Всичко от литература

литература

• Обичам те

  .

  Какви лъжи… И жалки обещания…
  Загриженост… Съчувствие… Прилежност.
  Във времена на болки и страдания
  обичам те със цялата си нежност!

  Как те залъгват с тази безполезна
  словесна, евтина еквилибристика.
  Отиваш си… Стопяваш се… Изчезваш…
  Това предрича черната статистика.

  Но обещават… Щедро… И богато…
  Градинки… Тротоари… Магистрали…
  Гласуваш пак за кукувото лято…
  Ще дойде все пак някога… Едва ли…

  „Дум спиро сперо“ – казваш си отново…
  Докато дишам, още се надявам.
  Прощавай за това латинско слово.
  От векове… Все също си остава.

  И тъй… Животът бързо се изниза…
  Но няма как… Нали ни се живее…
  И всеки пази втората си риза
  с надеждата все пак да оцелее…

  А ми е тъжно… Ето… Пада здрача…
  Машини… Или книжни бюлетини…
  По съвест ли… Или по… Друг ли начин?
  Гласува… Нови четири години…

  Хем знаем… Хем сме лъгани… Отдавна…
  Инерция ли… Или лъч надежда…
  България… Във миналото славна…
  Последна днес Европа те подрежда.

  Каква Европа… Аз във теб се вричам…
  Родина си ми ти… А не държава…
  И въпреки… Обаче те обичам…
  Наивна… Малка… Именно такава…

  И именно, когато ти е нужно
  във тези времена на безнадежност…
  Обичам те… Напук на всичко чуждо…
  Обичам те със цялата си нежност…

  .

  Недялко Йорданов

  .

• Маята

  .

  Разказ от Ибрахим Бялев

  .

  Времето в този край, дето се бях родил, минаваше бързо. Също като вятъра. Днес духа от изток, утре от запад. Нито можеш да го видиш, нито пък стигнеш. Тича си той по своят път като гладно дете към своята майка. Само дето животът тук беше спрял. Сякаш създателят му с ръждиви пирони го бе заковал на едно място и не мърдаше в никоя посока. Децата тук като навсякъде растяха. Но с детство без щастие и радост. Та на това детство ли му се казва, пустяло. От ранни зори да тичаш, я по засети ниви с едър тютюн, я по добитък със стада. И то защо? За да си в помощ на семейството. Това не е онова детство, дето го живеят градските деца. Те не знаят вкуса на катрана или как с дни кърви обеленото коляно.

  Тук раните не бяха само по колената. С тях човек се запознаваше още със своето раждане. Има рани от чужди. Те не се виждат и помнят много. Те лесно се забравят. Помнят се ония от близки и приятели. Те трудно минават. Някои от тях пък за цял живот остават. Но има и рани, дето ние сами си ги отваряме. Те са най-болезнени. Умело ги крием от всеки. Но с тях живеем до края на живота си. Останем ли насаме, започваме да ги чоплим. Да им говорим. Да ги уверяваме, че не ни болят много. Така те си остават нашият живот и същност.

  Животът тук беше най-коварният учител. Със суровостта си, както беше възпитал нашите предци, така продължаваше да възпитава и нас. Дядо ми, например, имаше много мъдри мисли, за които винаги намираше време да ни ги предаде по такъв начин, че да ги разберем и запомним за цял живот: „Ако на един човек маята му е нефелна, сине, брашното – и най-бяло и ситно да му е – от това брашно вкусен хляб няма да ядеш!“ Това в онова време ми беше трудно до го разбера. Но животът със силни юмруци всеки ден ми го повтаряше и аз накрая го разбрах: че ако не си човек – и доктор, и прокурор да станеш, обществото от тебе няма да има никаква файда. Затова първото нещо, което се научих, това беше да стана човек. След това всичко останало.

  Така един ден директорът на училището изпрати прислужника да доведе баща ми в училището. Горкият – дойде от нивата, целият в пот и плява. Защото беше жътва вакът*. И минутата там се цепеше на половина. С възтигарки** се измерваше времето и се пресмяташе кога ще зайде слънцето. По това време се спеше на къра. Нямаше време да отиваш до вкъщи или хоремага. Беше време за жътва. Време, в което денят годината хранеше.

  – Ха казвай, господин директоре, че няма време. Че нали знаеш. Какво е нужно за училището?

  – Поседни малко де, Исмаиле. Поседни да поговорим. Работата няма да избяга. Нея ще я има и след нас.

  – Нямам време аз за седене. Казвай, че жътва ме чака. Житото от този пек само си капе по нивата.

  – Синът ти Ибрахим.

  – Какво е направил? Сбил ри се е с някого? Е, стават такива работи на техните години. И ние сме били деца, нали? Те без бой не минават. Той побоищата в живота ще ги види, когато започне да обича. Тогава заради тази обич от него кръв ще се лее…

  – Не. Не се е сбил с никого.

  – Да не е откраднал нещо? Ще го убия.

  – И това не е. Момчето ти е доста възпитано.

  – Казвай тогава какво е, че жътва ме чака…

  – Не му се учи нещо. Умно е и трудолюбиво, но не му се учи. Трябва нещо да се направи за него, та затова те извиках тук. Да помислим по проблема.

  Баща ми като чу това, сякаш забрави за жътвата, свали си калпака и седна на кожения стол. След това се почеса по челото и зачака съветите на директора. Които продължиха близо час. По някое време баща ми се стресна и се върна при жътвата.

  – Господин директор, баща ми има един лаф: „По този край войник без въшки и ученик без двойки няма. Ако няма, той нито е войник, нито ученик.“ Аз не виня сина ми, че има въшки. Виня себе си, че не съм достатъчно кадърен да му помогна.

  – Ако съвместно си подадем ръцете и…

  – Господин директор, като не иска да учи, няма да учи. Не всеки на този свят е даскал. Човек да е, пък останалото – както и ще да е. Хайде, оставяй си със здраве, че мен жътва ме чака. А слънцето виждаш ли го? До залез му са останали само три възтигарки. Хайде, оставай със здраве и не ми отнемай времето.

  След това ме хвана за ръката и ме повлече към двора, където ни чакаше враният ни кон. Метна се на самара му, след това подаде ръка и на мен и с един замах ме постави пред него, и пришпори коня. Но, за моя изненада, вместо за нивата, той насочи коня в друга посока. Не след дълго спряхме пред ковачницата на аго Адил. Той пръв скочи от коня и след това и на мен подаде ръка. След като слязох на земята той продължи да ме държи за ръката и, докато влизахме в ковачницата (която служеше за всичко в това село), взе дряновицата на ковача, която беше подпряна на стената до вратата. Аго Адил като ни видя, доста ни се зарадва и ни поздрави с добре дошли. Но рязко беше прекъснат от баща ми:

  – Адиле, чуй ме добре. Този мързел вече го давам на тебе. Пари ти неща. Само едно нещо искам от тебе, да му дадеш нафака*** в ръцете. Друго не искам. Давам ти и тази дряновица. Ако не те слуша, ще го биеш с нея от тази й част. После пък аз ще го бия с другата й част. Хайде, оставяй си със здраве, че нямам време. Жътва е, жътва.

  След него промълвих, че искам да уча и че оттук насетне ще съм по-внимателен, но той вече беше се качил на коня и го бе пришпорил към жътвата.

  Аго Адил ме попита дали съм гладен и без да ми слуша отговора, ми сложи комат стар хляб и парче вече развалено сирене. След това отиде до кузната**** и силно я разду.

  Когато остана една възтигарка до залез слънце, децата с викове напуснаха училището и се прибраха по къщите си. След тези викове, в които аз вече не съществувах, ясно разбрах, че има и такива рани, дето ние сами си ги правим. Рани, които, когато болят, повече растат. И ако се опиташ да ги излекуваш, те още повече и повече растат.

  Когато седнахме да вечеряме, аго Адил продължи да кове “желязото“, което баща ми днес му бе поверил:

  – Ако искаш с нещо да се сражаваш в живота си, сине, сражавай се със своите недостатъци. Това ще ти изгради лице и авторитет.

  – И сега за мен ли питате, приятели? Кой съм аз? Аз съм Ибрахим. Ковачът Ибрахим. Ковачът на живота Ибрахим. Какво ли съм научил? Само едно нещо съм се научил и това е да не пипам раните си. Че колкото повече ги чопля, те още повече болят и растат.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Вакът – време.

  ** Възтигарка, мн. възтигарги  – дърво, с което се подпира товара на самара при товарене.

  *** Нафака – поминък.

  **** Кузна – уред, който разпалва жаравата с духане.

  .

• Лозенец

  .

  На Любо

  Прибра се в тихото като в далечен дом,
  като осъден, който на небето си говори;
  усети мухъл,
  тежка миризма,
  подръпна рязко лепкавите щори.

  Дъхтеше на изсъхнала лаванда
  в забравена от всички чужда къща,
  където само паякът е господар,
  в която никой
  никога не се завръща.

  И седна, и душата му изскърца,
  тъй както скърца над обесения клонът –
  виола, прах
  и черна светлина
  под някаква несбъдната икона.

  Отвън пияницата будеше звездите
  и палеше градът високия си орех –
  извади джина,
  плюна и отпи,
  на кой от боговете си да се помоли.

  Бутилката повлече празния си валяк
  в съня, където всичко се рушеше.
  На пода паднал,
  тъмноок и див,
  един изгубен мъж като разпънат спеше.

  А горе… Витоша
  с небръснатите си бедра
  зората раждаше от есенния мъх.

  Едно от нейните прокудени чеда
  насън изкачваше високия й връх.

   

  Васил Славов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Спомени

  .

  Стихове от Владимир Стан

  .

  * * *

  Детски смях

  прониза пещерата тъмна

  и огря сърцето тъжно

  на света.

  .

  * * *

  Звън отвън,

  звън далечен,

  обгорял от твоя крясък.

  Звън, препънал се край мен,

  превърнал се в шепот близък.

  Звън отвън далечен,

  озарен от твоя блясък.

  .

  * * *

  Спомени,

  покрити с наметало,

  изтъкано от прах.

  Спомени събудени,

  облечени в грях;

  с поглед неспящ,

  напомнящи време отминало.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук, тук,  тук и тук.

  .

• Чеиз

  .

  ЧЕИЗ

  Сега си толкоз малка и чуплива!
  Сред репеите стръкче минзухар…
  И сгушена под мокрия ми шлифер,
  не искаш да повярваш, че съм стар.

  Обичам те, красавице, обичам те!
  Как искам дирижабълът да спре.
  Прекрасно мое слънчево момиче,
  ела да прекосим това море…

  Сега светът спокоен се подпира
  на бащините силни рамене…
  Но скоро, щом се спусна по баира,
  ще проумееш, че не съм Антей.

  Върви! Върви по своя път, детето ми,
  не спирай! Нали ми обеща?
  Иди отвъд мечтите ни, където
  не стигна твоя уморен баща…

  Аз ще те гледам горе, от високото.
  Ще стискам палци в труден час.
  Четворка на контролното ли? Споко!
  Четворки, тройки имал съм и аз…

  А как ще се гордея, ако знаеш,
  когато влезеш в университет.
  Целувка по звездите ще ти пратя,
  ще бъда най-щастливият поет!

  На сватбата ти скришом ще приседна,
  хем радостен, хем малко натъжен.
  Вместо чеиз – ще ти изпея песен…
  Да не забравиш чаша и за мен!

  И ако трябва да потърсиш смисъл
  в живота, пълен с грях и суета,
  спомни си, дъще – някога бях писал:
  “Доброто надживява и смъртта!”

   

  .

  БЪДНИ ВЕЧЕР

  .

  Ивайло Диманов

  .

• Търся Буйна

  .

  Разказ от Петя Пламенова

  .

  – Ало, чуваш ли ме, Буйно?

  На село обхватът се губи.

  – Върнах се.

  Докато се върна, мама почина. Смъртта не чака. А аз си мислех, че мама е добре. Мълчала е, за да не ме тревожи.

  Знаеш ли, няма да си простя.

  Каква илюзия!

  Работиш в чужбина години наред, зарязал си деца, родители, дом. Мъчно ти е, а свикваш да живееш със свит стомах. Печелиш.

  И ставаш ничий. Мозъкът ти прибира по джобовете си всичко твое и започва да ти изневерява. И знаеш ли защо? Защото ти пръв си му изневерил.

  Знаеш ли кое е великото на мозъка? Това, че има връзка с Бог. Какво мислиш са спомените, мечтите, желанията? Ще кажеш – не е ли важна душата? Важна е. Но каква душа има човек, чийто мозък е скрил всичко. Баба имаше деменция. Тя не жалеше за никого, не изпитваше чувства, освен болка.

  Знаеш ли какво е Бог?

  Казват, че Бог е сила.

  Бог е памет, четох аз.

  В паметта има всичко –
  и мисъл, и сила, и душа.

  Прибрах се, а мама беше в камера за трупове.

  Докато седях непрестанно до леглото на нечия майка, за което ми плащаха, мама си е тръгнала. Сама.

  Същата нощ, уморена до безпомощност от бдението до онова легло с другата майка, я сънувах. Дойде тихо, зави ме, сложи ръка на главата ми и си тръгна…

  А къщата ни, няма да си го простя – напукана като селски пети – се рони. Вътре самотията яростно е вилняла, като уплашено добиче. После и тя е умряла. Не са от земетресението тези пукнатини. От сподавения рев са. От хлипането. Ти виждала ли си как хлипа къща?

  Аз видях.

  Пожелавам на всеки да види.

  Тогава, колкото цепнатини има по стените, толкова ще има и в теб. Къщата е излязла извън кожата си.

  Кой може да стои в тясното! Искала е въздух, да диша. Глътнала е чист въздух. И после го е издишала – сетен.

  А аз търсех да си купя къща, както правят всички. Идват от гурбет и искат спокойствие.

  Знаеш ли, няма спокойствие за този, който е оставил след себе си руини. Ние не знаем, но времето ни иска сметката.

  „Хайде, давай, плащай сметката! Изкарал си пари, нали? Плащай!“ –
  така казва времето след време.

  Знаеш ли какво сънувах снощи? Сънувах, че пера черги. Спомняш ли си как миришат праните вълнени черги?

  После ги простирах по оградата и те, наредени една до друга, една до друга, избистрили шарените си души, цедяха чиста вода и къпеха стобора. Под тях калдаръмчета я пиеха и мърдаха листенца.

  На съседната ограда беше подреден чеиз да се ветри. Тежки китеници си показваха шарките и отдалече приличаха на шевици по надиплените пищимали на оградите. До мен важно стъпваше гащат петел. Нали знаеш как жените загащват краищата на тънките си рокли на хълбоците, когато перат навън? Петелът спираше за малко, гледаше ме, свиваше червения си гребен и топеше човка в малките локвички под ресните на пътеките.

  Пътеки!

  А краката ми – бели и чисти. От студената вода, поруменяли на бедрата, хубави и пъргави.

  Знаеш ли защо бяха хубави краката ми в моя сън, Буйно?

  Защото се бях върнала.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Не е за вярване

   

  Текст на Мария Стайкова от Австралия, получил втора награда в раздел „Проза“ на Международния фестивал „Българска душа на Святата земя“, седмо издание, 2022, гр. Бат Ям, Израел

   

  В късната есен на 1984 година получих лична покана за участие в курс по имунология. Радост!
  Но…
  Но курсът бе в престижния Вайцманов институт, а той е в Израел и от 1967 година България не подържаше дипломатически отношения с Израел.

  Записах се за приемния час на председателя на Българската академия на науките. Влязох притеснена в кабинета му, листчето, на което си бях написала думите, бе в мократа ми ръка, намачкано от напрежение.

  Големият – като физика и мироглед – академик Кирил Братанов ме покани да седна и попита как са… мама Ралица и художникът майтапчия (татко, Анастас Стайков). Познаваха се от Международния дом на учените в черноморския курорт “Дружба”, където научни работници от цял свят идваха на почивка и/или конгреси, съобщаваха стойностни и провокиращи резултати във великолепните зали с кабини за преводачите на руски, френски и английски, и в почивките тичаха до плажа и морето. В края на всеки конгрес, след официалната вечеря, всички се хващаха на дунавско хоро, водено от самия академик.

  Той бе човекът, по чиято инициатива бе построена сградата с ресторант на първия етаж и сладкарница на последния. Купуваш си сладолед и кафе, излизаш на балкона, обикаляш целия 21-ви етаж и се радваш на хоризонт…

  Проф. Братанов е създател на дисциплината “Имунология на размножаването” и като прочете, че става въпрос за курс по молекулярни и клетъчни аспекти на имунологията, спонтанно каза:
  “Отиваш! Като се върнеш, ще изнесеш лекция в института” (сега Институт по биология и имунология на размножаването ”Акад. Кирил Братанов”).

  Организаторите на курса поемаха разноските за моя престой и ме освобождаваха от таксата за участие.
  Трябваше:
  – да се платят само пътните;
  – да имам гаранти, че ще се върна (то с моята “хубост” никой нямаше да ме открадне, но чичо Георги, най-малкият брат на татко, и приятелят Георги Стоименов подписаха декларации);
  – да имам виза за държава, с която не се поддържат дипломатически отношения. За първи път нечленството в БКП – моето и на родителите ми – помогнаха, защото беше като “пътуване на частно лице”.

  Обадих се на състудента на мама проф. Мориц Йомтов, на добрата й колежка проф. Хени Челибонова-Лорер, на приятелката ми от детинство Меира и съпруга й – музикантът и композитор Бенедикт Молхов. Донесоха ми мънички, леки сувенири и писъмца за роднини и приятели, и просълзени ме помолиха да им предам колко ги обичат.

  Литнах. От София до Атина. От Атина до Тел Авив.

  Страхотни лаборатории! Чудесни лекции, някои на тревата, в сянката на кичесто дърво! Напрегната програма и непринуденост.

  Една вечер, след като хапнахме вкусотии, един от преподавателите предложи всеки да изпее нещо от родината си. Подскокливата

  “Елено моме, Елено, не гази сено зелено.
  Ах, Елено моме, Елено, не гази сено зелено…”

  получи ръкопляскания и въпроси за ритъма, та на другия ден трябваше да дам още примери за неравноделния 7/8 такт и да играя Eленино хоро, ха-ха!

  Събота бе за разходка с рейс до Мъртво море. Наистина можеш да лежиш по гръб и да си четеш вестника без да потънеш, но след минута кожата започва така да сърби от солта, че тичаш под душа и после се наплескваш с лековита кал. Дали да не кача в интернет смешните снимки на бъдещи престижни учени, ха-ха!

  Покрай героизма на Масада, покрай пещерите на Кумран, където са намерени свитъците, писани между 3-ти век преди новата ера и 1-ви век на нашата ера, до Йерусалим.

  Била съм на Божи Гроб. Хаджийка съм.
  Искрено, искрено “Благодаря!” за възможността да посетим храма “Свето Възнесение”! По стръмните, охлузени, каменни стъпала от 11-ти век, притихнали и приведени, слязохме до светинята за всеки християнин!
  Пожелавам да го изживеете!

  Пожелавам в забързания си живот да спрете в Йерусалим!
  Градът е също забързан да продаде сувенири. Две чаши от стъкло, печено в пясъка, пътуват с мен по континентите: чаша в розово за мама и в синьо за татко. Толкова неща се изпочупиха при тези
  пренасяния, а двете деликатни чаши от Йерусалим още пропускат слънчевата светлина на дните ми.
  Градът е място за усамотение и размисъл, за отсяване на философски истини от суета.

  Искаше ми се да се срещна с проф. Одед Абрамски, чиито публикации познавах. Той ме прие в кабинета си и след хубавия разговор каза, че, ако не съм била от България, не би дошъл в събота!след обед. После ми показа изумителните стъклописи на Марк Шагал в същата болница.

  На връщане към Тел Авив си мислих какво е да си роден и израстнал в старинен град. Йерусалим е шести “по старост” сред градовете на света, населен е от създаването си 4 500 – 3 500 години преди новата ера. Аз съм от Пловдив – град, който е трети “по старост” в целия свят, населен от създаването си 6 000 – 5 000 години преди новата ера.

  Да са ви водили в музей в 10 вечерта? Единственият в света музей, който представя постиженията на евреи във всички области на науката и изкуството, където образите им с кратко обяснение се сменят всеки 30 секунди. И колко български творци има!

  Официалната вечеря в края на курса бе в дома на Президента на Вайцмановия институт. Много елегантно: кръгли маси, на всяка от тях – по един от преподавателите ни, хубавата съпруга на проф. Села ни обиколи, поливайки сладоледа със сироп от ягоди…

  Бях единственият курсист от държава зад Желязната завеса и ме поканиха да седна до учения, публикувал обзори, книги и стотици статии в областта на имунологията, биохимията и молекулярната биология – личността Майкъл Села, чиито международни признания са над 40 (включително златният медал “Алберт Айнщайн” на ЮНЕСКО)! Видях и първия му докторант и сътрудник от 1957 година – проф. Рут Арнон, с която създават първото лекарство, облегчаващо множествена склероза. Проф. Байрън Ваксман казва за проф. Арнон, че не познава човек, който да не е бил очарован от нея. Вярвам му, не само защото е страхотно име в областта на невро-имунологията, не само защото баща му е получил Нобелова награда за откриването на стрептомицина (вторият антибиотик след пеницилина), но и защото бе мъдър приятел.

  Върнах се в София.
  Копия на ръководството с нови методи, които ни бяха показани и научихме по време на курса, бяха дадени на институти и лаборатории. Изнесох две лекции. На приятелите показах снимки и диапозитиви от градината на института, от посещението в кибуц, от контраста между пустиня и обработена земя, от “капковото” напояване през нощта (за да се пести вода), от семейни концерти с майсторски изпълнения на цигулка и пиано. Смяхме се, че през януари, което в България е посред зима със сняг и поледица, съм била с блуза с къс ръкав и по бански. Разказах, че може да се позвъни на експерт в която и да е област, с молба да даде обяснение на интересен въпрос от някое дете и, ако детето има талант, грижовно ще го поемат и развият този талант.

  Десет дни през 1985 година.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Буря

  .

  Пеперудата замира изтощена в надипления от жега въздух. Един гущер се двоyми дали да не я глътне, но жаждата го повлича в обратна посока – към изтънялата рекичка. Смехът на мама… Много млада… Плакне чаршафи и ги простира върху пожълтелите от сушата храсти. Подвиква нещо на другите жени. Ние киснем в хладката вода нагоре по течението, крием се между тръстиките и подслушваме накъсаните разговори. Пладне е, мирише на чисто пране.

  В далечината се чува глух тътен. Силен повей на вятъра отнася няколко калъфки по посока на провинциалното градче; изтласква голям черен облак на хоризонта. Жените хукват да събират белите парчета плат. Водата в реката набъбва, черното одеяло застила небето за минути. Чаршафите в ръцете на мама плющят като развързани корабни платна. Разбягваме се – същински пилци под сянката на ястреба. Студени талази въздух изгълтват маранята, засмукват шепи листа, прах и жълтеникава пръст, замесват ги с едри капки дъжд и ги запокитват срещу лицата ни. Миг преди да се изгубя в хаоса, мама ме хваща за ръка, притичваме измокрени до някаква самотна къщурка насред полето и двете хлътваме през паянтовата врата в полумрака на единствената стая.

  Бяхме виждали бараката и друг път. Изглеждаше мизерна, забравена и запусната. Напомняше ни с нещо за къщичката на Баба Яга. Затова избягвахме да се мотаем наоколо с децата от градчето.

  Когато влязохме вътре, силна гръмотевица раздвижи въздуха. Свих се, трепереща от студ и страх, зад гърба на майка ми и мигновено се почувствах в безопасност. Очите ни започнаха да свикват с тъмното и постепенно взехме да различаваме предметите в полумрака – маса и стол, полица с 4-5 книги; засричах: “Библия”, “Отнесени от вихъра”, ”Билкови отвари”, ”Вълшебни приказки”… Под полицата имаше легло, а до него – малко шкафче с черно-бяла снимка на мъж, жена и момченце. Най-обикновени хора. Можеше да бъде някоя съученичка на майка ми със семейството си.

  Нова светкавица освети най-затънтените кътчета на помещението и тогава съзряхме старицата. Изплува от дъното на стаята, където имаше друг стол. Беше се изправила да ни посрещне. Протягаше ръце и нещо нареждаше – канеше ни да седнем на леглото. Отново се притиснах до мама за по-сигурно, а тя се заоправдава за нашето нахлуване:

  – Извинете, бурята ни свари навън, за малко да се изгубим в прахоляка.

  – Сядайте, сядайте. Сега ще запаря чай и ще ви дам по една завивка. Целите сте подгизнали, а така най-лесно се изстива.

  Бабката чевръсто се разшета.

  Сега не изглеждаше толкова зловеща.

  – На колко годинки си? – попита ме, докато носеше чая.

  – На седем.

  – Аха, като моя внук. – Тя взе снимката от шкафчето. – Заминаха с дъщеря ми и зет ми за Щатите…

  От топлината на чая и от тихия й глас започна да ми се доспива.

  – …Нищо не пишат, нищо не знам за тях. Внучето трябва да е пораснало вече. 4 години минаха оттогава…

  …40 години минаха оттогава…

  Мамо, майчице, тази нощ пак сънувах бурята. Събудих се и се бях изгубила. Ти не ме държеше за ръка… Беше останала при бабата от къщичката, да ме чакаш…

  Прости ми, мамо…

   

  Марион Колева

  .

• Победители в конкурс за поетична книга на български език

  .

  ИЗВЕСТНИ СА ПОБЕДИТЕЛИТЕ В КОНКУРСА НА ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА – 2022

  Приключи Международният литературен конкурс за поетична книга на български език, издадена през 2021/2022 г., съобщиха от Управителния съвет на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

  Жури в състав Ангел Колев (председател) и членове Йото Пацов, Калина Томова, Виолета Христова-Гъркова, Камелия Кондова, Павлина Йосева и Георги Атанасов определи следните награди:

  Първа награда ($500) – Димитрина Желязкова-Етина за “Сънят на совата”, изд. “Факел”
  Втора награда ($300) – Марин Маринов за “Осем такта тишина”, изд. “Булевард”
  Трета награда ($200) – Лъчезар Лозанов за “Кожата на света”, изд. АТЛ-50

  Официалната церемония по награждаването на отличените в конкурса ще се състои на 9 януари 2023 г., от 18 часа, в Национална библиотека “Св. св. Кирил и Методий” /мраморно фоайе, втори етаж/.

  .

  Източник: Аternapress.com

  .

• Веднъж да повярваш

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  Пантелей бе изгледан от баба си, защото след развода майка му заживя с друг мъж, а баща му продължи да пътува с корабите като моряк. Баба му Славка живееше в малко добруджанско селце и, макар стара, се трудеше като мравка. От сутрин до късна вечер тя се занимаваше с кокошките, двете кози, прекопаваше и плевеше големия селски двор. В селото други деца нямаше. Пантата, както го наричаха останалите възрастни хора, ходеше на училище в близкия град. Вземаше и го връщаше малък, жълт автобус, докато стигна девети клас. Тогава, в края на лятото, баба му се наведе да изскубе стрък тученица и се свлече на земята. Пантата я намери с ръка, вкопчена в растението, и поглед, вперен някъде далеч. Той се отпусна на земята до нея със свито сърце. Разбираше, че бе загубил най-близкият си човек, и не знаеше какво да прави оттук насетне. Сълзите му рукнаха и заподсмърча като малко дете. Беше объркан и уплашен, защото бе останал сам.

  След бързото погребение, организирано от съселяните, Пантата се затвори в малката си, измазана с вар стая, и започна да пише в една тетрадка възможните си планове. Писа, докато мръкна и изтощен заспа. Като се събуди сутринта, скъса написаното и го смачка на топка. От всичко написано в тетрадката помнеше само едно: „Да пея!“.

  Баба му пееше тъй хубаво, че от малък той припяваше покрай нея. Любимата му песен бе „Мило ми е, мамо, драго ми е, татко, в Добруджа да ида, през нея да мина!“. Никога нито в училище, нито където и да е, той се бе изявявал като певец, но сега бе решил, че ще пее, и упорито стиснатите му устни показваха, че никой не може да му попречи за това. Щом минаха четиридесет дена от кончината на баба му, в едно слънчево утро в началото на октомри, той запя на глас. Пееше в къщата и в началото бе неуверен, но при втората и третата песен гласът му укрепна и той го отпусна докрай. Докато пееше, на прозорчето на входната врата се почука и Пантата излезе да отвори. Пред него стоеше бай Добри и се подсмихваше:

  – Панта, да не си купил магаре, бе? Минавам по улицата и чувам някой да реве! Викам си, може нашето момче може да е ходило на конски пазар в събота!

  Пантата знаеше, че бай Добри е голям зевзек, защото неведнъж се бе шегувал с него, но сега се засегна.

  – Тук наистина има магаре, но е старо и се казва Добри! – отвърна момчето.

  Старецът се изкашля и седна на пейката под сайванта. Изгледа го изпод побелелите си вежди и рече:

  – Още от мома, като запееше баба ти – и ми прималяваше под лъжичката! Хубав глас имаше и сякаш само за мен пееше! Много я харесвах, но тя си избра дядо ти Георги! Както и да е! Да знаеш, че си наследил пеенето от нея! Гласът ти е като на ангел, моето момче! Преди малко се връщах от магазина, като те чух да пееш! Стана ми тъй мило, тъй драго, че нямаше как да не ти се обадя! Не се сърди, че се пошегувах! Знаеш ме, какъв чеп съм!

  Лицето на Пантата от сърдито, грейна в усмивка.

  – Ама и ти си един, бай Добри! Бива ли да се майтапиш така?

  – Бива, бива! – усмихна се старецът. – Сега си самичък и не бива да тъжиш! Трябва да се смееш повече и най-вече да пееш! Песента ще те държи изправен, колкото и трудно да ти е понякога! Предлагам ти, всяка вечер, като се върнеш от училище, да се спираш при Ганчо в магазина и да ни пееш по една песен. Знаеш, че ние, старците, седим там, пием по ментичка и разговаряме. Ще ни е интересно да слушаме песните ти, моето момче!

  – Ама, как тъй? – изгледа го внимателно Пантата, чудейки се, дали стареца не се шегува пак. – Може другите да не искат да ме слушат!

  – Щат, щат! – чукна с тояжката си бай Добри. – Ти мини след училище довечера в магазина, пък ще видим!

  Още същата вечер Пантата неуверено побутна вратата на магазина и надникна. Както винаги, няколко старци седяха на щайги и кашони сред магазина и си говореха. Като го видяха, най-възрастният дядо Минчо викна:

  – Влизай, момче! Откога те чакаме, да знаеш!

  Той пристъпи несигурно и застана пред старците. Чувстваше се неловко, но бай Добри дойде до него, прегърна го през рамо и помоли:

  – Първо ще изпееш тая песен за Добруджа! Тя най ми харесва, а после, както искаш ги карай!

  Пантата свали раницата с учебниците от гърба си, подпря се на един рафт с рибни консерви и притвори очи. Представи си как баба Славка пееше и започна:

  – Мило ми е, мамо, драго ми е, татко…

  Той все едно се пренесе в друг свят. Вече не беше в селския магазин, а някъде високо в небесата, някъде, където би пял за повече хора и би споделял както болката, така и радостта в песента. Щом свърши, видя как всички възрастни мъже се изправиха, в знак на уважение пред него. Те не ръкопляскаха, но го гледаха с топлина в очите и късите им, одобряващи думи му носеха радост, каквато преди това не бе изпитвал. След това Пантата изпя още няколко песни, а накрая дядо Минчо заключи:

  – Ще идваш всяка вечер оттук насетне! Ще научиш и други песни! Ще ни пееш и, веднъж да си повярваш, ще станеш истински певец! Напролет, живот и здраве, ще те пратим на събор за надпяване! Отсега ти казвам, че ще си победител там! А ние винаги ще сме зад теб, щото друго семейство си нямаш!

  С овлажнели очи и душа, пълна с надежда, Пантелей напусна магазина.

  От нея вечер, освен старците, в магазина идваха и няколко баби от селото. След песните, които момчето пееше, те му даваха малка бохча с топла храна в нея. Така минаха есента и зимата, и в края на март бай Добри обяви първия събор за надпяване с народни песни, на коя дата през април ще е. Той се провеждаше в едно добруджанско село и, макар да не бе близо, организацията по пътуването бе вече уредена от старците. На събора Пантата тръгна, придружен от бай Добри и дядо Минчо, още предния ден. Вечерта преспаха при някакъв роднина на дядо Минчо, а на другата сутрин, пременен в народна носия, Пантата побърза да иде към сцената. Неговото изпълнение бе второ по ред в програмата и той много се вълнуваше. Когато обаче застана през стотиците зрители, събрали се специално за надпяването, той отпусна глас и запя, сякаш молеше Бог да му помогне. Изпя двете песни тъй прочувствено, че хората от публиката се насълзиха и не спряха да ръкопляскат дълго време.

  В селото ги чакаха с нетърпение и много цветя, защото вече бяха научили, че тяхното момче е победител в надпяването. Така, през цялото лято след това, Пантата участваше в предварително записаното участие за надпяване, в други селища на страната. Следващата есен го завари с четири първи и едно второ място от преминалите конкурси. Когато баща му се върна за няколко дни в отпуск, той едва позна вече порасналия и възмъжал свой син. Всички в селото се гордееха с него и не му оставаше нищо друго, освен да почерпи за успехите на сина си. Преди да тръгне на следващия рейс в морето, той остави достатъчно пари на Пантелей и му каза:

  – Няма нищо невъзможно в този живот, моето момче! Това може да е клише, но е вярно! Веднъж повярваш ли си – и останалите ще повярват в теб, и ще постигнеш това, което искаш! Аз не прокопсах по моретата, но ти имаш бъдеще! Пей тъй, че да пълниш душите на хората! Знам, че ще успееш!

  През следващата година Пантелей участва в телевизионния формат „Гласът на България“ и стигна до финалите. Малко след това получи предложение да учи оперно пеене в Милано. Животът, тъжен или усмихнат, му предлагаше всичко, за което мечтаеше, защото Пантелей вярваше в себе си!

  .

• Карлов мост

   

  Златна Прага! Карлов мост! Под него тя тече, спокойната Вълтава. В нея като огледало се отразява хълмът Храдчани, дворците с островърхи кули, статуи и катедрали, обвеяни от романтика и слава.

  Карлов мост, разпрострял снага от бряг до бряг. Потънал до колене във водите на Валтава, а те ласкаво се плискат под сенките на сводове изящни, от колони дълговечни и от аркади каменни. По бялата им гръд се вият зелени нишки и рисуват орнаменти, следи вековни, оставени от времената древни. Слънцето върви към заник. За миг по моста белокаменен тропот на конници отмерва въздишките на тишината. Звучат фанфари. Веят пъстри знамена, хоругви и щандарти. Блестят пики и панцири, шлемове с паунови пера. Минава Карл Четвърти, величествен и горд със своята свита от царедворци, рицари напети и стражници верни. Възкачват се нагоре по хълма към Храдчани с дворците, с кулите позлатени, подпиращи небето. Звънят в хор тържествен камбаните на храма „Св. Вит“. Звъни от музика и възгласи просторът във воала на вечерника обвит.

  Звезди изгарят бавно в небето, а долу пламват на Моста Карлов светлините разноцветни. В тържествен танц въртят се, плъзгат се, играят по притихналата вода, а сутринта като русалки диви, невидими изчезват в сенките на тъмната гора.

  Тук вечното с преходното неспирно спорят. Като лъчи, извиращи от глъбините земни, струят водите никога еднакви, всякога различни. Бликнали от безначалното, съхранили тайната на Сътворението, те носят паметта за божествения Лъч, пронизал вселенските недра, събудил корена на безконечното бъдно.

  В градинската алея на Храдчани, пълзяща роза е обвила нежно каменен бюст на мъж. Привел глава. Замислен. Побелял от старост. Надмогнал всичко земно, радости, слава и гордост. Спокоен спи. Останал сам в своето време. В мрамора вграден. Изведнъж е пробуден, съживен от гальовното дихание на розата, цъфтяща в пурпур. От нейната прегръдка на влюбена жена. Той чело възправя с дързостта на рицарска младост. На велможа, влюбен, копнеещ да чуе песента на любимата девойка. Забравения зов на любовта… Вятърът вее над водите. Гали и целува гърбовете на вълните. Подема приказки вълшебни за Реката, за Моцарт в бирхалето хладно, когото цигулката разплаква. За мъжа от камък. За розата цъфтяща. За жената…

  Карлов мост е надвесен над вековете, прегърнал реката от бряг до бряг, да се срещнат, да си подадат ръцете в Златна Прага, да си поговорят за Времената, за чутовни битки и победи славни. Далечното ехо за Карл Велики, императора на Свещената Римска империя, прегърнала Родината-Майка, и възвърнал блясъка на Чехия.

  Променят се царства, народи, остава само той – неизменен, величествен в своята непреходна красота.

  Карлов мост! По него минава ИСТОРИЯТА!

   

  Рада Въртунинска,

  3 септември 2017 г. Добрич

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: За авторката – вж. тук.

  .

• Ще има сняг

  .

  Ще има сняг – усещам го как идва –
  след някой ден отгоре ще се спусне
  и ще мирише на студено и на зима,
  и на замръзнало пране, което хруска.

  И ще мирише на изпрано и на синьо –
  снегът е бял, но синьо му отива.
  И от прозореца до края на градината
  чаршафите си зимни ще простира.

  Снегът е бял и точно като майка ми
  обича всичко да е под конец, да свети.
  Каква жена е майка ми и как от чайника
  мирише още на липа и на ръцете й…

  Каква жена е зимата и колко пъти
  ни караше да сядаме до огъня…
  Ще има сняг и ще затрупа пътя,
  и вече няма никъде да ходим.

  И ще е зима – майчина и бяла,
  студена, дълга – зима до небето.
  А под дебелото ни вълнено одеяло
  ще спи, ще спи на пролетта сърцето.

  .

  Николай Милчев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Предколедно

  .

  „С червените ботушки потропва Дядо Мраз…“

  Щом започне да наближава Коледа, ме обзема една творческа щръклица, която все се чудя накъде ще избие. Най-малко съм очаквала да се присетя за едни стари червени мокасини, които години наред се подмятаха прашни на бабиния таван. Моят прадядо, комит Никола, ги донесъл чак от Америка. Бил ходил там, заедно с други четници, да събира пари за оръжие. Предстояли освободителни войни на Балканите. Как са се събирали пари за оръжия в онези времена, аз не знам. Никола не бил много словоохотлив, но разказвал, че той лично е работил в златна мина и кътал парите за революцията. Щом на Балканите се размирисало на барут, комитите били призовани да се връщат и да се включат в борбата. Нямало повиквателни, имало идеал за Освобождение.

  Никола натоварил на презокеанския кораб един сандък, пълен с армагани за близки и роднини, както си е редно. Понеже забравил да си вземе тютюн за изпът, а и имало още време до отплаването, слязъл на брега да си купи. На едно място се били събрали няколко земляци –македонци, албанци, гърци и българи. Държали една газета и обсъждали бурно събитията на Балканите, написани в нея. Никола така се заслушал в разговорите, че не чул корабната сирена. Когато потърсил с поглед кораба, той вече порил вълните. Влезнал в пристанищната кръчма заедно с другите, поръчал си нещо като ракия и се информирал, че на следващата сутрин тръгва турска гемия за Стамбул. Разгеле, рекъл си той, оттам и пеш се стига до Пирин. За щастие всичките му пари били у него, във вътрешния джоб на сетрето. Минала нощта в бурни разисквания и бунтовни припявания. На заранта, като се разхождал по пристанището, видял един индианец да спи, седнал на земята. Около него имало пръснати някакви шарени предмети. Като чул стъпките, индианецът отворил очи, усмихнал се вяло и му предложил стоката си. Никола купил една малка дамска чанта, цялата изработена от мъниста. Сложил в нея парите, а после щял да я даде на жена му, Мария. Погледът му привлекли един чифт червени мокасини, от мека кожа. Купил и тях, а индианецът му подарил и няколко пера за благодарност от алъш вериша, в този ранен час.

  Цял живот имал какво да разказва комит Никола на съгражданите си за Америка. Те най обичали да слушат за индианеца, червените мокасини, перата и чантата от мъниста. За индианци чували за първи път от очевидец, толкова фини обувки пипали за първи път, а пера си имали по дворовете всякакви. Като видели чантата, която баба Мария показвала, направо цъкали с език. Даже една местна кокона помолила да се снима с нея. Цяла година снимката й с чантата била на витрината на фото „Стаменов“.

  Годините се търкаляли като речни камъни и завличали във водовъртежа на времето всякакви събития – войни, въстания, метежи, революции… Комит Никола доживял до дълбока за онова време старост. Бил паметен до края на дните си, но краката не го държели, защото страдал от подагра, та прекарвал времето си в мохабети, седнал на миндера. „Всичко ми е наред, само тия пущини, нозете, не ме слушат“ – казвал той и сръбвал от кафето.

  Един ден станал, облякъл чиста риза и ново шаячно сетре, а от джоба му провесил златния ланец на часовника. Рекъл на жена си, че ще ходи да се черкува, защото му идел краят. Когато решил да си обуе калеврите, видял, че болните му нозе не влизат в тях. Поискал Мария да му донесе червените мокасини. Те били меки и лесно ги нахлузил. Погледнал се в огледалото и отсякъл: „Това е резил и светотатство. На черква, сред хората, така не се ходи. Ще си ида от таз доня непричестен.“ Така и станало. Споминал се след няколко дни.

  Децата от махалата много обичахме да играем на тавана в бабината къща. Там имаше реквизит за всичките ни фантазии. Играехме на царе, принцеси и слуги. Пресъздавахме приказния свят на тези герои. Царят се намяташе с един стар бял чаршаф, зад всяко ухо стърчеше някакво шарено перо, а на краката, върху протритите гуменки, нахлузваше едни червени мокасини, които от години се въргаляха насам-натам из тавана. Простолюдието бяхме боси, наметнати с вехти дрехи, които вадехме от разни сандъци. После пораснахме, таванът опустя, червените мокасини се свряха в някой ъгъл, а перата заедно с детството ни отлетяха нанякъде.

  На една Нова Година сестра ми боледуваше от заушка и не можеше да отиде на тържество в забавачката с Дядо Мраз. Реве в къщи и не спира. Решаваме баща ми да се маскира като Дядо Мраз. Майка ми имаше едно палто с изкуствена кожа отвътре. Татко облича палтото с хастара навън. Слагаме му много памук за коса и брада. За да е по-непознаваем, слага и пенджурите на баба. На вратата се чука и влиза Дядо Мраз с подаръка за сестра ми – кукла Невеляшка, която сама се клати като пияна. Сестра ми спира да реве, гледа, гледа и изведнъж се развиква: „Искам истински Дядо Мраз! Този няма червени ботуши.“ Татко напуска сцената, а с него излиза и баба. Малко се бавят, а по тавана чувам стъпки, сякаш се гонят таласъми. Отново се чука. Влиза същият Дядо Мраз, със същата Невеляшка, но обут с червени индиански мокасини. Татко е навил крачолите на панталона и марширува с високо вдигнати крака, за да се виждат ясно червените мокасини. Сестра ми се усмихва, пие си сиропа и се радва на куклата. Дядо Мраз си отива. Навярно е тръгнал през снежните пъртини с червените мокасини, защото повече никой не ги видя.

  

  Може би тези мои спомени щяха да си лежат там, където са били, и досега, ако не се беше дигнала една медийна шумотевица във връзка с едни червени мокасини. Някакъв депутат, дали Лаурел, дали Харди му е името, точно не знам, но отишъл в Народното сборище, обут с червени мокасини. Човекът тихо си ходел с красните тапочки по също тъй мекия и красен килим. Не е имал и никакво намерение да се качи с тях на трибуната и да призовава за защита правата на индианците в САЩ. Протестирал е мирно и безмълвно. Съвсем предколедно е, ако някои случайни избраници се появят с червени ботушки в Народното сборище, което отдавна вече не е никакъв храм.

   

  Текст и илюстрации:

  Елена Пеева-Никифоридис

  .

• Песента на живота

  .

  Разказ от Ибрахим Бялев

  .

  Първите петли в селото пропяха. Баба Стамена като ги чу се размърда в леглото. Първото нещо, което направи, бе да погледне дали бай Стамен до нея диша. В последно време суха кашлица му раздираше дробовете и гърлото. Ходеше на лекар, но лекарите като го виждаха, че е надхвърлил трапа на осемдесетте, изписваха му обезболяващи хапчета и си го изпращаха по живо, по здраво.

  – Няма ти нищо, бай Стамене. Ти си от старите чинари. Тях кашлица не ги бори. Хайде, хайде, да влиза следващият.

  Така този стар чинар остана в ръцете на баба Стамена, която го наливаше с диви билки и извари от разновидни корени. Но и те не му помагаха, пустяло. Често се свиваше на кълбо и до сълзи кашляше. А тя от него повече се плашеше и към Бога молитви отправяше. Но след като вчера в ръцете му видя алена кръв, до смърт се изплаши и реши да предприеме нещо по-сериозно, за да спаси своя чинар от гниенето в черната земя. Предпазливо стана от леглото и слезе в мазето. Оттам взе торба бяло брашно и замеси самун за цялата седмица. Докато го месеше, душата й се разплака и тя с тих, кадифен глас запя песента „Горице ситна зелена“, и продължи с „Излел е Дельо Хайдутин“. С последни сили изпя и песента „Въз подзиме съм легнала“. Мислите й пък като луди прескачаха от един спомен на друг, когато с бай Стамен бяха млади и зелени, и най-вече до уши един в друг влюбени. Той по това време за нея бе най-високият и прав смърч в планината. Най-красивият и пъргавият елен. Най смелият вълк, който нямаше нещо, което да не й обещае и свърши. След като му престана пък, той за нея се превърна в един непресъхващ извор, от който и до днес засищаше жаждата си от обич и уважение. От закрила и покорство. Но ето, че днес изворът й засъхна и от това засъхване сърцето й се разкъсваше. Затова набързо сложи самуните да втасват и напали пещта да се затопля. После нахрани кокошките и им събра яйцата. И след като изпече самуните реши от леглото да вдигне бай Стамен.

  – А-а-а, станал си вече и си напалил огнището. Лежи бе, човече. Лежи. Отпусни тази душа и я нахрани със спокойствие. Кажи ми сега, какво искаш да ти приготвя за закуска? Че аз днеска съм решила да отскоча до касабата на пазара.

  – Не може така. Кажи какво ти треба и аз ще ти го купя и докарам. Ти си жена и по касабато и пазаро сами да шеташ не е арно. Или и двата ще одим. Или язе ке отида сам и ке ти докарам що ти сака душата.

  След това пак силно се разкашля. Баба Стамена със свито сърце се приближи до него и с кадифения си глас го замоли да се успокои и да си полегне обратно в леглото. След това му запържи няколко яйца и му ги даде в леглото да ги изяде. Наметна на главата черна забрадка и понечи да излезе, но пак бе смъмрена от бай Стамен:

  – Каква е тази църна забрадка бе, жено? И да умра, не сакам да я носиш. Пък и не сакам оттатък да си те спомням като жаловита булка.

  – Никъде няма да ходиш, щурчо. Но след като не сакаш да съм с черна, ще си сложа жълтата. – И я сложи. А на бай Стамен сърцето му сякаш наново се роди или бе забравило за оттатъшното.

  – Ха така те сакам! Като грейнало ясно слънце на небето! Като цъфнала китка иглика в църна падина!

  – Хайде, хайде, не говори много, а полегни и си нахрани душата със спокойствие. Аз тутакси ще отскоча и тутакси ще се върна. Ти сега кажи какво искаш от касабата? Та после да не ме хокаш напразно.

  – Тебе искам, слънчице мое! Тебе и нищо друго. До мене ли си, слънцето не залязва! След това взе да пее любимата й песен: „Жени ме, мамо, жени ме, жени ме, стара бе мамо, женен да ходя…“.

  На баба Стамена някаква благина обля цялото й тяло. Сърцето й пък от тази благина се разпръсна на стотици парченца. Затова не можа да се стърпи и се наведе и целуна дядо Стамен по бузите. А той на свой ред още по-гласовито продължи да пее нейната най-любима песен.

  Преди да тръгне за касабата баба Стамена се качи на тавана, взе от сандъка жълтите пендари и ги мушна в пазвата си. Пътят за касабата минаваше покрай гробището на селото. И тя, докато минаваше покрай него, погледът й прескачаше от един бял мрамор на друг, на които бяха изписани все имена на познати и набори. Докато ги четеше, душата й някак си посивя, осиротя и на глас взе да моли Господ да пази нейния чинар, който цял живот с голяма обич й бе правил сянка. Със свито сърце застана и пред вратата на лекуващия лекар на бай Стамен. По някое време дочу гласа му:

  – Хайде. Хайде да влиза следващият.

  И тъй като вече в коридора не бе останал друг човек, тя открехна вратата на лекаря и почти проплака, че освен нея друг няма, та затова влиза тя.

  – Хайде. Хайде влизай и казвай от какво се оплакваш. Че нямам никакво време. И аз имам семейство и, освен вашите болки и вайкания, още много други ангажименти.

  – Докторе, прости ми. Аз, слава на Бога, съм добре.

  – Тогава защо си дошла бе, бабо? Казвам ти, че нямам никакво свободно време.

  – Аз, аз дойдох за бай Стамен. От вчера душа бере и кръв повръща. Защото мисли за мене, се опитва да го крие. Но има някои неща, които не могат да се скрият, пустяло. Като обичта например. И тя, пустяло, не може да се скрие от хората. – След това бръкна в пазвата, извади оттам жълтиците и ги подаде на лекаря. Той на това колкото се възмути, още повече се зарадва.

  – Да, разбирам те, бабо Стамено. Но аз душа не давам. Има някои неща, които Господ решава. И това нещо от тебе не мога да го взема.

  – Аз не искам душа от тебе, докторе. В нашето село си имаме доста добър поп и красива църква. Ако ми трябваше душа, щях да се обърна към Господа ми.

  – Тогава какво искаш от мене? – сопнато я попита лекарят и продължи: – Ако някой научи за това нещо, ще ми отнемат дипломата.

  – От тебе искам само едно. Поне един път да посетиш бай Стамен вкъщи. Че за тук вече няма сили. Кой знае, може пък и да се случи чудо, и върху душата му душа сложиш. А тези жълтици ги давам за семейството ти. Мен Господ не ме дари с рожби. Затова тези жълтици ги давам на тебе за тях. Дано и те изучат и като тебе станат лекари, и да даряват нуждаещите се с живот. – След това тя остави жълтиците на бюрото и с бързи крачки се забърза към своя чинар, към своята сянка.

  Като изкачи хълма, от който се виждаше селото, първото, което забеляза, бе, че коминът им не кадеше. „Заспал е – си каза и ускори крачките. – Не, не. Заспал е. Няма как да загасне моето огнище. Сега ще се прибера и ще го изкъпя! След това с любимото ястие нахраня! После заедно ще пеем любимите ни песни…“ И веднага запя на глас любимата му песен: „Тежко мина моята младост, докторе…“. Но някаква буца заседна на гърлото й и не можа да продължи. За първи път, откакто го бе видяла, тя не можа да изпее любимата му песен. Докато минаваше покрай гробището, не погледна и към него. С наведена глава, сякаш някакъв вятър я носеше към огнището им. Към съдбата им. Към живота им.

  Когато пристигна пред портата им, още преди да я отвори се провикна така, че да бъде чута от втория етаж:

  – У-у-у, Стамене! Аз дойдох! Къде си бе, човече? За тебе имам добри новини! – Вятърът продължи да я носи и като виелица застана пред стаята им. Когато я отвори, първото нещо, което видя, бе, че огнището им не гореше и стаята бе изпълнена с хладнина. С плахи стъпки се приближи да чинара си и този път го видя, по-блед отвсякога досега. А по възглавницата следи от алена кръв й подсказаха, че в тази къща се е случило най-лошото, което можеше да се случи. Когато го пипна по бузите, една хладнина обзе ръката й, след това и сърцето й охладня и сякаш осиротя. Душата пък стисна зъби и нищо не каза.

  Очите му бяха отворени и тя, когато погледна в тях, видя неговото слънце, което бе огряло целия му живот. Неговата иглика, която с цъфтежа си бе зарадвала целия му живот. Това й стигаше да почувства, че не е живяла напразно.

  .

• Три жълъда и перо от Оклахома

  .

  Даниела Иванова-Найберг,

  Danielanyberg.com

  Когато стягах багажа за Тулса за участието ми в конференцията на американското общество за фолклор там, мъжът ми, американец, пенсиониран професор по музика, учуден попита: „Ама кой реши да я организира тази конференция точно в Тулса? Кой ходи там?“

  Ами кой ходи… Ходят такива като мен. Ивета, например. Посестрима, с която ме свързват много песни и пътища. Включително такива, каквито не съществуват. През далечната 1999-а, например, след приключването на културно-антропологичния семинар в Пиран на Адриатика, зацепихме право през полето, наближавайки понтонния мост към Нови Сад. Е, с кола бяхме, де. Караше я Ацуши, японски колега с впечатляващ сръбски.

  Ивета от години е директор на фолклорния център в Ню Джързи, където работи с всички етнически групи, включително с местното племе Делауер или Лени Ленапе. Сега сме тръгнали двете ден по-рано за Тулса, защото сме разбрали, че в Бартесвил се намира център на голямото племе Делауер, което онова племе в Ню Джързи приемало за систър-трайб. Ама как ще стигнем до Бартесвил, как ще се върнем?Това още не знаем. Но и двете обичаме Балашевич – с песните му, с неговото „аз, мили мои, не вярвам в приказки, аз си живея в тях“. Когато Ивета затръгва за Америка със семейството си, остави ми концертен запис. Касетката вече е само спомен от едно минало време, големият бард не е сред нас. Но фразата си е жива и още как.

  Сега, защо искаме да отидем в Бартесвил? Ами Ивета е свързана с „нейното“ Ленапе – и не просто защото е правила предълги интервюта с членове на племето и местния вожд. Подреждала е изложба. Всъщност, много изложби. Писала е по темата. И тя, и мъжът й, и дъщеря й имат индиански имена, което си е голяма чест. Аз съм въодушевена, защото наскоро съм се занимавала с темата за танца в музея. Музеят е Музеят за изкуство в Сиатъл, а сред танцовите прояви са игри на племена от щата Вашингтон. И аз съм направила няколко интервюта. Темата за загубената родова памет, езика, за усилията нишките да се съберат или пък да се създадат нови, ми е безкрайно интересна. Правилата на „Протокала“, например, действащите лица в утвърждаването на традиционните песни и танци. Кое е собствено родно? Как се „одомашняват“ заемките? Какво пазят архивите (от експедициите на Боас, например) и за кого са достъпни? Какво от новосъздаденото се приема за свое, кой може да го изпълнява, кога, къде? Как се „дарява“ песен? Как се възражда прекъсната традиция? Лудница.

  Та, в Тулса сме. Понеделник. Ивета вече е в хотела. Аз съм кацнала в полунощ и съм на аерогарата. Докато чакам шатъла, чета „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски. И никак не бързам. В смисъл, нетърпелива съм да се видя с Ивета, но не притропвам напред-назад. Седя си кротко и поглъщам страниците. Примърквам от кеф. Открила съм си автор.

  Вторник. Наемаме убер. Бартесвил е на около 45 мили от Тулса. Там се намира онзи център на племето Делауер (име, което, както отбелязва мимоходом Ивета, изобщо не е индианско; Делауер идвало от сър Томас Уест Трети, лорд Де ла Уеър, първият губернатор на Вирджиния). Шофьорът е дружелюбен, разказва ни кои ресторанти трябва да посетим на всяка цена. Последното преминава в подробно изреждане, като се започне от вкусотиите по Ютика скуеър, премине се през китайския ресторант Ченг или Чанг и се стигне до местенца за индианската сладка царевица, увита в станиол с масло и така бухната във фурната. Щом сме се интересували от изкуства, да сме си отбележели Тулса артс дистрикт, Арт Деко сградите, включително Арт Деко подземните турове. А, и да не забравим да отидем на онова място, наречено „Център на вселената“. Като застанел там човек и като кажел нещо, то гласът му отеквал. Щели сме били да го познаем лесно, защото там имало и колона с желязна халка, която преминаващите можели да ударят и така да регистрират присъствието си. Но ако сме искали да се разхождаме, да вървим само по „Бостън“ и нагоре, в никакъв случай не към гарата. Всякакви хора имало там, въоръжени, пияни, дрогирани, така че никакво ходене там. Добре, казваме, благодарим. Ивета го пита какво знае за местните индиански племена. Тогава той споменава за пет „цивилизовани“ племена. Ние двете се споглеждаме. Едва по-късно в конферентните дни разбираме, че точно така са наричани племената Чероки (Cherokee), Чоктоу (Choctaw), Чекасоу (Chickasaw), Креек (Creek) и Семинол (Seminole nations). Терминът отпреди век и половина обозначавал тяхната асимилация с приемането по неволя на англо-американските норми. Племената иначе са десетки на брой в този щат.

  Пристигаме. Поканени сме да разгледаме няколкото сгради в комплекса-селище. Научаваме какви са функциите на отделните сгради. Питаме как се издържат. Ами да, имало субсидия от щата, но грантове трябвало да се пишат постоянно. В музея, отворен само за нас, аз забождам нос в таблата с танците и музикалните инструменти. Ивета продължава разговора с домакините. Едната от тях се казва Илана. И тук в един момент става ясно, че племето Делауер в Ню Джързи може и да смята племето в Бартесвил за сестринско племе, но племето в Бартесвил не го припознава за такова. Защо, питаме. Ами който искал да бъде припознат като част от племето, трябвало да има кръвна връзка по майчина линия, която да можело да се проследи поколения назад. Това е леля ми, казва Илана, като се приближава до едно от платната. Знам си и лелите, и пра-пра лелите. Всички се знаем кой от кои е. А при племето при вас нещата не се съвсем така.

  Илана се оказа артист, приложник. Прави неща от мъниста, кожа, миди. Седнали сме на боб и царевичен хляб в столовата на центъра и тя ни споделя снимки от страницата си във Фейсбук. Показва ни семейството си. Нейният съпруг бил от племето Осейдж (Osage Nation). Има три деца, наскоро е осиновила четвърто, защото нейна близка се е споминала.

  Прекарваме целия ден в този център. Идва мъж, който е сред първенците. Склонен е да ни отдели време. Той отговоря за обучението, както и за много други неща. Разказва ни колко е трудно да се мотивират децата да учат езика на племето. Всъщност, то и нямало човек там, който напълно и свободно да го владее. Думи, фрази, да. Но онова, което ги свързва… „А кой учи децата на традиционните танци?“ – питам аз. И тук идва моментът, в които разговорът тръгва в посока, за която Ивета и аз не сме си и мечтали. Но понякога наистина трябва да му се даде време на един разговор да се разлисти, да си изгради ритъм, да заживее и даде плод. Разбирали са ги старите гърци тез работи.

  В часовете заедно Илана изглежда се е уверила, че и двете с Ивета изпитваме искрен интерес към различни традиции и култури. Показали сме респект към тяхната. „Ами тази седмица – казва тя, – в Паухаска, от четвъртък до събота, ще има игри за представянето на момчета и младежи пред общността. Тогава ще получат първото си перо. Събитието е частно, на племето на мъжа ми е, но аз имам право да ви поканя. Никакви записи и снимки, обаче. Танците започват в два следобед. Два часа се танцува, после се яде, после пак се танцува и пак се яде. Три дни.“

  Мъжки инициационни практики днес!?! И ние ще можем да го видим това?

  Но нека не бързам.

  Конференцията на американското фолклорно общество започваше в сряда. Преди официалното откриване колегите бяха организирали два тура – единият до Арт музея Филбрук, другият – архитектурна и историческа разходка из Тулса. Да си изберем. С Ивета сме си избрали и двата. Ракия или вино, дядо попе? И бира, чедо. Туровете се застъпваха, на щяхме да го наредим някак.

  Музеят Филбрук. Огромни дъбове приветстват посетителите. Навеждам се. Вдигам три жълъда – лъскави, здрави, шапчиците им вирнати. Градинарят тъкмо минава. „Това е най-старото дърво в парка“ – казва. Аз си прибирам жълъдите. Искам да си отнеса у дома нещо от земята, от природата на това място. И през ум не ми минава, че то е свързано с петрола. Още не знам, че музеят е бивша вила на един от най-богатите петролни магнати от началото на 20 век, Уейт Филипс, и съпругата му Женевиев. В даден момент семейството решава да дари вилата на градската управа с идеята тя да стане музей. А градината, която не се вижда отвън, е много подобна на красавицата Вила Ланте на италиански архитект от XVI век Джакомо Барози да Виньола. Изящна симетрия. Радваме й се много в момента, в който след разходката из залите излизаме на централната тераса.

  Но ясно е, че за музея не мога да разкажа тук. Спирам.

  Извикваме убер, който да ни закара скоростно до хотела, от който тръгва арт-деко тура. Момчето – младо. Дошло от Орегон преди година. Тук е частен учител. Обича езици. Искал да види свят. А дали не би искал да ни закара до Паухаска на следващия ден, че и да ни прибере? Вече сме разбрали, че до Паухаска нищо не ходи, 45 мили са си 45 мили. Но как се пропускат онези игри?

  Ние с Ивета сме първите му клиенти на това момче. Не за деня, изобщо. „И какво, вие сте фолклористи, а, я с какви готини неща се занимавате.“ Бил ходил до Паухаска, защото там се бил снимал филм по книгата Killers of the Flower Moon: The Osage Murders and the Birth of the FBI. Филм на Скорсезе, при това. А на него темата му била любопитна. Децата, на които преподавал, пък били болни точно тази седмица.

  И така, идва четвъртък и ние се понасяме към Паухаска. Конференцията на American Folklore Society се е разгърнала с пълна пàра, не знам колко сесии вървят паралелно, тюхкам се, че пропускам камара интересни неща. Но и не се тюхкам. Ентусиазирана съм. Приключенската ми кръв подрипва.

  Пристигаме. Мястото на церемонията е средно голяма арена, покрита. Опасана е с оградени пространства, в които пейките са на три нива. Върху повечето от тях има постелки. Но е рано. Има цял час до игрите. Центърът на Паухаска е на 15 минути.

  Така се озоваваме в градче, в което за първи път виждам как е организиран административно животът на индианско племе. В случая това е Осейдж нейшън. Пием кафе в заведение, което някога е било пералня, и затова носи звучното име Dirty Clothes Café. Музеят е затворен. Книжарницата работи. Ивета си купува Killers of the Flower Moon, аз понасям вестник от 2021-ва от къщата за гости срещу музея. Там пише не само за снимането на филма, но и за това как тази нова известност се отразява на живота на местните. Вестникът го взимам за себе си, но и за Гари. Някога дружал с деца от племето от резервата в родното му Айдахо, канен е бил на техните Paw wow – събирания с песни, танци и гощавка в почит към предците. Привлякъл по някое време съученик индианец да свири в бенда при училището. Не била от популярните за останалите му съученици тази негова дружба. Гари би разбрал повече от всеки друг написаното в онзи вестник.

  Хайде обратно към арената. Сега вече церемонията започва. Регалии, пера, дрънкала, цветове. Мъжки глас се провиква, увлича след себе си певците. Обаждат се тъпаните. Мощна енергия завихря в кръг танца и танцуващите. Когато даден род е готов, тогава виждаме семейството подредено в един от входовете-лъчи към арената. Оттам влиза процесията с момчето, което в този ден ще получи перо и ще бъде въведено в групата на големите. И ето, тръгва лъчът. Чуваме друг глас: това семейство е еди кое си, от рода еди кой си. Това дете е добро, то обича да плува, има успехи в математиката. Днес е моментът то да получи перо и да се присъедини към танца на мъжете. Детето се впуска към кръга, който започва да пулсира като живо тяло. Ритъмът се катери, полудява. И изведнъж спира. Само неколцина мъже, добри играчи, като опашка обират последните ритми. Жените, и те нагласени, с достойнство пристъпват по външния ринг. Мъжете сядат – жените сядат или направо напускат арената. После гласът на водача отново се извисява. И всичко започва отначало. И сигурно това повторение крие дълбок вътрешен смисъл, какъвто, знам, се съдържа и в цялото това действо, на което станах възторжен свидетел.

  Прибирам се вкъщи със „Звезди под клепачите.“ Очите ми светят. Давам си време да рефлектирам върху трите истории там, така органично преплетени и така допълващи се. После намирам в тъмното моите три жълъда, потърквам ги и сядам да чуя и техния разказ.

   

  10 ноември 2022 г., Силвър Лейк

  .

• Бронзовият шлем

  .

  Разказ от Хасан Евраимов

  1

  Изковаха го в зората на човечеството, през един прекрасен слънчев ден. Неотдавна човеците се бяха изправили и плъзнали по света за да сеят мъка. Дълго ковачът нагряваше парчето бронз, докато не придоби тъмночервен оттенък, после започна да става все по-жарко и накрая открадна лика на слънцето. Тогава бронзът се предаде и започна да се огъва и извива под ловките ръце на изкусния майстор, както водата, течаща в бистрия ручей зад ковачницата. Дълго удря и блъска творецът с чука, потта се лееше по набразденото му от годините лице и неусетно как душата му полетя и се сля с парчето нагорещен метал в божествена прегръдка. Срещнаха се грубата плът на метала и нежната душа на твореца. Съскаше бронзът като подивял и накрая се укроти от мъката в душата, за да получи нужната закалка за предстоящите хилядолетия на човешка история. Превърна се бронзът в прекрасен шлем и веднага след това хвръкна главата на ковача, за да не се осмели никога повече да създаде подобна красота, достойна да краси само главата на цар.

  Изправи се царят с меч в ръка, а бронзовият шлем блестеше на величествената му глава, пречупил слънчевите лъчи и отразил ги после в безброй посоки, заслепяващи погледите на войниците от дивата орда, коленичила в нозете му. Така и влязоха в бой, с безумни крясъци и омраза в очите, за да бъдат пометени и погубени скоро от омраза и сила, по-голяма и величествена от тяхната. Хвръкна и главата на царя, търкулнала се безславно пред друг, по-могъщ и по-славен от него.

  Пристъпиха тогава войниците и свалиха бронзовия шлем от безжизнената глава, взираща се в небитието, за да украси една по-достойна и по-велика глава.

  Минаха години, през които шлемът стоя гордо на поставка, близо до трона на новия цар, докато не нахлуха варварите, дошли от тъмните си северни земи, и не пометоха цялото царство с огън и меч.

  Затъркаля се отново шлемът по земята. Там го и намериха – в пепелта. Някакъв брадясал и мръсен варварин пристъпи, отначало го ритна с крак, после се наведе и го взе, поизтупа го от прахоляка, поизбърса го и накрая го надяна на главата си, и нечовешки рев на радост огласи околността. Видяха го останалите диваци, вдигнал ръце към небето, ревящ неистово с божествен плам в очите, и изведнъж, усетили се нищожни, паднаха в краката му, и се замолиха с робска жал, защото само един Бог можеше да има такъв шлем на главата си и само той бе достоен да го носи.
  Само един миг стоя бронзовият шлем на главата на вожда. Миг за шлема, но за човеците този миг беше равен на десетилетия. После го надяна синът му, а след него се изредиха и синовете на сина му, а и внуците на техните синове. През това време никой не се осмеляваше да остане прав в присъствието на шлема, падаше на колене на земята и така си оставаше там, докато шлемът не се загубеше от поглед. Не гледаха към него, за да не се и осмелят дори да помечтаят да притежават това нещо, което беше предназначено само за богове и никога за простосмъртни.

  Изтърколиха се векове и изведнъж се появи орда, наподобяваща рояк скакалци. Обикаляха по земята и откъдето минеха, заличаваха и тревата по земята, имала глупостта да израсне на техния път. Случи се и шлемът на пътя им и скоро от притежателя му не остана и следа. Накичи шлемът нова глава, на нов, още по-велик водач, и дълго обикаля с него по широката земя.

  Вековете се изнизаха отново и по някое време ордата на скакалците се прекърши, блъснала се в щитовете на легионите. Легионите се предадоха на нови легиони и така до безкрай шлемът окичваше глава след глава. По едно време, някъде из вековете, премина върху нова глава и го украсиха с кръст. Някакъв ковач изкусно го изчука с педантична прецизност. След него друг ковач заличи кръста и на негово място се появи полумесец. Годините минаваха и кръстът и полумесецът се сменяха с вманиачена последователност, докато един ден, след поредния кръвопролитен бой, бронзовият шлем не попадна в някаква река. Водата го завлече надолу и не след дълго заседна между дънерите, довлечени от бурните води.

  Валяха дъждовете и носеха тиня – и скоро бронзовият шлем бе покрит от нея, за да не види никога повече бял свят.

  Заредиха се дните и се превърнаха в седмици, а после в месеци и години. Изнизаха се вековете над заровения величествен бронзов шлем, попаднал накрая под някаква си обикновена тиня.
  По всичко изглеждаше че е изживял дните си, предопределени на този свят. Навярно и там, под калта, щеше и да си ръждяса, и да се пресели в небитието, докато един ден не го изровиха някакви археолози. Откриха го случайно, търсейки мястото на една битка, променила съдбините на света. Изровиха го, изчистиха го, после го обработиха с някакви химикали и накрая шлемът блесна с цялата си прелест на една витрина с бронирани стъкла в музея.

  2

  Беше там…

  Усетих го веднага, щом прекрачих прага на музея. Сякаш някой ме зовеше с тих и вълшебен шепот. Наложих си да не погледна към него, макар и да не знаех какво е. Беше точно пред мен. Дълго стоях на прага, не знаейки накъде да тръгна. Накрая свих надясно към едни римски надгробни стели и дълго се мотах между тях. Изчетох внимателно всеки един надпис, описващ поредния експонат. Не пропуснах и надписите на латински дори, издялани върху тях: „Римският декурион Везалий и съпругата му Виргиния…“. Почивайте в мир, Везалий и Виргиния… Наистина, за хилядолетия надгробните надписи не бяха се променили и оставаха същите или подобни. Надписи, величаещи делата приживе. Сякаш имаше някакво значение за някого! Но са се чувствали някак си значими тогава там, в смъртта. Надявали са се, че делата им няма да се заличат и ще се запомнят от поколенията. Макар и да не бяха постигнали нещо повече от това да карат командваните от тях мъже да убиват. Декурион – десетник. Командвал е само десет мъже, а такъв паметник. Три метра висок. От камък. За да остане през вековете. И останал. Напреднах и тогава се срещнах със статуите тип палиатус и тогатус. За незнаещите латински не бяха обяснили какво е значението на думите, но за мен това не беше проблем и дълго се взирах в изправените и облечени с тоги статуи.

  Вълшебният шепот не спираше и продължаваше да ме зове, някъде там отляво, от централната част на залата. Неволно погледнах натам, знаейки прекрасно, че няма да го видя от огромните каменни саргофази, тежащи тонове и разположени между нас.

  Не след дълго се срещнах с малка и голяма херкуланка. Последваха ги съдове, лампи, фибули и колани, за да се изправя пред статуи портрети. Наистина гениално. Понеже не разполагаш със смартфон под ръка, за да си направиш селфи, решаваш въпроса кардинално. Хващаш някакъв нещастен роб и го караш да ти извае каменен портрет за единия хляб на ден. После има малък проблем – няма къде да се държи портретът. Не става да се залепи в някой албум. Не е подходяща и папка на десктопа. Няма и Фейсбук, за да се похвалиш. Но трябва да се похвалиш. Не може да не се похвалиш! Това е вродено в човека. Издигаш тогава статуята с твоя образ пред входната врата, за да я вижда всеки и за да ти се възхищава. И ето ти Фейсдоор. Зукърбърг ряпа да яде. Че колко хора в този град могат да си позволят каменни портрети? Хайде, направете си Фейсдоор, че да ви видя! Така годините се изнизват, умираш и вече никой не си спомня за теб, но портретът, обречен на вечност, продължава да стои там. После изтипосват каменния портрет в музея, където да го гледам и аз и да се взирам в безжизнените му очи.

  Стигнах дъното на залата и тогава завих вляво и продължих така, начертавайки овал и оставяйки зовящото ме нещо отново встрани от мен. Зовът беше станал нетърпим и вече сякаш прозвучаваше с някакво кънтене в главата ми, но не поглеждах към него, знаейки, че този път няма тонове саркофази между нас.

  В тази част на музея бяха отредили подобаващо място на религията. Беше пълно с оброчни дарове от различни светилища, сътворени от камък, дърво, метал, глина, стъкло, кости и за каквото се сетите още. Едни други, сегашни религии още не били измислени. Навярно не са съществували сегашните богове! Кога ли са се родили? Обаче гарантирам, че и тогава са се убивали заради тези предмети. Вземали са някой от тях в ръка, единият – някаква кост, а другият – нещо, направено от камък, и дълго са спорели кой от двата предмета е по-велик и по-божествен. Карали са се дълго и, понеже не можели да стигнат до консенсус, на дневен ред са идвали юмруците. На следващия ден спорът продължавал, но тогава вече не се задоволявали само с юмручен бой, а посягали към кръста, за да блеснат в ръцете им я сабя, я кинжал. Не след дълго боят се възобновявал между родовете на двамата спорещи, за да дойде един ден, в който цялото село и цялата държава дори грабвали мечовете и колели наред. Понеже не знаели за какво го правят, държали божествените предмети в ръка, за да не забравят и за да си припомнят постоянно причината за войните им. И така през цялата история на човечеството, за да дойдат накрая едни други религии, които не се задоволили само с унищожаването на сатанинските им божества, а продължили с масова сеч на всеки несъгласен с тях. Та така до днес. Наистина уникално… Само хора могат да постигнат това и никакво друго същество на този свят. Наистина, никой не може да бъде толкова прост, колкото умният човек.

  Неусетно, с тези мисли завърших с обиколката и стигнах до вратата. Вече бях решил – щях да изляза, без да погледна към нещото. Винаги така правя и бягам от нещата, които могат да ми причинят болка или радост. Болката си е болка и няма отърване от нея. А нещата, които предизвикват болка, са толкова постоянни и натрапливи. Налитат едно след друго и нямат край. Сякаш затова съм дошъл на този свят – за да получавам болка след болка. А нещата, които носят радост, са прикрита болка. Замаскирали са се. За да не разпознаеш болката и за да те залъжат коварно. Но веднага като ги прегърнеш, захвърлят своя невидим плащ и нападат от засада. Наистина нищо не боли така, както след радост. И колкото по-голяма е била радостта, толкова по-силна е болката, която следва след нея.

  Затова тръгнах към вратата.

  – Господине… извинете – извика някой след мен. Беше една от уредничките. От онези жени, които седят постоянно на един стол и се озъртат като гърмяни зайци, за да не пипнете случайно някой експонат. Това им е работата и я вършат перфектно, защото само гледат и не вършат нищо. Седят си така по цял ден и от седене вече ги болят задните части. Веднага може да ги разпознаете из улиците по походката. Понякога и проговарят, и ви връщат от пътя. Както сега.

  – Гледах ви внимателно през цялото време – продължи жената. – Разгледахте всичко. Дори прочетохте надписите по надгробните камъни. Веднага разбрах, че познавате историята. Отначало даже помислих, че сте историк, но не сте. Убедена съм в това. Но най-скъпия ни експонат не видяхте.

  Обърнах се към жената и подробно я разгледах. Беше дребна, възпълничка жена. Оставаха й сигурно няколко месеца до пенсия. Бях сигурен в това. Естествено, ако правителството не вдигнеше дотогава отново пенсионната възраст, с надежда жената най-накрая да се гътне. Беше от онези жени, които ти се усмихват толкова благо, че ти иде да ги прегърнеш и да ги щипнеш по бузките. Гледаш подобен вид хора и си напълно сигурен че са изцяло с добро, понякога граничещо с наивност сърце. Усмихват ти се винаги и няма как пред тази усмивка да направиш каквото и да е, което може да ги обиди. Затова не й отговорих да си гледа работата, както бих направил обикновено.

  – Има неща, които не трябва да се виждат, госпожо – отвърнах с усмивка, вместо това. – Други, които не трябва да се докосват. Трети, които не трябва да се вършат. Има и неща, които е добре изобщо да не се срещат.

  – Но защо мислите така?

  – Опитът ме е научил на това. Вътрешната ми интуиция. Опитът, трупан в продължение на целия ми живот.

  – Аз пък мисля, че на този свят трябва да се види и изживее всичко – усмихна се отново моята нова приятелка.

  – Позволете ми да не се съглася с вас, мила госпожо.

  – Но защо, млади господине?

  – Благодаря… Ще ви отговоря веднага. Не трябва да се вижда смъртта, докато тя не дойде за тебе. А аз се срещам всеки ден с нея и всеки път тя отнема по нещо от мен. Затова душата ми е празна вече.

  – Лекар ли сте, господине?

  – Да, но много често се чувствам като погребален агент… Не трябва да се докосват красиви, шарени пръчки, движещи се по земята, защото изведнъж се обръщат и хапят, превърнали се в отровни змии.

  – Ужас…! Сигурно сте бил малък тогава.

  – Не трябва и да се вършат злини, защото човек си заминава, а злината, сътворена от него, остава. Когато разбрах това, вече бях голям.

  – Така е…

  – Не е хубаво да срещнеш и красива, безскрупулна жена, която после винаги си тръгва, оставяйки след себе си само развалини.

  – Да, в живота е така и аз съм напълно съгласна с вас, господине, но в момента все пак говорим за артефакт от историята.

  – Знаете ли…? Дано да не ви обидя, но при вас е пълно със смърт и болка. Всички предмети, които са изложени, по един или друг начин са свързани със смъртта. Познавам я добре. Веднага я усещам…

  – Но… защо говорите така, господине. Та това са изключително ценни исторически находки.

  – Надгробните ви камъни са символ на смъртта.

  – Да, така е…

  – Имате и огромни каменни саркофази.

  – Имаме два…

  – В тях са били положени мъртви тела. Махнали сте телата, смъртта е останала. Тя е там, под капаците им. Аз я усещам.

  – Нима?

  – Да, имам вроден усет към нея. Долавям и болката… Злото също. При вас е пълно със зло. Не знам как стоите по цял ден тука.

  – Но имаме и красиви предмети. Златни огърлици, накити…

  – По тях има най-много болка и смърт. Заради тях са убивали в продължение на хилядолетия. Прерязвали са едни гърла, за да ги свалят и за да накичят с тях други. И така до безкрайност. Никога не бих взел в ръка нещо подобно.

  – Но експонатът ни е уникален. Идват хора от цялата страна, за да го видят. Идват и от чужбина дори.

  – Знаете ли? Аз съм се срещал с него. Макар и да не знам кога точно. Позната ми е болката, пропита в него… Познавам и злото, стаено там. Затова не ме карайте да го гледам.

  – Искате ли да го видим заедно?

  – Моля ви… госпожо…

  – Направете го заради мен. Елате… Ще видите, че няма нищо лошо в него – изрече дребната жена и ме завлече. Откъде изкара толкова сила, не знам, но ме дърпаше яко.

  И тогава го видях. Бронзовият шлем… Той излъчваше болката… И злото. Болката и злото бяха пропили в него през хилядолетията. Бяха го носили хиляди. И всички глави бяха хвръкнали до една, без да поумнеят поне малко. Изведнъж реалността изчезна. Околните предмети отначало избледняха и после просто се размиха и скоро мястото им бе заето от дървета, скали, реки. Всичко беше в прахоляк. Чуваха се викове. Появиха се две воюващи армии. Навсякъде се лееше кръв. Усетих миризмата й. Шлемът беше на главата на някакъв. После… просто му отсякоха главата и шлемът се озова на друга глава. Бойното поле се смени. Прахолякът изчезна и вече воюваха сред някаква лепкава кал. Картините се сменяха една след друга като в някакъв филм. Неизменен оставаше само шлемът. Хиляди мъже, съсечени там, в калта, в дъжда, в снега, из горите. Труповете им плуваха и в реката. Водата цялата беше почервеняла. Приличаше на някакво червено лудо вино. Вървях наоколо и скоро закрещях:

  – Спрете… Престанете… Спрете да се убивате… За какво го правите?

  Но никой не ме чуваше. Интересуваше ги единствено това как да убият човека пред себе си. Нищо друго. В очите им имаше някакъв злокобен блясък.

  Когато се опомних, видях, че блъскам по витрината в музея. Някакви униформени се опитваха да ме задържат. Видях и уредничката. В очите й се четеше ужас. Непрестанно се кръстеше.

  3

  – Значи вие твърдите, че усещате болката и злото в предметите? Така ли да го разбирам, господине?

  – Да.

  Бяха ме сложили да седна пред някакъв психиатър. Беше се разплул в креслото в скъпия си кабинет. По всичко изглеждаше, че трябва да ми направи психопрофил, да разбере дали съм луд. Щеше да се опита да ми прилага разни номера, които обаче за негово нещастие и аз бях учил. Даже бях полагал изпит. Това, което не знаеше той, бе, че дълги години бях се подготвял да стана именно психиатър и в последния момент се отказах. Побелялата му брада беше набола небрежно. Косата му беше разчорлена. Личеше, че не се е къпал от доста време.

  – А гласове чувате ли?

  – И гласове чувам, и миризми усещам даже.

  – Миризми?

  – Да, миризми.

  – А какви миризми по-точно?

  – Най-често на некъпано.

  Неволно психиатърът се притесни и се дръпна леко назад, така че да е по-далеч от мен.

  – А кога ги усещате тези миризми? – изрече после, възвърнал самочувствието си.

  – Ами, миризмата на некъпано усещам в момента – довърших го и се заогледах из стаята, давайки си вид, че търся източника на миризмата. Към него обаче не погледнах.

  – Ами, кабинет… Влизат всякакви – изрече той и отвори прозореца. Хладният въздух нахлу и ме удари със свежестта си.

  – Вече не усещам некъпаното – успокоих го, но той не ме отрази.

  – Да се върнем на гласовете – изрече вместо това, показвайки, че той е господарят на положението. – Кога ги чувате тези гласове?

  – Когато ми говорят разни хора…

  – А когато не ви говорят?

  – Тогава чувам мислите си.

  – А говорят ли ви?

  – Не, не ми говорят. Усещам ги. Но понякога им говоря аз.

  – Говорите на мислите си?

  – Да, понякога им говоря. Когато съм изпаднал в някаква депресия и мислите ми станат много черни, им казвам на глас да престанат.

  – А често ли изпадате в депресия?

  – Постоянно съм в депресия.

  – От какво се поражда тази депресия?

  – От хората. Когато съм с кучето си, не съм в депресия.

  – От хората?

  – Да, от хората. Депресирам се от това, че постоянно лъжат и крадат. Говорят само глупости, мислят само за ядене. Не осъзнават действителността около тях и живеят в някакъв собствен свят, където няма място за нищо добро. Мислят само за пари и за скъпи предмети. Животът им минава в правене на безполезни неща, а да подхванат нещо полезно и през ум не им идва.

  – А опитвали ли сте да излезете от депресията?

  – Да… Един път се влюбих и тогава нямах депресия. Постоянно мислех за вятърничави неща. Но после депресията се върна с нова сила. Оттогава така си живея…

  – И не ви напуска никога?

  – Понякога ме напуска, но тогава не мога да пиша.

  – Да пишете?

  – Да, записвам си мислите.

  – А чете ли ги някой?

  – Намират се…

  – Да се върнем към темата – спря с въпросите си колегата и после отново продължи: – А имате ли чувството, че ви преследват?

  – Да… Двама даже успяха да ме докопат, докато разглеждах в музея, и ме докараха пред вас. Една възрастна дама им помагаше.

  – Блъскали сте по витрината на много скъп експонат, струващ милиони.

  – Блъсках по витрината на злото.

  – На злото?

  – Да, на злото… Там е пълно със зло. Със зло и смърт. И всички минават и им се възхищават.

  – Това са експонати, господине. Артефакти… История…

  – Там е пълно със зло… с болка и смърт.

  – А защо блъскахте точно по витрината на шлема?

  – По него има най-много зло. Има и болка. Душата на твореца е в шлема. На ковача… Сляла се е с метала и стои заключена там.

  – Душата…?

  – Да, душата. Когато твориш, душата ти се слива с творбата. Ако не се слее, не се получава. По това се познават истинските неща. В неистинските няма душа, колкото и да са скъпи. И душата на твореца стои заключена там. Създал е нещо красиво, но вместо да радва, хората са го пропили със зло. Ползвали са го хилядолетия. Поставяли са го на главите си и всеки е излъчвал омраза, ненавист. И душата на твореца сега стои там, обвита с толкова много омраза. И крещи… Минали са толкова години, а хората не са поумнели поне малко. Кланят се на измислени от други хора божества. Дори убиват в тяхно име. Искат да притежават нещо заради паричната му стойност, а красотата и душата в него не виждат.

  – И как виждате душата?

  Какво да му обяснявам повече?

  Как да му обясня, че най-накрая душата на ковача е освободена и вече е в мен? Усещам някакъв приятен гъдел там, в мозъчните си гънки, някаква приятна топлина. И болка… Как да му обясня, че затова обикалям из музеите и освобождавам души. И всички те са в мен. Най-накрая са свободни… Затова ме боли… С толкова много наранени души в мен.

  Дали ще го разберат някога хората?

  .

• Съкровища от кухненския шкаф

  .

  Помните ли ги онези кухненски шкафове? Огромни, като бели мастодонти, с десетки чекмеджета, вратички, витринки и долапчета? И в нашата кухня се извисяваше такъв и заемаше една четвърт от помещението.

  Но каква радост беше той за изследователското сърчице на едно петгодишно дете?! Можех с часове да се ровя в безбройните му чекмеджета, пълни с капачки, затварачки, отварачки, телчета, канапчета, тапи, тирбушони, кърпи, каренца, изгубени бонбони „кърц-кръц“ и какво ли още не. Като Пипи Дългото чорапче го изследвах тоя шкаф.

  А над цялото това изобилие, над витринките с различни видове чаши и чинии, над супниците и сосиерите, над красивите фаянсови кутии, изрисувани с цветенца и надписи „брашно“, „захар“, „кафе“ – над всичко седеше радиото. Също огромно. Един дървен сандък с красива политура, със заоблени клавиши, то светеше с жълтото си екранче и по цял ден пееше. Понякога казваше и нещо за конгреси. Но основно пееше „Чушката люта, пак люта – и ти си, Цонке ле, кат нея…“ и онова за „пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци…“.

  Пеех и аз с него, а дебелите крака на баба, обути с кафеви рипсени чорапи и котленски терлици, шетаха наоколо. Виждах само тях, защото битувах под кухненската маса – също мастодонт, боядисан в бяла блажна боя. Там ми беше скривалището, заобиколена от дебелите крака на масата и тежките дървени столове – на воля разглеждах привлеченото от шкафа. Или тайно осмуквах захарните покрития на витамин Б2, също довлечен, заедно с кутийката лекарства, от шкафа. Заловиха ме, разбира се, и се караха много. Но пък имаше едно долапче – най-долу вляво, до което никой не можеше да се наведе толкова. Там бяха моите съкровища. Пластелинът, боичките, книжките за оцветяване, плюшеното куче Ашо (оригинално се е казвало Шаро), гланцовата хартия, ножичките, бурканът от кисело мляко, в който събирах стотинки, и най-любимата ми играчка. Мислите, че е кукла, нали? Не. Аз кукли нямах и не исках. Най-любимата ми играчка беше една дървена кутия, в която имаше готварски рецепти, напечатани на розови, сини, зелени и жълти картони. Играех си с тях, а после ги зачетох и ето сега – готвенето ми е слабост.

  Понякога баба, оставила тенджерата да къкри, отиваше в банята да пере. Ех, тогава! Огромното пружинено легло, с железни рамки, на което нощем спяха баба и дядо, ставаше мое! Скачах и скачах на пружината, докато не превърнех постланото легло в „хардауш“. Не ме питайте какво е хардауш – така казваше баба. А после, окрилена от полета, вземах малкото си жълто чадърче, изкачвах се на желязната рамка на леглото, отварях чадъра и политах към пода като парашутист. Е, веднъж си обелих носа при парашутния полет и пак се караха, но пък летях!

  Летях и пеех: „Пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци…“.

   

  Радост Даскалова,

  Лондон, Великобритания

  .

• Срещам се рядко с хора…

  .

  Срещам се рядко с хора,
  те са изчезващ вид.
  С мъртви души не говоря,
  нямаме общ език…

  Бедна граматика имат,
  всичко е в среден род.
  Всичко е с малко име,
  всичко – дори Народ.

  Котка си взех за приятел,
  има си собствен нрав,
  в екстремни обстоятелства
  обелва по някой лаф…

  Жълто-зелени, очите й
  светят по пътя към ада…
  Скръствам ръце молитвено,
  тежка луната пада.

  Пада отсреща на хълма
  и ми се хили предвзето…
  До сутринта ще погълне
  всеки синкоп на сърцето ми.

  Утре ще тръгна наново,
  пълна с добри намерения,
  да си кова оковите
  или пък те мене.

  .

  Румяна Симова

  Уелингтън, Нова Зеландия

  .

• Кисело зеле

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  .

  Ей, развалиха ги тия жени, ей. Едно време какви жени имаше! А сега?

  Надигнеш самолета, отдолу два реактивни мотора бълват… огън и жупел. Устремиш се към висините, аха и да достигнеш до самия Бог.

  Отначало лек вираж, последван от хоризонтална осморка, спирала, горка с ъгъл под 45 градуса, боен завой и пикиране, направо над Венериния хълм. Ала това бе само разузнаване.

  Едно след друго следваха полутоно, имелман, а накрая лупинг, управляемо и размазано тоно с форсиран завой.

  Отклоненията и грешките бяха минимални. Изтребителят и пилотът изпълняваха строго предначертания боен план. Всичко това се контролираше от рязко изменение на оборотите на двигателите, когато се налага, до тотален форсаж, докато реактивната струя не отнесе някой полилей.

  – Ох, зави ми се свят – въздъхваше по някое време момичето.

  – Тъкмо съм загрял реактивната струя – обаждах се и аз от пилотската кабина, обхванал фюзелажа.

  – Няма ли да зареждаш?

  – Зареждам във въздуха.

  – Накрая да не увиснем някъде?

  – Да бе, с тия два мотора!

  – Ефраимче, а спри го малко този изтребител, моето момче – почваше да почуква по тавана и хазяинът отдолу. – Нека дъх да си поеме.

  Но аз бях в таванската стая, близо до звездите.

  – Ей, момче – не спираше обаче нашият. – Уплаши хазяйката, ей.

  Да, ама на сутринта тя изобщо не ми приличаше на уплашена.

  – Как си, моето момче? – усмихваше ми се блажено. – Искаш ли кафенце да те почерпя, тортичка? Че…

  Годините си минаха, а вероятността да съм с млада жена става все по-голяма – просто всички са по-млади вече от мен. И навярно наистина младостта и глупостта вървят ръка за ръка, щом все още ми се връзват и успявам да прилъгвам красиви дами.

  Докато онази вечер…

  – Чакай де, чакай да пийнем, да хапнем, то, леглото няма да избяга – чух се, че изричам.

  Да, ама после…

  – Адаш, дай да не се излагаме – повторих няколкократно, ала файда йок.

  – Ей, развалиха ги тия жени, ей. Едно време какви жени имаше! А сега? Чак пък нищо да не ми стане… – не се стърпях накрая.

  Всъщност, защо ви пиша сега тези глупости?

  Исках да напиша за зеле. За кисело зеле!

  – Не ми стана зелето – оплака ми се оня ден един. – От 30 години го правя все по един и същи начин. В един и същ бидон. Слагам все същото количество сол, а и един кочан царевица ръгам. Ама, като взех от вашето зеле…

  Ся, какво да му кажа на такъв? На всички им стана зелето, ама неговото…

  – Ти остави зелето… Самолетът става ли, наборе? – забих го веднага.

  Ей, като се ядоса тоз! Не стига това, а и бабичката му се развика, недочула:

  – Що лъжеш, бе? Знаеш ли откога не си ръгал кочана?

  То тъй, като спре да става самолетът, нито киселото ти зеле става, нито… Само за посмешище почваш да ставаш.

  – Е, как да ти стане зелето като не си ръгнал кочана? – довърших го накрая.

  Ади де, намерил с кого да се драка!

  .

• Оръжия и сапун „Петел“

  .

  Единственото оръжие, което съм държала в ръка, е сабята на прадядо ми – комит Никола. Тя се предава в нашия род по наследство и се поставя на видно и почетно място. На нея са инкрустирани две слова: СВОБОДА или СМЪРТ. През размирното и тъмно време на прадядо ми се е знаело точно за коя свобода и за коя смърт е ставало дума. Днес е такъв хаос, че и сам Господ ни гледа сеира, затова и аз не се наемам да коментирам кой кой е. Освен това нищо не разбирам от оръжия, но имам една история, в която става дума за много, много оръжия.

  С Влади се знаем от детинството, но приятелството ни е между другото, т. е. от дъжд на вятър. Понякога се срещаме случайно, прегръщаме се крепко и на раздяла си обещаваме да не се забравяме. Последния път се срещнахме на жълтите павета, когато още бяха правилно и красиво подредени, като в цивилизования свят. Седнахме в близкото кафе. Влади имаше нужда с някого да сподели притеснението си. Баща му бил в най-добрата болница вече месеци наред и се борил с рака, но безуспешно. Влади вече беше много богат и влиятелен човек, така че не се съмнявах за лукса на лечението. От седмица на баща му не му действал и морфинът. Всички около него се молели да умре и да се прекратят тези нечовешки мъки.

  Спомних си как се запознах с бащата на Влади. На едно новогодишно парти се озовахме в същата компания, на същото място с Влади. На сутринта, след края на празненството, Влади ни покани със съпруга ми, да отидем на закуска у родителите му. Имали традиция на този ден да канят гости и да черпят с мекици, които приготвяла майка му. На домашни мекици, в 6 часа сутринта на 1-ви януари, не можех да откажа. Посрещна ни приветливо един синеок, възрастен господин, полковник в пенсия, но без пагони, по домашни чехли. На масата в хола ни очакваше цяла тепсия с мекици. Полковникът се оказа голям симпатяга и от мекиците бързо преминахме към песните. Пееше му се на човека. Цял живот е пял в хорове и имаше не само запазен глас, но и богат репертоар. В паузите ни разказваше и интересни случки от живота си. Така стигнахме до елмаза, който ни показа. Беше му подарък ат анголските братя – братя по оръжие, както любезно ни поясни.

  През живота ми и аз съм имала разни братя по оръжие, но нито съм ги виждала, нито съм ги чувала, нито елмази сме си разменяли. То не бяха виетнамски братя, корейски братя, кубински братя и в този братски калабалък сигурно и много съм пропуснала. Най-добре си спомням единствено за кипърските братя. Бях студентка по това време в Прага и деляхме стаята с една кипърка – Евантия от Фамагуста. Такова понятие „с една кипърка“ няма, защото те живеят всички накуп. Кипър тогава беше във война. Медиите ни приканваха да съчувстваме на кипърските ни братя по оръжие. На моите студентски кипърски братя хич не им личеше, че Кипър е във война. Комунистическата партия им даваше три пъти по-голяма стипендия от моята, и то в долари. Изпитите им ги подаряваха без да четат, само от солидарност към борбата им за мир. Аз искрено съжалявах, че България тогава не беше във война. Налагаше ми се да си броя всяка крона и да чета сериозно. А когато споменах един ден на Евантия, че в поезията ни са възпети „едрите звезди над Фамагуста“, тя ме погледна учудено и каза, че звездите там били като всички останали звезди по света.

  От завързалия се около мекиците разговор стигнахме до анголските ни братя по оръжие. Не знам защо, но аз тях ги бях пропуснала. Полковникът по пантофи ни разказа как сме помагали на анголските братя в тяхната справедлива война. Целият му трудов стаж преминал в изпращане на оръжие. Разбрах, че благоденствието в този дом е резултат от безвъзмездната ни помощ за Ангола. От тази среща ми остана спомен за вкуса на мекиците, хубавите песни на полковника и нещо смътно, но елмазено за Ангола.

  – Ти знаеш какъв прекрасен човек е татко – каза тихо Влади. На никого лошо не е сторил. И на мравката път правеше. Защо са тези мъки? Аз не мога вече с нищо да помогна.

  – Влади, ти вярващ ли си? Ако да, помоли се на Бога да му прости и да си го прибере.

  – Не, не мога да се моля. Не вярвам, че това ще му помогне.

  – Ами тогава помоли се на душите на хилядите жертви в Ангола, убити от оръжията, които им е изпращал. Мисля, че това е тяхното възмездие. Може да ти звучи малко нереално, но аз имам само това обяснение.

  – Това е нелепо. В Ангола той имаше само приятели и никого не е убивал. И откъде ти дойде това наум?

  – Той нали цял живот е осъществявал оръжейните сделки за мира в Ангола?

  – Да, това беше само работа и нищо повече.

  – Зад всяко оръжие стои дълга верига от конкретни хора, които го предоставят на някого, за да убива други. По тази верига, в обратна посока, се движи проклятието на смъртта.

  – Това езотерика ли е? – попита Влади.

  – Просто логика. Някакви си мои мисли. Поздрави баща си и дано душата му намери бързо покой.

  Минаха няколко часа, откакто се разделихме с Влади, и на телефона ми се появи съобщение от него: „Каквото можах и доколкото разбрах, направих. Татко се успокои и си замина. Благодаря ти.“

  Сетих се за историята с търговеца на оръжия за Ангола, защото пак са се появили някакви нови братя по оръжие, борещи се за мир. От някое време им препращаме оръжия насам-натам, а сега вече директно. Мен повече ме вълнува веригата на възмездието, която е неизбежна по волята на Всевишния.

  А сега няколко думи и за сапуна „Петел“. Думата война чух за първи път във връзка с този сапун. Баба ми беше преживяла войната, както се казва на гърба си. Над старата порта в къщата й имаше дебела дървена греда, а на нея наредени пет-шест калъпа сапун за пране „Петел“. Един ден баба ме праща да купя сапун, защото няма с какво да пере. Показвам тези на гредата, а та ми казва:

  – Тези са, ако има война. Много е страшно да няма с какво да се изпереш и измиеш. По време на война всичко е много мръсно. – Доживя да не ги ползва, но аз я изпратих на оня свят с един калъп „Петел“ в джоба.

  Днес световните медии тръбят, че врагът крадял чиповете от пералните на нашите братя по оръжие, за да правят далекобойни атомни оръжия с тях. Военната сводка не дава информация за войнишките сапуни. Ние, освен оръжия, имаме и производство на военни сапуни по 3 лева калъпа и, въпреки че се казва „Камбана“, това си е старият сапун „Петел“. Без чипове пералните не работят, ама да не се и мият е нечовешко. Дано управниците проявят разум и гласуват за сапуна. Ако войната стигне до нас и видя пред вратата ми танк, независимо от нашивките по униформата, ще дам на воюващите не китка цвете, а сапуни, за да измият позора около мира, защото, както казваше баба: „По време на война всичко е много мръсно.“

   

  Елена Пеева-Никифоридис

  .

• <<
• 1
...
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
• 16
• 17
• 18
• 19
• 20
• 21
...
• 81
• >>