Home » Авторски страници, литература

Покорителят на Железния вол

2016.08.16 Няма коментари
Spread the love
Снимка: atil.blog.bg

Илюстрация: atil.blog.bg

Сега, след толкова много години, обърна ли се назад към детството си, неизменно виждам двата вола Чакър и Чапраз, водени от Емин ага.

Чакър имаше бяло на челото си, затова му викаха и така. Чапраз беше малко опак. Вървеше леко на една страна и клатеше глава. Бяха огромни. Толкова огромни…

В детския си свят, там в Делиормана, не можех да си представя, че може да има нещо по-голямо от тях.

Чакър и Чапраз бяха великаните от детството ми. Великани, които ако ги нямаше, едва ли щях да имам и детство.

Понякога си мисля, че още са някъде там и го пазят… Пазят го от посегателставата на възрастните, за да не нагазят по свещените му пътеки, ръсейки смрад и отврат наоколо. Да, Чакмак и Чапраз са там и пазят… Сигурен съм в това. Няма как да е иначе… Не може да не пазят… Те не биха предали детството ми никога. Не и те…

Появаше се Емин ага с волската талига и веднага наставаше смут в махалата. Забравили игри и веселия, хуквахме всички и се накачулвахме на талигата. Чакър и Чапраз крачеха гордо и сякаш не им пукаше колко дечурлига ще се качат. Бяха толкова силни. Нямаше да нарушат походката си, дори ако всички деца на света успееха по някакъв начин да се поберат в талигата. Крачеха Чакър и Чапраз из селото, а ние се друсахме горди по прашния и неравен калдъръм на детството.

Така стигахме до кметството. Тогава винаги се появяваше кметът Кирчо на прозореца и се провикваше:

– Емин ага, колко пъти да ти казвам? В талигата деца – не…

– Талигата деса не – изричаше Емин ага, намигвайки към нас.

Скачахме един по един и хуквахме на -пред. Стигахме дотам, където Кирчо не ни виждаше и зачаквахме.

– Чу ли, Емин ага? В талигата деца не… – провикваше се отново Кирчо, размахвайки пръст от прозореца на кметството.

– Талигата деса не – отговаряше му и Емин ага, махайки с каскет и пришпорваше воловете.

После, веднага като стигнеше до нас, отново скачахме на талигата. Емин ага сякаш не ни забелязваше. Караше си воловете, седнал в талигата, и като че ли не виждаше никога какво става зад него. И така до края на селото. После някои се прибираха пеша, а други оставаха да го чакат. Връщаше се след време Емин ага, а талигата натоварена с чували, едвам се движи. Скърца цялата, а двата вола вървят и пърхат. Накачулвахме се отново върху чувалите и водачът на воловете отново не ни забелязваше.

Преди да влезем в селото спираше воловете и слизаше от талигата. Изкарваше един дебел синджир и завързваше здраво едното колело, за да не се върти по надолнището.

– Еха, удари спирачката – хилехме се ние.

И така до кметството.

Отново се появяваше Кирчо на прозореца. Сякаш си нямаше друга работа и винаги висеше там, за да дебне Емин ага, да види дали отново ще качи деца в талигата.

– Емин ага, ама ти май не разбираш от дума – провикваше се отново. – Сто пъти съм ти казвал… В талигата деца – не.

– Талигата деса не – изричаше, отново намигвайки към нас, Емин ага и ние хуквахме към училището за да го чакаме там.

Не знам, но тази игра с Емин ага и Кирчо продължи сигурно сто години и не омръзна на никого. Най-активни бяхме двамата с братовчед ми. Ние бяхме любимци на Емин ага, а двата вола бяха нашите великани.

Заставахме на пътя с наскубана трева и начупени клонки, и зачаквахме талигата. Скоро пристигаше и тя. Емин ага си запалваше цигара, а ние през това време хранехме воловете. Посягаха те към тревата и имаше някаква магия в това да гледаме как тя изчезва в огромната им паст. Гледах ги дълго в очите. И досега не съм срещал по-нежни очи. Ще си хапнат воловете, ще си починат. Накрая винаги изкарваха дългите си езици и ме облизваха с благодарност по челото.

Обичта ми към двата вола не изчезна, дори когато Чапраз ме закачи на рога си и ме запрати над сайванта. Не му се разсърдих. Просто тогава получих урок, че не трябва да се доближавам до животно, когато се храни. Светът се преобърна и аз изведнъж се озовах на покрива на сайванта.

– Легни на покрива… Не се изправяй. Стой така! – крещеше Емин ага, докато търсеше стълба.

После ме свали, но не ми се скара. Само ме огледа дали нямам някъде ударено и дълго ме прегръща. Беше се уплашил повече от мен. Целият трепереше.

Вечерта сънувах Чакър и Чапраз. Сънувах ги много нощи подред. Бдяха над съня ми…

Докато…

Застанахме един ден пак с братовчед ми, но Емин ага и воловете не се появиха. Наскубахме още трева, докато чакахме, и стана цяла купчина, но те така и не идваха.

– Ще изсъхне тревата – притесни се братовчед ми.

– Нищо… Те ще я изядат и увяхнала – успокох го аз като по-голям.

Стана обяд, а воловете все така ги нямаше.

– Докарали Железен вол – чухме по едно време  баба да говори с комшийката. – Щели да заколят Чакър и Чапраз…

Хукнахме към обора… Тичахме със сетни сили. Аз напред, а братовчед ми след мен. Влязохме вътре… Чакър и Чапраз ги нямаше… Емин ага беше седнал на ахъра и плачеше.

– Няма ги вече… – проплака с нова сила, като ни видя. – Чакър и Чапраз…

Плакахме дълго и ние с него. После си тръгнахме. Изведнъж видяхме кожите на Чакър и Чапраз… Стояха прострени на земята. Бяха огромни… Виждаше се и бялото на челото на Чакър.

Тогава за пръв път изпитах гняв… омраза… ненавист.., злоба… отвращение… Усетих какво е мъст… Толкова силна, че да унищожи за един миг само целия свят, стига да можех… Заради Чакър и Чапраз. Но имах само две малки детски ръчички… Сигурно затова Всевишният не дава мощ в ръцете на такова същество, изпълнено с всички тези чувства…

Слязохме в селото и тогава изведнъж се появи Железният вол. Целият беше червен. Вървеше и пръцкаше. Умириса цялото село. Как само вонеше след него. Някакъв се беше накачулил отгоре и подскачаше целият от кеф. Хората от селото вървяха след него и крещяха ужасно. В ръцете си носеха плакати и танцуваха. Идеше ми да убия всички. Погледнах Железния вол в очите… В тях нямаше нищо. Бяха мъртви.

Вечерта цялото село се събра на мегдана. Пиха ракия и бира. Пиха и ядоха кюфтета. Ядоха до пръсване. Тогава намразих месото. Довлякоха и оркестър. Някакъв свиреше на кларинет, а един друг блъскаше тъпан. Оня с кларинета беше се зачервил целият. Размахваше го наляво-надясно. Стоях и гледах как тече слюнка от кларинета. После го запуших с ръка, за да спре да се дере, но оня го дръпна и ми се скара. Ядосах се и блъснах кларинета му. Той изтрака по зъбите му и онзи изведнъж ме подгони. Тъпана го блъскаше един дебел. С едната ръка блъскаше, а с другата нагъваше кюфтета. Взимаше по две-три наведнъж и ги напъхваше в устата. Бузите му така бяха се раздули. После пиеше бира. Седнах и почнах да му броя кюфтетата. Когато станаха 17, спряха, за да починат, и продължиха да ядат кюфтета.

Кларинетът и тъпанът ги оставиха до един казан с кюфтета.

– Ха наздраве – развика се дебелакът. – Има и нова кожа за тъпана вече…

Приближих се до тях и изкарах ножчето, дето ми го подари дядо. Тогава осъзнах, че няма по-велико чувство от отмъщението… Мъстта… това е царицата на чувствата. Кара те да се усетиш като Бог… Нарязах му тъпана. Как само хрускаше под острието на ножчето. После взех кларинета и го напълних с кюфтета. Когато спря да поема повече, намерих една пръчка и продължих да тъпча.

– Аре бе, вие няма ли да свирите тази вечер?– развика се някакъв пияница по едно време и онези станаха и отново награбиха инструментите.

Почна да надува кларинета нашият, а няма и звук. Надува, надува, вече ще се пръсне целият. “Леко… да не пръднеш” – мислех си през това време.

Замахна и дебелакът по тъпана и без малко да си счупи коляното.

Тогава настана тишина. Всички стояха като препарирани. Тишината бе последвана от викове и крясъци, и онези двамата хукнаха да ме гонят.

Побягнах и изведнъж се появи тати отнякъде. Грабна ме от земята и после ме остави зад себе си.

– На мъже ли се правите? Дете ще гоните… – изкрещя. Беше подивял.

С един удар свали кларинетиста на земята. Краката му увиснаха във въздуха и после се строполи по гръб. След това метна и тъпана.

Скоро целият площад почна да се бие. Беше най-големият бой в историята на селото. Биха се дори бабите. Навсякъде полетяха бирени шишета. Казаните с кюфтета се преобърнаха, а самите те се превърнаха в гранати, свистящи във въздуха.

Железният вол стоеше гордо в края на площада. Пристъпих към него. Още не бях свършил. Напълних цялото му пръцкало с кал. Пое сигурно един тон, но кал поне имаше в излишък в Делиормана.

На сутринта цялото село се събуди с превръзки. Кой беше с превързана глава, кой с ръка, кой с крак. Превръзки носеха дори и бабите. Куцукаха с патериците, приличайки не на себе си, а на ранени в бой партизани, и гледаха лошо.

Пристъпи и оня, дето подскачаше върху Железния вол. Главата му беше превързана. Качи се отгоре, дърпа и натиска някакви ръчки, но волът не пръцна. Само поемаше дълбоко въздух и после кашляше, ама издълбоко, като оня дядо, дето му викахме Комина – живееше в горната махала и дърпаше по цял ден махорка. После подскачащият слезе от Железния вол и се засуети около него. Слизаше и се качваше отново и отново, но по никакъв начин не можеше да го накара да пръцне.

Скоро се събра цялото село и почнаха да цъкат с език и да клатят глави. Цъкнат с език и поклатят глава, и после изведнъж се хванат за нея и промълвят – Ох…

– Дали ще пръцне? – чудеше се братовчед ми.

– Уж вол… уж железен, а се задави от малко кал – отвръщах му аз. – Ако бяха Чакър и Чапраз… Помниш ли как минаваха през калта? Цялата талига беше в кал, но те не спираха и дърпаха… Калта стигаше до ушите им, но те продължаваха…

Не мина много време и се появи и Кирчо.

– Ще ви пратя всички в Белене, некадърници – крещеше, целият зачервен. – Та нов трактор е това… Какво му направихте?
Но колкото и да вика, Железния вол не пръцна.

На следващия ден се довлякоха едни от Шумен, накачулени на друг железен вол. Само че той беше зелен и не подскачаше толкова много като нашия. Цял ден се въртяха около Железния вол. После го закачиха на техния вол и дълго го разхождаха из село, уж да тръгне. Но оня запираше крака и не щеше, и не щеше. Накрая се отказаха, качиха се на техния вол и се върнаха в града.

– Дойдоха като аслани, а си тръгнаха насрани – каза кашляйки Комина, дето жулеше по цял ден махорка.

На сутринта онези от Шумен се довлякоха пак. Хванаха Железния вол и му разпориха целия корем. Изкараха червата му и ги наредиха на пътя. Мъчиха се цял ден, но кой знае какъв ефект сякаш нямаше.

Стана вечер, оставиха черволяците така изкарани и се събраха в кръчмата да пият.

Пристъпих в тъмнината и си напълних джоба с вътрешностите на Железния вол. Взех няколко и в ръка. Хвърлих ги в реката. Там, където хвърлиха и червата на Чакър и Чапраз.

Много дни още се мъчиха асланите. През деня се ровеха из корема на Железния вол, а вечер пиеха като не видели. Всеки следващ ден се ровиха все по-упорито в корема на вола, а всяка следващата вечер пиеха все повече в кръчмата. Седях по цял ден и ги гледах. Без това нямаше какво друго да правя. В тъмнината на нощта отново си пълнех джобовете и ги изпразвах в реката.

– Некадърници… Пияници… – крещеше Кирчо всеки ден. Как не умря от яд, не знам.

Накрая седнаха всички около Железния вол и заплакаха. Плакаха с дни. Да плачат… Аз как плаках?

Една сутрин се събудих, а Железният вол го нямаше.

– Качиха го на камиона и го закараха – информира ме братовчед ми, който винаги ставаше по-рано от мен.

Закараха Железния вол и вече всички мъкнеха чувалите на гръб. Мъкнеха и пъшкаха в жегата, и скоро цялото село се изпълни с въздишки по Чакър и Чапраз.

Не мина много време и една сутрин се събудих от познато пръцкане. Бяха домъкнали Железния вол и той отново подскачаше по калдъръма и ръсеше воня. Ядосах се много, но подскачането му не продължи дълго. През нощта се примъкнах и му избодох очите, а хубавите галоши, с които беше обут, нарязах целите с ножчето, дето ми го подари дядо. Железният вол издаде дълга въздишка и се килна на една страна.

На следващия ден отново се събра цялото село и почнаха да цъкат и клатят глава. Накрая нарамиха пак чувалите на гръб и тръгнаха по работата си.

Борбата ми с Железния вол продължи още дълго. Всеки ден му оправяха галошите и очите, но вечерта аз продължавах да ги избождам. Накрая вързаха злите кучета на кооперацията около него, но те ми бяха приятелчета и ние по цял ден си играехме, така че не беше никакъв проблем.

Съвсем скоро из село тръгна мълвата, че вечер, в тъмнината се появявали духовете на Чакър и Чапраз. Някакъв беше ги видял как избождат с рогата си очите на Железния вол. Кълнеше се в гроба на майка си.

Оня отиде да му леят куршум, толкова много беше се уплашил, а на стария пън пред джамията ходжата изпророкува, че който е ял от кюфтетата, скоро ще се срещне с духовете на двата вола. Тогава изведнъж селото се изпълни с хора, отричащи, че са яли от кюфтетата. Излизаше, че дори няма такъв, който да си е вкусал от тях.

– Всички ядохте… Не отричайте – възмущаваше се ходжата. – Ядохте, та чак се посрахте. И ракия пихте… И бира… После се бихте. Скоро ще бъдете наказани… Ще се изправите пред рогата на Чакър и Чапраз… И тогава ще си платите за всичко. За всичко… И няма да остане ненаказан… Всевишният ги изпраща…

След това пророкуване изведнъж улиците на селото се изпразниха. Вече никой не смееше да излезе по тъмното, за да не срещне духовете на двата вола. Старите хора разправяха, че такова нещо селото не помнело от времето, когато някъде в долната махала се настанил караконджул. Тогава улиците били пусти, както сега. Прибираха се вечер и залостваха портите, но неизменно на сутринта се срещаха с белите и поразиите, направени от духовете на двата вола под прикритието на тъмнината. Някъде бяха яли от сеното. На друг бяха бутнали и съборили плета. На трети бяха счупили портите. А съвсем редовно избождаха очите на Железния вол.

В битките с Железния вол имах и поражения. Веднъж мама ме изкъпа с пикнята му.

Понеже волът подскачаше много по калдъръма и оня, дето се накачулваше отгоре му, разправяше, че останал без бъбреци, решиха да му построят специален път. Докараха други железни волове и с тях подравниха калдъръма. После пуснаха втори вол с метални, въртящи се подкови да тъпче чакъла. Цялата земя се тресеше от него. Накрая трети железен вол вървеше и заливаше с нещо черно и лепкаво, миришещо много хубаво. Върви си волът, а аз след него с колелото. Купиха ми го след като обещах повече да не плача по Чакър и Чапраз, но аз тайничко пак си поплаквах. Прибирам се по едно време в къщи, а сестра ми още от вратата почва да крещи:

– Мамо, негър… Батко станал негър.

Излезе мама и директно ме почна с дръжката на метлата за това, че съм се наклепал целия с асфалт. А бях си обул новите къси панталонки… Не ставаха повече за нищо и ги изхвърлиха.

Мама се мъчи много да ме отърве от асфалта, но колкото и да се мъчеше, само усложняваше нещата. Накрая се предаде, седна и заплака. Събраха се бабите от махалата и седнаха и те, да се вайкат и умуват заедно.

– Нафта… Ще стане само с нафта – обади се някакъв, дето редовно се мъчеше с черволяците на Железния вол.

Не щеш ли, точно по това време, с ужасно пръцкане отдолу се зададе Железният вол. Изскочиха бабите на пътя и го спряха. После домъкнаха някаква кофа, поставиха я под вола и го накараха да се изпикае. Награбиха ме бабите и ме съблякоха чисто гол. Изкъпаха ме директно на тротоара, пред цялото село, с пикнята му. Стисках се с две ръце между краката и през цялото време крещях:

– Не искам с пикнята му… Не искам с пикнята на Железния вол…

Но колкото и да крещях, никой не ми обръщаше внимание.

На всичкото отгоре се домъкнаха и момичетата, с които сестра ми играеше по цял ден, и всички в един глас крещяха:

– Негър… Негър… Видяхме му чурката… Чурката…

Никога друг път не съм изпитвал такъв срам. Не можех да го понеса – гол пред всичките баби и момичета на селото, и на всичкото отгоре ме изкъпаха с пикнята на Железния вол. През това време оня си стоеше на пътя и пръцкаше, та се късаше от смях. А кожата ми… Целият станах червен като домат след банята с пикнята му.

Не можах да спя цяла нощ от яд. Беше ми дошло до гуша вече с този Железен вол. Заради него заколиха Чакър и Чапраз. Заради него брах срам, гол пред бабите и момичетата от селото. Не стига това, а ме изкъпаха и с пикня… С пикнята на Железния вол. Повече не можех да търпя. Веднъж завинаги трябваше да си реша проблемите с него. Никога повече нямаше да му позволя да се гаври с мен.

На сутринта се събудих, решен на живот и смърт да си изчистя отношенията с Железния вол. Препасах колана с меча… Сложих си шлема… Награбих щита… И зачаках. Бяха ми ги подарили за Нова Година.

Чаках – и колкото повече чаках, решителността ми ставаше все по-голяма.

Най-накрая Железният вол се появи. Идваше отгоре и така препускаше по новия път. Движеше се много по-бързо от друг път.

– Вървиш към смъртта си… Скоро ще пратя мръсната ти душа в ада – изрекох и изтеглих меча.

Изчаках да се доближи, за да не го подплаша. Когато вече нямаше къде да избяга, изскочих на пътя с вдигнат меч.

– Ела ми… Ели ми страхливецо… – изкрещях.

Очите но оня, дето подскачаше отгоре, изведнъж станаха големи. Станаха по-големи от очите на Чакър и Чапраз, взети заедно. Изправи се прав върху Железния вол, готов за атака. Нададе боен вик… Така крещеше… Мислеше си, че ще ме уплаши…

– Не си познал, подлецо… – изрекох и се подготвих да го съсека с един удар.

Чу се някакъв пронизителен вой. Обувките му вече не се въртяха. Видя ме… Искаше да спре и да избяга. Но вече беше късно… Идваше право към мен. Вдигнах меча, нададох рев и нанесох удара.

Илюстрация: briag.bg

Илюстрация: briag.bg

Чу се страхотен шум… Сякаш едновременно бумтяха десетки небесни гръмотевици. Избяга… Избяга страхливецът… Подлец… Мина на милиметри покрай мен. Мислеше си, че ще се уплаша, но даже не мръднах от мястото си. Мина покрай мен и се удари в оградата… Събори я и продължи надолу по склона. Оня, дето все подскачаше отгоре, подскочи за последно и се претърколи от гърба на Железния вол. Волът полегна на една страна и после се претърколи. Един път… два пъти… Пет пъти… След това, преобръщайки се, продължи надолу. Издаде последен рев и избухна в пламъци. Така си и изгоря подлецът.

Изведнъж стана тихо. Тогава чух писъците на мама и тати.

– Победих го… Сразих го… – крещях и аз с вдигнат меч.

Пръв дойде тати. Взе ме на ръце и ме прегърна силно. Плачеше… После ме подаде на мама и почна да бие оня, дето подскачаше на Железния вол. Как не го уби, не знам. Мама също плачеше. Скоро почнаха да се чуват и други писъци. Отвсякъде хората пищяха и тичаха към нас. Насъбра се цялото село. И всички пищяха.

Железният вол си догоря там.

– А уж бил железен… – повтарях през цялото време.

След няколко дни го натовариха и го закараха нанякъде, и повече не се завърна никога.

Така приключи моята одисея с Железния вол. Победих го. А бях толкова малък.

Още тогава осъзнах, че не се ли предадеш, биеш ли се докрай, като мъж, винаги побеждаваш. И няма сила на света, която да може да те спре. Дори Железният вол се предаде… Та кой може да се изправи срещу Покорителя на Железния вол?

*

Така се бих цял живот, изпълнен с плам, откраднат от душата на онова момченце от Делиормана, без да порасна.

Да, не можах да порасна. Тялото ми порасна, после косата ми почна да побелява, но духът на бедното малко момче не ме напусна.

Затова не можах да си намеря място в талигата – в талигата на живота.

– В талигата деца – не… – изкрещяваше винаги Кирчо или някой друг като него.

Веднага познаваха, че съм дете. Недорасляк някакъв…

Дали не ме чака още някъде там талигата на Емин ага?

*

– Вуйчо, разкажи ми за Чакър и Чапраз – усмихва ми се малката ми племенница.

Седнали сме на терасата в топлата нощ. Звезди не се виждат никъде. Само бетон. И тогава започвам да разказвам. Всички заспиват… Градът, който никога не спи, дори той заспива, а ние си говорим за Чакър и Чапраз. Говорим защото тя иска. И аз искам…

– Вуйчо, какво стана накрая? – пита ме винаги.

– Отлетяха… Една сутрин просто отлетяха…

– Вуйчо, не ме лъжи… Воловете не могат да летят.

– Чакър и Чапраз могат. Там при нас, в Дервиша, има една трева. Нарича се Караконджулска трева. Набрах им от нея. Пораснаха им криле… Бяха огромни. Размахаха ги… Вятърът от крилете им отвя всички, които искаха да им навредят. Извисиха се в небето.

– А защо не ги виждам?

– Защото са там, при нас… В нашето небе. Като дойдеш, ще те заведа в Дервиша. Където живеят караконджулите… А в небето се реят Чакър и Чапраз… И никой не смее да се доближи. Никой, който има лоши помисли в сърцето си… Караконджулите усещат злото и веднага ги разкъсват.

– Знаеш ли, вуйчо? – продължава племенницата ми. – В училище имахме конкурс и аз нарисувах Чакър и Чапраз. Всички ми се смяха. Казаха, че воловете нямали криле. А аз много плаках.

И тогава поглеждам и наистина над бюрото й виждам нарисуваните Чакър и Чапраз. Имат криле и се реят в небето.

– Знаеш ли какво – изричам и я прегръщам. – Това са те. Точно така изглеждаха, като политнаха. Рисунката ти е страхотна.

– Искаш ли да ти я подаря?

– Много… Ще си я закача. И когато ми стане мъчно за тях, ще гледам рисунката ти.

Лягам си и отново сънувам Чакър и Чапраз.

На сутринта поемам, а някакси съм окрилен. Усещам се могъщ. Имам чувството, че мога дори планина да преместя. Че колко му е? Ще нося, ще нося… и ще я преместя.

Ще я преместя… с двата вола до мен.

Поглеждам наляво – Чакър…

Поглеждам надясно – Чапраз…

И кой би ни спрял?

 

Хасан Ефраимов

—————————————————————————————————————————–

Бел.ред.: Разказът е публикуван извън специалната литературна рубрика на Еврочикаго.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.