литература
- Писателски мост Чикаго – Бургас
ПИСАТЕЛЯТ РОМАНИСТ ДОБРИ КАРАБОНЕВ – ГОСТ НА БУРГАСКА ПИСАТЕЛСКА ОБЩНОСТ
Срещата ще се проведе на 4 юни т.г. в Дома на писателя в Бургас, с подкрепата на Творчески съюз „Творци без граници“.
Водещи: Невена Проданова и Райна Недялкова-Качулкова.
Вход свободен.
Всяко пътуване е изпълнено с много очакване и нетърпение. Творчеството на Добри Карабонев не е просто пътуване. То е приключение, изпълнено с много срещи, емоции и неочаквани обрати.
Добри Карабонев е роден през 1947 г. в София. Завършва училище и работи като полиграфист в продължение на тридесет и три години. Повлиян от тази среда, започва да помества свои разкази, очерци и есета в българските вестници, излизащи по времето на социализма: „Народна младеж”. „Литературен фронт”, „Поглед” и други. Освен зараждащата се склонност към писане, Добри има и друго свое хоби. Това е театърът. Като член на театралната трупа в Театъра на транспорта – София, играе до заминаването си за Америка. В Чикаго създава първия български театър зад океана. Наричат го „Театър АПОСТОЛИ”. Започва да пише и първите си пиеси. Комедията „Баджанаци в Америка”, драмата „Карин” – по истински случай, комедиите „Нашенки”, „Шопи” и няколко детски пиеси. Като кореспондент на вестник „България” – Чикаго отразява събитията в българската общност. Вестникът публикува негови разкази, помества и първия му роман, написан в Америка – “Да намериш себе си”. През май 2013 г. излиза от печат вторият му роман „Шампанско и сълзи”. Следват романите “Вероника – светицата от Чикаго”, “Кръчмето – роман и избрани разкази” и “Невероятен обрат”. Последните два романа са под редакцията на Райна Недялкова-Качулкова, с подкрепата на Творчески съюз “Творци без граници”.Събитието във Фейсбук ТУК
.
- Представяне в София на книга на Иван Миглев
.
На 16 май 2024 г. бе представена новата книга на нашия приятел и съмишленик, писателя Иван Миглев – „Почти влюбени разкази“, събрала истории на български емигранти в Палма де Майорка, Испания, написани през 2010 г.
.
.
Рецензията на редактора на творбата Цвета Попова бе представена от Емил Миланов, а актрисата Снежана Малковска развълнува събралите се приятели и почитатели на автора с една от историите от сборника с разкази, наречена „Сродни души“.
.
.
Срещата с писателя се проведе за първи път в новото обиталище на Дружество „Родолюбец“, любезно предоставено за срещи и прояви от Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, на ул. „Урвич“ 1-3 в София.
.
.
Срещата бе и първа съвместна проява на литературния клуб и театралната формация при Дружеството.
.
.
Дружество „Родолюбец“
Снимки: Анастасия Стеблетска
.
- Конкурс за авторска приказка „Имаш само това, което си дал“
.
Творческа къща „Щъркелите“ обявява Международен ученически конкурс за авторска приказка по избрана картина от Виртуалната галерия за детско и младежко творчество „ПАСТЕЛКО“. Темата е „Имаш само това, което си дал“.
Конкурсът е посветен на добротворството и способността ни да споделяме с любов и щедрост нашите духовни, емоционални, интелектуални и материални притежания. В него могат да участват всички деца и младежи до 10 до 18-годишна възраст, от всички страни по света. Творбите трябва да са оригинални и е недопустимо участието им в други конкурси.
Материалите да се изпращат в електронен вид, на e-mail: [email protected].
Регламентът може да видите на адрес:
https://pastelko.storks.biz/news/mezhdunaroden-konkurs-imash-samo-tova-koeto-si-dal/
Краен срок: 15 юни 2024 г.
.
Маргарита Друмева,
Творческа къща „Щъркелите“
.
- Среща с творчеството на Иван Радоев в Център „Българика“
.
Салон за българска култура и духовност – Чикаго и Културен център „Българика“ организират днес, на 11 май (когато се чества по църковния календар паметта на Светите братя Кирил и Методий) събитие, свързано творчеството на Иван Радоев. Ето какво пишат организаторите:
Заповядайте на среща с личността и творчеството на големия български драматург и поет Иван Радоев (1927 – 1994).
Нека си припомним точно защо той е един от най-значимите ни драматурзи и защо никога няма да бъде забравен!
Очаквайте поезия, театър и още нещо…
Вход свободен.
Събота, 11 май, 2024 – 12:00 ч. – 14:00 ч.
Център „Българика“
Събитието във Фейсбук ТУК
.
- Симеон Гаспаров представя своя книга в София
На 18 май 2024 г., от 18:30 часа местно време, в Patches Blues Bar/Блус барът на Кръпките в София (бул. „Прага“ 23) ще се състои представянето на книгата на нашия сънародник и приятел в Чикаго Симеон Гаспаров „Ефектът на езерото – упражнение по рокендрол откровения“ (изд. „Ерго“, 2023). Книгата е сборник с есета, разкази, пътеписи, интервюта и стихове.
Мони Гаспаров ще пристигне в България на 12 май и ще остане до края на месеца. Той очаква с нетърпение срещите със сънародници, приятели и почитатели.
.
Симеон Гаспаров. Снимка: Личен архив Ето как е представен авторът в сайта на изд. „Ерго“:
„Симеон Гаспаров е роден в гр. София на 24 декември 1965 г. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1991 г. и мастър програма в сферата на свободните науки на Чикагския университет през 2003 г. Автор е на стихосбирката „Театър на неабсурда“ (1992, „Гуторанов и син“) и на романите „Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин“ (2010, Сиела) и „Бизони край Дунава“ (2013, „Пергамент“).
Работил е като журналист във вестниците „Ритъм“, „Подкрепа“, „Новинар“, „Труд“ и списание „Клуб Z“. Негови публикации са излизали във в. „Дейли Хералд“, „Нортуест Хералд“ в САЩ, публикува и поезия във в. „Хърватско слово“, Хърватия. През 1997 г. заминава за Чикаго, САЩ. Сътрудничи на множество български печатни и електронни медии. През 2017-2021 г. е кореспондент на БТВ в Чикаго. Понастоящем работи като кореспондент от Съединените щати за БНТ.“
.
Снимка: Симеон Гаспаров Отзив за „Ефектът на езерото – упражнение по рокендрол откровения“ в „Български книжици“:
„Някак неусетно човечеството се озова в епохата на илюзиите. Дори обективната действителност е изопачена от алгоритми и гримирана от предразсъдъци. За наше щастие все още съществуват рицари на истината като Симеон Гаспаров, които не спират да питат, търсят, чувстват, просвещават и творят. Неподправен хуманист и виртуозен автор, той притежава рядката способност да дарява без усилие гласа си на читателя. Гарантирам ви, че вие няма да прочетете тази книга – вие ще я вдишате като кислород. Всяка тема, докосната от майсторското му перо, ще ви обогати и ще ви помогне да откриете нови неочаквани пространства и пейзажи както извън себе си, така и в самите вас. Между тези две корици е това, от което в момента има нужда целият свят – светлина, човещина, истина, добрина… и онзи безценен кислород, от който се страхува епохата на илюзиите. Приятно дишане!” – Иво Иванов
.
Снимка: Симеон Гаспаров А ето какво пише и самият автор по повод книгата и представянето й в София:
„Скъпи приятели, “Ефектът на езерото – упражнения по рокендрол откровения“ вече е на пазара. Благодаря на хората и читателите, които ми се обаждат. Благодаря и на вас, че бяхте с мен през всичкото това време. С нетърпение очаквам да се видим на 18 май в блус бара на Васко Кръпката Patches Blues Bar в 18:30 часа.
„Ефектът на езерото“ е сборник от есета, разкази, пътеписи, интервюта и малко поезия. Вие познавате моята работа като журналист, но в тази книга искам да я почувствате. Корицата на книгата е в синьо – като небето, като езерото, в синьо като тъгата. Тя е едно счупено огледало, в което се оглежда един счупен свят. Но не и изгубен свят! И това е нашият свят.
Много благодаря на поета художник Иво Рафаилов за корицата, Мартин Христов, издателство „Ерго“, на моя стар и много, много близък приятел от Канзас – Иво Иванов, на редактора ми Петър Тушков, на поета и журналист Владислав Христов (Влади е човекът, който ме накара да я направя тази книга) и на всички вас! Благодаря и на Васко Кръпката, че ни покани да представим книгата в неговия блус бар – The Patches Blues bar.“
.
Желаем успех на Мони Гаспаров, на поредната му книга и на събитието в София.
.
- Отличени в детско-юношеския литературен конкурс „Стефан Гечев“ – 2024
.
Изпълнителната агенция за българите в чужбина обяви класирането на участниците в 28-ото издание на детско-юношеския литературен конкурс „Стефан Гечев“ – 2024, чието тема бе „Моят корен български“.
В конкурса, в трите възрастови групи, са участвали общо 352 литературни творби на българчета от 18 държави – Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Испания, Италия, Канада, Кипър, Румъния, САЩ, Сърбия, Турция, Украйна, Унгария, Франция, Шотландия и Чехия.
Ето какво пише по повод това издание на конкурса Лили Спасова:
„С голямо вълнение и радост съобщавам, че отличените участници в 28-то издание на литературния конкурс „Стефан Гечев“ вече са обявени. Честито на всички млади хора, които подходиха отговорно и творчески. Благодаря на всички участници и на техните страхотни учители, родители, баби и дядовци, които допринесоха с действие и подкрепа те да разгърнат тази така красива и пропита от истории и проява на знание за родния край и корена български тема. Повярвайте, ако можехме да има награди за всеки участник, то щеше да има. За мен всеки написал творба за конкурса „Стефан Гечев“ е победител. Честито! Честито! Честито! Уверявам Ви, че Комисията ни в състав д-р Лилия Старева, д-р Маргарита Братанова и аз изкарахме доста безсънни нощи в четене, точкуване и класиране. Благодаря ВИ, скъпи участници!“
.
Следва обявеното в сайта на ИАБЧ класиране на участниците в конкурса:
Класиране на участниците в 28-ото издание на детско-юношеския литературен конкурс „Стефан Гечев“, организиран от Изпълнителната агенция за българите в чужбина. На 26 април 2024 г. в сградата на Агенцията, бул. „Дондуков“ 2 А, комисия в състав:
Д-р Лилия Старева – фолклорист и писател;
Д-р Маргарита Братанова – филолог, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“;
Лили Спасова – писател, координатор на конкурса „Стефан Гечев“.През тази година темата е МОЯТ КОРЕН БЪЛГАРСКИ, посветена на корена български и родния ни край, който с невидимата нишка на обичта ни завръща в България. Комисията прегледа общо 352 литературни творби от 18 държави – Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Испания, Италия, Канада, Кипър, Румъния, САЩ, Сърбия, Турция, Украйна, Унгария, Франция, Шотландия и Чешка Република.
Комисията отличава с Почетен плакет и златна грамота за принос в съхраняването на българския език, култура и традиции и отлично представяне на възпитаниците от село Вайсал, към Българо-украинския културно образователен център „МЕДИА“, в категория „Приказка“ в тазгодишното издание на литературния конкурс „Стефан Гечев“.
За отделните възрастови категории се присъждат общо 56 награди.
.
ПЪРВА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – ОТ 6 ДО 10 ГОДИНИ
Гран при, категория „Приказка“ – Иван Пелтек, 6 г., с. Вайсал, Болградски район, Одеска област, Украйна, Българо-украински културно-образователен център „Медиа“, за творбата „Защо нашата къща е най-добрата?“
Специална награда за най-малък участник – Елена Костова, 5 г., Образователен и културен център „Св. Климент Охридски“, гр. Вашингтон, САЩ, за творбата „България“
.
Категория „ПОЕЗИЯ“
Първа награда
София Димитрова, 8 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Корените си обичам“
Втора награда
Александър Жеков, 7 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Моята мечта“
Цветелина Тодорова, 3 клас, Училище „Златен век“, Нюрнберг, Германия, за стихотворението „Родино моя“
Трета награда
Виктория Милчева, 10 г., Училище „Българче“, Лондон, Великобритания, за стихотворение-есе „Триумфът на розата“
Анастасия Станкова, 10 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Българските корени“
Грамота и медал за поощрение и отлично представяне се присъжда на Лора Горанова, 10 г., Българско училище „Азбукарче“, Глазгоу, Шотландия, за стихотворението „В България“.
Категория „ПРОЗА“
Първа награда
Гергана Ненкова, 9 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Родното ми място“
Северина Маринова, 10 г., 5 клас, БНУ „Васил Левски“, Атина, Гърция, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени“
Втора награда
Василий Бошков, 7 г., с. Калчева, „Българо-украински културно-образователен център „Медиа“, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени“
Теодор Терзиев, 7 г., БУ „Иван Вазов“, Париж, Франция, за творбата „Моята вълшебна зима“
Трета награда
Кристиян Исус Акоста, 10 г., БНУ „Родолюбие“, Неапол, Италия, за творбата „Искам да знам за България“
Калияна Веселинова, 9 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Моят български корен – какво ме връща в България“
Грамоти и медали за поощрение и отлично представяне се присъждат на:
Александър Тер, 8 г., Българо-украински културно-образователен център „Медиа“, град Одеса, Украйна, за творбата „Какво ме връща в България?“
Александра Гулева, 12 г., Българо-австрийско училище за занимания в свободното време „Св. Св. Кирил и Методий“, Виена, Австрия, за творбата „Моите корени български“
Комисията присъди за първа възрастова група 16 награди.
.
ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – ОТ 11 ДО 14 ГОДИНИ
Категория „ПОЕЗИЯ“
Гран при, категория „Поезия“, Дейв-Стивън Ерон, 11 г., БУ „Родна реч омайна“, Париж, Франция за стихотворението „Какво ме връща в теб, Родино?“
Първа награда
Олег Танасогло, 13 г., ПУ Гимназия, село Кирсово, АТО Гагаузия, Република Молдова
Мартин Миленов Даянов, 13 г., БНУ „Абагар“, филиал Нетуно, Италия, за стихотворението „ Обич си, Българийо“
Втора награда
Преслав Ангелов, 11 г., БСУ „Д-р Петър Берон“, град Прага, Чешка Република, за стихотворението „Що е щастие?“
Виктория Волкова, 11 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „ Лазарки от Пандъклий“
Трета награда
Маргарита Герги, 14 г., Теоретичен лицей „О. Панов“, град Тараклия, Република Молдова, за стихотворението „Аз обичам България“
Рафаел Христов, 14 г., БНУ „Букваран“, Великобритания, за стихотворението „Какво ме връща в България“
.
Категория „ПРОЗА“
Гран при – категория „Проза“ се присъжда на Борис Будай, 14 г., Българско училище за роден език, град Будапеща, Унгария, за творбата „Какво знам за българските си корени“.
Първа награда
Закариа Хаифалла, 12 г., Българско училище в Никозия към Български културен център „Кирил и Методий“ в Кипър, за творбата „Селото, в което липите разказват приказки (или мястото, откъдето е моят род)“
Стефан Ступак, 14 г., БУ „Иван Вазов“, Париж, Франция, към студио по журналистика и творческо писане, за творбата „Гласове“
Батист Домусчиев, 11 г., Българско училище „Христо Ботев“, град Страсбург, Франция, за творбата „Още една-две мечти“
Втора награда
Ралица Димова, 13 г., БНУ „Св. Седмочисленици“, Тарагона, Испания – за творбата „Трявна – мой блян, моя свидна любов“
Екатерина Буньов, 12 г., Гимназиално училище №2 „Нестор Опреан“, Съниколау Маре, Румъния, за творба /есе по народна песен/
Теодор Михалев, 14 г., Българско училище „Св. св. Кирил и Методий“, Лос Анджелис, САЩ, за творбата „Истински герой“
Трета награда
Калоян Константинов, 14 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени“
Лора Тодорова, 12 г., БНУ „Букваран“, Честър, Великобритания, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени (град Сандански – перлата на Пирин планина)
Виктория Богдева, 13 г., „ОЗ „Болградската гимназия“ „Г.С. Раковски“, Украйна, за творбата „Какво знам за българските си корени“
Грамоти и медали за отлично представяне се присъждат на следните участници:
Ангел Шишков, 13 г., БНУ „Родна реч“, Бремен, Германия, за творбата „Една история от моя семеен албум“
Изабел Пачеманова, 12 г., БУ „Боян Мага“, Лондон, Великобритания, за творбата „Какво знам за родовите си корени“
Любо Маджаров, 12 г., Българското училище в Берлин, Германия, за творбата „Самоков – мил, скъп и обичан роден край“
Теодора Тасев, 13 г., ОУ „Братство“, село Звонци, Република Сърбия, за творбата „Моят корен български: отражение на идентичността в село Ракита, община Бабушница“
Александра Пауновски, 14 г., Неделно българско училище, град Оденсе, Дания, за творбата „Моят български корен“
Иван Димитров, 14 г., ПБНУ „Св. Ив. Рилски“ – Хатива/Енгера, Испания, за творбата „Моят български корен“
Комисията присъди за втора възрастова група 23 награди.
.
ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – ОТ 15 ДО 18 ГОДИНИ
Категория „ПОЕЗИЯ“
Гран при – Дарина Генова, 15 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Поуката на мама“
Първа награда
Евелина Кирова, 16 г., ТЛ „О. Панов“, Тараклия, Република Молдова, за стихотворението „Моите български корени“
Втора награда
Елица Желязкова, 15 г., Българо-австрийско училище „Проф. Иван Шишманов“, град Виена, Австрия, за стихотворението „Азбучно“
Трета награда не се присъжда.
.
Категория „ПРОЗА“
Гран при за категория „Проза“ – Мартин Тодоров, 15 г., БНУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Истанбул, Турция
Първа награда
Ния Рихтер, 15 г., БНУ „Аз съм българче“, Бремен, Германия, за творбата „За мен България е моят род“
Елена Вучарова, 17 г., БУ „Пейо Яворов“, Милано, Италия за творбата „Моят род – силната армия, която вижда в тъмното“
Девора Константинова, 16 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Какво ме връща в България?“
Втора награда
Наталия Михова, 18 г., Теоретичен лицей „Христо Ботев“, с. Валя Пержей, Република Молдова, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени (Из историята на моето семейство“
Паола Китанова, 16 г., БНУ „Св. св. Кирил и Методий“, Истанбул, Турция
Данаил Сотиров, 15 г., БНУ „Аз съм българче“, Бремен, Германия, за творбата „ Из страниците на моя род: Георги Сенара“
Трета награда
Даниел Герги, 17 г., Теоретичен лицей „Иван Вазов“, гр. Тараклия, Република Молдова, за творбата „Какво ме връща в България?“
Георги Стефанов, 15 г., Българско училище за роден език, Будапеща, Унгария, за творбата „Какво ме връща в България“
Петър Андонов, 12 клас, Български гимназиален курс, Ниагара, Канада, за творбата „Защо бих се върнал в България“
Поощрителни награди:
Зорница Христова, 17 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени?“
Неда Пенева, 12 клас, Българско училище в Единбург, за творбата „Ябланица – моят корен български“
Джесика Сотирова, 16 г., БНУ „Родолюбие“, Неапол, Италия, за творбата „Да си наследница на Славейковата Гергана“
Грета Бентс, 16 г., БНУ „Родна реч“, гр. Бремен, Германия, за творбата „Петко Милев – Страшника“
Комисията присъди общо за трета възрастова група 17 награди.
.
- Човек, дошъл от София…
.
Писателят Тодор Костадинов, който е на турне в САЩ, представи на 12 април в Ню Йорк и на 13 април във Филаделфия книгите си „Софийско жителство“, „Ничия: Трите начина на Мариана“ и „Разкази против забрава. Анти-некролози“. Гостуването на Костадинов в САЩ и представянето на негови книги пред сънародници е организирано от Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
.
.
Ето какво пише авторът, който всъщност е роден в Сунгурларе и животът му е свързан с Пловдив, за вълнуващата среща във Филаделфия:
.
Тодор Костадинов по време на събитието ЧОВЕК, ДОШЪЛ ОТ СОФИЯ
Как се завъртя животът! Навремето, като дойдеше някой от Америка в България, всички се събираха да го слушат. Сега стана обратното. За срещата пристигнаха хора от 30, 50, дори и от 80-100 км.
.
.
„Човекът е дошъл от София, трябва да…“;
„Аз ще донеса…“;
„Идваме, приготвила съм…“ – дочувах през деня от телефона на Ангел….
.
Около 30 души се събраха за срещата в Българския културен център за Пенсилвания, Ню Джърси и Делауеър, привлечени и обединени от неизчерпаемата енергия на Ангел Колев, президент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
.
.
В огромния, прекрасен дом на Албена и Божидар Бакалови на брега на Скулкил ривър, гостната напомняше на зала в читалище, а чинно насядал в нея – българският културен елит на Филаделфия. Книгите не стигнаха за всички…
.
О, Боже, как да им благодаря???
.
.
Снимки: ФБ профил на Тодор Костадинов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
.
А ето какво пише за гостуването на Тодор Костадинов в Ню Йорк Генералното ни консулство в Ню Йорк:
.
.
Генералното консулство на Р България в Ню Йорк бе домакин на среща с писателя Тодор Костадинов. Събитието бе организирано от Лигата на българските писатели в САЩ и по света, по инициатива на президента й Ангел Колев.
.
.
Авторът на “Софийско жителство”, „Трите начина на Мариана. Пловдивски разкази“, „Разкази против забрава. Анти-некролози“ разказа за необикновения си творчески път и книгите си.
Дискусията бе фасилитирана от Ангел Колев, а отбраната публика бе приветствана от генералния консул Ангел Ангелов.
.
.
Тодор Костадинов е благодарил и за това вълнуващо събитие със следните редове:
Благодаря на българската държава, че ме прие в дома си в Ню Йорк като писател и почерпи с руйно вино в моя чест. Доживях, макар и на 65 години…
.
.
Благодаря на генералния консул Ангел Ангелов, на Ангел и Мария Колеви, Деси и Анри Киселенко, Дани, Ели, Ани! Вие направихте да се почувствам в Генералното Консулство в Ню Йорк като у дома си! Да тръгнеш от Сунгурларе и да стигнеш до Ню Йорк… Всяка крачка си струваше.
.
.
* „Софийско жителство“
* „Ничия. Трите начина на Мариана“
* „Разкази против забрава. Анти-некролози“Приятно четене!
Благодаря на всички българи в Америка! Обичам Ви!
.
Ангел Колев и Тодор Костадинов Снимки: Генерално консулство на Р България в Ню Йорк
.
- Представяне в Чикаго на „Хореографът – културен герой“. Откъс от книгата
На 25 април 2024 г., от 18 часа, в Център „Малката България“ в чикагското предградие Дес Плейнс (832 Lee St, Des Plaines, IL), ще бъде представена книгата на нашата сънародничка от Сиатъл Даниела Иванова-Найберг „Хореографът – културен герой“. Ще има и разговор с доц. Георги Гаров. Събитието е част от поредното издание на фолклорния фестивал „Верея“ – Чикаго.
.
.
Ето какво пише по повод събитието авторката на книгата:
Сред интервютата с хореографи, включени в книгата „Хореографът – културен герой“, която ще представим на 26 април, успоредно с разговора с доц. Георги Гаров в първия ден на Фестивал „Верея“ – Чикаго, има едно различно интервю. То е с Митко Иванов. Мисля си за Митко сега, защото програмата, която редим за „Верея“, е вдъхновена от общуването ми с него*.
***
Из „Памет за Митко Иванов“. Митко Иванов за страстта му към българския традиционен костюм, дейността му като фолклорист и ръководител на Ансамбъла за изворен фолклор – град Плевен
…Няколко думи в предговор
Обичах да присядам до Митко Иванов. Да вървя до него, да го слушам. Никой не знаеше повече от него за костюма. За костюма, обреда, играта и хорото, взети заедно. И знаеше всичко това не от много четене, а от много ходене по селата, многото гледане, питане и разпитване. Четенето след това. Наричаха го „Академика“. „Ама как може да си от София и така да се интересуваш от тия селски работи?“ – питаше ме и ми се дивеше на заплесията. Бях безкрайно впечатлена от неговия ансамбъл: момите, облечени като моми, булките – като булки, момците и мъжете – и те. И всеки си знае мястото на хорото. И всеки люлее по една стогодишна хубост. Един само гайдар, но като писнеше гайдата, наелектризираше въздуха. Мен със сигурност. Бях гледала няколко възстановки на обреди, направени от този състав. Едва ли някога ще видя друго такова чудо „на живо“.
Митко имаше много хубава усмивка, топъл сърдечен човек. Когато се засмееше, трапчинките му придаваха изражение на дете. Обичаше шопските песни. От ония, дето така гърголят в гърлото, сякаш земни пластове се разместват. И отгоре едни гласища викат, като да изпращат стрели към небето. Разказвал ми беше как сутрин премита двора на селската им къща, когато не си е в Плевен. Тогава обичал да слуша фолклорните предавания на радиото.
Нокътят на кутрето на едната му ръка беше по-дълъг от останалите и при първите ни срещи много му се чудех на този нокът. Един ден го попитах. Ами с този нокът, оказва се, той пробягвал през вътрешните ръбове на стогодишните вълненици-долакътницидорамчета, за да не би там да се загнезди нещо, дето да вземе да изяде скъпоценната направа. Това прочистване-проветряване-пренареждане се правело най-редовно.
Костюмите Митко съхраняваше у дома си. Беше ги събирал години наред и притежаваше най-голямата частна колекция на костюми в България. Една приказна вечер, по покана на Нов български университет, Ансамбълът за изворен фолклор (или състав, както и да го наречем), беше изминал разстоянието от Плевен до София, специално за да покаже това огромно богатство от традиционни облекла в Музея на земята и хората. Станах свидетел на ревю, в което „манекените“ носеха одежди, които наистина им лежаха, а и те знаеха как да вървят с тях. Че накрая ансамбълът изигра и едни от „кривиците“ си, навърза се на леса. Очите и душата ми се напълниха с хубост. Беше така истинско, така вдъхновяващо. Искрено се надявам, че Нов български университет пази някъде запис от тази вечер.
В годините, за които си припомням тук (1997-2000), Митко Иванов преподаваше „Костюми“ (Българско традиционно облекло) в Нов български университет, а аз имах привилегията и удоволствието да преподавам български танцов фолклор в същия университет. Часовете и на двама ни бях част от програмата „Български фолклорни изкуства“, ръководена от проф. д-р Георг Краев. Пак по това време в Копривщица, в двора на старото училище, се провеждаха т.нар. „Малки Копривщици“ – събори-прегледи, организирани от фондация „Копривщица“ в периода между „големите“ Копривщици с Националния събор за народно творчество, който се провежда веднъж на пет години. В журито на „малката“: двете живи енциклопедии – Георг и Митко; и до тях – моя милост, петимна да улови всяка дума. И как не. Митко нареждаше като стара свекърва, когато видеше, че рибите в някоя престилка не са обърнати накъдето трябва, а Георг му пригласяше с аристократично достойнство. Или обратно. Не дай си Боже някоя булка да се беше появила на сцената размъкната или невчесана. Горката, не подозираше, че това за седящите в журито е равносилно на престъпление. Нямаше шанс такова изпълнение да бъде отличено, защото костюмът сам по себе си вече беше представяне. Беше демонстрация на разбиране и отношение. Но Митко отиваше при групите след изпълненията им, говореше с хората. Неизменно се връщаше засмян до уши и с подарък – я чан, я колан.
Хората го обичаха. Той говореше техния език. Познаваше и лицевата, и опаката страна на фолклорното проучване. Влюбен беше във фолклора ни. Отдаден беше на издирването и съхраняването му. Имаше си, разбира се, своите пристрастия и чудатости. Също крайности. Но пък то кой ли ги няма.
От Митко научих много за фолклорното действо на сцена. За важността на костюма. За възможния начин старината да стои, пресъздадена в картина с пеенето, музицирането, играта. Да вълнува с непосредствеността на случващото се в момента. Да докосва съвременния човек. Да го храни по особен начин. Да го въодушевява. Житейски шанс, за който съм изключително благодарна.
26 септември 2019 г., Силвър Лейк, Вашингтон
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Даниела Иванова-Найбрег пише в кратък послеслов, че Митко Иванов е напуснал този свят на 23 април 2009 г.
.
- Александрина Валенти представи България на събитието „Европа в стихове“
.
А. ВАЛЕНТИ: „КРАСОТАТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА!“… ЧРЕЗ ЛЮБОВТА
.
„Любовта не е просто емоция, а философия, която прониква в ъглите ни и ни наставлява как да бъдем по-добри“ – казва Александрина Валенти, млада българска поетеса. Тя представи България по време на събитието „Европа в стихове“, проведено в Рим на 21 март т.г., където поети от различни европейски страни отбелязаха Световния ден на поезията.
.
Програмата на събитието Пред прага на трето хилядолетие (сл. Хр.), през 1999 г., по предложение на ЮНЕСКО е учреден Световен ден на поезията с цел „да се признае обществената ценност на поетичното изкуство като носител на езиковата красота, културата, свободния дух и творчески заряд, който ни издига над тривиалното и винаги ще бъде белег за висок човешки идеал“ (1).
.
Поетите участници в „Европа в стихове“ На 21 март 2024 г. Световният ден на поезията в Европа е отбелязан по-специално – чрез събитието „Европа в стихове“. В него вземат участие 16 европейски страни чрез свои представители – автори в областта на лириката. Когато поканата за представяне на България в тази инициатива е отправена към Александрина Валенти, тя, въпреки своята младост, вече е един оформил се творец в областта на културата. Тази покана, споделя поетесата, „не е просто изява – за мен тя беше сбъдната мечта в най-любимия ми град на света, Рим, и пътешествие към нови измерения на изкуството и вдъхновението“. Може да се каже, че Александрина дълго се е „подготвяла“ за това събитие – пише от ученически си години, нейната чувствителност към заобикалящите я събития и умението й да се изразява вълнуващо я открояват: „В училище не вярваха, че едно дете може да напише такива съчинения и считаха, че майка ми ги е писала у дома, а аз само ги представям.“ (4)
.
Александрина Валенти на събитието в Рим Родена на 24.04.1992 г. в морската столица Варна, Александрина завършва средното си образование във Варна – 4. ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри” с профил испански език, след което завършва бакалавърска програма по Журналистика в София. Магистърска степен „Визуални изкуства” полага успешно в Rome University of Fine Arts, Рим, Италия. Има над 10-годишен опит като графичен дизайнер, работи като арт директор, притежава собствено дизайн студио, рисува, пише, фотографира, режисира. Нейни стихове са публикувани в редица онлайн и печатни издания за поезия. Автор е на текстове на успешни музикални проекти. С дебютната си стихосбирка „Амаркорд”* („Спомен“ в превод от ит. ез., диалектна дума) печели Специалната награда за поезия на Съюза на българските артисти в Националния литературен конкурс „Георги Черняков“ (2019). Има награда „Пурпурно перо” (2022) за кратка проза (текстът-победител присъства в края на настоящата й втора стихосбирка „Бривидо”** ( „Тръпка“ в превод от ит. ез.).
Александрина нарича писането „своя страст, също сила“: „Искрата пламна в гимназията, когато открих испанската литература, а и българската съвременна поезия, сред чиито имена бе Елин Рахнев, и ето – няколко случайни неслучайности по-късно и имам радостта тъкмо той да бъде редактор на втората ми поетична стихосбирка „Бривидо“.“ За Александрина и стихосбирката й „Бривидо“ Е. Рахнев пише: „С меланхолично-празничен жест конструира сбъдването и несбъдването, теченията и стеченията, тъгата и възторга. Превъзмогва ги до синьо в себе си. Прави го акустично, акапелно и важно. С тотален апарт*** към света. Без да се стеснява от околните. И всичко това – за да реставрира любовта във всичките й форми. Без изключение.“Всяка брънка, извивка, камера на сърцата ни се взриви.
Ти си цялото време по вътрешните ми страни.
Ти си през цялото време, което изтича през пръстите,
светът в миниатюра си ти.Младата поетеса превръща най-възвишената човешка емоция – любовта, преживяна и изстрадана през призмата на мъдрец, в изкристализирали мисли, чиято хармония и красотата докосват читателя и намаляват личното усещане за болка от самотата.
.
.
Тези 27 стихотворения в „Бривидо“ нямат отделни заглавия, има само едно-единствено заглавие, с което започва книгата: „Идеята беше да вървят като една дълга любовна поема, която идва, за да те направи безмерно щастлив, и за да си отиде после, и да остави нещо голямо след себе си. Дали това е пропаст, всеки сам решава как да го приеме впоследствие.“(2)
Не знам как заспиваш
С толкова тежко сърце
В гърдите си –
Моето.Много са читателите, които са докоснати от емоцията в стиховете. Те се припознават и в думите на Валенти за влюбения човек: „Непосилно е да се приземи, нека го оставим да лети – толкова съвършено красив е такъв, в този иначе така несъвършен свят.“ (2)
Искам с пръсти да играя по платното,
искам тази нощ да не се взра в креслото…
Искам цялата ти същност да рисувам,
с маслени бои твойта прелест да продумам…
Накрая рожбата ми да играе
танго в жарта и да сияе..
Но уви, талантът ми не липсва,
липсваш само Ти, платното и боите…Оценката на Ива Спиридонова (поетеса и издател) ни насочва към открояващите се достойнства на младата поетеса: „В поезията на Александрина Валенти BRIVIDO е начин на дишане, тръпката замества пулса и напомня на сърцето, че е живо. След дебютната си стихосбирка АМАРКОРД, Валенти израства в своето писане без да губи идентичност, без да се отдалечава твърде много от морето, италианската култура и световъзприемане, както и от усещането за безвремието на обичането и вярата, че изкуството е истинската вечност. BRIVIDO е силно концептуална и наситено емоционална поетична книга, в която няма нищо излишно – и въпреки това светът е нарисуван до последната запетая, до следващото многоточие, защото никога не свършва. Точно както в теб завинаги живее и тръпката към някого или нещо. Точно както любовта.“
.
Във Вечния град с „Вривидо“ в ръка Първото представяне на стихосбирката „Бривидо“ е направено на 19 февруари в предаването „Terra Култура“, програма „Христо Ботев“ на БНР. „В света на поезията думите не са просто звуци, а скъпоценни кристали, които разкриват най-скритите ъгли на човешката душа. В този свят на естетика и емоция се вплитат животът, любовта и творчеството, като ги превръщат в нещо повече от просто думи – в произведения на изкуството“ – казва водещата Мира Христова. (2)
На 13.03.2024 г. в Брик Порт, Морската гара, се провежда представяне на книгата във Варна. Към всички, които са съдействали, за да се случи това вълнуващо събитие, и на присъстващите в залата, за които поезията и любовта означават много, Александрина отговори със сърдечна благодарност: „Варна заваля в унисон с очите на тези, които гледаха и слушаха с чисти сърца и притаен дъх. Благодаря именно и най-специално на тези от вас, че все още ви има, цените и подкрепяте смисъла!“
Настъпва и 21 март. На поетична вечер “Европа в стихове”, която се провежда в Гьоте Институт, Рим, Италия, поети от шестнадесет държави рецитират стиховете си на собствения си език, а преводът на италиански се прожектира. „Благодаря на организаторите, на Жана Яковлева най-специално, поради която българското изкуство живее и диша толкова години на италианска сцена; на колегите от Българския институт, които направиха престоя ми специален; на чуждестранната публика, която осмисляше атмосферата; на приятелите, които дойдоха специално да ме подкрепят, и разбира се още повече на Яна Караджова за съвършения превод на стиховете ми от български на италиански.“ За Александрина това е силно емоционално, но и отговорно преживяване – тя представя не само себе си, но и Родината си. От снимките грее една българка – красива, стилна, с осанка на човек с вътрешно съдържание, който не е позволил на страданието и несполуките, които неизбежно идат в живота, да поставят отпечатък, а с усмивка заявява: „На всички и на времето прощавам.“
.
.
Покани към авторката за срещи с читатели пристигат от столицата и редица градове на страната ни.
Да пожелаем успех на Александрина.
Успехите на младите хора, тяхната борбеност и израстване в областта им на изява, са надежда за бъдещето на България.
Мария Добрева,
фондация „Вигория“
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* „Амаркорд“ – изд. Библиотека България, 2019
** „Бривидо“ – изд. Библиотека България, 2024
** Апарт (анг.) – настрана, отделноПолзвани от авторката източници:
1. https://www.hera.bg/s.php?n=4278
2. 19.02.2024 г. https://www.biblioteka-bulgaria.bg/alexandrina-prodalzava-na-drugo-platno-interview/?fbclid=IwAR2i4Z9QgLDdNphccteRiF878Q-xXWfAzZFH8NB3h5olRsYm-a6Gdw9AkzA_aem_AbxNDG-vICaY_vuAeB7qA8qLmqRwx2o4VjF4XVMmQi0GK5jDzKdpHUxoiRaMMrAS-qeLUvbqAj-C1mipx5urRyDL
3. 7 март 2024 г. https://www.biblioteka-bulgaria.bg/alexandrina-prodalzava-na-drugo-platno-interview/?fbclid=IwAR2i4Z9QgLDdNphccteRiF878Q-xXWfAzZFH8NB3h5olRsYm-a6Gdw9AkzA_aem_AbxNDG-vICaY_vuAeB7qA8qLmqRwx2o4VjF4XVMmQi0GK5jDzKdpHUxoiRaMMrAS-qeLUvbqAj-C1mipx5urRyDL
4. 29 март 2024 г. https://licatanagrada.com/aleksandrina-valenti/?fbclid=IwAR00wIAXuF2_9lqR-2JgOPWUjZ2cqJbFEMc5tr5ioPy7-aLY3r-w2Nf0jBI_aem_AatA8vsOZuEa97VUPEe8SowvJyKlan-fdgkxgKWo1xBbViOPtjHbHJaEjTgNFGzluYf_LU37lT5kQAGlQyFWoACX
Снимки: Фейсбук
.
- За една трилогия на Зелазни и Шекли, талантите и световната политика
.
Любимото ми фентъзи за всички времена е трилогията на Зелазни и Шекли, която започва с „Донеси ми главата на принца“. Не вярвам някога да бъде написана по-добра комбинация от хумор с фентъзи. Не вярвам да бъде измислен по-симпатичен злодей от Аззи, който се скъсва задника да бъде голям зъл герой, но все не успява.
Някои от любимите ми писатели са от еврейски произход, включително Роджър Зелазни и Роберт Шекли.
Айзък Азимов, Робърт Хайнлайн, Бернар Вербер, Франц Кафка и да не изброявам всичките, че ще ми трябва час поне.
Абсолютно съм сигурен, че имам повече книги на писатели от еврейски произход, отколкото на арабски.
Казвам го това, щото ми пратиха скрийншоти от различни места, в които ме обвиняват в антисемитизъм и сигурно ме репортват в Шалом вече.
Като се има предвид, че съм от арамейски произход, а молитвите на евреите започват с: „Моят баща (Якуб) бе скитащ арамеец“…
Прадедите ми просто са приели християнството и са го разпространявали.
Не, нямам нищо против евреите. Харесвам режисьори, писатели, изпълнители от такъв произход.
Но това, което прави Израел в момента, е геноцид.
Както нямам нищо против арабите, освен онези, които почнат да говорят за уахабизъм и джихад.
Няма нищо против американците, напротив, велика нация, но имам против 800 бази и безграничната алчност на политиката им.
Нямам нищо против руснаците, но не съм фен на Ленин и Сталин, както и ужасната им водка.
Харесвам и германците, макар винаги да осират нещата политически…
Целият коментар тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Заглавието е на редакцията.
.
- Тодор Костадинов и неговите книги. Събитие в Ню Йорк
.
Лигата на българските писатели в САЩ и по света и Генералното консулство на Р България в Ню Йорк канят на специално събитие в сградата на консулството (121 E 62nd St, New York, NY). Ще бъде представен българският писател Тодор Костадинов, в момента на турне в САЩ, както и книгите му „Софийско жителство“, „Ничия: Трите начина на Мариана“ и „Разкази против забрава. Анти-некролози“. Това съобщиха от Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
Тодор Костадинов е роден на 4 август 1959 г. в гр. Сунгурларе, Бургаско. Животът му е свързан с Пловдив, където завършва Математическа гимназия и записва Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 1984 г. завършва същата специалност в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като учител по литература в Кремиковци. От 1986 до 1992 г. работи като журналист в различни вестници и списания. От 1990 г. е собственик на рекламна агенция и издателство. Негови творби са превеждани на руски, чешки, полски и английски езици.
Събитието във Фейсбук ТУК
.
- Петя Дубарова на италиански. Български учители и ученици в Италия преведоха стиховете й
.
Излезе дългоочакваната книга с преводи на стихове на Петя Дубарова „Да литна високо в небето… / Volare in Alto nel Cielo…“! Специални благодарности на нашата директорка д-р Мая Падешка и на всички колеги и деца, които отговорно се заеха с нелеката задача да преведат стиховете на Петя Дубарова!
Идеята се роди преди две години след прожекцията на филма „Петя на моята Петя“ на Седмицата на Българското кино в Рим, организирано от Българския културен институт. Тогава италианци, впечатлени от филма, попитаха къде може да бъде открита поезията на Дубарова на италиански.
Почти инстиктивно обещахме българските училища в Италия да се заемем с нелеката задача и да преведем стиховете на Петя. Ето, две години по-късно, с не малко трудности успяхме да реализираме поетия ангажимент! Изключително благодарим на Национално издателство „Аз-буки“ и на Къща-музей „Петя Дубарова“ в Бургас, че прегърнаха нашата идея!
В този прекрасен проект участваха нашите фантастични ученици и учители от:
БУ „Асен и Илия Пейкови“ – Рим и Флоренция;
БУ „Пейо Яворов“ – Милано;
БУ „Родолюбие“ – Неапол;
БУ „Капитан Петко войвода“ – Перуджа и Монтепулчано;
БУ „Пенчо Славейков“ – Салерно.Текст и снимка:
Венета Ненкова,
БУ „Асен и Илия Пейкови “ – Рим и Флоренция
.
- Поредeн гост на „Глаголницата“: Йордан Славейков
.
Поредното събитие на Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл ще се случи на 14 април. Гост този път е Йордан Славейков. Срещата ще се проведе чрез платформата Zoom. Линк – в навечерието на събитието във Фейсбук групата и на страницата на „Глаголницата“.
Ето какво пишат за това събитие от „Глаголницата:
В предстоящата ни среща с Йордан Славейков ще се спрем на сборника му с разкази „Празнично семейство“. Празнично ли е наистина? В оня смисъл, в който празничното, празникът се „изпразва“ откъм делничност, за да се изпълни с благодарност към „Небето“ за Небесните дарове. Или тук смисълът е друг, неочакван? Където празното всъщност е празнота в невъзможност за запълване. Защото ако празник-делник е първата асоциация/опозиция, която заглавието извиква, то следващата, много по-силната и всъщност съществената е живот-смърт.
За разказите в „Празнично семейство“ Зорница Христова пише, че са „изпълнени с друга форма на любовен копнеж – копнежа на живия по мъртвия, копнеж, който не може да бъде осъществен и затова може да продължи до безкрай. Тяхната обща тема е сблъсъкът със смъртта в състояние на силна любов. Или не сблъсъкът, а онова състояние на живия, в което той започва да опознава новозародилия се копнеж по завинаги недостъпния друг“. (https://janet45.com/p/8130-празнично-семейство)
Ще си поговорим за смъртта, за любовта. И, разбира се, за живота.
***
Йордан Славейков е роден в гр. Враца, по образование е театрален режисьор, но пише и пиеси, преподава актьорско майсторство, води курсове по творческо и драматургично писане, бил е част от екип сценаристи на телевизионен сериал. Казва, че театърът е първата му любов, а писането – голямата, защото е разбрал, че „В началото бе Словото“. Вярва, че дори понякога смъртта да надделява, то любовта винаги побеждава. В този и във всички други светове. Тази му вяра е залегнала в сюжетите на разказите от сборника “Празнично семейство”. Сборникът е издаден от ИК “Жанет 45” през 2022 г. През 2023 г. претърпява второ издание.
Славейков е представляван от “Sofia literally agency”. Предстои му писателска резиденция в Босна и Херцеговина, където ще работи по новия си роман.
Снимка: Димитър Крумов
Събитието във Фейсбук ТУК
.
- Да се сбогуваш
.
ДА СЕ СБОГУВАШ
Да се сбогуваш със дома,
макар и чужд,
макар и чужд,
където корени, листа и съчки
са част от сетивата,
където всеки ъгъл,
рафт или прозорец
е познат,
където бил си себе си
по пътя на съдбата.Да се сбогуваш със дома
макар и чужд,
макар и чужд,
макар и стар,
обрулен, непоправен,
където имал си пристанище
и всъщност
друг такъв дом си нямал
в пътя си неравен.Ще се събудят утре
котките без теб,
бездомни котки,
спящи на терасата;
ще се разлисти орехът
огромен, извисен –
и къщата
ще се изгуби зад листата му..
Мариана Христова
.
- Между Охайо и Алегени
.
Все още пазим спомена
още сме ние но тези
до нас и след нас
не ни
разпознаватние сме
чужди
за тяхВсе още пазим кръвта
но телата си тръгват
заминават сиС тях поема на път паметта –
на очите
на пръстите
и милувкитеВашата кръв се влива
в друга река нашата бе
пренесена в куфари
потопена
между Охайо и
АлегениЩе знаеш ли
. коя съм била
как съм стояла с дни
край реката
. няма да знаеш
как ръцете се давеха
как копаех
с пръстите гроб
портретът ми
. няма да значи
нищо за теб
просто
една непозната
от албума със снимкиТъмни силуети
край реката на
паметта:Вземете си сбогом
Вземете си сбогом.
Людмила Калоянова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Представяне в Чикаго на сборника „Хоризонти“
.
На 30 март 2024 г. в Културен център „Българика“ в Маунт Проспект ще се състои представяне на литературния сборник „Хоризонти“.
Книгата е съвместен проект на Лигата на българските писатели в САЩ и по света и Български художници зад граница, който е посветен на 120 години от установяването на дипломатически отношения между България и САЩ. В него са събрани творби на 30 български писатели и 30 български художници, живеещи в Америка.
.
30 март 2024 г., събота, 19:30 – 21:30 ч.
Bulgarica Center
120 S Elmhurst Rd, Mount Prospect, IL 60056
.
Желаещите да присъстват на събитието, посветено на българската литература и изкуство, могат да си запазят място, като се регистрират в сайта на „Българика“.
Събитието във Фейсбук ТУК.
.
- Представяне в Тирана на „По тънката повърхност на леда“
ПРОФ. ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ ПРЕДСТАВИ РОМАНА СИ
„ПО ТЪНКАТА ПОВЪРХНОСТ НА ЛЕДА“ В ТИРАНА.
Костандина Бело,
.
.
С нотки на артистичност, топли чувства и голям интерес премина официалното представяне на книгата „По тънката повърхност на леда“ на Златимир Коларов в едно от помещенията на Вила „София“, в албанската столица Тирана. Интересът към творбата бе голям. На приема, организиран от Почетното консулство на Република България в Албания, присъстваха представители от областта на албанската художествена литература, журналистика, политика и др.
Събитието уважиха и представители на българското посолство в Тирана, ръководени от посланика Ивайло Киров. Гостите имаха възможност да се запознаят отблизо с автора на книгата проф. Златимир Коларов и да научат повече за неговия роман.
.
.
Албанският превод е дело на Янка и Милена Селими. Пред Радио България Милена Селими сподели радостта си, че вече има албански превод на творбата на българския професор ревматолог, но също писател и сценарист Златимир Коларов. Процесът на превод обаче не е бил лек: „Да, наистина малко трудно беше, защото аз първоначално си помислих, че става въпрос за любовна история. Един мъж и жена, които се срещат, влюбват се и т.н., но не е така, защото той е един автор, който работи със схема, със структура. Така че беше трудно. Но успях, благодарение на майка ми, с която работим за втори път, и много се радвам, че ще имаме издание, в което ще има и двете ни имена. Това е един труд, който е много важен, защото има не много лесна структура. Философският възглед беше много труден за предаване, но албанският читател ще си каже думата.“
.
.
На представянето на книгата в Тирана присъства и самият автор на „По тънката повърхност на леда“, който описа начина, по който създава творбите си: „Аз обичам да композирам, не механично да събирам текстове и да ги сглобявам, това си личи веднага. А функционално, логично изградено да композирам текстове според заряда, според случката, емоцията и мястото“ – каза в интервю за Радио България проф. Златимир Коларов и сподели усещанията си от срещата с албанската аудитория: „Много обгрижен, с много внимание и много приятелски и топли чувства. Специални благодарности на нашия почетен консул в Република Албания г-н Селим Ходжай, благодарение на когото издадохме книгата. Тя беше преведена, издадена, а сега направихме и една много хубава, богата премиера. Срещнахме се с приятели, хора, които познавам от предишните ми идвания тук.“
.
.
Д-р Коларов успя да привлече вниманието и на албанската национална телевизия TVSH. А по време на интервюто подари мартеници на двама албански журналисти. „Казах им, че това е традиционна българска мартеница, която се дава в началото на март за късмет. Трябва да я носят и когато видят щъркел за първи път, да я закачат на цъфнало дръвче – тогава ще бъдат здрави и късметлии цяло лято.“
.
.
Това не е първото посещение на проф. Златимир Коларов в Албания, но сега е забелязал още повече промени в страната. Вниманието му е привлечено от множество нови строежи, както и големия брой автомобили, което според него говори за добро благосъстояние. Но най-впечатляващото е религиозното разбирателство в страната, където православни, католици и мюсюлмани живеят в мир и любов помежду си.
Д-р Коларов ни каза, че е имал възможност да посети Bunk’Art в Тирана и прави аналогия с отношението към останките от социалистическото минало в България:
„Влязохме в бункера в центъра, Bunk’Art. Нещо, което нашите политици не направиха за мавзолея. Свалиха го, но трябваше да го запазят като част от историята. Има един израз: „Ако ние забравим миналото, рискуваме да го възродим“. Трябва да го помним, но като поука, а не като основа за ненавист. Не трябва да е повод за срам, нито за гордост, а просто един факт, който, осъзнавайки го, ние се издигаме на степени над това, което е било…“.
Снимки: Аднан Беци
Източник: bnr.bg
.
- Йени чери IV
.
Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов
Части I, II и III – вж. тук, тук и тук.
.
Скоро новодошлият разтоварил каруците си в къщата на Гяур Коста, сякаш му е бащиния, купи 40 дьонюма/1/ зема, които имамът се опитваше да продаде отдавна, но все не успяваше, защото никой, освен агата, нямаше възможност да ги плати, ала изедникът се опитваше да му ги вземе на една четвърт от цената. Имамът сякаш искаше малко множко, предвид това, че земите му бяха досущ до селото, но исполинът изобщо не се пазарил, а платил толкоз, колкото му поискал имамът. Ходжата, който бе записал сделката в кютюка, разправяше после, че оня наброил направо алтъни. Ей така, просто бръкнал в пояса си и изкарал цяла кесия, пълна с истински алтъни, от които дал една жълтица дори на ходжата, затова, че е изповядал сделката и я записал в кютюка.
Не мина много време и същият цани дюлгерите на Беньо да му построят къща върху земята, която купи. Не стига това, ами и им платил предварително. Ей тъй, изкарал отново онази прословута кесия от пояса си и им броил отново направо алтъни, сякаш сигурен, че няма да вземат жълтиците и да избягат, а ще си свършат работата, както трябва. „Като свършите и, ако ми хареса, ще ви дам още“ – даже им казал; и онези, сякаш окрилени, почнаха работа още на следващата утрин в тъмни зори.
Не мина много време и из селото започнаха коментари. И понеже никой не знаеше нищо за новодошлия, това бяха обикновени клюки и дори клевети. Започнаха от берберницата, където обикновено около бъбривия берберин, който беше и един от най-добрите и класни клюкари в селото, винаги се събираха хайлязите и хайманите на селото.
– Чу ли какво имало в каруците? – подхващаше той поредния нещастник, дошъл да си оформи мустака. – Злато!
– Е как злато, бе?
– Злато, злато… – намесваха се и потвърждава и сеирджиите наоколо.
– Иначе откъде мислиш, че е тази пълна кесия? То, чувал да беше, щеше да свърши. Ей, на… Цялото село да бяхме се събрали, пак нямаше да можем да купим земята на имама, а той… Бръкна в пояса си и направо… с алтъните.
– Есента ходих на панаира в Шумну/2/, разправяха, че ей, оттатък Ески Истанбуллук/3/… – започваше разказа си друг. – И там разправяха, че…
– А бе, кога си ходил на панаира в Шумну и ти, бе? – засичаше го веднага друг. – Ходил си, когато щяха да те женят, а миналата година вече ожени дъщеря си. Приказваш и ти…
– Е как да не съм ходил?
– Ей тъй, не си ходил.
– Ти ли ще знаеш по-добре, или аз?
– Добре де, кажи какво разправяха – поощряваха го и други.
– Ей, оттатък Ески Джумая/4/ аз не съм ходил и не съм видял, ама имало огромен боаз/5/. Пътят се виел през планината, а наоколо само канари. Разправят…
– Какво разправят, бе?
– Било тъмно дори през деня.
– Е как и през деня, бе?
– Ми, канарите закривали слънцето чак.
– Е как? И през деня с фенер ли ходели хората, бе?
– Ся, там не знам, казах, че не съм ходил, ама там се появил един Боаз кесян/6/. Ей тъй, изправял се на пътя на нещастниците и после келлето/7/…
– Е как бе, ей тъй, за едното нищо ли?
– Обирал им парите и стоката. Та този, нашият… Разправят, че обрал десетки кервани. Иначе откъде четири каруци стока? Само ограбено е това.
Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите.
(Следва.)
.
Бележки:
1. Дьонюм (на турски dönüm) – мярка за земна повърхност. Един дьонюм е равен на 919,3 m².
2. Шумну – Шумен.
3. Ески Истанбуллук – Велики Преслав (старата българска столица е назована с това име в османски тимарски дефтер от XV век).
4. Ески Джумая – Търговище.
5. Боаз – планински проход, дефиле, пролом.
6. Боаз кесян – „прерязващ гърлото“.
7. Келле – глава.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел. ред.: Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.
.
- Прошки и печена пуйка
.
Неотдавна, в един малък провинциален град, по вечерно време, стоях пред вратата на мои приятели и натиснах звънеца. Не бях ги предупредила, че ще ги посетя. Исках да ги изненадам. Не се бяхме виждали година време, но знаех, че ще се зарадват. Носех със себе си току-що излязла от печат последната ми книга. От години те бяха мои читателски фенове. В чантата си имах и бутилка водка „Smirnoff“, която ритуално съпровождаше нашите разговори при редките ни срещи. Вратата се отвори и моята приятелка радостно извика „Уауу!“. Лъхна ме замайващ аромат на печено. Къщата беше пълна с гости, за мене повечето непознати, насядали около отрупана с деликатеси трапеза. В средата току-що беше сервирана печена пуйка. Настаних се сред гостите и се оказа, че съм попаднала на американския Ден на Благодарността. Домакините напълниха чашите с домашно червено вино и преминахме към ритуала. Всички смирено сведоха глави и се започна молитва на английски, кой колкото знае. После се хванахме за ръце в кръг около масата и мълчахме. Имах чувството, че ме посвещаваха в таен орден. Очаквах отнякъде да се появи Алена и да ми постави меч на главата. Стори ми се много дълго това мълчание, защото ароматът от пуйката засилваше глада ми. Най-после разчупиха пуйката и всеки получи своето парче.
Оттук нататък се развързаха езиците и чашите не оставаха празни. Един от гостити по някое време извади кавал и засвири с „медни звуци“, както се казва в народното творчество. По едно време запяхме в хор „Мила Родино…“ , въпреки че беше редно да запеем американския химн, но никой не го знаеше. Имаше и танци в такт 7/8 и подвиквания от рода на „И-хуу, и-хуу“, близки до тези на индианците апачи. Към края на вечерта помня, че пеехме много прочувствено и разтегливо „Моя страна, моя България“. Благодарността витаеше около нас, а от пуйката бяха останали само кокали. Един от гостите, който седеше до мен, непрекъснато ми обясняваше, че това са така наречените наши „прошки“ по американски.
Бързо се изниза времето от тази случайна среща и ето че днес е денят на нашите Прошки. Аз се чувствам малко като вероотстъпник, защото вече бях „посветена“ в презокеанските прошки и бях се облажила от жертвената пуйка. Вярно, че не изрекох сакралната молитва, защото не я знаех. Нещо отвътре ми е шугаво и не ми иде нито да прощавам, нито да моля прошка. Трябва ми време да се пречистя някак и да си дойда на място. Не може хем пуйка яла, хем халва въртяла. Най-добре е да хвана гората, а и Пирин се е белнал на върха. Щом се изкача на високо, докъдето ми стигнат силите, ще отправя взор към небето и ще помоля Господ да ПРОСТИ на цялото човечество за лудостта, която го е обзела. Честоюбието на слабите и смъртни същества, каквито са хората днес, е стигнало до безумие. Ще се помоля тихо, но от душа: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“
.
Елена Пеева-Никифоридис
.
- Йени чери III
.
Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов
Част I и част II вж. тук и тук.
.
Във времената, когато мъжете още бяха мъже, достойнството бе не само на приказки, думите тежаха подобно камък, а за едната чест заслужаваше смъртта си да посрещнеш. В тези времена роди се и живя. Воин! Това бе той. Безброй години воюва за султана, Падишаха на света, забравил що е родна стряха. Бойно поле три континента му бяха. В Дамаск ли не бе, в Египет ли? Въртеше калъчката подобно побеснял. Бели, черни, беше без значение за него. Посичаше наред – днес неверници, а утре като зелки политаха главите на самите правоверни. Тези, които се осмеляваха пред султана прави да застанат, родът им до девето коляно на затриване бе обречен. За назидание! За да не посмее никой повече да повдигне глава срещу Владетеля на Земята, дето от самия Всевишен е пратен. Села пред огъня се прегъваха, облаци черни се издигаха от зарана, армии падаха покосени, кръв се лееше навред. Това бе светът му. Дорде сърцето му се не превърна в тежък камък. Залепнал бе вече мечът за дланта му. Решиш ли да го отделиш, сякаш с клей споен. Погледнеш ли в очите му… Ужас от тях извира. Така и оставаха враговете му – парализирани, подобно мишки пред вида на пълзяща към тях змия отровна. За едно премигване сабята му разсичаше въздуха със свистене и поразяваше подобно мълния. Толкоз! Колкото едно премигване.
Дълго живя с този камък, вместо своето сърце, докато един ден той се не разтопи. Дали е било от горещите пустинни пясъци, дали от топлината на кръвта, попила по него, но в този момент усети жал. Дете пред него стоеше. Уж мъж, а бе момче голобрадо още. Трепна нещо в душата на боеца. Замръзна ръката, готова да убива. Сведе сабя, досущ до нозете. Дълго гледа момчето, треперещо от страх.
– Докъде стигна този свят? И децата, вместо да бозкат, саби награбили, Аллахъм – изрече си тогаз. В този момент осъзна, че кланетата няма никога да спрат. Щяха да следват едно след друго, младенци в тях смърт що е щяха да усетят. Всеки, още не проходил, сабя в ръцете си обречен бе да носи.
Тръгна бавно към младенеца. Загледа го право в очите. Хванал сабя в ръка, сякащ незнаещ какво да прави с нея, той продължаваше да стои като замръзнал пред свирепия воин. Беше сигурен, че всеки един момент е готово да побегне. Трябваше само да го духне, не повече. Толкова струваше едно дете, правещо се на мъж. Можеше да се изправи срещу стотина подобни на него и докато успее да изколи половината, останалите вече щяха да са преполовили баира. Тогава изведнъж светът пред очите му се завъртя. Пясъкът, извиращ отвсякъде, изчезна и той отново видя зелените поля на родното си място. Делиорманът се бе ширнал навред. Усети дори аромата на гората. Беше пролет и всичко бе толкова реално. Птици бяха накацали по стрехите. Реката, пресъхваща през лятото, все още бе пълноводна. Видя отново и Агница, окована от сердарите на санджак бея. Виковете й дори дочу, метната на коня на субашията.
– Помогни ми! Помогни ми! – крещяха очите й.
Усети вика отново и в своите гърди. Вик на болка, на безсилие, на детска немощ и момчешко отчаяние. Почувства отново ножа на отмъщението в ръката си. Болката от удара на субашията с дръжката на ятагана по слепоочието. И после… Нищото и тъмнината, празнотата в душата и болката в гърдите. Майка му и баща му, приседнали пред прага. Взираха се на юг, натам, накъдето го отведоха сердарите на девширме бея. Видя се за последно пред вратника на родната къща, петнайсетгодишен, и след това, когато хвана сабя за първи път в ръка. Затова я въртеше така яростно и без жал. Беше толкова уплашен и гневът не го напусна никога.
Ръката на момчето, забелязало нерешителността му, потрепна. Беше виждал толкова много пъти това движение. Знаеше прекрасно какво значи. По очите пред себе си винаги четеше всяка следваща стъпка на противниците си. Затова и бе оцелял толкова дълго.
– Недей… По-добре, недей, момче – изрече с плътния си глас. – Това не е твоята война.
Момчето се засуети за миг, сякаш чудещо се какво решение да избере.
– Не го прави, моля те – примоли се този път с болка и надежда в гласа.
Дали от глупост, дали от детска наивност, момчето не се вслуша в съвета му. А може би и бе повярвало в себе си, че може да съсече исполина пред себе си, закоравял от толкова битки, оставили следи в самата му душа. Не тяло, а същинска канара. Удариш ли го, най-много песъчинка да се отрони. Те, младите, са така. Сила усещат в себе си. Мислят си, че планина могат да повдигнат. Докато самата планина не се стовари на плещите им.
Момчето вдигна сабята си. Замахваше цяла вечност. Ръката му премина над главата в засилка и продължаваше да се движи още назад. После замря и като че ли безкрайно стоя така, след което бавно тръгна надолу, към него. Всичко сякаш беше замряло, толкова бавно се случваха нещата. Без да се замисли дори, за един незначителен миг, разтегли сабята си към момчето. Дори не знаеше как го прави. Беше роден воин. Не човек, а адово изчадие, сътворено да убива. Очите на момчето премигнаха за последно. Tака си и застинаха, отворени. Ръката му остана и тя, вдигната за удар. След това главата му се наклони на една страна, политна към земята и тупна безшумно на пясъка. Чак след това тялото му залитна назад и се строполи върху дюните, пръскайки фонтани кръв.
– Казах ти, глупако. Казах ти… – промълви, приклекнал до тялото. – За какво ти бе да го правиш? Бях те оставил да живееш.
За пръв път проля и сълзи. Водата от очите му се пропи безследно в горещите пясъци.
Нещо се пречупи тогава в него. Изведнъж осъзна безполезността на войната. Воюваш за някого другиго. За да има повече той. Че на теб какво ти трябва? Агница да е до теб и толкоз. Воюваш за луди, желаещи да притежават целия свят.
– Ще убивам… Ще убивам и докога? – заповтори. – Нови глупаци идват, повярвали в себе си, че могат света да победят. Такава ли е моята съдба? Да убивам младенци, живота още не познали. За да убивам ли съм роден? Убивам и пак убивам. Само разрушавам, без нищо да градя. Нищо не съм сътворил на този свят. Само смърт. И султанът… Ще имат ли край войните му? За какво му е целият свят? О, Аллахъм, за какво му е това?
Там си и захвърли сабята. Заби я в пясъците. Качи се на коня и препусна на север, без дори да се обърне назад. Не издържа повече на повика на родния край. И на зова на любовта, на Агница, махаща й мълчаливо с бяла кърпа. На лика на бледата луна, полегнала над склона. Такава, каквато грееше само над неговото село. Никъде после не видя такава. Звездите, мъждукащи в родния мрак. Песента на птиците, сутрин над росата, спуснала се сякаш за дрямка в долината. На повеите на милия и свиден делиормански вятър. На снежните преспи, високи по човешки бой през зимата. Там, където и навярно още го чакаха майка му и баща му, приседнали пред портата. Там, където отново щеше да зърне Агница.
Никога повече нямаше да вземе сабя в ръка. Никога! Бе убивал за девет живота напред.
Зарече се.
Имаше да се вършат толкова полезни неща на този свят. Навярно щеше да се научи и да гради. Да съгради дом, челяд – там, в родния Делиорман, на хиляди аршина от този адски пек. Да се научи да държи рало в ръка, вместо тази сабя.
– Ако наруша клетвата си, душата ми е твоя, Шейтан – закле се.
Конят, пръхтейки, се понесе в галоп. А такъв вятър духаше от север. Ароматът на родния дом бе попил в него. И на Агница… Как можеше да се устои на този повик в северния повей?
(Следва.)
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бел. ред.: Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.
.
