Home » Авторски страници, литература

Морски пейзаж с риба

2016.03.21 Няма коментари

Разказ от Иван Вакрилов

Илюстрация: Авторът

Илюстрация: Авторът

Някога, някъде на изток, някой си бил казал, че ако седиш достатъчно дълго на едно място и не шаваш много, целият свят ще се извърви пред очите ти. Твърдо заставам зад тази житейска мъдрост.

С особена сила това важи, ако мястото е градската чаршия, а ти дремеш зад една сергия с вестници и от немай къде по цял ден зяпаш пъстрия мравуняк наоколо. Ниски или високи, тънки или дебели, мъже и жени – забързани, угрижени или просто шляещи се в очакване да срещнат някого, с когото да изпият по една бира – вълни от форми, цветове и звуци се блъскат в бреговете на деня, пресъздаващи оня първичен бульон, от който е произлязло всичко на този свят. А над това клокочещо море мълчаливо се издигат – някои стройни и горделиви, други свитички, малко килнати на една страна – къщите от двете страни на улицата. Със спуснати пердета по това време, сякаш притворили очи, те се опитват да предпазят обитателите си от любопитни погледи, да съхранят малките си, тихи светове, далеч от лакомите очи на времето, клекнало с изплезен език насред света и поглъщащо бавно, но неумолимо всички наши постижения, провали, мечти и разочарования.

Точно пред моята сергия е кръчмата на Андро Бабаита. Всъщност, кръчмата е на партера, а на втория етаж живее самият Андро и тези, които той с присмех, но и с обич, нарича Антантата. Вдигам поглед нагоре – единият прозорец е открехнат и навън се подава малка, съсухрена ръка, държаща запалена цигара. Само след миг прозорецът се отваря малко по-широко, една друга – доста по-голяма, бяла ръка се промушва, внимателно измъква цигарата, смачква я и я хвърля долу, на тротоара. Прозорецът се затваря. Усмихвам се – това не се случва за пръв път и аз знам точно какво крие зад себе си тази малка пантомима.

Андро Бабаита, противно на прякора си, е дребен – лев и двайсет – както казват хората, с маслинена кожа, къдрав и с един щръкнал кучешки зъб, който леко повдига горната му устна и оставя впечатлението, че всеки момент може да те захапе. Като повечето дребни хора е сприхав, отнасящ се с подозрение към по-едрите, като че те все налитат да го настъпят. Изтърсакът в семейството, той не се ожени на младини и остана да живее с майка си – баба Ирини. Понякога разни зевзеци опитваха остроумието си на негов гръб, но бързо се отказваха, осъзнали, че след такива шеги бирата им добива малко странен вкус. Върти кръчмата с вещина и отпуска умерени вересии, което пълни масите всяка вечер с предани клиенти, повечето от които са му и приятели. Ние с Арам, например, рядко пропускаме вечер – може да е само за по чаша вино, но винаги в неговата кръчма.

Хубави са вечерите у Андро. Особено когато, в по-късните часове, останем само неколцина приятели – то са песни, задявки, смях – както казва Арата, не ти трябва Риц, не ти трябва цирк Буш. Е, с времето разговорите все по-често се завъртат около простамола и ползата от копривата за артрита, но това си е закономерно изместване на фокуса, според Коста бръснаря, който е и любител-психолог. Понякога, преди време, тези интимни гуляи бяха разтуряни от баба Ирини – майката на Андро. Тя започваше офанзивата с една обувка – тропаше с нея по пода на горния етаж, като сигнал, че вече е късно и трябва да си вървим. Ако това не помогнеше (обикновено не помагаше), баба Ирини слизаше долу – с дълга бархетна нощница, стиснала в ръка ръжена. Дребничка, сбръчкана като стафида, тя всяваше страх и у най-заклетите гуляйджии – черните й очи искряха от гняв, а малките и мустачки нервно подскачаха под носа й.

– Я да се махате веднага, цесити с цеситите! Се ми пеят тука, хааа! Андро, я прибирас туй сисе и пъдис тия хаймани навън! – тя така и не бе свикнала с ‘ч’ и ’ш’, а когато беше ядосана, съскаше като градинска пръскачка.

Иначе не беше лоша баба Ирини – ако някое дете си навехнеше глезен или китка, все при нея го водеха – майсторка беше да оправя изкълчено и навехнато, а пък пострадалото дете обикновено получаваше и една медена курабийка. Имаше си няколко приятелки, с които се припичаха на слънце в градинката и разнищваха другите комшийки, но постепенно, една по една те си отидоха, и баба Ирини взе да се застоява вкъщи. Висеше по цял ден на прозореца и се възмущаваше на “разголените дзедии” по улицата. Пушеше като комин и никога не отказваше чашка мастика, особено ако за мезе имаше ментови бонбони.

Така си живееха майка и син, докато, преди около пет години, Минка – единствената сервитьорка в кръчмата, не избяга с един италианец. После се оказа, че той бил албанец и основния му занаят е комарджийство, ама това е отделна история. Първите дни Андро се опита да се оправи сам. По едно време дори баба Ирини се появи в кръчмата, но след като се изпокара с всички клиенти, Андро се принуди да вземе мерки. Запретна ръкави и на един бял лист с червен флумастер написа: “Спешно сервитьорка! Веднага почва!” и го окачи на вратата. Още същата вечер се появи Стефка. ‘Появи’ е точната дума – тя не влезе, а се появи на вратата, като почти я изпълваше. Висока, едра и рижа, с много бяла кожа, жената се приближи до тезгяха, зад който Андро я зяпаше с полуотворена уста, и попита дали все още търсят сервитьорка. В настъпилата тишина (не влизаха често жени в кръчмата) чухме гласа й – плътен контраалт, с – както се произнесе по-късно Арам – аромат на колендро. На колендро мирише, обясняваше той, когато има гръмотевици.

Както и да е, след няколко разменени реплики с Андро, относно работното време и заплащането, жената препаса една престилка и започна работа. Работеше бързо и точно – носеше се като кораб между масите и събираше всички погледи. Някои се изхитриха и взеха да я викат – уж сметката нещо не била в ред – само и само да си натопят очите в деколтето й, когато се навеждаше, за да провери сметката. Работата отново влезе в обичайния си ритъм, всички бяха доволни от Стефка – Чефи, както скоро започнахме да я наричаме. Всички, освен баба Ирини. Много й беше криво. Не за друго, ами защото виждаше как Андро гледа Чефи – изпиваше я с очи, а като отидеше при него на тезгяха с поръчка, само дето не започваше да мърка, хищникът му дребен. И, колкото и чудно да беше, тя като че отвръщаше със същата симпатия. Седмиците минаваха, работата вървеше, баба Ирини редовно ни гонеше вечер от кръчмата, а отношенията между дребния Андро и рижата валкирия ставаха все по-топли. Случайните докосвания на ръцете им при поемането на чашите и смутените усмивки преминаха в гальовно шепнене и сподавен кикот в моментите, когато работата, късно вечер, намалееше. За всички ни беше ясно накъде вървят нещата. Хем се радвахме за Андро, хем му се чудехме – та той бе едва ли не на половината на Чефи!

– Повярвайте, момчета, в кревата не си личи кой е по-висок – хилеше се Андро.

Когато се случеше баба Ирини и Стефка да се засекат някъде, старата отскачаше, сякаш е настъпила змия:

– Цефи…липос скила! – И, да не би някой да не е разбрал – Куцка тлъста! Се испъзда скила, аааа, се испъзда!

Не веднъж Андро води тежки преговори с упоритата си майка. Не харесваше баба Ирини Чефи и това си е. Колко ли не я молеше синът й да каже – какво точно не харесва у изгората му – Ирини само съскаше:

– Да махас! Се ти изпие кръвцицата, куцката му! Ах, Андроникус, ах, анойтос… глупак! – и се затваряше в стаята си.
Чефи гледаше да е винаги усмихната и любезна с баба Ирини, дори направо се подмазваше. Но неприязънта на старата бе така силна, че всички добри думи и дребни жестове на внимание рикошираха като от стена. В чудо се видя Андро, но все се надяваше, че след време майка му ще кротне и ще приеме Стефка.

– Иване, разбираш ли, брат – харесвам тая жена, обичам я, бе! А и за кога да чакам, а? Ей на – догодина петдесет ще направя, а все сам, като кукувица, все сам… – жалваше ми се той, опрял гръб о сергията, дърпащ нервно от угасналата си цигара. – Каквото и да става, тя ще е!

И за капак – рибата. На стената зад тезгяха, в кутия, чието стъкло отдавна бе счупено, висеше една препарирана риба. Голяма риба. Баща му на Андро ли, дядо му ли – я беше уловил някога. С годините перките й се бяха изпочупили, половината опашка липсваше, беше се покрила с мухъл и никой не можеше да познае, що за риба е била приживе. Но, верен на традицията, Андро я държеше там – тя никому не пречеше, не я забелязвахме дори. Ние не, но Чефи я забеляза. Ходи къде ходи, пък се спре, погледне рибата и въздъхне тежко. Нищо не казваше, само тия въздишки. Андро издържа седмица и я свали от стената. Подготвена за победата си, Чефи още на другия ден закачи на нейно място един морски пейзаж на Айвазовски. Операцията мина гладко, никой не обърна кой знае какво внимание на новата украса. Два дни след това, при един от войнствените си походи с ръжена, докато ни ругаеше, баба Ирини забеляза промяната. И не само я забеляза – спря като вцепенена, невярваща на очите си. После се отпусна на един стол, все още с ръжена в ръка. Не каза нищо. Поседя така няколко минути, с поглед, вперен в горкия Айвазовски, стана и бавно, с наведена глава, се качи по стълбите към стаята си. Умълчахме се и ние. Стана ни някак чоглаво и лека-полека, без много приказки се разотидохме, оставяйки Андро и Стефка сами в неловката тишина.

Следващите два дни – събота и неделя, с Арата не ходихме при Андро – копахме неговото, после моето лозе, бяхме уморени и си стояхме по къщите. В понеделник решихме да обядваме в кръчмата. Вървяхме натам и се чудехме, какво ли е станало с рибата и Айвазовски. И какво? – кръчмата на Андро, която работеше без нито ден почивка от толкова години, тази кръчма, която ни беше нещо като клуб, като втори дом, ако щеш – беше затворена! Огледахме внимателно за некролог – защото какво друго би накарало Андро да затвори, освен нечия (неговата) смърт? Тъкмо да си тръгнем, вратата се отвори и нашият приятел ни помаха да влезем. Мрачен, подпийнал, небръснат, Андро наля по едно и ни разказа какво бе станало нея вечер. Малко след като и последният клиент си тръгнал, баба Ирини слязла долу, където те с Чефи подреждали маси и столове за другия ден. Била облечена със старото си палто, а в ръка стискала дръжката на малък картонен куфар. Извикала сина си настрана и през сълзи и подсмърчания му заявила, че напуска дома си – отива в старчески дом. Какъв дом посред нощ, ама на. Как ли не опитвали да я придумат, какво ли не и обещавали – не и не! Или аз, рекла, или тя – и посочила с брадичка Стефка. И, докато Андро хъкал и мъкал, Чефи се облякла, казала едно “сбогом” и потънала в нощта. Андро – по средата – едната изчезнала, другата с куфара седи и се кани да отива в старчески дом… Решил първо да оправи майка си. Качил я обратно горе, дал и валерианови капки и я оставил да спи, а той хукнал да гони Стефка. Отишъл в квартирата й. Поговорили, тя поплакала, той- не (мисля, че и той си е поревал, ама хайде) и се разбрали, по настояване на Чефи, да се разделят, щом връзката им убивала старата му майка. Отчаян от тази безизходица, Андро се прибрал. И се напил. На другия ден не отворил, а, както си бил с дрехите от предната вечер, се качил в стаята си с една бутилка и пак се напил. В неделя – същото. Къде била и какво правела майка му, не знаел.

Така го заварихме ние, след два дни непрекъснато пиене. Така го оставихме. Така продължи още една седмица. Табелата “Затворено” неотклонно висеше на вратата, отвътре не се чуваше нищо и започнахме да се притесняваме, че това не е обикновен запой от любовна мъка, а нещо по-страшно.

На следващата неделя, надвечер – тъкмо се канех да прибирам и да си вървя – вратата на кръчмата се отвори и от там, с малко несигурна походка излезе баба Ирини. Огледа се, забеляза ме и ме повика с ръка:

– Иване, се ме водис на Цефи! Осте сега се тръгваме – тонът й не търпеше възражения и аз, набързо набутвайки вестниците под сергията, я поведох към квартирата на Стефка. Не беше далеч и скоро позвъних на вратата й. Баба Ирини ме погледна втренчено:

– Се стоис тука. Се ме цакас, цу ли? Се цакас, ако трябва, цяла нос! Аз имам вазна работа с таз… Цефи, а ти се ме водис после у дома.

Кимнах. Гледах как вратата се отвори, пропусна баба Ирини и пак се затвори. Стоях и се чудех, какво ли става вътре. Пред очите ми минаваха старховити сцени с кръв, ножове, ръжени и какво ли не още. Беше доста дълъг половин час. Накрая вратата отново се отвори и старата жена излезе. Приближих се до нея, тя ме хвана под ръка и без дума да каже, се запътихме обратно. Не се осмелих да я разпитвам, пък и я познавах – нищо нямаше да каже. Заведох я до кръчмата. Тя се прибра, ключът се превъртя в ключалката и това беше. Без да се бавя, се запътих към Арамови. Там, пред бутилка вино, надълго и нашироко разисквахме неволите на Андро Бабаита и се чудехме, докъде ще стигне цялата работа.

А на следващата сутрин, наближавайки чаршията, видяхме, че вратата на кръчмата е отворена, отвън е пометено и напръскано с вода. Докато приближавахме, отвътре излезе Чефи, изтръска една покривка и пак влезе. Спогледахме се ухилени с Арам и тъкмо се канехме да влезем, когато от вътрешността на къщата долетя старчески глас:

– Цефи! Се пиес кафе? Сербетлия съм направила! Цефи! Остави Андро да прави кръцма, ела да пиес кафе!

Ами, това беше. Разбрахме след някое време, от Андро – баба Ирини се страхувала, че женейки се, синът й ще я изостави. Та затова било цялото тръшкане, затова бяха всички “куцки” и какво ли не още. Е, така и не разбрахме, какво са си говорили през оня половин час двете жени, борещи се за сърцето на дребничкия кръчмар. Андро и Чефи вече пета година как са женени. Лани водиха бабата на Анхиало, на калните бани – много беше доволна, милата. И – сакън, някой лоша дума да каже за Стефка – белята си взима! Съща Антанта са, вика Андро – а си пипнал едната, а другата ти налита като хусар с гола сабя. А, и още нещо. Сега на стената зад тезгяха висят – една до друга – странната риба и картината на Айвазовски. И не изглежда зле. Допълват се, някак си.

.

——————————————————————————————-

* Още от същия автор  –  вж. тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.