В монографията през 2009 г. достигнах чрез научни доказателства до идеята за учредяване за Вапцаровска международна морска премия, която получи подкрепа у нас и в чужбина и бе публикувана в научни форуми на български и английски език. Предлагам през 2019 г. да се учреди Президентска награда “Вапцаровска международна премия “Морето и машините”…

„Източниците на глаголицата трябва да се търсят в трако-фригийското писмо.“
(Д-р Клемент Грубишич, ректор на университета в Падова, в статията Disquisitio in originem et historiam alpfabeti Slavonici Glagolitici, „Изследване на произхода и историята на славянската глаголска азбука“, 1766, Падова)

Темата на филма е Ньойският договор и е изработен в копродукция с Национален военноисторически музей, Държавна агенция „Архиви“ и ПИК Аудио. Използвани са кадри от документални филми от Първата и Втората световна война, съвременни кадри от протестните прояви срещу Ньойския договор и кадри от Босилеградско.
Сценарист на филма е бившият ректор на Софийски университет проф. Иван Илчев, режисьор е Ралица Димитрова, оператор и продуцент е Пламен Герасимов, със специалното участие на Валентин Ганев и Мак Маринов.

72 лидери на различни страни от Европа, Америка, Азия и Африка, сред които президентите Еманюел Макрон, Доналд Тръмп, Владимир Путин, канцлера Ангела Меркел, монарси и премиери, участваха днес във възпоменателна церемония в Париж, във връзка с 100-годишнината от края на Първата световна война. На церемонията присъства и българският президент Румен Радев, който се видя преди това във Версай с американския президент Доналд Тръмп.

Изразяваме нашето убеждение, че Холокостът, най-очевидният, отвратителен и гротесктен пример за съвременно варварство и антисемитизъм, причинил страданието и смъртта на милиони невинни хора, жени и деца, някои от които са били православни християни, включително и 6 милиона евреи, които не трябва да бъдат забравени, а по-скоро трябва да бъдат преподавани и изучавани в християнските и еврейските постановления, тъй като не на последно място те напомнят какво е направил човекът срещу човека и Бога.
Достойно и правилно е да се твърди, че Българската православна църква героично се противопоставя на антисемитизма по времето на Втората световна война и упражнява своята християнска вяра и влияние, с които е надделяла над чуждия натиск и в резултат на това никой от родените в България не е бил депортиран, нито е бил убит.

Оттогава си мисля често – колко ли са били онези хиляди, незнайни смели българи, които са полагали без страх костите си пред олтара на майка България, за да оцелее през тези тринадесет века?
Мисля си още, че не сме направили почти нищо, за да увековечим с трайни знаци паметта на героите, за да могат идните поколения да знаят повечко за героичното ни минало.
Стрико ми Марин почина точно на сто години. Отиде си ей така, кротко, без претенции.

Но ИМА едно огромно историческо ПРОТИВОРЕЧИЕ, специално за България. Тук се намира една основна разлика с другите сателити. Съветската армия НЕ беше водила бойни действия в България, нито България беше участвала във войната срещу Съветския съюз. Напротив, България се отказва през август 1944 г. от участието си с Германия и се присъедини към Съюзниците, подобно на Италия, ПРЕДИ руските танкове да влязат в страната. Съветските войски бяха посрещнати в България като съюзническа армия. Те не изстреляха нито един куршум в България. Обявяването на война бе само на книга, без реални действия.
Функцията на войските в България също бе различна. България не беше повече съюзник на Германия и не представляваше опасност за Москва. Задачата бе изтърбушването на страната и превръщането й в съветски сателит, както и осигуряването на снабдяването на войските на фронта. За това бяха отделени и изпратени войските на НКВД.

Двете думи, с които Иван Вазов обезсмърти образа на Георги Стойков Раковски, са вечният символ на живот, белязан от знака на гения. Да буди заспалите, да чертае нови хоризонти, да формулира несъзнаваните копнежи и желания на сънародниците си, да бъде сладкогласна лира и зовяща тръба – такова е божественото предопределение на най-харизматичната личност от Българското възраждане. Огненият темперамент, интелектуалните търсения, практическата дейност и разностранната насоченост на Раковски към различни области както на знанието и литературата, така и на обществено-политическия живот на своя век, привличат интереса и критичното внимание не само на неговите съвременници, но и на следващите поколения.

По-скоро в „Яд Вашем” не искат да се забъркват в балканския котел от кипящи национални страсти и трагедии, на фона на които се развива и еврейската драма през ХХ век. За еврейската национална идеология след Шоа, светът удобно и просто е подреден и обяснен, почти като в холивудски филм. От едната страна са добрите, жертвите, а от другата лошите, фашистите и нацистите. Преходът между двете е тънък и трябва да бъдат така наречените Праведници. И изведнъж в някаква неуредена балканска провинция се появява някакъв народ, който не е така елементарно подреден. Не стига, че претърпява няколко национални катастрофи от изгубени войни, но там, сред българите след 1918 г., на приливи и отливи тече някакъв граждански конфликт. Първоначално, в тази вътрешна разпра, която се точи и до днес, доминират десните, които след 1944 г. тотално ще бъдат обявени от победилите с външна помощ комунисти за “фашисти”. Но най-непонятно и дразнещо е, че и царят на тези българи Борис ІІІ уж е “фашист”, ама не чак дотам, че да прати своите евреи в концлагерите на смъртта. Е вярно, праща момчетата и мъжете да строят пътища, но пък така пак ги спасява от хватката на Хитлер. После в лятото на 1943 г. умира при мистериозни обстоятелства точно, когато не трябва, за да не може да бъде осъден от Народния съд, като доказан “фашист”. В тази неподредена страна дори и фашистите им не са антисемити. Например “кръволокът” професор Александър Цанков – този, който сваля левия земеделски режим през 1923 г., а след това смазва и организирания от Коминтерна червен терор през 1925 г., този открит почитател на Хитлер и нацистите, като депутат се подписва под подписката в 25-тото Народно събрание срещу депортирането на българските евреи.

Не, случат Скаптопара е специален. Защото новата магистрала прави един специален завой за нея. Вместо да си кара по логичното русло в права линия през равното поле, тя ще завие над хълмиста Скаптопара и ще я изглади. За да се спаси едно игрище. Защото в днешна България футболът е по-важен от културата. И асфалтът е по-важен от трако-римския път. Макар и да е 1000 пъти по-нетраен. Случаят Скаптопара е просто един шаблон-картинка за това какво представляваме ние в момента като държава. Ние се самосъсипваме. Тези, които сме си ги избрали, ни замацват от културното лице на Европа и ние сме си ОК с това.

Сега съм в орбитата на Данаил Крапчев и веднага ще отговоря защо – проумях, че това е човек-институция в политическата история на България. Фигура, която запълва със своя интелект и независим дух, с талантливото си журналистическо творчество цял четвърт век от историята на българската журналистика и от живота на българската държава. Той е бащата, създателят, творецът на вестник “Зора”, излизал от 1919 до 1944 г. А вестник “Зора” е едно огромно държавническо и културно дело, което е по силите и по плещите единствено на човек с възрожденски нравствени измерения. Всеки би могъл да се увери в това, ако има куража да се зарови в чупливите и прашни страници на 25-те годишнини на всекидневника. Там са отложени протуберациите на отминалата епоха, ден след ден се вихри кървавата история на страната ни, фиксирани са събития, разтърсвали света и Европа. По тези страници тече параноята на всекидневието, с хиляди човешки драми, природни и социални бедствия, с политически и битови престъпления, но също тъй се извисява културният ръст на първенците и са уловени духовните стремежи на епохата между двете световни войни.