Протестите сочат проблемите. Те са ръката, която удря по масата и казва: “Баста” – “Баста на корупцията!”, “Баста на некадърността!”, “Баста на арогантността!”, “Баста на калинките!”, “Баста на отказа от правосъдие!”, “Баста на псевдодемокрацията!”, “Баста на профуканите последни години!”, “Баста на ориентализирането и разнормализирането на страната ни!”. Баста на всичко онова, на което трябва да се каже Баста!
А има ли глава, която да насочи ръката в правилната посока; има ли сиво вещество в тази глава; има ли воля за промяна към по-добро; има ли стратегия как тази воля да се облече в конкретни действия; има ли програма, която да приоритизира и подреди тези действия – това е Божа работа.

Да постулираме, че някоя си кметица в „Младост“ е най-корумпираната жена и институция, най-отявленото произведение на мафиотизма в продънената от кражби и далавери държава, а единственият виновен за фалита на КТБ е сръбският беглец; че синдиците са назначени от отговорни органели, свили управително гнездо в защита на вложителите и работещи денонощно, с професионализма на плъх и с несъотвените инструменти, предоставени щедро от законодателя: за да се чувстват перфидно.
И също – че след десет години столицата не е офъндъчена по същия сръчен начин, както беше ософиянчена преди това.
Че етническият не модел е форма на обсебване.

Умението да бъдеш уязвим се превърна в рядко изкуство, което все по-малко хора владеят… от страх да свалят маската, да покажат човешкото, да съблекат душата си гола в името на истината, те тлеят, просто тлеят в своя затвор на измислен “хермафродизъм”… и това е една много тъжна за гледане самота.
В крайна сметка, нека си признаем: „Всички сме счупени. А оттам влиза светлината.“ (Ърнест Хемингуей).
На мен просто не ми е нужно да доказвам колко мога сама. И без това светът е пустиня, и хората, с които можеш да имаш истински диалог по предначертание, са малко и идват веднъж на десет години. За какво да прибавям към тази самота?

Линейката пристигна бързо. От нея слязоха симпатична жена на 35-40 години и здравеняк шофьор. Не зная дали жената беше лекар или медицинска сестра, но личеше, че действа професионално за получаване на необходимата й информация.
Това, което беше шокиращо, бяха последните й думи:
– Слушай, бабо, сега ще те отведем до болницата в Горна Оряховица. Ще ти направим снимка, за да се уверим дали ти е счупен кракът (а аз съм сигурна в това) и после ще трябва да те откараме в Търново за операция, но ако нямаш 1500 лв. за операция, или ако синът ти не намери парите, ще те върнем обратно в Горна Оряховица.
Гласът й не беше равен. Като че ли и самата тя изпитваше срам от това, което казва. От това, което системата я принуждава да казва на болни и безпомощни. Система, превръщаща ни в безсърдечни дебили.

И започна:
– Повярвай ми, България за три години вече не е същата, тя е изпусната държава. Повтарям – из-пус-на-та дър-жа-ва! Имам седем аргумента като седем смъртни гряха. Споделям ти ги и после – кой откъде е!
Първо, моите и на баща ми лекарства тук са по-скъпи отвсякъде, те са най-скъпи в сравнение с всички европейски и крайевропейски държави, в които съм бил напоследък. Най-скъпи! Безумно скъпи! Тук дерат българина с лекарства до живо месо, даже месото му късат. Това е гнусно, подло и несправедливо!
Второ, по магазините е пълно със стоки-боклуци. Пълно и препълнено! Никъде няма такива второкачествени стоки – никакъв контрол! Абсолютно никакъв. Погледни какво става – българите се организират и пътуват до съседните страни да си купуват какво ли не – хем по-качествено, хем по-изгодно! Виж Сърбия, виж други съседки. На какво прилича това, това може ли да е държава!? Държава на автопилот, в свободно падане…

Гледам “Фермата”, наречена тази година “Съединение”, но Иван и Андрей са излъгали българите, дошли от чужбина, да играят в тяхното предаване, че са с равни шансове с останалите.
Разбирам, че това е игра, но да се говори на сънародниците ни: “Вие сте по-малко, Вие сте избягали и ще си търпите негативите от това сега тук” е ужасяващо, а отгоре на това е подкрепено от великите продуценти.
Неуважаеми сънародници, които смятате, че нашите българи в чужбина са по-малко българи или пък с нещо са Ви виновни, че тук ни крадат, мачкат и държат бедни, вземете да се гръмнете.

Осъзнаваме ли великия смисъл на saperе aude? – стреми се да знаеш, да мислиш и действаш независимо.* Стремим ли се да имаме интелектуална и морална независимост, да не оставаме непълнолетни, незрели, nonage – да имаме куража да изричаме мислите си публично, да признаваме постиженията на „ближните“ – да престанем да страдаме съответно от агорафобия и меритофобия.

“Подадене, да ти се подава да правиш нещо хубаво” – ми каза бай Васил, тогава мой пациент, преди това учител в селското училище. Така научих тази дума в края на 1960-те години, като лекар в карнобатските села. И досега си мисля, че заедно с „дарба“ и „дарование“ това са най-сполучливите преводи на „талант“ (talanton – древногръцка монета, мярка за тегло).
В нашата богата на таланти страна умеем ли да прощаваме този човешки „грях“?
Парадоксът на таланта гласи: колкото си по-талантлив, толкова си по-унижаван от властта – и от началниците (и колегите) си. Това не се отнася само за българите – парадоксът е библейска, дребнобългарска, римска, универсална проява на човешката природа.

Тези дни двама приятели, които уважавам, се опитаха да ми опонират и да защитят тезата, че е правилно да има мюсюлманска партия. Бях в санаториум и нямах възможност да бъда малко по-подробен, за да обясня защо те грешат и се плъзгат по лесното, а успешната политика не приема лесното. Първо искам да кажа, че е грешка да има мсюлманска партия, както е грешка да има християнска или юдеиска, или каквато и да е партия на верска основа. Казвам това, за да не мисли някой, че съм резервиран само към мюсюлманска партия. Разбира се с това не изключвам възможноста да има партии, в чиито членски състав мнозинството да са мюсюлмани или християни. Това е съвсем друго, но не и мюсюлманска партия.

Според моите виждания, реално погледнато посттоталитаризмът е по-страшен от тоталитаризма. В онази система знаехме кой кой е, какво можеш и какво не, за да оцелееш и нещата бяха ясни. Но имахме избор…

Епоха на тиквената буржоазия, подпомогната от елементарни крадци и безпросветни улични тарикати. „Националният капитал“ създава „вожд“ от един елементарен уличен продукт, блестящ със своята неподправена простота и носталгична имитация на каскетния съветски наместник.
Мечтите ни бяха ограничени – да избягаш в краставиците на Бавария или доматите на Андалузия, да си достойно беден и забравен, или да имаш щастието на крадлив държавен чиновник, целунал ръцете на овластения престъпник. Просперитетът с труд и инициатива бе забранен. Съмнението в „кой идва после“ е създание на масовата и медийна утайка в мечтите на свинеподобната олигархия.
Корупция, подкупна съдебна система, смъртоносно здравеопазване, медийна глухота, бедно образование, данъчен рекет, калинкообразни насекоми в администрацията…