Всичко от литература

литература

• Бащите не плачели…

  .

  Бащите не плачели. Моят заплака,
  ръждивата порта простенваше в тон.
  Тъгата отхапа от края на лятото
  и аз се почувствах детенце без дом.

  Сбогуване, без обичайни формалности.
  Разбиващо ласкав следобедът бе,
  а татко не пита защо не оставам.
  Щади ме, без друго вина ме гризе.

  Бащите не плачели. Кой го измисли?
  Навярно останал без сълзи баща,
  потънал в забрава, в жестоки неистини.
  Баща ми ме чака. Сълза съм. Сълза.

  .

  Румяна Симова

  Уелингтън, Нова Зеландия

  .

• Светец

  .

  Разказ от Здравка Владова-Момчева

  .

  Носеше черна кожена дреха и очите му го следяха навсякъде в стаята. Строги, немигащи, остри очи. Изобщо, всичко в него изглеждаше строго и прибрано. Сякаш в аскетичната фигура, застинала в малката икона на стената, се беше събрал целият порядък на света.

  Вечер, когато се връщаше от бач, Иван се свличаше право насреща му – и той в кожени дрехи, потен и пършив. Наместваше се някак сред купчините мръсно и чисто пране, плъзгаше длан под спарения им хаос, изритваше си обувките до масата и се отпускаше с примирение пред режещия му поглед. К’во сега? Беше си льохман и стаята му вонеше на фасове. Те се къдреха като вафли под грайферите на кубинките му, а изпомежду стърчаха влакната на истерично-проскубания мокет.

  Поне половин час се гледаха, докато съвсем се смрачи. Иван живееше в приземния етаж на блока и тъмнотията настъпваше бързо. Тя се намърдваше безцеремонно навсякъде и занемяваше всичко. Обгръщаше го нагъл, повторяем мрак, който с тъпо постоянство натискаше сетивата му до обезличаване. Болезнен кеф, сред който острите очи на светеца гаснеха и го губеха затихнал в безпорядъка. Беше се научил всеки ден по малко да умира с удоволствие, сред няколкото минути блажена, заравняваща тишина. Мълчанието беше най-прекрасното усещане, защото в него Иван се разтваряше до изчезване. Но после животът брутално се завръщаше и започваше да влачи душата му нагоре по етажите на мухлясалата кооперация.

  Първо го сдрусваха пелтечещите викове на бай Недялко, повлякъл пáтравите си крака над главата му:

  – Идродиии! Титките тте ви иттрепя! Итплюткали тте ми луканката и тамо ми иткате париии!

  Следваше плаха тупурдия и виновният глас на кака Раца, жена му, плачливо издърпваше пъпната връв на живеенето, сякаш търсеше смисъл за съществуването си:

  – Н‘дялко! Н‘дей тъй бе, Н‘дялко! Децата си правили сандвичи, за училище бе, Н‘дялко!

  – Млъкни ма, проттатко – сечеше разяреният и съпруг, – тте видите вие дведди потред бял ден, тамо да ми паднете, миткини тът миткини такива!

  Настъпваше смутена пауза и етаж нагоре, животецът затрептяваше в слуха на Иван с еротично-панелни вибрации, загнездили в гърлото на ощастливена валкирия:

  – Ох, топчоо, ооох, пухьоо, оххх да, да, даааа – дереше тапетите плътният контраалт на новобрачната брюнетка от втори апартамент, склещила одобрително креватните старания на мъжа си. – Ти си жребец, ти си… бизон… ох… дракон! Зверунгел си, Котьо, зверунгел!

  – По-кротко бе, рожбе – мрънваше изпод завивките трубадурно лиричният младоженец, – скубеш ми косичката. Ми не искам рано да оплешивея. Не искам.. ох… сега пък ме одра…

  – Мъню, мъню, мъню – извисяваше децибели бебешкото гласче от третия етаж и после изреваваше цялата болка на човечеството: – Уааааа, уаааа, уааааааааааа…

  Възторжена баба се опитваше да възстанови порядъка с опитно и нежно прикъткване:

  – Я да си го види бабинка ма, че да си го гушне, че да си го цунка, че да не плачка! Йорданеее, Йордане бе, донес един чист памперс и ела да отвориш прозореца…

  Точно тогава Иван започваше да си пържи яйца. Житието на блока го караше да се сети за себе си. Усещаше як, човъркащ глад. Нищо друго. Само глад, който го насилваше да оцелее.

  Навън небето се изпълваше с цвят на разцъфнала чубрица. Както тогава, в онзи двор, високо в планината, където времето заплиташе фустата си в кукестия връх насреща и мигаше с бледи звезди над мократа безкрайна коса на Пелина. Беше началото на април и анемични диви иглики едва пъплеха по буцестата земя. Дърветата се мъчеха да разцъфнат. Къщата се разпадаше.

  Пелина му разказваше колко обичала мъничките цветчета на чубрицата. Нищо че сега не й бил сезонът да никне. Нощем се разтваряли. Дребно вълшебство, ама на! Май че само тя го забелязвала. Привличали я, защото светели като лилави точици в мрака. Насищали го с очакване и после преливали в него, че да се види душата му – розова ли, виолетова ли, не знаела и тя. Толкова особен бил този чубричен мрак.

  Очите й се смееха сред мокрите коси – същински сиви перли, заплетени в тъмни водорасли.

  Пелина си миеше косата на двора. Стопляше вода в остъргана пластмасова кофа, в която потапяше къдрав бързовар, целия наслоен с варовик. Двамата носеха гумени ботуши и отъпкваха незабравими следи наоколо.

  – Поливай ми – шепнеше Пелина, – много обичам да ми поливаш. Като си мия косата навън, с тебе правим водни пътечки и мислите ни се сплитат в земята завинаги. Трябва да има нещо завинаги, нали? Не може всичко да бъде временно. Просто не може!

  То нямаше и как да си измие косата в стаята. Вътре тежеше само един железен креват и на Иван му се струваше, че без него къщата би излетяла право нагоре, в небитието, отдето ги гледаха душите на милостивите мъртви.

  Бяха се чупили от всичко. От града и хората, от проклетото трябване, което мрънкаше по петите им, разядено от завист по ненаситната им любов, алчно за безценното им време, изтичащо в тиха, всеобща мизерия. Затова избягаха! Избраха си само тяхна, щастлива мизерия – с подивяла градина и гърбава планина, старомоден юрган и чубрични нощи. Бяха прецакали битието и времето. Бяха заедно в рая си. Бяха…

  Яйцата клюкарски цвърчаха в очукания тиган и мазните им гласчета разсмърдяваха тази история. Иван се ядоса. Не искаше оня чубричен мрак да го връхлита отново и отново в поредната самотна нощ. Беше си обещал да не мисли за Пелина, да се размаже като фас под грайфера на тъпото съществуване и да изчезне завинаги. Нали тя така искаше – да има нещо завинаги! Изчезването със сигурност би му осигурило вечност. Висенето в мазния приземен етаж на блока беше само временно. Само още малко, неясно колко, но беше временно. Със сигурност беше временно! На дъното на бутилката се плацикаше водка. Гаврътна я за аперитив. После метна яйцата в боклука:

  – Баси, колко мразя пържени яйца – каза Иван на Светеца. – Гледам, че и ти нещо не ги одобряваш. Както си се вторачил в мен, направо ми секваш ищаха за кльопане.

  Той отмахна кичур коса от лицето си и някак виновно добави:

  – Ми, к’во да направя? Нали и аз трябва да мърдам!

  Отпусна се безсилно върху купчината с пране и запали цигара. Лютива мъгла замрежи зениците му. Нищо. Така по-малко го режеха онези строги очи от стената.

  Пелина му подари тази икона.

  – Да си го имаш – каза тя, – да те пази. Нали и той е Иван като теб. Адашите трябва да се подкрепят.

  Тръгваха си. Такова тръгване беше тогава, че на Иван му се разпра всичкото отвътре. Туй душа, сърце, мисли – няма спасение, брат, като се разпорят! Лангуркат се в тебе, пък ти върви, че изглеждай цял. Докато свикнеш – виеш без глас до умирачка. После – пак същото. И т’ва е завинаги, ама Пелина продължи надалеч, пък в него се впи „завинаги“-то и така го закова в шибания сутерен, че нямаше шанс да отлепи. Да я догони…

  Иван уморено разтри слепоочията си.

  Утре, в четвъртък, трябваше да дойде Мара, на Гената жена му, да се шукат. Не можеше да казва „ч“, щото устата й се пълнеше с плюнка и съскаше. Затуй си беше чисто шукане, де. Нищо особено. Десет минути раздвижване в мазния въздух към края на седмицата. Беше се предал на тази рутина. Само Мара да не омалваше толкова безнадеждно за пропиления си живот и да не мъкнеше подире си и Гошко, синът им с Гената. Детето беше родено със синдром на Даун. Не, че нещо, ама като запецнеше зад купчината с пране да се клати напред-назад, на Иван му се завиваше свят. Не стига това, ами и не откъсваше поглед от Светеца и все повтаряше като скапана латерна:

  – Кой тоз? Кой тоз? Кой тооооз?

  – Ами, един вълшебен чичко бе, маме – припълзяваше зад гърба му Мара, заплетена в недосъбутия си чорапогащник. – Я виж каква бяла брада има! Видя ли? Гледай, гледай! Само натам гледай и той ще ти пусне от небето десет хиляди лева! Той тоз чичко прави чудеса! Че като ни даде тез парички, с тебе ще идем на водна пързалка! Яяяя, колко хубаво ще си изкараме! Гледай сега натам, гледай, пък ние с чичо ти Иван малко ще си пошушукаме.

  Иван седеше като изтърбушен в другия край на кушетката и тъпчеше фасовете си с примирение. Нямаше какво да направи. Четвъртъците ги беше превзела Мара. Тя му се нахлузваше отвсякъде, лека, куха и чвореста като хралупа. Оплакваше се от Гената, че не й давал пари, че я бъхтел за щяло и нещяло, ама на, като дойдел четвъртъкът, той се запивал, пък тя му отмъщавала с най-добрия му приятел! При тази единствена мисъл очите й засияваха злорадо – малки съсели, сврени под кривия бретон. Това за най-добрия приятел си беше самата истина. Иван и Гената бяха израснали заедно. Деляха си мизерията и до днес. Щото и Мара си беше голяма мизерия! Гената се напил в една дискотека и я забърсал на излизане. Теглил й един език и после, брат, тя му се залепила като гербова марка. Съжалил я и се оженили, ама на Гената хич не му пукаше за нея.

  – Сритвам я настрана и си карам мойта работа – казваше на Иван, – да не ми се пречка из краката с т’ва хлапе. К’во съм й крив, че й е такваз матрицата? Как пък не можа нещо по-нормално да изкара?

  Обикновено Иван мълчеше. Ставаше му още по-чоглаво. Даваше пари и на двамата, а Мара я шукаше от благотворителност. Беше забелязал оня подивял от надежда проблясък в очите й, когато тя се сгушваше на ръба на кушетката до него след шукането. Като пребита котка. Гонеха ги и от квартирата им. К’во да я прави?

  – Ти ме люлееш – нашепваше в чубричния мрак зад клепачите му Пелина, – много обичам да ме люлееш! От земята до небето. Когато съм с теб, разбирам, че ги има. Защото ти ме люлееш между тях и няма опасност да потъна или да излетя.

  Но си отиде. Оттогава земята и небето се раздалечиха безвъзвратно, а той се клатеше напред-назад между тях, без да може да се познае. Кой тоз? Кой тоз? Кой тоооз?

  – Кой тоз? – настойчиво заби познатия въпрос синът на Мара в четвъртък.

  – Светец се казва – неочаквано и за себе си отговори Иван, – светец! Разбра ли? Като го гледаш, да знаеш, че е светец!

  Хлапето замлъкна и тупна онемяло в прането. Брадичката на Мара трепереше от някакъв зор:

  – Гони ни бе, Иване – изхлипа сополиво тя, – хазаинът ни гони! Не ще и да чува повече да ни чака за наема. Гената вика да ходим да се гръмнем. Ами аз какво да правя с това нефелно дете, а? Какво да правя, бе?!

  Гласът й се извиси до крясък.

  – Идродии – проточи от горния етаж рефрена си бай Недялко, – няма луканки и тудуци за вас, нямаааа!!!

  Иван се усети размазан. Ако не беше оня железен поглед от иконата да го задържи, щеше да се разнищи по мокета. Нямаше какво повече да прави тук.

  – Виж к’во – каза на Мара, – на ти ей тез пари. Не са много, ама поне за пържени яйца ще ви стигнат с Гената на първо време. Фащайте си парцалите, фащайте се един друг и си фащайте и детето! Хубаво-лошо – т’ва е! Идвате да живеете тук. Наемът е платен до края на месеца. Поне ще имате покрив над главите си, докато измислите нещо. Аз се махам! Не мога повече! Махам се!

  И му олекна. Направо се отлепи! Откачи иконата от стената и посегна да си намери обувките. Завряна в ъгъла, Мара го гледаше изтъпяла от щастие. Хлапето ухилено се заклати напред-назад и посочи с пръст някъде към гърдите му:

  – Светец – тържествено оповести то, – светец!

  Отвън пропълзя ароматен чубричен мрак и се изви към вратата като пътека отникъде, някъде натам, след Пелина.

  .

• Докато ни има

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  На връщане от кварталния магазин, Жоро Игнатов стъпи накриво, падна и си счупи таза. Болката беше ужасна, но стана още по-страшна, когато той осъзна, че може да стои цял ден на улицата, без да го види някой. Жоро живееше в предпоследната къща, по една малка уличка на града, но за съжаление съседи нямаше. Последната къща бе заключена и необитаема, а двете къщи преди неговата бяха полусрутени. Преди три месеца Жоро се бе пенсионирал, но все още не му превеждаха пенсията и той живееше с възможно най-необходимото. Не разполагаше с телефон, от който да позвъни на Спешна помощ, затова се опита да вика за помощ. Гласът му едва излезе, накъсан и дрезгав от болката. Той осъзна, че никой няма да го чуе, и се опита да пълзи. Този път болката така го прониза, че почти загуби съзнание. Пред очите му се спусна пелена, през която едва виждаше. До ушите му стигна звук и, когато обърна глава назад, видя, че някакво куче души хляба, който си бе купил от магазина.

  – Чиба! – опита се да го сплаши той, но кучето не избяга, а напротив, дойде до него и тихо заскимуца.

  – К’во стана, наборе? – чу се мъжки глас и над него се надвеси един клошар, който често обикаляше района наоколо. – Май щеше да паднеш, а?

  – Ох! – изпъшка Жоро. – Счупен ми е кракът и не мога да мръдна! Ще се обадиш ли на някого, да позвъни на Бърза помощ? Нагоре по улицата все има хора по къщите!

  – Добре! – съгласи се клошарят – Личко, ти стой тука и пази!

  Кучето седна до Жоро и започна да си ближе едната лапа. Клошарят стигна до първата къща, която бе обитаема, и похлопа на вратата. Извика силно, но никой не се показа. След това той хлопа на съседната къща, после на другата и така до началото на улицата, без никой да реагира на виковете му. Сякаш, за зла беда, хората в квартала бяха умрели или вкупом оглушали.

  – Знам аз! Така е, като ме видят! – изръмжа клошарят. – Мислят, че ще прося нещо, и се крият. Абе, глупави хора, нали все един ден стигаме един до друг, бе? Карай! И сами ще се оправим!

  Той се върна обратно и предложи на Жоро:

  – Виж, наборе! Ще разтоваря половината от багажа в количката и ще те кача на нея! Криво-ляво, ще те избутам до поликлиниката! Оттук до нея е все нанадолнище и ще ми е лесно. К’во ше кажеш, а?

  Жоро се извърна и видя почерняла от мръсотия, саморъчно направена количка, в която стърчаха няколко чувала, пълни с пластмасови отпадъци.

  – Давай, ама по-скоро, че едва издържам! – прошепна той.

  Клошарят придърпа количката, наведе се над Жоро и с огромни усилия успя да го вдигне и сложи върху чувалите. След това сложи в количката найлоновата торбичка с хляба и подкара бавно по улицата.

  Пред кабинета за Спешна помощ се бяха събрали цяла тумба цигани. Освен жените и децата, имаше трима мъже, с окървавени лица. В момента млад лекар се разправяше с жена на средна възраст, която ръкомахаше енергично и му се караше на украински.

  – Нищо не ви разбирам! – викна сърдито лекарят. – Говорете или на английски, или на руски!

  – Пфу! Сука! – Изплю се ядно жената и премина на руски: – Как така няма да лекувате алергията на майка ми?! Длъжен сте да я лекувате от всякакви болести! Тя се чувства много зле!

  – За пореден път ви казвам, че майка ви е получила слънчево изгаряне и слънчев удар! Сега през септември е тъй горещо, че е нормално да пострада, след като за пръв път излиза на плаж! Тя няма алергия, а само изгаряне втора степен, за което съм ви предписал болкоуспокояващи! Вие не сте спешен случай! Махнете ми се от главата, за да обърна внимание на останалите пострадали!

  До тях приближи дебела циганка на неопределена възраст и кресна пронизително:

  – Ти к’ва си ма?! Я се махай, че като та фана за косата и цялата ше я оскубя! Ни виждаш ли, чи мойту брат и син са тежку пустрадали? Сбиха са за една кола и сига направу ши умират! Докторе, ела помагай, бе!

  Лекарят отиде до окървавените побойници, а украинката избълва порой от обиди към всичко българско, включително и циганите. Едва четвърт час по-късно той обърна внимание на Жоро. Преди да го откарат с носилка към операционната, той каза на клошаря:

  – Благодаря ти, човече! Иди на мойта улица и влез в предпоследната къща! Ключът е под саксията на перваза на прозореца, до вратата! Живей там, докато ме изпишат! Това ще е в средата на следващата седмица. После ела да ми помогнеш да се прибера у дома! Нямам друг близък, затова моля теб!

  Клошарят набърчи чело, но кимна за съгласие. Наближаваше зимата, а така му се отдаваше възможност да я изкара на сухо и топло.

  На следващия ден след операцията, клошарят почука на вратата на болничната стая, надникна и като видя на леглото до прозореца Жоро, влезе. Беше избръснат и облечен в едно старо яке на Жоро. Изглеждаше прилично, може би защото се бе изкъпал. Сложи на шкафчето плик с три червени ябълки и стисна едната си ръка с другата.

  – Здравей! – плахо поздрави той. – По-добре ли си сега?

  – Здрасти! – отвърна Жоро. – Боли, но вече се трае! Виждам, че си се пременил даже! Добре си направил! Това яке не съм го носил от години, щото ми умаля. Вземи и други от дрехите ми! И без това са толкова много! Моят дом е вече и твой дом, поне докато ни има..!

  – Ааа, не! Това ми стига! Исках да изглеждам като другите, затова взех якето!

  Жоро се усмихна с някаква тъга в очите и промълви:

  – Не бъди като другите, човече! Те трябва да искат да са като теб, а не обратното! Ти имаш душа, а те са егоисти!

  – Казвам се Емо! – плахо се усмихна клошарят. – Знам, че хората се озлобиха, но не ги вини! Те са такива, защото ги превърнаха в зверове насила! Страшилки, заплахи, пандемии, война, глад и безработица…! Как искаш да реагират? Мен ако питаш, накрая руснаците и украинците в тая война ще спрат и ще се огледат край себе си! Като видят разрухата и труповете на братята и сестрите си, ще осъзнаят, че е било адски глупаво да се бият! Ще се съберат като нас двамата и ще започнат да градят нов живот! То какъв ли живот ще е, над пепелището дето са натворили, ама все друго е! Войната и омразата не са за хора като нас! Те са за ония, дето сеят злоба и от нея печелят пари! Хайде, ще ставам, че да не те притеснявам! Всеки ден ще идвам, да знаеш! Ще ти нося по нещичко за хапване! Знам каква е храната в болницата! После ще видим…!

  След като Емо излезе от стаята, пациентът от съседното легло въздъхна:

  – Блазе ти! Имаш кой да се грижи за теб, а аз ей тъй ще си пукна като куче като ме изпишат!

  Без да отговори, Жоро извърна лице към стената и от очите му започнаха да изтичат болка и влага. Крайно изтощен, след това заспа. Сънува как двамата с клошаря Емо строят нова къща в двора му, а съседите помагат край тях. Сънят бе толкова хубав и различен от действителността, че подсъзнателно му се искаше да не се събужда…

   

  Красимир Бачков

  .

• Как леля Вангелица спаси дванайсет поколения

  .

  Разказ от Мира Папо*

  .

  Леля Вангелица влезе важно-важно в църквата, стиснала вестник в ръка, огледа се тайнствено наляво и надясно и се насочи право към иконата на Иисус Христос.

  – Номер едно – прошепна още по-тайнствено тя.

  След това продължи да върти глава, докато намери иконата на Света Богородица.

  – Номер две!

  Този път шепотът беше по-силен и леля Вангелица продължи да търси още нещо сред светците в църквата. Спря се пред иконата на Свети Мина, прекръсти се от радост и извика:

  – Номер три!

  Изшътках й да мълчи, че в църквата не се говори на висок глас, а тя бързо ми подаде пари и каза:

  – Дай ми три свещи от 2 лева!

  Подадох й свещите, а леля Вангелица тръгна полека, пристъпвайки някак бавно и тържествено към иконата на Иисус Христос. Запали първата свещ, разтвори вестника и зачете нещо пред иконата. Нервите не ми издържаха повече, спуснах се към нея, дръпнах й вестника от ръката и казах:

  – В църква вестник не се чете! Има си молитвеник за това!

  – Чакай, чакай… – Леля Вангелица измъкна вестника от ръката ми и изфуча: – Има специална молитва тук! – И размаха вестника пред носа ми. – Много специална! Не бързай да се сърдиш, а ме изслушай!

  – Какъв е този вестник?

  – Вестник „Феномените на България”. – Леля Вангелица го вдигна високо, сякаш ей сега щеше да се случи нещо феноменално и в църквата, и продължи, като ме изгледа страшно: – Това е молитва за изчистване на грехове до дванайсето коляно! Разбра ли сега?

  Ха сега, де! Молитва за изчистване на грехове до дванайсето коляно. За първи път чувах за такава молитва и попитах:

  – А защо до дванайсето коляно? Защо не до седмо, осмо, девето коляно?

  – Ами защото, защото… – Леля Вангелица се замисли за малко и бързо отговори: – Защото апостолите са дванайсет, затова!

  – Аха, затова значи… Добре де, казваш до дванайсето коляно, ама напред или назад в поколенията?

  Леля Вангелица пак се замисли дълбоко, а мен вече ме напушваше смях. Тя погледна към иконата на Иисус Христос, сякаш търсеше небесно съдействие, и промълви:

  – Трябва да е назад в поколенията, чааак до дванайсето коляно. Напред, кои да са грешниците? Децата и внуците ми ли!?

  – Добре де, а тринайсето коляно да гори в ада, така ли? За тях не ти ли е мъчно, че няма да очистиш греховете им?

  Леля Вангелица се предаде:

  – Тук! – И размаха вестника заканително. – Тук така пише! До дванайсето коляно… И не ми пречи да си прочета молитвите. Защото първата молитва се чете пред иконата на Иисус Христос и се държи запалена свещ от 2 лева. Втората молитва я четеш пред иконата на Света Богородица и държиш запалена втората свещ. Трета молитва я четеш пред иконата на Свети Мина. Молитвата я четеш пред всяка икона, докато не изгори всяка свещ.

  – Миии, то тия свещи от 2 лева горят около четири часа всяка, виж колко са дебели. Поне до среднощ ще стоиш в храма.

  – Ще стоя! – Леля Вангелица изпъчи гърди напред, приглади косата си и ме погледна с фанатичен блясък в очите. – Дванайсет поколения МЕН чакат да им очистя греховете! – И със замах запали и втората свещ.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Из сборника с разкази „Отец Константин се бори с дявола“ (изд. „Библиотека България“, 2022). Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Защо, Българийо?

  .

  Защо, Българийо, защо?
  От ден на ден все по си пуста!
  Къде са твоите чеда!
  Защо Родината напускат?

  Защо да ринат нейде сняг?
  Да мият някъде чинии?
  И да целуват чужди бряг?
  Каква е тази орисия?!

  Защо? Кому е тъй угодно?
  Да спят по паркове, по гари.
  Да тъпчат името си родно.
  И да проклинат теб, Българийо!

  Пустеят нашите села,
  угасват български огнища,
  зарастват с бурени поля…
  А ние май не правим нищо!

  Защо един богат народ
  с дълбоки корени и с име,
  запазвано от рода в род
  стотици, хиляди години?!

  Народ, изграждал градове,
  можал държави да създава
  през още ранни векове!
  Какво, какво сега му става?

  Народ с култура, с книжнина!
  Народ с история голяма!
  Народ с велики имена!
  Как бъдеще за него няма!?

  Защо пропъждаш умове?
  Защо нехаеш за таланти?
  И караш българско дете
  дете да е на емигранти?

  Които ходят по света
  отчаяно да търсят изход.
  От БЪЛГАРИ с голямо ”Б”
  такива стават по произход.

  Когато някои все пак
  успеха там далеч прегърнат,
  нали се знае, че назад
  те никога не ще се върнат!

  Не ли ти липсват те на теб,
  не ли те, майко, заболява,
  че там роденото дете
  БЪЛГАРИН не се явява!

  То няма Вазова да знай
  и българче да се нарича!
  Със чужди букви, в чужди край
  то чужди думички ще срича!

  Че няма то на 3-ти март
  със гордост да изкача Шипка.
  Че няма във Балкана стар
  Да търси ягодка и китка.

  Че с Левски не ще се гордее.
  Че няма Ботева да жали.
  “Върви, народе…” не ще пее.
  “Мила Родино…” – едва ли.

  Защо, Българийо!? Защо?

  .

  Таня Танасова-Тодорова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Стихотворението е част от книгата на Таня Танасова Тодорова „За България с любов!“ (ИК „Гутенберг“, 2014). За него бесарабска българка Таня, родена и израсла в Молдова, която живее в България, споделя: „Тези редове са написани преди 17 години. Как ми се щеше да не са актуални вече… Дай Боже промяна!“. Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Софийската премиера на „Шарената сол на планетата“

  .

  На 6 октомври 2022 г., в клуб „Журналист“ на Съюза на българските журналисти в София, се състоя премиерата на седмия сборник с творби на български автори от различни страни, публикувани в литературната рубрика на Еврочикаго – „Шарената сол на планетата“.

  .

  

  За представянето на книгата в София дойдоха авторите: Боянка Иванова (завърнал се емигрант от Чикаго, САЩ); Георги Стойков от с. Нови хан; Елена Пеева-Никифоридис от Солун (Гърция); Красимира Стойнова от Кълъмбъс (Охайо, САЩ), която си идва често в родината; Ивайло Диманов от София; Петя Пламенова от гр. Гулянци; Рада Капралова (завърнал се емигрант от Атина, Гърция); Рада Добриянова от Швеция; Симеон Коев от Велико Търново; Таня Николова от София; Таня Танасова-Тодорова (бесарабска българка от Молдова, която живее в България). 

  .

  

  Бяха и Петър Стаматов, основател и редактор на EuroChicago.com, дошъл от Чикаго в София само за няколко дни, както и редакторът на книгата Мариана Христова. Дойдоха и близки на автори, които не можеха да присъстват лично на софийската премиера на книгата; приятели и почитатели на съвременната българска литература.

  .

  

  Представянето на седмия сборник бе уважено и от изпълнителния директор на Агенцията за Българите в чужбина Райна Манджукова, Иванка Славчева – главен експерт в Агенцията, колегите от БТА Мартина Ганчева и Юлия Христова, Нина Цанева от Програма „Христо Ботев“ на БНР и Весела Кръстева от Радио България.

  .

  

  Събитието бе открито от един от авторите в сборника и домакин в Клуб „Журналист“, Ивайло Диманов. Седмият сборник и поредицата книги бяха представени пред събралата се аудитория от Мариана Христова. За седмата книга и за смисъла на тази поредица говори и Петър Стаматов.

  .

  .

  Една от авторите в сборника, Боянка Иванова, която е направила много за съхраняването на българския език и култура зад граница, представи свой прочит на творбите в „Шарената сол на планетата“. Нейният анализ съдържаше цитати от разкази и стихотворения на различни автори, с направени връзки между тях и споделени размисли за носталгията, националния манталитет, емигрантите, българската литература.

  .

  

  

  Пред събралата се аудитория се изправиха и други автори, дошли на събитието, които представиха себе си и своето творчество. Ето какво казаха те:

  .

  

  Елена Пеева-Никифоридис:

  .

  Ивайло Диманов:

  .

  Красимира Стойнова:

  .

  Петя Пламенова:

  .

  Рада Добриянова:

  .

  Рада Капралова:

  .

  Таня Николова:

  .

  Таня Танасова-Тодорова:

  .

  Особено развълнувана от едно стихотворение на бесарабската българка от Молдова Таня Танасова-Тодорова, пред събралата публика се изправи и Райна Манджукова – също бесарабска българка, само че родена и израсла в Украйна.

  .

  

  Г-жа Манджукова, която също е автор на художествени произведения, говори не само като представител на държавна институция, но и като човек, кръвно свързан с българската диаспора и с българското образование и култура зад граница.

  .

  .

  Накрая на вечерта певецът, композитор и бард Евгени Бенов изпълни две песни в съпровод на китара.

  .

  .

  Събитието завърши в неформална атмосфера, със свободни разговори на чаша вино.

  .

  

  А ето какво сподели с редакционния ни екип ден след премиерата една от авторите в сборника, Екатерина Трифонова от Гърция, която не можеше да присъства лично:

  „Благодаря за организацията, вниманието и времето, което ни посветихте… въпреки че не можах да присъствам, моя близка, която е била там, ми разказа за събитието…
  Каза, че всичко е било прекрасно и е останала заредена с чудесни емоции… мога само да съжалявам, че не можах да бъда физически там.
  Още веднъж благодаря и ви пожелавам успех във всичко…
  Да се надяваме, че добрата традиция ще продължи и в бъдеще…
  Поздрави от едно от зрънцата на „Шарената сол“.
  С благодарности, Екатерина.“

  Още снимки от събитието:

  .

  

  

  

  

  

  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

   

  ОЩЕ ЗА АВТОРИТЕ И БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ЗАД ГРАНИЦА.
  СРЕЩА В АГЕНЦИЯТА ЗА БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА

   

  

  В деня на премиерата на седмия сборник, 6 октомври, преди представянето в Клуб „Журналист“, се състоя среща в Изпълнителната агенция за българите в чужбина, с автори от седмия сборник. 

  .

  

  Срещата се осъществи по покана на г-жа Райна Манджукова и на нея присъстваха Боянка Иванова, Елена Пеева-Никифоридис, Рада Капралова, Петър Стаматов, служителката в Агенцията Иванка Славчева и др. На срещата бяха споделени идеи за развитието и по-доброто представяне на българската литература и култура зад граница.

  .

  

  .

• Мариана Христова и Здравка Момчева за седмия литературен сборник

  .

  Интервюта на Нина Цанева с редактора на сборника Мариана Христова и една от авторите в него Здравка Владова-Момчева, излъчени вчера сутринта в ефира на предаването „Нашият ден“ по Програма „Христо Ботев“ на БНР. Повод за интервюто със Здравка Момчева е и наградата, която тя получи в конкурс на НДФ „13 века България“.

  .

  СБОРНИК С ТВОРБИ НА БЪЛГАРСКИ АВТОРИ ОТ ШЕСТ КОНТИТЕНТА

  .

  

  “Заслугата за това да бъдат издадени тези седем сборника в голяма степен се дължи на д-р Виктор Хинов, който живее в САЩ. Това е един човек, който е основен спонсор на почти всички книги от поредицата, а също автор. Той има голяма заслуга за това, както и нашият скромен редакционен екип на сайта Eurochicago.com, разказва в “Нашият ден“ Мариана Христова, редактор и основен съставител на сборника:

  

  “Това е една инициатива на българи, най-вече на емигранти, на шепа хора, правена със собствени сили и с дарения на други наши сънародници от различни страни. Тези седем книги станаха факт, те са някаква извадка от съвременната българска литература. Има най-различни автори с най-различни почерци.

  “Шарената сол на планетата“ е един израз, който в един от разказите, се споменава като метафора за българските емигранти по света. Тази метафора беше избрана от част от нашия екип за заглавие на сборника. Това е метафора за българските емигранти по света. За да има политика за авторите зад граница, не са нужни само конкурси. Често това, което пишат и казват е нещо много интересно и съпоставящо и има защо. Има автори, които си струва да бъдат видени“.

  

  Сайтът Eurochicago.com е първият с блогова система на три езика

  “Това е една българска медия, създадена още в първата си платформа през 2003 г. Не съм свидетел на самото създаване, тя е създадена от Петър и Петранка Стаматови, руски емигранти в Чикаго, с помощта на приятели и съмишленици. От 2011 г. съм редактор на български език в нея“, разказва още тя в интервю за БНР.

  Интервюто може да се чуе в сайта на БНР ТУК.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

   

  ЗДРАВКА МОМЧЕВА СПЕЧЕЛИ ПРЕСТИЖНА ЛИТЕРАТУРНА НАГРАДА

  .

  

  Великотърновката Здравка Владова-Момчева, която живее и работи във Великобритания, спечели престижната награда за най-добър сборник/разкази в конкурса “Съвременна българска художествена литература без граници” 2022.

  Той се организира от Администрацията на Президента на Република България и Националния дарителски фонд “13 века България” и в него участват автори от всички общности на българи по света, които са навършили 21 години и са български граждани, постоянно пребиваващи извън територията на България или такива с доказан български произход, с адрес в чужбина.

  Книгата на Здравка Владова-Момчева е озаглавена “Кръстопътища и острови” и съдържа най-новите й разкази от вече над 200-та, които е написала досега. Сборникът е номиниран от Българското училище “Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон и “Асоциацията на българските училища в чужбина” ( АБУЧ).

  • Представят сборник с творби на български автори от шест континента

  Тя е и един от авторите, включени в сборника “Шарената сол на планетата“ с творби на български автори от шест континента, чиято премиера е на 6 октомври.

  “Изключително съм благодарна за тази номинация, която беше предприета изцяло по решение на тези две български организации на българите извън нашата родина. Удовлетворена съм, че моят творчески труд, който наистина вече е много обемен, беше оценен от авторитетното жури.

  Тази награда идва в момент, в който всички ние – и българските автори, и българските читатели у дома и по света – имаме нужда да бъдем заедно. Трябва да оповестим, че България не е само географска територия, тя е и духовна. Нейните хоризонти се простират далеч извън границите“, казва тя в ефира на “Нашият ден“.

  Чуйте пълния разговор в звуковия файл ТУК.

  .

  Източник: БНР

  .

• Дом

  .

  Разказ от Даниела Паскова

  .

  „От полска борика аз никога диреци не бих дялал,
  както и от морски камъни не бих калдъръм редил.”

  Емил Пашов

  .

  Ухае на ранна пролет. Ведро утро носи на талази свеж планински дъх, а слънцето плахо наднича зад малките, стелещи се облачета и гали събуждащия се за нов ден град.

  Емил върви надолу по останалия тук-там калдъръм на отъпканата пътека, водеща към реката и главната улица на Райково [1]. Поглежда в далечината отпред – снегът там вече се е стопил, а горе около него все още е бяло. Стига до моста, оглежда се, както прави всеки път, щом мине оттук, и пред очите му се ширват три картини. Познати и все пак различни всеки ден. Редуват се не само сезоните и цветовете. Времето неумолимо тече като реката в краката му и променя облика на всичко. Побеляват косите и брадата му, но усета за дом никога не ще напусне сърцето му.

  Първата картина винаги му носи наслада. Като да прегърнеш нещо свое. Мирисът на утрото, ромонът на реката и звуците на събуждащия се град, до болка познати, напоследък пълнят със сълзи очите му. Премигва бавно, позабърсва с трепереща длан набразденото си от дълбоки бръчки и следи от изживените години лице и току се загледа в църквата. Пред нея – ограденото място на изворната вода, а над нея – първото училище в Райково, сега читалище. Вляво се издигат величествено няколко смърча, а зад тях се кипри новопостроена къща. Красива е и, въпреки новия си стил, тя се е вписала в околността, завършвайки прекрасен ансамбъл от различни времена.

  Емил въздъхва тихо и поглежда към втората и третата картина. Те са като стените на неговия дом. Величествено пазят и закрилят. Винаги ги гледа с благоговение и почит. Защото без тях нищо тук не би било същото. Еднакво здрави, но различно топли, винаги според посоките на компаса. И ето ги! На запад, нагоре по реката, погледът му се плъзга чак до Карлък [2] и Перелик, огрени рано от слънцето. На изток, пак над града, Емил търси връх Кайнадина [3]. Съзира го в мъглата – покъхорен [4] и леденостуден.

  Природа, красота, шум на течаща река и две величествени картини в далечината. Едната слънчева и ведра, другата студена и мрачна. Еднакво важни, но така различно топлещи душата сутрин. От слънцето ще да е…

  Емил се замисля и свежда поглед. Незнайно откъде пред очите му изскачат две жени. Вървят пред него и той ги заглежда в гръб. Усмихва се на мисълта, която се стрелва в съзнанието му. От дясно – нежни, пухкави коси, падащи на талази по кръшна снага, оформяща топла и мека извивка, изпънати крака и лека ефирна походка… От ляво – студ… обледенена коса с остри стърчащи краища, прегърбени рамене и суха, не съживена осанка, с тътреща се нехайна походка на безразличие и безверие. Подминава ги. Знае, че усетът не го лъже – жените са на една възраст…

  „Прегреших ли?” – си мисли Емил. – „Външната осанка разголва душата и емоционалната нагласа на човек. В природата е ясно – блясъкът се разлива там, където огрява слънцето. Нима при хората не е така?” Иска му се слънцето да може да огрее и сянката на втората жена.

  Емил тръсва глава и се забързва по посока Перелик към село Кошуте. Там горе на баира, където се е родил и прекарал детството си, го очакват не само спомени. Там е неговият свят и там той се чувства свободен да бъде себе си… около величествените борове на ветрените хълмове на планината. Със спомените идва и болката от пресъхването на изворите, от опустяването на къщите, от спирането на овошките да раждат, от заличаването на тучните горски ливади и пасища, изпълнени навремето с пъстри и уханни планински цветя и сочна жива трева.

  „Времето и животът са разцепили стадото. Един по един всеки е поел своята посока и неминуемо е попаднал в мочурище, затънал в калта – си мисли Емил и върви към изоставеното отдавна село Кошуте. – Вървиш през живота си и стъпките ти отзад се пълнят с мътна вода. Следваш водач, а дали той усеща туптенето на сърцето ти? Дали посоката е правилна? Дали мочурищата и затлачените дерета няма да те понесат като лава към бездънния океан, оголвайки върховете и оставяйки само остри скали след потопа?“

  Сега Емил върви нагоре и се мъчи да забрави защо се промени вкусът на млякото и омайните билки изчезнаха, както изчезна и родното му село –  Кошуте. Замисли се за бориката [5]. Нависоко бориката е велика и здрава. В слабата и скалиста почва боровете правят силна коренова система с централен корен, който руши скалата и образува пясък. Смесвайки се с гнилите листа и игличките от дърветата, този пясък образува почва, която дава живот на великата борика. Дърветата стават здрави, с качествена дървесина, с много смола и защитени от гниене. Отколешните къщи, направени от тази дървесина, затова са здрави. Не като сегашните. Старите хора преди са гледали да държат бориката извън селата. Не са допускали дърветата да се вкореняват близо до къщите и нивите им. И Емил знае защо. В ниското величието на бориката не се губи, но там вече тя не е така полезна и качествена, напротив… превръща се в съдник и опустошител на всичко около себе си. Навремето тукашните хора са си произвеждали всичко необходимо им за оцеляване през годината – сеели са картофи, царевица, ръж, боб, кочан… Мъдрите стари хора от село Кошуте казвали: „Не трябва да допускаме бориката да слиза в селосо, оти гладни ша измрем!”. Емил знае защо е така още от ранното си детство. Тогава се е внимавало за хармонията между човека и планината. Сега никой не се замисля за това, че бориката изсушава въздуха, изсмуква влагата и пресъхва изворите, а посевите искат вода. Навремето хората са пазели много бука и дъба. Буковите и дъбовите гори задържат много влага и през лятото спомагат за образуването на дъждовни облаци. Сега горите са изсечени, изворите пресъхнали и ниските склонове – пълни с голи камъни.

  Емил върви по билото нагоре и си мисли за селянина, слязъл в града, и бориката, превзела селата. Преминава покрай Кривия бор и спомените го заливат. Този бор навремето е бил единственият в село Кошуте. Сега стои изсъхнал, като безмълвен величествен гигант, гледа свъсено, а в клоните му човек може да се загуби. Около него – дървета и гори, израсли и вкоренили се здраво, в недрата му извор, а над него върховете се плъзгат навързани – наредени… та чак до връх Карлък от южната му страна.

  „Отдалечаваме се от върховете малко по малко и губим усета за величието на планината. Хармонията се губи. Природата боледува и се задушава зад високите бетонни стени. И не чака дъждовни облаци, скупчени над букова гора, защото из небето се носят талази от прах и черни мухи. А те водят до светкавици и гръм, след които се изсипва потоп от кален дъжд и градушка… А къде са пеперудите?“ – върви бавно нагоре Емил и си мърмори под носа.

  „Тук все още е моят дом! – продължава с все по-силен глас, като че ли говори пред целия град.  – Моят корен все още е забит дълбоко между скалите, руши ги и образува песъчлива почва, която не ще изпие влагата на детелините. Държа в ръцете си чиста вода. Какво да направя, за да не я похабя?“

  За миг Емил се пренася през годините. В съзнанието му забушува бащиният език и му се приисква да изрече словата на глас: „Немой ме рови с бориките, оти си тьоглем като ден от тех… Ъга идам в байрен [6], чьопем [7] главинаса лю нагоре и вечерон, га са ворна ги соня и прегрибам [8], пък булчето се радва и си вика: Бре-е-е, как ма гали моес чилек, цела нощ ма непопусна.”

  Емил не ходи по баира само за едно чьопене на глава. Вярно е, гледа високите борове и се радва на гладките стройни стебла и надпреварата им едно с друго, но емоцията, която му носи броденето из планината, не би си заслужавала само едното съзерцание. Емил чувства планината. Усеща дъха й и чува думите й. Винаги върви бавно и внимава да не счупи клонче, паднало на чистата и овлажнена земя. Докосва боровете, приближава лице към стеблата и слуша… Бориките му говорят, радват му се, прекланят стебла и се надпреварват коя да избере той. Усещат кога човек е отишъл, за да събере дърва за огрев и кога за нещо друго. Просто познават майстор Емил.

  ***

  – Емо, слънцето става прекрасно. Късметлия е онзи, чийто таван ще украси. Дано знае, че в къщата му ще влезе не само ухание на борика, но и светлина и топлина.

  – И не само, Дани, не само… Забелязваш ли линиите? Представи си ги сега след като ги наредя всичките. Тогава вече ще се видят най-добре очинките. Ще видиш как ще ти се смеят.

  – Очинките ли? И как така ще се смеят?

  – Да-а-а. Виждаш ли срастените чепове, разположени огледално по дъските? Те се наричат очинки. Когато правиш таван или мебел, Дани, е много важно да знаеш разположението на всичко в стаята. Затова първо отивам да видя мястото. После разговарям с човека… искам да усетя душевността му, за да зная какво ще му пасне най-добре на дома и сърцето. И чак тогава започвам да работя. Всички знаят… ако искат да им направя мебел, не трябва да препират, защото първото нещо, което ще им кажа, е, че дъските им са още влажни. За всичко си има време и чалъм. А що се отнася до родопския таван… едва ли много хора го разбират. Повечето казват, че става груб и недодялан, защото няма много шарении. При родопският таван най-важно е подреждането на текстурата на дъските. Линиите на дървесината най-добре говорят за майстора и за неговото усещане за дълголетие и живот на дървото. Най-хубавите тавани се правят от езлю [9] борика и винаги трябва да разположиш така очинките, че откъдето и да ги погледнеш, все да ти се смеят.

  – Хм…  – Дани се загледа в дъските и по лицето й се разля широка усмивка. – Този таван ще стане за чудо и приказ, Емо. Хайде разкажи ми още за Кошуте и за бориката.

  Емил се усмихна доволно и плъзна ръка по здравата, ухаеща на смола дървесина. Погали линиите и се загледа в очинките. Премрежи поглед, за да прецени най-доброто разположение на дъските, и продължи да разказва за планината, докато работеше.

  – Майсторите като мен, Дани, отсичайки боровете, им даваме в пъти повече душа. Защото сме се научили да намираме място на всяко стебло. И да знаеш, мило момиче, когато се сече бориката, се гледа и луната в каква фаза е. При новолуние има прилив на сокове и тогава дървоядите я харесват повече, и обратно… Преди да се обрече едно дърво, първо трябва да си чул гласа му. Да чува що говори гората не може всеки. Разбираш ли, Дани? Защото…

  Майстор Емил нареждаше дъските бавно. Оглеждаше ги внимателно. Меко и със сила забиваше острото си длето в сърцевината им, после галеше дървесината и я зачистваше от малките стърготини, сякаш нежно бършеше сълзите на стеблото. И разказваше… Разказваше на младата жена. А тя седеше на малко столче в ъгъла на работилницата, гледаше го с блеснал поглед и записваше думите му в тефтера си. Стъмнило се беше. Тя вдигна поглед от страниците за миг и бързо довърши последните няколко изречения:

  „Той винаги избира езлю борики за родопски таван, защото те не гният. Най-добрите и най-хубавите. И те се оставят с готовност в ръцете му, защото знаят, че той ще остави душата им жива… завинаги.“

  Младата жена се усмихна, затвори тефтера, прегърна стария Майстор и тръгна към вратата.

  – Доскоро, Майсторе!

  – Доскоро, малко омайниче. Ела пак…

  Преди да влезе в колата си, тя се обърна и погледна към малката работилница, там в бившето село Райково, сага квартал на Смолян. През отворената врата се процеждаше мека светлина, а гласът на майстор Емил продължаваше да говори нежно и гальовно, но вече на бориката. Прииска й се да се върне. Толкова топло и уютно й беше станало на душата. Само за едно се молеше от известно време тя. Молеше се на съдбата за малко повече време. Защото, докато беше жив Майстор Емил и докато работеше с такава страст и любов, Родопа планина щеше да бъде жива и да разказва с неговите думи. Въпреки запустелите села и оголените хълмове, пламъкът щеше да гори. И, както старият майстор оставяше завинаги душата на бориката жива, така написаното в тефтера и душата на младата жена щеше да подържа жаравата и предава през поколенията силата на родолюбието и преклонението пред великата родна природа. И току виж след години се родил нов майстор, запленен от магията…

  Просто защото това е да си у дома…

  .

  ––––––––––––––––––––––––-

  1. Райково – бивше село в България, днес квартал на гр. Смолян.
  2. Връх Карлък – вторият по височина връх в Родопите след Голям Перелик. Нарича се още Орфей.
  3. Връх Кайнадина – името означава извор (кайнак).
  4. Покахорен – кахърен, тъжен.
  5. Борика – така наричат смолистите борови дървета по този край.
  6. Байрен – баир.
  7. Чьопене – държане на някоя част от тялото в неудобно положение дълго време.
  8. Прегрибам – прегръщам.
  9. Езлю борика – хубава, изпечена дървесина, от която се правят родопските тавани.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Есен на улица „Чехов“

  .

  По улицата са нападали листа –
  косите на дърветата са те.
  Подстригал ги е вятърът нощес
  и затова дърветата изглеждат подмладени.

  Две циганки метат косите на дърветата
  и пушат, и разкъсват думите на срички –
  така говорят циганките,
  докато метат листа,
  а есента им пълни пазвите със слънце.

  Дърветата изглеждат подмладени –
  юноши направо,
  лицата им са малко бледи – притеснени са,
  но как са хубави дърветата след есенния вятър
  и колко са изящни само.

  Аз се разхождам в тази есенна бръснарница
  по улицата с паднали листа
  и ако бях момиче, щях да взема някоя къдрица
  и да я пазя чак до пролетта.

  Една от циганките идва и ме пита колко е часът.
  Аз отговарям, че е някога,
  и тя ми се усмихва.
  И листопадът спира за една минута.

   

  Николай Милчев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Ура-а-а-а-а

  .

  Цял ден мислим. Надявам се, че до утре ще сме изчерпали целия си акъл и от понеделник ще сме си, както преди.

  Продължавам да пускам мои стари текстове, за да не пълня деня за размисъл с нови глупости. Ето едно фентъзи, което писах преди две години.

   

  УРА-А-А-А-А

   

  Семейният понеделник се събуждаше обичайно кротко, като всеки друг понеделник на 2069 година. Иван пиеше билково кафе от разградима био-чаша, а Мария се наслаждаваше на масаж от твърдите ръце на семейния робот. Във въздуха в кухнята витаеше холограмното излъчване на единствения сутрешен блок, излъчван пряко от Правилната ТВ, разположена в Джипа на Републиката. Луксозното студийно возило обикаляше новите подземни тунели на Суперкомпютъра и само честите бурни аплодисменти на подредените в шпалир зрители прекъсваха Шофьора, който изнасяше речта с двете гънки на врата си:

  – България е трудна за копане държава! Много камък, много нещо! Обаче, ей на – героите не спират! От снощи сме изкопали още двеста тона криптовалута!

  Публиката избухна в нова порция щастие, а омърляните миньори в дъното на тунела помахаха дружелюбно, избърсвайки черни усти до усмивка.

  Иван свали краката си от въздушната възглавница, която се поклащаше на пет сантиметра от пода. Застана пред плазмения хладилник и, преди да бръкне вътре със специалната ръкавица от кевлар, погледна към Мария и попита:

  – Дали има нещо за ядене?

  Без да изгася холограмното списание „ПИК“ преди очите си, Мария отвърна:

  – В хладилника има останало малко от повишения кредитен рейтинг. Отрежи си.

  Иван се облиза и радостно грабна парчето, а от холограмния телевизор продължи да се чува ехото на Шофьора, излязъл от джипа, за да е по-близо до хората:

  – Работа, работа, работа!!! Ей на – утре чакаме и още цели дванайсет ваксини!

  Патриотичният възглас УРА-А-А-А-А мина през маските на хората, отекна гръмко в тунела на Суперкомпютъра, проби си път нагоре през сивкавия въздух, преодоля гравитацията, напусна атмосферата и след няколко минути се блъсна в сондата на Лукойл на Марс.

  Тя, естествено, не помръдна.

   

  Радослав Бимбалов

  .

• Конкурс за кратък разказ на Фондация „Елизабет Костова“

  .

  Отворена покана Литература в движение / Fiction in Motion

  .

  Фондация „Елизабет Костова“ обявява конкурс за кратък разказ с висока художествена стойност до 3000 думи, който да бъде пресъздаден в кратък анимационен филм и разпространен в България и чужбина, с цел популяризиране на съвременната българска литература с нови изразни средства. Победителят в конкурса ще бъде селектиран от независимо жури от писатели, визуални артисти и куратори на изкуство.

  В продължение на 15 години водеща цел на Фондация „Елизабет Костова“ е да популяризира съвременната българска литература в англоезичния свят и да създава възможности пред българските автори за обмен, обучение и публикации извън България. Ето защо сега бихме искали да предоставим възможност на съвременните български писатели да представят своята работа чрез изразните средства на анимационното изкуство и така да достигнат нови, неочаквани и по-широки публики.

  Проектът Литература в движение/Fiction in Motion се осъществява в партньорство със студио ROBO LAB, колектив от визуални артисти и аниматори. Реализацията на филма по избрания кратък разказ ще бъде осъществена до месец май 2023 година.

  .

  В конкурса се допускат:

  .

  – оригинални творби (кратък разказ до 3000 думи) във всички жанрове, написани след 1980-та година на български или английски език от български автори;

  – публикувани и непубликувани разкази;

  – утвърдени и дебютиращи автори, включително такива без публикации.

  .

  За да кандидатствате, моля, изпратете Вашето произведение (разказ до 3000 думи на български или английски език) и кратка биография на имейл [email protected] с тема на имейла Fiction in Motion. Ако кандидатствате с публикувано произведение, моля, посочете място и година на публикация. Всеки автор може да кандидатства с едно произведение.

  .

  Краен срок за кандидатстване: 27.10.2022 г. (четвъртък)

  Обявяване на резултата: 11.11.2022 г. (петък)

  .

  Проектът се осъществява с подкрепата на Министерство на културата на Република България.

   

  Източник:

  Фондация „Елизабет Костова“

  .

• Жадувам за луната

  .

  По едноименната картина на Василен Васевски

  .

  Луната, тази призрачна илюзия,
  търкулната от някой романтик,
  високо в неизмеримата абсурдност
  да отразява слънчевия лик…

  Да ни потапя нежно в светлината си,
  като корали в лунното море
  и да въздишаме с копнеж, попаднали
  в примамливи миражни светове.

  Жадувам за луната – непонятната,
  да спусне от лъчите си един,
  а той да ме привърже към душата си,
  потънал с трепет в моите очи.

  И като перце от ангел да ме вдигне
  през мрака на беззвездното небе,
  докато до лунната прегръдка стигнем,
  а светлината ме дари с криле.

  Орисана от лунно вдъхновение
  небето да напълня със звезди,
  да свържа с мост земята и вселената,
  изплетен от любов и светлини.

  Жадувам за луната…

   

  Калина Томова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Победители в конкурса „Съвременна българска художествена литература без граници“ – 2022

   

  Избрани са победителите в първото издание на конкурса „Съвременна българска художествена литература без граници“ – 2022, съобщиха от НДФ „13 века България“.

  На 26 септември т.г., жури в състав: проф. д.н. Пламен Антов, Институт за литература – БАН (председател), Милена Димитрова, главен експерт в кабинета на вицепрезидента, и Явор Койнаков, главен експерт в Държавен културен институт към министъра на външните работи, единодушно е определило носителите на наградите.

  В категория сборник/разкази победител е сборникът „Кръстопътища и острови“ на Здравка Владова-Момчева от Великобритания.

  Сред представените в конкурса стихосбирки носител на наградата е „На границата. Поезия в пукнатината“ на Донка Димова от Германия.

  Отличените литературни произведения ще бъдат отпечатани в Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ – съобщават още от НДФ „13 века България“.

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

  Освен автор на художествени произведения, Здравка Владова-Момчева е и преподавател по български език и литература в гимназиалния курс на БУ „Иван Станчов“ към посолството на Р България в Лондон, както и член на Асоциацията на българските училища в чужбина. Ето част от това, които тя написа на колегите си след научаването на хубавата новина:

  „С голяма благодарност и признателност се обръщам към всички Вас, Българско училище „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон и „Асоциация на българските училища в чужбина“ (АБУЧ), за това, че номинирахте моята книга, а също и за изключителната подкрепа (и през годините) към моя литературен творчески труд. Моето постижение е и постижение за училището ни и за АБУЧ! Гордея съм, че съм част и от двете институции!“

  .

• Виолета Христова гостува в „Глаголницата“

  .

  Събитие на Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
  при Българския културен център в Сиатъл

  .

  

  .

  На 2 октомври е откриването на сезон 2022-2023 за „Глаголницата“ – посрещаме поетесата и писател Виолета Христова.

  В едно свое интервю Виолета Христова казва: ”Аз живея, за да извайвам вътрешния си човек!“ (dolap.bg, 2018)

  Сега разговаряме за този „вътрешен човек“, четем стихове, умозрения и фрагменти. Обсъждаме въпроси, които вълнуват съвременния творец и читател, вълнуват и нас – участниците в тази среща. Въпроси за голямото и малкото, за доброто и лошото, за „света като сцена – въртяща се“… И за това кой всъщност е „господарят на гледката“?

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  –––––-

  

  Виолета Христова e родена в Чирпан. Тя е филолог по образование, работила е в отдел „Култура“, Чирпан, редактор в няколко вестника, уредник в музей „Гео Милев“ – Стара Загора и преподавател по литература. От 2005 г. живее в София. Учител е по литература. Има три дъщери, десет книги с поезия и две книги за деца. В края на 2017 г. излиза книгата й с умозрения и фрагменти „Господарят на гледката“, откъдето почерпихме вдъхновение за надслова на нашата среща.

  Виолета Христова е носител на националната литературна награда „Георги Братанов“ (2006), на първа награда в конкурса „Мара Белчева“ (2008) и др. Тя е учредител и председател е на Литературен кръг „Смисъл“ – творческа платформа за издаване и популяризиране на българска литература. Управител е и на издателство „Буболече“, което издава детска литература.

  Някои нейни публикации са достъпни ТУК.

  .

  „Глаголницата“

  .

• Музика

  .

  Учех се на слепотата. В началото слепотата ме плашеше, после я приех. Слепотата е пеперудена. Майка се превръщаше в пеперуда с леките си движения и прозрачните си стъпки. Беше почти нереална с толерантността и с обичта си.

  Решихме – един ден ще отидем долу, в града, ще отидем на изложба, аз ще й разказвам за щриха, за цвета – тя ще ме следва. Красив, слънчев бе този неделен ден. Пристъпваше тихо, аз говорех, тя искаше да знае имената на художниците, оказа се, че познава някои от тях, вълнуваше се, смееше се. Тогава за пръв път разбрах, какво е да възвисиш духа си, в страшната своя съдба да възвисиш духа си. Излязохме, радвахме се на кафе и торта в „Пролет“ – слънчево, ярко, тогава с невидим жест тя стисна ръката ми, каза:

  – Ако можех да прогледна отново, бих гледала само очите на хората.

  – А, планината ти, мамо? В нея ще се разхождам и ще дишам.

  Усмихна се.

  Спомням си, преди това трябва да е било, ме помоли да й дам виолата й. Не ми каза, че е за последен път. Докосна я, после я погали, погали струните й и замря. Вдигна поглед нагоре. Гледаше с вътрешния си взор някъде високо. Далеко. Черните очила я правеха да изглежда по-тъжна. После сякаш се прости с музиката си, с това, което бе обичала най-много в този живот. Тихо се прости. Завинаги. Слушаше транзистора в кухнята. Класик ФМ. Класик ФМ.

  Посрещаше ме всичките тези години. Отваряше вратата на скромния ни апартамент в „Лозенец“ и замръзваше на прага. Протягаше ръце и чакаше да пристъпя към нея, да я прегърна. После докосваше рамената ми и казваше:

  – Добре дошъл, сине.

  Призрачни бяха движенията, стъпките.

  Смразяваща – тишината й вечер, останала без семейство, без син.

  В събужданията си – без светлина.

  Тогава?

  Тогава музиката се раждаше сама.

  ***

  Сложи бавно покривката. Чиста. Бяла. Погали с длан. Видя ръката си. Видя как ръката й се движеше бавно. Дръпна краищата. Невидимата гънка изчезна. Беше приготвила чиниите рано сутринта. Сложи ги. Огледалата на порцелана блеснаха за миг. До чиниите постави сребърните прибори, подарък за сватбата й. Среброто бе потъмняло. Отвън притъмняваше. Всичко бе готово. Хлябът. Ябълките. На Коледа седеше със семейството си. Това помнеше от майка си, от майката на нейната майка. Ако някой си беше отишъл, слагаха чиния и за него. Да бъде с всички от невидимото.

  В началото, отдавна, имаше толкова много шум и толкова малко невидимо.

  Седна. Празното седна до нея. В стаята нямаше никой.

  В притъмнялото – една жена с ябълка в ръка.

  ***

  Жената взе кошницата с късноесенни плодове. Погледна към съпруга си. Очите им се усмихнаха. Съпругът й стана, отвори тихо вратата. Жената пристъпи. Невидно с вятъра дрехите им се докоснаха.

  Не казаха нищо. Той. Тя. Сега очите им се смееха.

  Колко сетни сме, Боже, колко сетни сме всички ние, които никога няма да бъдем докоснати с поглед така, както жената погледна мъжа си.

  Докато носеше плодове. Късноесенни плодове.

   

  Васил Славов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Мама си тръгна

  .

  Мама си тръгна. Пристигна тъгата,
  седна на нейния стол и заплете
  бели дантелени шапки за лятото,
  с капки сълзи и със цвете.

  Мама си тръгна, разбрах, че съм смъртна.
  Тя беше моята вечност.
  Тичам след нея, ще си я върна,
  всичките тук сме обречени.

  Мама си тръгна, аз я застигам.
  Времето бяга щафетно.
  Вечер звездите лукаво намигат,
  моята скоро ще светне.

  Мама си тръгна, седем цели години
  тя ми живее в душата
  и я завива грижливо през зимата,
  сянка й прави през лятото.

  Мама си тръгна.

   

  Румяна Симова

  Уелингтън, Нова Зеландия

  .

• От вишна момиче

  .

  Разказ от Тони Кисьова

  .

  Вишничке нацъфтеличка, вишничке белоснежчице,
  ще ми пратиш ли рожбица като тебе гиздава?

  Велка беше другоселче. Дойде преди осем години със сестрите си да жънат нивите на чорбаджи Злати, че много зърно, много нещо, пък добра пара даваше.

  Той пък имаше трима сина. Двамата ожени за моми от село, ама Калин как щеше да задоми – ум не му стигаше. То една хала, едно чудо. Много непокорно момче. Никого не слуша.

  Майка му дума:

  – Калчо, сине, озапти се. Стига си скитал. А си избери мома, че да те оглавим и ти дом да завъртиш. В новата къща само вятърът шета. Стопанка да влезе, че челяд да имаш и ти.

  – А, кусур ми е. Рано е, мале. Още не съм за женене. Другарите ми ергени, ти мен що ме натискаш? Не ми се гледа челяд мене, пък моми за любене колко искаш.

  – Ах, що думаш, сине? Как без челяд? Доде си млад, че после нагорно идва.

  Тя майка му приказва, пък Калин напои кончето и препусне из пущинаците.

  Ама това лято излъга се. Дойдоха жътварки отдалеко и Велка му грабна сърцето. Ми тя като жъне, сякаш кошута върви из нивата. Песента й далече се чува и гласът и като милувка. Ако си гладен, ще се заситиш, ако си жаден, ще се напоиш. Пък да те погледне, три нощи няма да заспиш от мерак.

  Ожънаха, овършаха, прибраха зърното и се приготвиха жътвари да си вървят.

  Калин заварди Велка насаме и й дума:

  – Слушай, Велке, като тебе в село няма. Приставаш ли ми? В нова къща сама стопанка ще си. Каквото поискаш, туй ще ти купя. Чу ли?

  – Не ме закачай, Калине. Ако съм ти мила, да питаш мама и тате и като хората да ме поискаш.

  И си замина със сестрите си.

  Калин нито спи, нито яде, нито дома се прибира. Чорбаджи Злати се почуди що да стори.

  – А кажи си болката, сине. Ти на сянка замяза. Какво е, що е? Болен ли си или севда те мори бре, момче?

  – Велка ме мори, тате, ама е далеко. Ако идем годежари, няма да ни върнат. Що ще речеш? Да идем да я искаме.

  – Еееей, туй да ти е мъката! Чорбаджи Злати път не го плаши. На майка ти да река, да се приготвят жените и до неделята ще идем.

  С мерак булка взеха и стана Велка стопанка на Калин. Като че му взе лудостта тази булчица. Много блага и кротка, ама мина се година, че втора, чедо не проплака.

  Калин нали все думаше, че челяд не му се гледа, не смееше да й признае тая работа, ами сам се косеше: „Дали не наказа, Боже, и нея зарад мене?“. Велка пък на друга страна, шета по двора и песен трудно излиза от устата й, и все мисли: „Богородичке майчице, да не ти нещо сгреших, че рожба не ми даваш?“.

  И си намери утеха. Една вишничка на края на къщата, хубава една гиздосия, пък самичка. Встрани от другите дръвчета. И Велка с нея си дружеше, и при нея си поплакваше. Вардеше се от Калин, да не види сълзите й, че все пита:

  – Тежко ли ти е нещо, що ти е?

  Като че не разбира. Те, бабите, вече шушнеха по дуварите: „Много хубава булката Калиница, ама защо е като рожба не добива?“.

  Осем години се надява Велка и тайно сълзи рони и срещу Великден вишничката сънува: „Стига плака, Велчице. И ти майка ще станеш и ти рожба ще държиш. Гледай ме като нацъфтя, росицата да ми напиеш от три цвята. После лесно.“

  Ей тъй и стана.

  За Ивановден проплака мома Росица в къщата на Велка и Калин. И пак запя майчица весели песни, пък чорбаджи Злати заръча люлка със златни звънчета да сторят.

  На вишничката герданче от медени парички, че на Велка хабер проводи, да чака и да се радва.

  .

  Тони Кисьова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Тони Тодорова Кисьова (с псевдоним Хуба) е родена през 1969 г. в Бургас. Завършила е ТОХ „Асен Златаров“ в родния си град. Понастоящем живее в бургаското село Дебелт. Работи в училище. Нейни творби са публикувани в литературни сайтове. Има издаден сборник с разкази „Родени от жарава“ (изд. „Либра Скорп“, 2022).

  .

• „Галерията на сърцето“ отвори пътища между „тук“ и „там“

   

  Посмъртно издадената книга на Марин Бодаков „Галерията на сърцето“ (изд. „Точица“, Издателство за поезия „ДА“, 2022) бе представена в София на 24 септември. На премиерата в салона на Театрална работилница „Сфумато“ се събра многобройна публика от приятели и ценители на поезията.

  .

  

  .

  За книгата и поезията на Марин говориха Силвия Чолева, съпругата на поета Зорница Христова и др. Събитието породи наситена с особена емоционалност атмосфера.

  .

  

  .

  Ето какво написа след събитието Зорница Христова:

  Благодаря Ви. Вие сте празник в онзи висок, прастар смисъл на думата – разтваряне на небесата, внезапна проходимост между тук и там…

  .

  

  .

  Част от нещата, които имах да кажа снощи:

  Мисля, че и на Марин би му харесало, въпреки че очаквам да се смее някъде, как ненадейно се е оказал институционализиран в дебеличък том събрани стихотворения. Впрочем, сигурна съм, че се смее, защото преди три години пусна следния ироничен статус:

  „Понеже установих, че тази есен се навършват трийсет години от първата ми публикация, в „Родна реч“, смятам, че това събитие трябва да бъде порядъчно ознаменувано с ред прояви: Научна конференция „Марин Бодаков – син на своя народ, син на своето време“; сборник със спомени за юбиляра “ Мислете за мен като за въздух (под налягане)“; пълни събрани съчинения под редакцията на жена ми; бюст-паметник в Борисовата градина, до Нешо Бончев; връчване на нотариален акт за 3 кв.м. на Алеята на великите българи…
  Моля националният комитет по честванията да бъде сформиран своевременно. Смятам, че едно априлско-ноемрийско сърце е заслужило отдавна това признание за усилията си като Белчо и Сивушка на литературната нива.“

  .

  

  .

  Значи, ако има причина да бъде толкова насмешлив към всякаква литературна институционализация, тя е, че институционализацията те прави употребим. Няма да давам примери с нашите литературни колоси, а ще се върна към думите на Марин на премиерата на Бей Дао, един китайски поет, чиито стихотворения обърках с тези на Марин, когато ми ги чете една вечер. Та на премиерата Марин каза, че Бей Дао пишел така, че никой да не може да превърне стихотворенията му в лозунги – нито управляващата китайска върхушка, нито сегашните дисиденти, които неизбежно ще дойдат на власт след нея. Защото лозунгът е нещо, което се поддава на мигновен прочит. Тези стихотворения отнемат време, въпреки краткостта си. И можеш да ги четеш единствено сам. И да събудиш жена си в пет часа сутринта с думите: „Бей Дао е голям поет”.

  .

  

  .

  Но да се върна на неупотребимостта. Мисля, че най-сериозната критика, която Марин е вземал присърце по отношение на стихотворенията си, беше от неговия обичан приятел Грец. Грец му беше писал, че трябва да се заеме с по-социална поезия, като на Пазолини. Действително, при все огромната социална ангажираност на Марин, не само в популярните протести, а и с всякакви каузи, от съдебната система до ромското здраве и какво ли още не, тя като че ли не прониква в поезията му. Няма да видите стихотворение за инфлацията. Нито днес би написал за мобилизацията в Русия. Защото тази поезия не е обществена, а общителна, идва да извести несъобщимото, да простре думи като пране от човек до човек, да даде глас на необитаемите места. И това, струва ми се, я прави обществена в по-висок смисъл. Но, да, политически неупотребима.

  .

  

  .

  Ще завърша, като обърна внимание на стихотворението, чието заглавие е и заглавие на този сборник. То е едно от най-оптимистичните, които Марин е писал, въпреки че в него става въпрос за пренасяне на скулптури в дъжда, за отчетливи признаци на провал, за подхлъзване, за горския лед, който прониква под кожата, за натежалата до пръсване случайност. Но то е не само апотеоз на ненужното поведение (по Катя Йосифова). И не е оптимистично само заради последния си ред, който за малко да бъде заглавие на сборника, „Но красотата се разраства”. А и заради своето начало. Вслушайте се отново – двама другари пренасяме скулптури в дъжда.

   

  

  .

  Двама другари. Благодаря Ви, че сте тук.

  .

  

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: Снимките, използвани в публикацията, са на Яна Лозева. Взети са от ФБ страницата на Зорница Христова. Още снимки от събитието – тук.

  .

• Есенно равноденствие

   

  В нощта на 23 срещу 24 септември 1988 г., ден след като родих сина си и бях в родилното, убиха сестра ми Татяна Титянова. Днес се навършват 34 години от престъплението, което описах в разказа „Есенно равноденствие“, който спечели голяма награда във Франция през 2006 г. и бе публикуван в книгата „Le temps qui passe“.

  Тази година чествам 60-годишен юбилей и включих в дебютната си белетристична книга* творбата, посветена на сина ми и сестра ми, за мига, когато бях безкрайно щастлива и ден след това покрусена. Предстои ми да направя официално представяне на книгата, но припомням разказа в чест на Танчето.

  Светла памет и почивай в мир, прекрасна моя, многообичана сестричке!

  Антоанета Титянова

  23.09.2022 г.

  

   

  ЕСЕННО РАВНОДЕНСТВИЕ

  Луната надничаше през стъклото с цялата си ледена красота. От часове се взирахме една в друга. Как да заспя? Не можех да помръдна. Лежах по гръб на постелята. Преди часове родих сина си и ме настаниха на единственото свободно място. След като ме доведоха от родилното, ме наобиколи едва ли не цялата болница да зърне сестрата на известната телевизионна водеща. Копнеех за усамотение, а трябваше да отговарям на десетки въпроси – любопитни за обикновените хорица, а за мен повече от досадни. Бе времето на тоталитаризма – нямаше свободна преса, нито частни TV канали, брояха се на пръсти известните лица от малкия екран. Опитвах се да обясня на околните, че сестра ми е изключително добронамерена, състрадателна и земна като характер. Подхвърлих, че и тя наскоро роди и има 3-месечно бебе. Голямата й дъщеричка е първокласничка, а в свободното време Татяна рисува и сега подготвя изложба. Тъй като е в отпуск по майчинство, води само по-престижни концерти и спектакли. Успях да стана само веднъж от леглото и се дотътрих до външния телефон, за да я чуя.

  – Ти си герой! Роди момчето в рода ни. Горда съм с теб – струеше от радост гласът на сестра ми. Всъщност и тя, и аз имахме дъщерички. С татко все се шегуваха, че има само женски отрочета, а той им отвръщаше, че силните мъже създават момичета. – Днес не мога да дойда пред болницата и да ми махнеш през прозореца – децата са болни… Но утре ме чакай, сестричке! – усетих тревогата в гласа й.

  – Не се притеснявай. Като ме изпишат, всеки ден ще сме заедно с бебетата по градинките! Миличка, искам да говорим, но едва се държа на краката… Не искам да ти кажа как съм се довлачила до телефона – отвърнах й, сбогувахме се и с мъчителни стъпки се върнах в стаята. И ето ме пак на леглото. Боже, ако знаех какво ми е подготвила съдбата, навярно щях да говоря още много, много…

  Пак се загледах в луната и се опитвах да очертая мислено линиите на това покрито в жълтевина очертание на женско лице. Казват, че Селена въздейства особено на човека. Дали ме хипнотизира? Всъщност от леля зная, че в болниците никой не иска да дежури нощем при пълнолуние – спуква се от работа: катастрофи, самоубийци, престъпления, алкохолни натравяния… Как може тази красива небесна спътница да провокира страстите човешки?

  Някак неусетно се унесох и мисълта ме върна в детството. Лежим със сестра ми на верандата в Алжир и се опитваме да пипнем небесния свод. Толкова са големи звездите и близки до земята там, в Африка. Имаш чувството, че са играчки, накачени по коледна елха, и можеш да ги докоснеш. А луната – колкото повече приближаваш екватора, толкова по-едра и внушителна става.

  – Ще ти разкажа приказката за Спящата красавица и ще заспиш бързо, бързо – шушука сестра ми и със звънливото си гласче започва да имитира предсказанията ту на едната, ту на другата орисница.

  – Како, не мога да разбера защо точно най-красивата, умната и талантливата девойка, надарена с толкова умения, трябва да бъде омагьосана от вещицата, за да умре? Не е честно! – недоумявам аз.

  – И аз мисля, че не е справедливо, но всяка приказка има хепиенд и затова след 100 години Спящата красавица ще оживее от целувката на красивия принц – тихичко промълви сестра ми.

  – Много не вярвам в принцове, а ти?

  – Все си мисля, че любимият и обичта могат да спасят човек от смъртта!

  Заглеждам се в луната и леко се унасям от приказката на сестра ми. Всъщност си представям Спящата красавица – тя прилича досущ на нея. Толкова е красива! Сестра ми е най-умното и будно дете – рецитира, рисува, пее, толкова е артистична. Животът доказа, че орисниците са били неимоверно щедри към нея. От ученичка я избраха да участва във филм, във ваканциите работеше като екскурзовод, владееше няколко езика, рисуваше божествено красиво и дори успя да влезе в Художествената академия, в класа на най-изтъкнатия български художник, следваше второ висше – журналистика. Работата в Националната телевизия бе допълнително занимание, което й даваше финансова самостоятелност, и я превърна в една от най-известните млади дами в страната. Само дето съпругът й не беше никакъв принц, а мъж, който не спираше да я бие и тормози, работеше за Държавна сигурност и се ползваше от протекциите на влиятелни хора, и бе неуязвим за делата си.

  Обърнах поглед от луната. Защо ли ме връхлитат спомени? Какви са тези натрапчиви мисли – та аз съм най-щастливата жена на света! Имам си дете! Родих момченце! Малко, крехко, изваяно. Когато го пипнах и доближих до гърдата си, усетих колко е зависимо от мен. Да си майка е най-голямото богатство. За миг се променяш и започваш да живееш не за себе си, а за него – за твоята плът и кръв, за твоето божествено творение. Не съм усетила как съм склопила очи – усмихната и щастлива, а същевременно незнайно защо и тревожна…

  Стряска ме отварянето на вратата и повикването на доктора:

  – Майче, ще дойдеш ли за малко при мен!

  Ставам автоматично и с болка. Скоро съм станала от родилната маса. Зле ми е. Защо ли ме вика извън стаята? Това не е визитация? Дали детенцето ми е добре?

  Гледам лекаря в очите и се опитвам да се усмихна любезна. Всъщност, сърцето ми е притихнало и незнайно защо се е свило като уплашено зайче в гръдта ми.

  – Обадиха се, че са намерили сестра ти мъртва. Трябва да откриеш родителите си и да им го съобщиш – изломоти лекарят, без да ме погледне дори, обърна гръб и бързо се изнесе по коридора.

  Вцепених се. Онемях. Заридах с цялата си душа.

  Светът престана да съществува за мен. Седях на леглото и мълчаливо, за да не смутя другите, потънах в сълзите на голямата непосилна мъка. Не знаех нищо. Не знаех какво и защо. Отказвах да приема реалността. Бях звъннала на съпруга си и механично предадох да намерят близките ми, че нещо е станало със сестра ми, и толкова… Всичко причерня пред очите ми и загуби смисъл. Болката бе единственото, което ме душеше и напираше в гърдите ми. Опитвах се да дишам.

  – Бебетата. Носят бебетата!

  Автоматично поемам моето и го доближавам да суче, и усещам как мъничето се опитва да отпие първите глътки коластра. Жадно иска да засмука живота. Притихва в мен, намерило опора и сигурност. А аз. Божичко! Не мога да му се зарадвам! Не мога да му се усмихна! Сълзите напират в очите ми, душат гърлото ми, обливат сърцето ми! Защо така? – викам без глас и стена с всяка фибра на тялото си.

  Нямам сила за нищо, освен да питам Бог защо ме наказва по този начин. Нима съм прегрешила толкова? Дари ме с най-святото и желаното щастие – с рожба, с това малко невинно ангелче. Часове по-късно ми отне най-свидното и обичаното – моята сестра, с която бяхме като едно цяло. Неразделни. Единомишленички. Влюбени една в друга. Не двойната Лотхен, а две в едно.

  Молех прошка и тогава, и месеци наред сина си, който кърмех със сълзи на очи. Бе неотлъчно до мен. Долепвайки до гърдата си своята рожба, тя най-добре усещаше безкрайното ми човешко страдание. Дали затова израсна талкова човечен и състрадателен? Тогава не мислех за това. Давах бебето през 3 часа на медицинските сестри и отивах в една ъглова стаичка, където можех да плача на воля, далеч от чуждите погледи. В родилното всички са усмихнати. Моята трагедия не се вписваше тук, откъдето всеки ден се ражда нов живот.

  Целият ми свят изведнъж претърпя коренен обрат. Не ме допуснаха да ида на погребението. Започнаха заплахи към мен и родителите да не рием случая, че и с нас може да се случи същото, каквото стана със сестра ми. Едно след друго се нижеха следствия, които се превърнаха във всенародно брожение – над 10 000 души поставиха подписите си да не се потулва разследването. Спечелихме десетки дела, но никой не приведе в действие решенията на съда. Хората сами ни издирваха, пишеха нотариално заверени показания, които се прикриваха и манипулираха от органите на правосъдието и следствието. От едно задружно и щастливо семейство, се превърнахме в опечалени страдалци, търсещи истината за нелепата и жестока смърт на нашата непрежалима Татяна.

  Приспивах бебето, чаках съпруга си да притихне в завивките и сядах да пиша показания. Следователят не искаше дори да ме разпита. Това, което щях да му кажа, не се вписваше във версията, която му бе спусната свише – самоубийство от 8-я етаж, При второто разследване – самоубийство от 4-я етаж, при 3-тото – скок от 46 метра – от 16 етаж и т. н. скалъпени небивалици. Нашата борба да се докаже истината, която оборваше всяко решение на следствието, бе неистова и е в състояние винаги да поднови делото. Дори световни медии като “Файнейшъл таймс” пишеха за сестра ми своята версия, което показва колко значим бе този акт на насилие и колко неравностойната, но ожесточена борба, водехме ние, за да излезе истината наяве. Превърнахме се като опора за всички, чиито дела висяха, и хората търсиха съдействие от нас да подскажем как да постъпят, за да възтържествува правдата.

  Не обичам да се връщам към този откъслек от живота ми, когато трябваше през деня и пред хората да поставям маска на лицето си, за да изглеждам спокойна, а в душата ми бушуваха най-силните, непосилни за човека пориви на страданието. Имах чувството, че мога да го докосна и да се задуша в него. Да се удавя в този океан от тъга, който бе потопил цялото ми същество. Щом вземех бебето на ръце, и пред погледа ми изплуваше образът на моята приказно красива и усмихната като мадона сестра. В ръцете си държеше 3-месечното си момиченце и ме пита: “Какво ли ще се случи с мен, та ми казват, че върхът на моето развитие е 28-години? Та аз едва сега започвам”; и ме води в стаята да ми покаже последните си картини, разказва ми за плановете си, за поканата да нареди първа самостоятелна изложба. “Само трябва да замина, преди да се върне съпругът ми. Да не съм тук, докато не свърши бракоразводното дело.” Да, но не замина. Получих внезапно контракции, влезнах този ден в болница и сестра ми отложи заминаването: “Нека мама да помогне на теб и да подготви вещите за изписването на бебето. Ще пътувам след 2-3 дни…” Тези фатални дни!!!

  Пишех показанията по няколко пъти, защото някоя сълза ме издебваше и капваше на листа, и почвах отново. Исках да съм точна. Реших да опресня събитията и посегнах към моя дневник. В него записвах съдбоносни и паметни мигове. Естествено, бях описала как една нощ полицията доведе сестра ми пребита с бебето в ръце. Онзи изверг й беше счупил носа, беше я обезобразил. Тогава бе и първият й опит за развод, от този миг започнаха и заплахите.

  Отново в дневника, когато учех за изпити, драсвах набързо споходили ме идеи за статии или стихове, които прелитаха в паметта ми в най-неподходящото време. Той бе като архивирана част от мен, в него маркирах съкровени за мен неща. Разлистих напосоки листата и се вцепених. Изпуснах дневника като попарена.

  Знаете ли как може да те жигоса лист хартия? Една строфа да те изведе извън строя? Трепереща и невярваща, отново го взех и припряно започнах да разлиствам страница по страница. Къде е? Как така изведнъж отворих точно там, а сега не мога да открия пасажа. Приближих се към прозореца, за да ми е по-светло, и отново я зърнах нея – луната. Сякаш и тя искаше с мен да прочете онази разтърсила ме мисъл.

  Чета бавно и невярващо: “Равноденствие. Един живот се ражда, друг – умира…” Написала съм го 6 години по-рано, с идеята да сътворя след време стих. Невероятно! Синът ми е роден на 22 септември – на есенното равноденствие. Часове след това сестра ми умира. Не знам какво да мисля. Нима е възможно човек да носи в себе си бъдещето, да го синтезира, ето така, като на шега, върху лист хартия, за да те връхлети след време с цялата си кошмарност и невъзвратимост? Гледам в луната и си мисля мистика ли е това или реалност.

  Истината е, че вече 18 години всяко есенно равноденствие купувам торта, слагам тежки трапези, за да събера близки хора. Това е един щастлив и обичан празник – рожденият ден на моя хубав син. На следващия ден отново пазарувам, сбирам близки мои хора, но на гроба на друг, много свиден за мен човек – моята покойна сестра. Така радост и мъка при мен вървят неотделимо. Осъзнах смисъла на израза “Много добро не е на добро” – толкова е точен и проникновен. В света хубавото и лошото се преливат. Не могат едно без друго и са в постоянно равновесие. Как ми се искаше при мен да не е така, но не би. Онази лоша орисница е била последната. Не е имало друга след нея, която да промени или облекчи съдбата на моята красива и единствена сестра. Принцът и любовта при нея липсваха и краят не бе никак приказен и щастлив.

  Хората обичат да казват, че времето лекува. Аз не вярвам в терапевтичните му способности. Все си мисля, че с годините амнезията ни подтиква да изтриваме болните мигове от нашето съзнание. Като рефлекс за оцеляване. Адаптираш се към споходилата те болка и я изтласкваш в някое по-отдалечено ъгълче на душата си. С всеки ден нещо от нас безвъзвратно си отива. Късчета от живота ни, от спомените ни, от нас самите. Само тя, луната, всеки месец закръгля формата си и ме връща към онази толкова щастлива и толкова трагична за мен нощ. Дали съм можела да й нашепна тогава: “О, миг поспри!” и да променя бъдещето? Не знам. Луната продължава всеки месец да ме следва със своята съпричастна, леденожълта усмивка, свидетелка на цялата моя горест, на цялото ми щастие. И аз й се усмихвам. Та тя ми е вечна спътница и в зло, и в добро.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  * „СЪДБИ И ТО КАКВИ“. Автор: Антоанета Титянова. Изд.: Делта ЕК, 2022. Художници: Татяна Титянова, Емил Цеински, Людмила Дамянова, Бисера Вълева, Владимир Стан; Фотографии: Ив. Добромиров, Б. Попов, Ил. Харизанов, Л. Йотова, С. Милев.
  Приликата с живота на значими личности не е случайна. Книгата започва с разказ за трагичната съдба на телевизионната легенда Татяна Титянова, спечелил награда в Марсилия 2007 г. Популярната журналистка и писателка Антоанета Титянова събира 16 разказа, публикувани в сборници в България, Франция и Северна Македония, отпечатани преди в тиражирани женски издания. Разказите затрогват с драматична съдбовност, стилът е увлекателен, книгата се чете на един дъх. Във всяка творба е залегнала частица истинска история, която затрогва, прокрадва се злободневен проблем, но как се разплита Гордиевият възел – дали се затяга повече и човек обрича себе си и околните на страдание, показват одисеите на героите. Разкази с неочакван край, с много стремежи и попарени копнежи и с финалната дума на СЪДБАТА, която не пести от фаталните си сюрпризи.

  .

• Поезия и публицистика в Център „Българика“

   

  Салон за българска култура и духовност – Чикаго и в. „България Сега“ организират представяне на книгите на Снежана Галчева „Когато думите не стигат“ – поезия и „В десет въпроса“ – публицистика.

  Събитието ще се състои на 25 септември, неделя, от 14:00 до 16:00 часа, в Културен център „Българика“.

  По същото време ще бъдат връчени и Грамотите на лауреатите от САЩ, отличени в конкурса „Нестинарството – живият въглен на българския дух“.

  Повече информация на:

  тел.: (847) 962-2002
  email: [email protected]

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

• <<
• 1
...
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
• 16
...
• 74
• >>