Всичко от литература

литература

• Космогония

  .

  Почит към поетическия гений на Иван Методиев

  Ленива космогония от плява
  и плетища с проскубани петли.
  Мълчание, което се прозява.
  Открай докрай магарешки бодли.

  Насред дерето – вирче и върби.
  А във водата – чергици продрани.
  И вечните ни прани-недопрани,
  с канап пришити български съдби.

  Надникнеш към небето – полумрак.
  Мъгли. В мъглите бог. И мокра глина.
  Надникнеш във душата си невинна –
  не, по-добре недей надниква пак.

  И дълго слушаш после как вали.
  А с всяка капка все по-тихо става.
  И ето на – животът си минава.
  И уж боли, а никак не боли.

   

  Недялко Славов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Писател за един ден

   

  Из сборника с разкази на Мира Папо
  

  „Отец Константин се бори с дявола“

  (изд. Библиотека България, 2022)

  .

  – Реших, сестро, млад писател да ставам!

  – Как млад писател, ма Ренато? Че ти си на шейсет и кусур години…

  – Е, ти пък сега – заусуквах го аз. – „Млад“ ще рече „неИЗпубликуван“ все още автор.

  – Добре де, това за „небликуван“… онуй де, как го рече, за автора де, туй го разбирам. Но ти колко книги си написала досега?

  – Николко – клюмнах глава аз и взех да рисувам осморки по пода с върха на обувката си. – Тепърва ще пиша книги. И то много! Дори до едно издателство вече ходих…

  Така си приказвахме насред църквата – баба Станка, църковният певец, дето все си сръбва тайно анасонлийка по време на службите, та да й се прочисти гласа и правилно да поддържа исото на отец Константин и моя милост, клисарката леля Ренате. Та сега, като й казах на баба Станка, че писател ще ставам, тя зяпна, изгледа ме едно странно-странно, като че ли съм луда, и кротко ми рече:

  – И какво ти казаха в издателството?

  – Миии, дадоха ми съвети и напътствия по какви теми да пиша книги.

  – И по какви теми те упътиха да пишеш? – упорито продължи да пита баба Станка.

  – Такива, сещаш ли се – сниших глас аз и се озърнах някой да не ни подслушва. – Такива, деликатни теми…

  – Ааа, от ония – сниши глас и баба Станка и хитро ме погледна. – За сътворението на света, значи!

  – Тъй, тъй, за сътворението на света и какво са правили Адам и Ева след грехопадението. Дори издателите и книга ми препоръчаха да прочета и да се образовам в писането. „55 нУанса сиво“ се казва. Нямах пари да си я купя, ама се изхитрих и така, набързо в книжарницата, уж, че я разглеждам, попрочетох някоя и друга страница.

  – Ох, майчицееe! – развълнува се баба Станка и ококори очи . – И какво пише в книгата?

  – Ами, остави се, сестро – отвърнах и направо седнах на един стол, че краката ми се подкосиха, като се сетих какви работи бях прочела. – То, любовта в днешно време мнооого се е променила. Много! Страхотия и чудо невиждано!

  – Боже, Боже – взе да се кръсти баба Станка. – Как тъй се е променила любовта, ма сестро?

  – Как, как, много питаш – ядосах се аз. – Ми, така се е променила любовта, ей така, на! Вместо да вземат да се любят най-нежно и цвете да подари на годеницата си, той да вземе с едни въжета да я връзва и да я бие…

  – Е, то е нормално понякога да те побийва мъж ти – заклати мъдро глава баба Станка. – Кога загориш манджата, примерно де.

  – А, не, не, не е това. Друго е. По наше време си беше нормално мъжът в началото да ти удари един-два шамара, колкото да покаже кой командва вкъщи. А тук в книгата я бие и с въжета я връзва от любов към нея. Разбираш ли?

  Баба Станка се вторачи в мен, после вдигна ръка и взе да се кръсти уплашено, а аз продължих:

  – И тоя изрод, хем я бие, че много я люби горещо, хем я накара, момата де, договор да му подпише, та после на воля да си я бие, колкото иска.

  – А момата подписа ли?

  – Подписа горката, къде ще ходи, като го люби! И щом подписа, и начена да я бие веднага.

  – Не ми харесват тия работи, Ренато, не ми харесват – поклати замислено глава баба Станка.

  – И на мен не ми харесват, ама така пише в книгата. Черно на бяло го пише, това е!

  – Ами защо се казва така, „55 нУанса“ ли беше? Кви са тез нуанси?

  – „55 нУанса сиво“ – натъртих аз и се замислих. – Амиии… сигурно щото 55 пъти я е набил.

  – И тя умря ли?

  – Не, не е умряла, още е жива, ама това не е живот. 55 пъти бой да ядеш! Това какво е, а!?

  Баба Станка взе да подсмърча и през сълзи каза:

  – Гледай ти на какви лоши работи учат децата днес! Ами те книгите на хубаво трябва да те учат. Не да си връзваш и биеш жената. Вижда се вече, че краят на света идва…

  – И аз така мисля, Станке, краят на света идва… Не ща вече писател да ставам, хич не ми трябва даже. По всичко си личи, че Страшният съд наближава. 55 пъти на ден бой да ядеш, представяш ли си? Ми аз и три дена няма да издържа…

  .

• Лицата на неродените пеперуди

  .

  Мариела Георгиева,

  dreambook.bg

  Преди време, една моя приятелка, която аз много уважавам, ме попита как можело един свободомислещ, разчупен и широко скроен човек като мен да стане полицай. Когато спрях да говоря, тя ми каза: „Срам ме е да призная, но никога досега не бях поглеждала на полицаите като на хора. Моля те, напиши книга!“

  Така се появи „Лицата на неродените пеперуди“, където всяка история е самостоятелен свят. Нечий свят. Преминал през света на главната героиня Адриана, която е полицай. Но тя е просто свързващото звено, опитващо се да разбере смисъла на съществуването.

  Книгата е един калейдоскоп от съдби на хора, „интимно“ притиснати в обятията на насилието. Съдби, представени без разсъждения. Просто такива, каквито са.

  Една разхвърляна книга. Като Живота.

  .

  .

  „Лицата на неродените пеперуди“ не е просто книга. Това е движение!

  Какво имам предвид? Миналата година (2022), в началото на ноември реших, че не мога да стоя безучастно , когато пред очите ми страдат хора. По повод Международния ден срещу домашното насилие, на 25 ноември, организирах кампанията „Творци срещу насилието“. За три седмици успях да привлека вниманието на две медии и участието на над тридесет и пет творци. Събраните от кампанията средства бяха в полза на Сдружение „Самаряни“ – Стара Загора, с които продължавам не само да поддържам контакт, но и работим заедно по осъществяването на някои проекти.

  Тази година, като част от кампанията си, с Ваша помощ, ще издам книгата „Лицата на неродените пеперуди“. Печалбите от тиража ще бъдат изцяло в полза на борбата с домашното насилие – да подпомогнат финансирането на проектите, които подготвяме със Сдружение „Самаряни“. Един от тези проекти е ежемесечен интерактивен семинар по самозащита, наречен „ЩИТ“.  Като част от кампанията „Лицата на неродените пеперуди“ този безплатен, реалистичен семинар е за всички заинтересовани.

  С Вашето дарение не само ще помогнете на една книга да види бял свят, но ще помогнете на реални личности да намерят гласа си и да осъзнаят значимостта си. Да открият силите да се борят за себе си!

  Купувайки книга „на зелено“ и дарявайки за издаването на по-голям тираж, Вие давате глас на безгласните и осигурявате средствата за осъществяването на проекта „ЩИТ“, чрез който пострадали от домашно насилие ще се научат да бъдат винаги наясно какво се случва около тях, ще се научат на себеуважение, на устояване на личното си пространство, ще повярват в собствените си сили и ще осъзнаят правото си да бъдат свободни пеперуди!

  Всички дарители ще получат подписано от мен копие от книгата и снимка с лична благодарност от организацията, която са подпомогнали с дарението си. Както и малка, но приятна изненада!

  Кампанията може да бъде следена на следните линкове:

  Facebook – ТУК

  You Tube – ТУК 

  .

  

  През последните 19 години живях в Щатите, където работех като следовател в отдел „Домашно насилие“ и съм член на БАПА – Българо-американската полицейска асоциация. Върнах се в България преди близо година, с желанието да използвам натрупания опит и, ако мога, с нещо да съм полезна. Започнах кампанията „Лицата на неродените пеперуди“ и като част от тази кампания реших да издам книга, чрез която да дам глас на всички, докоснали се по един или друг начин до насилието.

  Постижения

  • Награда за превъзходни академични постижения в аналитичните изследвания, България, Софийски университет, 2001 г.
  • Успешна кампания за граждански права за промяна на българския Наказателен кодекс 2001 – 2002 г.
  • Почетно уволнение от Американската армия, 2011 г.
  • Награда за демонстрирани умения за здравословно разрешаване на конфликти, Център за младежко правосъдие, Тексас, 2015 г.
  • Похвала за спасен човешки живот, Хюстън, Тексас, 2018 г.
  • Член на Националното дружество за лидерство и успех.

  .

  Публикации:

  Георгиева, Мариела (2000) – „Причини за самоубийството в съвременното общество“, Месечна брошура „Съдебна медицина“, София, България, 2001
  Георгиева, Мариела (2001) – „Порнографията – къде е проблемът?“, сп. „Социално образование“, София, България, 2001
  Георгиева, Мариела (2002) – „Изнасилването – физически, социален или морален проблем“, сп. „Социални проблеми“, Институт по социология, София, България, 2002, издание 3-4. Стр. 168-183
  Георгиева, Мариела – „Престъпление ли е проституцията или накъде ни води дискурсът на социалния контрол“ (2013). Доклад, представен на конференцията на SWACJ в Сан Антонио, 26 септември 2013 г.
  Георгиева, Мариела (2022) – Алманах „Нова Българска литература“, Проза, издател – Фондация „Буквите“, стр. 257-264
  Георгиева, Мариела (2022) – Алманах „Нова Българска литература“, Поезия, издател – Фондация „Буквите“, стр. 341-345

  .

  ОТКЪСИ ОТ ТЕКСТА

  „Обичай ме сега!“ – изкрещя Адриана. „Не когато се усмихвам, не когато съм щастлива, а сега, когато се разпадам на парчета, когато истеричният ми глас те зашлевява в лицето. Сега, когато очите ми са готови да изскочат от орбитите си и са изцъклени в своята лудост. Обичай ме сега, когато любовта ти е нужна, сега, когато любовта ти може да ми помогне, сега, когато любовта ти може да изпълни предназначението си и да ме спаси от бездната. Моля те, обичай ме сега!“ – косата й чорлава, очите – тежки, гласът й отекващ в празнината около нея. Трескавите й пръсти, дращещи по твърдата стена от време и въздух, опитващи се да създадат малък отвор, през който да излезе навън. „Обичай ме сега!“ – истеричният, отчаян звук удари огледалото, рикошира в гърдите й, съвсем мъничко в ляво от гръдната кост, там, където раненото ю петдесетгодишно сърце потрепваше, покрито в тишина…

  ***

  „Само красивите успяват“ – момичето, на осемнадесет години, извади кутийка със сенки. Два цвята – син и бял. После кутийка с руж, от този, дето му викат „прасковен“. Спирала. Черен молив. И бледорозово червило. Гланц.

  Нареди всичко на малкото пространство на мивката, под огледалото. Повдигна поглед и се вгледа в отражението си. Късо обраната на врата коса подчертаваше изящна шия, но момичето смяташе, че вратът й е „дълъг като на жираф“. И, в нейните очи, това не беше комплимент. Силно начупена и бухнала отпред, прическата даваше лек обем на темето и покриваше високото чело, което, по незнайни причини, също бе недостатък в очите на момичето. Както и ушите. Щръкнали перпендикулярно от двете страни на главата й. „Пеленгатори“.

  Разтърси леко глава и започна да нанася грима – точно както я бе учила кака й Кета от втория етаж – лека синя черта на горния клепач и после бяла линия, покриваща подвеждното пространство. Кака й Кета казваше, че бялото под веждите правело окото да изглежда по-дълбоко. Тя я бе гримирала за абитуриентската й вечер и тогава, за първи път, момче й бе направило комплимент. Кака й Кета разбираше от красота.

  Когато свърши, прибра всичко в малка чантичка, излезе от банята, седна до тясната маса в кухнята и зачака.

  Беше четири часа сутринта…“

  (Изтеглете продължението в PDF формат.)

  .

• Ана Боянова гостува в Глаголницата (видео)

  .

  На 12 март в Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл гостува Анна Боянова. Срещата е осъществена онлайн.
  

   

  Ана Боянова е родена в София. Завършила е Музикална академия със специалности „Солово пеене“ и „Пиано“. Още като студентка пише и публикува в литературни издания стихове и разкази. Заниманията й с музика продължават като солов камерен изпълнител, както и в дует – пее италиански, испански и сефарадски песни, участва в международни музикални фестивали, изнася концерти, записва CD албуми. Член е на Съюза на българските писатели и на Международното антропософско общество. Носител на наградата „Блага Димитрова“ на НГФ „Българка“ за романа „Да се родиш виновен“ – първа част (2014). За последния й роман „Библия за прелюбодейци“ (2021) Христос Хартомацидис пише: „Една много-силна, блестяща книга, за любовта, изкуството и живота…“. Стихове от поетичните й книги са достъпни в сайта galerianadumite.bg. Управител и главен редактор на „Издателско ателие Аб“.

  .

  Видеозапис от срещата:

  .

• Приятелю, сложи си очила!

  .

  Из стихосбирката на Ясен Ведрин

  „Птицата в теб“

  .

  Приятелю! Сложи си очила!
  Не пускай през очите мрак и злоба!
  Че мъчи се душата с теглила,
  нарочени от люлката до гроба.

  В ефира днес вилнеят бесове.
  Не ще ги надкрещи човешки ропот.
  Невидим чук от бездните кове
  и тъмни сенки по вратите хлопат.

  От ангели не стига блага вест
  до черните коптори на позора.
  Излез от там, приятелю! Излез!
  Без стойност е понятието „хора“.

  Нима са хора шумните тълпи,
  от похот и от страст задоволени?
  Кипи гневът ти… Зная, че кипи,
  и тръпнат уморените ти вени.

  Приятелю! Сложи си очила,
  обърнати към портите на Рая…
  Заспи на най-високата скала,
  или будувай в нощната омая…

  Че този свят, безверно късоглед,
  не ще открие смисъл и посока…
  Но ти, дори от битието клет,
  не хвърляй взор към ямата безока.

  Щом днес слепецът трижди е щастлив
  да ходи с Вяра, някъде далече…
  И с Истина, от живите по-жив,
  на Бог да каже: Ето, виждам вече!

  А тази Вяра всякак би могла
  дори в Небето път да си проправи…
  Приятелю! Сложи си очила!
  Останалото… Господ ще прибави!

  .

• Да си никой

  .

  Разказ от Ибрахим Бялев

  .

  Най-силната болка е, когато никой няма нужда от теб. На слепия не можеш да покажеш, на глухия не можеш да разкажеш, на глупака не можеш да докажеш!

  Това е разказ за един позабравен герой, чиято слава се носеше по цяло село, а гласът му се чуваше даже извън него. От най-ранна утрин, докато не го вдигнеше на крак, той не млъкваше. Не беше известен само с това, разбира се. Който заговореше за него, непременно щеше да го даде за пример за неговите любовни подвизи и истории.

  – Обичам, дявол да го вземе! Не ми стигат една или две, а двадесет искам! Коя бяла, коя черна, коя червена – всичките да са мои! Всичките ги обичам еднакво, за тях бих си дал живота!

  Така обичаше да се перчи на всички комшии и приятели този наш герой и си беше прав, а и неведнъж го беше доказвал, но само за една от тях потъваше в кървави свади и не жалеше своите сили. Но една случка за него беше разправяна от уста на уста в цялата околия и това го беше направило юнак над юнаците, любим над любимците. Някои казваха за него, че имал две, а някой даже три сърца, но дори и да имаше едно – то стигаше за всеки.

  Към селото се бе приближила гладна лисица, която имаше само една цел – да открадне една от любимите му кокошки. И по всичко личеше, че тя не познаваше неговата славна история. Когато стигна до кокошарника, лисицата беше просрещната от нашия юнак, който веднага се нахвърли на нея с все сила, без да му мисли много за врага, че има остри зъби. Петльо беше подкрепен от силния крясък на любимите си кокошки, които го молеха да се пази от тази безпощадна злощастница, която беше готова на всичко. Той се нахвърляше над нея с големи и храбри подскоци, които накараха лисицата да отстъпи от битката и да побегне обратно в балкана. Стопанинът вече беше излязал с пушка в ръка и изстреля три патрона във въздуха за заплаха на неканената гостенка, която точеше острите си зъби в храсталака. След тази схватка цяло село говореше за подвига на нашия Петльо, който нямаше равен на себе си в околията.

  ***

  На мегдана спря автобус, препълнен с деца, които пристигаха от Касабата. Те идваха, за да посетят светилището на предците ни – Траките, които бяха оставили следи от векове, та чак до днес. Мегданът се изпълни с глъч на щастие, на радост, на младост. Учителят ги подканваше да се строят в две редици, за да проверят дали на всеки другарчето е до него. Малчуганите се строиха и потеглиха за Тракийското светилище, което се намираше над селото, на по-малко от километър разстояние. Тогава едно от децата се провикна:

  – Господин учителю, какво е това животно ? – И с малката си ръчичка детето сочеше нашия герой, който също се изненада, че има човек, който да не знае за него и подвизите му…

  – А, това ли? Това е петел, той живее само на село и е на изчезване. Модерният и съвременен свят нямат нужда от него. В днешно време кокошките снасят яйцата си без негова помощ. Има птицеферми с милиони кокошки, които снасят яйца без петел. Той вече е излишен в нашия живот…

  – Ко-ко-ко… Не му вярвайте, деца, учителят ви лъже! Как така кокошка ще се снесе яйце без любов? Нима е възможно това?…

  Децата продължиха пътя си, без да го гледат и му се наслаждават, дори и без да се поинтересуват от неговите подвизи. За тях той вече беше един мъртвец, който не струваше и пукнат грош.

  Нашият Петльо първо се уплаши, а след това се натъжи. „Нима е възможно това, да има милиони и никой да няма нужда от него, никой?…“

  В този момент той беше един никой. Нима има по-голяма болка от това да си никой.

  .

• Идиот

  .

  Публикуваният по-долу текст е сатира, в която са използвани герои и мотиви от „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“ на Ярослав Хашек (1923) и „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър (1961). Едната световноизвестна книга е написала след Първата световна война, другата – след Втората. Надяваме се, че няма да има и Трета…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  ИДИОТ

  Разказ от Виктор Хинов

  .

  – Аз съм идиот, но ще се бия за защита на Демокрацията до последна капка кръв! – каза Швейк и се изпъна по стойка мирно.

  – Мдааа – дълбокомислено се обади доктор Дейника. Само изключително здрав психически човек би се признал за идиот. Идиотите обикновенно се кандидатират за президенти и никога не признават идиотизма си. Виж, ако мистър Байдън беше тук, веднага щях да го освободя от военна служба. А ти отиваш да се биеш с руснаците на източния фронт!

  – Тъй вярно, господин военен лекар! – отрапортува Швейк. Аз нямам търпение да стигна до моя полк. Още днес се качвам на самолета за Пекин.

  – Но Пекин е съвсем в друга посока – озадачено промълви доктор Дейника.

  – Аз смятам, че човек и през Пекин може да стигне до Москва. Стига да има желание, от Пекин лесно може да се стигне и до Москва, и до Вашингтон. Познавах един китайски бизнесмен, и по съвместителство партиен апаратчик, който стигна от Пекин до Хонг Конг и от Хонг Конг до Индианаполис, преди Си да успее да си изчисти зъбите сутринта. В бързината бизнесменът забравил осемгодишния си син на летището в Хонг Конг, та бабата от Пекин трябвало да идва да го прибира. На нея това й отнело четири дни. Та, както казвам, когато човек има желание, той много бързо може да стигне от едно място до друго, независимо от това по какъв път минава. Аз това съм го доказал, стигайки от Табор до Чешки Будейовици, минавайки през цяла Южна Чехия. Аз успях да стигна точно навреме, за да заваря старшина школника Марек в гарнизонния затвор. Помня, че тогава си изкарахме чудесно заедно.

  И, Швейк усмихвайки се на спомените си, запали луличка.

  – Аха – обади се Йосариан. Човек трябва да внимава да не изпуска завоите. Ето, аз така забравих да завия веднъж, когато се връщахме от бара в поделението, и всички пилоти, барабар с военния джип, на който се бяхме натоварили, се оказахме в калната канавка. Така и не успях да хвана пневмония, тъй като тогава коронавирусът още не беше създаден. Чудя се дали има някой в Конгреса, Белия дом или Уолстрит, който все още знае как се завива?

  – На тая стара, пращяща по шевовете империя, мястото й е точно в канавката! – заключи Швейк.

  – Остави празните приказки! – изрева майор Майор. Кръгом! Ходом марш на фронта!

  Когато Швейк, Йосариан и доктор Дейника изчезнаха в далечината, усърдно набивайки крак при всяка крачка, майор Майор въздъхна с удовлетворение, сипа си чаша бърбън и я изля на екс в гърлото си. „И така, каква беше схемата? – се замисли майор Майор. – Изпращаме пари на украинците, те ги слагат в криптовалута и оттам ние ги получаваме обратно, под формата на дарения. Трябва да има и за генерал Шварцкопф, и за Локхид Мартин, и за Големият пич, а трябва да остане и малко за мен. Ох, тази математика! Тя ще ме погуби един ден.“

  Вътрешният глас на майор Майор не го лъжеше. Именно в този момент главният счетоводител на Локхид Мартин решаваше сложна математическа задача с две неизвстни. Едното неизвестно беше Били – програмистът, който от три дена на идваше на работа поради една таблетка Оксикодон, която се оказа всъщност таблетка Фентанил, а другото неизвестно беше как в условията на санкции да се сдобие с титан от Русия, необходим за направата на нова ракетна система с 5000 километра радиус на действие, разработвана специално, за да може Зеленски от бункера си да стреля по Москва и да слага клипчета с това си геройство в Ю Туб. Били беше необходим именно, за да програмира софтуера за свързване на ракетната система с Ю Туб в реално време, а без титан ракетата щеше да се взриви още в бункера.

  В това време Зеленски, пълен с радостно очакване на новата играчка и свързаната с нея медийна изява, се отпусна в креслото си, наля си марково усики и се протегна за поредната таблетка Оксикодон…

  – Вървяхме право към Яромер – пееше Швейк, пускайки колелца дим от лулата си и вървейки на Изток. Пред него изгряваше слънцето. То беше златно жълто, а облачетата по небето приличаха на малки червени дракони…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  *  Поместваме този текст, въпреки че иронията и сарказмът в него може да се сторят неуместни на някои читатели – заради ужасната война в Украйна. Ако някой напише и ни изпрати текст, осмиващ със средствата на художествената литература абсурда на руското нахлуване в Украйна, ще публикуваме и него.

  .

• Пепел и патос

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  .

  „Хатай (Антакия) осем пъти е разрушаван досега от земетресения…“ – декламира спикерът с патос в гласа. Мама е надула телевизора, а аз само минавам. След това той изброява хронологично през кои години се е случило това от древността, или от тогаз, откогато има летоброене, та до днес. „Колкото си спомнят поне“ – мисля си аз язвително, защото навярно има още 80 пъти, когато още е нямало история и никой не помни.

  „Но Антакия винаги се е възраждала! Изправяла се е като птицата Феникс от пепелта и е ставала по-красива отпреди – продължава спикерът. – Ще се изправи и сега! Хатай ще пребъде! Ще дойде ден, нас няма да ни има, но той ще стои там в цялата си прелест.“ Гласът му вече е в кресчендо. Наистина, никой не може да се хвали на този свят толкова, колкото българите и турците. Няма никаква разлика, да ви кажа. В България ми писна от българските националисти, а като отида там, винаги налитам на турските националисти. Ама, как пък толкоз велики народи наоколо, бе?

  – Ей, няма никаква разлика между вас – подпичквам ги винаги. – Сякаш една майка ви е раждала. – Ала те не се усещат, а само се сърдят.

  – А бе, как живеете сред тези българи? – изцепи се и един дори веднъж. Бяхме на брега на Босфора, а аз вече бях ударил няколко огнени питиета.

  – Що? Вие как живеете сред кюрдите? – поставих го веднага на място. Ама да се е обадил повече?

  – Бе, мамито… – не се въздържах и сега и засякох водещия. Напоследък имам нулева толерантност към глупостта. Това е така, откак се върнах от оня свят. Но мама ме чула.

  – Що псуваш пак? – пое веднага и тя. – Напоследък само вървиш и навсякъде псуваш. Така ли съм те възпитала?

  – 80 пъти е разрушаван градът, ама те продължават… – поех и аз.

  – Не 80, а 8 – поправи ме мама. – Прави им чест! Да не би да искаш да се откажат? И не е 80, а само 8 пъти.

  – Моля…? Ти пък откъде знаеш?

  – Знам аз.

  – Знаеш ти! Така каза спикерът ли?

  – Не се заяждай!

  – Дали 8 или 80, значението какво е?

  – Е… не знам – присви крилца и тя като поразмисли малко.

  – 8 пъти е разрушаван градът, мамо, а те продължават да лъжат. Крадат от цимента, бетона, желязото, строят с морски пясък, хакат тухли в бетона на колоните. И се хвалят, че мюсюлмани били. Ама аз…

  – Какво?

  – Предпочитам да живея сред немюсюлмани, че поне лъжат по-малко от тях.

  – Не богохулствай!

  – То, тъй… като не ви хареса нещо и веднага намесвате Бога, ама те лъжат и Бог.

  – Ох…

  – Знаят, че живеят върху разлом, а вдигнали по 100 етажа. Имал един декар място човекът и го разделил на 10. Продал парцелите на десет души, а всеки от тях е построил небостъргач. Не стига това, а е и крал! Място за тротоар не оставили, мамо. Не можеш да се разминеш с един човек. Така ли е?

  – Е… земята е скъпа, знаеш.

  – Алчността ги погуби, мамо. Парите ги погубиха и затова не ги съжалявам.

  – Не говори така, Аллах…

  – Не намесвай Аллах! Той няма нищо общо с човешката глупост. Тези, които загинаха… Оставили са си родните места пусти и се наврели в този дирник.

  – Не говори така.

  – Що пък да не говоря? Ама и тука ще удари! Ще затрие и Истанбул! Къде ще бягате тогава?

  – Е, няма ли да ни приютиш?

  – Ще ви приютя, ако оцелеете! То няма къде да се избяга! Всичко е застроено. Накъдето и да погледнеш, всеки момент може да падне върху тебе. Ти знаеш ли…?

  – Какво?

  – Черно море е било езеро…

  – Как езеро?

  – Така, как? Нямало е Босфор. Водата е стигала до високите канари, горе на Балчик. Водил съм те там.

  – Ти пък…

  – Токите, дето са връзвали корабите, още стоят горе и после…

  – Какво?

  – При едно земетресение земята се разцепила и хлътнала. Било е като края на света. Тогава се е образувал Босфорът, а водата изтекла към Мраморно море.

  – Ужас!

  – Ужас, ама сега се радваш на гледките около Босфора, нали?

  – Нали щеше да излизаш?

  – Да.

  Тръгнах, а преди очите ми бяха гледки, от които не можех да се отърва.

  – Златният рог ще почервенее… Златният рог ще почервенее… – повтарях си го. Бях го виждал толкова пъти в сънищата си.

  – Вечният град… няма да остане на никого! – не успявах да избягам от мислите си. – Понеже…

  Понеже не успяха да си го разделят… Аллах и Господ ще си го приберат.

  .

• Да се закичим с мартеници

  .

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  .

  В детството си имах три баби – баба Венета, баба Марта и баба Яга. Моята баба Венета ми разказваше за другите две най-различни истории: „Внимавай да не ме ядосаш, че току-виж долетяла баба Яга на метлата“ – казваше тя, щом вършех някои детски щуротии.

  Баба Яга никога не я бях виждала, но знаех, че е гърбава, с голям нос, на който има черна брадавица, и влачи на гърба си стари, разпокъсани дрипи. Направо страшилище, яхнало голяма, летяща метла. Тя понякога крадяла и деца. Знаех, че моята баба Венета с нейните добри сини очи, снежно бяла коса и блага усмивка, никога няма да ме даде на баба Яга и че това са само празни думи. А какви питки умееше да меси! Ако се разболеех, ръцете й отнемаха от мен всяка болка, щом ме погалеше. От никаква баба Яга не се страхувах.

  Спомням си как баба усукваше мартенички и какво ми е разказвала за баба Марта. Тя не можела да смогне с мартенички за всичките деца, та затова й помагала. В един голям панер цяла година се събираха остатъци от кълбета с червена и бяла прежда. „Мартениците – казваше баба, – се усукват само наляво“. И до ден-днешен не знам защо е така, но тя е знаела. Сега разбирам за колко много неща съм пропуснала да я питам. Баба Венета с такава любов разказваше за баба Марта, та аз си въобразих, че те двете са сестри. По всичко си приличаха – добри, усмихнати, с бяла коса и препасани с шарени престилки. Веднъж попитах къде живее баба Марта. „Високо в планината, на Синьото езеро, заедно със самодивите – рече баба. – Цяла година мартеници усуква, та да зарадва всяко дете с мартеница под възглавницата за здраве.“

  Никога не я видях тази баба Марта. Тя все бързала, а аз все се успивах. На първи март баба ме събуждаше с думите: „Хайде, ставай, поспаланке. Пак не успя да видиш баба ти Марта. Като фортуна бързаше, че много деца я чакали. Я погледни, дали ти е оставила нещо под възглавницата?“ – Разбира се, че имах мартеничка там. Тя винаги беше една и съща, като тези, които усукваше и баба Венета. Баба ми я връзваше на лявата ръка, защото е близо до сърцето, и наричаше да съм бяла и червена, здрава и засмяна. Прегръщах я и я целувах за благодарност. Тя ми подаряваше и нейни варианти на мартеници: изплетени от ръцете й червени терлички, обточени с бял конец, или шал на бели и червени райета, а на едно мое бяло детско одеяло беше навързала червени ресни. Много обичах да се завивам с него, но когато ми окъся, то изчезна, а баба каза, че го е изпратила на самодивите при Синьото езеро.

  Веднъж попитах баба, дали е ходила на Синьото езеро. Тя ми отговори, че ще отиде, но още не е дошло времето. Исках, като дойде това време, да ме вземе със себе си и да видя самодивите. Тя ме погали по главата и каза: „Сама ще ида там, но понякога ще присядам до теб в съня ти и ще ти разказвам за Синьото езеро. Не можем да отидем заедно, защото така е устроен светът. Ще идвам и да видя, дали усукваш мартенички за децата и внуците ти.“ Тогава си мислех, че това време е много, много далече.

  Баба отдавна я няма, а „това време“ вече е тук. На първи март все още намирам мартеница меланж, която предната вечер съм усукала наляво и сама съм я поставила под възглавницата ми. Сънувам често оня голям панер, в който цяла година се заделяха бели и червени вълнени прежди. Баба никога не правеше мартеници от жива, непредена вълна: „Такава – казваше тя, – носят животните. Хората трябва да я облагородят и с ръцете си да махнат дивото от нея.“ Беше ми интересно да гледам баба как преде. Прикрепяше хурката към престилката и закачаше на нея къделя с жива прежда. Наплюнчваше двата пръста, изтегляше тънка нишка, която майсторски връзваше на вретеното и го завърташе, казвайки: „Слушай, слушай как пее вретеното…“ Аз нищо не чувах, а тя продължаваше: „…пее, за да не се нарани вълната, докато се усуче и стане здрава. И да помниш, че се преде вечер, защото по месечина вретеното е най-работливо.“ „Врели-некипели“ – мислех си аз. Единственото, което чувах, беше приятното пукане на цепениците в печката, а баба слушаше песента на вретеното, която не достигаше до мен. Знаех, че за да чуя песента, първо трябва да се науча да преда. Не се научих, въпреки че опитах. Мислех, че ще ми е излишно в живота. „Ех, чедо, чедо, ще забравите един ден да предете и мартениците не ще да са благословени, защото, докато пее вретеното, аз наричам за добро и здраве.“

  Днес, като видя да се предлагат „арт“ мартеници от жива вълна, се сещам, че такава тя е по животните и никога не посягам към тях. Пазарът е залят от кич мартеници. Конците вече не са вълнени и по тях висят пластмасови лодки, котви, птици, патета, кокошки, кокичета, минзухари, слонове и гущери, гайди, хурки, вретена, сушени чушки, бобови зърна и герои от американските анимационни филми, заедно с целия антураж екзотични динозаври, ракети, самолети и даже икони!!! И в този буламач от простотии и невежество, се е загубила първичната идея за любимата на всички деца Баба Марта.

  Баба ме учеше да си пожелая нещо и да скрия мартеницата под камък. Щом дойдели щъркелите, те взимали мартеницата и я носили на баба Марта. Аз тайно проверявах под камъка и тя в един момент наистина изчезваше. Дали са били щъркелите, не знам, но вярвах. През цялото това време се взирах често в небето, в очакване на щъркелите, и си повтарях желанието. Да съзерцаваш на пролет небето и да очакваш нещо хубаво, е прекрасно.

  Чувала съм по този повод хората да казват, че са си „мушнали“ или „затиснали“ мартеницата под камък. Други ходят на реката и я „хвърлят“, когато й минело времето. Ние, децата от нашата махала, ходехме и си пускахме мартениците по течението на реката, защото бабите ни казваха, че мартеницата ще отнесе по водата болестите далече от нас. Не малко хора „окичват“ някое дърво с мартеници – оКИЧват, като да е ромска булка или лазарка. Стоят си тези оКИЧени мартеници понякога и целогодишно – грозни, проскубани и прашни. И щъркелите не ги искат. Да, и баба връзваше мартеница на някой клон, но само на овощно дърво и с пожелание да народи много плод.

  Днешните баби не са дори далечни братовчедки с баба Марта. За Синьото езеро не са и чували. Да предат не могат и не знаят защо мартеницата трябва да се усуква наляво. Те се срамуват и от белите си коси, поради което ги боядисват в някой цвят на дъгата. Обличат се „модерно“, с неподходящи за възрастта им дрехи втора употреба, и се изживяват като абитуриентки. Вместо метла, те яхват някакъв стар джип, взимат внучето със себе си и му купуват една шепа китайски мартенички за пет лева. После сядат в McDonald’s да се почерпят с поредния измислен сандвич. Провеждат безконечни и безсмислени телефонни разговори и не им остава време да вдигнат взор към небето. Щъркели ли летят, гарги ли прелитат – все им е тая. Една по една, като баба Яга на метлата, тези баби отлитат безследно от детството.

  На този ден баба ми Венера месеше и печеше питка. Още гореща я увиваше в кърпа и казваше, че първо трябва да отиде чак на Синьото езеро и после да се върне при нас, благословена от баба Марта. Ядяхме я поръсена само с чубрица и такава тя остана като незабравим спомен.

  Нищо не може да промени нещата, защото изчезне ли истинската песен на един празник, изчезват в небитието хармонията и мъдростта, които той носи на хората.

  .

• Пристануша

  .

  (Спомен от младостта)

  Разказ от Станка Димитрова

  На брат ми

  Есен е. Ранна есен. Кърската работа току-що е приключила. Всичко е пожънато и овършано. Кой на хармана сред големия просторен двор с коня и диканята, кой на модерната вършачка, дошла от града, но всичко вече е прибрано, хлябът е осигурен. Отдъхват си стари и млади от тежкия непосилен труд! Няма жътва, няма вършитба! Старите се завръщат пак при огнището със своите вкусни домашни гозби, а младите, младите, очите им все навън гледат и за „довечера“ мислят – ще дойде ли тя или той на седянката? Мислят, а сърцето тупти, изгаря и чака!

  Младост! Прекрасна младост с много романтика и пламтящи надежди, изгарящи младежката душа!

  Отново е есен и започват седенките. Там се срещат младите – по хора и по кладенци, и по седенките, хей там до плета, на пътя… само по-бързо да се стъмни!

  И тази вечер ще има седянка. Ето, запален е вече огънят от най-чевръстата девойка и дружките й, там на пътя… Хвърлят сухи съчки, те пламват и лумва силен, висок огън – кани всички моми от близките къщи. Не минава много време и кой с хурка и бяла къделя, кой с кълбо прежда, кой каквото хванал набърже, а мисълта трепти, изгаря: „Ще дойде ли той?“.

  Извисява се кръшен смях нависоко, за да се чуе, че на пътя има седянка. Там са малките и големи моми, малките пеят и високо се смеят, а по-големите, вече за женене, тръпнат в очакване – кога ще дойдат ергените и кой при коя ще седне? А те не се бавят много. Хванати за рамене, също пеят своите песни и застават до огъня, а после „до всяка мома и момък“, както се пее в народните песни.

  Глъч, смях и песни огласят до късно нощта, защото има много седенки – във всяка махала. Ехти селото от младежка радост!

  Случва се някой момък да грабне своята любима и да бягат…

  – Пристануша – казват старите.

  Не я давал баща й, но кой слуша…

  * * *

  Замислена до огнището, Пена чака сина си да се върне от седянката и да й разкаже кой при коя мома е седнал.

  – А ти седна ли при Еленка, сине? – пита го.

  Тя си е харесала вече снаха и чака отговор.

  – Никой не седна тази вечер, мамо, при никоя мома. Всички бяха много хубави, при коя да седна?

  – При Еленка, сине, при нея, че е много хубава и от добър род – а ти какво, срам ли те е? Ти седни, седни при нея утре вечер…

  Минава време и майката не трае, причаква девойчето само на кладенеца и започва:

  – Ти, Еленке, вземи го моя Добри, вземи го, че е добър и е на занаят в града. Вземи го, той те иска! Вземи го, че в града ще отидеш с него и гражданка ще станеш, а не някого тук от село – и кошът с говежди тор от гърба ти да не слезе… Чу ли, вземи го, много те иска, все за теб говори…

  Така с жар „сватува“ майката, че и тя иска това девойче. Бърза да не го вземе друг, да не я дадат на друг ерген. На сина си всяка вечер напомня да седне на седянката до нея.

  Минават дните, летят, бързат!

  Но не било писано от седянката да я вземе, а от кладенеца по бял ден! Казва й само: „Ще дойдеш ли?“ и горещо стиска ръката й! Тя оставя стомната и, хванати за ръце, хукват към неговата къща…

  На пътя някой вижда двамата млади и гръмва с пушка – сигнал, че мома бяга с момък!

  – Пристануша, пристануша! – ехти селото.

  Дворът се изпълва с хора – млади и стари.

  А другарите му ги скриват в стаята, запъват вратата и никого не пускат, пазят ги!

  – Щом се искат, щом сърцата им горят един за друг, така да бъде!

  А на двора хоро се вие. Смях и радост, че обичта победи!

  Пристануша! Понякога от хорото, друг път от седянката, а те от кладенеца!

  Хора, времена, традиции – отминали, незабравими… Прекрасна младост, непобедима, чаровна!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Станка Добрева Димитрова е родена в гр. Ямбол. Дългогодишен учител по български език и литература, както и по руски език. Отгледала деца и внуци, след пенсионирането си отново се връща към преподаването в малките балкански селца Сини рид, Припек и Добра поляна. За тях, както и за другите места, където е преподавала, пише в първата си книга „Училище родно“. Книгата съдържа стихотворения, разкази и очерци, повечето свързани със семейството или професията й.

  .

• „Сънувал съм живота си, живеел съм в съня си“. За поезията на Георги Рупчев

  .

  Публикуваният по-долу текст, посветен на поетичното творчество на Георги Рупчев, е част от поредицата на литературния критик Никола Иванов „Подреждане на „Балната зала“ – за най-добрите български поети, писатели и литератори от последните 70-80 години. Друг тест от тази поредица – за поезията на Борис Христов – може да се види тук.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  „Сънувал съм живота си, живеел съм в съня си“

  В неголямото по обем поетично творчество на Георги Рупчев срещаме един много талантлив, раним, дълбоко чувствителен, самобитен и съдбовен поет. Откриваме творец с богат вътрешен свят, с особена индивидуална специфична и различима чувствителност. Неговата поезия е полифонична, защото макар да извежда един основен акцент в творбите си, винаги го допълва с варианти и нюанси. Стихът му е обтекаем, но с откроен център на чувствата и посланията. Ценността на неговата лирика е в стремежа към систематизация на душевния опит, в цялостното универсално лирическо познание. В поезията му вибрира сляпата болка. В неговата лирика можем да усетим свободна ритмова и римова конструкция, което говори за многопластовост на наблюденията на лирическия говорител. При Георги Рупчев като че ли има емоционално помнене от предраждането, живеенето под похлупак не е конкретно, затворените пространства са универсални във времето, въздухът не достига, мечтаната свобода я няма. Неговото несъгласие не е плакатно, външно, защото е универсално. Едно негово интервю ще ни помогне в разбирането на поезията му. Поетът говори за „дълго наслагани мълчания”, споделя, че за него поезията „е най-истинското вслушване в себе си.” При Георги Рупчев очевидно има вътрешно-психилогически предпоставки в усещането му за света и живота. Поезията му често е изпълнена с тежки и мрачни пространства на затворения в прегради и ограничения човек.

  В поезията на Георги Рупчев се открояват неговите тревожни размисли за човека и неговата съдба. Тъжно, тягостно и нерадостно е в лириката му. Стиховете му са изпълнени с тъга, болка и безнадеждност от безсмисления живот на хората във времето. Поетът се интересува най-вече от великата човешка душа. Той е в безизходна тъга на самотник. Това е новият човек на времето с много тъги и унили радости. Със сърцето си той усеща примката на живота, несвободата, живеенето под диктата на чужда воля. Затова търси причините и ги открива в недуховността на времето, сред които като главна виждаше атеизма, безбожието, в което живееха хората. Атеизмът е в основата на стихотворението „Обожаване”, в безбожието и безверието поетът съзира главната причина за злото в живота на хората. Страшен и разрушителен е атеизмът, той премахва моралните спирачки и позволява да се разпасва злото, за човека няма бариери през злото, отсъства мисълта за неизбежното възмездие. Камбаната кънти за 12-я час на човека:

  От „Невски” бие шест. Гърми
  камбаната и осветени,
  кубетата стърчат сами
  над съботното суетене.

  Самотен е църковният храм на България, камбаната зове хората да се опомнят докато е време, защото наближава апокалипсисът, Страшният съд.

  В „Спомен за пристанище” властват летен пек, скука, пустота:

  …а докерите все тъй сандъците си влачеха,
  моряците ги нямаше, огромно беше лятото.

  Същата блатна нерадостна картина откриваме и в „Улични котки”:

  Колите политат – как бързо пролазват! –
  фокусират дъждовната оптика.
  Над парка е легнал замислено залезът
  като труп на прегазена котка.

  И слънцето е износено и унило в поезията на Георги Рупчев, целият живот на лирическия му герой е пропилян безцелно:

  Те стоят – и от колко ли време стоят –
  между щайгите с ябълки, между саксиите
  и от колко ли време във въздуха те се топят
  както захар се стапя във вряла ракия.

  Става старата, скрива прозявка в юмрук
  и след нея увисва пердето заклатено.
  После дядката внася един подир друг
  двата стола – и бавно затваря вратата.

  И така е ден след ден. Животът е уподобен на тресавище в едноименното стихотворение. Човекът живее в несвобода, в клетка:

  Видяхме хората, които можеха да спират болката,
  но всичко бе решено предварително. И скоро тръгнахме.
  Като минавахме край площада, бе вече крайно време.
  Нататък пътя свършваше, звучеше ми съвсем познато.

  Безизходицата е тотална. В центъра на „Зоната” е безнадеждният живот на българина в онова време. В стихотворението откриваме Борис-Христовски нотки:

  …и тресе ни нас всичките тука живота,
  под небитието ни захлупен.

  В тази творба се откроява и социалната тема:

  Оградени сме с грижи, но грижи човешки:
  и ни пазят, и идват да видят какво ни е,
  и ни пращат храна, за дечицата – дрешки…

  Неговата поезия е „проява на инстинкта за неприспособимост”, който е много силен и решаващ при творец като Георги Рупчев. Несъгласието му със света е по принцип, то е извън социалните и идеологически системи, извън конкретното време и място, защото е универсална позиция, то е несъгласие въобще. Неговата поезия е на разбягващите се времена. Социума при него е универсален, водеща при него е интуицията, която го насочва опипом като слепец към най-важното в универсален смисъл. Стихотворението завършва с упрека към хората заради примирението и нежеланието да се съпротивляват на статуквото:

  И не питаме вече къде да се денем.
  Все едно. Само чакаме. Чакаме само.

  Унилият, безцелен, застоял и безсмислен живот, животът по инерция е в центъра на „Градчето”. Неизбежни са асоциациите с живота по време на застоя. Не можем напълно да игнорираме факта, че голямата част от стиховете на Георги Рупчев са сътворени в годините на безперспективност и безвремието е сред централните теми в поезията му. Безвремието е назовано директно в редица творби („Тресавище”, „Голямата земя”, „Превъртане на световете” и други) „Обучени сме как да се умира” – драматично споделя поетът. Великолепно е сравнението:

  А женица с черна кърпа покрай черквата мете
  и една до друга те се сгърбват като майка и дете.

  Градчето е сравнено с карцер, къщите са със спуснати резета, всички са се затворили в домовете си, които са се превърнали в затворнически килии. Толкова тъга и безнадеждност се усеща от това стихотворение, че лирическият герой достига до отчаяние. Поетът като с камера фокусира и най-малките движения на персонажите – слепецът, който „продава дъвки, семки и игли”, ровещият безцелно в пясъка човек, площадът се „кандилка” безцелно, както се кандилка животът, в който пребивава лирическия герой, без да го изживее, слънцето „остъргва болката като с ренде”. Така ще изтлеят лирическият герой и хората, няма движение, всичко е застой, страшна е тази картина: „залежала се е бедна, болна пладнешка нега/ и като машина шевна трака тъпата тъга”. Това настроение продължава и в „Панаир”:

  Спрял и прашен, фиатът блажено почива.
  Ние също блажени почиваме. (Най-подир.)
  Панаирът ни души,
  подскача край нас
  и скимти приветливо.
  А в душите ни –
  по панаир.
  И стоим – нажежени, нескопосани,
  онемели
  един от друг.

  Дори любовните желания са някак си унили, по-скоро автоматизирани. Хората не са способни да изживеят дори любовта („Емилия”). И молбата към Бог е унила, уморена, изречена по инерция.

  Много въздействащо е „Отсъствие”:

  По стълбището, след това клочът. Накрая
  се вмъкваш в старата си стая.
  Смълчаните, понапрашени мебели
  отдавна са привикнали без тебе.
  За тялото леглото е забравило,
  забравила е за дланта ти бравата.
  Нахално стъпките разместват
  непреживените от тебе месеци
  и щом постихне радостта в началото,
  започваш гузно.
  Да се подчиняваш.

  Завръщането в родния дом след дълго отсъствие не донася радост на лирическия герой, защото отново го обзема рутината, животът започва да си тече по старому, нищо не се е променило, дори вещите са отчуждени от стопанина, забравен е от родния си дом.

  Семейството в „Превъртане на световете” също е живяло по инерция и така изтлява. Интериорът е неподвижен, всичко лъха на застояло, на мухъл, прашасало, непочистено. Страшно е мълчанието:

  Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената
  мълчи градът, а също и безкрая.
  Мълчание, което е забравил в бързината
  напусналият наемател.

  Кънти въпросът: Кой е виновен!? Георги Рупчев споделя: „Поезията, която ме интересува, е някакво привличане към неясните неща, към не съвсем разгадаемото, неопределимото. Това са по-скоро психологически пространства, които трябва да бъдат избродени.”

  В „Магазин” лирическият герой е безразличен към материалното, той наблюдава със съжаление материалната суматоха и втурналите се купувачи в магазина:

  Нагоре и надолу подсвиркват и отнасят,
  шегуват се набързо, измерват и се карат.
  Разрошени женици край тракащите каси
  купуват и продават на шести февруари.

  Червени петолевки и сини десетачки,
  изтъркани и нови, се скриват в чекмеджето
  и гордо се разхождат сред смаяни чистачки
  нахакани момчета, момичета с пакети.

  Асоциативно се налага сравнението с великолепните стихотворения „Пейзаж”, „Демокрация”, „Тирада”, „Фрагмент” и други на Иван Динков. В „Пренасяне”, на фона на типичната банална битова картина, се прокрадва упрекът, че заради бита човекът пренебрегва духовността.

  Интериорът е упрек за отсъствието на духовност, защото последни са натоварени снимките, в които са съхранени мигове от духовни преживявания. Скучен е битът, скучно е ежедневието. Стиховете излъчват унилост, застоялост, неподвижност. Празен е животът заради сивото битово ежедневие („Двамата”). Зов за духовност е „Успокояване”:

  Музиканте мой,
  мой добър самарянино,
  дух лисичи,
  душичко,
  живота раздухай,
  ние тук като морски кокошки сме свряни,
  а при тебе е хубаво, топло и сухо.
  И отново свисти вечерта – като мотриса,
  и в трамвая последен посрещаме новия петък…

  В творбата става дума за човешката греховност. Китарата като строго лисиче надушва греховете ни. Акцентът в „Пришълци” е срамът заради греховността. Хората не смеят да вдигнат погледи от срам, те са с „атеистични гръбнаци”.

  В „Стереомузика” става дума за дяволското у човека, което никак не е малко, за дявола, който иска да съблазни човека и да завладее душата му:

  В такива дни – след упокоя и упойката –
  усещаш как челото охладнява,
  от болестта как се превръщаш в болка
  и от човек
  как ставаш
  дявол.

  В стихотворението е вплетена притчата колко дявола могат да се съберат на върха на иглата, на притчата е построена творбата. Лирическият герой се наблюдава от страни. Сюрреалистичните картини усилват художественото въздействие на стихотворението. Казанът с катрана този път е предназначен за дявола. Поетът се е превъплътил в дявола, станал е човекът-дявол, който трябва да се прости с живота и дяволът очаква да вземе душата му.

  „Войската на победените” е отрицание на войната, която обезчовечава човека. Апокалиптичните сюрреалистични картини са силно въздействащи. Инстинктът и жаждата за живот вземат превес и всеки е готов сам егоистично да се спасява, загърбвайки добродетели като братство и другарство, съчувствие и взаимопомощ:

  На съмване те мълком поеха поотделно –
  победоносната войска – войска от победени.

  Провираха се бавно през храсталаци и коприви,
  освирепели, примирени, ала живи. Живи. Живи!

  Какво че ги отминаха фанфарите победни?
  И мир да е, все някому убийците ще са потребни.

  Те се промъкваха оттук, без нищичко да кажат.
  От тишина и глина измазан бе пейзажът.

  В поезията си Георги Рупчев постоянно копае надолу, дори облаците и хоризонтът прихлупват земята. „Под всяко море спи Сахара”, споделя поетът. Дълбаенето надолу продължава и в „Начало на мемоари”. Дори Христос е обезверен и отчаян. Лирическият герой е неверник, защото не съзира надежда за промяна към Добро и Светлина. Минорни са настроенията в поезията на Георги Рупчев („Нощ в ми”). Всичко преживяно като че ли е било кошмарен сън. Лирическият герой е анонимен, без памет и минало, сив, безинтересен, защото вместо да живее, той вегетира.

  Целият свят е една „ми минорна мегаентропия”. Майката на поета е нощта. Всъщност средищен образ в поезията на Георги Рупчев е образът на нощта. Този образ е разгърнат в творби като „Смяна на нощната стража”, „Силните на нощта”, „Пътят нататък”:

  О, майко Нощ,
  О, моя родна майко, мъстта за живи и за зрящи чуй!
  Четиринадесет-петнадесет годишни, вече впримчени,
  допускани до малките мистерии, но не и до Големите
  застанали встрани от пътя, гърбом, нямаше измъкване,
  живеехме сред митове, които още не съзнавахме,
  но ни владееха. Захвърлени в епохата на имената,
  в училищния хор и в хоровите декламации участвахме,
  поднасяхме цветя по празниците, ръкопляскахме
  и ни забравиха. Долавяхме вселенската инвазия,
  …………………………………………………………………………..
  …Такава самота –
  да слушаш беззащитно как се движиш в себе си,
  когато имаш да наваксваш близо три хилядолетия.
  Съдбата вече ни отбягваше, нима това ни беше съдено?

  Нощта е символ на безизходност. Асоциативно си припомняме Гео Милев и неговата поема „Септември”. В „Пътят нататък” за сетен път се убеждаваме във впечатляващата способност на Георги Рупчев да напуска конкретното и да го универсализира.

  Универсално, а не локализирано и конкретизирано във времето, пространството и социума, е недоволството въобще от света, в който живеем в „Голямата земя“:

  Все по-малко оставаме,
  а не сме и очаквали инак.
  Инак все повече ставаме,
  а така и очаквахме.
  Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни –
  каквито ни скимне
  в тази празна, голяма, безмълвна земя,
  където оставаме.

  „Целият простор изпълнен е от мрака на тревите”, горчиво споделя поетът. Лирическият герой търси ханаанската земя, но го няма Едем. „Безмълвно”, „вглъбени” са ключови думи в стихотворението, „всеки умира сам в себе си”, светът е „празна земя на миражи”:

  Тъй затаява в себе си светът, от който съм привлечен,
  от притаените езици,
  от глъхнещите знаци,
  от жестовете, чиито смисъл заличен е вече
  край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.

  Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.
  Непостижим е Раят, но трябва отчаяно да го търсим.

  Лирическият герой на Георги Рупчев съзира изход евентуално в емиграцията. Повече от ясен е намекът в „Хелмут Бергер”:

  По парапетите – врабци… Защо не отлетите в странство?
  Сега не струва пукнат грош безсилното ви постоянство.
  Край калните подметки и палта мотае се живота ни.
  По улиците тропаме
  и шляем се безропотно.

  Страхът, робската психика са се настанили в хорските души, които поетът нарича „мързеливи”. Апелира към активни действия за промяна на статуквото, което е удобно на властта. Хората изживяват мечтите си в киносалона със западните филми, но и това не променя ситуацията на безнадеждност. Съдбата на опиталия да се измъкне през границата е трагична, защото завършва със смъртта на простреляния 16-годишен беглец, устремен към свободата („На границата”). „Самотни и честити” съхнат хората в „Привличане”. Човекът живее постоянно в една „полуусещана опасност”, т. е. във вечен страх. Причината е в неверието на човека, че нещо зависи от него, че може да промени нещо:

  А небето пилееше точни чугунени удари
  върху нас, върху нашите евтини ереси
  и стояхме объркани там, уморени от чудото,
  неповярвали в него и в себе си.

  Така преминава целият човешки живот до смъртта, погребението е финалът. Докато човекът не повярва в себе си и в чудото на промяната, ще тлее, вместо да живее, или си мисли, че живее. Покорният безсмислен живот е акцентът и в „Церемонията”:

  И цял живот седим и ставаме, седим и ставаме безкрайно
  седим и ставаме – достойни, първородни,
  посрещащи и пак посрещащи, бърборещи нехайно…
  Това усещане за безнадеждност е много силно и в „Зоната”:
  …и тресе ни всички тука живота,
  под небитието ни захлупен.
  …………………………………………..
  И не питаме вече къде да се денем.
  Все едно. Само чакаме. Чакаме само.

  В тази творба откриваме и социални моменти, но най страшно е отчаянието и апатията, водещи до несъпротивление на злото.

  В „17 май заранта” SOS е отчаян зов за спасението на човека, за промяната на живота му в застоя. Човекът е обхванат от безразличие, от нежелание за съпротива, той не трябва да допусне да бъде сломен. В „Поруганието” поетът отчаяно споделя:

  Да, ние преживяваме, в живуркането запокитени,
  каквото дойде, срещаме –
  добро ли, зло ли е.

  Сравнението с Ботевото „Добро ли, зло ли насреща иде” е естествено. Отсъства каквото и да е желание у лирическия герой да определи, вникне и оразличи доброто от злото. Поетът продължава:

  …животът е недостоверен
  …………………………………..
  и триумфално съобщаваме
  Последните Известия
  за Края на Света…

  Този безличен свят е обречен. В стиховете властва статика, живот по инерция, анонимен, безперспективен. В „Излизаш” нищо не се променя, рефренът е „Ти тръгваш пак и пътят ти е същият”. И неизбежно лирическият герой достига до мисълта за самоубийство като изход, защото не съзира надежда за промяна.

  За наркоманията става дума в „Изгаряне на хашиш”. Това не е само проблем на българина, а универсален световен проблем. Светът е „отчаян и трескав/ свят под наем”. Животът не се живее, всичко се движи по инерция, по навик. Безпътицата, липсата на надежда е причина хората да намират утеха в хашиша, в опиата, за да не забелязват скапаната действителност. Всичко е покрито с ръжда.

  „Среща с баща ми в седем и половина” е универсално обобщение за съдбата на децата на разпадналите се семейства, за бащинството, за вечното отсъствие на родителя. Лирическият герой е „изтървано дете на разведени”, приятелите му са все „калпави”, това е махалата, която се отнася с презрение към тези деца.

  Заглавията на творбите на Георги Рупчев са показателни за атмосферата в тях. Много силна творба е „Балада за празния бар”. В следващ вариант стихотворението има заглавие „Чувството за бавно изчезване”. И тази промяна е показателна за поетичното светоусещане на автора. Поетът вижда себе си и хората като „призраци”, а дансингът е сравнен и оприличен на вдовец, защото никой не танцува. Хората са анонимни, магнетофонът отброява „нашите и без това броени дни”, светлините на прожекторите се „сгромолясват”, незащитените тела са като „кубчета лед”:

  Може би сме опитни зайци
  с програмиран живот и смърт.

  – изстенва поетът и си отговаря:

  А какви сме? И ние
  не знаем това.

  Това усещане за безличност, за анонимност, за ничийство, за безполезност, за ненужност е много откроено в поезията на Георги Рупчев:

  Оттегля се пространството
  и изоставен в неговите тайни,
  един след друг напускам себе си,
  един след друг се връщам друг
  при мене.

  Лирическият Аз няма възможност да бъде себе си, всичко е предопределено извън неговата воля: „всичко бе решено предварително”. Или:

  И като стока в магазин – излизаме от мода.

  („Хелмут Бергер”)

  …не мога да ви кажа кой съм,
  Не зная откъде съм,
  всъщност това няма значение.

  („Смъртта на Тибалт”)

  „Смъртта на Тибалт”, заедно с останалите му поеми, е сред най-представителните и силни творби на Георги Рупчев, но поетът споделя, че не е достигнал до нея изведнъж, а поемата е своеобразно обобщение на предишното му творчество. Поетът е достигнал до същностни поетични и философски прозрения и зрялост:

  …на всяко прекомерно знание, превърнато в невежество,
  на всяка прекомерна вяра, превърната в неверие,
  на всяка прекомерна сила, превърната в безсилие.

  Оксиморонът усилва неимоверно въздействието на стиховете. Кънти заканата в „Стъписване”, търпението е на предела, на изчерпване:

  И стояхме така – покорни, мълчаливи,
  вбили копита в необузданата твърд.
  Тази вечер ще бъдем такива.
  за последен и първи път.

  Стихотворението „Къщата” е посветено на Димчо Дебелянов и паметника на неговата майка. Но и в тази творба се налага общата тоналност и усещането за разпадането на пространствата, за бавно изчезване, за безвремие. Георги Рупчев обобщава универсално, че „поетът не умира, него го убиват”. Дебелянов е духовният баща, а творбата е дълбок поклон на поета пред предтечата.
  Макар че някаква надежда все пак се прокрадва в „На пътя, някъде”, която е „Далече/ в далечните слънчеви мрежи/ далеко”. Отчайващо дълго ще е пътуването до светлината, човешкият живот е недостатъчно време за това пътуване. Но все пак си струва да се опита, макар за идващите след нас. Вратата към светлината все пак е отворена, остава да прекрачим прага към добротата, светлината и свободата. „Зовът на реките” е жажда за идентичност, за собствена физионамичност и личност, за лично Аз, за уникалност и Свобода. Георги Рупчев отправя посланието, че когато си решен да си свободен, дори с камък на шията в реката ще намериш изход:

  …рекох: „Аз съм си
  Аз!”
  И се измъкнах от тинята.

  Колкото и време да си престоял на дъното, можеш да намериш сили да се измъкнеш, да изплуваш:

  Често така боледува пространството,
  без реките да спират.
  Чувам ги,
  чувам как бият водите си,
  чувам
  как нататък ме теглят.

  Георги Рупчев споделя: „Поезията е език на неясното, за неясни неща. Поезията е нещо неопределено, което неопределимо се налага да бъде казано, изкрещяно, прошепнато повече или по-малко право в ухото на вселената.” Той дълбае в подсъзнателното, всичко при него преминава през подсъзнателното, където не може да се говори директно. Външните обстоятелства, провокирали поетичните реакции са само повод за стиховете. При него всичко е тръпнещо и смътно.

  Като всеки истински талант Георги Рупчев настоява за автентичност и собствена първородност (както и на поколението си):

  Ние, седящите там,
  като попукани глинени бюстове важни –
  поколение:
  синове без бащи
  и бащи на синчета нераждани…

  Беше кратко.

  Влезе Мария. Тя каза: „Снощи починал татко.”

  Иначе Георги Рупчев споделя, че в творческо отношение се чувства по-близък с Александър Вутимски и поетите от 40-те години на ХХ век в националната ни поезия. Споменава още имената на Иван Пейчев и Валери Петров. Можем с известни условности да добавим Далчев и Борис Христов. Между неговата поезия и тяхната се наблюдава известно творческо сходство.

  Поезията на Георги Рупчев е силна, дълбока, физиономична. Тя се вписва в драматично-трагичната традиция в националната ни лирика, която е най-плодоносна за българската поезия и основна за нея. Докосванията му до конкретното винаги предизвикват нравствен и социален спазъм. Неговата поезия е пример за абсолютното съчетание между личното, драматичната му индивидуална съдба, автобиографичното, дори като физическо ограничение в пребиваването в бита и интуитивното усещане на всеки значим творец на съпротивление към съществуващото битие извън ясното и конкретното. С цялата си поезия той ни убеждава, че трябва да се осланяме на интуицията както при създаването на изкуството, така и при неговото тълкуване. Повечето от неговите стихове са писани през втората половина на 70-те и 80-те години на миналия век. Георги Рупчев бе и остана верен на себе си и не изневери на таланта си с конюнктурни стихове. Показа как локалното, значимият поет превръща в универсално. Усещаше, че светът далеч не е станал добро място за живеене и има още дълъг път, който човечеството трябва да извърви, за да се доближи до идеала. Той не промени хуманистичната си позиция, начина си на писане, стилистиката си, разбирането си за мисията на поезията и изкуството. През целия си творчески път Георги Рупчев не намери пристан за неспокойния си дух.

  .

  Никола Иванов

  .

• Сега, когато есента дойде

  .

  Сега, когато есента дойде
  и тихо от сълзите ти дъжди,
  смирен, падни на колене –
  благодари за миналите дни;

  затова, че бе обичан и обича,
  затова, че някой в пътя ти се спря,
  за залеза и за едно обричане,
  което даде и което отстоя,

  за тези, стъпвали пред теб,
  които те направиха по-силен,
  и пред които даде свят обет,
  и се опита, а оттук – да видим,

  за твоите приятели – до края,
  светци и синове на богове,
  които пратиха писма от рая,
  загубени из други светове,

  за тази твоя дива планина,
  с която все се гледахте в очите
  и образът и нивга не изтля,
  където и да падаха звездите ти.

  Сега, когато есента дойде
  и тихо от сълзите ти дъжди,
  готов за път към нови светове,
  на този свят с любов благодари.

   

  Васил Славов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от съшия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Кафка и поп Васил

  .

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  .

  Напоследък баба ми все по-често, с повод и без повод се оплакваше, че ще си тръгне от „белото видело“, без да е видяла Прага. Не, че беше видяла останалия свят, но Прага й беше заседнала като буца на гърлото още от младини. Дядо ми я е водил до Стамбул на пазар. Оттам беше донесла дървени налъми за баня, толкова красиви, че никога не ги използвала по предназначение, въпреки че в града, в който живееше, имаше хамам с минерална топла вода. Често ги показваше на гостите, дошли на мохабет и турско кафе. Те цъкаха с език и галеха стамбулския налъм, сякаш е реликва от турското робство. Баба ходила заедно с дядо и два пъти до Битоля. Първият път били канени на сватба. Тя цял живот хвалеше даровете, които раздавали – кърпи, нощници, забрадки – всичко от ръчно тъкан, копринен кенар и обточени със сърма. Заради тази сърма дядо завел баба още веднъж в Битоля. Нямаше каре, покривка, възглавница, престилка, якичка или маншет, които да не бяха украсени с малко сърма. Спомням си как за една Коледа тя ми изплете вълнени ръкавички с един пръст и отгоре избродира звездичка от златна сърма. Колко беше тази сърма, кога свършиха чилетата и тя спря да се появява по ръкоделията на баба, така и не разбрах.

  Освен в Стамбул и Битоля, дядо ми ходил и два пъти, но сам, в Прага. Подпитвала го баба деликатно, но никога не получила отговор, какво го е карало да се качи на трена и да замине за Прага. Не й даваше мира и фактът, че дядо много прецизно подбирал дрехите, които слагал в куфара за това пътуване. Ами за Европа е заминавал, няма да тръгне с потури и червен пояс. Бил е търговец и се е движел в подобаващо общество. И всеки път като се връщал, носел в къщи един и същи армаган – кристална кана за вода. Червената си я спомням смътно. Тя някак бързо изчезна. Бялата все още е тук, но без дръжка и затова се ползва за ваза.

  Когато съобщих на баба, че заминавам да следвам в Прага, тя много се зарадва, прекръсти се и си пожела, дано я види някога тази Прага. Беше толкова горда, сякаш нея бяха назначили за български посланик там. Изпращах й много пощенски картички, носих й подаръци и сладкиши, разказвах й за този уникален град, наречен „златен“, а тя ме съветваше понякога да влизам и в тамошните черкви, нищо че са католически. Накрая на нашия разговор баба тихо въздъхваше:
  „Така и ще си ме прибере Господ, без да я видя тази Прага. Не ми е било писано“ – успокояваше се сама.

  Годините се търкаляха като валчести камъни, понесени от пороя на живота. Баба все още се държеше и походката й беше напета. Предстоеше ми да замина служебно за три дни до Прага. Предложих да заминем заедно. След малко тя излезе, набра няколко гергини от двора, сложи ги в кристалната ваза и каза, че ще си помисли до сутринта. Когато се събудих видях, че на леглото си беше приготвила най-новите дрехи, както някога е правил дядо. Уредих формалностите. Пътуването със самолет не се оказа проблем. Настанихме се в малък хотел на Мала Страна. От прозореца се виждаше златна Прага в цялото й величие. Баба придърпа един стол до прозореца, седна на него и дълго гледа, а накрая каза:

  – Като Цариград е.

  „Така да е“ – помислих си аз и не възразих.

  Работата си свърших още първия ден и имахме на разположение останалите два дни за разходки. Черпихме се в прочутите чешки цукрарни (сладкарници) и баба за първи път изневери на любимото си реване. Хванати под ръка обикаляхме живописните пражки улички. Беше топла, златна есен. Щом минахме по Карловия мост, свихме по пътя за хотела, който минаваше пред катедралата „Свети Микулаш“ („Свети Никола“). През отворения параден вход долиташе отвътре изпълнение на орган. Предложех на баба да влезем в католическия храм и да чуем месата. Тук е мястото да кажа, че баба беше вярваща, но не и фанатично религиозна. Библията знаеше почти наизуст. Имаше свое лично мнение и обяснение за Господните дела на земята. Влязохме и тя седна смирена на първото свободно място. През целия път на връщане до хотела мълчеше.
  Вечерта се приготви за сън, каза си молитвата, прекръсти се и едва тогава каза тихо, сякаш на себе си:

  – Сега разбрах защо дядо ти е идвал в Прага и си е вземал най-новите дрехи. Сигурно е било заради черквите и музиката. – После си пожелахме лека нощ и всяка от нас потъна в мислите си.

  Баба беше намерила отговора на въпроса, който човъркаше душата й дори и след като дядо ни напусна от този свят. Сигурно са я измъчвали и други подозрения, които никога не си позволи да сподели.

  Аз се опитах със затворени очи да си представя как дядо влиза в „Свети Микулаш“ и слуша орган. Той самият е свирил отлично на мандолина. Дори в просъница го чух да казва: „Ех, сега и моята Венета да беше тук и да чуе как свирят в европейските черкви.“ После, като в мъгла, го видях да купува поредната кристална кана, да се качва на трена и да пътува към своята Венета. Обичаше я много и последната дума, която изрече, беше името й. И там някъде, сред напевното тракане на коловозите, сънят ме отнесе далече от онова време…

  Оставаше ни само един последен ден в Прага. Сетих се за една малка книжарница, от която винаги си купувах чешки книги на добра цена. Трябваше само да прекосим малко вътрешно площадче. В средата му беше монтирана огромна метална глава, без лице. Докато прекосявахме пространството, се чу силно тракане. Главата, която явно се състоеше от безброй метално-огледални парчета, сега се размърда, отделните парчета гръмко се блъскаха и въртяха и не след дълго се появи образ. Кафка!

  – Кой е този? – попита баба.

  – Кафка – рекох аз. – Голям чешки писател.

  Баба беше интелигентна жена и няколко години е учила децата в началните класове. Четеше много, предимно руска класическа литература. Не се учудих, че попита – като кой руски писател е голям. Нейният критерии за „голям“ бяха руските класици, а аз не бях чела Кафка. Когато дойдох да следвам в Прага, последното, което ме интересуваше, беше Кафка. Опитах се да прочета нещо за обща култура, но не се получи. Мисля, че романът се казваше „Америка“. Бегъл поглед върху биографията и първите няколко страници ми разкриха един объркан човек – малко чех, повече немец, най вече евреин и на всичко отгоре туберкулозен. Песимизъм на една блуждаеща душа, която търси себе си, но може би не там, където трябва. Нямах нужда от това. Бях дошла в Прага млада, пълна с ентусиазъм, усмихната и заредена с любов към света, към града и живота. Кафка ми дойде в повече и го забравих. Не така беше с „Приключенията на добрия войник Швейк“ на Хашек, която и до ден днешен, щом ме хванат „карастанчовите“, си я препрочитам и всичко си идва на място.

  – Не знам, бабо. Не съм го чела този Кафка. Казват, че е голям. Завършил е моя университет, ако това ти говори нещо. – Докато водихме този разговор, главата се размърда отново. След поредното дрънчене образът на Кафка изчезна. Баба се прекръсти и каза:

  – Дано не се върти и така в гроба. Какъвто и да е бил, е грехота.

  Към края на разходката влязохме в магазин за сувенири, за да си купим нещо за спомен. Предлагаха се тениски с образа на Кафка, чаши с неговия лик, значки и разни кристални изделия. Неочаквано баба поиска да й купя тениска с Кафка, и то с най-голям размер.

  – За какво ти е? – попитах аз учудена.

  – Всяко нещо с времето си – отговори мъдро тя.

  Купих тениската и на следващия ден се завърнахме в България. Минаха няколко години от онези три дни в Прага. Веднъж баба отключи в мое присъствие две чекмеджета на стария бюфет. В първото ми показа всичко, което си бе приготвила за погребението. Най-отгоре бе един покров, обшит с битолска сърма само в единия край. За повече не е стигнало. В другото чекмедже грижливо бе сгъната тениската с образа на Кафка.

  – Занесох още тогава фланелката на поп Васил в нашата черква, с молба да прочете заупокойна молитва на този нещастник. – Не можах да повярвам на думите, които изрече. – Това е грехота – продължи тя, – на умрял човек да му правят такъв паметник! Да му лопат частите и да се върти като улав за вечни времена. Все едно да сменя паметника от гроба на дядо ти с три валчести камъка от реката, да ги сложа един върху друг и те да се въртят като ветропоказател, кога задуха. Само и само, защото той отиваше до Прага без мен. Всеки си има кусури и грехове, ама това не значи да ги наказваме хората с такива паметници. – Аз пък от тези приказки разбрах, че дълбоко в себе си баба не беше простила на дядо.

  – Ама, бабо, каква заупокойна в християнска черква? Нали ти казах, че е бил евреин. Това спомена ли го на поп Васил?

  – И той отначало се дръпна, че бил евреин. „И какво от това – рекох. – Ако беше мюсюлманин, щях да отида при Мехмед ходжа. А евреинът е нещо като християнин. Я прочети внимателно Библията и ще видиш, колко много евреи има в нея. Лутат се насам-натам, преследват ги, бягат, крият се, търсят си и те Бога А този няма да го намери, ако не му прочетеш заупокойната.“ Така и стана. Като отидеш пак в Прага, да занесеш тениската на гроба на човека. Точка по въпроса! – рече баба и заключи чекмеджето.

  Оттогава изтече много време. Баба ни напусна без упрек, че не е видяла Прага с дядо. Ходих няколко пъти до Прага и не пропусках меса в „Свети Микулаш“. И до Америка ходих, но „Америка“ на Кафка така и не прочетох. А тениската изчезна някъде заедно с гиздавите цариградски налъми. Някои неща самото време тихомълком заличава и след това иди ги търси.

  .

  

  .

• Тя изпрати Левски до бесилото

  .

  Откъс от романа на Неда Антонова

  „Първият след Бога“ 

   (ИК „Хермес“, 2021; първо издание – „Факел“, 2017)

  .

  

  .

  Дяконът беше затворен в килия на втория етаж на казармата. Пред вратата стоеше часовой, а долу на входа – други двама. Докторът продума нещо на турски, заптието му подаде ключ и отстъпи встрани.

  – Бог да е с тебе, момиче…

  Широка стая с висок таван и два прозореца с железни решетки. Легло, маса с кана на нея и леген под масата. Арестантът спеше, покрит с войнишки шинел. Видях раната на главата му, вече позаздравяла, покрита с кафява коричка. Наведох се над него и изглежда съм го опарила с дъх, щом той се сепна, отвори очи…

  – Лютиче…

  Така ме наричаше. Защото съм била руса.

  – …ти пак дойде… всеки ден идваш…

  Гледаше ме, но не мисля, че говореше на мене. Докторът ме беше предупредил, че поради раната Дяконът понякога бълнува…

  – Тук съм…

  Надигна се на лакът и чак тогава ме видя. И скочи толкова бързо, като че беше разбуден от изстрел.

  – Тук си… ти… седни. Седни… Виж, имам стол за гости…

  Засмя се. Същият, какъвто го помня.

  Взе ръцете ми и започна да ги гали с пръсти, като че пробваше кожата им на дебелина и гладкост… Прокара показалеца си по едната, после по другата вежда… започна да пише нещо по челото…

  – Ще ме обесят, лютиче…

  – Не говори така…

  – Но по-добре бесило, отколкото да изгния незнаен в каторга… Поне ще умра в България и гроба ми всеки ще го знае…

  – Тебе и сега всички те знаят…

  – Предадоха ме… най-близките ми съмишленици… онези, дето съм ги заклевал в кръст и огън…Всичките. Само един ми остана верен…

  – Кой? Ще го намеря… където и да е… Какво да му кажа?

  – Кажи му, че го обичам!

  – А името му… чакай, имам лист и молив… напиши го… всичко, което искаш да му кажеш…

  Той сложи листа на коляното си и надраска нещо, после погали написаното, както се гали заспало дете.

  Влезе лекарят. Приведен, уж усмихнат, а брадичката му трепери…

  – Мило момиче… да не изморяваме Дякона…

  – За какво да си пестя силите, докторе?!

  – За да застанеш под бесилото така, както си стигнал до него, Левски ефенди… Даже никой да не те види, времето ще бъде там и ще гледа… А времето не само помни, но и припомня…

  Докторът ми даде знак да го следвам и си тръгна на пръсти.

  – Постой, лютиче… още малко постой…

  Прегърна ме така силно, като че искаше да ме вмести в себе си. Косата му миришеше на йод, а целувките му бяха кратки и твърди, като докосване на печат. Белязваше ме. През решетката блесна слабото зимно слънце. Той като че за пръв път го виждаше. Зарадва му се, посочи го с ръка.

  – Виж… и слънцето също…

  Рязко ме откъсна от гърдите си, придърпа ме да застана до него – двамата рамо до рамо – като пред съд или пред олтар… Очите му ме огряваха с онази богова светлина, дето съм я виждала да струи само от иконите на Иисус. И запя високо и силно като в катедрала…

  – Венчается рабиня Божия Евгения рабу Божему Василу… венчается раб Божий Васил рабине Божей Евгении… во имя Отца и Сина, и Святого духа… Амин…

  Там, на ръба между живота и смъртта… един миг, в който щях да остана заключена до края на живота си.

  – Защо, Василе…?

  – За да сме заедно Горе, Евгения…

  И пак. Притиснати, двамата с общ дъх, с общ пулс… невинни като току-що сътворени… Той прегръщаше живота, аз прегръщах смъртта.

  Обесиха го на 6 февруари 1873 година, вторник, пазарния ден на град София…

  Остана ми само онази бележка – до неговия най-верен приятел…

  На кого да я дам?! Нямаше ни име, ни адрес…

  Разгънах я.

  „НАРОДЕ МИЛИ !!!!”

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  ЗА КНИГАТА. Отзиви за „Първият след Бога”

  Борислав Гърдев:

  Познавам и ценя творчеството на Неда Антонова. Тя е ерудиран и талантлив творец, умеещ мъдро и смело да разнищва тайните на нашата история, избирайки за свои героини жени, които или не са особено популярни, или са направо неизвестни за широката читателска аудитория.
  Обяснимо е, защо очаквах с интерес появата на „Любовта и смъртта на първия след Бога“ (2017). Прочетох романа на един дъх и веднага се съгласих с мнението на неговия издател Румен Леонидов, че „Васил Левски не е убиец“ и че „Нейните (авторски – б.м.) открития са логически и исторически защитени и са много майсторски въплътени в духа на тази много свята и много чиста книга“.
  С четири задачи се е справила успешно авторката на „Първият след Бога“.
  Тя разкрива вдъхновено и убедително образа на Евгения Боярова – голямата тайна любов на Дякона, експонира катарзиса и изкуплението в примитивната душа на лъжесвидетеля Вутьо Ветьов, заради когото Апостолът увисва на бесилото, доказва вещо, че Левски не е престъпник и дори според османското законодателство не може да получи смъртна присъда, ако и да е евангелски отдаден на своето дело, но получава такъв вердикт, заради заплахата, която представлява за двете съседни империи – Османската и Руската и най-важното – представя обективно точно ролята на Иванчо Хаджипенчович като най-важния член на софийската следствена комисия.
  С много наслоения и втълпени митове е трябвало да се справя авторката. Успяла е, защото е не само талантлива и с мисия в литературата, а и тъй като цени правдата – колкото горчива и неудобна да е тя, като в нейно име е готова храбро да брани своето възхитително концептуално мислене.
  Харесва ми умението й да регистрира осъзнаването на човешкото падение, угризенията, с които се сблъсква грешникът, желанието и в най-отблъскващия индивид да открие пробуждането на съвестта и амбицията да се превъзмогнат греховете, ако е нужно на най-високата цена.

  Румен Леонидов:

  „Първият след Бога” е роман за Васил Левски, за неизвестни страни от съдебния процес срещу него и за обречената му любов към една жена. Това е разказ за българския апостол, възправил се съвършено сам срещу интересите на две империи – османската поробителка и бъдещата руска освободителка. Вече 144 години историците ни не дават отговор на следните питания: защо Дяконът е осъден на смърт за убийство и присъдата е основата на показанията на един единствен свидетел! Защо още в началото на следствието великият везир е поискал от следствената комисия Левски непременно да бъде обесен! Защо руският граф Игнатиев е толкова доволен, че бърза да телеграфира в Петербург, докладвайки за „щастливия изход на Софийската афера”! Васил Левски не е убиец! Това не само твърди, но и доказва писателката Неда Антонова. Нейните открития са логически и исторически защитени. И са мното майсторски въплътени в тази много чиста и много свята книга.

  .

  

  ЗА АВТОРКАТА

  Неда Антонова е от Плевенския край. От 1989 г. живее със семейството си в Търговище. Висшето си образование е завършила в Санкт Петербург. Работила е в сп. ”Отечество” и във Военно издателство. Автор е на над 20 романа, повече от които със сюжети от българската история: четирилогията „Памет” – „Войната свърши в четвъртък”, „Не умирай вместо мен”, ”Приют за щастливи”, „Ангела”; поредицата за велики личности от нашето Възраждане: „Безмълвие – греховната младост на Паисий Хилендарски”, „Първият след Бога – любовта и смъртта на Васил Левски”, „Баладата – любовта на Ботев и Венета”, „Царица Елеонора Българска”, ”Съвършената Преподобна Стойна”; есеистичната „Пепел от мислеща тръстика” и излязлата наскоро „Елегия – когато баща ти е цар”. От литературните награди, с които е отличавана, Неда Антонова най-високо цени наградата „Златен меч”, на която е единствената жена носител.

  .

• Лебедова песен

  .

  Прекрасни бяха утрините ни, любими –
  окъпани в сребро на езерна вода.
  Дърветата в мъгла – почти неразличими,
  и бисерни блестяха капките роса.

  А езерото горско – ласкав дом ни беше,
  в чертозите на свят от твоите крила.
  И нощем слушах как сърцето ти туптеше
  до моето, когато гушне ни сънят.

  И светла беше семплата ни моногамност –
  присмиваха се птиците с беззлобен смях.
  Но още грозно пате, аз по тебе пламнах,
  безпаметно обичах те, за теб живях…

  Проклет да бъде онзи час, когато
  разпери в грациозен полет чифт крила
  и, сипейки с пера дъга от водно злато,
  в небето с мощен мах, прекрасен, полетя.

  И гръмна гръм, и лавна куче отдалече.
  Ти падна сред тръстиките. Умря светът.
  Прекършената шия не помръдна вече.
  Животът срути се, с безжизнената плът.

  Сега остана ми, любими, да се вдигна,
  в небето, горе. Да се вдигна на възбог,
  криле да сложа, падайки да те достигна,
  последна песен да изпея… Песен от любов.

   

  Радост Даскалова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Юрганите

  .

  Разказ от Юлия Дивизиева

  от „Ключ за синя врата“ („Факел“, 2022)

  .

  Чакахме циганките, юрганджийки – майка и дъщеря. Щяха да дойдат и да останат два-три дена. Само те можели да ушият свестен юрган.

  Баба разтреби под сайванта, постла сено на дебел пласт, върху него – нови черги, че тук щяло да се работи. Това повече ми приличаше на игра, но като я гледах колко е сериозна, реших да не й досаждам с въпросите си.

  В сайванта отдавна нямаше животни. Дядо беше продал кобилата, а след като той си замина, баба се раздели и с катъра.

  Не можех да си представя какво им е специалното на циганките, че така им се угаждаше. А сеното и чергите, защо са?! Но откъде време да ми се обяснява…

  Баба се запретна да готви, да меси, а мен изпрати на селската чешма с дамаджаната – оттам водата била по-пивка.

  Към обяд всичко беше готово. Излязохме пред портата, седнахме на дъската, пригодена за пейка, и зачакахме.

  – Тези циганки са майсторки, шият най-добрите юргани – топлят и са меки, и са леки. Ако го купиш от магазина, нищо не струва. Кой знае с какъв пълнеж ще е!

  – Бабо, как се шие юрган?

  – Трудно… Един човек не стига. Всичко на ръка се прави. Какъв юрган имахме ние с дядо ти, с вълна пълнен! Като легнеш и се завиеш с него, ти става топло, топло. Дядо ти все отмяташе неговия край. А аз се долепях до гърба му и сънувах едни сънища, та чак до заранта. Хубав юрган беше, червен, атлазен – на божури и ромбове. Със здрави шевове. А чаршафосаш ли го, му оставаше прозорче в средата като сърце. Да ти е драго да се завиваш!

  – Къде е този юрган, бабо?

  – Сложих го на дядо ти, да не му е студено на оня свят и оттогава карам с купешкия, а той нищо не струва. С дреб са го напълнили. Не те завива, а стърчи и студенее. Ти него топлиш, не той – тебе. – И тя замълча.

  “Пак започна баба да ги разправя едни, да й се чудиш.” — си мисля, но не се обаждам.

  – Цял живот лежиш на дюшек от дреб, завиваш се с дреб, душата ти на дреб, е айде стига толкова! Затова събрах вълна за нов, купих копринен атлаз за лицево, а за отдолу – бял американ и обадих на циганките, да дойдат.

  – Новият юрган дали ще те стопли, бабо?

  – Ще го ушият те, но знам ли дали ще ме сгрее, като го няма дядо ти…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• „По релсите“ на Невена Митрополитска. Представяне в Монреал

   

  На 12 март т.г. в Монреал ще бъде представена книгата на Невена Митрополитска „По релсите“. Ето какво се казва в съобщение за събитието:

   

  Неделя, 12 март 2023 г., от 0:00 ч. UTC+02

  Монреалско представяне на романа „По релсите“

  1191, Boul. Sauve Est, Montreal, QC, Canada, Quebec

  Каним Ви сърдечно в сградата на българската църква „Св. Йоан Рилски“ в Монреал (в залата зад сцената) на представянето на романа „По релсите“ от Невена Митрополитска.

  Водещ: Десислава Инджева
  Вход свободен.

  Романът е носител на наградата „Перото“ за проза от 2022 г. и е номиниран за наградата „Хеликон“ за същата година.

  Старица се взира в миналото си – в безгрижното си детство, в последвалите го жълти звезди, във влака за Треблинка, очакващ я на кюстендилската гара през 43-а, в зрелостта си в народната република и в старостта си в наши дни. Петнайсетгодишната й внучка – емигрантка в Канада, се бори с предателството и самотата. Ще намерят ли двете път една към друга? Дали пренесените през десетилетията горчиви уроци ще им послужат? Това е историята на едно семейство – в нея има война, преследване и раздяла, но също воля за живот и любов.

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

  

  .

• Вратата на нечий друг дом

  .

  Стихове от Жанет Тенева

   

  * * *

  Как да съединя думите на тази история,
  която пристига с нощните новини
  и разказва историята на романа на снега,
  разказана през погледа
  на съседите на главните персонажи.

  Как да протегна ръка
  и да обхвана снега,
  когато не искам да го изплаша,
  нито да го разсмея,
  а да се срещна с неговите създатели.

  Как да съединя думите на тези истории…

   

  * * *

  Гледам през лупата
  на едни стари обувки,
  които нося с всички дрехи.

  Смея се с тях
  и изпращам на гарата,
  преди да сервират
  студените супи в нощния влак,
  и се спъвам на празника,
  и започвам с нови килими новия старт,

  но едва, когато ме покани
  вратата на нечий друг дом,
  съм готова да скривам в джоба си
  едно по едно парчетата от вехтошарството си.

   

  * * *

  На Кенджи Мидзогучи
  и Андрей Тарковски

  Да можех да престана да завиждам,
  че тясната пътека на терора
  замлъкна във вашите бели пъзели.

  Да можех да успея да се излекувам
  от спиращия дъх, от скърцащия вятър,
  от празните консерви на презрението си.

  Да можех да замахна, да ви стигна.
  Сияйните чадъри на примирието ви
  да се посипят заедно със моята история.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Жанет Тенева е родена в Стара Загора. Живее в Берлин. Завършила е „Международни отношения“ в Университета за национално и световно стопанство в София. Работи в областта на образователния софтуер, специализиран за висше образование и корпоративно обучение. Ангажирана е и със защитата на пациенти с редки заболявания. Изкушена е от изящната словесност. Все още не е издала своя книга.
  

  .

• Елхата

  .

  Разказ от Георги Ников

  .

  Моят приятел Иван се отби при мен и ме помоли да разкажа приказка на сина му. Каза ми, че синът му бил сигурен, че аз съм написал вече поне една приказка, и затова ме моли да му я разкажа.

  След няколко дни отидох и разказах на Андрей, сина на моя приятел Иван, тази приказка:

  .

  Мото: Трябва да сме Човеци!

  1. Момчето на име Андрей

  Тази сутрин момчето отвори очите си рано, настъпил беше дългоочакваният празник – Коледа и днес трябваше да се украси елхата. Тя още не беше купена – но следобед, когато в града шейните щяха да прокарват с плазовете си удобни пъртини в снега, дядо му, старият Асен, щеше да отиде до най-добрия си приятел Димитър, за да поиска от него пари на заем, и след това да я вземе от пазара.

  Момчето се казваше Андрей и живееше с дядо си в малък град, разположен по северните склонове на величествени планини, където през четирите зимни месеца на годината непрекъснато валеше сняг.

  Когато погледна през прозореца, момчето се учуди на големите преспи навън. Помисли си: „Нима само за една нощ може да е наваляло толкова много сняг?!“

  И наистина – от снега през улицата не можеха да се видят къщите на съседите им, нито дуварите в техните градини, нито дори покривите. Само димът от комините и светлините на прозорците напомняха, че тук живеят хора.

  Когато големият махагонов часовник в дъното на коридора оповести с гонга си осем часа, Андрей се облече и изтича на двора. Навън придоби чувството, че се намира на дъното на океан, който беше изпълнен не със солена вода, а с милиарди снежинки, които се рееха свободно из въздуха, без да изпитат желание да докоснат земята.

  Започна да крещи с пълен глас:

  – Вали сняг! Колко е красива зимата!

  И тогава помисли, че е оглушал, защото не можа да чуе гласа си. Не можеше да чува стъпките си в снега, нито конските впрягове, преминаващи като феерични снежни вихрушки, безмълвно по тяхната улица – долавяше само звъна на техните камбанки накрая. Толкова големи бяха станали
  през изминалата нощ снежните преспи навън.

  „Настъпила е бяла тишина!“ – каза си отново наум Андрей.

  Той направи на двора един снежен човек, а след това се прибра вкъщи, за да се преоблече и да се стопли.

  Когато махагоновият часовник в дъното на коридора отмери с махалото си девет часа, той отиде в трапезарията, за да помогне на дядо си да разпалят камината. След като закусиха се свиха пред нея. Там старият Асен с един горещ въглен запали лулата си и след това разказа на Андрей историята на града.

  Преди много години градът се беше прочул не само с дългата си и снежна зима. Той е бил известен тогава по света и с шоколадовата си фабрика, най-голямата на Балканския полуостров, с градския си площад, със сергиите за детски играчки и тази за часовници, с цирка, със стрелбището си и с виенското си колело, с приюта за бездомни деца и с ледената си пързалка през зимата.

  Градът се бил прочул тогава и със своите жители – бохеми.

  Както през лятото жителите на града се събирали около виенското колело, за да се веселят, така през зимата те отивали на ледената пързалка. По-малките се пързаляли на нея, кои с ученическите си чанти, кои с кънките си, като са я обикаляли винаги обратно на часовниковата стрелка. През това време по-големите, както и техните родители, са стояли встрани, за да ги наблюдават. Повечето са ядели захарен памук и са дъвчели тиквени семки, други пък са се
  замеряли един с друг с блокчета шоколад и с бонбони, взети от шоколадовата фабрика, които предварително са били обвити в конфети. Трети просто клюкарствали помежду си или колективно обсъждали последните настъпили в града събития, които са били отразени на страниците на местния общински вестник – „През изминалата седмица“.

  Асен разказа на внука си Андрей и историята за тримата неразделни приятели: самият той, Димитър и Аксения. Като малки те били неразделни – през зимата заедно отивали на ледената пързалка, за да се забавляват. По-късно, когато пораснали, дълго време Аксения не можела да направи своя избор, за кого от двамата приятели да се омъжи. Много трудно накрая решила да се събере с по-умерения като характер Асен.

  Веднага след тяхната сватба Димитър заминал да странства в чужбина – върнал се в града, когато вече бил богат.

  Няма я вече ледената пързалка, не съществува и виенското колело, нито приютът за безпризорни деца, който се е намирал в края на тяхната улица. А жителите на града без тях вече не са същите.

  2. Елхата

  Когато големият махагонов часовник в дъното на коридора отмери тринадесет часа, старият Асен тръгна да посети своя приятел Димитър, за да вземе от него пари на заем, за да може да купи елхата. Шейните с конските си екипажи бяха прекарали удобни пъртини в града и той скоро стигна до дома на своя най-близък приятел. Двамата изиграха няколко партии шах, както и карти, и Асен взе от Димитър пари на заем. Скоро след това се отправи към пазара, за да купи елхата.

  По това време на пазара се бяха събрали много хора. Мнозина от тях се бяха скупчили около кукления театър, за да наблюдават представлението с куклите. Асен се присъедини към тях и, когато то свърши, той отиде да гледа изявите на гълтачите на саби и огън.

  След това се отправи към стрелбището. Точно в този момент един войник в отпуска, който беше облечен в лятна униформа, понеже току-що се беше върнал от странство в топлите страни, се опитваше за кой ли път да спечели една сребърна писалка със златен писец. При всеки изстрел със собствената си карабина, войникът успяваше да улучи конеца, за който писалката беше вързана – но конецът се въртеше заедно с нея, без да се скъса – и по този начин той не можеше да я спечели. Възникна спор, повечето от присъстващите – тези, които бяха по-млади, застанаха на страната на войника, като започнаха да твърдят, че писалката е спечелена от него. Другите – тези, които бяха и по-възрастни, застанаха на страната на съдържателя на стрелбището. Те твърдяха точно обратното, че войникът не е изпълнил залога, понеже конецът трябва да бъде скъсан. Накрая, при последния си изстрел, войникът уцели конеца, така че той се скъса, и по този начин успя да спечели писалката със златния писец.

  От стрелбището Асен отиде при сергията с часовниците. Имаше богат избор от всякакви видове часовници. Бяха изложени часовници, чийто произход беше от всички краища на света. Някои от тях бяха толкова големи, че представляваха малки готически кули. Те можеха да изумят всеки един човек със сложността на механиката си, както и с изяществото на своята дърворезба. Голямо разнообразие имаше и от стенни часовници, имаше часовници, които бяха истинско произведение на часовникарските, ювелирните и златарските науки. Някои от тях бяха големи, колкото човешки нокът, а други пък богато украсени с диаманти. Асен купи за вкъщи един стенен часовник с твърде сложен механизъм, а след това се отби при сергията, на която се предлагаха механични играчки от всякакъв вид. Имаше механични играчки и кукли, каквито човек не можеше да си ги представи, без да ги е видял. Асен купи за подарък на Андрей една механична играчка с множество зъбчати колела по нея, със самонавиващ се механизъм, която играчка при навиване на ключа можеше да разпери крилете си така, че сама да се рее из въздуха.

  Накрая отиде на пазара за елхи. Оттам купи за вкъщи една много добре разклонена елха и тръгна, за да се прибере в дома си. Но се подхлъзна без да иска на един заледен участък от пътя, падна, удари си главата в един голям камък и замря. Той беше изпаднал в безсъзнание.

  Около него се събраха много хора. Някои от тях – тези, които бяха по-бедни, а бяха и по-млади, застанаха на страната на припадналия на снега човек. Те сочеха за виновни общинските власти, тъй като не бяха изчистили от леда градския площад; други от тях – тези, които бяха по-богати, а и бяха и по-възрастни, обвиняваха за случилото се самия Асен:

  – Сам си е виновен, че се подхлъзна! Нали го видях, как сам тръгна да се пързаля по един заледен улей на пътното платно, като че ли е малко дете! – викаше превъзбуден, на висок глас, един собственик на месарски магазин, като размахваше войнствено във въздуха сатъра си, сякаш искаше да съсече някого с него.

  От тълпата с хора, които бяха станали свидетели, се намери един фелдшер – медик, който помогна на стария Асен да се съвземе и да дойде в съзнание, като му направи изкуствено дишане. След което хората около него постепенно започнаха да се разотиват. При Асен за известно време остана само фелдшерът, за да му помогне да се възстанови напълно.

  3. Играчките за елха

  Когато дядо му излезе от дома им и тръгна към пазара, младият Андрей се облече в новите си дрехи и отиде в салона на първия етаж, където щеше да се постави коледната елха. Разтвори големия скрин, който се намираше под високия еркерен прозорец, извади от него всички играчки, с които трябваше да бъде украсена празничната елха, и започна да ги подрежда.

  Имаше голямо разнообразие от коледни играчки, тъй като те бяха събирани в продължение на години от няколко поколения хора в тяхното семейство. Там се съхраняваха: големи, обвити в станиол орехи, боядисани със сребърен лак шишарки, надиплени причудливо книжни фенери и разноцветни гирлянди. Още: различни по цвят и по големина стъклени топки във всички цветове на дъгата, които бяха толкова крехки и изящни, че се чупеха само ако бъдат стиснати леко с два пръста.

  Там можеха да се намерят различни по размер дървени играчки – някои по-големи, други по-малки. Имаше над сто на брой оловни войника, няколко на брой елена Рудолф, както и още различни Дядомразовци и Снежанки. В едно отделение на скрина се съхраняваха механичните играчки. Нямаха брой опаковките с коледни свещи и пакетите с бенгалски огън.

  Андрей избра една механична играчка, подарена му за рождения ден през изминалата година, с множество зъбчати колела и сложни механизми по нея. Нави й пружината с един ключ и по този начин я приведе в действие. Играчката се завъртя бързо около себе си, разтвори механичните
  си криле, извиси се над пода и започна да се рее във въздуха. Накрая се издигна толкова високо в салона, че се удари в най-горната част на еркерния прозорец и се счупи.

  Андрей прибра счупената си играчка за ремонт и тогава отиде в другия край на салона, където съсредоточи вниманието си върху изложените на стените му портрети на някои негови роднини.

  Започна да ги разглежда внимателно. Спря се пред портрета на баба си Аксения, която е била съпругата на дядо му Асен – но си е отишла от този свят, още като е била твърде млада, поради което младият Андрей нямаше никакъв спомен за нея. Само беше чувал от дядо си Асен, че Аксения е притежавала и способностите да владее силата на окултните науки. Портретът на Аксения беше в цял ръст – и Андрей беше удивен от красотата й и от нейната младост.

  На картината, където беше изобразена в цял ръст, тя беше протегнала ръцете си така, сякаш искаше да каже на света:

  – Хей, живот! Здравей!

  Но най-запленен беше Андрей от очите й – тя имаше големи, тъмносиньо-зелени очи и на портрета те изглеждаха като живи.

  След като се съвзе и възстанови силите си, старият Асен се прибра с елхата в дома си. Намери младия Андрей заспал в салона, пред портрета на баба си Аксения.

  Той държеше в ръката си една румена, свежа ябълка.

  По-късно със съвместни усилия те украсиха хубавата елха и, както винаги, заедно прекараха Бъдни вечер. Но те не бяха сами – невидимото присъствие на Аксения съпътстваше разговора им.

  .

• Рехабилитация на куклена актриса

  .

  Казваше ми: „Куклата е жива!
  Трябва търпеливо да повтаряш
  колко е добричка и красива.
  И ще почне… да ти отговаря!

  Трябва и косите й да сплиташ,
  ето, виж венчето на главата.
  Лесно е момиченце, опитай –
  движиш й ръцете и краката.

  Пееш всяка нощ приспивни песни,
  сутрин пак със песен да я будиш!
  Ако твойте мисли са чудесни,
  куклата ти ще повярва в чудо.“

  После… я намерихме на пода.
  (Пазеше онази със косата.)

  Оттогава аз съм кукловода.
  Движа й ръцете и краката.

  .

  Камелия Кондова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук. 

  .

• <<
• 1
...
• 3
• 4
• 5
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
• 11
• 12
• 13
...
• 74
• >>