От вишна момиче

.

Разказ от Тони Кисьова

.

Вишничке нацъфтеличка, вишничке белоснежчице,
ще ми пратиш ли рожбица като тебе гиздава?

Велка беше другоселче. Дойде преди осем години със сестрите си да жънат нивите на чорбаджи Злати, че много зърно, много нещо, пък добра пара даваше.

Той пък имаше трима сина. Двамата ожени за моми от село, ама Калин как щеше да задоми – ум не му стигаше. То една хала, едно чудо. Много непокорно момче. Никого не слуша.

Майка му дума:

– Калчо, сине, озапти се. Стига си скитал. А си избери мома, че да те оглавим и ти дом да завъртиш. В новата къща само вятърът шета. Стопанка да влезе, че челяд да имаш и ти.

– А, кусур ми е. Рано е, мале. Още не съм за женене. Другарите ми ергени, ти мен що ме натискаш? Не ми се гледа челяд мене, пък моми за любене колко искаш.

– Ах, що думаш, сине? Как без челяд? Доде си млад, че после нагорно идва.

Тя майка му приказва, пък Калин напои кончето и препусне из пущинаците.

Ама това лято излъга се. Дойдоха жътварки отдалеко и Велка му грабна сърцето. Ми тя като жъне, сякаш кошута върви из нивата. Песента й далече се чува и гласът и като милувка. Ако си гладен, ще се заситиш, ако си жаден, ще се напоиш. Пък да те погледне, три нощи няма да заспиш от мерак.

Ожънаха, овършаха, прибраха зърното и се приготвиха жътвари да си вървят.

Калин заварди Велка насаме и й дума:

– Слушай, Велке, като тебе в село няма. Приставаш ли ми? В нова къща сама стопанка ще си. Каквото поискаш, туй ще ти купя. Чу ли?

– Не ме закачай, Калине. Ако съм ти мила, да питаш мама и тате и като хората да ме поискаш.

И си замина със сестрите си.

Калин нито спи, нито яде, нито дома се прибира. Чорбаджи Злати се почуди що да стори.

– А кажи си болката, сине. Ти на сянка замяза. Какво е, що е? Болен ли си или севда те мори бре, момче?

– Велка ме мори, тате, ама е далеко. Ако идем годежари, няма да ни върнат. Що ще речеш? Да идем да я искаме.

– Еееей, туй да ти е мъката! Чорбаджи Злати път не го плаши. На майка ти да река, да се приготвят жените и до неделята ще идем.

С мерак булка взеха и стана Велка стопанка на Калин. Като че му взе лудостта тази булчица. Много блага и кротка, ама мина се година, че втора, чедо не проплака.

Калин нали все думаше, че челяд не му се гледа, не смееше да й признае тая работа, ами сам се косеше: „Дали не наказа, Боже, и нея зарад мене?“. Велка пък на друга страна, шета по двора и песен трудно излиза от устата й, и все мисли: „Богородичке майчице, да не ти нещо сгреших, че рожба не ми даваш?“.

И си намери утеха. Една вишничка на края на къщата, хубава една гиздосия, пък самичка. Встрани от другите дръвчета. И Велка с нея си дружеше, и при нея си поплакваше. Вардеше се от Калин, да не види сълзите й, че все пита:

– Тежко ли ти е нещо, що ти е?

Като че не разбира. Те, бабите, вече шушнеха по дуварите: „Много хубава булката Калиница, ама защо е като рожба не добива?“.

Осем години се надява Велка и тайно сълзи рони и срещу Великден вишничката сънува: „Стига плака, Велчице. И ти майка ще станеш и ти рожба ще държиш. Гледай ме като нацъфтя, росицата да ми напиеш от три цвята. После лесно.“

Ей тъй и стана.

За Ивановден проплака мома Росица в къщата на Велка и Калин. И пак запя майчица весели песни, пък чорбаджи Злати заръча люлка със златни звънчета да сторят.

На вишничката герданче от медени парички, че на Велка хабер проводи, да чака и да се радва.

.

Тони Кисьова

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Тони Тодорова Кисьова (с псевдоним Хуба) е родена през 1969 г. в Бургас. Завършила е ТОХ „Асен Златаров“ в родния си град. Понастоящем живее в бургаското село Дебелт. Работи в училище. Нейни творби са публикувани в литературни сайтове. Има издаден сборник с разкази „Родени от жарава“ (изд. „Либра Скорп“, 2022).

.