литература
- „Роман за двама“. За книгата и нейната премиера
.
„РОМАН ЗА ДВАМА“ БЕ ПРЕДСТАВЕН В КУЛТУРЕН ЦЕНТЪР„БЪЛГАРИКА“
В съботния ден на 31 януари 2026 г. Bulgarica center в Mount Prospect – Чикаго, отново събра енергията на изкуството, където бе представена най-новата книга на Калина Томова „Роман за двама“ (Синята Лейди), събитие, организирано с подкрепата на Салон за българска култура и духовност – Чикаго.
.
.
Присъстващите в залата имаха възможност да чуят стихове и откъси от романа, прочетени от авторката, в партньорство с Йордан Самарджиев – представител и на друг вид изкуство – музиката. Текстовете бяха поднесени много вълнуващо и имаха силно емоционално-художествено въздействие. Ефектът от прочетеното се допълваше и от чудесно подбраната музика, от танца на живо, от картините и видеоклиповете.
.
.
Залата потъна в тишина, защото имахме нужда от миг на съзерцание, за да позволим на чутото и видяното да ни обгърне и озари душите ни. Защото то е една чудесна прелюдия към онова, което е затворено между страниците на книгата за всеки, който ще ги разтвори. От големия екран грееше в синьо „Синята Лейди“ – картината, която художничката Нели Цинцева е нарисувала специално за книгата, както и другите илюстрации в нея и за които е черпила вдъхновение от прочетеното.
.
.
Специални поздравления към авторката поднесе Стойчо Михов – коректор на книгата, в предварително изготвено видео-обръщение. Д-р Драгомир Мирчев предостави за събитието своя музикална композиция, която прозвуча в залата, специално изготвеното видео от Стив Иванов допълни усещането за красота и романтика.
.
Красивите танци на тангото, изпълнени в залата от формация „Танго 21“ от Аржентина, ни заредиха с онази пълнота на изживяването, която може да се усети само от живия досег и присъствието на артиста близо до нас. Калина Томова повдигна малко завесата, като въведе присъстващите в сюжетното развитие и разказа интересни неща за написването на романа, но за читателите остава удоволствието да потънат в световете, в които тя ще ги поведе.
.
.
Предизвикателство е да се тръгне нататък, където Калина отвежда героите си в едно преливане между истинското и илюзорното, а изненадите следват една след друга и накрая човек се усеща различен, сякаш станал част от случващото се. Това беше един спектакъл, събрал изкуството на едно място – музика, слово, картини, танц, светлини. С благодарност на екипа на КЦ „Българика“, който предостави перфектна логистика, светлинни ефекти, озвучаване, както и на всички, които допринесоха за отразяването му – Наско Гелев, Костадин Жеков, Петър Стаматов, Николай Тончев, Елка Бърдарова.
.
.
С това събитие бе открит и творчески сезон – 2026 на Салон за българска култура и духовност – Чикаго. Още веднъж поздравления за Калина Томова, че ни направи част от това великолепно пътешествие през световете. Последният ден на студения януари стопли душите ни, защото всеки отнесе със себе си по малко от енергията, наситила зала „Българика“ – пространство, превърнало се във вселена.
.
.
Снежана Галчева, в. „България Сега“
Снимки: Н. Тончев, Е. Бърдарова, Сн. Галчева, П. Стаматов
Художник на картината: Н. Цинцева–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ОЩЕ ПО ТЕМАТА:
ДА НАРИСУВАШ С ДУМИ ЦВЕТА НА ДУШАТА
.
.
Стихиите опитомено притихват, подчинени на хармоничната мисловна енергия, сътворяваща пространства, които да обитаваме. Място, което можем да съградим, да го наситим със светлина, любов и позитивизъм и да материализираме мисловните си модели. Да проникнем в цялото, за да опознаем частицата и да станем част от опитностите на сълза, океан, камък, дърво и птици… От вселената, която е вътре в самите нас.
Книгата на Калина Томова „Роман за двама“ е поредното предизвикателство на авторката да поведе читателите си по невидимите пътища на илюзорното, в което всъщност е побрана реалността. На Живота, на същността ни, на духовните ни опитности. Това не е точно роман, а възможност за пътуване на всеки един през пространството, което сама душата му сътворява. За да намери сходната душа, която цял живот е търсил, част от същността му, дъх от въздуха, който диша. Разбира се, ако пожелае да излезе от затвора на страховете си, които са го поставили в рамка и му пречат да разтвори крилете си за полет.
Интересен и много завладяващ е начинът, по който Калина изгражда структурата на творбата си – роман в романа. Авторката ни представя развитието на два сюжета, които се развиват паралелно. В единия е животът на основните герои (двамата автори), а в другия – на героите, които те сами създават (Ева и Никола), участвайки в конкурс за написване на роман, според основната сюжетна линия. Според регламента на конкурса, романът трябва да се напише от двойка автори, подбрани на случаен принцип. Те си подават текстове на отделни глави и всяко следващо включване да надгражда, продължава и доразвива идеята на партньора. В същото време авторите трябва да останат напълно непознати помежду си, единствената им връзка да е чрез написаното от тях и подписано с псевдоним. И двама непознати приемат предизвикателството да създадат роман, написан с душите им, без да подозират, колко много ще означава другия за тях – непознат, но толкова близък, сродил се със същността му. Защото всеки от тях прониква в духовното пространство на другия, където душите им се свързват и общуват на друго енергийно ниво. Усещат, че това не е случайно съвпадение при избора на партньор за писане, а съдбовна среща на две души, която ще запълни празнотата им.
Непознати врати се отварят пред мене,
какъв ли живот ще открия зад тях?
Ще успея ли с пламъка свой да засветя,
дали съм достойна за свят непознат?На душата крилете размахвам широко,
мечтите рисуват магични платна.
С кого ще творя, ще фантазирам и споря,
редейки етюди с подбрани слова?На тревогата мракът промъква се тайно,
подобно на есенна гъста мъгла,
но не искам страхът да ми бъде приятел,
ще взема заряд от сияйна звезда.Любобитно надничам към света непознат,
създаден от мисъл, мечта и перо,
проектирам местата, през които
сама следа ще оставя с печат от любов.Поднесено по този начин, фабулното развитие държи читателя в напрежение и той очаква с нетърпение следващото действие на героите. Така Калина успява да ни накара не само да сме пасивни наблюдатели, а да ни направи част от случващото се и да участваме в хода на събитията. Да откриеш човека, за когото си мечтал в сънищата си, изграждал си го, извайвал си всеки детайл, сътворявал си го в цвят, светлина и музика. Търсил си го във вселените, разчитал си го в звездното небе. Сътворявал си пространство от вселени, за да го оживиш и материализираш. Всичко това Калина Томова ни представя по един великолепен начин, където силата на изящното й слово ни пренася съвсем естествено в измерения и светове, в които илюзията и реалността се сливат, сънищата се случват наяве, материя и дух се вплитат в едно. За да усетим красотата на най-великото чувство, да почувстваме силата и свободата на мисълта, за която няма невъзможни неща. Да се слеем с необятното пространство и да осъзнаем, че сме частица от този всемир, създаден от първоизточника на всичко, което е – Бог-Творец Вседържител. Че можем да проникваме с мисълта си на разстояния от време и пространство и в същото време цялото това познание да се събере само в една частица – сълза от светлинен кристал.
Любов ли е, когато съм без тебе?
Когато съм въздишка лекокрила,
политаща в смълчаното безвремие,
от светлината взела сила?Любов ли е, когато те жадувам,
макар лицето ти да е зад облак тъмен?
И само думите ти влюбени сънувам,
с които ме изгаряш до абсурдност?Любов ли е, когато се разпадам,
изгубила следата на гласа ти,
и чувствам как до дъното пропадам
без шанс да те открия, с теб да бъда?Любов е, ако моите послания
проникнат като светеща хипноза
в душата ти, ранена от терзания
да търсиш точно мен зад хоризонта.Любов е, ако мисли с теб кръстосали,
открием се зад думи запечатани
и разпознаем на душите порива,
въвлечени в животворящ сценарий.Любов е, ако въпреки абсурдите
за мен копнееш, образа ми виждаш
и ме сънуваш в нощите безлунни,
че съм до теб и с обич ме закриляш.Очаквам те. С любов ще ме откриеш.
Тя знае пътя, думите го знаят.
В героите душите си ще скрием
и ще измислим как да се познаем.Двамата автори, които създават романа, успяват да уловят вибрациите си в пространството и душите им да резонират на една честота, за да съпреживяват усещанията си. И по този начин да ги пренесат и на героите си, които по неведоми пътища на езотериката се откриват в Марсилия, Франция. Никола е художник, поканен на семинар от свой чуждестранен колега в Марсилия – град, побрал красотата и романтиката на една отминала епоха, но съхранил усещането за настояще. Той е създал картина-шедьовър, нарисувал е мечтата си. „Синята лейди“ е уникално творение на въображението му – ръката сама я рисува, така както фантазията му диктува, без да знае, че някъде в пространството и времето Тя съществува в действителност и че скоро ще я срещне наяве в живота си. Среща, която ще го накара да усети себе си в пълнота, да открие истинската си същност, която досега не е познавал докрай. Защото е открил другата половина на своето цяло. Художникът успява детайлно да извае изяществото в чертите на една жена, която присъства в душата му като усещане за блян, пренасяйки оригинала на платното – изстрадан копнеж по нещо недостижимо. Да го насити с присъствие, да го оживи и одухотвори, за да разпръсква светлина… В синьо. Да оцвети и обгърне душата в цвят, в който се побира всичко – небето, водата, въздухът… Всичко се изгубва и остава само цвят… Синият цвят на пеперудата от онзи сън, в който двамата ще тръгнат един към друг, за да се намерят някъде между реалността и илюзията.
Ева пътува към Марсилия – специално за нея място, за да организира сватбеното тържество на най-добрата си приятелка и да направи вълшебен този специален ден, така както само тя умее да създава радости в живота на другите. Марсилия е градът, който някога е покорил Ева, и тя се е влюбила в този приказен град. С цялото си същество и всички сетива. Сега отново се връща там, за да го съзерцава, да го преживее и да го обича с цялата си душа.
И там, сред шума на града и плисъка на вълните, Ева и Никола се откриват – неведоми сили ги водят един към друг, за да се пресекат пътищата им. Той прочита в очите й всичко, за което душата му е жадувала:
„Познах те в мига, в който те зърнах. Знаех, че съм те чакал цял живот“;
„По цвета те познах, преди да те видя“.Калина Томова изгражда повествованието с финия усет на психолог, който прониква дълбоко в душите на своите герои. Силен художествен похват е експресивното описание на различните видове изкуства – поезия, музика, живопис. Пренася ни в атмосферата на една художествена галерия и картините в нея. Някои от тях са като „древни будоари, потънали в безмълвието на красиви орнаменти“, други са огромни като „небесен декор“, а някои „те заковават на място“ в очакване да оживеят и да се слееш с тях. Тук е и онзи шедьовър, в който героинята разпознава себе си. Тя гледа изумено с „очи, преплували през синьото и там някъде зад него, огряна в приглушена светлина, ни гледа „Синята лейди“. Струва ми се, че съм пред огледало, от което всеки момент ще тръгна…към себе си.“ Авторката умело вплита и поетичния си талант в прозата, която е толкова ефирна, че самата тя е поезия. Думите, които подрежда в песен и слага в устата на героите си, имат изключително въздействие върху читателя. Песента идва винаги, когато надеждата е изгубена. И когато героят запее, сякаш всичко се изпълва със смисъл, животът става отново светъл и бял, надеждата се възвръща и героите се възраждат. Безспорен е талантът на Калина да борави с думите. Словото изпълва всичко, за да създаде материалния облик на мисълта. Песен, в която думите са като „космичен кристал, от който струи светлина“, а творящата любов „оживява от вълшебството на мислите-думи“:
По пътеките лунни се търсим…
А сърцата ни светят от обич…
Ще откриеш ли бяла пролука
в недрата на космичните нощи?През душите ни – светли екрани,
любовта, като филм от безкрая,
разцъфтява в нежно дихание
и рисува взаимност в сърцата.Няма шанс да загубим пътеките,
начертани от звездните стъпки.
Щом надникнем в очите си светещи,
ще открием душата си в другия…В „Роман за двама“ Калина Томова насочва вниманието ни към многопластов анализ. Кара ни да осъзнаем и силата на природните стихии и как да станем част от тяхната градивна мощ. Магичните свойства на водата – като елемент на зараждащия се живот и нейните способности да пречиства и отмива старото и негативното, да разрушава ненужното, да сътворява животи. Защото нищо не може да спре водната стихия, всеки път търсеща нови форми и посоки – свободна за движение и полет… Неслучайно авторката е замислила срещата на Никола и Ева да се случи на брега на океана…
„Светът е вода, превръщам се в раче, нищо не се губи…“
Изграждайки образите в романа, Калина Томова ни кара да осмислим как трябва да отстояваме себе си, дори когато отвътре „сме разполовени“ и душата се разкъсва от съмнения и слабости. Да се научим да преодоляваме преди всичко същността си и задръжките, които сами си поставяме. С мисълта си да пробиваме пространството и тя да става Светлина. Защото винаги има надежда и път, който трябва да бъде извървян. Към целите и мечтите… И още – да разберем изначалния баланс на даването и получаването, за силата и мощта на думите, за „енергията на мислите да прокарват пътеки там, където ги няма – заради другия. За да успее да премине напред през невъзможното в живота си в даден момент“.
И в тази книга на Калина отново се усеща как авторката по възхитителен начин ни представя темата за опитностите, през които преминаваме в живота си, за да вървим нагоре по спиралата на познанието: „Ще се превърнем във всичко – от трева до голямо дърво“. Самата тя се усеща като част от всичко – трева, дърво, птица, гора, вода. Успява да почувства душата на заобикалящия ни свят и да разчете „генетичния му код“. Потъва и сякаш се слива с гората – жива, дишаща и мислеща част от вселенската хармония. Влиза в контакт с нея, като с живо същество, преодолява бариерите й, за да може да я разбере и да бъде допусната в личното й пространство. Една чудесна препратка и към човешките ни взаимоотношения, които да се основават на взаимно уважение и зачитане, на откриване душевността на другия, а не на егоистично надмогване и влияние.
Всичко е движение, няма застой, събитията следват своя шеметен ход. Дали ще бъдем част от всичко това? Как да понесем тежестта и радостите на живота си, прониквайки и преминавайки през него, трупайки опитностите, заради които сме дошли? Как да потърсим мъдростта в корените си, протягайки ръце към небето?
Може би ще намерим отговор между страниците на „Роман за двама“, в който всъщност е събрана мъдростта на цял един живот.
.
- В памет на Христо Бояджиев
.
Диаспора
ХРИСТО БОЯДЖИЕВ – IN MEMORIAM
Този наш автор – поет, разказвач и публицист, е роден на 21 февруари 1911 г. в Луковит. Бащата, Атанас, е адвокат, член на Националлибералната партия, народен представител и министър на просветата в блоковото управление на Никола Мушанов до преврата на 19 май 1934 г. Бъдещият писател завършва право в Париж през 1932 г. и постъпва на работа в Министерството на външните работи. През 1946 г. го напуска и през Румъния, където е бил акредитиран, емигрира в Бразилия. Установява се в Рио де Жанейро. От 1950 г. до 1958 г., заедно с д-р Александър Николаев, Любомир Зафиров и Светослав Митиков издава „Български осведомителен бюлетин” – до 1953 г. на циклостил, а след това – печатно. В него публикува под псевдонимите Никола Механджиев и К. х. Еленкин. Племенник е на Трифон Кунев. От 1961 г. започва издаването на списание „Bulgarian Review” – на английски език. Пет години по-късно отпечатва първата си стихосбирка „Лодкар” – Рио де Жанейро, 1966 г., следвана от стихосбирката „Сам” – Рим, 1971 г., „Мозайка” – Мюнхен, 1977 г. и „Погледи” – стихове, разкази, подлистници – Мюнхен, 1981 г. Тези четири книги са дело, според кориците, на Издание Rodna Zemia, Rio de Janeiro (Bresil). На португалски през 1977 г. излиза стихосбирката „Viagens”. През 1984 г. Бояджиев публикува на английски език биографията на Кръстю Раковски. Умира на 5 март 1993 г. в Бразилия…
.
.
Съдбата на Бояджиев не е по-различна от тази на още наши дипломати след политическия вододел на 50-те г. от ХХ в. Връщайки се у нас, почти сигурно са щели да бъдат осъдени на различни срокове затвор, или нещо по-лошо. Това води до разбираем негативизъм в оценките им за новата власт. Защото всяка власт идва със своите апологети и своите отрицатели. В „Подлистници” – „Бодили”, заглавията „За българските камбани и сребърният дискус”, „Два портрета”, „Розовият пакет с българска слава”, „Дядо Петко се би някога за Матушка Русия”, „Тютюн” – Мишеморка”, „Свободата иска и Екзарха и Караджата”, „Източният въпрос някога и сега”… отдавна са загубили политическа актуалност. Най-общо те разглеждат отношенията ни с Русия, положението на обикновените хора у нас, исторически ретроспекции от историята ни, критични отзиви върху книги – лица на социалистическия реализъм. Днес тези текстове имат познавателно значение. Разказите пък са повече „снимки” на конкретни наблюдения, спомени за мили български празници или напразни опити да се впишат в реалната бразилска действителност, за да оцелеят: „Изненадата”, „Модернизирано земеделие”, „На теферич”, „Новата карта”, „В църковната градина”, „Пътуване”, „Занаят”. Но действителна художествена дарба откриваме в лириката на Бояджиев, заради която той не трябва да бъде забравен. „Бояджиев е един вглъбен в себе си, крайно скромен, уединен, съзерцателен лирик. Само като далечна светкавица в неговите стихове проблясват мотиви, които напомнят за мъчителната загуба на неговата Родина. Като поет той се осъществява в саморазговор или в тихи шепоти с най-незначителни на вид неща и събития. Стиховете, състоящи се често от една, две или три думи, се изливат в разговорен тон, но в неговите стихове оживяват и картините, които среща в своето скиталчество” – четем в „Мозайка” мнението на Христо Огнянов. Който, за по-ясна илюстрация, превежда стихове на добрия си приятел от „Bulgarische Jahrbucher”, т. 2, 1974 г.:
Просекът
Седи
И равнодушно
Чака.
Но вместо
Милостиня
Минувачите
Изпълват
Шапката
С молби
Просекът
Да ги спаси. („Милостиня”)Поезията на Бояджиев е съзерцателна, интимно-монологична, нерядко – с теософско внушение за смисъла на човешкия живот. В нея се чувства умората на емигранта, за който родният край е преди всичко спомен, а конкретиката на днешния ден – сведена до интеграция в обществото на чуждата страна. Става дума за физическо, за интелектуално и емоционално оцеляване, отразено от автора в изписаните страници. Лириката му е илюстрация на символизъм, закъснял за времето на създаването си: 60-те, до 80-те г. на ХХ в. Изпълнен с философско, примирено разбиране, че не сме господари на предрешената си орис, а трябва да вникваме в нейните, изпратени от Създателя послания. Темите са познати: за живота и смъртта, за любовта, отминала неизвестно къде, защо Бог е създал нашата планета и пр. За самотата на личността, общуваща с реалното в молитвен унес. Денят и нощта са внушение за доброто и злото, които неизменно ни съпътстват по волята на християнските небеса.
За мене
Всеки ден
Тече различно
Разделям времето
На части,
С които
И меря
Степента
На радостта или скръбта.Често срещан мотив са пътищата, неводещи никъде, но които трябва да се изминат. Енигматиката на реката, течаща винаги в предопределената посока и никога обратно: алегория за отминаващите години и настъпващия биологичен финал. Джунглата с кънтящите гласове на неизброими същества пред уединението на автора-самотник. Стиховете са вид монологични разсъждения. Беседа с личното „аз” на Христо Бояджиев, но почти винаги с отворен финал – знак за читателя да потърси и открие и себе си между загатнатата рима на редовете. Част от творбите напомнят кратки поеми: „Мозайка”, „Вихри”, „Тарантела” – 1,2 3… 9, „Кръстоносец”, „Последни вихрове” и пр. Други са осмислени като притчи – също характерен код на символизма:
На моя бряг открих
Умаломощени чайки.
Те знаяха различни песни,
Но думите не си спомняха добре.
Те бяха толкоз стари,
Че всичките пера изглеждаха
Посивяло бяли.
Зададох им безчет въпроси,
Но те стояха глухонями.
Защо избраха моят бряг печален?
Защо се спряха в тази пустота? („Чайки”)Поетичното наследство на Христо Бояджиев напомня цветни витражи в храм на тъжното проникновение. В него мистиката отсъства, но доминира отчуждение от делничните човешки радости. Понякога реалното напомня за себе си – с надеждата България да бъде прегърната отново. То бързо отстъпва пред спомени, облечени също в алегория и приглушена палитра на изразните цветове – „На Великден в село”:
Мъртвите нахлуха
В двора
На запустялата ни къща,
Пристигнали
От различни крайща
В старомодни облекла.
Едни подпряни
На бастуни,
Други в ботуши,
Жените със забрадки
Или с шапки,
Мълчаливо поглеждайки
Едни към други,
Търсящи
Невидимата връзка,
Прекъсната преди години.Лиричното творчество на Бояджиев прилича на тематични концентрични кръгове, свързани взаимно по силата на идейната си мащабност. Земята под Божието присъствие и животът върху нея, съпоставим с морала на стародавните скрижали. Динамичното съвремие, нарушаващо вътрешната, в случая болезнено ранена хармония на личността. Търсеното от нея уединение след неочаквани обрати в уж предначертания й път. Спомените за Родината и мисълта за нея. Привидно сдобрени с крехката утеха, че и тя е част от планетата, която странникът обитава. Но и с неудовлетвореност, че по силата на обстоятелствата е останала далеч и не може краят на емигрантството да свърши в нейния предел. Затова авторовите послания са донякъде откровенията на аскет, захвърлен сред човешката пустиня за изкуплението на незнайни грехове. На Ахасвер с тленни цел и посока.Тук може би е мястото да се запитаме дали още трябва да делим българската литература на „емигрантска” и „национална”. Нейната основа, независимо от всякакви външни фактори, се основава именно върху вековечната ни народопсихология. Тя диктува емоционалното ни световъзприемане и творческия му изказ върху белия лист. В случая с Христо Бояджиев – запознаваме се с безспорно надарен автор, печатал книгите си по чужди краища, несъмнено с надеждата да стигнат нявга и у нас…
Да, те са случайно и у нас, сбутани в глух край на страната. Цитатите тук са по буквалния словоред и граматика. Наивно е да мисля, че някога ще бъдат преиздадени. Но нека припомня – те все пак са и български…
Така ми липсват
Нашите гори
През пролет,
В ранна есен
Или през зима.
Опитай се
Да се превърнеш
В птичка,
Политнала
Безстрашно
В тъмнината,
Почувствувала
Внезапно
Ограничената си мощ..
Текст и снимки:
.
- Сила
.
Една есен, когато вятърът още носеше последните топли дъхновения на лятото, една малка шишарка се отрони от висок бор на края на гората. Тя падна меко върху влажната пръст, между корените на по-старите дървета. От нея, почти незабележимо, се изплъзна едно зрънце – толкова дребно, че можеше да се скрие под нокът. То лежеше там, неподвижно, сякаш чакаше някакъв знак. Земята беше студена, но не враждебна. Дъждовете дойдоха скоро – първо леки, после яростни. Водата се просмука в обвивката на зрънцето, размекна я, събуди спящата искра. Коренче, тънко като косъм, се протегна надолу. Малко стъбълце се изправи нагоре – зелено, крехко, почти прозрачно.
Беше есен 1, година нула.
Зимата дойде тежка. Сняг натрупа преспи над младото борче. То стоеше под бялото одеяло, дишаше бавно, пазеше топлината си в корените. Съседните по-големи дървета стояха гордо, но младото зрънце не се страхуваше от студа – то просто чакаше. Пролетта разтопи снега. Слънцето се върна и борчето порасна с няколко сантиметра. Листата му – иглички – се разгънаха плахо. Лятното слънце го галеше, но то растеше бавно. Съседните борове, по-стари и по-високи, хвърляха голяма сянка. То оставаше в полумрака, малко, незабележимо.
Тогава дойдоха кучетата. Първо едно бездомно черно куче, после друго, после цяла глутница. Те минаваха по пътеката, спираха, вдигаха крак. Топлата струя падаше точно върху младото борче. Първия път то се сви, игличките му потрепериха от изненада. Втория път – пак. Третия – вече свикна. Кучетата си отиваха, а то оставаше мокро, но не умираше. Напротив – азотът, солите, топлината… всичко това се просмукваше в почвата около корените му. Сякаш някой го поливаше с най-странния тор на света. Колкото повече го „препикаваха“, толкова по-бързо растеше. Докато съседните дървета се бореха за слънце и вода, това малко борче пиеше от неочакван източник. Корените му се разрастваха дълбоко и широко. Стъблото му надебеляваше. Игличките ставаха по-тъмнозелени, по-здрави. То надминаваше очакванията – растеше по-бързо от всички около себе си. Годините минаха. Борът стана висок, як, с широка корона.
Кучетата продължаваха да идват – същите, после техните деца, после нови бездомници. Те вече не само минаваха – спиряха под него да си починат. Сянката му беше хладна през лятото, суха под дъжда.
Една вечер дойде буря – такава, каквато гората не помнеше от десетилетия. Вятърът виеше като звяр, дъждът биеше на хоризонтални струи, светкавици цепеха небето. По-старите дървета, високи и горди, се огъваха опасно. Някои се пречупиха с трясък. Клоните им падаха като мъртви ръце. А борът – този, който някога беше зрънце от шишарка – стоеше непоклатим. Корените му, хранени от години на упоритост и странна „милост“, държаха здраво земята. Короната му се люлееше, но не се предаваше. Под него се събраха те – кучетата. Първо едно, после още три, после цяла глутница. Сгушиха се плътно до ствола, мокри, треперещи. Отгоре дойдоха катерици – скачаха от клона на клон, криеха се в игличките. Една лисица се промъкна тихо и се сви в корените. Дори една стара сова кацна на по-дебел клон и затвори очи срещу бурята. Те всички бяха там – същите, които някога бяха „поливали“ малкото борче. Сега то ги пазеше. Сянката му беше убежище, стволът му – стена, корените му – котва за всички тях. Когато бурята отмина на сутринта, слънцето изгря върху мократа гора. Борът стоеше все така висок, все така здрав. Кучетата се отърсиха, погледнаха нагоре към него – сякаш с благодарност – и тръгнаха по своите пътеки. Катериците се разбягаха. Сова отлетя безшумно. А борът? Той просто продължи да расте. Не защото беше най-високият. Не защото беше най-красивият. А защото беше научил нещо просто и дълбоко: силата не идва само от слънце и дъжд. Понякога идва от това, което другите смятат за обида. От това, което те дават, без да знаят, че даряват. И така, в гората, между старите дървета, стоеше едно дърво, което помнеше всичко. Името му беше без значение. Силата му – това беше истинското му име.
Сила.
.
.
- „Приказки за лека нощ“ – четене на български и на немски в Лайпциг
.
Българскo културно сдружение “Пенчо Славейков” в Лайпциг (Bulgarischer Kulturverein „Pencho Slaveykov“ e.V.) кани малки и големи любители на приказките на литературно четене на български език. Ето какво пишат организаторите за събитието:
Литературно четене за деца над 4-годишна възраст. Времетраене 45 минути.
Каним малки и големи любители на приказките на едно вълшебно четене на български език!
„Приказки за лека нощ“ е съвместен проект с Theater der Jungen Welt Leipzig, който ще ни потопи в света на историите, въображението и топлите думи преди сън.
📅 Петък, 06.02.2025 г.
🕔 17:00 – 18:00 ч.📍 TDJW – Probebühne, 1. етаж
Lindenauer Markt 21, 04177 Leipzig📩 Предварително записване:
[email protected]Очакваме Ви за един спокоен, приказен следобед, изпълнен с усмивки и истории! – пишат още от сдружението.
Събитието във Фейсбук ТУК
.
- In Memoriam: Хасан Ефраимов за Калин Терзийски
.
Един път само се срещнахме.
Аз ходя рядко в София. Не повече от десет пъти в годината.
Затова аз съм и винаги ще остана индиферентен за културата на тази страна.
Винаги вечерям в закътани кръчми.Освен вечерите, в които съм бил вързан за леглото в реанимациите и съм вечерял от игла, забита във вените ми, без да го знам, и въпреки това съм оцелял.
В София тия кръчми миришат на смесено.
На готвено от обяд, на застояло вино и на препарат, минал преди малко по стълбите. Два етажа от стара къща, дето не знаеш дали си в ресторант, или в чужд апартамент, пуснат под наем на гладни хора.
Долу е по-шумно. Говорят по-силно, защото си мислят, че така са по-важни.
Горе е по-тихо. Там вече не се доказваш.Сервитьорките тичат нагоре-надолу по вековните изтъркани каменни стълби, леко задъхани, леко ядосани, с онзи софийски навик да бързат, дори когато няма накъде. Някоя ще се извини, без да те погледне. Друга ще остави чашата и ще изчезне по стълбите, сякаш градът я дърпа.
Навън улицата е тиха, защото е без изход. Линейки и полицейски сирени там не бръмчат – те просто няма къде да идат.
Нищо не подсказва, че вътре се пие и се мълчи. Само лек шум от врата, дето се затваря, и миризма на топло.
И тогава си спомняш – да, това е столица.
Не защото е важна, а защото всички тук бързат, ама единствено, за да не останат насаме със себе си.
Той не проговори.
Аз пък никога не го правя пръв.Двама лекари, забравили диагнозите и пациентите си, тръгнали света да лекуват.
Гледахме се дълго и после всеки мълчаливо тръгна по своя път.Никой не се престраши и не продума.
Нито той имаше нужда от думи, нито пък аз. Та… ние бяхме царете на думите!
Той бе велик, а аз този, който подхвърля ръкавици.Той не умря от алкохол.
Алкохолът остана като последно убежище. Патерица, която заглушаваше всичко.
Преди това го умориха издателските къщи. Бавно. Професионално. С договори, усмивки и кафе от автомата.Давали са му по един лев за книга.
Един лев за месеци работа, за нощи с изтръпнали пръсти, за мисли, които не се изключват.После я продавали за двайсет.
С лъскава корица.
С гръмки думи за „културна мисия“.Не е искал много.
Само да не бъде унижен.И аз това исках и затова се опитвам да продавам сам книгите си, написани на език, който умира.
Казваха:
„Пазарът е такъв.“
„Читателят не чете.“
„Бъди благодарен, че те издаваме.“А той е гледал книгата си по витрините, подредена като чуждо дете, което му прилича, но вече не му принадлежи.
Започнал е да пие не за вдъхновение, а за тишина.
Алкохолът не му е давал идеи.
Давал му е пауза от мисълта, че го използват.Аз го пробвах многократно, но успях полутрезвен да се измъкна от лапите му.
За алкохола говоря!Първо е спрял да пише заради сроковете.
После заради договорите.
Накрая спрял, защото всяка дума му звучала като доброволен труд.Издателите не го убиха с куршум.
Убиха го с проценти.С аванси, които не стигали за сметки.
С рецензии, които казвали „обещаващ“, но никога „платен“.
С покани за премиери, на които той е стоял прав, докато други са сядали на масата, отрупана с раци и скариди.Когато умря, написаха:
„Голям писател. Недооценен приживе.“
Същите, които му даваха по един лев, положиха цветя.
Същите, които печелеха от него, говориха за „трагичната му съдба“.Затова никога не изоставих професията си.
Лекарят винаги е повече от писателя. Може да си лекар и да пишеш, но, ако се опиташ да бъдеш само писател, забравяйки, че си лекар – умираш.
Затова – той се самоуби. Можеше да живее достойно просто като лекар.
Алкохолът просто затвори очите му.Истинската смърт беше много по-рано – в деня, когато разбра, че литературата е стока, а всички писатели сме просто консуматив.
.
Хасан Ефраимов
25.01.2026 г.
.
- „Изящното перо“ – 2026
.
Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина
и Салонът за българска култура и духовност в Чикаго,в партньорство с
Изпълнителната агенция за българите в чужбина,организират литературния конкурс
„Изящното перо“ – 2026.Темата на тазгодишния конкурс е „Ако си дал…“.
За раздел „Поезия“ на конкурса може да се изпраща по едно стихотворение.
За раздел „Проза“ – една творба (до три стандартни страници).Творбите трябва да са написани на български език и да се изпращат
в прикачени файлове във формат Word.Крайният срок за получаване на творбите на имейл [email protected] е
30 април 2026 г.Резултатите от конкурса ще бъдат обявени през м. юни 2026 г.
.
- Конкурс „Вълшебното перо“ – 2026
.
Талантливи деца и младежи, приятели и колеги,
Стартираме третото издание на Международния литературен конкурс „Вълшебното перо“, 2026 г., който БНУ „Иван Вазов“ в Париж организира.
Очакваме с нетърпение Вашите вълшебни приказки, разкази, съчинения, стихотворения, есета и други!
Журито също Ви чака! Вашите творби ще бъдат оценени от г-жа Здравка Евтимова, председател на журито, и от именитите творци: Катя Кремзер, Радослав Гизгинджиев и Лили Спасова.
Потърсете вдъхновение и дайте свобода на фантазията си, за да се родят най-необикновените, забавни, смешни, тъжни, поучителни, щастливи, причудливи истории!
Наградите Ви чакат и са МНОГО!
Когато спечелите, ще бъде празник и гордост, защото ще са Ви оценили най-добрите български писатели и поети; и можете да си вземете наградите от един от най-магичните градове в света – Париж!
Изпращайте творбите си на този имейл: [email protected]
Наберете ги на компютър. Срокът е до 1 април 2026 г.
Подробностите са в снимките със статута на конкурса.
Конкурсът се провежда с финансовата подкрепа на Министерството на образованието и науката на Република България, по проект в рамките на програма „Роден език и култура зад граница“.
Партньор – Изпълнителна агенция за българите в чужбина.
.
БУ „Иван Вазов“ – Париж
.
- Теодор Траянов. Магът на българското слово
.
81 години от мъченическата смърт на Теодор Траянов
(1882-1945)
МАГЪТ НА БЪЛГАРСКОТО СЛОВО
.
Източник: Literaturensviat.com „Магът на българското слово“ – тази титла на Теодор Траянов е дадена от друг един титан на българския дух – Симеон Радев. Основанията за такава оценка са напълно обясними – в продължение на няколко десетилетия той е фаворизиран като знаме на символизма и олицетворение на модерните идеи на ХХ век. В йерархията на българската поезия той е поставян редом с Христо Ботев, предпочитан е от някои ценители дори пред П. К. Яворов и Пенчо Славейков. Може да се каже, че до голяма степен името му е превърнато в мит – мит, който всъщност е попречил и на литературната наука да даде своята компетентна дума за голямото и уникално творческо дело на Теодор Траянов…
.
Трифун Кунев, Антон Страшимиров и Теодор Траянов, ок. 1906-1907 г. (Фотографията е експонат във филиала на Националния литератуен музей Дом-паметник „Елин Пелин“ в с. Байлово. ) Източник: Уикипедия …След Деветосептемврийския преврат през 1944 година, по спомените на Вичо Иванов, през декември същата година Т. Траянов, макар и болен, е арестуван и инквизиран в Дирекцията на милицията. За да не умре там, е откаран в Александровска болница, където издъхва на 15 януари 1945 година. В продължение на две десетилетия името и творчеството на поета бе табу за младите поколения, а тъй наречената социалистическа литературна критика не се занимаваше с този ярък представител на българския символизъм. Чак през 1966 година е издаден малък том с избрана лирика на Т. Траянов, в чийто предговор някогашният негов съратник в „Хиперион“ Людмил Стоянов дава крайно отрицателни догматични оценки.
Поезията Т. Траянов не е намерила и днес своята достойна оценка. Оттук причината за нейната „неразгадаемост“ и известна трудност при възприемането й. Сполучлив опит да даде отговор на този проблем прави Светлозар Игов: „В тази поезия образността е напълно дестилирана от предметни значения и в този смисъл е „най-символистична“. Тук царува музиката, но разбрана не като мелодия и настроение (както у Лилиев), а като логика и математика, някаква математическа съвършена музика има в тази поезия. И в този смисъл ключът към нея е повече в една логико-философска интерпретация, а не в традиционния критически или исторически анализ. Музиката на някакви надземни абстрактни трепети в тази поезия… “
.
(Из книгата на автора „СТЪЛБОВЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНОСТ. Биографии на писатели от Паисий Хилендарски до Петя Дубарова“. Изд. „БГ Учебник“, 2025 г. Редактор: Момчил Тодоров)
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
- Виолета Радкова ще гостува в Глаголницата
.
На 25 януари ще си говорим за романа „И леглото ни е зеленина“ („Жанет 45“, 2024) на писателката Виолета Радкова – книга, „заредена от начало до край с радостта от разказването, удоволствието от създаването на собствен свят и населяването му“, както пише Яна Букова.
Именно тази радост от разказването, но и умението да се разказва, ще поставим в центъра на срещата ни с Виолета Радкова.
11:00 ч. Сиатъл
14:00 ч. Ню Йорк
21:00 ч. СофияСъбитието във Фейсбук ТУК
Линк към срещата – в навечерието на събитието във Фейсбук страницата и Фейсбук групата на Глаголницата.
Фото кредит: Яна Лозева
***
Виолета Радкова е съавтор и водещ на книжния подкаст „Четене му е майката“, както и на българското издание на международния танцов флашмоб „The Most Wuthering Heights Day Ever“, с което осигурява безплатни психотерапевтични консултации на жени в нужда. Завършила е английска филология и магистратура „Британска и американска литература“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а професионалният й опит се простира от работа за Световната организация по здравеопазване на животните, през продавачка в магазин и сценарист на кулинарно предаване – до творчески директор на рекламна агенция. В момента работи като културен мениджър и устен преводач. Редактор е на няколко романа, преведени от английски език. „И леглото ни е зеленина“ (ред. Борис Минков, „Жанет 45“, 2024) е първият й роман.
.
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
към Българския културен център в Сиатъл.
- Въглеродни отпечатъци на българския мачо
Сатиричен разказ на Андрей Ненов
Сузана седеше на масата в кухнята и яростно пишеше в бележника си с химикалка, която вече трети ден отказваше да пише нормално. От другата страна Ернесто държеше телефона си като свещеник, който току-що е открил нов апокриф.
– Ето го! – възкликна той триумфално. – Според последното изследване, мъжете в България имат средно с 18% по-голям въглероден отпечатък от жените! Поради социални роли, икономически възможности и… как беше… културни модели на потребление!
Сузана вдигна поглед, който можеше да стопи стоманена лъжица.
– Тоест ти ми казваш, че аз съм по-зелена от теб, защото… какво точно?
– Ами… мъжете карат повече коли, ходят на риба с моторници, пият повече бира от кенчета, а не от шишета, имат по-големи телевизори… Изобщо на мъжете им е по-голям… отпечатъкът.
– Ернесто, ти последно си карал кола преди три години и то защото те закарах до Банско да гледаш как аз карам ски.
В този момент влезе Кая – братовчедката на Сузана, която беше в режим „вечно на диета и вечно ядосана на патриархата“.
– Аз вече трета седмица не ям месо по принцип. Моят отпечатък е колкото на две катерици и половина. Вие сте климатични престъпници.
Гупта (истинско име Гаврил, но от 2017 г. насам само Гупта) влезе, понесъл два огромни найлонови плика от „Кауфланд“, от които стърчаха шишета бира, пакетчета чипс с вкус на кебап и промоционална касичка с форма на прасе.
– К’во става бе, хора? Защо гледате така, сякаш съм убил последния полярен мечок?
Насо (който беше дошъл „само за секунда“ да си вземе зарядното, а вече трети час стоеше в кухнята) се обади от ъгъла:
– Според статистиката, Гупта, само дето си мъж и си купил тези чипсове в голяма опаковка, вместо три малки, вече си допринесъл за 0,0043 тона CO₂ повече от… примерно… Кая.
Кая изсъска като настъпена котка.
– Аз пия само вода от чешмата в стъклена бутилка, която ми е баба подарила през 2004-та!
Пешо, който до този момент мълчаливо белеше картофи за пържене (класическо мъжко занимание с нулев въглероден рейтинг, според собствената му логика), най-накрая се намеси:
– Чакайте малко! Значи аз, като мъж, който четири пъти седмично ходи пеша до работа, два пъти седмично мие чиниите на ръка, а колата ми е на блокада от 2019-а… аз съм климатичен злодей?
Ернесто погледна в телефона си.
– Според изследването… да. Защото си гледал футбол на голям телевизор. И си ял кюфтета.
– Кюфтетата бяха от кайма от щанда „намалени, защото изтичат“ – обясни Пешо с гордостта на човек, който е спасил планетата с 40 стотинки на килограм.
Сузана стана, взе бележника си и започна да чете на глас, сякаш е присъда:
– Обвиняемият Ернесто: кара кола веднъж на три месеца, но пуска климатика на 18 градуса през зимата. Обвиняемата Кая: яде авокадо, което е летяло 12 000 километра. Обвиняемият Гупта: смята, че най-екологичното нещо на света е да изпие 18 бири и после да не ходи до тоалетна цяла нощ. Обвиняемият Насо: диша. Обвиняемият Пешо… просто съществува и това вече е подозрително.
Всички замълчаха.
След трийсет секунди тишина Гупта вдигна една бира към тавана.
– Хайде тогава да се жертваме за планетата. От днес нататък пием само бира в кенчета по 0,33. По-малко алуминий на партида, по-малко въглерод, по-малко живот.
– Това е най-екологичното нещо, което си казвал някога – призна Кая с неохота.
– Знам – отвърна Гупта тържествено. – Затова ще изпия двойно повече, че да компенсирам предишните години.
Сузана въздъхна, затвори бележника и каза тихо, почти нежно:
– Знаете ли какво е най-лошото въглеродно престъпление в тая стая?
Всички я погледнаха.
– Че все още се събираме заедно. И все още се понасяме.
Ернесто се усмихна виновно, Кая извъртя очи, Пешо продължи да бели картофите, Насо най-после си тръгна с зарядното, а Гупта отвори още една бира – този път в кенче 0,5, защото все пак принципите си имат граници.
И така, в една обикновена кухня в България, климатичната криза получи най-българското възможно решение:
„Ще се оправим някак… абе, айде де, поне да си изпием бирите.“
.
- Закуска в снега
.
Толкова ми е хубаво, че падна сняг –
отварям прозореца и дишам.
Мирише на студ и на мляко с каймак
и на пържено яйце мирише.Мирише на детство, на простряно пране –
на замръзнали чаршафи и ризи.
И мирише на твоите уморени ръце,
побелели от несвършваща близост.И мирише на зима… И излизам навън…
И се въртя като гладна кокошка –
гладен съм за сняг и съм гладен за сън,
в който снегът вали още и още.Сега сипвай млякото и сядай до мен –
няма нищо по-бяло от тази закуска.
Денят ще е малък, хрупкав и заледен
и ти ще си от снежинка по-хубава..
Николай Милчев
.
- Полуделият кошер
.
Днес хората са неспокойни. Бръмчи планетата като разтревожен пчелен кошер. Поради липсата на мечка, крадяща меда, полуделите пчели започват да се жилят една друга. Кражбата е очевидна, медът намалява за почти всички. Е, има там десетина-двайсет пчели, за които се говори, че се къпели в мед, ама това са конспиративни теории. Виж това, че пчелите от съседните кошери искат да ни отнемат и последния мед, е неподлецащо на съмнение престъпление и превантовният удар е най-добрата защита.
Проблемът не е в удара, а в меда. Добре е хем да ги ударим и да ги унищожим, хем да запазим меда и да го вземем, за да запълним изчерпалите се наши запаси. Това не е ограбване и не е кражба. Това е възстановяване на справедливост. Та никой не се съмнява, че тези от съседните кошери са виновни за изчерпването на нашия мед.
Първо, ние сме пословично работливи. Няма по-работливи пчели от тези в нашия кошер. Колко постове само сме написали в социалните мрежи за последната година, ако знаете. Колко sms-а си разменихме, колко митинги организирахме.
Второ, ние в нашия кошер сме най-прогресивните пчели на света, защото живеем при демокрация. На всеки четири години си избираме пчела майка и нейните верни търтеи. Те непрекъснато започват да се сношават, но неизвестно защо търтеите преследват пчелите работнички, а майките се оказват обикновено лесбийки. Това би причинило демографска криза в кошера, но ние, като най-прогресивен и богат кошер по света, привличаме огромно количество пчели от други рояци и така популацията ни винаги нараства. Тези други пчели се стремят към нашия кошер, защото тук имаме най достъпен мед, но в последно време достъпният мед взе да се свършва; и тези африкански, азиатски и южноамерикански пчели започнаха да ни взимат на нас меда.
Е, какво да се прави… Демокрацията си има и лошите страни, но нищо по-добро не е измислено, нали така? Ние сме сигурни, че за намаляването на меда са виновни тези другите, тоталитарни кошери. Те са консервативни варвари, които не разбират нищо от демокрация. Там, при тях, е тотален монархофашизъм. Една доживотна майка, която ражда на поразия; търтеи, които изхвърлят най-безмилостно на студа през зимата; безжалостни бойни пчели и работнички, които нямат даже фейсбук акаунт, за да си постнат статуса, защото непрекъснато работят.
Е, как може да се живее така? Съдейки по това, че те продължават да съществуват в тази чудовищна варварска система, е очевидно, че те крадат от нашия мед. Невероятно нахалство, което заслужва най-строго наказание. Нашите пчели бойци пишат в статусите си, как ще разкъсат тези наглеци само с едното си пипало. Само им трябва повечко от меда. То и без туй ние им даваме две трети от меда си, но когато става въпрос за интересите на кошера, дребните сметки остават на заден план.
Всички наши млади пчели трябва при първа необходимост да зарежат работата си и да се запишат в армията, където да пожертват живота си за идеалите на демокрацията. Та ние сме толкова модерни, че обсъждаме да премахнем титлата пчела майка и да я заменим с пчелата зет. Ние не желаем да налагаме на никого никакви играничения и, ако пчелата зет иска, тя може всеки ден да си сменя името и да прави по този повод грандиозни угощения на избрани търтеи в бялата килийка. Варварите не само не правят това, а даже наричат пчелата майка – царица. Представяте ли си какво мракобесие?
Ние също така се отказваме да наричаме търтеите търтеи, а се обръщаме към тях с благородното „народни представители“. Все пак, търтей е изборна длъжност и всеки търтей представлява еманация на надеждите и щенията на избирателите си. Търтей звучи някак си… обидно и унизително. Просто ти се иска да го изхвърлиш зимата на студа. Народен преставител обаче да изхвърлиш на студа е престъпление срещу демокрацията.
Не, не може разумна пчела да се примирява с наличието на варварски тоталитарни кошери. Ние трябва да разпространим демокрацията по всички кошери, континенти и по цялата вселена. Не на тоталитарния мед! Да живее Демокрацията и правото за самоизявяване на всяка пчела.
Неотдавна в кошера ни се появиха пчели, които се асоциират с личинки. Това е тяхно свещенно прави и ние трябва да им осигурим пчелно млечице и да се грижим за тях, защото по този начин ще предотвратим те да испаднат в неудоволствие. Ето колко сме хуманни и прогресивни ние. Ето защо ни е абсолютно необходимо всичкото пчелно млечице, целият мед, восък и прополис от тоталитарните варварски кошери.
Да живее Демокрацията! Да живее свободата! Да живея Аз!
.
Виктор Хинов
.
- Тодора Радева гостува в Глаголницата
Този разговор е „дреха с много джобове“.
И няма как да не е така с гост като Тодора Радева..
.
Тодора Радева е писател и културен мениджър с над 20 години опит. Завършила е културология в СУ „Св. Климент Охридски“.
Радева е автор на сборник с разкази „Седем начина да увиеш сари около тялото“, който печели националната награда за дебют „Южна пролет“ (2005 г.), представян е в различни литературни фестивали в Созопол, Виена, Кикинда, Белград, Лайпциг, Франкфурт, Хайделберг и издаден на немски език ( Todora Radeva, „Sieben Arten den Sari zu binden“, Größenwahn Verlag, 2015, превод: Elvira Bormann-Nassonowa).
Втората й книга „Едно възможно начало“ излиза през 2023 г. (издателство ICU), радва се на голям читателски интерес и широк отзвук в медиите и през октомври месец спечели Националната награда „Йордан Радичков“ за най-добра книга с разкази, публикувана в периода юли 2022 – юли 2023.
Тодора Радева е програмен директор на Софийски международен литературен фестивал в периода 2013 – 2020 г., който за тези години се превърна в най-голямото и престижно литературно събитие в София.
Създател на Фондация „Прочети София“, която свързва литературата и другите изкуства и провокира преоткриването на градското пространство чрез култура. Основни проекти на фондацията са: „Скритите букви“, „Литературни маршрути“ и „Литературни срещи“.
Радева е също собственик и управител на „Студио 24“, което развива рекламна и продуцентска дейност и до момента има създадени 5 документални филма, свързани с културата и паметта. Сред тях са:
„Следваща спирка – кино „Одеон“, 2015 – 2016 г. – документален пълнометражен филм за емблематичното софийско кино, режисьор – Екатерина Минкова, с премиера и последващи 3 прожекции в кино „Одеон“, подкрепен от Програма „Култура“ на Столична общин за 2015 г. Документалният филм получи Специален диплом от Фестивала „Златен ритон“ 2017 за „духа на времето, предаден чрез историята на световното и българското кино“; беше селектиран за участие в So Independent Film Festival 2017 и състезателната програма на фестивала в Рио де Жанейро (2017) – Arquivo em Cartaz 2017 – International Archive Film Festival; в момента е част от програмата на фестивала COURAGE-PAREVO Documentary Film Festival с прожекции в Будапеща, Варшава, Прага, Загреб, Грайфсвалд, Братислава, Букурещ, както и от IX Фестивал за операторско майсторство „Златното око“.
„От „Къщата с куклите” до жълтите павета” 2020 г. – документален пълнометражен филм за един от първите музеи в София и на Балканите – Националния етнографски музей и за промените в обществените нагласи към традиционното и модерното от Освобождението до днес; режисьор – Екатерина Минкова.
Източник: Глаголницата
.
- „Песента на колелетата в XXI век“ в Добрич. Празник на Йовковото слово
.
Официалното награждаване на призьорите от Втора възрастова група на Националния ученически конкурс за есе и разказ на тема „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ („Песента на колелетата“, Йордан Йовков) се превърна в истински празник на Йовковото слово.
.
.
Специалното събитие в Дом-паметник „Йордан Йовков“ в Добрич е заключителната част от тържествата, посветени на 145 години от рождението на големия български писател, организирани от Регионален исторически музей – Добрич и Исторически музей – Котел.
.
.
На 9 ноември в родната на писателя Жеравна (вж. тук), а на 25 ноември и в Добрич бе представен сборникът с творби от ученическия конкурс „Песента на колелетата в XXI век“. Книгата излезе по идея на д-р Виктор Хинов и точно по Йовковски е себап – осъществен с дарения на българи от САЩ, Германия, Великобритания, както и от родината, в името на талантливите деца от цяла България, като награда за техните творчески търсения и смелост да пишат по Йовков.
.
.
Това са 65 млади автори в две възрастови групи, изпратили общо 71 текста (есета и разкази). Д-р Марияна Таланова, автор на корицата на книгата и гост на събитието, приветства организаторите, благодари на дарителите и редакционния екип*.
.
.
Книгата бе представена от нея и д-р Веселина Белева от Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич.
.
.
Благодарение на г-жа Биляна Тонева, директор на ОУ „Йордан Йовков“ с. Красен, в което писателят е преподавал и на което е бил директор, гостите наблюдаваха откъси от екранизация по емблематични Йовкови разкази като „Шибил“, „Индже“, „Последна радост“ – дело на възпитаници на училището. Йовковите места на памет в Добрич и Тервел оживяха в съвсем нов кратък филм с автор Никола Ненов.
.
.
Настоящият възпитаник на СУ „Йордан Йовков“ – Тервел на живо благодари на екипа на Дом-паметник „Йордан Йовков“ за помощта в осъществяването на идеята за видеото и представи Пламена Петрова, Александра Чанева и Еля Хамитова (ученички в същото училище), в чиито емоционални изпълнения звучат стихове на Дамян Дамянов, Недялко Йорданов и Ивелина Радионова, посветени на певеца на Добруджа.
.
Специалното участие на талантливите младежи от музикалната школа към НЧ „Палитра – 2022“ гр. Добрич с директор Анелия Иванова създаде неповторима атмосфера за призьорите и участниците в Националния ученически конкурс за есе и разказ, чиито награди бяха връчени от г-жа Надежда Илиева-Янкова, главен уредник в Исторически музей – Котел, както и от членове на двете журита, в двете възрастови групи. Прозвучаха и някои от отличените есета и разкази.
.
Материала подготви д-р Веселина Белева
Снимки: Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич, Марияна Таланова и Еврочикаго
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* От Еврочикаго благодарим още веднъж и на всички дарители за издаването на книгата (списък с дарителите вж. тук), които са наши автори, приятели и съмишленици.
.
- Чествания на Йовков в Добрич. Представяне на „Песента на колелетата в XXI век“
.
В рамките на честванията на 145 години от рождението на големия български писател Йовков Йовков в Добрич, организирани от Регионален исторически музей – Добрич на 21, 22 и 25 ноември, ще бъде представен и сборникът „Песента на колетата в XXI век“, съдържащ творби от Националния ученически конкурс „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта („Песента на колелетата)“ – 2025.
.
.
На 21 ноември, от 12:30 часа местно време, в Дом-паметник „Йордан Йовков“ (ул. „Ген. Гурко“ 4) в Добрич ще има маратон на четенето.
На 22 ноември, от 11:30 и 15:30 часа местно време, ще бъдат поднесени цветя пред паметника на писателя и ще бъдат представена книгата „Стихотворения“ на Йордан Йовков.
На 25 ноември, от 15:00 часа местно време, в Дом-паметник „Йордан Йовков“, ще бъдат връчени наградите във втора възрастова група на Националния ученически конкурс по тема от творчеството на Йовков и ще бъде представен сборникът „Песента на колелетата в XXI век“.
Припомняме, че този сборник бе издаден с активното участие на нашия редакционен екип, по идея на д-р Виктор Хинов от Индианаполис, САЩ, и със спомоществователството на български емигранти от САЩ, Германия, Великобритания и на сънародници в родината.
.
.
Сборникът вече бе представен на 9 ноември в Жеравна, по време на събитие в чест на Йовков, организирано от Исторически музей – Котел, където бяха наградени и участниците в Националния ученически конкурс от първа възрастова група (вж. тук).
.
- Юбилей на Лигата на българските писатели в САЩ и по света с нов алманах и награди
.
Празник на словото в Чикаго: Лигата на българските писатели в САЩ и по света отбеляза 15 години с нов сборник „Любослов“ и конкурсни награди
.
.
На 15 ноември в Чикаго се състоя значимо културно събитие, организирано от Лигата на българските писатели в САЩ и по света (Bulgarian Writers League in the USA and Abroad).
Тази година Лигата отбелязва 15 години от своето създаване. Тя е приемник на Съюза на българските писатели в САЩ и по света – първото официално регистрирано сдружение на български творци извън родината, основано именно в Чикаго през 2010 година.
.
.
По време на тържествената церемония бяха връчени наградите от третото издание на Международния конкурс за поезия и проза „Език свещен“, посветен на юбилея на Лигата. Сред отличените бяха и български автори – гости от Филаделфия и Вашингтон. Двете големи награди получиха Калина Томова и Васил Славов.
.
.
Наградите си получиха лично и българските творци от Чикаго Василен Васевски, раздел проза; Силвия Ранкова, раздел проза; Елена Субашов, раздел поезия; както и Бойко Антонов от Washington DC, които присъстваха на церемонията. Светлин Симеонов от България и Александрина Валенти от Италия, които са с първа награда съответно за поезия и проза, както и получилата специална награда за проза Ирина Василева от Франция, се включиха с видео клипове или специални обръщения към присъстващите.
.
.
Събитието включваше и представяне на новия брой на алманах „Любослов“ – годишното издание на ЛБПСС. Присъстващите имаха възможност да се срещнат лично с писатели и членове на Лигата, както и да се запознаят с най-новите им творби.
.
.
„Език, памет, наследство са трите крайъгълни камъка, които създават емоционалната архитектоника в нашия живот на хора, които живеят извън границите на родината. За нас родният език е обединител; той е сърцето на нашата обща колективна памет като българи, гласът на нашата идентичност“ – каза д-р Людмила Калоянова, вицепрезидент на Лигата.
.
.
„ЛБПСС ще продължи и занапред да държи високо факела на българското самосъзнание сред нашите общности в чужбина“ – допълни тя в речта си по време на събитието.
.
.
Представител на сайта Еврочикаго показа на присъстващите новият сборник „Песента на колелетата в XXI век“ с творби на български ученици, който неотдавна бе представен в Жеравна по случай 145 години от рождението на Йордан Йовков (линк).
Вечерта завърши с коктейл и непринудени разговори в приятелска атмосфера.
.
- Ентропия
.
За пръв път се срещнах с ентропията като студент по медицина, втора година, в курса по биофизика.
Дотогава не бях чувал тази сложна дума.
Тя звучеше като нещо, което няма място в човешката топлота – като термин от свят, където чувствата са излишни.
Но колкото повече слушах професора, толкова повече усещах, че тази дума описва нещо вътре в мен.
Когато каза: „Ентропията е мярка за безредието в една система“, аз се усмихнах горчиво – изведнъж разбрах защо все не успявам да събера чувствата си на едно място.
Защо обичам и мразя едновременно. Защо си тръгвам, когато трябва да остана, и защо оставам, когато отдавна е трябвало да си тръгна.
Вътре в мен имаха сблъсък всички сили на природата – топли и студени, градивни и рушащи.
Аз бях просто система в разпад, която се опитва да се престори на жив организъм.
После професорът нарисува на дъската кръг и каза, че във всяка затворена система, оставена сама на себе си, ентропията нараства, докато не достигне пълен безпорядък.
И тогава ме прониза нещо, което запомних за цял живот – че може би човекът сам се превръща в затворена система, когато спре да обича, когато спре да общува, когато започне да се страхува от промяна.
Тогава топлината му започва да изтича навън и остава само студената черупка на реда.
По-късно, когато вече стоях на дежурство в болницата, разбрах и колко вярна е тази формула.
Ентропията не беше само в уравненията – тя влизаше с всяка линейка, с всяко „бип“ на монитора, с всяка тишина след последното издишване.
В спешното отделение всичко се разпада по-бързо, отколкото човек може да подреди.
Енергията на живота се превръща в топлина, а топлината изстива. След всяка смърт температурата в стаята сякаш пада с градус.
Понякога гледах мониторите и си мислех, че това не са апарати, а часовници на хаоса.
Когато линията трепти – има ред, борба, динамика. Когато се изправи – настъпва съвършеното равновесие.
И тогава разбираш, че ентропията е не само в материята, а и в смисъла – че и мислите имат температура, и мечтите изстиват, когато не ги захранваш с вяра.
Най-трудното беше не да видя смъртта, а да приема реда й. Да осъзная, че нещо се губи, но не изчезва – просто се разпределя по равен начин в света.
Може би и любовта е такава – когато си тръгне от едно сърце, не умира, а се разсейва в пространството, като топлина след изгаряне.
Ала най-добре осъзнах ентропията, когато си тръгна тя.
Не професорът по биофизика, а жената, с която делях въздух, мисли и тишина.
След нея в стаята остана само равновесие.Онзи перфектен баланс между присъствие и отсъствие, в който нищо вече не се променя.
И тогава разбрах – пълната тишина е просто другото име на ентропията.
Седях вечер на масата, пред чашата с вино, и усещах как въздухът около мен се охлажда.
Не защото беше зима, а защото нямаше повече движение.
Любовта е динамика, движение на енергия между две тела.
Когато едното изчезне – второто просто се охлажда, докато не стане част от околната температура.
С времето престанах да си спомням гласа й, но все още помня топлината на ръцете й.
Това е, което вселената не успява да обясни – как материята може да изстине, но споменът да остане топъл и дори да пари.
Може би именно там, в онзи неразрушим спомен, живее най-малкият бунт срещу ентропията.
Може би паметта е последното място, където редът все още диша.
Водата търси да се изпари, желязото – да ръждяса, въздухът – да се смеси, а човешкото лице – да се превърне в прах.
В ябълката вече живее гнилото семе, в стената – пукнатината, която я чака, в звездата – студеният мрак, който ще я погълне.
Дори мисълта, веднъж изречена, започва да се руши – думите се изтъркват, значенията избледняват, а обещанията се разпадат на съмнения.
Цветът клюмва, още щом разцъфти.
Смехът започва да умира още с първия си звук.
Слънцето, което ни топли, всеки ден губи частица от себе си, за да поддържа илюзията, че животът има посока.
И човекът… – във всяка клетка, във всяка мисъл, във всяко „утре“ се крие стремежът към разпадане, желанието да се върнеш в хаоса, от който си произлязъл.
С времето започнах да гледам на смъртта по същия начин.
Няма край. Има преход.
Нищо не се губи, всичко просто сменя състоянието си.
Тялото изстива, но топлината му остава във въздуха, в стените, в дрехите, в нечий спомен.
И мислите, които някога сме изрекли, не изчезват – само се разсейват като звук, който бавно умира в пространството.
Може би затова никога не съм се страхувал от края.
Страхувам се единствено от застиналото, от онази пълна неподвижност, която вече нищо не променя.
Истинската смърт е не, когато спреш да дишаш, а когато всичко в теб е подредено. Редът убива. Хаосът е животът.
И ако има нещо, което все още ме спасява, това е малката искра на безредието в мен – желанието да не съм съвършен, да не съм приключен, да не съм равновесен.
Докато още има движение, има и живот.И докато има живот – ентропията никога няма да победи напълно.
Всичко се стреми да се разпадне, но в това няма трагедия.
Трагедията е само, ако не успееш да видиш красотата на разпадането.
Да разбереш, че и смъртта е форма на продължение, че разпадът е начинът на света да се подмлади.
Когато атомите се разпръснат, те тръгват да градят нещо ново.
Когато една любов изгори, пепелта й дава топлина на друга.
Дори спомените, които избледняват, оставят след себе си форма – като сенки по стената на времето.
И може би точно в това е смисълът – да не се бориш срещу ентропията, а да я приемеш като дъха на Вселената.
Да позволиш на нещата да се рушат, за да се родят отново.
Да вярваш, че докато има промяна, има и живот.
И че дори хаосът – този велик безпорядък – е просто другото лице на любовта.
Сега вече знам – не редът спасява света, а движението.
Не подреденото, не завършеното, не перфектното.
Спасява го онова малко трептене, което отказва да се укроти.
Онова съпротивление срещу покоя, което наричаме живот.
Може би Бог не е създал ред, а просто е запалил първия хаос.
А ние, с нашите тела и страхове, сме искри от този първичен пожар, които още горят в тъмното, за да докажат, че ентропията никога няма да победи напълно.
Защото всяка мисъл, всяка любов, всяко раждане е малък бунт срещу окончателното равновесие.И може би в това е цялата тайна – че смисълът не е да оцелееш, а да гориш, докато има какво да се разпада.
И тогава разбрах тайната.
Не на смъртта, а на живота.
Животът не се е родил, за да бъде съвършен, а за да се съпротивлява.
Той е най-великото недоразумение във Вселената – малка, упорита искра, която отказва да се подчини на реда на разпада.
Сега вече знам защо съществуваме.
Не за да трупаме смисъл, не за да откриваме истини, не за да владеем материята.
А просто за да бъдем онова минимално трептене, с което Вселената се опитва да забави собственото си умиране.
Ние сме дъхът, с който тя се бори със себе си.
Животът е съпротивление на хаоса.
И може би затова дишаме – за да помагаме на Вселената да не се предаде пред ентропията.
.
.
- В Жеравна 145 години след рождението на Йовков. Събитие и книги в негова памет
.
На 9 ноември 2025 г. – точно в деня, когато се навършиха 145 години от рождението на големия български писател Йордан Йовков, в родния му дом в Жеравна, който е къща-музей, се състоя тържествено събитие в негова памет, организирано от Исторически музей – Котел и Регионален исторически музей – Добрич.
.
.
На събитието бяха наградени отличените участници от първа възрастова група (5. – 8. клас) в конкурса „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта“ („Песента на колелетата“, Йордан Йовков), организиран от двата споменати музея.
.
.
След това бе представен сборникът „Песента на колелетата в XXI век“, издаден по идея на д-р Виктор Хинов от Индианаполис, САЩ, със съдействието на редакционния екип на EuroChicago.com и финансиран с дарения на читателите му – български емигранти от САЩ (Чикаго, Индианаполис, Сиатъл), Германия и Великобритания, и на сънародиници в родината.
.
.
Книгата, събрала есета и разкази на участници в конкурса по тема от творчеството на Йовков, е без корична цена, разпространява се безплатно и Евврочикаго и организаторите на конкурса са поели ангажимента тя да стигне до всички деца и юноши, изпратили свои творби за участие.
.
.
Водещ на тържественото събитие в Къща-музей „Йордан Йовков“ в Жеравна бе Надежда Тодорова-Янкова, уредник в Исторически музей – Котел. Тя бе и една от тези, които представиха книгата „Песента на колелетата в XXI век“ пред събралите се деца, родители, учители и гости.
.
.
Заедно с д-р Веселина Белена и д-р Кремена Митева от Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич, както и Борис Спасов, председател на УС на Добруджански научен институт – Добрич.
.
.
Сред официалните гости на събитието бяха зам.-председателят на Общински съвет – Котел Владимир Мартинов, авторката на корицата на сборника „Песента на колелетата през XXI век“ Марияна Таланова, Димчо Джиговски, от чието издателство излезе книгата, представители на административното ръководство на СУ „Йордан Йовков“ – Сливен и др.
.
Отличията на наградените участници в първа възрастова група на конкурса бяха връчени от д-р Веселина Белева, уредник в Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич, и Димчо Джиговски.
.
.
На събитието бе представена и книгата „Стихотворения“ от Йордан Йовков, първо издание, 2024 г., финансирана от Добруджанския научен институт (съставител, предговор и послеслов – д-р Кремена Митева).
.
.
Тържественото честване на 145 години от рождението на Йордан Йовков завърши с представянето на късометражния филм „През чумавото“, заснет през 2023 г. в с. Жеравна, като дипломен проект на студенти от Нов български университет.
.
.
Още информация за събитието и списък с наградените участници в конкурса от първа възрастова група може да се види ТУК.
.
.
Снимки: Марияна Таланова и ФБ страница „Музеи Жеравна“
.
- Награждаване на призьори в конкурс и представяне на „Песента на колелетата в XXI век“
.
На 9 ноември 2025 г. (неделя), от 13 часа местно време, в Къща-музей „Йордан Йовков“ в Жеравна ще се състои награждаване на отличените участници от първа възрастова група в Националния ученически конкурс за есе и разказ „С много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта („Песента на колелетата“) – 2025, организиран от Регионален исторически музей – Добрич (Дом-паметник „Йордан Йовков“ – Добрич) и Исторически музей – Котел (Къща-музей „Йордан Йовков“ – Жеравна).
По време на същото събитие ще бъде представен и сборникът „Песента на колелетата в XXI век“ с творби от този национален ученически конкурс, който сборник бе издаден по идея на д-р Виктор Хинов от Индианаполис, САЩ, с участието на редакционния екип на EuroChicago и платен с дарения на български емигранти от САЩ, Германия, Великобритания и сънародници в родината.
.
.
По-късно на събитието ще бъде представена и още една книга – първо издание на „Стихотворения“ от Йордан Йовков.
Цялото събитие в Жеравна е свързано и с годишнината от рождението на големия български писател, който е роден точно на 9 ноември преди 145 години.
.
- Българско литературно събитие в Италия
.
В Брунате и Милано се състоя ТРЕТИЯТ САЛОН НА СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ
.
.
Да тръгнеш по последните стъпки на българския поет Пенчо Славейков, до последните му мигове живот, да отдадеш почит и уважение към личността и творчеството му, е повече от вълнуващо. Нашият поет е станал част от историята на Брунате.
.
.
Тук местните жители ще те обслужат на български език, ще ти предложат сувенири с лика на Славейков, ще те упътят на български към хотел „Беллависта“, където той прекарва последните си дни под всеотдайните грижи на своята муза и спътница Мара Белчева.
.
.
Няма друго по-подходящо място за провеждане на литературни срещи в навечерието на Деня на народните будители. Брунате е едно от най-българските места в Италия и тук Италия доказва за пореден път, че е пазител на културата.
.
.
Отличната организация на Третия литературен салон отново дължим на д-р Мая Падешка, лектор по български език в университета „Ориентале“ в Неапол, ръководител и преподавател към българското неделно училище „Асен и Илия Пейкови“, член на УС на Асоциацията на българските училища в чужбина.
Мая Падешка не престава да следва с ентусиазъм мисията си да разпространява българската културата и езика ни в Италия. Като истински будител тя счита тази си дейност за вдъхновяваща и мисионерска.
.
.
Мая определя писателите за деца и юноши за безспорни народни будители, защото събуждат у най-младите любов към словото, родината и човешките добродетели — точно както са правили книжовниците и просветителите от Възраждането.
.
.
Този път гости на Салона и модератори на творчески ателиета бяха известните на деца и юноши български писатели – Здравка Евтимова, Цвета Брестничка, Иван Раденков, Милен Хальов, Слави Стоев, Зарина Василева.
.
.
Всички те вдъхновяват у децата ни любовта към знанието, четенето и творческото писане.
.
Здравка Евтимова,чийто творби са преведени и публикувани в 27 страни по света, вдъхва увереност у всеки млад човек, че в него живее един успешен писател.
От нея може да се научат подходите за творческо писане и за майсторлъка на вдъхновяващия разказвач – подход на сянката, на подводния камък, на кръговата композиция, подход на „червената херинга“ и др.„Със своите произведения младите писатели трябва да сложат България на световната литературна карта“ – така Здравка Евтимова определя мисията си на вдъхновител на творческото писане у децата и юношите.
.
.
Като писател Зарина Василева вярва, че творчеството е най-силният инструмент за социална промяна и личностно израстване.
Иван Раденков вдъхновява децата за творчество и свобода на мисълта с музика, фантазии и игри.
.
Слави Стоев, писател и психолог, подкрепя децата в процеса на развитие на емоционалната им интелигентност.
Цвета Брестничка, позната ни с поредицата „Вълшебната гора“, пълни салоните на Столичния куклен театър с книгата си „Небивалици с буквите от А до Я“.
Милен Хальов е най-четеният автор на Столичната библиотека, най-любимият писател, излъчен на конкурски от детско жури.
.
.
Детските писатели често са първите, които отварят пред най-малкиге вратите към света на книгите. Чрез техните приказки и истории се събужда въображението, любопитството и желанието за учене — качества, които са в основата на духовното пробуждане.
Те възпитават морални и човешки ценности.
През героите и сюжетите си те учат на доброта, честност, смелост, приятелство и любов към родината — все неща, които изграждат личността и гражданското съзнание.
Те съхраняват и предават националната култура и език.
.
.
Много бългаски писатели са не просто писатели, а просветители и будители на младите поколения, защото чрез творчеството си пазят духа на българщината.
Будят мечти и самоувереност.Чрез приказките и стиховете децата започват да вярват в доброто, в силата на човека и в собствените си възможности — това е истинско „будителство“ на душата.
.
.
Текст и снимки:
Боянка Иванова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел. ред.: Още за Третия салон на българската литература за деца и юноши – вж. тук.
.
