Home » Авторски страници, литература

В очакване

2016.12.17 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Таня Тодорова

14639726_1101896213265224_3867082971764233355_n

Зад огънатата под тежестта на бръшляна ограда и клоните на завладелите малкото дворче дървета и храсталаци, се криеше къщата. Човек трябваше да мине през цяла гора от подивели дървета и избуял къпинак, за да стигне до нея. Беше голяма, но гората пред нея почти скриваше сивата фасада и увисналата на проядените от ръждата панти врата. Прозорците – преди винаги излъскани до блясък от работливата стопанка – сега бяха разбити, а дрипите от някогашните дантелени пердета се заиграваха с вятъра и ако човек погледнеше от пътя, щеше да е убеден, че вътре някой се движи.

Бяха я изоставили… Сега в нея живееха единствено кукумявки, чиито зловещи крясъци стряскаха и прекъсваха спомените. А спомени имаше много – и хубави, и тъжни.

Беше самотна и чакаше. Когато някой объркан пътник спираше пред съборената ограда, къщата трепваше с надеждата, че нейните стопани се връщат при нея и я измъкват от самотата, но уви… не се връщаха, вече толкова години.

Историята й започна преди повече от петдесет години. Нейният стопанин Йово тъкмо се беше върнал от града, след като няколко години беше учил шивашкия занаят. Отдавна си беше избрал невяста – и когато се върна в малкото селце, поиска Велика от баща й. Ожениха се набързо и заживяха в бащината му къща заедно с родителите му, двамата му братя и техните жени и деца. Схлупената къщурка беше малка и нямаше място. Младото семейство се нанесе в една стаичка, без прозорци, която преди се ползваше за килер. Велика, кротка и добродушна, не разбираше защо роднините на мъжа й се държаха лошо с нея. Товареха я с цялата къщна работа и тя от тъмно до тъмно не подвиваше крак. Една вечер, когато всички се бяха събрали около трапезата, по-големият брат на Йово каза, че като най-малък брат на него се пада да се изнесе от бащиния дом. Нямало място за още хора в къщата. Младият мъж погледна родителите си, но и двамата мълчаха и дори не повдигнаха очи към него. Цяла нощ не мигнаха с неговата невеста и когато зората напъпи, те напуснаха бащиния му дом. Имаха само няколко вързопа покъщнина, но мъжът имаше малко спестени пари. Пари, с които той още същия ден купи малко парче земя, точно срещу селската чешма. И започна строежа на новата къща. Младият мъж сам вадеше камъните от реката, сам изкопа основите и подготви дърветата, необходими за нея. Велика работеше по нивите, за да изкара и тя нещичко. Много време двамата нощуваха под големия орех, който растеше в техния парцел. Понякога, посред нощ се будеха мокри от изсипалия се дъжд, но не се оплакваха. Щяха да имат дом… Скоро…

И този ден дойде. Къщата вече беше покрита и новите червени керемиди блестяха от слънцето. Семейството се нанесе и младата стопанка шеташе неуморно, като продължаваше да работи по полето, за да могат да си купят покъщнина. Младият мъж отиде в града и се върна с шевна машина. От този момент къщата от сутрин до вечер се огласяше от тракането на машината, а доста често от къщата се носеха и неговите песни, особено след като разбра, че ще става баща. В селото нямаше друг шивач и той имаше много работа. И точно, когато младите бяха най-щастливи и в къщата им се носеше смях и радост, дойде нещастието. Когато започнаха родилните болки на младата невеста, Йово не си намираше място от вълнение и нетърпение да види първото си детенце. Раждането продължи през целия ден и цялата нощ. Мъжът гледаше сновещите из къщата съседки, безмълвен от безсилие и страх. Нещо не беше, както трябва. Когато старата баба, в чийто ръце се бе родил и той, излезе от стаята на родилката с наведена глава, той заплака с глас. На сутринта сам скова дървеното сандъче, в което положи мъртвата си рожба, и сам я погреба в старите гробища.

Нямаше вече песни в новата къща. Нямаше смях. А когато, след няколко месеца, неговата невеста му сподели, че пак чакат бебе, сърцата и на двамата се сковаха от страх. Месеците минаха бързо и този път детенцето се роди живо и здраво. Момиченце. Беше родено точно на Кръстовден и кръстиха малката Кръстена. От този момент мракът и мъката в къщата дадоха път на щастието и радостта. След две години семейството се увеличи с още един член. Роди се още едно момиченце и къщата беше огласяна от детски гласчета и топуркане на крачета. Много щастие видя къщата, много радости и копнежи.

Минаха години. Момичетата пораснаха и заминаха да учат в големите градове. Животът ги пръсна из страната и те свиха семейни гнезда надалеч. Старите стопани останаха сами. Нямаше вече работа в селото и хората масово се местеха в града. Останаха само шепа старци. Нямаха избор, трябваше да оставят дома си и да тръгнат да търсят късмета си в големия град. Една сутрин стопаните на къщата излязоха още по тъмно, с няколко торби. Йово сложи тежък катинар на портата и дълго гледаха дома си, преди да поемат по издълбания от дъждовете път. Къщата осиротя. В първите години възрастния мъж през месец се връщаше, за да я нагледа и окоси малкото дворче, но след това Велика се разболя тежко и никой не пристъпяше вече. За последно къщата видя своя стопанин една сутрин, когато той се прибра и залепи една хартия на портичката и после дълго плака. Нямаше я вече неговата Велика. Старецът погали некролога и тръгна без да се обърне назад.

Къщата съвсем запустя Много години минаха, без никой до прекрачи прага й. Но тя чакаше… Чакаше и си спомняше.

В един слънчев пролетен ден пред къщата спря кола. От нея слязоха група млади хора, които, минавайки по пътя, видели чешмата и решили да се поразхладят в жегата. Един от тях забелязал някакъв отблясък в гъсталака, прескочи малката порта, теглен от невидима сила. Той се провря измежду станалите по-високи от човешки ръст къпини, които деряха дрехите и лицето му, и пред него, като призрак, се изправи къщата.

Той влезе и дълго разглежда празните стаи. Чувстваше се добре тук. Беше у дома…

След няколко седмици къщата вече беше негова. Пристигна с цяла бригада и за съвсем кратко време храсталакът около нея беше изкоренен, оградата беше вдигната отново, покривът беше ремонтиран и стаите искряха, боядисани и засмени. Новите прозорци отразяваха слънчевите лъчи, като това даваше едно особено сияние на пробудилата се къща. Когато всичко беше готово, младежът доведе едно момиче. Смехът на двамата влюбени огласяваше празните стаи и къщата беше щастлива. Тя беше готова да заживее отново…

.

———————————————————————————————————————————————————————–

* Още от същата авторка – вж. тук и тук.

.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.