Всичко от литература

литература

• Изповед на едно паве

  

   

   

   

   

   

   

  Аз съм жълто софийско паве
  и приличам на кюлче от злато.
  Притесних се от куп страхове
  в туй протестно танцуващо лято.

  Че се случи със мен прецедент.
  С остра кирка ликът ми пострада.
  И след някакъв кратък момент
  полетях към народната сграда.

  Приземих се. Не пукнах глава.
  Оцелях, че от пръст съм корава.
  Но на ларгото тръгна мълва,
  че с паветата почва разправа.

  Милост имай, ядосан народ,
  с вувузели, плакати, кафета…
  Само щур, превъртял идиот,
  би разкъртвал от лудост павета.

  Утре пак ще е нужен площад.
  Не на дупки, но цял и павиран.
  Притъмнява човешкият яд,
  ако бъде с разруха раздиран.

  Нови избори някой зове.
  Няма лошо. И нека ги има.
  Но с едно полетяло паве
  само злобата своето взима.

  Че не помнят подобни съдби
  най-великите земни площади,
  преживели бунтовни борби,
  и протести, и лумнали клади.

  Парламентът закони кове,
  а пък мене кове ме беднякът.
  Аз съм жълто софийско паве
  и не ставам за бой и атака.

  .

  Ясен Ведрин

  

• Изповедта на бучу Ибрахим

  Разказ от Ибрахим Бялев

   .

  

  Имах двама приятели, единият беше силен, а другият красив, или такива искаха да са. А аз бях умният, или такъв ми се искаше да съм, да се славя с ума си. За мен той беше калъчът на живота, с него човек можеше да пробие дори и планини. Говорихме винаги за велики неща, кой какво щял да направи, за да може хем ние, хем тези покрай нас, да са добре. Това китно селце, в което живеехме, си имаше доста проблеми; особено старите хора, те бяха най-зле, освен мъдростта им, не им беше останало почти нищо. Като ни виждаха, винаги ни поздравяваха и натоварваха с някое задължение. Не пропускаха и закачките, на които се смеехме до насита. – Тази мома мина оттук. – Отиде там. –  Кажи й това. –  Тя какво ти каза? – Аз ако съм...– Аз едно време... Така продължаваше живота в този кът от рая, който още е впит в съзнанието ми до болка.

  Силният ми приятел се казваше Сюлейман, той беше по–голям от мен с година и обичаше винаги да се перчи. От него излизаха идеите, но ние трябваше да ги одобрим, такъв ни беше законът. Както винаги, той пак питаше:

   – Тази вечер има седянка, ще ходим ли или не?

  Вторият ми приятел се казваше Мохарем, той беше с година по–малък от мене. Заради любопитството си се съгласяше на всичко. Пък и му харесваше да показва външния си вид. Както сам обичаше да казва, било срамота и грехота да крие красотата си.

   – Да, ще отидем, друго и без това няма какво да правим – погледна ме той право в очите, чакащ с нетърпение съгласието ми.

  Не ми оставаше друго, освен да се се съглася. Седянката протече със закачки, песни и гощавки. Пък и знаете какво може да се случи между млади хора – всеки е запалил в себе си огъня на любовта и иска да покори с нея сърцето на любимата си. Но понякога и двамата изгарят в него.

  След седянката бяхме някак си възбудени, не ни се прибираше в къщи, леглата ни бяха студени и пусти, а за един млад човек беше още рано за спане. Как да се разделиш с тези ярки звезди, които се надблясваха една с друга, които ни се радваха и сякаш искаха да ни разкажат някакви красиви, отдавна забравени истории.

   – Какво ще кажете  тази вечер да посетим бучу Ибрахим?– казах аз. – Гледам, че още не си е легнал, лампата му свети. Пък и отдавна не му сме ходили на гости. Вчера го видях доста замислен, дори не ми прие поздрава.

  – Тръгваме – отговориха ми двамата в един глас.

  Къщата на бучу Ибрахим беше разположена на най-високото място, оттам се виждаше както цялото село, така и целия балкан. Откакто се помня, той живееше все сам. Бях чувал, че на два пъти си е палил сами къщата, а след това селяните са му я възстановявали. Някои казваха, че е луд, други, че е ранен от Любовта, а трети, че тя живее в него. Минахме през големият двор, в който имаше много плодородни дървета – ябълки, круши, сливи, череши… Беше известен с тях – когато узрееха, береше и ги раздаваше на хората.А когато някой искаше да му даде пари, категорично отказваше и се провикваше: „Нека да е за здраве на нея!“. Цяло село знаеше коя е тя, дори и в съседните села знаеха.

  Като ни видя, бучу Ибрахим ни се зарадва, но нещо му пречеше да се засмее, очите му бяха навлажнени. Покани ни да влезнем, а той си зае мястото до прозореца, откъдето се виждаше гробището на селото. Настанихме се и ние до него, но не смеехме да го заговорим, като гледахме как си е сложил ръка на устата, а погледът му е вперен някъде извън зримото. Стояхме известно време така, без никой да каже нищо, но аз чувствах, че той иска да се изповяда, да излее гнева, огъня, който беше натрупал в себе си. Огън, който сякаш го изгаряше и беше нужна голяма сила човек да го издържи.

  – Какво става, бучу Ибрахим, защо така, вчера те поздравих, но поздрав не получих. Сгрешил ли съм с нещо пред тебе? Ако е така, искам прошка.

   – Не, не си сгрешил, а дори и да си, на младите им е простено.Грешката на тях им отива като на мома къдриците, като на мъж мустаците, като на старец бастуна. Аз искам прошка от тебе, не съм те чул, бях се замислил нещо.

   – Кажи тогава какво има, какво се е случило, да няма нещо лошо?

  – Вчера бях на касабата. Като минавах край християнското гробище, погледът ми се спря върху надписа на входа, който гласеше: „И ние бяхме като вас, но вие ще дойдете при нас“. Това ме накара да се натъжа, да се замисля пак за Нея. А тя беше по-свежа и от пролетта, особено когато се засмееше, сякаш беше къпан ябълков цвят, от ситна слънчева роса. Очите й – парче, взето от ясно небе. Погледът й – поразяващ като мълния, но понякога те обгръща като гъста мъгла, обърква ти посоките. Нежността й беше като ромона на забързан поток, примесен с трелите на гласовито птиче, което пее за любов. Косата й беше събрала мириса на всички горски цветя – ухаеше на свобода, висота и чистота, на люляк, иглика, минзухар, кокиче…

  Не знам за другите, но аз вече си представях как е изглеждала в очите му любимата на бучу Ибрахим. Тя сякаш оживяваше пред нас такава, каквато сигурно никога не беше си отивала от съзнанието му.

  – Погребвали ли сте някога нея, Любовта, в тази черна и студена земя? – продължи старецът. – Усещали ли сте как силите ви напускат, как бягат от вас като от чумави? Потънал си до плещи в земята, застанал си на прага на вечността, а в краката ти лежи най-важното, най-трудното и прекрасното, което можеш в живота си да имаш. Не питаш нищо, дори и не плачеш, само искаш да продължиш пътя си с тази, която вече я няма. Искаш да я стоплиш, да я заговориш за цветята, защото на тях винаги се е радвала. И си спомняш как очите й са се смеели и цъфтели… И след всичко това, като погледна пак към земята, там ниско, където ще е нашето бъдеще, се сещам за тези, които вече са преминали пътя. Те гледат към нас някъде от отвъдното, в очакване за срещи с близки и приятели. Някой може да е осъществил мечтите си, друг – може би е оставил най-милото си. Но всички са обърнати с лице към нас и чакат някой да прекрачи делящата ни пропаст. Която, след като я прекрачиш, няма връщане назад. Ех, Любов, защо изсипа целия си огън върху мен – не ме пощади дори затова, че имам толкова мъничко сърце. Как да нося в него този пламък, този скъпоценен камък, като съм толкова малък…

  Ние тримата мълчахме. Никак не идеше да прекъснем такава искрена, натежала изповед.

  – Разсърдил съм се на живота, защо ме щади – продължи да говори по-скоро на себе си бучу Ибрахим – за какво съм му такъв просяк? Та аз съм половинката от цяло, всичко в мене куца, дори и усмивката ми е само с половин уста. А мислите ми все се обръщат назад в миналото – там, където тя си замина, и на нейно място остана само споменът да ме пари като нагрято желязо. Падам, ставам, тъпчат ме, оплюват ме, обвиняват ме за всичко, дори понякога ме обичат. Но аз прощавам на всички, дори им пожелавам живот и здраве, със злоба не отговарям на никого. Защото познах и болката, и самотата, а техният отговор е доброта.

   

• Представяне на „Българите срещу олигархията“ (видео)

  Видеозапис от представянето на книгата на политолога Антон Тодоров „Българите срещу олигархията“, състояло се на 26 юли т.г. в Стара Загора. Книгата е издадена от издателство „Изток-Запад“ и е втора от поредица, наречена „Задкулисието на прехода“.
  

  ––––––––––––––

  Анотация на книгата, публикувана в сайта на „Хеликон“:

  След избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС българите изригнахме своето „Долу“ срещу тази нечувана наглост, демонстрирана от новата тройна коалиция между БСП, ДПС и „Атака“, и проявата на растящо в геометрична прогресия политическо дебелокожие. Решенията, назначенията и действията на правителството на Пламен Орешарски досега дадоха всички възможни основания, за да се уверим, че не сме избързали с оценката си – управляващата тройна коалиция е съставена от изключителни политически негодници, подставени лица на българската организирана престъпност и кукли на конци на олигархията.

  Позор би било да не поставим кукловодите на прехода там, където им е мястото – далече от държавните пари и ресурси. „Направете мафията бедна!“, съветваше убитият от нея съдия Джовани Фалконе. Когато загубят възможността да крадат парите ни, ще видим какви жалки човечета са били тези, които отровиха живота на няколко поколения българи.

  Зараждането на българските олигарси беше свързано с контролиран от службите и малка група партийни функционери в края на 80-те процес на овладяване на структурни отрасли от представители на службите, на партийния и комсомолски апарат. Олигархията, която е стегнала в желязна хватка България, днес се очертава като основен проблем за бъдещето ни.

  Тя няма да стои със скръстени ръце и според знаменития принцип на Бисмарк по-скоро ще се опита да оглави недоволството срещу себе си, отколкото да се остави да бъде обезглавена. Опитът показа, че сме срещу нея обикновено докато преминат едни или други избори. Всичко след това полека се уталожва и продължава по старому. Ще бъде фатално, ако и сега стане така. Дано и този път не е в сила формулата „Черномирдин“: опитахме се да го направим по-добре, но стана както винаги…

  –––––––––––––––––

  Можете да проследите представянето на „Българите срещу олигархията“ в родния град на автора Стара Загора. (Самият автор започва да говори някъде към 7-мата минута от началото на записа.)

  .

  http://youtu.be/CTnPgCGF5Fs

• България отвръща на удара

  „Бъдеще в миналото“ или как през 2009 г. един български блогър „си представя“ бъдещето на страната *

  .

  ––––––––––––––––––

  2011 г.

  Най-после е избран изпълнител за прокопаване на тунел под прохода Шипка. Месец по-късно челната копаеща машина се разтърсва от мощен удар и спира. Екипът от специалисти и работници се събира мястото, а после следва буря от възклицания, вариращи от „О, май Год!” до „Бах мааму!”. Скоро идва полиция, после официални лица, районът е отцепен. Всички следят новините и сменят канала точно преди спорта, което срива тотално рекламния пазар. За всеки случай проектът е променен и се почва копаене на съвсем друго място, но и там се повтаря същото – удар и т.н.

  Извиканите на място геолози (впрочем, доста идват по собствено желание) само констатират неумолимата истина – тунел няма да има.
  Понеже цялата основа за планината е един огромен слитък самородно злато, с тегло около десет милиарда тона.

  Когато научава новината, министър-председателят, който в момента одобрява стратегия за доказване, че всъщност сега народът живее много по-добре от преди две години, се сепва, отказва да отиде да открие линията на метрото „Люлин – Перник” и звъни на президента. Тъй като това е почти прецедент в последно време, държавният глава оставя за миг плана, предназначен да убеди всички, че никога не са живели по-зле, и вдига слушалката на специалния телефон.

  „Гошо, разбра ли?” – пита възбудено министър- председателят – „Я зарязвай всичко и ела да се напием!”
  Когато чува новината, президентът само успява да попита: „Ама на всеки километър и така – до края?” Чул потвърдение, нарежда да приготвят кортежа, а пилотната кола е пратена да купи домати – от розовите, които са най-скъпи.

  Така де, толкова злато не се намира всеки ден.

  Световните борси се сриват, неподготвени за подобен удар. Тъй като обаче твърде малко са страните, досетили се да държат резерви в калай или синьо сирене, нищо не може да се направи. Освен да се завижда, разбира се.

  Редица основни играчи в в родното публично пространство получават микроинфаркт – да е тон-два, да го откраднеш, но цяла планина реже ли се с ножовки? Това да не ти е подводница? А и всичко е блокирано от армията, стреля се без предупреждение.

  Но все пак скоро кирките достигат цената на телевизорите и дори се превръщат в уместен сватбен подарък – да направиш първата копка, така да се каже.
  А оксижен се разменя срещу джип, но пак е трудно да се намери.

  2012 г.

  България отдавна е изплатила всички свои дългове и сега кредитира съседите си. Сериозно се обсъжда идеята левът да стане общоевропейска валута, но БНБ се колебае – все пак, да ни висят на гърба толкова икономики…. Никой вече не работи, заплатите се получават по сметка от държавата, голяма част от банките фалират, понеже никой не иска парите им.

  Всички български емигранти се връщат у дома, въпреки настоятелните молби на местните власти да останат и да харчат там парите си.
  Митниците и Министерството на труда и социалните грижи са премахнати като абсолютно излишни.

  „Ролс-Ройс” открива завод в Ловеч само за нуждите на местния пазар.

  2013 г.

  Партиите са премахнати, понеже вече никой не го е еня за тях. Някой се сеща, че тя всъщност и Стара планина някога била подарена от народа на баща му, но този път го отсвирват. Обиден, той предлага да го направят поне цар.

  България става президентска република. За държавен глава е избран бившият министър-председател, понеже в кампанията си успява да докаже, че именно той е бил инициаторът да се прокара тунела, в резултат на което… Печели всички гласове на трите процента българи, направили си труда да отидат до урните. Впрочем, според новоприетата конституция това е не е проблем – нейният член първи гласи: „Гледай си живота и не се прави на интересен”.

  Сменен е и химнът – сега той се нарича „Селската баня”, като при официални случаи на места се пее „на-на-на”.

  Най–големите световни банки заемат мястото на фалиралите местни. На мястото на „Кремиковци” започва строежа на „Българияленд”, увеличено копие на „Дисниленд”.

  Македония, Турция и Гърция започват да излъчват новини на български език.

  2014 г.

  Цар Киро купува „Манчестер Юнайтед” и назначава за президент Александър Томов. В резултат на това Бербатов прекратява договора си, връща се у нас и спори за титулярно място в „Спортист” – Своге с Кристияно Роналдо.

  Променена е изцяло учебната програма в средния курс – например по математика се изучават само броене до сто и теория на вероятностите (основно приложението й при игра на рулетка). Останалите предмети почти всички отпадат, понеже на богат човек образование не му трябва. В часовете по физическо възпитание се играе само голф.

  България излиза от НАТО и го наема като частна фирма за охрана на границите – да спира увеличаващите се вълни от имигранти.

  Провежда се преатестиране на хотелите в страната и всички, получили по-малко от шест звезди, са съборени и построени отново.

  Потомците на Балдуин Фландърски (и цялата им рода до десето коляно, както и съседите) претендират да получат българско гражданство.

  2015 г.

  Вестник „Капитал” купува „Файненшъл таймс“, добавя там форум и забранява писането на латиница в него. Впрочем, това е проблем само за по-възрастното поколение – младите вече три години учат български като основен чужд език и общо взето се оправят.

  Страната е залята от испански, френски и немски емигранти, работещи основно в туризма и строителството.

  Главният офис на „Майкрософт” е преместен в Правец, а Бил Гейтс обича да отдъхва на пейката до паметника на Тодор Живков. На пазара се появява новият “Windows Bay Ganyo””, който работи само с гласови команди на български. Например, за рестарт се използва: „Abe az shto ne ti…”

  В знак на добра воля и желание за бъдещо сътрудничество, от всички европейски затвори са освободени лежащите там българи, въпреки че никой не е молил за това. Цялата тази пасмина пристига на летище София и директно е изпратена в Белене – по това време вече известен курорт. Осъдените денем прекарват времето си на спа-процедури, а вечер в казиното. „Амнистия” се смята за неприлична дума и никой не я използва.

  2016 г.

  „ЦСКА” и „Левски” за пореден път отказват поканата за участие в Шампионската лига – пари не им трябват, а и ги мързи да тичат. БФС тегли жребий кой да представя страната (никой не иска), пада се на „Калиакра” и те проклинат лошия си късмет.

  След месец спортните медии по света се възхищават на подвига на „Реал” – Мадрид, който въпреки скромния си бюджет успява да завърши наравно на свой терен със звездната селекция на българския клуб.

  Откупената обратно от държавата БТК на свой ред купува Дойче Телеком и още няколко големи оператори. В знак на уважение към славното минало целият чуждестранен мениджмънт е задължен да ползва само стационарни телефони.
  Започват снимките на „Батман -5” – „СуперЛюбо”.

  На границата са заловени първите американски и японски емигранти.

  2017 г.

  Като първа световна икономическа сила България осъзнава своя дълг пред човечеството и почва да се меси във всички регионални конфликти. Понеже – нали помните – отдавна няма армия, просто изпраща свои представители да декларират, че ако вие не…, ще спрем инвестициите у вас. Обикновено след подобно изявление враждуващите страни почват да се прегръщат и отварят бутилка с гроздова.

  Тъй като страната разполага с огромен фонд за исторически изследвания и спонсорира кого ли не, скоро всеки ученик в Европа е твърдо убеден, че България е спечелила сама Втората световна война срещу съюза на Германия, СССР, САЩ , Япония и останалите, въпреки че подло са били бомбардирани с атомно оръжие малките сливенски селца Хирошимово и Нагазаково. Все още се спори обаче дали Наполеон е бил роден в Плевен, или само коренът му е български.

  Водени от носталгията, известни наши финансисти – като Жоро Сороса например – си играят с икономиките на Великобритания или Италия, и понеже им е в кръвта, почти ги докарват до фалит. Но когато местните започнат да палят парламентите, ние поемаме разходите и всички са доволни.

  България извежда двадесети пореден сателит в космоса, за да могат и членовете на експедицията ни в Антактида да гледат мача „ЦСКА” – „Левски”.

  11.09.2018 г.

  Два самолета, отвлечени съответно от американски и японски терористи, се насочват към двата най-големи мола в София…

  А още не сме изхарчили и половината от златото…

   

  ––––––––––––––––––––––––

  * Текстът е публикуван в блога Тimurcommandos.blogspot.com през септември 2009 г., но и днес не е изгубил своя ироничен заряд.
  

   

• Властта като Дориан Грей

  .

  Властта отдавна не чете поети!
  И нищичко във рими не чете!
  На нея дай й рози и конфети,
  та само в апетити да расте!

  Властта, за жалост, мъката не чува.
  Ослушва се за химни и амвон.
  От болката народна се лекува
  единствено с поклони пред Мамон.

  Властта не иска тежкото да носи.
  Самата тя достатъчно тежи.
  Притиснат ли я в ъгъла с въпроси
  изплъзва се с премерени лъжи.

  Властта яде и все не се насища.
  И с вакуум засмуква всеки грош.
  След себе си оставя пепелища,
  но пак си пази всичкия разкош.

  Властта е като камък безсърдечна.
  Медуза – всеки жив да вкамени.
  Изменчива и винаги далечна.
  Виновна… Без осъдени вини.

  Властта е пропаст. В пъклото пропада.
  Жесток портрет на някой лъскав Грей…
  И даже да те лъже, че е млада,
  не я приемай никога… Недей!

  .

  Ясен Ведрин

• Бай Иван от село Умньово

  

  Бай Иван от с. Умньово построил в двора си гараж. Вдигнал нова ограда на мястото на старата, и външната тоалетна оправил. Седнал под навеса да се почерпят с бригадата за хубавата работа, дето я свършили. Ударили по няколко ракии, мезнали и някой от компанията отворил приказка за протестите:

  – То хубаво са излезли хората против крадливите политици. Мамицата им мръсна. И аз съм да ги махаме всичките, ама откъде да ги вземем тия, дето няма да крадат и лъжат?

  – А, де? Хахахах – засмял се бай Иван – А, бе ееей! Ние с вас сега за какво се черпим?

  – Е, как за какво? За гаража, оградата, кенефа.

  – Тъй де. Правилно. Ама я си спомнете как стана всичко? Първо реших какво искам. Как да изглежда. Защо ми е. Сметнах колко ще струва. Намерих кой да го направи. Работници, майстори, че даже и архитект. За един пиклив гараж колко главоболия имах, ама накрая стана така, както го искам.

  – Добре де, това го знаем… накъде биеш? Какво искаш да кажеш?

  – Какво, какво… Всичко се получи при мен, защото освен, че знаех какво искам, подбрах и качествени материали. Намерих добри изпълнители. Парите ги бях сметнал точно.

   – Знаем, знаем, какво си го заповтарял? – прекъснал го един нетърпеливец – ти кажи за протестите, как да се променят нещата към по-добро?

  – Трай бе, нали затова разправям. Тия неща, дето ви ги изброих, са задължителни, без тях не може. Ама я си спомнете аз къде бях през цялото време? Да не би да ви оставих без да ви контролирам? А? Аааа…? Сетихте ли се? Непрекъснато проверявах как върви, по план ли е всичко. Ако трябва нещо да се свърши допълнително, да се измени, винаги бях на линия. Не ви висях над главите, но през определени периоди проверявах как вървят нещата. Има ли, няма ли нужда от нещо. Разбрахте ли? То за един кенеф трябва контрол, пък те цяла държава оставили на самотек. Който и да си изберем, каквито и да сложим да ни управляват, не им ли даваме задачи ние и не ги ли контролираме как работят, пиши го бегало. Нищо няма да излезе. Я си спомнете, 24 години все едно и също. Избират се там някакви хубавци за депутати, после те си правят правителство, назначават си министри и започват да работят. Ама какво вършат никой не знае. Народът задачи не им е дал. Никой не им е казал какво конкретно искаме, как го искаме, колко сме готови да платим… и всичко останало, да не ви го повтарям пак. Убавците сами си избират какво да правят. На нас ни хвърлят в очите общи приказки, ала-бала обещания. И толкоз. А пък за контрол изобщо да не говорим. Никой нито се сеща, нито пък знае какво точно да прави. Ето сега пак имахме избори. Бутнахме мутрата, дето ни лъга, че щяло да има справедливост и назначихме предишните крадци на власт. Старите майстори, изпедепцаните тарикати. Сега народът се усети и тях да бута… Хубаво, ама какво от туй?

  То за един гараж акъл трябва, за да го вдигнеш. Как да вдигнеш цяла държава без акъл? Кенеф ли ще е, гараж ли ще е, ограда ли, държава ли, план трябва, точни сметки и контрол.

  Аре наздраве за кенефа!

  .

  Ивайло Зартов,

  11 юли 2013 г.

• Без свян душата ми ликува…

  .

  *    *    *

  Без свян душата ми ликува,
  без свян
  и знам, че този свят си струва
  служебното усилие да дишаш,
  дори когато на пейзажа,
  дори когато на пейзажа
  си излишен.

   

  *   *   *

  Като костюм е подреден животът ми
  и на врата ми
  е увиснала прискърбно като вратовръзка
  семейната ни връзка,
  така че нощем лягам до бедрата ти с усърдие –
  прилично е да се обичаме
  и се обичаме
  прилично –
  до пълно безразличие.

   

  *   *   *

  Прекрасна
  като циганското лято си отиваш,
  като изпусната в реката шапка
  и като себе си.

  Обсебени,
  един към друг
  мъжете те прехвърлят с блеснали очи
  и всички те обичат за походката, за тялото
  и за момента.

  Но никой
  не прескача своя поглед
  и не посяга над оградата му ниска,
  а ти вървиш – от себе си по-истинска.

  Отиваш си…

  Каква си хубава! Да можех да поема риска
  да съм до теб – такава светла, непоискана.

   

  Детелин Вълков

  (1957-2012)

• Неспирност

  

  Шепот отнякъде долитащ! Неспирен е сякаш.

  Душата ми раздира – нужна си ми.

  Невинността притегляща – Искам да горя и в ръцете ти да притихвам. Да знам колко много ми липсваш!

  Спирайки дъха – молба едничка. Молитва отвътре – тъгата ми прогони, самотата изпепели.

  Да чувам гласа ти! Любов и копнеж.

  Просторите ще гледам, ще те диря, ще те диря.

  Жажда си – и в съня ми река от чистота събирана.

  Някъде звездопади има и улиците към тебе водят – светлините трептят и подсказващ е денят.

  Да те докосна – само туй искам и давам всичко.

  Неспирност и кръговрата винаги да те има.

   

  Нури Джурин

• Заспало божество

   

  Заспало божество не се събужда.
  Витае то в мъртвешкия си сън.
  Не го вълнува болка или нужда,
  ни хорските протести – там, отвън.

  Тъй дребни и презрени са душите,
  събрали се край знатния палат.
  Подвикват го, но глухи са ушите
  на сит търбух, доволен от рахат.

  Ще станеш ли, о идоле излъскан,
  да би разтъркал гордите очи –
  народът, от мизерията блъскан
  под твоите прозорци днес бучи.

  Едната си най-сигурна заплата
  да би със ден работен оправдал.
  Не трепва божеството! Спи в палата!
  И хърка своя истински провал!

  Идете си! То явно, че не чува
  или му е омразен буден глас.
  А може би със страшен яд ви псува
  и вижда шепа лумпени във вас.

  Народна мъка толкоз му е чужда,
  че няма смисъл ничий шум отвън.
  Заспало божество не се събужда.
  Витае то в мъртвешкия си сън.

  .

  Ясен Ведрин

• Как възприемате България

  

  Няма реалност. Има само начин, по който възприемате това, което наричате реалност. Ето резултати от проучването „Кой и как възприема България?”:

  Първо попитали бейове и аги, като Златев, Божков, Минев, Фотев и други техни колеги. Оказало се, че за тях  България е много специална дойна крава. Само я доят, без да я хранят. Е, случвало се от време на време да се сдърпат помежду си за цицка, но в крайна сметка винаги успявали да се договорят кой, кога и откъде да смуче. – Учените си записали отговора и отишли при башибозуците:

  Попитали Борисов, Станишев, Доган, Сидеров, Сакснезнамкойси, министри, депутати… Как възприемат България? – Като кошер. – Дружно отговорила сюрията. – Пчеличките мъкнат медеца. Трупат на пити, а ние го отмъкваме. За да не се усетят, ги обгазяваме. Пускаме им дим. Прилагаме им всевъзможни изпитани техники за отвличане на вниманието. Разделяме ги, насъскваме ги едни срещу други. Оглавяваме вече разделените им групи. Симулираме, че и ние се мразим и се караме. Плюем се пред тях, а всъщност сме се разбрали да се редуваме. Днес един ще грабне питата с мед, утре –  втори, после – трети…и т.н. Дезорганизираните, напълно объркани пчели изобщо не вдяват къде изчезват данъците им. Разбира се, част от медеца носим на бейовете и агите. Те са ни назначили на тая сладка работа. Заслужават хората, а и ако решат по всяко време, могат да ни сменят с някой друг. Кандидати за башибозуци, колкото щеш.

  Друга част от лакомството гледаме да остане и за еничарите. Юнаците в тоги са от изключително значение за бейовете, агите и за нас. От една страна са част от информационния дим. И те непрекъснато обещават справедливост на пчелите. Аха-аха да хванат кой им краде меда. Ако някоя пчеличка не се е поддала на номерата ни, не се е изплашила, прогледнала е и тръгва да буни другите пчели. Тогава еничарите се намесват. Изваждат непокорната пчела от кошера и я тикват в друг с дебели решетки и малки прозорчета. А най-смешното е, че оформят наказателната акция „в името на пчелите”. Ха-ха-ха, как ви звучи? „В името на бейове, аги, башибозуци и в наше собствено еничарско име”? Та така възприемаме България. – Записали си учените и този отговор.

  Отишли при безродните и им задали същия въпрос:  Кривосъдниците прихнали – Като банкомат, който винаги е пълен с пари. При това не ни трябват нито кредитни карти, нито пин-кодове. Имаме си тоги. Достатъчно е да се грижим за интересите на бейовете, агите и башибозука. Те от своя страна се грижат за нас. Записали са в Конституцията: „Еничарите не носят отговорност за ‘грешките’ си”.

  – Да-а-а, почесали се по главите учените. Интересни отговори: Дойна крава, кошер, пълен с мед и перпетуум банкомат. Я да попитаме как възприемат България хората, които протестират по улиците: – Амии как? Като възрастната жена, ровеща в кофата за боклук. Като просещия дядо на ъгъла. Всъщност – като окупирана държава. Всички признаци за това са налице:  Прогонени са два милиона български граждани. Унищожени образователна, здравна и социална системи. Армия няма. Огромен репресивен апарат (полиция и магистрати), най-много на глава от населението в цяла Европа. Срината икономика, смазваща безработица. Унизително ниски доходи. Монополите се гаврят с народа. Тотална корупция. Окупаторите – бейове, аги, башибозуци и еничари вилнеят вече 24 години.

  Но за нас тя е и в прегръдката на любимия човек, в грижите на родителите ни и в нашите обещания към децата ни. В необяснимия трепет на сърцата и в готовността ни да я защитим. В решимостта ни да я освободим от окупаторите.

  А вие, вие как възприемате България?

  .

  Ивайло Зартов,

  5 юли 2013 г.

• Дейвид Балдачи: Среща с ваши журналисти ме накара да се замисля за България

  Интервю на Соня Каникова за Дойче Веле, публикувано в Lira.bg
  

  .

  Той е българин. Името му е Мечо и човек би могъл да си помисли, че този мъж притежава едва ли не свръхестествени способности. Един ден ще го познават по целия свят. Защото е „произведение“ на прочутия Дейвид Балдачи.

  

  Американецът Дейвид Балдачи е световноизвестен. Автор е на общо 25 романа, като всички са били бестселъри. Трилърите му са преведени на 45 езика в над 80 страни.

  А преди броени месеци излезе и най-новата му книга, в която има силна българска връзка. Кореспондентка на „Дойче Веле“ във Вашингтон Соня Каникова се срещна с американския автор и научи интересни подробности за неговия български герой.

  

  Сред най-известните книги на Балдачи са романите му за Клуб “Кемъл” с основен герой Оливър Стоун, както и трилърите с разследващата двойка Шон Кинг и Мишел Максуел. А през 2011 година Балдачи въведе своя нов герой – агент Джон Пулър. Той е централна фигура и в най-новия трилър на Балдачи “Забравените”, който се появи в края на миналата година.

  Пулър е почти като Супермен. Прескача планини и пропасти и оцелява при всевъзможни взривове. Но в “Забравените” го засенчва един мъж от България. Той се казва Мечо, по-висок и по-як е от Пулър и е в състояние да преплува цели океани (без преувеличение). Хубавото е, че и двамата мегагерои са на страната на добрите – с общи усилия те смазват безмилостните трафиканти на хора, отвлекли сестрата на Мечо – Рада.

  Защо точно българин?

  Спирам дотук. Няма да разказвам цялата книга, за да не разваля изненадата. А и все пак поводът за разговора ми с Балдачи са най-вече Мечо и България. Откъде идва идеята за “Забравените” и защо американският автор решава да избере българин за централен герой? “Идеята за книгата се роди по време на полет над Източното крайбрежие. Летяхме много ниско и видяхме множество нефтени платформи. По някои от тях щъкаха хора, но други бяха очевидно изоставени. И внезапно ми хрумна, че тези платформи биха могли да послужат за място на действие в някой от бъдещите ми трилъри. Става дума за огромни съоръжения, които никой не използва. Разположени са в отдалечени места, а нощем са направо невидими. Помислих си колко лесно могат да бъдат използвани като база за контрабанда на стоки или хора. Така се роди идеята за романа “Забравените”, така започна всичко”, споделя Балдачи.

  А как се появи българската връзка? На този въпрос авторът отговаря така: “Преди около година ме интервюира екип български журналисти*. Те дойдоха в офиса ми и прекарахме много приятно. За “Забравените” се нуждаех от нещо различно. Не ми се използваха добре познати места, трябваше ми район, в който да има малки и усамотени селца и градчета, а такива се срещат често в България. Казах си, че именно по такива отдалечени места младите хора лесно се превръщат в плячка за трафикантите на хора, които ги примамват с лъжливи обещания за добра работа някъде в чужбина. А и срещата с българските журналисти ме накара да се замисля за България. Знам, че там моите книги са много популярни. Освен това исках да изградя герой, който да е преживял много, който да е един изключително жилав и издръжлив човек.”

  Едно смайващо съвпадение

  А дали Балдачи е имал прототип за българина Мечо? Срещал ли е подобен човек или го е измислил изцяло? “Повечето черти на Мечо са измислени, разказва писателят. Например неговата изключителна физика. Чертите на характера му – кураж, издръжливост – съм “заел” от различни хора, които съм срещал през годините. Освен това исках да е човек с много силен дух, защото в романа той извършва неща, които са почти свръхчовешки. Така че, Мечо е продукт на моето въображение, но притежава и черти, заети от реални личности”, казва авторът. А името Мечо? Откъде идва то? “Ами, харесва ми името Мечо, много подхожда на неговото телосложение”, отговаря Балдачи.

  И това ако не е съвпадение! Разказвам на Балдачи, че неговият Мечо прилича поразително на реален бивш български рейнджър, когото познавам, и който, подобно на героя от трилъра, е прекарал доста време в Ирак. А негов колега пък носи тъкмо прякора Мечо – и той е мъжага с внушителна физика. Балдачи се смее от сърце. Обещавам му, че някой ден ще го запозная с тези „неизмислени” българи.

  Мечо и Боримечката

  Споделям с автора, че описанията му на България ми напомнят за една друга, по-стара епоха. В главата ми блуждаят картини от “Под игото”, а Мечо се слива с Боримечката, но Балдачи е много разговорлив и аз така и не успявам да го попитам дали е чувал за този роман.

  Разговорът ни се насочва пак към Мечо от “Забравените” – една свръхположителна фигура с почти свръхестествени способности. Какво мислят читателите за него, как коментират те този тъй нетрадиционен герой? “Да, имаше много коментари – по електронната поща, в рецензии. И трябва да ви кажа, че читателите го обожават”, казва Балдачи и добавя: “За тях Мечо е дори по-завладяващ от Джон Пулър – защото жертва всичко, за да се пребори със злото и да спаси сестра си. Тази абсолютна саможертва е наистина възхитителна – още повече като се има предвид, че това качество се среща все по-рядко. Днес хората се интересуват главно от себе си и се борят само за своите си интереси. Мечо е различен и именно поради това коментарите за него са много положителни”, споделя Балдачи.

  След като Мечо е толкова популярен, можем ли да очакваме да го срещнем отново? “Никога не казвам “никога”. Но засега нямам планове да го върна на сцената. Горкият човек, едва оцеля в тази книга, трябва да му дам малко почивка”, казва Балдачи през смях и обещава, че някой ден ще посети родината на своя Мечо.

  “Забравените”- тук

  Книгите на Балдачи – тук

• Звездите на ДОПГ срещу България

  

  Футболен мач. Отборът на звездите на ДОПГ (Държавна Организирана Престъпна Група) срещу сборен отбор на България. Стадионът е с размери  111 000 кв. км. Не се играе по приетите в цял свят правила на ФИФА, ФАФА, ПУФА и ПИФА. Тук важат само наши, родни, български правила. Мачът се играе 24 години. Ето ги и съставите на двете единайсеторки през 2013 г:

  На вратата на звездите е майсторът на поемането на всевъзможни топки – Станишев. Плеймейкър – комбинативният Доган. Централен нападател – поврътливият до безумие Борисов. На дясното крило е Цеко Минев, известен с разните си спускания и великолепен слалом. Лявото крило е поверено на острия Сидеров, който буквално подлудява защитниците на противника с набезите си. В центъра на отбраната е стабилният Божков – Черепа. До него са хладнокръвният Местан и хитрият Георги Гергов. Тримата помагат на голохващача да опази вратата си суха. Без точно фиксирана позиция, натоварен с офанзивни и дефанзивни функции, с № 6 апартамента на фланелката е Цветан Цветанов. Около него са виртуозите в тупането на топката Цацаров и Велчев.

  Треньорът на звездите на ДОПГ – Вальо Златев  разполага и с многомилиардна резервна скамейка. Яне Янев, Валери Симеонов, Иван Костов, Гигов, Батков, Банев, Ганчев, Фотев, Дърмонски, Прокопиев… До тях, готови да влязат по всяко време в игра, са ВСС, ВКП, ВКС, МВР и ДАНС.

  Сборният отбор на България е съставен от пенсионери, инвалиди, безработни, деца и младежи. Има и няколко играчи, които все още имат работа. Екипите им са захабени, номерата им почти не се виждат, но напоследък са с висок боен дух и се забелязва оживление в редиците им. Треньори нямат.

  Собственик на отбора на звездите на ДОПГ е руско-американо-френско-немско-английски консорциум. Треньорът и играчите също притежават акции.

  Съдийската тройка… чакайте, нещо става! Тъкмо щях да ви съобщя имената на тримата съдии и на терена нахлуха маскирани, въоръжени до зъби мъже. На гърбовете им се виждат надписиГД „Фасул”. Качулатите проснаха на земята реферите, щракнаха им белезници. От резервната скамейка на ДОПГ изскочи Роман Василев и с пистолет в ръка се приближи до тръшнатите:

  – Ти си абсолютен престъпник – крещеше човечето с пистолета. След това униформените фасуладжии ги отмъкнаха до тъч линията и ги разстреляха. Ами сега? Спокойно, всичко е според правилата на играта. Ето, обявяват името на новия Главен рефер – Пеевски. Страничните съдии са облечени в черни, къси панталонки и тениски. Както си му е редът, в ръцете си държат къси автомати.

  Отборите се подреждат. Следва изпълнение на химните. Звездите на ДОПГ с ръце в джобовете пеят: „Мъни, мъни, мъни” – супер хит на АББА, като добавят обилно орнаментика, чалга фалцети и гюбеци. Сборният отбор на България пее „Мила Родино”. Без музика, само туптящи сърца и рукнали сълзи. Тишина, най-после всичко е готово за първата свирка. Толкова е тихо, че чак се чува къркоренето на стомасите на 7-милионната публика. Притаяваме дъх. Чакаме…

  Свиииррр…… Но… това е последният съдийски сигнал! Мач няма! Резултатът е много на нищо за отбора на звездите на ДОПГ. Всички се разотиват. От сборния отбор на България се чува: „Следващият път ще пеем „Боят настана…”.

  .

  Ивайло Зартов,

  27 юни 2013 г.

• Пий едно кафе пред парламента

  .

  Пий едно кафе пред парламента!
  После там на воля изкрещи!
  Сто до теб ще креснат на момента
  и площадът шумен ще трещи…

  Пий едно кафе пред парламента!
  Тръпката е бунт и кофеин.
  Вдигат недоволните процента.
  В София подухва вятър син.

  Пий едно кафе пред парламента!
  Кучето с усмивка разходи!
  Щом си впечатлил и президента
  всеки ден в протестите бъди!

  Пий едно кафе пред парламента!
  Друг го плаща! Гълтай го на екс!
  Скоро ще настъпи хепиенда –
  с новичкия изборен кодекс!

  Пий едно кафе пред парламента!
  Нес, еспресо, якобс, чаромат!
  Може пък да видиш диригента,
  който маха с пръчица отзад.

  Пий едно кафе пред парламента!
  Гражданската доблест покажи!
  Заклейми лукавия с абсента,
  който депутатите държи!

  Пий едно кафе пред парламента!
  Но помни, че идва ден и час –
  първа, втора, трета или ента
  пак да си е дяволската власт…

  .

  Ясен Ведрин

• Желание

  .

  .

  .

  .

  .

  Как искам днес

  Да се моля на всички вери

  И за всички нас

  За да се чуе общия ни глас

  От най-Всевишния

   

  Че имаме нужда

  От помощ неотложна

  Да намерим пътя

  Към Истината

  Обречена да потъне

  В траура на човечността

   

  Че много време изтече

  С глава навели на гърдите

  И в очакване на спасение

  С Надежда и Вяра

  Пред безответните порти

  На смирението

   

  .

  Хабил Курт

• Плачът на смирната

  „Аз съм страж на ония горе
  и без подкуп няма да ги предам…“

  Хр. Смирненски

  .

  Напълни се земята родна
  с князе и принцове навред.
  Чеда, родени в преизподня –
  белязани с печат проклет.

  Те бяха някога сред масите –
  плебеи с искрени сърца.
  Защитници на сиромасите
  и босоногите деца.

  Пред плебса късаха си дрехите
  и биеха с юмрук гърди.
  „Напред, на Дон Кихот с доспехите!
  Напред за славни свободи!“

  А щом вратите им отвори
  жадуваният парламент,
  изскочи дяволът отгоре,
  държейки чашка със абсент.

  Погледна ги с усмивка гнусна
  и рече думички със плам.
  „Без откуп няма да ви пусна
  във политическия храм!

  Очите искам и ушите!
  Накрая – вашите сърца!
  Но бързо! И да не решите
  да ми въртите номерца!“

  Спогледаха се гузно клетите.
  „Говори ни самият бог!
  Е, вярно, паднал от Небето,
  но затова пък – свят широк!

  И щом това си е традиция –
  каквото трябва ще дадем!
  Било под форма на петиция,
  било под форма на калем!“

  Тъй – слепи, глухи, безсърдечни
  князете тръгнаха напред.
  Видяха се добре облечени.
  И сигурни – с имунитет.

  Напълниха земята ширна
  князе с продадени души!
  О, Христо! Плаче твойта смирна!
  Дано Христос я утеши!

  .

  Ясен Ведрин

• Търси се министър на вентилационното прожектиране

  

  От щаб квартирата на БСП и ДПС се изхлузи новина. Спешно се търси експерт по вентилационно прожектиране. На учудените и нищо неразбиращи журналисти разяснения даде лично Сергей Станишев. Той извади от пазвата си два огромни стълба, заби ги насред жълтите павета и разпери ръце към тях:

  – Ето, вижте! Това са два от основните стълбове на правителството на Орешарски: „Възстановяване на демократичната държавност” и „Социална справедливост и солидарност”.

  Умълчаха се микрофоните, увиснаха им кабелите. Гледат единия стълб, гледат другия, гледат Сергей и мълчат. По едно време една плаха, кльощавичка журналистка пророни:

  – Не разбрах… Бихте ли обяснили. Какво общо има това, че търсите експерт по вентилационно прожектиране с двата стълба?

  – Има, има много общо! Слушайте внимателно! Решихме, вместо да намалим броя на министерствата, да ги увеличим. Така се борим срещу безработицата, ще създадем нови работни места. Иначе казано – възстановяваме държавността! Нали забелязахте, новите работни места ще са на държавната хранилка. За да не ме питате излишно, изпреварвам въпроса ви за демократичността. Идеята за ново министерство я подложихме на гласуване между нас си и демократично си я гласувахме. Така че, ето ви първият стълб – „Възстановяване на демократичната държавност”. Със създаването на министерство на вентилационното прожектиране неизбежно ще се подобрят показателите в сферата на социалната справедливост. Новоназначените ще са все наши хора. Роднини, от партийните централи, приятели… Тържество на социалната справедливост, откъдето и да го погледнете. И всички те, солидарно с колегите си от другите министерства, ще получават заплати и ще се радват на бонуси. Ето ви и вторият стълб…

  Докато Сергей обясняваше всичко това, към насъбралите се хора, журналисти и политици се примъкна и самият новоизбран премиер, влачейки със себе си още един стълб. Станишев подскочи от радост, пъргаво подхвана третия стълб и го заби до другите два.

  – Ето ви го и „развитието”! Няма нужда да ви обяснявам как, защо, какво и кога ще се развива… От всичко досега трябва да ви е станало ясно, че развитието е сигурно.

  Отново настъпи неловка тишина. Всички стояха като замръзнали, изправени пред чистата форма на гениалността. Само едно малко дете дърпаше нервно майка си за ръката. Тя се наведе към него:

  – Кажи, Мама! Искаш ли да станеш министър?

  – Искам!

  – Хайде тогава да слушкаш, да си изяждаш закуската и като пораснеш ще станеш министър на вентилационното прожектиране.

  – Иха, супер! А какво е това? Какво ще работя?

  – Как какво? То си е ясно, ще вентилираш по цял ден и чат-пат ще прожектираш. Отговорна работа е това. Много важна и полезна!

   

  Ивайло Зартов,

  30 май 2013 г.

• Питам се

   

  Мислех, че съм пораснал –
  лъжи и съмнения да изгоря.
  А детински още мисля,
  с кого, какво да правя?

  И разпъвам се на кръста,
  с кървяща рана,
  от себе си издълбана!
  На други болка да нанеса…

  Защо ли?… Не мога!
  Аз съм с отворени обятия,
  готов да прегърна света!
  Дори когато врагът се смее
  и перото ми сълзи лее!

  И винаги питам се:
  Няма ли кой да ме разбере?
  Да види в мен вечното момче,
  към синевата вило
  своето земно стебло!

   

  Хабил Курт

• Слепец

   

  Не намерих покой. Не успях
  да се кротна край топла камина.
  Все на чужди огнища се грях.
  Своя пристан сред бури подминах.

  Не достигнах желания бряг!
  Все пустини откривах – безводни.
  Гоних вятъра с кучешки впряг,
  в обещани земи, но безплодни.

  Не преспах във постеля една.
  Все сирени в очите ми плуват.
  Тя, без ключ беше мойта врата
  Самодиви със мене танцуват.

  Триста чизми смених. Ядох хляб
  от трапези на знатни велможи.
  Бях безсмъртен, безумец и сляп
  щом да кажа ”Обичам“ не можех.

  Цяла вечност вървях. Не разбрах!
  Мойто щастие било до мене…
  Днес изплащам най-стария грях:
  Да скърбя за пропуснато време.

  .

  Боби Кастеелс

• „Рицарско звание“ за Сибиле Левичаров

  

  Това, което преди една година ѝ се изплъзна на косъм, сега е факт – германската писателка с български корени Сибиле Левичаров получава най-престижната германска литературна награда на името на Георг Бюхнер.

  Това е поредното отличие за 59-годишната писателка. Досега тя е печелила такива авторитетни награди като „Ингеборг Бахман“, „Хайнрих фон Клайст“, „Мари-Луизе Кашниц“ и наградата на Лайпцигския панаир на книгата. Последното ѝ произведение е романът „Блуменберг“, посветен на философа Ханс Блуменберг.

  „Със своята неизчерпаема енергия на наблюдател, фантазия на разказвач и с езиковавата си изобретателност Левичаров взривява границите на делничната ни реалност“, четем в аргументацията на журито. С наградата германската Академия за език и литература в Дармщат отличава подчертано индивидуалния авторски стил на писателката, която вече е неоспорима величина в естетическите и обществено-критични дебати в Германия. Книгите на Левичаров са фантастични, но и безкомпромисни портрети на особняци и индивидуалисти, чиято субективност се противопоставя на целия свят, пише вестник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Наградата „Бюхнер“ е „рицарско звание“ за авторката, която жъне неизменно признание в литературата, но често е и оспорвана заради острия ѝ, хаплив език, отбелязва изданието.

  

  Заклинателката на България

  През 2009 г. Левичаров спечели наградата на Лайпцигския панаир на книгата с романа „Апостолов“, преведен същата година на български език от Любомир Илиев (изд. Атлантис-КЛ).

  Този роман поляризира мненията на литературните критици в Германия и разбуни духовете в България. В саркастично-ироничния си разказ за едно пътуване след дълго отсъствие авторката изразява депресивната си антипатия към една страна, носеща географското име България, в която всичко е „тъпо и лошо“ и която е била непоправимо съсипана от комунизма.

  В интервю за Дойче Веле Сибиле Левичаров защити по-късно злъчния си тон с уговорката, че литературата има право да преувеличава. За България обаче тя не може да бъде оптимистка, тъй като – по нейните думи – в тази страна „най-ужасното от съветския период е съчетано и допълнено с най-грозното от Запада“.

  Наградата Бюхнер е дотирана с 50 000 евро и ще бъде връчена на тазгодишната й носителка на 26 октомври в Дармщат. Сред лауреатите на отличието се нареждат литературни величини като Гюнтер Грас, Петер Хандке, Мартин Валзер и Криста Волф. Миналата година наградата беше присъдена на писателката Фелиситас Хопе.

  .

  Е. Лилов,  Дойче Веле
  

• Силните

   

  Силните плачат сами.
  Не ръкомахат. Не викат.
  В гръб не забиват ками.
  И не се кланят на никого.

  Те овладяват света,
  без да си губят душата.
  Ала вървят и вървят
  само напред и нататък!

  Въпреки вечния страх.
  Въпреки всяка измама.
  Никой не може без тях.
  Рамо за силните няма.

  Те знаят как да простят,
  как на доброто да служат.
  Те не поглеждат назад.
  И не говорят ненужно.

  Те са внезапни искри
  от небесата дарени.
  Тяхната воля твори
  нови, незнайни вселени.

  Въпреки цялата мъст
  и доживотната завист,
  още влекат своя кръст
  и до безкрай се раздават.

  Мъката не ги ломи,
  прави ги по-всемогъщи.
  Силните плачат сами.
  Но времената обръщат.

  .

  Веселина Атанасова

• <<
• 1
...
• 69
• 70
• 71
• 72
• 73
• 74
• 75
• 76
• 77
• 78
• 79
...
• 81
• >>