Home » Авторски страници, българи зад граница, литература

Васил Славов, из „Аргос“

2021.10.12 Няма коментари
Spread the love

.

Откъс от бъдещия роман на Васил Славов

„Argos“

Илюстрация: Авторът

Детето се роди в Ню Йорк. В Манхатън. След два месеца дойде пандемията. Пред детското отделение на Маунт Сайнай разположиха моргите и хладилните камери. Брястовете на Сентрал Парк оголяха.

Детето му трябваше да гледа детето си в студио на „Медисън“. Две ситнежни стаи. Започваха уволненията. Високи специалисти, финансисти, консултанти. А без заплата не можеше да се живее в Ню Йорк. Без заплата не можеше да се живее никъде.

В онази сутрин, когато за пръв път видя внучката си – входът на сградата бе разбит, витрините на улицата – изпотрошени. Болшевишките орди от сградите за бездомни бяха започнали да търсят отговор на собственото си безсилие. Отговорът бе мъст. Започваше преструктуриране на света – смееше се Джими след това, на бира в Салуна. Reevaluation of all values. Започваше се от Ню Йорк. Откъде другаде? Преоценка? На съдби. На традиция. Глупости. Ярост и мъст. Sturm und Drang.

Колата се спусна по разтрошената просека на Oсмо. Спомни си разнебитеността на тази част на града от времето, когато пристигнаха с Катерина. Гладуваха и в съботните дни идваха тук. Вонеше на прогнил праг. Тогава. Катерина искаше да види дърво, живо дърво. Не бяха излизали от града вече девет месеца. Спомни си. Вонеше на прогнил праг. Сега. Кафяви складове търкаха ребро в ребро. Беше глухо и празно. После бе дошла ревитализацията. Дойдоха и високите цени, и странните хора. Някаква фалшива, висяща на конец пристореност. Днес всичко се бе срутило, вече бе срутено. Вандалите разсипваха със замах, бизнесите носеха шпертплатовите си шатърс. Вковаваха напускането си. Реновираха застраховките си. Изпита страх за дъщеря си. Тя мълчеше до него. Бебето спеше на задната седалка.

– Не си спомням града така от идването ни.

Дъщеря му не отговори. В очите й имаше уплаха може би или остатък от сън.

– Ще премине и това. Както преминава всичко – опита се да я успокои. – Как е работата ти?

– Добре е, тате – каза тя. И той разбра, че нищо не е добре, че всичко е променено. Сила и вяра, сила и вяра.

– Знаеш ли, измислих псевдоним на внучката ни. Мили Ванили. Малката ни Мили Ванили. – Светлината резна. Високо, високо в очите на потъналите в мъгла стъклени чудовища. Дъщеря му се усмихна.

– Мили Ванили. Звучи чудесно, тате. Малката Мили Ванили. Дойде на този свят.

– Да ни е добре дошла. Бог ни я прати. Мислех, че е по-голяма, така поне личеше от снимките, видях я тази сутрин, вързопче малко… – И продължи да говори, да говори, дълго и улиците довършваха пътя си, затваряха пътя си, преплитаха линии, ставаше по-светло, изгряха и тунелите, светлината потъна в ноздрите им… после тирантите на моста Веразано, далеко в изгрева, вляво, върху пръснатата мъгла над Стетън Айлънд.

Колата пое по магистралата на Ню Джърси. Спомни си първото пътуване по тази магистрала, някаква нощ беше, опитваше се да брои платната в едната посока, осем, дванадесет, не помнеше, зави му се свят, комините димяха, бе силно, могъщо. До него се закачаха. Trenton, Trenton, the armpit of America. После се бяха отклонили за Вашингтон. Тогава нямаше още 30. Днес, на 60, той продължи към Пенсилвания. Към градовете с немски имена, към градовете, всички градове, имената на които завършваха с „бърг“, „бърг“, „бърг“. Защото те, немците, бяха дръзнали да тръгнат първи към новото необятно, немците с опитностите и дисциплината си. Към Пенсилвания. През Пенсилвания. Пътуваха и те. Бяха пътували. Към Питсбърг. Някои на 30, други на 60. Към този непристорен и здрав град с жителите си, наследници на миньори, бачкери, кроатс, полакс, дегос, джърманс, бритс, цялата тази цветна, ярка пъстрост, която с годините култивира и въздигна една нация. Светла нация. Една Под Бога. Тази нация, която днес трябваше да бъде разрушена, чиито стойности трябваше да бъдат срутени от най-опасните либерални стръвности, от безработните болшевики, поставили си за цел унищожаването на естествения човешки инстинкт, поругаването на светите християнски устои на този извоюван с толкова обич свят.

Погледна към дъщеря си – красива и силна, към новия си син – висок и спокоен. Представи си детето им, вързопчето сега, внучето им, на Катерина и неговото, което проплакваше в седалката си. И изпита топлина. Въпреки пандемията, посегателствата, временната разруха. Топлина и гордoст. Всичко имаше смисъл. Внуците им щяха да пораснат. Внуците им щяха да бъдат възпитавани в обич и отговорност. Както децата и внуците на братята им емигранти. Децата и внуците щяха да пренесат, да доградят изконните стойности на дедите им, на предците си, със спомена за старите земи. Защото това беше Америка. Спомни си за зелената светлина, там, на Лонг Айлънд, имението на Гетсби. Защoто това беше Америка. Америка, която не се бе поколебала да приюти, да се усмихне, да те научи на най-доброто от себе си и да поиска най-доброто от теб.

Стръкчета трева, стръкчета трева и огромната лъвска глава на Уитман.

Слънцето се бе вдигнало високо.

Апалачите посрещаха детето.

 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същия автор – вж. тук и тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.