Home » Авторски страници, литература

Наследница

2016.06.28 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Дочка Василева

03_818x400_mc

Тази сутрин Реката изхвърли на брега момиченце на около десет… Русоляво и синеоко…

Всички в поселището помръкнаха… Появи се Наследница. Някой щеше да си тръгне…

Кой? – щеше да се разбере до няколко дни…

Селището беше сгушено на самия бряг, почти до скалата, край която бучеше Реката… Реката, която идваше от някъде, знаеше всичко, профучаваше край скалата и отминаваше в далечината като сън призори…

Жителите, около двайсетина мъже и жени, живееха уединено, всеки вглъбен в своето си предназначение. Всички събираха…

Събираха различни неща, които Реката изхвърляше призори. Съхраняваха ги в кутийки, на рафтчета, на закачалки. Всеки си имаше своя система, която методично спазваше.

Веднъж на дванадесет месеца пристигаше кола със звънчета и приемаше всичко събрано… Донасяше им провизии и потегляше на запад, а те за кратко оставаха в абсолютна тишина и тъмнина…

После, сякаш събудени от летаргия, отново започваха да се прокрадват към скалата призори, да се вслушват в грохота на реката и да улавят онова, което изпадаше.

И така ден след ден, нощ след нощ, сезон след сезон… Ловяха и трупаха своите съкровища, любуваха им се, докато дойдеше денят за предаване…

Понякога Реката им изпращаше дете – Наследник или Наследница, което означаваше, че един от тях ще се стопи…

Наследникът сам трябваше да усети за какво е предопределен и да изучи спецификата на събирането…

После, когато станеше готов, Реката изговаряше името, което щеше да носи до края…

А предшественикът му се стопяваше, сякаш никога не е съществувал…

Момичето с русите коси знаеше, че е Наследница… Знаеше, че е още Никоя… Имаше право да посещава всеки дом, да разглежда събраното от всеки, да присъства при улавянето, да посещава брега, когато пожелае…

И да слуша Реката, когато и колкото пъти си поиска…

На скалата беше най-интeресно рано през нощта. Мракът беше непрогледен, Реката – бърза и препълнена с послания от различен тип, които, преплетени, бяха странни и неразбираеми като бърборенето на непроходило дете…

Наричаха я Река, макар че в нея имаше всичко друго, но не и вода… Имаше звуци, аромати, светли и тъмни петна, светкавици, думи и мисли, песни, смях, шепот и крясъци…

Те подскачаха, премятаха се, издигаха се подобно огромни вълни, преплитаха звуци и внушения, докато се превърнат в странна смесица от излишности… Призори Реката за кратко забавяше ход и започваше да изхвърля към брега онова, което сe оказваше с най-неподходяща тежест за моментното ù състояние…

Тогава идваха събирачите, един по един. Всеки със своята си въдица и готовност да улови онова, което си е само негово…

Нощем беше забавно и тъжно едновременно. Но нямаше нищо излишно. Още нямаше. Беше ничието време…

Тя също не беше още събирач… Нямаше дори име… Беше само Наследница… Беше обещание за бъдеще…

И Реката го знаеше… И сякаш ù се глезеше по своя си уникален начин, внушавайки ù, че е единствена и неповторима, и многозначна като самата Река…

Първата нощ прекара у Сара – събирачката на слънчеви зайчета. Тя беше висока, русолява, синеока и слънчево усмихната. В къщата на Сара беше много по-светло, отколкото в домовете на другите.

Сара любезно ù показа всички налични зайчета като ù отвори всички кутийки, разказа ù кое как е уловено. При всяко отваряне на кутийка в къщата ставаше по-светло. По стените на кутийките бяха налепени огледалца, с които се прихващаха зайчетата от Реката и после Сара ги пренасяше в дома си. Зайчетата имаха различни форми, примигваха неспокойно, надигаха се – аха да изскочат, но огледалните стени ги задържаха.

У Сара беше светло и през нощта. Къщата ù се разпознаваше отдалече по процеждащата се през прозорците и покрива мека жълта светлина…

Вадим събираше мелодии. Държеше ги закачени на малки метални щипки по стените на жилището си. Понякога откачаше някоя, разклащаше тялото ù и тя зазвъняваше. Звуците подскачаха, търкаляха се, ромоляха учудено и обезоръжаващо и сякаш въздухът в цялата къща тананикаше… У Вадим беше полутъмно, но уютно по най-звучния и вълшебен начин.

Когато говореше, Вадим провлачваше думите, сякаш ги изпяваше. Имаше тъмнокафяви, почти черни очи и замечтан поглед.

Въдиците му представляваха дълги пръти с тясна фуния накрая, която потапяше в Реката и чакаше да чуе мелодията. После я отнасяше в дома си, внимателно я прихващаше с щипка и я окачваше на стената. Когато искаше пак да я прослуша отново, само леко я разклащаше. Понякога откачаше едновременно две или три мелодии, залюляваше ги и се любуваше на приятната смесица от звукове… Затваряше очи и слушаше…

Най-забавно беше в дома на Елда. Тя колекционираше смях. Беше пълничка, невероятно пъргава, със ситно къдрави черни коси и лешникови очи, които се смееха при всяко поклащане на главата ù.

Къщата ù беше изпълнена цялата с торбички, пълни със смях. От ситно-ситно мъркащи полуусмивчици до гръмко и толкова продължително кикотене, което заразяваше със своята необикновена и искрена сила.

Смеховете и смехчетата не стояха мирно дори в торбичките. Непрекъснато се разтрисаха, сякаш нещо ги гъделичкаше, подскачаха и се разместваха. Елда току ги събираше, разпръснати по пода. Караше им се с усмивка и докато го правеше, не издържаше и се разсмиваше. Изпълнената до покрива със смях къща се люлееше и подскачаше на едно място.

На върха на Елдината въдица имаше снопче от птичи пера, с което тя гъделичкаше Реката, провокирайки я докато успееше да примами някой любопитен смехунко да се напъха сред перушините. После Елда внимателно изваждаше въдицата и я пъхваше в приготвената торбичка. Завързваше я и на лицето ù изгряваше доволна усмивка…

Цалия събираше мечти. Висока и стройна, с дълги черни плитки и теменужено-сини очи, сякаш готови всеки момент да се разплачат.

Говореше малко и думите ù звучаха като нанизани въздишки на връв.

В къщата ù имаше две помещения: В едното беше светло, а в другото тъмно.

В тъмното на рафтове бяха подредени фосфорециращи жълтозелени пакети с мечти, които не са се сбъднали. Те лежаха кротко на рафтовете, пулсираха и тихичко въздишаха. А понякога някое пакетче започваше да променя цвета си и от фосфорециращо жълто ставаше млечно розово. Цалия го вземаше внимателно като новородено бебче и го пренасяше в съседното помещение, където по рафтовете потрепваха розови пакетчета със сбъднати мечти.

Тази стая имаше особен сладникав аромат и в съчетание с розовото осветление създаваше у наблюдателя необяснимо чувство на радостно задоволство.

На реката Цалия ходеше с две въдици – едната с форма на трион, с която прихващаше зеленикавите несбъднатости, а другата с форма на ветрило в розов цвят приютяваше сбъднатите мечти. Когато се прибереше, Цалия грижливо ги опаковаше в съответен цвят хартия, етикираше ги и ги разпределяше по рафтовете…

Мечтите бяха послушни и позволяваха да бъдат обработени и подредени без съпротива, само несбъднатите пръскаха около себе си някаква необяснима и обсебваща тъга…

Ариеса по предназначение беше събирачка на аромати. Имаше ги всякакви: остри, неприятни, задушливи, нежни, гальовно-омагьосващи, вкусни и дори отровни.

Последните Ариеса запечатваше с предпазна маска и никога не показваше на друг…

Дребничка, с дълги сиви коси, омотани на кок, на тила ù, пронизващ орлов поглед и вирнат любопитен нос с вечно потрепващи ноздри…

В жилището ù на рафтове блестяха бутилки с различни цветове, грижливо етикирани и обозначени.

Ловеше ги направо с бутилка, прикрепена на върха на въдицата, и бързо-бързо запечатваше отвора със запушалка. Когато се прибереше, внимателно ги класифицираше и подреждаше…

В съседство до дома на Ариеса живееше Ерис, който събираше страхове.

Висок, червенокос с напрегнато изражение в сините очи, говореше тихо, като непрекъснато се оглеждаше. Страховете подреждаше в големи дървени сандъци, с прегради и стъклени капаци. Страховете приличаха на таралежчета с жълтеникави бодли и бяха неприятни за докосване, като удар от електрически ток. Ерис ги ловеше с метална мрежа, прикачена на дълъг прът, освобождаваше ги от нея с гумени ръкавици и ги прехвърляше в празно гнездо на сандъка… После задължително се затваряше в спалнята и едва след няколкочасов сън се заемаше с етикиране и обозначаване на улова си.

Карс колекционираше сънища. Напъхваше ги в малки картонени кутийки с цветни етикети, според споделеното изживяване. Особеното на неговата колекция беше, че се попълваше нощем, сортираше нощем и предаваше нощем… Дневната светлина ги избелваше, повреждаше и изопачаваше посланията им… Въдицата му беше дълга и тясна черна тръба, с която улавяше от Реката съня, после внимателно затваряше с тапи двата отвора на тръбата и го отнасяше в жилището си рано преди зазоряване.

Разглеждаше го на следващата нощ, прехвърляше го в избрана кутия, която никога не отваряше на дневна светлина… Карс приличаше на великан от детска приказка – висок и широкоплещест със срамежлива по детски невинна усмивка и дълги пшенични коси, привързани на опашка под тила…

Фартиния живееше на хълма близо до скалния ръб в къща с особена конструкция и три островърхи кули. Не контактуваше с никого, освен с Реката. Винаги обвита в наметало с тъмен цвят, подозрителен поглед и походка на подгонена от ловците кошута. Не прояви интерес и към Наследница, което си беше обяснимо, макар и малко странно поведение…

Тази нощ тя пристигна на брега, обвита в сиво наметало със сребристи оттенъци, което напомняше на речен бързей…

На едната ù ръка беше надяната ръкавица, която тя потопи в Реката… После зачака мълчаливо и доста дълго. Накрая леко потрепери и извади ръката си от вълните. В ръкавицата помръдваше нещо. Без да я сваля от ръката си внимателно омота шнур около китката си. После тръгна забързано към къщи с особена танцуваща походка, а наметалото ритмично размахваше краища като криле на птица…

Наследница възприе мълчанието на отдалечаващата се Фартиния като покана да я последва и тръгна след нея по посока на трите кули. Изгревът на слънцето още се бавеше зад далечните хълмове, а някъде зад гърба ù Реката ръмжеше доволно като преяло животинче.

Стръмните каменни стъпала се изкачваха и виеха нагоре, ставайки все по-тесни и все по-тесни. Наметалото на Фартиния се поклащаше в равномерен ритъм и с всяко следващо стъпало все по-бавно и по-бавно.

Входната врата беше полуотворена и почти готова да хлопне под носа на малката, но сякаш размислила се за нещо, задържа отворената си паст…

Русокоската пристъпи внимателно и се озова в огромна полутъмна стая, чиито стени представляваха високи шкафове с безброй чекмеджета с масивни плоски дръжки, по които бяха облепени листчета, изписани с номера и някакви странни знаци като йероглифи…

В средата на стаята имаше дълга и тясна маса, оборудвана отгоре с извити прегради, високи около педя, оформящи лабиринт с прозрачно покритие и няколко изхода отстрани на масата…

Фартиния стоеше изправена без сребристото си наметало, в черна рокля, но с ръкавица на дясната ръка. Погледна изпитателно към момичето, постави пръст на устните си и му посочи дървения стол встрани от масата. Наследница се подчини и седна без да откъсва поглед от действията на домакинята…

Фартиния се обърна към стената, протегна свободната си ръка към едно чекмедже без етикет на дръжката и го измъкна от леглото му. Постави го на масата странично с отвора към изхода на един от лабиринтите и го прихвана с метална скоба…

После внимателно махна ръкавицата от ръката си, стисна отвора ù и го пъхна във лабиринтния вход… Малко сребристосиво облаче изпълзя от ръкавицата и се затъркаля по извития под на лабиринта по посока на изхода с чекмеджето. Когато стигна до границата, спря и започна да променя интензивността на оцветката си към черен цвят…

Фартиния погледна към детето и наруши тишината с нисък дрезгав глас:

– Трябва да излезеш. Тайната няма да се изповяда в твое присъствие, а неизповядана няма да се събере в чекмеджето. Ще те повикам, когато свършим…

Малката послушно излезе на площадката пред входната врата и заразглежда отвисоко гледката към другите къщи.

Странно… Отгоре всички покриви изглеждаха еднакви. Разстоянията между къщите сякаш не съществуваха и изглеждаше, че покривите се допираха плътно едни до други… Наподобяваха на преливащи сивкави речни талази и с нищо не подсказваха, че под тях се крият жилища…

След известно време отвътре се чу:

– Можеш да влезеш, готови сме.

Вратата скръцна тихо и Наследница се прокрадна с ококорени очи към странната маса. Лабиринтът беше празен, а под прозрачния капак на чекмеджето се виждаше плоско пакетче със синьо-сивкав оттенък, приличащ на плик за писмо.

При по-внимателно взиране се виждаше, че пакетчето ритмично се повдига и снишава, сякаш диша…

– Вече я приспах – усмихна се Фартиния, измъкна чекмеджето от лабиринта, напъха преградка пред отвора му и го постави в гнездото на стената. На предната плоскост на дръжката залепи листче с изписани цифри и знаци…

– Седни, сега вече можем да поговорим – обърна се Фартиния към момичето

– Всичко това – посочи тя към стената от чекмеджета – са тайни, които Реката изхвърля към мене. Улавянето е почти като ръкостискане с Реката, но с ръкавица. Ръкавицата не е за да предпази ръката ми, а за да се пъхнат и задържат тайните в нея. Усещането е като изгаряне, но тайните ги привлича топлината на човешката длан и тя ги задържа, докато ги пренасям.

Фартиния разглеждаше ръката си, докато говореше, дланта беше зачервена и подпухнала…

– Ще премине. Винаги преминава. Но това ще е най-малкият ти проблем.

Най-трудно е, когато тайната ти се изповядва. Длъжна си да я изслушаш, за да я приспиш, но нямаш право да я разказваш никому.

Можеш да я събуждаш като отново я прекарваш през лабиринта и изслушваш, колкото пъти искаш, но никога и с никого не трябва да я споделяш.

Ако знаеш колко е трудно да знаеш много. Да знаеш страшни и неприятни случки, дълбоко скрити истини, обвинителни и оправдателни факти и да можеш само да ги изслушваш, да ги приспиваш и да ги пазиш…

Дори и сега не мога да ти разкажа за нито една от тях – посочи стените от чекмеджета.

Мога най-общо да говоря за онези, които вече съм предала – преди година, преди пет, преди 20години. Мога да ги спомена, но без да ти ги разказвам подробно, но това няма да ми донесе облекчение. – Фартиния въздъхна, наметна на раменете си плетен шал на бяло-черни ивици приседна на един стол и продължи:

– В света на обикновените се създават както материални, така и нематериални неща. В своето ежедневие, в общуването помежду си, те създават емоциите и техните украси, които са нещо хубаво до момента, в който започват да натежават. Тогава ги поема Реката, която преминава над света на обикновените, и отнема излишните емоции, за да направи място за нови такива. Емоциите са особен вид енергия, която не бива да се смесва, за да не изгуби силата и очарованието си. След като Реката се препълни, тя се освобождава от тях тук край скалите на нашето поселище, а ние ги улавяме, подреждаме и съхраняваме, за да усилим мощта им или за да я отслабим, когато се налага.

После предаваме колекциите си, а онези, които ги вземат от нас, отново ги връщат в света на обикновените, но вече пооблагородени или обезопасени…

Специално тайните се връщат на света при по-особени обстоятелства, а някои изобщо не подлежат на връщане.

Навярно понякога ще се питаш защо точно ние и откъде идват събирачите? Устроени сме да знаем, че сме новопоявили се като Наследници, които стават събирачи и колекционери на емоции, докато дойде мигът да изчезнат…

Наследниците са винаги млади – деца на твоята възраст, дори и по-малки.

Те са изгубени от света на обикновените в твърде крехка възраст, неживели достатъчно и неуспели да опознаят силата на емоциите. Това ги прави от една страна безпристрастни събирачи, а от друга сетивата им са необременени и могат да усещат и насочват емоцията към себе си, още докато е в Реката.

Ти видя как се улавят, изповядват и приспиват тайните и след няколко дни ще си готова да ме заместиш. Всъщност, Реката ще реши кога си готова и ще изговори името, което ще носиш. Дотогава можеш да живееш при мен, можеш да посещаваш другите събирачи, докато си Наследница, имаш повече свобода. Порадвай ù се, докато Реката те назове. Тайните, които аз съм събрала и подредила, нито аз имам право да ти разкрия, нито ти имаш право да събудиш. Те контактуват само с един човек. Сама ще разбереш колко е изморително да знаеш всичко и да мълчиш…

Аз съм препълнена с най-различни тайни, изпъстрени със странни и страшни събития и имена на жертви, убийци и измамници. Ужасно е…

Но ще ги забравя едва, когато отида в… Това също нямам право да ти кажа. Вече нямам търпение да си тръгна… Изморена съм…

Предлагам сега да поспим, а утре ще те запозная с къщата и ще ти покажа кодировъчните знаци, с които си длъжна да обозначаваш спящите тайни…

– Надявам се, че всичко вече ти е ясно – усмихна се Фартиния отпивайки от следобедния си чай. – Най-добре е номерацията и шифровката на етикетите да се правят веднага след като тайната се е изповядала, защото после въздействието на собствената ти оценка ще промени правилността на кодирането.

Наследница се усмихна свенливо и кимна с глава.

– Тук, в това помещение – продължи с инструкциите Фартиния – ще си приготвяш храната и ще се храниш. Тук ще посрещаш гости, ако някой реши да се престраши да наруши самотата ти. Но в помещенията на горния етаж, където са тайните и в кулите, друг освен теб няма право да стъпва.

По въпроса за кулите:

Те са вид отдушници. Казах ти вече: Ще ти бъде тежко, защото ще научаваш тайни, които ще те натъжават, ще те възмущават, ще те карат да направиш нещо по въпроса. Някои дори ще те молят за помощ. Нямаш право нито да ги споделяш, нито да показваш белезите по душата си. Дори от Реката не можеш да искаш помощ или съвет. Сама си. И сама ще останеш, докато дойде времето да се стопиш.

Затова са поставили кулите. Когато тайната те натовари толкова, че да не можеш да издържиш, се качваш по стълбите в най-високата, средната кула, и започваш да крещиш. Силно, силно, докато гневът и мъката се уталожат и притихнат. Не се страхувай. Никой няма да те чуе. Фактът е проверен. Ако искаш поплачи си. Само не разказвай!

Лявата кула ще използваш, когато тайната ти донесе приятни изживявания и ти е хубаво след като си я изповядала. Там можеш да танцуваш, да пееш, да се смееш, докато емоциите станат гладки и настроението ти се уравновеси. Само не разказвай!

Дясната кула е за теб самата. Тъй като самотата ти ще е безкрайна, трябва сама да поддържаш равновесието в себе си. За да не забравиш да говориш.Там можеш да разговаряш със себе си за каквото си поискаш, само разбира се да не е свързано с тайните. Има книги за четене. Игри с карти и плочки. Картини. Там има огледала, в които да се оглеждаш, когато пробваш някоя дреха и да виждаш как се променя външността ти с годините. Едно от огледалата е покрито с капак и умее да лекува душевни и телесни рани. Ще ти дава съвети при нужда. Само като се огледаш в него и ще ти става леко.

И белезите от изгорено ще изчезват. Защо от изгорено? Ако някога се опиташ да разкажеш някоя тайна, ще получиш изгаряне по кожата на бузите си, а онзи, комуто се опитваш да я разкажеш, няма да те чува. Това огледало може да се ползва веднъж седмично и трябва да стои затворено през останалите дни, за да обновява силата си…

Забравих да кажа още, че провизиите са в подземния етаж. Там е хладно. Обличай се като слизаш. За всеки месец имаш отделен сандък с всичко необходимо. Когато дойде времето за предаване, ще получиш и нови провизии. Излишно е да казвам, че трябва да си пестелива. Но трябва да се храниш. Защото сили ще ти трябват.

Довечера ще отидем заедно на Реката. Ако Реката те нарече, да знаеш – аз ще изчезна и ти ще бъдеш новата господарка на къщата с кулите, на всички новопристигнали тайни, на ръкавицата за лов и всички дрехи в килера на спалното помещение. Моите тайни ще пазиш до момента на предаване, а твоите можеш да събуждаш, когато решиш да си припомниш някоя, или когато ти се стори, че някоя спи неспокойно. Повторната изповед винаги ги успокоява. Само обозначенията няма да променяш, те трябва да останат същите от момента на първото ти впечатление…

Сега за ключовете: Този, големият е от входната врата. Двата по-малки със същата форма – за приземния склад и килера.

С формата на сърце е от склада на тайните. А трите най-малки с жълтия цвят са за кулите…

Стъмваше се. Фартиния предложи да поскитат малко край скалите, докато стане време за лов.

Реката ги посрещна с тържествено бръщолевене. Вълните ù подскачаха игриво, сякаш някой от дъното ги подгряваше или разбъркваше…

Беше ничието време… Непоискано, необозначено, без индивидуална окраска, без липси, без излишности…

Фартиния свали наметалото си и го подаде на момичето. Наследница го пое мълчаливо, поглеждайки въпросително към Реката.

Шумът на вълните започна да става ромолящ, мелодичен и почти приличаше на старинна песен. После изведнъж звукът изчезна, въпреки че вълните продължаваха да пърхат и люлеещо да преливат тъмно-светлите си талази като някакво нарисувано ехо…

– Наричам те Мединаа – прозвуча ехото от непознат глас с баритонов мъжки тембър. – Медина – наследница на Фартиния, наследница на Сорайда, наследница на Розуелф, наследник на Ангулус, наследник на Омния… И всички те – наследници на Орба…

Медина, поеми Ръкавицата и изпълни мисията си…

Русокосата протегна ръка и взе ръкавицата от ръката на Фартиния, която се усмихна щастливо, прегърна я, после се обърна и тръгна към Реката, навлизайки сред талазите все по-навътре и по-навътре, превръщайки се в малко, проблясващо по вълните пламъче…

После вълните се успокоиха, снижиха се и с лениво поклащане се поклониха към скалата… Ничието време беше към края си…

 

———————————————————————————————–

* Още от същата авторка вж. тук, тук, тук, тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.