Всичко от литература

литература

• Силната жена

  Автори: Таня Мезева, Таня Илиева*

  

  .

  За силната жена не се говори.
  Тя смела е, дори да е сама.
  Не хленчи, не измисля апострофи.
  Усмихната е, приливна вълна.

  Не моли и не проси милостиня,
  сама на свойта участ господар.
  За всяка във душата си пустиня,
  тя мъдра е и ще намери цяр.

  Трохите не събира от трапези.
  Не се превръща в безгръбначен роб.
  Сълзите си издайници не мрази,
  но пази ги за любовта, до гроб.

  Обича със сърце, душа и тяло,
  изгаря в клада от безброй мечти.
  След всеки край усмихнато начало,
  със разума си тя ще сътвори.

  В жаравата пристъпва със достойнство,
  по нестинарски гони злочестта.
  В косите вплела огън, чар и тайнство,
  тя битките печели на честта.

  За силната жена не се говори…
  Пред силата й просто се мълчи.
  В живота си тя никого не моли,
  със реверанс ти път й направи!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Таня (Татяна) Илиева е родена във Видин, но израстна сред невероятната природа и скалите на Белоградчик. От 2000 г. живее на остров Кипър, където и започва да пише стихове. Автор е на повече от 1000 стихотворения, част от които влизат в стихосбирката й „От душа за душата“, издадена през 2012 г. Публикува от години в литературният сайт „Стихове. Бг“. Другата й страст е иконописта.

  Що се отнася до другата авторка на публикуваното тук стихотворение, Таня Мезева, тя вече бе представена на нашите читатели. Още творби на Таня Мезева могат да се видят тук и тук.

  .

• Реквием за певеца на Чако

  

  Марио Несторов (Mario Nestoroff) e роден на 21 август 1936 г. в гр. Лас Бреняс, провинция Чако, Аржентина. Родителите му са от български произход. Начално образование получава в Национално училище № 77 в Лас Бреняс. През 1950 г. постъпва в историческата гимназия „Хусто Хосе де Уркиса”, в гр. Консепсион дел Уругвай, провинция Ентре Риос. През 1954 г. стихотворението му „Като капка сън” печели първа награда в литературния конкурс, организиран от гимназията. През 1955 г. се установява в Буенос Айрес, където следва право, но не завършва следването си. В Националния литературен конкурс за 1960 г., организиран от столичния всекидневник „Кларин”, стихотворението му „Песен за Чако” печели първа награда. Член на журито, присъдило наградата на Несторов, е Хорхе Луис Борхес, заедно с Енрике Ларета, Фермин Естрела Гутиерес, Рикардо Молинари и Лисардо Сия. След конкурса Марио сътрудничи известно време на ежедневника. После се връща в Чако, където работи в общините Сан Бернардо и Саенс Пеня, и във вестник „Ел Територио“, където печата отделни свои творби.

  През 1964 г. Марио Несторов посещава България. Живее в София и води университетски курсове. Връща се в Аржентина през 1966 г., продължавайки активно да твори. Някои от стиховете, създадени спонтанно в аржентинските барове, са писани на салфетки и за жалост – изгубени. Сред най-известните му произведения са „Песен за Чако“, „Мъжът от бара“, „Песен за Раул Бернери“, „Градът на слънцето“, „Песен за моя беден квартал“, „Песен за Саенс Пеня“, „Идио“, „Песен за Лас Бреняс“, „Поема за едно сбогуване“. И спонтанно авторът получава обществено признание, с уважение е наричан „Певецът на Чако“. Приживе той не издава книга. Много по-късно част от литературното му наследство е събрано в книга от аржентинеца Рубен Долоса.

  На 21 август 1980 г., когато навършва 44 години, Несторов неочаквано умира. Погребан е в Сан Бернардо, а година по-късно тленните му останки са пренесени в Лас Бреняс, където винаги е желал да почива след смъртта си. В Аржентина са издигнати паметници на поета, а у нас негова паметна плоча е поставена на сградата на фондация „Помогни на нуждаещите се“ в Пловдив. Гражданска асоциация „Българите в Аржентина“ – Буенос Айрес с председател Аксиния Иванова подготвя филм за живота и творчеството на Марио Несторов.

  .

  По материали от аржентинския печат и интернет,

  Георги Н. Николов

   –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  ПЕСЕН ЗА ЛАС БРЕНЯС

  Основаха те една нощ, под светлината на газена лампа.
  Тъмнееше гората, гъсталак от дъбове и сенки.
  Мъжете, всички до един, бяха взрени в зората.
  Основаха те без месеци, без дати, без часове.
  Беше една нощ, казвам ви, в която всички щурци
  в полето подемаха гуляй след гуляй.
  Беше нещо без речи, без думи, без химн.
  Нещо на хора, които винаги са били безмълвни.
  Лас Бреняс, родино моя, спомням си за теб в бъдното
  с твоите обикновени хора, дърветата ти, улиците
  и си мисля колко е хубаво, ако има душа,
  тя да остане да живее по твоите улици.
  Лас Бреняс, майко моя, малка страна на съня.
  Любима, разпридаща светлината на химерите ми.
  Пея и полудявам, оплаквам те и се обновявам.
  Градчето, в което искам да ме покрие пръстта.

  .

  ПИШЕЩАТА МАШИНА

  Сглобка от пейзажа на гостната и нищо друго,
  старата пишеща машина остава незабележима.
  Милосърдна патина от прах я награждава
  с отличията на меланхолията и забравата.
  Машината войнствена и стоическа
  да можеше
  колко неща би казала
  относно например космоса и мравката.
  Ала немее, притихнала
  като заспала, люлеейки
  в бебешка люлка вълшебни приказки,
  любовни писма никога ненаписани
  и даже от някаква философия трошица.
  В случай, че се пробуди
  под равния повей на умиращия следобед,
  бих й подшушнал, отсъстваща любима, да ти каже,
  че старата ми болка е като линията на хоризонта.

  .

  КАТО КАПКА СЪН

  В тази нощ съм самотен като душата ти
  склонен над тъй чистата благост на любовта ти.
  Сред жасмини си те спомням в тишината
  на миниатюрната крехкост на градината ти в цвят.
  Ти беше в бриза. В кротките следобеди
  улиците бяха щастливи под твоите стъпки.
  Като те съглеждаха, скалите заоблачаваха чела,
  гаснеха въжделенията, следобедът бе прегръдка.
  Вятърът, все същият вятър прекосяваше червените
  очертания на следобеда, тихите лезвия.
  Вятърът някогашен рисуваше в очите ти
  блаженствата на градчето, прости и честни.
  И в тази благост, в тишината на скръбта ми,
  на съня по обратните стъпки, в покоя някогашен
  скланям пред хоризонта ти носталгичната си болка
  и ти казвам тъй тихо за любовта си почти забравена.
  „Ако ехото на гласа ми би заглушило думите,
  нанасяйки рани на забравата. Ако ти сега
  тъжно се усмихнеше, по-добре да не отваряш
  болката ми стара”.

  .

  ПЕСЕН ЗА ЧАКО

  Небе в памучно поле – и небе,
  небе в прохладното небе на моя Чако.
  Светлината на северняка, която разтърсва
  необятните гъсталаци на дъбовата гора.
  Палещо слънце, осветяващо нашите кости,
  пристягащо ни със сенки към пръстта.
  Луната, разхлаждаща заспалите села,
  окичваща на изток короните на палмите.
  Земя на пуми, на отровните ярара и елени,
  от бездната на времето индианецът тоба
  прокарва тесни бродове през планините,
  осява речните ръкави със своите пироги.
  Това е моята земя, тук се оре и пее.
  Това е моят Чако, ширнало се памучно поле
  под следобедния вятър, който го развява
  като звънко плющяща бяла кърпа.
  Това е земята ми, където човек е безмълвен
  и фатализмът ръфа своите вътрешности,
  в небето се разиграва драма на прелетни
  скакалци, смрачаващи обработените земи.
  Земя на традиции, на горчиво мате,
  на телешко печено и сладко-горчиви танци,
  земята на гаучоси, където се обсъждат
  въпроси под блясъка на ножове.
  Прекосявайки села и градчета,
  покоят се процежда дълбоко в нас.
  Блаженство извира от хората,
  нещата излъчват простота.
  Племето тоба владееше тази земя
  когато слънцето бе слънце, планината
  планина. Още има следи от биваци
  като сън убягнал на нощта.
  Индианецо с тъмно лице и тъжни очи,
  вкоренен в горите на тази земя,
  нека дам име на болката ти, братко,
  листо от дървото на мъртва раса.
  Това дължа на Севера на моята страна,
  земя, открита под лъчите на прогреса,
  запътена да срещне древен повик,
  запътена да срещне новата си участ.
  Земята вика ни, привързва.
  Тя – вечното затворено сърце.
  Потеглил хиляди пъти, завръщаш се хиляди още.
  Душата ни направена е от завръщания.
  Бедната ми песен нека стигне планините
  и нежността ми върхарите на дъбовете,
  далеч като тъжно дете
  нося в душата небето на Чако.

  .

  ОДА ЗА ПЪРВИЧНОТО МАТЕ

  І

  Кой те посади на лицето на земята
  мате, трева мате, златен прах.
  Присъствието ти в кръвта понякога донася
  катастрофални чернодробни разстройства
  с мъртвешка бледност и среднощни линейки.
  Твоето отсъствие също най-малкото подсеща
  за себе си с кошмара на главоболията.
  Кой те посади на лицето на земята
  и защо трябваше аз да съм предопределеният
  да те възпява с речника на патологията
  аз, дето те обичам толкова.
  Веднъж
  под съзвездия на други раси
  и аз станах плячка на фаталното ти въздействие.
  Далече бе небето на юга на Южна Америка.
  И ти ми липсваше, първичен братко,
  изумруден прашец от тропическия лес.
  И нещо ме болеше, сънищно, нематериално.
  Напразно се лутаха психиатрите
  на черешата и снеговете.
  Минаха месеци, минаха години
  без мъничко трева под лъчите на душата.

  ІІ

  Накладете изконния огън от дънери
  друго не си струва труда.
  Ще си приготвя, ако позволите, моя чай в нощта.
  Всичко да е прецизно, калибрирано
  като виола
  като константите на роза
  друго не си струва труда.
  Ще си приготвя мате, но нека бъда
  надничарят, надзирателят, изплющяването на бича.
  Аз ще избера чайника, водата, матето
  тревата и тръбичката за пиене.
  Не съсипвайте мерките
  пропорциите, температурите.
  Предлагам аз да го направя, другари.
  Днес душата ми е добре темперирана.
  (Това е тайната.)
  Пулсът – в ред.
  (Това е магията и загадката.)
  И докато миг дели планетата
  от нервен срив
  ще приготвям спокойно мате в бездейната нощ.
  И ако е рекъл Господ, тъй да ни завари слънцето
  утре.

  .

  СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЕДНО СБОГУВАНЕ

  Когато умра,
  когато сърцето ми стане на птица
  оттатък едно море без сънища,
  ще дойде луната насред полето открито
  да ми надене кръстчето на скръбта си.
  Когато заспя,
  щом в хризантема се окръгли сърцето ми,
  ще дойдат щурците под небето измито
  със своята изнурена струнна музика.
  Когато замлъкна,
  на старата болка спусна котвата
  в лазурния залив, впил се в душата,
  ще дойдат лястовиците на лятото
  може би със своето на добър час.
  Когато забравя,
  щом кръвта измори се да бие,
  през един октомври тъмновиолетов,
  ще дойде вятърът следобеден
  с песен, която вече няма да ме разбуди.
  Когато си тръгна,
  когато очите ти кажат
  прозирното сбогом, безболезнено вече,
  от друго небе, ясно и сияйно,
  ще те погледна с новия си поглед.

   

  Превод от испански: Владимир Сабоурин

  .
  

• Когато синовете пораснат

  

  .

  Когато синовете пораснат
  и тайничко станат мъже,
  обаждат се плахо и казват:
  „Маме, не чакай днес твойто хлапе!“

  И тъжно се свива сърцето,
  проблясват в очите сълзи,
  пропити със майчина ревност.
  Контролът ненужно боли.

  Къде е момчето, което,
  до вчера държеше в ръце?
  Май днеска е яхнал крилете
  и литнал към свойто небе.

  Отлитай, детето ми, нищо,
  че мъката в мене расте.
  Тя, майката, тъй е орисана,
  гнездо да изгражда, но и път да даде!

   

  Таня Мезева

  –––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Приказка за един бял лист

   

  „От тук до края на света,
  всъщност няма никакво разстояние.“

  (Из “Лумнали огньове“)

  „…За няколко месеца, сестричке, само за няколко – представяш ли си? Запалили се седем души, и то на различни места – ДО СМЪРТ! Тая окаяна земя…
  Божичко, как ли са викали, как ли са крещели като са лумнали пламъците! От болка и ужас – да ги спасят! До обезумяване…“

  (Из писмото на една българка до близките в чужбина)

  

  Обсъждането на книгата отдавна бе приключило, хората си тръгваха. Бавно и колебливо, сякаш не искаха да напуснат това място, чуждо и студено само преди два часа.

  Отвън мракът се надвесваше стремително над града, като че ли искаше да го погълне завинаги.

  Тогава го забелязах. Наближаваше редът му за автограф. Седях, както винаги угрижен, на дългата маса отпред, застлана открай до край с твърда червена покривка, червена като кръвта. Какво да напиша в книгите на репресираните – тези старци, безкрайно мъчени в миналото, които сега смирено и търпеливо чакаха зад масата?

  Заедно с тях чакаше, обгърнал ги плътно отвсякъде – с оная страст, с която прегръщаш любима жена от страх да не я загубиш – и целият им живот. Както преди, така и сега. Арестите тогава – за това, че си „мислил“ или „мислила“ да бягаш през границата – килиите, безкрайните разпити, изнасилванията, „кръщаването“ с ледена вода „в името на народа“, пребиването с маркучи, понякога до смърт… И едновременно с призрака на оня ужас – убийствената немотия, самотата днес.

  Винаги ми е било крайно неловко да надписвам книгите си. Като че ли чувам някакъв глас: „Кой си ти и какво право имаш да надписваш книги – на когото и да било? Можеш ли да проникнеш и на сантиметър в страданието на другия?“. В такива моменти имам чувството, че съм седнал само по долно бельо пред хората, а те ме гледат очаквателно.

  Мракът бе опасъл вече залата.

  Докато събирах кураж, се сетих за писмото на един читател: „Стиховете в тази книга парят, защото в тях горят душите ни.“ (Може би читателят е свръхчувствителен, но ми се ще да вярвам, че ги е усетил точно така.)

  Тогава видях онзи човек. Сравнително млад, на Христовата възраст – не повече от 33-34 годишен. Среден на ръст, по-скоро нисък, облечен съвсем скромно, чисто. Стои смутен зад червената маса, едва ли не виновно – като че ли ще го съдят невидими съдии – и… държи лист хартия в ръцете си, един бял лист.

  – Моля Ви… Напишете тук името си и датата. Моля! – и ми подава празния лист.

  Погледнах го внимателно. Той наведе плахо очи, объркан. И пак ми подава листа. Помислих си: „Еcce homo! (Ето го Човекът!). Стои разголен пред мен и… носи душата в ръцете си.“

  – Но защо на този лист? – попитах аз в глупостта си. – Дайте си книгата, ще Ви се подпиша, разбира се. Радвам се, че обичате стихове.

  – Не – с един тих глас – нищо не разбирам от поезия. Това е друго, това е за нас.

  Не се реших да го питам кои са тези „нас“. Беше твърде млад, за да е пострадал от Миналото. После си спомних думите на Уилям Фокнър: „Миналото не е никога мъртво. Миналото дори не е минало“.

  Тъкмо си мислех кои от книгите си да му препоръчам, когато… разбрах!

  – А-аз – заекна той, изчервен – ще дойда някой друг път… и тогава ш-ше си я купя. И другите две – в-всичко ще купя!

  Кимнах мълчаливо, почти съучастнически. Бръкнах под масата и извадих от личния си резерв две от книгите. Предложих му сам да си избере страниците, на които да се подпиша. Той отговори, още по-смутен, че нямало значение. Важното било да поставя подписа си и датата, непременно.

  Така и не разбрах защо „непременно“.

  Не настоях повече. Надписах книгите на една от първите им страници, не помня точно къде. Бях изцяло погълнат от изражението на лицето му и от ръцете, тези малко едри за ръста му ръце на физически работник, с една особена изящност в пръстите. Нещо в него ме караше да потръпвам. Понякога, изправени внезапно пред някоя голяма истина, която не разбираме, мълчим – изтръпнали.

  Написах: „С уважение и признателност…“ – и сложих датата. После добавих: „С голяма признателност!“

  Странно, забравих да го питам за името! Чак след време се сетих, когато вече го нямаше. А и той не каза нищо. Пое бавно, почти тържествено двете книги, погледна някъде нагоре, после се поклони замислен и ги понесе, заедно с белия лист хартия. Внимателно, почти като ритуал. Имах странното усещане, че се страхува да не се разпаднат на пепел – като изгорели.

  Така и си тръгна от дългата маса този човек – полека, с книгите и белия лист в ръцете. На вратата спря, обърна се и отново кимна с глава преди да излезе. Поклоних се и аз, но по-дълбоко.

  Заедно с него, нещо невидимо излезе от залата. Невидимо… и съвсем осезаемо.

  ***

  „Понякога
  се улавям, че чезна
  в небеса
  светли и топли,
  далечни…
  И забравям за бездната
  и за мъката, воплите.
  И летя, и летя
  заедно с песните
  през вечността…“

  Приказка за студената родина
  („В съня над пропастта“)

  ***

  Навън беше нощ. Тъмна есенна нощ, без звезди.

  Неочаквано го видях. Седнал на пейката отсреща, под един електрически фенер. Не чакаше никого, обаче. (Тази, която щеше да си го прибере окончателно един ден, не обича да я учат кога да дойде.)

  Приближих се и му се усмихнах. Държеше все така грижливо книгите на коленете си, заедно с белия лист хартия. Боже, колко беше хубав този бял лист!

  Чак тогава забелязах призрачната бледност на лицето му. Внезапно си спомних за бледото лице в един забравен филм в детството, от епохата на нямото кино. Като че ли този човек беше част от тишината на някакъв друг свят – отвъд времето и пространството.

  – Извинете ме, господине, мога ли да Ви запитам нещо?

  Той кимна утвърдително, ала погледът му беше като че ли въобще не ме е чул.

  – От колко часа не сте хапвал нищо?

  Мълчание. После наведе глава.

  – Не знам. Може би два… или три дена.
  Бръкнах спонтанно в задния си джоб за портфейла, но веднага усетих как гневно светнаха очите му.

  Вдигнах рамене. Разтършувах се в чантата и открих, за щастие, едно шоколадче „Milka“, кой знае как останало там.

  – На мен лекарите ми забраняват да ям шоколад, а обичам много. Ще ми доставите голямо удоволствие, ако го изядете Вие.

  Той го пое, без да ме погледне и без да промълви нито дума. Аз докоснах леко рамото му, после си тръгнах. Трябваше да побързам – всеки момент щеше да се изсипе пороен дъжд. Небето над нас бе пълно с напрежение…

  Едва когато се отдалечих, забелязах полуобърнат, че е още там, на пейката и стиска шоколадчето, заедно с книгите и белия лист в ръцете си. Безразличен към всекиго и към всичко, което можеше да се случи – като че ли беше седнал в Ноевия ковчег.

  Спомних си:

  „Най-силни сме, когато намерим в себе си смелостта да вярваме и живеем между живота и смъртта, между надеждата и отчаянието.
  И най-самотни.“

  ***

  Две седмици по-късно ми казаха, че в същия град, няколко дена след моето заминаване, се полял с бензин още един човек.

  Толкова бързо лумнали пламъците, че изгорял като вейка, целият.

  Така и не разбрах, кой всъщност се бе запалил.

   

  Иван Бързаков

  _____

  P. S. Този кратък разказ се базира до голяма степен на истински случай, тъй както са истински самозапалванията в градовете ни. През 2013 г. поне седем-осем смъртоносни случая, само за няколко месеца! Освен това, на редица премиери на книги (от различни автори) виждах да чакат за автограф хора с лист хартия в ръце. Не можеха да си позволят да купят книгата, колкото и да беше евтина.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Още за автора и неговото творчество можете да прочетете тук.

  .

• Ана-Мария Миткофф: Моят незабравим баща

  

  Ана Мария Миткофф е родена през 1948 г. във Фрай Бентос, Уругвай. Дъщеря е на български емигрант, работник в месокомбината “Англо”. През 1968 г. се премества да живее в Монтевидео. През 1980 г. се мести отново – този път в Ла Плата, а в последствие в Буенос Айрес. През 1982 г. сключва брак и заедно със съпруга си се установяват в Мар дел Плата, където живее понастоящем. С раждането на двете й деца идва и идеята да запази на хартия всичко онова, което е преживяла в детството и в младежките си години.

  През 2010 г. излиза книгата й „Носталгия за Фрай Бентос“. В тази малка книжка оживяват анекдоти, различни персонажи, реални места. Творбата е представена във Фрай Бентос, Монтевидео и Мар дел Плата. Неочаквано за своята авторка, нейното произведение има голям отзвук, което поражда редица нови срещи. По време на Срещата на върха на латиноамериканските президенти, състояла се в Мар дел Плата през 2010 г., един екземпляр от нейната книга е бил специално подарен на уругвайския президент Мухика.

  Ана-Мария Митофф се опитва да съхрани чрез написаното от нея и спомените и духа на своя баща, който не доживява да се върне в родината си. Част от неговите въпроси и от неизбежно разделения вътрешен свят на емигрантите, откъдето и да са тръгнали, където и да са отишли, срещат свое отражение и пресъздаване в нейните редове.

  Предлагаме на вниманието на читателите няколко фрагмента от творчеството на тази напълно непозната за българоезичната читателска аудитория по света авторка. Те са преведени от испански от Ася Иванова, председател на Гражданска асоциация „Българите в Аржентина“ в Буенос Айрес. Биографията и фрагменти от творчеството Ана-Мария Миткофф са подготвени и изпратени за публикуване от Георги Н. Николов, благодарение на чиито усилия не за първи път непознати или малко познати имена, свързани с българската емиграция по света или с българската емигрантска литература, се появяват на нашите страници.
  

   ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Кръв на чужденец
  

  Малкият площад беше пълен с коли, камиони, мотоциклети, малко по-далеч висяха окачени велосипеди. Пред месарницата хората чакаха автобуса, когато преминаваха през входната врата.

  Смесваха се бели гащеризони със синьо-сивото работно облекло, тези които шофираха, и тези, които вървяха пеша.

  В тълпата от работещи се забелязваха хора с груби черти, светли очи, някои с разсеян поглед, с тихи стъпки, белота от далечните земи, врязана в умовете им, но приглушена от бясната работа, за да не мислят и за да не оплакват липсата им.

  Обути в галоши или ботуши, оставяха по земята своите отпечатъци.

  Брегът на реката, очертан от деретата, шумът на вятъра между боровете, песента на птиците между клоните рисуваха картината за тях – чужденците, дошли отвън.

  Кръвта се смеси, защото животът не само разделя, също така изключва всички прогнози, лош късмет или несгоди, забравата… И нови песни, започнали да се пеят над бебешките люлки, нови потомци запълнили празнотата на много от тях, предизвиквайки бъдещето.

  Много от нас сме участници в тази среща заради дълга ни да увековечим името, което вече бе част от тази нова територия.

  Ние се блъскаме, търсейки общия си корен, споделена история или пътуване без връщане назад. По този начин, без значение къде се намираме, винаги ще ни свързва едно общо минало, независимо от всички материални ограничения… Ние сме младата кръв, която ще живее вечно, кръвта, която остана с наградата, с миналото, с настоящето и с бъдещето.

  .

  Разказан живот
  

  Не си давах сметка за величината на твоята история, докато не я преживях от начало до край.

  Онези разговори, седнали пред портичката на входа на къщата на “Англо”, дадоха своите плодове. Интересът ми още от малка към твоя предишен живот не бе някакво развлечение. Съхраних снимки, документи и малко по малко успях да извлека цялата информация, съхранена дълбоко в сърцето ти.

  Нещо свише сякаш направляваше бъдещето ми, което много скоро щеше да се превърне в реалност.
  Моето пътуване до България щеше да внесе спокойствие във всичките ми очаквания като дъщеря и сестра.
  Отправна точка бе онази стара снимка, която все още пазя заедно с първите въпроси:

  – Тате, кои са те?
  – Тате, къде е това място?
  – Тате, как се казват тези деца?
  – Тате, коя е тази жена, седнала между тях в средата?

  Ти отговори на всеки един от въпросите ми. Посочи ми твоите двама синове въпреки, че не разбрах съвсем ясно смисъла… Твоите двама племенника и твоята тамошна съпруга.

  Моето детско съзнание бе щастливо от усещането, че е открило един нов свят вътре в твоя.
  Но там осъзнах откъде идва цялата твоя любов по река Уругвай и Фрай Бентос. Река Дунав минава покрай твоето родно място, украсявайки брега с долини и зелени планини, а на отсрещния бряг е Румъния. Изключително подобно на това място, което беше избрал за твой втори дом и за новия си живот. Място, където се появих и аз, за да заема достойно място в сърцето ти, още повече, че бях първото момиче, родено през тази нова за теб ера.

   

  Моят незабравим баща
  

  Моят баща обичаше самотата, затворен в спомените си, рядко беше весел и засмян. Завеща ми най-доброто от себе си… любовта и интереса да опозная неговия род.

  Оскъден в думите си, трябваше с тирбушон да му вадим думите от устата – така казваше майка ми… Боготвореше брат ми, може би защото му напомняше за онова момченце, което беше оставил в своята България… Виждайки го да расте, може би мислено си е представял своя първороден син.

  Спомням си, че ме хващаше за ръка, когато се връщахме от вилата, позволяваше ми да му измия главата, за да може после да го среша, когато се върнеше уморен от кланицата… Сядаше на своето столче, за да изпие горчивото си мате, и тогава се появявах аз с инструментите си. Спомням си също така, когато го карахме насила да заведе кучето на реката.

  Минаха много години, преди да разбера неговата тъга, ужаса от промяната, прекъсването на връзката с любимите му хора… Никога незабравени, въпреки че те са се чувствали изоставени.

  “Англо”, неговата вила и градината; папагалът и кучето бяха домашните му любимци.
  Кокошките му, гълъбите и зайците подхранваха жаждата му да изпита различния вкус на месото, в сравнение с купеното от кланицата. Всичко това изпълваше дните му. И разбира се, никога не липсваше ежегодното пътуване до Гуалейгуачу в имението на едни роднини на майка ми.

  Дружеше със сънародниците си и с други емигранти чужденци, които бяха наоколо. Въпреки голямото му желание да науча български, никога не му доставих тази радост. Всяка неделя на обяд, без изключение, по едно радио имаше програма с виенски валсове. Тогава той отместваше масата в дневната настрана и ме учеше да танцувам валс. Признавам си, че беше едно изключително преживяване. Няма по-хубав танц от валса… След това идваше ред на играта с размяната на думи – избирахме си някаква дума, например маса, и той я казваше на български, а аз на английски, защото по това време го изучавах в училището „Сан Хосе“.

  Смятам, че съм закърмена с неговата кръв на чужденец, и бях тази, която можа да проучи миналото му, съхранявайки го с много търпение, до мига, когато отново го възкресих при пътуването ми до България.

  .

  Баща и дъщеря
  

  “По тази река тръгна баща ти и никога повече не го видяхме…” Това бяха думите, казани ми на български от един от племенниците му.

  Питам се: Как се е решил да остави своето семейство, традиции, страната си и да се отправи към неизвестното в епоха, когато комуникациите са били в своя зародиш, сравнявайки ги с днешните.

  Струва ми се, че трябва да запитам същото и себе си. Кога реших, че трябва да замина, да се отдалеча от топлината на родния дом, от познатото, за да се скитам едва ли не с превързани очи.

  Разбира се, бидейки далеч, не се чувствам забравена, изоставена или изгубена…

  Ти разкъса пъпната връв… Беше единственият изход… Съдбата бе поискала да дойдеш в тези плодородни земи, пленили емигрантското ти сърце. Упорито пазейки спомените си. Твоите ръце потънаха в нея.

  Смятам, че днес скиташ, както тук, така и там, без да пренебрегваш нито едните, нито другите. Твоята смърт попречи на завръщането ти, оставяйки го неизпълнено. Почивката на един пътник, който предизвика съдбата.

  Аз съм твоя последователка и също не можах да избягам от Божия план. Въпреки твоето отсъствие вече толкова години, времето само ми напомня, че и двамата бяхме движени от фините копринени конци като кукли-марионетки в един свят, колкото реален, толкова безразличен и примамлив.

  .

• Морски пейзаж с риба

  Разказ от Иван Вакрилов

  

  Някога, някъде на изток, някой си бил казал, че ако седиш достатъчно дълго на едно място и не шаваш много, целият свят ще се извърви пред очите ти. Твърдо заставам зад тази житейска мъдрост.

  С особена сила това важи, ако мястото е градската чаршия, а ти дремеш зад една сергия с вестници и от немай къде по цял ден зяпаш пъстрия мравуняк наоколо. Ниски или високи, тънки или дебели, мъже и жени – забързани, угрижени или просто шляещи се в очакване да срещнат някого, с когото да изпият по една бира – вълни от форми, цветове и звуци се блъскат в бреговете на деня, пресъздаващи оня първичен бульон, от който е произлязло всичко на този свят. А над това клокочещо море мълчаливо се издигат – някои стройни и горделиви, други свитички, малко килнати на една страна – къщите от двете страни на улицата. Със спуснати пердета по това време, сякаш притворили очи, те се опитват да предпазят обитателите си от любопитни погледи, да съхранят малките си, тихи светове, далеч от лакомите очи на времето, клекнало с изплезен език насред света и поглъщащо бавно, но неумолимо всички наши постижения, провали, мечти и разочарования.

  Точно пред моята сергия е кръчмата на Андро Бабаита. Всъщност, кръчмата е на партера, а на втория етаж живее самият Андро и тези, които той с присмех, но и с обич, нарича Антантата. Вдигам поглед нагоре – единият прозорец е открехнат и навън се подава малка, съсухрена ръка, държаща запалена цигара. Само след миг прозорецът се отваря малко по-широко, една друга – доста по-голяма, бяла ръка се промушва, внимателно измъква цигарата, смачква я и я хвърля долу, на тротоара. Прозорецът се затваря. Усмихвам се – това не се случва за пръв път и аз знам точно какво крие зад себе си тази малка пантомима.

  Андро Бабаита, противно на прякора си, е дребен – лев и двайсет – както казват хората, с маслинена кожа, къдрав и с един щръкнал кучешки зъб, който леко повдига горната му устна и оставя впечатлението, че всеки момент може да те захапе. Като повечето дребни хора е сприхав, отнасящ се с подозрение към по-едрите, като че те все налитат да го настъпят. Изтърсакът в семейството, той не се ожени на младини и остана да живее с майка си – баба Ирини. Понякога разни зевзеци опитваха остроумието си на негов гръб, но бързо се отказваха, осъзнали, че след такива шеги бирата им добива малко странен вкус. Върти кръчмата с вещина и отпуска умерени вересии, което пълни масите всяка вечер с предани клиенти, повечето от които са му и приятели. Ние с Арам, например, рядко пропускаме вечер – може да е само за по чаша вино, но винаги в неговата кръчма.

  Хубави са вечерите у Андро. Особено когато, в по-късните часове, останем само неколцина приятели – то са песни, задявки, смях – както казва Арата, не ти трябва Риц, не ти трябва цирк Буш. Е, с времето разговорите все по-често се завъртат около простамола и ползата от копривата за артрита, но това си е закономерно изместване на фокуса, според Коста бръснаря, който е и любител-психолог. Понякога, преди време, тези интимни гуляи бяха разтуряни от баба Ирини – майката на Андро. Тя започваше офанзивата с една обувка – тропаше с нея по пода на горния етаж, като сигнал, че вече е късно и трябва да си вървим. Ако това не помогнеше (обикновено не помагаше), баба Ирини слизаше долу – с дълга бархетна нощница, стиснала в ръка ръжена. Дребничка, сбръчкана като стафида, тя всяваше страх и у най-заклетите гуляйджии – черните й очи искряха от гняв, а малките и мустачки нервно подскачаха под носа й.

  – Я да се махате веднага, цесити с цеситите! Се ми пеят тука, хааа! Андро, я прибирас туй сисе и пъдис тия хаймани навън! – тя така и не бе свикнала с ‘ч’ и ’ш’, а когато беше ядосана, съскаше като градинска пръскачка.

  Иначе не беше лоша баба Ирини – ако някое дете си навехнеше глезен или китка, все при нея го водеха – майсторка беше да оправя изкълчено и навехнато, а пък пострадалото дете обикновено получаваше и една медена курабийка. Имаше си няколко приятелки, с които се припичаха на слънце в градинката и разнищваха другите комшийки, но постепенно, една по една те си отидоха, и баба Ирини взе да се застоява вкъщи. Висеше по цял ден на прозореца и се възмущаваше на „разголените дзедии“ по улицата. Пушеше като комин и никога не отказваше чашка мастика, особено ако за мезе имаше ментови бонбони.

  Така си живееха майка и син, докато, преди около пет години, Минка – единствената сервитьорка в кръчмата, не избяга с един италианец. После се оказа, че той бил албанец и основния му занаят е комарджийство, ама това е отделна история. Първите дни Андро се опита да се оправи сам. По едно време дори баба Ирини се появи в кръчмата, но след като се изпокара с всички клиенти, Андро се принуди да вземе мерки. Запретна ръкави и на един бял лист с червен флумастер написа: „Спешно сервитьорка! Веднага почва!“ и го окачи на вратата. Още същата вечер се появи Стефка. ‘Появи’ е точната дума – тя не влезе, а се появи на вратата, като почти я изпълваше. Висока, едра и рижа, с много бяла кожа, жената се приближи до тезгяха, зад който Андро я зяпаше с полуотворена уста, и попита дали все още търсят сервитьорка. В настъпилата тишина (не влизаха често жени в кръчмата) чухме гласа й – плътен контраалт, с – както се произнесе по-късно Арам – аромат на колендро. На колендро мирише, обясняваше той, когато има гръмотевици.

  Както и да е, след няколко разменени реплики с Андро, относно работното време и заплащането, жената препаса една престилка и започна работа. Работеше бързо и точно – носеше се като кораб между масите и събираше всички погледи. Някои се изхитриха и взеха да я викат – уж сметката нещо не била в ред – само и само да си натопят очите в деколтето й, когато се навеждаше, за да провери сметката. Работата отново влезе в обичайния си ритъм, всички бяха доволни от Стефка – Чефи, както скоро започнахме да я наричаме. Всички, освен баба Ирини. Много й беше криво. Не за друго, ами защото виждаше как Андро гледа Чефи – изпиваше я с очи, а като отидеше при него на тезгяха с поръчка, само дето не започваше да мърка, хищникът му дребен. И, колкото и чудно да беше, тя като че отвръщаше със същата симпатия. Седмиците минаваха, работата вървеше, баба Ирини редовно ни гонеше вечер от кръчмата, а отношенията между дребния Андро и рижата валкирия ставаха все по-топли. Случайните докосвания на ръцете им при поемането на чашите и смутените усмивки преминаха в гальовно шепнене и сподавен кикот в моментите, когато работата, късно вечер, намалееше. За всички ни беше ясно накъде вървят нещата. Хем се радвахме за Андро, хем му се чудехме – та той бе едва ли не на половината на Чефи!

  – Повярвайте, момчета, в кревата не си личи кой е по-висок – хилеше се Андро.

  Когато се случеше баба Ирини и Стефка да се засекат някъде, старата отскачаше, сякаш е настъпила змия:

  – Цефи…липос скила! – И, да не би някой да не е разбрал – Куцка тлъста! Се испъзда скила, аааа, се испъзда!

  Не веднъж Андро води тежки преговори с упоритата си майка. Не харесваше баба Ирини Чефи и това си е. Колко ли не я молеше синът й да каже – какво точно не харесва у изгората му – Ирини само съскаше:

  – Да махас! Се ти изпие кръвцицата, куцката му! Ах, Андроникус, ах, анойтос… глупак! – и се затваряше в стаята си.
  Чефи гледаше да е винаги усмихната и любезна с баба Ирини, дори направо се подмазваше. Но неприязънта на старата бе така силна, че всички добри думи и дребни жестове на внимание рикошираха като от стена. В чудо се видя Андро, но все се надяваше, че след време майка му ще кротне и ще приеме Стефка.

  – Иване, разбираш ли, брат – харесвам тая жена, обичам я, бе! А и за кога да чакам, а? Ей на – догодина петдесет ще направя, а все сам, като кукувица, все сам… – жалваше ми се той, опрял гръб о сергията, дърпащ нервно от угасналата си цигара. – Каквото и да става, тя ще е!

  И за капак – рибата. На стената зад тезгяха, в кутия, чието стъкло отдавна бе счупено, висеше една препарирана риба. Голяма риба. Баща му на Андро ли, дядо му ли – я беше уловил някога. С годините перките й се бяха изпочупили, половината опашка липсваше, беше се покрила с мухъл и никой не можеше да познае, що за риба е била приживе. Но, верен на традицията, Андро я държеше там – тя никому не пречеше, не я забелязвахме дори. Ние не, но Чефи я забеляза. Ходи къде ходи, пък се спре, погледне рибата и въздъхне тежко. Нищо не казваше, само тия въздишки. Андро издържа седмица и я свали от стената. Подготвена за победата си, Чефи още на другия ден закачи на нейно място един морски пейзаж на Айвазовски. Операцията мина гладко, никой не обърна кой знае какво внимание на новата украса. Два дни след това, при един от войнствените си походи с ръжена, докато ни ругаеше, баба Ирини забеляза промяната. И не само я забеляза – спря като вцепенена, невярваща на очите си. После се отпусна на един стол, все още с ръжена в ръка. Не каза нищо. Поседя така няколко минути, с поглед, вперен в горкия Айвазовски, стана и бавно, с наведена глава, се качи по стълбите към стаята си. Умълчахме се и ние. Стана ни някак чоглаво и лека-полека, без много приказки се разотидохме, оставяйки Андро и Стефка сами в неловката тишина.

  Следващите два дни – събота и неделя, с Арата не ходихме при Андро – копахме неговото, после моето лозе, бяхме уморени и си стояхме по къщите. В понеделник решихме да обядваме в кръчмата. Вървяхме натам и се чудехме, какво ли е станало с рибата и Айвазовски. И какво? – кръчмата на Андро, която работеше без нито ден почивка от толкова години, тази кръчма, която ни беше нещо като клуб, като втори дом, ако щеш – беше затворена! Огледахме внимателно за некролог – защото какво друго би накарало Андро да затвори, освен нечия (неговата) смърт? Тъкмо да си тръгнем, вратата се отвори и нашият приятел ни помаха да влезем. Мрачен, подпийнал, небръснат, Андро наля по едно и ни разказа какво бе станало нея вечер. Малко след като и последният клиент си тръгнал, баба Ирини слязла долу, където те с Чефи подреждали маси и столове за другия ден. Била облечена със старото си палто, а в ръка стискала дръжката на малък картонен куфар. Извикала сина си настрана и през сълзи и подсмърчания му заявила, че напуска дома си – отива в старчески дом. Какъв дом посред нощ, ама на. Как ли не опитвали да я придумат, какво ли не и обещавали – не и не! Или аз, рекла, или тя – и посочила с брадичка Стефка. И, докато Андро хъкал и мъкал, Чефи се облякла, казала едно „сбогом“ и потънала в нощта. Андро – по средата – едната изчезнала, другата с куфара седи и се кани да отива в старчески дом… Решил първо да оправи майка си. Качил я обратно горе, дал и валерианови капки и я оставил да спи, а той хукнал да гони Стефка. Отишъл в квартирата й. Поговорили, тя поплакала, той- не (мисля, че и той си е поревал, ама хайде) и се разбрали, по настояване на Чефи, да се разделят, щом връзката им убивала старата му майка. Отчаян от тази безизходица, Андро се прибрал. И се напил. На другия ден не отворил, а, както си бил с дрехите от предната вечер, се качил в стаята си с една бутилка и пак се напил. В неделя – същото. Къде била и какво правела майка му, не знаел.

  Така го заварихме ние, след два дни непрекъснато пиене. Така го оставихме. Така продължи още една седмица. Табелата „Затворено“ неотклонно висеше на вратата, отвътре не се чуваше нищо и започнахме да се притесняваме, че това не е обикновен запой от любовна мъка, а нещо по-страшно.

  На следващата неделя, надвечер – тъкмо се канех да прибирам и да си вървя – вратата на кръчмата се отвори и от там, с малко несигурна походка излезе баба Ирини. Огледа се, забеляза ме и ме повика с ръка:

  – Иване, се ме водис на Цефи! Осте сега се тръгваме – тонът й не търпеше възражения и аз, набързо набутвайки вестниците под сергията, я поведох към квартирата на Стефка. Не беше далеч и скоро позвъних на вратата й. Баба Ирини ме погледна втренчено:

  – Се стоис тука. Се ме цакас, цу ли? Се цакас, ако трябва, цяла нос! Аз имам вазна работа с таз… Цефи, а ти се ме водис после у дома.

  Кимнах. Гледах как вратата се отвори, пропусна баба Ирини и пак се затвори. Стоях и се чудех, какво ли става вътре. Пред очите ми минаваха старховити сцени с кръв, ножове, ръжени и какво ли не още. Беше доста дълъг половин час. Накрая вратата отново се отвори и старата жена излезе. Приближих се до нея, тя ме хвана под ръка и без дума да каже, се запътихме обратно. Не се осмелих да я разпитвам, пък и я познавах – нищо нямаше да каже. Заведох я до кръчмата. Тя се прибра, ключът се превъртя в ключалката и това беше. Без да се бавя, се запътих към Арамови. Там, пред бутилка вино, надълго и нашироко разисквахме неволите на Андро Бабаита и се чудехме, докъде ще стигне цялата работа.

  А на следващата сутрин, наближавайки чаршията, видяхме, че вратата на кръчмата е отворена, отвън е пометено и напръскано с вода. Докато приближавахме, отвътре излезе Чефи, изтръска една покривка и пак влезе. Спогледахме се ухилени с Арам и тъкмо се канехме да влезем, когато от вътрешността на къщата долетя старчески глас:

  – Цефи! Се пиес кафе? Сербетлия съм направила! Цефи! Остави Андро да прави кръцма, ела да пиес кафе!

  Ами, това беше. Разбрахме след някое време, от Андро – баба Ирини се страхувала, че женейки се, синът й ще я изостави. Та затова било цялото тръшкане, затова бяха всички „куцки“ и какво ли не още. Е, така и не разбрахме, какво са си говорили през оня половин час двете жени, борещи се за сърцето на дребничкия кръчмар. Андро и Чефи вече пета година как са женени. Лани водиха бабата на Анхиало, на калните бани – много беше доволна, милата. И – сакън, някой лоша дума да каже за Стефка – белята си взима! Съща Антанта са, вика Андро – а си пипнал едната, а другата ти налита като хусар с гола сабя. А, и още нещо. Сега на стената зад тезгяха висят – една до друга – странната риба и картината на Айвазовски. И не изглежда зле. Допълват се, някак си.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор  –  вж. тук и тук.
  

  .

• Пияна от любов

  

  .

  Обичах те! И още те обичам!

  Душата ми не спира да крещи,

  че може би греховно я обричам,

  захвърлила днес разума встрани.

   

  Спомените, същи бели бримки,

  изплитащи дантелата-съдба

  нареждат се като в албум за снимки

  и пазят миговете красота – когато…

   

  щастие за двама ни наричах,

  отпивах като вино любовта,

  болките до голо разсъбличах и

  твоя бях, изключила света.

   

  Вярвах ти… О, Боже, как ти вярвах!

  Превърнах те в икона, в божество!

  Името в молитвите повтарях,

  забравила понякога едно….

   

  че призрачна съм, само малка спирка,

  оазисче в пустинната земя,

  в което ти сърцето си наплиска

  с вода от езерото-свобода.

   

  Но щом над него облак сив надвисна

  и вятър буреносен се изви,

  оазисът – илюзия изригна

  и лава от заплахи го покри.

   

  Така загина островчето наше,

  оставило в душите ни вина,

  че можехме да го спасим, обаче…

  страхът-отрова целостта отвя.

   

  Сега… пияна от любов повтарям,

  че нося те, че тайно те боля.,

  макар далеч, без остров и оазис,

  остана спомен. Сбъднат сън. Съдба.

   

  Таня Мезева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Таня /Станка/ Мезева е родена във Варна. Живее в Горна Оряховица. Тя е магистър по психология и по социални дейности. Пише стихове от 10 години. Издала е досега две самостоятелни стихосбирки – „Палитра за децата, с поуки от „Гората“ /2011/ и „Навън вали Доброта. В сърцето ми валят сълзи“ /2014/. Нейни стихотворения са влезли в различни национални алманаси за поезия. Творби на Таня Мезева ще бъдат включени и в алманаха „Детски истории ‘2016“ на Фондация „Буквите“ и в алманаха „Нова Българска литература. Хумор и Сатира ‘2016“. Тя е печелила награди в национални поетични конкурси. Още творби от същата авторка мога да се видят в сайта „Откровения“.
  

  .

• Нова премиера в Чикаго: „Бургаски акорди“ на Райна Недялкова

  Съюзът на българските писатели в САЩ и по света и творчески съюз „Творци без граници“ представят поетичната книга на Райна Недялкова-Качулкова „БУРГАСКИ АКОРДИ“. Премиерата ще се състои на 3 април тази година от 1:00 pm в българската православна църква „Св. Иван Рилски“ в Чикаго.

  

  Двата творчески съюза канят всички желаещи почитатели на българската литература в Чикаго на това поредно за българската общност тук събитие, свързано с новата книга на нашата сънародничка и съгражданка в Чикаго Райна Недялкова- Качулкова. 

  

  Добре дошли в Града на ветровете на „Бургаски акорди“!

  .

  Еврочикаго

  .

• След полунощ – Тя

  „…щом от мене си тръгнеш в дванайсет без пет.“

  „След полунощ“, Димитър Никифоров

  

  .

  Тя ще тръгне отново в дванайсет без пет,

  от онази уютна и малка квартира,

  във която един много влюбен поет

  нощем с музата своя се среща, красива.

   

  Ще си хване такси, премаляла от страст

  и почти шепнешком ще си каже адреса.

  А шофьорът учтив през заспалия град

  ще потегли, в колата си с чужда принцеса.

   

  Ще се вмъкне на пръсти в дома си студен,

  топъл спомен ще тупка в сърцето ù свито.

  И в леглото на друг, чак до новия ден

  куп сълзи и въздишки, и мисли ще сплита.

   

  Щом сънят във очите ù кротичко спре,

  ще сънува навярно най-чудната приказка,

  във която един страшно влюбен поет

  в утро светло и сбъднато стих ù написва.

   

  Жанет Велкова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Жанет Велкова е родена и живее във Варна. Тя е на 40 години, омъжена, с три деца. Завършила е Техникум по облекло в родния си град и Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Първите си опити в литературата прави в тийнейджърските си години. След което има дълъг период на затишие, преди поезията да я намери отново преди няколко години. Жанет казва, че за разлика от други поети, пише, когато е щастлива. Тъгата я кара да се скрие в черупката си и да я изживее сама. Обича да дава живот на неодушевените предмети, да си представя как те се движат, говорят и пр. Поезията е нейното бягство от реалността. Харесва туптящите думи, които могат да разплачат читателя или да го усмихнат. Още творби от същата авторка могат да се видят в сайта „Откровения“.

   

• Осемдесет и пети километър

  Разказ от Албена Тотина*

  

  В седем и половина часа сутринта електричката беше почти празна. Влезлият вътре мъж огледа вагона, примижа срещу пробиващите през прозореца лъчи на изгряващото слънце, избра си седалка откъм сенчестата страна, седна, опря чело на прозореца и затвори очи.

  Той беше небръснат, облечен в тъмносиньо, леко измачкано сако, светлосини дънки и лъснати, макар и поизносени вече обувки.

  – Следващата спирка на влака ще бъде… – силният, звънлив глас на диктора го изведе от полусъненото състояние.

  Мъжът потрепна, леко се поизправи, промени позата си като облегна врата на облегалката и отново щеше да се потопи в забвение, но тук вниманието му привлече влетялата във вагона девойка. Срещайки погледа му, тя се отправи в посока кън него и, шумно въздишайки, се тръшна на срещуположната седалка.

  – Дали спира на осемдесет и петия километър, знаете ли? – попита го тя.

  От нея миришеше на вчерашен парфюм, мъничко примесен с леки алкохолни изпарения. Изглежда, девойчето така беше бързала за електричката, че не беше успяла нито да се измие, нито да се среши. Даже в огледалото, съдейки по всичко, не беше погледнала. Очната спирала – размазана под очите, останки от чиито бучици висяха по миглите, а в тъмната разрошена коса беше заседнало парченце от нещо блестящо, вероятно станиол от бонбонена обвивка. На тънкия бял пуловер от лявата страна, малко над гърдите, имаше следи от неуспешно изпрано “на крак” бледочервеникаво петно – най-вероятно от накапано вино. Късата дънкова пола, която момичето считаше за “суперска”, беше леко извъртяна на една страна.

  – Спира, аз също там ще сляза – мъжът потърка очите си.

  – О, наистина ли? Тогава нали ще ме събудите, ако заспя? Ох, ами ако и двамата заспим? – тя се прозя и се огледа наоколо.

  Освен тях двамата във вагона нямаше никакви други пътници. След като порови в чантата си, девойката извади малка пудриера, пристегната с ластиче. Отвори я. По полата се посипаха бледи розови прашинки. Девойчето погледна в малкото огледалце.

  – Ох, какъв ужас – тя набързо наплюнчи пръст и започна да изтрива размазаните следи от спирала под очите и на лявата скула.

  Докарвайки се в относително приличен вид, младото момиче погледна на мъжа и се усмихна.

  – Гребена забравих да взема… тц-тц-ц-ц… Сега пак нов ще се налага да купувам.

  Мъжът мълчеше.

  – А вие защо там пътувате? – попита тя. – Вие там не живеете, веднага се вижда.

  – А на теб какво ти влиза в работата? – той се обърна към прозореца.

  – Ами… нищо, по принцип, на мен ми е се тая, но нали нещо трябва да си говорим, вместо да мълчим през целия път.

  Пауза…

  – На гости ли? А може би, нещо се е случило? Или някой се е разболял? – не спираше да бърбoри спътницата.

  Мъжът раздразнено се вгледа в момичето. Като се изключат следите от бурната безсънна нощ, нейното лице всъщност беше доста симпатично. Живо и… беззащитно, някак си. По изражението на очите й той разбра, че тя беше по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Може би към двайсет и пет години… там някъде.

  “Е, какво пък, може и да поговорим” – мислено се съгласи той.

  – Отивам да се сбогувам – мъжът лекичко повдигна ъгъла на устата си, наподобявайки усмивка.

  – С кого? – въодушеви се девойката. – Такова е усещането, че вие с него ще се простите и после ще убиете!

  Той изведнъж избухна в смях. До сълзи.

  Гледайки го, момичето също, неясно защо, заплака с черни сълзи. Дали от смях, дали наистина… Мъжът изтри очите си с ръкав.

  – Не се вълнувай толкова, аз само искам да се сбогувам с едно дърво.

  – С кого? С какво там дърво? Защо с него да се прощавате?

  – Защото повече няма с кого другиго! – той отново се засмя. – Там има едно дърво, което аз го зная още от детството.

  – О-о-о, как всичко е започнало… – унило се протегна девойката, преставайки да плаче. – Излиза, че след сбогуването с дървото, на него се каните и да се обесите?

  – Не, няма да се беся. А ти излиза, че си умна?

  – Хм, аз не само съм умна, но още и красива. Само вие, мъжете, единствено бързате да се изчукате, и друго нищо не забелязвате.

  – Е, аз лично за никъде не бързам, така че, както виждаш, забелязах.

  Девойката се смути.

  – Аз, разбира се, не съм такава, както в киното или по романите… Защо там всички жени, в които се влюбват, непременно трябва да бъдат някакви кльощави и прозрачни, с дълги крака и тънки изящни пръсти, с безупречна бяла усмивка, наперени гърди и стърчащи задни лопатки?

  – Не зная, в такава сигурно е по-лесно да се влюбиш.

  – Аз, впрочем, имам най-красивите стъпала на света. Напълно е възможно да се влюби човек само заради едно такова стъпало. Не вярвате ли? – и тя набързо развърза и събу единия си кец, сне чорапа, протегна крака и опъна в изящен шпиц стъпалото.

  Мъжът дълго гледа малкото, тясно, с идеални извивки стъпало, ноктите, лакирани в перлено-бял лак, равните пръсти, напомнящи птиче крило, по което сякаш с четка бяха нанесени акварелно-нежни венички… и мислено се съгласи с твърдението, че в света рядко може да се намери толкова хармонично нещо. В главата му веднага плъзнаха идиотски сравнения с морска раковина или орхидея, но това не му попречи да се наслаждава на гледката. Колкото повече той разглеждаше, толкова по-силно това зрелище го пленяваше и умиротворяваше като японско тристишие, като нежна музика. Някъде в дълбините на съзнанието започна да звучи “Дует на цветята” от операта “Лакме” на Делиб** в неочаквано приказен аранжимент с потракването на колелата. Да откъсне погледа си не искаше, струваше му се, че това ще му причини болка.

  – Вярвам ти… Ти притежаваш най-красивите стъпала на света. И аз съм радостен, че имах късмета да видя едното от тях.

  Момичето мълчаливо си обу чорапа и кеца, и започна да си завързва връзките.

  – Вие това сериозно ли го казахте? Или се занасяте, както всички? – след няколко минути попита тя.

  Мъжът помисли малко, преди да отговори нещо.

  – Сериозно. Аз, виждаш ли… и наистина се каня да се самоубия… ти позна.

  Той извади от джоба на сакото пластмасов блистер с дребни бели таблетки, разтръска го и отново го пъхна в джоба.

  – Най-простият и безболезнен способ. Основното нещо тук е никой да не пречи, за да се разминеш без мерзост от съживяване на всяка цена… Аз все отлагах, все ми се струваше, че нещо не е приключило. После си спомних за това дърво и така изведнъж ми се прииска да го видя! Разбрах: това е последното, което ми е необходимо. И така веднага ми стана спокойно и добре на душата. А тук още и твоето стъпало… Това беше като неочакван подарък за Рождения ден. Тоест, за деня на смъртта. По дяволите, не прозвуча лошо! – мъжът се усмихна.

  Девойката го слушаше с полуотворена уста и мигащи очи. Когато той замълча, тя извърна глава към прозореца и започна разсеяно да наблюдава мяркащите се и сменящи се картинки на живота отвън. За седящия срещу нея човек животът сега се навиваше като кълбо прежда. Оставаше нишка, дълга петдесет километра, четиридесет и пет, читиридесет…

  – Разкажете за дървото – изведнъж помоли тя.

  – Няма какво толкова да се разказва. Дърво като дърво, клен, само че много стар. Изхитри се да надживее всички, дядо с баба, майка… Даже родният дом вече почти се разруши, а кленът все така си стои. Аз в детството на него от дядо се криех. Веднъж така дълго седях на клоните, че заспах и за малко едва не паднах… А може и да няма вече никакъв клен, някой да го е отрязал, а? Виж, тогава ще бъде съвсем кофти…

  Мъжът въздъхна.

  – Не са го отрязали. Че на кого му трябва да го реже? Там си е той, ще видиш…

  От това, че тя каза “ще видиш”, вместо “ще видите”, на него му стана приятно.

  – Благодаря.

  Мъжът леко кихна.

  – Наздраве – промърмори момичето.

  – На мен ми харесва твоето чувство за хумор – усмихна се той.

  Няколко време те отново пътуваха мълчешком. Монотонното почукване на колелата се сменяше с пронизително остро стържене на спирките, напомнящо, че поредният участък от пътя вече е отрязан.

  – А аз даже и дърво си нямам – тихо произнесе девойката.

  – При теб всичко тепърва предстои – отвърна мъжът, отваряйки очи. Оказа се, че той не спи.

  – А при теб, значи, че всичко е отзад – отбеляза тя със сарказъм. – На колко си години?

  – На трийсет и шест. Само, моля, да минеш без проповеди – раздразнено промърмори той и отново затвори очи.

  – Както кажеш… Че на мен какво ми пука, гълтай си своите идиотски хапчета, ако така ти харесва…

  – Със своите бръщолевения ти ми пречиш да спя.

  – Нищо, ще успееш да се наспиш… не бери грижа.

  – Какво ти така си се присламчила? Защо въобще тук седна? Наоколо е пълно със свободни места…

  – А може ли аз да дойда с тебе и също да се сбогувам с твоето дърво? – без да обръща внимание на неговия недружелюбен тон, попита момичето.

  – Не, не може! Това дърво си е мое, към теб то няма ни най-малко отношение.

  – На теб какво, дървото ли ти се свиди? Аз как ти показах своето стъпало. Затова ти трябва да ми покажеш този дяволски клен!

  – Върви ти самата по дяволите! Заедно с твоето стъпало!

  – В такъв случай на нас ни е по пътя! Ти нали там отиваш! – отсече тя троснато.

  Мъжът протегна ръка и извади малкото парченце станиол от нейната глава.

  – Гледай, в твоите коси се беше заплела паднала звезда – той показа блестящото парченце, след което го прибра в джоба си.

  Девойката оправи с ръце косата си и притвори очи.

  – Аз, така или иначе, ще дойда с тебе… Ще те последвам като бездомна котка. На теб нищо друго не ти остава, освен да ме вземеш.

  – Може би има смисъл да последваш някой друг… да кажем, някой по-надежден?

  – Котката нищо не разбира от смисъл… И освен това – тя забави и подчерта следващата фраза – знаеш ли, мене още никой и никога така не ме е обичал… Никой преди тебе не ми е разказвал за своето дърво и никой не е намирал звезди в косите ми…

  – Слушай – мъжът се наклони към нейното лице – аз сега ще изляза от вагона и ще сляза на поредната спирка, за да дочакам следващия влак, а ти ще останеш тук и ще се постараеш да забравиш за всичките тези тъпотии, разбр…

  Девойката стисна с две ръце яката на сакото му, придърпа го към себе си и лекичко го целуна по устата.

  Слисан за момент и потрепвайки, мъжът изведнъж я хвана под брадичката и отговори с дълга-предълга целувка. Такава, все едно че той за последен път целуваше всички жени, които живееха на земята.

  – До спирката “Осемдесет и пети километър” влакът ще продължи да пътува без да спира – обяви с равен, напевен тон гласът на диктора.

  Те двамата повече не проговориха…

  На перона нямаше никой, само някакво дребно петнисто улично куче лежеше свито до една чугунена пейка, греейки се на лъчите на късното септемврийско слънце. Мъжът подаде ръка на своята спътница да слезе от влака, а тя, хващайки я, повече не я пусна. Девойката се оказа съвсем не висока, тя едва достигаше до рамото на мъжа.

  – Далече ли е до твоето дърво? – попита тя.

  – Около 3-4 километра… Пеша ли ще ходим?

  – Да тръгваме. Само нека, моля те, първо да закусим нещо, защото направо умирам от глад.

  – Става, договорихме се. Аз няма да ти позволя да умреш… Как се казваш?

  – Надежда. А ти?

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук.

  ** Лео Делиб (фр. Clément Philibert Léo Delibes) – известен френски композитор на опери, балети и други музикални творби за сцена.
  

   

• Молитва за България

  

   .

  ОСТАВЯМЕ ТЕ, МАЙКО… ВСЯКА ЕСЕН.
  И мен ме вяха чужди ветрове…
  Ти плачеше в душата. Като песен…
  Такава… Дето все назад зове.

  Българийо! Едничка под небето!
  Ти, земно кътче – от неземен Рай…
  Ти, мъко черна… Пареща в сърцето
  на всеки българин – навън ратай…

  Виж! – Те се връщат, майко! Всяка пролет!
  И коленичат мълком във пръстта…
  А аз съм тук, Родино! И се моля
  за твоите изстрадали чеда.

  Но те се връщат, майко! Всяко лято…
  За да целунат майчини ръце…
  Пристигат бедни. Тръгват си – богати! –
  Със тебе, в натежалото сърце…

  Бъди им светлина, Родино мила!
  Бъди за българите дом. И хляб.
  Бъди им знаме! И кураж! И сила!
  Днес, майко… еднооки водят сляп.

  Днес, майко… еднооки политици
  затриват твоя свят, и сляп народ!
  И те се пръснаха – Безкрили Птици –
  по чуждите земи – да дирят плод…

  Върни ги, майчице! Със любовта си.
  Бъди им светлина във този мрак!
  Та българско огнище – да не гасне!
  Студен – да не замръква бащин праг.

  И – запустели ниви, и градини –
  за БЪЛГАРСКИ ДЕЦА – да раждат хляб!
  Продаваме те майчице… Прости ни!
  Днес… още! ЕДНООКИ ВОДЯТ СЛЯП! (народ)

  .

  P.S. Посвещавам това стихотворение на българските емигранти, прогонени от продажните български политици да работят извън България. Боли ме за вас. Дори да казвате, че сте добре.

  .

  Гълъбина Митева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка вж. тук.

  .

• Ивайло Диманов откри Бермудския двуъгълник

  Ивайло Диманов ще представи тази неделя в София в новата си стихосбирка „Бермудският двуъгълник“

  .

  След успешно турне из Европа, поетът Ивайло Диманов, който е добре познат сред почитателите на поезията в Чикаго, се завърна в България с невероятно откритие от мястото на събитието. Оказва се, че прочутият Бермудски триъгълник всъщност е двуъгълник и не е страшилище за пилоти и мореплаватели, а изящен сборник с морска поезия.

  Ивайло Диманов представи новата си стихосбирка „Бермудският двуъгълник“ най-напред в Париж и Лондон, а сега и в София. „Бермудският двуъгълник“ е своеобразна Библия на поетическия маринизъм. Хемингуей бе казал някога, че всяко кътче далеч от морето е скучна провинция, затова тази книга е своеобразен билет за виртуално пътешествие към полуостров Касандра, Созопол, Венеция, Чикаго… „Бермудският двуъгълник“ е онова съкровено кътче в душата, което пазим за своето любимо море или океан. Или онзи планински поток в някое затънтено балканско селце, където са изтекли дните на детството ни…

  Казват, че когато „Титаник“ потъва, един от моряците пише сонет на любимата, а оркестърът свири „По-близо до теб, Господи!„.

  Чуйте ги, докато корабът все още не е потънал.

  Премиерата на новото луксозно издание „Бермудският двуъгълник” на ИК „Клепсидра“ е на 6 март (неделя) от 18 ч. в Студио 5 на НДК.

  Очаквайте след два месеца новата книга и в САЩ.

  

  .

• Мълчание

  

  .

  Ще потъна в мълчание –
  врабче премръзнало
  в клоните,
  ще потъна в забвение –
  ланският сняг изпустял.
  Колко ли трябва за това
  избавление –
  малко сълзи и влак
  закъснял!

  Трябва хладно сърце –
  шепа стопена
  надежда,
  изтляло бавно в нощта –
  спомен отломен и малък.
  Защо ли дохожда отново
  деня –
  скитник самотен и
  жалък!

  Времето, свило се в мен –
  не помръдва уплашено,
  сгърчено,
  сякаш малко дете –
  забравено зрънце.
  Какво ти отнеха голямо
  момче –
  тиха трева и мъничко
  слънце!

  Ще трепне залезът мрачен –
  тишината в копринена
  нишка
  оплела сърцето –
  старият паяк пълзи.
  Ще заплаче силно
  небето –
  щом всичко в тебе
  боли!

   

  Петър Пацев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук.

  .

• Ресторантчето на Дияна

  Разказ от Стефан Бонев

  .

  

  Не беше сядал от години в това ресторантче. Дори малко се изненада, че все още съществува. Преди работеше в този квартал и често похапваше тук с колеги в обедната си почивка. Докато чакаше сервитьор, погледна през прозореца и се замечта по черния керван на облаците, който преминаваше през хоризонта, подгонен от ветровете.

  – Какво ще обичате? – сепна го тъничко гласче. Очакваше да чуе улегналия алт на Дияна, затова се сепна при вида намладичкото чернооко момиче, което стоеше право до него и се усмихваше притеснено. Спокойно можеше да му бъде дори и внучка.

  – Менюто е на масата! – реши да му помогне девойката.

  – Не, не… Няма нужда! – съвзе се клиентът. – Искам само една шкембе чорба с три филийки препечен хляб. И една бира. Ако може да е наливна. Марката няма значение…

  – Добре! – записа си момичето и прибра тефтерчето в джоба на бялата си престилка.

  Докато чакаше поръчката си, Радослав огледа заведението, колкото да се убеди, че наистина е единственият клиент. Картините по стените си бяха същите, както едно време. И масите и столовете бяха старите. Покривките… Виж – за тях не се сещаше. Личеше си, че тези бяха нови. Но я нямаше Дияна. Ех, къде ли е сега тази русокоса фурия! И той, както и колегите, с които редовно обядваше тук, обичаше тайно да наднича в пищната и пазва, докато тя, наведена над масата, сервираше чиниите. А после дълго клатеха глави след нея доволно глави. Очи пълни…

  Естествено, Дияна знаеше много добре, че именно прелестите й задържат клиентелата точно тук, а не в няколкото съседни заведения. Пък и явно й правеше удоволствие да усеща жадните погледи по гърдите и бедрата си. Затова от ден на ден се появяваше с все по-изрязани блузки и все по-къси поли.

  Младата сервитьорка пак го прекъсна от унеса, донасяйки му поръчката. Бирата му се стори доста разредена, но си затрая, защото пък чорбата беше гъста и вкусна. По навик погледна след момичето, което се отдалечаваше към входа на кухнята. И чак му стана неудобно. Ами че това свенливо момиченце не беше Дияна. Нямаше нейните почти рубенсови форми, пък и можеше да й бъде дядо, дявол да го вземе…

  Зае се с чорбата и в главата му изниква неприятната случка, след която престанаха да посещават това заведение. Бяха дошли привечер, веднага след работа, за да отпразнуват рождения ден на Николай. Многото изпити ракии запалиха желанията на компанията и всички започнаха да подкачат Кольо, че още не си е взел най-големия подарък. А той все по-жадно надничаше в деколтето на сервитьорката. И не стана ясно, от страст ли, или от желание да не се изложи пред хората на масата, той издебна момента, в който Дияна влезе в тоалетната и я последва в предверието й. Можеха само да се досетят какво е станало вътре, когато след малко се чу звучен шамар… Повече не стъпиха в този ресторант.

  Не беше виждал от години нито Николай, нито пък някого от останалите. Точно тогава фирмата, за която работеха, беше продадена на други собственици, които пък смениха изцяло персонала.

  Допи бирата си и направи знак на момичето да му направи сметката. То кимна с глава и хлътна зад бара. А Радо отново се загледа през прозореца, където облаците продължаваха да се влачат нанякъде като тъмен керван…

  – Сметката ви е уредена, обядът е от заведението.

  Този глас! Радо вдигна глава и видя Дияна. Беше си все същата. Руса, усмихната, едрогърда, с къса пола и дълбоко деколте.

  – Ама как… Диянче… – успя само да каже ошашавеният клиент.

  – Не съм я платила аз – разсмя се тя. – Мъжът ми беше. Ние с него сме новите собственици на ресторанта. А, ето го и него.

  От кухнята се зададе едър мъж, който бършеше ръцете си с хавлиена кърпа. Беше Николай! И изведнъж в ресторанта стана някак по-светло. Инстинктивно погледите се насочиха към прозорците. Черните облаци бяха отминали нанякъде, слънцето демонстрираше ослепителното си великолепие и блясък, а небето беше станало толкова синьо и бистро, че чак ти се приисква да се гмурнеш в него.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Стефан Бонев е роден през 1961 г. в Сливен. Живял e в Силистра, в София, от 1987 г. се установява в Пловдив. Работи като инженер, после като журналист и PR специалист. Понастоящем е гл. експерт в отдел „Култура“ на Община Пловдив. Автор е на сборниците „Разкази за двама“ (2005), „Изпит по летене“ (2009), спечелил наградата „Пловдив“, „Пред прага на храма“ (2012) и на излязлата неотдавна книга „Странните неща“ (2015). Негови разкази са публикувани през 2003 г. в две авторитетни антологии в САЩ – „Thresholds“ и “Two lines“. Разказът му „Стареца“ влиза през 2010 г. в сборник на „Булвест 2000“ с тестове за кандидатстване след 7 клас, а „Късогледство“ е даван за превод на чешки на държавен изпит в ПУ „П. Хилендарски“. Друг негов разказ, „Писмо за надежда“, през 2013 г. попада като единствен художествен текст в пособието „Текстове и задачи за развитие на четивни умения”, създадено по Програмата за международно оценяване на учениците – формат PISA, а творбата му „Клошарят“ е включена в помагалото за подготовка за изпита по български език и литература след 7-ми клас. Бонев организира собствен литературен конкурс „Недоизречено“, който има проведени седем поредни издания. Още творби на Стефан Бонев могат да се прочетат в неговия сайт stefanbonev.eu.

  .

• Апостолът на сигурността

  Чергар Странник, Neverojatno.wordpress.com

  

  Левски вдигна глава и огледа събралите се десетина човека, пристъпващи нервно от крак на крак. Стъкленият поглед на светлите му сини очи режеше душите им като масло. За него се носеха легенди, че като погледне човека в очите, и разчита мислите му, че никой не може да устои на думите му и, че за всеки, който застане насреща му, милост няма. Да, той бе опознал изтънко човеците и знаеше, че това, що си бе наумил, можеше да се осъществи, но за целта бе необходимо да действат с общи усилия. Ето ги пред него, едрите чорбаджии, попът, даскалът и няколко по-здрави момчета от града. С тяхна помощ той щеше да постигне това, за което копнееше целият български народ, а именно собствено управление, народно управление.

  – Всички вие знаете защо сме се събрали тука – започна Левски. – Днес полагаме основите на нашето бъдещо народно управление, което за да стане, зависи от нашите общи усилия, включая пари, пари и пак пари, и разбира се работа сред останалата част на българския народ. Вие трябва да отворите очите на простия народ, че е време вече да вземем управлението на съдбините си в свои ръце. Какво иска селянинът, кръчмарят, занаятчията, търговецът, ти, попе, и ти, даскале? Какво – пари и сигурност. Ние пари не можем да обещаем, но можем да обещаем сигурност и възможност всеки да изкарва пари за прехраната на челядта си, без да се страхува, че ще дойде турчинът и ще му ги отнеме. Значи кое е главното в нашите усилия – СИГУРНОСТ. Но пътя към сигурността минава през завземане управлението над народа, което управление сега е в турски ръце. За целта сме се събрали тука да решим какви стъпки да предприемем, така щото това управление да бъде в наши ръце. Аз вече организирах в по-голямата част от поробеното ни Отечество комитети с тази цел, като навсякъде изложих своите предложения за начина, по който трябва да водим борбата под нашето знаме, на което ще пише…

  – „Свобода или смърт“! – извика възторжено даскалът.

  – Даскале – тихо просъска Левски, всред възцарилата се тишина в стаята – каква е тая Свобода, пие ли се, яде ли се, на гръб ли се носи, продава ли се, купува ли се, каква е? Свободата е за наивниците, ние искаме сигурност за нас и за децата ни. СИГУРНОСТ! Разбираш ли, даскале, защото свобода значи всеки да прави, каквото си иска, а ние желаем държавата ни да бъде подредена, да бъдем равни с другите европейски народи.

  – Значи „Сигурност или смърт“ – смутолеви даскалът.

  – Няма „или“, даскале, или означава, че сме готови да загубим, че има друг вариант, освен този, при който успяваме да реализираме целите си. Защото утре, ако излезем на площада пред конака и викнем гордо „Свобода или смърт“ или пък „Сигурност или смърт“, каймакаминът лесно може да реши смърт. Ние смърт не щем, ако тука има някой, който иска смърт, сега е моментът да каже. Така че, няма „ИЛИ“, ние искаме „Народно управление“, което ще рече ние да управляваме народа си, така, както нам ни е угодно, а за целта на селяните ще обещаем сигурност за тях, добитъка и челядта им, а на каймакамина ще обещаем спокойствие и безгрижие, като повери на нас управлението на подопечния му народ. И стане ли това, е въпрос на време управлението да мине изцяло в наши ръце, без капчица кръв. Това е целта на нашето съзаклятие.

  ***

  Не след дълго, сред простия народ започна да се говори за един човек със сини очи, който ще им даде сигурност –  само трябва да го последват и да го слушат. С „Протести“ пред конака, той щял да им уреди спокоен живот, но за целта в уречения момент всички трябва задружно да излязат пред каймакамина. Апостолът на сигурността, така го зовеше цял народ. Тъй говореха простите селяни от ухо на ухо. Скоро приказката стигна и до турското правителство, до самия падишах. Настанало бе време за действие. Левски избра Ловеч, за първите си стъпки пред турското правителство. И ето, в уречения ден, пред смаяния поглед на ловешкия каймакамин се изправи множество със знаме, на което пишеше „Народно управление“, начело на това множество стоеше едно русоляво момче със стъклени сини очи, а около него се бяха наредили всички чорбаджии, попът и даскалът. Каймакаминът прати заптиетата да го доведат при него, барабар с първенците.

  – Какъв е тоя панаир бе, хашлак, а и вие как може да му се връзвате на акъла бе, чорбаджи? – запита каймакаминът.

  – Изслушай го, бей – това, дето говори е добро и за теб, и за падишаха, и за нас – рече попът.

  – Речи момче, какво толкоз говориш, че си изпил акъла на толкоз народ?

  – Бей, аз идвам при теб с предложение, което ще ти позволи да си пиеш кафето с рахат локум и да си пиеш шербета, без да имаш никакви грижи с населението. Ние искаме да те отървем от тежестта на отговорностите, с които те е натоварила Високата порта, и да ги вземем на плещите си. Защо, бей, да не си гледаш живота и ханъмата, а да се занимаваш всеки ден с проблемите на тези хора отвън? Дай на нас тази тежест, ние ще решаваме техните спорове, ще събираме данъците и ще даваме дължимото на теб и падишаха. Ние ги познаваме по-добре от теб, знаем проблемите и мъките им, знаем какво и как да им кажем, когато недоволстват, знаем кой какво притежава, каква част трябва да отдели за империята. Единственото, което искаме, е да гарантираш тяхната сигурност и когато решиш, че има някакъв проблем, да се обръщаш към нас, като към техни представители, а не да пращаш заптиетата. Ако ние не можем да го решим, чак тогава ти ще развалиш рахатлъка си и ще се занимаваш с управлението на положението, но гарантирам ти, че това няма да бъде необходимо. Освободи се, бей, от грижите, посвети се на живота си. Грижата за сигурността на империята, за спазването на законите и реда, повери на нас.

  – Умно говориш, момче, хубаво. Ще те пратя при каймакамина в Търново, нека той да реши какво да прави с теб, а сега разпусни тоз панаир отвънка.

  – Може ли само, бей, тука сме ти приготвили един подарък, ей този ятаган със златна дръжка и изумруд, в знак на почитание и засвидетелстване на нашето уважение.

  – Машала, машала! – възкликна удивен каймакаминът, а Левски прати да извикат фотографина да запечата този паметен миг.

  ***

  И тъй, качиха Левски на файтона на каймакамина и с почетна стража го изпратиха в Търново, а от там в София, и после самият падишах поиска да го види. Не след дълго целият български народ открито говореше за своя „Апостол на сигурността“, благодарение на когото сега вече имаха чисто свои български управници, от свои чорбаджии, попове и даскали, които им гарантираха повече сигурност, а и така жадуваното „народно управление“.

  .

• Любов в самота

  Разказ от Владимир Георгиев

  

  .

  Още в началото я предупредих, че съм скучен, досаден, самомнителен и зъл самотник.

  Исках да го знае, макар че не бях съвсем такъв.

  Но самотата се бе врязала в дните ми като автомобил в мантинела, цяла катастрофа всъщност, бе ме обезобразила до такава степен, че смекчаваше в известен смисъл бъдещата ми вина.

  Противоестествено и хлъзгаво е да си мислиш, че миналото може да оневини бъдещето, но понякога това е единственият начин да повярваш отново в себе си.

  Живеех в общежитие, живеех с хора, но не ми личеше, защото се случваше рядко да разговарям с някого, не правех бели, не давах заеми и не приемах, хранех се само в стола, коремът ме болеше от мазнините, но предпочитах болката пред усещането за зависимост, па макар и тази от парите, нали всеки избира по-малката болка, когато е неизбежна, чувствах се напълно самотен и горд. Че издържах. Съквартирантът ми бе габровец.

  – Радо – попитах го веднъж – защо режеш сапуна на три?

  – Едната част е за къпане, другата – за миене на ръцете, третата – резерва.

  При него всичко бе подредено. Пушеше точно по пет цигари на ден, лягаше си в десет и половина и ставаше в шест, за да отиде първи до тоалетната. Стоеше там точно четиридесет минути. Имаше хемороиди и си слагаше свещи в задника. „Дори и за педераст не ставам“ – казваше. Сигурно е бил прав.

  Другият ми съквартирант живееше в едно градче наблизо, пътуваше си често, рядко спеше в общежитието, не можеше да ни понася и двамата. Понякога донасяше бири, но ние с Радо отказвахме да пием, защото мислехме, че също ще трябва да го черпим с нещо. Съревновавахме се по икономичност. В края на краищата бях победен, но не съжалявам за това.

  В осем вечерта, когато през зимата в блока купоните бушуваха, музиката съдираше тапетите в стаите, пийналите млади мъже – блузките на момичетата, а през лятото комарите влизаха под строй през отворените прозорци, зъбите им тракаха по-силно от тези на хлебарките, колегите пиеха течности със странен цвят в барчето отсреща, а колежките забравяха да си слагат сутиени и орязваха роклите си до пъпа, точно тогава аз вземах учебниците и отивах в читалнята. Тя беше на осми етаж и винаги бе празна. Пусках луминисцентните лампи, те леко зажужаваха и понякога чувах дишането им, затварях плътно прозорците, за да не чувам друг шум, и четях. Погледът ми препускаше из думите, понякога се спъваше в тях, аз си мислех, че това са единствените думи, които си струва да знаеш и които трябва да преодоляваш, правех справки в речници, за да съм сигурен, че разбирам всичко, после отново препусках като кон без ездач – докато не бе заболеше главата.

  Приятно ми беше да чувам как последните автобуси избръмчаваха на спирката, която беше наблизо, чувах бавното им и уморено пърпорене, прибираха се за гараж, светлините им гаснеха в тъмното, притихваха, шофьорите слизаха бавно, запалките им блясваха в мрака и докато се отдалечаваха, цигарите им се движеха като светулки, шаваха насам-натам и сякаш се опитваха да намерят нещо.

  Казвах си: „Тези шофьори днес са работили втора смяна. А аз работих и първа. Ще работя и трета.“ Сядах отново. После ми се приспиваше. И волните жребци, дори и без ездач, се уморяват.

  Сънят ми обаче не беше спокоен. Никому нищо не бях сторил, тогава дори мислех, че и на себе си не правя нищо лошо, затова безпокойството не беше обяснимо, умората – също.

  Радо ми казваше: „Ти може и да успееш да постигнеш нещо, но не бих ти завидял. С толкова труд – то през носа ще ти излезе.“

  Бил е сигурно прав, но колчем казваше това, хукваше до тоалетната, там стенеше, хемороидите го боляха и на мен ми се струваше, че неговият пък мързел му излиза насилствено през задника. Стискаше се със спестовна цел вероятно.

  И изведнъж се появи Милена.

  Не стана изведнъж, а постепенно. Опознавах я така, както оперативен работник изучава компютър – със страх, недоверие, мнителност и с леко превъзходство, защото подозирах, не, бях напълно убеден, че тя не би издържала на моя начин на живот. Милена изобщо нямаше претенции, тя беше различна и не се срамуваше от това, искаше, непрекъснато искаше да е щастлива (как можех да й обясня, че нямам достатъчно пари да купя цяло щастие?) и това личеше дори по тъжните й очи, които все се мъчеха да пробляскват като жаравата на огън, едва ли биха могли да блестят вече по друг начин, защото тя ми разказа веднъж за разделите си, от които на човек му идва да се пръсне от смях или от рев, което е едно и също, да реве, докато очите му не станат на въгленчета, като нейните.

  Зарекох се да направя от тях факли.

  Естествено не успях. Бях й обещал да отида в квартирата й точно в седем часа вечерта, като никога хазаите ги нямаше, бе зима, имаше сняг, тя живееше далече, автобусът спря, защото му се спука гума, закъснях с малко повече от половин час, бързах, почти тичах към блока й и в този момент угасна токът в целия квартал, опипвах стените по стълбището, не бях сигурен, че съм улучил входа, спъвах се, но намерих вратата на апартамента, слава Богу не беше заключена, влязох, в кухнята гореше свещ, Милена седеше до свещта и плачеше, плачеше силно, по лицето й играеха сенки, на масата имаше кафе, вече изстинало. „Добър вечер, Милено“ – казах зад нея, страхувах се да я докосна, за да не я изплаша. Тя се стресна, рипна от стола, масата се разклати и част от кафето се изля върху мушамата. Продължих: „Извинявай, че закъснях, но…“ – „Нищо, нищо, не се безпокой…“ – тя се опитваше да скрие сълзите си, искаше тъмнината да ги заличи, но изведнъж се хвърли на врата ми и отново се разрида: „Толкова се страхувах, че няма да дойдеш… А аз ти приготвих кафе и вечеря. Гладен ли си?“

  Докато бършех с опакото на пръстите си миглите й, после ги целувах, за да попия влагата в тях, те потреперваха в устните ми, докато после вечерях, разбрах какво значи да си влюбен. То е по-хубаво дори от самотата и е съвсем близо до лудостта. Искаше ми се тази нощ да не свършва никога и никога да не пускат електричеството. Как вярно се намира посоката в мрака, когато знаеш накъде си тръгнал, нали?

  Живяхме заедно почти две години в две различни квартири с хазаи, квартирите бяха различни, но хазаите еднакви. Когато намерихме втората, Милена ме попита: „Нали щяхме да живеем в квартира без хазаи?“. Отговорих й, че не всички хора са лоши и че тук сигурно ще ни е по-добре.

  Сега ако някой ми каже, че не всички хора са лоши, ще му изкрещя, че не познава доброто, че е зевзек с отвратително чувство за хумор или наивник в по-добрия случай. Да си въобразя, че хората са по-добри от мен или поне също толкова добри, бе най-капиновата ми грешка – капинова, защото любовта по онова време оцветяваше глупостта ми и ми се струваше, че тази емоционална смесица има точно черно-червен цвят. Като ухилена кобра. Не е ли това цветът на самоунижението? Та аз дори не съм добър, как може някой да е по-добър от мен?

  Да, Милена ми втълпи тази грешка, жените често ни карат да грешим, за да ставаме по-добри. Обичаше да казва: „Всеки човек е добър, докато не докаже обратното.“ Е как пък все на обратни попадаме? Започнах да си мисля като нея и това ме промени ужасно, страдах, когато съседката отдолу ме будеше в полунощ, бе облечена в бяла нощница, дълга, на сини пеперудки или зайчета, не помня вече, косата й – разрошена, очите – вързани на фльонга, със свирепо изражение, крещеше, че съм тропал, тя бе лунатичка, разведена с мъжа и с младостта си; страдах, вместо и аз да крещя, когато хазайката идваше всяка сутрин, носейки на гърба си цяла торба от разноцветни парцали, кърпени с канап, тя наричаше тази торба рокля, никога не се разделяше с нея, нахлуваше в стаята ни и проверяваше правилно ли сме сгънали бельото и чаршафите, добре ли сме оправили дивана.

  „Всеки човек е добър, докато не докаже обратното.“ Ако светът чакаше тези доказателства, нямаше непрекъснато да воюва. А и какво е да си добър? Да страдаш ли? Или е достатъчно да страдаш за другите, надявайки се, че и те ще сторят същото за теб? Тъпо е. Няма свят, в който някои да не си въобразяват, че са негови хазаи.

  Милена не можеше да разбере, че бях изковал от самотата си броня, през която и най-добрият не можеше да влезе.

  Но тя успя някак. Само тя.
  Това й струваше много.

  На мен също. Защото загубих бронята си. Как сега ще воювам в общество, което насила те вкарва в битките си?

  Затова не вярвах на очите си, когато виждах в огледалото лицето си разплакано, устните подути, очите – зачервени като гребен на петел, всъщност аз си бях жив петел, на когото са отнели правото да носи шпори и му е останал само гребенът. Разжалван петел. За смях на кокошките.

  Пазарчето беше наблизо, тя искаше винаги да идвам с нея, когато пазаруваше, купувахме марули и зеле, картофи, ориз, масло и магданоз, Милена обичаше да готви и го правеше отлично, но стаята бе малка, блъскахме се вътре, прескачахме се, въздух не ни достигаше, от забележките на хазайката той ставаше все по-малко, аз не бях свикнал да ми правят забележки за дреболии, защото живеех сам в себе си и не безпокоях никого, не причинявах никому нищо и не знаех как да реагирам. Започнах да вдигам скандали за дреболии, но не на хазайката, нито на съседката; после отивах на работа, за да откупя със спечелените пари вината за несправедливостта си. Непрекъснато се чувствах потиснат.

  Но аз не можех другояче.

  „Недей, Милено, недей да плачеш – казвах й, когато тя се свличаше на пода, молеше ме да не я обиждам, сълзите й режеха ръцете ми и следите образуваха розови парещи черти – много те моля.“ Още тогава, в същата тези секунда мисълта ми отиваше другаде, диреше спасение там, където ще намеря начин да й се извиня, да я направя по-весела, да разбере, че я обичам, че грубиянинът не съм аз, а онзи, съквартирантът на Радо от общежитието, злият самотник, мислех си, че трябва да й купя дънки, защото нямаше, и слънчеви очила, от тези модерните, дето горната част от рамката им е метална, а долната – пластмасова, двайсет и четири долара струват, ще трябва да се опитам да намеря тези пари по-скоро, тя ще се зарадва, ще се изненада много…

  Докато умувах върху това, тя плачеше и трябва да съм бил сляп, щом не съм виждал, че бавно охладнява към мен.

  Исках да направя от очите й факли, а угасих и жаравата в тях.

  И ето сега съм отново в общежитието, то такова нещо като общежитие не съществува, но нали така му викат, тук нещата са се променили малко, към зле, пак имам съквартирант, вечер чувам как последните автобуси ръмжат по шосето, но вече не чета, а лежа в леглото и не мога да заспя. Нещо го няма в мене.

  Милена.

  А може би самотата.

  Тежко е, защото загубих и двете.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

• Реквием за една лъжа

  Разказ от Нина Стоянова

  .

  

  За лъжата ли ме питаш? Е, има „бяла” и „черна” лъжа, както има „бяла” и черна” истина. Всичко ще ти кажа, всичко, но помни от мен – всяко нещо зависи от коя страна го гледаш – за едни то е хубаво, за други – лошо и най-важното – Бог всичко вижда!

  Как избрах да стана акушерка? Майка ми, тя даряваше живот, тя ме запали – това, казваше тя, е най-великото призвание и само така може една жена да се приближи до Бога. Само на него трябва да служим! Има някои, които помагат и на оня с рогата, но там всеки си отговаря, мръсна работа е това. Как го правят? Отнемат човешки живот, като им се примоли някое момиче! Аз никога не съм правила такова нещо, никога, защото знам, че Бог отгоре гледа и не трябва да се бъркаме в работите му, врекла съм се! Кой може да угоди и на Всевишния и на Сатаната едновременно, няма такъв, нали?

  Какво е да си акушерка? Най-много научих от майка си. От нея разбрах, че освен да дарява живот, акушерката трябва много други неща да знае и умее. Но да ти кажа, затова се иска силно обичливо сърце и много вяра, иначе не става. Майка ми, освен, че тичаше по цели нощи да помага, разбираше и от билкарство, и мен научи. Лекуваше всичко и всички – мъже и жени, млади и стари – настинки, нерви, стомах, безплодие, омраза, злоба – всичко, за което се сетиш. Много я обичаха, като гледах как я почитат и й се възхищават, исках да бъда като нея. Така реших да уча акушерство. Когато завърших, започнах да помагам на мама. Тя като остаря, ми каза да поемам сама и тръгнах – много села обслужвах, че и в града често тичах. Колко деца изродих, не помня броя им, и сега идват, наминават да ме видят.

  Защо сега трудно „хващат” жените? Е, толкова е просто! Много голи ходят, всички хубости да си покажат! Не може тъй, трябва да се пазят! Идват непознати мъж и жена – защо нямаме бебе? Ами как ще имате – гледам женичката – хубава, млада, а кръстът й разголен. Поприказвам им малко, успокоя ги, жената трябва да се пази от настинки, кръстчето й да е все топличко, дам им да пият едно биле, пръсна ги със светена водица, даря ги със здравец и след месец-два, дойде момчето – радостно – носи бонбони, цветя, ще си имат рожба. И сега все помагам на кой с добра дума, на кой със съвет, каквото мога, макар че отдавна старините си гледам само…

  Много е важно да се обичат мъжа и жената, за да им се даде рожба – аз на моичкия, като се оженихме, преди да влезем в къщи, му казах: ”Плюй тук, отвъд прага, зад гърба си!” – той се зачуди, но го направи и после влезе, така, да останат всички дертове и нерви навън, да се гонят със самовилите и демоните.

  Бончето си я родих сама и сама прерязах пъпната ни връв, да! Не исках ни лекари, ни който и да е. Свято е това да родиш дете – не може да ти се мотаят наоколо разни нечисти души, така мисля и сега, ама кой да чуе. Много са важни първите очи, които погледнат бебето и майката – от това зависи дали ще е късметлийче, дали ще е за радост или за кахър.

  Пак за лъжата питаш – защо, какво искаш да знаеш? Добре, само на теб ще кажа – това, което направих преди години, ме изяде – все тук ме боли, „под лъжичката”! Така и не разбрах – нали уж беше за добро, Господ ли ме изостави, не знам … Какво стана ли? Дойде Росичка една вечер у нас – слаба, изпита, бледа, косите й висят разрошени, плаче: „Како Дано, помагай, Гошо рече, че ще ме изгони, ако до месец не му кажа да чака наследник” – плаче, след нея цели ручеи течаха, какво да я правя. Гошо Черния беше лош човек – много заможен, все нови къщи строи, да му се затъкнат дано, все трупа пари, ама жена си – майчица не може да стори, че пък я и обвинява! Като че ли не знаем ние оная гиздавата Гита, колко години го въртя на пръста си, ама и тя не хвана от него, кога го остави и се взема с Манчо, веднага зачена. Казах на Росица да дойде след седмица. Влезе тя, разговорих я – питах дали се обичат с Гошо – тя мънка нещо, все крие поглед, не издържах и я запитах направо: ”Бие ли те?”. „Ама как?” – сепна се тя. „Ей тъй, посяга ли ти, честно ще ми кажеш!” Смълча се тя, аз чакам и едва я чух: „Понякога, но аз си го заслужавам, не правя всичко, както трябва”. Повече не ми трябваше. Започнах с билки за нерви да я лекувам, тихичко й говорех, отпусна се, разцъфна като цвете, Гошо все по лекари я влачел, дори и в Букурещ я водил и все нищо, а сега чувствала някаква сила в себе си. И стана чудото! Дойде бебето, радвахме се и двете, прегърнахме се, казах й много да се пази и да си полежава повечко, че каквато е слабичка, може да стане някоя беля. Мина се не мина два-три месеца и гледам – Росичка пак на вратата. Плаче, хълца, не мога да я успокоя – влязохме у нас, само едно чувах: ”Детето ми, ах, рожбата ми, защо, защо лельо Дано…” Черния Гошо се напил и я пребил, и бебето си отишло, то кое бебе ще иска такъв баща, нали? Успокоих я: „Няма да му казваш за детето, бременна си и толкоз!” „Ама как, нали не съм?” – хълца тя, аз пак настоявам: „Ще бъдеш!” Като мина време й дадох една фуста да сложи под полата си, да види нейничкият, че е бременна. Тя трепереше, но ме слушаше. Когато наближи уж да ражда, я взех у дома – да е пред очите ми, не исках оня нейния поганец да й къса нервите. Знаех кой ще роди при мен, кой иска и кой не иска детето си. Така и стана, за една нощ всичко си отиде на мястото. Дойде от града една ученичка с майка си – роди здраво момченце, дадох го направо в ръцете на Росето. Сутринта всички радостни – Гошо Черния с пушка стреляше във въздуха да се похвали на цялото село, че син има, а момичето и майка й ме обсипаха с подаръци. Успокои се сърцето ми, никой в село не разбра, само аз и Росето си знаехме, размина се, тъй си мислех. Тръгна си животът по старому, тичах при други женички да помагам. Като че ли бях забравила едно от най-важните неща, което никоя акушерка не бива да забравя, доде е жива – не бива да се възгордяваме, ние сме слаби, човеците, не може и не трябва да се бъркаме в Господните работи! Той си знае на кого да даде рожба и на кого – не, знае защо дава и защо не дава…

  Залисах се по моите неща, преместихме се в града, с Бончето построихме апартамент. А онова камъче, което заседна в мен оттогава, все ме яде ли, яде. И сега, скоро беше, няма и месец, един ден по обед се чука на вратата – бях задремала от жегата, отворих и гледам – Росичка. Ахнах от изненада, много години не се бяхме виждали – изпосталяла съвсем, на човек не прилича, поличката й ще падне от нея, хвърли се да ме прегръща, искам да я нагостя, тя не иска, размахва ръка, тогава видях, че другата е в гипс. Питам я какво е станало. ”Как да ти кажа, лельо Дано, дойде някаква жена у нас – една такава натруфена, модерна – търсеше Гошо. Казах й, че е на работа, а тя ме гледа отвисоко и цеди през зъби: „С вас пак ще се видим, помнете ми думата!”. Аз си мълча, не я знам каква е, що е, никога не съм я виждала. Вечерта се върна Гошо от работа, ох, колко страшно беше, повярвай ми, лельо Дано, гърмеше и трещеше с оня негов глас – бурия, като замахна тъй ме удари, че паднах от стола и се разплаках, не разбирах нищо… оказа се, че това била оная ученичка, която роди моя Гошко, ти помниш колко ти благодариха родителите й, нали тъй беше? Имала два брака и все не можела да има деца, дошла да си вземе моя Гошко – той не е нейно дете, нали? Ти поне знаеш, вярно – кой го роди, ама кой го отгледа е важното! Така моя Гошо ме изгони след цяла нощ бой. Лежах месец в болница със счупени ребра и ръката ми, ето, виж я, направо от там идвам… уруспия ме нарече, лъжкиня долна и каза, че като те открие, щял да те даде на съд за измама… та идвам да ти кажа да се пазиш, моля те, лельо Дано, той не знае, че живееш в града, мисли, че си в някое друго село, няма как да те открие, Гошето си е в Англия, нищо не знае, пази се, моля те, ти само добрини си правила, а Гошо – нали виждаш, и дете не можа да създаде… Обичам те, лельо Дано, пази се!” – тъй ми каза Росето и закуца бързо към вратата. А аз влязох вътре, запалих кандилцето и започнах да се моля, дано ми прости Бог този грях, нали за добро го бях направила – ето Росица си има син, онова момиченце, дето не си опичало ума и то се отърва бързо – бързо, сега се сетила да има деца, а когато искаше да умори момченцето си – не мислеше, защо да не ми прости Господ, молех се тихичко, поплаквах си. И все така, до днес. Аз, която дарих живот на две поколения, знаеш ли колко бебенца поех в ръцете си, ама на, една само грешка и то каква грешка е това? Росето да се успокои, че си има детенце, нейничкият да спре да я бие, ученичката да си продължи с ученето, на никой вреда не съм сторила, едно детенце спасих да не е сираче, а го сторих радост да е за майка си и утеха, и защита… Е, излъгах Гошо Черния, ама той заслужава ли друго, пък и той е човек, все мислех, че като си има дете ще се промени, ама на… И оттогава се състарих, не мога да си помръдна краката, пръстите ми се изкривиха, виждаш ли? Наказа ме Господ със злочести старини! Ние акушерките нямаме право да грешим, сега чакам да дойдат да ме вземат там, отгоре…

  ***

  Гореше я отвътре Дана, на пепел я превръщаше тоз огън – бавно, мъчително бавно, сякаш някой й беше направил магия и все Росица и малкия Гошко пред очите й. Започна да съхне старата акушерка, от очите й тънки вадички течаха, тя и не ги бършеше, все се молеше и редеше, дано някой я чуе там от високото небе…

  Една нощ се сепна – прозорецът потракваше, погледна и го видя – бяло ангелче пърхаше с крилца и й се усмихваше.

  Сутринта дъщеря й я намери опъната в леглото, разперила ръце нагоре към небето.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Нина Стоянова е родена през 1957 г. в Русе. Завършила е Средното музикално училище „Проф. Веселин Стоянов“ и Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. В продължение на 27 години е концертмайстор на Русенската филхармония, Софийската опера и сборния оркестър на „Teatro Lirico D’Europa“. Лауреат е на музикални награди. Пътувала е много и продължава да пътува на различни турнета в Европа и в САЩ. В. И в момента „Teatro Lirico D’Europa“, на когото г-жа Стоянова е концертмайстор, е на турне в различни градове и щати на САЩ. А само преди дни – на 30-ти и 31-ви януари т.г., „Teatro Lirico D’Europa“ гостува с представление на „Тоска“ в Чикаго. Цигуларката Нина Стоянова започва да пише, предимно разкази, преди 4-5 години. И вече е на път да издаде и първата си книга – сборник с разкази „Из дневниците на събирачът на спомени“. Още творби от същата авторка могат да се видят в сайта „Откровения“.

  ––––––––––

  * Бел.ред.: На снимката, използвана за илюстрация на публикувания тук разказ, е благородното лице на една действителна акушерка от с. Самуилово, Петричко, помогнала за идването на бял свят на стотици деца. Елисавета, както се е казвала тази акушерка, вероятно вече не е между живите.

  .

• Добрият чичо Пенко

  Разказ от Георги Михалков

  .

  

  Чичо Пенко, нашият учител по история, беше най-добрият човек в селото и всички много го уважаваха. Влезеше ли в клас, притихвахме и го слушахме в захлас. Как увлекателно разказваше. Когато говореше за българските царе или за Априлското въстание го гледахме със зяпнали уста. По някакъв вълшебен начин ни връщаше назад в годините и ставахме участници в събитията.

  Но завършихме училище, а някои от нас – и университети, пръснахме се по различни градове и държави. Станахме бащи и майки. Аз – в София със семейство и деца, но често навестявах родителите си, които живееха там, в селото, забравено от целия свят.

  Когато отивах, срещах от време на време моя стар учител, чичо Пенко, все същия: тих, любезен, приветлив, както го помнех от детството си, но вече остарял, малко прегърбен, с бели коси и с избелели очи, които някога бяха много сини като прозрачно езеро, гладко избръснат, с костюм и бяла риза. Спираше ме на улицата, питаше ме за новините в столицата и никога не пропускаше да ми каже коя книга чете, коя е прочел наскоро, горещо ми ги препоръчваше да ги намеря и да ги прочета. Опитвах се да се оправдая, че нямам време, а той ме поглеждаше строго и повтаряше, че един културен човек трябва да намира време да прочита всеки месец поне една ценна книга.

  Когато го видях пак преди два месеца, ми се стори отслабнал измъчен и загрижен. Попитах го:

  – Какво се е случило, господин Динев?

  А той махна с ръка и тъжно ми отговори:

  – Остави се. Вече два пъти разбиват дома ми. И представи си, втория път всичките ми книги бяха нахвърляни по пода и залети с вода.

  Разбрах тъгата му, защото за него книгите бяха най-ценното нещо на света.

  – Кога е станало това, не сте ли били у дома? – попитах разтревожен.

  – Две седмици бях при дъщеря ми във Варна и тогава са разбили дома ми.

  След известно време отново си бях на село и го срещнах. Сега беше още по-отчаян и още по-съсипан. Пак влезли у дома му, но този път посред нощ, докато е спял. Бяха му откраднали някои инструменти, а той обичаше от време на време да прави дребни ремонти. Помагаше на съседите си, поправяше брави, пробиваше дупки с бормашината или ремонтираше огради и врати.

  Попитах го не се ли е оплакал в полицията, не е ли подал жалба, но той горчиво се усмихна.

  – Оплаках се, подадох няколко жалби. Сега началник на полицията в града е Петърчо, знаеш го, твоят съученик. Няколко пъти ходих при него, а той все едно и също: „Господин Динев, разследваме вашия случай, работим. Търсим крадците.” Какво работят? Кого търсят? Само празни приказки. Когато отивам в полицията, Петърчо си седи с подчинените си, разказват си вицове, смеят се и въобще не се интересуват нито от кражби, нито от престъпления. Разбирам ги, заплатите им са малки, но така ли трябва да се работи?

  След повече от месец отидох в село да видя мама и татко как са. Както винаги ме очакваха с нетърпение. Мама беше сготвила любимите ми пълнени чушки и беше изпекла чудна питка. Татко наля от виното, което сам си правеше всяка година. Заговорихме се за новините в селото, за това какво ново и какво става. Мама разказа за този и онзи роднина и в един момент се сети:

  – Знаеш ли какво стана с твоя учител, чичо Пенко?

  – Какво?

  – Разболя се бедният.

  – От какво?

  – Обраха го за пореден път и човекът не издържа, полудя.

  – Как така!

  – Малко му трябва на човек – въздъхна мама.

  – Как разбрахте?

  – Една сутрин го срещам на площада – продължи мама. – Облечен в стар войнишки шинел с войнишка каска, ръждясала и смачкана, откъде ли я намерил. Взел едно дърво с ремък като пушка. Върви и вика: „Аз съм законът, аз съм властта!” Попитах го, как е, а той не ме позна и само това повтаря: „Аз съм законът, аз съм властта!”. Уплаших се, помислих, че ще ме удари с дървото и едва успях да се отдалеча.

  Останах поразен. Моят добър учител, чичо Пенко. Следобед реших да отида до дома му, да се опитам да го видя, да разговарям с него, ако мога.

  Още отдалеч забелязах: на покрива на къщата му се развява българското знаме, а той стои горе, изправен, неподвижен като войник на пост, със стария войнишки шинел и с ръждясалата войнишка каска. Държи в ръцете си дърво като пушка и крещи: „Аз съм законът, аз съм властта!”…

  Спрях се. Нямах сили да продължа. Гледах го и се питах, този ли е добрият чичо Пенко, моят учител, с ясните светлосини очи, чиито мъдри слова някога ни караха да мечтаем за добри дела.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Георги Михалков е автор на сборници с разкази, романи и драми като романа “Бягства”, издаден от КК “Труд”, сборника с разкази “Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45”, на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата, на сборника с разкази „Човекът, който подаряваше мечти” и други. Носител е на награди от литературни конкурси. Много от неговите разкази са преведени на различни езици. Сборникът му с разкази “Хубав сън” е преведен на корейски и издаден в Сеул. Член е на ПЕН-клуба и на Съюза на българските писатели.

  .

• Българско стихотворение

  

  .

  Момчета, знам, че вече ви дотегна
  и хлябът сух, и голата ракия,
  и тежкото небе на тази бедна
  страна, в която няма прокопсия….

  Великите й царски идеали
  днес вече са митичен архаизъм.
  България търгува със парцали
  от раклата на своя комунизъм.

  България е гладна просякиня.
  С душа поциганена, необута,
  тя проси чуждоземна милостиня
  по пътя между Лондон и Калкута.

  Честта е болна, съвестта пияна,
  а ореолите – алъш-вериши,
  и луд е, който плаче с Дебелянов
  по някакви си белоцветни вишни.

  Със страшна сила днес от небесата
  виси един въпрос полуобесен:
  Кажете ми къде е свободата
  от синята ни ноемврийска есен?

  Защо пирува с разни богаташи
  и хитреци, дошли на власт и мода,
  с дрогясали бандюги и апаши…
  Защо е с тях? Защо не е с народа?

  Момчета, знам, че е на халос туй, че
  скърбим за свобода и бели вишни.
  В земята на Васил Иванов Кунчев
  днес всички романтици са излишни.

  Но да запеем, дявол да го вземе,
  със мъжки глас във тази нощ безродна
  и нека екне – като в турско време,
  „Къде си, вярна ти, любов народна?“

   

  Ивайло Балабанов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Ивайло Балабанов е роден през 1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършил е гимназия в Ивайловград, както и СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е по изграждането на МК „Кремиковци“ и язовир „Ивайловград“. Дълго време живее в Хасково, а в последните години – в Свиленград. Негови творби са излизани през годините в почти всички софийски литературни издания, както и във вестници, списания и алманаси в цялата страна. Носител е на наградите: “Южна пролет” /1980/, награда на Съюза на българските писатели /1987/, национална награда “Изворът на Белоногата” /2001/, Книга на годината /2004/ за “Песни за старо вино”, литературна награда за цялостно творчество “Александър Паскалев” /2005/, награда за патриотична поезия /2006/, национална литературна награда „Пеньо Пенев” /2008/, „Златен век” – печат на Симеон Велики и грамота /2015/ и др.  Автор е на книгите „Да се загледаш в звезда“ /1979/; „Окова за щурец“ /1984/; „Парола „Любов“ /1988/; „Религия“ /1990/; „Тракийски реквием“ /1997/; „Избрано“  /1998/; „Песни за старо вино“ /2003/;  „Небесен гурбетчия”, сборник /2010/.
  

  .

• Достатъчно

  

  .

  Гласът й шумоли в ухото ми,
  ала това… не е достатъчно.
  По черните църковни покриви
  валят седефените ноти
  на камбаните
  и приласкават всички вопли! –
  но и това… не е достатъчно.
  Какъв е този мой отчаян глад?
  Или пък ситост?

  Небето щедро пада ничком –
  илюзия за снежна пелена –
  и побелява всичко, всичко!…
  Но пак
  вървя по абаносови клавиши
  и свиря абаносова соната.

  Не стига този сняг.
  Не стига…

   

  Валентин Евстатиев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Валентин Евстатиев (с литературен псевдоним Смиф) е роден през 1966 г. в Казанлък. Израства в Сливен, където завършва средното си образование. През 1992 г. завършва Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Живее и работи в София. От 1999 г. е преводач в БТА, отдел „Новини за чужбина“. Пише стихове от зряла възраст. Публикува своя поезия в национални периодични издания. През 2012 г. печели трета награда в поетичния конкурс „Ерато“ на в. „Уикенд“. Негови творби са включени в поетични алманаси. През 2013 г. излиза първата му стихосбирката „Докато имам теб“. Още творби на Валентин Евстатиев могат да се видят в сайта „Откровения“.
  

  .

• <<
• 1
...
• 49
• 50
• 51
• 52
• 53
• 54
• 55
• 56
• 57
• 58
• 59
...
• 81
• >>