Джанки в Манхатън

Разказ от Хасан Ефраимов

Да ви кажа че съм американец, не съм. Сякаш и българин не съм вече… Никакъв не съм отдавна… Вися някъде там в пространството… някъде над Атлантика, вероятно. Понякога в източния край на океана… Понякога в западния… И като че ли се чувствам най-добре, когато съм по средата му… Близо до мястото, където е потънал Титаник… Опитам ли се да бъда в България, Америка ме привлича към себе си… като един откачен магнит. И скоро се озовавам над Антлантика, за да се установи равновесие… Реша ли да съм в Америка, ме привлича България. Може би е такава съдбата ми, да живея над Атлантика…

– От Атлантида съм… – отговарям често на американците. – От изчезващите жители на Атлантида…

Устата им зяпва… Гледат умно около минута, разсъждавайки наум, къде ли е пък тази Атлантида?

– О…, чудесна страна… Наистина чудесна… Прекрасни хора… – изричат накрая с резервната си усмивка.

С резервната… защото друга нямат. Имат само резервна… Истинската са я загубили отдавна… Някъде там… Я в Мексико… я в Италия… я в Китай. И не им идва наум, че усмивката може да се загуби навсякъде, дори над Атлантика… Тя остава там… където си се родил… Може да се опиташ да я вземеш със себе си… Но я губиш по пътя… над мрачните води на Атлантика…

Дойдох в Америка отдавна… Даже вече не помня кога… Понякога се чудя, живял ли съм в България изобщо? Дали България все още я има извън спомените? Сигурно тя е страната на спомените… Има спомени в главата ми, от които искам да избягам… Не, че са толкова лоши… Но заради тях нямам спомени от Америка. Сигурно така е устроен човешкия мозък, да има спомени само от едно място… Погледна ли назад, виждам само България… От Америка не виждам нищо… Виждам как пристигам и после е празно… Лентата е изтрита, дискът е повреден на това място… А може и да се е препълнил дискът? Спомени от детството… От първата гореща целувка, някъде там, под някоя цъфнала джанка… Блясъкът в очите на момичето, треперещата й снага и чувството на вина от извършеното първо престъпление в живота… Престъпления, които ще се повтарят после… Ще се повтарят с натраплива последователност, докато момичето се превърне в жена-рецидивист… търсеща щастието си… Докато повехне и се превъплъти в съсухрена старица… После престъпленията ще спрат изведнъж… Ще я излекува животът… Ще я затвори там… в затвора на собствената й душа…, в килията на собственото й извехтяло тяло… Обречена на вечната каторга на смъртта… Ще помни само първото престъпление… другите ще се заличат… Спомени… Спомени… И спомени от нараненото коляно, което после боли с векове… И не изчезва никога… След време се превръща в болка в спомените… Но не изчезва никога… Да… наранените колена болят цял живот… Хората с наранени колена имат и ранени души…

Както е ранена и моята душа… Скитаща се бездомна някъде там… над Атлантика… близо до мястото, където е потънал Титаник… Дали това е мястото, където потъват душите? Дълбоко под черните води навярно има порта… Може да са и две… Една към ада… една към рая… Отварят се със зловещо скърцане и се затръшват след поредната погълната нещастна душа. Ези или тура… Зависи коя порта ще се отвори… Затръшването е без значение… Единствено е важно това, коя ще се отвори… Всъщност, сигурно скърца само портата на ада… Портата на рая едва ли скърца…

Скърцаща джанка… Това сънувах една вечер… Джанка… някъде там, в страната на спомените… Клоните й се търкаха едни в други и скърцаха… Имаше бурен вятър… Долетя чак оттам… оттатък Атлантика… Мина над портите на ада и рая… намиращи се под бурните вълни, близо до мястото, където е потънал Титаник… Откри ме сред небостъргачите на Манхатън и се настани в самотната ми душа, за да не я напусне никога…

Събудих се, плувнал в пот… Така и осъмнах… До сутринта вече бях забравил, докато не сънувах пак… Сънувах скърцащата джанка… Вечер след вечер… И не ми даваше покой.

Споделих това с другите, дошли от страната на спомените. Да, ние се събираме често… За да си опресним спомените… Децата не участват… Те нямат спомени още… Сега ги трупат… От Америка… Някой ден ще пораснат, но няма да имат спомени, които болят… от страната на спомените… Няма да сънуват и скърцащи джанки… Ще сънуват как лапат хамбургери… И коленете си няма да ударят никога…

Споделих, като очаквах, че ще ми се присмеят, но нищо подобно не се случи. Настана мълчание… Лицата на всички повехнаха и забравиха за барбекюто. В действителността ни върна миризмата на изгоряло месо.

– И аз сънувам… – обади се някакъв. Познавах се с него отскоро… Мълчаливец някакъв, дошъл от страната на спомените, която едва ли още съществуваше… – И аз сънувам същата джанка… Възможно ли е това?

– И аз… – добави втори, трети…

Скоро скърцащата джанка стана повод за всеобщи разговори между нас и започнахме да се събираме много по-често от преди. Надълго и нашироко всеки разказваше спомените си и никой не го прекъсваше. Докато слушахме поредния разказвач, душите ни се издигаха над мръсните небостъргачи… поемаха към Атлантика… профучаваха над портите на ада и рая, и се спираха в клоните на скърцащата джанка, в страната на спомените. Разказът приключваше и душите ни се сгромолясваха от височината на небостъргачите в тревата на ливадата… Точно там, където е разположено барбекюто. Докато се осъзнаем от удара, започваше друг разказ и душите ни отново политаха. И така до безкрайност… Незнайно защо, централно място в разговорите ни винаги заемеше джанката…

Една вече бяхме се събрали отново. Обади се Мълчаливеца по телефона на всеки един от нас, че се връща със скъп подарък от България.

Пристигна той и всички се събрахме около една картонена кутия, която беше помъкнал със себе си.

– Познайте какво има вътре? – предизвика ни Мълчаливеца.

– Локум… С онова момиче на кутията, което бере рози в една кошница…

– Бонбони лукчета…

– Карамел му-у-у-у…

– Детски закуски с изрисувано мече на кутията… – започнаха предположенията едно след друго и скоро стаята се огласи от искрен и неподправен смях.

– Предавате ли се… предавате ли се…? – извисяваше се над всички гласът на Мълчаливеца.

Когато и последният от нас се предаде, седнахме около кутията и Мълчаливеца пристъпи към нея. Хвана капака на кутията и постоя известно време, за да усили ефекта на изненадата.

– Ади де… ади де… – развикаха се по-нетърпеливите.

По едно време, най-накрая отвори капака…

Кутията беше пълна с костилки…

– От джанки са… – изрече Мълчаливеца с въздишка. – От жълти джанки… От червени… От пембени… Има всякакви… Цяло лято ги събирах… Дето видех джанка, спирах… Ще ги посадим… Ще се грижим за тях… Ще направим цели градини… Като цъфнат… ще вдишваме аромата на България… Като узреят… ще си припомним вкуса на България… Повече няма да сънуваме скърцащата джанка… Обещавам ви…

Решихме и почнахме… Ентусиазмът ни беше огромен. Хукнахме по цветарските магазини за пръст, компост, торове и различни препарати. Накупихме саксии, ръководства за отглеждане на растения и започнахме. Ръководство за отглеждане на джанки нямаше. Засадихме внимателно костилките в саксиите и зачакахме.

Минаха дни, седмици, месеци… Дойде есента, зимата, после пролетта, но от нашите костилки нито една не покълна.
Не направихме голям проблем от това, а само омърлушени стояхме около саксиите.

Не и Мълчаливеца… Лятото отново хукна към България и този път се върна с огромен кашон с костилки.

– Без малко да ме арестуват на летището – изцепи се по някое време.

Знаехме си урока от миналата година и започнахме пак. Този път бяхме още по-старателни, но ефектът отново беше същият.

На третата година Мълчаливеца освен костилките, докара и десетки млади фиданки.

Как е минал през летищните власти, идея си нямам. Засадихме ги и скоро, една по една повехнаха и изсъхнаха, колкото и да ги поливахме.

Не получихме положителен резултат и следващата и по-следващата година… И още много години след това. Накрая се предадохме и омърлушени седнахме около безплодните саксии.

– Има нещо, дето не го знаем – поде разговор Мълчаливеца. – Нещо пропускаме… Или нещо не им достига… Или има нещо, което им пречи… Замърсеният въздух… Някакво вещество в почвата… Не знам… Има нещо… Та джанки са това… У нас растат под път и над път… И не може да се отървеш от тях… Всяка година ги изкореняваш, а те започват да растат още по-настървено… Да сте видели джанка да се полива? Или пък да се тори…

Дълго умувахме над проблема, но до някакво решение така и не достигнахме. По всичко изглеждаше, че за да видим джанка, трябваше да прескачаме до България.

– Джанката трябва да е символ на България… Какви са тези рози-мози… Розата расте навсякъде… Къде ли няма рози… А да сте виждали джанка в Манхатън? – обаждаше се по някое време Мълчаливеца.

Замисляхме се дълго и продължително, но така и никой не се сещаше някъде из Манхатън да расте джанка.

– Ще поразпитам останалите българи – реши накрая Мълчаливеца. – Някъде някой може да е успял… Или пък да знае защо не се получава… Корав народ сме ние… Оцелели сме през вековете… А сега една джанка не можем да завъдим… Дядо ако чуе… ще се преобърне в гроба… Направо ще умра от яд.

Тръгна Мълчаливеца и известно време никой нито го чу, нито го видя. Докато един ден не ми звънна по телефона.

– Съберете се всички – изрече с развълнуван глас. – Направо ще се гръмнете… И идея си нямате какво открих.

– Има цяла градина с джанки… – започна директно, като се събрахме. – Някакъв нашенец…

– Аре, бе… – ахнахме всички в един глас.

– Пустите дяволи го взели… Как е успял… Умът ми не го побира… И знаете ли къде се намира градината?

Мълчаливеца изчака известно време, за да чуе нашите предположения, но никой не се и опита да направи такива. Бяхме толкова учудени. Никой и не го подкани да говори. Просто стояхме така, с отворени усти.

– Тук… В Манхатън… – изрече накрая.

– Аре, бе… – отвърнахме в един глас.

– Да… Някакъв нашенец… Цяла градина… Отвсякъде е обградена със зидове… Високи по три метра…

– Аре, бе…

– Огромна е… Усетих аромата на цъфналите джанки през зида… А дори не са цъфнали сега… Зима е…

Повече дори не можехме да ахнем и само стояхме и слушахме. Толкова учудени бяхме.

– Представяте ли си… джанки в центъра на Манхатън? Там живее… Там е градината… В центъра на Манхатън… Сигурно е някоя откачалка… Като знам колко луди има у дома… Да дойде чак дотук и да направи градина с джанки… Представяте ли си… Градина с джанки в центъра на Манхатън… А у дома никой и не поглежда джанките.

– Сигурно е някой бизнесмен… – предположи някой. – Някой от номенклатурата… Откраднал е парите на народа… и избягал тук… в Америка.

– Да… Откраднал е парите на народа и си е направил градина с джанки в центъра на Манхатън – сряза го друг. – За какво му е да го прави? Да беше си стоял у дома и да не краде… Пълно е с джанки.

– Някакъв от Делиормана бил… – продължи Мълчаливеца. – Особняк някакъв… Не се събирал с никого… Те там в Делиормана всички са луди… Диваци… Откачалки… Един нормален не видях…

– Луди сливи… – изкрещях изведнъж. – Това са луди сливи…

Всички млъкнаха и се загледаха учудени в мен.

Бяха момчета от различни краища на България, а най-вече от София. Нямаше нито един от Лудогорието… Освен мен… И само аз знаех за лудите сливи.

– Това са луди сливи… – продължих. – Има ги само при нас… Така им викаме… Луди сливи… Приличат на джанки, но не са… Като цъфнат напролет… ароматът им се носи навред… Омайва… Кара те да полудееш… Да крещиш… И да вършиш луди неща. Целият Делиорман полудява от тях. Застанеш ли под тях с момиче… то се влюбва в теб. И ти се влюбваш… После не може да я забравиш цял живот… И тя не може да те забрави… От аромата на лудите сливи е… Първата ми целувка беше под една луда слива… Цял живот мисля само за нея… Не ми излиза от главата…

Всички мълчаха и слушаха, не смеейки дори да помръднат.

– Кой знае как ухаят – обади се накрая Мълчаливеца. – Отидеш там… до зида на градината… На откачения нашенец… Тук… в Манхатън… И изведнъж усещаш миризмата на България… Умът ми не го побира… Иде ми да ревна… И вие ли сте така? Отвътре ми иде… Не мога да се запра… Миризма на България… Тук… Сред този бетон… И какво правим сред този бетон? А някъде там… у дома… мирише на луди сливи… Кой човек би живял сред бетон, като има аромат на джанки…

– Сещам се за милиони… – обади се някой.

– Чакам да дойде пролетта… – продължи Мълчаливеца, без да му обърне внимание. – Ще отида и ще му се примоля на човека… Да ме пусне в градината… Да поема дъх с пълни гърди… Поне веднъж… Едва ли ще ми откаже… Ама искам да е вечер… Тогава ароматът им е най-силен… Ако ми откаже, ще се покатеря по зида… Нека ме арестуват после… Съгласен съм дори да умра…

– Той е караконджул… – продължих аз.

– Кой…? – подскочиха всички в един глас.

– Нашенецът… Кой…? – отвърнах ядосано. – Откаченият нашенец… Дервишки караконджул е… Те не могат без лудите сливи… И сливите не могат без тях… Вървят ръка за ръка… Има ли луди сливи, има и караконджул… Има ли караконджул, има и луди сливи… Затова не покълваха нашите… Имаме даже песен… „Ревнал караконджул под лудите сливи…“ Живеят в симбиоза…

– Ха-ха-ха… Караконджул… Тук… в Манхатън – захили се някой.

– Получават сили едни от други… Лудите сливи и караконджулите… Някаква невидима божествена сила ги свързва. Непонятна за нас. Затова ухаят така. Привличат караконджулите, както цветята пчелите… И затова караконджулите реват от аромата им… То и на мен ми иде да ревна… Ама гледам да се запра…

– Да бе…

– При нас има поверие… Умре ли караконджул, изсъхва и една луда слива… Изсъхне ли луда слива, умира и караконджул… Затова е направил градината… Не може без лудите сливи… Не може без аромата им… Иначе ще умре… По някаква причина е напуснал земята си… Принуден е бил… Иначе не би го направил… Не би го направил никога… Караконджулите са така… Умират, но не напускат земята си никога…

Още дълго говорихме тази нощ. За България, за Делиормана, за лудите сливи и естествено за караконджулите. И колкото повече говорехме, сякаш толкова по-близо се чувствахме до дома… До онази дива страна…  където всички са откачени, щом живеят там… редом с караконджулите.

След това така се случи, че повече не можах да се срещна с моите приятели. Какво са направили, не знам. Дали са ходили да се примолят на откачения нашенец да ги пусне в градината… Нощем… За да усетят аромата на дома… Нямам представа.

Но напоследък усещам зов… Някакъв див повик… Идва оттам… От центъра на Манхатън… Усещам зова в съня си… Изпълва дните и нощите ми… И не ми дава и миг покой… А снегът вали ли, вали… Не се наваля тази година… Тук… В тази чужда страна, в която не съм нито американец, нито българин… Какъв съм всъщност? И за какво живея? Какво правя сред този бетон…? А някъде там… у дома… ухае на луди сливи. Печеля пари… Самият Сатана ми ги дава… Парите на Сатаната… С тях си купувам предмети. Къща… Къща, която струва милиони. И си мисля, че ще излъжа Сатаната… А някъде там имам къща, която е моя… И стои празна… Не струва нищо… Не струва, защото е безценна… Някъде там, сред цъфналите луди сливи… Като ми вземе парите, ще направи така, че къщата ми вече няма да струва нищо. Сигурен съм в това… Никой не е успял да излъже Сатаната. Аз ли ще съм първият успял? Дори да ми я остави… тя ще продължи да стои там… в чуждата страна… Къща без корен… без основи… без темели… Имам и деца… Които дори не владеят моя език… Ако по някакъв начин се срещнат с дядо си, няма да могат дори да се разберат. Ще гледат в очите този див варварин от Балканите и ще ги е страх дори да го докоснат… Ще ги гледа и нашият… ще си потърква брадата, сърцето му ще се разтопи и ще потече…, а очите му ще се превърнат в две реки… Какво ме свързва с тях? Дори не ме уважават… И за човек не ме смятат… За тях съм дивак… Варварин, дошъл от варварска страна… И на английския ми се смеят… Срам ги е от мен, когато говоря пред други хора… Постоянно ме поправят… Навеждат си главите и се червят… Подиграват се с акцента ми… Дори не мога да ги заведа в България… Страх ги е, че ще се заразят от малария… или от чума… или от проказа… Ако оттърват болестта, ще бъдат взети за заложници от терористи… Или пък ще бъдат изядени от някакъв змей, хала… Вие не знаехте ли? Там е пълно с такива неща… Има ги дори на кориците на детските книжки… Искат само парите ми, за да могат да си купуват хамбургери…. По-близък ми е онзи караконджул, седнал там… сред цъфналите луди сливи, в центъра на Манхатън. Той носи моята кръв… От една порода сме… Не децата ми… Да… това съм аз… Един самотник в Манхатън… Чужденец в чужда страна, живеещ с чужденци… Дори децата ми са чужденци…

Най-накрая снегът спря… Дойде пролетта… Но не и моето спокойствие… Зовът се усилва… Става все по-силен и по-силен… Не мога да му устоя… Ще се побъркам… Отивам там… в центъра на Манхатън.

Лесно намерих градината… Няма сто градини с джанки в Манхатън… По аромата я намерих… Не устоях повече на зова… Пристигнах тук една вечер… На лунната светлина… Не можех да издържам повече на този зов… Иначе щях да умра.
Отдалече усетих аромата на цъфналите луди сливи… Да, наистина бяха луди сливи… Добре познавам аромата им… Носеше се над зидовете… На талази… И, о, Боже, как само омайваше… Идеше ми да викна… да ревна… Тук… в сърцето на Манхатън.
Пристъпих към вратата… Бутнах я… беше отворена… Влязох… Минах по алеята и тръгнах към задния двор… към градината. Ароматът беше нетърпим… Навлизаше в душата ми… Стигаше до всяка една клетка на тялото ми… до всяка молекула… до всеки атом дори… И как само ми се викаше… Исках да ревна… Някаква сянка се чернееше под цъфналите луди сливи… Тръгнах към нея… Там… на лунната светлина седеше един Дервишки караконджул. Дервишки караконджул… на лунна светлина… тук… в Манхатън… Не в страната на караконджулите… Седнах до него. Дълго мълчахме.

– Закъсня… – изрече караконджулът, гледайки ме право в очите.

Погледнах го и аз. И тогава там… в очите на този звяр, видях България… Видях моето село… Видях родната си къща… Мама седеше замислена под чардака… Старият нещо си шеташе из двора… Прегърбен… Полужив… Полуумрял вече… Изглеждаше като получовек… полукараконджул… Асмата стоеше унила, знаейки, че скоро след тяхната смърт ще подивее… Къщата, устояла на бури, щеше да се прекърши и да рухне под тежестта на вечната самота, на която беше обречена… Обречена… без деца… без звук… без глъч… Обречена на смърт… на забвение… забрава… разруха… Отстрани, близо до плета, гордо чакаха бурените… Чакаха и трупаха мощ… За да нападнат без жал… За да плъзнат като една отровна река и да заличат всичко, постигнато от човешката ръка… Там под цъфналите луди сливи…

И тогава изведнъж го познах…

– Ти си синът на караконджула… На Али Курт… – изрекох. – Ти си най-малкият… Дошъл си тук… след като ви изгони… Защото превърнахте кръвта му във вода… Не е вярно, че кръвта вода не става… Познах те… Дошъл си чак тук… бягайки от позора си… Но от мислите си не си успял да избягаш… Направил си и градина… с луди сливи… за да може да дишаш… За да може да живееш… За земята си забравил… Забравил си, че лудите сливи виреят само там при нас… Трябва им и земята, напоена с потта на дедите ни…, вятъра… слънцето… дъжда от нашите облаци… От нашите облаци, не от чуждоземските… Смехът на хората дори им е нужен… И сега градината ти умира… Умираш и ти… Разбрах това добре…

Караконджулът стоеше с наведена глава… После изведнъж я вдигна и видях сълзите в очите му… Течаха като две пълноводни реки… И преливаха от мъка… Толкова силна мъка… каквато може да има само в очите на нашенски звяр.

– Прибери ме… – примоли се Дервишкият караконджул. – Моля те… Не ме оставяй тук… Само ти може да го направиш… В тебе има от нашата кръв… Усети зова ми… Знаеш ли Дервиша?

– Да…

– Изворите на реката?

– Да…

– Лудите сливи…?

– Да…

– Под тях ме погреби… Проклинам те… Ако ме оставиш тук… Теб… и цялата ти рода до девето коляно…

– Беше ли щастлив?

– Отивам при Али Курт… – едвам промълви караконджулът. – Ще му кажа само две думи… И тогава вече ще съм…

Дервишкият караконджул шумно издиша последния си дъх… Той полетя във въздуха… Завъртя се в клоните на лудите сливи… Пое вълшебния им аромат и изведнъж се превърна във фучаща хала. Халата се въртеше бясно… Прелиташе от дърво на дърво и ставаше все по-голяма и по-силна. По едно време стана толкова огромна, че едва се държах на краката си… Нашенска черна хала… Тъмна сила… дошла от дебрите на ада… Тук… В Манхатън. Цветята на лудите сливи полетяха във въздуха, обхванати от халата и се завъртяха в ритъма на вълшебен снежен танц от цветчета. После изведнъж танцуващият облак пое на изток над Атлантика и стигна до мястото, където е потънал Титаник, вълните се разтвориха и някъде там в дълбините на океана се отвори една порта. После чух затръшването й… Не можах да определя коя порта беше.

Луната светеше като полудяла. Не издържах и ревнах. Ревнах като Дервишки караконджул. Там… Под скелетите на лудите сливи… В Манхатън.

– Душата ти отлетя, караконджуле – изрекох към лежащия безжизнен в краката ми звяр. – Да намерим покой и за тялото ти… Да поемаме и ние към страната на караконджулите.

Погребах го точно там, където каза. В Дервиша… До изворите на реката… Под цъфналите луди сливи.

Погребах го и дълго плаках на гроба му… Не само за него… Плаках и за себе си… Неусетно настъпи нощта… Изгря луната… Някаква неземна сила ме изправи… Обърнах се към луната… Ревнах… Ревах дълго… Ревът ми се носеше из долината… Някъде отляво ми отвърна друг рев… Отдясно втори… После трети… Цялата долина се огласяше от ревове и кънтеше… Там… в страната на караконджулите… В моята страна… Някъде в Делиормана…

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*Още от същия автор – вж. тук.

.