2024-03-19

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • Прошки и печена пуйка

    .

    Неотдавна, в един малък провинциален град, по вечерно време, стоях пред вратата на мои приятели и натиснах звънеца. Не бях ги предупредила, че ще ги посетя. Исках да ги изненадам. Не се бяхме виждали година време, но знаех, че ще се зарадват. Носех със себе си току-що излязла от печат последната ми книга. От години те бяха мои читателски фенове. В чантата си имах и бутилка водка „Smirnoff“, която ритуално съпровождаше нашите разговори при редките ни срещи. Вратата се отвори и моята приятелка радостно извика „Уауу!“. Лъхна ме замайващ аромат на печено. Къщата беше пълна с гости, за мене повечето непознати, насядали около отрупана с деликатеси трапеза. В средата току-що беше сервирана печена пуйка. Настаних се сред гостите и се оказа, че съм попаднала на американския Ден на Благодарността. Домакините напълниха чашите с домашно червено вино и преминахме към ритуала. Всички смирено сведоха глави и се започна молитва на английски, кой колкото знае. После се хванахме за ръце в кръг около масата и мълчахме. Имах чувството, че ме посвещаваха в таен орден. Очаквах отнякъде да се появи Алена и да ми постави меч на главата. Стори ми се много дълго това мълчание, защото ароматът от пуйката засилваше глада ми. Най-после разчупиха пуйката и всеки получи своето парче.

    Оттук нататък се развързаха езиците и чашите не оставаха празни. Един от гостити по някое време извади кавал и засвири с „медни звуци“, както се казва в народното творчество. По едно време запяхме в хор „Мила Родино…“ , въпреки че беше редно да запеем американския химн, но никой не го знаеше. Имаше и танци в такт 7/8 и подвиквания от рода на „И-хуу, и-хуу“, близки до тези на индианците апачи. Към края на вечерта помня, че пеехме много прочувствено и разтегливо „Моя страна, моя България“. Благодарността витаеше около нас, а от пуйката бяха останали само кокали. Един от гостите, който седеше до мен, непрекъснато ми обясняваше, че това са така наречените наши „прошки“ по американски.

    Бързо се изниза времето от тази случайна среща и ето че днес е денят на нашите Прошки. Аз се чувствам малко като вероотстъпник, защото вече бях „посветена“ в презокеанските прошки и бях се облажила от жертвената пуйка. Вярно, че не изрекох сакралната молитва, защото не я знаех. Нещо отвътре ми е шугаво и не ми иде нито да прощавам, нито да моля прошка. Трябва ми време да се пречистя някак и да си дойда на място. Не може хем пуйка яла, хем халва въртяла. Най-добре е да хвана гората, а и Пирин се е белнал на върха. Щом се изкача на високо, докъдето ми стигнат силите, ще отправя взор към небето и ще помоля Господ да ПРОСТИ на цялото човечество за лудостта, която го е обзела. Честоюбието на слабите и смъртни същества, каквито са хората днес, е стигнало до безумие. Ще се помоля тихо, но от душа: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“

    .

    Елена Пеева-Никифоридис

    .

  • Йени чери III

    .

    Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов

    Част I и част II вж. тук и тук.

    .

    Във времената, когато мъжете още бяха мъже, достойнството бе не само на приказки, думите тежаха подобно камък, а за едната чест заслужаваше смъртта си да посрещнеш. В тези времена роди се и живя. Воин! Това бе той. Безброй години воюва за султана, Падишаха на света, забравил що е родна стряха. Бойно поле три континента му бяха. В Дамаск ли не бе, в Египет ли? Въртеше калъчката подобно побеснял. Бели, черни, беше без значение за него. Посичаше наред – днес неверници, а утре като зелки политаха главите на самите правоверни. Тези, които се осмеляваха пред султана прави да застанат, родът им до девето коляно на затриване бе обречен. За назидание! За да не посмее никой повече да повдигне глава срещу Владетеля на Земята, дето от самия Всевишен е пратен. Села пред огъня се прегъваха, облаци черни се издигаха от зарана, армии падаха покосени, кръв се лееше навред. Това бе светът му. Дорде сърцето му се не превърна в тежък камък. Залепнал бе вече мечът за дланта му. Решиш ли да го отделиш, сякаш с клей споен. Погледнеш ли в очите му… Ужас от тях извира. Така и оставаха враговете му – парализирани, подобно мишки пред вида на пълзяща към тях змия отровна. За едно премигване сабята му разсичаше въздуха със свистене и поразяваше подобно мълния. Толкоз! Колкото едно премигване.

    Дълго живя с този камък, вместо своето сърце, докато един ден той се не разтопи. Дали е било от горещите пустинни пясъци, дали от топлината на кръвта, попила по него, но в този момент усети жал. Дете пред него стоеше. Уж мъж, а бе момче голобрадо още. Трепна нещо в душата на боеца. Замръзна ръката, готова да убива. Сведе сабя, досущ до нозете. Дълго гледа момчето, треперещо от страх.

    – Докъде стигна този свят? И децата, вместо да бозкат, саби награбили, Аллахъм – изрече си тогаз. В този момент осъзна, че кланетата няма никога да спрат. Щяха да следват едно след друго, младенци в тях смърт що е щяха да усетят. Всеки, още не проходил, сабя в ръцете си обречен бе да носи.

    Тръгна бавно към младенеца. Загледа го право в очите. Хванал сабя в ръка, сякащ незнаещ какво да прави с нея, той продължаваше да стои като замръзнал пред свирепия воин. Беше сигурен, че всеки един момент е готово да побегне. Трябваше само да го духне, не повече. Толкова струваше едно дете, правещо се на мъж. Можеше да се изправи срещу стотина подобни на него и докато успее да изколи половината, останалите вече щяха да са преполовили баира. Тогава изведнъж светът пред очите му се завъртя. Пясъкът, извиращ отвсякъде, изчезна и той отново видя зелените поля на родното си място. Делиорманът се бе ширнал навред. Усети дори аромата на гората. Беше пролет и всичко бе толкова реално. Птици бяха накацали по стрехите. Реката, пресъхваща през лятото, все още бе пълноводна. Видя отново и Агница, окована от сердарите на санджак бея. Виковете й дори дочу, метната на коня на субашията.

    – Помогни ми! Помогни ми! – крещяха очите й.

    Усети вика отново и в своите гърди. Вик на болка, на безсилие, на детска немощ и момчешко отчаяние. Почувства отново ножа на отмъщението в ръката си. Болката от удара на субашията с дръжката на ятагана по слепоочието. И после… Нищото и тъмнината, празнотата в душата и болката в гърдите. Майка му и баща му, приседнали пред прага. Взираха се на юг, натам, накъдето го отведоха сердарите на девширме бея. Видя се за последно пред вратника на родната къща, петнайсетгодишен, и след това, когато хвана сабя за първи път в ръка. Затова я въртеше така яростно и без жал. Беше толкова уплашен и гневът не го напусна никога.

    Ръката на момчето, забелязало нерешителността му, потрепна. Беше виждал толкова много пъти това движение. Знаеше прекрасно какво значи. По очите пред себе си винаги четеше всяка следваща стъпка на противниците си. Затова и бе оцелял толкова дълго.

    – Недей… По-добре, недей, момче – изрече с плътния си глас. – Това не е твоята война.

    Момчето се засуети за миг, сякаш чудещо се какво решение да избере.

    – Не го прави, моля те – примоли се този път с болка и надежда в гласа.

    Дали от глупост, дали от детска наивност, момчето не се вслуша в съвета му. А може би и бе повярвало в себе си, че може да съсече исполина пред себе си, закоравял от толкова битки, оставили следи в самата му душа. Не тяло, а същинска канара. Удариш ли го, най-много песъчинка да се отрони. Те, младите, са така. Сила усещат в себе си. Мислят си, че планина могат да повдигнат. Докато самата планина не се стовари на плещите им.

    Момчето вдигна сабята си. Замахваше цяла вечност. Ръката му премина над главата в засилка и продължаваше да се движи още назад. После замря и като че ли безкрайно стоя така, след което бавно тръгна надолу, към него. Всичко сякаш беше замряло, толкова бавно се случваха нещата. Без да се замисли дори, за един незначителен миг, разтегли сабята си към момчето. Дори не знаеше как го прави. Беше роден воин. Не човек, а адово изчадие, сътворено да убива. Очите на момчето премигнаха за последно. Tака си и застинаха, отворени. Ръката му остана и тя, вдигната за удар. След това главата му се наклони на една страна, политна към земята и тупна безшумно на пясъка. Чак след това тялото му залитна назад и се строполи върху дюните, пръскайки фонтани кръв.

    – Казах ти, глупако. Казах ти… – промълви, приклекнал до тялото. – За какво ти бе да го правиш? Бях те оставил да живееш.

    За пръв път проля и сълзи. Водата от очите му се пропи безследно в горещите пясъци.

    Нещо се пречупи тогава в него. Изведнъж осъзна безполезността на войната. Воюваш за някого другиго. За да има повече той. Че на теб какво ти трябва? Агница да е до теб и толкоз. Воюваш за луди, желаещи да притежават целия свят.

    – Ще убивам… Ще убивам и докога? – заповтори. – Нови глупаци идват, повярвали в себе си, че могат света да победят. Такава ли е моята съдба? Да убивам младенци, живота още не познали. За да убивам ли съм роден? Убивам и пак убивам. Само разрушавам, без нищо да градя. Нищо не съм сътворил на този свят. Само смърт. И султанът… Ще имат ли край войните му? За какво му е целият свят? О, Аллахъм, за какво му е това?

    Там си и захвърли сабята. Заби я в пясъците. Качи се на коня и препусна на север, без дори да се обърне назад. Не издържа повече на повика на родния край. И на зова на любовта, на Агница, махаща й мълчаливо с бяла кърпа. На лика на бледата луна, полегнала над склона. Такава, каквато грееше само над неговото село. Никъде после не видя такава. Звездите, мъждукащи в родния мрак. Песента на птиците, сутрин над росата, спуснала се сякаш за дрямка в долината. На повеите на милия и свиден делиормански вятър. На снежните преспи, високи по човешки бой през зимата. Там, където и навярно още го чакаха майка му и баща му, приседнали пред портата. Там, където отново щеше да зърне Агница.

    Никога повече нямаше да вземе сабя в ръка. Никога! Бе убивал за девет живота напред.

    Зарече се.

    Имаше да се вършат толкова полезни неща на този свят. Навярно щеше да се научи и да гради. Да съгради дом, челяд – там, в родния Делиорман, на хиляди аршина от този адски пек. Да се научи да държи рало в ръка, вместо тази сабя.

    – Ако наруша клетвата си, душата ми е твоя, Шейтан – закле се.

    Конят, пръхтейки, се понесе в галоп. А такъв вятър духаше от север. Ароматът на родния дом бе попил в него. И на Агница… Как можеше да се устои на този повик в северния повей?

    (Следва.)

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Бел. ред.: Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.

    .

  • Пред изгрев

    .

    Стихове от Лилия Заякова

    .

    ПРЕД ИЗГРЕВ

    тича мъглата по релсите
    в обратен каданс
    не знаех
    че толкова бърза
    докато разпилява
    мекия пух
    на сънна забрава
    опиум в морската пролет
    странен валс
    не вярваш ли
    ей така се ляга пред влака
    в извивка в която
    гърдите ти дишат
    любовната влага
    на луда земя
    и смело сърце
    когато битието е скрито
    в нова трева
    и тогава точно този влак
    те спасява
    и те понася
    към безкрая
    само се съедини
    с чистотата
    в която
    се заражда копнежът
    и се протяга мечта
    а хоризонтът е скрит
    но очаква пръстен
    от слънчев рубин
    да пробие мъглата

    .

    .

    МОРСКА ПЕПЕЛ

    потъва кораб
    с капака на рояла
    бори вятъра
    и хлипа пианистката
    но свири баркарола
    а куче
    се обръща
    на малкото ти име
    тъгата не е безпричинна
    паметта уж светла
    избледнява в залез
    и аз се връщам бавно
    в пясъка
    на мястото
    където те оставих
    прости ми татко
    не е същото
    не е
    и мама
    същата не е
    защото всеки ден
    те поздравява
    ту с първия концерт
    ту със последната симфония
    при теб дотлитат
    пръски пепел
    върху крилете
    на бетовен
    кремирани са само думите
    морето
    във което си разтворен
    не може никой
    да изпепели

     

     

    ЦВЕТЪТ НА ЧАЯ

    Спорим какъв е цветът –
    между червено и радост.
    Аз настоявам, че е шафран.
    Ето, погледни през прозореца –
    Шафранова тази нощ беше луната.
    Шафранова преди залез пустинята.
    Шафранов дъжд – ръси
    коси рими във залива.
    С каква екзотична дума
    обличам надеждата.

    ***

    Този цвят е
    непостижимо небе,
    паднало слънце,
    канела в ноздрите
    и мед по клепачите.
    Колкото едри лешници
    е онова, което не казвам,
    а диша с гърдите ми
    все по-учестено,
    когато мисля
    за цветовете на радостта,
    и порязва устната ми
    изпръхнала тичинка,
    нито корал, ни кехлибар –
    само шафран.

    ***

    Ела, ще направя чай.
    И той ще попари дланта,
    от която ще пиеш…
    за да отворят уста
    минзухарите.

    ***

    Не се отчайвай.
    Днес – не.
    От утре.
    От утре ли?
    Всеки път ли ще съм
    по-добра,
    когато кажеш,
    че захарта вече
    не сладни?
    Захарта
    по моите пръсти
    не е захар ли?
    Лепне
    медът на мислите.
    Оттатък радостта.
    Тъмен, но ароматен…
    И му личи.
    Само помириши
    цвета на чая ми.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Д-р Лилия Заякова (по-късно Заякова-Инджова) e родена в София през 1953 г. Завършила е Първа немска гимназия (тогава „Карл Либкнехт“) и Медицинска академия – Стоматологичен факултет. Пише от ученичка, но професията, на която се е посветила, е заемала много от времето й. Членувала е в литературен клуб „Димитър Димов“, после и в Свищовския литературен клуб „Алеко Константинов“, докато е живеела и работела в Свищов. Първите й публикувани стихове са в „Родна реч“. Има много участия в алманаси и сборници, публикации в периодичния печат и под псевдонима „Ресенска“, а преди това и „Божинова“, в литературни издания и списания. Първата й книга е отлежавала в изд. „Народна младеж“ няколко години. Има издадени две поетични книги – „Събличане“ (2002, изд. „ТихИвЕл“, с псевдонима Лилия Ресенска) и „Крило опалено“ (2022, изд. „Карина М“). Третата й стихосбирка „Повиване на надеждата“ ще излезе скоро. В проект е и издаването на нейна книга с къси разкази и пиеса. 

    .

  • Следата на Йордан

    .

    Два текста от поредицата на Катрин Федина

    „Разговори с премълчаното“

     

    Следата на Йордан

    Огънят се извиваше като намек за женска душа. Дебелият дъб в него му даваше сила и сам целият се превръщаше в енергия, ту лумваше да догони пламъците, ту се снишаваше и ги сграбчваше, завихряше пепелища, а после мърмореше тихо и отронваше светещи въглени. И отдаваше. Топлина.

    – Затова огънят е едно от най-големите открития на човека! – изведнъж заяви високо с гърления си глас дядо Михаил.

    – Защо? – попита стреснат Йордан, като че ли едва сега забеляза, че дядо му е в стаята.

    – Защото вика душата. Заставаш пред него и чуваш.

    – Какво чуваш?

    – Че наистина я имаш, че имаш душа. И няма къде да идеш.

    Странна беше мъжката компания. Тежка. Мъжете никога не се събират ей така. Те имат или задача, или проблем за решаване, или такъв, който е обречен. В последния случай обикновено пият и празнуват. Движенията на дядо Михаил бяха бавни, не немощни, напротив, просто в тях нямаше нищо излишно, макар Йордан да не ги разбираше. Защо му бяха например тези сушени билки, когато си имаше червено вино?

    – Ти в какво вярваш, Йордане? – попита дядо Михаил със спокоен глас.

    – Кога пък си ме питал такива неща? – опита да се измъкне внукът му с насмешка. – В много неща вярвам и в още повече не вярвам, ама вече ми се струва, че нищо не знам.

    – Аха – отегчено подхвърли дядо Михаил и си намести елечето.

    Беше го изплела тя. Той грижовно редуваше плетивата й през зимата: Понеделник – кафявия шал, вторник – черните чорапи, сряда – елека, четвъртък – шапката на една кука, петък – покривката за маса, а през уикенда изваждаше една малка декоративна възглавница на дивана, в чиято плетка имаше много пропуснати бримки и грешки, но му беше любима. Той продължи да нарежда билките на едно парче от вестник, сякаш не се трогваше особено от покъртително измъчения вид на своя внук.

    – Ами ти в какво вярваш, дядо?

    – Аз не вярвам, Йордане. Аз знам.

    Йордан гледаше дядо си, сякаш за първи път го среща. Спомни си как бе играл с него и как беше слушал чудните му приказки за величие, но тогава му беше леко, безгрижно, уверено и устремено. Сега беше объркан от този обран образ, който сякаш вече не му даваше правото да е дете. Два силуета стояха насред стаята, сякаш чакаха превъплъщение.

    – Какво знаеш? – осмели се да попита най-после Йордан.

    – Каквото имах нужда да зная и каквото се осмелих. Щом ти не знаеш, обикновено е защото не искаш да знаеш.

    – Не е вярно! – обади се характерът на Йордан, който беше наследил тъкмо от стареца, настойчив и остър.

    Дядо Михаил се засмя ритмично и тихо, и на Йордан му се стори, че мустакът му щеше да падне.

    – Гласът ти реже, но само теб. Ти да не мислиш, че като съм остарял, съм откачил? Само колкото е нужно!

    На Йордан наистина започваше да му се струва, че тази ситуация е нереална – или беше твърде уморен, или старецът наистина беше мръднал през месеците, в които не можеше да го посети. Дядо му придоби едно необяснимо излъчване, сякаш даже стана по-висок, а лудостта му респектираше до там, че беше по-безопасно човек да се подчини и слуша, вместо да плямпа. Стопли се стаята, погледът на Йордан се премрежи и предаде. Наистина беше уморен от въпросите, които напоследък го измъчваха. Дъвчеше някакъв сух ошав, оставен на масата и беше в нелепо очакване, едновременно отпуснат и напрегнат. Като пред самата смърт.

    – За малко неща се сещам, които могат да ти докарат такъв вид на бездомник – усука отново сякаш фалшивия си мустак дядо Михаил.

    – Какво пък ми е на вида? И не съм бездомник! – засегна се Йордан, както винаги в работен, елегантен стил. Риза, пуловер, дънки, кожен колан, скъп часовник и обувки в тон с останалото.

    Цяла кавалерия от светещи устройства премигваха и иззвъняваха кратко, но редовно край него, като апарат за дишане, сякаш за да не забрави, че се беше постарал така да уплътни живота си, че игла да хвърлиш, да няма къде да падне, както се казва.

    – Дом? – погледна го дядо Михаил така, сякаш погледна нахакан хлапак. После нацепените му пръсти потупаха бавно, но сигурно плетения елек, сякаш показваха нещо важно, нещо скъпо. И в изражението на дядо си, Йордан разпозна нещо, което като дете бе пропуснал – как изглежда мъжката нежност. Някои къщи криеха и такива съкровища.

    – Е, кога я срещна? – седна срещу него дядо Михаил.

    Йордан подскочи едва забележимо. За миг да хукне към вратата му се стори опция, но в следващия срещна онзи луд блясък в очите на дядо си и падна в себе си обратно.

    – Дълга история – отвърна той кратко.

    – Дълга, значи.

    Йордан започваше да се изнервя от намеците на дядо си, но после един подхвръкнал блясък от камината грабна зениците му и го уцели някъде дълбоко. Загледа се. Наистина огънят зовеше и носеше като упойка, като магия. Приспиваше мислите му, отнемаше им желязното острие, което животът бе опрял в гърлото на всички ни, стопяваше доспехите на всяка стратегия и страх. Уют му казваме, за да го смалим това преживяване до битова подробност, а то е древен ритуал, свещенодействие по търсене на себе си.

    – Как да разбера, че тя е правилната жена? Как да вярваш на любовта?

    – Колко безсмислени думи и въпроси! – поклати глава дядо Михаил. – Нито разумът, нито вярата имат нещо общо тук.

    Йордан вече беше убеден, че старчето е луд. Но неговият дом беше единственото място, на което сега му се стоеше, без да знае защо. Затова реши да продължи този абсурден разговор. Така или иначе всичко от известно време му се струваше абсурдно.

    – Вяра? Вярва се в нещо, което не знаеш, което ти се ще, което си измисляш или от което се боиш. От вярвания стават големи глупости. Например ти вярваш ли, че децата са чисти? – със строг тон попита дядо Михаил.

    – Разбира се! Само те! – не му остана длъжен Йордан.

    – Друг път! Тия, дето са в гроба, до един са по-чисти. Всеки новореден идва белязан от вярванията на ония преди него. И животът е даден, за да се очистим от много неща, а други да доизградим със собствени сили. И всеки има задача от някой преди него. Имаш и ти!

    – Каква задача имам аз?

    – Да ме надраснеш! Какво бъдеще иначе има тоя объркан свят?– замълча след тези думи дядо Михаил. Дишането му не се чуваше, само бръчките около очите му, осветени от огънят, водеха нанякъде. На Йордан му се стори, че лицето му беше цяла карта, рисувана от художник години наред. После дядо Михаил присви очи и продължи:

    – Вярвал бил, не бил вярвал! Обаче с обичта е друго, да знаеш. Никой не вярва, докато не я срещне, ако я срещне!

    – Как да разбера, че съм я срещнал? Как да съм сигурен?

    – Не можеш. То не е за разбиране. Надценяваш си мозъка, момчето ми! Помниш ли как те учих да играеш шах?

    – Помня! – наду се Йордан. Беше добър.

    – Там ти е проблемът! Продължил си твърде дълго. В обичта е друго. Идва момент, в който знаеш – продължи дядото – усещаш.

    – Какво усещаш? – подхвърли пак Йордан.

    – Че не си сам и че не е игра. И че искаш да се грижиш за това. Да си сигурен? Че ще умра скоро е сигурно, а даже това не ми се вярва.

    – Ти откъде знаеш, че тя пък ме обича?

    – Че защо иначе да си толкова потресен? И то след толкова партии шах?

    – И какво, ако знам? – изстена Йордан ядосано.

    – Избираш! – закова го дядо Михаил – Избираш своето превъплъщение! И то е като раждане. От потомствен призрак да станеш човек.

    И тези думи накараха Йордан да притихне ужасно. Стегнаха го гърдите. Душата му носеше Нея. И огънят да го опареше сега, нямаше да го усеща така ясно, както усещаше това. Знаеше…

    – Една история ще ти разкажа. Ти си полегни.

    Йордан легна на дядовото си легло, затвори очи, замириса му на маточина, свитите му преди малко мускули се отпуснаха, гласът на дядо Михаил го поведе, сякаш идваше от много отдалеч…
    Имало едно време един велик крал. Наричали го Тихият крал. Дворецът му се прочул с безмълвните си дворове и зали. Кралят бил завоевател. Водил успешно войските си и печелил битки и богатства. Имал всичко, което някога бил пожелал. Ала някак все оставал сам. Заговорел ли някого – сякаш се боели от него, а той самият не чувствал думите им, не усещал доверие в никого, предпочитал да броди сам из земите си, сам да воюва, да избира удоволствията си и да опознава нови хоризонти. Сам. Сърцето му било тъй тихо, че дори сред войските му или сред жени с красиви одежди, то продължавало своя равен ход. Единствено понякога, когато чувало птица да пее, то трепвало, забивало бързо, припомняло му живота, реките, стадата и слънцето, зелените гори и техните тайни, облаците, разперени като ангели и нощите в топлите гнезда. Ала щом трепнело сърцето му и тихият крал чуел как кръвта нахлува в главата му, той мигом се разгневявал и се оттеглял в покоите си. Намирал птиците за шарени, интересни, вдъхновяващи същества, от които можел да пие красота, но не вярвал, че могат да му бъдат верни. Не вярвал в обичта. Така всяка година той чакал по една чудна птица да кацне в двора на кралството, за да я изпита. Но щом я хванел, затварял я в клетки и тъмници, докато тя не спирала да пее, посървала, а понякога от мъка дори умирала. И след всяка птица заявявал, че е доказал отново и отново колко неблагонадеждни същества са пернатите. И колко велика е тишината. Но останел ли насаме в нея, нещо дълбоко в него мълчало така, че от ужас и настървение той поемал към следващата битка. Ала един ден, след поредното бойно поле, насред една заснежена ливада, кралят спрял да отпочине. Навел се над студената река, която течала наблизо, и не открил своето отражение. Направил крачка назад, не разбирал… Втурнал се в своя дворец и както винаги всички побягнали, опитал да разговаря с някого, а хората се пазели. Стигнал в своята кула, а там една черна врана била кацнала на прозореца му. Кралят знаел, че враните са умни и решил да я попита какво се случва с него. Разказал й всичко. Враната го погледнала изумена и отвърнала:

    – Кралю мой, всичко това се случва, защото ти си потомък на вятъра. Когато се доближиш до хората, те чуват само твоя вой и се страхуват, а ти не ги усещаш и докосваш. Твоят вихър помита всяка войска и враг, когато зафучиш, тишината настъпва. А окото на бурята – в тебе, винаги е тихо.

    Кралят не знаел за своята призрачна, ветрена същност, той живеел откъснат толкова дълго, че навикът го направил саможив и пренебрежителен даже към себе си.

    – А птиците, врано? Защо разтуптяваха сърцето ми? Защо обичта винаги ме напускаше?

    – Не бяха птиците, сине на вятъра! Макар ти да се опитваше да отблъснеш всяка песен, да забравиш порива за обич, да повярваш, че я няма. Твоята обич не е птица с шарени крила, която млъква в твоите затвори.

    – А коя е тогава, къде да я намеря, кой би обичал жестокия вятър?

    – Да я намериш? – разсмяла се враната. – Пролетта е твоята обич и всяка година се завръщаше при тебе, изпращайки ти своя птица, която да те радва, а сетне лумваше в лято, уморяваше се сред есенни листа и заспиваше под снега. Променяше се, заедно с твоята посока, когато беше топъл, цветята растяха и птиците пееха, когато ставаше студен и зъл, реките замръзваха и житата заспиваха, но тя винаги е била онова, в което ти си летял. Синовете на вятъра могат да се превърнат в истински крале, но само когато изберат своята форма сами.

    Една мъничка сълза се стичаше по бузата на Йордан. Той отвори бавно очи, а беше още тъмно. Снимката на дядо му беше в стъклената витрина на хола му. Йордановата фигура стоеше сред стаята. Беше време за превъплъщение.

    –––––––––––––––––––––––-

    .

    ***

    Доверието… Може би най-фината човешка струна, която преминава през всички нас и ни свързва. Някои я дерат с нокти, други я галят, а после внезапно я късат, трети свирят на нея само своята песен. И тая струна, толкова наранена и прекъсвана, минава през теб, през мен, през нас. И в един кратък миг се хващаш, че не я чуваш вече, понеже ехото от нейните пропуквания някъде, при някого, те е настигнало. Или се е случило точно при теб, или ти си го случил. Не може скъсаното да се кърпи. Оставаме „с едно наум“ или по-точно „без поне едно в сърцето си“. Вярна е тази приказка, но дали е истинна?…

    Да повярваш всъщност е отново и отново да избереш да следваш себе си. И с всеки следващ път изборът става все по-страшен, все по-скъп и по-дълбок. Но и далеч по-чист. И в един кратък миг се хващаш, че няма нищо скъсано, никога не е имало. Просто в болката си спираме да свирим на тази струна и тя замлъква, замлъква, докато забравим и последната нота, която някой някога ни е показвал. И едва тогава ставаме достатъчно тихи, и можем да чуем своя собствен глас – космически, интуитивен, наш. Отначало едва доловим, после все по-ясен – и макар променлив, вече знаем, че го имаме. А тази музика е най-истинското изкуство – изкуството да живеем своя собствен живот.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Катрин Федина е родена в Сливен през 1989 г. Завършила е гимназия „Захарий Стоянов“ в родния си град. Има магистратура по Право в Бургаския свободен университет и по Приложна психология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Прави дисертация в областта на „Управление на човешките ресурси“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Лектор с над 15-годишен опит в консултиране и подкрепа на служителите в различни сфери. Още от ученическите си години е доброволец към Българския червен кръст в Сливен. Автор е на стихосбирките „Гоблен от светулки“, „Спомен за същността“, „Късче живот“. Последната й стихосбирка „Безумие“ излезе наскоро.

    .

  • Йени чери II

    .

    Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов

    Част първа – вж. тук.

    .

    Вечерта субашията побърза да отиде при санджак бея, за да го осведоми за новодошлия.

    – Какво си се разтревожил толкова? – усмихна се с ехидната си усмивка санджак беят, хванал филджана с кафето в ръка и придръпвайки от наргилето си, след като го изслуша внимателно.

    – Този е савашчия/1/ – изтърси субашията, а санджак беят едва не се задави с кафето.

    – Аллах, Аллах… Какво ще търси един савашчия тук?

    – Самата истина, бей ефенди, повярвай ми. Видях го как гледа, познах походката му. Върви като каплан/2/, готов да нападне всеки момент. Тръпки ме побиха от погледа му, а знаеш ме, не съм от мекушавите. Не му е чиста работата на този.

    – Въобразяваш си, субашъ – реши отново да неглижира нещата санджак беят.

    – Бей ефенди, мога да различа един алп/3/ от селянин.

    – Аллах, Аллах… А бе, каква работа може да има един алп в този генгерлик/4/?

    – Пратил го е тайно султанът!

    – Султанът… – Санджак беят направо подскочи от мястото си този път и отново се разкашля, задавил се с кафето.

    – Да, самият султан.

    – За какво му е на султана да прати тук алп? Не съм сигурен дори, дали султана е чувал изобщо за нашия санджак. Навярно е търговец.

    – Не е търговец. Видях му каруците. В тях няма стока за продан. Да знаеш, ага…

    – Какво?

    – Колко души познаваш, които могат да напълнят четири конски каруци?

    – Малко!

    – Да знаеш, ага…

    – Какво пак?

    – Някой от раята се е оплакал… Ъхъ… Само тъй ще е, да знаеш, бей ефенди! Писали са до султана и сега той…

    – Ха-ха-ха… Че то… Ха-ха-ха… Ох, ще ме умориш, субашъ. Че то, никой не може да пише. Всички до един са неграмотни селяни.

    – Ходжата може, попът може, кадията може… Да изброявам ли още?

    – За какво им е на ходжата, попа и кадията да пишат до султана, субашъ? Не ги ли храним всички достатъчно? Кокалът държи устата на кучето затворена, така знам аз. Защо биха го направили? – Този път санджак беят се ядоса не на шега. Лицето му помръкна за миг и дори неволно изохка, прихващайки леко и нежно палеца на десния си крак. Откакто поостаря, остави почти всичката работа на субашията и затова той сега си позволяваше да се държи така. Появиха му се болежки, а най-много го мъчеха краката, подути и зачервени целите от коварна болест. Идва и хекиминът/5/, прегледа го и каза, че е болен от гут/6/, забрани му да яде куп неща и най-вече месо – и си тръгна. Не му олекна от това, че хекиминът каза, преди да си тръгне, че боледувал от султанска болест. Не стига всичко това, а сега и този другоселец се опитваше да му създава ядове.

    – Миналата година, бей ефенди, три пъти събрахме авариз/7/, уж щото война. Ако чуе султанът…

    – Сус бе, кьопек/8/! Ще ми докараш някой сакатлък на главата.

    – А бе, ще млъкна аз, бей ефенди, ама… Ще ни хвръкнат главите и на двамата. Казвах ти, бей ефенди, да не събираме от духовниците, а то и от вакъфите/9/, и от кьопрюджиите/10/, и…

    – Слушай…

    – Ами, джизието и хараджът/11/, бей ефенди! Султанът определил 70 акчета на глава, ама ние 100. Ох, ще ни хвръкнат главите, ага. Може и джеллят/12/ да е.

    – Е, как джеллят, бе?

    – Като нищо, повярвай ми, ага.

    – Черен ли е?

    – Не е!

    – Е какво тогава? Всички джелляти са арапи и от миллета/13/, бе. Къде си видял ти джеллят със сини очи?

    – Знам ли, ага…

    – Не знаеш, ама приказваш. Слушай, много те отпуснах нещо и затова почна и много да приказваш. Не забравяй, че първо твоята глава ще хвръкне.

    – Знам, ага, и затова ме е страх.

    – Страх те е, ама това не ти пречи да приказваш.

    – Само пред тебе, ага. Иначе си мълча.

    – Мълчиш си ти, ама де да знам… Виж какво, субашъ. Мен ще ме закарат до Великия град и султанът, да умножи Аллах и дните му, и имането, и…

    – Е, как да ги умножи, бей ефенди, като го крадем?

    – Сус, бе! Милостта му е безкрайна и мен може и да ме пощади, ама на теб ще ти хвръкне келлето/14/ още тук, на двора. Не забравяй това.

    – Ох…

    – Слушай! Стига си хленчил като някоя ханъма, ами се връщай да си вършиш работата. Искам да го държиш под око този. Искам да знам всичко за него и при първото съмнение… – Санджак беят направи жест с ръка, прекарвайки я през гърлото си, все едно реже с нож.

    – Е как султански човек, ага? Ако разбере падишахът…

    – Ще гледаш да не разбере. Ще разбере, каквото му кажа аз. Времената са смутни! Виждаш, навсякъде хайдуци… Убили са го те и толкоз! Ще изкараме потеря. Ще блокираме санджака. Ще хванем виновните и 5-6 души ще обесим. Може и 10 да обесим. Ади, бягай и умната. И да не те е страх, аз съм насреща.

    – Ага, само да питам нещо.

    – Питай!

    – Ага…

    – Кажи, де! – санджак беят започна да губи търпение. От всичко на света най-много мразеше някой да му мрънка, а субашията не бе спрял от идването си. Искаше да го отпрати, а той още се мотаеше. По всичко изглеждаше, че ще си има ядове с него. Сгреши жестоко като му довери доста неща. По всичко изглеждаше, че е гевшек/15/. И, както се разприказва за данъците, току го направил и на друго място. Напоследък му донесоха, че пиел вино с неверниците и после правел зулуми.

    – За Пелин, ага… – обади се накрая субашията и го изкара от унеса на мислите, които бе подкарал.

    – Какво за Пелин? А… щом съм ти обещал, ще стане. Нека само да мине Рамазана.

    – Ага…

    – Е стига, де! Казах ти вече. Знаеш, че думата ми на две не става.

    – Виждал съм много пъти и на четири да става думата ти, ага, та затуй…

    – Ти май наистина започна да си превишаваш правата.

    Субашията веднага поиска прошка, усетил, че наистина е прекалил. Санджак беят, който обикновено винаги се усмихваше на шегите му, повече не го правеше, а стоеше мрачен и го гледаше право в очите, без да млъкне.

    – Слушай, субашъ… Този, савашчията, дето му викаш. Отде ми пусна сега и тази муха в главата?

    – Наистнина е войн, ага, повярвай ми. Няма как да сбъркам един войник. Самият аз съм такъв.

    – И викаш, бил си убеден, че може да се справи с твоите войници.

    – Да, ага, усетих го.

    – Ми то, тогава… Моите гавази… – Санджак бея се огледа уплашено наоколо. – Сякаш няма да е зле да те послушам и да увелича охраната. Малко предпазливост никога не вреди, нали? Този… Твоят помощник… Мустафа ли се казваше?

    – Керим.

    – Аха, Керим. Все не мога да му запомня името. Нека тогава да остане при мен с няколко аскера, да подсилим малко охраната.

    – Нещастник! – не се стърпя санджак беят и изрече на глас, след като излезе субашията. – Дощяло му се зет да ми става. Тъкмо си мислех, на кой глупак да дам дъщеря си и на, ти ми излезе насреща.

    После отиде до прозореца и ги изчака да си тръгнат. Когато аскерите на субашията се загубиха от погледа, извика Керим.

    – Знаеш ли защо остана при мен? – започна го още от вратата, без никаква подготовка.

    – Не знам, санджак бей ефенди – отвърна оня и се изпъна като струна.

    Остави го да се притеснява и дълго не изрече нищо. През цялото време гледаше през прозореца. После изведнъж се обърна и отиде досущ до лицето на Керим.

    – Защото само на тебе имам доверие – изрече, докато го гледаше право в очите.

    Изчака да види ефекта от думите си и след като забеляза задоволството на лицето на подчинения си продължи:

    – Та си мислех… Мислех си, че много ще ти приляга да станеш един субашия.

    Керим не се стърпя и този път усмивка се разтегна на лицето му.

    – Аз… бей ефенди…

    – Мислил ли си по този въпрос? – не го остави да се доизкаже. – Цял живот така, обикновен силахдарин/16/.

    – Аз… бей ефенди…

    – Аз не оставам длъжен към тези, които ми служат вярно. Преданите ми хора литват в небесата, подобно птици, а предателите…

    Санджак беят бавно издърпа ханчера/17/ си, закачен на кръста му, и после нежно го завъртя в ръцете си.

    – За тях е този ханчер – продължи след това. – А тебе те наблюдавам от доста време. И мисля да те възнаградя. Какво смяташ ти по този въпрос? Мога ли да ти си доверя безрезервно, или…? – Отново завъртя ханчера в ръцете си. После отиде до Керим и го тикна досущ в лицето му.

    – Аз… Аз, бей ефенди… Като се налага, бих дал и живота си…

    – Никой не ти иска живота, момче. Мъртъв не ще служиш никому. А и на мен ми трябва жив субашия.

    – Ами субашията, санджак бей ефенди.

    – Той е хаин/18/ – изстреля директно в лицето му.

    – Вай, Аллах…

    – Сдушил се е с хайдуците!

    – Вай, намуссуз/19/!

    – Ние ги гоним, а той… Пиел вино с тях и снасял всичко. Представяш ли си какво ще стане, ако научи султанът? Първо моята глава ще хвръкне. И то още тук, на двора. После ще я набучат на кол и така до Великия град. Направо не мога да се побера в кожата си от яд.

    – Вай, шерефсиз/20/.

    – И аз сега какво? Да отида и да му разкажа всичко, Аллах да умножи дните и земите му.

    – Амин!

    – Амин! И няма ли да попита: „Ти сляп ли беше? Къде бяха очите ти?“?

    – И какво ще правим сега, санджак бей ефенди?

    – Ти ми знаеш знамето. Господарят на световете ми е позволил да нося една конска опашка. Миралаят/21/ има две. Бейлербеят/22/, разбира се, е с три. И само той, султанът, има право да носи знаме с четири конски опашки. Мислиш ли, че щеше да ми повери това знаме, ако знаеше, че не ще оправдая доверието му?

    – Не мисля, бейлербей… санджак бей ефенди.

    – Разбира се, не трябва да се разчува нищо. Хаинът трябва да отнесе всичко в гроба си. Повелителят на световете не трябва да има никакви съмнения за своя санджак бей. Иначе…

    Санджак беят разкопча колана си и свали канията, окачена на кръста му. После внимателно прибра ханчера в нея и с тържествен жест го подаде на Керим.

    – Един бъдещ субашия трябва да обръща повече внимание на себе си – изрече право в лицето му. Ехидната му усмивка бе се възвърнала отново. Беше от хората, които ще ти изгорят душичката, но ще го направят с усмивка. – Та… Не може да ходиш с ханчер, изчукан от селския ковач. Ето… дръж. Оръжието на възмездието! Надявам се да го заслужиш. Аллах дава, ама трябва и ти сам да се потрудиш малко. Доверие… Доверие, ама може да се загуби, докато мигнеш.

    – Слушам, санджак бей ефенди. Какво трябва да направя?

    – Не ме карай да съжалявам, че съм заложил на теб. Ако още не си разбрал… значи не ставаш за субашия.

    Следващата седмица се случиха непредвидени и нечувани по тези земи неща. Хайдуци нападнали субашията и го затрили заедно с двамата му силяхдари. Станало точно, когато тримата отивали на ифтар/23/, поканени лично от санджак бея. Разбира се, подобно посегателство срещу хората на султана и срещу самия него не можеше да остане безнаказано и санджак беят използва цялата си сила и мощ, за да открие и излови виновниците. Беше вдигнат всичкия наличен аскер на крак и заварден целият санджак. След седмица упорити блокади, убийците най-накрая бяха изловени, а след десетина дни бой в конака, единият от тях направи пълни самопризнания. Тогава го изправиха пред кадията и скоро и деветимата хайдуци виснаха на бесилото. За особени заслуги при залавянето на виновниците Керим бе възнаграден и назначен за нов субашия.

    (Следва.)

    .

    ––––––––––––––––––––––––

    Бележки:

    1. Савашчия – боец, воин.

    2. Каплан – тигър.

    3. Алп – способен, активен, компетентен.

    4. Генгерлик – запустяло място.

    5. Хекимин – лечител, знахар.

    6. Гут – подагра.

    7. Авариз – извънреден данък, събиран в Османската империя.

    8. Кьопек – куче.

    9. Вакъф, мн. вакъфи – недвижим имот или движимо имущество в Османската империя и в дружи ислямски страни, предадено от държавата или отделно лице за религиозни или благотворителни цели.

    10. Кьопрюджия, мн. кьопрюджии – мостаджии (идва от думата за мост – „köprü“ на турски).

    11. Джизие и харадж – парични данъци/налози, събирани от немюсюлманското население.

    12. Джеллят (джелат) – изпълняващ смъртни присъди, палач.

    13. Миллет – общността на изповядващите исляма поданици на Османската империя.

    14. Келле – глава.

    15. Гевшек – мекушав, отпуснат, неиздръжлив.

    16. Силахдарин – оръжейник.

    17. Ханчер – кинжал.

    18. Хаин – предател.

    19. Намуссуз – негодник, подлец.

    20. Шерефсиз – непочтен.

    21. Миралай – бригаден генерал в Османската империя.

    22. Бейлербей (бей на бейовете, военноначалник на военноначалниците) – титла, използвана първо само за военноначалник, а после и за административен управител в Османската империя.

    23. Благотворителна вечеря по случай свещения за мюсюлманите месец Рамазан.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Бел. ред.: Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.

    .

  • Йени чери I

    .

    Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов

    .

    Една сутрин селото се събуди с цял керван, спрял в двора на Гяур Коста. Кога беше дошъл, как беше влязъл в селото, без куче да излае, никой не можа да обясни, но той стоеше в цялата си прелест там, огрян от сутрешното слънце. Четири големи каруци с високи канати, покрити с плетени на шарки платнища, теглени от по два охранени коня, всичките черни и лъскави като катран. Буйните им гриви се размятаха на фона на лъчите, прорязали се през облаците, а цвиленето им разсичаше тишината, удряше се в отсрещните чукари и се повръщаше с нова сила. Дълго се чудиха амуджите и коментираха помежду си, насъбрали се пред портите на Гяур Коста, че събитието беше равносилно на все едно камък да падне от небето. Керван тук, където идваха само от време на време султански хора, за да набират голобради момчета я за аскер, я за аджемиоглани/1/ по време на някоя от безкрайните войни на Господаря на световете/2/.

    Нещата не станаха по-лесни и даже се усложниха, когато всички разбраха, че новодошлият с четирите каруци, завързани една зад друга, е правоверен. Ся, какво търсеше правоверен в къщата на един друговерец посред нощ, аз не се наемам да кажа, а и никой не можа да си обясни. Не, че не можеше, селото беше смесено и хората си ходеха на гости, но да влезе така като в дома си, посред нощ, при условие, че в селото имаше имарет и всеки пътник или странник можеше да пренощува там, а и топла манджичка да получи, ей това вече беше нечувано. Не стига другото, а точно в къщата на Гяур Коста, в която никой не стъпваше, и когото наричаха така заради проклетия му нрав, а не заради нещо друго. Проклетникът ни се караше, ни се водеше и живееше подобно анатемосан, отбягван и от българи, и от турци.

    – Не е хубава тази работа! Не е на хубаво за селото! – изпророкува и ходжата, всявайки допълнителен смут в душите на и без това обърканите амуджи.

    – Що пък да не е хубава, ходжа? – не се въздържа и берберинът. – Ти пък за всичко казваш, че не е на хубаво.

    – Шейтанска работа е това – продължи обаче ходжата, а бръснарят повече не се обади. – Самият Шейтан има пръст в тази работа. Тъй да знаете!

    След малко се домъкнаха и гавазите на санджак бея, сред облаци от прахоляк, вдигнат от копитата на конете им, навярно осведомени от някой мюзевирин/3/, побързал да се натегне.

    – Какво сте се събрали тука, като на погребение, бе? – развика се субашията/4/. – Бързо да си ходите по нивята, че ако размахам камшика…

    Обаче, когато пред портите на Гяур Коста излезе новодошлият, субашията веднага присви крилца. Оня се оказа огромен исполин, дето се казва, не човек, а канара. Беше висок навярно три аршина. Вървеше спокоен на фона на вече изгрялото слънце, а тялото му се клатеше равномерно от уверената му походка. Така можеше да върви само човек, сигурен в себе си и знаещ добре цената си. На кръста си беше препасал огромен нож. Неволно и амуджите, взели пример от субашията, се поснижиха, осъзнали добре какви поразии може да причини огромният нож, ако реши исполинът да го използва и го развърти.

    Субашията слезе от коня си и неуверено се доближи до новодошлия. Кърсердарите/5/ му веднага го обградиха. Това му вдъхна увереност и, макар и с малко треперещ глас, изрече:

    – Тескере вар /6/…?

    Гигантът отначало нищо не отговори, а само мълчаливо погледна субашията право в очите. Гледа го дълго, без да мигне, а през това време субашията усети как още малко и ще се разплаче като малко дете. Погледът му пронизваше в самата му душа – там, където са разположени и страхът, и смелостта, и поривът, и задръжките, и това дали да направиш нещо, или просто да избягаш през глава като последния страхливец. Сините му очи бяха сякаш бездънни и той усети как дори пропада в тяхната пропаст.

    – Вар… – отвърна най-накрая оня, без да е мигнал. Бавно бръкна в пояса си, продължавайки да го гледа, извади тескерето си и застина, държейки го в ръката си, без да го подаде.

    Субашията, като разбра, че оня няма да го поднесе, посегна и сам го взе от ръцете му.

    – Откъде идеш? – попита, след като разгледа тескерето и се убеди, че всичко е наред.

    – От Свещения град – отговори с плътния си глас новодошлият, този път веднага щом думите излязоха от устата на субашията.

    – Хаджия ли си?

    – Живях там.

    – Търговец ли си?

    – Не съм.

    – Защо го напусна?

    – Салгън/7/!

    – Салгън?

    – Веба/8/!

    – Веба?

    – Да, веба! Половината град измря.

    Неволно субашията отстъпи крачка назад, макар че осъзнаваше добре, че ако новодошлият беше болен, отдавна щеше да е умрял по време на дългия път от Мека.

    – Какво има в каруците?

    – Покъщнина.

    – Проверете! – обърна се и към кърсердарите си субашията.

    В този момент новодошлият обърна погледа си към тях и това беше напълно достатъчно никой от тях да не помръдне от мястото си.

    – Казах да проверите – развика се отново субашията.

    – Що не провериш сам? – заесече го исполинът и положи едната си ръка върху дръжката на ножа.

    – Колко време ще останеш? – предаде се безславно накрая пазителят на реда, извършил безброй безчинства до този момент в целия санджак. Изглежда накрая беше се кротнал. Желанието му да провери каруците беше изчезнало изведнъж.

    – Колкото е рекъл Аллах – изрече новодошлият и отиде до каруците. След това отметна едно по едно покривалата им.

    – Виж какво… Не искам да стане някой сакатлък – поде наново субашията, сякаш окрилен от това, че великанът най-накрая направи някаква крачка назад и отстъпи.

    – Нито пък аз.

    – Защо не отиде в имарета/9/?

    – Не съм свикнал да ми дават даром чорбата.

    – Откъде познаваш Коста?

    – Запознахме се по пътя.

    Накрая субашията се качи на коня си и, заобиколен от кърсердарите си, сред облаци прах препуснаха в посоката, от която бяха дошли. Преди това не пропусна да се скара на амуджите, възвърнал малко самочувствието си.

    (Следва.)

    .

    –––––––––––––––––––

    Бележки:

    1. Аджемиоглани – младежи и момчета, набирани насилствено да служат на Османската империя.

    2. Господарят на световете – има се предвид султанът.

    3. Мюзевирин – клюкар, клеветник, интригант.

    4. Субашия – полицейски началник на градче или голямо село в Османската империя, който е събирал и данъците.

    5. Кърсердари – началници на полската стража.

    6. Тескере вар? – Паспорт имаш ли?

    7. Салгън – епидемия.

    8. Веба – чума.

    9. Имарет – благотворително заведение в Османската империя. Място, в което се е раздавала безплатно храна на бедни хора, поклонници, дервиши и др.

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Бел. ред.:

    Йени чери“ (yeni çeri) на турски значи „нов войник“. В заглавието на творбата авторът е използвал оригиналния израз. На български този израз се пише слято и е познат като „еничарин“. Както е известно, еничарите са били османски поданици на държавна служба, принудително набирани от християнски семейства в империята, чрез т. нар. кръвен данък (девширме). Вземаните момчета са били основно между 8 и 10 години, като са се подбирали най-здравите, умни и снажни деца. После постепенно еничарите се превръщат и в наследствена каста. 

    Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.

    .

  • Тя – Свободата

    .

    Стихове на Христо Фотев,
    подбрани специално за днешния празник
    от д-р Георги Чалдъков

    .

    БЪЛГАРИЯ

    Благодаря ти за голямото търпение
    и за голямото мълчание, Българийо!
    В прозорците на тъмните ти влакове
    душата ми се радваше на себе си…
    В прозорците живота ми приличаше
    на истински – приличаше на щастие!
    Но се разбиха в тъмното прозорците
    и вятъра ти ми разкъса дрехите..
    Студено ми е – приеми ме в своите
    обятия на селска Богородица!
    Не ме отблъсквай, моля те, изслушай ме
    и помогни ми да не лъжа повече!
    Не позволявай да умра –
    закриляй ме
    от страшната магия на красивите
    предмети и красивите подаръци…
    Усмихвай се на масата ми дървена –
    единствената маса на живота ми.
    Не позволявай да умра – завинаги
    да си запазя вярата в приятели…
    Закриляй ми усмивката – помагай ми
    да задържа до края добротата се!
    И извади ме от кръга на многото
    безименни жени – съпротивлявай се,
    за да заплача пред една-единствена
    и майка тя да бъде на децата ми.
    Не позволявай да умра –
    закриляй ме
    от страшното приятелство на хората,
    които те изгубиха – показвай ми
    измамата на техните ласкателства,
    не ме убивай с тяхното признание!
    Сближавай ме със болките си, вдигай ме
    с ръцете на внезапните си радости,
    аз ще докосна своите съзвездия –
    ще ги положа тихо пред нозете ти.
    И приеме ме – издържа ли дългото
    пътуване към тебе, съхранявай ме
    в унесените устни на децата си,
    за да живея – да живея истински!
    Не позволявай да умра –
    сближавай ме
    и отсега с дълбоките си корени,
    със корените плахи на цветята си,
    с дърветата си отсега сродявай ме,
    за да не мисля за смъртта – без никаква
    уплаха да се върна във земята си,
    да й прекрача прага с облекчение
    и да замлъкна в тихите обятия
    на майка ми!

    Благодаря ти за голямото търпение
    и за голямото мълчание, Българийо!

    .

     

    ТЯ – СВОБОДАТА

    Из поемата „Книга за свободата“

    На Георги Баев

    Не на площадите – а в нашите души
    Тя – Свободата – се изгражда и руши.
    По-съвършена от невинното ни детство,
    не се предава и приема Тя в наследство.
    На себе си прилича – и на любовта.
    По-неизменна и по-лична от кръвта…
    Тя е надеждата ми в действие и сила.
    Към нея се пристъпва нежно с „Мила“…

    Тя е сюжета на живота ми в една
    завършена от край до край вълна.
    Ти, в темпа й дъгообразния, по име,
    презиме и фамилия – търси ме!
    Между покрусата срещу ми – и възторга.
    Не в досието ми – в сияйната му морга.
    Не в алкохолните ми жестове – ела!
    Търси ме в спомена за бившите крила.
    В нощта пропукана от връзката интимна
    на шепота – със барабаните на химна….
    Навярно е от там – в самата си душа
    аз свойто щастие внезапно да руша.
    Вината ми пред вас – с какво да я измеря?
    Сълза – студено ми е в топлата ти сфера.
    Къде съм? (Може би във мярката доколко
    си моя – смъртно моя – чужда болко.)
    Или във скока ми над думите? Къде?
    Коя от тях ще ме спаси – и предаде?
    Не зная… Но във всички ти по име,
    презиме и фамилия – търси ме!

    Изгубя ли – или любовно подаря
    от теб – о, моя Свобода, една искра,
    най-малката, срещу ми всяко огледало
    внезапно да изхвърли бившото ми тяло…
    И Ти, о, Господи, където и да си,
    за ужасените, вдигни ме, ти коси,
    хвърли ме в орбита, изваяна от сяра
    пред кулата бургаска, там на тротоара,
    и гларуса – акула твоя – да се спусне
    над спомена за мен и бившите ми устни!

    Тя – Свободата се изгражда и руши
    не в директивите – а в нашите души.
    На думите е Тя душата строга.
    Как ражда – и как бди над диалога.
    И никой няма право… Само Тя
    ми дава право да говоря – и летя!
    Тя е живота ми във действие и сила.
    В деня, когато ще пристъпя с – Мила,
    о, мила, сладка Свобода – и разбера
    високо – там в нощта – че няма да умра.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

    .

    .

  • Баща ми живее в последната къща…

    .

    Баща ми живее в последната къща,
    нататък – гора и баири,
    при тях вечер тихо луната се връща,
    търкулва се и се шири.

    По някое време навлиза в съня му,
    разказва за мен и децата.
    Подробно разказва, докато се съмне,
    след това пада долу в гората.

    Денят се пробужда и татко ми с него,
    закусва, отива за мляко
    от онзи човек накрая на селото,
    минути отнема с колата.

    Прибира се с млякото, птиците пеят,
    гората ги е приютила,
    гората ухае и зеленее
    и дава на татко ми сила.

    Познава я той, всяко клонче познава
    и всяка най-тънка пътека,
    гората е свят на баща ми, забрава.
    Гората му е във сърцето.

    Баща ми живее в последната къща,
    гората живее в баща ми
    и мислено всеки ден аз я прегръщам,
    а слънцето пада към залез.

    .

    Румяна Симова

    Уелингтън, Нова Зеландия

    .

  • Из „70 въпроса – 70 отговора. Литературна анкета на Георги Николов със Златимир Коларов“

    .

    През месец май тази година известният български лекар, белетрист и кинодеец – проф. дмн Златимир Коларов ще отпразнува своята 70-годишнина. В чест на това събитие е създадена и анкетата „70 ВЪПРОСА – 70 ОТГОВОРА. Литературна анкета на Георги Николов със Златимир Коларов“.

    По-долу е представена част от нея, а ако някой прояви интрес, литературният критик Георги Николов може да му я изпрати на адрес, щом излезе от печат.

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ е лекар, професор по ревматология, писател, сценарист. Роден е на 31 май 1954 г. в гр. София, в семейство на лекари. Семеен, съпругата му е кинорежисьор, има един син.
    Има признати специалности по вътрешни болести и кардиоревматология. Бил е секретар и зам.-главен редактор на сп. „Ревматология“, секретар и зам.-председател на Българското научно дружество по ревматология, почетен председател на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза, почетен член на Асоциацията за лечение и изучаване на болката, член е на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Българския П.Е.Н.-център, Съюза на българските филмови дейци – секция „Сценаристи“ и Съюза на журалистите в България, председател на Съюза на писателите-лекари в България „Димитър Димов“, четири години Асоцииран секретар и след това Генерален секретар на Международния съюз на писателите лекари UMEM.

    Научното творчество на проф. Коларов включва над 590 научни труда.

    Автор на 35 литературни книги, от които 23 художествени (1 повест, 3 романа, 10 сборника с разкази, 1 сборник с новели, 1 сборник с басни, 1 с разсъждения за книгите и литературата, 1 разсъждения за филмите и киното, 1 с интервюта, 1 избрано – разкази и новели, 1 избрано – размисли, есета, мисли за литературата и киното, 1 седемлинвга и още 1 – настоящата анкета), 4 драматургични, 2 публицистични, 1 сборник с литературно-критични текстове и предговори на книги, 4 научнопопулярни, 1 историческа монография), на 2 сценария за игрални, 9 за документални и 9 за научнопопулярни филми, 2 пъти филмов консултант, 20 пъти филмов продуцент, 1 роля в киното и над 280 литературни публикации в хартиени и електронни издания. Разкази, интервюта, книги и новели са публикувани в специализирани литературни издания на 12 езика.

    Четири от книгите са преведени и издадени в Украйна, Германия, Албания и Сърбия. Отличен е с 64 национални и международни номинации и награди като лекар, преподавател, писател и сценарист.

    .

    РАЗГОВОР ПО ТЕЛЕФОНА (септември 2023 г.):

    – Приятелю, догодина навършваш 70 години. Съгласен ли си да направя литературна анкета с теб, като ти задам 70 въпроса с акцент върху литературната ти дейност?

    – Да, Георги. Благодаря за неочакваното предложение.

    – Идеята е да са за литературата, литературния процес, изкуството и за конкретни твои книги и сценарии, а не за пряката ти дейност като лекар.

    – Добро продължение на приятелската ти идея.

    – Разделени в две части – първата за литературата, киното и изкуството и втората – за конкретни твои книги, сценарии и филми.

    – Логично си разделил темите в две части, Георги.

    – Да започваме тогава?

    – Да започваме…

    …Започнахме – той и аз. Три месеца питахме, отговаряхме и писахме. И резултатът – в следващите страници…

    .

    Литература, изкуство, кино

    – В създаваното от тебе съзираме богато жанрово разнообразие. Ти самият как би се определил сред издадените кратки разкази, романи, повести и публицистика?

    – Вижданията ми за жанра и жанровото разнообразие най-добре съм отразил в един от текстовете от първата книга от цикъла Откровения – „За книгите и литературата“. Ще го цитирам и накрая ще допълня още нещо, за да отговоря максимално пълно на въпроса ти, Георги:

    ЗА ЖАНРА, ТВОРБАТА И НИШКИТЕ В НЕЯ

    Винаги съм приемал Словото като предизвикателство. Винаги съм искал да го овладея във всичките му форми или по-точно да се докосна до различните му форми. Защото дълбоко погрешно е да се мисли, че То е едно и също – низ от думи. То е винаги различно, дори в устата или в ръцете, докато пишат, и най-точно – в душата на различните писатели. Различно е дори при всеки писател в различните периоди от живота му, в различните му разкази, в различните му книги. Може да е като езерна вода, накъдрена от лек ветрец, като планински, игрив поток или бушуващи вълни на морски ураган. Зависи от чувството, морала, естетиката, етиката на твореца, от жанра на творбата – разказ, повест, есе, роман, пиеса, стихотворение, поема. Всеки литературен жанр има своята специфика, своята изразност, своя класическа оригинална форма, която му позволява да се разгърне и изрази намеренията на твореца най-пълноценно и най-добре. Това са онези закони, които пронизват творбата като тънки невидими нишки, хващат за гърлото читателя, изкарват сълзи от очите му и го оставят без дъх до края на разказа. Ако авторът не познава силата на тези нишки, той не би могъл пълноценно да твори и творбите му да го надживеят, което е несподеленото желание на всеки творец. Класиците владеят силата на тези нишки и неслучайно имената им са останали завинаги в световната история.

    Нишките не означават невъзможност и забрана за разчупване на формата, на робуване на закостенели жанрови закони – напротив, разчупването на формата и на творбата оплита нишките по неповторим начин и дообогатява жанра с нови изразни методи и средства, но само когато „творческото своеволие“ на автора да разруши формата е продиктувано от естетични и творческо-логични цели, а не са самоцел, за да се направи впечатление на критиката и да се изостри вниманието на публиката към твореца. Това на белия лист, белия екран или бялата изрисувана или изписана стена личи пределно ясно за познаващия силата и смисъла на нишките. В случая в пълна сила важи правилото, че „да разрушиш формата, трябва да я познаваш“, както казваше сценаристът и режисьорът Веселин Бранев; „и владееш“ – допълнено от мен. Останалото е самоцелно заиграване с формата и жанра, които опошляват творбата, принизяват твореца до нивото на подражател или графоман и не водят до никъде процеса.

    В тази насока в науката съм писал във всички възможни научни медицински жанрове и форми – от научнопопулярни статии за пациенти, научни съобщения и статии за национални и международни научни форуми и списания, монографии, учебници, рецензии, проекти, доклади, дисертации, дори сценарии за научни и научнопопулярни филми – над петстотин и осемдесет научни труда досега. Считам, че в някаква степен съм овладял различните научни жанрове и форми.

    В литературата съм писал и публикувал в почти всички възможни литературни жанрове – къси и много къси разкази, новели, романи, публицистика, критика, сценарии за игрални, документални и научнопопулярни филми, с изключение на високата есеистика, която изисква изключително богата обща култура и асоциативност, театрална драматургия, която предполага друг тип драматургично усещане и мислене и поезия, за която е нужен талант от Бога. И трите неща ги нямам в нужната степен, за да творя в съответната област пълноценно, затова не се и пробвам – веднага ще си проличи в написаното и ще ме принизи до нивото на самоцелен подражател или амбициран безкритичен графоман.

    „Заиграването“ с формата и жанра, воден от невидимите нишки, винаги е било огромно предизвикателство за мен…

    (Край на цитата.)

    И обещаното допълнение, за да е изчерпателен отговора на въпроса ти, Георги:

    Много съществен момент, който се опитвам да овладея и приложа в някои от творбите си, е съчетаването на жанровете, на жанрове с различна специфика, експресивност и въздействие. Това трябва да става много внимателно, с дълбоко познаване на същността и владеене на изразните средства на съответния жанр, в никакъв случай да не става самоцелно – това на листа личи безпогрешно, а да бъде осъзнато, логично обмислено и търсено и внимателно приложено. И тогава творбата зазвучава мащабно, полифонично, нестандартно, „невидяно и нечуто“, по-точно нечетено и ново за зрителите и читателите…

    И още нещо – не знам доколко темата избира жанра, или обратното. По-скоро темата повлича жанра и това става несъзнателно (или подсъзнателно?), преди авторът да посегне към молива – пишещата машина или компютъра понастоящем. И, като се гмурне във водите на жанра, темите изскачат една след друга и напират да изплуват на повърхността – така се получи при мен с цикъла следвоенни разкази „Отблясъци от далечни светкавици“, със сборниците с къси разкази „Приказните острови“ и „Сините канарчета“, с басните от „Zoo балканика & Хомо balcanicus“ и с други книги. В началото, когато темата пробяга пред очите ми като сянка на кошута между дърветата в гората и полъхът на вятъра навее усещането за стила, жанрът ме завладява, провокира и обсебва да се опитвам да го овладея – възможностите му, структурата, експресивността му… Надвесвам се над компютъра и се юрвам по пътеката да гоня избягалата кошута. Едновременно с писането върви и процесът на вникване в същността и уникалността, на овладяване на тънкостите и възможностите на съответния литературен жанр. В такива моменти много пъти съм имал усещането, че „проглеждам“ и надниквам зад стената, където се крият тайните на жанра, въпреки че от началото на литературния ми път съм запознат теоретично с литературните стилове и похвати с множеството посетени (и изнесени) лекции по творческо писане и теория на литературата от времето, когато бях студент.

    Когато дълго време пиша в даден литературен жанр, настъпва естествения процес на умора и изчерпване – усещам се празен, кух, изчерпан, повтарям се, нищо ново и интересно не мога да измисля, нищо ново не предлагам, имам чувството, че тъпча на едно място, или че вървя по познати, утъпкани пътеки без творческа и интелектуална провокация и изненади, които са присъщи на смислената литература. И се гмуркам на друго място в литературния океан, т.е. сменям жанра…

    И още една причина да го направя – различните проблеми, които ме вълнуват, изискват различни средства, за да се изразят по най-добрия и въздействащ начин във възможно най-сбитата и кратка форма, която е подвластна на жанра в голяма степен. А проблемите, върху които мога да разсъждавам и – без да звучи самохвално, да дам смислени съвети като лекар и писател – са много и различни – от чисто медицински, като препоръки към болни и техните близки за стила на живот на болния и поведението му спрямо болестта, през социални, етични и морални теми и проблеми, художествени и емоционални предизвикателства и много други. Това е причината да пиша научнопопулярни, публицистични и художествени книги с разкази, новели, романи, сценарии за филми… Така изразявам себе си от една страна и от друга – вижданията си по различните проблеми, които чакат да бъдат разрешени. Осъзнаването им е половината от пътя за тяхното решаване – тук е ролята на писателя да задава въпроси, да провокира, останалата половина е дело на читателя – трябва да се извърви от него.

    – Как и с какво пряката ти медицинска професия ти помага в избора на теми и жанровата им реализация?

    – Много пъти в интервюта за различни медии казах, че ние, лекарите, не сме с двата крака, а с цялото си тяло и с душата си в живота в неговите крайни и мрачни измерения, където властват болката и безнадеждността, страданието, погубените мечти, поруганите надежди, в морето от човешка мъка… И не само на болните, но и на техните близки, свидетели на страданията на любимия човек. Медицината е непресъхващ извор, неизчерпаем източник на герои, случки, съдби, теми и идеи за пишещия лекар. Преди време, по повод цикъла от четири книги с автентични лекарски истории, писателят Борислав Бойчев ми каза, че „ти не търсиш разказа, той идва при теб и те намира“. При откриването на 61-вия конгрес на UMEM (Международен съюз на писателите лекари) в Пловдив през 2017 г. казах, че „…разказът е всеки миг пред нас, трябва само да имаш очи да го видиш, сърце да го почувстваш и душа да го напишеш. Той е във възрастния човек на пейката в парка, който гледа умислено земята в краката си – тя е тази, която го очаква, в ръката на детето, протегната към отиващия си баща, който бърза да се прибере при новото си семейство, в уличната музикантка, която през зимата изпълнява на ъгъла с посинели устни „Ода на радостта“ – детайли, които съм видял и претворил в разкази…“. А в клиниката детайлите са много повече, сблъсквам се с тях при всяка визитация, при всеки преглед, всеки ден. Стаеното в тях вълнение неизбежно рефлектира в душата, въпрос на професионализъм е да не го допуснеш дълбоко в себе си, да се опазиш от разрушителното му въздействие – не може, не трябва да приемаш болката на всеки болен като своя, ще се изхабиш много скоро. Въпреки това не можеш да избягаш от емпатията, която при мен е природна духовна същност, унаследена от родителите и от многото духовни хора преди тях – всички сме наследници на нещо, втъкано в нашите гени в мига на нашето зачатие, то ни направлява и ръководи във всяка наша важна стъпка или, обобщено – не можем да избягаме от себе си до края на живота си.

    Понякога един само поглед е достатъчен да „дръпне струната в душата“, тя да затрепти и да повлече след себе си низ от думи с вграденото от погледа вълнение в тях. Въпросът е да запишеш тези първи думи, да не ги пропуснеш, те ще повлекат след себе си следващите думи, те от своя страна – по-следващите и така разказът се ражда на един дъх, като че ли от само себе си. Друг път дириш и теглиш думите от изцедената си от вълнение душа, те не те слушат, бягат и се разпиляват, ти вървиш след тях и се опитваш да ги хванеш, те се съпротивляват, накрая улавяш някоя и я заковаваш на мястото й и се оглеждаш за следващата й посестрима. И си блъскаш главата, и се нервираш, и се дразниш, докато я намериш… Нормални писателски тегоби. Мъчителни, но и сладки – работата с думите доставя неизразимо удоволствие за човека, който работи с тях, за човека, който ги обича.

    Така че, темата за разказа е в очите на хората край мен, Георги, там е и моята лекарска отговорност пред страдащия болен. В едно интервю журналистката спомена, че Хипократовата клетва задължава лекаря да бъде всеотдаен. Отговорих им, че на промоцията аз четох клетвата пред завършващите мои състуденти, но не помня от нея нито дума, имам я и като текст на плакет в кабинета си, но не съм я чел от студентските си години. Това, което ме води и държи в професията силен и изправен, са очите на болния, в които можеш всичко да съзреш – тъга, мъка, болка, плаха надежда, радостта от добра прогноза… Това са нещата, които ме държат изправен и на литературната пътека.

    Така медицината много взема, но и много дава, при мен повече от другите, си мисля – теми, идеи и сюжети за новели, разкази, романи. Благодарен съм, че я има, че я имам – не мога да си представя как бих живял без нея, в смисъл без вълненията, която тя и болните са ми подарили, вълненията, които ме карат да се чувствам пълноценен.

    .

  • Александър Вутимски – поетът емблема на една трагична епоха

    .

    За сборника с избрани стихотворения „Не съм затворен кръг“ от Александър Вутимски (1919 – 1943) – един от най-модерните и значителни български поети на ХХ век. Може да се каже, че изданието представя почти всичко, написано от ръката му.

    .

     

    В очерка за него в книгата ми „БИОГРАФИИ НА ПИСАТЕЛИ или стълбове на българската духовност“ (изд. „Слово“, 2006) съм написал и това:

    Като студент във Филологическия факултет на Софийския университет, Александър Вутов започва да сътрудничи в най-авторитетното литературно издание – списание „Златорог“ (1939). Не друг, а редакторът Владимир Василев му дава псевдонима Ал. Вутимски, с който са подписани най-зрелите и най-значителните му творби, отреждащи му място в българската литература.

    …Този тъжен и раним човек всъщност е един силен дух, един нетърпящ чужди зависимости характер. Той, обреченият (болен е от туберкулоза), обича и вярва до полуда в живота, иска да се докосне до всичко красиво, да го обсеби с цялата си страст. Неговите сетива улавят всички нюанси на доброто и злото, на възвишеното и низкото, на видимото и невидимото… В търсенето и откриването на загадките в живота и в човешката душа той намира пътеките към самопознанието. А това го прави още по-силен, още по-свободен, още по-волеви в своя стоицизъм. Мнозина го корят за безумното му бохемство, което до голяма степен руши неговото здраве. Но има и такива, които го разбират истински и са убедени, че там, в кръчмата, намира своя „пристан“, както казва Божидар Кунчев, там „той е сред приятели, с които често говори за изкуство и литература, а самата идея, че на света има изкуство, го прави щастлив. От дъното на живота, за който пише често, той наблюдава себе си и света. Там мисли за преходността на нещата, копнее за своите хоризонти, така различни от хоризонта на посредствения човек. Там, където крехкото му тяло се погубва, тъй надалеч от света, който не познава страстното му влечение по красотата, включително и по странната красота в умората на старците или измъчения поглед на онези, които страдат несправедливо.“

    „Вутимски беше живо олицетворение на изкуството – казва Александър Геров, – пишеше, композираше, танцуваше с една вродена артистичност. Той беше един инструмент на природата, която беше го създала независимо от него самия“. А Радой Ралин си го спомня така: „Той акцентираше не само с гласа си, с погледа си, с усмивката, ами и с фигурата си. Аз мисля, че ако той беше се отдал на театъра, би станал чудесен актьор. Като заговаряше за Далчев, когато почваше да декламира „И ти си бил дете/ почти не вярваш, / и ти си имал къдри от злато…“, той влагаше една особена напевност. И своите стихотворения ги казваше по тоя начин, което правеше още по-изящно произведението“.

    .

     

    Текст и снимки:

    Цанко Серафимов

    .

  • Апостоле…

    .

    Апостоле, отново е свирепа зимата.

    Проплаква вятър в изоставен храм –

    Оголен до стени – неутешимо

    Сълзи свещта, запалена от срам!

    Така си тръгват само най-големите –

    Огромните души без светски шум.

    Летиш през нас, а ние – уж във времето

    Ехтим след теб – решетки от куршум.

     

    Народе??? Питаш! Преминават живите…

    А подир тях изтлява тишина.

    Родени в свобода, къде отиваме,

    О, майко моя, стъпкана земя?

    Дали ще ни простиш, че се продаваме –

    Единствено за хляба в своя път?

     

    Самотни, разпилени като гарвани.

    По чужди друми, думите крещят.

    И все така подгонени от спомена,

    Шептим с бесилото и носим в таен стон –

     

    Лицето ти, Апостоле, изронено –

    Икона непрощаваща. Поклон!

    .

    Здравка Владова-Момчева

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Авторката е преподавате по български език и литература и зам.-директор на БУ „Иван Станчов” – Лондон.

     

  • Докато тя говори по телефона

    .

    Гледам я как седи на стола, как слага ходилата си едно върху друго, как си пипа коляното, как пръстите на ръцете й се разперват мъничко встрани, а после се прибират.

    Гледам я как говори по телефона…

    Не слушам какво говори. Обичам гласът й да тече, да спира, да изчезва и да се завръща. Сигурен съм, че говори нещо хубаво, и ми е хубаво да го усещам.

    Не мисля дали е подстригана, или косата й е дълга. Май от доста време е дълга.

    Тя знае, че я обичам. И говори по телефона, и от време на време поклаща глава и лицето й трепва.

    Има нещо от висшата сфера на любовта в това, да чуваш как любимата говори по телефона с други хора и да я обичаш. И – от любов – да не слушаш какво говори.

    Най-хубавото е, че докато говори, нещо пише, записва си на хвърчащи бележки имена, номера, цифри. Мога да й подам молив, химикалка, ново листче – подръка съм й. Мога да погледна и какво пише, и да умра от любов колко е хубав почеркът й. Ще умра от любов за този неин почерк, толкова е четлив и разбираем едновременно. Нищо, нищичко по-важно в любовта няма от четлив и разбираем почерк. Като ще обичаш, обичай четливо и разбираемо. Записвай, пиши каквото искаш, само да е четливо и разбираемо.

    Тя сега записва други работи – имена, адреси, часове, а всъщност пише, че ме обича.

    Като стана дума за почерка на любовта, нека си призная – моят е ужасен. Нищо не ми се разбира от години, нито една дума, но пък не спирам да драскам и да я обичам.

    Докато говори по телефона, тя пребледнява, изчервява се, притваря очи и повдига шия, сочи към слепоочието си с пръст, става, гледа през прозореца, но аз нищо не слушам, защото знам, че мисли за мен и ме обича.

    Понякога се ядосвам. Разговорът става прекалено дълъг, безкраен е и ме хваща яд. Егоист съм си и хем искам тя да говори, хем да спре; хем животът да тече, хем само аз да съм в него. И тя да говори по телефона.

    А когато спре, да я ревнувам, че вече не говори с други, мислейки за мен.

     

    Николай Милчев

    .

  • Как не станах десантчик

    .

    Хубаво ми е да се конущиствам с д-р Хинов*, щото той си хортува благо, аз пък обичам повече да слушам и да се усмихвам уж разбиращо. Докторът почти винаги ще я докара до някоя притча, която не само е на място, ами си е баш на място.

    Някой от вас сигурно веднага ще скочи и да се възмути откъде съм я измундрил думата конущисване. Не съм я измундрил, бе. Тя просто си идва от конушмак (турцизъм) в българския език, означаващ раздумка, разговор. Така и така съм почнал да ви светвам за някои работи, що да не ви осветля и за някои други думи от уличния език на българина, също с турски произход.

    Номер едно: ПИЧ – в българския го употребяваме като готин, верен, хубав човек, но не го казвайте на турчин, защото значението му на турски е развратник, мръсник, уличник.

    Номер две: МАНАФ – в българския е обидна дума, докато на турски е продавач на плодове и заленчуци.

    Номер три: ЧЕКИДЖИЯ – в българския е… абе, айде нема нужда, докато в турския е привлекателен, хубав.

    Номер четири: МИНЕТ – за българския пак нема нужда, докато в турския е благодарност. Има и такова име сред туркините.

    Спирам да обяснявам повече, защото ще се намери някой да каже: АЙ СИКТИР, което и на турски, и български е почти едно и също: Върви да се таковаш, бе!

    Да не си помислихте, че съм отделил часове да събирам информация за турцизмите в българския. Някой велик човек е казал: „Талантливите пооткрадват оттук-оттам по нещо, после добавят и нещо свое, докато великите крадат безогледно и го представят като свое.“

    Между две притчи на Доктора остана време и за една моя историйка и аз му я пробутах набързо. Той пък взе, че я хареса, и ми вика: „Историята не е лоша. Що не я напишеш?“.

    Честно да ви кажа, моите истории са като песента на Кембъла от едно едно изречение: „Чудна птица е петелът, вода пие и не пика…” – и пак, и пак до откат, но да не се помайвам като оня любовник, дето любовницата трябвало да го подсеща: „Айде почвай, че тоя… мене чака.”

    ***

    Беше есента на шестдесет и седма. Последна година в гимназията. Следващата година сме абитуриенти, после кандидатстване и, ако не успееш да влезеш веднага, казарма. А за казармата нямаш друг избор, освен кашик (пехотинец). Един ден някой спомена, че се организират курсове за парашутисти, а завършилите курса най-вероятно ще служат в десантни войски. Откъдето и да го погледнеш, беше доста изкушаващо за момчета като мен от село, носещи все още комплексите си на селянчета, незавимо че бяхме „стари пушки“ вече в гимназията. Аз самият бях доста дребен, слаб (не повече от 47/48 килограма). Все едно конник от прабългарската конница, който по време на дългия тримесечен преход почти не беше слизал от седлото.

    Виж колко по-различно и авторитетно звучи десантчик, а? Сигурно порционът в казармата ще е като за богоизбрани. Ще понатрупам килограми и ще спрат най-после да ми викат: „Ей, малкия… Ей, дребен…“.

    Пък и като се наконтя с оная ми ти униформа, като килна небрежно закачливо кепето на десантчик и като мина само веднъж през площада – стой, та гледай как ми се отваря парашутът.

    На следващия ден беше първата среща на желаещите. Мислех, че няма да има място от много мераклии, а то едва се събрахме седем-осем човека. Още същия ден започна обучението. Скокове от една метална площадка в задния двор на гимназията в трап, запълнен с пясък. Отначало от по-ниски нива, после от върха на площадката. Упражнения по сгъване на парашут, по управление на парашута във въздух чрез издърпване на носещите въжета. Мина месец и един ден ни казаха:

    – Утре сутринта пътувате до Сливен с автобус, минавате медицински преглед и следобед на летището ще е първият ви скок.

    Нямахме време нито да се притесним, нито да се развълнуваме. Просто всичко се случваше като в някакъв сън. На другия ден в автобуса всички за Сливен се държахме така, все едно отивахме на някаква приятна разходка, но колкото повече приближавахме Сливен, толкова по-тихи ставахме. Аз се притеснявах не толкова от опасността при самия скок, колкото дали ще мина успешно медицинския преглед.

    Автогарата беше до болницата. До автобуса дойде да ни посрещне някакъв подполковник от запаса. Вървеше почти със строева стъпка и говореше отсечено и кратко. Изведнъж почувствахме, че няма майтап и работата е сериозна. Мълчаливо влязохме в болницата, следвайки подполковника. Спряхме пред лабораторията и една лаборантка ни връчи по едно шишенце за урина. Подполковникът ни инструктира в телеграфен стил:

    – Тоалетната е в края на коридора. Влизате и напълвате шишенцето за урина, после се връщате и поставяте шишенцето върху вашето листче за изследване. Купувате си нещо за обяд и в един и тридесет ме чакате пред лабораторията. Вземам ви, отиваме на летището. Парашутите ви са проверени и готови за скок. Качваме се в самолета. Стоите без да мръднете на указаните ви места. Когато ви кажа: „Готови за скок!“ – ставате и се придвижвате до отворената врата. Трябва да знаете, че в самолета връщане назад няма. Има само напред и надолу.

    Мълчаливи и леко замаяни, всички заедно влязохме в предверието на тоалетната. Тогава един умник от нас се изока:

    – Момчета, единственият начин изследванията ни да се перфектни е най-читавият от нас да напълни на всички ни шишенцата с урина. Няма да има отпаднали заради лоши медицински резултати. Най-здрав според мен е Христо Ишумика. Човекът е йога. Досега не съм чул някой йога да е бил болен.

    Истината е, че Ишумика от 11б беше атракцията на всички програми, които се организираха от нашата гимназия. Като почнеше с някакви Лотоси-мотоси, па си въртеше корема и го залепваше за гърба си. Пък като почнеше да се усуква, да си премята краката зад главата…

    Разказвам историята и хем ми е смешно, хем ми е тъжно, защото се сетих за един стар виц за щъркела, кой разнасял бебетата по света заедно с едно от малките щъркелчета. Когато минавал над България, той никога не пускал глупави бебета. Малкото му веднъж го питало: „Защо бе, тате, тук не пускаме глупаци?”. „Ами защото от там ги вземаме, синко.”

    Та, докъде бяхме стигнали. Да. Дотам, че се наредихме на опашка осем глупака Ишумика да ни пълни шишенцата с урина. Само че резервоарът му се оказа малък и не стигна за шишенце и половина. Успя за нещастие да напълни до половината и моето. Аз го допълних, но и това не помогна моята проба да бъде добра.

    В един и половина всички чакахме чинно пред лабораторията да дойде подполковникът. Пристигна усмихнат и се втурна в лабораторията. Изведнъж оттам се чуха зверски викове:

    – Чикиджии мръсни! Курета сплескани! Ще ви науча аз вас кон боб яде ли…

    Излезе от лабораторията побеснял.

    – Абе, вие на луд ли ме правите, бе?! От осем човека, седем с болни бъбреци. Утре всички отново строени пред лабораторията и лично аз ще ви асистирам като си пълните шишенцата с урина.

    Изглежда че Христо с неговата йога нещо си бе направил бъбреците. Може да е било за кратко, а може би за по-дълго. Не зная и не съм се интересувал повече.

    Просто нямаше утре, както се заканваше подполковникът. За известно време избягвахме да ходим до Сливен, да не би да ни срещне и познае случайно побърканият подполковник.

    Ако все пак някога някой ви попита защо не съм станал десантчик, кажете му, че Христо Ишумика е виновен.

    .

    Руси Русев

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    * Д-р Виктор Хинов и авторът на този текст са приятели, запознали се в емиграция.

    .

  • Луд

    .

    Днес е слънчев зимен ден. Февруари в Индиана е топъл в сравнение с миналите години. Дано не се излъжат растенията, да не вземат да цъфнат без време.

    Най ме е страх за джанката. Имам си в двора една българска джанка. От над петнайсет години расте тя в нашия двор и един-единствен път ни зарадва с джанки – в годината, когато голямата ми дъщеря се омъжи.

    Всичките други години не можа дървото да даде плод. Джанката разцъфтява рано-рано. С първите слънчеви и топли дни се покрива тя с чудно красиви бели цветчета. Като млада булка избързала и излезнала нагиздена сама на мегдана рано сутринта, в очакване многобройната и рода да се събуди, нагизди и да се дойде на сватбата. Премяната е чудно красива, булката е щастливо усмихната и леко стъписана от празния площад и тишината наоколо.

    Тук в Индиана времето е променливо и често след първото пролетно слънце пада убийствена слана. Цветчетата се вледеняват, а после потъмняват и окапват без да вържат плод. И така всяка година.

    За мен джанката е най-българското дърво. Жилава дървесина, дълбоки и здрави корени, люта джанкова ракия. Навсякъде ще оцелее джанката, но не навсякъде ще даде плод.

    Грижи се тя за децата си и само там ги отглежда, където ще им е най-назгода да растат, да се развиват и да са щастливи.

    Голяма е Америка. Суров е климатът тук. Попарва той децата ни. В закътаните на завет български селца, където вятърът не духа толкова силно, слънцето огрява южните склонове и гали първите разцъфнали дръвчета, сланата е рядък гост. Планината къта джанките в прегръдката си, нежните цветчета връзват сладки, дъхави плодове, от които става силна ракия, за да има с какво да се стопли човек зимно време.

    Малки акумулаторни батерии са джанките. Те запазват топлото пролетно слънце и го дават на хората през дългите и тъмни зимни вечери. Сигурно старите хора в България, когато умират, се превръщат на джанки. Затова и нашата джанка разцъфтя и върза за сватбата на дъщеря ми Васи, защото татко ми Васил се е радвал за нея и е искал да я поздрави в далечна Америка.

    А може би просто си измислям. Аз съм малко луд. Мисля, че животът е безсмислен без семейство. Тук един психолог много се учуди на тази ми мисъл и искаше да я изследва. Стори му се, че не е нормално човек да не вижда живота си без семейството си.

    Човек не може да намери себе си, докато не намери своята си специфична лудост. Когато други хора ти казват, че ти си луд, защото правиш това или онова или казваш, или мислиш така или иначе, то те ти посочват теб самия. Трябва да им благодариш и да се огледаш добре в техните очи.
    Ето, и аз съм благодарен на американците, които ми посочиха мен самия – луд, който не си представя живот без семейството си.

    Та цялата Америка е пълна с хора, които живеят сами за себе си. Те са американски граждани и друго семейство не им е потребно. Не виждат ни родители, ни деца с години, а ако се срещнат на някой четвърти юли с тях, то през остатъка от годината разказват на приятелите си какви ненормални роднини имат и как не могат да ги понасят. Американецът сам избира живота си. И този избор най-често започва с отричане на всичко дадено му при раждането. Отрича се дом, семейство, роднини, религия. Както плодът в развитието си повтаря етапите на еволюцията, така и американецът в живота повтаря емиграцията на предците си.

    На осемнайсет младият американец отива (или по-скоро емигрира) някъде в колеж. Най-добре в друг щат или даже в друга държава. Там той си създава среда, запознава се с разни хора, решава къде иска да живее и с кого; а днес решава също така дали е мъж, жена, безполово същество или магарешки трън.

    Много често в края на едно такова търсене човек се оказва сам, заграден с псевдоприятели, винаги готови да отидат на бар, казино или да преспят една нощ с теб, но само толкоз. За друго не ги търси. Ще кажете – жалък живот. Американците ще ви кажат, че вие сте жалки, защото през целия си живот не правите нито един личен избор. Обичате майките си, децата си, дома си, страната си и се просълзявате при мисълта за някакви си там джанки. Животът ви е предопределен от родители и роднини. Те, американците, са граждани на Америка, а това означава, че могат да мислят и правят, каквото си искат.

    На мен ми е чудно защо при такава пълна свобода толкова много американци избират самотата, алкохола и наркотиците. Ако са честни, те ще ви кажат, че свободата е отровно биле. Пълната свобода е най-страшното нещо на света. Аз съм благодарен на съдбата, че съм малко луд и че децата ми са малко луди. Може да не сме свободни един от друг, но сме на завет, пазим си топличко, за да могат цветчетата ни да вържат и плодчетата да растат, и ракията да е силна и люта, за да бъде зимата ни стоплена от пролетта на децата ни.

    Ей такива мисли днес. Прощавайте, ако ви се струват луди. То в защото аз съм си малко смахнат.

    .

    Виктор Хинов

    .

  • Хайти

    .

    Разказ от Хасан Ефраимов

    .

    На гости ми е приятел, живеещ от много години в Амстердам. Идва си всяка година и тогава винаги си правим веселото, както се казва, на дълги и тежки маси, отрупани с всевъзможни гозби и най-вече алкохол. Спомняме си с умиление за едно време, говорим си за сега, а любимата ни тема е бъдещето. Всъщност, говори повече той, аз го слушам и не се сдържам, и от време на време само изтърсвам едно „Бе, мамито“. Нали съм ви казвал и друг път – когато и да се възхитиш на мамито, все е удачно.

    Та, той разправя, че в Амстердам нямало къде да пренощува човек. Всички хотели, мотели, квартири и места за настаняване били заети, а ако се намерело случайно нещо, било под всяка критика като качество, а цената баснословна.

    – И що тъй? – не се сдържам накрая, не криейки учудването си.

    – Ми, всички места са заети от ай ти-та.

    – Моля?

    – Ай ти-та, бе. Не знаеш ли какво е IT?

    – Така, да, ама като каза изведнъж ай ти-та и не можах да се осеферя.

    – Да знаеш, аз им казвам хайти.

    – Хайти?

    – Да бе, хайти. Един не се е усетил досега.

    Започва дружен смях, който накрая се прекъсва отново от мой въпрос.

    – Добре, ве, брато, ама к’о правят тия хайти там?

    – Работят.

    – Как така работят?

    – Така, как? Как се работи? Не си ли чувал за работа от дома?

    – Чувал съм. Имаше го и при нас по време на пандемията, ама аз – и да искам не мога – и затова не съм се интересувал. И сега мисля, че има много хайти, дето им викаш, които работят така.

    – Напълнили са целия град – продължава моят приятел. – Игла да хвърлиш, няма къде да падне. Довтасали от целия свят, куцо и сляпо е там. Имам един комшия холандец и като видя, че няма оправия, почна да учи турски.

    – Е, как турски, бе?

    – Ми, цялата махала, в която живея, са амуджи и понеже нито един не научи холандски, холандецът се принуди да учи турски. Амуджи, ама от анадолските. Нашите ги знаеш, че по традиция на джамия не ходят, само до кръчмата.

    – Ха-ха-ха-ха… Ужас…

    – Всички се приспособяват, да ти кажа, само нашите амуджи – не. Никой не може да ги претопи. Живеят си отново заедно и джагара-джугара. Не стига това, ами и…

    – Какво?

    – Високоговорители сложили на минарето.

    – Е как така, бе?

    – Така, как? И по пет пъти на ден ги надуват. Викам им: „Никой не ви казва нищо за джамиите, молете се в тях, ама поне не събуждайте хората от сън“. „Те как дрънчат с клепалата?“ – вика ми един. „Ама, вие сте в тяхната страна, бе“ – не се сдържам, а оня ми отговаря: „Тъй като гледам, няма да е за дълго тяхна. Анадолът потъва от земетресения, виждаш, и ние все някъде трябва да живеем.“ Не стига другото, а и…

    – Какво?

    – Холандецът, и той ме поздравява на турски вече сутрин.

    – Ха-ха-ха-ха… Ужас…

    – Сякаш не ми стигаха другите анадолски амуджи, че сега и този трябва да го търпя. И постоянно идва да ме пита, това как било на турски, онова как. Взел един разговорник в ръка и с него ходи с вечната си и гадна усмивка.

    – Ми, толерантни!

    – Бе, да ги таковам и тях в толерантните…

    – Ха-ха-ха-ха…

    – Децата как са?

    – Пораснаха, но не мога да ги докарам тук, за да ги видят баба им и дядо им. Домъкнах ги със зор, но на третия ден хванаха самолета и духнаха.

    – Български знаят ли?

    – Откъде да го знаят? Учат на холандски, английският е задължителен, а езикът на улицата е турският. Да се успокоят българите, че няма да ги претопим. Никой няма да ги претопява повече, те сами ще се стопят.

    – Ей, да взема и аз ли да дойда при вас?

    – За какво ти е? По-добре си стой тук, а и без това си свикнал с номерата на българите и ги познаваш. Оттатък онези са по-коварни. Гледаш ги мили и усмихнати, а…

    – Българите не знаят да се усмихват.

    – Точно това ти казвам. Каквото им е на сърцето, това им е и на устата, не знаят да хитруват, а онез…

    Идват новите поръчки и отново се хващаме за чашите. Настъпва едноминутно мълание, докато ударим по някоя глътка и после, мляскайки, замезим.

    – Слушай, а тези… хайтите, дето им викаш, защо всички са се наврели в Амстердам? Не е ли все едно за тях откъде ще работят?

    – Що? Щото марихуаната е там.

    – Ужас.

    – Пушат на воля, понеже е легална, а и публичните домове са там.

    – Е как…?

    – Ми, не могат да си намерят фитки, бе, брато. Смятай, колко са смотани. Седят по цял ден на компютъра и като се уморят, блъснат си една чекийка и това е. Ако загорят много, затова са публичните домове. Десетки ресторанти започнаха да затварят вече из града.

    – Това пък защо?

    – Не могат да си намерят персонал. Сервитьори, бармани, чистачи… Всички са хайти вече. Другите просто не могат да си позволят наем в Амстердам. Заведения за бързо хранене, бензиностанции, услуги… всички крещят за работници, ала няма. И малкото останали пътуват отдалече. Това е положението.

    – Ужас. И тука е така вече. Всички искат да завършат за хайти и да седнат пред комповете. В едното училище, моля ти се, изучавали роботика.

    – Ама в Добрич ли?

    – Да, бе.

    – Ха-ха-ха-ха… Ужас… Каква роботика в Добрич?

    – Трябват трактористи, дават им по 3000 лева заплата, ама няма.

    Още дълго говорим тази вечер и накрая поемаме да се прибираме. По пътя виждам глутница кучета, гонещи се в кръг.

    – Бе, мамито ви и… хайти, ей ся ще ви дам една роботика – не се сдържам в тъмната нощ. Посягам и взимам няколко камъка в ръка, мятам ги бързо по посока на хайтите с псувни и силни викове „чиба“.

    Прибирам се и лягам, а още дълго не мога да заспя. Пред очите ми е новият свят, който идва, пълен с програмисти, понеже всички стават програмисти вече. Клечат над програмните кодове и се опитват да създадат нови компютърни игри, на които нашите деца и внуци да си губят безцелно времето. Други се опитват да откраднат паролата ви за Фейсбук, за да видят банковата ви сметка и да я източат. Трети се опитват да скимират банкомата, за да ви изпразнят после картата. Неволно се замислям, че това са хора, които никога няма да излязат в гората сред дърветата, няма да усетят аромата на цветята и трелите на птиците никога няма да звучат за тях. Напълнили са градовете, чукат на своите лаптопи, а градът е затънал в боклуци, защото няма кой да ги изрине. Виждам затворени ресторанти, понеже няма кой да работи в тях.

    – Бе, мамито ви… – не се стърпявам по едно време. – Ще ви видя аз тогаз… Ще ми ядете… ама ще ми ядете рязания уй някой ден.

    И тогава изведнъж истината ме връхлита като ураган. Няма да ми ядат рязания… защото Шейтана се подготвя отдавна. Предвидил е всичко, изключвайки всяка една случайност. Ликвидира селското стопанство, защото няма кой да работи там, унищожава овцете, кравите и всички твари с разни грипове и чуми, но отдавна вече е приготвил храната за бъдещето. Същите тези хайти навярно пишат програмните кодове за храната, която ще принтират от 3D принтери в заводи на бъдещето. Пилешка пържола, стек, бифтек… Каквото ви се яде. Храната ще я произвеждат машини из заводите и фабрики, а хората ще лежат и ще играят на компютърни игри, мъчейки се да убиват времето в безцелния си и безсмислен живот.

    – Бе, мамито… – отново не се сдържам. – Какъв свят оставяме на децата и внуците си? Ковем го самите ние, защото не се занимаваме с тях. По-лесно ни е да ги оставим пред телевизора, с електронната игра в ръка, вместо да им прочетем приказка.

    Хора…

    .

  • „The Case of Cem“ в Ню Йорк. Събития с Анжела Родел

    .

    Бележитият роман на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“ („The Case of Cem“) бе представен за първи път в САЩ – в Ню Йорк, на 29 януари – с участието на преводачката Анжела Родел. Ето какво пише за събитието Генералното консулство на Р България в Ню Йорк:

    .

    .

    Класиката на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“ за първи път бе представена в английски превод в САЩ!

    .

    .

    Angela Rodel, носител, заедно с Georgi Gospodinov, на престижната литературна награда International Booker Prize за 2023 г., представи превода си на романа пред препълнена зала от ценители на книгите, в емблематичната Rizzoli Bookstore в Ню Йорк.

    .

    Ангел Ангелов и Анжела Родел

    Генералният консул в Ню Йорк Ангел Ангелов имаше удоволствието да присъства на събитието и да се включи в дискусията. Дипломатическо представителство допринесе за атмосферата с българско вино.

    .

    .

    Снимки: Генерално консулство на Р България в Ню Йорк

    .

    .

    ––––––––––––––––––––––––––-

    На 3 февруари, също в Ню Йорк, се състоя друго събитие, свързано със „Случаят Джем“ и българската литература. Този път в Columbia University, Harriman Institute, където Анжела Родел представи свои преводи на произведения от български автора. Ето какво пише за това събитие Албена Цанкова:

    Благодарности на Валентина Измирлиева – професор по Славянски езици и литература и директор на Harriman Institute, Columbia University, и на преводача Анджела Родел, за вълнуващия разговор на 3 февруари в Ню Йорк, който нямаше как да се вмести в предварително обявения един час.

    Ангажиращ събеседник, Анджела Родел разказа с увлекателна топлота за пътеводните случайности, които са я формирали като преводач на българска литература; за влиянието на българската музика, която тя сама изпълнява, върху усета за мелодия и интонация при превода; за общуването и доверието между автор и преводач; за любими български автори и произведения.

    Прочетени бяха откъси от български текстове в оригинал, последвани от съответните им преводи на английски. Сред представените текстове бяха: откъс от романа “Времеубежище” на Георги Господинов – носител на международната награда “Букър” за 2023 г.; стихотворението “Бдин” на Иван Христов; откъс от наскоро издадения на английски роман на Вера Мутафчиева “Случаят Джем”; откъс от романа “Направени от вина” на младата, талантлива Йоанна Елми, която присъства на събитието и прочете текста на български.

    .

    Анжела Родел и Йоанна Елми. На заден план: проф. Валентина Измирлиева и Ангел Ангелов. Снимка: Албена Цанкова

    ––––––––––––––––––––––––-

    Припомняме, че представянето на „Случаят Джем“ („The Case of Cem“) в Чикаго с участието на Анжела Родел ще бъде на 7 февруари, сряда, от 6 pm, в Seminary Co-op
    (5751 S Woodlawn, Chicago, IL 60615). Повече информация тук.

    .

    Снимка: Генерално консулство на Р България в Ню Йорк

    .

  • Гостуването на Тодор П. Тодоров в „Глаголницата“ (видео)

    .

    Писателят Тодор П. Тодоров гостува на 28 януари на Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл. Това бе първото събитие за настоящата 2024 г. на „Глаголницата“. Координатор и водещ на онлайн срещата – Даниела Иванова-Найберг.

    .

    Източник: ФБ профил на Даниела Иванова-Найберг

    „Прекрасно усещане – като след прочит на важна книга и хубав разговор.“ – е написала за атмосферата на тази среща водещата.

    Видеозапис на разговора с Тодор П. Тодоров:

     

    .

    –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    ОЩЕ ЗА ГЛАГОЛНИЦАТА

    Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ вече си има подкаст.

    https://www.youtube.com/@user-ls6mk7io6f/podcasts
    https://rss.com/podcasts/glagolnitsata/1321026/

    .

  • Случка от океанското дъно

     .

    Поредна история от поредицата „Този свят е енергия“

     

    „…Истории, доловени в тишината… При моите далечни пътувания и срещите ми с различни същности. Които пожелаха да разкажат за своя живот. За свързващото звено в световете. Енергиите. Които винаги са били, са и ще бъдат всичко, което го има… И в крайна сметка – да стигнат до извода, че Светлината е висшата енергия. Родена от Любовта. И всичко тръгва от Нея. Любов, творяща чрез Светлина!“

    .

    История 5: Случка от океанското дъно

    Тя беше много красива. Бяла, като крило на ангел. Макар да живееше в океана. Много дълбоко. На дъното. И не беше виждала ангели. Освен в сънищата си. А може би не само там? Все пак, беше й дадено още нещо, като отличителен белег. Специфично само за нея. Бледорозови очертания по белотата, подобни на втурнали се към бреговете вълни. Леко овални, подредени едно подир друго, те придаваха на дрехата й такава изтънченост, че пречупената светлина, успяла да се прокрадне през мрежата на водата, спираше в захлас и танцуваше с очи върху тялото й… Разбира се, че си имаше име – Тигрова мида. Вероятно на някого му бе хрумнало да оприличи ивиците й на тигрови краски. Което нейната нежна душа така и не прие, но свикна да живее с името си. Дадено от друга разновидност същества, които обитаваха сушата. Но обичаха да слагат етикети и имена на всичко, до което се докоснеха. Въпреки това, тя не се сърдеше. Беше с аристикратична душа. Умееше да прощава и да живее над тези неща.

    Колко години живееше на океанското дъно, не помнеше. А и за какво ли й беше да ги брои. Всеки ден приличаше да останалите. Но и не съвсем. Защото се научи да го прави различен, поне малко, сама. Имаше въображение, захранвано от океана. Простиращо се между минало, настояще и бъдеще. Това й помагаше да разнообразява дните, годините. А може би и вековете живот. Толкова дълъг й се струваше животът… Преминаваше с лекота границите между тези времена. Ставаше свидетел на какво ли не. Пред очите й се разиграваха драми, срещи, раздели… Събираше в сърцето си, като скъпоценни перли, всичко видяно. Да има какво да съзерцава и премисля в дните, когато животът на дъното станеше равен и тих, подобен на пясъка, заспал от милиони години по него.

    .

    .

    Точно в такива дни дълго общуваше с най-добрия си приятел – Тигровия каури. Може да не знаете кой е той, но Тигровата мида го познаваше откакто се помни – големия охлюв, роден малко преди тя да се появи в същите тези води. Той беше нейният пръв учител в живота. Най-добрият приятел. Признаваше си, че без него нямаше да е същата. Никога. И беше сигурна, че го обича. Както само една мида може да обича – дълбоко, съкровено, завинаги. Мощни енергии протичаха помежду им. А когато започнеше да му разказва своите истории, той ставаше мълчалив като подводните скали, върху които живееше. Може да звучи странно, но двамата умееха да разговарят помежду си, най-вече чрез вибрациите на телата си. Защото всичко в този свят вибрира, дори и в подводния. С различни честоти. Разговорите помежду им се получаваха, защото двамата бяха стигнали до еднакво ниво на трептене. И квантите им разменняха информацията помежду си.

    Веднъж, в един от тези равни, тихи дни от живота им, Тигровата мида изглеждаше някак тъжна, отнесена. Нещо, което рядко се случваше. Може би беше кратък миг, но вероятно си имаше причина. Тигровият каури гледаше с тревога розовите полукръгове на дрехата й. Питаше се какво ли ще му разкаже днес, което толкова я разстройва. Вечността беше притихнала в телата им, така че никога не би му минала през ума мисълта за раздяла. Стоеше и чакаше тръпнещ – да чуе новата история, сътворена от обиколките на Тигровата мида из световете.

    Най-после тя се отърси от вътрешните си видения, долови тревогата на големия охлюв, впил крак върху студената скала. Петната по дебелата му черупка сякаш танцуваха, докоснати от лекото движение на водата. Мидата го гледаше, а душата й потъваше в неговата, в опит да отмие напрежението му. После го прегърна с усмивка, въздъхна леко и малки блестящи балончета полетяха нагоре. Ако някой можеше да ги види, би си помислил, че са седефени перли, устремени към слънцето…

    – Успокой се, приятелю, не исках да те тревожа. Знам, че усети тъгата ми. Понякога се случва и най-смелият да се уплаши, нали? Камо ли една малка мида, макар да е Тигрова.

    – Обичам да слушам тембъра на енергиите ти… – думите на охлюва попиваха като вода в същността й. – Действа ми зареждащо. И успокояващо. Не знам какво така те е разстроило, но съм убеден, че не е случайно.

    – Пътувах отново… с мисълта си. Знаеш, че често го правя. И попаднах на място и във време, до което не съм стигала преди. И друг път съм обхождала сушата. Разглеждала съм живота там. Колкото и странен да ми е изглеждал. Знаеш, разказвала съм ти. Но този път беше различно. Светът, който видях, не ме прие радушно. Напротив. Там аз и такива като мен и теб… – мидата млъкна. Трептенията й се забавиха. Сякаш беше заспала. Или много болна.

    – Наистина ме тревожиш, продължи, моля те! – с най-фините си вибрации я докосна Тигровият каури.

    Мидата потрепери, почувствала смисъла на думите му, и се върна в действителността. Водата галеше красивата й черупка, усещаше пулса на океана като втъкан космичен ритъм в себе си. Упрекна се заради онова ледено усещане, което я беше смразило. До такава степен, че разбра какво означава страх. Откъде събра смелост да се усмихне, не се питаше, но го направи.

    Усмихната Тигрова мида! Това е най-прекрасната гледка на океанското дъно. Даже водата я гледаше с възторг и разнасяше светлина между нея и охлюва, онемял от любов. Той се чудеше как са могли да преживеят толкова дълго, без да й каже колко много я обича. Но тя не може да не го е усетила. Така, както той е чувствал безсловесната й обич. Докато всички тези мисли-токове течаха в душата му, долови готовността на мидата да продължи. Гледаше я с внимание, готов да слуша. Независимо от това какво ще чуе.

    – Не само по сушата, а и по водата имаше много същества, отличаващи се от нас. Изглеждат особено. Много големи, в постоянно движение. Различаващи се едни от други. Както е и тук, при нас. В това няма нищо лошо. Ето, ти и аз сме различни, нали? Но това не пречи да сме приятели, да се обичаме.

    – Разбира се. Какво да делим? Има толкова пространство, вода, всичко. За всички. И свобода, избор как да живеем. Нима там не е така? – учудено гледаше големият охлюв.

    – Там не е така… А такива като нас са в опасност. Видях как претърсват водата. Даже под нея. Как стигат до дъното и откъсват насила стотици, хиляди, подобни на нас. Изтръгват ги грубо и ги изсипват накуп в огромните си плуващи острови. А после…

    – Какво после? – не се стъпя Тигровият каури.

    – После остават само черупките… – тъгата на мидата се разля във водата. И премина през дебелата му черупка. Дълбоко в потресената му душа. Мидата едва намери сили да продължи. – Но не само това. Измъкват телата, за да нахранят с тях своите. А черупките… В по-добрия случай ги почистват, изглаждат, понякога рисуват по тях. След това ги разпращат на много места. Но не ги подаряват, а искат нещо в замяна. Който го има, може да притежава и нашите черупки. С втъканата ни енергия. С вкаменените ни чувства. С всеки запечатан миг от живота ни в тях.

    – А в по-лошия слушай? Какво става? – охлювът искаше да чуе докрай. Да допие до дъно изживения от мидата ужас. Да й помогне да се освободи поне малко от преживяното. Макар в едно въображаемо пътешествие в бъдещето. Но кой би могъл да каже доколко е въображаемо, доколко е истина…

    – В по-лошия случай разбиват черупките на толкова дребно, че остава нещо, подобно на пясъка. Като следа от телата ни. А после от него, което е най-странното, ги възпроизвеждат отново. Уж същите, но не съвсем. Имащи в себе си нещо от нас, но допълнено с друго – изкуствено, чуждо. Но въпреки всичко, съдържащи от нашата мощна енергия.

    – В крайна сметка, защо? Къде отива всичко това? При кого? – недоумяваше той.

    – Отново при тях. Тези, които могат да ги разменят срещу онова странно нещо, без което няма как да получат каквото и да било.

    Тишината мина като сянка по водата. Вибрациите сякаш заспаха. Не само двамата преживяваха историята на Тигровата мида. Тя се разнесе като невидима вълна – далече, из всички посоки по капилярите на водата. Като предупреждение към подводния свят. За това какво би могло да се случи на всеки, попаднал случайно в капана.

    С последни сили, възвърнал частично хармонията на същността си, големият охлюв попита:

    – А ние… бяхме ли там?

    – Да… – шепотът попи в същността му. – Като обработени натурални черупки…

    Тигровата мида намери сили да го погледне. Така копнежно и нежно, както само тя умееше. Спомни си, че все още са тук – на сигурно място. Че всичко разказано, бе миг от бъдещето. Никой не знаеше кога точно ще се случи. И дали не би могло да се промени. Тази мисъл я просветли. Черупката й, нейната ангелска дреха, трепна в белотата си. А розовите ивици танцуваха, като изрисувани от залеза пламъчета, и хвърляха цветен оттенък върху Тигровия каури. Красотата й попи толкова дълбоко в него, че разтопи страховете, заседнали в душата му като врагове от засада. Спомни си нещо. Толкова вълнуващо, така зареждащо, че енергиите му потекоха като светлинни потоци. И обгърнаха любимата му в защитен пояс.

    – Казвал ли съм ти, че си най-красивата от всичко в този свят? – въпросът се вля и запечата в черупката на Тигровата мида.

    – Не знам… дали си ми казвал. Но щом съм го усетила, си ми показвал – тя беше истински развълнувана.

    – Има нещо, което не съм ти казал – настояваше той.

    – Кое? – мидата трептеше в очакване.

    – Обичам те. Откакто се помня… – думите му се сляха с водата.

    – Струва ми се, че съм го чувала. Откакто се помня… – прегръщаше го водата.

    .

    Калина Томова, 27 януари 2024 г.

    Снимки: Авторката – Тигрова мида и Тигров каури

    .

  • Да няма в сърцето ти суша

    .

    Стихове от Николина Барбутева

    .

    ДА НЯМА В СЪРЦЕТО ТИ СУША

    Какво правиш, когато в ума ти нахлуват спомени,
    когато в сърцето любовта никога не стига?
    Вярваш, че нищо няма да се промени.
    Отворил си широко вратата и тъгата пристига.

    Искаш да видиш бъдещето си неясно и страшно.
    Винаги си искал да го видиш още от утробата.
    Градим бъдещето си с действието си сегашно.
    Обличаш смирено на неочакваното робата.

    Назови кой ще бъде до теб в старините ти,
    ако нямаш такава сродна душа.
    Дано не си сам и изоставен в дълбините си.
    Да няма в сърцето ти суша.

    Старостта пристига според разписанието си.
    Ще ти се изсмее тя коварна.
    В залеза на дните си не трябва да сме сами.
    Болката ни би била кошмарна.

     

     

    ЗАБРАВЕН ТЕФТЕР С ИМЕНА

    Какво ли не заличава времето и битието?
    Имена, хора, места, ситуации и мечтите.
    Такова е било винаги от векове битието.
    Като забравен тефтер с имена сме почти.

    Забравените спомени ненадейно откриваш.
    Заличените имена изведнъж си спомняш.
    А някои моменти още насила прикриваш.
    Защо не миналото по-често да припомняш?

    А ако загубиш този стар, прашен тефтер?
    Някой ще ти го подаде ли от прахта тихо?
    Дава ли някой между преди и сега бартер?
    Отговорът отрицателен прокрадва се плахо.

     

     

    ИЗГУБЕНОТО АЗ

    Откъснати страници от любовен роман,
    който остана непрочетен и загубен веч.
    Но романите не са за някой грандоман,
    за който се вижда, че е реалист отдалеч.

    Книгите са паралелната реалност за нас.
    Онази детска игра, която играехме преди.
    Действителността мори жестоко час по час.
    Никой повече от нея не може да ни вреди.

    Обичта, за която копнеят всички безмълвно,
    която нямат мнозина мразени и отхвърлени.
    Дупка зее в душите ни дълбоко и гръмовно.
    Стоим кротко като стара дреха захвърлени.

    .

    ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

    Николина Барбутева е родена в Пловдив. Има бакалавърска степен по История и магистърска по География и икономика. Преподавател е в ОУ „Васил Петлешков“ – Пловдив. Любовта й към книгата е пословична още от детството й, когато си спечелва прозвището „дете на библиотеката“ и става отдаден читалищен доброволец. По-късно саматя тя започва да пише поезия и проза и се включва в различни конкурси за есе, в които е заемала призови места. През 2014 г. излиза първата й стихосбирка „Пътят към любовта, страданието и надеждата“. Следват „Силата на жената“, „Звезда на любовта“, „Близост“. Последната й издадена стихосбирка е „В тишината“ (2022). Тази книга ще има поредно представяне на 12 февруари т.г., от 18:00 часа местно време, в залата на Дружеството на писателите в Пловдив.

    .

  • Минавам през този живот като лодка…

    .

    Минавам през този живот като лодка –
    понякога в тихи, спокойни води,
    понякога бури връхлитат ме подло,
    които оставят жестоки следи.

    Минавам под слънцето жарко и светло
    и светва душата ми, обляна в живот.
    А нощем, когато звездите проблеснат,
    приемам от техния тайнствен комфорт.

    Минавам сред хората с обич стаена,
    плод на светлинен и Божи заряд.
    Безмълвно раздавам душата си щедра,
    градя с мисълта си един по-хубав свят!

    .

    Забравено септемврийско завещание от 2017 г. –
    когато светът беше видимо по-нормален.

    .

    Калина Томова

    .