Home » Авторски страници, литература

Любов в самота

2016.02.13 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Владимир Георгиев

Илюстрация: Shutterstock.com

Илюстрация: Shutterstock.com

.

Още в началото я предупредих, че съм скучен, досаден, самомнителен и зъл самотник.

Исках да го знае, макар че не бях съвсем такъв.

Но самотата се бе врязала в дните ми като автомобил в мантинела, цяла катастрофа всъщност, бе ме обезобразила до такава степен, че смекчаваше в известен смисъл бъдещата ми вина.

Противоестествено и хлъзгаво е да си мислиш, че миналото може да оневини бъдещето, но понякога това е единственият начин да повярваш отново в себе си.

Живеех в общежитие, живеех с хора, но не ми личеше, защото се случваше рядко да разговарям с някого, не правех бели, не давах заеми и не приемах, хранех се само в стола, коремът ме болеше от мазнините, но предпочитах болката пред усещането за зависимост, па макар и тази от парите, нали всеки избира по-малката болка, когато е неизбежна, чувствах се напълно самотен и горд. Че издържах. Съквартирантът ми бе габровец.

– Радо – попитах го веднъж – защо режеш сапуна на три?

– Едната част е за къпане, другата – за миене на ръцете, третата – резерва.

При него всичко бе подредено. Пушеше точно по пет цигари на ден, лягаше си в десет и половина и ставаше в шест, за да отиде първи до тоалетната. Стоеше там точно четиридесет минути. Имаше хемороиди и си слагаше свещи в задника. „Дори и за педераст не ставам“ – казваше. Сигурно е бил прав.

Другият ми съквартирант живееше в едно градче наблизо, пътуваше си често, рядко спеше в общежитието, не можеше да ни понася и двамата. Понякога донасяше бири, но ние с Радо отказвахме да пием, защото мислехме, че също ще трябва да го черпим с нещо. Съревновавахме се по икономичност. В края на краищата бях победен, но не съжалявам за това.

В осем вечерта, когато през зимата в блока купоните бушуваха, музиката съдираше тапетите в стаите, пийналите млади мъже – блузките на момичетата, а през лятото комарите влизаха под строй през отворените прозорци, зъбите им тракаха по-силно от тези на хлебарките, колегите пиеха течности със странен цвят в барчето отсреща, а колежките забравяха да си слагат сутиени и орязваха роклите си до пъпа, точно тогава аз вземах учебниците и отивах в читалнята. Тя беше на осми етаж и винаги бе празна. Пусках луминисцентните лампи, те леко зажужаваха и понякога чувах дишането им, затварях плътно прозорците, за да не чувам друг шум, и четях. Погледът ми препускаше из думите, понякога се спъваше в тях, аз си мислех, че това са единствените думи, които си струва да знаеш и които трябва да преодоляваш, правех справки в речници, за да съм сигурен, че разбирам всичко, после отново препусках като кон без ездач – докато не бе заболеше главата.

Приятно ми беше да чувам как последните автобуси избръмчаваха на спирката, която беше наблизо, чувах бавното им и уморено пърпорене, прибираха се за гараж, светлините им гаснеха в тъмното, притихваха, шофьорите слизаха бавно, запалките им блясваха в мрака и докато се отдалечаваха, цигарите им се движеха като светулки, шаваха насам-натам и сякаш се опитваха да намерят нещо.

Казвах си: „Тези шофьори днес са работили втора смяна. А аз работих и първа. Ще работя и трета.“ Сядах отново. После ми се приспиваше. И волните жребци, дори и без ездач, се уморяват.

Сънят ми обаче не беше спокоен. Никому нищо не бях сторил, тогава дори мислех, че и на себе си не правя нищо лошо, затова безпокойството не беше обяснимо, умората – също.

Радо ми казваше: „Ти може и да успееш да постигнеш нещо, но не бих ти завидял. С толкова труд – то през носа ще ти излезе.“

Бил е сигурно прав, но колчем казваше това, хукваше до тоалетната, там стенеше, хемороидите го боляха и на мен ми се струваше, че неговият пък мързел му излиза насилствено през задника. Стискаше се със спестовна цел вероятно.

И изведнъж се появи Милена.

Не стана изведнъж, а постепенно. Опознавах я така, както оперативен работник изучава компютър – със страх, недоверие, мнителност и с леко превъзходство, защото подозирах, не, бях напълно убеден, че тя не би издържала на моя начин на живот. Милена изобщо нямаше претенции, тя беше различна и не се срамуваше от това, искаше, непрекъснато искаше да е щастлива (как можех да й обясня, че нямам достатъчно пари да купя цяло щастие?) и това личеше дори по тъжните й очи, които все се мъчеха да пробляскват като жаравата на огън, едва ли биха могли да блестят вече по друг начин, защото тя ми разказа веднъж за разделите си, от които на човек му идва да се пръсне от смях или от рев, което е едно и също, да реве, докато очите му не станат на въгленчета, като нейните.

Зарекох се да направя от тях факли.

Естествено не успях. Бях й обещал да отида в квартирата й точно в седем часа вечерта, като никога хазаите ги нямаше, бе зима, имаше сняг, тя живееше далече, автобусът спря, защото му се спука гума, закъснях с малко повече от половин час, бързах, почти тичах към блока й и в този момент угасна токът в целия квартал, опипвах стените по стълбището, не бях сигурен, че съм улучил входа, спъвах се, но намерих вратата на апартамента, слава Богу не беше заключена, влязох, в кухнята гореше свещ, Милена седеше до свещта и плачеше, плачеше силно, по лицето й играеха сенки, на масата имаше кафе, вече изстинало. „Добър вечер, Милено“ – казах зад нея, страхувах се да я докосна, за да не я изплаша. Тя се стресна, рипна от стола, масата се разклати и част от кафето се изля върху мушамата. Продължих: „Извинявай, че закъснях, но…“ – „Нищо, нищо, не се безпокой…“ – тя се опитваше да скрие сълзите си, искаше тъмнината да ги заличи, но изведнъж се хвърли на врата ми и отново се разрида: „Толкова се страхувах, че няма да дойдеш… А аз ти приготвих кафе и вечеря. Гладен ли си?“

Докато бършех с опакото на пръстите си миглите й, после ги целувах, за да попия влагата в тях, те потреперваха в устните ми, докато после вечерях, разбрах какво значи да си влюбен. То е по-хубаво дори от самотата и е съвсем близо до лудостта. Искаше ми се тази нощ да не свършва никога и никога да не пускат електричеството. Как вярно се намира посоката в мрака, когато знаеш накъде си тръгнал, нали?

Живяхме заедно почти две години в две различни квартири с хазаи, квартирите бяха различни, но хазаите еднакви. Когато намерихме втората, Милена ме попита: „Нали щяхме да живеем в квартира без хазаи?“. Отговорих й, че не всички хора са лоши и че тук сигурно ще ни е по-добре.

Сега ако някой ми каже, че не всички хора са лоши, ще му изкрещя, че не познава доброто, че е зевзек с отвратително чувство за хумор или наивник в по-добрия случай. Да си въобразя, че хората са по-добри от мен или поне също толкова добри, бе най-капиновата ми грешка – капинова, защото любовта по онова време оцветяваше глупостта ми и ми се струваше, че тази емоционална смесица има точно черно-червен цвят. Като ухилена кобра. Не е ли това цветът на самоунижението? Та аз дори не съм добър, как може някой да е по-добър от мен?

Да, Милена ми втълпи тази грешка, жените често ни карат да грешим, за да ставаме по-добри. Обичаше да казва: „Всеки човек е добър, докато не докаже обратното.“ Е как пък все на обратни попадаме? Започнах да си мисля като нея и това ме промени ужасно, страдах, когато съседката отдолу ме будеше в полунощ, бе облечена в бяла нощница, дълга, на сини пеперудки или зайчета, не помня вече, косата й – разрошена, очите – вързани на фльонга, със свирепо изражение, крещеше, че съм тропал, тя бе лунатичка, разведена с мъжа и с младостта си; страдах, вместо и аз да крещя, когато хазайката идваше всяка сутрин, носейки на гърба си цяла торба от разноцветни парцали, кърпени с канап, тя наричаше тази торба рокля, никога не се разделяше с нея, нахлуваше в стаята ни и проверяваше правилно ли сме сгънали бельото и чаршафите, добре ли сме оправили дивана.

„Всеки човек е добър, докато не докаже обратното.“ Ако светът чакаше тези доказателства, нямаше непрекъснато да воюва. А и какво е да си добър? Да страдаш ли? Или е достатъчно да страдаш за другите, надявайки се, че и те ще сторят същото за теб? Тъпо е. Няма свят, в който някои да не си въобразяват, че са негови хазаи.

Милена не можеше да разбере, че бях изковал от самотата си броня, през която и най-добрият не можеше да влезе.

Но тя успя някак. Само тя.
Това й струваше много.

На мен също. Защото загубих бронята си. Как сега ще воювам в общество, което насила те вкарва в битките си?

Затова не вярвах на очите си, когато виждах в огледалото лицето си разплакано, устните подути, очите – зачервени като гребен на петел, всъщност аз си бях жив петел, на когото са отнели правото да носи шпори и му е останал само гребенът. Разжалван петел. За смях на кокошките.

Пазарчето беше наблизо, тя искаше винаги да идвам с нея, когато пазаруваше, купувахме марули и зеле, картофи, ориз, масло и магданоз, Милена обичаше да готви и го правеше отлично, но стаята бе малка, блъскахме се вътре, прескачахме се, въздух не ни достигаше, от забележките на хазайката той ставаше все по-малко, аз не бях свикнал да ми правят забележки за дреболии, защото живеех сам в себе си и не безпокоях никого, не причинявах никому нищо и не знаех как да реагирам. Започнах да вдигам скандали за дреболии, но не на хазайката, нито на съседката; после отивах на работа, за да откупя със спечелените пари вината за несправедливостта си. Непрекъснато се чувствах потиснат.

Но аз не можех другояче.

„Недей, Милено, недей да плачеш – казвах й, когато тя се свличаше на пода, молеше ме да не я обиждам, сълзите й режеха ръцете ми и следите образуваха розови парещи черти – много те моля.“ Още тогава, в същата тези секунда мисълта ми отиваше другаде, диреше спасение там, където ще намеря начин да й се извиня, да я направя по-весела, да разбере, че я обичам, че грубиянинът не съм аз, а онзи, съквартирантът на Радо от общежитието, злият самотник, мислех си, че трябва да й купя дънки, защото нямаше, и слънчеви очила, от тези модерните, дето горната част от рамката им е метална, а долната – пластмасова, двайсет и четири долара струват, ще трябва да се опитам да намеря тези пари по-скоро, тя ще се зарадва, ще се изненада много…

Докато умувах върху това, тя плачеше и трябва да съм бил сляп, щом не съм виждал, че бавно охладнява към мен.

Исках да направя от очите й факли, а угасих и жаравата в тях.

И ето сега съм отново в общежитието, то такова нещо като общежитие не съществува, но нали така му викат, тук нещата са се променили малко, към зле, пак имам съквартирант, вечер чувам как последните автобуси ръмжат по шосето, но вече не чета, а лежа в леглото и не мога да заспя. Нещо го няма в мене.

Милена.

А може би самотата.

Тежко е, защото загубих и двете.

.

—————————————————————————————————————————-

* Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.