Всичко от литература

литература

• Бездетната

  .

  Разказ от Диана Стефанова

  Севда се казваше. Млада и приказно красива. С дълги черни коси, гъсти вежди, бяло лице и черни очи. В тези очи, като в дълбока вода, потъна Петър. Много я искаше и все търсеше начин да й го покаже. Я на чешмата ще я причака, я на хорото ще гледа до нея да се хване или на седянката по-близо до Севда да седне. И тя не се дърпаше. Харесваше го, искаше го и все се надяваше да го види. Уговаряха се тайно къде ще се срещнат, криеха се от всички, че майка му на Петър всеки я знаеше. Тежък характер имаше леля Пенка. Нямаше човек в селото, който да не се страхува от нея. Тя все ще намери какво лошо да каже и всички я избягваха. Който и да харесваше Петър за зет, заради майка му всички се отказваха, но Севда не се даде. Всичко изтърпя – и злостните клюки, и заплахите на Пенка, казани уж пред случайни хора, и предупрежденията на майка си и баща си.

  Беше ясно, че Пенка никога няма да позволи Севда да прекачи прага й като снаха, затова младите решиха тя да пристане на Петър, пък като мине време свекърва й ще я приеме.

  Ожениха се тихо, скромно, хората гледаха тревожно щастливите лица на младите, но като видяха усмивките им се поотпуснаха и се зарадваха за щастието им. Само Пенка не се радваше. Тя чакаше. Щеше да намери начин да накара Севда да съжали за това, че дойде в дома й без нейното съгласие. Тя я беше предупредила.

  Всеки ден, когато наближеше време синът й да се прибере от нивата, Пенка заставаше на портата да го чака. Още с влизането започваше с това какви ги е свършила или несвършила днес Севда. Колко е мързелива, как за нищо не става и къде му е бил умът да доведе най-калпавата и грозна жена в къщата. Как тя, майка му, от сутрин до вечер крак не подвива, за да слугува на тази никаквица, а тя само се излежава.

  С времето животът на младата жена стана непоносим. Когато към всичко друго се прибавеше и това, че времето минаваше, а Севда не зачеваше, стана страшно.

  Пенка започваше от сутринта с крясъците и виковете по снаха си и всичко завършваше с “… и ялова, на всичкото отгоре.”

  Минаха година-две, но дете нямаше. Пенка съвсем озлобя, а Севда съвсем изчезна – говореше все по-малко и рядко вдигаше поглед от земята. За да се спаси от свекърва си, ставаше сутрин, преди изгрев слънце, и обикаляше селото. Хората я спираха, заговаряха я, питаха я накъде е тръгнала, но младата жена ги отминаваше мълчаливо.

  Петър опита да говори с майка си, но само опита. Тя го погледна ядно и му изсъска злобно:

  – Казах ти тази яловата да не ми я водиш в къщата! Сега ще търпиш!

  След още година Севда съвсем зазля. Престана да яде, да се къпе, да говори. Ходеше по селото чорлава и скубеше косата си. Беше страшно да я гледаш. Скоро след това родителите й починаха един след друг. Мъката ги разболя и погуби.

  Хората започнаха да се чудят какво да сторят за младата жена, че ако продължеше така, и нейният край щеше да е скоро. Свидна им беше младата Севда. Затова баба Мита, далечна роднина на семейството, прати хабер на сестра й да я прибере.

  Станка дойде с мъжа си след седмица. Намериха Севда на селския бозлук – мръсна, изпосталяла, а на главата не беше останало нищо от красивата й коса. Краката на Станка се подкосиха като видя в какво се е превърнала сестра й. Свали забрадката си, покри главата й, целуна я по челото, а сълзите й намокриха лицето на Севда. Отидоха да вземат някоя дреха от дома на свекърва й. Само че дрехи нямаше. Пенка каза, че били пълни с въшки, и ги изгорила. Да си я вземат с каквото е на гърба и да се махат. Петър се направи, че има работа по двора, и не погледна към жена си. Макар да му се късаше сърцето, нищо не направи, само изпрати с насълзени очи полудялата си любов. Дълго стоя без да може да помръдне и без да издаде звук. Остави майка му да реши всичко, както винаги..

  Севда никога не се възстанови напълно. Дълго след като се премести при сестра си ставаше сутрин рано и излизаше от къщата. Трябваше й време да се успокои, да спре да скубе косата си. Постепенно се привърза към децата на Станка. Играеше с тях, хранеше ги, пееше им тихо и понякога се усмихваше, но рядко говореше и човек не можеше да разбере доколко е с ума си.
  Минаха години, децата на сестра й пораснаха, ожениха се, а леля им се превърна в баба за техните деца.

  Един ден на селската порта се появи Петър. Видя Севда да чисти боб пред къщата, поколеба се дали да влезе, но свали шапка и прекрачи прага. Приближи се и приседна на столчето до нея. Станка излезе, но като видя кой е се прибра, без да каже нищо.

  – Добър ден, Севдо! Дошъл съм да те видя – започна плахо Петър. – Да те видя жива ли си, здрава ли си. Дойдох прошка да искам.

  Сведа продължи мълчаливо да прехвърля бобени зърна, без да даде вид, че разбира кой говори.

  – Аз отдавна исках да го направя, ама все не събирах смелост. Сега, като умря жена ми, се реших. –

  Севда забави движенията си. Това, което каза Петър, стигна до нея, до онова кътче от душата й, където се оттегли преди много години, заедно с любовта и надеждата.

  – Мама и тя умря – продължи Петър. – Преди това ми намери жена от друго село, че в нашето никой не искаше да чуе за мене. Ожени ме за една вдовица. Имала едно дете, ама то беше починало. Мама каза, че това е добре – хем е ясно, че може да има деца, хем няма да отглеждаме чужди. Хубава жена беше, но аз не я исках и не можах да я обикна. Помъчих се, но не ми даде сърце, а майка си намразих. Казват, Севдо, да мразиш майка си е голям грях. Ама аз я намразих, от дъното на душата си я намразих. Намразих и себе си, озлобях към майка си и жена си. Озлобях към света. Все гледах да съм далеч от къщи. Търговия завъртях, пари направих, все пътувах и все по-рядко се прибирах, а и не ме теглеше дома. Мама се разболя и се залежа, жена ми я гледа години наред. Накрая издъхнала в големи мъки. Аз не бях у нас, върнах се за погребението и да оправя някои документи, и пак заминах. Преди две години умря и жена ми, но късно разбрах. Докато се върна, близките й бяха я погребали. Умряла тихо в съня си. Поне това й спести Господ. А ти, Севдо, как си, как я караш? Аз все питах хората за тебе и дотука идвах, ама не посмях да те потърся…

  Севда мълчеше и продължаваше сръчно да разпределя бобени зърна – на една купчинка хубави, бели и цели зрънца, на другата черни, счупени и наядени. Не вдигна поглед и с нищо не показа, че разбира за какво говори Петър. Той постоя още малко, поогледа двора, помачка си шапката и се надигна да си ходи.

  – Е, аз ще тръгвам… Знам, че не можеш ми прости, но да знаеш, че и аз си платих… Аз пак ще дойда, Севдо. Искаш ме, не искаш – ще дойда. Ей тъй, да ти приказвам, пък ти някой ден може и да ми продумаш. – И се отправи към портата.

  Малко преди той да излезе от двора Севда надигна глава и с тих, дрезгав глас попита:

  – Деца имаш ли?

  – Не – каза Петър и излезе.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Нова книга на Людмила Калоянова. Премиера в Созопол

  .

  Излезе от печат нова книга на нашата сънародничка в САЩ Людмила Калоянова. Романът „Американски триптих“ (ИК „Жанет 45“, 2024) ще бъде представен на фестивала Аполония в Созопол, на 2 септември т.г., от 19 до 21 часа местно време, в Арт клуб Мишел. Както и по-късно – на Алеята на книгата в София.

  Ето какво пише по този повод авторката:

  „Американски триптих“ е книга за незарасналите в нас рани и възможното или невъзможно изкупление. История за вината и покаянието, за изгубената и намерена идентичност, разказана на фона на съдбата на три поколения емигранти в Америка. Роман, в който търсенето на Черната Мадона – икона, изчезнала преди повече от столетие от малко градче на Черно море – се превръща в проникновен разказ за докосващата сила на любовта и взаимното опрощение.

  Книгата вече може да се поръча онлайн, а след 28 август ще може да бъде открита и във всички големи книжарници в страната. Използвам случая да благодаря на екипа от ИК „Жанет 45“, който ми помогна да реализирам този проект, както и да съобщя, че „Американски триптих“ ще бъде част от Книжна Аполония, а след това ще присъства и на Алеята на книгата в София.“

  .

• Цигани копаят гроб

  .

  Цигани копаят гроб.
  Бързат сръчните лопати.
  Дух предал е Божи роб,
  никой не минава гратис.

  Цигани копаят гроб.
  Вятърът през зъби свири
  и разнася некролог,
  и обява за квартири.

  Цигани копаят гроб
  и разнищват битието…
  „Този ще вечеря с Бог,
  а пък ний във Факултето…

  Хляб и крадена туршия.
  Мръвка няма, ще го постим.
  Тук ще ни дадат в ракия,
  колкото за Бог да прОсти.

  Този ще се оттърве.
  Мир ще прави на душата,
  а пък ние пак чаве –
  да ни се множи родата,

  щото кой ще копа гроб,
  ако сиганина свърши?
  И за зло, и за добро,
  някой трябва да го върши“…

  Цигани копаят гроб.
  Бързат сръчните лопати.
  Вятър пее опело
  в хор с летящите плакати.

  .

  Румяна Симова

  .

• Амнезия

  .

  Разказ от Ваня Григорова

  – И жената остаре, за нищо не става. Влачи се една такава мърлява и раздърпана из къщи, да ‘зема да я изхвърля и нея най-накрая, като тоя ръждясъл чайник… – мърмореше си пияният мъж под носа, докато се опитваше да си включи печката, да си стопли вода.

  Толкова вече му беше додеял тоя живот. Откакто отрязоха стъпалото на единия му крак, след трудов инцидент, беше станал невъзможен. Пропи се и легна на ръцете на жена си. Тя, горката, се съсипа покрай него. Той открай време си беше дръпнат, а сега съвсем се превърна в едно непрекъснато хленчещо и мрънкащо мекотело.

  – Иванкее, стани да ми стоплиш водата да си умия лицето, ма – подвикна й Стоян.

  Жената пъргаво скочи, беше му свикнала на капризите вече и не посмя и дума да обели. Набързо му стопли вода и му помогна да се измие. По навик застана чинно до него с кърпа, както винаги го бе правила, и се е грижела добре за него. Още помнеше как я биеше на млади години, докато влачеше чужди жени у тях и я караше да им слугува.

  Иванка леко избърса една сълза и обърна главата си на другата страна. И тя си беше видяла живота. Остана сираче като малка и така я взе и Стоян. Да няма кой една добра дума да й каже и да я защити. Той, всъщност, не винаги беше толкова лош. Откакто жена му пометна, обаче, се озлоби. После вече не можеха да имат деца. Това му тежеше. И вместо да се обърне към нея с нежност, от мъка се пропи. Смяташе, че в нея е вината да нямат деца.

  Веднъж едно мърляво кутре се беше домъкнало отнякъде в двора им и скимтеше до старата барака. На Стоян като че ли му домъчня. Привърза се към него и всяка сутрин и вечер отиваше с паничката при него да го храни. Милваше го по гръбчето и му се радваше като на малко дете. Така и не можа да му измисли име. Един ден беше излязло пред оградата и профуча кола. Уличката беше тясна. Кутрето побърза да се шмугне обратно навътре през дупката под оградата, обаче едното краче му се заглави и точно през него мина колата. Стоян тъкмо излизаше с паничката от къщи. Пребледня. Кученцето огласи махалата. Извиваше гласче и плачеше като човек. Стоян за кратко време положи много грижи за него. Гледаше го вътре в къщата, а то милото не можеше да става даже да се изпишка. Но се хранеше добре. Жена му не се включи да помага за кученцето. Тогава Стоян я намрази още повече. Кученцето му беше единственото другарче. То някак му топлеше сърцето. И нали си нямаше дете…

  Иванка се прибра един ден от работа и го завари легнало на едната си страна. Крачето му беше загноясало и мухи се въртяха около него. Нищо не направи и отиде да си върши домакинската работа. Откакто изгуби нероденото си дете, нещо в душата й се обърна. В нея се загнезди една тиха депресия и нищо не можеше да я извади от там.

  По-късно се прибра и Стоян. Първо при кученцето отиде… После ветеринарят щеше да му каже, че е получило гангрена и отравяне на кръвта. Изкопа му гробче в градината… и отиде в кръчмата да се напие…

  После се прибра в къщи… и не помнеше нищо. Не помнеше как влезе с кръвясали очи в стаята, дето спеше жена му, как я извади за косите от леглото и дълго я рита на пода. Оттогава откачи. Тръгна пак по други жени. За наказание на Иванка, че не му роди дете и не му опази кученцето. Само тя си знаеше колко сълзи, кръв и побоища бе гълтала през всичките години. После й откриха бучка на гърдата. Не посмя да каже на Стоян. Той така и не я забелязваше. Отдавна погледът му беше празен. Болестта на Иванка напредваше, когато той пострада в работата. Като че ли някаква тегоба тегнеше над това семейство. Точно като кученцето и той пострада с единия крак. Падна тежък циментов блок на него и направо му го смля. За да не тръгне нагоре, да не му се натрови кръвта, се наложи да му го отрежат до глезена. Така си и остана. Зъл и вечно мърморещ. Все жената му беше виновна за всичко. Минаха още няколко месеца. Иванка отслабна. Нали нямаше пари за лекарства, болестта й се влоши. А и откакто и казаха диагнозата, тя повече в болницата не се върна. А и на кого ли беше нужна?

  Ходеше като някаква сянка вкъщи. Все по-трудно й беше да се грижи за мъжа си, но не показа нищо. Стискаше зъби и мълчеше. Косата й започна да оредява и нямаше сили за себе си въобще.
  Откакто Стоян пострада с крака си, беше спрял да я бие…

  – И жената остаре, за нищо не става. Влачи се една такава мърлява и раздърпана из къщи, да ‘зема да я изхвърля и нея най-накрая като тоя ръждясъл чайник… – мърмореше си пияният мъж под носа, докато се опитваше да си включи печката, да си стопли вода.

  – Иванкее, стани да ми стоплиш водата да си умия лицето, ма – подвикна й Стоян.

  Жената пъргаво скочи, беше му свикнала на капризите вече и не посмя и дума да обели.
  Набързо му стопли вода и му помогна да се измие. По навик застана чинно до него с кърпа, както винаги го бе правила и се бе грижила добре за него. Още помнеше как я биеше…

  Една вечер пак се беше прибрал пиян. И понеже вече никоя жена не му обръщаше внимание, а все пак беше още мъж… освирепял като разярено животно, се нахвърли на жена си. Грубо я хвърли на леглото и я облада. След това мъртвешки заспа. На другия ден нищо не помнеше. А Иванка и дума не му продума оттогава…

  Така замислена с кърпата в ръка стоеше до него, леко приведена, мъничка и слабичка, когато реши да проговори:

  – Стояне, ти защо ме мразиш толкова?

  – Какво ти сторих в тоя живот, че да заслужа такова отношение? – лекичко редеше думите тя и се придържаше за таблата на леглото. Беше й толкова лошо, че всеки момент щеше да припадне. – Какво ли не ти угодих, само добре да сме, а ти все си недоволен от мене?…

  Пияният мъж се обърна, несвикнал да му се отговаря и да му се противоречи, изгледа я свирепо и я удари през лицето:

  – На ти за това, дето много знаеш да си отваряш устата, яловице такава. Едно дете не можа да ми родиш и питаш…

  И я удари още веднъж. Иванка падна и се разплака на пода. При вида на жена си, обаче, не му дожаля и силно я изрита в корема:

  – На ти… и без това нищо не става от тебе. Отдавна трябваше да те изхвърля от тази къща. – И продължи да я рита навсякъде…

  ***

  После дойде полицията. Иванка лежеше свита на кълбо в локва кръв. Като че ли се бе опитвала да предпази корема си. Стоян беше изтрезнял отдавна и гузен стоеше отстрани. Сам се беше предал. От съдебна медицина направиха аутопсия на жената.

  Привикаха Стоян на разпит:

  – А вие знаехте ли, че жена ви е бременна?…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Картината

  .

  Разказ от Ваня Григорова

  Девственият младеж към проститутката:

  – Нямам с какво да ти платя… Имам само плюшеното си мече от детството.

  – Дай ми го! – отвърна му тя. – Аз нямах детство…

  Момчето се разплака. Точно, както преди малко, когато свърши…

  Беше му за първи път.

  Беше почти на 18, а 23-годишната проститутка му се струваше леко състарена.

  Нямаше друг избор. Само така щеше да се изстреля директно в небесата.

  Той протегна ръката си и боязливо я погали по рамото:

  – Да го направим ли пак?

  – А с какво ще ми платиш? – попита го тя. – „Детството“ вече ти го взех.

  – Ще ти платя с мечтите си – отговори той и леко я придърпа към себе си. Положи я нежно на леглото, все едно докосваше скъп английски сервиз. Не я гледаше в очите. Срамуваше се.
  Лекичко се намести върху нея и разтвори бедрата й. Момичето изпъшка. Бяха й втръснали грубостите на мъжете, с които спеше. А й се налагаше. Имаше невръстно детенце.

  В досегашния си мизерен живот не бе познала любовта. Беше дошла от провинцията. След като разбра, че е била осиновена, избяга от хората, които я бяха гледали до 15-годишна възраст. И без това пастрокът й за щяло и нещяло я биеше. Жена му беше плаха и набожна жена и нищо не смееше да му каже.

  Луи бавно проникна в Алис. Беше залепил бузата си на рамото й и тихо й прошепна:

  – Ще ти разкажа за мечтите си… – И влезе още по-дълбоко в нея.

  Този път нямаше да бърза да свърши. Искаше да се отдаде на удоволствието.

  Беше най-нежното обладаване, което беше изпитвала досега. Не като онзи грубиянин, който я изнасили, после избяга и я остави в безизходица, бременна и без дом. Спеше по мазета, обикаляше кофите за боклук, нямаше с какво да се храни. Така се роди и детенцето й, недоносено. Добре че в последният момент добри хора се смилиха да я заведат в болницата за раждането…
  После им дадоха евтина таванска стаичка.

  Алис въздъхна. Отпусна се и прегърна Луи. Почувства се някак защитена в обятията му. Чувство, неизпитвано досега. Всъщност, тя не познаваше нежността. Отдаваше тялото си за продан, с погнуса и затворени очи. Трябваха й пари за детето и за наема. Не се влюбваше в клиентите си. Отпращаше ги с усмивка (която й костваше много), преброяваше парите, въздъхваше тежко над жалката си участ… и често ридаеше.

  Луи го срещна в кварталния магазин. Беше излязла да купи мляко на детето и нещо за себе си за хапване. Беше разчорлена, с дълга рокля до земята, токчетата й леко потропваха, а като подаде парите на продавачката, презрамката леко се смъкна и се оголи перфектното й рамо. Луи я беше зяпнал и не помръдваше. За него тя беше като някакво видение от приказките, като фантазия, като недостижима мечта. Той явно съзнаваше, че тя е по-голяма от него, но не можеше да се освободи от влиянието, което имаше тази жена над него. Краката му се подкосяваха всеки път, щом я видеше… и като че ли нарочно ходеше често до магазина, за да може поне да я види.
  Алис забеляза впечатлението, което оставя у този младеж, и веднъж, минавайки покрай него, уж леко се разминаха, от близко разстояние, беше тясно между рафтовете и тя почти се долепи до него… Стрелна го с очи и леко му прошепна:

  – Искаш ли да се качиш горе?

  Луи се изчерви, кръвта нахлу в главата му, усети се по-възбуден от всякога, от самотните си нощи, когато се галеше…

  Стисна ръката й силно и почти на бегом взе стълбите до тавана.

  Застана запъхтян до вратата и не знаеше какво да прави.

  Алис прибра покупките, погледна детето в другата стая, където спеше, тихо затвори вратата и се приближи към Луи…

  – Нямам с какво да ти платя – изстена той.

  И свърши, още докато тя докосваше панталона му.

  Алис се сепна. Не очакваше…

  – Миличък, ти девствен ли си?

  Луи не смееше да я погледне в очите. Ужасно се срамуваше, че се изпусна.

  Алис нищо не каза. Хвана го за ръката и го поведе не към леглото, а в малката кухничка. Направи чай и за двамата.

  Почувства го някак близък.

  – Гладен ли си?

  Беше забравил, че не беше сложил и троха.

  Алис забърка едно омлетче и сложи две вилички отстрани на тиганчето. Усмихна му се миличко:

  – При мен е скромно. – И му подаде хляба.

  Луи ядеше като невиждал. Нямаше родители, нямаше кой да му готви и да се грижи за него. А и тази жена му вдъхваще едно спокойствие и увереност. Все едно винаги я е познавал.

  „Как можах така да се изпусна?“ – не спираше да се притеснява той и лакомо загребваше от яйцата. Като че ли силата му се върна, той погледна Алис в очите и каза:

  – Благодаря за храната. Време е да тръгвам.

  – Чакай, не си тръгвай!

  Алис изпита странно безпокойство, че повече няма да го види.

  Това момче я караше да се чувства, най-малкото – добре. Някак й беше спокойно с него.

  – Моля те, остани! – погледна го тя в очите.

  Луи преглътна смущението си и за първи път и той я погледна в очите. Кротко й каза:

  – Добре.

  Прилепиха се на леглото. И мълчаха. Като в някакъв съдбовен миг, в който друго не беше важно. Бяха хапнали, лежаха прегърнати и като че ли друго нямаше значение за момента. Чувстваха се толкова добре заедно, все едно щеше да продължи завинаги.

  Луи не можеше да отрече каква власт имаше тази крехка, малка жена над него. Не беше само плътското привличане. Погали я по косата, още ухаеше на омлет, завъртя един кичур и като някакъв опитен мъж силно я прегърна към себе си. Погали краката й, разкопча копчетата на роклята и и жадно затърси гърдите й. Едрите й зърна го влудяваха. Усещаше как пак ще изригне, но някак успя да се потисне и продължи да я гали навсякъде. Алис не беше познавала такава нежност досега. Заби пръсти в гърба му и тихо стенеше. Луи не знаеше откъде дойде тази смелост у него. Беше му за първи път. Досега не беше бил с жена. Затърси интимността й, скрита под нежен мъх… Полудя!

  Усети я влажна. Усети пот по гърба си. Бързо разкопча панталона си и, без да го сваля, повдигна цялата й рокля; горящ от нетърпение и желание, проникна в нея, насочи пениса си в океан от страст, разпиля се целият, потънал в похот, и искаше още и още, и още…

  Алис свършваше заедно с него… Цялата му девственост беше в нея, по чаршафа под тях… И се рееха в транс, все едно тичаха голи горе по небето, забрявайки за цялата мизерия в скромната таванска стаичка…

  Малко полежаха още.

  Луи беше изпаднал в една безтегловност на щастие и безразсъдност. Искаше да не става от леглото. Да е все там, в нея и с нея. Първата му жена…

  Той никога повече нямаше да пожелае друга жена. Обеща си го!

  Не знаеше още как, но щеше да я задържи по някакъв начин. По истинския начин. Беше беден. Нямаше пари дори за прехрана. Рядко си намираше работа… Но заради Алис… Той беше готов завинаги да остане до нея. Да се грижи за нея и за детето й…

  – Хей, къде се замечта? – погали го Алис по ръката.

  Луи беше седнал на леглото, беше се зареял в мечти за бъдеще с една жена, която почти не познаваше. Все едно не беше един скромен 18-годишен младеж, подарил девствеността си на една 23-годишна проститутка. Сепна се изведнъж:

  – Нямам с какво да ти платя. Имам само плюшеното си мече. То ми е спомен от детсвото.

  – Дай ми го! – отвърна Алис. – Аз нямах детство.

  ***

  Двадесет години не се видяха.

  Луи завърши художествената академия и стана известен художник.

  Никога повече не отиде при Алис. Срамуваше се, че изгуби девствеността си в стаята на една проститутка. През живота му минаха още много жени. Много пъти се давеше в океани от страст, но завинаги запомни първото си свършване, в онази скромна таванска стаичка.

  Една или две години след случката я потърси. Тя не живееше вече на този адрес. Качи се до таванското и краката му леко омекнаха. Помнеше всичко. Не можеше да я забрави!

  Беше й донесъл една роза. Огледа се и видя празна чаша. Наля й вода и я постави в нея. Тръгна си гузен, защото нищо не направи за тази жена.

  В галерията се събраха много хора – ценители и купувачи на картини. Имаше сред колекцията му една много специална картина. По спомен нарисува розата, която занесе на Алис в стаичката.

  Вървяха разговори и Луи, леко уморен, се оттегли в един ъгъл с питие.

  Защо така не можа да забрави Алис? Защо не я потърси толкова години?

  Тя остана най-прекрасното му усещане за жена.

  – Господине!

  Някой леко го докосна по рамото.

  – Вие ли сте нарисувал тези хубави картини?

  Красива, елегантна жена стоеше пред него с книга в ръка и мило му се усмихваше.

  – Да! – отговори той и леко се прокашля.

  Беше му станало неудобно, че беше прекъснат в мислите си.

  – Интересувам се от картината с розата – добави жената.

  – О, тя не се продава. Тя ми е като талисман на всяка изложба. Винаги я поставям сред другите. Тази картина има история и е много специална за мен.

  – Разбирам – отговори жената. – Аз също имам един специален спомен, с който никога не се разделям.

  И жената отвори книгата. Вътре, между страниците, имаще една изсъхнала роза.

  – Много прилича на Вашата роза на картината.

  – Отговорих Ви вече. Тази картина е много скъпа.

  – Да – въздъхна жално жената. – Аз дори нямам с какво да я платя. Имам само едно плюшено мече.

  И Алис отвори чантата…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Ваня Григорова е родена през 1968 г. в гр. Своге. Завършила е гимназия в родния си град. Работила е в сферата на ресторантьорството. Искала да следва, но е станало така, че се е посветила на семейството и трите си деца. Има влечение към литературата от ранна възраст. Пише стихове и разкази. Има своя страница във Фейсбус „Жажда за обич“. Все още не е издала своя книга, но приятелите й вече я питат кога ще го направи. Желаем й успех, защото Ваня определено има талант.

  .

• Из „Камбаната“ на Недялко Славов

   

  Откъс от романа „Камбаната“ на писателя Недялко Славов

  (изд. „Хермес“, 2016)

  .

  – Вено, да те питам, момче, как мислиш? Кой го докара това зло? Тоя свят без Бог?

  Погледнах го слисано. Не, не ме изпитваше – очите му ме питаха.

  – Кажи, Вено, кажи. Аз за себе си знам, ти ми кажи.

  – Не знам, отче. Голям ти е въпросът, малък съм за него.

  А той продължи, сякаш не ме бе чул:

  – Кой ги доведе тия зверове? Кой ги хвърли срещу нас? И защо… чуй ме! Живите не стигат, за да изгоним тия антихристи! Затова Бог ще вдигне и мъртвите… Защото първо ни пратиха комунистите, ония безверници атеисти, дето лежат долу по очи в земята… с тях не успяха… сега пращат тия зверове… ония бяха безверници, но безверието е и съмнение… Тия нямат нищо. Тия отричат човека… живота… Божия ред… всичко… съвкупляват мъжете с мъжете, майките със синовете, бащите с дъщерите, вземат душите и пускат телата да се множат и ходят по земята без дух.

  Отецът млъкна. Дълго гледа ръцете си като чужди. После продължи:

  – Ти мислил ли си, Вено, какво сме? За нас, човеците, те питам? А, Вено, какво сме?

  И впи в мене трескавите си, възпалени очи.

  – Мълчиш. Но аз ще ти кажа – времеядо животно сме. Да ме прости Господ – и пак взе да се кръсти, – времето само за нас съществува. За да ни изпита, Бог ни сгоди с времето, прекомерна тежест ни даде. Слаби сме за нея. И защо го направи ли – защото сме негови деца, а времето – и то е негово дете, тоест ние сме братя и сестри на времето, от един баща идем. Човек е като копринената буба. Знаеш гъсениците на тия буби – ядат черничевото листо и ронят след себе си. Така и ние, хората, изяждаме времето и роним тор след себе си. Но има едни избрани, дето ядат времето и предат копринена нишка от него. Това са хората на духа.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от и за същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Три в едно

  .

  Творби на Васил Сотиров

  .

  НЕДЕЛЯ

  На Дончо Цончев

  Човекът е със пушка и със куче,
  а птицата – неистово сама.
  Най-страшното след погледа се случва –
  зеницата е колкото сачма.

  Каква хармония – взаимен трепет:
  човекът, кучето и тази цев…
  А птицата разчита на крилете,
  но точно те са мамещата цел.

  След миг кръвта на топлата неделя
  изтича във прохладната трева…
  Едно око е нужно, за да стреляш.
  И две – да видиш всичко след това.

  .

  .

  ТРИ В ЕДНО

  .

  ПРАВО НА ИЗБОР

  Било, каквото било,
  и с едно упование само
  гласуваме за по-малкото зло,
  че и то да стане голямо!

  ДРЪЖТЕ КРАДЕЦА

  Пуста политика –
  не е като вчера.
  Лицемерът вика:
  „Дръжте лицемера!“

  ГРАДСКА ИДИЛИЯ

  А хората тук
  живеят и дишат…
  За който е боклук
  парите не миришат!

  .

  .

  * * *

  Оставаме само идиотите –
  жалка картина…
  Къде са патриотите?
  На майната си в чужбина!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Васил Сотиров е известен бъларски сатирик, писател, поет, сценарист и преводач. Роден е през 1947 г. в София. Завършил е Френската езикова гимназия в родния си град и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е в Главна редакция „Хумор, сатира и забава“ на БНР, сп. „Карикатура“, Студия за анимационни филми „Бояна“, в. „Пардон“, в. „Дума“, в. „Република“. Автор е на десетки книги с разкази, стихове и епиграми, вкл. на книги със стихове за деца. Както и на редица сценарии за пиеси, спектакли, филми. Негови са преводите на български на книги на Рьоне Депестър, Давид Диоп, Реймон Кьоно, Франсоа Вийон, Леополд Седар Сенго. Член е на СБП. Носител е множество престижни литературни награди за проза, поезия, хумор и сатира, литература за деца, между които: наградата „Ламар“ за поезия (1990); награда на Съюза на преводачите в България (1993); „Златен плакет“ за сатира в III национален поетичен конкурс „За един по-човечен свят“ (2003); награда „Елин Пелин“ за разказ (2007); „Каунь“ – Първа награда за проза (2008); Награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“ (2008); Годишната литературна награда на СБП за поезия (2013); „Каунь“ – Първа награда за поезия (2015); Национален поетичен конкурс „В полите на Витоша“ – Първа награда (2016); Годишната награда на СБП за детска литература (2016); Национална награда „Хр. Г. Данов“ – издание за деца (2017); Националната награда за литература „Валери Петров“ (2022) и др. 

  .

• Молба

  .

  В центъра на Варна, в градинката встрани от катедралата, посред бял ден бе паднал на земята възрастен мъж. От едната страна лицето му бе ожулено, лакътят – охлузен и всички хора, минаващи край него, виждаха, че е безпомощен. Никой обаче не спираше да му помогне, да го запита защо е пострадал така. Юлският ден бе горещ и от напуканите му устни от време на време излизаше тих стон:

  – Вода! Дайте малко водица, бе хора!

  Никой не чуваше молбата му. По едно време около тригодишен малчуган, с фунийка сладолед в едната ръка, спря до човека и клекна, за да го види по-добре. Майката на детето разговаряше с друга жена няколко метра встрани. Момченцето близна от сладоледа и запита падналия:

  – Защо лежиш тук, чичко? Ти удари ли се?

  Мъжът повдигна с усилие глава и изпъшка безпомощно. Детето поднесе към устните на мъжа сладоледа и предложи:

  – Близни си, чичко! Много е сладък сладоледът!

  В очите на мъжа блесна искра, той отвори уста, но рязко извърна глава:

  – Водичка, детенце! Донеси ми малко вода! Сладоледът е за теб! Яж си го самичък!

  Както бе клекнал, малчуганът разпери ръце:

  – Обаче нямам вода! Много ли те боли, чичко? Ти като бяга се спъна и падна ли?

  Мъжът облиза устните си и с все сили повтори:

  – Само малко вода, моето момче! Вие ми се свят и не мога да стана.

  – Защото си пиян ли, чичко?

  – Не, рожбо! Не съм пиян, а болен! Донеси в шепичка малко вода от кофите с цветя! Ще идеш ли?

  – Добре! – Малчуганът изприпка до бараките, където се продаваха цветя, и потопи шепа в най-крайната кофа. Внимателно тръгна към падналия мъж, като внимаваше да не разлее малкото вода в шепата си. Стигна до него и когато протягаше ръка към устата му, приближилата се вече майка го плесна по ръката.

  – Какви ги вършиш, Боби?

  – Мамо! Водата се разля и чичкото няма да може да пие!

  – Дръпни се от него! Не виждаш ли, че е клошар?

  – Какво е клошар, мамо? Клошарят не е ли човек?

  – Тръгвай, че закъснявам за фризьор! После ще си говорим с тебе!

  Майката хвана детето за ръка и грубо го дръпна. Поведе го към бараките за цветя, като продължи да му се кара. Мъжът отпусна глава и тя се удари в асфалта на алеята. По лицето му запълзя муха, но той едва ли я усещаше. Оттам, където бяха заминали майката с детето, се зададоха двама свещеници. Единият бе облечен в черно, а другият в кафяво расо. И двамата бяха с побелели бради и коси, вързани на опашка. Единият видя падналия мъж и дръпна другия, за да минат по съседната алея. Щом влязоха в катедралата, единият свещеник нареди на жената, която продаваше свещи:

  – Звънни на 112, да приберат един пияница в градинката, до цветята! Омръзна ми да се събират прошляците на града край храма!

  След около половин час, малко след спирката на автобусите спря линейка. От нея излезе зачервен мъж, облечен в червен халат и с кафяво медицинско куфарче в ръка. Огледа се и забеляза падналия на алеята мъж. Отиде до него, внимателно се опита да го изправи, но не му стигнаха силите. Помоли няколко от случайните минувачи да му помогнат, но никой не се отзова на молбата му. Той отпусна тялото на мъжа обратно на земята и се върна до линейката. След минута двамата с шофьора на линейката преместиха мъжа и го подпряха на стъблото на едно дърво, на сянка. С мокра марля изтри устните на пострадалия и му даде да пие вода от една бутилка с минерална вода. Щом успя да преглътне, мъжът въздъхна облекчено:

  – Благодаря, докторе!

  – Фелдшер съм! – поправи го лекарят. – Кажи сега, как се охлузи така? И защо лежиш на земята? Пил ли си, бил ли си се?

  – Не, докторе! Бях при една моя позната. Тя живее от другата страна на улицата. На легло е. Много не й остава! Донесох и две праскови. На излизане не забелязах, че са мили стълбите, хлъзнах се и паднах! Охлузих се лошо, но продължих. Като стигнах до тук ми се зави свят и паднах.

  – Я да ти премерим кръвното! Че в тая жега…! – Фелдшерът нахлузи на ръката на мъжа маншета на апарата за кръвно и започна да помпи. Изпусна въздуха и поклати глава:

  – Бива ли така бе, човек? Много ти е паднало кръвното! Трябва да стоиш на сянка и да пиеш вода или айран! Нямаше ли кой да ти даде малко вода като падна?

  – Нямаше! – въздъхна мъжът.

  – Ей, съвсем оскотяхме, бе! – обърна се към шофьора на линейката фелдшерът. – Вече нищо не ни стряска, мама му стара! Ще се спънат в човека, но няма да му помогнат! Що за хора сме станали?

  – Мани, мани! – махна с ръка шофьорът.

  Фелдшерът направи инжекция на пострадалия мъж, постави до него бутилката с вода и заръча:

  – След малко ще се оправиш! Постой тук на сянка, пийни си вода и като ти дойде силата, се прибирай!

  Двамата с шофьора на линейката тръгнаха, а фелдшерът продължаваше да се възмущава:

  – Представи си, паднал човекът до църквата! Минават хора, част от тях влизат в църквата и палят свещи! За какъв дявол ги палят тия свещи, като на един човек в нужда чаша вода не дават? За какво ни е тоя Господ, щом живеем като дяволи? Иди, че разбери!

  .

  Красимир Бачков

  .

• Танцуващи сенки…

  .

  Amy*
  beautiful soul, RIP

  На Ейми

  Танцуващи сенки
  изчезващи в здрача,
  объркани хора,
  гробарите плачат.

  Чадъри отворени,
  микрофонът тъжи,
  поглед във мрежата –
  там само лъжи.

  Потъваш във черното,
  няма вече мечти,
  гласът ти в отвъдното
  пак в мен ще боли…

  .

  Елка Русков

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Amy Jade Winehouse / Ейми Джейд Уайнхаус (14 септември 1983 г. – 23 юли 2011 г.) – английска певица и автор на песни. Известна с дълбоките си, експресивни контралови вокали и еклектичната си комбинация от музикални жанрове, включително соул, ритъм и блус, реге и джаз.

  .

• Излезе от печат адаптацията на Руси Чанев на „Под игото“

  .

  Излезе от печат дълго подготвяният проект на артиста Руси Чанев – книгата „Под игото“ от Иван Вазов, адаптация за деца (9-14 години), реализиран съвместно с издателство „Изток-Запад“.

  Текстът, събран между кориците на това издание, е предназначен за децата на български семейства, живеещи в чужбина. Проектът е одобрен и подкрепен като „много полезен“ от Министерство на образованието и науката, с писмо за партньорство от 16.10.2019 г. Получено е и положително становище на Министерство на културата, с писмо от 28.11.2023 г. за издаване и разпространение на тази авторска „преработка за деца на романа и едноименната драма на Иван Вазов с картинни и звукови илюстрации“.

  В подготовката на „За българчетата по света артистът Руси Чанев представя „Под игото“ от Иван Вазов“ са следвани световни образци в адаптирането за деца на класически текстове като „Сън в лятна нощ“ и „Хамлет“ от Уилям Шекспир, „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд, „Парижката Света Богородица“ от Виктор Юго, „Метаморфозата“ от Франц Кафка и т.н.

  В интервю пред БНР Руси Чанев разказа за целите на проекта, а именно, че това е „възможността да се даде на днешни деца една по-събрана, по-стегната емоционално и изчистена от подробности сюжетна история, по възможност най-близка до стила на Иван Вазов. Затова за целта, освен романа му, съм ползвал и неговата пиеса „Под игото“, защото в нея той сам е съкратил линии от романа. И аз използвах тази му намеса в сюжета, за да постигна „очистването“ на някои второстепенни герои и ситуации при адаптацията, която направих.“

  Настоящото хартиено издание на книгата излиза под редакцията на филолога Бояна Драгомир, художника Мария Стоева и писателя Деян Енев, илюстрирано с рисунки от връстници на читателите – ученици от Художествената гимназия в София. Книгата е съпроводена и с аудио запис, където Руси Чанев чета текста глава по глава. Записите могат да бъдат слушани през всички видове устройства чрез QR код. Реализацията на записите се осъществи със съдействието на Българското национално радио и ще бъдат излъчвани самостоятелно в неговите програми през 2024 г.

  „С тази адаптация – обобщава Руси Чанев – не се стараем да изтръгнем читателя от неговите езикови навици и да го заставим да влезе в езиковата матрица на автора, към което се стараят досегашните  български издания от типа „Библиотека за ученика“. Нашата адаптация е ориентирана в противоположна посока – тя доближава автора до езика на читателя. Строго погледнато, правим вид парафраза на оригиналния текст.“

  За автора на адаптацията:

  Руси Чанев е актьор и сценарист със значим принос към развитието на българската култура, Изпълнител е на повече от 100 театрални и 50 роли в киното. В съавторство е издал книги, написал е драматизации за театъра, сценарии за филми и е съставител на книги с поезия. Носител е национални награди в областта на театъра, киното и литературата, както и на Орден „Св. св. Кирил и Методий“ 1-ва степен. Той е един от 12-те отличени в кампанията на БНР „Български посланици на културата“ за 2023 г.

   

  Рени Янкова,

  изд. „Изток-Запад“

  .

  

  .

  ОЩЕ ПО ТЕМАТА

  Из Предговора на книгата

  Деца,

  Сигурно знаете, че писателят Иван Вазов е написал много хубави разкази и стихотворения. Нашите дядовци и бащи толкова много са ги обичали, че са издигнали за чест и прослава на любимия им Иван Вазов десетки паметници и са нарекли на името му стотици улици и училища, които можете да видите по всички градове на България.

  Най-харесваната книга от Иван Вазов е „Под игото“. Иго означава натиск на тежка и чужда сила. Понеже тази книга е била написана преди повече от сто години, в нея има и други трудни за вас и вече позабравени като тази думи. Аз тук-там ги подмених с по-нови сегашни, за да можете да я прочетете и разберете всички, а най-вече тези от вас, които не живеят в България.

  В „Под игото“ се разказва за живота в едно планинско градче по времето, когато България не е била свободна страна, каквато е сега. Някога българското царство е било завзето от османските турци и те са го владеели петстотин години. Накрая този живот станал толкова тежък и труден за много от нашите прадядовци, че им се струвал като истинско робство. И те поискали да си възвърнат собственото царство като се освободят от турците и от техния цар-султан.

  Първо се надявали това да стане мирно и по човешки, но скоро разбрали, че така няма да постигнат нищо и решили да извършат революция. Това означавало да излязат с оръжие в ръцете срещу силните си неприятели и в геройска кървава битка да ги победят. По-младите тайно се събирали в групи, наречени комитети, в които се наговаряли кога и как да стане тази революция.

  По-старите пък ги било страх, че може да стане обратното – враговете им да ги победят като избият тях и семействата им и изгорят къщите им. Особено много се страхували най-богатите хора, на които викали чорбаджии, защото можело да загубят многото си пари и да отидат в затвора. Обаче не всички богаташи били страхопъзльовци и неприятели на младите революционери. Имало и по-други. Такъв бил чорбаджи Марко, който…

  .

• Купувачът на играчки

   

  Разказ на Георги Ников

  Предисловие: Тази история се случи с мен преди много години и реших да я научите от мен, от първо лице.

  Тогава бях млад и през лятото бях отишъл да посетя мои близки роднини в един малък град в Северна Америка, някъде в щата Уисконсин, на брега на езерото Мичиган. Бях седнал сам на бара в една малка, евтина кръчма, на чаша-две джин с тоник, любимата ми напитка, и понеже бях завършил с висок успех Английската гимназия в София, разбирах какво си говорят хората около мен, посетителите на заведението. Почти всички до един бяха ексцентрици, вероятно такива като мен самия. Това впечатление у мен се затвърди от факта, че вътре в заведението влезе едър мъж, облечен в безупречно ушит, кремав на цвят блейзър, но когато се вгледахме по-подробно в него, забелязах, че отдолу той носеше само мръсносиви на цвят, дълги мъжки гащи, тип наполеонки.

  Казах си на ум: „Това може да се случи само в тази Голяма страна, където в повечето от градовете липсва обществен транспорт и хората се придвижват само с личните си автомобили. Освен това заведението се намира в най-бедния квартал на града и посетителите му са хора от втора ръка.“

  – Този индивид, когото сега видя, не е най-големият ексцентрик тук, има един още по-голям особняк от него – каза ми Джими, един от тримата мои приятели и събеседници. Той посочи с ръка към щанда за играчки. – Виждаш ли този много висок, слаб човек, който е облечен в дебел, зимен балтон и който е поставил на главата си старинен цилиндър? Името му е Адамс, сравнително заможен мъж е, за когото всички ние казваме, че той е купувачът на играчки, човекът, който единствено купува тук, в магазина, играчки.

  Около нас се бяха събрали повече от дузина човека от всички краища на заведението и единият от тях, който срещу комисионна от десет процента ни продаде дребни монети, необходими за машината за кафе, без да се представи, каза:

  – Така е бил облечен на двадесет и четвърти декември, преди осем години. Синът му е бил на лечение в болницата в града, след това са го изписали оттам и са го оставили да се долекува в дома им, като баба му се е грижила за него. Било е Бъдни вечер и малкият е имал рожден ден. Старият Адамс късно вечерта се е върнал от командировка и по този радостен повод е носил, за да му подари, една механична играчка, която е представлявала жълт на цвят кон, който като се навие със специален ключ, е можел да се движи, да цвили и да пее. Но още на прага на вратата старата му е съобщила неприятна вест, че синът му внезапно е починал. Оттогава през ден купува за мъртвия си син по една такава механична играчка, дето се навива с ключ, като онази, която тогава не е успял да му подари.

  Отправих взор към другия край на заведението. Едрият мъж беше съблякъл блейзъра си и в момента танцуваше само по долното си бельо, сам със себе си по средата на дансинга. Вгледах се в едрото, продълговато лице на Адамс, което излъчваше някакво блажено спокойствие, което може да бъде дадено само от Господа, отгоре, свише. След като плати за питието и за покупката, която направи, той каза на дебелия съдържател на кръчмата, на име Розарио:

  – Благодаря за коняка, време е да тръгвам, убеден съм, че синът ми и баба му ме очакват с нетърпение. А и малкият ми поръча да му подаря за рождения му ден точно тази играчка.

  Той нави с ключа механизма й, след това хвана накрая дългата, дебела връв и изтърколи през двукрилата врата, навън на булеварда, несъразмерно големия жълт пластмасов кон, поставен върху още по-несъразмерно големи пластмасови колела. Навън валеше дъжд. Някой беше включил вентилатора на климатика да се върти обратно и сега, вместо свеж въздух, в заведението нахлуваха студени пръски дъждовна вода. До кости измокрени, ние изтичахме, през един страничен изход, след него на булеварда. В този момент той се размина с нас и лицето му отново излъчваше това необяснимо за мен блажено спокойствие.

  „Не е възможно в този час да има по-щастлив човек на света!“ – помислихме си всички.

  Жълтият пластмасов кон тракаше и подскачаше на колелата си по неравностите на пътното платно, а вътре в него навитото с ключа механично сърце го караше да цвили и да пее. Да пее песента на Малкия барабанчик. Ето и песента, която пееше:

  Тази нощ Исус се роди,
  Той ново царство на света
  възвести.
  И всеки носи дар –
  па-рам-пам-пам-пам
  на този малък Цар.
  Па-рам-пам-пам.
  Рам-пам-пам-пам.

  От езерото по булеварда към нас се носеше на талази бяла, гъста мъгла, която, докъдето стигаше, покриваше всичко. От небето падаха едри капки дъжд, които мокреха раменете, шапките и обувките на минувачите. И някои от тях започнаха да се крият под стрехите на сградите.

  Гледахме подир високата, прегърбена фигура на Адамс, докато бялата мъгла не го погълна като залък, заедно с неговия жълт пластмасов кон, превърнал се в гротеска.

  И дълго време след това чувахме как още пее:

  Боже, аз съм само беден хлапак,
  но барабана вече удрям в такт.
  Едничка песен знам –
  па-рам-пам-пам-пам…

  .

• „Смърт преди Рождество“. Кандилото

  .

  ЕНИГМАТИЧНИТЕ ЗЕНИЦИ НА ЖИВОТА…

  Драголюб Михайлов е наш съвременник, умен и прозорлив дознател, образът на когото присъства във всеки един от десетте разказа в новата книга на Светла Андреева – „Смърт преди Рождество“ (изд. „Фабер“, 2023 г.). Самата авторка е отдавна позната на читателската публика с увлекателните си произведения, изследващи дълбините на съвременното ни битие. И сега тя остава вярна на творческото си амплоа, като ни води по следите на заплетени истории в града и селото, при хора от различни възрасти, с различни социални характеристики, намерения, увлечения. Но привидно криминалния, а на места и мистичен привкус, като например в разказа „Конярът“, има своя съзнателно търсена, далеч по-обхватна философска обосновка. Светла изследва морално-етичния силует на своите съвременници в динамиката на съпътстващото ни столетие. Спира поглед върху т.нар. малък, обикновен човек, обсебен от ежедневните си задачи, но и от някои тъмни страни на странното си естество, водещи го към посегателство върху личността на себеподобните: „При Бялата чешма“, „Кандилото“, „Татуировката“ и всички останали разкази в сборника. Притиснати от, според тях самите, неразрешима домашна главоблъсканица, която може да бъде отстранена по начин, скаран със закона. Тук са домашното насилие, пиянството, завистта, несъгласието с мнението на околните, кражбата и какво ли още не. В своите наблюдения и анализи, облечени в психологически убедителни сюжети, Светла Андреева ползва преки наблюдения от реалността. Тя не търси привидната глобалност на умозрението, нито пък мащабността на някакъв обществен конфликт. Акцентът в тематичните й предпочитания пада върху привидната делничност – върху познатата картинност на делника, запечатана в уличната глъч, край пазарската сергия или в офиса. Или сред мрачните декори на поредното местопрестъпление, което Драголюб Михайлов трябва да разгадае. Авторката е съпричастна с всеки свой герой и неговите митарства, без непременно да ги оправдава. Търси подтекста в постъпките им и в първичната мотивация, за да изгради разноликия профил на съвременника във време, изтъкано от противоречиво единство. Писателката е далеч от модернистичните веяния на художественото слово, разглеждащо личността като безволна жертва на непредсказуемата съдба. Далеч е и от хоръра, навлязъл чрез различни преводни заглавия в дневния ред на издателствата. Тя е сполучлив продължител, без да търси само и именно това, на реалистичния тематичен фундамент в българската литература. Някак позабравен и неглижиран днес заради уж световни и европейски теми за сметка на националното и „местното“. Макар че в центъра на всяко художествено слово, за да не бъде то мъртвородено и изтъкано от мълчалива пейзажна символност, стои Човекът от библейски времена, та до днес. Така ще бъде винаги, докато съществува обществената нагласа, съградена от неизброими тленни силуети, все със своя вътрешен мир и цветна емоционална палитра. Светла Андреева ни среща с българина, своя съвременник от ХХI век, в целия му ъгловат мир от достойнства и несъвършенства. От полет на мисълта и чувството до атавизма, оцелял и сега от незапомнени времена. Какво иска да ни внуши Светла, в какво ни кара да повярваме? Разбира се, че доброто винаги ще надделява над своя антипод – злонамереността… Че несъвършенството е наша отличителна черта от рождението до дълбока старост, а съвършен е само Бог. И че трябва да обичаме ближния такъв, какъвто е: в подем, или в грях, в радост или в болка – но без да го съдим, защото казано е в Светото писание – „не съди, за да не бъдеш съден!“ А че авторката силно обича своите себеподобни, е извън всяко съмнение, доказва го и най-беглото разлистване на чудесните й разкази…

  На финала в сборника Светла, по оригинално свое хрумване, е включила и „интервю“ с главния си герой, дознателя Драголюб Михайлов, като всеки привиден въпрос и отговор сполучливо допълва образа на персонажа: „Д.М.: Няма ли пак да ме създадеш наново? Авторът: Едва ли, човек веднъж се ражда. Д.М.: Но аз искам да живея! Авторът: Ще живееш така, както аз ти кажа и какъвто аз те създам. Това е лошото да си герой на книга… Всъщност, част от теб е и част от мен, много мои мисли и чувства съм превъплътила в теб. Д.М.: Какво?! Да не би да съм джендър? Или пък ти? Авторът: Не, не се бой, няма такова нещо. Не знам дали знаеш какво е казал един велик писател: „Мадам Бовари – това съм аз“ А засега – довиждане!“

  Не ще бъде пресилено ако кажа, че разказният сборник „Смърт преди Рождество“ е свежа глътка стойностна литература в съвременното художествено творчество у нас. От привидно познатото и епизодичното, Светла Андреева рисува верен силует на българския съвременник, запечатан в различни детайли от своята битност. Едновременно борбен и апатичен, диалогичен и прикрит в дълбините на душата си, опитващ се да промени едно или друго, или понесен от сивотата на ежедневното течение. Всяка сюжетна сцена е поднесена картинно, с ясна тематична завършеност за самостоятелността на идеята, поради която е родена. И едновременно: допълваща буква по буква, като внимателно положен камък в общия зид, общата цялост на повествованието. Книгата определено заслужава да бъде разгърната, прочетена и осмислена в контекста на личностното ни „аз“. Което и горещо препоръчвам с настоящите кратки редове…

  .

  Георги Н. Николов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  КАНДИЛОТО

  Разказ от сборника 

  След като свърши работата си в кметството на планинското село, Драголюб Михайлов реши да изпие едно кафе в близкото кафене, което му се стори прилично. Когато влезе, само една маса, в центъра, бе заета. Нормално, кой в такъв ден, забулен от виелица, щеше да напусне топлата си къща, за да кисне в сумрачната кръчма, защото то си бе кръчма, нищо че отпред се мъдреше надпис „Кафене Бристол“…

  Високата, привлекателна сервитьорка взе поръчката му, потули се зад бара и в кафенето отново настана тишина. Девойката имаше високо чело, издадени скули и лешникови очи с дълги мигли, вероятно не бяха изкуствени, защото от време на време прокарваше длан през лицето си да прибере кичур кестенява коса. Дали бе местно момиче, но откъде такава красота тук, такава прелест и финес в това забутано село?

  Дознателят отклони поглед от бара. През прозореца се виждаше как снегът засипва стъпалата, водещи към баира, който започваше от площада на селото. Баирът бе обрасъл с борове, чийто масленозелен цвят тъмнееше на фона на бялата вихрушка. Отпи от кафето, което сервитьорката донесе, и обезпокоително погледна пак към площада. Снегът продължаваше да вали и той си каза, че ако не тръгне веднага, преди да се стъмни, ще закъса по пътя. Тъкмо вдигна ръка към бара, за да плати, и от масата в центъра стана среден на ръст мъж, с къса бяла коса и бретон. Носеше кръгли очила с метални рамки, много стар модел, такива, каквито са се носили може би преди половин век.

  Мъжът подаде ръка с думите:

  – Приятно ми е, Емил Щонев, или бате Емо, както ми викат.

  Драголюб Михайлов го покани на масата, макар де бе неприятно изненадан, не му бе до запознанства в този момент, но мъжът каза сериозно:

  – Опасно е да си тръгнете сега, преди малко съобщиха, че проходът е затворен поради снегонавяване…

  – Да, Малък Сечко не се шегува – опита се да го изкара на майтап дознателят, но мъжът продължи:

  – Аз съм фелдшерът на селото, може да пренощувате в здравната служба, ще ви заведа…

  Драголюб се поколеба, но навън се бе стъмило толкова, че силуетите на къщите едва се очертаваха на слабата светлина на уличните лампи. А виелицата продължаваше. След като звънна на жена си и я предупреди, че ще се прибере утре сутринта, тя потвърди думите на фелдшера, че главният път към прохода е затворен. За кой ли път дознателят съжали, че нямаше джип 4х4, та дори и „Дачия дъстър“, какъвто искаше жена му.

  Двамата тръгнаха по главната улица към центъра. Вляво бе сградата на лесничейството, а вдясно – фирменият магазин на местната мандра и на животновъдната ферма. Пред сградата на читалището също растяха високи борове, вече побелели. Завиха край тях и след петстотин метра спряха пред ниска постройка със спретната дървена ограда. Фелдшерът отключи вратата и като взе една метла, отупа краката и гърба си от снега.

  В стаята до лекарския кабинет гореше нафтова печка. Драголюб за пръв път виждаше такова нещо и в първия момент се зачуди, но бате Емо му обясни за какво става дума. Печката работела безотказно, а в сравнение с цената на тока нафтата излизала доста евтино. Той набързо покри масата с чаши, вилици и ножове, дебели порцеланови чинии и тропна усмихнат високо шише с жълта ракия.

  – Мое производство – похвали се той, докато наливаше в чашите.

  – И мезето ли е твое? – попита дознателят, докато бодеше тънките резени бяла сланина, поръсени с червен пипер, и опитваше хрупкавите краставички.

  – Всичко е мое – додаде фелдшерът и очилата му пробляснаха. – Хубав край, ама хората лоши…

  – Как лоши?

  – Ами така, изроди се народът, стана злобен, избухлив и отмъстителен. Вина затова има и пиенето, защото какво да правят в това забутано село, освен да се наливат…

  – И какво, правят ли бели?

  – Не само, че правят бели, крадат и рушат изоставените къщи, ами и се бият. И бият най-много жените си. Все стари жени, бабички; като им ударят един тупаник, я зъб им избили, я синини по тялото, а те все с високо кръвно, колко им е до инсулта….

  „Хммм, виж ти, и тук значи домашно насилие“ – помисли си дознателят, но ракията приятно отпускаше не само езика му, но и мислите му.

  – Особено един, бай Стамен, той бе в кафенето, не знам дали го видя. Не минава ден без жена му, баба Дена, да ми се обади или да дойде в службата – я навехната ръка, а оток над окото, я хематоми, страх ме е някой път да не би да я усмърти. Лош старик! Всеки ден кисне в кръчмата и се напива като змей. И после, като се прибере в къщи, бой, та бой…

  – Ами тя защо не се обади в полицията, жалба да напише, имате районен полицейски инспектор! – отвърна дознателят.

  – Ами и аз й го казвам: „Напиши, како Дено, до полицията“, пък тя не ще. Имало Господ, казва, той ще реши… Има Господ, ама то, боят и тормозът, продължават…

  Драголюб се бе нагледал и наслушал на подобни случаи, знаеше колко трудно се доказва домашното насилие, освен това сега не бе работното му време – и не каза нищо… По-интересна му бе наредбата на стаичката: двоен креват до стената, покрита с бродирано ковьорче, и то сигурно отпреди петдесет години, шарена вълнена черга на пода, етажерка в ъгъла, отрупана с книги, чернобял телевизор, който работеше без звук. Сякаш тук времето бе спряло много отдавна…

  – Сервитьорката видя ли я? Хубавото младо момиче… Тя е внучката му, на бай Стамен. Заради лошотията на дядо си не живее в къщата, ами спи в пристройката до кафенето…

  Но Драголюб не чуваше и не мислеше нищо. Сънят го оборваше, топлината от нафтовата печка замъгляваше мислите му и едва успя да стигне до леглото, където заспя с дрехите… Сънува внучката на бай Стамен, хубавата сервитьорка, наведена над дядо си, да просъсква с глух глас: „Баба ми може да ти прости, но аз – никога!“.

  Събуди го силно разтърсване по рамото. Над него се бе навел фелдшерът, лицето му бе зачервено от студената вода, с която се бе измил, в стаята миришеше на прясно сварено кафе.

  – Хайде, че стана тя, каквато стана – намести очилата си бате Емо и наля кафето в двете малки чашки.

  – Какво е станало? – сънено попита дознателят.

  – Обади се баба Дена, на дядо Стамен жената. Много разтревожена, снощи мъжът й не се прибрал от кръчмата… Не можела да излезе от къщи, виелицата затрупала вратата – продължи фелдшерът. – Та, вика, ако можем, да отидем да потърсим дядото й… Може да го е затрупал снегът някъде…

  Преди да тръгнат, фелдшерът даде на Драголюб дълги гумени ботуши, да се преобуе – и, нарамили лопатите, двамата тръгнаха по затрупаната улица. Къщите от двете страни бяха мизерни и запуснати. Счупени стъкла на прозорци с железни пръчки, зад които висяха излинели пердета. На някои дувари имаше картонени надписи „Продава се“. Някъде от стените се бяха отронили камъни, разкрили дървени сантраци.

  „Някога тези къщи са отгледали по две-три поколения, а сега… разруха! Било е шумно, оживено, а сега – мъртвило“ – мислеше си Драголюб. И наистина, по улиците нямаше никой, не само поради натрупалия сняг… никъде не видяха и следа от затрупан в преспите човек…

  Когато стигнаха къщата на дядо Стамен и баба Дена, портата наистина бе подпряна от навалелия сняг. Ноздрите на Драголюб бяха залепнали от студ, но щом развъртяха лопатите да пробият пъртина, се постопли. Отвориха я със скърцане и пред очите им се ширна бялото поле на двора. Той бе широк, с чемшири край оградата. В дъното на двора бе къщата, а на дървения чардак се бе изправила баба Дена. Висока жена, с изпъкнали скули и матово лице, позачервено от студа, наметната с карирано вълнено палто. Косата й, тук-таме посребрена, без забрадка, бе вързана на нисък кок. Тя стоеше мълчаливо и острите й очи гледаха към кладенеца, току пред първото стъпало към чардака на къщата. Без да каже нищо, старата жена се прибра.

  Дълго разравяха снега дознателят и фелдшерът, дълго утъпкваха пъртина, ровеха с лопатите и бучеха с дървените дръжки из двора. Когато прокараха пътека към кладенеца, спряха втрещени: мястото около герана бе чисто от сняг, разтопен и димящ, а на каменния дувар бе подпрян дядо Стамен, с клюмнала глава и едва дишащ. Смъкнаха го на земята, фелдшерът взе да го разтрива, после изкуствено дишане (охо, доста си бе сръбнал), изправиха го на крака и го повлякоха към къщата. И дознателят си спомни една приказка на дядо си: пиян от ракия, като падне в снега, ще замръзне и умре, но пияният от вино – никога…

  Вътре бе топло и светло. Освен лампата, гореше и кандило, издигнато високо към стената, пред дървения обков на Богородичната икона. Измиха ръцете си на кухненската чешма, бойлерът, макар и от старите, работеше безотказно. Обтриха лицето на дядо Стамен и когато той се изправи на крака, все едно нищо не е било, седна до масата. Мълчаливата жена му сипа купа с гореща чорба и той засърба лакомо. Накрая избърса устата си с ръкав и като се уригна, се запъти към кушетката до стената, под кандилото.

  Драголюб Михайлов забеляза, че на стола до кушетката имаше куп дрехи. Потник, гащета, черни чорапи с етикет, до тях, на облегалката, бе прострян вълнен панталон, нов колан, черно сако от шевьот и бяла памучна риза. Дрехите бяха чисто нови, сякаш стояха и чакаха някой да ги облече. Или да бъде облечен с тях. Дознателят потръпна и погледът му отскочи към кандилото. То гореше ярко и равномерно, а купчина восъчни свещи жълтееха на поставката на иконата.

  Той си спомни думите в съня си: „Баба ми може да ти прости, но аз – никога“ и лицето му потръпна. Но явно, че й баба й не му е простила. Затова се бе обадила първо на фелдшера, искала е тя да получи смъртния акт. Свещи, кандило, нови дрехи… Гласяла се е да го облече за сетния му път. „Знаела е, знаела е, че е затрупан от снега, и е чакала“ – повтаряше си той. Искаше му се час по-скоро да си тръгне от това място. Скочи нервно, но фелдшерът го спря:

  – Хайде поне по една чорба да изядем!

  Драголюб погледна старата жена, която грабна черпака, напълни две паници, сложи ги на масата и наряза още хляб. На блясъка на кандилото лицето й бе като маска, но Драголюб знаеше какво си мисли: „Аз знам, че ти знаеш… и какво от това?“.

  „А бе, то сигурно Господ му е простил на дядо Стамен“ – каза си дознателят, докато гледаше фигурата на жената, наведена към фурната на печката. Оттам се носеше сладък дъх на топлоизпечена пита, такава, каквато раздават за „Бог да прости“. „Наистина, Господ му е простил – усмихна се Драголюб, но дали баба Дена и внучката щяха да му простят?“

  .

• Законът на щъркелите

  .

  Израснах в двора на дядо, където върху една акация се намираше единственото щъркелово гнездо в района. Бяхме свикнали да определяме времето и събитията с тях. „Когато си дойде щъркът“ – често използваха в разговорите си амуджите, за да определят някое събитие. Това беше достатъчно, защото всички в село знаеха този момент. „Когато долетя щъркелицата“ – използваха друг път, отново тяхното име. „Когато щъркелите мътеха“, „Когато щъркелчетата политнаха“, „Когато щъркелите си заминаха“… Наистина, вариантите за използване на името им бяха безброй. Там, в детството ми, близо до изворите на река Провадийска, с мочурищата и блатата, пълни с жаби и змии, щъркелите бяха напълно достатъчни, за да живеем щастливо и безгрижно, без календар и без време и часовник дори. Бяхме свикнали тракането на дългите им човки да приемаме за съвсем нормално присъствие, сливащо се напълно с пейзажа наоколо. Спомените ни не успя да помрачи рижият котак дори, който се опитваше всеки ден да се изкатери на дървото с пиленцата на щъркелите. Един ден, най-накрая, безкрайните му опити изведнъж престанаха, когато го нацелих с прашката, в момента, в който тъкмо щеше да достигне гнездото. Бях си заредил джоба с облите камъчета, събрани на реката. Врякането му разцепи обедната тишина и маранята, след което той политна надолу. Тогава разбрах едно – ако не стане с добро, с бой поумняват и най-проклетите котаци дори.

  Изключвайки всекидневните падания и наранявания на коленете, детството ми се помрачи само веднъж. Това стана в момента, в който щъркелът изхвърли две от щъркелчетата си от гнездото. С викове и насълзени очи стигнах под гнездото, но вече беше късно. Баба се опитваше да ме успокои, че са паднали сами, но не успяваше. Съвсем ясно видях как щъркелът ги хвана едно по едно с дългата си човка, пресегна се през гнездото и ги пусна. От този ден нататък нощите ми се изпълниха с кошмари. Всяка вечер сънувах как мама и тати ме изхвърлят от вкъщи. Не ми помогнаха и стотиците им увещания дори, че не биха го направили никога. Аз видях с очите си как даже щъркелите го направиха. Защо пък тогава хората да не можеха?

  След дълго мълчание, накрая един ден дядо ме взе на колене, прегърна ме и започна да разказва:

  – Щъркелът ги е изхвърлил, моето момче, защото са нарушили Закона на щъркелите – започна той отдалеко. – В един определен ден щъркелът винаги застава пред децата си и ги пита, първо най-голямото, а след това и по-малките: „Като остареем, ще ни гледате ли? Ще ни носите ли змии и жаби, когато няма да можем вече да разперваме крилете си и да летим? Ще ни храните ли така, както ние подаваме всяко късче храна в устата ви?“

  – И те са казали, че няма да ги гледат ли, дядо?

  – Не, напротив…

  – Аз ще ви гледам….

  – Не бързай!

  – Но защо така? Аз ще ви гледам много, дядо.

  – Най-голямо щъркелче отвърнало така, както и ти. Тогава той го е хванал и го е изхвърлил от гнездото.

  Изведнъж сърцето ми се сви. Представих си как дядо ме сграбчва, качва ме каруцата, носи ме в най-тъмната част на гората, оставя ме там и си тръгва.

  – Тогава той е попитал средното щъркелче – продължи дядо, вместо това. – И то също отвърнало, че ще ги гледа. Затова е изхвърлил и него от гнездото.

  – Но защо, дядо? Нали е казало, че ще ги гледа.

  – Тогава щъркелът е застанал пред най-малкото…

  Сърцето ми се сви отново, макар че знаех, че последното щъркелче е още в гнездото.

  – Защо да ви гледам вас? – отвърнало най-малкото щъркелче. – И аз като вас ще гледам децата си.

  После дядо почина в годината, в която почнах да уча медицина. Почина, а аз дори не бях при него, а далеч във Варна. След десетина години почина и баба. Тогава вече бях лекар, но лекувах чуждите хора в Добрич. На своите не успях да помогна с нищо.

  Откак свят светува, това е закон от щъркелите, някога измислен. Всеки своето дете да храни и да не поглежда родителите си в беди. Пред новото да коленичи, а старото към края да върви. Така дошло е и така ще бъде – старците, умиращи сами в дома, а ние в чужбина, търсещи пари.

  .

  Хасан Ефраимов

  .

• Писмо от края на света 8

  .

  Писма 1, 3, 4, 6, 7 – вж. тук, тук, тук, тук, тук.

  Писмо осмо

  Здравей, сине!

  Днес, в 2024 година, живеем в последните времена. Ти не се плаши. Това е библейски термин и означава край на предишните времена. Ти, сине, ще живееш в новите или първите времена.
  Между последните и първите времена има една тъмна, безкрайна гора, в която цялото човечество се лута. Това разбира се ти го пиша метафорично. В Библията това го наричат Апокалипсис, защото това е време на безверие, време на беззаконие, време на безнадеждност. Днес е точно такова време.

  В руската литература, която горещо ти препоръчвам да четеш, има един незабравим образ. Той се казва Данко. Хората се лутали в безкрайната и тъмна гора. Изморили се, обезверили се, седнали да мъдруват, а нищо не изморява повече от мъдруването. Никой не знаел накъде да тръгнат, за да излязат от гората и да видят отново слънцето. Тогава Данко станал и приканил всички да тръгнат след него. Те го погледнали с празни очи и отказали да го последват. Не му вярвали. Той разкъсал гърдите си и извадил оттам сърцето си, което горяло със силен пламък и осветявало гората.

  Тогава хората станали и тръгнали след него, по-скоро след светлината на сърцето му. Данко ги извел от гората и накрая на гората паднал мъртъв. Само сърцето му продължавало да тлее. Тогава най-предпазливият стъпил на сърцето му, за да го угаси, та да не подпали то нещо.

  Хубава приказка е тази. Написана е също в последни времена, защото последните времена ги е имало преди и ще ги има и за в бъдеще, и Апокалипсисът не е край на света, а само край на времето. Данко и Исус са едно и също лице, просто името е различно.

  Хората от миналото винаги са се опитвали да окуражат своите деца, внуци и правнуци и затова са създавали тези красиви легенди, почти прикази, но не съвсем. Много истина има в Библията и в историята за Данко.

  А знаеш ли как започва Манифестът на Комунистическата партия? Започва така. “Един призрак броди из Европа. Призракът на Комунизма.” Този манифест е написан преди 1848 г. от Карл Маркс и Фридрих Енгелс – философи, мислители, основоположници на Комунистическата теория. Те и двамата са германци по произход, а Германия е особена страна. Има четири езика на философията – два мъртви и два живи. Мъртвите са старогръцки и латински, а живите са немски и китайски. От Германия идват повечето философски учения на съвременна Европа.

  Та, през далечната 1848 година по Европа е бродил призракът на новата философска теория. Призрак е нещо, което съществува между двата свята – този на духовното, от който идват идеите, и реалният, в който идеите оживяват и започват да действат. Идеята на комунизма оживява в комунистическите партии, комунистическите държави и определя живота на планетата чак до 1989 година, когато се разпада Съветският съюз.

  Всичко, което съществува на този свят, преди това е било идея. И ти, сине, си се родил от любовта на твоите родители и желанието им да те имат, значи и преди да си се родил, ти си съществувал в света на духовното, света на идеите, в сърцата на тези, които те обичахме и чакахме и преди да се родиш. Там ни светеше като малка, палава светулчица.

  Днес, в последните времена, е тъмно и студено в душите. В тъмнината бродят призрачни идеи. Някои за страшни и грозни, други са размити и неясни. Още нямаме този призрак, който ще придобие плът и кръв и ще донесе на хората светлината на сърцето на Данко. Няма го, но ние всички дълбоко в себе си усещаме как той се стреми да излезе, да дойде в нашия свят, да разгони тъмнината и прогони страшните демони, родени от нашия страх и неверие. Ние всички го чакаме и го обичаме още от сега. В Библията той се нарича Месия.

  Надявам се да доживея да го видя, сине. Ти ще го видиш. Помни, че той ще носи сърцето си, светещо за всички нас. Последвай го и никога не стъпвай да угасиш огъня му, защото с това започват последните времена.

  .

  Виктор Хинов

  .

• Първият творчески сезон на Литературния клуб към Дружество „Родолюбец“

  .

  ВДЪХНОВЯВАЩО НАЧАЛО

  Литературният клуб към Дружеството за културно-просветни връзки с бесарабските и таврийските българи „Родолюбец” отбеляза своя първи творчески сезон. Интересните събития привлякоха вниманието не само на членовете на клуба.

  .

  

  .

  По инициатива на доайена на дружеството и негов почетен председател Тончо Василев, бяха проведени срещи с изтъкнати български литературни творци. Първата среща, която се проведе в музея на Христо Смирненски, бе с поета и директор на Националния литературен музей Атанас Капралов. Атмосферата на обновения музей, както и представянето на поета от литературния критик и уредник на музея Елена Алекова, допринесоха за интересния диалог с Капралов, който изпъни по своите стихове силно въздействащ рецитал. Членовете на клуба взеха участие в организирания от Национален литературен музей рецитал, посветен на деня на жената, 8 март. Поетесата Таня Танасова, бесарабска българка, член на клуба и на СБП, рецитира свои стихове.
  През април се проведе вътрешноклубно литературно четене. Свои стихове прочетоха Владимир Калоянов, Михаил Иванов, Таня Танасова, Лили Спасова, Румен Стоичков.

  .

  

  .

  В чест на Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност се проведе среща с поета Недялко Йорданов, която се превърна в емоционален празник за всички участници.

  В края на юни изкушените от литературното слово посрещнаха като свой гост поета Матей Шопкин. За всички беше интересно не само да чуят стиховете му, но и спомените за литературните четения в 65 аудитория на Софийския университет през студентските години на поета.

  .

  

  .

  Литературният клуб при Дружество „Родолюбец” отдаде дължимото не само на поетите, но и на прозаиците. В средата на май своя новоизлязъл сборник с разкази, озаглавен „Почти влюбени разкази”, представи писателят Иван Миглев, член на СБП. Присъстващите се потопиха в правдиво пресъздадената атмосфера на гурбетчийския живот на българи в Испания, сред които е бил и авторът.

  В навечерието на 2 юни, Деня на Ботев и на загиналите за свободата на България, писателят и творчески консултант на литературния клуб Симеон Янев представи своята нова есеистична книга „Ботевиада”. Неординерните мисли на авнора за Ботевото и нашето време предизвикаха дискусия.

  .

  

  .

  Последно преди лятната ваканция бе представянето на второто издание на романа „Преселници” от Константин Петканов – роман, в който са разкрити животът и драматичните преживявания на едно българско семейство по време на преселването на българи в Бесарабия през първата половина на 19. век. Новото издание е факт благодарение на дружество „Родолюбец” и активността на неговия дългогодишен член Емил Миланов, както и на безвъзмездното съдействие на издателство „Гутенберг”, създателите на което са потомци на Борис Илиев – писател и съосновател на дружество „Родолюбец”. Представянето завърши емоционално с дебютното изпълнение на песен, създадена специално за подготвяния спектакъл по „Преселници”. Автор на музиката и текста е Петър Дойчев. Изпълнители – актьорите от театралната трупа към дружество „Родолюбец” с художествен ръководител Владо Диков.
  Дейността на литературния клуб към дружество „Родолюбец” бе интересна и ползотворна за членовете му не само поради възможността да видят и чуят утвърдени творчески личности. Срещите с тях бяха наситени с дружеската атмосфера на непосредственото общуване, благодарение и на съдържателните и смислени сценарии и въпроси, подготвени от Тончо Василев, както и благодарение на умението на водещите Наталия Димитрова, Софика Мале, Галин Георгиев, Емил Миланов и Владо Диков. За романа „Преселници” и за книгата „Ботевиада” критически текстове написаха и прочетоха Цвета Попова и Кирилка Демирева.

  Особено емоционално и въздействащо бе изпълнението на художествените текстове от актрисата Снежана Малковска, която участва и в театралната трупа към дружеството.

  .

  

  .

  В дейността на литературния клуб активно участие взе и председателят на дружество „Родолюбец” Галин Георгиев, който със своето вдъхновяващо слово допринасяше за творческата атмосфера.

  Литературният клуб към дружество „Родолюбец” вече гледа към следващия творчески сезон с нови идеи.

  .

  Кирилка Демирева,

  Дружество „Родолюбец“

  Снимки: Дружество „Родолюбец“

  .

• Нова книга на Михаил Кръстанов

   

  Излязла е нова стихосбирка на нашия сънародник в Бразилия, поетът, писателят, журналистът и университетски преповадател Михаил Кръстанов – „САМБА-МАМБО творения“ (изд. „Факел“, 2024). Ето какво пише за новата книга и за поезията на Михаил Кръстанов литературният критик Георги Н. Николов:

  .

  И СВЕТЛО Е, И Е БОЖЕСТВЕНО…

  Заглавието е заимствано от новата книга на живеещия в Бразилия Михаил Кръстанов – „Самба – Мамбо“ с подзаглавие „Творения“, посветена на брат му Стефан. Тя е дело на изд. „Факел“, 2024 г., съградена от три взаимно допълващи се части: най-нови стихове и произведения от по-ранните книги „Кръстоносец“ и „Странствия“. Така сборникът придобива облик на една съзнателно търсена интелектуална и емоционална ретроспекция с акцент в днешното амплоа на създателя му и с несъмнена заявка за художествено лирическо надграждане в бъдещите му тематични предпочитания. За стихосбирката „Кръстоносец“ проф. Здравко Чолаков отбелязва: „Кръстанов някъде „мъчно“ се чете – той има сложно светоусещане, изпипва поетичния изказ. Образността му е многопластова, поражда интересни асоциации. В стиховете на автора личи особената симбиоза между безспорно поетично дарование и богата литературна култура.“

  Бях езичник за битки призван,
  богоборец за святата правда.
  Но светци от юдейския храм
  ослепели от гняв ме откраднаха.
  И ми дадоха име Исус.
  И ме вързаха с дълги вериги.
  Те от мене направиха кръст,
  а от кръста сковаха религия.

  Стихосб. „Кръстоносец“ – „Изповедта на Христос“

  А за „Странствия“ във вестник „Литературен форум“ от 2002 г. – годината, в която Мишо заминава за Бразилия, Милена Димова пише: „На моменти Михаил Кръстанов сразява с внушението за безнадеждност, за трагична взаимовръзка между елементите, конструиращи света ни. Но тази безнадеждност се преживява не толкова като действащо отчаяние, колкото като философско дистанциране от излишна драматичност. Сборникът… ще създаде спънки при четенето на хора с по-слабо развито асоциативно мислене. Това е така, защото една от „хитрините“ в техниката на поета е в сложното и непрекъснато смесване на различни културни пластове. Ще направя едно рисковано сравнение – стилът му прилича на сърфиране в Интернет: от един сайт в друг, от една тема на друга, без да губи идеята за онова, което търси.“

  Мъглата отразена във мъгла
  Безцветна е, когато
  запалената свещ на полилеите
  се залепи у нея.
  Тогава енергичният релеф на думите
  Остава незаръфан
  За вярващите в духове.
  Твърде много тишина посред дъжда,
  доста тъмен и прозрачен въздух диша ме.

  Стихосб. „Странствия“ – „Ловец на метаморфози“

  Верен на себе си – витален, ювелирно-цветен и философски мъдър остава Мишо и в условната първа част на книгата. Тя носи отпечатъка на една презокеанска екзотика, втъкана в немалка част от стиховете: „Карнавал Тропикана“, „Нощно бдение в Убатуба“, „Залив на пиратите“, „Сбогуване с Хула-Хула“, „Риовечер“, „Вариации на тема дъжд“ и пр. Но екзотиката е само мимолетен щрих, на фона на който поетът продължава своя многопосочен, цветен, задълбочен диалог с живота. Търси смисъла на съществуването на човешката личност по всички географски ширини. Вълнува се от мисията, с която е благословена да пребъде на земята и от завоалирания шепот на любовта, без която планетата ще стане пустош. Михаил Кръстанов е съвременен апологет на една търсена от всички ни доброта, издигаща се като пречистваща вълна над апатията и равнодушното съществуване на милиони безоки човеци по всички краища на света. Лириката му влива в тленната ни плът красотата на битието, издигнато над миазмите на мимолетието, стомашното блаженстване и егоизма. Над всичко и всички поетът издига иконата на красотата – неподвластна на задъханото време, политическите страсти и грубите спънки на поредния ден. Тематичната му палитра се докосва до енигматичното безсмъртие; до ласкавата гръд на природата, в чието лоно ще легнем в незнаен час и до бъдещето, завесите на което сме любопитни да повдигнем. Едновременно с всичко казано дотук, авторът остава верен и на доказаните си урбанистични пристрастия. В редица произведения отчетливо се долавя пулсът на града с безбройните съдби, рев на автомобилни мотори и странна среднощна оглушителна тишина:

  Витае нещо черно в този град.
  Разсичат трамонтини светлините
  премигват и дрънчат,
  опасват напосоки
  високите небостъргачи,
  увиват се около тях.
  Опушени магии, сладък въздух
  сред гъстотата на вода и нафта
  вият се,
  където в тъмно обръч се огъва –
  на Рио профила – жигосана земя
  за праведни души
  и мизерабли
  сред мескалинов вятър – мек и постоянен.
  Който го е вдишвал знае
  защо Христос е
  по-висок от хълма си.

  „Риовечер – I“

  Михаил Кръстанов е от българските писатели, живеещи и създаващи произведенията си в диаспората. Заедно с Христо Бояджиев и Илко Минев той е посланик на нашата литература в Бразилия и обратно – привнася бразилски привкус в съвременната ни литература зад граница. Новата му книга „Самба – Мамбо“ – творения е убедителна илюстрация за един поетичен талант, който непрестанно се развива и надгражда. Който търси и открива цветното, стойностното, значимото и непреходното в моралната скала на столетието. Дарява на читателите от различни възрасти своето дарование, чувственост и нравствени скрижали, втъкани в стойностни стихове. Сборникът е несъмнено успешно допълнение сред значимите литературни пера на България, незабравящи родната си стряха, където и да ги е орисала съдбата по света…

  .

  

  Следват някои от творбите, поместени в новата стихосбирка.

  .

  ВEЧEР В ПАНТАНАО

  В подобен миг и лудите заспиват.
  Слънце ли, луна ли ми танцува,
  в небето само виждам звездите как умират.
  Време за любов или сбогуване.
  Жаден бухал буха на кавали и не спира.
  Паднал облак дреме в дяволска седянка.
  От джаза на нощта се прави черна бира.
  И чудото се крие в бяла сянка.
  А ти, животе мой, предлагаш ми отрова.
  И ласка за безсмъртие в другата си длан…
  В такава звездна нощ молитвата е огън.
  И аз политнах вече – и нито тук, ни там.
  Не искам вечноста, това е шепа време,
  ще легна сред тревите
  и Вятърът след мене
  ще духне да ме вземе…

   

  РИОВЕЧЕР

  I.

  Витае нещо черно в този град.
  Разсичат трамонтини светлините,
  премигват и дрънчат,
  опасват напосоки
  високите небостъргачи,
  увиват се около тях.
  Опушени магии, сладък въздух
  сред гъстотата на вода и нафта
  вият се,
  където в тъмно обръч се огъва
  на Рио профила – жигосана земя
  за праведни души
  и мизерабли,
  сред мескалинов вятър – мек и постоянен.
  Който го е вдишвал знае
  защо Христос е
  по-висок от хълма си.

  II.

  Долу на пясъка момичето Майра
  с руса коса и бронзова кожа,
  гола и вятърно втренчила
  празното,
  мъгливо се сливала с Копакабана,
  с ръцете разперили вече
  отвъдното,
  отдето със свисък и папийонка
  долетял Дон Балон,
  свалил хвърчилото си
  мантия,
  покрил девицата, прегърнал я
  и скрил опашката си в панталоните.
  После отшумели.
  А плувците само
  Нея да не срещнат все се молели.

  III.

  На пълнолуние под моста Нитерой
  грешници се давят,
  щом изплува той
  и върже двата бряга в океана –
  единия със черен восък,
  другия със бяла кал.
  Оставало е само пяната –
  пеели бръснарите,
  преди да срежат пъпа на фиестата.
  САМБА – а – ой – ой – ой…
  МАМБО – о – ай – ай – ай…
  Зад вихъра на багрите
  по танца на живота
  сенките
  изтичат
  във
  Атлантика…

   

  СБОГУВАНЕ С ХУЛА-ХУЛА

  Жега и звезди, звезди и тръни.
  Няма да се спи и тази вечер.
  Нощта разлива своя стар парфюм
  с примамлив аромат.
  Ще пъпли, пъпли пак чернилото
  на онзи град
  и ветровете ще го разпилеят,
  но няма да ме спрат.
  Просяците ще обърнат нощем
  дъното на всичките площади.
  С тръстиков и бамбуков
  вкус
  ще наедреят леките жени,
  дошли са пак
  по ъглите на Травестино,
  там, където
  луната пръска кръв
  и пие вино.
  Момичето с велосипед и бял воал
  ще кацне точно във един без десет.
  Щe блесне като листопад
  по улицата Амадор Буено
  и ще се пръсне във мъглата.
  След нея аз ще тичам в зимен шал,
  и някак си ще я обичам.
  Безжалостен е този миг,
  когато сенките се гонят слепи.
  Една креолка ме примамва с хищен глас –
  ела и ще танцувам хула, хула…
  Не, няма да танцувам тази нощ,
  ще търсите от мене само кепето…
  Светът е стара кошница разплетена
  от дъждове без дъждобрани.
  И ако ме издуха този свят,
  назад-напред,
  напред-назад.
  В този лодка всички са поканени.
  И вие, господа, и аз не знам,
  къде ще бъде този дивен храм.
  Довиждане и не, не ми е криво.
  Аз страдах, но страдах щастливо…

  .

  

  Михаил Кръстанов е роден и израснал в София, от 2002 г. живее в Бразилия. Поет, писател, журналист, университетски преподавател, литературовед. Завършил е „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Сдружението на българските писатели и на Европейската асоциация на журналистите. Автор е на четири книги с поезия и една пиеса. Негови стихове, проза и литературна критика са публикувани в различни български и бразилски литературни издания, вкл. в сборниците „Хоро над Тирол“ (2019), „Възвръщенци“ (2020), „Нистинари“ (2021) и „Шарената сол на планетата“ (2022). Превеждан е на португалски, немски и френски език. Носител на редица поетични награди от различни конкурси: „Академика – 90“, „Веселин Ханчев“ – Стара Загора, поетични конкурси в Русе, Кърджали, Шумен, награда за дебютна книга от „Южна Пролет“ (1997), за книгата „Кръстоносец“. Той е първият български автор, включен в бразилската литературна антология „Любовта на третото хилядолетие“ (2015). Награден е за принос в литературата и културата от Академията за литература в Бело Оризонте, Бразилия. Работи като преподавател по Западноевропейска литература в Университета Кларинтиано, щата Сао Пауло. Основател и директор на първото българско училище в Южна Америка – в Сао Пауло. Създател на поетичната рубрика „Красива България – страна на поети“ в сп. „Espaso Horizonte“, където се представя творчеството на съвременни български автори.

  Още негови творби – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Писмо от края на света 7

  .

  Писма 1, 3, 4, 6 – вж. тук, тук, тук, тук.

  Писмо седмо

  Здравей, сине!

  Аз от малък се интересувам откъде съм дошъл на този свят. Може би и ти един ден ще си зададеш този въпрос. Не всички това ги вълнува. Някои хора просто казват: „Аз съм тук. Дай да ям!“.

  Аз често си задавам въпроса защо има толкова много разкази за това къде отиваме след смъртта, но почти няма никакви истории за това къде сме били преди да се родим. Струва ми се, че след смъртта отиваме там, където сме били преди да се родим.

  Може би, когато човек се роди и дойде на този свят оттам, той получава възможност да живее като смъртен с понятието за край на всичко. Това понятие дава неописуем вкус на живота. Та всеки момент е единствен и неповторим. Той никога няма да се върне. Милиони, милиарди, трилиони такива моменти се навързват в това, което наричаме живот, а после след смъртта ти остава цяла една вечност да си припомняш всеки един от тези моменти.

  За мен адът е, когато не си посмял. Не си посмял да кажеш, да отидеш, да помислиш, да направиш, да живееш. Знаеш ли какво е най-честото оправдание на злодеите? – „Аз нямах избор.“

  Човек винаги има избор, ако живее истински. Ако се отказваш от избора си, то ти се отказваш и да живееш. Изборът може да е правилен или неправилен, но винаги го има. Човек може да следва душата си, а може да се уплаши да го направи. Това е вечният избор.

  Сине, душата ни никога няма да ни поведе към злото. Когато човек убива даже и друг човек, следвайки душата си, то той може да бъде осъден от правосъдието човешко, но няма да бъде осъден от правосъдието Божие. Правосъдието Божие осъжда само тези, които казват: „Аз нямах избор“. Това означава, че те са знаели, че постъпват лошо, но не са пожелали даже да видят възможността да постъпят добре. Били са затворили очите си за душата си. Ако човек постъпи лошо, въпреки душата си, то той после се разкайва силно вътре в себе си. Тогава Божието правосъдие не го съди. Човекът знае, че е имал избор и се е уплашил да избере доброто. Това се нарича съвест. Съвестта води до разкаяние, до искрено разкаяние. Човекът цяла вечност ще се разкайва и след смъртта заради минутната си слабост, но той поне е видял, че е имал избор.
  За този, който живее с думите „Аз нямам избор“, няма спасение. Неговата душа не съществува за него, той не живее, а само се движи бездушно и безсъзнателно, подобно на амеба, която реагира на болка, светлина, топлина или храна.

  Заради душата ни, сине, си струва да изпитваме болка, да сме гладни, да ни е тъмно и студено. Струва си, защото душата е живот вечен и светлина, и топлина, и храна, и безопасност, сама по себе си.

  Душата винаги те зове към добро. Да правиш добро на този свят е много трудно, сине. Злото е бързо, злото е силно, злото дава моментална награда, злото е ефективно и доходно като бизнеса. Злото те прави силен и известен в този свят. По това ще го познаеш. Погледни, сине, наоколо. Тези, имената на които звучат отвсякъде, тези, за които всички говорят, тези, които притежават най-големите богатства, те са хората без души, живеещи без избор, във вечен страх от смъртта. Смъртта за тях е истинска, изчезването – реалност, нищото – вечно. А за мен? А за теб?

  Аз се страхувам, сине. А какво, ако са прави те – тези без избор? Ако ние идваме от нищото и отиваме в нищото?

  Но аз си спомням, сине. Спомням си за моето детство, за моето семейство, което ме заобиколи с любов, грижи и разбиране, даде ми възможност да порасна, да стана Човек. Защо им е било да го правят? Защо просто не са ме оставили на улицата и не са преследвали своите интереси? Та аз съм бил неудобство, делили са с мен жилището си, храната си, дрехи са ми купували, време съм им отнемал. Направили са го, защото са имали избор и са следвали душите си. Друго обяснение нямам. Всеки един от нас се ражда и израства, благодарение на хората с души. Всяко едно добро на този свят, колкото и слабо, бавно и неефективно да е, то е следствие на душите на хората.

  Сине, ако няма нищо преди да се родим и няма нищо след като умрем, ако няма душа и няма Бог, то ние трябва да ги измислим, защото утре няма да има и хора.

  Днес ние живеем в период на неверие. Хората игнорират душите си, обръщат гръб на Бог. За много от тях тези неща на съществуват. Те нямат избор. Погледни ги. Те трябва да носят определени дрехи, да живеят в определени къщи, да ходят на почивки с определена честота, да имат определено количество пари в банката и за тези цели те трябва да правят нещо отвратително за техните души. Затова те живеят с мисълта, че нямат избор, живеят като роби, като затворници. То е защото душите им са затворени. Затова те пият много, ползват наркотици, извършват безмислени злодеяния, преяждат. Те правят всичко това, за да запълнят празнотата в себе си. Празнотата оставена от нещо, което те самите твърдят, че го няма.

  Пожелавам ти, сине, винаги да имаш избор! Избирай, сине, винаги трудните и стръмни пътечки и остави широките и равни пътища за слабите духом.

  Ние днес влизаме в криза. Хората се стремят да запазят богатствата си. Купуват злато и имоти с надеждата да остават поне нещичко за стари години. Кризите, сине, са благо. Те идват във време на неверие, за да превърнат богатствата в прах. Кризите са необходими, за да покажат колко временно е всичко земно и колко вечен и неизменен е духът на човек. Аз няма да ти оставям пари или имоти, и без това всичко това ще се обезмисли след година-две. Аз ти оставам душата и вярата си. Те са вечни и неизменни. Дръж се за тях, синко, и ще видиш как след време хората ще обърнат гръб на злото и ще почнат отново да строят истински, полезни неща. Усмивки ще се появят пак на лицата, хората ще заприказват приятелски един с друг и ще престанат да заключват вратите и душите си. Аз знам. Аз израстнах в един такъв свят. Той ще се върне, сине, и всичко ще бъде наред.

  Вярвай!

  .

  Витор Хинов

  Индианаполис, САЩ

  .

• Жоро Павето и скритите му таланти

   

  Из предстоящия да излезе сборник с разкази на Йордан Стоянов
  „Жоро Павето и Пернишкият Риголето“

  По онова време, някъде средата на седемдесетте години на миналия век, в затвора заедно с моя парков приятел е пребивавал и може би най-екзотичният престъпник на НР България, прословутият нападател и изнасилвач на жени, известен като Жоро Павето*. Като библиотекар Калата имал възможност често да контактува с него. Жоро Павето всъщност се казвал Милчо, бил много любознателен и обичал да комуникират. Глухоням по рождение, той все пак ползвал няколко думи и са провеждали, макар и ограничени, разговори. В началото на Калата му било много трудно да разбере какво иска да каже, защото едвам промучавал по някаква неясна сричка или дума. Владеел само езика на глухонемите. Но с времето са започнали да се разбират доста по-добре и дори да си приказват. Постепенно Жоро му споделил доста неща. В затвора бил назначен като дърводелец, каквато е била професията му и в цивилизацията. Винаги бил много любезен и любознателен, често се отбивал в библиотеката. В началото едвам можел да напише без грешка само името си. С голямо търпение се научил да чете доста по-добре, а не само да срича като първокласник и да пише с по-малко правописни грешки в едно изречение. Винаги имал пари и често го черпел с вафли, локум или други лакомства от затворническата лавка. Постепенно Жоро, благодарен, че библиотекарят му помагал да напредне с четенето и писането, му споделял за някои от тарикатските си трикове, чрез които забогатявал. Необичайно доброто разположение към Павето се дължало особено на факта, че той го подхранвал, бил му доставчик за сладки неща. Така взаимно си помагали един на друг в едно миролюбиво, гастрономическо-културно сътрудничество. Благодарен за вафлените пирове, му запазвал вестник „Футбол“, който Павето много харесвал. Бил голям почитател на футбола и по-конкретно на отбора „Левски“. Понякога му давал и вестник „Стършел“, който Жоро наричал „Сата-рата“ (Сатирата). Постепенно Жоро му споделил как забогатява. В дърводелната имал почти неограничен достъп до чист, 100-градусов индустриален спирт. Измислил си схема за кражба на стратегически ценния за повечето “пансионери” в “Учреждението” продукт – базов алкохол. Изхитрил се да изнася всеки ден чист спирт, който наливал в един маркуч, запушен с коркови тапи от двата му края. Самия маркуч си връзвал на кръста, под панталона. Така успявал да минава на обиска на вратата на дърводелната. Всеки ден изнасял по около 250-300 грама чист спирт. Разреждал го с чешмяна вода, в съотношение 60% вода и 40% спирт, и плячката скачала на над половин литър, за радост на съкилийците му, неустоими почитатели на твърдия алкохол. Жоро го продавал на мераклиите на твърда, фиксирана цена, по два лева за малко шотче, както им казват днес на „старобългарски“ език. За онова време, когато една бутилка водка “Столичная” струваше 1,73 лв., два лева са били много пари. Търсенето на ценния дефицитен продукт вдигал цената му до безумие. Но и гафът не закъснял. Един ден, точно на ежедневния, рутинен ръчен обиск, при излизане от дърводелната, проверяващият го надзирател го потупал по-силно по кръста и едната от тапите на маркуча, пълен със спирт, се отпушила. Алкохолът изтекъл в гащите на Павето, все едно се е напикал. Размирисало пред надзирателите, но вместо на урина, на чист спирт. Оттогава контрабандата на чист спирт секнала, а контрабандиста пратили на самотни размисли и страсти в карцера за една седмица. Докато измисли следващата схема, парите на Жоро Павето секнали. Разказал как в началото, след като го арестували, дълго време се инатял и отказвал да признае за деянията си. Следствието се забавило и от затрудненията по комуникирането с него, защото се е водел легално за глухоням по рождение. Той имал някакъв, макар и много слаб слух, но се правел на напълно глух и уж не разбирал следователите. Те извадили голям късмет, защото не тяхното умение в разпитите, а футболната запалянковщина на Жоро им помогнала повече. Павето бил пристрастен левскар. Случило се така, че през месец ноември 1968 г. предстояло голямото дерби, футболен мач между “Левски” и ЦСКА. Изключителният футболен запалянко Жоро се размекнал и чрез преводача на езика на глухонемите, предложил на следователите следната сделка: Пълни самопризнания, срещу гледане на един футболен мач на живо, на стадиона. Обещал им, че ако го пуснат да изгледа дерби срещата на живо на националния стадион “Васил Левски“, веднага след мача ще направи пълни самопризнания. Предложение, достойно по дързостта си за холивудски филм с Пол Нюман и Роберт Редфорд. Да не забравяме за кое време става дума – 1968 година. Когато беше пълно мъртвило и тотален тупик на всякакви човешки права. Много е странен и останал напълно неизвестен фактът, че следователите се съгласили. Явно заради голямата публичност на случая, ръчкани от началствата, следователите са бързали да приключат успешно следствието. След колебания, координиране и допитване до най-висши инстанции, до тогавашния министър на вътрешните работи ген. А. Солаков, който откликнал положително, от следователския екип използвали ситуацията и се съгласили с тази крайно необичайна за тогавашните мрачни години сделка. Само двама-трима човека, самият Жоро Павето и по някаква случайност и хроникьорът на този скромен разказ знаем за този полукомичен случай. Той става известен след десетилетия, в момента, в който и вие ще прочетете тези редове. Завели Павето, разбира се плътно придружен и заобиколен от трима мастити милиционери, за да изгледа дербито на живо. Така престъпникът с много гъвкав ум, нашият криминален герой Жоро Павето, си уредил предварителен промоционален бонус, преди да посети „Учреждението“. Най-възторжено успял да изгледа на живо на стадиона голямото дерби. Милиционерите се смилили и дори му купили пакетче семки, за да му е пълна идилията. Което за ония мракобесни времена си е мега прецедент. На всичкото отгоре страстният запалянко извадил и абсолютен, до уникалност късмет. “Левски” направо смазал ЦСКА със 7:2! Видял е на живо как незабравимият и непрежалимият ни Георги Аспарухов – Гунди (точно тогава съм служил в полка на Гунди, в поделение 50130, където самият той е бил войник, десет години преди мен!) лично е вкарал цели три гола на ЦСКА. Мачът се е състоял на 17 ноември 1968 г. на стадион “Васил Левски“, пред 55 хиляди зрители, между които и люпещият сладко семки, заловеният престъпник и бъдещ квартирант на “Учреждението” Жоро Павето! Кой знае за този факт днес? Ако се абстрахираме от тежките престъпления, които е извършил, можем да го похвалим за неговия брилянтен и оригинален усет към сделки с правосъдието. Павето е видял на живо девет гола. Ако съдим по броя на головете, които “Левски“ е вкарал на ЦСКА, чисто статистически погледнато, правосъдието му е дало средно малко под три години на всеки вкаран от “Левски” гол – общо 20 години пансион. След мача запаления левскар достойно и джентълменски удържал да думата си. Направил пълни самопризнания за всичките си, общо 6 нападения и насилвания, но не признал за убийството, в което са го обвинявали. Което е напълно вероятно и възможно и да не е извършил. Защото, както вече споменах, следователите се опитали да му лепнат всички подобни престъпления, извършени за последните две години в София и околностите. Няма физически или теоретически логичен възможен начин всичките да са извършени само от един човек. И цели две години в голяма София да е безчинствал само един-единствен престъпник изнасилвач! Въпреки това са го удостоили с традиционните за онези години, дежурни 20 години. Въобще, по онова весело време, правосъдието никак не са си поплювали, били са доста щедри на раздаването на годините. А и на смъртни присъди никак не са се скъпели.

  Милчо Миланов – Жоро Павето е излежал точно 13 години и 8 месеца от двадесетгодишната си присъда. През 1982 г. е бил освободен за примерно поведение, по преценка на ръководството, затова, че напълно се е самопревъзпитал. Днес би трябвало да е на около 77 лазарника.

  В разказа „Затворническият фестивал на свободните изкуства“ в настоящия сборник отново главен герой е Жоро Павето. Той се оказва един неизчерпаем иноватор и изобретател на разни трикове и начини да подобри финансовия си статут и личния си комфорт.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Б.а.:  Жоро Павето – или по-точно Милчо Миланов е роден през 1948 г. в село Ракита, Плевенски окръг. Работел е в София, като дърводелец в “Тих труд” – предприятие, специализирано за глухонеми. За повече от една година Жоро Павето, с бушуващи хормони, обиден, озлобен и отчаян от това, че не може да си намери приятелка, спорадично на няколко пъти вечер е проследявал жени по тъмните улички на крайните софийски квартали и им е посягал престъпно. Понеже не са го заловили веднага, всички неразкрити престъпления на сексуална база, опити за изнасилване, преследване на жени и момичета в период за около две години са били приписани по време на процеса на Жоро Павето. Хванали са го на място през февруари 1968 г. Осъден е на закрит за публика процес на 20 години, за едно непризнато от него убийство и 6 изнасилвания, за които си е признал. Влязъл е в затвора през 1969 г., почти 5 години преди Калоян, и е излязъл дълго време след него, някъде през 1982 г. Близо 14 години на държавна издръжка…

  .

• Съжителите

  .

  Много хора минават, поглеждат, но не смеят да ме питат. Казах само на малката ми дъщеря и на една приятелка, която преди да забие за Германско, минава да изпием по чаша вино. Та сега ще кажа и на всички други… с риск да ме вземат за наивник.

  Къщата я купих в едно селце преди 6 години и оттогава съм се надявал лястовици да си направят гнездо под стряхата.

  Аз бях от щастливите деца, които имаха селце, а също така и от най-щастливите, които имаха чудесни баба и дядо. Израствах, усещайки конфронтацията на мъжката и женската енергия, чрез които дядо ми ме учеше да псувам, а баба ми ме обличаше в светли дрешки и ме водеше всяка неделя на черква (сега се казва църква). Ако не сте виждали или сте забравили усмихнатите физиономии на истинските хора, ще се опитам да ви подсетя. Сега всички полека-лека станахме търговци и се усмихваме, за да изглеждаме добре.

  А някога не беше така. Някога усмивките идваха само, когато радостта навлезеше в сърцата на хората. Баба ми и дядо ми бяха винаги изпълнени с радост и това по някакъв начин ми го предадоха и на мен, та чак в гимназията си наложих да прикривам радостта от живота. Защото е нетипично всички да са сериозни, а аз съм се хилнал като пъпеш сред дини.

  Та, радостта от живота ми я придаваха тихичко, тайничко и с постоянство.

  – О, виждаш ли тази пчеличка? Тя събира с кошничка медец, за да има за малките пчелички. Виждаш ли щъркела отсреща…? Сега той търси храна, за да нахрани малките щъркелчета…

  Но най-много се радваха на лястовиците. Тогава в нашето селце се казваха „лястовички”. Къщата ни беше на повече от 200 години и два пъти беше горяла, последния път при руско-турската война. Лястовиците по някакъв начин знаеха това, не искаха да рискуват и си правеха гнезда не под стряхата, а в дама, където нощуваха овцете, козите, кокошките, пуйките и патките. Някога във всяка къща ги имаше тези животни, барабар с кочина за прасенце, а в много къщи се гледаха и крави. Та, баба ми или дядо ми ме вземаха на ръце и влизахме, да ми покажат гнездото с малките лястовици. Родителите на малките бяха спокойни и знаеха, че нищо лошо няма да им се случи, но за всеки случай ни наблюдаваха, кръжейки около нас. Тогава баба ми казваше:

  – Запомни, лястовиците си правят гнездата само при добри хора. Никога не избират да живеят при лоши хора. И никога, ама никога не трябва да им се развалят гнездата, защото това е грехота.

  Трябваше да минат няколко години, за да разбера и осмисля думата „грехота”.

  Най ми беше хубаво, когато сутрин, като се събуждах, се озовавах в един шарен и многообразен свят, изпълнен с всякакви звуци – от тихото шепнене на баба ми, която ми правеше мекици, до празничното цвърчене на врабците и тук-таме се чуваше веселият писък и на лястовиците.

  Та сега всяка година, като стане 22 март, все поглеждам към небето или се ослушвам да чуя онзи радостен писък. Тази година беше различна. Стана 22-ри, 23-ти… и започнах да си мисля, че може нещо да се е случило. Я болест, я буря… Та това са 11 000 км! И изведнъж на 26-ти ги чух. В следващия момент и ги видях.

  Цвърчаха радостно на техния език, че най-после са пристигнали. Сигурно ужасно изморени, но това, че бяха пристигнали, им даваше сили и радост. Май никой, освен мен, не ги забеляза.

  Но и те ме забелязаха, че ги гледам. Направиха няколко кръгчета и ме наблюдаваха. А аз, както бях тръгнал с някакъв лезгар да садя нещо, го хвърлих на тревата и влязох в старата къща, която използвам за склад, и започнах да тършувам. След 5 минути намерих това, което търсех – една бака с бял фасаген и валяк с дълга дръжка. Започнах да боядисвам фасадата на по-новата пристройка, защото лястовиците обичат белия цвят. Боядисах половината стена и на другия ден повторих, но те нямаха никакъв интерес и така си стои стената оттогава – боядисана на половина.

  Помислих си, че и тази година няма да искат да съжителстваме, но стана нещо интересно. Преди двадесетина дни видях една двойка, която започна да ме навестява. Даже няколко пъти, като влизах в стаята, ги виждах вътре, кацнали на корниза. Явно бяха ги изгонили отнякъде и си търсеха друго място. Наблюдаваха ме! Искаха вътре, а не вън, но нямаше как там, защото заключвам вратата.

  Зачудих се и реших! Счупих едно малко прозорче на старата къща, така че да могат да влизат и излизат, когато поискат. Важното е да си отгледат тази година рожбите, а догодина ще му мисля.
  Те ме разбраха и започнаха. Стотици полети – и всеки път носеха в малките си човчици я капчица кал, я сламка… А когато са много изморени от полетите и топлината, кацат на един кабел и започват да пеят! Ей това ми се искаше да се случи. Сядам на стол и ги гледам и слушам. Дошли са от 11 000 километра, не в самолет, а носени само от техните малки крилца. Дошли са да ми гостуват и това много ме радва. Те са най-милите ми гости. Обичам ги и те явно го усещат, защото когато минавам на по-малко от метър от тях, те остават и не се страхуват.
  Може би тука трябва да завърша,но ще кажа няколко думи, за два случая, на които съм свидетел.

  Преди години ходехме да играем често тенис на корт в един близък до Търново градец, защото в Търново нямаше кортове. Някакви хора купиха кортовете и направиха едно хотелче до тях с басейн и със заведение. Лястовиците си бяха набелязали стряхата на хотела и започнаха да си правят 6-7 гнезда. И изведнъж, както играехме, поглеждам – и какво да видя? Единият от собствениците, як българин, висок почти 2 метра и тежащ 150 килограма, истински Боримечков, хванал една сопа и разваля лястовичите гнезда. Не обърнах никакво внимание на топката, която летеше към мен, и тръгнах на секундата към него. Когато бях на 5 метра извиках, не помня защо толкова ядосано:

  – Спри се! Не знаеш какво си навличаш!

  Той се зачуди за миг какво да ме прави, зашото толкова сила имаше в този човек, че можеше трима като мене да ги пусне в месомелачка. Но моите наблюдения ми показваха, че е добродушко, както повечето едри хора. Оставаше да се разбере дали ще се спре, или ще прави това, което иска в своя имот. Е, спря се! Остави сопата настрана, но беше развалил вече половината гнезда. Това бяха единствените думи, които му казах. След 4 месеца, беше краят на есента, чух зловещ слух, който се оказа верен. Той бил в болницата и, след една среща с жена си, се хвърлил от втория етаж, и умрял! Хора са падали от 9 етажа и са оживявали, а той от втория етаж! Отдавам го на голямото му тегло, не на това, че лястовичите гнезда и те бяха на втория етаж, но знае ли човек?

  И още един случай, с риск да ви омръзна.

  Тръгнахме с жената за море и си мислехме, че някъде по път ще хапнем. Стигнахме едни крайпътни заведения, някъде при разклона за Шивачево. Влязохме, а на вратата лястовици си бяха направили гнездо. Хората, ако се повдигнат с ръка, могат да го пипнат. Вътре хора, хора… пълно с народ. Решихме, че ще се чака, и затова продължихме. Знаех още едно заведение, което беше на около 40 км от морето. Стигнахме го и спряхме, но гледам на паркинга, освен нашата кола, друга няма. Влизайки вътре, видях белезите, оставени от развалените лястовичи гнезда. Имаше едно младо и мило мимиче, което попитах защо са развалили гнездата.

  – Собственикът ги развали, за да е чисто!

  – Кажете му, че голяма глупост е направил! Затова нямате никакви клиенти! И лястовиците ги няма, но и хората ги няма!

  Та, много хора не смеят да ме попитат защо стената ми е боядисана наполовина и защо прозорчето на старата ми къща е счупено. Сега вече се досещат.

  Лястовиците са благословение и проклятие!

  От нас зависи, изборът си е наш!

  .

  Симеон Коев

  .

• Звездна тишина

  .

  Когато в сънища среднощни плувам,
  съзирам – само за момент –
  момичета, които нявга не целунах
  и горди кораби,
  отплавали без мен…

  За миг се виждам във събития могъщи –
  с илюзия да променя света….
  А всъщност, съм си мигал вкъщи,
  докато други
  са си леели кръвта.

  Не грабнах меч. Не следвах дръзко знаме.
  Дори един подлец
  не вразумих с юмрук…
  А пък светът край мен е бъкан със измами.
  И любовта към ближния
  изглежда празен звук.

  Добър съм може би…
  Но в много добрини ме няма.
  И моят стих се губи сред алчност и война.

  Остава само
  мойта болка глухоняма –
  когато се събудя в звездна тишина.

   

  Георги Константинов

  юни, 2024 г.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Из предстояща да излезе стихосбирка на автора „Несгъваем човек“.
  Още от същия автор – вж. тук, тук,  тук и тук.

  .

• <<
• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
• 11
...
• 81
• >>