Музика

.

Учех се на слепотата. В началото слепотата ме плашеше, после я приех. Слепотата е пеперудена. Майка се превръщаше в пеперуда с леките си движения и прозрачните си стъпки. Беше почти нереална с толерантността и с обичта си.

Решихме – един ден ще отидем долу, в града, ще отидем на изложба, аз ще й разказвам за щриха, за цвета – тя ще ме следва. Красив, слънчев бе този неделен ден. Пристъпваше тихо, аз говорех, тя искаше да знае имената на художниците, оказа се, че познава някои от тях, вълнуваше се, смееше се. Тогава за пръв път разбрах, какво е да възвисиш духа си, в страшната своя съдба да възвисиш духа си. Излязохме, радвахме се на кафе и торта в „Пролет“ – слънчево, ярко, тогава с невидим жест тя стисна ръката ми, каза:

– Ако можех да прогледна отново, бих гледала само очите на хората.

– А, планината ти, мамо? В нея ще се разхождам и ще дишам.

Усмихна се.

Спомням си, преди това трябва да е било, ме помоли да й дам виолата й. Не ми каза, че е за последен път. Докосна я, после я погали, погали струните й и замря. Вдигна поглед нагоре. Гледаше с вътрешния си взор някъде високо. Далеко. Черните очила я правеха да изглежда по-тъжна. После сякаш се прости с музиката си, с това, което бе обичала най-много в този живот. Тихо се прости. Завинаги. Слушаше транзистора в кухнята. Класик ФМ. Класик ФМ.

Посрещаше ме всичките тези години. Отваряше вратата на скромния ни апартамент в „Лозенец“ и замръзваше на прага. Протягаше ръце и чакаше да пристъпя към нея, да я прегърна. После докосваше рамената ми и казваше:

– Добре дошъл, сине.

Призрачни бяха движенията, стъпките.

Смразяваща – тишината й вечер, останала без семейство, без син.

В събужданията си – без светлина.

Тогава?

Тогава музиката се раждаше сама.

***

Сложи бавно покривката. Чиста. Бяла. Погали с длан. Видя ръката си. Видя как ръката й се движеше бавно. Дръпна краищата. Невидимата гънка изчезна. Беше приготвила чиниите рано сутринта. Сложи ги. Огледалата на порцелана блеснаха за миг. До чиниите постави сребърните прибори, подарък за сватбата й. Среброто бе потъмняло. Отвън притъмняваше. Всичко бе готово. Хлябът. Ябълките. На Коледа седеше със семейството си. Това помнеше от майка си, от майката на нейната майка. Ако някой си беше отишъл, слагаха чиния и за него. Да бъде с всички от невидимото.

В началото, отдавна, имаше толкова много шум и толкова малко невидимо.

Седна. Празното седна до нея. В стаята нямаше никой.

В притъмнялото – една жена с ябълка в ръка.

***

Жената взе кошницата с късноесенни плодове. Погледна към съпруга си. Очите им се усмихнаха. Съпругът й стана, отвори тихо вратата. Жената пристъпи. Невидно с вятъра дрехите им се докоснаха.

Не казаха нищо. Той. Тя. Сега очите им се смееха.

Колко сетни сме, Боже, колко сетни сме всички ние, които никога няма да бъдем докоснати с поглед така, както жената погледна мъжа си.

Докато носеше плодове. Късноесенни плодове.

Васил Славов

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

.