литература
- Събитие в София „Танц върху пясъчната нишка“
.
Лирично пътешествие с Калина Томова
по вълшебния мост между София и Чикаго11 август, петък, от 19 часа местно време, в Клуб „Журналист“ на Съюза на българските журналисти в София (ул. „Граф Игнатиев“ 4)
Среща с авторката на романа „Тайната на сребърната нишка“, аудиокнигата „Усмивката на светлината“, сборника „Рисунки върху пясъка“ и стихосбирката „Танц на душите“.
Калина Томова и Ивайло Диманов – журналист, поет и бард са подготвили един нестандартен „Танц върху сребърната нишка“. Пътешествие в измеренията на словото и духа.
Калина Томова живее в Чикаго, САЩ от 2008 г. Името й е познато сред българската общност с отразяване на обществени и културни събития и литературни четения. Кореспондент на в. „България сега“ (2008-2013); съосновател на Литературен клуб „Българско слово“ (2009-2010); секретар на Съюза на Българските писатели в САЩ и по света (2010-2013), преименуван през 2019 г. в Лига на българските писатели в САЩ и по света, където от декември 2020 г. е в УС; вицепрезидент на Салона за българска култура и духовност; член на Борда на директорите на Детско студио „Телевизионери“.
Има авторска страница на Фейсбук, публикации в електронните сайтове „Еврочикаго“, „Литературен свят“, „Факел“, в. „България сега“, в сборниците „Слово и багри от САЩ и света“, „Любослов“, „Българско слово на литературния глобус“, „55 + български автори в САЩ и Канада“, “Черга пъстроцветна“, “Читател до поискване“, „Дъщерите на България по света“, „Нестинарството – живият въглен на българския дух“.
Събитието във Фейсбук – ТУК
.
- Отлетели птици
.
Някъде далеч остана любовта,
мина като пролет с дъхави цветя,
мъничко, за кратко се поспря при мен
като лъч, пронизал облачния ден.Но макар набързо да ме посети,
дойдоха навеки с нея още три –
моят мъж, децата – щастие безкрай,
ходих по земята, но живях във рай!Минаха години, текоха реки,
с тях пребродих много земни ширини,
но поеха мойте син и дъщеря,
всеки да се търси щастие в света.А по мен паднаха есенни мъгли,
сиви и студени ветрове, слани
и като онази, снопчето трева,
прежълтяла слама, мокра от дъжда,люшкам се, извивам, олюлявам стан
и отпор им давам аз едвам, едвам.
Откъде дойдоха толкова на куп
та ме тъй сковаха и станах на труп?Може би обрат ще дойде и при мен,
малка вероятност за в далечен ден –
пак да се усмихна, пак да заблестя,
сгушена до теб с пречистена душа.Може би напролет, може с топлина
някога отново да се съживя.
Обич ли ще бъде, въобще не знам,
но я предусещам, идва тя насам.Знам, че слънце бяло идва след дъжда
и че пролет стопля ледена земя,
и че всяко зло е като за добро –
тъй нареждат вси от времето онò.Нека за такива, много като мен,
има лъч надежда в утрешния ден!
Отлетели птици, пръснати ята,
Боже, събери Ти в птичите гнезда…Красимира Стойнова
Из “В два континента”
.
- Притча за преследвания
.
Обезумял, пресече хоризонтите преследваният,
сподирян
от ловци и лай на кучета.
Човекът, който трябва да умре, е моят брат –
захвърленият в лагерите на смъртта,
обреченият на изгаряне, осъденият на разстрел,
ала часът на неговата смърт не е ударил.
– Тежко на оня,
който приюти преследвания,
горко
на неговия дом.
Ако сърцата ви крещят за справедливост –
не го издавайте, витае в паметта му ужаса
и се сменяват преследвачите,
сменяват се,
сменяват се палачите,
чертите на тираните – не се смекчават.
– Тежко на оня,
който приюти преследвания,
горко
на неговия дом.
Отново нещо страшно се повтаря.
Светът отново се изпълва с ярост.
Преследваният бяга.
Преследваният ще потъне в ален здрач.
Високи жерави от плач..
Иван Здравков
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.
- Броди
В София човек отива да се разходи и да подиша въздух до кварталната градинка или близкия парк. В Плевен си имат Кайлъка, във Варна – Морската градина.
Във Фишерс, Индиана, жилищните квартали са едновременно и паркове, и градини. Задните дворове на къщите са изпъстрени с цветни, а в случаите с къщи на емигранти от изтока – и със зеленчукови градини. Трябва да сме справедливи обаче. Сред родените в САЩ също има не малко ентусиасти на градинарството, особенно в Индиана – фермерски щат.
Тротоарите покрай къщите са равни и чисти и стават и за колоездене, а и по шосето не минават много коли, тъй като това са вътрешни за квартала улици.
Така беше в квартала на моето детство в София. Къщички, в които живееха приятелите ми, зелени дворчета и спокойни улички, по които рядко минаваха коли. Там можехме да караме колела, да играем на футбол или топчета.
Тук, във Фишерс, ако трябва да разходя себе си или кучето, просто излизам на улицата и тръгвам покрай къщата на руснаците, подминавам къщата на ъгъла, която по някакви причини вечно се продава, и продължавам нататък. Там от едната страна живее един рокер с жена си и кучето си. Той кара Харлей, има страхотен черен камион и коси тревата си с тракторче. Сложил си е ограда, която е правена от фирма, обозначена със странното за днешно време съкращение ККК.
От другата страна на улицата живее едно семейство, където малката ми дъщеря помагаше по математика на тяхната дъщеричка, когато беше в училище. Майка й е медицинска сестра и много не й върви с мъжете. Личи си по това, че те вечно се сменят. Освен това с тях живее и баща й, дядото на момиченцето. Дядото има навика да си паркира камиона на улицата, защото гаражът им е вечно пълен с разни болкуци. Това създава затруднения на хората, които правят завоя покрай къщата им, когато се прибират у дома. Законът обаче позволява да се паркира на улицата и го търпим. Не съм чул някой да му е спукал гума или откраднал чистачки.
По-нататък се върви през един квартал, който наричаме пенсионерският. Той е пенсионерски, защото там хората са по-възрастни и не се занимават с градините и дворовете си. Те плащат месечна такса и с това се занимава фирма по поддръжка на ландшафта.
От техния квартал се свива покрай Ким. Те с мъжа й обичат градинарството и кучетата и винаги слагат паничка с бисквитки за кучета пред градината си. Аз ползвам тяхната купичка да тренирам кучето си да не взима от чужди хора и места храна. Ким и мъжът й винаги се радват на кучето ни, когато ни срещнат.
По-нататък по тяхната улица живее Броди. Той е висок, към седемдесетгодишен мъж, с калифорнийски тен и лице на уестърн герой. Броди обича старите коли и двата кипариса пред дома му. Гаражът на Броди е винаги отворен през лятото и в него винаги, когато не е на работа, Броди работи над поредния Понтияк, Форд, Кадилак или Шевролет от времето на Елвис Пресли.
В гаража свири музика от шейсетте, а в хладилника на Броди винаги има студена бира за него и минаващите покрай къщата му съседи. Ей така, както си вървиш из квартала в горещ летен ден, и още отдалеч чуваш „Хотел Калифорния“ на Игълс. Заобикаляш единия от огромните кипариси, за които в квартала се знае, че са „децата“ на Броди, и виждаш Броди, заврял се под капака на някакъв Крайслер от времето, когато си се родил. Колата е толкова дълга, че Броди трябва да я пакира напряко на двойния гараж, за да се събере цялата вътре. Крайслерът е кабриолет, никелиран, розово-червен, с кожени седалки. Кой знае дали не е каран от самият Крал на рокендрола.– Здрасти, Броди! – казвам.
– Привет, докторе – отговаря Броди. Искаш ли една бира?
Докато пием бира, Броди пуши и ми разказва. Повече ми разказва за Крайслера. Много малко за себе си.
Аз за повечето неща се досещам. Труден и бурен живот в Калифорния, много надежди, много рок, алкохол и наркотици. Няма деца, които да се интересуват от него. Жените от миналото му са се интересували предимно от детските, докато децата им са били малки, а днес е останала единствено тази, която е намерил в Индиана, в тихото си пристанище.
Той почиства витрини на магазини и ресторанти. Собствен бизнас. Изкарва достатъчно, за да се отдаде на хобито си – старите коли.
Намира ги по хамбари и полета, ръждясали и забравени, с изгнили гуми, напукани никел и боя, отдавна замлъкнали двигатели. Докарва ги в гаража си и там под звуците на „Хотел Калифорния“ те се раждат отново.
Отново заблестяват с причудливите си, ослепително ярки цветове и двигателите им изръмжават с този непостижим за съвременните возила гърлен звук на осемцилиндров двигател.
Броди слага най-цветната си риза с къс ръкав, тъмни очила и се настанява на кожените седалки. Обикаля квартала, за да се увери, че колата е в идеална форма. После я продава на някого и търси поредния стар, забравен от всички приятел, за да го върне към живота, съживявайки с него и част от себе си.
***
Броди умря през Ковида. „Сърцето му просто е спряло“ – каза жената, която живееше с него.
Гаражът се затвори завинаги, музиката спря и само двата могъщи кипариса се поклащат на летния бриз и тихичко си пеят „Хотел Калифорния“.
.
Виктор Хинов
.
- Селска скука
.
Разказ от Красимир Бачков
.
Към обяд слънцето заседна между двата зъба на „Пръчовите скали“ и разпиля жарта си над селото. Баба Кета смени черната си забрадка с бяла и погледна през листата на мушкатото. На двора кокошките се бяха скрили на сянка под магарешката каручка, а магарето Доко надничаше от обора, с провиснали като на заек уши. Старицата сложи една в друга изрязаните до бяло динени кори и излезе от къщата. Петелът Кондьо я видя, плесна с криле и скочи от стобора, където се бе качил. Започна ситно да кътка кокошките, поглеждайки с едно око какво носи стопанката му. Баба Кета подхвърли една от корите към него и го чумоса:
– Къш, разбойнико! По цял ден дириш с кого да се биеш! Одъртя, но не миряса! Още малко да завие зелето в градината и ще напълня тенджерата с тебе!
Гледайки я умно, петелът изкърка сърдито, сякаш разбрал заплахите на бабата. Той клъвна динената кора и, усетил сладкия сок, повдигна глава като да пие. Кокошките дойдоха при него и закълваха една подир друга. Приближила до магарето, бабата му подаде динена кора. Доко издаде бърни напред и внимателно придърпа кората от ръката й. Сряза я с големите си зъби и лакомо захрупа. Останалите две кори баба Кета сложи в каменното коритце по средата на двора. Откъм оградата гъсокът Жуч изкряка силно и с разперени криле затича към нея. Пристигнал пръв, лакомо загриза едната кора, като издаваше доволни звуци. Последваха го двете гъски и петте малки патенца, все още жълти и пухкави като плюшени играчки. И докато старицата се радваше на животинките си, сред тихата селска идилия се разнесе остър електронен звук. Баба Кета бръкна в джоба на престилката си и извади мобилния телефон, подарен от внука. Тя натисна зеленото копче и сложи малкия апарат до ухото, с което чуваше по-добре. Отсреща запитаха:
– Ало! Баба Кета ли е на телефона?
– Амчи кой друг? – тросна се старицата.
– Обажда се майор Петров от полицията! Имаме информация, че днес при теб ще дойде един телефонен измамник! Ще ти се обади, че внук ти катастрофирал и убил човек! Да го спасиш от затвора трябва да събереш, колкото пари имаш, и да му ги дадеш! Чуваш ли ме, бабо?
– Чуя…!
– Ти му дай парите, а ние след това ще го арестуваме! Разбра ли?
– Аз пари нямам! Пенцията ми малка и едва стига да преживея!
Отсреща замълчаха, после наредиха:
– Не може да не си заделила някой лев за погребение! Извади ги и му ги дай! Ние после ще ти върнем парите, а него ще вкараме в затвора!
Бабата облиза сухите си устни и поклати глава:
– Ще му ги дам, как няма да ги дам..! Ей сега тръгвам..!
– Чакай да ти се обадят, бабо! Приготви парите и после лесно! Ние си знаем работата!
– Вие знаете вашата, а аз моята!
Старицата затвори телефона и влезе в къщата. Отвори вратата на малката гостна стая и приближи до раклата, останала още от нейната баба. Боядисаното в кафяво дърво бе посипано с малки дупчици от дървояд. Тя вдигна капака и извади увита в сива мушама двуцевка. Преди да почине, дядо Марко ходеше на лов в близката гора и оръжието бе старателно изчистено. Понякога старицата ходеше с него и се бе научила да стреля. Тогава телефонът отново иззвъня.
– Ало, бабо! – разтревожен мъжки глас обясни накратко ситуацията и нареди бабата да събере пари за внук си.
– Добре! Не е ли по-добре да оставя парите под големия камък до селската чешма! – предложи тя.
– И така става! – съгласиха се отсреща. – Гледай след един час парите да са там!
– Добре!
В ленена кърпа тя сгъна една стара тетрадка на две и върза краищата на кърпата. Взе пушката и тръгна към чешмата. През това време се обади мнимият полицай и тя го успокои, че изпълнява точно нарежданията.
– За парите не се бой, бабо! – увери я „майор Петров“. – Ще ти ги върнем до стотинка!
Точно срещу селската чешма, до брега на пресъхналато корито на малката река, имаше една крива върба, с провиснали до земята клони. Там баба Кета подпря пушката и отиде до големия камък. Мушна кърпата с тетрадката в нея и се върна при върбата. Вдигна ударника на пушката и зачака. Не след дълго, откъм Делчов рид се зададе мъжка фигура. Човекът вървеше припряно, като се оглеждаше непрекъснато. Щом стигна до камъка, той се наведе да прибере парите. Между клоните на върбата изтрещя изстрел и гащите на мъжа цъфнаха, поразени от заредената английска сол.
– Уаааааууу….! – изврещя непознатият и се хвана за задника.
Втори изстрел го накара да побегне, без да докосне кърпата под камъка. Нагоре към гората той бягаше като заек, подхвърляйки тяло ту на една, ту на друга страна. Старицата внимателно извади гилзите от двете цеви и презареди пушката. След това отиде до камъка и си прибра кърпата.
Едва надвечер телефонът и пак иззвъня.
– Ало, бабче! – звънна гласът на внук й Тони. – Как я караш на село? Сигурно ти е скучно сама?
– Бивам, момчето ми! Има грижовни хора, дето не ме оставят да скучая!
– С двама приятели мислим да минем в края на седмицата край теб! Ще ходим на палатка оттатък скалите! Искаш ли да ти донеса нещо от града?
– Ами, ако има от онези меките локумки, дето майка ти донесе последния път! – отвърна старицата.
– Дадено! Ще ти взема цяла чанта от тях!
– А в кой ден точно ще дойдете?
– Мислим да е петък! При теб ще сме някъде по обяд!
– Добре, моето момче! Ще ви чакам!
Внукът затвори телефона, а старицата излезе отново на двора. Видяла Кондьо качен на стобора, тя поклати заканително глава:
– Няма да дочакаш зелето, разбойнико! В петък ще те сготвя с пресни картофи!
И докато петелът се чудеше, доколко сериозна е заплахата на бабата, тя измърмори:
– Ако имаше как, щях да сготвя и тия пладнешки крадци, ама не става…! Няма полиция, няма закон, няма държава! Скучно било, а? Ех, да ми паднете, такова театро ще заиграете, че и на вас ще ви хареса! Гиди хаирсъзи проклети…
Тя взе глава лук и започна да я реже в една малка паничка. От лука или нещо друго, по сухото й лице се плъзнаха две сълзи, събраха се в едно под брадичката и капнаха.
.
- Първи Фестивал на българската художествена литература в Хамбург
Какво прави една книга любима?
– Ако Ви харесва, да я предадете нататък. –казва известният Курт Хейман от Хамбург. Тази негова мисъл е още от 1928 г.
С идеална цел за представяне на българските автори от чужбина (и от България) се организира Първият Фестивал на българската художествена литература в Хамбург. Целта за организаторите на Фестивала е да се представя художествен български език и в чуждоезична среда в Северна Германия, да се запазва българският език и да се подпомага общуванего между автори и издатели.
Организатори на Фестивала са Културното дружество „Клуб на българските жени и семейства в Хамбург“ (Bulgarischer Frauen-und Familien-Club Hamburg (BFFCH) e.V.), неговата група „Литература“ и семейство Емилия и Манфред Юкер. Клубът участва тази година в Програма за подпомагане на българските дружества в чужбина.
.
.
Фестивалът на българската художествена литература е първи опит в събирането на автори заедно, за по-добро подпомагане на тяхната презентация и продължение на търсения за организирано представяне на българската художествена литература в Хамбург, в немските литературни форуми в града.
Литературната дейност на Клуба е от 2006 г., с поставяне началото на Ежегодния литературен фестивал в Хамбург, по инициатива на д-р Емилия Юкер, под егидата на Иван Михайлов – геолог и писател, който с дарения на много свои книги и участия подкрепи идеята и Конкурсът се провежда ежегодно. За неговото развитие през годините оттогава досега имат голяма заслуга Емилия Юкер, филолозите Марина Маринова и Милена Дубик, членовете на Клуба за обществено оценяване и редица български критици, които подпомагат с оценки, мнения и предложения.
Тазгодишното издание на Литературния конкурс ще връчи наградите си на 7 октомври в Хамбург, в Културния дом „Хамбург Хаус“ в престижния централен квартал в Епендолф, където има възможност за престижна за града културна дейност.
.
В забележителната културна институция Хамбург-хаус се проведе и Първият фестивал на българската художествена литература в Хамбург. Свои презентации направиха:
Андрей Андреев от Антверпен, Белгия;
Бойко Богданов от Хановер, Германия;
Елена Пирин от Хамбург, Германия;
Марина Ортоломеус от Берлин, Германия;
Таня Иванова от Испания.
Пианистката Дарина Проданова, която дойде от Хановер, изпълни с високопрофесионално майсторство музикални авторски произведения на театралния режисьор и поет Бойко Богданов. Бяха изпълнени също и други произведения.
Забележителна бе атмосферата, уважението и сътрудничеството между авторите. Осъществи се и размяната на книги между тях, проведоха се часове на разговори между посетители и автори.
Издателство „Лунна светлина“ представи свои книги, между които най-новата – „Език мой“, част трета. В нея са представени двадесет и четири автори, между които авторите от Хамбург – Христина Въчева и Емилия Юкер. Г-жа Христина Въчева бе отличена от издателството. Най-голямата награда на „Лунна светлина“ получи д-р Емилия Юкер за картината й „Азбуката е за тези, които я обичат“ и стихотворението „Химн на българската култура“ (написано по случай обединението на български културни дейци по света – основаването на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина).
.
.
Издателство „Антеа“ – Берлин (Маргарита Щайн) бе представено на Фестивала с редица книги на немски език.
На Фестивала в зала бяха изложени книги на много български автори на художествена литература и на издателства, които през годините от 2006-а досега са изпращали и предоставяли литерататура, от многобройните наградени в Литературния фестивал и много други.
Българското училище в Хамбург помогна в разпространението на информация и обяви за Фестивала сред учители и ученици. Активно се представиха членове и поддържници на Културното дружество „Клуб на българските жени и семейства в Хамбург“.
Станиела К., Радост Хр., Таньо, Ангел В., Пламен П. и Бранимир Г., Маринела Ф., Христо Ф. и други от Културното дружество подкрепиха с организационна дейност Фестивала и Културното дружество.
Присъстваха интересуващи се гости от Хамбург и Берлин. Фестивалът присъди грамоти за участие в поставянето основите на Фестивал на българската художествена литература в Хамбург на авторите, които презентираха своите книги и се ангажираха с колективния авторски колегиален дух на служба за обществото (А. Андреев, Бойко Богданов, Е. Пирин, М. Бартоломеус, Т. Иванова).
Благодарственост бе изказана на сем. Юкер (д-р Емилия Юкер и проф. д-р Юкер), за инициативата и реализацията на форума. Българското посолство в Берлин също прие идеята за литературна дейност в Хамбург.
Поздрави с благодарност към всички автори, чиито книги бяха изложени на Фестивала.
.
Културно дружество „Клуб на българските жени и семейства в Хамбург“
.
- In Memoriam Кольо Николов
На 16 юли т.г. в Лос Анджелис е починал големият, но останал, за съжаление, не добре познат за широката читателска аудитория, писател и емигрант Кольо Николов. Той е може би българският Милан Кундера, заслужаващ не по-малко признание, което не получи приживе.
„Така няма да си спомнят и за нас, колкото и да се правим на безсмъртни. Ще изчезнем като стари магазини за куфари, без да сме успели да оставим звезда на тротоара, по който нови и нови копелдаци на скейтбордове ще продължат да препускат със страшна скорост и да превръщат падналите цветове на джакарандите от сълзи в младо пурпурно вино.“ – Кольо Николов
––––––––––––––––––––––––––––––
Кольо Николов е роден на 25 май 1941 г. в с. Крумово, Пловдивско. Първият му сборник с разкази „Облаци от бяла светлина“ излиза през 1966 г. Следват „Влог в швейцарската банка“ (1969) и „Слънчеви квадрати по зимния плаж“ (1970), „Страшно красиви, страхотно добри“ (1987).
Работил е във вестниците „Народна младеж“ и „Студентска трибуна“, както и в БНР и БНТ. През 1976 г. заедно със съпругата си, актрисата Виолета Павлова, заминава на екскурзия в Италия, откъдето някак си успяват да стигнат до Ню Йорк. Там писателят се препитава с всякаква нискоквалифицирана работа. Продължава да пише, изпраща ръкописите си и на издателства, но не получава отговори. Пише писма и на Джеръм Селинджър, Рей Бредбъри, Кърт Вонегът, Джон Чийвър. Отговарят му Бредбъри, с когото по-късно стават приятели, и Вонегът.През 80-те години, при гостуването на българска писателска делегация в Ню Йорк, Кольо Николов се запознава с Любомир Левчев. И договаря с него връщането си в България, без последиците, характерни за тогавашните невъзвръщенци. Левчев успява да уреди някак си това. В родината Николов продължава да пише и много от написаното от него в емиграция е издадено в книгите „Хотел „Паръдайс“ (1982), „Кой какъв е в Ню Йорк“ (1982), „Кадифе в разбити улици“ (1984), „Вън от Бродуей“ (1986), „Кейбъл рум“ (1986). Работи в Кукления театър в София.
След политическите промени в страната, последвали 10 ноември 1989 г., Николов заминава отново за САЩ. През 90-те години живее във Вирджиния, по-късно отива в Лос Анджелис. Препитава се отново с всякаква работа – продавач в дрогерии, пощальон, бензинджия. Последните си години прекарва в Калифорния. Преди 2021 г. изд. „Жанет 45“ издава забележителния му сборник с разкази „Котаракът на Рей Бредбъри“.
.
Кольо Николов с Рей Бредбъри, 2000 г. Снимка: Личен архив /сп. „Факел“ Ето какво написа на стената си във Фейсбук, след узнаването на тъжната вест за кончината на Кольо Николов, литературният критик и преводач, доц. Георги Цанков:
Тази вечер пристигна поредната черна вест – на 16 юли в болница в Лос Анджелис е напуснал грешния свят Белетристът Кольо Николов. Сега ще Ви припомня огромното значение за литературата ни на твореца, от който винаги сме се нуждаели. Уж от съвсем млад следях и шедьоврите в нашата литература, но залягах повече на световната мъдрост – учех почти наизуст Томас Ман, Херман Хесе, Стайнбек… Трябва да си призная, че ме хвана срам от съпругата ми Зоя, когато тя сподели, че сред съучениците й във Френската гимназия книгата на Кольо Николов „Слънчеви квадрати по зимния плаж“ се разпространявала наравно със „Зайко, бягай“ на Ъпдайк, романа с първата по-хард секс-сцена, преведена у нас (в нашия клас си го предавахме от ръка на ръка в междучасията) – по онова време учениците четяхме адски много, а Зоя дори си е запазила дебелите читателски дневници).
Аз опознах белетриста доста по-късно, когато очите ми се отвориха за „Портрет на моя двойник“ от Георги Марков, за „Времето на героя“ от Васил Попов, за „Свирепо настроение“ на Радичков… Той беше жестоко нападнат от фанатични критици и обвинен, че е баща на така наречената „инфантилна литература“. Написах голяма статия във вестник “Пулс“ – тя утвърждаваше приноса на белетристи като Кольо Николов, Янко Станоев, Владимир Зарев, Георги Величков, Росен Босев, покойния Димо Димовски… Възприемах техните художествени открития като безценни, тъй като дръзко върнаха в обръщение зачеркнати десетилетия теми – за любовта, за свободата, за самотата и за приятелството, за предателството и за ненетоварената с идеологически фалшификати надежда. Все по-ясно осъзнавах, че младият Кольо Николов е от породата на Милан Кундера и на Бохумил Храбъл, на Василий Аксьонов, ако щете, донякъде и на Йежи Анджеевски…
През 1976 година белетристът замина със съпругата си, актрисата Виолета Павлова (тя грееше във филма с Владимир Смирнов „Сбогом, приятели“ – един от хитовете през онези години), и дълго скита по белия свят. Сменяше какви ли не професии, за да осигури прехраната на семейството си. По необясними причини през 80-те години Любомир Левчев успя да ги върне от Ню Йорк и се заредиха книгите от американския цикъл: Хотел „Парадайс“, „Кейбъл Рум“, „Кой кой е в Ню Йорк“, „Кадифе в разбити улици“. След политическите промени Николов внезапно отново запраши отвъд Океана. В Лос Анджелис е бил какъв ли не – пощальон, обслужващ бензоколонка (сипвал е гориво и в колата на Брат Пит!), случват му се чудеса – дори печели хиляди долари от лотарията…
„Да прекосиш цяла Америка от изток на запад заедно със сина си и неговата майка си е цяло пътешествие – и то заслужава описание в отделна книга. Но трябва да напомня пак, че не бях журналист в командировка, нито богат екскурзиант. Не бях Стайнбек от пътешествията му с Чарли, по-скоро една от трите гневни мравки, потеглили на запад със собствените си крака, с боси ходилца по прашни и зимни пътища, без да знаят какво ги очаква, с празни кошници в ръце. Красивите изгреви и залези, ветровете, яркото слънце и неочакваните торнада изпълваха сърцата ни с първичен възторг, но ги караха и да се свиват уплашено в обяснима тревога за утрешния ден.“
Така започва една от най-забележителните книги, които съм чел през живота си – „Котаракът на Рей Бредбъри“, „100 разказа за Лос Анджелис“. Дължим я на непрежалимата Нери Терзиева, на обичащия от все сърце приятеля си Кольо страхотен поет и мислител Йордан Велчев – благодарение на тяхната настойчивост, издателство „Жанет 45“ реши да ни поднесе изповедите на мълчалия цели 30 години писател. Дълбоко съм убеден, че „Котаракът“ не отстъпва по нищо на знаменитата антология със 100 разказа на Рей Бредбъри, геният, с когото Николов общува до смъртта му, нито пък на „60-те разказа“ на Дино Будзати. Многоликият град на ангелите оживява пред очите ни с всичките си огромни противоречия, а заедно с него и бурната епоха на белетриста, в която той никога не е бил просто наблюдател, а винаги е активен участник. Благодарностите ми са и към талантливата редакторка на тома, писателката и блогърката Антония Апостолова, към никога не свеждащия безпомощно глава Манол Пейков и към Красимир Лозанов, младите капитани на „Жанет 45“, които оцениха до достойнство шеметния талант на „бачо им Кольо“, а също и на нарисувалия великолепната корица художник Христо Гочев. Никак не е шега да се опиташ да погълнеш грамада от почти 800 страници с разкази.
Но с Кольо Николов съвсем не е така – започнеш ли, няма как да оставиш тома. Вероятно наистина става дума за разкази, а аз възприемам текста като пълноводен роман, в който има от всичко по много: има го бунтарството на Буковски и на Гинзбърг, има я красотата и лекотата на Фицджералд, има го двойникът на Георги Марков, има ги дори – в съвсем различни одежди – „тенците“ на Радичков, има ги и „марсианските хроники“ на Бредбъри, но над всичко това тържествува раблезианското пиршество на словото на самия Кольо Николов. На едно място той представя своята „великолепна седморка“ – Ърскин Колдуел, Джеръм Дейвид Селинджър, Рей Бредбъри, Джон Чивър, Кърт Вонегът, Уилям Сароян и Тенеси Уилямс. Учудвам се, че името на Джон Ъпдайк, авторът на „Двойките“ и на тетралогията за Заека го няма. Историята започва с поредицата писма до „небесните повелители“ от седморката, които обаче разсъждават „по американски“, убедени са, че всеки сам трябва да си носи кръста. „Колко български писатели бяхме като цветето – нежно, с тъжен поглед към света, узряло, а затворено… обречено да не полети с белия си пух над земята, чак до звездите, за които не смеехме и да мечтаем.“ Нещо подобно изповядваше и младият Аксьонов.
Кольо Николов, въпреки всичките си усилия, не успява да публикува в Меката на издателския бизнес, но това не го прави по-малко значим. „Холивуд – и той като София. Всеки голям филм си има и малко филмче, често незаснето на лента. И режисьор, и оператор, и всякаква кинаджийска сган – никой не ги познава, но и те дошли да се покажат, ако не под големите прожектори, то поне в кръга на настолната режисьорска лампа или уж дискретна свещ.“
Предпочитам „малкото филмче“ на Кольо Николов пред пищните суперпродукции, в които техническите ефекти скриват човешките лица: от спомените за приятелите и за „обикновения социализъм“ до красивата легенда за Йордан Вълчев и за Радой Ралин, та към срещите по улиците на Града на ангелите със знаменитости и с обикновени хора и до потрисащия разказ за болестта, агонията и смъртта на съпругата му, Кольо Николов ни разкрива „несънувани гледки“. Той е измамно лековат и уж повърхностен, но тъжната му равносметка сграбчва зажаднелите ни за правдивост души: „Така няма да си спомнят и за нас, колкото и да се правим на безсмъртни. Ще изчезнем като стари магазини за куфари, без да сме успели да оставим звезда на тротоара, по който нови и нови копелдаци на скейтбордове ще продължат да препускат със страшна скорост и да превръщат падналите цветове на джакарандите от сълзи в младо пурпурно вино.“
Цъфтежът на джакарандите обикновено е в края на пролетта. Цветовете им са събрани в съцветия на върха на младите и гъвкави клончета, които увисват под тежестта им. И аз като Николов все повече се опитвам да повярвам на новите копелдаци, които не са натоварени с нашите грехове и страхове. Стига да не ги унифицират фанатиците на „новоезика“, те биха могли да променят света. Макар че ще е ужасно трудно да се преборят с могъществото на фамилиите, които управляват нашия живот. Но никога не бива да забравяме, че изповедното слово на Кольо Николов не попадна на празно място. Отворих сайта „Книжен пазар“ и поръчах всичките му стари книги, изгубили се при многобройните ми премествания от дом в дом. Необходими ми бяха, за да възстановя неговия „празник на духа“, истинска панацея срещу пандемии и срещу всевъзможни политически и кичозни манипулации, особено срещу кървави имперски войни…
Моля Ви, прочетете „Котаракът на Рей Бредбъри“ – заради „непосилната лекота на битието“, която малцина успяват да изразят така талантливо. Не е случайно, че Милан Кундера и Кольо Николов напуснаха този абсурден свят почти едновременно, съпроводени от побратима им Янко Станоев – те сякаш искат да ни кажат, че „чипът“ е все по-сбъркан и надеждата е да прегърнем човечността и непримиримостта към злото, която ни завещаха.
Пътуването ти към звездите ще е съпроводено с обичта на всички нас, които никога няма да те забравим! И ще се постараем да разкажем за мъдростта ти на младите!
ПП. За наш срам не открих никъде хубава снимка на писателя. Затова ще го изпратя с корицата на „Котаракът на Рей Бредбъри“!
.
.
- Сватбите на бате Васил
Разказ от Николай Милчев*
Бате Васил се женеше всяка година за около десетина дена – някъде от десети докъм двайсети август. А не се беше женил никога.
Как ставаше тази работа, не знам, но той се женеше всяка година за Дафина – голямата си любов от младини.
Дафина отдавна живееше във Варна, имаше си и мъж, и деца и си идваше на село само по веднъж в годината – от десети до двайсети август.
Сватба нямаше. Така, както не беше станала някога, преди много време, така не ставаше и сега. Но аз чувствах, усещах с кожата си, че бате Васил се жени.
Първо – спираше да души с нос над хлябовете, които продаваше. Беше продавач на фурната и докато подаваше врелите кръгли хлябове, си бърчеше носа и вдишваше толкова дълбоко мириса на изпечената кора, че съм си мислел, че ще припадне или ще му прилошее. А той само замираше за миг, отлепяше се от земята и после спускаше хлябовете в торбите на хората.
Друг важен белег за наближаващата сватба беше начинът, по който слагаше хляба в торбите. Винаги доближаваше долната страна на кръглите същества една до друга, отъркваше ги за секунди, после бавно ги залепяше, сякаш са едно цяло, и чак тогава ги пускаше.
Сега беше нехаен по отношение на този любовен хлебен ритуал и бързаше с продаването. За сметка на това триеше ръцете си една в друга и макар че беше лято и хлябът пареше, сякаш искаше да ги сгрее.
Имаше навик да ходи с престилката, с която продаваше хляб, и до къщата си, и из селото, а сега я мяташе на един стол и я забравяше. На мястото на престилката идваше зеленото яке.
Бате Васил имаше зелено платнено яке с цип, който леко подрънкваше и проблясваше на слънцето. Сложеше ли това яке, времето на сватбата приближаваше. Лято, жега, а бате Васил със зелено яке, сякаш самият той се е запролетил.Между другото, в Гложене вечер винаги излиза силен вятър и без връхна дреха направо си замръзваш, но това зелено яке не беше да му пази студ, а да го жени.
По онова време мъж да се бръсне вкъщи сам, беше срамота. Трябваше задължително да ходиш на бръснар, да те видят, че си човек на място, и да приказваш с други мъже в бръснарницата.
Бръснар в Гложене идваше само в понеделник и в четвъртък и това никога не е било проблем за бате Васил, но сега отиваше направо в Тетевен, защото нямаше време да чака.Ако само можехте да го видите как слиза от рейса! Не продавачът на хляб, не шейсетгодишният стар ерген, не най-големият рибар на селото, нито пазителят на хорските тайни, ами самият крал на любовта пристигаше на спирката. Да се бръсне в Тетевен отиваше бате Васил, а се връщаше женихът на света.
Много беше обичал той Дафина. Като ви казвам много, значи много. Работата вървяла на добре, но техните му преправили – така се казваше – преправили, не му дали да я вземе за булка, щото пеела по ресторанти и бирарии. Кой ще ти даде да се ожениш за певачка.
Не съм сигурен дали ви е известно, но балканджийските майки са като гъби печурки. Не се виждат много-много в тревата, ниски са, но иначе са много серт. Хем са печурки, хем са серт. А за синовете си тези майки и сватби преправят, и още какво ли не. Печурки са майките – могат да нахранят синовете си, но стане ли дума за снахи, работата е страшна. По нашия край е така.
И майката на бате Васил се метнала на мренè, дето се вика, и не му дала да се ожени за Дафина, щото е певачка. Преправила му.Бате Васил си гасил фасове в ръката, рязнал се с брадва по ходилото на десния крак, изпил кило и половина сливова ракия за един следобед – едва не умрял, един месец се крил по дупките и пещерите над Вита, но сватба нямало. И така останал цял живот ерген. Цял живот ерген, ама се женеше всяка година от десети до двайсети август.
Слезеше ли от рейса – бръснат и със зеленото яке, идваше номерът с обувките. Точно защото се беше резнал нарочно от любовна мъка по ходилото на десния крак, обуваше чешките обувки.
– Боли ме кракè, Николайчо – казваше той, – нали се осакатих, и освен чешки обувки други не обувам.
Обуваше той и други обувки, и с подпетени галоши ходеше нагоре-надолу, но дойдеше ли Дафина в село, изскачаха чешките обувки.
– Чешките обуща са екстра, изобщо не ми убиват кракè!
В Гложене екат и на крака му викат кракè.
И бате Васил вадеше не един чифт, ами три еднакви чифта.
– Аз така си купувам обуща – по три чифта и само чешки, иначе кракè ме скъсва.
Той така си купуваше и само френски такъми за риба – марка „Костенурка“, кукички – само „Орлов нокът“, четеше само списание „БТА паралели“, пушеше само цигари БТ с твърда кутия. И обичаше само Дафина.
Тези десетина августовски дни той не приличаше на себе си изобщо. Лицето му се избистряше и веничките му просто показваха как тече кръвта през тях. Косата му ставаше на вълни и лимби, устните му, иначе лилави, порозовяваха и той главно спираше да ходи по земята. Каквото и да правеше, знаех, че седи пред къщата на Дафина и я чака. През цялото време усещах, че е там.
Аз, честно казано, тази Дафина не я видях никога. По-точно мернах непозната жена в селото няколко пъти, но така и не съм сигурен, че е тя. Мисля си, че е тя, но може и да е друга. Запомнил съм само, че докато я гледах в гръб, ми приличаше на чайка, каквито в Балкана няма и каквито бях виждал само по телевизора. Но като знаех, че живее във Варна, може и чайка да беше станала.
Къде са се срещали, къде са се женили и какво изобщо е ставало, не съм сигурен. Бате Васил никога не казваше нищо. Той беше пазителят на тайните на селото и от неговата уста можеха да се чуят само приказки за топъл фурнаджийски хляб, за кленове и мрени във Вита и за чешки обувки.
И все пак, няма начин да не са се женили всяка година. Иначе защо аз точно в нощите от десети до двайсети август винаги сънувах сватбарска музика? Сънувам сватбарска музика, а нищо – абсолютно нищо от свирнята не се чува.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Из книгата „От сутрин до вечер“.
.
- Велико качество
.
Велико качество – да знаеш,
че не си велик…
Велик е Шекспир. Велик е Айнщайн.
А ти си само
делничен умник.Мъдрец, признат от двама-трима.
От десетина, да речем.
Пръв зърнал истината очевидна.
Налучкал изход
в мрачен ден.Преборил сам лъжи нелепи
със ясно слово. И със скромен бит.
Един умник от втора степен –
наивен български умник…Не си велик.
Ала достойно
воюваш за възможността
да светне истинската стойност
на невеликите неща..
Георги Константинов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
.
- „Ничия“ по света
.
Писателят Тодор Костадинов, автор на сборника с разкази „НИЧИЯ. Трите начина на Мариана“ (изд. „Сиела“, 2022), благодари на всички свои читатели и сънародници, живеещи в различни щати на САЩ, в Испания, Англия, Германия, Франция, Чехия, Канада, Швеция, Австрия, Русия, Израел, Швейцария, поръчали си неговата книга и помогнали за това тя да стигне до разни краища на света.
Ето какво пише той на стената си във Фейсбук:
Благодаря на моите читатели, които не са забравили България, родния дом и българския език! Вие сте мои приятели и сте най-важни за мен!
Благодаря на Ангел Колев от Филаделфия, Пенсилвания, с негова помощ НИЧИЯ стигна до двата бряга на САЩ – Сан Франциско, Атланта, Бостън, Ню Йорк, Рино.
Благодаря на Галина Костова от Финикс, Аризона, която ми написа: „Прочетох книгата Ви и се почувствах у дома. Ще я подаря на друг българин, за да изпита същото чувство…“
Благодаря на Бойко Антонов и Любо Митрополитски от Вашингтон, Мериленд!
Благодаря на всички от Испания: Неда и Надя Станоеви (дъщери на Янко Станоев), Сашка Дамянова (вдовица на Красимир Дамянов), Милена Петкова (дъщеря на Мишел Петков).
Благодаря на всички от Англия: Ана Карауланова от Дарби, Ели Иванова от Брайтън, Росица Макнева от Бристъл, Славка Алексиева, д-р Янчо Христов и д-р Красимира Христова от Лондон.
Благодаря на Полина Василева от Германия, Рени Колева от Франция, Камелия Илиева от Чехия, Емо и Руми Иванови и Невена Митрополитска от Канада, Люба Чавдарска от Швеция, Паула и Петър Иванови от Австрия, Олга Влахова от Русия, Мария Варсано от Израел, д-р Стефан Тошев от Швейцария.
Благодаря Ви! Вашите думи ме трогнаха! Обещавам да продължа…
.
- История за „бедно трафикантско семейство“ 🙂
.
Художествена „семейна биография“ на една българска емигрантка във Великобритая. (Текстът е написан във връзка със заявеното на Кирил Петков, съпредседател на „Продължаваме промяната“, че баба му и дядо му са били в лагери по времето на комунистическия режим. Г-н Петков написа това във ФБ профила си, по повод думите на Методи Андреев, огласил връзките на фамилията на Васил Терзиев, кандидат на ПП-ДБ за кмет на София, с Държавна сигурност.)
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
.
Киро, това, с баба ти и дядо ти е нищо работа. Аз, например, съм родена в бедно трафикантско семейство.
Дядо ми се е занимавал със земеделие и с пот на чело е обработвал малкото си парче земя в Никаруанската джунгла, наследено от прадядо ми – бивш затворник в Мадрас, който го е спечелил в игра на барбут. С много старание и усилия дядо ми е отглеждал марихуана, която пласирал неуспешно по местните пазари с жестока конкуренция.
Той се влюбва безпаметно и по-късно се жени за баба ми, по това време подвизаваща се под псевдонима Сладката Изолда в мексикански вертеп, където тя заработвала с изнемогващ труд чили кон карнето си.
От брака им се раждат четири деца, три от които емигрират в Аляска, подмамени от разказите за приятния климат и великолепието на морските курорти.
Баща ми, останал в никарагуанската джунгла, случайно се научава да чете, прочита „Моби Дик“ и забягва с преминаваща Исландска китоловна флотилия, за да осъществи мечтите си.
Някъде в района на Мурманск се натъква на майка ми, която по това време се занимава с хиромантия, гадаене и екстрасенски услуги по домовете, под псевдонима Мата Хари. Разгорява се бурен роман и те, вече венчани, се заселват на малък остров в Полинезия, където живеят щастливо до свършване на кокосовите орехи.
Притиснати от нищета, те започват успешен трафик на хора и предмети между Азия и Европа. Бизнесът им е крайно рискован и не води до трайно финансово замогване.
Още повече, че се раждам аз и разходите по отглеждането ми разклащат и без това крехкия бюджет.
Учила съм. Не много, защото ме боли главата като уча. По-късно даже и работих като дегустатор на шоколадови изделия към един швейцарски концерн. За кратко, понеже се наложи да постъпя в родилен дом. Оттогава отглеждам сина си, като съм издържана изцяло и безпроблемно от съпруга си, който работи като юпи в Лондонското сити.
Не съм осъждана още. Въпреки че на няколко пъти са искали.
За всичко, казано по-горе, се подписвам с кръстче и съм уведомена, че е грях да се лъже, като подлежа на осъждане за невярна информация.
Автобиографията е написана, за да послужи пред където трябва.
.
Радост Даскалова
.
- За нужника и други подобни
.
Разказ от Елена Пеева-Никифоридис
„О, времена! О, нрави!“
Цицерон
Не съм и предполагала, че ще настъпи време да пиша за нужник. Тази история я знам много отдавна, от моята баба. Сещала съм се за нея понякога, но не съм я споделяла. Смеех й се сама наум. Нравите и времената днес са променени и художествената литература изпитва глад от истории за нужници и други подобни. Светът много се радва на глупотевини и даже им се присъждат награди всякакви. Дойде ми ищах да не стоя далече от модните тенденции.
Баба ми била още мома. Всеки ден премитала трите мраморни стъпала пред входа на къщата с надеждата да мине някой и да я хареса. Веднъж спрял един гражданин и я попитал:
– Млада госпожице, имате ли клозет? – Баба не знаела що е клозет, но съобразила, че баща й, който ходил два пъти на гурбет в Америка, сигурно знае и рекла:
– Ще ида да питам тейко, дали имаме. Той е отзад в двора с ратаите. – Тейко й, човек преплавал океана с турска гемия, отговорил, че имат клозет и посочил дървения нужник на двора.
Баба упътила непознатия до задния двор, а той я помолил да му държи цилиндъра. Стояла баба пред къщата с цилиндъра в ръка и точно тогава минал поп Васил. Ококорил се като я видял да държи истински градски цилиндър, а тя го осведомила, че един непознат й го дал да го пази, докато си „пусне водата“ в техния нужник. Поп Васил се прекръстил трикратно и забързал по пътя, а расото му се веело насам-натам. След малко градският човек се върнал вече облекчен и, преди да си сложи цилиндъра, целунал на баба ръка. Тя се изчервила от срам. До края на живота си баба все казваше на нужника – нужник.
Минават времена, идват други нрави и аз съм в Прага студентка. Един ден ме викат в посолството. Възлагат ми да придружавам група от дипломатши, т. е. съпругите на нашите дипломати, на еднодневна екскурзия до Карлови Вари. Това мероприятие бе организирано в чест на съпругата на новоназначеното търговско аташе, за да може тя да се опознае с другарките на другарите. Аз си купувам един пътеводител, чета маршрута цяла нощ и на другия ден разказвам по микрофона в автобуса врели-некипели за всеки замък, покрай който минаваме. Целият автобус мирише на лак за коса, защото предишния ден всички са били на фризьор и са се набуклили до крайност. Те са и интелектуалки, коя от друга по – най. Всяка държи тефтер и записва това, което разказвам – кой век, кой владетел, как и защо е построен този или онзи замък. Малко преди Карлови Вари шофьорът ми казва да съобщя, че следва посещение на WC. Новата дипломатша, която седи на предната седалка, пита гръмогласно:
– А от кой век е това веце? – Всички мълчат, дори и вселената мълчи, но аз трябва да отговоря.
Сещам се за баба ми и казвам:
– Това е превод на нужник, който служи за облекчаване на физиологичните нужди. – Другарката си записва прилежно: веце – нужник. Години наред я срещах да се разхожда по Вацлавския площад в Прага. Носеше красиви шапки с периферия, някакви далечни братовчедки на цилиндъра.
След това вметнато лирическо отклонение се връщам на разказа за бабиния нужник. Той беше турски и стърчеше в края на двора. От двете страни на дървената постройка имаше дървета, които раждаха дренки, а клоните им лежаха на покрива и пазеха хлад през лятото. Често се катерих по тях върху покрива на нужника и търках по дланите си мъха от листата. Щом погалех някое дете по лицето, то започваше да пищи. Боцкането от власинките на мъха е неприятно и болезнено. Аз се смеех и бягах да се скрия. Хиляди пъти се бях качвала на покрива, но веднъж едната дъска, явно прогнила от времето, се счупи под краката ми и аз паднах през отвора в нужника. Силна болка ме прониза. Бях се одрала на един забит, ръждясал пирон, на който се нанизваха накъсани стари вестници. Тоалетна хартия още нямаше по тези географски ширини. Повече се изплаших от зейналия отвор на покрива. Започнах през него да дърпам клони навътре и криво-ляво запуших дупката. Възрастните почти не ходеха до нужника, защото в къщата вече баба имаше клозет. Децата го ползвахме редовно, за да не губим време от игрите.
В литературата нужниците се описват и с миризмите. Един съвременен класик неотдавна даже писа, че ако ни се нравят тези специфични смърдилки, то това било любов към този, който ги излъчва. То класик се става след като заминеш за отвъдното, но нашият е балканец и морето му е до глезените, та може и приживе да се смята за такъв. Бабиният нужник също не беше лишен от миризми. Както вече споменах, той се намираше съвсем в края на нашия двор. Така се е правило, за да мирише на съседите. Поради тази подробност отношенията с комшиите бяха обтегнати, никаква любов нямаше, но това потвърждава, че всяко правило си има изключение. До нашия нужник водеше дълга пътека, на която от двете страни имаше цветя – гергини и божури, почти в човешки ръст. Цял живот ги сънувам. И нужникът не миришеше, а ухаеше на тях.
За белята не казах и вечерта бързах да си легна. На сутринта влиза баба да ме буди и ужасен вик раздира стаята. Чаршафът ми е окървавен и гащите ми са залепнали за задника с кръв. Пристига линейката и ме водят на лекар. Той и баба ме подлагат на кръстосан разпит – от какво е тази кръв, какво е станало, боли ли ме и т.н. Аз мълча и чакам въпроса за счупения покрив. Докторът много внимателно ме преглежда и с облекчение казва, че не се е случило лошото:
– Раздран й е задникът от ръждясал пирон по всяка вероятност. Сега ще й сложим инжекция против тетанус, а после ще почистим раната с йод и ще я превържем. – Боли ме адски, но търпя.
Баба е много радостна. Когато един ден порасна, ще разбера защо. Вечерта идват комшийките и децата от махалата, понеже сме ги поканили на домашна торта с бисквити. И нито дума за счупената греда. Да не забравя да кажа, че баба всяко лято боядисваше нужника с вар. Тук бих могла да излъжа и да пофантазирам, че го е боядисвала в цветовете на дъгата, за да мога да се надявам и аз на някакво признание. Не чак международно, но регионално например. Може времената и нравите днес да са шантави, но една истинска история не трябва да угажда на читателите с измишльотини.Автор: Госпойца Госпожина
(Някъде там, във времето на нравите.)
.
- Конкурс за превод на англоезичен роман за наградата „Кръстан Дянков“
.
Номинирайте литературни преводачи за наградата за превод на съвременен англоезичен роман „Кръстан Дянков“.
Тази награда на фондация „Елизабет Костова“ се връчва за превод на български на съвременен роман с висока литературна стойност.
В конкурса могат да участват преводи, издадени между 15 септември 2022 г. и 1 юли 2023 г.
Наградата на стойност 3 000 лева се връчва от фондация „Елизабет Костова“ за 16-та поредна година, в подкрепа на преводаческото изкуство.
Краен срок за номиране: 17:00 ч. бг време на 30 юли (неделя) 2023 г.
Повече информация за процедурата за номиниране – ТУК.
.
Фондация „Елизабет Костова“
.
- Звуците на равнината
.
Стихове от Мария Добрева
.
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ
Дворът е пуст…
Дворът, в който израснах
и мечтаех да полетя
към непознати страни,
беше пълен с багри и гласове.От ранни зори до късна вечер,
в хармоничен ритъм
животът следваше своя ход,
изпълнен с много труд,
но и с много любов и спокойствие.Минаха години. Обиколих света.
Много срещи с хора и панорами
изпълниха живота ми.
Но неповторимо със своята атмосфера
на съграждащ труд и благоденствие
остава това кътче от земната шир –
дворът, в който израснах.Дворът е пуст, но засвири ли вятърът,
неотменно слухът ми долавя
и гласовете на хора,
които вече ги няма –
гласовете на дядо, на баба,
на татко, на мама. Дворът е пуст,
но живите спомени
за хора, багри и звуци от детството
изпълват сърцето ми със светлина.КАТО СИНЬОТО НЕБЕ
Синият цвят на небето,
на синчеца край пътя,
на метличината сред нивите
настойчиво ми напомня
за сините очи на мама и татко.И двамата със светлосини очи.
И двамата със светли души.
На никого зло не помислиха.
На никого зло не сториха.
За свойте роднини милуваха,
братя и сестри почитаха.Насоча ли поглед
към спокойното синьо небе,
усещам вашия поглед от висините.
Поглед, който стопля и подсеща,
че животът няма начало и край.
В живота безкраен всичко е свързано,
няма граници за любовта.ЗВУЦИТЕ НА РАВНИНАТА
Звуците на равнината
не носят шепота на потока,
нито чаткането на копитата
по камъните на планинския път.Звуците на равнината
са истинска книга,
по която селянинът чете,
потънал в несвършваща работа.През сезоните на годината
тоналността на звуците е различна,
и внася богата палитра от нюанси
на трепетно вълнение в сърцето.През ранната пролет
лястовиците долитат в родните гнезда
и радостта от завръщането
подсилва неудържимото им чуруликане.През май птичият хор е многогласен –
от ранни зори до късна вечер.
По време на жътвата
цигулковият концерт на щурците
изпълва с романтика вечерите.В началото на август се добавя
и симфонията на вятъра.
Той идва отдалече,
плъзва се в равнината,
набира скорост,
увеличава силата
на полифоничния концерт
и с победоносно крешчендо
се отправя на юг към морето.С настъването на зимата
към симфонията на вятъра
се добавят и скърцащите звуци
на замръзналите клони на дърветата.Затихне ли вятърът
и се спусне нежната снежна пелена,
настъпва тишината на зимната нощ.
Тишина, която говори.
Тишина, пълна с надежда и очакване –
дебелата снежна покривка
е добър знак за плодородие.Звуците на равнината…
Те галят ухото
на полския труженик
и вливат надежда в сърцето му.––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Мария Добрева е родена през 1950 г. в с. Дропла, Добричка област. Завършила е Химически техникум „Д. И. Менделеев“ във Варна и „Химия“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи основно като преподавател по химия. Ръководила е 7 години екоклуб „Детелини“ в 96-то СОУ – София. Носител на награда от Международната фондация „Св. св. Кирил и Методий“ – „за принос в откриване и развитие на млади таланти в областта на химията“ (2000), на почетно отличие „Неофит Рилски“ на Министерство на образованието и науката (2001), на почетно отличие „Учител на годината“ на Синдиката на българските учители (2002) и на други награди. Нейни статии са публикувани в печатни и електронни издания. Съставител на сборника „Екологичен календар“ (2002). Автор на стихосбирките „Неизпратени писма“ (2007, преиздадена през 2011 на български и италиански), „Ще те нося в сърцето си“ (2014) и „Алхимия на времето“ (2021). Съставител на краеведската книга „Дропла – селище на кръстопът“, в която участва и като автор (2022). През 2010 г. основава фондация „Вигория“, чиято дейност включва и издаването на книги. Била е емигрант в Италия, сега живее в Чехия, но често си идва в България.
.
- Аз съм късно дете
.
В памет на моите родители –
Петър и Зиновия ТанасовиАз съм късно дете. Мама, татe – хем стари, хем млади –
уморени и минали през всякакви патила.
И съм поредно момиче, поне син да бях за награда
на моя скромен, работен и най-търпелив баща.Аз съм късно дете с по-големи сестри, братовчеди
и със племенници на години почти колкото мен.
Аз от детството спомени пазя ту ярки, ту бледи
и ги подреждам в албума на моя живот, моя ген.Аз съм късно дете, но получих си моето детство –
и красиво, и весело, безгрижно и топло безкрай!
Аз обикнах Божия свят със сърцето наивно и детско.
И оттогава не съм пораснала май!.
Таня Танасова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Приспивна за момичета
.
Спи, момиче. Тя, нощта,
колко си самотна – знае.
И отметнала коса,
нещо си мечтае.Сякаш шепне вън дъжда –
казва нещо много тихо.
И дантели от вода
над града разплита.Спи, сънувай, не мисли!
Съмне ли се – ден ще бъде.
И сънят ти, може би,
утре ще се сбъдне.Утре мъртва самота,
вече ще погребват дните.
Остави го вън дъжда –
нека си разплита….
Радост Даскалова
.
- Зверове
.
Разказ от Бисер Тошев
.
Звярът се откъсна от стопанката си и хукна със страховито ръмжене след колоездача в парка. Минувачите застинаха в очакване на зловещата сцена. Човекът не подозираше нищо. Караше си безгрижно, любуваше се на майското слънце, разцъфналите цветя и усмихнатите хора. В един миг нещо го прободе в крака. Чу ужасени писъци. Долови хрущене. Разкъсване на плът. Олюля се. Изгуби управление. И се свлече на земята. Велосипедът издрънча до него.
Когато отвори очи, видя нещо смразяващо. Бойна порода куче със солидно телосложение на тигрови ивици и с голяма, четвъртита глава бе впило мощни челюсти в глезена му. Животното бе хибрид между питбул и ротвайлер. Във вените му имаше гени и от дого аржентино и кане корсо – кучето на римските войници, използвано във войни и битки със зверове на арените.
Звярът стискаше все по-силно със зловещата си захапка. Човекът запази самообладание. Започна да рита кучето, седейки със свободния си крак. То го пусна за миг. Той се опита да стане. Нахапаният глезен се въртеше във всички посоки. Кракът му поддаде. Свлече се на земята. Кучето отново се впусна. Впи зъби още по-ожесточено в прасеца му. Не чувстваше болка. Усещаше как се късат сухожилията. Топла, алена кръв цвърчеше от разкъсания крачол. Опита с пирует да се завърти върху животното. То го пусна. Отстъпи за миг и още по-хищно захапа бедрото му. Този път усети болка. Струваше му се, че зъбите на звяра се забиват от двете страни на костта му и всеки миг ще се срещнат. Видя локвичката кръв. Уплаши се кучето да не прегризе артерия. Обзе го паника. Започна да крещи за помощ. Заприиждаха още хора. Присъствието им за миг го обнадежди. Молеше ги да помогнат. Звучеше умилително, трогателно, детински. Умоляваше ги с всичките добрина и любов, на които е способен:
– Помоооощ! Моля ви, хорааааа! Помогнете, мили хораааа…
Десетки зяпачи го бяха наобиколили околовръст. Чуваше гласовете им като в хор. Някои се вълнуваха и издаваха звуци при всяко движение и ръмжене на кучето. Други даваха напътствия и съвети, крещейки. Изведнъж един младеж се осмели да го приближи. Посегна към задния си джоб и извади телефона си. Включи камерата и започна да предава на живо във Фейсбук. „Копеле, т’ва е ебати якото куче“ – чу го да казва. Последваха го и неговите приятели. Почти всички присъстващи снимаха с телефоните си. Обсипваха го светкавици, които отбляскваха в озверелите очи на животното и се шибваха в зениците на жертвата. Някой доближи камера до носа на кучето. Снимаше захапката отблизо. Друг заснемаше изкривеното от болка и ужас изражение на жертвата в близък план. Хората излъчваха, правеха клипчета, изпращаха на познати, споделяха в социалните мрежи…
Човекът изгуби всякаква надежда. Изпадна в отчаяние. Отчаянието бе примесено с разочарование. И с болка. Болката от човешкото бездушие бе по-силна от кучешката захапка. Усети се предаден и изоставен от целия свят. Почувства се като жертва в древно езическо жертвоприношение. Изяждан – сред страхлива, бездушна и жадна за зрелища тълпа. Отчаянието се превърна в отвращение. Към двукраките. Към човеците. Към себеподобните. За миг обходи тълпата с презрение. Събра последни сили. Изрева мощно. Зяпачите замлъкнаха. Той сграбчи с две ръце врата на животното. Впи пръсти в гърлото му. Започна да го души с всички сили. Усилието даде резултат. Кучето разхлаби хватката си. Пусна го. Чуха се одобрителни и насърчителни възгласи. За миг човек и куче се гледаха освирепели. Очите им се отразяваха едни в други. Зловещи белези от множество битки бяха покрили лицето на животното. Болка и ужас покриваха лика на жертвата.
Звярът ръмжеше. Издишваше запъхтяно ситни пръски пяна и кръв, които полепваха върху лицето на човека. Той се опита да се измъкне назад, но кучето още по-стръвно се хвърли върху него. Този път го захапа под рамото. Болката бе неописуема. Разкъсването на тъканите се чуваше все по-осезаемо. Усещаше дъха на животното. Подушваше собствената си кръв. Всеки миг песът можеше да го захапе за врата и всичко да свърши. Но ето, че вече не се страхуваше. Не очакваше и помощ от никого. Обзе го смирение. Усети някаква лекота, така характерна за благия му нрав. Изпълни го ефирна, мека доброта. Огледа още веднъж хората с поглед. Усмихна им се. И мислено им прости за бездушието. Изпита чувство на всеопрощение.
Всичко наоколо бавно се размиваше. Чуваше неясни гласове да викат линейка. Съзнанието му се замъгляваше. Смесваха се образи от минало и настояще, от видимо и невидимо, от тукашно и отвъдно. Отпусна се. Гледаше безпомощно нападателя в очите. Като да молеше с поглед да го пусне. Повдигна лявата си ръка. Надвеси я над кучешката глава. Звярът я следеше с периферното си зрение и още по-силно ръмжеше. Той я приближаваше все по-близо и по-близо до муцуната му. И започна нежно да го гали. Първо плахо с един пръст. После с два. Сетне с цялата длан. Все по-уверено милваше своя палач и нещо тихо му шептеше. Кучето гледаше недоумяващо. И чудото се случи. Звярът отхлаби зловещата си захапка и го освободи. После взе да ближе с кървав език гальовно ръката му. Сетне го близна свойски и по-бузата. Чуха се аплодисменти и одобрителни възклицания. В този миг се появи стопанката. Модерна руса дама с татуировки, едри гърди и огромни устни. Наведе се над животното и, поставяйки му повода, изрече:
– Ама какво стана? Захапа ли ви? Не се бойте! Той е много добро, много добро куче…
Събуди се в болничното отделение. Раните му бяха превързани. Вливаха му системи. Бе спал дълго. Размишляваше върху случилото се. Знаеше, че нападенията над хора са се увеличили много напоследък. Бе дипломиран социолог и бе научен да анализира факти, тенденции и девиантни явления. Съпостави зачестилите нападения над хора от кучета със самоубийствата при Емил Дюркем. Френският учен бе установил, че нарастването на броя на самоубийствата е индикатор за криза в едно общество. Какво ли означаваше нарастването на популацията на бойните кучета в домакинствата? А стремглаво увеличаващите се нахапани до смърт хора в обществото? Такива въпроси не му даваха мира. Бе научен да мисли за другите. Знаеше, че раните му ще заздравеят. Но обществото отдавна му се струваше наранено и нелечимо болно. Сега в отделението бе регистрирал и друго. При много от нахапаните настъпваха дълбоки личностнови промени. Затваряха се в себе си и отказваха да общуват. Страняха от другите хора…
– Спокойно! Ще мине! И по-страшно има – каза му дружески шефът на отделението по време на превръзките.
Какво, за Бога, по-страшно можеше да има от това питбул да нахапе и осакати невръстното дете, което сестрата превързваше в присъствието на майка му в дъното на стаята?! И от това да те наяде самият теб бавно и мъчително, почти до смърт?! Какво по-страшно изобщо можеше да има…?
Докторът видя недоумението му. Наведе се над него. Постави ръка на рамото му и тихо и свойски му прошепна:
– Все повече хора нахапват хора!
– Ама-а-а – попита объркано и без думи, посочвайки зъбите си.
Вместо отговор получи утвърдителната, разкривена и зловеща усмивка на доктора, който бе доближил от двете страни на устата си двете си лапи с насочени насреща нокти и хищно и тихо ръмжеше с оголени зъби.
Пациентът отказваше да повярва на чутото и видяното. Струваше му се, че сънува. Започна да се оглежда тревожно. Усети безпокойство, което се превърна в панически страх. Не мигна. Цяла нощ сънува кошмари. Глутници хора го нападаха. Хапеха го. Искаха да му изпият кръвта. Да му изядат вътрешностите. Тълпи от хора гледаха, снимаха, крещяха екзалтирано, искаха кръв. Никой не опита да го спаси и да му помогне. Не проумяваше това. Не го проумяваше…
***
Десоциализирал се. Престанал да ходи на работа. Вкъщи се барикадирал в хола. Не общувал с никого. Бил мнителен и към близките си. Жена му му подавала храна през един процеп във вратата. Скоро се хвърлил от балкона. По тялото му открили странни следи от нахапвания…
„Нещо му стана, откакто го нахапа това куче. Престана да говори. Започна да ръмжи и оголва зъби като звяр. И само повтаряше, че хората вече на са хора, а са станали зверове“ – казала жена му пред разследващите.
На другия ден имаше тайно, извънредно заседание на Министерски съвет. Политиците умуваха какви мерки да вземат срещу странното явление.
А навън по улиците виеха глутници…
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Бисер Тошев е роден през 1973 г. в гр. Лом. Завършил е политически науки. Бил е журналист в редица печатни и електронни издания. Работи като изследовател в маркетингова агенция. Един от най-четените автори на „Факел“. Разказите му се радват на интерес и във Фейсбук. Постоянен автор на сп. „Пламък“ и в. „Галерия“. Негови творби са публикувани в редица издания в страната и чужбина. Превеждан е на английски, руски, гръцки и сръбски език. Пред печат е първият му сборник с разкази и есета.
.
- Дом за възрастни хора насред планината
.
Разказ от първо лице за живота в домове за възрастни хора
.
Моят приятел Иван беше заминал някъде по работа. Аз останах сам в кръчмата и помолих кръчмаря да ми донесе ракията – а, когато той я донесе, запали камината и дървата в нея започнаха да пукат приятно, аз му разказах историята за моя живот в дома за възрастни хора.
Ето я и моята история, която искам да споделя и с Вас.
1. Вампири
Тази сутрин аристократът Христо влезе в моята стая, както винаги свеж и наклонен, като кулата в Пиза, все пак беше на осемдесет и седем години. Той седна на леглото срещу мен и ми каза:
– Качамак, качамак, днеска има – утре пак. За закуска ще има качамак и това е поверителна информация – знаем го само ние двамата с теб и Данчето, управителката на дома за възрастни хора.
Дядо Христо беше много слаб и кльощав старец, въпреки че е невероятно лаком. Преди три дни мина покрай мен, само по долни гащи и тогава видях през ребрата му, че прозорецът отсреща е отворен. Беше люта зима, отидох и го затворих здраво, този прозорец. Сега го попитах:
– С истинско масло ли ще бъде, или с маргарин?
– С маргарин! Ти знаеш ли, къде бях, преди малко? На втория етаж бях, при парализираните, ей сега се връщам оттам.
– Е, какво ново има на втория етаж? – го попитах.
– Бях първо в стаята на Бубата, нали я познаваш тази бабка миньонче?
– Как да не я познавам?! Едно време живеех в нейната стая. След това Данчето – собственичката на дома, ме свали от втория на първия етаж. Това тя го направи така: най-напред престана да ме храна с лъжица, след това започна да поставя закуската ми в другия край на стаята, за да е по-далеч от леглото ми. Накрая взе, че сервира вечерята в трапезарията на първия етаж – проходих за едната пуста лакомия!
– Същото тя го направи и с мен, но с петдесет грама ракия, разредена, три към едно с вода – тъжно каза дядо Христо.
Казах му:
– С черните вдовишки ръкавици над лакътя ли беше Бубата?
– С тях беше! (Това означава, че в момента не се чеше по главата, подстригана за това с нула номер.) – След това се отбих при Нонка, и нея я познаваш – продължи Христо. – Бяха я поставили в инвалидна количка и тя стоеше в нея, по средата на стаята си.
– Поиска ли вода?
– Поиска, разбира се! Каза: „Вода, дайте ми вода.“
Възкликнах:
– Как може Нонка да иска вода по такъв начин, без никакви чувства?! Тя иска вода, така че все едно казва: „Добър ден“ или „Днес е петък“. Не знае да иска, затова сега живее в дом за възрастни хора, и то на втория етаж – при парализираните.
Попитах го:
– Видял ли си някой роднина да е дошъл на свиждане?
– Не съм! – отвърна ми той, свали вълнената шапка от главата си и започна да я мачка с дългите си, кльощави пръсти. Тук, в дома за възрастни хора, се губи енергия – тя изтича в отвъдното пространство. Поради това, за да я съхраним всички, които живеят там, носим на главата си вълнени шапки.
Дядо Христо продължи да разказва:
– Накрая се отбих в стаята на дядо Ангел, Вечния Ангел. Както винаги, той спеше. Все спи, ако се събуди, това е събитие.
Прекъснах го:
– Дядо Ангел е на деветдесет и пет години и през целия си живот е продавал цветя, поради което ще живее вечно. Будим го само около празниците: Бъдни вечер, Великден, на рождения му ден и за Нова година. Тогава от управата го изнасят на един стол и го поставят да е по-близо до елхата, като празнична играчка. Навярно така древните евреи са носели своя свещен Кивот. Последния път, за рождения му ден го събудихме и му казахме: „Дядо Ангеле! Кажи ху – духни тази свещичка.“ А той какво направи? Каза едно „хау“ и тя въобще не угасна, пламъкът остана все така прав и гладък. Ако някой се е превърнал в Светия Дух, това е само дядо Ангел, Вечният Ангел.
Всъщност, дали и Христо аристократът не се беше превърнал в Свети Дух? На всички беше известен с „вампирските“ си дни и нощи. Те траеха цели три денонощия. Тогава всички кварцови часовници в дома за възрастни хора спираха внезапно, от само себе си.
При последната му „проява“ Миладинка, младото туркинче, което прислужваше в дома – влезе в стаята ми и каза:
– И електронните часовници в трапезарията спряха, добре че работят мобилните телефони!
В какво се състояха тези денонощия?
Преди десет дена се събудих от ужасен шум – цялото му легло се тресеше, а с него и стаята. И аз го чух как реди ужасни проклятия, на неразбираем за мен език. Стана, отиде до вратата и включи лампата – кварцовият часовник на стената показваше дванадесет часа без петнайсет минути.
„Малко преди полунощ е!“ – казах си наум.След това се качи на един стол и с гола ръка отвинти крушката от тавана, ей така, както се беше нагорещила. Настъпи абсолютна тъмнина. „Мрак и пълна безнадеждност“ – помислих си. За да ми направи впечатление или за да ме уплаши, Христо аристократът започна да пълзи по пода като рак отшелник – или по-скоро пълзеше като пират, който е посечен със сабя три пъти. Беше свалил вълнената шапка и около главата си беше навил една хавлиена кърпа. По този начин се приближи до прозореца и само с едно движение на костеливата си и силна ръка свали тежките завеси, заедно с корниза. Влачейки корниза със завесите след себе си, тръгна да пълзи към мен, като мърмореше с дрезгав глас:
– Аз съм рибарят-ловец, излязъл в открито море с лодката си за лов на месо!
„Боже Господи! Помогни ми, Господи!“ – мислех си непрекъснато и се кръстех. Ей така, с три пръста.
Приближи се до мен и продължи с дрезгав глас:
– Аз съм рибарят-ловец! Излязъл на лов. Ето ти месо! Нали през целия си съзнателен живот си искал все месо и мръвки. Ето ти месо, сто кила месо! И метна връз мен корниза със завесата като рибарска мрежа. Помъчих се да спася будилника, който стоеше на шкафчето ми, но той падна на пода и се разби на много парчета. „Вампирските“ дни и нощи на Христо бушуваха с пълна сила.
Накрая той успя да се добере до леглото си, просна се в него и заспа като къпан – и така цели три денонощия. Когато се събуди на четвъртия ден, всички часовници тръгнаха от само себе си.Същата сутрин, след като се събудих по-рано от всички, видях, че на пода има някакви сакрални рисунки. Там видях отчетливо крилото на птица – до него самата птица, но без едно крило – навярно гълъб. Виждаха се очертани контурите на котка в цял ръст, която се мъчеше да хване птицата. И това не беше нарисувано ей така, а навярно с огън или с горещ въглен. Дървото беше изгоряло и вдлъбнато.
Помислих си: „Дали животът има онази страна, когато Господ е високо на небето, и тогава самият Сатана има пръст в земите ни дела?!“
Дядо Христо не беше известен само с „вампирските“ си дни и нощи – той притежаваше и други умения.
Веднъж се приближи и ми каза:
– Искаш ли да те науча как се ловят мухи? Искаш ли да те науча на нещо, което е практично?
В момента скучаех и казах:
– Да, искам!
Двамата излязохме на двора и отидохме до една маса, под чардака. На нея бяха кацнали четири мухи. Той ги посочи и рече:
– Какво виждаш?!
– Четири мухи виждам! – отвърнах му.
– Трите са войници, а четвъртата е техният генерал. Тя е по-голяма и винаги стои встрани. Войниците я хранят, а техният началник ги пази. Хванеш ли го обаче него, лесно ще уловиш и останалите мухи. Това става така – и той с лекота с костеливата си ръка улови „генерала“. Много по-лесно улови и останалите мухи войници. После продължи с лекцията си:
– Мухи се ловят изниско, не отвисоко. И винаги се ловят, когато са с гръб към теб. Ето така… – И той с лекота улови още две мухи войници.
Разбира се това за ежедневния живот беше практично, но не можех да го усвоя бързо, понеже живеех в дома от три месеца, а той от повече от три години.
2. Вратата към свободата, която никой не искаше да я отвори
Разприказвахме с него. Припомнихме си как една вечер нашият „колега“ Данчо погоди номер на всички останали „криви семки“ и „вампири“.
Беше около шест часа вечерта, всички ние бяхме излезли на двора, за да се поразтъпчем. Беше доста горещо, в края на месец юни, и се събрахме под чардака, да сме на сянка. Там малката Нели за кой ли път се опита да рецитира едно руско стихотворение, което запомнила преди шестдесет и пет години. Попита ме:
– Искаш ли да ти кажа руското стихотворение „Дождик“, което съм го запаметила, когато съм била в пети клас!
– Нали ми го каза преди петдесет минути! – отвърнах й.
– Нищо, сега пак ще го рецитирам! Слушай ме само внимателно.
Тя не беше по-висока от метър и двадесет сантиметра и го рецитираше това стихотворение навсякъде. И започва пак да го рецитира.
– Е, как ти се струва?! – ме попита, след като приключи.
– Никак не е зле! – отговорих й.
Точно в този момент на Данчо не му издържаха нервите. Той се обръщаше към всеки от нас, включително и към мен, така: „Ти си за мен и истината, и пътя, и самия живот. Кажи какво да направя и ще го сторя.“
И сега той намери един бел – права лопата и тръгна да отваря с него входната порта, вратата към улицата. Мърмореше с дрезгав глас:
– Писна ми вече! Аз съм избрал свободата, а не вас, криви семки такива.
От любопитство всички се събрахме около него. Малката Нели каза:
– Мисля, че това не е ключ, а права лопата. – (Той се опитваше да вкара лопатата в ключалката.)
През това време Сали, който беше по баща от турски произход, и Христо аристократът разговаряха помежду си. В смисъл, какво те двамата ще сторят, ако вратата се отвори. Сали щеше да вземе първия влак за провинцията, за да се прибере в Пазарджик, при жена си. А дядо Христо щеше да отиде във вилата си в Симеоново, за да види какво е станало с джибрите, които преди три години беше оставил в една бъчва. Чух какво каза и Нели:
– Ако вратата се отвори, тръгвам си за Хасково!
Но вратата, по този начин, посредством бела, не можеше да се отключи. Тогава Данчо остави бела настрана и пъргаво се покачи на стобора, все едно, че беше на двадесет, а не на осемдесет и шест години. Оттам произнесе монолог:
– Пуснете ме! Ппуснете ме! – викаше с дрезгав глас. Ей-така, както се беше възкачил върху стобора. – Казах ви вече, аз съм избрал да съм свободен и, противно на всички други мнения, този път ще тръгна на изток!
Останалите крещяхме отдолу:
– Не виждаш ли, че е тъмно вече – къде си тръгнал, Данчо?
– Именно! Именно! – вече с пресипнал глас, викаше той. – Вечерно време е вече, а аз не съм пил и един грам ракия, нали и аз съм човек?!
Тогава Христо аристократът, който много-много не си поплюва, протегна дългите си ръце и свали бързо Данчо отгоре.
Той започна да се бори и продължи да вика. Настъпи суматоха. В нея някой протегна ръка и натисна дръжката на портата – тя се отвори под прав ъгъл, към улицата. Настана продължителна, тягостна тишина.
Пръв се окопити Сали, който предложи:
– Хайде, Данчо, тръгвай ти. Ние ще те следваме.
Но той не искаше да си тръгне. Никой от нас не желаеше да напусне дома за възрастни хора. Нито Сали, нито аристократът Христо. Случаят окончателно приключи, когато малката Нели каза:
– Прибирам се, време е за вечеря! – И се отправи към трапезарията.
По това време Миладинка, както винаги красива като Нефертити, се беше показала на прозореца и викаше, като се заливаше от смях:
– Видяхте ли, вампири?! Видяхте ли как преди вечеря се избира свободата? Хайде, прибирайте се в трапезарията.
И така, ние вкупом, под строй отидохме в трапезарията – където Миладинка, това умно и красиво младо момиче, ни сервира за вечеря топла-топла супа с топчета, а за десерт ни приготви и кекс, по нейна рецепта.
След като си припомнихме случая с отворената врата, Христо се усмихна тъжно, като ми каза:
– Сигурно джибрите ми са станали вече на оцет. Жалко!
3. Най-щастливият миг в живота на всеки един човек
След като закусихме с качамака, аз и дядо Христо се върнахме обратно в стаята си и се отдадохме на спомени. Припомнихме си как миналата година, за Бъдни вечер, всички ние,
„криви сенки“ и „вампири“, които живеехме на първия етаж, се събрахме около коледната елха. Атмосферата около нея беше празнична и предполагаше към откровеност и към околните, и към себе си.Тогава, някак спонтанно, първо малката Нели застана до камината и разказа своята история, за най-щастливия миг в живота й. Било няколко години, след 1945-а. Празнувала абитуриентския си бал, със своите приятелки. Всички нейни съученички танцували валс – а тя стояла сама и й било мъчно, че не танцува и тя. Тогава едно хубаво момче, високо и стройно като топола, се доближило до нея и я поканило да танцува валс с него. И така, в продължение на цялата вечер. Ето, това бил най-щастливия миг ми в живота й.
След това Данчо – същият, който се опита с един бел – права лопата, да отключи пътната порта – разказа неговата история. Било две-три години преди 1945-а. Това се случило в едно далечно добруджанско село. Данчо бил на деветнадесет години и се чувствал щастлив там, и не се притеснявал от нищо. Бил волна птица. И една привечер, впрегнал в каруцата – не един, не два, а четири коня – и я превърнал в каляска. Препуснал с тази каруца-каляска, с впрегнати в нея четири ата – направо през нивите със слънчоглед. Стъпил здраво върху каруцата, той викал с дрезгав глас: „Бре, бре, бре! Хайде, препускайте, направо към морето, на изток.“ И така препуснал с тази каруца, с впрегнати в нея четири коня, през нивите със слънчогледи. Това бил най-щастливия миг в живота му и според него продължил цяла вечност.
.
4. Моят разказ за най-щастливия миг в живота ми – метафора за човешкия живот
След Данчо аз разказах на моите познати за най-щастливия миг в живота ми. Застанах до камината и започнах да разказвам моята история.
Това беше забулена, почти мистична история, свързана с изкачване на една планина. Там е работата, че в тази планина и сега, според моите представи, аз не съм успял да изживея най-щастливия си миг. Продължавам да смятам, че щастието трае само един миг – и човек, ако го изпусне, то никога няма да се върне при него.
Това се случи много години преди да задуха вятърът на промяната, някъде около 1980-а година на миналия век – когато съм бил на двадесет и пет години. Работех като шлосер в един военен завод в Сопот – получавах добри пари и не съм се притеснявал от нищо. Седмица по-рано си бях купил от „Мототехника “ чисто нов „Москвич“ – произведен не в петък, а в сряда, по средата на седмицата. И рано сутрин в един неделен ден аз тръгнах с чисто новия си „Москвич“ да обикалям страната, за да я опозная.
Някъде късно привечер съм се озовал в Югоизточна България – в района на Странджа планина, близо до морето. А там имаше не една, а много планини. Късно следобед се озовах с „Москвич“-а си точно в подножието на една такава планина. А тя цялата беше окъпана от слънце – то тъкмо залязваше над билото й. Даже там съзрях една „игликина поляна“.
Помислих си: „Боже! Какви прекрасни планини има в тази малка наша държава! Ще се изкача на билото й и там ще изживея най-щастливия миг в живота си.“
И тръгнах да се изкачвам в тази планина – изкачвах се по един път-просека, насред борова гора. Отначало гората се оказа дъбова, а след това борова.
„Според едно турско поверие – мислех си, докато се изкачвам, – човек, за да се излекува от нелечима болест, рано сутрин трябва да язди кон, за да заздрави гръбначния си стълб, най-важният орган у човека – а късно привечер да се разхожда из борова гора и да стъпва все по борови иглички.“ Така и си беше – докато се изкачвах в планината, стъпвах все по борови иглички и подритвах шишарки. По средата на планината пътят минаваше покрай една каменна чешма, с два медни чучура. За всеки от тях имаше вързани медни тасове – а на чешмата с арабски букви бе написано нещо. И понеже знаех малко арабски, аз прочетох надписа: „Добре дошъл в тази планина, страннико. Поспри се и си почини. Наслади се на този щастлив за тебе миг.“
Но не се поспрях и не му се насладих, а продължих пътя си в планината. Казах си: „Закъснял съм вече и слънцето залязва. Горе, на „игликина поляна“, ще се изкача – и там, на билото на планината, ще изживея най-щастливия миг в живота си.“ И продължих да се изкачвам, като отпих само глътка вода от един от медните тасове. И тогава зъбите ми изтръпнаха от студ, толкова студена беше тази вода.
Съвсем скоро попаднах в долина, а там, от една скала, буен поток правеше деветметров скок в нещо като вир, издълбан от водата в скалите. През естествена „врата“ залязващото слънце „надничаше“ към водопада, въздухът около него беше влажен и там имаше пъстроцветна дъга.
Спрях се и не можех да повярвам на очите си: Казах си: „Боже! Колко невероятно красива природа има в тази планина. Това е най-прекрасното нещо, което съм виждал с очите си.“ И тъкмо да възкликна: „Това е най-щастливия миг през живота ми!“, в последния момент си помислих: „Може би природата е по-красива на билото на планината. Там ще преживея най-щастливия миг в живота ми! Вече съм се зарекъл.“
И продължих да се изкачвам нагоре в планината. Но пътят-просека започна да става все по-тесен – и накрая се превърна в каменна пътека. От едната му страна падаха шеметни и дълбоки пропасти, а от другата се издигаха непристъпни скали. Над пропастите бяха прехвърлени каменни мостове – те бяха толкова тесни и стръмни, че имах чувство, че не стъпвам върху тях, а ходя по паяжина. Все пак, накрая успях да ги премина и скоро се озовах на „игликина поляна“ – горе, на билото на планината, на самия й връх.
Аз се спрях и не можех да си поеме дъх. От билото се виждаха много други такива планини, кои по-малки, кои много по-високи. А въздухът наоколо беше толкова ефирен, че имах чувството, че ей сега ще се разтворя в него и ще се превърна в горско цвете, в горска пеперуда. Имах чувството, че там, на върха, сме само аз и Господ. Такава изумителна природна картина не съм срещал никога. И тъкмо да възкликна: „Господи! Това е най-щастливия миг през живота ми – толкова е красива природата!“, когато усетих, че около мен се случва нещо, което не е редно. По игликина поляна премина сянка и едно облаче, съвсем малко облаче изведнъж затули слънцето. Ей така, само за миг – само за един миг. Веднага „игликина поляна“ стана сива и пуста – дори враждебна, според мен. Слънцето отново се показа, облачето отмина – но какво видях? Игликина поляна остана все така враждебна, сива и пуста, а пак бе окъпана от лъчите на залязващото слънце.
Помислих си: „Нима щастието може да трае само един миг! И аз съм го изпуснал, поради което никога няма да го изживея отново!“ Останах на върха на планината и зачаках природата да разкрие отново своите тайнства. Напразно! Всичко наоколо остана сиво, пусто и скучно. Там е работата, че това облаче не е било само – показаха се и други такива облаци, но те бяха много по-големи и по-сиви. Бяха буреносни облаци.
„Приближава се буря!“ – помислих си и тръгнах да слизам от планината; уплаших се, и то много. Скоро бурята ме застигна.
„Боже Господи – мислех си, – защо ми трябваше да се изкачвам на билото на тази планина, за да търся там щастието си…?“ Продължих да слизам от нея и имах чувството, че тя се руши. От небето се изсипа истински планински порой, започна да пада и градушка с големина на орех. А планината след мен, в буквалния смисъл на думата, се е рушала. Когато се обърнах назад, не успях да видя каменните мостове – те бяха пометени от стихията.
Казах си: „Ето, какво се случва на човек като мен, който сам е отишъл в планина, за да дири там щастието си.“
Преминах през няколко моста, но те бяха най-обикновени дървени мостове и не бяха прехвърлени през дълбоки пропасти, а над най-обикновени вади, които сега се превръщаха в буйни реки.
Пороят се усили и около мен започнаха да се ломят цели исполински борове – отначало със скърцане, а накрая с ужасен трясък. Дори и водопадът вече не съществуваше: „Сигурно съм видял някоя вада, където прагът й не е по-висок от един метър!“ – казах си наум и започнах да се кръстя, ей така, с два пръста. Продължих да вървя по пътя-просека, но изведнъж какво видях? Не вървя по път-просека в гора, а по най-обикновен асфалтов път, в полето… „Господи! Тази планина сигурно ме е омагьосала!“ – казах си още веднъж.
А, когато се обърнах назад, какво съм видял? Видях хълм, най-обикновен хълм, не по-висок от кое и да е от тепетата на Пловдив. Това остана от планината, смалила се бе до хълм. Все едно, че е лоена свещ, като че ли пороят я е отнесъл.
По-късно, когато се прибрах в дома си в Сопот, започнах да споделям с роднините си и с колегите си от завода: „От мен да знаете! Щастието може да трае само един миг и, ако го изпусне човек, то никога няма да се върне отново при него. Това съм го видял с очите си.“
Но тъкмо разказах на моя познат Иван историята за живота ми в Дома за възрастни хора, когато Миладинка, това умно и красиво момиче от турски произход, което харесвам, ей така влезе в стаята ни и каза с малко театрален глас:
– Време е за вечеря – заповядайте в трапезарията, за да вечеряте с вкусни палачинки. Ще има и по чаша топло мляко. Моля, заповядайте!
.
Георги Ников
.
- 20 години творчески път. Среща с Рени Нед
.
⚪️ Културен център “Магура” – Чикаго
🟢 Лига на българските писатели в САЩ и по света
🔴 Творчески съюз “Творци без граници”
представят
творчеството на Рени Нед
.
ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ТВОРЧЕСКИ ПЪТ
“КОГАТО ЧУЖДАТА ЗЕМЯ ТЕ ПРИЮТИ”
СРЕЩА – КОКТЕЙЛ С РАЙНА НЕДЯЛКОВА-КАЧУЛКОВА
На 10 юни 2023 г., от 18:30 часа, в Споделена библиотека „Магура“,
на адрес: 415 W. Golf rd, Arlington Hts IL. 60005
.
.
- Вместо обяснение в любов
.
Честит празник на буквите ни!
ВСЕ ОТНЯКЪДЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОЧНЕ
Дребосък бях, когато чух някой да казва: „Горката, прегърбила се е на ер голям“. Тези думи бяха отправени към една бабичка, която минаваше често по нашата улица. Мъчно ми ставаше за нея, като ги чуех. Дребничка – цялата в черно, превита в кръста, креташе с бастунчето си. Чудех се какво е това ер голям. Щом има голям, дали има и малък? Та взех да си въобразявам, че до жената върви детенце – и то прегърбено. Е как да не ти стане жал за тези ерове!
Друг път пък дочух, но изречено със сърдит глас: „Започваш наново, от „а“ до „я“, разбра ли?“ Как така от „а“ до „я“?! И какво има помежду им? Сигурно е нещо страшно и тъмно като пропаст. Ами ако няма по какво да преминеш от а-то към я-то… направо ти е спукана работата.
Блъсках си детската главица и като не измислих нищо, което да ми даде отговор, попитах дядо:
— Дядо, нали е страшно да си ер голям? А как се преминава от „а“ до „я“? Има ли мостче?
Явно въпросите ми го изненадаха, защото рече:
— Я ела с мен!
Остави работата си. Той рисуваше, а аз се мотаех около него. Хвана ме за ръка и тръгнахме.
След малко потропа на една синя порта.
— Ти ме чакай тука.
Чаках го и се чудех какво ли има зад тази порта, нямаше друга такава в селото.
Върна се с книжка – шарена, с твърди корици.
Седнахме на пейката отпред и дядо я разтвори:
— Виж, това е букварче, а това са букви. До всяка буква има картинка. Научиш ли ги как се казват, ще знаеш всичко.
Да, букви бяха, кой не е виждал букви! И наистина, до всяка се подаваше животинче, цвете, птица, барабанче, кубче…
Тръгнахме си. Аз така стисках книжката, като че ли пазех да не се изсипят картинките й на улицата.
Прибрахме се и отново я разгърнах:
— Дядо, къде е ер голям?
— В тази книжка няма ер голям, защото е руска, учителят нямаше наше букварче. Но това си е нашата азбука, само че малко по-различна. Нали ние сме я дали на руснаците…
— Как е наша, пък по-различна?
— Сега ти научи тази… някой ден ще ти кажа защо.
И той изписа всичките букви на бели картончета, заедно с двата ера. Но ме научи да чета на руското букварче.
Ей така си вървят хорските приказки, наедно с буквите, от памтивека. А човекът е измислял тези приказки за своя угода и употреба. Освен че са светлинките в прозореца на душата му, те са му станали образ и подобие.
Смали ли се нещото до човешкия ни аршин, изведнъж става по-разбираемо, превръща се във фолклор, а това народът ни го умее.
И все пак, добре е да се знаят буквите – откъде са дошли, чии са…
.
(из “Ключ за синя врата” – „Факел“, 2022)
.
