Home » Авторски страници, литература

Разтурница

2016.01.10 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Катя Рашева

Илюстрация: LostBulgaria.com, франмент

Илюстрация: LostBulgaria.com, франмент

– Не си играй с огъня, Деспино! – старата ръчкаше чушките с ръжена и не спираше да мърмори. – Не се ли налюбихте, не се ли наситихте, стига си ни срамила пред цялото село!

Деспина си търка петите на чешмата и хич не ù е до мърморенето на майка ù. Тоя монолог се повтаряше всеки път, когато получеше нишан да се вижда с Чернико. Хитра беше старата лисица, познаваше дъщеря си и по погледа ù усещаше кога се стяга за любовна среща. Дойдеше ли някой да върже петнистия кон на Чернико на поляната, тя си знаеше, че след час-два ще я чака. Този път едно момче доведе коня още по обяд. Деспина грабна една кошница и викна по посока на сайванта:

– Отивам до лозето, да видя гроздето дали е станало за бране!

Мъжът ù не реагира. Тя, Деспинка, си знае работата, няма защо да ù се бърка. Кротък и незлоблив, човечецът и до ден днешен не вярваше на късмета си – сирак, без пукната пара, без имот, се беше оженил за хубавата Деспина сякаш на шега! Беше хубава, бяла и червена, с дълги руси плитки, на нивата работеше за трима и по трима момци въртеше, но без зестра и без чеиз никой не я поиска за жена. На 22 години вече я смятаха за стара мома, пак въртеше мъжете, но този път женените. Докато не се завъртя край нея Чернико Черния, луд и бесен за девет села, на всичко отгоре – младоженец. Нямаше и месец, откак се беше венчал, а вече се знаеше, че е набил младата си булка. Не, че беше толкова лош, лошо му беше пиянството – две-три чаши ракия и го хващаха лудите. Като ерген посягаше и на майка си, и на баща си, та побързаха да го оженят, да се отърват от дивия му нрав. Прости ми, Боже, – кръстеше се майка му – затрихме момичето, ама не се трае вече! А младата невяста я докараха под венчило като добиче на заколение – Люца гледаше уплашена, триеше с червеното си було сълзи и сополи, и не знаеше от радост ли плаче или от страх…

Черния Чернико отдавна беше хвърлил око на Деспина, но майка му дума не даваше да се издума – на село мома без чеиз, на която баща ù нямаше и ниви за даване, беше едно нищо. Такива като нея ги женеха набързо за някой вдовец с дребни деца и ги отписваха. Черния се въртеше около къщата им като вълк около кошара, дебнеше я деня и нощя, докато най-сетне след една седянка я настигна пред портата и я затисна с едрото си тяло. Голям българин, як и корав, опря гърди в нейните и я ухапа по гушката. Деспина примря в прегръдките му. Колко различен беше той от простоватите селски момчета, които се разтреперваха само като я докоснеха по ръкава! Кучетата лаеха като бесни, момичето примираше от срам и страх, а на Черния окото не му мигваше – бръкна в пазвата ù и като докопа настръхналите ù гърди, изръмжа:

– Ще те изям, Деспино, като вълк агне ще те изям!

В къщата запалиха лампа и той се сепна. Остави я на вратата разтреперана и потна, и се шмугна в тъмния сокак.

– Утре вечер пак, отсега да си знаеш! – долетя гласът му от тъмното.

Изгорях, Божичко, изгорях – повтаряше си Деспина – изгорях и се затрих. Защо не се развиках, защо не избягах… че той вчера се ожени… – сърцето ù блъскаше лудо, коленете ù трепереха и тя разбра, че е настъпил часът ù. Нямаше да се отърве, нямаше да му избяга. Венчани или не – той щеше да е!

Венчаните мъже не ходеха по седенки. Деспина не отказваше да се повесели с дружките си и техните момци, но Черния от яд не се побираше в кожата си. Тя стоеше по цели вечери, често и по цели нощи, уж предяха или плетяха, но май гледаха само кой до кого ще седне и кой с коя да се закача… На Черния му чернееше пред очите – представяше си я там, в затоплената одая, сред другарките си, запретната по бели ръкави, топла и бяла, сочна като узряла праскова, а около нея ергените обикалят като песове с изплезени езици… и му идеше да убие някого. Няколко пъти се сби в кръчмата, налиташе така настървено, че по-старите мъже го привикаха отвън и му извиха ръцете.

– Озапти се, ей момче, женен човек си, гледай си булката! – първи го цапардоса шурей му Васил, братът на Люца. – Като не можеш да я прежалиш тая уруспия Деспина, вземи нея да заколиш, какво налиташ с нож на хората!

“Ще я заколя, не, ами курбан ще сторя от нея, пък после мене си ще убия и в един гроб ще ни заровят!” – пънеше се из камъните и ръмжеше като мечка, идеше му човешка кръв да пие. Но зърнеше ли в мрачината пъстрите поли на Деспина, усетеше ли белите ù ръце около врата си, всичката му кръв слизаше в слабините и в главата му ставаше леко, леко… сякаш не бяха човеци с нея, а ангели… душите им се рееха над плетища и дувари, докато телата зажаднели се притискаха едно в друго. Деспина се виеше около него като змеица, обгръщаше го с горещите си бедра и тихичко стенеше… Веднъж, като заситиха глада си, вместо да запали цигара като друг път, Черния се тръшна в сеното по очи и заплака като дете:

– Ще я убия, Деспино, ще я заколя тая ялова дъска, или и тебе ще убия, и мене си!

Сластно отпусната, Деспина скочи и закърши ръце. Как щеше сега да му каже, че е бременна, той луд е полудял, ще вземе да направи някоя лошотия… после да гние по затворите, а тя, клетница, на въжето да се закачи, позора си няма да измие!

Дните минаваха. Живееше в транс, вареше билки и отрови, блъскаше се с юмруци в корема, вдигаше тежките чували с жито, но нещото в нея растеше, усещаше го. Жилаво и силно като баща си, проклет да е! – ридаеше Деспина и се молеше на Господ или гръм да я удари, или кола да я прегази, но да не доживее позора да ù викат мома с копеле….

Но Господ не ù изпрати гръм, нито кола, изпрати ù Сирак Стойко. Тя бъхтеше с все сила жилавите пънове на дръвника и кълнеше уж къщата, дето е без мъж… наоколо хвърчаха трески и не усети кога момчето беше спряло до плета. Гледаше я с огромните си, тъжни и тъмни като запустяло езеро очи, и стоеше като хипнотизирано.

– Какво ме гледаш, Стойко, ела да помагаш, не видиш ли как се мъча! – гласът ù беше нисък и плътен, но в пищния октомврийски следобед прозвуча като писък на граблива птица.

Момчето влезе и грабна брадвата. Младо беше, здраво и изпечено в работата, спореше му. От къщата се показа майка ù, опряна на два бастуна. Само един поглед ù беше достатъчен, за да разгадае какви мрежи плете дъщеря ù. “Плете и ще го омотае, намери си бунак да ù умие очите… тя си мисли, че не знам, ама я чувам през стената как плаче нощем… с двата крака е в катрана!”. Въздъхна тежко и викна на дъщеря си:

– Покани го в собата да хапнем каквото дал Господ, че то каталяса, горкото момче!

Сложиха софрата и му наляха ракия. Нагостиха го и на ситото, затоплено ратайче, свикнало да спи в обора при кравите, краката омекнаха. Деспина го катурна на миндера, зави го и отиде да залости вратата. После духна лампата и се вмъкна под завивката само по риза. “Мамо…” – прошепна в просъница той, а Деспина се притисна силно до него, като го галеше и му шепнеше в ухото: „Не е майка ти, аз съм Деспина, сега аз съм ти майка и баща“…

Ожениха се толкова набързо, че на клюкарите устите им се изкривиха. Цялото село се повлече да ги гледа как се венчават в църквата, но като нямаше свирни и песни, младоженците се прибраха вкъщи само с кръстника си. Още от вечерта Деспина закла и опече големия пуяк, сега наточи вино и ракия, и това ù беше сватбата. Наредиха се около голямата софра и майка ù викна пред всички:

– И да си опичате акъла!

Знаеше се кой трябва да го опича. Деспина искрено се зарече повече да не се вижда с Чернико, разхлаби ластика на фустата си и тръгна из селото с големия корем. Да беше се свила, да беше се засрамила, селяните щяха да я подкачат и да ù се подиграват. Но не – тя тръгна с мъжа си по гости на близки и далечни роднини, видимо изглеждаше щастлива и не спираше да го хвали колко работен бил, колко прибран и спестовен. Стойко пърхаше от щастие край нея, гледаше във всичко да ù угоди и каквото да го попитаха, повтаряше само: „Тъй, тъй, тя Деспинка по-добре знае“.

Като ù дойде времето да ражда, бабите не се стърпяха: “Тюууу, другите невести по три деня се мъчат, тая го изсра като коте! Седмаче било! Я гледай какво е голямо и как реве… седмачетата сини-посинели, едвам мяцат и я оживеят, я не, а това… „седмаче“!

А Деспина пое изкъпаното и повито бебе и се тросна:

– Голям баща – голямо дете! Якичко е като него и ще оживее, то се знае!

Кръстиха детето Нестор. Сирак Стойко се привърза към малкото, както само сираците могат да се привързват. Дундуркаше го като жена и всяка вечер помагаше да го къпят. Момченцето кокореше сините си очи в него и на Сирака му прималяваше от радост – на Деспинка прилича, с тез сините оченца, ама като мен ще е, я виж как ми стиска пръста!

А Черния? – Ех, да можеше Черния да литне, да кацне в техния двор и да им изкълве на всичките очите… Напиваше се всяка вечер и беснееше, блъскаше и риташе де каквото свари. Една нощ отвори собата, дето спяха майка му и баща му, и без да пали лампата, отиде до леглото. Знаеше, че старата спи винаги от външната страна, хвана я за гушата и я разтърси:

– Малеее, зачерни ме, мале, жив ме погреба! – ревеше и се мяташе като звяр, биеше с юмруци по стените. Ръката му потъна в прозореца, шурна кръв и Черния седна на пода. Кръв, кръв искаше черната му душа! Една жена имаше на света за него, а той я даде наготово в ръцете на оня помияр… идеше му да грабне ножа и да му пререже гърлото.

Деспина бягаше и се криеше от него като от чумав. Знаеше, че веднъж да я докопа, да я нацелува и нахапе както някога, с нея е свършено. Носеше образа му в себе си, сънуваше го, говореше му насън, а наяве мълчеше с часове. Мислеше само и единствено за него, за него… животът се мотаеше около нея и сякаш не я докосваше. След раждането нито напълня, нито отслабна. Беше си все тъй пъргава и лека, но в погледа ù нещо се беше променило безвъзвратно – сините ù очи, които Черния някога целуваше в захлас, бяха угаснали. Копаеше и жънеше, въртеше къщата, грижите край дете и стара майка я изцеждаха. Вечер беше като пребита, лягаше си рано, а спеше само по два-три часа. Стоеше будна с часове в огромния креват, до нея Стойко сладко похъркваше, понякога се пробуждаше детето. Деспина ставаше да го накърми и отново се заковаваше с отворени очи. Мислеше, мислеше, мислеше…. сякаш преди и след Черния не беше живяла…

Една нощ се стресна, скочи боса и отиде до прозореца. Залепи лице на студеното стъкло и чу как нещо тракна. Някой хвърли камъче. Наметна някаква дреха и тихо се изниза от къщата. Черния я чакаше на тяхното място, придърпа я върху сеното и бясно я зацелува. Деспина сключи ръце и нозе около него.

Животът отново започна, а двамата сякаш загубиха представа къде се намират и в какво време живеят. Чернико отиде на курсове за шофьор, а Деспина стана шивачка. В селото откриха цех и по-младите жени се втурнаха натам. Беше им омръзнало да блъскат по нивите, не им се робуваше на стиславата земя. Отрязаха си косите, подносиха европейски дрехи и вече не ходеха по седенки. След шивашкия цех, селото се сдоби с читалище. Всяка събота ставаха големи вечеринки, научиха се на валс, румба и танго. Старите роптаеха и чумосваха, но на младите тия танци се харесваха до немай къде – можеха открито да се държат за ръце, да се прегръщат и да си говорят, без бабите да ги гледат в устата. То се знае, Деспина не пропускаше вечеринка, сама си уши плисирана рокля, а учителката ù направи косата. Отначало Стойко ходеше с нея, но му беше скучно и съклетно, нито му се танцуваше, нито му се седеше на стол до стената. Махна с ръка и я остави да се фръцка по вечеринките наравно с момите.

– Деспино, разтурнице – опяваше майка ù, – зная аз зарад кого ходиш по вечеринки, ще му разтуриш на човека къщата! Огън да ви гори и двамата, дето нямате акъл и ни за дом, ни за деца мислите!

В отговор Деспина тръсваше букли, навити на хартийки, и преспокойно си гледаше своите си работи.

– Тю, как не я затвори тая мръсна уста, ма, мамо, как не млъкна?

И толкова!

***

Казват, че момчетата приличали на майките си. Нестор приличаше на хубавата Деспина само по сините очи и пъргавата походка. Растеше бързо, стана висок и едър, и отрано пролича дивото му семе. Започна здравата да бие децата още щом проходи. В детската градина редовно стоеше наказан – с вдигнати ръце до стената или на колене върху царевични зърна. Нищо не го смиряваше – изтърпяваше си стоически наказанието и пак налиташе на бой. Деспина хапеше устни и по родителски срещи едва се сдържаше да не заплаче – изчакваше търпеливо да нахвалят другите деца, нейния Нестор го оставяха за накрая. Стоеше там с наведена глава и сълзите ù напираха, петимна беше да чуе нещо хубаво и за своето чедо. Но орисията ù беше да бере срамове и да преглъща сълзи… както преглъщаше булката на любовника ù. Черния редовно я биеше, пиян, а понякога, като се влошеше времето и не можеха с Деспина да се срещнат навън, си изкарваше всичкия бяс на клетата си стопанка. Цялото село я жалеше, но никой не смееше да се намеси – Черния беше наплашил всичко живо с бесния си характер. Тръгнеше ли из село, жените се прилепяха до плетовете, едвам смънкваха едно „Добър ден“ и бързаха да избягат. Мъжете го гледаха, както се гледа зло куче – в кръчмата никой не сядаше при него, вардеха се и да не си тръгват заедно, че пиянството му глави цепеше и трошеше кокали. Понякога се случваше Черния да срещне Нестор. Момчето вървеше срещу него, без да стори път, навело бичи врат и с юмруци в джобове. Баща и син се гледаха като зли песове, готови за бой, и се разминаваха без да се поздравят. Приличаха си – синът не знаеше какво е „Добър ден“, бащата и да го чуеше, не отвръщаше… да бяха други, кръвта щеше да се обади, да прихлопа я бащино, я синовно сърце – техните не трепваха от нищо.

Нестор изкара осми клас само защото на учителите омръзнаха дивотиите и побоищата му. Писаха му тройки по всичко и го пуснаха да става разбойник – такова бъдеще му предричаха. Деспина и Стойко напразно се мъчеха да го запишат я в гимназия, я в техникум – Нестор се пънеше като инатливо магаре и ръмжеше: „Не ща да уча!“. Ясно им беше, че ако продължи да се мотае, може наистина и разбойник да стане, и го натириха да работи. Момчето изкара два дни като пастир на крави, един ден в свинефермата и две нощи като пазач на стопанския двор. Беше мързелив и устат, лесно кибритясваше и отвсякъде го гонеха. Често го виждаха да се мотае край тракторите и камионите, започна да помага на механиците, подаваше ключове и болтове, сменяше гуми и неусетно изучи машините. Един ден се реши на отчаяна стъпка – подкара без разрешение трактора и направи няколко обиколки. Съдбата му бе решена – трактори, комбайни и камиони му станаха неслучилите се училищни другари. Изпратиха го на курсове. В ученето го нямаше никакъв, но като видяха с каква лекота се справя с машинариите, инструкторите го шляпваха по врата със симпатия и му завъртваха по някоя четворка. В деня, в който завърши, видяха Нестор за пръв път да се смее и да си свирука. Влезе в кабинета на председателя на ТКЗС-то и изрева победоносно:

– Готово! Изкарах, назначавайте ме!

Така съдбата си направи зловеща шега с поостарелите любовници – Нестор попадна в бригадата на родния си баща, също тракторист и комбайнер, и Черния осъмна с вързани ръце. Години наред тракторът беше закрилял него и Деспина, все намираха къде да се срещат, той ореше и жънеше като луд, караше направо през нивите и я намираше да го чака в някои драки или в неожънатите царевици. Сега Нестор вървеше като кученце след Черния, питаше го за всяко нещо и не му оставяше минутка свободна. Слезеше ли от трактора и се запътеше нанякъде, момчето на секундата се озоваваше до него и го сръгваше с лакът: „Бат Чернико, сега какво ще правим?“. Черния стискаше юмруци и псуваше наум – Деспина чакаше на другия край на нивата, но момчето не се отлепяше от него. Тя препускаше като сърна по черните пътища в броените минути на обедната почивка – другите шивачки не мръдваха от стола, изкарваха по още една норма на обяд, а на нея сякаш пари не ù трябваха. Точно в 12 скачаше, нахлузваше галошите и хукваше към някоя нива. За срещите им знаеше цялото село, но отдавна бяха омръзнали на всички, одумваха ги само ако нямаха с какво да си чешат езиците.

Машините лека-полека сближиха баща и син така, както децата сближават скараните си родители. На обяд сядаха да ядат заедно, момчето не беше свидливо и все канеше Черния да опита от майчините му гозби. Той охотно хапваше и на душичката му сякаш мед капеше – след всеки залък вдигаше глава към момчето: „Ей, голяма работа е майка ти, да знайш! Да имах и аз една такава жена…“, а младото, с чистата си душа на юноша, не виждаше скрития смисъл в думите и се смееше широко: „Що бе, бат Чернико, че тя и буля Люца хубаво готви!“. Нестор пропуши, започна да му харесва и ракията. Вкъщи майка му и баща му не сръбваха капка, но Черния започна често да го кани в кръчмата да се почерпят и най-сетне си намери другар за масата, на която и досега никой не сядаше. Заседяваха се да си приказват, най-вече за машините, селските клюки не ги блазнеха, за тях си имаше предостатъчно хора.

Една вечер Черния пак го помъкна към кръчмата. Цял ден бяха орали и бяха каталясали, на Нестор му се спеше, беше прегладнял, но Черния настояваше: „Само за по една ракия, бе заек, и веднага си тръгваме!“. Седнаха и си намериха приказка. От съседните маси никой не ги поглеждаше, но влезе Миньо Пора – пиян и весел, беше се наквасил някъде в селото и идваше да си дотъкми грамажа, не налееше ли в миризливия си търбух половинка, не можеше да заспи.

– Глей, глей, баща и син как хубаво си хортуват! – и се спря до тях.

– Миньо, върви си по пътя! – изръмжа Черния. Пора тъкмо се беше развеселил, закачаше му се с някого и не се помести.

– А бе Несторе, кой плаща – баща ти или ти?

Нестор се разсъни. “Какви ги приказва тоя селски пияница и миризливец, имам си баща, таман си ми е добър и свестен” – каза си момчето и се надигна от стола.

– Бат Миньо, не ме закачай, че лесно ми пада пердето! – Пора стоеше пред него и се хилеше пиянски с разкривена уста. Нестор замахна и с един удар го събори. Пора се надигна и викна злобно:

– Я не ме блъскай, бе копеле мръсно, син на уруспия!

На Нестор падна пред очите не перде, ами цяла плюшена завеса, скочи и го зарита с все сила:

– Ти на майка ми ли ще викаш уруспия, бе Пор миризлив, а, на майка ми ли?

Главата на Пора издрънча силно в мозайката и той притихна, само десният му крак потръпна два-три пъти. В кръчмата изведнъж настана страшен хаос, мъжете викаха, едни тичаха навън, други – да вдигат пияния от пода, събаряха се столове, падаха чаши. Черния помъкна момчето навън, прескочиха някакъв плет и той му извика ниско: „Несторе, бягай!“…

Нестор с няколко скока се намери пред къщата, блъсна вратата и изрева:

– Мамоооо!

Деспина дотича боса и по нощница, след нея – Стойко по наполеонки. Стояха втрещени насред стаята, а момчето им изхриптя:

– Мамо, убих човек, в кръчмата убих Миньо Пора! – родителите му онемяха. – Приказваше едни лоши работи за теб и за бат Чернико…

Първа се опомни Деспина. Отърча в стаята и се върна с нещо, увито в парцали.

– Несторе, бягай! Това са всичките пари, дето имаме, бягай към границата! – мъжът ù изплака силно, а момчето се сгърчи. – Бягай, синко, докато повикат милицията от Силистра, ще си стигнал румънската граница!

Нестор пое вързопчето и вече на вратата, се обърна:

– Мамо, нали не е вярно това, дето го разправя оня?

– Бягай, синко, бягаааай! – виеше се като змия Деспина. – Хванат ли те, ще те пратят в Белене или на бесило, бягааай!

И Нестор, едничкото ù дете, обичният ù син, нейната мъка и радост, потъна в студената нощ. Завинаги. В стаята изведнъж стана много студено, отвън кучетата се мятаха подивели на синджирите и лаеха бясно. След два часа дойдоха милиционерите да арестуват Нестор. На Стойко му беше прилошало, лежеше на миндера и се държеше за сърцето. Деспина не отговаряше на никакви въпроси, нито помръдна от стола, на който беше седнала, още по нощница. Затискаше с две ръце ушите си и повтаряше само: „Оставете ме, оставете ме! Искам да умра!“.

С Черния повече не се срещнаха. Той видимо рухна, удари го на пиене и падна на дъното. От тракторите го уволниха и повече никой не го взе на работа. Отдавна беше уморил от бой и тормоз стопанката си, децата му се разбягаха по градищата и всяка вечер той си лягаше сам в студената къща. Ял ли е, пил ли е, болен ли е или здрав – никой не го потърсваше…

Деспина остаря за една нощ. Като нямаше вече кого да обича, вкопчи се с все сила в Стойко, трепереше му като на малко дете. Ставаше в тъмно да му направи закуска, кладеше печката до среднощ, да не му е студено, докато спи. Той заспиваше рано, с чистата си душа и понякога плачеше насън. Деспина се подпираше на три възглавници и по цели нощи му плетеше чорапи и фланели. Рядко успяваше да заспи. Като го чуеше да приплаква в съня си, го милваше както някога, когато легна за първи път при него и повтаряше: „Майка ти я няма, аз съм Деспина, сега аз съм ти майка и баща“…

—————————————————————————————————————————–

* Още от същата авторка вж. тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.