Home » Авторски страници, литература

Добре дошла в моя ад

2016.04.23 Няма коментари

Разказ от Ганка Филиповска

Снимка: ivestnik.net

Снимка: ivestnik.net

Когато, зазидана в пищната булчинска рокля и с натежала глава, се събуди през първата си брачна нощ; когато намери съпруга си и приятеля му, прегърнати и голи на дивана в сватбения апартамент – Иво й каза: „Съжалявам, че видя това. Обещавам ти да не се повтаря. Пихме много, но това всъщност беше нашата сватба – моята и на Светльо. Вече знаеш: никога няма да бъда мъжът, за когото ме мислеше”.

Защо?! Защо се ожени за нея?! Обичаше го. Беше му благодарна, че нито веднъж не я докосна – казваше си, че той я уважава и чака сватбата. Бе толкова различен от връстниците й, които я канеха на танц и притискаха в нея потните си тела и безсрамно втвърдените си членове. Толкова различен от баща й, вмирисан на смърт и надвесен нощем над нея, а ледените му гнусни ръце я опипват и мачкат.

– Защо ли?! – смехът на Иво горчеше. – Ти си толкова невинна и доверчива. Красива. Девствена. И ме обичаш. Иска ми се с теб да сме един човек. Жена. С твоята външност, с моя дух. С моята страст към мъжете и с твоята чистота. Ти си умна, но житейски неопитна. Дори не прочете брачния договор, който подписа в последния момент. С майка ми измислихме всичко – баща ми не знае, че съм обратен, и не трябва да узнава – няма да ми остави и стотинка. Заради него се ожених за теб. Още когато те видях в дискотеката – такава наивна и беззащитна, си казах: тя е. Не си мисли, че не те оценявам. Умът ми е женски и прекрасно виждам уникалното в теб – ти си диамант, малката. Можеше да бъде и по-лошо: да те връхлети хетеросексуален нерез, вонящ на чесън и тестостерон, който да те сгази като току-що пробило снега кокиче.

Вчера в някакъв много луксозен салон с часове рисуваха лицето й. Сега гримът се размиваше от сълзите й и прокарваше мътни браздулици по лицето и шията й. Надигна се с мъка. Къде отива? Където и да е.

– Чакай! – Иво я хвана за раменете и я принуди да седне. После взе ръцете й в своите. – Не е толкова страшно, повярвай ми. Никога повече няма да станеш свидетел на интимния ми живот. С теб ще бъдем приятели. Според договора ще останеш с мен 15 години. Сега си на 18, тогава ще си на 33. На колкото съм аз сега. Ще си млада! След 15 години старецът трябва да е сдал багажа и да е оставил всичко на мен. Ти първо ще завършиш гимназията. После ще влезеш в университет. След 2-3 години ще забременееш – баща ми ще иска внуче. Няма да е от мен, а от Светльо – той е спал и с жени. Ще му родиш детето, което не мога да му дам. Но трябва да си девствена! Аз ще присъствам, докато той те чука. Отнемеш ли ми го, ще те убия!

Тя успя да стигне до банята. Повръща мъчително и дълго. Стомахът й се беше качил в гърлото. Изми се. Сега ще си тръгне оттук. Ще забрави тези очи, които я накараха да обича и да вярва. Ще каже сбогом на Иво и така той завинаги ще остане в нея, защото иначе ще е толкова, толкова самотна… Светльо не е в хола. Махнал се е. Тя го мрази, мрази, мрази го!

– Никъде няма да ходиш! – сините ириси на Иво са потъмнели. – След 15 години ще имаш къща, кола и издръжка за детето. След като го родиш, лягай с когото си щеш, но не раждай друго. После може. Тогава животът ти ще бъде твой. Ако си тръгнеш преди срока, ми дължиш 100 000 евро обезщетение. И няма къде да отидеш, вярвай ми. Спасих апартамента на вашите, платих ипотеката. Само че и на тях са им поставени условия, разбира се. Аз те купих, но майка ти и баща ти те продадоха…

Четвъртият етаж е. Ако се откопчи и скочи, има шанс да умре.

– Осъзнай се! – Иво е със силни ръце, невъзможно е тя да се отскубне. – В този скапан живот има и по-големи трагедии от твоята. Ти си стояла гладна. Баща ти е абсолютен задник, да. Мен като бебе са ме хранили със сребърна лъжичка, защото не са намерили откъде да купят златна. Бях на 5 години, оттогава са ми спомените. В магазина за играчки плаках за една кукла с руси букли. Майка ми я купи, а баща ми я накълца със сатъра на парчета. Напълни стаята ми с камиони, танкове и автомати. Не си играех с тях. Исках розова рокля, плитки и панделки. Никога не ми оставиха дълга коса, дъртият ме водеше на бръснар всеки месец. Бях на 12, когато откраднах пари от портмонето му. Най-накрая имах мечтаната рокля. Обличах я и обувах обувките с високи токове на майка си. Тогава бях влюбен в един съученик – спортистът на класа, и си фантазирах как с него вървим, хванати за ръце. Но той ми се подиграваше, викаше ми женчо. За да ме хареса, започнах да ходя на футбол. Така и не вкарах гол… На 14 беше първият ми акт. С чичо Васко, колега на баща ми. Беше ме усетил. Чука ме, докато завърших университета. После умря… Идваше ми да се заровя в земята и да вия. За мен той беше и любовник, и приятел, и баща. – Тя не можа да отвори очите си, толкова бяха подути от рев. Иво я погали по косата и въздъхна: – Добре дошла в моя ад, скъпа…

Той се прибира късно всяка нощ. Веднага влиза в банята, после ляга до нея. Гали я. – Косите ти са кестен, а очите – лешник, казва й. – Ти си свежа млада гора, в която човек копнее да потъне. Да се изгуби. Да се слее с нея. Да е частица от това съвършенство! Обичам те толкова, колкото обичам майка си. Ти никога няма да ме предадеш, защото си най-добрият ми приятел. Много искам да съм друг. Да съм ти мъж. Но дори не мога да си го представя… –
После заспива. Очите му са толкова сини, че цветът им прозира под спуснатите клепачи. Целува го по устните. Леко – само докосване. Както я целуваше той, когато подпийналите възрастни роднини скандираха на сватбата „Гор-чи-во!”. Накрая млъкнаха смутено.

Обича го. Толкова го обича, че й се иска да умре. Но тогава няма да го вижда. Няма да усеща тънките му пръсти, заровени в косите й. Господи, защо не се е родила мъж?

Иво е зле, много зле. Казва, че Светльо му изневерява. Срещал се с някаква своя съученичка, която наскоро се развела. Избягвал го. Нямал време за него. Иво я залива с отровни потоци болка. Затваря се в стаята си и тя чува хлипането му. Не идва при нея, не й казва, че е уханна пролетна гора. Тя стои пред заключената му врата и го моли да й отвори. Изтощена е, но не може да заспи.

Когато най-накрая той напуска стаята, и двамата са като призраци. Иво излиза и се прибира призори. Тя го посреща в коридора, в сините му очи е пламнало анемично огънче. “Измъчих те, скъпа” – казва той и я целува по челото. После изчезва за цяла седмица. През нощите тя се унася на пресекулки, телефонът е до главата й. Само майка й я търси през деня и винаги повтаря едно и също – че животът е труден, но се надява дъщеря й да живее добре. Да живее добре? Тя не живее.

Иво се прибира. Дрехите му са мръсни, брадясал е и мирише на пот. Но е щастлив, непоносимо щастлив. “Трябва да си събера бързо багажа – казва й. – Срещнах любовта на живота си! Той е испанец и заминавам с него. Баща ми ще се погрижи за теб. Безкрайно те обичам, скъпа!”

След почти четири месеца, през които не я е потърсил нито веднъж, докарват ковчег и казват, че в него е той. Бил заклан от приятеля си Хосе някой си, според испанската преса това било класическо убийство от страст. Ковчегът остава затворен по време на целия погребален ритуал, а когато тя стиска в шепата си буца пръст, за да я хвърли върху капака му, припада.

Не знае от колко време е загубила усещането за ден и нощ. Не помни откога не се е хранила. Телефонът й звъни натрапчиво – майка й. Вдига й на стотното или на хилядното позвъняване. Тя плаче и й диктува някакъв номер – ясновидката Клара щяла да й помогне.

Врачката живее на другия край на града в невзрачен и мръсен блок. Щорите във вмирисаната й кухня са спуснати. Тя е разплута стара жена с жълти ръце и цигара в устата. “Само чрез теб може да живее – казва й – ако искаш да го спасиш, отивай в Испания”.

Има телефона на Светльо. Звъни му, той я изключва. Набира го пак. И пак. И пак. Накрая вдига:

– Чакай малко, не те чувам добре – той отваря и затваря някакви врати. – Защо ме търсиш?

– Къде точно в Испания беше Иво?

– Слушай! Не само Иво, всички мъже за мен са мъртви. Чакам дете. Ще се женя. Разбираш ли?

– Къде отиде Иво!

– Тарагона. Та-ра-го-на. Не ме търси повече! Ясно?

Парите й стигат за билет до Мадрид и обратно. Тръгва за Тарагона на стоп. Спира някакъв камион. Шофьорът е стар и тъмен като мокра пръст. Когато най-после се измъква от нея и ужасната болка секва, той вижда кръвта по пениса си и бедрата й, хваща се за главата и се разплаква. Целува стъпалата й и се кръсти. Пътува с него няколко дни, той повече не я докосва. Накрая я стоварва някъде, дава й сандвич, вода и банкноти.

Тя няма очи за пейзажа на чуждата страна. Мъжете, които я качват в колите си, са различни, но всички миришат на гъст дим и напечен от слънцето пресен гроб. Те са тежки и тъмни като гранита, затиснал сандъка, в който казват, че лежи Иво. Водят я в разни мотели, където тя може да се изкъпе. Купуват й дрехи. После я събличат. Засяват в утробата й самотата си. Всички те са Иво – сините му очи са тъжни, а деликатните му пръсти са заровени в косите й. “Ти си уханна пролетна гора”, дочува шепота му.

Не може да пресметне след колко залеза стига в Тарагона. Повръща всичко, което хапне. Обхожда града, вижда и морето. То я гледа с очите на Иво, но той не е в него. Тя вече разбра къде е. И, че ще си тръгне от този град, когато си тръгне и тя.

Вкъщи е. Завесите не пускат нито слънцето, нито луната. Денят и нощта нямат значение. Близките й – също. Самодостатъчна си е. Не се храни, но повръща. На вратата се звъни. Не отваря, след минута някой отключва отвън. Родителите на Иво. Превива я нов спазъм, тя влита в банята и повръща. Апартаментът ехти от напъните й. “Кучка, защо не изчака поне година” – изкрещява майката, вдига ръка да я удари, но баща му я стиска за китката. Дланта и пръстите й побеляват. „Да не си посмяла! – изръмжава той. – Защо толкова години си мълча, че синът ни не е мъж?” После се обръща към нея:

– Добре ли си, моето момиче? Май не си ходила на лекар… Утре ще ти пратя жена, която ще се грижи за теб. А детето ти ще наследи всичко, което имам…

Лашка се от бряг на бряг. Иска да остане на този, на който е Иво, но лекарят я връща обратно: „Хайде, напъвай! Губим бебето! Напъвай, напъвай, напъвай!”. Болката я разполовява, едната част от нея е тук, другата – отвъд. Най-сетне чува плач. Хаосът се подрежда, космосът има център – русо синеоко момиченце на гърдите й. Знаеше си, че ще роди Иво съвършен.

.

—————————————————————————————————————-

* Още от същата авторка вж. тук, тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.