Home » Archive

Articles in the литература Category

Авторски страници, литература »

[14 ян. 2020 | No Comment | ]

Намериха го на следващата сутрин зад кофите с боклук – вкоченен, свит, покрит с току-що навалял пухкав сняг. Отиваха на просия на Централна гара. Някой каза, че го е виждал и друг път да обикаля около гарата, но не беше сигурен. Друг каза, че живеел в някакво наводнено мазе. Трети го прекъсна – каза, че спял в изоставена барака зад гарата и се завърза кратък спор къде бе живял покритият със ситен снежец бездомник. Защо е лежал зад кофите, след като е имал покрив над главата? – зачудиха се останалите. Един от тях промърмори, че замръзналият е учител, защото го е учил някога да чете и пише, и разтри посинелия си нос. После замълча. И той не беше сигурен като другите.

Авторски страници, литература »

[12 ян. 2020 | No Comment | ]

Но вече знам, че трябва да съм луд
на същите площади да погина.
България – щастлив, безмислен бунт.
Или една отчаяна чужбина.

Авторски страници, литература »

[10 ян. 2020 | No Comment | ]

Представи ми се – Иван еди-кой си от Велинград. Използваше стари народни думи, говореше с акцент. Разпитах го, за да попълня листа. Беше на шейсет и пет години, каза, че е работил четиридесет и две години в Америка, пенсионирал се и се върнал да изкара старините си в България. Поставих диагнозата – ревматоиден артрит и започнах да го лекувам.
Съдбата му ме заинтересува и често присядах на болничната кушетка, и разговаряхме на различни теми – житейски, социални, политика. Каза, че е избягал от България след Девети септември. Прекарал шест месеца в емигрантски лагер в Австрия, после шест месеца във Франция. Българи емигранти му казали, че ако иска да живее добре, трябва да остане в Европа, ако иска да забогатее – да замине за Америка.

Авторски страници, българи зад граница, литература »

[6 ян. 2020 | No Comment | ]

Една внушителна група бабугери, юнаци със страховити маски, препасани с тежки чанове и звънци, направиха кръг около голямо маслинено дърво, на разстояние два-три метра от дънера. Хванаха се за ръце и в такт раздрусаха звънците. Страшен грохот заглуши всичко. Птиците на рояци отлетяха. Народът утихна. И тогава, бавно и величествено, голямите клони на дървото се раздвижиха към всичките посоки на Вселената. Никой вятър не може да направи това. Листата танцуваха и някак странно се въртяха като дервиши. Миг, изпълнен с езическа магия. Другите дървета близо до маслината стояха неподвижни, сякаш издялани от камък. Силата от вибрациите на бабугерските звънци раздвижи застоялата енергия, прогони стаилите се джинове и вдъхна нов живот. Хората не обръщаха повече внимание на ръмжащите мечки. Всички бяха впили поглед в танцуващото маслинено дърво, от чийто клони се вият венците за победителите и героите, а те от памтивека са призвани да гонят злото вдън гори тилилейски, където му е мястото.

Авторски страници, литература »

[6 ян. 2020 | No Comment | ]

Затова и „Кръчмето“, написан сладкодумно и убедително, разкрива пред читателя една химера – красива и желана, но само химера. Вдъхва ни надежда, че нещо все пак може да се промени, но реалностите у нас са други. В запустението се заселват други, бързо множащи се етноси. И родовата памет постепенно изтлява, превръща се в нещо, което вече не може да се възстанови. Трайно завръщащите се по родните места са единици, всекидневно заминаващите – десетки. Все по-малко са родените в страната, все повече – децата в чужбина. Тук се закриват училища, в диаспората те ставата все повече. Бягането от същинските, нетърпящи отлагане проблеми от многопосочната криза не е изход, а лозунгите „България е била и ще пребъде!“ плашат с късогледството си пред омагьосания кръг, в който живее днешният ни сънародник в страната. Докога? Та ножът отдавна е опрял до кокала…

Авторски страници, литература »

[4 ян. 2020 | No Comment | ]

Тихи стъпки днес вървят
под лунната пътека,
но дали ще спрат,
пред моята врата?
Ще почукаш ли,
заедно с някой от сезоните…

Авторски страници, литература »

[30 дек. 2019 | No Comment | ]

Цяло лято тъкахме нашата черга. Педя по педя. Не бързахме. Пък и това лято имаше толкова много игри, бягства до къпалнята с басейна в Боаза, пакости, бели и най-откровени магарии, които си бяха за як бой. Направо Патиланско царство, драги ми Смехурко! А станът с чергата ни чакаше под сайванта. Мен и баба. Говорехме си и наричахме шарките. Тя неусетно ме учеше, а аз я обичах и ред по ред съм я кътала в сърцето си. Така изтъкахме нашата песен. И днес като погледна чергата – вече добре увита е скътана в шкафа (твърде голяма е за софийския апартамент, а е грехота да я режа) – всичко си спомням – дума по дума и цвят по цвят. От черга се прави постелка и завивка, люлка и носило. Аз знам, че много труд трябва, за да се направи черга. И най-трудно е като се седне в стана. За да избираш и редиш шарки като думи, да туптят с ритъма на сърцето ти, да пеят и да плачат с душата ти.

Авторски страници, литература »

[23 дек. 2019 | No Comment | ]

Дядо Коледа, прощавай,
че молбите ми са много,
но във тебе още вярвам,
а да пиша вече мога…

Авторски страници, българи зад граница, литература »

[22 дек. 2019 | No Comment | ]

Глас да повдигна небото ще срутя, доста ми вече скиталство!
Ала го няма зовът ти барутен, нито хайдушкото царство.
Има я само главата ми – бомба – мисъл да палнеш – ще гръмне!
Ала самотна е таз хекатомба, ще ли след нея да съмне?
Само теб имам, лицето ти бело, името – белег от рана.
И по безсънното ботевско чело бръчка от гняв изорана!

Авторски страници, българи зад граница, литература »

[21 дек. 2019 | No Comment | ]

Довечера очаквам самата нея – бурята, която ще отнесе тленните останки на моя Акачи в небитието – завинаги далеч от мен. Опъвам палатката в най-закътаната част между два пясъчни гиганта. За да не ме отнесе бурята, преди да съм разпръснала прахта му. Тук ще чакам, докато ми се изчака чакането.
Макар че силният вятър вече се надига, все още виждам звездите. Кълнат се на очите ми, че са самата реалност. Тишината, която крещи: „Акачи, Акачи, Акачи“, вече е тук, дива като самотата, тайна като думите, които не изрекох пред него. И когато си затворя очите, знамq че съм приказка, над която заспива едно малко момиче. Осемгодишно. Вяра. И тогава в мен изплуват последните думи на Акачи:
– Занеси пепелта ми в Ерг Чеби – там, до пустинята Сахара. Разпръсни я в пясъчните бури на април.

Авторски страници, литература »

[19 дек. 2019 | No Comment | ]

Аз съм скитникът, който търси вяра, любов и надежда,
аз съм скитникът, който в нощите черни не спи
и в далечни посоки, и в спомени близки се вглежда,
и железния вкус на юзда сменя с дъх на липи.