеш ли с кого разговаряш…?
Не можах да разбера с кого разговарям, защото Шофьорът вече беше си разтворил сакото и му показваше това, което пише от вътрешната страна.
– Чезни…! Държавна сигурност… – изрече той с властен тон и адмиралът изчезна, като преди това изкозирува.
– Ставай, да си ходим…! – развиках се на Ваня.
– Добре – отвърна тя плачейки, и се изправи.
– И изтрий тези сълзи!
– Добре – отвърна отново и започна да бърше сълзите си с една салфетка.
Всички в ресторанта мълчаха.
– Има ли още някой…, който иска да ми каже нещо? – провикнах се аз, но никой не се обади. Всички гледаха в чиниите си и мълчаха.
– Никой… повече… няма да си позволява… да ми казва, какво да правя! – развиках се отново, като се изправих, олюлявайки се пиянски, но ме посрещна само гробна тишина. – Богът… богът ме нарича свой син, а вие…, всички вие сте просто обикновени киртаци…
Тръгнахме да си ходим.
Ритнах един стол, който беше оставен да стърчи малко навън от масата. Той се удари в масата и се разхвърчаха чаши и чинии.
– И си приберете стола! – ревнах.
– Добре – отговориха примирено хората от масата.
“Ти си урочасан… ти си обсебен” – изрече един глас вътре в мен.
“Майната ти и на теб” – му отговорих.
Когато се прибрахме, отидохме направо у Ваня.
Цяла нощ сънувах кошмари, въпреки, че бях много пиян.
Вместо това пред очите ми беше едно друго тяло, което сега сигурно беше в обятията на Фотото, който ми се усмихваше ехидно цял.

Из глава 28. СВАТБАТА НА ПРОКУРОРКАТА

…На другия ден всички вестници бяха пълни с две новини. Първата беше за провалената сватба на мултимилионера и тя мина между капките. Хората позлорадстваха малко като разбраха, че и на мултимилионер може да се случи някакво нещастие, и успокоени от този факт, веднага забравиха за нея.
Втората новина беше за намерената, завързана с покривки за маса на изхода на Варна по пътя за Бургас Държавна прокурорка, и именно тази новина предизвика национална сензация.
– Вие нормални ли сте? – развиках се към двамата преки извършители на деянието.
– Шефе, нали ни казахте да я оставим на магистралата при проститутките – възмути се Шофьорът.
– Да…, казах. Но не съм ви казвал да я оставите вързана и да лежи цяла нощ там… Можеше да умре… Можеше някое куче или друго животно да я нахапе…
– Шефе, повярвайте ми…, нито едно куче или каквото и да е друго животно не би посмяло да се доближи до тази кучка – отвърна Братчеда.
Двамата се засмяха и аз реших повече да не им се карам.
Новината за намерената, завързана с покривки за маса Държавна Прокурорка, не слезе дълго време от страниците на вестниците. Горе–долу, колкото вестници имаше, толкова бяха и версиите за случилото се. Едни пишеха, че е отмъщение на мафиоти, които е вкарала в затвора… После подробно описваха колко е смела и безстрашна. Други пък твърдяха, че е дело на сериен убиец. Трети намесваха наркотрафиканти и какво ли не още. Общото между всички беше, че изкарваха Прокурорката жертва на отмъщение, свързано с професията й, и всички до един се надпреварваха да я хвалят като безстрашен професионалист, позволил си да се опълчи на хора, неуважаващи законите на държавата. Всичката тази шумотевица доведе до това, че скоро Прокурорката стана национален герой и започнаха да я канят от различни предавания по телевизиите, където тя подробно обясняваше какъв неподкупен професионалист е.
– Тю-ю-ю…, направихме я известна тази пача – вайкаше се Шофьорът и не можеше да си намери място от яд. – Направо ми иде да се поява по телевизията и да разкажа истината. Вече даже телевизия не ми се гледа…
Аз естествено си мълчах, защото знаех прекрасно, че всичко това се случва, защото Богът беше решил така и я подготвяше за бъдеща политическа кариера.
Полицията, от своя страна, разследва дълго и упорито това тежко престъпление, извършено спрямо държавата в лицето на Прокурорката, а в Прокуратурата веднага беше образувано дело срещу неизвестен извършител.
От пресцентъра на МВР редовно информираха медиите за хода на делото. За целта всяка седмица организираха пресконференция, където говорителят на МВР, съвместно с Прокуратурата, обясняваха докъде е стигнало разследването.
На първите пресконференции свързаха случая с един черен, брониран Мерцедес, описан от очевидци, които бяха видели, как качват завързаната с покривки за маса Държавна прокурорката в багажника на колата, пред един от големите ресторанти в града. Но по-късно показанията на свидетелите започнаха да се разминават дотолкова, че разследващите бяха принудени да се откажат от тази следа. Едни започнаха да твърдят, че колата не била Мерцедес, а БМВ. Други твърдяха, че е била Ауди и не била черна, а бяла. А някакъв даже се кълнеше, че всъщност колата била Москвич.
Голям дял в изоставянето на следата изигра и фактът, че основните свидетели по делото бяха някакви клошари, които си организирали пищен купон в един от най-скъпите ресторанти на града, пред който обикновени хора даже не можеха да минат, камо ли да влязат вътре.
Един клошар, когото даваха по телевизията, твърдеше, че на купона били около 1000 скитника и всички до един отишли до ресторанта с таксита. Разправяше, че пили и яли като за последно и унищожили тонове уиски и хайвер, а на входа ги посрещал лично управителят на ресторанта, покланяйки се чинно до земята. Това твърдение предизвика такъв смях в държавата, която се намираше в криза и даже обикновен хляб се намираше трудно, че чак говорителят на МВР се изчерви целият.
После се появи друг клошар, който се кълнеше, че видял лично как завързват Прокурорката с покривки за маса във въпросния скъп ресторант, на въпросния пищен купон на скитници, където били унищожили тонове уиски и хайвер. За преки извършители на злодеянието посочваше главатарите на клошарите, които били облечени с черни смокинги и седели на една маса, близо до входа на ресторанта. Разправяше още, че те пристигнали с червен Мерцедес, завързан с панделки и балони, който паркирали пред ресторанта.
Накрая, след тежко и продължително разследване, случаят беше приключен, поради липса на доказателства.
Полицията не можа да установи собственика нито на черния брониран Мерцедес, макар че по това време в града те бяха само четири и даже децата знаеха на кого са, нито собственика на завързания с панделки червен Мерцедес, паркиран пред ресторанта, където скитниците бяха гуляли.
На следващия ден след случката с Прокурорката, ме привика чичо Мони.
– Какво направихте с тази Прокурорка, моето момче? – изрече със сърдит глас. – Този път надминахте дори себе си. Как ще покрия случая, даже акъла ми не го побира?
Беше седнал в лятната градина и жулеше уиски на спокойствие, защото овците отдавна вече ги нямаше, а също и този, който ги водеше, защото отдавна беше наврян на кучето в гъза.
Обясних му от игла до конец как стоят нещата и той, противно на очакванията ми, се смя дълго.
– Няма да се учудя ако следващия път напъхате самия Президент в багажника, завързан с покривки за маса – изрече той след като се успокои…

.

Из глава 32. СМЪРТТА НА ДЕМОНА

Наведох се и я прегърнах…
– Скоро мъките и болките ти ще свършат, единствена моя… Моя… – отроних като стон. – И ще намериш…, ще намериш вечен покой.
Сълзите отново потекоха от очите ми.
– Да започваме, вече… Няма да те боли…, обещавам! Нима бих ти причинил болка…? – изрекох и взех скалпела в ръка.
С един замах разрязах кожата й.
Тънка струйка кръв се стече по двата ръба на перфектния разрез, който се получи.
Не използвах никакви дезинфектанти… защото нямаше смисъл.
Нямаше и анестезия, защото тя отдавна не чувстваше нищо. Продължих послойно надолу и скоро стигнах до матката.
Сълзите капеха от очите ми… Стичаха се от лицето ми и падаха, направо в корема й.
– Скоро и вие ще бъдете погребани с нея – им казах и отворих матката.
Така и посрещнах малкото ни момиченце…, със сълзи.
Окъпах я първо със сълзите си… Окъпах я в тях, за да знае в какъв свят идва… За да знае, че идва в света на сълзите… Да го помни… и да не го забравя никога…
Детето пропищя в ръцете ми и заплака…
Погалих го… Погалих го… И двамата плачехме.
Детските лекари се втурнаха в стаята и веднага го отнеха от ръцете ми.
Бавно, без да бързам започнах да затварям корема на… Бавно…, защото нямаше за къде да бързам. Вечността вече беше пред нея.
Стигнах до кожата и направих най-хубавия си естетичен шев, който съм правил някога.
– Няма нищо хубаво в смъртта… И никога не е имало… Смъртта винаги е гадна… Винаги е отвратителна… Няма и нищо героично в нито една смърт… Няма нищо красиво в нея… Но искам да си хубава – й казах – Защото, ти си… Искам да си хубава там, закъдето си се запътила.
Приключих операцията, хвърлих си ръкавиците и седнах до нея на леглото.
Прегърнах я и отново плаках дълго.
– Сбогом…, ………….. – проплаках. – Сбогом… и ми прости за всичко… Аз вече отдавна ти простих. Простих ти за лъжите…, защото лъжите остават в този лъжовен свят… Простих ти…, защото знам, че ти просто си търсеше щастието.
После посегнах и изключих апарата.
Той пропищя с пронизителен писък, но не му обърнах никакво внимание.
Гърдите на …………… спряха да се повдигат.
Наведох се и отново я целунах.
От крайчеца на окото й се пророни една сълза и моята ……………. намери вечния си покой.
Погребахме я до ……….. и ………. .
За да са заедно накрая…, поне във вечността.

Из глава 33. МЕТАМОРФОЗА

…Вече и аз не се боя… От нищо не се боя… Защото отдавна съм мъртъв.
Чакам просто душата ми да ме напусне, но не иска и не иска…
Но аз знам… Знам как да го направя… Да го направя бързо и ефикасно.
Знам как да я накарам да напусне най-накрая това тяло…
Ако не друго…, поне това научих за толкова години следване медицина.
И дори няма да ви кажа сбогом…
Бялата светлина ме обгърна…
Тя струеше отвсякъде.
Струеше на талази… И всичко наоколо беше бяло…
И беше толкова чиста…, като девствен сняг, навалял в студената и мразовита зимна вечер.
Като девствен сняг… още недокоснат от порочни човешки ръце…
Но тази светлината не беше студена…
Беше топла, като слънчев лъч, прорязал между тъмните есенни облаци…
Топла, като южен повей…
Топла, като първа младежка целувка, след дългото и нескончаемо детство…
Тя ме обгръщаше отвсякъде…
Проникваше в тялото ми през ноздрите ми…
Устата ми сама се разтваряше, като пред бистра оазисна вода след безкраен пустинен ден…
Проникваше през кожата ми… и чрез всяка моя пора.
Светлината ме повдигна и ме понесе… И повече нищо не усещах.
„Ако това е смъртта…, то тя е прекрасна… И защо съм се страхувал толкова от нея…? Ето… тя отне болката ми… И вече не ме боли… За пръв път от толкова време, не ме боли… Тя ме освободи… Светлината ме освободи… Смърт…, ти си била толкова прекрасна… И защо си го крила това…, толкова дълго време? “
Понесох се над дървета, цветя и поляни… Цветята бяха навсякъде… Поляните бяха безкрайни…
Появи се нов талаз от светлина и той ме запрати нагоре… сред вечния покой на облаците…

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

ЗА КНИГАТА И АВТОРА, ЗА ВЧЕРА И СЕГА, ЗА ПОСЛЕ…

Един младеж потропал на вратата на един мъдрец и като го видял, попитал:

– Вярно ли е, че можеш да четеш в душите на хората?
– Само в ония, в които пише нещо – отвърнал мъдрецът.

Бях чувала, че има доктор, който пише завидно като филолог. Мислех, че е частен случай. Когато ми оказаха честта да бъда коректор и редактор на книга, писана от друг доктор, разбрах, че това е талант и особен сорт химия между медицина и литература. Признавам, че ме стъписаха точността, чистотата и художествените обрати, които авторът на „Метаморфоза” пресъздава като професионалист. Аз бях получила пълни права за вмешателство върху текста, а се оказа, че ще бъда само художествен козметик.

Поемайки по главната улица на душата на героя, читателят тръгва към Метаморфозата, към онова преобразяване и промяна или по-скоро подмяна на ценности и власт, за да се срещне с героя и съпреживее неговата болка, както и заедно с него да намери себе си. Текстът ни води към механизма, чрез който максимата на героя „Животът няма смисъл” се трансформира и осмисля в откритието „Животът има смисъл”. И всичко това не без обсебващите чувства и идеи за живота и смъртта, за любовта и предателството, за парите, властта и достойнството. И особено за доверието и доброто. И в този житейски калейдоскоп от истини и мечти, от факти и фантазия, в които авторът присъства с пълните си автентичност и въображение има ли значение как жанрово ще назовем пресътворените истории – роман, мемоар, притча, сага? Те си остават толкова поглъщащи и толкова наши.

Лекото навлизане в текста съотнася всеки читател към тръпката на студентските години. И увлича със съпричастността на всеки, който е преживял пулсациите между реалното и идеалното, между емоцията и разума, между ограниченията и разкоша, между оскъдицата, недоимъка и разточителството. Книгата е доза профилактика за встъпващия в годините на студентското съзряване, защото е вариант на нравствен кодекс за избора на житейския порядък, който всеки е бил предизвикан да направи.

Авторът търси, преоткрива и пренарежда живеца на ценностите. И разбира, че тях ги има само ако сме се научили кога едно нещо се прави за пари и кога в името на някакъв идеал или чувство. И замисля такъв проект, при който „светът да стане поне малко по-добър…”, когато „всеки изживее своята Метаморфоза”.

Книгата на д-р Ефраимов „Метаморфоза” е съвременно попадение в класическите мотиви за превръщането, за преобразуването и процесът на замяната. Всички жанрове на изкуството в световната култура като творбите на Дан Браун, Тери Брукс, Кафка, Габриел Гарсия Маркес, Лермонтов и много други експонират този мотив, в чиято сложност водеща е идеята за променящите се животи на насекомото, както и на човека в обществото. За човека, който съзнава или въстава срещу живот на червей или пеперуда, който чувства, че е различен, че е безличен, че е демон. В изстраданите си препятствия по променящите се ценности, той търси себе си, брани родовата си идентичност и мъчително разчита секретите на нейната драма. Търси път-изход от убийствено-демоничната затвореност в какавидата на собствения си мрак. И странно или не, точно в 1966 рождената година на автора, в град Пойнт Плезън, Америка, се появява същество – човек-пеперуда, с крила на гърба. Метаморфозата е за пеперуденото поколение в държава на насекоми, които, благодарение на личните си качества са станали проводници на непоправимо зло в обществения живот. Това е самопричинено непълнолетие на човека, който изгубва себе си преди да съзрее.

Легендите гласят, че всеки демон може да бъде победен, стига да се изправиш срещу него с ясен поглед и чисто сърце. Преобразяването е вид завръщане към човешкото. В обърканата ценностна система демони сме ние самите, защото според митовете боговете управляват небето, а демоните, подчинени на боговете, управляват хората. Илюзорната представа за метаморфозата е, когато си мислим, че нещата се променят, а всъщност те само се преобразуват. „За лидерите с болни мозъци и комплекси нормалните човешки ценности не важат” – казва авторът. Една книга за нечистия дух и астралната същност на човека, за обсебващата сила на властта и материалното, за странната симбиоза между демоничното и патологичното и за голямата идея, че е нужна постоянна битка за освобождаване от демоничните енергии. Книга за отхвърленост и вина, страхове и кошмари на века – силни, призивни слова за опазване на човешкото и душата. И планове, много планове, подмолни сметки на шепа велможи. Жива остава волята за съпротива срещу опитите да бъдат убити здравите корени на доброто, на човешкото, да се преосмислят грешки и вини, страсти и разочарования през призмата на съзидателното. Над всичко се издига силата на мисълта, че светът се крепи на обичащите, когато разбираме, „че няма пълно щастие, че често щастието е било до нас, а ние го търсим в небесата.” И героят също разбира: когато е намерен смисълът на живота, мислещият човек не може да бъде вербуван за кауза, против принципите на моралната му стабилност.

Книгата „Метаморфоза” става близка с Аз-формата, с графично организираната и динамично изразена композиция, с реална и мистична фабула и раздвижена словесна структура. Само в досег с нея е възможна читателската Метаморфоза.

Роза Василева

.