литература
- Поетика на катарзиса. Нова книга на Васил Славов
.
Излезе от печат новият поетичен сборник на нашия сънародник в САЩ Васил Славов „АХАВ“ (изд. „Факел“, 2024). Рисунката на корицата, както и рисунките вътре в книгата, са на Станислав Памукчиев. „АХАВ“ може да се намери в книжарниците на „Хеликон“, „Български книжици“ и „Сиела“.
.
Васил Славов. Снимка: Личен архив Ето какво пише за автора, неговата поезия и за „Ахав“ Румен Леонидов:
Васил Славов е градски поет, поет без родeн край, но пък с родна столица. Не е дишал пейзажите на крайните квартали, не се е вслушвал в махленските им разправии, опознавал е света около себе си в зелените пелени на Витоша, губел се е в сънищата на млечните й мъгли. Но не само по своя произход поезията на Славов е различима, а най-вече заради интелектуалната й свръхчувствителност и болезнена разсъдъчност. В нея има сподавена недоизказаност и същевременно остро навлизане във вечните теми, в тайнствата на словесата, във видимата им и невидима материалност.
Поетиката на Славов е поетика на катарзиса, на пречистването на съвестта, на обновеното доверие към живота, на превъзходството на вътрешния свят пред външния. Това е изкуството на изпитанията: да не се поддадеш на мрачните предчувствия, искащи да те превърнат в „Звяр“, да не се озовеш в „Следверие“-то, където хленчат бедните духом, да си част от състраданието на мислещото човечество. В издирването на себе си Славов се преоткри като „Ням“, в онемяването от несъгласията си, но сега излиза с цялата си мощ на повърхността на космическия океан с виденията си в „Ахав“. Тук биваме облъхнати от светлоструйна драматична изповедност, от изобилието на словоцветието, застиваме в размисъл пред гибелната съдбовност на безподобната му лирика. И в тази книга авторът е строг към обострената си чувствителност, и както винаги, много прецизен към всяка промисъл. Васил премина през дългия, кръстов път на приношението и опрощението, за да застане до най-надарените поети на своето поколение, но с неподражаем силует, с различен, магнетичен профил и с респектираща модерна душевност. Той осъзнава това. За нас остава да проумеем поетическото му познание. И да се доверим на смисъла и надсмислите на мъжествената му поезия.
.
.
А ето и някои от творбите, поместени в сборника:
.
ХРАМ
С червено в окото
слънцето реже.
Змията с качулката – под камъка скрита.
На кактуса свещникът
кади в маранята.
Стъпка да мине – пали кибрита.Напукани хълмове
търсят водата,
вятърът вие в скалите вкован.
Запалена птица
губи небето
и пада в праха пред белия храм.Храмът варосан,
светен преди време,
капакът му златен в зноя стърчи.
В стомаха му кух –
амвон и пътека,
Свещеникът – в сянка, с бодливи очи.Пее стопанинът.
армадило приглася,
метроном кататонен ритъма мери.
Вярващите тук са,
охранени, потни,
скупчени кротко пред кованите двери.Посреща ги той,
гласът му замахва,
до дъно,
докрай греха ще накаже
и познали тогава
на Господ словата
ще поемат овчиците Нощната стража.Хвърля свещеникът
сухи думи на кладата,
алена тога огънят слага,
кучите зъби
върха си показват.
Примките вече възлите стягат.Змията нахлузва
качулката тежка
и съска в небето – живота изпраща.
А в храма за сеч
вие тълпата.
Нагоре пълзи тризъбец под плаща.Паството вие,
изпуснало дирята.
Разпнато в пламъци, за прошка врещи.
А в отвъдното Бог
гледа с усмивка,
махва с презрение и запушва уши..
ПЪТ
„I dont know where I am and I dont reckon I know the way back to where I want to go, he thought. But at least the boat has stopped long enough to give me a chance to turn it around.“
William Faulkner
До гущера – камък,
отгоре – мъток,
небцето проскърцва като на кладенец връвите,
пътеката – ситна и в ситност плете
на клека разбунен косите и кървите.Привечер ли падна или падна небето –
червено, догризано като отровната ябълка;
отдавна изсъхна сълзата на пътника,
човешката пот,
на бизончето вадата.Бодили бесуват и вият кълбото,
а то остри нокът, профучава към хребета,
отдето се виждат живота отминал,
двуколката стара,
на тревищата чергата.Мъжът удря огън и огънят тръгва,
нагоре фучи, лесносухо паливото.
Мъжът от години като самецa мълчи,
ще стигне си мисли,
но… отмина му силата.И върви и се спъва, и веят се дрипите –
знамената прохулни, дето вятъра гъне,
голо е тялото, ребрата – четат се,
тръгва, залита…
крак в крак ще препъне.Да се връща – къде ли? Да полита – оловно е!
А си спомня как страшно изхлузи се стремето –
още миг, още ден, ще свие коляно…
ще приседне под облака,
ще продъхне до времето.Пред очите му прах, русло на пътека,
тънкостеблена тя – сякаш изтъркала дирята –
проплъзнала суха като змията под съчките,
клъвнала стръвно
на преболяното сивото.И догонва мигът мига по-предишен,
драска остро в очите – далечна светкавица –
а мъжът е забравил на мечтата подслона,
споменът губи следа… гони дъх,
колебае се.Къде ли отиде и тази спътница сянката,
която го следваше като мършаво куче
и му хапеше глезена щом без време заспиваше,
и на вярност, на ярост
и на кръв го научи.И не знае мъжът къде е земята,
която – жива ли, мъртва ли – остави зад хребета
и се сливат в едно хоризонтите паднали,
дорастват в кора –
издължава се белегът.И проравя човекът червената сгур,
крехкомека овън, с ядна лава в сърцето
и се чуди на вятъра как пренесе безмълвие,
без око да слепи,
без да скърши нозете.Горе… пладнето сякаш пак догаря на кладата.
Петното му жълто на златица прилича.
Далеко – животно прописка от болка
и просветна от кръв
зъбът на лисицата.А той гали камъка, а камъкът – рони се.
Планината се свърши и предвечният спомен
ще поеме нататък, колко още остана,
чаша вино и жито,
а за мъртвите – помен.Каквото било е, пак такова ще бъде,
където бе белег – ще са рани по китките.
Друмища някакви, морави залези…
онзи бесен контур,
дето все бодеше зениците.И пак в себе си тичаш… Преплита се времето.
Идва и краят на небето догалено,
ще просвирят ребрата –
арфови струни
и всичко ще е толкова ярко и алено…И ще седне мъжът сам в червената пръст,
забравил за Юдите, за душите им низки,
за надежда, за детство, за хвърлени думи…
за огледалата в небето,
огледално опръскани.И ще вдигне ухо, за да чуе безмълвие,
и ще хвърли око – за да срещне безвидното.
Пък каквото покажат денят и нощта –
срещна хора, обича ги;
още помни ги, милите.Гущерът стърже. Удря пороят.
Заветно до дивост…
Тежко, кърваво плато.
А мъжът, сам на лодката, вдига греблото
и отплува към полета на библейското ято..
.
ИЗБОР
Избрах да бъда ням… И бях.
Далеч – зад другата вода –
на двора си с тревите си мълчах,
докосвах струните на паметта.Защо не вдигнах тежкото копито,
защо не блъснах старото небе?
Защо запазих думите, езика…
стиха, на който строфите плете.Застанал днес пред залезната къща,
си спомням дългия, прогнилен път.
Как все отивах си и се завръщах
без стъпки в стъпките да спрат.Така бе писано… Това е всичко.
Остана драската на някаква тъга
по тези тихи, съкровени притчи,
които не успях да пренеса.СЕГА, КОГАТО ЕСЕНТА ДОЙДЕ
Сега, когато есента дойде
и тихо от сълзите ти дъжди,
смирен, падни на колене –
благодари за миналите дни;затова, че бе обичан и обича,
че някой в пътя ти се спря,
за залеза и за едно обричане,
което даде и което отстоя,за тези, стъпвали пред теб,
които те направиха по-силен
и пред които даде свят обет,
и се опита, а оттук – да видим,за твоите приятели – до края,
светци и синове на богове,
които пратиха писма от рая,
загубени из други светове;за тази твоя дива планина,
с която все се гледахте в очите
и образът и нивга не изтля,
където и да падаха звездите ти.Сега, когато есента дойде
и тихо от сълзите ти дъжди,
готов за път към нови светове,
на този свят с любов благодари..
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Васил Славов е роден през 1958 г. в София. Син е на писателя Атанас Славов. Завършил е „Английска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Участва в първите броеве на „Литературен вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка „Спомен за Потоп“ излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература в писателската програма на Pennsylvania State University. Живее в Питсбърг, Пенсилвания. Пише стихове, проза, преводи и критика. Публикува в литературни издания в САЩ и Великобритания. Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа слънце“ (2005), „Американа“ (2010), „Звяр“ (2014), „Следверие“ (2017), „Ням“ (2021), „Ахав“ (2024); на белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001), „Тунелите на Галицин“ (2001). Книгата му „Звяр“ е отличена със съпътстваща награда в националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ (2016), а „Следверие“ – с националната награда за поезия „Дамян Дамянов“(2018); има и други награди. Негови творби са част от сборниците с разкази и стихове на български автори от различни страни „Възвръщенци“ (2020), „Нистинари“ (2021) и „Шарената сол на планетата“ (2022).
.
- Писмо от края на света 6
.
Писма 1, 3, 4 – вж. тук, тук, тук.
Днес, сине, искам да ти поговоря за Бог. Хич не ми е лесно това. Аз, сине, съм роден и израснал в страна, която искаше да строи комунизма. Комунизмът е такова устройство на обществото, където…
Ето, написах го и дълбоко се замислих. Не искам да повтарям стари фрази и лозунги. Ние с теб сме дядо и внук и между нас всичко трябва да е честно. Комунизмът за някои беше вяра. Такива бяха твоите прапрадядо, прадядо и така възпитаха и мен. Те вярваха, че хората могат да живеят без да се мамят и използват, без да се ограбват и бият, да живеят в справедливост, която е добра за всички, да живеят един за друг, а не един въпреки друг.
Комунизмът е вяра. Поне за славяните това е така. Ние, славяните, не можем без вяра. Достоевски е казал: „Човек без вяра е двукрако говедо“. Никой човек не може без да вярва да запази човешкото в себе си.
Комунизмът беше вяра – и като всяка една друга вяра той се бореше с всички други вери за право да притежава Истината. Затова аз израстнах атеист – невярващ в Бог. Аз вярвах в доброто и справедливостта, вярвах в любовта и приятелството, но аз не вярвах в Бог, а в Човек, което е на практика едно и също, защото Бог е в човека и Човекът е в Бог. Човекът, в който вярвах, беше човек на науката и техниката. Чрез познанието той овладяваше света и го подчиняваше на своята воля, караше го да му служи. Човек, както винаги през милионите години от своята история, искаше да достигне Бог, но допусна грешка. Вместо да издига себе си и да остави Бог на мира, той започна с това, че „свали“ Бог на земята и го „унищожи“.
Аз съм доктор – човек на знанието. Израстнах с мисълта, че е смешно модерен човек, човек на науката да вярва в Бог. Днес знам, че модерният човек е човек на дявола, а човекът на науката е човек на Бог. Каквото и да изучаваме, сине, ако го учим достатъчно задълбочено, ние ще усетим духа на Създателя в него. Всяко нещо на този свят е построено на принципа на любовта. Да, да, повярвай ми. Даже и в човешкият бъбрек има огромна Любов. Просто трябва да изучиш всички тъкани, съдове, нерви, клетки, молекули, атоми, йони, протони и неутрони и да си представиш как всичко това работи заедно, за да очиства човешката кръв, за да ти стане ясно, че в основата на бъбрека е Любовта. Ти можеш да изучиш всичко за бъбрека, но пак ще остане непознато и то ще бъде много повече от изученото. Вярата, сине, ни дава криле, с които можем да прехвръкнем над морето от неизвестните неща, от нещата, които ние не знаем и не можем да си обясним, и да достигнем другия бряг. Там, на чудесен, тих слънчев бряг седи Бог, който за мен прилича на моя татко – твоят прадядо Васил. Той дялка една дървена клонка с джобното си ножче, а морският бриз си играе с косата му. Той вдига очи, вижда ме, усмихва се и ме прегръща. После сядаме заедно на пясъка. Той продължава да дялка, аз му разказвам за себе си, за баба ти, за майка ти и леля ти, за теб и е толкова спокойно и хубаво….
Вярвай, Сине! Бъди Човек!
.
Виктор Хинов
.
- Втори Фестивал на българската художествена литература в Хамбург
.
BULGARISCHER FRAUEN- UND
FAMILIEN-CLUB HAMBURG (BFFCH) e.V.КУЛТУРНО ДРУЖЕСТВО
„КЛУБ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЖЕНИ И СЕМЕЙСТВА В ХАМБУРГ“ е.V.ОРГАНИЗИРА
.
ВТОРИ ФЕСТИВАЛ
на българската художествена литература в Хамбург
.
13.07.2024 г.
от 14.30 часа
CAFE CHARADE WINTERHUDE
Dorotheenstraße 174
22299 Hamburg
с подкрепата на български автори,
Изпълнителната агенция на българите в чужбина
и Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина.
Приемаме заявки за участие на интересуващи се автори,
читатели, актьори и обичащи художествено слово
ДО 30 ЮНИ 2024 г. на [email protected]
Фестивалът е на български език.
Летен Хамбург Ви очаква.
ПРЕДВАРИТЕЛНА ПРОГРАМА
Ще бъдат представени:
наградените автори в издание ‘2024
на Ежегодния литературен конкурс за авторско художествено майсторство
на българите в Хамбург;издадени и предоставени книги от:
• автори: проф. Златимир Коларов (България), Василен Васевски, Снежана Галчева и Калина Томова (САЩ), Михаил Михайлов (Танзания), Мария Стайкова и Виктория Забуковец (Австралия), Таня Иванова, Андрей Андреев, Мария Шандуркова, Нина Тошич, Росица Копукова, издадени в България и други.
• издателство „Anthea“ (Берлин): автори Георги Бърдаров, Анджела Димчева, Детлев Щайн и други.
Ще бъдат изложени още художествена литература и списания
на немски, испански, английски и други езици, на различни издателства.Четения. Творчески обсъждания. Подаръци.
Размяна на литература.
Участието във Фестивала е безплатно.
Благодарим на авторите, че много от тях предоставиха безвъзмездно свои издадени произведения на български език по емейл или книги, които ще разгледаме, и че предоставиха наградни материали за Фестивала. Благодарим много на Изпълнителната агенция на българите в чужбина и на Конфедерацията на българските културни организации дейни в чужбина, че подкрепиха с книги и наградни материали Фестивала, българската литература и българите в Хамбург.
Средства за пребиваване на авторите в Хамбург за съжаление не можем за осигурим. За помощ при осигуряване на квартира и да се чувствате добре в Хамбург Ви каним в топла приятелска атмосфера.
ЖЕЛАЕМ ВИ ПРИЯТНИ ЧАСОВЕ С ИНТЕРЕСНО ЧЕТИВО,
ВДЪХНОВЕНИЕ И ОБИЧ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК!.
ВFFCH e.V.
Група „Литература“ОРГАНИЗАТОР НА ФЕСТИВАЛА
Д-р Емилия Юкер
mредседател.
- Тъжното перчемче на върбата
.
Където бедността провлича крак,
печатите й никнат като гъби.
По двора, по разсъхнатия праг –
бледнее всичко някак и се губи.Каква ти радост, щом се шири страх
за днеска и за утре, и за после.
Да си го кажем, даже да е грях:
кошмар си е, щом нямането гост е.И ето го в мизерния си двор
човечецът със сгърбеното конче.
Върбицата посечена от гръм
със сетни сили вейнала перчемче.Прането на провисналия тел
опира във проскубаните храсти.
Мизерно-мулти.
Мулти-милионер.
Ей, време е света ни да порасне….
Людмила Билярска
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Още от същата авторка –
вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук..
- Връчване в София на награди от „Изящното перо“ – 2024
.
Конфедерация на българските културни организации и дейци в чужбина и Салон за българска култура и духовност – Чикаго организират официално връчване на грамотите и наградите на лауерати от литературния конкурс „Изящното перо“ – 2024.
Ще бъде представен и сборника с интервюта и рецензии на Снежана Галчева „Отразена светлина“.
Модератор на събитието, което ще се състои в София на 22 юни 2024 г., събота, от 16 часа местно време, е Димитър Христов. Мястото е НДК (пл. „България“ 1), Литературен клуб „Перото“.
.
- Писмо от края на света
.
Здравей, сине,
Тази идея да ти пиша писмо е от прапрадядо ти Йордан. Той като стана на седемдесет години реши, че ще е хубаво да напише нещичко на своите наследници – нас. Ти си ми първият внук. Пръв си не само по това. Ти си пръв – роден в Америка. Даже не зная дали ще можеш да говориш на български, когато пораснеш. Дали ще можеш да четеш и пишеш на кирилица, за да можеш да ми прочетеш писмото. Разбира се компютърът може да ти го преведе, но компютърният превод е като изкуствения интелект – пълният костюм на голия цар. Дали и тази приказка ще знаеш, сине? Ако съм жив, ще се опитам да ти я разкажа.
А сега да започна. Знаеш ли, сине, защо ми се струва, че е добре да ти пиша директно и точно сега, когато си още на два месеца? То е, защото на моите години човек научава някои и други неща. Едно от нещата, които научих е, че човешката памет е много странно нещо. Тя се различава от компютърната памет по същия начин, по който компютърните програми, които се продават под името искустевен интелект, се отличават от човешкото мислене. Ако компютърната памет сляпо запаметява всичко поставено в нея и ни го подава след години абсолютно непроменено, точно както го е запаметила, човешката памет живее много по-интересен и разнообразен живот. Тя запаметява някои неща и напълно игнорира други, които се случват с нея и пред нея. По неведоми пътища и поради неведоми причини, паметта ни запаметява само отделни кадри от филма, наречен живот. В главата ни тези отделни снимки веднага започват да се трансформират и подреждат по най-своеобразен начин и след години подадената на съзнанието памет може съществено да се различава от тази, която оригинално е записана. Тя понякога може да е напълно противоположна на станалите събития. Работата е там, че хората често си измислят памет. Ето ти например, сине, надявам се, че знаеш за науката История. Тази наука твърди, че тя представя обективно миналото на човечеството. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. От Историята знаем за Троянската война. Историята е научила за тази война от произведението „Илиада“ на древния писател Омир. Според историята, която преподават в училище, Троянската война е станала заради приказно хубава жена и завършила с пълна победа на Елините над Троянците. Ако учиш история в Университета, ще разбереш, че и троянците са били елини и са вярвали в същите богове, и че най-вероятно войната е била грабителска, водена за богатствата на Троя и гоподстващата й роля в търговията на древния свят. Колкото повече учиш история, толкова повече разбираш, че тя е като лука – обвита в слой след слой най-различни истории, които отразяват мнението на този или онзи човек. Част от хората, които си дават мнението за дадено събитие, са негови съвременници, но най-често историите се създават от хора, живели много години след като събитието вече се е случило, и които просто преразказват така, както на тях им харесва, историите на тези преди тях.
Ето ти, например, си вече голям и си чул безброй истории от безброй хора. Някои истории си прочел, други са ти разказани, трети – показани на екран или каквото ползвате там в бъдещето, за да гледате картинки. Зад всяка една история стои човек, който я разказва така, както на него му е приятно и полезно. Ние, хората, сме разказвачи. Ние нямаме памет, но имаме истории.
И така, сине. Ето и аз искам да ти разкажа история за днес. След време аз може да променя тази история и, ако ме питаш, да ти разкажа нещо съвсем различно. Това, което ти разказжам днес, е това, което ми прави най-голямо впечатление от околния свят; това, което ме тревожи; това, което ме боли; това, което ме радва, моите надежди и терзания. Нека аз бъда твоите очи за днешния свят, в който ти идваш.
Ти, сине, идваш днес в един неспокоен свят. Всичко, в което вярвахме като деца и младежи, се разсипа на пух и прах. Всичко се оказа лъжа и измама. Даже и самата лъжа се оказа лъжа, само че още по-голяма. Някои лъжи станаха истини, за да бъдат после низвергнати пак в лъжи. Както виждаш, сине, много сме уплашени и объркани днес, през месец юни 2024 година.
Ние сме в необявена война, за която се плаща включително и с парите на международния фонд за мир. Ето пример за лъжа. Фондът за мир трябва да плаща за мир, а не за оръжие. Излиза, че когато сме събирали пари в този фонд, сме подготвяли вопйна, а не мир. Чудя се дали, за да има мир, не трябва да се разпилеят фондовете от всякакъв сорт и вид, за да няма големи чували с пари, с които да се купуват после патрони, снаряди, бомби и какви ли не средства за мир, както го разбират днес някои хора.
А войната, която водим, е необявена, защото официално не сме във война, назависимо че по бойните полета има наши машини, управлявани от наши войници, с помощта на наши сателити в космоса. Всеки ден стотици американци вдигат в небето хиляди дронове, работят с хиляди сателити и пращат милиони бомби, които убиват стотици хиляди хора, но ние – Америка не сме във война. Разбира се, че е лъжа, синко, но безбройно много хора тук вярват в тази лъжа, защото така е по-спокойно.
Мисля си, синко, как стигнахме дотук. Знаеш ли, това не е първият път, когато нещата са стигали до тази точка в живота ми. Първият път беше през 1990 година, когато завършвах медицина в Софийската Медицинска академия. Аз, сине, имах спокойно и весело детство, което ти пожелавам и на теб. Учех в хубави, светли училища, ходех всяко лято на море и всяка зима на планина на почивка. Можех да плувам, да карам ски, да карам колело, да пускам хвърчило и да забивам джобно ножче в дърво. Имах и весели приятели. Беше чудесно детство. 1990-та обаче всичко промени. Юношеските ми години минаха с усещането, че ще има промяна. Прекалено много станаха кражбите в администрациятя, прекалено много станаха лъжите, несправедливостите се множаха и ние, младите хора, се възмущавахме и искахме по-добър и справедлив свят. Вместо това настъпи разруха. Намаляха храните, тока взеха да го изключват, транспортът не работеше и тълпи побеснели активисти се биеха безскрупулно за власт. Това продължи около десетина години, много активисти бяха убити, след което нещата се стабилизираха. Мен по това време вече ме нямаше в България. Аз емигрирах в Америка и строях живота си тук. Тогава животът в Америка беше спокоен, подреден, безопасен и до голяма степен справедлив. Това ни помогна с баба ти да живеем в хубава, голяма и светла къща, да отгледаме майка ти и леля ти и да ги изучим да станат докторка и инженерка.
Последните десет години, обаче, започна да се натрупва едно мрачно предчувствие. Едно усещане, че богатите са прекалено и несправедливо богати и се ползват незаслужено с облаги в обществото, а бедните са несправедливо бедни и обществото ги натиска още повече надолу в тяхната бедност. Едно предчуствие за назряваща промяна.
Този път промяната дойде с епидемията на ковид, за който и до днес не се знае дали не е вирус, изработен в лаборатории и нарочно пуснат сред хората. По време на тази епидемия администрацията направо полудя. Започна да прави неща, немислими дотогава. Затваряха хората по домовете, насила ги караха да носят маски, насила ги караха да се ваксинират. Наказанията, поне в Америка, не бяха със затвор или разстрел, но човек можеше да си загуби работата за несъгласие с насилието на администрацията. Най-малкото беше порицаван, като глупав и вреден за обществото човек. Хората бяха наплашени и обезчовечени. Отне им се правото на собствено мнение, както това се прави в армията. Администраторите напечатиха много пари без всякакво покритие и ги раздадоха предимно на себе си и в по-малка степен на хората. Хората тези пари ги изядоха и изпиха, а администраторите накупиха с тях земи и къщи – и правилно постъпиха, защото, като следствие на безумното печатане на пари, всичко поскъпна неимоверно. Нещата струваха два до три пъти повече, отколкото бяха преди епидемията. Богатите забогатяха още повече, а бедните обедняха, нарушавайки и без това крехкото равновесия в обществото.
Опивайки се да се спаси от справедливо разследване и наказание за извършеното, администрацията вкара Америка в необявена война и ето ни днес. На прага сме на трета световна атомна война. Администрацията и медиите говорят несвързани глупости, лъжат и крадат, като че ли светът ще свърши утре, и той наистина може да свърши утре. Това е за днес, сине. Ще ти пиша пак. Утре…
.
Виктор Хинов
.
- Премиера в София на „Разкази от този и онзи свят“
.
На 29 май, от 16 часа местно време, в София ще бъде представена книгата на Красимир Бачков и Виктор Хинов „Разкази от този и онзи свят“.
Сборникът, издаден от изд. „Български писател“, ще бъде представен в рамките на тазгодишния Пролетен панаир на книгата, в градинката пред Националния дворец на културата. Мястото на събитието е литературната сцена на панаира.
Ще има рецитал и свободен разговор с авторите. Водещ: Анжела Димчева.
И двамата автори са добре познати на нашето издание. И освен приятели помежду си, са и наши автори и приятели. И ще се съберат в София – единият, пристигнал от Индианаполис, САЩ, а другият – от Варна.
„Този“ и „онзи свят“ в заглавието на общата им книга са метафори за родината и чужбина. И част от света на съвременното българско слово е събран в техните истории, послания и въобръжение.
Желаем Ви успех, приятели!
Успех на събитиего и много читатели на Вашата книга!
.
- Асмата
.
Рано сутрин старият емигрант посрещаше рождения си ден сам на терасата, с чаша червен чай. Терасата беше най-хубавото място в къщата. Гледаше към малко езеро. По отсрещния бряг на езерото растяха мощни кленове и дъбове, а на отсамния излизаха задните дворове на съседите му. Неговият двор беше единственият с асма. Преди години една от къщите я купиха турци и си поканиха родителите на гости. Старият турчин с интерес се спря при асмата и с помощта на сина си, който превеждаше на английски, започна да обяснява как е най-добре тя да бъде подрязвана и насочвана.
Старият емигрант имаше нужда от съвет както за асмата, така и за доматите, чушките, ябълковото дърво и всичко друго, което беше насадил в градината си. Той бе израстнал в София и не разбираше много от селска работа.
Беше пролет и задният му двор беше обсебен от трескава дейност. Малки птички сновяха напред-назад, строейки гнезда, търсейки червейчета, впускайки се в любовни игри или спасявайки се от кръжащите високо в небето соколи. Тази трескава дейност напомни на стария емигрант ранните му години в чужбина. Тогава по същия начин трескаво сновеше малката емигрантска колония новопристигнали. Поредният тектоничен геополитически трус бе одрусал яко България. Младежта се разхвърча по света като листенцата на джанковите цветчета под напора на позакъсняла мартенска снежна виелица.
Тогава всички бяха много заети. Търсеха работа, раждаха и гледаха деца, ходеха на училище, започваха отначало, търсеха да продължат старите си кариери, учеха език, женеха се и се развеждаха, сприятеляваха се и се караха. Животът кипеше, събиранията им бяха шумни и весели.
Постепенно всяко листенце си намери мястото. Неговата не беше нито най-голямата, нито най-хубавата къща с градинка, но той си я обичаше и беше убеден, че по-хубава къща и градинка за него няма никъде по света. Та той беше пипнал всичко с ръцете си и за всичко беше платил с труд и пот. Днес той не чувстваше, че е в чужбина. Той си беше вкъщи. Отгледал бе две чудесни деца, растеше внуче. Каква ти тук чужбина.
Когато се прибираше в България, беше на гости. Не съвсем чужбина. Все пак говореше езика, имаше роднини и приятели, но все пак това не беше неговата България, останала далеч в миналото. Не разбираше грубостта и прагматизма на днешния български живот. Смяташе, че това е нещо привнесено, нехарактерно за България. Мислеше си, че това е криворазбрана западна култура. Може би. Може би българите не разбираха, че двуличието е основна характеристика на цивилизования свят. Сънародниците му не умееха, както хората на запад, да се усмихват искрено на хора, които не уважават, не умееха да живеят с две лица – едното за навънка, а другото само за себе си. Те разбираха от култура на социален Дарвинизъм, култура на силата и конкуренцията без правила, но им липсваше този финес, който описва О’Хенри. Така да измамиш човека, че той да остане доволен, че ти е дал парите си и след години пак да те търси, за да го измамиш отново. Не, в своята откровеност българите стигаха до арогантност и злоба, без да разбират, че показвайки тези качества, само си затварят възможността да продължат да печелят. Българите бяха достатъчно умни, подли, жестоки и силни, но им липсваше истински западен прагматизъм. В западната култура всичко, ама наистина всичко, се принася в жертва на успеха. На изток успехът е цел, на запад е Бог. На изток човек иска да грабне успеха и да му се наслади, на запад човек е роб на собствения си успех.
Старият емигрант беше постигнал чудесно семейство, хубава къща и прекрасен заден двор. Днес, на рожденият си ден, той се наслаждаваше на успеха си. Това е неговият успех. Друг не му е необходим.
Не му трябва асмата на турчина някъде в Анадола. Ще пие вино от своята си асма. Което може, ще научи и ще си прави свое вино. Ще си го пие с приятели и никога няма да ругае виното, което други хора правят от други асма. Тя, асмата, е паразитно растение по природа. Емигрантско растение е тя. Тя вирее на най-песъчливи и бедни почви. Асмата расте питомна под грижите на човешка ръка, а ако човек спре да се грижи за нея, бързо подивява и си тръгва. Неговата асма беше като него самия. Растеше във всички възможни посоки, защото той я оставяше да прави това. Той в живота си също растеше във всички възможни посоки. Всичко му се искаше да опита, всяко предизвикателство искаше да приеме. Днес, обаче, беше хубава сутрин. Той и асмата пиеха чай. Той на терасата, асмата в двора. Той пиеше червен китайски чай, а асмата – соковете на пролетната земя. В листата на асмата малки птичета правеха гнезда. В главата му малки птиченца – мисли щъкаха насам натам. Някой някъде записа, че той е станал една година по-стар. Асмата просто пусна още един корен…
.
Виктор Хинов
Индианаполис, САЩ
.
- Йени чери V
.
Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов
Части I, II, III и IV – вж. тук, тук и тук и тук.
Не закъсняха предположенията и в кафенето, където филджаните с горещото и ароматно кафе развързваха езиците и на най-мълчаливите. Повечето твърдяха, че е търговец, щом е дошъл по техния край с четири конски каруци товар, но бе всеобщо мнението, че е някакъв беглец и не му е чиста работата. Най-големият подръжник на това убеждение отново беше берберинът, който, уморен от бръсненето цял ден на въшливи амуджи, вечер даваше поле за изява на въображението си, което граници не признаваше.
– Тоя, ако не е някой от везирите на самия султан… ей ме, на… – кълнеше се между две кафета. – Местото е ветровито! Най-лесният начин да си загубиш главата е да станеш везир на султана. А не му харесало нещо, а… И нашият накъде? Усетил е нещата и дим да го няма. И къде? Естествено там, където свършва вярата. Накрая на света. За да запази главата на раменете си.
– Много млад ми се чини за везир – апострофираше го друг.
– Млад, ама те, везирите, не живеят много – не спираше берберинът.
– Тогава ще ни донесе на главите беда нечувана – донаждаше и трети. – Ако султанът разбере, че е тук… Аскерът и… Иди и разправяй после, че…
– Аллах… Аллах… – обаждаше се и ходжата. – Още малко и горкия човечец ще го изкарате… По всичко личи, че е почтен и с труд си е изкарал всяко едно акче.
– Ходжа, ти откак гризна алтъните…
Да, откак получи изтинска жълтица, затова че записа в кютюка сделката между новодошлия и имама, ходжата бе станал най-големия му защитник.
– Аз винаги говоря истината… – не се предаваше той. – Ето, да е изтървал служба в джамията? Не е! И, да ви кажа честно, притеснявам се в негово присъствие да чета Светата книга. Тоя знае повече от мен, така да знаете.
– Че то, преди… Каквото и да ни четеш, лягахме, ставахме… – хилеше се вече и берберинът, понеже се падаше и малко зевзек. – Че ние откъде да знаем, че пише така в Книгата? Може пък да не е било така.
– Аллах… Аллах…
– Че ти може да си ни чел съвсем друго или пък дори да не знаеш да четеш; и ние, ахмаците…
– Може и шехзаде дори да е – намесваше се в разговора и друг. – Знаете какво се случва с тях, когато новият султан се възкачи на трона.
– Да, ама не съм чувал скоро да е имало нов султан. Този си управлява от…
– Той е кетхюда… – обади се изведнъж и кехаята, който досега само бе мълчал и слушал разговора.
Изведнъж се възцари тишина, след като всички млъкнаха, като че ли по зададен знак. Дълго никой не се обади, а всички само се споглеждаха, сякаш мъчейки се да осъзнаят току-що чутите думи.
– Аллах… Аллах… – само успя да промълви накрая ходжата, ей така, колкото да каже нещо, а и тази дума винаги му вършеше работа, когато не знаеше какво да каже.
– Султански кетхюда! – продължи след малко кехаята, изведнъж почувствал се най-важният в разговора.
– Кетхюда…? Кетхюда на султана…? – разнесе се шепот из одаята. Никой не смееше дори да изрече на глас чутото от устата на кехаята. Всеизвестно бе, че не е здравословно да имаш взимане-даване с хора от властта. Колкото си по-далеч, толкова по-добре. А сега да дойде истински кетхюда на султана… Това можеше да предвещава само беди и смърт. По всяко време можеше дори да си дръпне ятгана от ножницата и… Даже децата знаеха, че султански кетхюда няма да е дошъл току така. Навярно в пояса си носеше истински султански пръстен, показването на който беше достатъчно всички да паднат в краката му, да почнат да целуват крачолите на шалварите му и да му се подчинят безпрекословно. Кетхюдата бе очите и ушите на султана. Отвори ли уста, самите слова на Господаря на световете виждаха бял свят. Той бе самата воля на султана. Нещо повече – кетхюдата беше дългата ръка на султана и все едно самият падишах.
– Той, ако беше кетхюда, навярно щяха да го придружават няколко десетки бинбашии с бюлюците си – не се съгласи, обаче, този път берберинът. – А може дори и паша с цялата си орда.
– За какво ли е дошъл?
(Следва.)
.
- Писателски мост Чикаго – Бургас
ПИСАТЕЛЯТ РОМАНИСТ ДОБРИ КАРАБОНЕВ – ГОСТ НА БУРГАСКА ПИСАТЕЛСКА ОБЩНОСТ
Срещата ще се проведе на 4 юни т.г. в Дома на писателя в Бургас, с подкрепата на Творчески съюз „Творци без граници“.
Водещи: Невена Проданова и Райна Недялкова-Качулкова.
Вход свободен.
Всяко пътуване е изпълнено с много очакване и нетърпение. Творчеството на Добри Карабонев не е просто пътуване. То е приключение, изпълнено с много срещи, емоции и неочаквани обрати.
Добри Карабонев е роден през 1947 г. в София. Завършва училище и работи като полиграфист в продължение на тридесет и три години. Повлиян от тази среда, започва да помества свои разкази, очерци и есета в българските вестници, излизащи по времето на социализма: „Народна младеж”. „Литературен фронт”, „Поглед” и други. Освен зараждащата се склонност към писане, Добри има и друго свое хоби. Това е театърът. Като член на театралната трупа в Театъра на транспорта – София, играе до заминаването си за Америка. В Чикаго създава първия български театър зад океана. Наричат го „Театър АПОСТОЛИ”. Започва да пише и първите си пиеси. Комедията „Баджанаци в Америка”, драмата „Карин” – по истински случай, комедиите „Нашенки”, „Шопи” и няколко детски пиеси. Като кореспондент на вестник „България” – Чикаго отразява събитията в българската общност. Вестникът публикува негови разкази, помества и първия му роман, написан в Америка – “Да намериш себе си”. През май 2013 г. излиза от печат вторият му роман „Шампанско и сълзи”. Следват романите “Вероника – светицата от Чикаго”, “Кръчмето – роман и избрани разкази” и “Невероятен обрат”. Последните два романа са под редакцията на Райна Недялкова-Качулкова, с подкрепата на Творчески съюз “Творци без граници”.Събитието във Фейсбук ТУК
.
- Представяне в София на книга на Иван Миглев
.
На 16 май 2024 г. бе представена новата книга на нашия приятел и съмишленик, писателя Иван Миглев – „Почти влюбени разкази“, събрала истории на български емигранти в Палма де Майорка, Испания, написани през 2010 г.
.
.
Рецензията на редактора на творбата Цвета Попова бе представена от Емил Миланов, а актрисата Снежана Малковска развълнува събралите се приятели и почитатели на автора с една от историите от сборника с разкази, наречена „Сродни души“.
.
.
Срещата с писателя се проведе за първи път в новото обиталище на Дружество „Родолюбец“, любезно предоставено за срещи и прояви от Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, на ул. „Урвич“ 1-3 в София.
.
.
Срещата бе и първа съвместна проява на литературния клуб и театралната формация при Дружеството.
.
.
Дружество „Родолюбец“
Снимки: Анастасия Стеблетска
.
- Конкурс за авторска приказка „Имаш само това, което си дал“
.
Творческа къща „Щъркелите“ обявява Международен ученически конкурс за авторска приказка по избрана картина от Виртуалната галерия за детско и младежко творчество „ПАСТЕЛКО“. Темата е „Имаш само това, което си дал“.
Конкурсът е посветен на добротворството и способността ни да споделяме с любов и щедрост нашите духовни, емоционални, интелектуални и материални притежания. В него могат да участват всички деца и младежи до 10 до 18-годишна възраст, от всички страни по света. Творбите трябва да са оригинални и е недопустимо участието им в други конкурси.
Материалите да се изпращат в електронен вид, на e-mail: [email protected].
Регламентът може да видите на адрес:
https://pastelko.storks.biz/news/mezhdunaroden-konkurs-imash-samo-tova-koeto-si-dal/
Краен срок: 15 юни 2024 г.
.
Маргарита Друмева,
Творческа къща „Щъркелите“
.
- Среща с творчеството на Иван Радоев в Център „Българика“
.
Салон за българска култура и духовност – Чикаго и Културен център „Българика“ организират днес, на 11 май (когато се чества по църковния календар паметта на Светите братя Кирил и Методий) събитие, свързано творчеството на Иван Радоев. Ето какво пишат организаторите:
Заповядайте на среща с личността и творчеството на големия български драматург и поет Иван Радоев (1927 – 1994).
Нека си припомним точно защо той е един от най-значимите ни драматурзи и защо никога няма да бъде забравен!
Очаквайте поезия, театър и още нещо…
Вход свободен.
Събота, 11 май, 2024 – 12:00 ч. – 14:00 ч.
Център „Българика“
Събитието във Фейсбук ТУК
.
- Симеон Гаспаров представя своя книга в София
На 18 май 2024 г., от 18:30 часа местно време, в Patches Blues Bar/Блус барът на Кръпките в София (бул. „Прага“ 23) ще се състои представянето на книгата на нашия сънародник и приятел в Чикаго Симеон Гаспаров „Ефектът на езерото – упражнение по рокендрол откровения“ (изд. „Ерго“, 2023). Книгата е сборник с есета, разкази, пътеписи, интервюта и стихове.
Мони Гаспаров ще пристигне в България на 12 май и ще остане до края на месеца. Той очаква с нетърпение срещите със сънародници, приятели и почитатели.
.
Симеон Гаспаров. Снимка: Личен архив Ето как е представен авторът в сайта на изд. „Ерго“:
„Симеон Гаспаров е роден в гр. София на 24 декември 1965 г. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1991 г. и мастър програма в сферата на свободните науки на Чикагския университет през 2003 г. Автор е на стихосбирката „Театър на неабсурда“ (1992, „Гуторанов и син“) и на романите „Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин“ (2010, Сиела) и „Бизони край Дунава“ (2013, „Пергамент“).
Работил е като журналист във вестниците „Ритъм“, „Подкрепа“, „Новинар“, „Труд“ и списание „Клуб Z“. Негови публикации са излизали във в. „Дейли Хералд“, „Нортуест Хералд“ в САЩ, публикува и поезия във в. „Хърватско слово“, Хърватия. През 1997 г. заминава за Чикаго, САЩ. Сътрудничи на множество български печатни и електронни медии. През 2017-2021 г. е кореспондент на БТВ в Чикаго. Понастоящем работи като кореспондент от Съединените щати за БНТ.“
.
Снимка: Симеон Гаспаров Отзив за „Ефектът на езерото – упражнение по рокендрол откровения“ в „Български книжици“:
„Някак неусетно човечеството се озова в епохата на илюзиите. Дори обективната действителност е изопачена от алгоритми и гримирана от предразсъдъци. За наше щастие все още съществуват рицари на истината като Симеон Гаспаров, които не спират да питат, търсят, чувстват, просвещават и творят. Неподправен хуманист и виртуозен автор, той притежава рядката способност да дарява без усилие гласа си на читателя. Гарантирам ви, че вие няма да прочетете тази книга – вие ще я вдишате като кислород. Всяка тема, докосната от майсторското му перо, ще ви обогати и ще ви помогне да откриете нови неочаквани пространства и пейзажи както извън себе си, така и в самите вас. Между тези две корици е това, от което в момента има нужда целият свят – светлина, човещина, истина, добрина… и онзи безценен кислород, от който се страхува епохата на илюзиите. Приятно дишане!” – Иво Иванов
.
Снимка: Симеон Гаспаров А ето какво пише и самият автор по повод книгата и представянето й в София:
„Скъпи приятели, “Ефектът на езерото – упражнения по рокендрол откровения“ вече е на пазара. Благодаря на хората и читателите, които ми се обаждат. Благодаря и на вас, че бяхте с мен през всичкото това време. С нетърпение очаквам да се видим на 18 май в блус бара на Васко Кръпката Patches Blues Bar в 18:30 часа.
„Ефектът на езерото“ е сборник от есета, разкази, пътеписи, интервюта и малко поезия. Вие познавате моята работа като журналист, но в тази книга искам да я почувствате. Корицата на книгата е в синьо – като небето, като езерото, в синьо като тъгата. Тя е едно счупено огледало, в което се оглежда един счупен свят. Но не и изгубен свят! И това е нашият свят.
Много благодаря на поета художник Иво Рафаилов за корицата, Мартин Христов, издателство „Ерго“, на моя стар и много, много близък приятел от Канзас – Иво Иванов, на редактора ми Петър Тушков, на поета и журналист Владислав Христов (Влади е човекът, който ме накара да я направя тази книга) и на всички вас! Благодаря и на Васко Кръпката, че ни покани да представим книгата в неговия блус бар – The Patches Blues bar.“
.
Желаем успех на Мони Гаспаров, на поредната му книга и на събитието в София.
.
- Отличени в детско-юношеския литературен конкурс „Стефан Гечев“ – 2024
.
Изпълнителната агенция за българите в чужбина обяви класирането на участниците в 28-ото издание на детско-юношеския литературен конкурс „Стефан Гечев“ – 2024, чието тема бе „Моят корен български“.
В конкурса, в трите възрастови групи, са участвали общо 352 литературни творби на българчета от 18 държави – Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Испания, Италия, Канада, Кипър, Румъния, САЩ, Сърбия, Турция, Украйна, Унгария, Франция, Шотландия и Чехия.
Ето какво пише по повод това издание на конкурса Лили Спасова:
„С голямо вълнение и радост съобщавам, че отличените участници в 28-то издание на литературния конкурс „Стефан Гечев“ вече са обявени. Честито на всички млади хора, които подходиха отговорно и творчески. Благодаря на всички участници и на техните страхотни учители, родители, баби и дядовци, които допринесоха с действие и подкрепа те да разгърнат тази така красива и пропита от истории и проява на знание за родния край и корена български тема. Повярвайте, ако можехме да има награди за всеки участник, то щеше да има. За мен всеки написал творба за конкурса „Стефан Гечев“ е победител. Честито! Честито! Честито! Уверявам Ви, че Комисията ни в състав д-р Лилия Старева, д-р Маргарита Братанова и аз изкарахме доста безсънни нощи в четене, точкуване и класиране. Благодаря ВИ, скъпи участници!“
.
Следва обявеното в сайта на ИАБЧ класиране на участниците в конкурса:
Класиране на участниците в 28-ото издание на детско-юношеския литературен конкурс „Стефан Гечев“, организиран от Изпълнителната агенция за българите в чужбина. На 26 април 2024 г. в сградата на Агенцията, бул. „Дондуков“ 2 А, комисия в състав:
Д-р Лилия Старева – фолклорист и писател;
Д-р Маргарита Братанова – филолог, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“;
Лили Спасова – писател, координатор на конкурса „Стефан Гечев“.През тази година темата е МОЯТ КОРЕН БЪЛГАРСКИ, посветена на корена български и родния ни край, който с невидимата нишка на обичта ни завръща в България. Комисията прегледа общо 352 литературни творби от 18 държави – Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Испания, Италия, Канада, Кипър, Румъния, САЩ, Сърбия, Турция, Украйна, Унгария, Франция, Шотландия и Чешка Република.
Комисията отличава с Почетен плакет и златна грамота за принос в съхраняването на българския език, култура и традиции и отлично представяне на възпитаниците от село Вайсал, към Българо-украинския културно образователен център „МЕДИА“, в категория „Приказка“ в тазгодишното издание на литературния конкурс „Стефан Гечев“.
За отделните възрастови категории се присъждат общо 56 награди.
.
ПЪРВА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – ОТ 6 ДО 10 ГОДИНИ
Гран при, категория „Приказка“ – Иван Пелтек, 6 г., с. Вайсал, Болградски район, Одеска област, Украйна, Българо-украински културно-образователен център „Медиа“, за творбата „Защо нашата къща е най-добрата?“
Специална награда за най-малък участник – Елена Костова, 5 г., Образователен и културен център „Св. Климент Охридски“, гр. Вашингтон, САЩ, за творбата „България“
.
Категория „ПОЕЗИЯ“
Първа награда
София Димитрова, 8 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Корените си обичам“
Втора награда
Александър Жеков, 7 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Моята мечта“
Цветелина Тодорова, 3 клас, Училище „Златен век“, Нюрнберг, Германия, за стихотворението „Родино моя“
Трета награда
Виктория Милчева, 10 г., Училище „Българче“, Лондон, Великобритания, за стихотворение-есе „Триумфът на розата“
Анастасия Станкова, 10 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Българските корени“
Грамота и медал за поощрение и отлично представяне се присъжда на Лора Горанова, 10 г., Българско училище „Азбукарче“, Глазгоу, Шотландия, за стихотворението „В България“.
Категория „ПРОЗА“
Първа награда
Гергана Ненкова, 9 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Родното ми място“
Северина Маринова, 10 г., 5 клас, БНУ „Васил Левски“, Атина, Гърция, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени“
Втора награда
Василий Бошков, 7 г., с. Калчева, „Българо-украински културно-образователен център „Медиа“, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени“
Теодор Терзиев, 7 г., БУ „Иван Вазов“, Париж, Франция, за творбата „Моята вълшебна зима“
Трета награда
Кристиян Исус Акоста, 10 г., БНУ „Родолюбие“, Неапол, Италия, за творбата „Искам да знам за България“
Калияна Веселинова, 9 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Моят български корен – какво ме връща в България“
Грамоти и медали за поощрение и отлично представяне се присъждат на:
Александър Тер, 8 г., Българо-украински културно-образователен център „Медиа“, град Одеса, Украйна, за творбата „Какво ме връща в България?“
Александра Гулева, 12 г., Българо-австрийско училище за занимания в свободното време „Св. Св. Кирил и Методий“, Виена, Австрия, за творбата „Моите корени български“
Комисията присъди за първа възрастова група 16 награди.
.
ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – ОТ 11 ДО 14 ГОДИНИ
Категория „ПОЕЗИЯ“
Гран при, категория „Поезия“, Дейв-Стивън Ерон, 11 г., БУ „Родна реч омайна“, Париж, Франция за стихотворението „Какво ме връща в теб, Родино?“
Първа награда
Олег Танасогло, 13 г., ПУ Гимназия, село Кирсово, АТО Гагаузия, Република Молдова
Мартин Миленов Даянов, 13 г., БНУ „Абагар“, филиал Нетуно, Италия, за стихотворението „ Обич си, Българийо“
Втора награда
Преслав Ангелов, 11 г., БСУ „Д-р Петър Берон“, град Прага, Чешка Република, за стихотворението „Що е щастие?“
Виктория Волкова, 11 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „ Лазарки от Пандъклий“
Трета награда
Маргарита Герги, 14 г., Теоретичен лицей „О. Панов“, град Тараклия, Република Молдова, за стихотворението „Аз обичам България“
Рафаел Христов, 14 г., БНУ „Букваран“, Великобритания, за стихотворението „Какво ме връща в България“
.
Категория „ПРОЗА“
Гран при – категория „Проза“ се присъжда на Борис Будай, 14 г., Българско училище за роден език, град Будапеща, Унгария, за творбата „Какво знам за българските си корени“.
Първа награда
Закариа Хаифалла, 12 г., Българско училище в Никозия към Български културен център „Кирил и Методий“ в Кипър, за творбата „Селото, в което липите разказват приказки (или мястото, откъдето е моят род)“
Стефан Ступак, 14 г., БУ „Иван Вазов“, Париж, Франция, към студио по журналистика и творческо писане, за творбата „Гласове“
Батист Домусчиев, 11 г., Българско училище „Христо Ботев“, град Страсбург, Франция, за творбата „Още една-две мечти“
Втора награда
Ралица Димова, 13 г., БНУ „Св. Седмочисленици“, Тарагона, Испания – за творбата „Трявна – мой блян, моя свидна любов“
Екатерина Буньов, 12 г., Гимназиално училище №2 „Нестор Опреан“, Съниколау Маре, Румъния, за творба /есе по народна песен/
Теодор Михалев, 14 г., Българско училище „Св. св. Кирил и Методий“, Лос Анджелис, САЩ, за творбата „Истински герой“
Трета награда
Калоян Константинов, 14 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени“
Лора Тодорова, 12 г., БНУ „Букваран“, Честър, Великобритания, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени (град Сандански – перлата на Пирин планина)
Виктория Богдева, 13 г., „ОЗ „Болградската гимназия“ „Г.С. Раковски“, Украйна, за творбата „Какво знам за българските си корени“
Грамоти и медали за отлично представяне се присъждат на следните участници:
Ангел Шишков, 13 г., БНУ „Родна реч“, Бремен, Германия, за творбата „Една история от моя семеен албум“
Изабел Пачеманова, 12 г., БУ „Боян Мага“, Лондон, Великобритания, за творбата „Какво знам за родовите си корени“
Любо Маджаров, 12 г., Българското училище в Берлин, Германия, за творбата „Самоков – мил, скъп и обичан роден край“
Теодора Тасев, 13 г., ОУ „Братство“, село Звонци, Република Сърбия, за творбата „Моят корен български: отражение на идентичността в село Ракита, община Бабушница“
Александра Пауновски, 14 г., Неделно българско училище, град Оденсе, Дания, за творбата „Моят български корен“
Иван Димитров, 14 г., ПБНУ „Св. Ив. Рилски“ – Хатива/Енгера, Испания, за творбата „Моят български корен“
Комисията присъди за втора възрастова група 23 награди.
.
ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – ОТ 15 ДО 18 ГОДИНИ
Категория „ПОЕЗИЯ“
Гран при – Дарина Генова, 15 г., с. Ореховка, БКПЦ „Аз Буки Веди“ към Конгреса на българите в Украйна, Одеска област, за стихотворението „Поуката на мама“
Първа награда
Евелина Кирова, 16 г., ТЛ „О. Панов“, Тараклия, Република Молдова, за стихотворението „Моите български корени“
Втора награда
Елица Желязкова, 15 г., Българо-австрийско училище „Проф. Иван Шишманов“, град Виена, Австрия, за стихотворението „Азбучно“
Трета награда не се присъжда.
.
Категория „ПРОЗА“
Гран при за категория „Проза“ – Мартин Тодоров, 15 г., БНУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Истанбул, Турция
Първа награда
Ния Рихтер, 15 г., БНУ „Аз съм българче“, Бремен, Германия, за творбата „За мен България е моят род“
Елена Вучарова, 17 г., БУ „Пейо Яворов“, Милано, Италия за творбата „Моят род – силната армия, която вижда в тъмното“
Девора Константинова, 16 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Какво ме връща в България?“
Втора награда
Наталия Михова, 18 г., Теоретичен лицей „Христо Ботев“, с. Валя Пержей, Република Молдова, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени (Из историята на моето семейство“
Паола Китанова, 16 г., БНУ „Св. св. Кирил и Методий“, Истанбул, Турция
Данаил Сотиров, 15 г., БНУ „Аз съм българче“, Бремен, Германия, за творбата „ Из страниците на моя род: Георги Сенара“
Трета награда
Даниел Герги, 17 г., Теоретичен лицей „Иван Вазов“, гр. Тараклия, Република Молдова, за творбата „Какво ме връща в България?“
Георги Стефанов, 15 г., Българско училище за роден език, Будапеща, Унгария, за творбата „Какво ме връща в България“
Петър Андонов, 12 клас, Български гимназиален курс, Ниагара, Канада, за творбата „Защо бих се върнал в България“
Поощрителни награди:
Зорница Христова, 17 г., БУ „Иван Станчов“ към Посолството на Република България в Лондон, за творбата „Родното ми място или какво знам за българските си корени?“
Неда Пенева, 12 клас, Българско училище в Единбург, за творбата „Ябланица – моят корен български“
Джесика Сотирова, 16 г., БНУ „Родолюбие“, Неапол, Италия, за творбата „Да си наследница на Славейковата Гергана“
Грета Бентс, 16 г., БНУ „Родна реч“, гр. Бремен, Германия, за творбата „Петко Милев – Страшника“
Комисията присъди общо за трета възрастова група 17 награди.
.
- Човек, дошъл от София…
.
Писателят Тодор Костадинов, който е на турне в САЩ, представи на 12 април в Ню Йорк и на 13 април във Филаделфия книгите си „Софийско жителство“, „Ничия: Трите начина на Мариана“ и „Разкази против забрава. Анти-некролози“. Гостуването на Костадинов в САЩ и представянето на негови книги пред сънародници е организирано от Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
.
.
Ето какво пише авторът, който всъщност е роден в Сунгурларе и животът му е свързан с Пловдив, за вълнуващата среща във Филаделфия:
.
Тодор Костадинов по време на събитието ЧОВЕК, ДОШЪЛ ОТ СОФИЯ
Как се завъртя животът! Навремето, като дойдеше някой от Америка в България, всички се събираха да го слушат. Сега стана обратното. За срещата пристигнаха хора от 30, 50, дори и от 80-100 км.
.
.
„Човекът е дошъл от София, трябва да…“;
„Аз ще донеса…“;
„Идваме, приготвила съм…“ – дочувах през деня от телефона на Ангел….
.
Около 30 души се събраха за срещата в Българския културен център за Пенсилвания, Ню Джърси и Делауеър, привлечени и обединени от неизчерпаемата енергия на Ангел Колев, президент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
.
.
В огромния, прекрасен дом на Албена и Божидар Бакалови на брега на Скулкил ривър, гостната напомняше на зала в читалище, а чинно насядал в нея – българският културен елит на Филаделфия. Книгите не стигнаха за всички…
.
О, Боже, как да им благодаря???
.
.
Снимки: ФБ профил на Тодор Костадинов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
.
А ето какво пише за гостуването на Тодор Костадинов в Ню Йорк Генералното ни консулство в Ню Йорк:
.
.
Генералното консулство на Р България в Ню Йорк бе домакин на среща с писателя Тодор Костадинов. Събитието бе организирано от Лигата на българските писатели в САЩ и по света, по инициатива на президента й Ангел Колев.
.
.
Авторът на “Софийско жителство”, „Трите начина на Мариана. Пловдивски разкази“, „Разкази против забрава. Анти-некролози“ разказа за необикновения си творчески път и книгите си.
Дискусията бе фасилитирана от Ангел Колев, а отбраната публика бе приветствана от генералния консул Ангел Ангелов.
.
.
Тодор Костадинов е благодарил и за това вълнуващо събитие със следните редове:
Благодаря на българската държава, че ме прие в дома си в Ню Йорк като писател и почерпи с руйно вино в моя чест. Доживях, макар и на 65 години…
.
.
Благодаря на генералния консул Ангел Ангелов, на Ангел и Мария Колеви, Деси и Анри Киселенко, Дани, Ели, Ани! Вие направихте да се почувствам в Генералното Консулство в Ню Йорк като у дома си! Да тръгнеш от Сунгурларе и да стигнеш до Ню Йорк… Всяка крачка си струваше.
.
.
* „Софийско жителство“
* „Ничия. Трите начина на Мариана“
* „Разкази против забрава. Анти-некролози“Приятно четене!
Благодаря на всички българи в Америка! Обичам Ви!
.
Ангел Колев и Тодор Костадинов Снимки: Генерално консулство на Р България в Ню Йорк
.
- Представяне в Чикаго на „Хореографът – културен герой“. Откъс от книгата
На 25 април 2024 г., от 18 часа, в Център „Малката България“ в чикагското предградие Дес Плейнс (832 Lee St, Des Plaines, IL), ще бъде представена книгата на нашата сънародничка от Сиатъл Даниела Иванова-Найберг „Хореографът – културен герой“. Ще има и разговор с доц. Георги Гаров. Събитието е част от поредното издание на фолклорния фестивал „Верея“ – Чикаго.
.
.
Ето какво пише по повод събитието авторката на книгата:
Сред интервютата с хореографи, включени в книгата „Хореографът – културен герой“, която ще представим на 26 април, успоредно с разговора с доц. Георги Гаров в първия ден на Фестивал „Верея“ – Чикаго, има едно различно интервю. То е с Митко Иванов. Мисля си за Митко сега, защото програмата, която редим за „Верея“, е вдъхновена от общуването ми с него*.
***
Из „Памет за Митко Иванов“. Митко Иванов за страстта му към българския традиционен костюм, дейността му като фолклорист и ръководител на Ансамбъла за изворен фолклор – град Плевен
…Няколко думи в предговор
Обичах да присядам до Митко Иванов. Да вървя до него, да го слушам. Никой не знаеше повече от него за костюма. За костюма, обреда, играта и хорото, взети заедно. И знаеше всичко това не от много четене, а от много ходене по селата, многото гледане, питане и разпитване. Четенето след това. Наричаха го „Академика“. „Ама как може да си от София и така да се интересуваш от тия селски работи?“ – питаше ме и ми се дивеше на заплесията. Бях безкрайно впечатлена от неговия ансамбъл: момите, облечени като моми, булките – като булки, момците и мъжете – и те. И всеки си знае мястото на хорото. И всеки люлее по една стогодишна хубост. Един само гайдар, но като писнеше гайдата, наелектризираше въздуха. Мен със сигурност. Бях гледала няколко възстановки на обреди, направени от този състав. Едва ли някога ще видя друго такова чудо „на живо“.
Митко имаше много хубава усмивка, топъл сърдечен човек. Когато се засмееше, трапчинките му придаваха изражение на дете. Обичаше шопските песни. От ония, дето така гърголят в гърлото, сякаш земни пластове се разместват. И отгоре едни гласища викат, като да изпращат стрели към небето. Разказвал ми беше как сутрин премита двора на селската им къща, когато не си е в Плевен. Тогава обичал да слуша фолклорните предавания на радиото.
Нокътят на кутрето на едната му ръка беше по-дълъг от останалите и при първите ни срещи много му се чудех на този нокът. Един ден го попитах. Ами с този нокът, оказва се, той пробягвал през вътрешните ръбове на стогодишните вълненици-долакътницидорамчета, за да не би там да се загнезди нещо, дето да вземе да изяде скъпоценната направа. Това прочистване-проветряване-пренареждане се правело най-редовно.
Костюмите Митко съхраняваше у дома си. Беше ги събирал години наред и притежаваше най-голямата частна колекция на костюми в България. Една приказна вечер, по покана на Нов български университет, Ансамбълът за изворен фолклор (или състав, както и да го наречем), беше изминал разстоянието от Плевен до София, специално за да покаже това огромно богатство от традиционни облекла в Музея на земята и хората. Станах свидетел на ревю, в което „манекените“ носеха одежди, които наистина им лежаха, а и те знаеха как да вървят с тях. Че накрая ансамбълът изигра и едни от „кривиците“ си, навърза се на леса. Очите и душата ми се напълниха с хубост. Беше така истинско, така вдъхновяващо. Искрено се надявам, че Нов български университет пази някъде запис от тази вечер.
В годините, за които си припомням тук (1997-2000), Митко Иванов преподаваше „Костюми“ (Българско традиционно облекло) в Нов български университет, а аз имах привилегията и удоволствието да преподавам български танцов фолклор в същия университет. Часовете и на двама ни бях част от програмата „Български фолклорни изкуства“, ръководена от проф. д-р Георг Краев. Пак по това време в Копривщица, в двора на старото училище, се провеждаха т.нар. „Малки Копривщици“ – събори-прегледи, организирани от фондация „Копривщица“ в периода между „големите“ Копривщици с Националния събор за народно творчество, който се провежда веднъж на пет години. В журито на „малката“: двете живи енциклопедии – Георг и Митко; и до тях – моя милост, петимна да улови всяка дума. И как не. Митко нареждаше като стара свекърва, когато видеше, че рибите в някоя престилка не са обърнати накъдето трябва, а Георг му пригласяше с аристократично достойнство. Или обратно. Не дай си Боже някоя булка да се беше появила на сцената размъкната или невчесана. Горката, не подозираше, че това за седящите в журито е равносилно на престъпление. Нямаше шанс такова изпълнение да бъде отличено, защото костюмът сам по себе си вече беше представяне. Беше демонстрация на разбиране и отношение. Но Митко отиваше при групите след изпълненията им, говореше с хората. Неизменно се връщаше засмян до уши и с подарък – я чан, я колан.
Хората го обичаха. Той говореше техния език. Познаваше и лицевата, и опаката страна на фолклорното проучване. Влюбен беше във фолклора ни. Отдаден беше на издирването и съхраняването му. Имаше си, разбира се, своите пристрастия и чудатости. Също крайности. Но пък то кой ли ги няма.
От Митко научих много за фолклорното действо на сцена. За важността на костюма. За възможния начин старината да стои, пресъздадена в картина с пеенето, музицирането, играта. Да вълнува с непосредствеността на случващото се в момента. Да докосва съвременния човек. Да го храни по особен начин. Да го въодушевява. Житейски шанс, за който съм изключително благодарна.
26 септември 2019 г., Силвър Лейк, Вашингтон
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Даниела Иванова-Найбрег пише в кратък послеслов, че Митко Иванов е напуснал този свят на 23 април 2009 г.
.
- Александрина Валенти представи България на събитието „Европа в стихове“
.
А. ВАЛЕНТИ: „КРАСОТАТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА!“… ЧРЕЗ ЛЮБОВТА
.
„Любовта не е просто емоция, а философия, която прониква в ъглите ни и ни наставлява как да бъдем по-добри“ – казва Александрина Валенти, млада българска поетеса. Тя представи България по време на събитието „Европа в стихове“, проведено в Рим на 21 март т.г., където поети от различни европейски страни отбелязаха Световния ден на поезията.
.
Програмата на събитието Пред прага на трето хилядолетие (сл. Хр.), през 1999 г., по предложение на ЮНЕСКО е учреден Световен ден на поезията с цел „да се признае обществената ценност на поетичното изкуство като носител на езиковата красота, културата, свободния дух и творчески заряд, който ни издига над тривиалното и винаги ще бъде белег за висок човешки идеал“ (1).
.
Поетите участници в „Европа в стихове“ На 21 март 2024 г. Световният ден на поезията в Европа е отбелязан по-специално – чрез събитието „Европа в стихове“. В него вземат участие 16 европейски страни чрез свои представители – автори в областта на лириката. Когато поканата за представяне на България в тази инициатива е отправена към Александрина Валенти, тя, въпреки своята младост, вече е един оформил се творец в областта на културата. Тази покана, споделя поетесата, „не е просто изява – за мен тя беше сбъдната мечта в най-любимия ми град на света, Рим, и пътешествие към нови измерения на изкуството и вдъхновението“. Може да се каже, че Александрина дълго се е „подготвяла“ за това събитие – пише от ученически си години, нейната чувствителност към заобикалящите я събития и умението й да се изразява вълнуващо я открояват: „В училище не вярваха, че едно дете може да напише такива съчинения и считаха, че майка ми ги е писала у дома, а аз само ги представям.“ (4)
.
Александрина Валенти на събитието в Рим Родена на 24.04.1992 г. в морската столица Варна, Александрина завършва средното си образование във Варна – 4. ЕГ „Фредерик Жолио-Кюри” с профил испански език, след което завършва бакалавърска програма по Журналистика в София. Магистърска степен „Визуални изкуства” полага успешно в Rome University of Fine Arts, Рим, Италия. Има над 10-годишен опит като графичен дизайнер, работи като арт директор, притежава собствено дизайн студио, рисува, пише, фотографира, режисира. Нейни стихове са публикувани в редица онлайн и печатни издания за поезия. Автор е на текстове на успешни музикални проекти. С дебютната си стихосбирка „Амаркорд”* („Спомен“ в превод от ит. ез., диалектна дума) печели Специалната награда за поезия на Съюза на българските артисти в Националния литературен конкурс „Георги Черняков“ (2019). Има награда „Пурпурно перо” (2022) за кратка проза (текстът-победител присъства в края на настоящата й втора стихосбирка „Бривидо”** ( „Тръпка“ в превод от ит. ез.).
Александрина нарича писането „своя страст, също сила“: „Искрата пламна в гимназията, когато открих испанската литература, а и българската съвременна поезия, сред чиито имена бе Елин Рахнев, и ето – няколко случайни неслучайности по-късно и имам радостта тъкмо той да бъде редактор на втората ми поетична стихосбирка „Бривидо“.“ За Александрина и стихосбирката й „Бривидо“ Е. Рахнев пише: „С меланхолично-празничен жест конструира сбъдването и несбъдването, теченията и стеченията, тъгата и възторга. Превъзмогва ги до синьо в себе си. Прави го акустично, акапелно и важно. С тотален апарт*** към света. Без да се стеснява от околните. И всичко това – за да реставрира любовта във всичките й форми. Без изключение.“Всяка брънка, извивка, камера на сърцата ни се взриви.
Ти си цялото време по вътрешните ми страни.
Ти си през цялото време, което изтича през пръстите,
светът в миниатюра си ти.Младата поетеса превръща най-възвишената човешка емоция – любовта, преживяна и изстрадана през призмата на мъдрец, в изкристализирали мисли, чиято хармония и красотата докосват читателя и намаляват личното усещане за болка от самотата.
.
.
Тези 27 стихотворения в „Бривидо“ нямат отделни заглавия, има само едно-единствено заглавие, с което започва книгата: „Идеята беше да вървят като една дълга любовна поема, която идва, за да те направи безмерно щастлив, и за да си отиде после, и да остави нещо голямо след себе си. Дали това е пропаст, всеки сам решава как да го приеме впоследствие.“(2)
Не знам как заспиваш
С толкова тежко сърце
В гърдите си –
Моето.Много са читателите, които са докоснати от емоцията в стиховете. Те се припознават и в думите на Валенти за влюбения човек: „Непосилно е да се приземи, нека го оставим да лети – толкова съвършено красив е такъв, в този иначе така несъвършен свят.“ (2)
Искам с пръсти да играя по платното,
искам тази нощ да не се взра в креслото…
Искам цялата ти същност да рисувам,
с маслени бои твойта прелест да продумам…
Накрая рожбата ми да играе
танго в жарта и да сияе..
Но уви, талантът ми не липсва,
липсваш само Ти, платното и боите…Оценката на Ива Спиридонова (поетеса и издател) ни насочва към открояващите се достойнства на младата поетеса: „В поезията на Александрина Валенти BRIVIDO е начин на дишане, тръпката замества пулса и напомня на сърцето, че е живо. След дебютната си стихосбирка АМАРКОРД, Валенти израства в своето писане без да губи идентичност, без да се отдалечава твърде много от морето, италианската култура и световъзприемане, както и от усещането за безвремието на обичането и вярата, че изкуството е истинската вечност. BRIVIDO е силно концептуална и наситено емоционална поетична книга, в която няма нищо излишно – и въпреки това светът е нарисуван до последната запетая, до следващото многоточие, защото никога не свършва. Точно както в теб завинаги живее и тръпката към някого или нещо. Точно както любовта.“
.
Във Вечния град с „Вривидо“ в ръка Първото представяне на стихосбирката „Бривидо“ е направено на 19 февруари в предаването „Terra Култура“, програма „Христо Ботев“ на БНР. „В света на поезията думите не са просто звуци, а скъпоценни кристали, които разкриват най-скритите ъгли на човешката душа. В този свят на естетика и емоция се вплитат животът, любовта и творчеството, като ги превръщат в нещо повече от просто думи – в произведения на изкуството“ – казва водещата Мира Христова. (2)
На 13.03.2024 г. в Брик Порт, Морската гара, се провежда представяне на книгата във Варна. Към всички, които са съдействали, за да се случи това вълнуващо събитие, и на присъстващите в залата, за които поезията и любовта означават много, Александрина отговори със сърдечна благодарност: „Варна заваля в унисон с очите на тези, които гледаха и слушаха с чисти сърца и притаен дъх. Благодаря именно и най-специално на тези от вас, че все още ви има, цените и подкрепяте смисъла!“
Настъпва и 21 март. На поетична вечер “Европа в стихове”, която се провежда в Гьоте Институт, Рим, Италия, поети от шестнадесет държави рецитират стиховете си на собствения си език, а преводът на италиански се прожектира. „Благодаря на организаторите, на Жана Яковлева най-специално, поради която българското изкуство живее и диша толкова години на италианска сцена; на колегите от Българския институт, които направиха престоя ми специален; на чуждестранната публика, която осмисляше атмосферата; на приятелите, които дойдоха специално да ме подкрепят, и разбира се още повече на Яна Караджова за съвършения превод на стиховете ми от български на италиански.“ За Александрина това е силно емоционално, но и отговорно преживяване – тя представя не само себе си, но и Родината си. От снимките грее една българка – красива, стилна, с осанка на човек с вътрешно съдържание, който не е позволил на страданието и несполуките, които неизбежно идат в живота, да поставят отпечатък, а с усмивка заявява: „На всички и на времето прощавам.“
.
.
Покани към авторката за срещи с читатели пристигат от столицата и редица градове на страната ни.
Да пожелаем успех на Александрина.
Успехите на младите хора, тяхната борбеност и израстване в областта им на изява, са надежда за бъдещето на България.
Мария Добрева,
фондация „Вигория“
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* „Амаркорд“ – изд. Библиотека България, 2019
** „Бривидо“ – изд. Библиотека България, 2024
** Апарт (анг.) – настрана, отделноПолзвани от авторката източници:
1. https://www.hera.bg/s.php?n=4278
2. 19.02.2024 г. https://www.biblioteka-bulgaria.bg/alexandrina-prodalzava-na-drugo-platno-interview/?fbclid=IwAR2i4Z9QgLDdNphccteRiF878Q-xXWfAzZFH8NB3h5olRsYm-a6Gdw9AkzA_aem_AbxNDG-vICaY_vuAeB7qA8qLmqRwx2o4VjF4XVMmQi0GK5jDzKdpHUxoiRaMMrAS-qeLUvbqAj-C1mipx5urRyDL
3. 7 март 2024 г. https://www.biblioteka-bulgaria.bg/alexandrina-prodalzava-na-drugo-platno-interview/?fbclid=IwAR2i4Z9QgLDdNphccteRiF878Q-xXWfAzZFH8NB3h5olRsYm-a6Gdw9AkzA_aem_AbxNDG-vICaY_vuAeB7qA8qLmqRwx2o4VjF4XVMmQi0GK5jDzKdpHUxoiRaMMrAS-qeLUvbqAj-C1mipx5urRyDL
4. 29 март 2024 г. https://licatanagrada.com/aleksandrina-valenti/?fbclid=IwAR00wIAXuF2_9lqR-2JgOPWUjZ2cqJbFEMc5tr5ioPy7-aLY3r-w2Nf0jBI_aem_AatA8vsOZuEa97VUPEe8SowvJyKlan-fdgkxgKWo1xBbViOPtjHbHJaEjTgNFGzluYf_LU37lT5kQAGlQyFWoACX
Снимки: Фейсбук
.
- За една трилогия на Зелазни и Шекли, талантите и световната политика
.
Любимото ми фентъзи за всички времена е трилогията на Зелазни и Шекли, която започва с „Донеси ми главата на принца“. Не вярвам някога да бъде написана по-добра комбинация от хумор с фентъзи. Не вярвам да бъде измислен по-симпатичен злодей от Аззи, който се скъсва задника да бъде голям зъл герой, но все не успява.
Някои от любимите ми писатели са от еврейски произход, включително Роджър Зелазни и Роберт Шекли.
Айзък Азимов, Робърт Хайнлайн, Бернар Вербер, Франц Кафка и да не изброявам всичките, че ще ми трябва час поне.
Абсолютно съм сигурен, че имам повече книги на писатели от еврейски произход, отколкото на арабски.
Казвам го това, щото ми пратиха скрийншоти от различни места, в които ме обвиняват в антисемитизъм и сигурно ме репортват в Шалом вече.
Като се има предвид, че съм от арамейски произход, а молитвите на евреите започват с: „Моят баща (Якуб) бе скитащ арамеец“…
Прадедите ми просто са приели християнството и са го разпространявали.
Не, нямам нищо против евреите. Харесвам режисьори, писатели, изпълнители от такъв произход.
Но това, което прави Израел в момента, е геноцид.
Както нямам нищо против арабите, освен онези, които почнат да говорят за уахабизъм и джихад.
Няма нищо против американците, напротив, велика нация, но имам против 800 бази и безграничната алчност на политиката им.
Нямам нищо против руснаците, но не съм фен на Ленин и Сталин, както и ужасната им водка.
Харесвам и германците, макар винаги да осират нещата политически…
Целият коментар тук.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Заглавието е на редакцията.
.
- Тодор Костадинов и неговите книги. Събитие в Ню Йорк
.
Лигата на българските писатели в САЩ и по света и Генералното консулство на Р България в Ню Йорк канят на специално събитие в сградата на консулството (121 E 62nd St, New York, NY). Ще бъде представен българският писател Тодор Костадинов, в момента на турне в САЩ, както и книгите му „Софийско жителство“, „Ничия: Трите начина на Мариана“ и „Разкази против забрава. Анти-некролози“. Това съобщиха от Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
Тодор Костадинов е роден на 4 август 1959 г. в гр. Сунгурларе, Бургаско. Животът му е свързан с Пловдив, където завършва Математическа гимназия и записва Българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 1984 г. завършва същата специалност в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като учител по литература в Кремиковци. От 1986 до 1992 г. работи като журналист в различни вестници и списания. От 1990 г. е собственик на рекламна агенция и издателство. Негови творби са превеждани на руски, чешки, полски и английски езици.
Събитието във Фейсбук ТУК
.
