Home » Авторски страници, литература

Огън на вятъра

2016.01.22 Няма коментари
Spread the love

Разказ от Дочка Василева

.

Илюстрация: culture-mfa.bg

Илюстрация: Сulture-mfa.bg

– Шишее – Коцето реве гръмко под прозореца и по традиция не признава задължителното пазене на тишина в ранния следобеден час. Няма как – ще трябва да пропусна следобедната си дрямка, за да го изслушам.

– Знайш′ ли, Шише, имам страхотна бизнес идея. Този път ще станем богаташи. – Като чух тази реплика, къдриците по главата ми започнаха да се изправят. Знам ги аз неговите идеи. Всички досега завършваха с тотален банкрут, увеличаване на невъзвращаемите средства и разни щети от материално и нематериално естество.

Винаги се започваше със: „Знайш′ ли, Шише” и завършваше с: „ Казах ли ти, че така ще стане”.

С Коцето се знаем още от детската ясла. Той е кръстен Константин, но повече си харесва Коце, че било по-хайдушко… Аз пък съм Шишман на дядо си по майчина линия, но всички ми викат Шишо и това създава погрешна представа за килограмите ми, а те имат-нямат шестдесет и няколко грама отгоре.

Коцето пък е як българин с ръст към двеста сантиметра и тегло към стоте килограма (талията не съм му я мерил). Нашето приятелство стартира на база взаимната изгода и продължава и до днес. В училищните години той ме защитаваше от школските и махленски побойници, аз пък му отстъпвах десерта си и му пишех домашните.

След техникума започнахме работа в Радиозавода, но като дойде демокрацията, затвориха завода и се вляхме в потока на безработните.

Коце обаче не спря да прави планове. Опитахме да отглеждаме дини в градината на баба му. Изобщо не поникнаха. Пробвахме да продаваме варена царевица по плажовете на Бургас – отнесохме солена глоба за липса на легитимност.

Поръчката за надомна работа се оказа блъф… В Сицилия ходихме да берем ягоди – българският посредник ни върза тенекия и не ни плати заработката…

– Шише, да знайш′, този път няма грешка – още с влизането в стаята ми Коцето размахва ръце като перки на вятърна мелница и усещам, че дори да не се впечатля, настинката ми е в кърпа вързана.

– Всичко съм обмислил, братче. Сега започва активният сезон по морето. На Миро брат му открива хотел край Приморско и търсят кадри, които да привличат туристи.

– Ако им трябват бостански плашила, ние сме първи избор – вметвам с полузаинтригуван тон. Коцето скача от дивана и отново заръкомахва с жар:

– Всичко съм изчислил, бе братче. Изслушай ме първо и тогаз′ се изказвай. Трябват им хора в развлекателния бранш. И ние сме техните хора. Ще изпълняваме нестинарски номер. Аз вече подготвих офертата и договора, и след петнайсет дни трябва да сме там. За шест месеца ще се напълним с пари. По шестстотин лева на вечер, за месец осемнадесет бона, а пък за шест месеца – ехее… После ще ги харчим на Карибите – размечта се Коцето.

– Ти да не си грипясал? Какви ги приказваш? Виждал ли си огън отблизо, че и на нестинар ще се правиш… – Опитвам се да го вразумя по традиция, макар да си знам, че накрая ще стане на неговата. Има талант за политик това момче, определено има.

– Чакай бе, Шише, успокой топката, за всичко съм помислил. Вярно, че има нестинари в шоу бизнеса, но всички по-отракани са по чужбина, вярващите няма да тръгнат да печелят от това – и ето ти я пазарната ниша за нас тримата.

– Тримата? – тук ме хваща неподготвен и се изправям срещу него. – Какво означава това? Кого още искаш да завлечеш на дъното?

– Ами, Ленчето, разбира се… – ухилва се Коце и примлясва.

Ленчето също ни е дружка от училищните години. Тя е разумът в групата и единственият човек в целия свят, на когото не мога да се разсърдя. И е умна – две висши завърши и продължава с магистратура. Тя е тази, която винаги ни сдобрява с Коцето, когато се скараме за „цял живот”. Уж ми се води гадже, но когато излизаме тримата с нея и Коце, ако някой я закача, Коце запретва ръкави и тихо изръмжава: „Това е моето момиче, ако го искаш, ела отвън да се разберем”. Естествено нахалникът се изпарява, Елена се подхилква доволна, Коцето се пъчи гордо, а аз се чувствам смачкан. „Не се коси, брат – утешава ме той – на заведение и за пред ′ората Ленчето е моя, пък у вас и у тях си е ваша работа”.

Ленчето се превива от смях и изобщо не протестира, сякаш й се нрави да е едновременно на двама ни.

– Та чуй ме най-накрая – пак размахва ръце Коце – аз ще отговарям за терена, техниката и организацията. Ленчето ще танцува по въглените, а ти ще свириш на кавал…

– Побърка ли се? Та аз не различавам кавал от дудук, ти искаш да просвиря за петнайсет дни. Пък и то нестинарите май на тъпан се озвучават… А Елена даже не си я питал – направо я мяташ на скарата?

– А, ще дойде тя, ще дойде, няма да ми откаже, ще видиш…

Пък дяволът никога не е толкова черен, колкото изглежда. Твоят кавал е специален – с микрофон, батерии и записи на Теодосий Спасов и други мелодии за два часа време. Имаш само едно копче – “оn-оf” да натискаш и да научиш чупките в пръстите и в кръста, за да не изглеждаш като дървеняк. И да внимаваш да не го потрошиш, че луди пари съм дал за него…

От утре репетираме на плочника в двора на бабината къща. Ще ви чакам в три след обяд точно! – Коцето излиза така, както дойде, шумен като гръмотевичен облак. И стените на апартамента дълго вибрират след стъпките му…

Ако за нещо съм завиждал на Коце през всичките тия години, то е за къщата на баба му. Едноетажна, с плочник и градинка отпред, голяма градина зад къщата с лехи от зеленчуци, различни дървета край оградата, по които някога се катерехме като маймуни.

В сравнение с нашата кооперация с очуканата мазилка, скърцащия асансьор и малогабаритната остъклена тераса, къщата на баба му беше раят за мене.

И ето ни тримата – както едно време- клатим нозе на пейката пред обширния плочник, ограден със саксии с цъфнали мушкатá и сакъзчета…

– И сега какво? – Елена присвива устни по нейния си очарователен начин и тръска конската опашка на главата си. – Единият ще пали огъня, другият ще свири на дудук, а мене на кладата като средновековна вещица. Защо ли се повлякох по тъпите ви идеи? Да знаете, утре като си взема последния изпит от магистърската, се качвам на самолета и при мама в Барселона.

– Чувай, Ленче, батко ти Коце за всичко е помислил. Ето виж – Коцето измъква отнякъде тубичка с жълт цвят и червена капачка. – Това е защитен гел на база поливинилхлорид и смола, безцветен е, като се намажеш, ти прави невидими ботушки на босите крачета, чакаш десет минути да изсъхне и после можеш да ходиш по горещите въглени, без да изгориш нежните си стъпала… Като свършиш, накисваш крачетата в разтвор от оцет и го сваляш като лак за нокти. Фасулска работа.

И още, виж това: слагаш на дланите тези намагнитени ластици и иконата сама ще залепне за ръцете ти. Остава само да танцуваш. За всичко съм помислил, батка – ухилва се широко Коце, сякаш току-що е номиниран за Нобелова награда. Такава си е неговата усмивка – не подигравателна, не наивна, а някак си горда, щедра и гарантираща. Абе, готов политик, откъдето и да го погледнеш.

– И да се разберем отсега: шоуто си е шоу. Публиката е разнородна. Деца, жени, мъже, старци… Всеки търси своята си гледка в едно представление…

Децата се впечатляват от огъня под нозете, жените от иконата в ръцете ти, а мъжете искат да видят малко повече плът. Затова и роклята трябва да е с дълбоки цепки отстрани, та да показва дискретно части от тялото по време на танца. И музиката трябва да има различни мелодии, от класика до чалга, за да се угоди на всеки вкус. Записът е с различни мелодии и е напаснат от специалисти…

– Ти си идиот! – Елена се накани да тръгне към пътната врата, но Коце я хвана за раменете и зашептя – Само някакви си шест месеца – по два часа на вечер. Самостоятелна стая в луксозен хотел, храна, плаж. И накрая – гушваш трийсет бондака. Тогава можеш да ме мразиш, колкото си искаш, но ще си платиш таксите, че и ще ти остане. Нали искаше да си самостоятелна.

Елена въздъхна, седна на дървената пейка и започна да се маже с гела…

Коцето изтича в пристройката и се върна с две кофи с димящи въглени, които разпростря в кръг в средата на плочника. Започна да подравнява нивото им с грапа като си подсвиркваше…

Аз включих копчето на кавала и Теодосий Спасов зазвуча…

– Що правите тука, бе Коце? – откъм градината се показа баба Неда с мотичка в ръка. Дребничка, с тъмносив сукман, поизбеляла престилка на кръста и синя кърпа на бели цветчета на главата.

– Ще възобновяваме старите обичаи, бабо. Нестинари ще ставаме, пари по морето ще печелим… Ти само гледай и не се пречкай, че да не ти се подпали сукмана – седай там на столчето и ще ръкопляскаш – изкомандва Коцето. – Ленче, готова ли си? Маестро, музика!

Теодосий Спасов вече отстъпваше реда си на Софи Маринова…

Баба Неда се прекръсти и почти като на себе си прошепна: „ Как тъй за пари? Как тъй без вяра? Светока че разгневите. Не се прави така, чедо, не се прави така…” – подръпна краищата на забрадката, приведе се и влезе в къщата…

– Олеле, мамо! Какво е това чудо – изведнъж изкрещя Ленчето и с ужас посочи към краката си. – Олеле, майко, умирам!

Хвърлих кавала на пейката и скочих към Елена. Краката й се бяха подули над нивото на мазилото, огненочервени, а над повърхността на кожата се издигаха мехури…

– Пфу, алергия. Аз този гел чак от Щатите съм го поръчал… 160 долара и 25 цента. Тц-тц-тц… – Коцето изпсува, хукна към къщата и домъкна леген с вода и бутилка оцет. Аз от своя страна заровичках в домашната аптечка на бабата за алергозан или нещо подобно… Елена хлипаше, Коцето псуваше… Кавалът продължаваше да свири на пейката, въглените тлеееха и пускаха струйки дим.

– Боже! Ти си луда! – кресна изведнъж Коцето, като се взря някъде зад гърба ми и замръзна с отворена уста… Даже Ленчето спря да хлипа и с изумление се втренчи в същата посока… Обърнах се и застинах от изненада.

Баба Неда притичваше с боси крака по въглените, държеше иконата в ръце, навеждаше се, изправяше се, учестяваше, забавяше, а нозете й сякаш не докосваха земята. Завиваше рязко, повдигаше ръце нагоре и настрани, полите на сукмана й потрепваха, ръкавите се люлееха… На лицето й бе застинала блага усмивка, очите грееха… Приличаше на младо момиче… Кавалът се изтърколи от пейката на плочника и млъкна.

.

———————————————————————————————————————–

* Още от същата авторка вж. тук, тук, тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.