Всичко от литература

литература

• Звуците на равнината

  .

  Стихове от Мария Добрева

  .

  ГЛАСОВЕТЕ ВИ ЧУВАМ

  Дворът е пуст…
  Дворът, в който израснах
  и мечтаех да полетя
  към непознати страни,
  беше пълен с багри и гласове.

  От ранни зори до късна вечер,
  в хармоничен ритъм
  животът следваше своя ход,
  изпълнен с много труд,
  но и с много любов и спокойствие.

  Минаха години. Обиколих света.
  Много срещи с хора и панорами
  изпълниха живота ми.
  Но неповторимо със своята атмосфера
  на съграждащ труд и благоденствие
  остава това кътче от земната шир –
  дворът, в който израснах.

  Дворът е пуст, но засвири ли вятърът,
  неотменно слухът ми долавя
  и гласовете на хора,
  които вече ги няма –
  гласовете на дядо, на баба,
  на татко, на мама. Дворът е пуст,
  но живите спомени
  за хора, багри и звуци от детството
  изпълват сърцето ми със светлина.

   

   

  КАТО СИНЬОТО НЕБЕ

  Синият цвят на небето,
  на синчеца край пътя,
  на метличината сред нивите
  настойчиво ми напомня
  за сините очи на мама и татко.

  И двамата със светлосини очи.
  И двамата със светли души.
  На никого зло не помислиха.
  На никого зло не сториха.
  За свойте роднини милуваха,
  братя и сестри почитаха.

  Насоча ли поглед
  към спокойното синьо небе,
  усещам вашия поглед от висините.
  Поглед, който стопля и подсеща,
  че животът няма начало и край.
  В живота безкраен всичко е свързано,
  няма граници за любовта.

   

   

  ЗВУЦИТЕ НА РАВНИНАТА

  Звуците на равнината
  не носят шепота на потока,
  нито чаткането на копитата
  по камъните на планинския път.

  Звуците на равнината
  са истинска книга,
  по която селянинът чете,
  потънал в несвършваща работа.

  През сезоните на годината
  тоналността на звуците е различна,
  и внася богата палитра от нюанси
  на трепетно вълнение в сърцето.

  През ранната пролет
  лястовиците долитат в родните гнезда
  и радостта от завръщането
  подсилва неудържимото им чуруликане.

  През май птичият хор е многогласен –
  от ранни зори до късна вечер.
  По време на жътвата
  цигулковият концерт на щурците
  изпълва с романтика вечерите.

  В началото на август се добавя
  и симфонията на вятъра.
  Той идва отдалече,
  плъзва се в равнината,
  набира скорост,
  увеличава силата
  на полифоничния концерт
  и с победоносно крешчендо
  се отправя на юг към морето.

  С настъването на зимата
  към симфонията на вятъра
  се добавят и скърцащите звуци
  на замръзналите клони на дърветата.

  Затихне ли вятърът
  и се спусне нежната снежна пелена,
  настъпва тишината на зимната нощ.
  Тишина, която говори.
  Тишина, пълна с надежда и очакване –
  дебелата снежна покривка
  е добър знак за плодородие.

  Звуците на равнината…
  Те галят ухото
  на полския труженик
  и вливат надежда в сърцето му.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Мария Добрева е родена през 1950 г. в с. Дропла, Добричка област. Завършила е Химически техникум „Д. И. Менделеев“ във Варна и „Химия“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи основно като преподавател по химия. Ръководила е 7 години екоклуб „Детелини“ в 96-то СОУ – София. Носител на награда от Международната фондация „Св. св. Кирил и Методий“ – „за принос в откриване и развитие на млади таланти в областта на химията“ (2000), на почетно отличие „Неофит Рилски“ на Министерство на образованието и науката (2001), на почетно отличие „Учител на годината“ на Синдиката на българските учители (2002) и на други награди. Нейни статии са публикувани в печатни и електронни издания. Съставител на сборника „Екологичен календар“ (2002). Автор на стихосбирките „Неизпратени писма“ (2007, преиздадена през 2011 на български и италиански), „Ще те нося в сърцето си“ (2014) и „Алхимия на времето“ (2021). Съставител на краеведската книга „Дропла – селище на кръстопът“, в която участва и като автор (2022). През 2010 г. основава фондация „Вигория“, чиято дейност включва и издаването на книги. Била е емигрант в Италия, сега живее в Чехия, но често си идва в България.

  .

• Аз съм късно дете

  .

  В памет на моите родители –
  Петър и Зиновия Танасови

  Аз съм късно дете. Мама, татe – хем стари, хем млади –
  уморени и минали през всякакви патила.
  И съм поредно момиче, поне син да бях за награда
  на моя скромен, работен и най-търпелив баща.

  Аз съм късно дете с по-големи сестри, братовчеди
  и със племенници на години почти колкото мен.
  Аз от детството спомени пазя ту ярки, ту бледи
  и ги подреждам в албума на моя живот, моя ген.

  Аз съм късно дете, но получих си моето детство –
  и красиво, и весело, безгрижно и топло безкрай!
  Аз обикнах Божия свят със сърцето наивно и детско.
  И оттогава не съм пораснала май!

  .

  Таня Танасова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Приспивна за момичета

  .

  Спи, момиче. Тя, нощта,
  колко си самотна – знае.
  И отметнала коса,
  нещо си мечтае.

  Сякаш шепне вън дъжда –
  казва нещо много тихо.
  И дантели от вода
  над града разплита.

  Спи, сънувай, не мисли!
  Съмне ли се – ден ще бъде.
  И сънят ти, може би,
  утре ще се сбъдне.

  Утре мъртва самота,
  вече ще погребват дните.
  Остави го вън дъжда –
  нека си разплита…

  .

  Радост Даскалова

  .

• Зверове

  .

  Разказ от Бисер Тошев

  .

  Звярът се откъсна от стопанката си и хукна със страховито ръмжене след колоездача в парка. Минувачите застинаха в очакване на зловещата сцена. Човекът не подозираше нищо. Караше си безгрижно, любуваше се на майското слънце, разцъфналите цветя и усмихнатите хора. В един миг нещо го прободе в крака. Чу ужасени писъци. Долови хрущене. Разкъсване на плът. Олюля се. Изгуби управление. И се свлече на земята. Велосипедът издрънча до него.

  Когато отвори очи, видя нещо смразяващо. Бойна порода куче със солидно телосложение на тигрови ивици и с голяма, четвъртита глава бе впило мощни челюсти в глезена му. Животното бе хибрид между питбул и ротвайлер. Във вените му имаше гени и от дого аржентино и кане корсо – кучето на римските войници, използвано във войни и битки със зверове на арените.

  Звярът стискаше все по-силно със зловещата си захапка. Човекът запази самообладание. Започна да рита кучето, седейки със свободния си крак. То го пусна за миг. Той се опита да стане. Нахапаният глезен се въртеше във всички посоки. Кракът му поддаде. Свлече се на земята. Кучето отново се впусна. Впи зъби още по-ожесточено в прасеца му. Не чувстваше болка. Усещаше как се късат сухожилията. Топла, алена кръв цвърчеше от разкъсания крачол. Опита с пирует да се завърти върху животното. То го пусна. Отстъпи за миг и още по-хищно захапа бедрото му. Този път усети болка. Струваше му се, че зъбите на звяра се забиват от двете страни на костта му и всеки миг ще се срещнат. Видя локвичката кръв. Уплаши се кучето да не прегризе артерия. Обзе го паника. Започна да крещи за помощ. Заприиждаха още хора. Присъствието им за миг го обнадежди. Молеше ги да помогнат. Звучеше умилително, трогателно, детински. Умоляваше ги с всичките добрина и любов, на които е способен:

  – Помоооощ! Моля ви, хорааааа! Помогнете, мили хораааа…

  Десетки зяпачи го бяха наобиколили околовръст. Чуваше гласовете им като в хор. Някои се вълнуваха и издаваха звуци при всяко движение и ръмжене на кучето. Други даваха напътствия и съвети, крещейки. Изведнъж един младеж се осмели да го приближи. Посегна към задния си джоб и извади телефона си. Включи камерата и започна да предава на живо във Фейсбук. „Копеле, т’ва е ебати якото куче“ – чу го да казва. Последваха го и неговите приятели. Почти всички присъстващи снимаха с телефоните си. Обсипваха го светкавици, които отбляскваха в озверелите очи на животното и се шибваха в зениците на жертвата. Някой доближи камера до носа на кучето. Снимаше захапката отблизо. Друг заснемаше изкривеното от болка и ужас изражение на жертвата в близък план. Хората излъчваха, правеха клипчета, изпращаха на познати, споделяха в социалните мрежи…

  Човекът изгуби всякаква надежда. Изпадна в отчаяние. Отчаянието бе примесено с разочарование. И с болка. Болката от човешкото бездушие бе по-силна от кучешката захапка. Усети се предаден и изоставен от целия свят. Почувства се като жертва в древно езическо жертвоприношение. Изяждан – сред страхлива, бездушна и жадна за зрелища тълпа. Отчаянието се превърна в отвращение. Към двукраките. Към човеците. Към себеподобните. За миг обходи тълпата с презрение. Събра последни сили. Изрева мощно. Зяпачите замлъкнаха. Той сграбчи с две ръце врата на животното. Впи пръсти в гърлото му. Започна да го души с всички сили. Усилието даде резултат. Кучето разхлаби хватката си. Пусна го. Чуха се одобрителни и насърчителни възгласи. За миг човек и куче се гледаха освирепели. Очите им се отразяваха едни в други. Зловещи белези от множество битки бяха покрили лицето на животното. Болка и ужас покриваха лика на жертвата.

  Звярът ръмжеше. Издишваше запъхтяно ситни пръски пяна и кръв, които полепваха върху лицето на човека. Той се опита да се измъкне назад, но кучето още по-стръвно се хвърли върху него. Този път го захапа под рамото. Болката бе неописуема. Разкъсването на тъканите се чуваше все по-осезаемо. Усещаше дъха на животното. Подушваше собствената си кръв. Всеки миг песът можеше да го захапе за врата и всичко да свърши. Но ето, че вече не се страхуваше. Не очакваше и помощ от никого. Обзе го смирение. Усети някаква лекота, така характерна за благия му нрав. Изпълни го ефирна, мека доброта. Огледа още веднъж хората с поглед. Усмихна им се. И мислено им прости за бездушието. Изпита чувство на всеопрощение.

  Всичко наоколо бавно се размиваше. Чуваше неясни гласове да викат линейка. Съзнанието му се замъгляваше. Смесваха се образи от минало и настояще, от видимо и невидимо, от тукашно и отвъдно. Отпусна се. Гледаше безпомощно нападателя в очите. Като да молеше с поглед да го пусне. Повдигна лявата си ръка. Надвеси я над кучешката глава. Звярът я следеше с периферното си зрение и още по-силно ръмжеше. Той я приближаваше все по-близо и по-близо до муцуната му. И започна нежно да го гали. Първо плахо с един пръст. После с два. Сетне с цялата длан. Все по-уверено милваше своя палач и нещо тихо му шептеше. Кучето гледаше недоумяващо. И чудото се случи. Звярът отхлаби зловещата си захапка и го освободи. После взе да ближе с кървав език гальовно ръката му. Сетне го близна свойски и по-бузата. Чуха се аплодисменти и одобрителни възклицания. В този миг се появи стопанката. Модерна руса дама с татуировки, едри гърди и огромни устни. Наведе се над животното и, поставяйки му повода, изрече:

  – Ама какво стана? Захапа ли ви? Не се бойте! Той е много добро, много добро куче…

  Събуди се в болничното отделение. Раните му бяха превързани. Вливаха му системи. Бе спал дълго. Размишляваше върху случилото се. Знаеше, че нападенията над хора са се увеличили много напоследък. Бе дипломиран социолог и бе научен да анализира факти, тенденции и девиантни явления. Съпостави зачестилите нападения над хора от кучета със самоубийствата при Емил Дюркем. Френският учен бе установил, че нарастването на броя на самоубийствата е индикатор за криза в едно общество. Какво ли означаваше нарастването на популацията на бойните кучета в домакинствата? А стремглаво увеличаващите се нахапани до смърт хора в обществото? Такива въпроси не му даваха мира. Бе научен да мисли за другите. Знаеше, че раните му ще заздравеят. Но обществото отдавна му се струваше наранено и нелечимо болно. Сега в отделението бе регистрирал и друго. При много от нахапаните настъпваха дълбоки личностнови промени. Затваряха се в себе си и отказваха да общуват. Страняха от другите хора…

  – Спокойно! Ще мине! И по-страшно има – каза му дружески шефът на отделението по време на превръзките.

  Какво, за Бога, по-страшно можеше да има от това питбул да нахапе и осакати невръстното дете, което сестрата превързваше в присъствието на майка му в дъното на стаята?! И от това да те наяде самият теб бавно и мъчително, почти до смърт?! Какво по-страшно изобщо можеше да има…?

  Докторът видя недоумението му. Наведе се над него. Постави ръка на рамото му и тихо и свойски му прошепна:

  – Все повече хора нахапват хора!

  – Ама-а-а – попита объркано и без думи, посочвайки зъбите си.

  Вместо отговор получи утвърдителната, разкривена и зловеща усмивка на доктора, който бе доближил от двете страни на устата си двете си лапи с насочени насреща нокти и хищно и тихо ръмжеше с оголени зъби.

  Пациентът отказваше да повярва на чутото и видяното. Струваше му се, че сънува. Започна да се оглежда тревожно. Усети безпокойство, което се превърна в панически страх. Не мигна. Цяла нощ сънува кошмари. Глутници хора го нападаха. Хапеха го. Искаха да му изпият кръвта. Да му изядат вътрешностите. Тълпи от хора гледаха, снимаха, крещяха екзалтирано, искаха кръв. Никой не опита да го спаси и да му помогне. Не проумяваше това. Не го проумяваше…

  ***

  Десоциализирал се. Престанал да ходи на работа. Вкъщи се барикадирал в хола. Не общувал с никого. Бил мнителен и към близките си. Жена му му подавала храна през един процеп във вратата. Скоро се хвърлил от балкона. По тялото му открили странни следи от нахапвания…

  „Нещо му стана, откакто го нахапа това куче. Престана да говори. Започна да ръмжи и оголва зъби като звяр. И само повтаряше, че хората вече на са хора, а са станали зверове“ – казала жена му пред разследващите.

  На другия ден имаше тайно, извънредно заседание на Министерски съвет. Политиците умуваха какви мерки да вземат срещу странното явление.

  А навън по улиците виеха глутници…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Бисер Тошев е роден през 1973 г. в гр. Лом. Завършил е политически науки. Бил е журналист в редица печатни и електронни издания. Работи като изследовател в маркетингова агенция. Един от най-четените автори на „Факел“. Разказите му се радват на интерес и във Фейсбук. Постоянен автор на сп. „Пламък“ и в. „Галерия“. Негови творби са публикувани в редица издания в страната и чужбина. Превеждан е на английски, руски, гръцки и сръбски език. Пред печат е първият му сборник с разкази и есета.

  .

• Дом за възрастни хора насред планината

  .

  Разказ от първо лице за живота в домове за възрастни хора

  .

  Моят приятел Иван беше заминал някъде по работа. Аз останах сам в кръчмата и помолих кръчмаря да ми донесе ракията – а, когато той я донесе, запали камината и дървата в нея започнаха да пукат приятно, аз му разказах историята за моя живот в дома за възрастни хора.

  Ето я и моята история, която искам да споделя и с Вас.

  1. Вампири

  Тази сутрин аристократът Христо влезе в моята стая, както винаги свеж и наклонен, като кулата в Пиза, все пак беше на осемдесет и седем години. Той седна на леглото срещу мен и ми каза:

  – Качамак, качамак, днеска има – утре пак. За закуска ще има качамак и това е поверителна информация – знаем го само ние двамата с теб и Данчето, управителката на дома за възрастни хора.

  Дядо Христо беше много слаб и кльощав старец, въпреки че е невероятно лаком. Преди три дни мина покрай мен, само по долни гащи и тогава видях през ребрата му, че прозорецът отсреща е отворен. Беше люта зима, отидох и го затворих здраво, този прозорец. Сега го попитах:

  – С истинско масло ли ще бъде, или с маргарин?

  – С маргарин! Ти знаеш ли, къде бях, преди малко? На втория етаж бях, при парализираните, ей сега се връщам оттам.

  – Е, какво ново има на втория етаж? – го попитах.

  – Бях първо в стаята на Бубата, нали я познаваш тази бабка миньонче?

  – Как да не я познавам?! Едно време живеех в нейната стая. След това Данчето – собственичката на дома, ме свали от втория на първия етаж. Това тя го направи така: най-напред престана да ме храна с лъжица, след това започна да поставя закуската ми в другия край на стаята, за да е по-далеч от леглото ми. Накрая взе, че сервира вечерята в трапезарията на първия етаж – проходих за едната пуста лакомия!

  – Същото тя го направи и с мен, но с петдесет грама ракия, разредена, три към едно с вода – тъжно каза дядо Христо.

  Казах му:

  – С черните вдовишки ръкавици над лакътя ли беше Бубата?

  – С тях беше! (Това означава, че в момента не се чеше по главата, подстригана за това с нула номер.) – След това се отбих при Нонка, и нея я познаваш – продължи Христо. – Бяха я поставили в инвалидна количка и тя стоеше в нея, по средата на стаята си.

  – Поиска ли вода?

  – Поиска, разбира се! Каза: „Вода, дайте ми вода.“

  Възкликнах:

  – Как може Нонка да иска вода по такъв начин, без никакви чувства?! Тя иска вода, така че все едно казва: „Добър ден“ или „Днес е петък“. Не знае да иска, затова сега живее в дом за възрастни хора, и то на втория етаж – при парализираните.

  Попитах го:

  – Видял ли си някой роднина да е дошъл на свиждане?

  – Не съм! – отвърна ми той, свали вълнената шапка от главата си и започна да я мачка с дългите си, кльощави пръсти. Тук, в дома за възрастни хора, се губи енергия – тя изтича в отвъдното пространство. Поради това, за да я съхраним всички, които живеят там, носим на главата си вълнени шапки.

  Дядо Христо продължи да разказва:

  – Накрая се отбих в стаята на дядо Ангел, Вечния Ангел. Както винаги, той спеше. Все спи, ако се събуди, това е събитие.

  Прекъснах го:

  – Дядо Ангел е на деветдесет и пет години и през целия си живот е продавал цветя, поради което ще живее вечно. Будим го само около празниците: Бъдни вечер, Великден, на рождения му ден и за Нова година. Тогава от управата го изнасят на един стол и го поставят да е по-близо до елхата, като празнична играчка. Навярно така древните евреи са носели своя свещен Кивот. Последния път, за рождения му ден го събудихме и му казахме: „Дядо Ангеле! Кажи ху – духни тази свещичка.“ А той какво направи? Каза едно „хау“ и тя въобще не угасна, пламъкът остана все така прав и гладък. Ако някой се е превърнал в Светия Дух, това е само дядо Ангел, Вечният Ангел.

  Всъщност, дали и Христо аристократът не се беше превърнал в Свети Дух? На всички беше известен с „вампирските“ си дни и нощи. Те траеха цели три денонощия. Тогава всички кварцови часовници в дома за възрастни хора спираха внезапно, от само себе си.

  При последната му „проява“ Миладинка, младото туркинче, което прислужваше в дома – влезе в стаята ми и каза:

  – И електронните часовници в трапезарията спряха, добре че работят мобилните телефони!

  В какво се състояха тези денонощия?

  Преди десет дена се събудих от ужасен шум – цялото му легло се тресеше, а с него и стаята. И аз го чух как реди ужасни проклятия, на неразбираем за мен език. Стана, отиде до вратата и включи лампата – кварцовият часовник на стената показваше дванадесет часа без петнайсет минути.
  „Малко преди полунощ е!“ – казах си наум.

  След това се качи на един стол и с гола ръка отвинти крушката от тавана, ей така, както се беше нагорещила. Настъпи абсолютна тъмнина. „Мрак и пълна безнадеждност“ – помислих си. За да ми направи впечатление или за да ме уплаши, Христо аристократът започна да пълзи по пода като рак отшелник – или по-скоро пълзеше като пират, който е посечен със сабя три пъти. Беше свалил вълнената шапка и около главата си беше навил една хавлиена кърпа. По този начин се приближи до прозореца и само с едно движение на костеливата си и силна ръка свали тежките завеси, заедно с корниза. Влачейки корниза със завесите след себе си, тръгна да пълзи към мен, като мърмореше с дрезгав глас:

  – Аз съм рибарят-ловец, излязъл в открито море с лодката си за лов на месо!

  „Боже Господи! Помогни ми, Господи!“ – мислех си непрекъснато и се кръстех. Ей така, с три пръста.

  Приближи се до мен и продължи с дрезгав глас:

  – Аз съм рибарят-ловец! Излязъл на лов. Ето ти месо! Нали през целия си съзнателен живот си искал все месо и мръвки. Ето ти месо, сто кила месо! И метна връз мен корниза със завесата като рибарска мрежа. Помъчих се да спася будилника, който стоеше на шкафчето ми, но той падна на пода и се разби на много парчета. „Вампирските“ дни и нощи на Христо бушуваха с пълна сила.
  Накрая той успя да се добере до леглото си, просна се в него и заспа като къпан – и така цели три денонощия. Когато се събуди на четвъртия ден, всички часовници тръгнаха от само себе си.

  Същата сутрин, след като се събудих по-рано от всички, видях, че на пода има някакви сакрални рисунки. Там видях отчетливо крилото на птица – до него самата птица, но без едно крило – навярно гълъб. Виждаха се очертани контурите на котка в цял ръст, която се мъчеше да хване птицата. И това не беше нарисувано ей така, а навярно с огън или с горещ въглен. Дървото беше изгоряло и вдлъбнато.

  Помислих си: „Дали животът има онази страна, когато Господ е високо на небето, и тогава самият Сатана има пръст в земите ни дела?!“

  Дядо Христо не беше известен само с „вампирските“ си дни и нощи – той притежаваше и други умения.

  Веднъж се приближи и ми каза:

  – Искаш ли да те науча как се ловят мухи? Искаш ли да те науча на нещо, което е практично?

  В момента скучаех и казах:

  – Да, искам!

  Двамата излязохме на двора и отидохме до една маса, под чардака. На нея бяха кацнали четири мухи. Той ги посочи и рече:

  – Какво виждаш?!

  – Четири мухи виждам! – отвърнах му.

  – Трите са войници, а четвъртата е техният генерал. Тя е по-голяма и винаги стои встрани. Войниците я хранят, а техният началник ги пази. Хванеш ли го обаче него, лесно ще уловиш и останалите мухи. Това става така – и той с лекота с костеливата си ръка улови „генерала“. Много по-лесно улови и останалите мухи войници. После продължи с лекцията си:

  – Мухи се ловят изниско, не отвисоко. И винаги се ловят, когато са с гръб към теб. Ето така… – И той с лекота улови още две мухи войници.

  Разбира се това за ежедневния живот беше практично, но не можех да го усвоя бързо, понеже живеех в дома от три месеца, а той от повече от три години.

   

  2. Вратата към свободата, която никой не искаше да я отвори

  Разприказвахме с него. Припомнихме си как една вечер нашият „колега“ Данчо погоди номер на всички останали „криви семки“ и „вампири“.

  Беше около шест часа вечерта, всички ние бяхме излезли на двора, за да се поразтъпчем. Беше доста горещо, в края на месец юни, и се събрахме под чардака, да сме на сянка. Там малката Нели за кой ли път се опита да рецитира едно руско стихотворение, което запомнила преди шестдесет и пет години. Попита ме:

  – Искаш ли да ти кажа руското стихотворение „Дождик“, което съм го запаметила, когато съм била в пети клас!

  – Нали ми го каза преди петдесет минути! – отвърнах й.

  – Нищо, сега пак ще го рецитирам! Слушай ме само внимателно.

  Тя не беше по-висока от метър и двадесет сантиметра и го рецитираше това стихотворение навсякъде. И започва пак да го рецитира.

  – Е, как ти се струва?! – ме попита, след като приключи.

  – Никак не е зле! – отговорих й.

  Точно в този момент на Данчо не му издържаха нервите. Той се обръщаше към всеки от нас, включително и към мен, така: „Ти си за мен и истината, и пътя, и самия живот. Кажи какво да направя и ще го сторя.“

  И сега той намери един бел – права лопата и тръгна да отваря с него входната порта, вратата към улицата. Мърмореше с дрезгав глас:

  – Писна ми вече! Аз съм избрал свободата, а не вас, криви семки такива.

  От любопитство всички се събрахме около него. Малката Нели каза:

  – Мисля, че това не е ключ, а права лопата. – (Той се опитваше да вкара лопатата в ключалката.)

  През това време Сали, който беше по баща от турски произход, и Христо аристократът разговаряха помежду си. В смисъл, какво те двамата ще сторят, ако вратата се отвори. Сали щеше да вземе първия влак за провинцията, за да се прибере в Пазарджик, при жена си. А дядо Христо щеше да отиде във вилата си в Симеоново, за да види какво е станало с джибрите, които преди три години беше оставил в една бъчва. Чух какво каза и Нели:

  – Ако вратата се отвори, тръгвам си за Хасково!

  Но вратата, по този начин, посредством бела, не можеше да се отключи. Тогава Данчо остави бела настрана и пъргаво се покачи на стобора, все едно, че беше на двадесет, а не на осемдесет и шест години. Оттам произнесе монолог:

  – Пуснете ме! Ппуснете ме! – викаше с дрезгав глас. Ей-така, както се беше възкачил върху стобора. – Казах ви вече, аз съм избрал да съм свободен и, противно на всички други мнения, този път ще тръгна на изток!

  Останалите крещяхме отдолу:

  – Не виждаш ли, че е тъмно вече – къде си тръгнал, Данчо?

  – Именно! Именно! – вече с пресипнал глас, викаше той. – Вечерно време е вече, а аз не съм пил и един грам ракия, нали и аз съм човек?!

  Тогава Христо аристократът, който много-много не си поплюва, протегна дългите си ръце и свали бързо Данчо отгоре.

  Той започна да се бори и продължи да вика. Настъпи суматоха. В нея някой протегна ръка и натисна дръжката на портата – тя се отвори под прав ъгъл, към улицата. Настана продължителна, тягостна тишина.

  Пръв се окопити Сали, който предложи:

  – Хайде, Данчо, тръгвай ти. Ние ще те следваме.

  Но той не искаше да си тръгне. Никой от нас не желаеше да напусне дома за възрастни хора. Нито Сали, нито аристократът Христо. Случаят окончателно приключи, когато малката Нели каза:

  – Прибирам се, време е за вечеря! – И се отправи към трапезарията.

  По това време Миладинка, както винаги красива като Нефертити, се беше показала на прозореца и викаше, като се заливаше от смях:

  – Видяхте ли, вампири?! Видяхте ли как преди вечеря се избира свободата? Хайде, прибирайте се в трапезарията.

  И така, ние вкупом, под строй отидохме в трапезарията – където Миладинка, това умно и красиво младо момиче, ни сервира за вечеря топла-топла супа с топчета, а за десерт ни приготви и кекс, по нейна рецепта.

  След като си припомнихме случая с отворената врата, Христо се усмихна тъжно, като ми каза:

  – Сигурно джибрите ми са станали вече на оцет. Жалко!

   

  3. Най-щастливият миг в живота на всеки един човек

  След като закусихме с качамака, аз и дядо Христо се върнахме обратно в стаята си и се отдадохме на спомени. Припомнихме си как миналата година, за Бъдни вечер, всички ние,
  „криви сенки“ и „вампири“, които живеехме на първия етаж, се събрахме около коледната елха. Атмосферата около нея беше празнична и предполагаше към откровеност и към околните, и към себе си.

  Тогава, някак спонтанно, първо малката Нели застана до камината и разказа своята история, за най-щастливия миг в живота й. Било няколко години, след 1945-а. Празнувала абитуриентския си бал, със своите приятелки. Всички нейни съученички танцували валс – а тя стояла сама и й било мъчно, че не танцува и тя. Тогава едно хубаво момче, високо и стройно като топола, се доближило до нея и я поканило да танцува валс с него. И така, в продължение на цялата вечер. Ето, това бил най-щастливия миг ми в живота й.

  След това Данчо – същият, който се опита с един бел – права лопата, да отключи пътната порта – разказа неговата история. Било две-три години преди 1945-а. Това се случило в едно далечно добруджанско село. Данчо бил на деветнадесет години и се чувствал щастлив там, и не се притеснявал от нищо. Бил волна птица. И една привечер, впрегнал в каруцата – не един, не два, а четири коня – и я превърнал в каляска. Препуснал с тази каруца-каляска, с впрегнати в нея четири ата – направо през нивите със слънчоглед. Стъпил здраво върху каруцата, той викал с дрезгав глас: „Бре, бре, бре! Хайде, препускайте, направо към морето, на изток.“ И така препуснал с тази каруца, с впрегнати в нея четири коня, през нивите със слънчогледи. Това бил най-щастливия миг в живота му и според него продължил цяла вечност.

  .

  4. Моят разказ за най-щастливия миг в живота ми – метафора за човешкия живот

  След Данчо аз разказах на моите познати за най-щастливия миг в живота ми. Застанах до камината и започнах да разказвам моята история.

  Това беше забулена, почти мистична история, свързана с изкачване на една планина. Там е работата, че в тази планина и сега, според моите представи, аз не съм успял да изживея най-щастливия си миг. Продължавам да смятам, че щастието трае само един миг – и човек, ако го изпусне, то никога няма да се върне при него.

  Това се случи много години преди да задуха вятърът на промяната, някъде около 1980-а година на миналия век – когато съм бил на двадесет и пет години. Работех като шлосер в един военен завод в Сопот – получавах добри пари и не съм се притеснявал от нищо. Седмица по-рано си бях купил от „Мототехника “ чисто нов „Москвич“ – произведен не в петък, а в сряда, по средата на седмицата. И рано сутрин в един неделен ден аз тръгнах с чисто новия си „Москвич“ да обикалям страната, за да я опозная.

  Някъде късно привечер съм се озовал в Югоизточна България – в района на Странджа планина, близо до морето. А там имаше не една, а много планини. Късно следобед се озовах с „Москвич“-а си точно в подножието на една такава планина. А тя цялата беше окъпана от слънце – то тъкмо залязваше над билото й. Даже там съзрях една „игликина поляна“.

  Помислих си: „Боже! Какви прекрасни планини има в тази малка наша държава! Ще се изкача на билото й и там ще изживея най-щастливия миг в живота си.“

  И тръгнах да се изкачвам в тази планина – изкачвах се по един път-просека, насред борова гора. Отначало гората се оказа дъбова, а след това борова.

  „Според едно турско поверие – мислех си, докато се изкачвам, – човек, за да се излекува от нелечима болест, рано сутрин трябва да язди кон, за да заздрави гръбначния си стълб, най-важният орган у човека – а късно привечер да се разхожда из борова гора и да стъпва все по борови иглички.“ Така и си беше – докато се изкачвах в планината, стъпвах все по борови иглички и подритвах шишарки. По средата на планината пътят минаваше покрай една каменна чешма, с два медни чучура. За всеки от тях имаше вързани медни тасове – а на чешмата с арабски букви бе написано нещо. И понеже знаех малко арабски, аз прочетох надписа: „Добре дошъл в тази планина, страннико. Поспри се и си почини. Наслади се на този щастлив за тебе миг.“

  Но не се поспрях и не му се насладих, а продължих пътя си в планината. Казах си: „Закъснял съм вече и слънцето залязва. Горе, на „игликина поляна“, ще се изкача – и там, на билото на планината, ще изживея най-щастливия миг в живота си.“ И продължих да се изкачвам, като отпих само глътка вода от един от медните тасове. И тогава зъбите ми изтръпнаха от студ, толкова студена беше тази вода.

  Съвсем скоро попаднах в долина, а там, от една скала, буен поток правеше деветметров скок в нещо като вир, издълбан от водата в скалите. През естествена „врата“ залязващото слънце „надничаше“ към водопада, въздухът около него беше влажен и там имаше пъстроцветна дъга.

  Спрях се и не можех да повярвам на очите си: Казах си: „Боже! Колко невероятно красива природа има в тази планина. Това е най-прекрасното нещо, което съм виждал с очите си.“ И тъкмо да възкликна: „Това е най-щастливия миг през живота ми!“, в последния момент си помислих: „Може би природата е по-красива на билото на планината. Там ще преживея най-щастливия миг в живота ми! Вече съм се зарекъл.“

  И продължих да се изкачвам нагоре в планината. Но пътят-просека започна да става все по-тесен – и накрая се превърна в каменна пътека. От едната му страна падаха шеметни и дълбоки пропасти, а от другата се издигаха непристъпни скали. Над пропастите бяха прехвърлени каменни мостове – те бяха толкова тесни и стръмни, че имах чувство, че не стъпвам върху тях, а ходя по паяжина. Все пак, накрая успях да ги премина и скоро се озовах на „игликина поляна“ – горе, на билото на планината, на самия й връх.

  Аз се спрях и не можех да си поеме дъх. От билото се виждаха много други такива планини, кои по-малки, кои много по-високи. А въздухът наоколо беше толкова ефирен, че имах чувството, че ей сега ще се разтворя в него и ще се превърна в горско цвете, в горска пеперуда. Имах чувството, че там, на върха, сме само аз и Господ. Такава изумителна природна картина не съм срещал никога. И тъкмо да възкликна: „Господи! Това е най-щастливия миг през живота ми – толкова е красива природата!“, когато усетих, че около мен се случва нещо, което не е редно. По игликина поляна премина сянка и едно облаче, съвсем малко облаче изведнъж затули слънцето. Ей така, само за миг – само за един миг. Веднага „игликина поляна“ стана сива и пуста – дори враждебна, според мен. Слънцето отново се показа, облачето отмина – но какво видях? Игликина поляна остана все така враждебна, сива и пуста, а пак бе окъпана от лъчите на залязващото слънце.

  Помислих си: „Нима щастието може да трае само един миг! И аз съм го изпуснал, поради което никога няма да го изживея отново!“ Останах на върха на планината и зачаках природата да разкрие отново своите тайнства. Напразно! Всичко наоколо остана сиво, пусто и скучно. Там е работата, че това облаче не е било само – показаха се и други такива облаци, но те бяха много по-големи и по-сиви. Бяха буреносни облаци.

  „Приближава се буря!“ – помислих си и тръгнах да слизам от планината; уплаших се, и то много. Скоро бурята ме застигна.

  „Боже Господи – мислех си, – защо ми трябваше да се изкачвам на билото на тази планина, за да търся там щастието си…?“ Продължих да слизам от нея и имах чувството, че тя се руши. От небето се изсипа истински планински порой, започна да пада и градушка с големина на орех. А планината след мен, в буквалния смисъл на думата, се е рушала. Когато се обърнах назад, не успях да видя каменните мостове – те бяха пометени от стихията.

  Казах си: „Ето, какво се случва на човек като мен, който сам е отишъл в планина, за да дири там щастието си.“

  Преминах през няколко моста, но те бяха най-обикновени дървени мостове и не бяха прехвърлени през дълбоки пропасти, а над най-обикновени вади, които сега се превръщаха в буйни реки.

  Пороят се усили и около мен започнаха да се ломят цели исполински борове – отначало със скърцане, а накрая с ужасен трясък. Дори и водопадът вече не съществуваше: „Сигурно съм видял някоя вада, където прагът й не е по-висок от един метър!“ – казах си наум и започнах да се кръстя, ей така, с два пръста. Продължих да вървя по пътя-просека, но изведнъж какво видях? Не вървя по път-просека в гора, а по най-обикновен асфалтов път, в полето… „Господи! Тази планина сигурно ме е омагьосала!“ – казах си още веднъж.

  А, когато се обърнах назад, какво съм видял? Видях хълм, най-обикновен хълм, не по-висок от кое и да е от тепетата на Пловдив. Това остана от планината, смалила се бе до хълм. Все едно, че е лоена свещ, като че ли пороят я е отнесъл.

  По-късно, когато се прибрах в дома си в Сопот, започнах да споделям с роднините си и с колегите си от завода: „От мен да знаете! Щастието може да трае само един миг и, ако го изпусне човек, то никога няма да се върне отново при него. Това съм го видял с очите си.“

  Но тъкмо разказах на моя познат Иван историята за живота ми в Дома за възрастни хора, когато Миладинка, това умно и красиво момиче от турски произход, което харесвам, ей така влезе в стаята ни и каза с малко театрален глас:

  – Време е за вечеря – заповядайте в трапезарията, за да вечеряте с вкусни палачинки. Ще има и по чаша топло мляко. Моля, заповядайте!

  .

  Георги Ников

  .

• 20 години творчески път. Среща с Рени Нед

  .

  ⚪️ Културен център “Магура” – Чикаго

  🟢 Лига на българските писатели в САЩ и по света

  🔴 Творчески съюз “Творци без граници”

  представят

  творчеството на Рени Нед

  .

  ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ТВОРЧЕСКИ ПЪТ

  “КОГАТО ЧУЖДАТА ЗЕМЯ ТЕ ПРИЮТИ”

  СРЕЩА – КОКТЕЙЛ С РАЙНА НЕДЯЛКОВА-КАЧУЛКОВА

   

  На 10 юни 2023 г., от 18:30 часа, в Споделена библиотека „Магура“,

  на адрес: 415 W. Golf rd, Arlington Hts IL. 60005

  .

  Културен център „Магура“

  .

• Вместо обяснение в любов

  .

  Честит празник на буквите ни!

   

  ВСЕ ОТНЯКЪДЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОЧНЕ

  Дребосък бях, когато чух някой да казва: „Горката, прегърбила се е на ер голям“. Тези думи бяха отправени към една бабичка, която минаваше често по нашата улица. Мъчно ми ставаше за нея, като ги чуех. Дребничка – цялата в черно, превита в кръста, креташе с бастунчето си. Чудех се какво е това ер голям. Щом има голям, дали има и малък? Та взех да си въобразявам, че до жената върви детенце – и то прегърбено. Е как да не ти стане жал за тези ерове!

  Друг път пък дочух, но изречено със сърдит глас: „Започваш наново, от „а“ до „я“, разбра ли?“ Как така от „а“ до „я“?! И какво има помежду им? Сигурно е нещо страшно и тъмно като пропаст. Ами ако няма по какво да преминеш от а-то към я-то… направо ти е спукана работата.

  Блъсках си детската главица и като не измислих нищо, което да ми даде отговор, попитах дядо:

  — Дядо, нали е страшно да си ер голям? А как се преминава от „а“ до „я“? Има ли мостче?

  Явно въпросите ми го изненадаха, защото рече:

  — Я ела с мен!

  Остави работата си. Той рисуваше, а аз се мотаех около него. Хвана ме за ръка и тръгнахме.

  След малко потропа на една синя порта.

  — Ти ме чакай тука.

  Чаках го и се чудех какво ли има зад тази порта, нямаше друга такава в селото.

  Върна се с книжка – шарена, с твърди корици.

  Седнахме на пейката отпред и дядо я разтвори:

  — Виж, това е букварче, а това са букви. До всяка буква има картинка. Научиш ли ги как се казват, ще знаеш всичко.

  Да, букви бяха, кой не е виждал букви! И наистина, до всяка се подаваше животинче, цвете, птица, барабанче, кубче…

  Тръгнахме си. Аз така стисках книжката, като че ли пазех да не се изсипят картинките й на улицата.

  Прибрахме се и отново я разгърнах:

  — Дядо, къде е ер голям?

  — В тази книжка няма ер голям, защото е руска, учителят нямаше наше букварче. Но това си е нашата азбука, само че малко по-различна. Нали ние сме я дали на руснаците…

  — Как е наша, пък по-различна?

  — Сега ти научи тази… някой ден ще ти кажа защо.

  И той изписа всичките букви на бели картончета, заедно с двата ера. Но ме научи да чета на руското букварче.

  Ей така си вървят хорските приказки, наедно с буквите, от памтивека. А човекът е измислял тези приказки за своя угода и употреба. Освен че са светлинките в прозореца на душата му, те са му станали образ и подобие.

  Смали ли се нещото до човешкия ни аршин, изведнъж става по-разбираемо, превръща се във фолклор, а това народът ни го умее.

  И все пак, добре е да се знаят буквите – откъде са дошли, чии са…

  .

  Юлия Дивизиева

  (из “Ключ за синя врата” – „Факел“, 2022)

  .

• Делбата

  .

  Разказ от Ибрахим Бялев

  .

  Аго Мустафа, загледан в нищото, почти механично извади табакерата с цигарите и припали една от тях. Обичаше да ги реди в кутията като „млади невести“, както обичаше да казва. Мирисът на цигарата се разнесе около него и подлуди другите старци от селото, които като лястовици наесен бяха насядали, както всеки божи ден, в центъра на селото. Аго Мустафа охотно дръпна от „младата си булка“ още един-два пъти и я подаде на първия му и неразделим приятел Кольо Пантата, с когото заедно бяха изкарали казармата. Другите старци почти не говореха, защото всичко помежду си бяха почти изказали; само гайдарят не стоеше мирно като тях на едно място, а се въртеше като ужилен от дива пчела. Аго Мустафа не се стърпя и пак извади от табакерата още една „млада невеста“, припали я пак така охотно като първата и подаде табакерата на лявостоящата „лястовица“, дядо Хасан Бирника. Той я пое така, сякаш за първи път от години не бе виждал „млада булка“. Взе една от табакерата и една закичи като китка на ухото. След това я подаде на приятеля му до него, бай Спиро Плячката. Той също я пое с голяма охота и му се прииска да я сложи в джоба си, но това сега нямаше как да стане, затова я подаде на седящия редом аго Изер и след това се провикна към аго Мустафа:

  – Мустафа бе, ти като умреш тази табакера защо не я дадеш на мен? Много ми харесва бе, пък и все е пълна с млади невести, както ти обичаш да казваш. – Всички старци избухнаха в смях.

  – За какво ти е на тебе вече младо булче, като вече миришеш на пръст – го смъмри аго Изер до него. Но останалите подхванаха пак мухабета за младите булки, който ги задържаше с часове на мегдана. Така табакерата се върна обратно до аго Мустафа, той я погледна и видя, че в нея са останали само две „невести“. Той прибра табакерата във вътрешния джоб на елека си и – не, че не знаеше, но попита:

  – Кой от юнаците ги няма пак?

  – Молаалията го няма пак – провикна се бай Атанас, така че да го чуят всичките „лястовици“. – Пак е на гробищата. И какво като ходи там всеки ден? И какво като ходи? Той, докато беше жива, не я тачеше като човек, та сега се е сетил. Абе, за бой си беше този човек от малък, някак беше един такъв скръндза и никой не го обичаше.

  – Хайде, хайде… Пак подхвана стария мухабет – го смъмри аго Мустафа. Защото нямаше от селото някой, който да не знае, че бай Атанас още от младини беше залитал по хубавата Зейнепа, жената на Молаалията. Но така и не му я дадоха, защото бай Атанас беше дошъл от Гръцко и, въпреки че заради голямата си любов не влизаше в черква, той за цяло село си остана от другата вяра.

  – Абе, аго Мустафа, недей така бе, поне ти недей. Нима сега за нея вече има някакво значение, дали някой плаче над гроба й, или от коя вяра е бил мъжът й? – опита да се оправдае бай Атанас.

  – Но миналия ден и теб са те видели да плачеш над гроба й. И нима това е достойно за тебе? Погледни се само на колко си години, а все още живееш в онова време.

  В този момент откъм гробищата се зададе Молаалията. Въпреки че беше свел глава към черната земя, не гледаше къде стъпва. Вече бе научил с големи подробности къде има локва, пълна с вода, и къде има камък, за да го спъва. Механично даде селям на „лястовиците“, те също механично се размърдаха и му направиха място да седне до аго Мустафа. Той също така механично бръкна в пазвата си и оттам извади табакерата с „младите невести“. Подаде я на Молаалията и зачака да му я върне. През това време бай Атанас стана от мястото си и, без да каже нищо, се запъти за вкъщи.

  – Този ще го убия. Този вече ще го убия. Цял живот съм се канил и заканвал, но този път вече ще го убия – ядосано рече Молаалията.

  – Ти какво пак само за него говориш? Какво ти е сторил толкова човекът? Пък и няма я вече Зейнепа. Няма я, разбери го един път завинаги. Няма вече от какво да я каскандисваш* – опита се да го успокои аго Мустафа.

  – Вчера пак е бил на гробището. Пак е бил, мамка му и копелето гръцко. Като гладен вълк цял живот е тичал по петите й. Заради него жената си отиде млада и зелена.

  – Защо заради него? Защо? Пък и Зейнепа си поживя до осемдесет. Е, раничко й беше, но така Аллах е отредил. Ти сега не се сърди на никого заради това, че Аллах отгоре всичко вижда, а и нашето време наближава – ето, още един липсва от нас, знае ли се, може и той да е заминал при него. – След това аго Мустафа се провикна към бай Атанас:

  – Атанасе, Атанасе…

  И бай Атанас като ударен от гръм се закова на мястото си. И първата мисъл, която премина през ума му, беше: “За какво ли ще ме съдят?“. Поиска му се да се направи, че не е чул, но ако го направеше, ще трябваше да се отлъчи един път завинаги от стадото. Пък и много добре знаеше, че дори и вълк да си, единак ли си, участта ти е ясна. Затова събра сетни сили, разтърси старата снага и се върна при тайфата, която го очакваше с голямо нетърпение.

  – Какво има, Мустафа? Какво си се развикал, сякаш имам да ти давам връв турски пендари? Хайде бързо казвай, че си имам много работа.

  – Доволен ли си вече, изеднико? Доволен ли си вече, че е в черната земя? – закрещя на бай Атанас Молаалията.

  – Ти поне имаш шанса да бъдеш погребан до нея! Докато аз и този шанс го нямам. Но, хайде със здраве, че си имам работа – опита се да побегне пак бай Атанас.

  – Работата ще почака. Постой сега за малко, за да решим едно важно меселе** между вас двамата, че така повече не може да продължава – спря го аго Мустафа.

  През това време Молаалията стана и също като бай Атанас се опита да побегне, но и той като пирон беше прикован от думите на аго Мустафа.

  – Мола-а-а… ако си отидеш, един път завинаги забрави и за мен. Стой, еле почакай.

  Вече Молаали и Атанас стояха лице в лице и се гледаха така, сякаш бяха на мурабето и всеки момент щяха да се хванат шия за шия. За да не стане по-голяма беля, стана и аго Мустафа и застана между двамата юнаци, които имаха една и съща цел – да унищожат врага.

  – Хе-е-е-й гиди, юнаци, хей! Не остарявате, бе, и не поумнявате, все същите щури глави, щури мисли… Та се питам, сега ако тук между вас е хубавата Зейнепа, какво ли би ви казала и това, което си мислите, дали би го одобрила? Молаали, ти си турчин, Атанасе, ти си българин, а аз съм помак, но това не ни пречеше на всички тук да обикнем Зейнепа! Защото тя беше хубава, а хубавото се обича, хубавото се помни и тачи. Вижте се сега и вие двамата – затова, че обичате хубавото, сте готови да се избиете. Тогава ние как да ви обичаме, помним и тачим? Прегърнете се като братя, които са обичали хубавото, които тачат хубавото и искат от нас да ги запомним с хубаво.

  От почти пресъхналите вече очи на Молаали се търкулнаха две едри, невинни сълзи. А краката му се разкършиха като покосени от брадва и той политна към земята. Тогава бай Атанас го сграбчи така, сякаш искаше да му даде живот, да му даде всичко онова, от което имаше нужда един близък приятел или брат.

  В тази прегръдка Молаали се разнежени до неузнаваемост. Сякаш беше попаднал пак в нейните ръце и зарида като малко дете на глас за своята майка.

  След това, като родни братя, без да кажат нищо на „лястовиците“, те се запътиха за гробището, за там, където лежеше обичта им, животът им, мечтите им и всичко онова, което деляха и мечтаха един цял живот.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Каскандисваш – ревнуваш.

  ** Меселе – проблем.

  .

• Женско стихотворение

  .

  ”Носете си новите дрехи, момчета!”

  Стефан Цанев

  .

  Носете си новите дрехи, момичета!
  Главите високо вдигнете!
  Плачете, усмихвайте се, обичайте!
  Тревогите погребете!

  Зашийте сърцата си с тънък бод.
  Сложете си грим и червило.
  Живейте го този единствен живот!
  Живейте го шеметно, диво!

  Не следвайте чуждите правила
  и вехти представи за щастие!
  Създавайте собствени чудеса!
  Изпийте до дъно чашите!

  Бъдете такива, каквито сте –
  раними, но трижди по-силни
  от вашите смели на думи мъже,
  които сте закърмили…

  Живейте го този живот, напук
  на всеки свой удар сърдечен!
  Това, дето знам е, че днес си тук,
  а изгревът е… далечен.

  Обичайте себе си! Себе си, да!
  Не вярвайте в принцове, приказки…
  Със своята вътрешна красота
  повярвайте, че сте ИСТИНСКИ!

  Пазете от тъмното свойте души,
  сърцата си – верни доспехи!
  И даже край вас всичко да се руши…
  носете си новите дрехи!

   

  Павлина Соколова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Павлина Соколова е родена през 1983 г. Израства в София, но споделя в едно интервю, че душата й живее далеч от шумния и забързан град. Майка на две деца. Автор на книгите „Колко малко е нужно“, „Луностишия“, „Между редовете“, „Странички от дневника“, „Римуване на Самотата“ – съдържащи нейни стихотворения и разкази, написани в периода 2005-2018 г. Редактор в издателство “LitDeSign”. (Снимката е от Фейсбук профила на авторката.)

  .

• Втори диалог за кризата

  .

  Владо Трифонов, из „Диалози за кризата“

  .

  – ГЛЕЙ СЕГА, БАТЕ. Мое и да има неква криза, обаче неам време да я мисля.

  – Какво работиш?

  – Аз ли? Доставчик съм, що питаш? Зареждам магазини. Сутрин като почна в 6 и повече не ме търси. Обаче иначе съм актьорче, НАТФИЗ, тва-онва. Още една годинка да гепим дипломата и си набивам шута в Холивуд, бате. Ше ги изгърбим яко ония шматки, казвам ти. Свят ше им се завие от мен, казвам ти. Мастъра ми вика – мноо си добър, вика, моя школа си, иди ги изгърби яко ония холивудски шматки.

  – А с английския как си?

  – С английския ли? Ами глей сеа, знам го английския, нали, обаче мастъра вика те да били учили български, нема кво ние да учим английски, щото ние сме мноо по-талантливи от тях, разбираш ли.
  Криза, мриза, аз от глад няма да умра, щото съм отворен, бате, а те са задръстени, ше пукнат. Четири годинки в НАТФИЗ – ти кво мислиш, пълен съм с номера. Къфто номер ми кажеш, ше ти го изиграя.

  – Криза можеш ли да изиграеш?

  – Криза ли? Немаш грижа. Глей сеа…

  Пъргаво нави крачоли до колената, изхлузи маратонките и ги завърза на шията си. После седна на земята, свали шапката-идиотка, сложи я отпред и взе да си удря челото в земята, повтаряйки драматично: „Да бъдеш или да не бъдеш, да бъдеш или да не бъдеш…”. Хората минаваха, поглеждаха го с любопитство, някои пускаха дребни стотинки, а една жена на възраст, видимо обезпокоена от звуците, които издаваше главата на студента, остави в шапката му цяло левче.

  – Стига, приятел, вярвам ти – опитвах се да го спра, но той не преставаше да задава актуалния хамлетовски въпрос, блъскайки съвсем „по Станиславски” главата си в асфалта.

  – Виде ли, бате? – спря най-сетне убийствения си етюд бъдещият актьор и ме погледна с невиждащ поглед. Отпред му беше излязла огромна моравочервена буца. – Моа ти изиграя и земетресение, и глобално затопляне моа, обаче аре некой друг път, като съм във форма.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Владо Трифонов е завършил Философския факултет на Карловия университет в Прага. Автор е на книгите „Куци ангели”, „Суета, суета” и „Писателката – 15 дни с Фани Попова-Мутафова”; на пиесите „Играч” и „Нещастен син на некадърно време”, публикувани в сборниците „Пиеси за справедливостта“ и „Пиеси за свободата“ на НБУ. Сценарист и режисьор на документални филми с международни участия и признания. Преводач на „Летни размишления” от Вацлав Хавел и пиеси на Павел Кохоут. Разказът му The Barrister from Doli Bar е селектиран за публикация в американското литературно сп. Words Without Borders. Носител на национални и международни награди за поезия, проза и кинодокументалистика; на отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) – Writing for Central and Eastern Europe.

  .

• Старата тенджера

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  Баба Куна бе дребна, прегърбена женица, способна непрекъснато да върши нещо по двора или вкъщи. Като една мравка тя не се спираше по цял ден къщната си работа. Живееше сама на село и, само когато синът й Нешо докараше двете си дъщери и жена си с колата, тя светваше като слънчоглед. Веднага колеше пиле, попарваше го, оскубваше го и от дреболиите правеше най-вкусната чорба на света, а пилето запичаше във фурната с краве масло и чесън. Макар да прехвърляха вече тринадесетата си година, внучките пищяха и се гонеха, а Нешо важно сядаше на масата. Чакаше майка му да направи салата с много магданоз, лук, нарязан на лунички и крехка, току-що скъсана от градината краставица. Салатата винаги бе поръсена отгоре с домашно сирене, мазно като масло, не много солено и залято с испански зехтин, който старицата пазеше само за скъпите си гости. Ракийката, която пийваше, бе обикновена гроздова, но кой знае защо му се струваше особено вкусна и пивка. Винаги, когато хапнеше и пийнеше, Нешо се излягаше на миндера и кратко придрямваше. У дома си в града страдаше от безсъние, а тук на село заспиваше като упоен от въздуха или нещо друго.

  Тази събота по пътя имаше задръстване заради катастрофа и Нешо закъсня. Паркира колата около два следобед, гладен и изнервен като вълк. Жена му и децата слязоха от колата, а баба им ги посрещна, както винаги засмяна. Беше малко смутена, защото не ги бе очаквала и не бе приготвила нищо за обяд.

  – Нешо, мама! Нали снощи по телефона каза, че ще ходите на Шумен днес? При някакви приятели?

  – Казах, но промених решението си! По пътя имаше преобърнат ТИР и километрично задръстване. Чакахме два часа тия хайвани от КАТ да направят нещо и, когато накрая отвориха някакъв обходен път, разбрах, че ще пристигнем в Шумен чак късно следобед. Затова реших да ти дойдем на гости!

  Той отвори малкия стар хладилник и, като видя само кофичка кисело мляко и половин хляб, запита:

  – Ти какво ядеш, бе мамо? Хладилникът ти е абсолютно празен!

  – А долу погледна ли? Я виж колко яйчица съм събрала в кутията! Искаш ли да ви изпържа, за по-бързо?

  – Давай, пържи! – отпусна се тежко на масата Нешо и зачака традиционната салата и ракия.

  Баба Куна тури няколко съчки в печката, махна колелото и капачето отгоре и сложи големия, опушен тиган да се нагрява. Когато олиото запуши в него, тя счупи двайсетина яйца и ги разбърка с лук и сирене. Замириса апетитно и всички започнаха да се облизват.

  – Ще почакаш малко да ида до Киро, да взема малко ракия, че тази в шишето свърши! – виновно сплете пръсти старицата.

  – Добре! Върви! – кимна Нешо и след като майка му излезе, отиде до печката и вдигна една стара, с очукан, зелен емайл тенджера, сложена да се суши с дъното нагоре. Опита се да провре пръст в дупката на единия край на дъното, но като не успя се ядоса и хвърли тенджерата в кофата за боклук. След малко баба Куна се върна и тропна на масата пълно шише с ракия. Приготви и салата за сина си, а в това време внучките и жената на Нешо изядоха яйцата. Неговата порция яйца стоеше на края на печката, за да е топла.

  Баба Куна се завъртя край кофата за боклук и скрито вдигна тенджерата. Тръгна да я носи някъде, но Нешо я спря:

  – Мамо, веднъж вече хвърлих тази пробита тенджера! Защо го държиш в къщи този боклук, не знам!

  – Пролетта си садя разсад в нея! – оправда се старицата.

  – Нали ти носим празни кофички от кисело мляко за разсада? Хвърли я веднага!

  Бабичката направи тъжна физиономия и неочаквано отвърна:

  – Няма пък! Тя си е в мойта къща и ще си я държа, щом искам! Ти нареждай в блока си, в града!

  Двете внучки се засмяха, а жената на Нешо отбеляза:

  – Той и блокът в града е купен от вас, бабо Куне!

  Нешо глътна на екс ракията, напълни отново чашата и изръмжа:

  – Вие все много знаете! И защо ти е тази пробита тенджера, мале? И циганите не държат такъв боклук в къщите си!

  Старицата сърдито го изгледа, седна на края на един дървен стол и тихо рече:

  – Когато се взехме с баща ти, нямахме нищо! На сватбата единственият ни подарък бе тази тенджера. Живяхме на квартира, работихме, събирахме и успяхме да си купим къща, на тебе апартамент – и все в тая тенджера съм ви готвила! Като я хвърляш на боклука, все едно мене хвърляш, сине!

  Нешо стана, отиде до бюфета и започна да изкарва тенджери и тави. Нареди няколко и ги посочи:

  – Погледни! Това са все здрави съдове! Тях не използваш, а пробитата тенджера все наредена като паметник някъде! Съвсем си изкрейзила, мамо!

  Баба Куна наклони на една страна глава и се съгласи:

  – Изкрейзила съм, зер! Цял живот едно пръстенче не съм получила за подарък! Обичките, дето са ми на ушите, са от мама! Като бях още дете ми ги сложиха! Една тенджера имам за спомен от младостта си и ти искаш да я джасна на боклука! Какъв си се променил, Нешо? Станал си суров като баща си, лека му пръст!

  Почувствал се виновен, Нешо стана, хвърли вилицата на масата и излезе на двора. Старицата внимателно свали златните малки обички от ушите си и уви всяка една поотделно в книжна салфетка. Извика двете си внучки и им ги подаде:

  – Вземете, баби! На мен за какво ли са ми! Те не са тежки, но все нещо може да си направите от тях!

  Момичетата взеха обичките и седнаха до бабата. Едната я прегърна и се опита да я успокои:

  – Ти нали го знаеш тати! Все намира за какво да се кара! Изобщо не го слушай него! Дръж си тенджерата и дори си насей китка в нея! Така ще си я гледаш всеки ден и ще те радва!

  – Искаш ли другия път като идваме, да ти донесем орхидея, бабо? – запита другата внучка.

  – Не носете орхидея, че не знам как да я гледам! Ама за цветето сте прави! Ще взема да си насадя едно мушкато! И хубаво цвете, и полезно!

  Едното момиче прошепна нещо на ухото на другото. Двете подскочиха, взеха тенджерата и обещаха на бабата, че ще я върнат след малко. До вечерта нещо правиха в малката гостна стая, а къщата се изпълни с миризма на ацетон. Когато Нешо ги подкани да тръгват вече, двете момичета излязоха, като криеха нещо зад себе си. Баба Куна, майка им и баща им ги гледаха с очакване, а децата внимателно изкараха старата тенджера и я поставиха на масата. Върху зеления емайл с червен лак за нокти бяха изрисували разни шарки и тенджерата се бе превърнала в странна саксия.

  – Сега вече може да си засадиш мушкато! – рече едното момиче, а другото допълни:

  – И никой вече няма да хвърля тенджерата, защото сега е нещо като ваза! Почти произведение на изкуството! Разбра ли, тате?

  Нешо кимна, засрамен от децата си, а баба Куна дойде при тях и, както си бе по-дребна от тях, им събра главите до лицето си. Целуна ги и продума:

  – Живи да сте, рожби мили! Заради вас съм още на този свят!

  Гостите отдавна бяха заминали, а баба Куна седеше и не можеше да откъсне поглед от изрисуваната стара тенджера. Залезът надникна през малкия прозорец, погали с един последен лъч старицата и се скри усмихнат.

  .

• На този кораб не му се говори

  .

  Отмина бурята,
  на две разполовила времето,
  и то застина в циферблата на часовника.

  Дъждът отми, каквото бе донесъл приливът,
  и само стъпките на птиците
  пулсираха по пясъка със йероглифите си недописани.

  Въздишаше дълбоко океанът, възвръщаше си силите.
  И в дрезгавите гласове на китовете
  долавях нещо много древно и отминало.

  Такъв апокалипсис беше се развихрил,
  а нямаше следа от разрушение,
  освен заседналият кораб в плиткото.

  Какъв си ти, ръждясъл пътнико,
  къде са капитанът, юнгите –
  къде са ти товарите!

  Каква тъга се е пропила в перилата ти,
  които силните ръце на оцелелите са сграбчвали,
  дали усещаш дланите ми по ръждата си…

  Мълчиш,
  със мен ли точно трябва да говориш –
  та аз съм само песъчинка някаква,
  след бурята заседнала в окото ти.

   

  Юлия Дивизиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Властта

  .

  Властта отдавна не чете поети!
  И нищичко във рими не чете!
  На нея дай й рози и конфети,
  та само в апетити да расте!

  Властта, за жалост, мъката не чува.
  Ослушва се за химни и амвон.
  От болката народна се лекува
  единствено с поклони пред Мамон.

  Властта не иска тежкото да носи.
  Самата тя достатъчно тежи.
  Притиснат ли я в ъгъла с въпроси
  изплъзва се с премерени лъжи.

  Властта яде и все не се насища.
  И с вакуум засмуква всеки грош.
  След себе си оставя пепелища,
  но пак си пази всичкия разкош.

  Властта е като камък безсърдечна.
  Медуза – всеки жив да вкамени.
  Изменчива и винаги далечна.
  Виновна… Без осъдени вини.

  Властта е пропаст. В пъклото пропада.
  Жесток портрет на някой лъскав Грей…
  И даже да те лъже, че е млада,
  не я приемай никога… Недей!

   

  Ясен Ведрин

  (Из „Възходът на падението“)

  .

• Среща-разговор в Хамбург за съвременната българска литература

   

  Българското училище в Хамбург организира на 26 май 2023 г., от 18.30 часа местно време, среща-разговор под надслов „Съвременна българска литература“.

  Събитието, което ще е под формата на свободна дискусия, ще се състои с участието на Красимир Проданов (журналист и преводач) и Деница Проданова (преводач), на адрес: Ditmar-Koel-Str. 6, 20459 Hamburg.

  Теми и автори на фокус:

  Българските бестселъри – какво и кой определя читателските вкусове;
  Литература с български корени – родопското минало на Бианка Белова;
  Нова вълна – талантливият Боян Боев;
  Българските медии зад граница – сп. „Българи“.

  Вход: Свободен

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

• Дъждовни размисли

  .

  Дъждът заваля… И вали, и вали, и вали…
  В пространства незрими небесните ангели плачат.
  За нашите крехки човешки души ги боли,
  в капан уловени от злите слуги на палача.

  Камшиците водни плющят през пороя от скръб.
  Светкавици бронята облачна гневно разсичат.
  Въздигнал е клони молитвено старият дъб.
  Притихват в гнездата си мокри гласчетата птичи.

  Дъждът безпощадно забива отвесни игли
  в мечтите суетни за власт, за пари и за слава.
  А всъщност за друго създадени бяхме, нали?
  Как толкова лесно успя да ни впримчи лукавият?! …

  Дъждът не престава… Земята омекна съвсем.
  Но не и сърцата корави, по-твърди от камък.
  Нима сме забравили? – всички сме тлен, ще умрем!
  Единствено снимки в албума са татко и мама.

  „Животът борба е – ми казваха – дъще, дерзай!
  Лети нависоко, превземай с възторг необята!“
  Но аз и до днес съм все същата плаха бреза,
  чиито листенца трептят от най-лекия вятър…

  Понякога идват среднощ и ме милват насън…
  А после внезапно си тръгват незнайно далече…
  Отдавна прибра ги пръстта… Но сираче не съм!
  И кой би могъл да ми вземе Отеца предвечен?!

   

  Албена Димитрова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Стихотворението е отличено с трета награда в конкурса конкурса за съвременна християнска творба „Емпирей“ – 2023. Още творби от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Фуга за клавиолии

  .

  Краткият разказ, публикуван по-долу, е написан на 4 юли 1966 г., когато авторът му е бил на 19 години. Той ще стане по-късно известен журналист, редактор и преводач, но през лятото на 1966-а година е само един младеж, наскоро завършил Френската гимназия в София, с отворени сетива и недоказан още потенциал. Този текст не е бил публикуван и едва ли би могъл да бъде в онези години. Намерен е в архива на автора след неговата кончина. Публикуваме го в памет на родения на 9 май, преди 76 години, Христо Буцев. И като свидетелство за светоусещане, неподвластно на времето, нито на идеологии или политически системи.

  

  Не можехме да попитаме автора дали е съгласен този негов много ранен текст, намерен в стар кашон с архивни листове в дома му, да види бял свят. Но се надяваме, че той би ни простил и би се усмихнал някъде там, в небесните селения – заради това, че го помним.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  .

  ФУГА ЗА КЛАВИОЛИИ*

  Слънце. Град под него. Може би я има една от улиците… И на тази може би улица има може би една скамейка на тротоар до градинка. На тази може би скамейка седим.

  Слънцето пече. Дърветата в парка и къщите, и хората трептят разслоени. Събувам си обувките и чувствам под краката си лепкавия асфалт. Странните хора с оранжеви очи и бели дрехи вървят прегърбени… Казват, че слънчевата светлина имала маса.

  Премествам ръка от голото рамо – на главата в скута ми. Косите й сигурно имат цвят на разтопено желязо. Поглаждам ги.

  – Иди и вземи една оранжада – май казва тя.

  Какви гърди като портокал имаше онази. Сок от голям портокал, изтискан и прецеден, с парче лед…

  Тя ми се е обидила, защото се надига.

  Обичам си я аз нея.

  „Слънцето пече ли, пече.“

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Бел. ред.: Музикалният инструмент клавиолиа (claviolia), споменат в мн. ч. в заглавието, е проектиран от немския инженер и дизайнер Ернст Захариас по времето, когато е писан горният текст – 60-те години на ХХ век. 

   

• Шоково начало в АЕЦ

  .

  Спомени от първите години на атомната централа в Козлодуй

  1974 година. Извършен е физически пуск на първи реактор на АЕЦ „Козлодуй”, реакторът е поставен под товар с първа турбина, а аз завършвам специалност „Техническа кибернетика”. Преди това съм учил в техникум „Радио и телевизия” – все слаботокови специалности, за които 380 волта напрежение е висока стойност.

  Лятото беше горещо. Рядко валеше дъжд и улиците бяха покрити с пепел, по която колите оставяха видими следи. И лек вятър беше достатъчен да направи прашна завеса в целия район. Лесозащитните пояси, които спират поривите на вятъра, бяха изсечени. Като тръгнат от Видин, ветровете стигат чак до Плевен.

  Продължава изграждането на втори блок на централата и потокът от камиони с материали за строителството беше ежедневие. Автобуси с работници пристигаха от всички села наоколо, от Михайловград, Враца, Лом и Плевен.

  А градът Козлодуй? Козлодуй беше събрал млади специалисти и строители от България, Куба, Виетнам, Камбоджа… Интернационални младежки бригади строяха най-важния за страната обект. Живееха във временни селища: селище 1700, виетнамското селище. Изградено беше и младежкото общежитие със стаи тип „хотел” за двама. Особена забележителност за града бяха детските колички. По тротоарите се разхождаха цели кервани от колички с малки деца. Младежки град.

  По мое желание бях разпределен на работа в АЕЦ като ново, модерно и перспективно предприятие. На 26 август се явих в личен състав, където веднага бях назначен и ми беше посочен склад, от който да получа работно облекло. Очаквах риза, вратовръзка и поне костюм, все пак – атомна централа. В склада бай Марин ми зачисли гумени ботуши и ватенка – от тези, военните, с ромбчета. Оказа се, че централата има портал, но няма ограда. То тя и не й трябваше на този етап. Централата беше построена върху хърлешкото блато и движението извън бетонираните пътеки криеше опасност от затъване в „кал до уши”.

  По пътя от портала до Инженерно-лабораторния корпус отидох в електроцеха, където съм назначен на работа, а там ме посрещна Коко Захариев с въпрос от вратата:

  – Ти топка риташ ли?

  – Ритам, разбира се – отговорих учуден.

  – Добре. Утре в 8 да си на игрището, а сега си върви. (А игрището беше две грубо сковани врати насред поляната.)

  – Чакай – казах, – аз съм на работа.

  – Има време, до пенсия все ще работиш.

  А то наистина работа нямаше. Ново оборудване, оперативен персонал за един блок вече беше назначен. Половината бяха руснаци. Ритахме 3-4 дни по 2 часа и накрая ме включиха в смяна за обучение по длъжността – дежурен главно ел. табло. Когато ми дадоха заповедта в личен състав, си помислих, че ще ме сложат на един шалтер и аз ще включвам и изключвам тока, хабер си нямах от централа. Камо ли атомна. Преди това само бях влизал в ТЕЦ-а на Кремиковци, за да си вържа антената на радиото за комина.

  Наближаваше 4 септември. Вече течеше усилена подготовка за официалното откриване на Първа атомна в присъствието на Бай Тошо. Аз, като офицер, бях включен в екипа за подготовка на срещата – стая, легло, лекар, охрана, маршрут за движение до площада пред портала, маршрут за аварийно изнасяне и т.н. Пред портала беше издигната трибуна за официалните гости, около нея бяха постовете на охраната, а на площада бяха поставени маси с пейки за почти всичките около двеста работници в централата. Банкет щеше има като си заминат официалните лица. Масите и пейките бяха истинска импровизация – сковани кофражни дъски, покрити с амбалажна хартия. Но банкетът беше истински. Приветствия, похвали, певици, бира и храна на корем.

  Както казах, централата за мен беше „черна кутия” – термин от кибернетиката. Онези 380 волта, които смятах преди за високо напрежение, в централата ги нямаха за нищо. Тук порядъкът е киловолти и стотици киловолти. Стаята на дежурните електричари беше в преддверието на кота „0” между електрическите секции, разположени „Г“-образно. Маса, няколко стола и етажерка с инструкции и схеми. В смяната, в която ме назначиха, имаше стари (около 35-годишни) колеги, дошли от тецовете в страната, и млади момичета и момчета, завършили същата година техникума в Михайловград – специалност „Мрежи и централи”. Като слушах от тях оперативните съкращения на секции и съоръжения и като разгледах някои от схемите, реших, че съм попаднал на съвсем непознато място. Както си и беше.

  Помолих едно от момичетата да ми донесе специалните си учебници от техникума и за една седмица изчетох всичко по начин, по който не съм чел дори за изпити в института. За себе си реших, че на това ниво вече знам всичко и се почувствах по-уверен. Но още не бях сдал изпитите за длъжност и ходех с колегите да се уча, когато трябваше да се правят някакви манипулации. Следващия месец бях отделил за учебниците по Мрежи и Релейна защита от МЕИ. Едва след това можех да кажа, че съм близко до нужните знания. Експлоатирахме атомна електроцентрала, а в тези първи години ядрена физика всички учехме по циклостилни записки от експерименталния реактор в София. Сегашните студенти не знаят що за машинка е това циклостил с ръчен валяк. На обекта нямаше ксерокси, а и в страната бяха рядкост. Виждал бях такива само в Народна библиотека.

  Нещастието дойде на 7 септември. Бяхме дневна смяна. Събота беше, спокоен ден без много задачи, защото ремонтният и лабораторният персонал са в почивка. Само оперативните бяха на смяна. Пиехме кафе, което лавкаджийката вареше в една голяма тенджера, а най-новият дежурен го разнасяше с чайник по работните места. Тази тенджера вреше денонощно, а ние имахме усещането, че кафе в нея се добавя, но никога не се изхвърля утайката.

  По наряд за работа трябваше да се включи заземление на едно от съоръженията в 6-киловолтова секция. За да извърши манипулацията отиде Марин, инженер, който беше мобилизиран в трудови войски и изпратен на работа в АЕЦ. В тези първи години на АЕЦ много инженери отбиваха по този начин военната си служба и едновременно работеха по специалността си. Включително завършилите в Москва.

  Останалите дежурни бяха по задачи, а аз, като още не сдал изпити, останах в дежурната стая. По едно време се разнесе звук като от възпламеняване на огромно количество бензин. Отворих вратата на секцията и видях картина, която няма да забравя до края на живота си. В целия обем на помещението въздухът гореше. Нямаше дим. В рамката на междинната врата от огъня се показа Марин и тръгна към мен, като само повтаряше: „Направих грешка, направих гаф…”. Косата му беше станала на въглен, от дрехите само раменните подплънките на военната куртка стояха и част от гащетата му, висящи на ластика. Обувките му приличаха на безформена изкривена маса. Кожата по цялото му тяло беше овъглена. Марин дойде при мен в дежурната стая и седна на стол, а аз се обадих по разговорната уредба в БЩУ – блочния щит за управление. Дежурната линейка дойде много бързо и откараха Марин в Оряховската болница. В Козлодуй още нямаше болница.

  Какво се беше случило? Вместо да включи заземление в килията по наряда, Марин беше включил заземление в съседната килия под напрежение 6 хиляди волта. Дъгата направо беше изпарила ламарините на килията, а мазилката на стените се беше стопила и пясъкът в нея беше станал на стъкло.

  Дойдоха дежурните от ремонта и започнаха възстановяване на повредите по секцията. Всички от смяната бяхме в шок, неспособни да приемем случилото се. Около седмица Марин лежа в болницата, докато почина от изгарянията. Лекарите казаха, че 80% от кожата му е изгоряла, а белите дробове са се сварили от горещия въздух и пламъка, който е вдишал. През тази седмица, освен вода, аз не можех да сложа никаква храна в устата си. Всичко ми миришеше на изгоряло човешко месо. За първи път ядох на погребението на Марин…

  Работата продължаваше, ние постепенно излизахме от шока, но всички избягваха да споменават за случилото се.

  Около седмица след този нещастен случай бяхме пак дневна смяна. Делничен ден беше и в повечето секции имаше работници от ремонта и лабораторията. Ние бяхме четирима човека електричари на смяна. Към обяд от горялата секция се чу силен шум и се усетиха вибрации. След няколко секунди и нещо гръмна. Все още под впечатление от пожара, ние и четиримата панически хукнахме навън от стаята. Толкова едновременно сме тръгнали, че се запречихме на вратата и доста време ни трябваше да излезем. Едва навън се сетихме, че в тази секция има човек от лабораторията. Влязохме всички през аварийния изход и срещнахме лаборанта да излиза невредим. Оказа се, че един от вентилаторите на тавана е пропаднал, перката е задрала в решетката и от вибрациите се е откачила луминесцентна лампа, а при падане на пода, е гръмнала. Това беше гърмът, който ни беше стреснал.

  Когато станах началник смяна в електроцеха, всички нови дежурни подлагах на психически тест и обучение за психическа устойчивост. Истина е, че няма електричар, който да не е усещал действието на тока от домашната мрежа, но в централата напреженията са други.

  Известно е, че стотинаметров кабел под 6 киловолтово напрежение има достатъчен капацитет, за да съхрани голямо количество енергия. Това използвах за моите тестове. Обяснявах на дежурния, че при изключване на разединител под напрежение се образува устойчива дъга на трите фази и затова е необходимо бързо извършване на манипулацията, за да се разкъса дъгата и да не нарани контактните повърхности. Разединителят се изключваше с манивела, която беше сравнително близко до контактните челюсти и усещането на близост до дъгите никак не беше приятно. Помня един от вече старите дежурни как реагира на този тест. Въпреки инструктажа, започна бавно да върти манивелата и, когато дъгите се разгоряха около 30-40 сантиметра, Марго пусна манивелата и хукна навън. Беше се уплашил. Аз изключих разединителя и излязох в машинна зала да го търся. На връщане влязохме заедно в секцията и видяхме една дървена пейка, поставена напряко между прекъсвачите. Питам го:

  – Марго́, ти как мина през тази пейка?

  – Не знам, началник. Не съм я видял. Сигурно съм я прескочил…

  Много се майтапихме с тази случка, но Марго́ стана много добър и уверен електричар.
  Тестът с разединителя всъщност не беше самоцел. Освен, че дежурните свикваха с манипулацията, предотвратяваше се опасността от оставяне на дъгите за дълго време, което можеше да предизвика пожар. А електрическата дъга е нещо красиво и величествено. Само електричар и Господ се радват на голяма дъга – казвахме ние.

  Времето минаваше, строежът растеше, а заедно с него растяхме по знания и опит и всички ние. Първопроходниците винаги и навсякъде са се срещали с трудни и опасни ситуации, някои са се отказвали, повечето са продължавали и строежът е вървял. В институтите определени дисциплини изучавахме по един или два семестъра, сдавахме изпити и смятахме, че знаем материала. Нищо подобно! Институтът дава само основата по определени дисциплини. Истинското обучение беше в цеховете и отделите, където с години работиш и изучаваш всичко за професията.

  32 години минаха като сън. Имах щастието да участвам в строежа и пуска на втори, трети, четвърти, пети и шести атомен блок.

  И… нещастието… – да преживея спирането на първите четири блока.

  Само човек, който е участвал в изграждането на всяка схема и всяко съоръжение, който е викан през нощите за отстраняване на повреди и аварии, който е обучавал нови работници и се е радвал на постиженията им, може да разбере мъката при унищожаването на всичко това. Защото думата инженер е с латински корени, произлиза от ingeniare („измислям, изобретявам“) и ingenium („интелигентност, умение“). Ние, инженерите, сме избрали призванието да изобретяваме, а не да рушим…

  .

  Инж. С. Савов

  Февруари 2023 г.,
  Козлодуй

  .

• Локал

  .

  В безсънна нощ
  над мен часовникът е спрял –
  в задимения салон
  на кварталния локал.

  През запотеното стъкло
  се вижда пътят уморен, блеснал на дъжда.
  По него преминава пътник закъснял
  и дълго стопля моята душа.

  Отвън небето за миг дава светлина –
  отсреща на тъмните стъкла.

  Зад тях, със своите безброй съдби,
  пред утрешния напрегнат ден
  почиват хора мили –
  едновременно добри и зли.

  За тях – за всички тях
  времето тече. А за мен?!

  За мен в дъждовен ден
  часовникът е спрял
  в задимения салон
  на кварталния локал.

   

  Георги Ников

  .

• Бялата ми къща

  .

  Свети над моята къща черна луна.
  Пие я – сякаш е стомна.
  Вика ме къщата бяла да се прибера.
  Късно е – аз съм бездомна.

  Все ми помахва подканящо с бяло перде –
  нещо ли да ми разкаже?
  Толкова много далеч съм – самотно щурче
  нейде, под шумка, в боаза.

  Свети над моята къща черна луна.
  Мръква я – бялото пие.
  Орехът, свъсил коруба, чак мен отмълча –
  стръкче под черна синия.

  Тъмно е. Вече забравям, не виждам назад.
  Късно е, за да се връщам.
  В трън калдаръмът обрасна и черна луна
  глътна ми бялата къща.

  .

  Радост Даскалова

  .

• Козунакът на попадията

  .

  Разказ от Юлия Дивизиева

  .

  – Прапрабаба ви е била попадия, но попът й умрял и тя останала сама с четири дечица. Роднините й, балканджии, се хванали да й дирят мъж. А била учена — четяла Библията. Знаела лекове за всяка болест. Познавала билките и тревите. Можела да шие и да плете. Всичко й идвало отръки. Но никой тогава не искал учена жена, че и с цяла сюрия деца отгоре. Такава е и дошла в нашето село — с дечурлига и още толкова бохчи багаж. Докарали я братята й при прапрадядо ви Петър. И той вдовец, с три деца. После си природили още две, та станали девет. Защо ли ви го разправям всичко това? — питаше се баба и продължаваше: — Ами защото и досега се чудя как са отчували толкова челяд. Но друго искам да ви разкажа… Тази баба попадия, на която вече никой не помни името, освен с деца, е дошла в равнината и със знания, и умения. Научила жените да шият долни дрехи за себе си и мъжете, научила ги и да се мият ката ден. „Хигиената – им викала, – е най-важното лекарство. Чист ли си, болестите бягат от теб.“

  Тя донесла и рецептата за козунака. Дотогава тукашните не били виждали такова чудо. По Великден жените месили колачета и други хлябове, но за козунак никой не бил чувал. А козунакът е тялото на Христос, както виното е кръвта му, и затова трябва да го има във всяка къща на празника.

  Баба не беше набожна, но спазваше традициите.

  Така ни приказваше тя, докато месеше нашите козунаци. Свършеше ли с едната история, започваше друга. А знаеше и много приказки, и песни. Сега разбирам защо го е правила, за да не щъкаме насам-натам, че топлото ще излезе от стаята и тестото ще спадне.

  От Велики четвъртък започваше с подготовката. Изчистваше нощвите с огрибка. Измиваше съдовете до блясък. Дядо внасяше цяла камара дърва до печката и се запиляваше някъде. Мъжете в тази работа не се бъркаха.

  В събота баба ставаше рано, изкъпваше се, обличаше непременно нова дреха и започваше. Разбиваше яйцата със захарта, за да се превърнат в гъста течност. Все едно слънцето се е разтопило и е влязло в купата. Маята в млякото вече правеше шапка. През това време пресяваше брашното. Питала съм я защо толкова пъти го минава през ситото, а тя ми отвръщаше, че така вкарва вятъра в него и то става въздушно. Мислех си, какъв е този вятър, дето само на баба се дава. Опитвала съм се да хващам вятър в калъфка от възглавница. Кача се на терасата, отворя калъфката и загреба вятър. Тя се издуе и тъкмо реша, че съм го уловила и я стисна с две ръце, и хоп, вятърът се измушил. А на баба се подчинява. Тук следваше приказката за момчето, дето гонело вятъра.

  Помагахме й, докато месеше. Аз подавах едно, сестра ми — друго. Пречкахме се из ръцете й, но така беше по-добре, отколкото да претваряме вратите, че пустото топло щяло да излезе. А в стаята ставаше направо баня. И баба започваше да се съблича. Най-напред елечето, после блузата, накрая — оставаше по комбинезон. Махаше и кърпата от главата си. Заприличваше на жената от плаката при бръснаря. Много красива ми се струваше онази нарисувана мадама.

  Месеше баба и вир вода ставаше. По пет килограма брашно омесваше. Да има за нас, но да има и за раздаване. Непрекъснато бършех челото й. И, когато тестото станеше на голяма жълта топка, тя го оставяше да почива. Завиваше го с месал, над него одеяло и го слагаше на миндера до печката. Преобличахме се и хуквахме да видим дали леля Лозана е омесила нейните козунаци. Беше важно, защото щяха да ги пекат заедно. Всяка следваща стъпка двете правеха в синхрон, по часовник. Трябваше да са точни, че след тях ще пекат другите жени, а фурната е една, в двора на дядо Митко. Той цяла сутрин я опалваше, та като наближи обед да е готова за първите козунаци. Щеще да пече до вечерта. По три-четири пъти я зареждаше.

  Майстор беше в печенето. Живееше сам. Бабичката му беше умряла и той се радваше, че може да помогне с нещо на жените. Те пък му оставяха по една пита козунак и всички бяха доволни.

  Втасаше ли тестото, баба се провикваше над оградата:

  — Лозано, започвам да ги слагам по съдовете, да знаеш.

  Така викна и този път, но леля Лозана не се обади.

  — Я идете да видите какво става!

  Заварихме я над тестото. Гледаше го, пипаше го, а то не мърда, разляло се и посивяло. А бабиното вече излизаше от нощвите.

  Хукнахме обратно, за да кажем на баба.

  — Какво е направила, нали рецептата е една, още от попадията е. И всяка година все по нея месим?! Ще ида да видя.

  Веднага й стана ясно какво е направила съседката.

  — Ти колко захар сложи?

  А онази мънка:

  — Ами исках да са по-сладички.

  — Е, като искаш да са по-сладички, сега ги дай на прасето. От това козунак не става. Тестото ти е на глеч! — И баба, мърморейки, излезе:

  — Хитруша, ама хитрата сврака с давата крака!

  — Бабо, разкажи ни за свраката.

  И, докато сплиташе козуначените плитки, тя ни разказваше приказка за свраката. Тази май беше нейна измислица. После в никоя книжка не я намерих.

  Хайде пак втасване в тавите и чак тогава печене. Пораснеше ли тестото двойно, а то растеше като живо, мажехме с жълтък отгоре му и поръсвахме със захар. „Най-важната работа е тази – казваше баба, – защото трябва питите да са красиви.“ Бутахме се със сестра ми коя повече да намаже, та накрая и баба се намесваше… и идваше време да ги носим на фурната.

  Стотина метра да бяха дотам, но ми се струваха хиляди. Ние носехме по една тава, пък тежеше! Баба носеше — две. Как само стъпваше тя, същинска мадона от картина на Майстора, ама това го разбрах след доста време. Тогава само си мислех, че и нашата баба е красива като онази от бръснарницата.

  Помагаха и другите жени с дечурлигата си, а после ние — на тях. Цяла Великденска процесия бяхме.

  Дядо Митко ни чакаше засмян и зачервен от огъня. Мяташе козунаците в пещта и слагаше отпред металния капак. След десетина минути ги поглеждаше, а след още толкова ги разместваше с дървена лопата с дълга дръжка.

  И махалата започваше да живее друг, нов живот. Кукуригаха петли, блееха агнета, надпяваха се птици. Люляците ръсеха цветчета и аромат. Пъстри лалета поклащаха одобрително главици. Ухание на козунаци се носеше из въздуха. Стигаше до цъфналите дървета. Ветрецът го подхващаше и го подкарваше по улиците, по дворовете, та чак до площада. А там седяха старците и поп Цветан. Приказваха си. Пък като стигнеше миризмата до тях, попът неизменно ще рече:

  — Козунакът на попадията, усещате ли го, ех! Нали съм издънка от нейния род, познавам си го!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Из книгата “Хора, птици и ангели” (изд. „Факел“, 2020)

  .

• <<
• 1
...
• 8
• 9
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
• 16
• 17
• 18
...
• 81
• >>