литература
- Видението
.
Разказ от Калина Томова
.
Заваля. Като тъжна поличба от небесата.
Сълзите на Бога. Попили плача на душите…* * *
Небето днес беше толкова красиво! Отдавна забравени естествени облаци рисуваха в захлас причудливи картини. Слънцето, заредено с нови вибрации, надничаше срамежливо зад контурите на поредната облачна мечта. Да й вдъхне живот. Да й влее енергия, да засвети. Така че да може да я види всеки. Който има очи.
* * *
Огънят пращеше и езиците му се изтегляха все по-високо. В опит да достигнат небето. Мечтата на огъня. Да се превърне в светкавица, пътуваща из небесата. Да стане господар на стихиите. И чрез тях да владее света.
* * *
Гърлото й пареше. Нещо я душеше. Едва си поемаше дъх. Беше горещо. Много горещо. Стигаше дълбоко в същността й. До изпепеляване. И тогава… разбра. Беше завързана с дебело въже. Косата, полепнала по лицето, й пречеше да вижда. Но светлината на огъня се промъкваше през нея. Огънят, издигащ се под краката й.
– Отричаш ли се? – ехтеше в ушите й дрезгав глас.
Спомни си. Коя е и какво се случваше. Беше една от тях. Охулените. Преследваните. Опасните. Очерняните. Белязаните. Докоснатите от Светлината. Огънят пълзеше към нея, опиянен от властта си. Опипваше с горещия си дъх тялото й. Стремежът му беше душата. И той по свой начин усещаше, че там е същността. На всичкото. Гласът й се беше скрил. Искаше да отговори, ала от устата й излизаше само прегорял дъх. Но мисълта все още работеше.
„Да се отрека? От себе си… След като се намерих. След като познах истината. След като открих същинското лице на Всевишния. След прегръдката Христова. Защо? Как бих могла да се отрека от същността си?“
Мислите й се обърнаха в сила. Сила, чиято енергия извади гласа. До вик, който разтърси небето. Но и душата на тълпата, която съзерцаваше с мъртви очи безумието на огъня. И на хората, обърнали го срещу себеподобни. Всъщност, подобие нямаше. Защото… те не бяха хора. Отдавна. Гласът, събуден от своя кошмар, намери оръжие. И го извади. Чрез песен. Тя пееше. В песента й беше отговорът. На всички въпроси. Песента й беше живот. Във вечността. Там я чакаше спасението.
Огънят пълзеше по краката й. Обгръщаше тялото й, радвайки се на мощта си. Да изгаря до пепел. Но дори тогава, когато всичко от нея стана на огън, звучеше песента. И думите…
„Какво е животът, ако не познаваш душата си?
Ако не знаеш защо си дошъл?
Ако си само един незадоволен консуматор,
безсърдечен, загубен в плътта?
Разпознал Светлината, откриваш вселените,
сътворени от мъдър Творец
Преоткриваш в душата си частица от Него
и Спасителя слива се с теб…“* * *
Болеше я всичко. Въртеше се безпомощна. Нещо натискаше гърдите й. Въздухът се бореше за пространство. А очите й виждаха страшни картини…
Църква, пълна с народ. Но вместо със запалени свещи, с вдигнати юмруци. Срещу кого? Пред олтара смутени свещеници. В опит да внесат успокоение. Иконите гледаха в уморено безмълвие. Очите им блестяха от сълзи. Икони, зографисани също от хора. С огромни сърца. Не като крещящите в Божия храм, незнайно от кого променени. Избутващи грубо навън Божиите служители. С почернели от омраза лица. Но защо?
Тя стенеше и гърчеше тяло. Чувстваше се притисната. Една от прокудените. Обвинените. Отхвърлените. Болката в гърдите стана непоносима. Това ли са днешните хора? Това ли е нейният народ? Защо изгоряха на кладите толкова невинни души? Защо все още тлееха въглените на онова Свещено учение, разляло се като лава по целия свят? Умираше ли Светлината? Опитваха да убият безсмъртието ли? Какво се случваше, какво? От устните й се късаха, като откъртени камъни, тежки вопли. Задушаваше се… Изгаряше… Тогава видя пламъците. Огънят, който поглъщаше тялото й. И си спомни… Онова, което се беше случило. Някога… А сега? Отново ли трябваше да го преживее? Плачеше. Виеше. От безсилие да спре задаващото се…
* * *
Някой разтърсваше тялото й. До съзнанието се промъкнаха думи. Тъмнината леко повдигна воала си.
– Майко! Майко! – видя ужасено мъжко лице. – Какво става? Добре ли си?
Гледа го дълго. Като непознат, напомнящ й за някого. Сърцето й прескачаше бясно. От провидяното ли? Или от опита да разпознае лицето му?
– Майко, моля те, кажи нещо.
“Майко… Майко…“ – тази дума я отключи от видението. Съзнанието й се върна в реалността. Позна сина си. Хвана ръката му.
– Успокой се, момчето ми – погали го с поглед. Очите й гледаха с непозната светлина.
– Но какво ти е? Изглеждаш различно. Измъчена, немощна, изтощена. Зле ли ти е? Или нещо сънува? Да извикаме лекар?
– Не, не, няма нужда. Имах… видение.
– Видение? Или някакъв кошмар? Ти стенеше. Викаше. Никога не се е случвало да те видя така.
Замълча. Пред очите й се изредиха всички видяни картини. Всяко усещане. Всяко чувство, попило в сърцето. Долови смисъла. На преживяното. Нещо се случваше. Днес. Точно сега. Нещо много важно, което трябваше да предаде. На хората. Докато все още имаше надежда.
* * *
– Имах видение. Не беше сън. Всичко се случи като реално. Видях се… през времето.– Но, майко, какви ги говориш? – недоумяващо я гледаше синът й.
– Замълчи… И слушай. Запомняй. Нужно е. Щом ми беше показано.
Заговори. Равно и бавно. Като наизустен урок. Знаеше, че това е задача – да предаде, което й беше възложено. Като мисия на живота й. Настоящия.
– Случило се е отдавна. Много отдавна. По времето на големите вселенски войни. Когато земята и много други планети били завладени. Оттогава хората са като пленници на злонамерени същности. Много различни от нас. Липсва им божествеността, която притежаваме. И душата. Целта им е тя, душата. Но все още не са я разгадали. И от ревност, злоба, безсилие се разпореждат с живота ни. С телата ни. С енергията, която притежаваме. Ползват ни като зарядни устройства. Заради липсата на душа, няма как да се зареждат от енергиите на космоса. Трябват им донори. И ги намират. Технологично са много, много напред. Там им е силата. Да манипулират хората, без те да разберат. Да ги противопоставят едни на други и да се възползват от битките помежду им. Битки за чужда кауза. Можеш ли да си представиш какво количество негативна енергия им е нужна, за да живеят? Трудно е. Да го провиди човек. Оттам и безконечните войни на Земята. Откакто се помним. Но най-главното за тях си остава битката за душите ни. Тя е толкова стара, колкото е времето от завладяването на Земята. И да не вярваш, те са господарите тук. Достатъчно дълго, за да владеят и ползват ресурсите й, понякога до изчерпване. Но Земята също е жива и има своите начини на защита. Дори да се крият в недрата й, не са пощадени. И понякога плащат достатъчно скъпо. Но, за съжаление, най-големите данъкоплатци си остават хората. Така минават години, столетия, хилядолетия… Постигнали са много. Отнели са ни и друго – единството. Разделили са ни достатъчно. За да се унищожаваме помежду си. Без през ум да ни мине коя е причината. За всички тези войни. Но най-вече за битката за душите ни. Това не беше сън… Видях се в различни животи. Тук, на тази земя. Измислили са и как да ни връщат чрез прераждането обратно – пак и пак. Не толкова заради еволюцията на душите ни, колкото да продължим да ги зареждаме енергийно. И да унищожават, доколкото успеят, човешки души.
– Но нали не могат да разчетат кода на душите ни… Защо тогава искат да ги унищожат? Не разбирам…
– Защото само така ще имат гарантирано оръжие срещу нас. Като малко по малко заличават божествената искра у повече хора. А изчезне ли тя, изчезва човекът. Превръща се в биоробот. Не от изкуствените. Естествен. Но също като тях става смъртен.
– А нима сега не сме смъртни? Нали всеки един ден умира?
– Физически да, но душата остава. Точно заради това е битката. За душите. Тя продължава да живее из други измерения, в други светове. Да се развива, да еволюира. Чрез опита, който събира в различните си проявления.
– Но ние не помним това… Не знаем нищо за предишните си опитности. Това не пречи ли да надграждаме себе си? Като не помним нищо, не трупаме ли нови грешки?
– Всичко си има причина. Било е време, когато душите са можели да прочетат другите си проявления. Всяка душа има запис на живота си, на всеки един, където е бил проявен. Точно поради недобронамерени въздействия сме загубили много от способностите си. Това ни прави по-лесни за манипулиране. Дълго е за обяснение. Една отворена врата води към друга. Затова човек трябва да търси. Да чете. И да мисли, много да мисли. По най-нетипичния начин. За да вникне поне малко в генезиса на нещата. В случващото се. Защото то произлиза от намеренията на нечовеци. Всичко в историята се повтаря. Циклично или не, като се стигне до една определена точка и се започва отново.
– А коя е тази точка?
– Пробуждането… на хората. Идва момент, когато прозрението им подсказва. Започват да сглобяват парчета от пъзела. И да стигат до истини, които стават опасни. За тези, които ги крият отдавна и така дълбоко, че отнема време да се стигне до тях.
– Искаш да кажеш…
– Че за пореден път идва такова време. Вече сме в него. Видях го. Безумието на всичко, което се случва. И границата, която е почти премината. Към мястото, откъдето е трудно връщането. Много трудно и с цената на много жертви. И погубени души. Които повече не могат да се съберат… със себе си.
– А къде е Бог? Защо не се намесва?
– Бог е началото на всичко. Проявен в творенията си. По частица във всяка душа. Дал е на всеки свободния избор, как да прояви същността си. Да опита от всичко. От нас зависи да съберем Божествените си искри, да ги обединим в едно цяло. И решенията ни ще бъдат единни. Бог чака… да се събудим. И да проявим същността си. По своя воля. Да се обединим с Него. Както е било изначално.
Моля те, сине, не отхвърляй думите ми. Помисли върху тях. Нахвърли ги като карти пред себе си и чети. Знаците. Всичко в този свят е показано чрез знаци. Научи се да ги откриваш, да ги тълкуваш. И споделяй с други прозренията си. Хората трябва да знаят. Особено днес.* * *
Пожела да остане сама. Чувстваше се много уморена. Трябваше й време да се побере в себе си. Да подреди мислите и усещанията си. Дълъг път извървя, през различни животи. Отпусна се и постепенно тялото й намери покой. Почувства се лека като перце. Перце, понесено от вятъра над тази прекрасна Земя. Приказна гледка! Как може да не забелязва човек тази красота? Да се увлича в толкова дребнави безсмислени неща, а да не вижда видимото край себе си? Летеше, летеше… И усещаше само едно – любов, която се разлива от нея. Онази същинска любов, която притежаваме, а не умеем да изразим докрай. Равна на Светлината…
* * *
Така я намери синът й – усмихната, спокойна и някак прозрачна, като осветена отвътре. Беше тежко, много тежко. За него. Останаха думите. Като спомен, запечатан в душата му. Душата… За която всъщност беше целият разговор. Врече се. Да търси отговори. Знаеше, че ще успее. Усещаше го. И ще сподели с другите. Отговорите.
* * *
Четеше и не вярваше на очите си. На това, което виждаше. Макар да изглеждаше невъзможно в абсурда си, предреченото се случваше. Думите на майка му наистина звучаха пророчески. И видението й се оказа реално. Дали хората този път ще успеят да проумеят истината? Погледна небето. Беше натежало от облаци.* * *
Заваля. Ангелите плачеха. За душите човешки…
Бог гледаше. И чакаше. Пробуждането…22 септември 2023 г.
–––––-
Случи се в един слънчев есенен Чикагски ден. Когато небето беше истинско. Чисто, прозрачно и синьо. Дотолкова, че долових посланията… На ангелите. Попивах в себе си думи. Чрез мисли. Думи, които се редяха сами. На болка и тежки прозрения. Но и на надежда. Че въпреки всичко, има пробудени хора. И ще стават повече. Още и още. Независимо от нечии пъклени планове.
Денят беше особен. Празничен. За България. Нищо не идва случайно в този свят. Почти месец не посмях да публикувам разказа. Заради усещането, че е особен. Не знаех как ще бъде приет.Но ето, на прага на месеца, след като е написан, се случиха толкова невъзможни неща. И усетих, че не трябва да премълча видението. Че съм длъжна да го споделя. Който е готов, ще разбере. Който се отегчи, да прощава. Всеки е на точното място от Пътя си. И никой на никого не трябва да се сърди. По-добре да се научим да се приемаме. И най-вече да се обичаме. По човешки. И истински. Тогава ще имаме силата да променим този свят. Прегръщам ви. Ще се радвам на коментари.
20 октомври 2023 г., Чикаго
.
- Мадагаскар
.
Разказ от Хасан Ефраимов
Навремето имах съученик. Беше царят на тениса на маса. По цял ден играеше тенис, без да прави нищо друго. Стоеше непрекъснато до масата и само повтаряше:
– Следващият цървул.
Така наричаше всички, които биеше на тенис. А, понеже биеше всички, затова за него всички бяха цървули.
Заставаше поредният цървул срещу него силен-вилен и не след дълго играта приключваше без да е взел и точка.
– Хилката нещо не е хубава – оправдаваше се обикновено победеният.
– Ей, цървул, ще те бия с чепика – изричаше моят съученик с ехидна усмивка на лице и наистина си събуваше чепика. Подхващаха нова игра, а вместо хилка, държеше вече в ръка чепика си и играеше с него. Естествено, побеждаваше отново.
– За да ти докажа, че си цървул, сега ще те бия и с левия чепик – хилеше се дълго след играта и събуваше и другия си чепик.
Третия път поредния цървул винаги го биеше с едно око. Нахлузваше си шапката над едното око и с чепика в ръка нанасяше незабравим бой на осмелилия се да играе с него.
Не мина много време и из града всички започнаха да го наричат Чепика, заради коронния му номер да играе тенис на маса с чепик.
Всъщност, Чепика можеше да бие на тенис на маса с всичко. Ако го ядосаше някой много, понякога играеше и с лопатата за смет. Вземаше я в ръка и така си дрънчеше с нея. Не бяха редки случаите, когато изкарваше една обувалка от джоба си и с нея дънеше цървулите. Наистина нямаше нещо, с което той да не може да играе, и най-важното – да победи. Но най-обичаше да играе с учебника по литература, за ужас на учителката. Тогава винаги даваше и десет точки преднина на опонента си.
Учителката не го обичаше изобщо, а и нямаше как да го обича, защото Чепика, освен от тенис на маса, не чаткаше от нищо друго.
– К’ъв беше оня конник, ве брато? – ме подбутваше много често в час.
– Мадарският конник – изричах тихомълком, сложил ръка пред устата си.
– Мадагаскарският конник – изричаше вместо това на учителката.
Тя, горката, отначало се зачервяваше цялата. После позеленяваше, поморавяваше, нюансите й се сменяха поред, докато не изредеше всички цветове на дъгата. След това започваше да диша дълбоко и накрая завърташе някоя мазна двойка на Чепика.
– Ама, моля ви се, не ми пишете двойка, ще ставам президент – възмущаваше се винаги Чепика.
– Ти, ако станеш президент, аз ще емигрирам в Мадагаскар – не му оставаше длъжна и даскалицата ми.
– Ще ви се обадя лично, за да си стегнете куфарите – хилеше се отново Чепика.
Свършваше часът и нашият, забравил за двойката, се изтипосаше отново пред масата за тенис в очакване на поредния цървул, който обикновено не закъсняваше. Сядах и аз отстрани и дълго го гледах и му се възхищавах. Да, доставяше ми истинско удоволствие да го съзерцавам как блъска с чепика топчето за тенис. Беше като един виртуоз. Наистина талантът му беше безграничен. Бях абсолютно сигурен, че го очаква световна слава. Много пъти даже си го представях, как на финала на някоя Олимпиада побеждава противника си с чепик в ръка. Иначе не можеше и да бъде. Едва ли щеше да го прави с хилка.
Световна слава – да, ама ако беше поне малко трудолюбив. Чепика не си даваше зор за нищо и като че ли, освен да мачка самочувствието на останалите с чепик в ръка, не искаше друго от света. Една по една изреди всички хубавици от училището. Излизаше седмица-две с някоя, а веднага след това я захвърляше и заменяше с някоя друга. Покрай хубавиците забрави за тениса и талантът му така си и залиня и накрая изчезна безславно. Чепика не направи проблем от това, а наблегна на хубавиците. Пък и нямаше за какво да се мъчи – баща му беше най-големият човек на града и всички лазеха в краката му. Освен учителката по български език и литература. Цяла година препускаше Чепика – като оня конник от Мадагаскар, но така и оценка, по-различна от двойка, не виждаше. В края на срока тя винаги се смиляваше и накрая му врътваше някоя келява тройка, колкото да не остане на поправителен. Явно не искаше да се мъчи с него и на поправка. Безплодни останаха усилията на директора да накара учителката да напише някоя шестица на Чепика. Не помогнаха молбите и на инспекторите, които през ден, през два идваха да я натискат. Безславно дойде и си замина дори бащата на Чепика.
– Да седне и да чете… Ако заслужи, дори седмица ще му напиша – отговаряше винаги дребната ми учителка, невъзприемчива и на увещания, и на обещания, че и на заплахи даже.
Накрая един ден просто я уволниха и пратиха да работи в някакво село.
Дойде нова даскалица и изведнъж Чепика заглади косъма. Неусетно как се превърна в отличник, а аз вече се радвах, ако успеех да изкарам някоя четворка.
– Посочи ми наследство, останало от прабългарите? – питаше новата даскалица Чепика.
– Конникът от Мадагаскара – отвръщаше, без да се замисли той.
– Браво… браво… Браво, моето момче. Отлично – възхищаваше му се новата учителка и после продължаваше: – Ето, това са малко известни факти, които много малко хора ги знаят. Нашите деди са били толкова велики, че са стигнали чак до Мадагаскар.
Отваряхме атласите по някое време, измервахме колко е разстоянието до Мадагаскар и после пресмятахме времето, необходимо на прабългарите да стигнат до там. Търсехме им различни маршрути, по които да ги прекараме до острова, но до някакъв отговор не успявахме да стигнем. Мълчеше и учителката по история.
Към края на гимназията ученолюбието на Чепика стигна до такава степен, че той се яви на изпити, за да повиши оценките си по литература от предните две години. Естествено се справи чудесно – и директорът, и някакъв плешив и мазен инспектор, които също присъстваха на изпитите, удостовериха това.
Мина абитурентският бал и повече нито видях, нито срещнах Чепика, докато онази вечер не останах с отворена уста пред телевизора. Чепика беше там. Участваше в предизборен дебат. За президент. Дълго време нищо не можах да изрека. Поотърках си очите, но оня продължаваше да виси на екрана и накрая успях само да промълвя:
– А стига, ве…!
Чепика се усмихваше. Познавах добре тази усмивка. „С чепика ще ви бия, цървули такива“ – сякаш казваше и аз бях абсолютно сигурен, че ще го изрече, но не познах.
По време на дебата, който слушах с огромен интерес, Чепика поразмени местата на няколко столици, преначерта отново геополитическата карта на света, обърквайки няколко държави, намеси се дори в геологическата карта, преобръщайки наопаки местата на континентите, но до Мадагаскар така и не стигна. Бях сигурен, че ще обърка дори планетите, но за щастие такъв въпрос не му зададоха. Все пак поста, който щеше да заема, разпростираше влиянието си само върху нашия свят.
Момент… Звъни телефонът.
Беше госпожата ми по литература. Праз цялото време плачеше, та едва я разбирах какво говори. Обадил й се някакъв по телефона и й казал да си стяга куфарите за Мадагаскар. Гласът й звучал страшно познат.
– Не се притеснявайте, госпожо, и мен постоянно всякакви ме пращат в Анадола – опитах се да я успокоя, но не успях.
– Дали ще ми спрат и пенсията? Та 230 лева са това! Какво ще правя без тях? – проплака отново учителката ми.
– Тях държавата ви ги дава. Не Чепика…! – опитах се отново да я успокоя.
– Не… Не ги дава държавата! Ако ги даваше тя, щяха да са повече… Та аз работих толкова много за тази държава! Възпитах хиляди деца за тази страна! Само един Чепик не успях! И сега този Чепик става президент. Чепика ми дава пенсията…
– Е, още не е станал… Може да не успее пък.
– Повярвай ми, ще успее. Такива като него винаги успяват. Зад тях винаги стоят други. За това са го и изтипосали там. „Вижте… даже с един чепик може да ви бием, цървули такива“ – ни казват. Толкова са сигурни в себе си.
Да, май е така. Учителката, от която научих толкова много, отново е права. Колко ли още неща мога да науча от нея?
Чепиците са там и ни управляват даже. До тях гордо се нареждат нацапаните с мръсна и лепкава кал галоши, ботуши, гамаши и партенки. Не остават назад и им пригласят прокъсани от многократната употреба, от миризливи крака, ботини, ботинки, токове, джапанки и сандалки. Естествено има и разчекнати, и килнати на една страна калцуни, терлици и пантофи. Тук-таме се забелязват и платненки, кецове, мокасини и маратонки дори.
Че как иначе! Кой мислите, че трябва да управлява такива цървули като нас?
– Дали в Мадагаскар ще мога да работя отново? Та аз се чувствам толкова жизнена още – чувам като в просъница гласа на старата си учителка.
– Естествено. Че кой иначе ще учи децата и внуците ни там, в Мадагаскар – изричам, без да се замисля.
– Моля…?
– Идваме с вас, госпожо… Омръзна ми да съм цървул и да ме управляват чепици. Нека да пробваме и в Мадагаскар. Там навярно е топло и едва ли има чепици…
.
- Съвременната българска литература за деца и младежи. Събитие в Рим
На 18 и 19 ноември 2023 г., в Галерия „България“ в Рим (Via Monte Brianzo 60), ще се проведе Салон на съвременната българска литература за деца и младежи.
Организатори са Културна асоциация „Паралел 43“ – Рим и Българско училище „Асен и Илия Пейкови“. Съорганизатор – Асоциацията на българските училища в чужбина. По време на Салона ще има две кръгли маси, озаглавени съответно: „Книга за всяко дете: политики за разпространение на българската детска литература и насърчаване на четенето“ и „Детската литература и образователните контексти: по желание и по задължение“.
.
.
В събитието ще участват българският посланик в Италия Тодор Стоянов, директорът на Българския културен институт в Рим Жана Яковлева, членът на УС на АБУЧ Мая Падешка, председателят на Културна асоциация „Паралел 43“ Венета Ненкова, както и Петя Кукудева, Иван Раденков, Ваня Чернева, Димитър Камбуров, Гергана Христова, Огняна Георгиева-Тенева, Юлия Йорданова, Румен Иванчев и др.
Български учители зад граница могат да се включат във форума, в търсене на отговори на въпроси, свързани с българската литература за деца и младежи, като изпратят информация на имейл: [email protected] .
Програмата на събитието тук – Салон Рим
.
- Бягство
.
Ще взема някой път да събера
багажа си внезапно и да тръгна.
Ключа безшумно пак ще превъртя
и както всеки ден ще го изтръгна.Ще имам време и ще съм сама.
По стълбището ще се спусна късно.
Ще проверя по навик за писма,
в един акорд от Моцарт ще се блъсна.Ще чакам четвърт час за автобус.
По пътя стари нишки ще разкъсам.
Ще скрия своя глад във хлебен вкус,
попътните трошици ще се пръснат…И после в своя есенен сонет,
зад потното стъкло на моя полет,
ще гледам как кипи живот без ред,
но няма да съм там. Ще съм отгоре.Петя Цонева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
.
- Венчавката на Цурето
.
Разказ от Мира Папо*
Реши Цурето да се жени. То тя по паспорт се казваше Цветанка, ама всички й викахме Цура. Годинките й за женене бяха попреминали, но като реши и го направи. Намери си един стар ерген, горе-долу на нейните години, та да са си лика-прилика, и се взеха. Направиха набързо бракосъчетанието в ритуалната зала и дойде ред на венчавката. В църква искаха да се венчаят, та Господ да ги благослови с дом и челяд, дето се вика. И един ден, Петровите заговезни тъкмо бяха свършили, Цурето се намъкна в църквата, свела скромно поглед надолу, закръсти се на всяка крачка, уж много набожна, и запристъпя към олтара. Спрях я в последния миг да не влезе.
– Къде, къде си тръгнала, ма? В олтара само отчето влиза, я се спри! – И я дръпнах за ръката да се върне обратно.
– Ох, крахтинке, отчето търся – смутено промълви Цурето.
– За какво ти е притрябвал отецът, а?
– За венчавка ми трябва, да ни венчае с Иван, както си му е редът.
Щом ставаше дума за венчавка, разбира се, веднага омекнах и широко се усмихнах:
– Добре, като е такава работата, сега ще го извикам по телефона. Ама, вие готови ли сте за днес или да ви запиша за утре?
– Готови сме, готови сме! Ей ги, всичките са отвън, пушат и затова не влязоха. И мъжът ми е тук, и кумовете, и сватовете. Бабите и дядовците и те са тук, нищо че са пред умиралка, но да ни уважат, дойдоха. Да ги извикам ли?
– Чакай сега. То не става толкова бързо. Нека първо да дойде отец Константин, после да извадим масата, да наредим отгоре евангелието и короните. Ами, вие питка, вино и бонбони носите ли си?
– Всичко сме взели. Нали ти казах, приготвили сме се. Викай отчето, че после сме на ресторант.
Веднага се разбързах. Обадих се на отеца, издърпах масата под големия купол и като я застлах с нова покривка, бързо наредих всичко отгоре. През това време цялата фамилия на Цурето се изсипа в храма. То не бяха кумове, сватове, чичовци, лели, стринки, баби и дядовци с внучетата… И вдигаха врява до небето.
Дойде най-накрая и отец Константин. Поздрави всички и влезе в олтара. Там свали расото, облече одеждите и се подаде на Северните врати, като повика младоженците. Той беше стриктен свещеник. Всичко караше по каноните и наредбите и нищо не пропускаше. Неговите литургии бяха най-дългите и най-хубавите в целия град. Но последната година изживя голяма мъка и нещо се повреди. Стана занесен, занесен, та не е за разправяне. И сега, като събра молитвено ръце, отец Константин благосклонно сведе поглед към младоженците. Изпитото, восъчножълто лице на отеца сякаш излъчваше мека светлина, страдалческите му очи се напълниха със сълзи и започна да задава въпроси:
– Първо венчило ли ви е и на двамата?
– Да, отче! – обадиха се в един глас Цурето и Иван.
– Добрее! Ами, християни ли сте, кръстени ли сте в светата православна вяра?
– Православни сме и двамата – обади се този път само Цурето.
Мъжът й реши да не се обажда – то тя по ги разбираше църковните работи.
– А кумовете кръстени ли са? Имат ли църковен брак? – продължи да пита отец Константин, без да погледне дори към кумовете.
– Еее, отец, не помниш ли, че преди петнайсет години ти ни венча? И децата ти ни кръсти – обади се кумата.
– Ясно, ясно, значи, хъм, да, какво исках да кажа? – отецът разтърка силно челото си. – А, да сетих се. Сега ще ви венчая. Хайде, подредете се. Първо младоженците, после кумовете зад тях, а гостите да запалят свещите.
Нахлузи епитрахила и започна венчавката. В храма настъпи тишина. Чуваше се само гласът на отеца:
– Венчава се божият раб Иван за божията рабиня Цветанка. Венчава се божият раб Иван за божията рабиня Цветанка…
Към края на венчавката, след като изпя „Исайя ликуй“, отец Константин се сети още нещо и се обърна към младоженците:
– Да се обичате много, чада мои, и да си прощавате грешките един другиму. И ти, младоженецо, да гледаш жена си, така както Авраам е гледал Сара, Яков – Рахил, Исаак – Ревека…
Младоженецът Иван се прозя широко и взе да се върти на едно място.
– Да гледаш жена си – продължаваше отец Константин. – Да гледаш жена си и да й даваш пари…
Младоженката го погледна радостно, а младоженецът изведнъж спря да се върти.
– …че да не вземе да избяга жена ти от тебе – редеше, като в несвяст, отчето. – Така е, синко, ще вземе да избяга от теб и чааак в Америка ще отиде.
Отец Константин се просълзи. Беше си спомнил за жена си, дето избяга в Щатите, хубостницата – повече пари плащали там и най-вече щото в долари ги давали. А свещеническата заплата била малка и нередовна, така му казала. Един ден тя подбрала детето и айдеее, на кораба. Отец Константин, ако не искал да стои сам, да зареже църквата и той да отивал в Америка, долари и за него щяло да има. Така му казала и си заминала. А отецът продължаваше да говори и да си ги реди, като прокоба:
– Така е, синко, ще избяга в Щатите и детето ти ще вземе, и… Ще останеш съвсем сам на света! Само търпение, невесто! – неочаквано отчето се обърна към младоженката. – Само търпение се иска! Ще вземе да умре някой и хоп, 50 лева за погребението, друг ще се разболее и тук 50 лева за маслосвета. А и владиката след някой месец ще се сети и ще даде заплата…
Цурето и мъжът й го гледаха като хипнотизирани, а в църквата настъпи раздвижване, като тук-там се чуваше и смях, заглушен в шепа.
– И ти, невесто, бъди вярна на мъжа си! Недей бяга по чужбини и чак в Щатите да ходиш, че и детето да вземеш със себе си. Не са хубави тия работи, ааа! Грехота и мъка голяма е мъжът да остане сам, като куче, немил-недраг. Да няма кой манджа да му сготви и да го опере и закърпи.
Отец Константин продължи да си нарежда… като оплаквачка, а Цурето и мъжът й взеха да се гледат накриво. Първа се обади Цурето:
– Иване, ако мислиш да не носиш пари вкъщи, кажи ми отсега, докато венчавката не е свършила!
– А ти, ако мислиш да ми бягаш и детето да ми вземеш, по-добре отецът още отсега да развали венчавката.
– Иване, много си прост! Разбира се, че ще взема детето със себе си. Няма да го оставя на стиснат баща, дето е некадърен пари да изкарва.
– Ще ми вземеш детето, ама като ти перна един зад врата! – младоженецът Иван вдигна ръка. – Много бързо ще разбереш кой е мъжът тука!
– Ти кой ще биеш, бе! – Цурето не му остана длъжна. – Знаеш ли, че ще те вкарам в затвора за домашно насилие?
– В затвора ли?!? – Иван изблещи страшно очи. – Аз да се мъча и да ви храня с детето, тя в затвора ще ме праща! Ай, взимай си копелето и се пръждосвай!
– Ако знаеш каква издръжка ще ти тръсне адвокатът ми, само почакай! За нови гащи няма да имаш пари!
Младоженецът Иван я изгледа страшно и взе да свива и разпуска юмруци, а Цурето побърза да се скрие зад гърба на отеца.
– Ех, колко сте долни вие, жените! – през зъби процеди Иван. – Хубаво ми казваха приятелите да не се женя, ама аз, проста глава, не ги послушах!
– Успокой се, синко – взе да нарежда отец Константин. – Успокой се, да не стане беля. Прав си, не ти трябва да се жениш. Това жените са разтурена работа, съсипват мъжа, а после на Дева Мария се правят.
На Цурето вече много й се насъбра. Показа се иззад гърба на отеца и страшно го изгледа, като заканително размаха ръка:
– Отче, не се месете в нашите работи! Вашето задължение е да ни венчаете, не да подкокоросвате мъжете да се развеждат!
– Да ви венчая, булка – отец Константин се разплака. – Но като бягате жените от мъжете си, за какво да ви венчавам? Няма ли пари един мъж и жените го не щат. Голям грях е това!
– Като е некадърник и не може да изкарва пари, за какво ми е, а? Развод искам! Иначе на владиката ще се оплача.
Като чу за развод, на младоженеца нещо му стана. Сви се целия, като заек пред ловец, чак ушите му клепнаха надолу и взе да мига бързо-бързо. После бръкна в джоба си, извади едно снопче банкноти, намачкани и овлажнени от потните му ръце, и жално каза:
– Недей така, ма Цуре! Имам пари, гледай! – И тикна под носа й една банкнота от двайсет лева. – Ето, иди си купи нещо… Чакай, малко са! Ето ти още петдесет лева… абе, всичките ги вземи и си купи, каквото искаш.
– Ох, Иване, така кажи. Аз пък си помислих, че си пройдоха и нехранимайко. Той отец Константин е виновен, такива приказки наприказва.
Иван вече усилено тикаше парите в ръцете й и с подсмърчане каза:
– Само не се развеждай с мене, умолявам те! И детето недей да взимаш!
– Иване, много те обичам!
– И аз, Цуре! Дай една целувка сега и отец Константин да довърши венчавката, че после и на ресторант ще ходим.
Церемонията се довърши при пълно мълчание в църквата. За пръв път присъствахме на такава странна венчавка.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Из сборника на Мира Папо „Отец Константин се бори с дявола“
(изд. „Библиотека България“, 2022)..
- С ледена душа
.
Разказ от Красимир Бачков
Априлският ден бе ветровит, макар и слънчев. На открития кей, където Алекс ловеше попчета, си бе направо студено. Той вдигна яката на якето и се сгуши. Рибата не кълвеше. От сутринта до обяд бе хванал само две попчета. Няколко крачки встрани от него, около петдесетгодишен мъж непрекъснато вадеше риба. Изглежда им бе намерил дупката, защото кофата му бе наполовина пълна с попчета.
– Колега! – обърна се мъжът към Алекс. – Ако искате, елате да ловите до мен! Тук каята кълве постоянно.
– Добре! Сега ще се преместя. – Алекс събра такъмите, раницата и застана до рибаря. Още докато спусна стръвта, влакното се опъна рязко и той извади едро попче.
– Нали ви казах! Тук им е църквата на попчетата!
– Да, добро е мястото! И не всеки би поканил друг рибар до себе си, за което ви благодаря!
– Че да не е мое морето! – отвърна мъжът, извади машинка и сръчно си сви цигара. Запали я, дръпна и въздъхна:
– Човешкото око е ненаситно! Това ще ни изяде главата накрая!
Двамата мълчаливо продължиха риболова. Едно след друго, попчетата пълнеха живарника на Алекс и по някое време той предложи бира на другия рибар:
– Вярно, евтина е, но за по-хубава няма пари!
– Защо не? – засмя се мъжът. – И без това вятърът ми пресуши гърлото! А евтината бира също е бира!
Алекс извади двете бутилки, които носеше в раницата, и двамата отпиха. Мъжът си сви нова цигара и посочи към пълната си с улов кофа:
– Ние се радваме на тия рибета, а по света какви риби има…! Преди да се пенсионирам, бях главен механик на кораб. Случвало се е да ходя по най-красивите острови в Тихия океан. Стъпваш на брега, а то все едно влизаш в рая! Широка, тиха лагуна, кристално бистра вода, в която се вижда всичко по дъното! Чист пясък и най-важното, почти няма хора наоколо! Абе, все едно сънуваш, ти казвам! И на едно такова място реших да ловя риба! Други рибари, освен мен, нямаше, рибите се виждаха ясно, при това бяха доста големи. Само няколко младежи се къпеха наблизо. Заметнах спининга и още с хвърлянето улових едра, пъстроцветна риба. Понеже не знаех става ли за ядене, попитах едно от момчетата, дето плуваха. То вдигна ръце, защото също не знаеше. Били туристи от Швейцария. Прибрах рибата и продължих да ловя. За кратко време хванах двайсетина килограма от същия вид риба. И вече бях решил да си тръгвам, когато изведнъж влакното се опъна рязко и после отпусна. Реших да видя останала ли е стръв, навивам макарата и какво да видя…! На куката ми закачен чисто нов мъжки „Ролекс”! Откачих го, гледам, работи си часовникът и правилно показва часа и датата. Почесах се по главата в пълно недоумение, щото такова нещо не ми се бе случвало, и гледам как на няколко метра встрани, зад една дъска за сърф, едно от момчетата, дето плуваха, ме снима с камера. Разбрах аз, че нещо не е наред, а той започна да се смее. Събраха се и останалите, и всички дойдоха при мен. Поздравиха ме за оригиналния улов и ми показаха запис от камерата. Тя бе от тия, скъпите, и можеше да снима под вода. Видях как един от тия хаймани закача на куката ми „Ролекса”, дърпа влакното и се оттегля. После видът ми бе ужасно смешен, особено когато виждам часовника. Абе… просто си бяха направили майтап момчетата! Подадох им часовника, а те отвръщат, че си е мой. Да съм го пазел за спомен. Аз обяснявам, че не мога да приема такава скъпа вещ, а те се смеят, че струвал по-малко от сто долара. За тях сто долара просто не бяха пари! Представи си как живеят хората по света, какви са им шегите и каква мизерия теглим ние!
– Да, интересна случка! – въздъхна Алекс. – А какво направихте после с часовника?
– Нищо! Дадох го на сина си. И до днес го носи и върви много точно. Абе, един „Ролекс” дори да е менте, си струва! На нас целият ни живот е менте и пет пари не струва! Какво да се прави, такава ни е орисията!
– Не орисията е виновна! Акълът ни е малко, куражът също! Това е! Трябва да се срамуваме, че се наричаме българи! Дедите ни някога са владели половината свят! А сега… – не довърши Алекс, събра си нещата и се сбогува с мъжа. Вече не му се ловеше риба. Беше сърдит на себе си, на света и ня лошия си късмет, да се роди в тази дива, все по-изоставаща държавица. Искаше да се прибере у дома, да си налее голяма чаша ракия и като казак да я изпие наведнъж. От години вече безработен, без пари, рискуваше иначе да полудее. И все пак добре, че успя да налови малко риба! За ден – два щеше да има с какво да се храни. Докато вървеше, иронично се усмихна на жалката си утеха: „Щом само за оцеляване мисля, значи съм роб!” – прошепна. Но от направения извод не му стана по-леко. Вятърът се усили още и пръстите на ръцете му започнаха да замръзват. Още малко и щяха да се вледенят като душата му.
.
- Нови заглавия на ИК „Жанет 45“. Краси Лозанов в „Глаголницата“
.
На 22 октомври отново посрещаме в „Глаголницата“ Краси Лозанов (ИК „Жанет 45“).
Всичките негови предходни гостувания помним не само с представените от него заглавия, но и с впечатляващото Красимирлозаново дар слово.
Линк към срещата – в навечерието на събитието.
Събитието във Фейсбук – ТУК
.
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
към Българския културен център в Сиатъл.
- Премиерата на „Зов за вяра“ в Чикаго
.
„Аз търся споделеност в тези рими,
отсреща нечие сърце да разтуптя.
Надежда да запаля в очи незрими,
да видят истината с моята душа.“(Елена Субашов, „Противоречие“)
.
.
На 1 октомври – Световния ден на музиката и поезията, в Чикаго се състоя премиера на стихосбирката на Елена Субашов „Зов за вяра“. Есенен ден, който прегърна лятото и пусна слънцето да топли на воля с усмивките си „ветровития“ град. Вероятно е имал причина. Приятна, вълнуваща среща, съкровени думи, поезия и откровения. Сред гостите бяха и членове на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, Салона за българска култура и духовност и Сдружение Български художници зад граница – Чикаго.
.
.
След представянето на авторката и стихосбирката от Добри Карабонев и Калина Томова, Елена сподели с присъстващите процеса на раждането на книгата и благотворната съвместна работа с художничката на корицата и илюстрациите в книгата Вили Пещерска и с издателство „Буквите“. А също и чувствата, които са я подтикнали да напише стихотворения на такава тематика и надеждата, че нейният зов ще бъде чут от някого в момент, имащ нужда точно от вяра. Малък букет от подбрани стихове – „Аз търся споделеност в тези рими…“ поднесоха двамата водещи, след което срещата протече в разговор с авторката. Такива събития оставят следа – светла и чиста, запомняща се. Заради онази хубава енергия, която докосва човека на други нива. Заради мислите, които стигат до дълбочина, където попиват. Събитието имаше и благотворителна цел – събраните средства от продажбата на книгата бяха дарени за лечението на наш сънародник.
.
.
В новата книга на Елена „Зов за вяра“, която по нейни думи е „едно малко бижу“ заради джобния й формат, тя ни отваря врати към душата си. Изповядвайки най-съкровените кътчета в нея. Защото вярата е нещо интимно, сакрално. И е много трудно да допуснеш външни хора там, където се събираш с Бога. Би трябвало да усетим привилегията на поканени. И да се вслушаме. Всеки в подходящ момент, на точното място, откъснат от суетата на всичко заобикалящо го. За да усетим следите на думите. Картините на посланията. Ръката на Този, за който Елена нашепва в душите ни. Всичко е много лично и се преживява индивидуално. Дали ще доловим зова на вярата е в усета, в желанието ни да го допуснем в същността си.
.
.
Поезията, особено в „Зов за вяра“, се чете в усамотение. Нека всеки сам избере кога и как да го направи. По неравния път на живота, най-вече по време на трудни и тежки преходи, имаме нужда точно от това – да ни бъде напомнено, че преодоляването на всички невъзможни неща се случва чрез вяра. Заслужава си да благодарим на Елена за нейния зов, с който пробужда и нашата вяра. Ако сме я приспали неволно. Или още по-страшното, ако не сме я открили… все още.
.
На добър път на стихосбирката и на авторката!
.
Текст и снимки:
Калина Томова
.
- Навлизам кротко в есента…
.
Стихове от Даниела Иванова-Найберг
.
* * *
Навлизам кротко
В есента
Без грам тъга
Без съпротива
Посрещам прехода
Красив
И се усещам
Жива7 септември 2021 г., Созопол
.
.
* * *
Връщам се празна
Без стих
Но с очи пълни догоре
Със звуци
Разстлани в картина25 септември 2019 г., Силвър Лейк
.
.
* * *
Всичките мои революции
Бури
В чаша вода
Която пия
Преди лягане.
Снимки: Авторката
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от и за Даниела Иванова-Найберг – вж. тук, тук и тук.
.
- Хоризонти
.
Вървя по затворени улици
с надежда да намеря пролука –
вид изход, макар и прозоречен…
Мога да се измъкна чрез чудо.Вървя и провиждам из бъдното.
А то е тъй различно от днеска.
Широки и светли са друмите,
магистрали към пътища звездни.И хората някак запалени
от мощни космични енергии,
понесли таланта си в дланите,
изваждат доброто от себе си.Но питам се днес в криволиците,
които преграждат живота ми,
кое ни задържа в различие
от същинските, будните хора?Защо не отвържем талантите,
приспани дълбоко в сърцата ни,
и чрез творчество път да направим
за мечтите, чужди на граници.Вървя по затворени улици…
Но чрез мисъл градя хоризонти,
из които животът танцува
и с човека е в пълна синхронност..
Калина Томова
.
- Пеперудата
.
Фантастичен разказ от Георги Ников
.
Мото: „Всичко е възможно.“
1. Стената
Всичко започна, когато той, Жо (неговите връстници така го наричаха – вместо Жоро), си поръча кренвирши – и те бяха нервозни, насред малкия магазин, по средата на булевард „Граф Игнатиев“ в центъра на столицата.
Тъкмо си поръча още една порция, когато съдържателят, миниатюрен китаец с неопределена възраст, се приближи до него и го попита дали Жо днес – 16 април 1952 година, рано сутринта не е предразположен да извърши велики дела, като премине от другата страна на Стената и отиде зад нея – в Мола.
– Колко висока е в момента Стената? – попита го тогава той.
– Точно двеста метра е на височина и преди един месец се извиси пред моя магазин, късно вечерта – отговори му китаецът.
Жо добре съзнаваше, че когато преди две седмици зад Стената се появи огромния Мол, започнаха да се случват странни неща. Например, че преди четири дни, тук, в магазина, тръгнаха вече да се продават първите смартфони, което бе необичайно. На 18 април 1952 година, той също си купи подобна „джаджа“, в комплект със смарт часовник, нещо невероятно по онова време. На следващия ден влезе със смартфона си в безбрежното електронно пространство на интернет, от което разбра, че атомната бомба въобще още не е измислена, тъй като не успя да я открие в „търсачката“.
По-късно прочете в една статия, че поради резолюция на ООН, тя и така и няма да бъде въведена на въоръжение, че Карибската криза отдавна, още преди сто години е влязла в учебниците по история, и че магазинът на неговия познат, този малък човек, ще бъде ограбен подир три дни.
Собственикът обаче въобще не се впечатли на това и му продаде два билета, всеки един на стойност от по сто евро, за да може да влезе с тях в Мола. (Като парична единица в тази част на света еврото бе въведено в употреба още през лятото на 1949 г.)
От площада – „Славейков“, където бяха павилионите и сергиите с книги, с помощта на единия билет, той се качи на трамвая, който преминаваше по булеварда, и тръгна да пътува с него, за да отиде от другата страна на Стената.
Още на първата спирка на „Графа“, на площада пред църквата „Свети седмочисленици “, му направи впечатление, че там се бяха събрали много хора, които с интерес разглеждаха отдалече новопоявилата се Стена и по всичко личеше, че я коментират.
Трамваят профуча покрай „Попа“, „изтрополи“ по моста над реката, направи десен завой при „Синьото“ – заведението за меломани на грамофонни плочи, и покрай Националното радио продължи към площада, наречен „Римска стена“. Там, през един огромен портал, той успя да отиде от другата страна на Стената. С поглед бе невъзможно човек да й определи височината, толкова висока беше, дори и с риск да си изкриви врата.
С другия билет преодоля поставената охрана преди Мола и така успя да влезе вътре в него. Интериорът му и архитектурното устройство бяха впечатляващи, като че ли етажите, полуетажите и коридорите му нямаха чет. Но не върху архитектурата съсредоточи вниманието си Жо.
Направи му по-скоро впечатление, че стрелките на смарт часовника, който му продадоха в комплект със смартфона, се движат в посока, обратна на обичайната за часовникова стрелка. Преди малко той показваше 16 часа следобед и навън бе ясен ден, а сега вече стрелките му сочеха 10 часа сутринта, и то при положение, че бе настъпила късна вечер. Според циферблата на вездесъщия смарт часовник, бе някъде около три часа през нощта на предходния ден, въпреки че, видно навън от Мола, отново бе настъпил ясен, та още по-ясен ден. Тогава Жо разбра, че с него наистина са започнали да се случват странни неща.
Изведнъж архитектурното пространство около него се разтвори от само себе си и той се озова на открито – сам, насред едно голо поле, засято с много ниска трева…
Тогава видя странно създание.
2. Пеперудата
Вар, страшният велосираптор, в качеството си на старши ентомолог на тази планета, наречена ,,Зелена ябълка“ – в този същия момент пътуваше, носейки се безшумно, безцеремонно и безпроблемно, по гравитационното поле на широката половин метър „транспортна пътека“, точно на една педя над едно на пръв поглед безкрайно торфено поле.
Лошото беше, обаче, че и велосирапторът го видя.
По-късно, със своя началник от рода на царозаврите, на име Вайбъра, дълго се чудиха на голямата синя пеперуда, на която за първи път се бяха натъкнали случайно – какъв точно биологичен подвид представлява.
Скоро Вар и Вайбъра предадоха своята находка – Жо, на височайшите им власти, за да го определят като вид и да го класифицират.
А иначе беше 59 757 680 година преди новата ера.
.
- Есен
.
Разказ от Виктор Хинов
Ранна есен в града на рибарите. Защо ли от всички малки селца в Индиана точно това е кръстено Фишерс? Та целият щат е пълен с езера и язовири. Множество реки минават оттук и риболовът е страхотен навсякъде, но точно това тук селище, на север от Индианаполис, е наименовано Фишерс. Е, какво пък? Тук, в САЩ, всичко може да се нарече всякък. Можеше и да е Мишиуака, и Лондон, и Рим, а защо не и Добревци?
Ако докторът беше пристигнал тук преди другите бели хора, той щеше да нарече селището Добревци. Оттам му беше българската част от рода. Малко селце, сгушено в полите на Тетевенският балкан, приютило се на завет под Драгоица – планинският масив над селото. Кой го знае, че се казва Драгоица, освен добревчани, оряшенци и батулчани? Кой го знае Фишерс? Някакви си два милиона човека, които живеят в района на Индианаполис. Всяко селище е малко по своему. Даже и Вашингтон никой не го знае на Марс, например. В това отношение Вашингтон по нищо не се отличава от Добревци. Или, както казва безмъртният Швейк: „Какво представлява генералът, в сравнение с величието на Вселената? Същата нула като най-обикновенния сержант!“
„Есен е“ – помисли си докторът. Чудесни есени има във Фишерс. Такава палитра, такива багри не могат да се видят в България. Може би защото тук е влажно, а в България въздухът е сух. Влагата влияе върху умирането на листата и го прави много по-бавно, по-цветно и по-красиво. Странно. Смъртта и красотата, красотата в умирането, това е есента.
Докторът си спомни за една друга есен. Есента на 1989 година. Тогава умираше социализмът. Неговата смърт също беше красива. Оцветена с плакати на множество партии и американски знамена, под шума на тълпи от млади хора, екзалтирано скачащи по площадите и изискващи комунистите да бъдат пратени в Сибир, сред островите на кръглите маси, на които умните и добрите спореха, докато предприемчивите и агресивните в тишината на посолските кабинети решаваха съдбата ни. Весело и цветно умираше социализмът.
Кога ли се разделиха пътищта им? Неговият и на новия свят? Докторът се замисли. Сигурно това беше един летен следобед, когато състудентите му си говореха за политика. Има нещо извратено в това млади хора да си говорят за политика. Те трябва да мислят за любов. Онази 1989 година, обаче, беше влязла под кожата и на младите хора. Състудентите му с някаква необяснима злоба повтаряха, че комунистите трябва да бъдат убити или пратени в лагери. От него се очакваше и той да се присъедини и гласно да изрече това, което бяха изрекли вече всички останали, но той не можеше да го направи. Искаше да е като другите, но не можеше да го стори. Тези думи щяха да бъдат предателство към всичко, което беше той. Той не беше комунист, нито пък комсомолец. Той не обичаше комунистическите партийни функционери и комсомолските такива. Родителите му и техните родители бяха комунисти. Без партийни позиции, без облаги, но комунисти. Те вярваха, че хората са равни по рождение и че никому не е позволено да притежава друг човек. Да го ползва като домашно животно. Те вярваха, че справедливост има само тогава, когато се премахне собствеността върху хората, природните богатства, инструментите и технологиите. Може да са били наивни, но тази наивност му харесваше повече от новото. То, новото, крещеше за лагерите и комунистическия терор, но самото то също идваше със заплахи за лагери и смърт. Така преди години е дощъл и социализът. Сигурно това е начинът да се сменят нещата в човешкото общежитие. Ако не можеш, ще те научим; ако не искаш, ще те накараме.
Баща му тогава, през 1989-та, му обясни много простичко, както само много умен човек може да обяснява. Той нарисува на един лист една права линия и каза: „Сине, ето, тази права линия представлява нивото на богатството на всеки един от нас днес. Аз съм началник отдел на железниците, но аз нямам повече от стрелочника. Той също има жилище, има бащина къща на село, кара „Москвич“ и ходи на почивка със семейството си един-два пъти годишно. Днес, сине, ни казват, че трябвало да има богати хора; казват ни, че сме бедни и трябва да станем богати. Да, част от нас ще станат богати, сине. – И моливът начерта една крива, подобна на камбана, поставена в средата на правата линия. – Но единственият начин те да съберат това богатство е да го отнемат от останалите хора. – И остатъка от правата линия той начерта много по-ниско отпреди. – Да има богати, означава да има и бедни. Много бедни хора позволяват на единици да станат много богати. Това е, което искат реформаторите днес. Всичко друго са само брътвежи.“
Баща му беше прав. Оттогава минаха трийсет години. Някои от състудентите му станаха много богати. Други, като него, емигрираха и успяха да се закачат за изчезващата средна класа на Запад. А трети, нека те да си кажат какво им е между убийствени заеми, никаква надежда за пенсия и деца, които непрекъснато имат нужда от финансова подкрепа.
Веднага след блестящата си победа над социализма западният свят се зае да унищожава своята си средна класа. Тя вече не му беше нужна. Преди тя осигуряваше тази бляскава витрина, пред която увисваха ченетата на партийните нуменклатурчици, изпратени в командировка на запад. Те се връщаха отровени. Разказваха за пълните магазини, за страхотните возила, за разкоша, но никой тогава не разбираше, че всичко това е възможно не поради капитализма, а благодарение на съществуването на социализма. Наличието на социализъм обуздаваше корпорациите, страхът им от революции беше толкова голям, че те се примиряваха с по-малки печалби и с наличието на една независима прослойка в обществото им – средната класа. Корпораците изнасяха експлатация тогава. Изнасят я и сега. От гниещите листа на социалистическите държави те направиха гориво за машината си за пари. Днес горивото свършва, машината започва да прекъсва, трябват още безплатни ресурси, още роби, още, още. Мигранти плъзват по света, подкарани като стада, около тях се въртят с озъбени муцуни криминалните картели – кучетата на корпорациите, светът е пламнал за пореден път в поредната раздяла на това, което не принадлежи на никого. Богатите богатеят безобразно, бедните грозно мизеруват, средната класа се топи…
Простичката вяра на баща му светеше в сърцето на американския доктор. Тя го стопляше и му осветяваше пътя в поредната есен, в която влизаше човечеството.
„Ще мине, и това ще мине, и всичко ще е наред, сине“ – му нашепваше баща му.
Един ден хората ще живеят като братя и да дадеш ще е по-ценно, отколкото да вземеш. А днес?Днес е просто есен. Есен във Фишерс, Индиана.
.
- Какво помни вятърът
Разказ от Виктор Хинов
Помните ли така наречените „спагети уестърн”, филми от шестдесетте години? С Терансе Хил, Бъд Спенсър, музика на Еньо Мориконе, много стрелба и кютеци по баровете. Или например любимият ми уестърн „Добрият, лошият и злият” с Клинт Ийстуд. Винаги съм имал чувството, че природният фон в тези филми не е истински, а по някакъв магичен, известен само на Холивуд начин, създаден с декорации, само за да подчертае грубата мъжка природа на главните герои. Някак си не ми се вярваше, че по света съществува такава комбинация от планина и пустиня, огромни кактуси и вечнозелени борчета, планински потоци и изгаряща в огнения ад безводна пустош, високи до небето планински върхове в съседство с каньони, прорязващи земята, като че ли до самия й център.
Финикс, Аризона, се намира в сърцето на скалистите планини. Градът е построен в центъра на жълтеникаво-пепелява пустинна низина, заобиколена отвсякъде с планински вериги. Като феникс, възникнал от жаравата.
Самолетът, с който пътувахме към Финикс от Атланта, през първата половина от пътуването летеше над безкрайните Канзаски степи. Мислех си за Дороти от „Вълшебникът от Оз”, която познавам по-скоро като Ели от „Вълшебникът от изумрудения град”. Земята в Канзас е разорана на правилни кръгове. Предполагам, че това е някакъв модерен аграрен метод. Кръговете са кафяви, жълти или зелени. Цветът вероятно зависи от това дали полетата са разорани, засети, или културата е вече прибрана. Тук-таме сред безкрайния царевичак има по някое градче, задължително с малко летище. Американците обичат и могат да летят.
Преходът от поле към планина е постепенен. Първо забелязах, че обработваемата земя полека започва да отстъпва място на ниски хълмове. Постепенно останаха само обработени малки нивички в близост с градчета, разположени в приветливи низини. Стана ми много драго, тъй като това ми напомни за китните ни български селца в Средногорието. А самолетът цепеше въздуха все по на запад. Отдолу земята настръхна със стотици планински вериги. Нямаше ги вече китните градчета.
Това бяха Скалистите планини или, както ги наричат индианците, „Гръбнакът на света”. Харесвам това индианско название. Повече й приляга на тази планинска верига, разположена на два континента и достигаща височини от 4400 метра. Знам, че географски Скалистите планини са в Северна Америка, но ми се струва, че Кордилерите в Южна Америка, бидейки създадени от същите тектонични сили, са просто продължение на световния гръбнак. Представете си, че светът е огромно бебе в корема на Майката Земя.
Самолетът лети на височина 12 000 метра, но даже и на тази височина се усещат разбунените въздущни течения, създадени от могъщите планини осем километра по-надолу. Изведнъж усетих, че самолетът постепенно започна да се снижава. Какво става? Луд ли е този пилот? Къде е решил да каца сред тези скалисти върхове? И тогава видяхме – равна низина, ширнала се между планинските вериги. Като равното Софийско поле, оградено от Стара планина, Витоша и Люлин планина. Софийското поле – приветливо и зелено, изпъстрено със селца, и планините ни – гористи, топли и по домашному уютни. А Финикс е разположен в центъра на пустиня. Огнен ад, в който растат само огромните кактуси Сагуаро и вятърът си играе с изтръгнатите от земята пустинни храсти.
Финикс от въздуха прилича на огромно колело от каруца, където спиците са канали, задоволяващи с вода този милионен град. Температурите в града достигат през лятото до 110 градуса по Фаренхайт, но сухият пустинен въздух позволява жегата да се понася много по-леко, отколкото 90 градуса във вечно влажната Флорида. Градът е мегаполис. Безброй магазини, театри, заведения, богат културен живот и солидна икономика.
Но не заради Финикс бяхме долетяли до Аризона. Бяхме решили да видим Големия каньон. От седемте чудеса на света, това щеше да е второто, което посещаваме. Правичката да си кажа, първото чудо – Ниагарският водопад, което посетихме, малко ме разочарова. Сигурно защото очаквах прекалено много от него. Очаквах да видя Господ в неговото творение, а видях природата, подчинена на човека, както обикновенно. Мостчета над водопада, пещера под водопада, филм за водопада, корабче до водопада и още електроцентрала на водопада. ВЕЦ „Ниагара“. Как ви харесва, а? Толкова е мощна тази ВЕЦ, че през нощта, когато пускат турбините, водопадът наполовина пресъхва. Отчайващо.
Сега в Аризона не очаквах много от Големия каньон. По-скоро ми беше интересно как ще мине полетът ни до каньона. Бяхме наели малка „Чесна“, която да ни откара до каньона и да направи обиколка над него. Тъй като желаещите за този вид атракция винаги са били много, в миналото е имало множество частни компании, които са я предлагали. Това е довеждало до чести самолетни катастрофи, поради натоварения трафик. Тогава Федералната авиационна асоциация приема закон, според който се изисква специален лиценз за правото да се лети над каньона на надморска височина, по-ниска от 4000 метра. Самият каньон е с надморска височина 2500 метра, така че, ако искате да се насладите на красотите му от по-ниско от 1800 метра, трябва да наемете самолет с една от трите компании, получили лиценз. Ние летяхме с Westwind Air Service – компания, предлагаща полети от Финикс до и над Големия каньон и курсове за любители-пилоти. Пилотът ни се представи като Ренди. По-късно разбрах, че той е син на собственика на компанията.
Ренди бързо направи предполетната подготовка, раздаде ни самолетните слушалки с микрофони и изтегли самолета в началото на пистата. Докато се усетим, вече набирахме височина над летището. Полетът до Големия каньон е едно постоянно издигане все по-нагоре. Финикс се намира на около 400 метра надморска височина, а каньонът е на 2500 метра. Самолетчето ни следваше дефилето на Зелената река. Живописно място, оградено отвсякъде със скали, с различна форма, цвят и големина. Зелената река, която наистина има зеленикав цвят, лъкатушеше по дъното на дефилето. Ренди ни показа стария каруцарски път от Сент Луис за Калифорния, по който фургоните със заселници са се предвижвали на запад, докато индианците са ги дебнели, прикрити зад скалите. Безкрайното разнообразие на Скалистите планини никога не свършва. Ранди ни каза, че пилотите, които летят по този маршрут, са кръстили всяка скала по пътя си, за да им помага при ориентирането. Имената на скалите най-често отговарят на формата или цвета им. Например „Bellrock” или “Каменната камбана”, има форма на камбана.
Самолетът вече беше на 4000 метра височина. Заобикалихме планина с размерите на Витоша, известна с пистите и зимния си курорт, и неочаквано пред нас се ширна огромно плато. В най-северната част на платото забелязах лека мараня във въздуха. “Там отиваме” – каза Ренди. Маранята, която забелязах, беше причинена от въздушните течения над Големия каньон. В хладния утринен въздух той лежеше на север от нас. Неговото дихание се издигаше над платото и се виждаше от десетки километри разстояние. През следващите двадесет минути просто летяхме към каньона. Не можеш да видиш отстрани нещо, което е под нивото на земната повърхност. Трябва да си над него или на самия ръб. Много наподобява на кит в океана. Отдалече виждаш само фонтан, издигащ се от диханието на кита. Приближавайки се, може да съзреш част от гърба или опашния плавник, в момента, в който китът си поема въздух, но за да огледаш целия кит, трябва да си под водата с него.
Панорамата на Големия каньон те удря внезапно като взрив. В момента, когато прелиташ над ръба, изведнъж светът избухва във всички посоки. Надолу, настрани, навсякъде. Плоската, сивопепелява скука на платото изведнъж се превръща в палитра от цветове, форми и разстояния.
В малката „Чесна“ се чувствах като муха, влетяла в прозореца на къща на великани. Скали в чудновати разцветки, наподобяващи какво ли не. Ето средновековен замък, а по-надолу мечка, изправила се на задните лапи, заспал лъв, профил на индианец и какво ли още не. Нещо странно ставаше със самолета. Относително спокойният полет над платото се смени с неочаквани, различни по посока и интензивност, турбуленции. Като любител-пилот и чест пътник в самолет, имам опит с най-различни условия и режими на летене. Въздухът на Големия каньон е уникален само за това място. На път за каньона Ренди ми разказа, че според една от теориите каньонът е възникнал, когато преди милиони години сладководно море се е изляло в океана, поради промяна в земната повърхност, предизвикана от невъобразими по сила тектонични сили. Не малката планинска рекичка Колорадо, а мощен воден поток, създаден от катаклизъм, подобен на вселенския потоп, е причина за възникването на Големия каньон, според тази теория. Стотици години водата е минавала през тези места. Стотици години морето се е преливало в океана, а каньонът е бил дъното на този невъобразим канал. А, когата голямата вода е пресъхнала, е останала сянката й. Всичките подводни течения и водовъртежи са обезсмъртени завинаги във въздушните течения. Въздухът в тези места следва течението на отдавна пресъхналата вода. Каньонът диша с огромни каменни гърди. И аз за малко бях част от това дихание, понесен от него в мъничката „Чесна“. За малко се слях с миналото, настоящето и бъдещето на този Гигант. Какво ли става с душите на умрелите хора и животни? Дали сянката им не се носи вечно във всемира, понесена от някакъв невъобразим духовен поток? Само Гигантите ли имат право на безсмъртие?
Тук се случи това, на което се надявах на Ниагара. Почти се докоснах до божественото начало. Почти. Но не съвсем. По-късно, когато кацнахме на летището на каньона и отидохме до ръба му, за да го разгледаме оттам, опитах отново да се доближа до него. Каньонът на това място е обезопасен с каменна ограда. Но има места, където все още може да се излезе на някоя необезопасена скална площадка. И на едно от тези места, оставайки сам, аз излязох напред и се предвижих плахо към бездната, оглеждайки се за клоните на близкото дърво, за които да се хвана. И тогава Каньонът ме повика. Аз се изправих и погледнах право напред. Опитах се да обхвана неговата необятност. И не успях. Попречи ми страхът. И отново се накарах да огледам спокойно наоколо. Този път се усетих на ръба на полета. Усетих се като птица, която е готова за полет и няма търпение да разтвори крила. За момент. После страхът отново ме обхвана и инстинктът ме накара да се дръпна назад. Иззад безопасността на каменната ограда се простих с Гиганта и му благодарих за тези секунди, които ми отдели от вечността на своето съществуване.
Но той не ме чу. Не го интересувах. Нито аз, нито тълпите туристи, нито смешните ни каменни огради, нито самолетите и колите ни. Цялата ни цивилизация е само миг от неговия живот. Той е бил тук, когато са се раждали първите млекопитаещи. Цялата човешка история е само страница от книгата на неговото присъствие. Всичките ни тревоги и вълнения, финансови и енергийни кризи, партийни и религиозни дразги, етнически междуособици и семейни раздори, болести, раждания, страдания и смърт го интересуват не повече, отколкото нас ни интересува какво става в мравуняка в задния ни двор. Той просто е там. Пазител на паметта на вятъра.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Разказът е написан преди 11 години, през септември 2012 г.
.
- Атон
.
Тук земята не знае ситнеж на жена.
В светлина светлината се ражда.
Натежал е от святост и мисли брега.
Всеки звук е молитва във жажда.Всеки изгрев, разлистен, е вик от любов –
там, където жена не пристъпва.
И зовът на монасите сторил е брод –
Той да слезе сред тях като пътник.В най-безмълвното място, далеч от света,
даже птичият мах е закрила.
Там, където не броди гласът на жена,
до Сина си пристъпва Мария.Людмила Билярска
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Нека дойде корабчето бяло…
.
*
Корабчето,нека дойде корабчето бяло,
със опърпани платна, поизвехтяло,
но с такава нежна, несмущаваща усмивка,
също тъй гальовна, сякаш пооправена от майчина ръка
завивка.Нека дойде корабчето бяло,
то, което никога не се е налудяло,
не познава никоя страна далечна и мечтана,
развълнувано да тръпне, стига му и ръб на мидичка от океана.Нека дойде корабчето бяло,
със наивен поглед в крехкото начало,
тъничка светулка. Вместо тоя кораб непознат, неясен
пристана връхлита, слънцето и здрача и какво не още
някъде отнася.И дали се връщат?
.
Живка Балтаджиева
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Из книгата „Дневно осветление“ (София, 1982). Още от същата авторка – вж. тук.
.
- Художникът
- Златотърсачът от Калофер
.
Разказ от Георги Ников
.
Приятно му бе на водача на стадото да стъпва по дъното на потока, осеяно със златоносен пясък, и да отърква в него рогата си – а, когато изстрелът проехтя в клисурата, той прекоси потока и начело на стадото си бързо се скри зад високите скали. От дълго време златотърсачът се мъчеше да улучи едрия водач, но всеки път неуспешно – макар че винаги го заварваше да пие вода на това място.
Златотърсачът се засели в клисурата, намираща се високо по склоновете на планината, наречена Апалачи, в Северна Америка преди три лета, когато бе на двадесет и една години. Нарече я „Долината на дивите рози“, заради изобилието от див розов храст, с който обичаха да се хранят дивите кози. Купи я от властите в най-близкия град с парите от продажбата на имотите си в Европа.
Коренът на младия човек бе от стар род на потомствени градинари от град Калофер, намиращ се далече оттук – на Балканския полуостров, по склоновете на планината, наречена там Балкана. А защо се пресели в Америка, той сам си знаеше. Първоначалното му намерение беше да се отдаде на градинарството – но временно започна да се занимава с търсачество и добив на злато и с лов и с риболов. Но, както сам се убеди, неуспешно – не бе в състояние да повали едрия дивеч и досега не бе открил злато.
Извива се в кръста тънкото тяло на младия човек, свисти във въздуха копачът, здраво го държат ръцете му и острата му част се впива все по-дълбоко в каменистата почва. Множат се изкопаните дупки, стават все по-дълбоки, нагоре по хълма, така че отдалече той прилича, като че ли е бомбардиран от някой дреднаут*. Като не е в състояние да открие златоносната жила, младежът отново ги засипва с пръст и на тяхно място засажда вече култивирани от него рози. И така, в този порядък, шест дни през седмицата, с изключение на неделния ден. Тогава слиза по урвата и посещава единствения магазин в близкия град, за да пазарува.
Неусетно, все по-често започна да се застоява при Натали, собственичката на магазина – момиче, приблизително на неговата възраст. Двамата говорят помежду си за много и различни неща. Той – за неговата къща на село, за двете големи зеленчукови градини и колко трудно се обработват, за розовите им насаждения. Но повече се стреми да говори за неговата долина, как вместо да открие в нея златната руда, на хълма е започнал да насажда маслодаен розов цвят. И, че в момента строи къща и, когато я завърши, ще я помоли да му пристане и двамата с нея да създадат семейство. Разказва й за това, че в неговата родина животът го е научил как да отглежда зеленчуци и да произвежда розово масло, а не как се добива злато. Дълго още й говори, че ако не открие златната жила, скоро ще запретне ръкави и, вместо да си губи напразно времето, ще построи розоварна, за да добива розово масло, което на борсата по цена не пада по-долу от цената на благородния метал.
Натали си спомня за родния й град Бордо в областта Нормандия във Франция – спомня си за вятърната мелница и чифлика, горе високо на хълма над Атлантическия океан. Разказва за лозовите им насаждения, пак там – по целия хълм. Говори за лов на сардини в Бискайския залив през есента и колко е добре тогава човек да притежава хубаво бяло вино в избата си. Но най-много обича да споменава за ябълковата им градина, за люлките, които са връзвали през пролетта, както и за голямата стая в тяхната къща, пълна целогодишно с дъхави, едри ябълка.
Златотърсачът не пропуска и да повтори, че в неговия роден град Калофер хората го смятат вече за стар ерген, на когото е дошло времето да се ожени. Като малки бебета той започна всяка неделя да пренася от града ябълкови фиданки до долината и да ги засажда най-грижливо около къщата си.
На другата пролет той я покани тя да го посети, за да се запознае с ябълковата му градина. В уречения час Натали, красива като Нефертити влезе в долината, през „естествената й врата“. А там, наблизо, буен поток от една висока скала правеше единадесетметров скок, в нещо като вир, който беше издълбан в скалите. Залязващото слънце надничаше към водопада и там се образуваше дъга. Натали премина през нея, като си помисли: „Виждам го много добре и смятам, че той ме е очаквал от дълго време!“. Златотърсачът от Калофер също си каза: „Идва тъкмо навреме и роклята й е прекрасна!“. Скоро тя се отзова до него.
– Добре си дошла в моята долина с ябълковата градина! – махна той с ръка към цъфналите ябълкови дървета и й се усмихна.
– Виждам как си се постарал с градината, Джордж – върна му усмивката тя. – Но мисля, че по-скоро трябва да я наречем „Долината на дивия козел, който има златни рога“! – Натали звънко се засмя и посочи с ръката си водача на стадото, който беше нагазил в потока тук, пред тях. Рогата му изцяло бяха в наситен златист цвят.
Джордж само я прегърна през кръста и след това я въведе вътре в къщата, за да й покаже новата уредба. Козелът също се усмихваше – но по негов начин.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Дреднаут (остар.) – 1. голям военен брониран кораб с далекобойни оръдия; 2. безстрашен човек.
Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Небе
.
Стихове от Борис Колев
.
НЕБЕ
Бурно, тихо, топло,
мразовито, тъмнозвездно
или синьоясновито,
видимо и не,люлка е Небето,
крие от човека
безброй галактични светове…Какво си ти, какво съм аз,
какво сме ние,
жителите земни?Божии, живи,
космически прашинки
от безкрайното Небе….
.
ПОМЕН
Минават дни,
търкалят се години,
бледнеят снимки, белеем
със спомените живи
на ближните отвъдни.И ако трябва, нека поменът
за мъртвия да бъде
само капчица вода,но не каква да е,
а най-чистата –
на спомена сълза..
.
19 АВГУСТ
С умивката на светлината,
в одежди бели,
на 19 август край Рилските
свещени езера,те сбират се
на паневритмията с песента,
слънцето посрещат
на Учителя с любовта…Едно той от следовниците иска:
с нея всеки да живее,
с вяра Божия да огрява
ближната душа….
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Борис Иванов Колев е роден през 1952 г. в кв. Требич, София. Има висше икономическо образование, специалност „Икономика на промишлеността“. Работил е в сферата на селското стопанство, промишлеността и търговията. През 1998 г. претърпява катастрофа, след която се извършва и духовна трансформация на личността му. Започва да пише поезия в първите години на 21 век. През 2003 г. излиза книгата му „Моята изповед“. Публикуваните тук творби са от стихосбирката „Небесни размисли“, излязла през 2009 г.
.
- Представяне на „Строфи на кръвта“ в София, Сливен и Бургас
Българският писател и поет Васил Славов, който живее в Питсбърг, Пенсилвания, ще представи тази есен новата си книга – автобиографичния роман „Строфи на кръвта“ в три града в България.
Представянето на книгата в София ще бъде в Алеята на книгата на 8 и 9 септември (на щанда на ИК „Знаци“, шатра 44, и в Литературния кът на изложението);
в Сливен – на 11 октомври в Регионална библиотека „Сава Доброплодни“;
в Бургас – на 17 октомври, в Център за съвременно изкуство и регионална библиотека.
За повече информация – вж. приложеня афиш.
.
- Момичето на света
.
На голямата българска шахматистка Нургюл Салимова,
с пожелание скоро да стане световна шампионка..
Просто необяснимо чувство е това
да пиша за Нургюл в нейния дом –
с останалата от нея химикалка нова –
с разтреперена ръка и бързешком.Бързам, за да не изпусна новините,
за да мога да наблюдавам на живо
всеки поразителен нюанс в игрите
и поредното нейно нападение красиво.Тя с всяка шахматна фигура танцува
и ни въвежда в мислени лабиринти;
в погледа й гласът на сърцето се чува,
обзет от приказни вълнения скрити.Всеки неин точен ход е като усмивка,
която е светъл поздрав към всички нас;
ето тази усмивка ни прави щастливи
и ние от удивление изпадаме в транс.Усещам как ме отбягват стиховете,
а в ушите ми бурни овации кънтят;
защото Нургюл, любимото ни дете,
вече е момичето на този голям свят..
Ахмет Емин Атасой
21 август 2023 г.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук.
.
