Но ИМА едно огромно историческо ПРОТИВОРЕЧИЕ, специално за България. Тук се намира една основна разлика с другите сателити. Съветската армия НЕ беше водила бойни действия в България, нито България беше участвала във войната срещу Съветския съюз. Напротив, България се отказва през август 1944 г. от участието си с Германия и се присъедини към Съюзниците, подобно на Италия, ПРЕДИ руските танкове да влязат в страната. Съветските войски бяха посрещнати в България като съюзническа армия. Те не изстреляха нито един куршум в България. Обявяването на война бе само на книга, без реални действия.
Функцията на войските в България също бе различна. България не беше повече съюзник на Германия и не представляваше опасност за Москва. Задачата бе изтърбушването на страната и превръщането й в съветски сателит, както и осигуряването на снабдяването на войските на фронта. За това бяха отделени и изпратени войските на НКВД.

Двете думи, с които Иван Вазов обезсмърти образа на Георги Стойков Раковски, са вечният символ на живот, белязан от знака на гения. Да буди заспалите, да чертае нови хоризонти, да формулира несъзнаваните копнежи и желания на сънародниците си, да бъде сладкогласна лира и зовяща тръба – такова е божественото предопределение на най-харизматичната личност от Българското възраждане. Огненият темперамент, интелектуалните търсения, практическата дейност и разностранната насоченост на Раковски към различни области както на знанието и литературата, така и на обществено-политическия живот на своя век, привличат интереса и критичното внимание не само на неговите съвременници, но и на следващите поколения.

По-скоро в „Яд Вашем” не искат да се забъркват в балканския котел от кипящи национални страсти и трагедии, на фона на които се развива и еврейската драма през ХХ век. За еврейската национална идеология след Шоа, светът удобно и просто е подреден и обяснен, почти като в холивудски филм. От едната страна са добрите, жертвите, а от другата лошите, фашистите и нацистите. Преходът между двете е тънък и трябва да бъдат така наречените Праведници. И изведнъж в някаква неуредена балканска провинция се появява някакъв народ, който не е така елементарно подреден. Не стига, че претърпява няколко национални катастрофи от изгубени войни, но там, сред българите след 1918 г., на приливи и отливи тече някакъв граждански конфликт. Първоначално, в тази вътрешна разпра, която се точи и до днес, доминират десните, които след 1944 г. тотално ще бъдат обявени от победилите с външна помощ комунисти за „фашисти“. Но най-непонятно и дразнещо е, че и царят на тези българи Борис ІІІ уж е „фашист“, ама не чак дотам, че да прати своите евреи в концлагерите на смъртта. Е вярно, праща момчетата и мъжете да строят пътища, но пък така пак ги спасява от хватката на Хитлер. После в лятото на 1943 г. умира при мистериозни обстоятелства точно, когато не трябва, за да не може да бъде осъден от Народния съд, като доказан „фашист“. В тази неподредена страна дори и фашистите им не са антисемити. Например „кръволокът“ професор Александър Цанков – този, който сваля левия земеделски режим през 1923 г., а след това смазва и организирания от Коминтерна червен терор през 1925 г., този открит почитател на Хитлер и нацистите, като депутат се подписва под подписката в 25-тото Народно събрание срещу депортирането на българските евреи.

Не, случат Скаптопара е специален. Защото новата магистрала прави един специален завой за нея. Вместо да си кара по логичното русло в права линия през равното поле, тя ще завие над хълмиста Скаптопара и ще я изглади. За да се спаси едно игрище. Защото в днешна България футболът е по-важен от културата. И асфалтът е по-важен от трако-римския път. Макар и да е 1000 пъти по-нетраен. Случаят Скаптопара е просто един шаблон-картинка за това какво представляваме ние в момента като държава. Ние се самосъсипваме. Тези, които сме си ги избрали, ни замацват от културното лице на Европа и ние сме си ОК с това.

Сега съм в орбитата на Данаил Крапчев и веднага ще отговоря защо – проумях, че това е човек-институция в политическата история на България. Фигура, която запълва със своя интелект и независим дух, с талантливото си журналистическо творчество цял четвърт век от историята на българската журналистика и от живота на българската държава. Той е бащата, създателят, творецът на вестник „Зора“, излизал от 1919 до 1944 г. А вестник „Зора“ е едно огромно държавническо и културно дело, което е по силите и по плещите единствено на човек с възрожденски нравствени измерения. Всеки би могъл да се увери в това, ако има куража да се зарови в чупливите и прашни страници на 25-те годишнини на всекидневника. Там са отложени протуберациите на отминалата епоха, ден след ден се вихри кървавата история на страната ни, фиксирани са събития, разтърсвали света и Европа. По тези страници тече параноята на всекидневието, с хиляди човешки драми, природни и социални бедствия, с политически и битови престъпления, но също тъй се извисява културният ръст на първенците и са уловени духовните стремежи на епохата между двете световни войни.

И следват логическите изводи.
Първо, ако отдаването на почит и поставяне на паметна плоча с имената на жертвите е „незаконно“, законно ли е избиването на безпомощни старци и деца на територията на друга държава? И второ, ако поставянето на паметна плоча на невинните жертви е незаконно и наказуемо, то дали е законно и допустимо и след 101 година да се заличава паметта на жертвите?
Ето това е моралната дилема на съвременните сръбски управници, на която те нямат отговор и веднага вадят „най-силния“ си аргумент – че не била спазена процедурата за поставяне на паметни знаци!? Забележете, става дума за процедура само в случай, когато жертвите са българи, а убийците сърби! Защото в обратния случай процедурата е ясна и няма никакъв проблем.

Наскоро след деветосептемврийския преврат във в. „Работническо дело“ се появява статия срещу литературния критик. Неин автор е Д. Б. Митов. Той е издавал шестнайсет години в. „Литературен глас“ и не може да преглътне мнението на Бадев, че литературната група около седмичника с писанията си ще остане като „свидетелство за литературния разврат“ на своето време; че вестникът „крета като боклукчийска кола, за да събира де що намери литературен измет“. Статията е пълна с политически квалификации – обикнатия стил на комунистите и на ляво ориентираната интелигенция. Събират се приятели на чашка и шумно поздравяват автора, задето е „натрил носа“ на този „великобългарски шовинист“. Сред тях седял и Лев Главинчев. Слушал, усмихвал се, механично късал лист хартия и накрая рекъл: „Ах, да! Статията е тъкмо на място, но срещу един мъртвец“. Присъстващите смутено се умълчали. Не се съмнявали, че Главинчев знае какво говори. Защото на 20 септември 1944 г. именно бандата на Лев Главинчев арестува Йордан Бадев. Казват, че преди да го убие, Главинчев го е измъчвал садистично. На 4 април 1945 г. Шести състав на т.нар. народен съд го осъжда post mortem на смърт, заедно с Данаил Крапчев и Райко Алексиев, за да конфискува цялото им имущество и да придаде някакъв вид на законност на саморазправата, отнела в рамките на около тридесет дни живота на над 30 хиляди българи.

Възможно ли е това да е образът на Св. Кирил?
Аргументите за това са, че образът съответства на писмените свидетелства за изобразяване на лика на Св. Кирил над гроба му, намира се отдясно на олтара и под него се забелязват следи от закрепването на мраморен саркофази. Другият гроб, където до днес се почита Св. Кирил, е тухлен, намира се отляво на олтара и много вероятно в него да са се покояли мощите на Св. Климент – Сан Клементе. Въпросът е какво са разбирали по онова време хронистите и съвременниците за израза “отдясно на олтара”. Би трябвало да се приеме, че човек трябва да застане с лице към олтара, а не с гръб.

Зараждането на празника ни отвежда в края на 19-ти век, далеч далеч от Европа – в САЩ. Именно в капиталистическа Америка през този период работниците се борят за намаляване на работния ден и цялостно подобряване на условията на труд. Създаването на профсъюзните улеснява организацията на хората и упражняването на натиск върху политическия елит и постепенно става ясно, че нещата рано или късно ще се променят.

Н. Пр. Закия Ел Мидауи се обърна със специална реч към домакините, гостите и първите посетители на изложбата. Посланикът на Мароко благодари лично на директора на НМО Мая Карагьозова за това, че музеят подкрепя изявата на екипа „Руните говорят“, и изрази надежда, че „посетителите ще могат да видят нещо ново и различно, неизвестни и неочаквани факти за българската история, и ще открият, че мароканската култура, особено нейните древни берберски аспекти, и българската имат много общи черти, и споделят едни и същи корени.“

Фотоизложба „Неразказаната приказка за българската история“, организирана от Екип 2 „Руните говорят“, ще събере депутати и кметове в Националния музей на образованието в Габрово, на 18 април 2018 г., от 17 ч. местно време. Специален гост на събитието ще бъде Милена Дамянова, председател на Комисията по култура и образование, както и областният управител на Габрово – Невена Петкова, кметът на Габрово – Таня Христова, кметът на Трявна – Дончо Захариев и кметът на Плачковци – Борислав Борисов. Това съобщи директорът на музея – г-жа Мая Карагьозова. Темата за „Неразказаната приказка за българската история“ дава началото и на нова музейна рубрика под същия надслов.