Осъзнаваме ли великия смисъл на saperе aude? – стреми се да знаеш, да мислиш и действаш независимо.* Стремим ли се да имаме интелектуална и морална независимост, да не оставаме непълнолетни, незрели, nonage – да имаме куража да изричаме мислите си публично, да признаваме постиженията на „ближните“ – да престанем да страдаме съответно от агорафобия и меритофобия.

„Подадене, да ти се подава да правиш нещо хубаво“ – ми каза бай Васил, тогава мой пациент, преди това учител в селското училище. Така научих тази дума в края на 1960-те години, като лекар в карнобатските села. И досега си мисля, че заедно с „дарба“ и „дарование“ това са най-сполучливите преводи на „талант“ (talanton – древногръцка монета, мярка за тегло).
В нашата богата на таланти страна умеем ли да прощаваме този човешки „грях“?
Парадоксът на таланта гласи: колкото си по-талантлив, толкова си по-унижаван от властта – и от началниците (и колегите) си. Това не се отнася само за българите – парадоксът е библейска, дребнобългарска, римска, универсална проява на човешката природа.

Тези дни двама приятели, които уважавам, се опитаха да ми опонират и да защитят тезата, че е правилно да има мюсюлманска партия. Бях в санаториум и нямах възможност да бъда малко по-подробен, за да обясня защо те грешат и се плъзгат по лесното, а успешната политика не приема лесното. Първо искам да кажа, че е грешка да има мсюлманска партия, както е грешка да има християнска или юдеиска, или каквато и да е партия на верска основа. Казвам това, за да не мисли някой, че съм резервиран само към мюсюлманска партия. Разбира се с това не изключвам възможноста да има партии, в чиито членски състав мнозинството да са мюсюлмани или християни. Това е съвсем друго, но не и мюсюлманска партия.

Според моите виждания, реално погледнато посттоталитаризмът е по-страшен от тоталитаризма. В онази система знаехме кой кой е, какво можеш и какво не, за да оцелееш и нещата бяха ясни. Но имахме избор…

Епоха на тиквената буржоазия, подпомогната от елементарни крадци и безпросветни улични тарикати. „Националният капитал“ създава „вожд“ от един елементарен уличен продукт, блестящ със своята неподправена простота и носталгична имитация на каскетния съветски наместник.
Мечтите ни бяха ограничени – да избягаш в краставиците на Бавария или доматите на Андалузия, да си достойно беден и забравен, или да имаш щастието на крадлив държавен чиновник, целунал ръцете на овластения престъпник. Просперитетът с труд и инициатива бе забранен. Съмнението в „кой идва после“ е създание на масовата и медийна утайка в мечтите на свинеподобната олигархия.
Корупция, подкупна съдебна система, смъртоносно здравеопазване, медийна глухота, бедно образование, данъчен рекет, калинкообразни насекоми в администрацията…

Нека да Ви разкажа за едно такова чудо.
Алчността е смъртен грях. Преди осемдесет и един ден един човек прибягна до крайна мярка в борбата срещу този грях. Той престана да се храни. Николай Колев – Босия започна гладна стачка след години неуспешни опити да се пребори с греха на алчността. Липсата на успех на неговата борба се дължи не само на грешниците в администрацията. Грехът на алчността е отровил душите на много от нас. Ние вече не го виждаме като смъртен грях. Виждаме го като човещина. Той не е човещина. Алчността е смъртен грях.
Босия започна да гладува. Подкрепиха го десетина човека. Може би двайсет. За другите алчността не беше смъртен грях. Просто човещина. Двайсетина човека бяха с Босия по площадите.
Другите не бяхме.

Ето така вече става в Отечеството ни любезно!
Трябва да се направи нещо – инфраструктура, европроект, селско стопанство, ремонт, екология, стадион, водопровод и т.н., и т.н.
Получават се едни пари, от които по принцип, както е „нормално“, „могат“ да се вземат едни 10%. Но не, взимат се 90%, а с 10% се прави каквото има да се прави, колкото за Бог да прòсти. А понякога после ние казваме Бог да простù онези, които са станали жертва на този начин на правене на нещата.

Имаме много талантливи личности, но трудно изграждаме колектив, колективни сме само в търпението, социалният ни мозък е ленив, може би увреден. Нашите проблеми са в колективното ни мълчание. „Ние самите сме нашето наказание” – като че ли за нас го е казал мъдрият римлянин Марк Теренций (116–27 г. пр. Хр.). Ние живеем “в кротко отчаяние”, както Хенри Дейвид Торо е писал за американците от XIX век. Ние сме индивидуалисти с еснафски изяви – егоизъм и страх преобладават над емпатия и споделена креативност.
Дълъг и мъчителен е процесът на съзряването на народ, болен от агорафобия. И на интелигенция – от малигнен конформизъм.

Ще запомня докато съм жив: „Човек се бори за нещо, когато е индивид, когато е личност и когато има ценности. А ценностите са минимум пет – това са вяра, чест, достойнство, милосърдие и солидарност. Без тези пет неща ние общество не можем да …

Слушайте сега. Вие не сте моя народ. Не съм от Вас и Вие не сте от мен. Ние сме безкрайно чужди един за друг. Живея с Вашата тишина, Вие – с моето слово.
Моят народ е носител на непознати ценности. Той съществува в и извън материалния свят. Има особено съзнание. Владее творчески невидимото. Упражнява власт, извън всеки земен закон. Преодолява пространства, неоткрити от милиарди човешки същества. Знае тайни. Сътворява невидими светове.
Моят народ не се моли! Не мрази. Не се доказва. Не търси нищо. Той има всичко в излишък. Никое богатство не е по-голямо от неговото. Знанието е придобито от светлина. В него е силата му.

Тук е моментът да ви съобщя, че нито една неправителствена организация, била то в защита на пострадали от катастрофи или в полето на защита правата на човека и прочее, не застана зад исканията му за прекратяване на тези корупционни практики, чиито краен резултат е смърт на невинни граждани. Причината? Всички неправителствени организации и медии висят на държавната хранилка. И чакат дневната дажба. Хранят се. Оцеляват.
Удивително е и поведението на партиите в десния спектър, които на мига отвърнаха за пореден път лице и от последния български дисидент. Нито една партия в или извън парламента не излезе с декларация или каквато и да било форма на подкрепа. Нито една. Нито един такъв политически лидер. Всички заедно, сгушени в прегръдката на политическата мафия във властта, треперят за собствените си задници. Безгръбначни скотове.
А сега изненадата, която ме шокира. Искрено ме шокира. Във формата на временната парламентарна комисия, създадена по казуса „Босия“, Андон Дончев („Воля“) и представителят на БСП, на второто заседание на комисията твърдо застанаха зад твърденията на Босия. И се разграничиха от ГЕРБ и ВМРО!