Всичко от литература

литература

• Веднъж да повярваш

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  Пантелей бе изгледан от баба си, защото след развода майка му заживя с друг мъж, а баща му продължи да пътува с корабите като моряк. Баба му Славка живееше в малко добруджанско селце и, макар стара, се трудеше като мравка. От сутрин до късна вечер тя се занимаваше с кокошките, двете кози, прекопаваше и плевеше големия селски двор. В селото други деца нямаше. Пантата, както го наричаха останалите възрастни хора, ходеше на училище в близкия град. Вземаше и го връщаше малък, жълт автобус, докато стигна девети клас. Тогава, в края на лятото, баба му се наведе да изскубе стрък тученица и се свлече на земята. Пантата я намери с ръка, вкопчена в растението, и поглед, вперен някъде далеч. Той се отпусна на земята до нея със свито сърце. Разбираше, че бе загубил най-близкият си човек, и не знаеше какво да прави оттук насетне. Сълзите му рукнаха и заподсмърча като малко дете. Беше объркан и уплашен, защото бе останал сам.

  След бързото погребение, организирано от съселяните, Пантата се затвори в малката си, измазана с вар стая, и започна да пише в една тетрадка възможните си планове. Писа, докато мръкна и изтощен заспа. Като се събуди сутринта, скъса написаното и го смачка на топка. От всичко написано в тетрадката помнеше само едно: „Да пея!“.

  Баба му пееше тъй хубаво, че от малък той припяваше покрай нея. Любимата му песен бе „Мило ми е, мамо, драго ми е, татко, в Добруджа да ида, през нея да мина!“. Никога нито в училище, нито където и да е, той се бе изявявал като певец, но сега бе решил, че ще пее, и упорито стиснатите му устни показваха, че никой не може да му попречи за това. Щом минаха четиридесет дена от кончината на баба му, в едно слънчево утро в началото на октомри, той запя на глас. Пееше в къщата и в началото бе неуверен, но при втората и третата песен гласът му укрепна и той го отпусна докрай. Докато пееше, на прозорчето на входната врата се почука и Пантата излезе да отвори. Пред него стоеше бай Добри и се подсмихваше:

  – Панта, да не си купил магаре, бе? Минавам по улицата и чувам някой да реве! Викам си, може нашето момче може да е ходило на конски пазар в събота!

  Пантата знаеше, че бай Добри е голям зевзек, защото неведнъж се бе шегувал с него, но сега се засегна.

  – Тук наистина има магаре, но е старо и се казва Добри! – отвърна момчето.

  Старецът се изкашля и седна на пейката под сайванта. Изгледа го изпод побелелите си вежди и рече:

  – Още от мома, като запееше баба ти – и ми прималяваше под лъжичката! Хубав глас имаше и сякаш само за мен пееше! Много я харесвах, но тя си избра дядо ти Георги! Както и да е! Да знаеш, че си наследил пеенето от нея! Гласът ти е като на ангел, моето момче! Преди малко се връщах от магазина, като те чух да пееш! Стана ми тъй мило, тъй драго, че нямаше как да не ти се обадя! Не се сърди, че се пошегувах! Знаеш ме, какъв чеп съм!

  Лицето на Пантата от сърдито, грейна в усмивка.

  – Ама и ти си един, бай Добри! Бива ли да се майтапиш така?

  – Бива, бива! – усмихна се старецът. – Сега си самичък и не бива да тъжиш! Трябва да се смееш повече и най-вече да пееш! Песента ще те държи изправен, колкото и трудно да ти е понякога! Предлагам ти, всяка вечер, като се върнеш от училище, да се спираш при Ганчо в магазина и да ни пееш по една песен. Знаеш, че ние, старците, седим там, пием по ментичка и разговаряме. Ще ни е интересно да слушаме песните ти, моето момче!

  – Ама, как тъй? – изгледа го внимателно Пантата, чудейки се, дали стареца не се шегува пак. – Може другите да не искат да ме слушат!

  – Щат, щат! – чукна с тояжката си бай Добри. – Ти мини след училище довечера в магазина, пък ще видим!

  Още същата вечер Пантата неуверено побутна вратата на магазина и надникна. Както винаги, няколко старци седяха на щайги и кашони сред магазина и си говореха. Като го видяха, най-възрастният дядо Минчо викна:

  – Влизай, момче! Откога те чакаме, да знаеш!

  Той пристъпи несигурно и застана пред старците. Чувстваше се неловко, но бай Добри дойде до него, прегърна го през рамо и помоли:

  – Първо ще изпееш тая песен за Добруджа! Тя най ми харесва, а после, както искаш ги карай!

  Пантата свали раницата с учебниците от гърба си, подпря се на един рафт с рибни консерви и притвори очи. Представи си как баба Славка пееше и започна:

  – Мило ми е, мамо, драго ми е, татко…

  Той все едно се пренесе в друг свят. Вече не беше в селския магазин, а някъде високо в небесата, някъде, където би пял за повече хора и би споделял както болката, така и радостта в песента. Щом свърши, видя как всички възрастни мъже се изправиха, в знак на уважение пред него. Те не ръкопляскаха, но го гледаха с топлина в очите и късите им, одобряващи думи му носеха радост, каквато преди това не бе изпитвал. След това Пантата изпя още няколко песни, а накрая дядо Минчо заключи:

  – Ще идваш всяка вечер оттук насетне! Ще научиш и други песни! Ще ни пееш и, веднъж да си повярваш, ще станеш истински певец! Напролет, живот и здраве, ще те пратим на събор за надпяване! Отсега ти казвам, че ще си победител там! А ние винаги ще сме зад теб, щото друго семейство си нямаш!

  С овлажнели очи и душа, пълна с надежда, Пантелей напусна магазина.

  От нея вечер, освен старците, в магазина идваха и няколко баби от селото. След песните, които момчето пееше, те му даваха малка бохча с топла храна в нея. Така минаха есента и зимата, и в края на март бай Добри обяви първия събор за надпяване с народни песни, на коя дата през април ще е. Той се провеждаше в едно добруджанско село и, макар да не бе близо, организацията по пътуването бе вече уредена от старците. На събора Пантата тръгна, придружен от бай Добри и дядо Минчо, още предния ден. Вечерта преспаха при някакъв роднина на дядо Минчо, а на другата сутрин, пременен в народна носия, Пантата побърза да иде към сцената. Неговото изпълнение бе второ по ред в програмата и той много се вълнуваше. Когато обаче застана през стотиците зрители, събрали се специално за надпяването, той отпусна глас и запя, сякаш молеше Бог да му помогне. Изпя двете песни тъй прочувствено, че хората от публиката се насълзиха и не спряха да ръкопляскат дълго време.

  В селото ги чакаха с нетърпение и много цветя, защото вече бяха научили, че тяхното момче е победител в надпяването. Така, през цялото лято след това, Пантата участваше в предварително записаното участие за надпяване, в други селища на страната. Следващата есен го завари с четири първи и едно второ място от преминалите конкурси. Когато баща му се върна за няколко дни в отпуск, той едва позна вече порасналия и възмъжал свой син. Всички в селото се гордееха с него и не му оставаше нищо друго, освен да почерпи за успехите на сина си. Преди да тръгне на следващия рейс в морето, той остави достатъчно пари на Пантелей и му каза:

  – Няма нищо невъзможно в този живот, моето момче! Това може да е клише, но е вярно! Веднъж повярваш ли си – и останалите ще повярват в теб, и ще постигнеш това, което искаш! Аз не прокопсах по моретата, но ти имаш бъдеще! Пей тъй, че да пълниш душите на хората! Знам, че ще успееш!

  През следващата година Пантелей участва в телевизионния формат „Гласът на България“ и стигна до финалите. Малко след това получи предложение да учи оперно пеене в Милано. Животът, тъжен или усмихнат, му предлагаше всичко, за което мечтаеше, защото Пантелей вярваше в себе си!

  .

• Карлов мост

   

  Златна Прага! Карлов мост! Под него тя тече, спокойната Вълтава. В нея като огледало се отразява хълмът Храдчани, дворците с островърхи кули, статуи и катедрали, обвеяни от романтика и слава.

  Карлов мост, разпрострял снага от бряг до бряг. Потънал до колене във водите на Валтава, а те ласкаво се плискат под сенките на сводове изящни, от колони дълговечни и от аркади каменни. По бялата им гръд се вият зелени нишки и рисуват орнаменти, следи вековни, оставени от времената древни. Слънцето върви към заник. За миг по моста белокаменен тропот на конници отмерва въздишките на тишината. Звучат фанфари. Веят пъстри знамена, хоругви и щандарти. Блестят пики и панцири, шлемове с паунови пера. Минава Карл Четвърти, величествен и горд със своята свита от царедворци, рицари напети и стражници верни. Възкачват се нагоре по хълма към Храдчани с дворците, с кулите позлатени, подпиращи небето. Звънят в хор тържествен камбаните на храма „Св. Вит“. Звъни от музика и възгласи просторът във воала на вечерника обвит.

  Звезди изгарят бавно в небето, а долу пламват на Моста Карлов светлините разноцветни. В тържествен танц въртят се, плъзгат се, играят по притихналата вода, а сутринта като русалки диви, невидими изчезват в сенките на тъмната гора.

  Тук вечното с преходното неспирно спорят. Като лъчи, извиращи от глъбините земни, струят водите никога еднакви, всякога различни. Бликнали от безначалното, съхранили тайната на Сътворението, те носят паметта за божествения Лъч, пронизал вселенските недра, събудил корена на безконечното бъдно.

  В градинската алея на Храдчани, пълзяща роза е обвила нежно каменен бюст на мъж. Привел глава. Замислен. Побелял от старост. Надмогнал всичко земно, радости, слава и гордост. Спокоен спи. Останал сам в своето време. В мрамора вграден. Изведнъж е пробуден, съживен от гальовното дихание на розата, цъфтяща в пурпур. От нейната прегръдка на влюбена жена. Той чело възправя с дързостта на рицарска младост. На велможа, влюбен, копнеещ да чуе песента на любимата девойка. Забравения зов на любовта… Вятърът вее над водите. Гали и целува гърбовете на вълните. Подема приказки вълшебни за Реката, за Моцарт в бирхалето хладно, когото цигулката разплаква. За мъжа от камък. За розата цъфтяща. За жената…

  Карлов мост е надвесен над вековете, прегърнал реката от бряг до бряг, да се срещнат, да си подадат ръцете в Златна Прага, да си поговорят за Времената, за чутовни битки и победи славни. Далечното ехо за Карл Велики, императора на Свещената Римска империя, прегърнала Родината-Майка, и възвърнал блясъка на Чехия.

  Променят се царства, народи, остава само той – неизменен, величествен в своята непреходна красота.

  Карлов мост! По него минава ИСТОРИЯТА!

   

  Рада Въртунинска,

  3 септември 2017 г. Добрич

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: За авторката – вж. тук.

  .

• Ще има сняг

  .

  Ще има сняг – усещам го как идва –
  след някой ден отгоре ще се спусне
  и ще мирише на студено и на зима,
  и на замръзнало пране, което хруска.

  И ще мирише на изпрано и на синьо –
  снегът е бял, но синьо му отива.
  И от прозореца до края на градината
  чаршафите си зимни ще простира.

  Снегът е бял и точно като майка ми
  обича всичко да е под конец, да свети.
  Каква жена е майка ми и как от чайника
  мирише още на липа и на ръцете й…

  Каква жена е зимата и колко пъти
  ни караше да сядаме до огъня…
  Ще има сняг и ще затрупа пътя,
  и вече няма никъде да ходим.

  И ще е зима – майчина и бяла,
  студена, дълга – зима до небето.
  А под дебелото ни вълнено одеяло
  ще спи, ще спи на пролетта сърцето.

  .

  Николай Милчев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.

  .

• Предколедно

  .

  „С червените ботушки потропва Дядо Мраз…“

  Щом започне да наближава Коледа, ме обзема една творческа щръклица, която все се чудя накъде ще избие. Най-малко съм очаквала да се присетя за едни стари червени мокасини, които години наред се подмятаха прашни на бабиния таван. Моят прадядо, комит Никола, ги донесъл чак от Америка. Бил ходил там, заедно с други четници, да събира пари за оръжие. Предстояли освободителни войни на Балканите. Как са се събирали пари за оръжия в онези времена, аз не знам. Никола не бил много словоохотлив, но разказвал, че той лично е работил в златна мина и кътал парите за революцията. Щом на Балканите се размирисало на барут, комитите били призовани да се връщат и да се включат в борбата. Нямало повиквателни, имало идеал за Освобождение.

  Никола натоварил на презокеанския кораб един сандък, пълен с армагани за близки и роднини, както си е редно. Понеже забравил да си вземе тютюн за изпът, а и имало още време до отплаването, слязъл на брега да си купи. На едно място се били събрали няколко земляци –македонци, албанци, гърци и българи. Държали една газета и обсъждали бурно събитията на Балканите, написани в нея. Никола така се заслушал в разговорите, че не чул корабната сирена. Когато потърсил с поглед кораба, той вече порил вълните. Влезнал в пристанищната кръчма заедно с другите, поръчал си нещо като ракия и се информирал, че на следващата сутрин тръгва турска гемия за Стамбул. Разгеле, рекъл си той, оттам и пеш се стига до Пирин. За щастие всичките му пари били у него, във вътрешния джоб на сетрето. Минала нощта в бурни разисквания и бунтовни припявания. На заранта, като се разхождал по пристанището, видял един индианец да спи, седнал на земята. Около него имало пръснати някакви шарени предмети. Като чул стъпките, индианецът отворил очи, усмихнал се вяло и му предложил стоката си. Никола купил една малка дамска чанта, цялата изработена от мъниста. Сложил в нея парите, а после щял да я даде на жена му, Мария. Погледът му привлекли един чифт червени мокасини, от мека кожа. Купил и тях, а индианецът му подарил и няколко пера за благодарност от алъш вериша, в този ранен час.

  Цял живот имал какво да разказва комит Никола на съгражданите си за Америка. Те най обичали да слушат за индианеца, червените мокасини, перата и чантата от мъниста. За индианци чували за първи път от очевидец, толкова фини обувки пипали за първи път, а пера си имали по дворовете всякакви. Като видели чантата, която баба Мария показвала, направо цъкали с език. Даже една местна кокона помолила да се снима с нея. Цяла година снимката й с чантата била на витрината на фото „Стаменов“.

  Годините се търкаляли като речни камъни и завличали във водовъртежа на времето всякакви събития – войни, въстания, метежи, революции… Комит Никола доживял до дълбока за онова време старост. Бил паметен до края на дните си, но краката не го държели, защото страдал от подагра, та прекарвал времето си в мохабети, седнал на миндера. „Всичко ми е наред, само тия пущини, нозете, не ме слушат“ – казвал той и сръбвал от кафето.

  Един ден станал, облякъл чиста риза и ново шаячно сетре, а от джоба му провесил златния ланец на часовника. Рекъл на жена си, че ще ходи да се черкува, защото му идел краят. Когато решил да си обуе калеврите, видял, че болните му нозе не влизат в тях. Поискал Мария да му донесе червените мокасини. Те били меки и лесно ги нахлузил. Погледнал се в огледалото и отсякъл: „Това е резил и светотатство. На черква, сред хората, така не се ходи. Ще си ида от таз доня непричестен.“ Така и станало. Споминал се след няколко дни.

  Децата от махалата много обичахме да играем на тавана в бабината къща. Там имаше реквизит за всичките ни фантазии. Играехме на царе, принцеси и слуги. Пресъздавахме приказния свят на тези герои. Царят се намяташе с един стар бял чаршаф, зад всяко ухо стърчеше някакво шарено перо, а на краката, върху протритите гуменки, нахлузваше едни червени мокасини, които от години се въргаляха насам-натам из тавана. Простолюдието бяхме боси, наметнати с вехти дрехи, които вадехме от разни сандъци. После пораснахме, таванът опустя, червените мокасини се свряха в някой ъгъл, а перата заедно с детството ни отлетяха нанякъде.

  На една Нова Година сестра ми боледуваше от заушка и не можеше да отиде на тържество в забавачката с Дядо Мраз. Реве в къщи и не спира. Решаваме баща ми да се маскира като Дядо Мраз. Майка ми имаше едно палто с изкуствена кожа отвътре. Татко облича палтото с хастара навън. Слагаме му много памук за коса и брада. За да е по-непознаваем, слага и пенджурите на баба. На вратата се чука и влиза Дядо Мраз с подаръка за сестра ми – кукла Невеляшка, която сама се клати като пияна. Сестра ми спира да реве, гледа, гледа и изведнъж се развиква: „Искам истински Дядо Мраз! Този няма червени ботуши.“ Татко напуска сцената, а с него излиза и баба. Малко се бавят, а по тавана чувам стъпки, сякаш се гонят таласъми. Отново се чука. Влиза същият Дядо Мраз, със същата Невеляшка, но обут с червени индиански мокасини. Татко е навил крачолите на панталона и марширува с високо вдигнати крака, за да се виждат ясно червените мокасини. Сестра ми се усмихва, пие си сиропа и се радва на куклата. Дядо Мраз си отива. Навярно е тръгнал през снежните пъртини с червените мокасини, защото повече никой не ги видя.

  

  Може би тези мои спомени щяха да си лежат там, където са били, и досега, ако не се беше дигнала една медийна шумотевица във връзка с едни червени мокасини. Някакъв депутат, дали Лаурел, дали Харди му е името, точно не знам, но отишъл в Народното сборище, обут с червени мокасини. Човекът тихо си ходел с красните тапочки по също тъй мекия и красен килим. Не е имал и никакво намерение да се качи с тях на трибуната и да призовава за защита правата на индианците в САЩ. Протестирал е мирно и безмълвно. Съвсем предколедно е, ако някои случайни избраници се появят с червени ботушки в Народното сборище, което отдавна вече не е никакъв храм.

   

  Текст и илюстрации:

  Елена Пеева-Никифоридис

  .

• Песента на живота

  .

  Разказ от Ибрахим Бялев

  .

  Първите петли в селото пропяха. Баба Стамена като ги чу се размърда в леглото. Първото нещо, което направи, бе да погледне дали бай Стамен до нея диша. В последно време суха кашлица му раздираше дробовете и гърлото. Ходеше на лекар, но лекарите като го виждаха, че е надхвърлил трапа на осемдесетте, изписваха му обезболяващи хапчета и си го изпращаха по живо, по здраво.

  – Няма ти нищо, бай Стамене. Ти си от старите чинари. Тях кашлица не ги бори. Хайде, хайде, да влиза следващият.

  Така този стар чинар остана в ръцете на баба Стамена, която го наливаше с диви билки и извари от разновидни корени. Но и те не му помагаха, пустяло. Често се свиваше на кълбо и до сълзи кашляше. А тя от него повече се плашеше и към Бога молитви отправяше. Но след като вчера в ръцете му видя алена кръв, до смърт се изплаши и реши да предприеме нещо по-сериозно, за да спаси своя чинар от гниенето в черната земя. Предпазливо стана от леглото и слезе в мазето. Оттам взе торба бяло брашно и замеси самун за цялата седмица. Докато го месеше, душата й се разплака и тя с тих, кадифен глас запя песента „Горице ситна зелена“, и продължи с „Излел е Дельо Хайдутин“. С последни сили изпя и песента „Въз подзиме съм легнала“. Мислите й пък като луди прескачаха от един спомен на друг, когато с бай Стамен бяха млади и зелени, и най-вече до уши един в друг влюбени. Той по това време за нея бе най-високият и прав смърч в планината. Най-красивият и пъргавият елен. Най смелият вълк, който нямаше нещо, което да не й обещае и свърши. След като му престана пък, той за нея се превърна в един непресъхващ извор, от който и до днес засищаше жаждата си от обич и уважение. От закрила и покорство. Но ето, че днес изворът й засъхна и от това засъхване сърцето й се разкъсваше. Затова набързо сложи самуните да втасват и напали пещта да се затопля. После нахрани кокошките и им събра яйцата. И след като изпече самуните реши от леглото да вдигне бай Стамен.

  – А-а-а, станал си вече и си напалил огнището. Лежи бе, човече. Лежи. Отпусни тази душа и я нахрани със спокойствие. Кажи ми сега, какво искаш да ти приготвя за закуска? Че аз днеска съм решила да отскоча до касабата на пазара.

  – Не може така. Кажи какво ти треба и аз ще ти го купя и докарам. Ти си жена и по касабато и пазаро сами да шеташ не е арно. Или и двата ще одим. Или язе ке отида сам и ке ти докарам що ти сака душата.

  След това пак силно се разкашля. Баба Стамена със свито сърце се приближи до него и с кадифения си глас го замоли да се успокои и да си полегне обратно в леглото. След това му запържи няколко яйца и му ги даде в леглото да ги изяде. Наметна на главата черна забрадка и понечи да излезе, но пак бе смъмрена от бай Стамен:

  – Каква е тази църна забрадка бе, жено? И да умра, не сакам да я носиш. Пък и не сакам оттатък да си те спомням като жаловита булка.

  – Никъде няма да ходиш, щурчо. Но след като не сакаш да съм с черна, ще си сложа жълтата. – И я сложи. А на бай Стамен сърцето му сякаш наново се роди или бе забравило за оттатъшното.

  – Ха така те сакам! Като грейнало ясно слънце на небето! Като цъфнала китка иглика в църна падина!

  – Хайде, хайде, не говори много, а полегни и си нахрани душата със спокойствие. Аз тутакси ще отскоча и тутакси ще се върна. Ти сега кажи какво искаш от касабата? Та после да не ме хокаш напразно.

  – Тебе искам, слънчице мое! Тебе и нищо друго. До мене ли си, слънцето не залязва! След това взе да пее любимата й песен: „Жени ме, мамо, жени ме, жени ме, стара бе мамо, женен да ходя…“.

  На баба Стамена някаква благина обля цялото й тяло. Сърцето й пък от тази благина се разпръсна на стотици парченца. Затова не можа да се стърпи и се наведе и целуна дядо Стамен по бузите. А той на свой ред още по-гласовито продължи да пее нейната най-любима песен.

  Преди да тръгне за касабата баба Стамена се качи на тавана, взе от сандъка жълтите пендари и ги мушна в пазвата си. Пътят за касабата минаваше покрай гробището на селото. И тя, докато минаваше покрай него, погледът й прескачаше от един бял мрамор на друг, на които бяха изписани все имена на познати и набори. Докато ги четеше, душата й някак си посивя, осиротя и на глас взе да моли Господ да пази нейния чинар, който цял живот с голяма обич й бе правил сянка. Със свито сърце застана и пред вратата на лекуващия лекар на бай Стамен. По някое време дочу гласа му:

  – Хайде. Хайде да влиза следващият.

  И тъй като вече в коридора не бе останал друг човек, тя открехна вратата на лекаря и почти проплака, че освен нея друг няма, та затова влиза тя.

  – Хайде. Хайде влизай и казвай от какво се оплакваш. Че нямам никакво време. И аз имам семейство и, освен вашите болки и вайкания, още много други ангажименти.

  – Докторе, прости ми. Аз, слава на Бога, съм добре.

  – Тогава защо си дошла бе, бабо? Казвам ти, че нямам никакво свободно време.

  – Аз, аз дойдох за бай Стамен. От вчера душа бере и кръв повръща. Защото мисли за мене, се опитва да го крие. Но има някои неща, които не могат да се скрият, пустяло. Като обичта например. И тя, пустяло, не може да се скрие от хората. – След това бръкна в пазвата, извади оттам жълтиците и ги подаде на лекаря. Той на това колкото се възмути, още повече се зарадва.

  – Да, разбирам те, бабо Стамено. Но аз душа не давам. Има някои неща, които Господ решава. И това нещо от тебе не мога да го взема.

  – Аз не искам душа от тебе, докторе. В нашето село си имаме доста добър поп и красива църква. Ако ми трябваше душа, щях да се обърна към Господа ми.

  – Тогава какво искаш от мене? – сопнато я попита лекарят и продължи: – Ако някой научи за това нещо, ще ми отнемат дипломата.

  – От тебе искам само едно. Поне един път да посетиш бай Стамен вкъщи. Че за тук вече няма сили. Кой знае, може пък и да се случи чудо, и върху душата му душа сложиш. А тези жълтици ги давам за семейството ти. Мен Господ не ме дари с рожби. Затова тези жълтици ги давам на тебе за тях. Дано и те изучат и като тебе станат лекари, и да даряват нуждаещите се с живот. – След това тя остави жълтиците на бюрото и с бързи крачки се забърза към своя чинар, към своята сянка.

  Като изкачи хълма, от който се виждаше селото, първото, което забеляза, бе, че коминът им не кадеше. „Заспал е – си каза и ускори крачките. – Не, не. Заспал е. Няма как да загасне моето огнище. Сега ще се прибера и ще го изкъпя! След това с любимото ястие нахраня! После заедно ще пеем любимите ни песни…“ И веднага запя на глас любимата му песен: „Тежко мина моята младост, докторе…“. Но някаква буца заседна на гърлото й и не можа да продължи. За първи път, откакто го бе видяла, тя не можа да изпее любимата му песен. Докато минаваше покрай гробището, не погледна и към него. С наведена глава, сякаш някакъв вятър я носеше към огнището им. Към съдбата им. Към живота им.

  Когато пристигна пред портата им, още преди да я отвори се провикна така, че да бъде чута от втория етаж:

  – У-у-у, Стамене! Аз дойдох! Къде си бе, човече? За тебе имам добри новини! – Вятърът продължи да я носи и като виелица застана пред стаята им. Когато я отвори, първото нещо, което видя, бе, че огнището им не гореше и стаята бе изпълнена с хладнина. С плахи стъпки се приближи да чинара си и този път го видя, по-блед отвсякога досега. А по възглавницата следи от алена кръв й подсказаха, че в тази къща се е случило най-лошото, което можеше да се случи. Когато го пипна по бузите, една хладнина обзе ръката й, след това и сърцето й охладня и сякаш осиротя. Душата пък стисна зъби и нищо не каза.

  Очите му бяха отворени и тя, когато погледна в тях, видя неговото слънце, което бе огряло целия му живот. Неговата иглика, която с цъфтежа си бе зарадвала целия му живот. Това й стигаше да почувства, че не е живяла напразно.

  .

• Три жълъда и перо от Оклахома

  .

  Даниела Иванова-Найберг,

  Danielanyberg.com

  Когато стягах багажа за Тулса за участието ми в конференцията на американското общество за фолклор там, мъжът ми, американец, пенсиониран професор по музика, учуден попита: „Ама кой реши да я организира тази конференция точно в Тулса? Кой ходи там?“

  Ами кой ходи… Ходят такива като мен. Ивета, например. Посестрима, с която ме свързват много песни и пътища. Включително такива, каквито не съществуват. През далечната 1999-а, например, след приключването на културно-антропологичния семинар в Пиран на Адриатика, зацепихме право през полето, наближавайки понтонния мост към Нови Сад. Е, с кола бяхме, де. Караше я Ацуши, японски колега с впечатляващ сръбски.

  Ивета от години е директор на фолклорния център в Ню Джързи, където работи с всички етнически групи, включително с местното племе Делауер или Лени Ленапе. Сега сме тръгнали двете ден по-рано за Тулса, защото сме разбрали, че в Бартесвил се намира център на голямото племе Делауер, което онова племе в Ню Джързи приемало за систър-трайб. Ама как ще стигнем до Бартесвил, как ще се върнем?Това още не знаем. Но и двете обичаме Балашевич – с песните му, с неговото „аз, мили мои, не вярвам в приказки, аз си живея в тях“. Когато Ивета затръгва за Америка със семейството си, остави ми концертен запис. Касетката вече е само спомен от едно минало време, големият бард не е сред нас. Но фразата си е жива и още как.

  Сега, защо искаме да отидем в Бартесвил? Ами Ивета е свързана с „нейното“ Ленапе – и не просто защото е правила предълги интервюта с членове на племето и местния вожд. Подреждала е изложба. Всъщност, много изложби. Писала е по темата. И тя, и мъжът й, и дъщеря й имат индиански имена, което си е голяма чест. Аз съм въодушевена, защото наскоро съм се занимавала с темата за танца в музея. Музеят е Музеят за изкуство в Сиатъл, а сред танцовите прояви са игри на племена от щата Вашингтон. И аз съм направила няколко интервюта. Темата за загубената родова памет, езика, за усилията нишките да се съберат или пък да се създадат нови, ми е безкрайно интересна. Правилата на „Протокала“, например, действащите лица в утвърждаването на традиционните песни и танци. Кое е собствено родно? Как се „одомашняват“ заемките? Какво пазят архивите (от експедициите на Боас, например) и за кого са достъпни? Какво от новосъздаденото се приема за свое, кой може да го изпълнява, кога, къде? Как се „дарява“ песен? Как се възражда прекъсната традиция? Лудница.

  Та, в Тулса сме. Понеделник. Ивета вече е в хотела. Аз съм кацнала в полунощ и съм на аерогарата. Докато чакам шатъла, чета „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски. И никак не бързам. В смисъл, нетърпелива съм да се видя с Ивета, но не притропвам напред-назад. Седя си кротко и поглъщам страниците. Примърквам от кеф. Открила съм си автор.

  Вторник. Наемаме убер. Бартесвил е на около 45 мили от Тулса. Там се намира онзи център на племето Делауер (име, което, както отбелязва мимоходом Ивета, изобщо не е индианско; Делауер идвало от сър Томас Уест Трети, лорд Де ла Уеър, първият губернатор на Вирджиния). Шофьорът е дружелюбен, разказва ни кои ресторанти трябва да посетим на всяка цена. Последното преминава в подробно изреждане, като се започне от вкусотиите по Ютика скуеър, премине се през китайския ресторант Ченг или Чанг и се стигне до местенца за индианската сладка царевица, увита в станиол с масло и така бухната във фурната. Щом сме се интересували от изкуства, да сме си отбележели Тулса артс дистрикт, Арт Деко сградите, включително Арт Деко подземните турове. А, и да не забравим да отидем на онова място, наречено „Център на вселената“. Като застанел там човек и като кажел нещо, то гласът му отеквал. Щели сме били да го познаем лесно, защото там имало и колона с желязна халка, която преминаващите можели да ударят и така да регистрират присъствието си. Но ако сме искали да се разхождаме, да вървим само по „Бостън“ и нагоре, в никакъв случай не към гарата. Всякакви хора имало там, въоръжени, пияни, дрогирани, така че никакво ходене там. Добре, казваме, благодарим. Ивета го пита какво знае за местните индиански племена. Тогава той споменава за пет „цивилизовани“ племена. Ние двете се споглеждаме. Едва по-късно в конферентните дни разбираме, че точно така са наричани племената Чероки (Cherokee), Чоктоу (Choctaw), Чекасоу (Chickasaw), Креек (Creek) и Семинол (Seminole nations). Терминът отпреди век и половина обозначавал тяхната асимилация с приемането по неволя на англо-американските норми. Племената иначе са десетки на брой в този щат.

  Пристигаме. Поканени сме да разгледаме няколкото сгради в комплекса-селище. Научаваме какви са функциите на отделните сгради. Питаме как се издържат. Ами да, имало субсидия от щата, но грантове трябвало да се пишат постоянно. В музея, отворен само за нас, аз забождам нос в таблата с танците и музикалните инструменти. Ивета продължава разговора с домакините. Едната от тях се казва Илана. И тук в един момент става ясно, че племето Делауер в Ню Джързи може и да смята племето в Бартесвил за сестринско племе, но племето в Бартесвил не го припознава за такова. Защо, питаме. Ами който искал да бъде припознат като част от племето, трябвало да има кръвна връзка по майчина линия, която да можело да се проследи поколения назад. Това е леля ми, казва Илана, като се приближава до едно от платната. Знам си и лелите, и пра-пра лелите. Всички се знаем кой от кои е. А при племето при вас нещата не се съвсем така.

  Илана се оказа артист, приложник. Прави неща от мъниста, кожа, миди. Седнали сме на боб и царевичен хляб в столовата на центъра и тя ни споделя снимки от страницата си във Фейсбук. Показва ни семейството си. Нейният съпруг бил от племето Осейдж (Osage Nation). Има три деца, наскоро е осиновила четвърто, защото нейна близка се е споминала.

  Прекарваме целия ден в този център. Идва мъж, който е сред първенците. Склонен е да ни отдели време. Той отговоря за обучението, както и за много други неща. Разказва ни колко е трудно да се мотивират децата да учат езика на племето. Всъщност, то и нямало човек там, който напълно и свободно да го владее. Думи, фрази, да. Но онова, което ги свързва… „А кой учи децата на традиционните танци?“ – питам аз. И тук идва моментът, в които разговорът тръгва в посока, за която Ивета и аз не сме си и мечтали. Но понякога наистина трябва да му се даде време на един разговор да се разлисти, да си изгради ритъм, да заживее и даде плод. Разбирали са ги старите гърци тез работи.

  В часовете заедно Илана изглежда се е уверила, че и двете с Ивета изпитваме искрен интерес към различни традиции и култури. Показали сме респект към тяхната. „Ами тази седмица – казва тя, – в Паухаска, от четвъртък до събота, ще има игри за представянето на момчета и младежи пред общността. Тогава ще получат първото си перо. Събитието е частно, на племето на мъжа ми е, но аз имам право да ви поканя. Никакви записи и снимки, обаче. Танците започват в два следобед. Два часа се танцува, после се яде, после пак се танцува и пак се яде. Три дни.“

  Мъжки инициационни практики днес!?! И ние ще можем да го видим това?

  Но нека не бързам.

  Конференцията на американското фолклорно общество започваше в сряда. Преди официалното откриване колегите бяха организирали два тура – единият до Арт музея Филбрук, другият – архитектурна и историческа разходка из Тулса. Да си изберем. С Ивета сме си избрали и двата. Ракия или вино, дядо попе? И бира, чедо. Туровете се застъпваха, на щяхме да го наредим някак.

  Музеят Филбрук. Огромни дъбове приветстват посетителите. Навеждам се. Вдигам три жълъда – лъскави, здрави, шапчиците им вирнати. Градинарят тъкмо минава. „Това е най-старото дърво в парка“ – казва. Аз си прибирам жълъдите. Искам да си отнеса у дома нещо от земята, от природата на това място. И през ум не ми минава, че то е свързано с петрола. Още не знам, че музеят е бивша вила на един от най-богатите петролни магнати от началото на 20 век, Уейт Филипс, и съпругата му Женевиев. В даден момент семейството решава да дари вилата на градската управа с идеята тя да стане музей. А градината, която не се вижда отвън, е много подобна на красавицата Вила Ланте на италиански архитект от XVI век Джакомо Барози да Виньола. Изящна симетрия. Радваме й се много в момента, в който след разходката из залите излизаме на централната тераса.

  Но ясно е, че за музея не мога да разкажа тук. Спирам.

  Извикваме убер, който да ни закара скоростно до хотела, от който тръгва арт-деко тура. Момчето – младо. Дошло от Орегон преди година. Тук е частен учител. Обича езици. Искал да види свят. А дали не би искал да ни закара до Паухаска на следващия ден, че и да ни прибере? Вече сме разбрали, че до Паухаска нищо не ходи, 45 мили са си 45 мили. Но как се пропускат онези игри?

  Ние с Ивета сме първите му клиенти на това момче. Не за деня, изобщо. „И какво, вие сте фолклористи, а, я с какви готини неща се занимавате.“ Бил ходил до Паухаска, защото там се бил снимал филм по книгата Killers of the Flower Moon: The Osage Murders and the Birth of the FBI. Филм на Скорсезе, при това. А на него темата му била любопитна. Децата, на които преподавал, пък били болни точно тази седмица.

  И така, идва четвъртък и ние се понасяме към Паухаска. Конференцията на American Folklore Society се е разгърнала с пълна пàра, не знам колко сесии вървят паралелно, тюхкам се, че пропускам камара интересни неща. Но и не се тюхкам. Ентусиазирана съм. Приключенската ми кръв подрипва.

  Пристигаме. Мястото на церемонията е средно голяма арена, покрита. Опасана е с оградени пространства, в които пейките са на три нива. Върху повечето от тях има постелки. Но е рано. Има цял час до игрите. Центърът на Паухаска е на 15 минути.

  Така се озоваваме в градче, в което за първи път виждам как е организиран административно животът на индианско племе. В случая това е Осейдж нейшън. Пием кафе в заведение, което някога е било пералня, и затова носи звучното име Dirty Clothes Café. Музеят е затворен. Книжарницата работи. Ивета си купува Killers of the Flower Moon, аз понасям вестник от 2021-ва от къщата за гости срещу музея. Там пише не само за снимането на филма, но и за това как тази нова известност се отразява на живота на местните. Вестникът го взимам за себе си, но и за Гари. Някога дружал с деца от племето от резервата в родното му Айдахо, канен е бил на техните Paw wow – събирания с песни, танци и гощавка в почит към предците. Привлякъл по някое време съученик индианец да свири в бенда при училището. Не била от популярните за останалите му съученици тази негова дружба. Гари би разбрал повече от всеки друг написаното в онзи вестник.

  Хайде обратно към арената. Сега вече церемонията започва. Регалии, пера, дрънкала, цветове. Мъжки глас се провиква, увлича след себе си певците. Обаждат се тъпаните. Мощна енергия завихря в кръг танца и танцуващите. Когато даден род е готов, тогава виждаме семейството подредено в един от входовете-лъчи към арената. Оттам влиза процесията с момчето, което в този ден ще получи перо и ще бъде въведено в групата на големите. И ето, тръгва лъчът. Чуваме друг глас: това семейство е еди кое си, от рода еди кой си. Това дете е добро, то обича да плува, има успехи в математиката. Днес е моментът то да получи перо и да се присъедини към танца на мъжете. Детето се впуска към кръга, който започва да пулсира като живо тяло. Ритъмът се катери, полудява. И изведнъж спира. Само неколцина мъже, добри играчи, като опашка обират последните ритми. Жените, и те нагласени, с достойнство пристъпват по външния ринг. Мъжете сядат – жените сядат или направо напускат арената. После гласът на водача отново се извисява. И всичко започва отначало. И сигурно това повторение крие дълбок вътрешен смисъл, какъвто, знам, се съдържа и в цялото това действо, на което станах възторжен свидетел.

  Прибирам се вкъщи със „Звезди под клепачите.“ Очите ми светят. Давам си време да рефлектирам върху трите истории там, така органично преплетени и така допълващи се. После намирам в тъмното моите три жълъда, потърквам ги и сядам да чуя и техния разказ.

   

  10 ноември 2022 г., Силвър Лейк

  .

• Бронзовият шлем

  .

  Разказ от Хасан Евраимов

  1

  Изковаха го в зората на човечеството, през един прекрасен слънчев ден. Неотдавна човеците се бяха изправили и плъзнали по света за да сеят мъка. Дълго ковачът нагряваше парчето бронз, докато не придоби тъмночервен оттенък, после започна да става все по-жарко и накрая открадна лика на слънцето. Тогава бронзът се предаде и започна да се огъва и извива под ловките ръце на изкусния майстор, както водата, течаща в бистрия ручей зад ковачницата. Дълго удря и блъска творецът с чука, потта се лееше по набразденото му от годините лице и неусетно как душата му полетя и се сля с парчето нагорещен метал в божествена прегръдка. Срещнаха се грубата плът на метала и нежната душа на твореца. Съскаше бронзът като подивял и накрая се укроти от мъката в душата, за да получи нужната закалка за предстоящите хилядолетия на човешка история. Превърна се бронзът в прекрасен шлем и веднага след това хвръкна главата на ковача, за да не се осмели никога повече да създаде подобна красота, достойна да краси само главата на цар.

  Изправи се царят с меч в ръка, а бронзовият шлем блестеше на величествената му глава, пречупил слънчевите лъчи и отразил ги после в безброй посоки, заслепяващи погледите на войниците от дивата орда, коленичила в нозете му. Така и влязоха в бой, с безумни крясъци и омраза в очите, за да бъдат пометени и погубени скоро от омраза и сила, по-голяма и величествена от тяхната. Хвръкна и главата на царя, търкулнала се безславно пред друг, по-могъщ и по-славен от него.

  Пристъпиха тогава войниците и свалиха бронзовия шлем от безжизнената глава, взираща се в небитието, за да украси една по-достойна и по-велика глава.

  Минаха години, през които шлемът стоя гордо на поставка, близо до трона на новия цар, докато не нахлуха варварите, дошли от тъмните си северни земи, и не пометоха цялото царство с огън и меч.

  Затъркаля се отново шлемът по земята. Там го и намериха – в пепелта. Някакъв брадясал и мръсен варварин пристъпи, отначало го ритна с крак, после се наведе и го взе, поизтупа го от прахоляка, поизбърса го и накрая го надяна на главата си, и нечовешки рев на радост огласи околността. Видяха го останалите диваци, вдигнал ръце към небето, ревящ неистово с божествен плам в очите, и изведнъж, усетили се нищожни, паднаха в краката му, и се замолиха с робска жал, защото само един Бог можеше да има такъв шлем на главата си и само той бе достоен да го носи.
  Само един миг стоя бронзовият шлем на главата на вожда. Миг за шлема, но за човеците този миг беше равен на десетилетия. После го надяна синът му, а след него се изредиха и синовете на сина му, а и внуците на техните синове. През това време никой не се осмеляваше да остане прав в присъствието на шлема, падаше на колене на земята и така си оставаше там, докато шлемът не се загубеше от поглед. Не гледаха към него, за да не се и осмелят дори да помечтаят да притежават това нещо, което беше предназначено само за богове и никога за простосмъртни.

  Изтърколиха се векове и изведнъж се появи орда, наподобяваща рояк скакалци. Обикаляха по земята и откъдето минеха, заличаваха и тревата по земята, имала глупостта да израсне на техния път. Случи се и шлемът на пътя им и скоро от притежателя му не остана и следа. Накичи шлемът нова глава, на нов, още по-велик водач, и дълго обикаля с него по широката земя.

  Вековете се изнизаха отново и по някое време ордата на скакалците се прекърши, блъснала се в щитовете на легионите. Легионите се предадоха на нови легиони и така до безкрай шлемът окичваше глава след глава. По едно време, някъде из вековете, премина върху нова глава и го украсиха с кръст. Някакъв ковач изкусно го изчука с педантична прецизност. След него друг ковач заличи кръста и на негово място се появи полумесец. Годините минаваха и кръстът и полумесецът се сменяха с вманиачена последователност, докато един ден, след поредния кръвопролитен бой, бронзовият шлем не попадна в някаква река. Водата го завлече надолу и не след дълго заседна между дънерите, довлечени от бурните води.

  Валяха дъждовете и носеха тиня – и скоро бронзовият шлем бе покрит от нея, за да не види никога повече бял свят.

  Заредиха се дните и се превърнаха в седмици, а после в месеци и години. Изнизаха се вековете над заровения величествен бронзов шлем, попаднал накрая под някаква си обикновена тиня.
  По всичко изглеждаше че е изживял дните си, предопределени на този свят. Навярно и там, под калта, щеше и да си ръждяса, и да се пресели в небитието, докато един ден не го изровиха някакви археолози. Откриха го случайно, търсейки мястото на една битка, променила съдбините на света. Изровиха го, изчистиха го, после го обработиха с някакви химикали и накрая шлемът блесна с цялата си прелест на една витрина с бронирани стъкла в музея.

  2

  Беше там…

  Усетих го веднага, щом прекрачих прага на музея. Сякаш някой ме зовеше с тих и вълшебен шепот. Наложих си да не погледна към него, макар и да не знаех какво е. Беше точно пред мен. Дълго стоях на прага, не знаейки накъде да тръгна. Накрая свих надясно към едни римски надгробни стели и дълго се мотах между тях. Изчетох внимателно всеки един надпис, описващ поредния експонат. Не пропуснах и надписите на латински дори, издялани върху тях: „Римският декурион Везалий и съпругата му Виргиния…“. Почивайте в мир, Везалий и Виргиния… Наистина, за хилядолетия надгробните надписи не бяха се променили и оставаха същите или подобни. Надписи, величаещи делата приживе. Сякаш имаше някакво значение за някого! Но са се чувствали някак си значими тогава там, в смъртта. Надявали са се, че делата им няма да се заличат и ще се запомнят от поколенията. Макар и да не бяха постигнали нещо повече от това да карат командваните от тях мъже да убиват. Декурион – десетник. Командвал е само десет мъже, а такъв паметник. Три метра висок. От камък. За да остане през вековете. И останал. Напреднах и тогава се срещнах със статуите тип палиатус и тогатус. За незнаещите латински не бяха обяснили какво е значението на думите, но за мен това не беше проблем и дълго се взирах в изправените и облечени с тоги статуи.

  Вълшебният шепот не спираше и продължаваше да ме зове, някъде там отляво, от централната част на залата. Неволно погледнах натам, знаейки прекрасно, че няма да го видя от огромните каменни саргофази, тежащи тонове и разположени между нас.

  Не след дълго се срещнах с малка и голяма херкуланка. Последваха ги съдове, лампи, фибули и колани, за да се изправя пред статуи портрети. Наистина гениално. Понеже не разполагаш със смартфон под ръка, за да си направиш селфи, решаваш въпроса кардинално. Хващаш някакъв нещастен роб и го караш да ти извае каменен портрет за единия хляб на ден. После има малък проблем – няма къде да се държи портретът. Не става да се залепи в някой албум. Не е подходяща и папка на десктопа. Няма и Фейсбук, за да се похвалиш. Но трябва да се похвалиш. Не може да не се похвалиш! Това е вродено в човека. Издигаш тогава статуята с твоя образ пред входната врата, за да я вижда всеки и за да ти се възхищава. И ето ти Фейсдоор. Зукърбърг ряпа да яде. Че колко хора в този град могат да си позволят каменни портрети? Хайде, направете си Фейсдоор, че да ви видя! Така годините се изнизват, умираш и вече никой не си спомня за теб, но портретът, обречен на вечност, продължава да стои там. После изтипосват каменния портрет в музея, където да го гледам и аз и да се взирам в безжизнените му очи.

  Стигнах дъното на залата и тогава завих вляво и продължих така, начертавайки овал и оставяйки зовящото ме нещо отново встрани от мен. Зовът беше станал нетърпим и вече сякаш прозвучаваше с някакво кънтене в главата ми, но не поглеждах към него, знаейки, че този път няма тонове саркофази между нас.

  В тази част на музея бяха отредили подобаващо място на религията. Беше пълно с оброчни дарове от различни светилища, сътворени от камък, дърво, метал, глина, стъкло, кости и за каквото се сетите още. Едни други, сегашни религии още не били измислени. Навярно не са съществували сегашните богове! Кога ли са се родили? Обаче гарантирам, че и тогава са се убивали заради тези предмети. Вземали са някой от тях в ръка, единият – някаква кост, а другият – нещо, направено от камък, и дълго са спорели кой от двата предмета е по-велик и по-божествен. Карали са се дълго и, понеже не можели да стигнат до консенсус, на дневен ред са идвали юмруците. На следващия ден спорът продължавал, но тогава вече не се задоволявали само с юмручен бой, а посягали към кръста, за да блеснат в ръцете им я сабя, я кинжал. Не след дълго боят се възобновявал между родовете на двамата спорещи, за да дойде един ден, в който цялото село и цялата държава дори грабвали мечовете и колели наред. Понеже не знаели за какво го правят, държали божествените предмети в ръка, за да не забравят и за да си припомнят постоянно причината за войните им. И така през цялата история на човечеството, за да дойдат накрая едни други религии, които не се задоволили само с унищожаването на сатанинските им божества, а продължили с масова сеч на всеки несъгласен с тях. Та така до днес. Наистина уникално… Само хора могат да постигнат това и никакво друго същество на този свят. Наистина, никой не може да бъде толкова прост, колкото умният човек.

  Неусетно, с тези мисли завърших с обиколката и стигнах до вратата. Вече бях решил – щях да изляза, без да погледна към нещото. Винаги така правя и бягам от нещата, които могат да ми причинят болка или радост. Болката си е болка и няма отърване от нея. А нещата, които предизвикват болка, са толкова постоянни и натрапливи. Налитат едно след друго и нямат край. Сякаш затова съм дошъл на този свят – за да получавам болка след болка. А нещата, които носят радост, са прикрита болка. Замаскирали са се. За да не разпознаеш болката и за да те залъжат коварно. Но веднага като ги прегърнеш, захвърлят своя невидим плащ и нападат от засада. Наистина нищо не боли така, както след радост. И колкото по-голяма е била радостта, толкова по-силна е болката, която следва след нея.

  Затова тръгнах към вратата.

  – Господине… извинете – извика някой след мен. Беше една от уредничките. От онези жени, които седят постоянно на един стол и се озъртат като гърмяни зайци, за да не пипнете случайно някой експонат. Това им е работата и я вършат перфектно, защото само гледат и не вършат нищо. Седят си така по цял ден и от седене вече ги болят задните части. Веднага може да ги разпознаете из улиците по походката. Понякога и проговарят, и ви връщат от пътя. Както сега.

  – Гледах ви внимателно през цялото време – продължи жената. – Разгледахте всичко. Дори прочетохте надписите по надгробните камъни. Веднага разбрах, че познавате историята. Отначало даже помислих, че сте историк, но не сте. Убедена съм в това. Но най-скъпия ни експонат не видяхте.

  Обърнах се към жената и подробно я разгледах. Беше дребна, възпълничка жена. Оставаха й сигурно няколко месеца до пенсия. Бях сигурен в това. Естествено, ако правителството не вдигнеше дотогава отново пенсионната възраст, с надежда жената най-накрая да се гътне. Беше от онези жени, които ти се усмихват толкова благо, че ти иде да ги прегърнеш и да ги щипнеш по бузките. Гледаш подобен вид хора и си напълно сигурен че са изцяло с добро, понякога граничещо с наивност сърце. Усмихват ти се винаги и няма как пред тази усмивка да направиш каквото и да е, което може да ги обиди. Затова не й отговорих да си гледа работата, както бих направил обикновено.

  – Има неща, които не трябва да се виждат, госпожо – отвърнах с усмивка, вместо това. – Други, които не трябва да се докосват. Трети, които не трябва да се вършат. Има и неща, които е добре изобщо да не се срещат.

  – Но защо мислите така?

  – Опитът ме е научил на това. Вътрешната ми интуиция. Опитът, трупан в продължение на целия ми живот.

  – Аз пък мисля, че на този свят трябва да се види и изживее всичко – усмихна се отново моята нова приятелка.

  – Позволете ми да не се съглася с вас, мила госпожо.

  – Но защо, млади господине?

  – Благодаря… Ще ви отговоря веднага. Не трябва да се вижда смъртта, докато тя не дойде за тебе. А аз се срещам всеки ден с нея и всеки път тя отнема по нещо от мен. Затова душата ми е празна вече.

  – Лекар ли сте, господине?

  – Да, но много често се чувствам като погребален агент… Не трябва да се докосват красиви, шарени пръчки, движещи се по земята, защото изведнъж се обръщат и хапят, превърнали се в отровни змии.

  – Ужас…! Сигурно сте бил малък тогава.

  – Не трябва и да се вършат злини, защото човек си заминава, а злината, сътворена от него, остава. Когато разбрах това, вече бях голям.

  – Така е…

  – Не е хубаво да срещнеш и красива, безскрупулна жена, която после винаги си тръгва, оставяйки след себе си само развалини.

  – Да, в живота е така и аз съм напълно съгласна с вас, господине, но в момента все пак говорим за артефакт от историята.

  – Знаете ли…? Дано да не ви обидя, но при вас е пълно със смърт и болка. Всички предмети, които са изложени, по един или друг начин са свързани със смъртта. Познавам я добре. Веднага я усещам…

  – Но… защо говорите така, господине. Та това са изключително ценни исторически находки.

  – Надгробните ви камъни са символ на смъртта.

  – Да, така е…

  – Имате и огромни каменни саркофази.

  – Имаме два…

  – В тях са били положени мъртви тела. Махнали сте телата, смъртта е останала. Тя е там, под капаците им. Аз я усещам.

  – Нима?

  – Да, имам вроден усет към нея. Долавям и болката… Злото също. При вас е пълно със зло. Не знам как стоите по цял ден тука.

  – Но имаме и красиви предмети. Златни огърлици, накити…

  – По тях има най-много болка и смърт. Заради тях са убивали в продължение на хилядолетия. Прерязвали са едни гърла, за да ги свалят и за да накичят с тях други. И така до безкрайност. Никога не бих взел в ръка нещо подобно.

  – Но експонатът ни е уникален. Идват хора от цялата страна, за да го видят. Идват и от чужбина дори.

  – Знаете ли? Аз съм се срещал с него. Макар и да не знам кога точно. Позната ми е болката, пропита в него… Познавам и злото, стаено там. Затова не ме карайте да го гледам.

  – Искате ли да го видим заедно?

  – Моля ви… госпожо…

  – Направете го заради мен. Елате… Ще видите, че няма нищо лошо в него – изрече дребната жена и ме завлече. Откъде изкара толкова сила, не знам, но ме дърпаше яко.

  И тогава го видях. Бронзовият шлем… Той излъчваше болката… И злото. Болката и злото бяха пропили в него през хилядолетията. Бяха го носили хиляди. И всички глави бяха хвръкнали до една, без да поумнеят поне малко. Изведнъж реалността изчезна. Околните предмети отначало избледняха и после просто се размиха и скоро мястото им бе заето от дървета, скали, реки. Всичко беше в прахоляк. Чуваха се викове. Появиха се две воюващи армии. Навсякъде се лееше кръв. Усетих миризмата й. Шлемът беше на главата на някакъв. После… просто му отсякоха главата и шлемът се озова на друга глава. Бойното поле се смени. Прахолякът изчезна и вече воюваха сред някаква лепкава кал. Картините се сменяха една след друга като в някакъв филм. Неизменен оставаше само шлемът. Хиляди мъже, съсечени там, в калта, в дъжда, в снега, из горите. Труповете им плуваха и в реката. Водата цялата беше почервеняла. Приличаше на някакво червено лудо вино. Вървях наоколо и скоро закрещях:

  – Спрете… Престанете… Спрете да се убивате… За какво го правите?

  Но никой не ме чуваше. Интересуваше ги единствено това как да убият човека пред себе си. Нищо друго. В очите им имаше някакъв злокобен блясък.

  Когато се опомних, видях, че блъскам по витрината в музея. Някакви униформени се опитваха да ме задържат. Видях и уредничката. В очите й се четеше ужас. Непрестанно се кръстеше.

  3

  – Значи вие твърдите, че усещате болката и злото в предметите? Така ли да го разбирам, господине?

  – Да.

  Бяха ме сложили да седна пред някакъв психиатър. Беше се разплул в креслото в скъпия си кабинет. По всичко изглеждаше, че трябва да ми направи психопрофил, да разбере дали съм луд. Щеше да се опита да ми прилага разни номера, които обаче за негово нещастие и аз бях учил. Даже бях полагал изпит. Това, което не знаеше той, бе, че дълги години бях се подготвял да стана именно психиатър и в последния момент се отказах. Побелялата му брада беше набола небрежно. Косата му беше разчорлена. Личеше, че не се е къпал от доста време.

  – А гласове чувате ли?

  – И гласове чувам, и миризми усещам даже.

  – Миризми?

  – Да, миризми.

  – А какви миризми по-точно?

  – Най-често на некъпано.

  Неволно психиатърът се притесни и се дръпна леко назад, така че да е по-далеч от мен.

  – А кога ги усещате тези миризми? – изрече после, възвърнал самочувствието си.

  – Ами, миризмата на некъпано усещам в момента – довърших го и се заогледах из стаята, давайки си вид, че търся източника на миризмата. Към него обаче не погледнах.

  – Ами, кабинет… Влизат всякакви – изрече той и отвори прозореца. Хладният въздух нахлу и ме удари със свежестта си.

  – Вече не усещам некъпаното – успокоих го, но той не ме отрази.

  – Да се върнем на гласовете – изрече вместо това, показвайки, че той е господарят на положението. – Кога ги чувате тези гласове?

  – Когато ми говорят разни хора…

  – А когато не ви говорят?

  – Тогава чувам мислите си.

  – А говорят ли ви?

  – Не, не ми говорят. Усещам ги. Но понякога им говоря аз.

  – Говорите на мислите си?

  – Да, понякога им говоря. Когато съм изпаднал в някаква депресия и мислите ми станат много черни, им казвам на глас да престанат.

  – А често ли изпадате в депресия?

  – Постоянно съм в депресия.

  – От какво се поражда тази депресия?

  – От хората. Когато съм с кучето си, не съм в депресия.

  – От хората?

  – Да, от хората. Депресирам се от това, че постоянно лъжат и крадат. Говорят само глупости, мислят само за ядене. Не осъзнават действителността около тях и живеят в някакъв собствен свят, където няма място за нищо добро. Мислят само за пари и за скъпи предмети. Животът им минава в правене на безполезни неща, а да подхванат нещо полезно и през ум не им идва.

  – А опитвали ли сте да излезете от депресията?

  – Да… Един път се влюбих и тогава нямах депресия. Постоянно мислех за вятърничави неща. Но после депресията се върна с нова сила. Оттогава така си живея…

  – И не ви напуска никога?

  – Понякога ме напуска, но тогава не мога да пиша.

  – Да пишете?

  – Да, записвам си мислите.

  – А чете ли ги някой?

  – Намират се…

  – Да се върнем към темата – спря с въпросите си колегата и после отново продължи: – А имате ли чувството, че ви преследват?

  – Да… Двама даже успяха да ме докопат, докато разглеждах в музея, и ме докараха пред вас. Една възрастна дама им помагаше.

  – Блъскали сте по витрината на много скъп експонат, струващ милиони.

  – Блъсках по витрината на злото.

  – На злото?

  – Да, на злото… Там е пълно със зло. Със зло и смърт. И всички минават и им се възхищават.

  – Това са експонати, господине. Артефакти… История…

  – Там е пълно със зло… с болка и смърт.

  – А защо блъскахте точно по витрината на шлема?

  – По него има най-много зло. Има и болка. Душата на твореца е в шлема. На ковача… Сляла се е с метала и стои заключена там.

  – Душата…?

  – Да, душата. Когато твориш, душата ти се слива с творбата. Ако не се слее, не се получава. По това се познават истинските неща. В неистинските няма душа, колкото и да са скъпи. И душата на твореца стои заключена там. Създал е нещо красиво, но вместо да радва, хората са го пропили със зло. Ползвали са го хилядолетия. Поставяли са го на главите си и всеки е излъчвал омраза, ненавист. И душата на твореца сега стои там, обвита с толкова много омраза. И крещи… Минали са толкова години, а хората не са поумнели поне малко. Кланят се на измислени от други хора божества. Дори убиват в тяхно име. Искат да притежават нещо заради паричната му стойност, а красотата и душата в него не виждат.

  – И как виждате душата?

  Какво да му обяснявам повече?

  Как да му обясня, че най-накрая душата на ковача е освободена и вече е в мен? Усещам някакъв приятен гъдел там, в мозъчните си гънки, някаква приятна топлина. И болка… Как да му обясня, че затова обикалям из музеите и освобождавам души. И всички те са в мен. Най-накрая са свободни… Затова ме боли… С толкова много наранени души в мен.

  Дали ще го разберат някога хората?

  .

• Съкровища от кухненския шкаф

  .

  Помните ли ги онези кухненски шкафове? Огромни, като бели мастодонти, с десетки чекмеджета, вратички, витринки и долапчета? И в нашата кухня се извисяваше такъв и заемаше една четвърт от помещението.

  Но каква радост беше той за изследователското сърчице на едно петгодишно дете?! Можех с часове да се ровя в безбройните му чекмеджета, пълни с капачки, затварачки, отварачки, телчета, канапчета, тапи, тирбушони, кърпи, каренца, изгубени бонбони „кърц-кръц“ и какво ли още не. Като Пипи Дългото чорапче го изследвах тоя шкаф.

  А над цялото това изобилие, над витринките с различни видове чаши и чинии, над супниците и сосиерите, над красивите фаянсови кутии, изрисувани с цветенца и надписи „брашно“, „захар“, „кафе“ – над всичко седеше радиото. Също огромно. Един дървен сандък с красива политура, със заоблени клавиши, то светеше с жълтото си екранче и по цял ден пееше. Понякога казваше и нещо за конгреси. Но основно пееше „Чушката люта, пак люта – и ти си, Цонке ле, кат нея…“ и онова за „пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци…“.

  Пеех и аз с него, а дебелите крака на баба, обути с кафеви рипсени чорапи и котленски терлици, шетаха наоколо. Виждах само тях, защото битувах под кухненската маса – също мастодонт, боядисан в бяла блажна боя. Там ми беше скривалището, заобиколена от дебелите крака на масата и тежките дървени столове – на воля разглеждах привлеченото от шкафа. Или тайно осмуквах захарните покрития на витамин Б2, също довлечен, заедно с кутийката лекарства, от шкафа. Заловиха ме, разбира се, и се караха много. Но пък имаше едно долапче – най-долу вляво, до което никой не можеше да се наведе толкова. Там бяха моите съкровища. Пластелинът, боичките, книжките за оцветяване, плюшеното куче Ашо (оригинално се е казвало Шаро), гланцовата хартия, ножичките, бурканът от кисело мляко, в който събирах стотинки, и най-любимата ми играчка. Мислите, че е кукла, нали? Не. Аз кукли нямах и не исках. Най-любимата ми играчка беше една дървена кутия, в която имаше готварски рецепти, напечатани на розови, сини, зелени и жълти картони. Играех си с тях, а после ги зачетох и ето сега – готвенето ми е слабост.

  Понякога баба, оставила тенджерата да къкри, отиваше в банята да пере. Ех, тогава! Огромното пружинено легло, с железни рамки, на което нощем спяха баба и дядо, ставаше мое! Скачах и скачах на пружината, докато не превърнех постланото легло в „хардауш“. Не ме питайте какво е хардауш – така казваше баба. А после, окрилена от полета, вземах малкото си жълто чадърче, изкачвах се на желязната рамка на леглото, отварях чадъра и политах към пода като парашутист. Е, веднъж си обелих носа при парашутния полет и пак се караха, но пък летях!

  Летях и пеех: „Пустите клисурци станали московци, а панагюрци – донски казаци…“.

   

  Радост Даскалова,

  Лондон, Великобритания

  .

• Срещам се рядко с хора…

  .

  Срещам се рядко с хора,
  те са изчезващ вид.
  С мъртви души не говоря,
  нямаме общ език…

  Бедна граматика имат,
  всичко е в среден род.
  Всичко е с малко име,
  всичко – дори Народ.

  Котка си взех за приятел,
  има си собствен нрав,
  в екстремни обстоятелства
  обелва по някой лаф…

  Жълто-зелени, очите й
  светят по пътя към ада…
  Скръствам ръце молитвено,
  тежка луната пада.

  Пада отсреща на хълма
  и ми се хили предвзето…
  До сутринта ще погълне
  всеки синкоп на сърцето ми.

  Утре ще тръгна наново,
  пълна с добри намерения,
  да си кова оковите
  или пък те мене.

  .

  Румяна Симова

  Уелингтън, Нова Зеландия

  .

• Кисело зеле

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  .

  Ей, развалиха ги тия жени, ей. Едно време какви жени имаше! А сега?

  Надигнеш самолета, отдолу два реактивни мотора бълват… огън и жупел. Устремиш се към висините, аха и да достигнеш до самия Бог.

  Отначало лек вираж, последван от хоризонтална осморка, спирала, горка с ъгъл под 45 градуса, боен завой и пикиране, направо над Венериния хълм. Ала това бе само разузнаване.

  Едно след друго следваха полутоно, имелман, а накрая лупинг, управляемо и размазано тоно с форсиран завой.

  Отклоненията и грешките бяха минимални. Изтребителят и пилотът изпълняваха строго предначертания боен план. Всичко това се контролираше от рязко изменение на оборотите на двигателите, когато се налага, до тотален форсаж, докато реактивната струя не отнесе някой полилей.

  – Ох, зави ми се свят – въздъхваше по някое време момичето.

  – Тъкмо съм загрял реактивната струя – обаждах се и аз от пилотската кабина, обхванал фюзелажа.

  – Няма ли да зареждаш?

  – Зареждам във въздуха.

  – Накрая да не увиснем някъде?

  – Да бе, с тия два мотора!

  – Ефраимче, а спри го малко този изтребител, моето момче – почваше да почуква по тавана и хазяинът отдолу. – Нека дъх да си поеме.

  Но аз бях в таванската стая, близо до звездите.

  – Ей, момче – не спираше обаче нашият. – Уплаши хазяйката, ей.

  Да, ама на сутринта тя изобщо не ми приличаше на уплашена.

  – Как си, моето момче? – усмихваше ми се блажено. – Искаш ли кафенце да те почерпя, тортичка? Че…

  Годините си минаха, а вероятността да съм с млада жена става все по-голяма – просто всички са по-млади вече от мен. И навярно наистина младостта и глупостта вървят ръка за ръка, щом все още ми се връзват и успявам да прилъгвам красиви дами.

  Докато онази вечер…

  – Чакай де, чакай да пийнем, да хапнем, то, леглото няма да избяга – чух се, че изричам.

  Да, ама после…

  – Адаш, дай да не се излагаме – повторих няколкократно, ала файда йок.

  – Ей, развалиха ги тия жени, ей. Едно време какви жени имаше! А сега? Чак пък нищо да не ми стане… – не се стърпях накрая.

  Всъщност, защо ви пиша сега тези глупости?

  Исках да напиша за зеле. За кисело зеле!

  – Не ми стана зелето – оплака ми се оня ден един. – От 30 години го правя все по един и същи начин. В един и същ бидон. Слагам все същото количество сол, а и един кочан царевица ръгам. Ама, като взех от вашето зеле…

  Ся, какво да му кажа на такъв? На всички им стана зелето, ама неговото…

  – Ти остави зелето… Самолетът става ли, наборе? – забих го веднага.

  Ей, като се ядоса тоз! Не стига това, а и бабичката му се развика, недочула:

  – Що лъжеш, бе? Знаеш ли откога не си ръгал кочана?

  То тъй, като спре да става самолетът, нито киселото ти зеле става, нито… Само за посмешище почваш да ставаш.

  – Е, как да ти стане зелето като не си ръгнал кочана? – довърших го накрая.

  Ади де, намерил с кого да се драка!

  .

• Оръжия и сапун „Петел“

  .

  Единственото оръжие, което съм държала в ръка, е сабята на прадядо ми – комит Никола. Тя се предава в нашия род по наследство и се поставя на видно и почетно място. На нея са инкрустирани две слова: СВОБОДА или СМЪРТ. През размирното и тъмно време на прадядо ми се е знаело точно за коя свобода и за коя смърт е ставало дума. Днес е такъв хаос, че и сам Господ ни гледа сеира, затова и аз не се наемам да коментирам кой кой е. Освен това нищо не разбирам от оръжия, но имам една история, в която става дума за много, много оръжия.

  С Влади се знаем от детинството, но приятелството ни е между другото, т. е. от дъжд на вятър. Понякога се срещаме случайно, прегръщаме се крепко и на раздяла си обещаваме да не се забравяме. Последния път се срещнахме на жълтите павета, когато още бяха правилно и красиво подредени, като в цивилизования свят. Седнахме в близкото кафе. Влади имаше нужда с някого да сподели притеснението си. Баща му бил в най-добрата болница вече месеци наред и се борил с рака, но безуспешно. Влади вече беше много богат и влиятелен човек, така че не се съмнявах за лукса на лечението. От седмица на баща му не му действал и морфинът. Всички около него се молели да умре и да се прекратят тези нечовешки мъки.

  Спомних си как се запознах с бащата на Влади. На едно новогодишно парти се озовахме в същата компания, на същото място с Влади. На сутринта, след края на празненството, Влади ни покани със съпруга ми, да отидем на закуска у родителите му. Имали традиция на този ден да канят гости и да черпят с мекици, които приготвяла майка му. На домашни мекици, в 6 часа сутринта на 1-ви януари, не можех да откажа. Посрещна ни приветливо един синеок, възрастен господин, полковник в пенсия, но без пагони, по домашни чехли. На масата в хола ни очакваше цяла тепсия с мекици. Полковникът се оказа голям симпатяга и от мекиците бързо преминахме към песните. Пееше му се на човека. Цял живот е пял в хорове и имаше не само запазен глас, но и богат репертоар. В паузите ни разказваше и интересни случки от живота си. Така стигнахме до елмаза, който ни показа. Беше му подарък ат анголските братя – братя по оръжие, както любезно ни поясни.

  През живота ми и аз съм имала разни братя по оръжие, но нито съм ги виждала, нито съм ги чувала, нито елмази сме си разменяли. То не бяха виетнамски братя, корейски братя, кубински братя и в този братски калабалък сигурно и много съм пропуснала. Най-добре си спомням единствено за кипърските братя. Бях студентка по това време в Прага и деляхме стаята с една кипърка – Евантия от Фамагуста. Такова понятие „с една кипърка“ няма, защото те живеят всички накуп. Кипър тогава беше във война. Медиите ни приканваха да съчувстваме на кипърските ни братя по оръжие. На моите студентски кипърски братя хич не им личеше, че Кипър е във война. Комунистическата партия им даваше три пъти по-голяма стипендия от моята, и то в долари. Изпитите им ги подаряваха без да четат, само от солидарност към борбата им за мир. Аз искрено съжалявах, че България тогава не беше във война. Налагаше ми се да си броя всяка крона и да чета сериозно. А когато споменах един ден на Евантия, че в поезията ни са възпети „едрите звезди над Фамагуста“, тя ме погледна учудено и каза, че звездите там били като всички останали звезди по света.

  От завързалия се около мекиците разговор стигнахме до анголските ни братя по оръжие. Не знам защо, но аз тях ги бях пропуснала. Полковникът по пантофи ни разказа как сме помагали на анголските братя в тяхната справедлива война. Целият му трудов стаж преминал в изпращане на оръжие. Разбрах, че благоденствието в този дом е резултат от безвъзмездната ни помощ за Ангола. От тази среща ми остана спомен за вкуса на мекиците, хубавите песни на полковника и нещо смътно, но елмазено за Ангола.

  – Ти знаеш какъв прекрасен човек е татко – каза тихо Влади. На никого лошо не е сторил. И на мравката път правеше. Защо са тези мъки? Аз не мога вече с нищо да помогна.

  – Влади, ти вярващ ли си? Ако да, помоли се на Бога да му прости и да си го прибере.

  – Не, не мога да се моля. Не вярвам, че това ще му помогне.

  – Ами тогава помоли се на душите на хилядите жертви в Ангола, убити от оръжията, които им е изпращал. Мисля, че това е тяхното възмездие. Може да ти звучи малко нереално, но аз имам само това обяснение.

  – Това е нелепо. В Ангола той имаше само приятели и никого не е убивал. И откъде ти дойде това наум?

  – Той нали цял живот е осъществявал оръжейните сделки за мира в Ангола?

  – Да, това беше само работа и нищо повече.

  – Зад всяко оръжие стои дълга верига от конкретни хора, които го предоставят на някого, за да убива други. По тази верига, в обратна посока, се движи проклятието на смъртта.

  – Това езотерика ли е? – попита Влади.

  – Просто логика. Някакви си мои мисли. Поздрави баща си и дано душата му намери бързо покой.

  Минаха няколко часа, откакто се разделихме с Влади, и на телефона ми се появи съобщение от него: „Каквото можах и доколкото разбрах, направих. Татко се успокои и си замина. Благодаря ти.“

  Сетих се за историята с търговеца на оръжия за Ангола, защото пак са се появили някакви нови братя по оръжие, борещи се за мир. От някое време им препращаме оръжия насам-натам, а сега вече директно. Мен повече ме вълнува веригата на възмездието, която е неизбежна по волята на Всевишния.

  А сега няколко думи и за сапуна „Петел“. Думата война чух за първи път във връзка с този сапун. Баба ми беше преживяла войната, както се казва на гърба си. Над старата порта в къщата й имаше дебела дървена греда, а на нея наредени пет-шест калъпа сапун за пране „Петел“. Един ден баба ме праща да купя сапун, защото няма с какво да пере. Показвам тези на гредата, а та ми казва:

  – Тези са, ако има война. Много е страшно да няма с какво да се изпереш и измиеш. По време на война всичко е много мръсно. – Доживя да не ги ползва, но аз я изпратих на оня свят с един калъп „Петел“ в джоба.

  Днес световните медии тръбят, че врагът крадял чиповете от пералните на нашите братя по оръжие, за да правят далекобойни атомни оръжия с тях. Военната сводка не дава информация за войнишките сапуни. Ние, освен оръжия, имаме и производство на военни сапуни по 3 лева калъпа и, въпреки че се казва „Камбана“, това си е старият сапун „Петел“. Без чипове пералните не работят, ама да не се и мият е нечовешко. Дано управниците проявят разум и гласуват за сапуна. Ако войната стигне до нас и видя пред вратата ми танк, независимо от нашивките по униформата, ще дам на воюващите не китка цвете, а сапуни, за да измият позора около мира, защото, както казваше баба: „По време на война всичко е много мръсно.“

   

  Елена Пеева-Никифоридис

  .

• Трети пазар на книгата в Културен център „Магура“

  .

  Четящите хора в Чикаго вече очакват с нетърпение Третия пазар на българската книга на Културен център “Магура”, който тази година ще бъде на 4-ти декември, от 9:30 до 15:30 ч.

  Голямата изненада на коледното издание на Пазара ще бъде участието на Алек Попов – един от най-четените и превеждани български писатели. Той пристига в Чикаго за среща с почитателите си, по покана на “Магура”.

  Пазарът ще се открие с премиерата на неговата най-нова книга “Мисия Туран”. Алек Попов е автор на романите: „Мисия Туран“ (2021), „Мисия Лондон“, „Черната Кутия“, „Сестри Палавееви в бурята на историята“, “Сестри Палавееви по пътя към новия свят“; на есеистичната книга „Спътник на радикалния мислител“, както и на редица сборници с разкази, сред които „Ниво за напреднали“, „Митология на Прехода“, „Телесни плевели“. Той е сред най-превежданите и четени български писатели с повече от 40 издания в чужбина. Романът „Мисия Лондон“ е преведен на 17 езика, а романът „Черната кутия“ – на 10.

  Произведенията на Алек Попов са включени в учебните програми на различни университети в Европа и САЩ

  Срещата-разговор с него ще бъде от 9:30 ч. до 11:30 ч. часа на 4-ти декември, а след това Попов ще остане на книжния пазар за кафе и автограф с почитатели.

  След феноменалния успех на първите два пазара (миналата година декември и през април тази година), очакваме с нетърпение да се срещнем с приятели и любители на българската книга отново.

  Тази година 12 издателства ще представят най-новите и най-продаваните си заглавия – “Сиела”, “Жанет 45”, “ Колибри”, “Точица”, ICU, “Хермес”, “Книгомания”, “Нике”, “Лист”, The Creative, “Ракета”, “Ай Пи медия”. Между „Магура“ и българските издателства, много от които вече сами се свързват с нас за участие в книжния пазар, е изградено вече взаимно доверие.

  Първият пазар на българската книга се проведе в началото на декември миналата година, организаторите бяха вдъхновени от дългогодишната лична инициатива на писателя Георги Господинов “Подари книга за Коледа”. Известният писател и приятел на Център “Магура” дори изпрати видео-поздрав за читателите в Чикаго.

  През пролетното издание на пазара за посетителите имаше друга изненада – Катерина Стойкова, Йоанна Елми и Антонина Дуриданова, които живеят и творят в САЩ, гостуваха на място в центъра, раздаваха автографи се радваха на голям успех и обич от чикагските си читатели.

  За тазгодишния пазар в центъра също ще има кафе, лакомства и безплатна опаковка на закупениете за подарък книги. Подготвили сме още изненади, с които се надяваме да зарадваме многобройните си приятели и последователи.

  Център “Магура”, който се финансира и управлява само от родолюбиви доброволци, са водеща културна институция в района на Чикаго и истински културен мост между Родината и Америка. Там вече 8 години е има библиотека с над 5000 заглавия на български език.

  “Магура” е дом и на първото българско кино зад океана, в което се показват нови български филми всяка седмица.

  Наскоро при изключителен успех премина и изложбата на актьора-художник Васил Василев –  Зуека, на която се възхитиха стотици хора от района.

  “За мен беше истинска радост да бъда част от пролетния пазар на книгата в Културен център „Магура“. Настроението беше празнично, доброволците – вдъхновени, а посетителите в приповдигнато настроение при възможността да се видят един друг и да се разходят сред масите отрупани със съкровища. Нямам търпение да се върна в това приветливо и родолюбиво пространство.” – казва поетесата Катерина Стойкова.

  .

  Център „Магура“

  .

• За премиерата на романа „Солджър“ в Българското посолство в Лондон

  .

  На 4 ноември 2022 г. в Българското посолство в Лондон се състоя… събитие!

  Наистина започвам с удивителна, защото ми се струва, че много малко са срещите на нас, българите в чужбина, когато в такъв интимен и вълнуващ момент преживяваме културен, бих казала родолюбив катарзис, и се чувстваме пречистени.

  Именно преживяхме през кръвта и слуха си една премиера, която съм убедена, че никой от присъстващите няма да забрави.

  Здравка Владова-Момчева представи последния си роман „Солджър” пред свои почитатели, пред дипломати, колеги, гимназисти, сред тях бивши наши ученици, които бяха дошли специално за нея – някои със съпрузите и децата си. Споменавам това в началото, защото искам да се разбере, че вечерта беше толкова сърдечна и вълнуваща, колкото може да бъде една семейна или по-скоро родова среща. Защото Здравка ни накара да си спомним, че сме рода – чрез езика и историята ни, чрез комплексите ни за малоценност, които често ни захлупват в имперско обкръжение, но че самоспасението е в припомнянето за будителството. Че Денят на Будителите не е поглед само в миналото, а е и в оглеждането около нас, където имаме бисерна всеотдаденост на талант и обич към родното, което възражда достойнството да бъдеш с български корен.

  Здравка – която наричам „плетач на дантели от метафори и сравнения”, в продължение на един час, изправена пред зала, в която имаше над 80 души, говори така, сякаш везувийно българско слово извираше от сърцето й. Тишината бе бездиханна. Тя представи своя най-нов роман по невероятен начин. Не дишахме, за да я слушаме… повече от час.

  Имах не само честта, имах радостта да бъда модератор на премиерата. Защото не е трудно да представиш един наистина необичаен и като сюжет, и като съдържание роман – събитие, написан от духовен приятел и колега.

  Налагаше ми се на моменти, когато задавах въпросите си към Здравка, да внеса ведрост и малко хумор, за да се приземим и да си спомним, че всъщност срещата е много, много приятелска.

  Не искам да преразказвам нищо от романа, препоръчвам просто той да се прочете. Аз лично го четох два пъти и изглежда, че след всичко, което Здравка разказа, вероятно ще го грабна отново. Това сподели и Н. Пр. г-н Марин Райков в изказването си. Откровено призна, че е нямал намерение да взима думата, но пръв пожела да го направи, провокиран от чутото тази вечер. Добил е усещането, че когато слуша авторката да говори за Солджър – главния герой, е съпреживял личната си среща с подобна действителна личност.

  С вълнение г-н Жезко Давидов, български кинорежисьор – документалист, който също е контактувал с българските командоси в Кербала, какъвто е и героят в романа, определи езика на Здравка Момчева като витраж.

  Но този роман, който е изцяло фикция, без претенцията да е документален разказ за истински събития, макар да е провокиран от случилото се в Ирак в базата на нашите български момчета в Кербала, е всъщност роман за геройството на обикновени хора – не само мъже-войници, а и жени, прекосили живота им. Амалгама от битие и философия, будеща драма и съспенс, нежност и ужас, на моменти отчаяние и все пак надежда.

  Посланието на Здравка към всички ни бе много силно: „Не забравяйте съвременните ни герои, сред които сте и Вие. Нека бъдем заедно.”

  И мнозина след това, които се редуваха повече от час за автограф , споделиха, че са дошли в залата, притиснати от всичко, което се случва днес по света, но си тръгват други – с надежда и изправен гръб, изпълнени с удовлетворение от нещо, което рядко съпреживяват.

  Този дар, който Здравка направи по повод Деня на Будителите, събуди мнозина. Един творец разкри душата си с помитаща откровеност, представи романа си, себе си, светогледа си по магически начин и ни дари с най-скъпото – вяра.

  Аз лично в себе си я определих като будител в ролята на Вазов – който в епохата на национални катастрофи зовеше: Обичайте България! Здравка призова в съвремието, изпълнено с противостояния, да се себеспасим чрез любов – най-свидната за нея дума от българския език, който тя обожава, защото сънува и живее словото ни по магически начин. Наистина.

  Романът „Солджър” и неговата премиера бяха посветени и на юбилея на нашето Българско училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон, което през тази година започна своето 35-то летоброене. Ще го отпразнуваме през май 2023 г. Приходите от продажбата на романа в тази вечер Здравка подари на училището ни, което е другата й голяма любов, освен поетичната й и писателска отдаденост.

  Съзнавам, че в това ми писание суперлативите преобладават, но не мога да пиша хладнокръвно за една вечер, която накара кръвта в сърцето ми да кипне от нежност и възторг.

  Спомен от преживяното в снимки и видео:

  .

  Снежина Мечева

  директор на БУ „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон
  говорител на Асоцоацията на българските училища в чужбина

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

   

  ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

  Здравка Владова-Момчева е преподавател по Български език и литература в БУ „Иван Станчов“ към посолството ни в Лондон. Освен на романа „Солджър“, който е посветен на петимата загинали през 2003 г. български военнослужещи в Кербала, тя и е автор и на други книги. Носител е на престижни литературни награди, включително и за романа „Солджър“.

  Ето какво пише Здравка след събитието на своята ФБ страница:

  „Благодаря на Негово Превъзходителство Марин Райков, Посланик на България във Великобритания, почетен гост на лондонската премиера на романа „Солджър“; на господин Ивайло Мойсов, културен аташе; на господин Николай Ванчев, консул; екипа на Посолството ни в Лондон; господин Жезко Давидов, режисьор; господин Веселин Паунов, кореспондент на Българско Национално Радио във Великобритания; госпожа Снежина Мечева, директор на БУ „Иван Станчов“ към Посолството и модератор на вечерта; на безценното ми семейство и на всички мои почитатели, приятели, читатели, колеги и ученици за искрения интерес към книгата, за любовта и уважението! Заедно можем всичко!“

  .

• Красимир Лозанов гостува в „Глаголницата“

   

  В духа на празниците и събитията, посветени на Деня на народните будители, каним в „Глаголницата“ г-н Красимир Лозанов. Той ще представи на 6 ноември някои от новите заглавия на ИК „Жанет 45“. В неговия лист са:

  – „Хагабула“ от Тодор П. Тодоров;

  – „Делфийската рокля“ от Димана Симеонова;

  – „Всички последни неща“ от Валентин Калинов.

  Очакваме (надяваме се) да чуем неговия коментар и за „Навалици“ от Йордан Д. Радичков, както и за „Dirty Side“ от Кирил Нейков. Със сигурност ще попитаме и за по-рано излезлите „Резерват за хора и вълци“ от Здравка Евтимова, „Звезди под клепачите“ от Николай Терзийски и „Превъртане“ от Петър Денчев.

  90 минути наслажденство. Нямаме търпение!

  …

  За нашия гост:

  Красимир Лозанов (роден 1967 г.) е завършил Немската езикова гимназия в родния си град Монтана. В годините на Перестройката учи „Политическа икономия“ в Московски държавен университет, на третата година се прехвърля в УНСС – София, където се дипломира по специалността „Макроикономика“. Работил е на управленски позиции в различни бизнес структури и неправителствени организации, специализирал е мениджмънт в Германия. Два мандата по четири години е бил на дипломатическа работа в Русия, като ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси при Генералното консулство на България в Санкт Петербург. След завръщането си в България през 2016 г. напуска Министерството на икономиката и се захваща с още по-вълнуващо предизвикателство, като приема поканата на любимото си българско издателство „Жанет 45“ да поеме маркетинга и организация на продажбите. От три години работи и като рецензент и редактор. Хвали се, че е успял да професионализира хобито си – четенето на художествена литература. През 2021 г. е избран в управителния съвет на Асоциация „Българска книга“.

  Събитието във Фейсбук – ТУК

   

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“

  .

• Невена Митрополитска: Читателската аудитория е разнолика

  .

  Интервю на Албена Цанкова с Невена Митрополитска,

  Обществото за поезия и литературна проза „Глаголницата“

  .

  НЕВЕНА МИТРОПОЛИТСКА е автор на романите “Анна и планината” (2015), „Дарът“ (2019) и „По релсите“ (2021), издадени от ИК “Жанет 45”. Романът “По релсите” е номиниран за литературната награда “Перото” за 2022 г. в категория “Проза”. От 2002 г. живее със семейството си в Монреал (Канада). Неделните й утрини са посветени на библиотеката към българската църква и училище в Монреал, където ръководи обогатяването и подновяването на фонда, организира обсъждания на книги, общува с библиотечните посетители, препоръчва четива.
  През февруари 2022 г. “Глаголницата” представи романа “По релсите”. Във виртуалната zoom-среща участваха тя и редакторът на книгата, Красимир Лозанов. Записът може да бъде проследен на Youtube канала на “Глаголницата”.

  Неотдавна Невена Митрополитска се завърна от родината след поредица от читателски срещи и изобилие от впечатления. Благодарим за отзивчивостта да сподели част от тях в този разговор за “Глаголницата”.

  – КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЧИТАТЕЛСКАТА АУДИТОРИЯ НА НЕВЕНА МИТРОПОЛИТСКА? МОЖЕ ЛИ ДА СЕ ГОВОРИ ЗА НЯКАКЪВ ОБОБЩЕН ЧИТАТЕЛСКИ ПРОФИЛ?

  – Доста разнолика е читателската ми аудитория. Мислех, че книгите ми ще се харесват на хора на средна възраст и нагоре, а се оказа, че се харесват и на млади хора. И това го усетих особено силно сега, по време на посещението ми в България през септември. Има един литературен клуб в София – The Book Club – млади хора се събират в столично заведение веднъж месечно и всеки път обсъждат предварително избрана книга. Присъствах на една тяхна среща, обсъждаха “Нощната кучка” на Рейчъл Йодър (бях впечатлена от високото ниво на анализите им, между другото) и споделих с тях някои моменти от писането на “По релсите”, защото това ще бъде следващата книга, която ще обсъждат. И се оказа, че сред тях има хора, които вече са я чели и много я харесват. Преди малко дори се сетих да вляза в Инстаграм – там имам профил, но влизам в него максимум два пъти годишно и не мога да навигирам добре – но ме порази колко хубави отзиви има там за моите книги, най-вече “По релсите”. Отзиви, за които не съм подозирала и съответно не съм реагирала. Това са хора много по-млади от мен, които боравят с други платформи. Аз изоставам от тях технологично, чувствам се пред тях като динозавър, но за щастие, това не пречи да харесват моите книги.

  – СРЕЩИТЕ ТИ С ЧИТАТЕЛИ ПРЕЗ МЕСЕЦ СЕПТЕМВРИ БЯХА НА РАЗЛИЧНИ МЕСТА – “АЛЕЯ НА КНИГАТА” В СОФИЯ, КНИЖАРНИЦА, ЧИТАТЕЛСКИ КЛУБ, БЪЛГАРСКИ ЛИТЕРАТУРЕН ФЕСТИВАЛ В БЕЛГИЯ … ПО КАКВО СЕ РАЗЛИЧАВАХА ТЕЗИ СЪБИТИЯ КАТО СТИЛ И АТМОСФЕРА? НАЛАГАШЕ ЛИ СЕ ДА ПОДХОЖДАШ РАЗЛИЧНО В ОБЩУВАНЕТО С ЧИТАТЕЛИТЕ?

  – И да искам, не мога да подхождам различно. Необходимостта да се адаптирам към аудиторията би ми донесла повече стрес. За мен не е естествено да бъда в центъра на вниманието и гледам да избягвам допълнителен стрес. Така че правя единственото, което съм способна да издържа в такива ситуации – да бъда себе си.
  А иначе тези събития се различаваха силно като стил и атмосфера. На “Алеята на книгата” се възползвах от възможността да бъда с екипа на “Жанет 45” – прекрасни хора, между другото, и заедно с това общувах и с гостите на нашата шатра. Беше спонтанно и естествено, имаше една празнична фестивална атмосфера, страхотна енергия от присъствието на толкова четящи хора. Провеждаха се литературни четения, видях за пръв път на живо хора, които бях познавала отдавна – творчеството им или като присъствие в социалните медии. Можех да препоръчвам на гостите на шатрата ни любимите си книги, а също да научавам за нови.
  Срещата ми с читатели в книжарница “Хеликон” създаде друга възможност – да проведем по-задълбочен разговор. На тихо. Там дойдоха хора, които вече познаваха романите ми, и знаеха какво точно ги интересува. Водещата Людмила Еленкова и гостите ме предразположиха, отпуснах се и не усетих как е минало времето.
  По време на двете ми срещи на българския литературен фестивал в Белгия присъствах най-често в разговор с португалския писател Жоао Пинто Кеулю, с когото сме писали на сходна тематика – за живота на евреите през миналия век, но в различни държави – и Полша. Там пък имаше друга динамика, много интересна – с него отговаряхме на едни и същи въпроси. Интелигентните въпроси на водещата Рада Ганкова и интелигентната публика (първия ден международна, на английски, а втория ден – българска) спомогнаха много за успеха на тези срещи.
  По време на фестивала имах възможността да чуя и писателката Ирина Папанчева, което беше шанс за мен, и да общувам с четящи българи в Белгия. В Белгия има доста писатели и почитатели на книгите и активен литературен живот на българската общност, организиран от Българската културна асоциация там.
  А за срещата с The Book Club на София – там имаше уникална атмосфера. Само млади хора, градска младеж, в неформална среда, в хубаво столично заведение. За литературната им ерудиция вече споменах, но специално ме изненада ентусиазмът им по отношение на книгите и непринудеността им. Бяха изключително сърдечни. Не знам как се получи, но по време на разговора внезапно открих нещо ново за себе си и им споделих изключително лични неща.

  – КАТО БИБЛИОТЕКАР И АКТИВЕН ЧИТАТЕЛ, НА КОГО БИ ПРЕПОРЪЧАЛА КНИГИТЕ НА НЕВЕНА МИТРОПОЛИТСКА?

  – Мисля, че кръгът на потенциалните читатели е доста широк. На любителите на художествената литература най-общо (literary fiction), но не виждам защо да изключвам и любителите на жанровата литература. Може би само на читателите, които четат изключително трилъри, адреналинът ще им бъде недостатъчен. Мисля, че като емоционален градус (не говоря за качество) романите ми могат да се сравнят с тези на Халед Хосейни. Така че ако ви харесва Халед Хосейни, може би си струва да пробвате и някой от романите ми.

  – КОИ КНИГИ ОТ СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРСКИ АВТОРИ, ИЗДАДЕНИ НАПОСЛЕДЪК, СА ТЕ ВПЕЧАТЛИЛИ?

  – “Звезди под клепачите” на Николай Терзийски, “Направени от вина” на Йоанна Елми, в момента чета “Брюксел, разголен” на Ирина Папанчева и съм впечатлена.

  – КОИ КНИГИ ДОНЕСЕ ОТ БЪЛГАРИЯ – ЗА СЕБЕ СИ И ЗА БЪЛГАРСКАТА БИБЛИОТЕКА В МОНРЕАЛ?

  – Още са в една обща купчина. Моите книги обикновено преминават към библиотеката. Само не знам как да постъпя с надписаните от автора за мен. Например “Брюксел, разголен” ми е с посвещение от авторката и въпреки че ми е неудобно да се лишавам от нея, си мисля, че е престъпление да не споделя тази хубава книга с повече хора.Така че и нея май ще прехвърля натам. Донесла съм “Хачабула” на Тодор П. Тодоров и след думите на Красимир Лозанов, имам високи очаквания от нея, новия роман на Галин Никифоров, когото много уважавам като автор – “Черна светлина”, един емигрантски роман на Деметра Дулева – “Странстващият албатрос” – срамота е, че нямахме нищо от нея в колекцията ни, “Чекмо” на Момчил Николов – издателят му ми сподели, че през октомври ще излезе продължението му, така че беше крайно време да се снабдим с този роман. “Към езерото” на Капка Касабова, “Нощната кучка” на Рейчъл Йодър, нашумялата “Късна смърт” на Иван Станков, “Следобеди с Изабел” на Дъглас Кенеди, съвсем новите “Обещанието” на Деймън Галгът (с “Букър” за 2021) и “Аномалията” на Ерве Льо Телие (“Гонкур” за 2020). И не на последно място – “Американски деликатеси” на Катерина Стойкова. И това не е всичко.

  – ОСВЕН ЧИТАТЕЛ, ТИ СИ И СЛУШАТЕЛ – АБОНАТ НА СТОРИТЕЛ. КОИ АУДИОКНИГИ БИ ПРЕПОРЪЧАЛА НА НАШАТА АУДИТОРИЯ? ИМА ЛИ СРЕД ТЯХ БЪЛГАРСКИ?

  – Аз се въздържах да слушам и чета книги на английски, но напоследък започнах да го правя по-често. Със Сторител имах една неприятна изненада – оказа се, че книгите на английски, които могат да се теглят извън България, са много малко. Което разбирам напълно, защото Сторител поддържат изключително ниски цени. Сега, когато бях в България, се възползвах и си изтеглих една чудесна книга – “A Woman is No Man” от американската авторка от палестински произход Etaf Rum. Иначе от българските книги – има толкова много прекрасни книги в колекцията на Сторител! Със сигурност ще пропусна много от тях. Като започнете от класиката – какъв по-добър начин да си припомните “Анна Каренина”, “Братя Карамазови”, “Отнесени от вихъра”, “Тютюн”, романите на Съмърсет Моъм. Съвременни романи също – и преводни като “Моментът” на Дъглас Кенеди (много ми е любим), и български – можете да изслушате Георги Господинов, Иво Иванов, Галин Никифоров и много други.

  .

• Небесното момче

  .

  Роден от светлината,
  завърнал се в светлината.

  На мама Еми, с любов

  ***
  Защо не спи небесното момче?
  Защо мълчи?
  Защо в градините небесни се разхожда?
  Сълзата на небесното момче е светла.
  Тъгата на небесното момче е синя.
  Красива е душата на небесното момче.
  Спят
  всички ангели в небесния покой.
  Защо не спиш, безсънен ангел мой?

  ***
  – Кой ме уби, татко?
  – Черният човек, небесен мой.
  – Кой е черният човек?
  – Той е невидим. Той е чудовище.
  Той е призрачна сянка.
  – Можехте ли да ме спасите?
  – Прости, сине – загубихме битката.
  Черният човек беше по-силен от нас.
  Черният човек
  уби хиляди и продължава да убива.
  Той те откри в призрачната гора.
  – Там ли загинах?
  – Ти не загина, небесен мой.
  Ти замина за оная планета,
  където живее Малкият принц.
  Знам, че си там,
  знам, че си жив –
  омагьосан, сияен, щастлив.
  Ти не си спомен.
  Ти си рана.
  Помня аления ти шал
  и сълзата ти алена…
  – Знам, че умирам.
  Видях последната епикриза.
  Продължи за Малкия принц.
  – Мили мой, страшно късно открих,
  в някаква папка, върху някакъв лист,
  твоя загадъчен стих,
  писан в някаква вечер далечна,
  той буквално гласеше:
  Гласът говореше на моята душа:
  – Иди и отвори Вратата, която никой не отвори,
  а тя му казваше: – Часът не е настъпил,
  единствен Бог посочва истинския час!
  Не е отсечена опашката на Гущера,
  който единствен знае пролуката на Светлината,
  водеща към тайната Врата…
  А Гущерът съм аз.
  Какво ме чака там? Узнай, душа.
  – Кога написа този текст?
  – Не помня. Беше преди години.
  – Какво помниш днес?
  – Помня зеления парк, където те снимах.
  Помня как оформяхме твоята книга.
  Помня колажа за Маркес.
  Чашата с вино.
  Помня пишещата машина.
  Аз попитах – къде са капките кръв по снега?
  Ти заби острия нож в дланта.
  Помня твоята кръв.
  Помня Библията. Лулата и очилата.
  Свещта.
  Помня дългия път на деня към нощта.
  Мама се появи и извика – вие сте полудели!
  Беше неделя, татко.
  Най-удивителната неделя!
  Помня пътуването до Лом.
  Помня Дунава, който безсънен течеше.
  Помня птицата, която летеше.
  Помня – душата на синята къща въздъхна.
  Ти каза тогава – късно е, страшно късно.
  Аз и ти в онова последно пътуване.
  Беше едно тъй дълго сбогуване.
  Помня картините на Ван Гог. Нашият бог.
  Той беше специален.
  Ние обичахме неистовия холандец.
  Моят Canon
  бе ястребово око – той виждаше всичко:
  слънчогледите, белите макове, тичинките.
  Аз обичах живота – и той ме обичаше.
  Помня над Родопа безкрайното синьо.
  Помня Белите камъни –
  моя тайна, зелено отечество и родина.
  Аз не вярвах, че ще загина.
  Аз не вярвах, че ще загина.
  Помня призрачната гора без начало и край.
  Там застинах.
  Някой в мозъка ми крещеше:
  Няма път! Ти си жертвата! Ти си агнеца!
  В призрачната гора е ужасно студено,
  всичко в нея е отровно зелено.
  Аз все още съм там – в призрачната гора,
  отчаян и сам.
  Изведи ме оттам, татко! Изведи ме оттам!
  Нощ или ден е сега? Кой час? Защо е тъмно?
  Скоро ли ще разсъмне?
  Скоро ли ще разсъмне?
  Аз забравям кой си ти – как изглеждаш?
  – Заспи-забрави, миличък…
  Утрото е надежда… Утрото е надежда…

  ***
  Аз съм оня, който те обичаше,
  който те водеше за ръка,
  който те вдигаше високо в небето,
  който ти разказваше приказки,
  който те сънуваше и целуваше.
  Бог е дете, което ни навестява.
  Помниш ли
  как веднъж в полунощ те събудих,
  за да видиш големия бял сняг,
  който вали над света?
  Помниш ли
  как посадихме три брези някога –
  двете отсякоха,
  ах, как трепти третата и те чака.
  Бог е дете, което ни навестява.
  Аз затварям очи,
  аз се вслушвам в тревите зелени –
  все по-близо до бездната,
  все по-близо до бездната.

  ***
  Часовникът спря в 8,00 часа сутринта.
  Мама чу последните удари на сърцето.
  Помниш ли думите,
  които написа върху белите листове?
  Обичам ви! Обичам ви! Обичам ви!
  – Помня. Как е мама?
  – Мама вярва, че ще се видим отново.
  Какво да й кажа?
  – Кажи й, че ще я чакам.

  ***
  Разпръснахме прахта ти на Белите камъни –
  древното тракийско светилище в Родопа.
  Легендата казва – тук е центърът на света.
  Белите камъни – твоята тайна.
  Идвал си често тук.
  Какво си мислел? Какво си чувал?
  Тътенът на подземните богове?
  Шепотът на Богинята Майка?
  Гласът на Бога Слънце, който те викаше?
  Ти си при великите прадеди, небесен мой.
  Щастлив. Обичан. Свободен.
  Какъвто винаги си искал да бъдеш.

  ***

  Оная нощ в съня ми дойдоха трима мъже – пратеници от Тибет и попитаха за нашия син.

  Казах им, че са закъснели.

  Казах им – той наистина беше тук, живя и обичаше, воюваше за истината, но сърцето му спря да бие, покосен от злото. Беше лъчезарен, обичаше живота и не вярваше, че ще загине. Черният човек, който го погуби, връхлетя изведнъж, без да ни остави искрица надежда. Ето защо той няма гроб – просто се завърна в светлината, от която беше роден.

  Тибетските пратеници се поклониха.

  – Ти си бащата, поет по Божия милост – каза единият от мъжете. – Чел съм почти всичко, което си написал. В твоите текстове липсват случайности, в тях има нещо безкрайно и еховито. Твърдиш, че някой диктува, че поезията е висше повеление на духа. Твоята поезия се разлива като лава и изпълва пукнатините на времето. Странни текстове в гранични състояния между будност и сънища. Ти пишеш дзен. Казваш, че дзен е отвъд думите, че дзен е озарение, че дзен е кръг, постижим с единствен замах на четката и ръката. Откъде знаеш всичко това? Ти си смъртен.

  – Няма безсмъртие – рече другият от мъжете, – всичко на тая земя е памет. Памет е времето, памет е Бог, памет е Библията. Пирамидите. Цивилизациите. Изкуството. Въздухът, земята, водата, огънят. Памет е човешкият дух. Честта и позорът. Душата. Словото е памет. Човешката реч. Ръката, която дарява. Кръвта. Кръстът. Памет е животът, памет е смъртта. Паметта е космически код към съществуването на човечеството. Памет е книгата с белия кон, посветена на небесното ти момче, която разгръщаме. Голямата книга на живота има милион изписани страници и нечия ръка продължава да пише, без да знаем чия е тази ръка.

  А третият мъж промълви:

  – Небесното момче ще се прероди. Независимо къде и кога – и ние ще го открием. Защото е памет… Няма безсмъртие – всичко е памет.

  Това казаха тибетските пратеници и се стопиха като дим в зората.

  .

  Иван Здравков

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук,  тук и тук.

  .

• „Рисунки върху пясъка“. Вечер с творчеството на Калина Томова

  .

  В топлата съботна вечер на 29.10.2022 г. в Чикаго станахме свидетели на премиерата на втората книга на нашата мила и уважавана съгражданка Калина Томова.

  .

  

   

  За книгата на Калина Томова „Рисунки върху пясъка“ и за нейното представяне разказва Снежана Галчева, председател на Салона за българска култура и духовност в Чикаго. Както и фоторепортажът на Пламен Петров.

  .

  

  .

  ВЕЧЕР С ТВОРЧЕСТВОТО НА КАЛИНА ТОМОВА

  .

  В Чикаго открихме новия културен сезон и днес изкуството ни събра отново – онова вечно и всеобхватно изкуство, което ни кара да рисуваме с думите, да се разтваряме в музиката и да откриваме цветовете и картините в нея. И новата книга на Калина Томова ни дава основание да видим още веднъж как различните жанрове на изкуството преливат един в друг като в магичен калейдоскоп, за да се роди еманацията на едно сътворено преживяване.

  .

  

  .

  В нейната книга „Рисунки върху пясъка“ има от всичко – тук е и магията на думите, загадката на рисунката, музиката, която звучи от стиховете й. С провокативното заглавие тя ни подканя да рисуваме върху пясъка и да оставим следите от посланията си върху него. И въпреки че те се заличават след всяка прииждаща вълна или капризите на вятъра, следите попиват дълбоко не само в пясъка, но и във всичко, което ни заобикаля. Това, което сме изразили като емоция, изпратили като мисъл-форма, остава там завинаги и с енергийния си заряд променя пространството.

  .

  

  .

  В едно от стихотворенията авторката споделя за спомена си за една отключена врата, която се намира дълбоко в нейната духовна същност. Затова и аз бих призовала заедно с нея да отворим онази древна и вълшебна врата, за която тя ни напомня, и най-главното – оставила е ключа за нея. Врата, която всеки един от нас носи дълбоко в същността си, но не се осмелява да отвори, защото тя води към неизвестното. Какво се крие там, можем да разберем само ако пожелаем да натиснем дръжката и да я отворим. И не само, а да тръгнем, защото там ни води една невидима сила, на която всеки от нас решава дали и доколко да се довери. Калина не само ни призовава да отворим тази врата, но и ни дава уверението, че всеки може да намери Пътя, защото ние самите сме творци на собствения си живот.

  .

  

  .

  Няма как да не отбележа, че начинът, по който е конструирано съдържанието на книгата, както и художественото оформление, дело на художничката Жени Петров, допринасят за експресивното й възприятие. Произведенията се подредени в 7 галерии, в които всеки един читател може да открие нещо за себе си.

  .

  

  .

  След представянето на книгата и музикално-поетичното импресии, Калина разказа накратко историята на тази книга.

  .

  

  .

  Енергията на поетичното слово на Калина ни пренася в друг свят – надхвърля материалното измерение, преодолява законите на земното привличане и се подчинява на други вселенски закони. И заедно с това е пропито с толкова човешка топлота и любов, която не може да не бъде усетена. Поезия, която оставя следи. Като рисунки върху пясъка…

  .

  

  .

  „Рисунки върху пясъка“ може да бъде закупена от ТУК.

  .

  

   

  Още снимки от събитието:

  .

  

  

  

  

  

  .

• Никола Иванов за поезията на Борис Христов

  .

  Няколко думи за читателите в САЩ

  Уважаеми българи, любители и ценители на високата българска литература. Като български литературен критик нямам никакви комплекси относно родната национална литература, която се твори от най-стойностните български автори в България и по света. Защото по значимост творбите им не отстъпват на най-доброто, което се сътворява по света. Предлагам Ви да се запознаете с най-добрите български поети, писатели и литератори от последните 70-80 години, които съм включил в поредицата „Подреждане на „Балната зала“.

  Никола Иванов*

  .

  

  .

  ДА СЪБЛИЧАМ БОЛНАТА ДУША ОТ ДУМИ

  .

  Дебютът на Борис Христов е в сборника “Трима млади поети” (1975), който включва още поетите Екатерина Томова и Паруш Парушев. Заглавието на неговата стихосбирка е знаково – “На седмия ден”. Със заглавието поетът афишира, че водещи за неговото творчество ще са библейско-притчови мотиви, на основата на които той ще разкрива голямото си дарование на значим и знаков поет в съвременната българска литература. Лирическият универсум на Борис Христов изобилства от библейски образи, свързани с притчи от митологията. Заглавията на следващите му стихосбирки ”Вечерен тромпет” (1977) и “Честен кръст” (1982) окончателно потвърждават творческото му верую, стиловите му предпочитания, задълбочават мотивната, тематична, жанрова и метафорична нагласа, дооформят личния му облик на автентичен и физиономичен поет от първата редица на българската литература. В поезията на Борис Христов можем да открием и далечна връзка с майсторите на символистичния стих, със символистичния дискурс.

  Едва ли е случаен фактът, че стиховете на Борис Христов от “На седмия ден” са придружени от похвалните думи на Иван Цанев, с точната и проникновена характеристика за “ярки метафори с лека романтична обагреност”. Впрочем, тези думи могат да се отнесат и към лириката на самия Иван Цанев, защото те са поети, близки по натюрел, от една поетична “кръвна група”. Никак не е случаен фактът, че основно те двамата в най-голяма степен реабилитираха библейско-притчовите мотиви в националната ни поезия през втората половина на миналия век.

  Поезията на Борис Христов е пребогата на оригинални и дълбоки метафори, образи и символи, лириката му е максимално метафорична. Метафорите, образите, символите, сравненията, епитетите в неговата поезия – разгърнати или кратки – са естествени и органични, а не маниерни и самоцелни. Чрез сложната и въздействаща символика поезията на Б. Христов внушава чувството за дълбочина и обем. Очевидно е, че лирическият субект в тази поезия е духовно фин човек и поет, дълбок, дискретен и иносказателен, чиято оригинална метафоричност е извън всякакво съмнение. Тази поезия се отличава със своя финес, лиризъм и оригинална стилизираност. Поезията на Борис Христов обитава и творчески овладява необятните пространства на духа и душата, които винаги съществуват отвъд пределите на видимото и бита, т.е. зад хоризонта. Само чрез трансцедентното извисяване и преминаване през лирически овладените пространства духът може да се самопознае и отъждестви с душата, за да бъде достигнат безкраят на живота. Тази полифоничност на неговата лирика дава възможност за многобройни интерпретативни посоки. За да можем да разчетем всичко значимо, залегнало в поезията на Борис Христов, да се орентираме в нейния алегоричен свят, да проникнем в различните пластове на възриятие и да разберем същността на тази мъдра поезия, би следвало да разполагаме със съответната сетивност и чувствителност. Трудно е да си обясним откъде се е заселила така рано в него мъдростта.

  Борис-Христовата лирика е модерна класика в хубавия и съдържателен смисъл на думата. Борис Христов се появява с първата си стихосбирка в поезията ни преди Христовата си възраст, но някак си библейски мъдър и проникновен. Страданията са постоянният му и неотменен спътник и това е споделено в цялата му лирика. Страданието в лириката на Б. Христов е издигнато до вселенски размери, неговият свят е обгърнат от “предвечна печал”. Поетът и неговият дух бродят по грешната земя и непрестанно срещат страдащи, нещастни, оскърбени и унизени хора. Лирическият герой при Борис Христов е странстващ аед, който обикаля по света и сътворява своите тъжни песни. Това е поезия, поставяща големите въпроси на битието, като същевременно е ключ към познанието на човека. Това, разбира се, не може да стане без много размисъл – истински, дълбок, откровен. Самият поет е така предразположен творчески, такъв е по дух и натюрел. Това са неутешимите пътища на човека между греха и Христовата святост.

  Лириката на Б. Христов е пропита от хуманизъм, въпреки всичко, което поетът открива, което забелязват и констатират сетивата му за човека и неговия характер. Поетът броди по света и го възприема с всичките си усещания, с безпогрешните си антени, с цялата си тънка чувствителност и драматизъм. Тази поезия има своята космогония, която е приземена, неразривно свързана със земята, защото централни са отношенията Богът – човеците. По тия пътища поетът среща прокъсаните “делници жестоки” и, въпреки трагедиите, надеждата у лирическия герой не умира. Замрелият живот го притеснява и тревожи, даже реката спира от скука, животът е безжизнен, мъртъв, обезсмислен, всичко е замряло (”Котва на пътя”). В стиховете му шества и властва тъгата. Поетът вижда в “Корабът” събореното си тяло като “една тъмна купчина от сълзи”. Слънцето обикновено “сипе пламък”, а не топли и милва с нежни лъчи човека, дави го в пот, задушава го, тишината е “съсирена”, въздухът е “запален”, “главите ни са пълни с беззаконие”, защото това сме заслужили. Флората и фауната в тая поезия са белязяни с трагични знаци. Птиците не цвърчат с весели трели. Няма да срещнем лесни решения и еднопланови стихове. Смесва се натуралистичното с високото и поетичното, духовното и тленното са постоянно в конфликт. Човекът е разпасал до край колана на душите, обладан от низки страсти, загърбил е духовното и плаща и ще плаща, докато не се вразуми и изтрезнее. Земята се е превърнала в “плаващ ресторант”, където властват коремите, вместо сърцата и душите. Бог ни гледа с укор и непрестанно ни изпраща наказание и възмездие за самозабравата ни в злото. Тази космическа тъга за човешкото битие при Борис Христов е неотменна. Той е тъжен борец. В най-дълбоките пластове на неговата поезия, в образите и метафорите му ще открием скътани историята на земята от библейско време, до философски изведена реалност, белязана от мащабни космически знаци.

  Поезията на Борис Христов е магическа и магнетична. Тя носи тайнството, магията, ядката на голямото изкуство. Мисловният взор на читателя постоянно е ангажиран, напрегнат, защото е провокиран от тази лирика. Читателят неусетно е увлечен от философската дълбочина, става сътворящ на поета и по своеобразен начин дописва стиховете, съобразно собствения си опит, познания и култура. Защото чрез поезията си Б. Христов само насочва и подхвърля и оставя читателя сам да дорасъждава и дописва. Тази поезия опровергава модата и разбирането, че изкуството се ражда само от опустошената личност. Борис Христов доказва с творчеството си, че истинското, голямото и значимо изкуство се ражда от интелитентност, достойнство и талант. И, че високото изкуство винаги надушва къде има сила, бързо я опитомява и й придава трайна, музейна стойност. Тази лирика е в съзвучие с определението на Атанас Далчев за поезията като придобиване – едно съкровено и драматично приобщаване към покаянието от грубостта и жестокостта на битовото около нас и в нас. Поетът изрича за тъгата на опошления човек по-истинските мащаби на съществуване. Именно тази тъга успокоява донякъде стиховете му. За каквото и да се говори в тях, в тях се говори наведнъж за всичко, за живота и смъртта. Тук става дума за особената и трудна дарба да усещаш света като едно цяло, цялата му протяжност и тежест, целия пречупен в човека трагизъм. Познанието и мъдростта общо взето не носят радост на човека, а в най-добрия случай – тиха тъга и скепсис. Еклисиастът ни учи, че който трупа знания, трупа тъга, а парадоксът на Зненон гласи: колко повече научавам, толкова повече разбирам колко малко знам. С годините и житейския опит човек все по-често се изправя пред главния Въпрос на Битието – за Смисъла. И размислите по Въпроса не са толкова весели. С провиденческа дарба и изключителен талант Б. Христов открехва завесата към отвъдното и имагинерното. То винаги е тревожно с неясното и необяснимото, което носи в себе си. Непознатото и неизвестното винаги тревожи мислещия и чувстващия човек. Голямата поезия и изкуство не се занимава с бита, а с Битието, със Смисъла. При него битът – ежедневие преминава естествено и неусетно в Битието – Съдба. Но това го могат и го постигат само малцината белязани творци.

  Всъщност, съдбата на вдовицата, вдовишката участ е сред темите в лириката на Борис Христов. От “Графика” тази тема преминава и прелива в стихотворението “Сватбата на мама” – едно от най-хубавите, проникновени философски и представителни стихотворения по темата в българската литература въобще. Стихотворението покорява със своята синовност и човечност, със способността на лирическия герой да разбере живота в цялата му дълбочина и сложност, да прозре и прости, да оправдае и да се примири, защото животът иска своето. Всичко това е свързано с изконни човешки болки, драматизъм, страдание, за което са необходими обич и характер. Защото животът, в края на краищата, е по-силен от всичко, от всякакъв субективизъм. И колко сила е нужна, колко синовно благородство, за да приемеш новия човек до майката вдовица, вместо отишлия си баща. Поетичната атмосфера е красива, философските внушения са постигнати и чрез музиката на стиховете. В това стихотворение от една страна е уважението към паметта на бащата, а от другата страна на везната е синовното благородно разбиране за естеството на живота, защото трябва да си синовно щедър. Някак си многозвучни са усещанията и внушенията от философската мъдрост и позиция на лирическия герой. Да разбереш, да оправдаеш и да простиш – това е синовната философия на лирическия герой в случая.

  Поезията на Борис Христов е изпълнена с тревожна тишина, той знае, че за да баде чут, не е необходимо неистово да крещи, а да говори тихо, но непоколебимо и въздействащо. И го постига категорично, защото няма как да останем безразлични при прочита на неговата поезия. Борис Христов е тръбач на истини, които ние не умеем или не смеем, страхуваме се да изречем на глас. Затова неговата поезия ни стряска и просветлява, безпрекословно ни подчинява и принуждава да се вслушаме в чистия му и самороден глас, защото интуитивно усещаме и разбираме, че Поетът ни внушава важни и съществени неща, изречени образно и художествено.

  Навсякъде в поезията на Борис Христов можем да открием скрит смисъл, различни тълкувателни нива, анализаторски пластове и слоеве, по-явни или по-прикрити кодировки и метафори, които позволяват разнопосочни и разнообразни интерпретации. Той извисява своята поезия с обаянието на алегорията, оригинлната символика, огряващия хуманизъм, с естетическата си и философска глъбина на прозренията, с бликащата от всеки стих нравственост. Срещаме стихове, в които философската метафоричност отвежда читателя в пространства, където човешкият дух докосва тайните на необяснимото и разбулва завесата от мистерии, зад които е скрита магията на божествеността, на живота в неговия висш смисъл. Така поетът се въздига и възвисява над делничното и суетата, и стиховете се превръщат в проникновени видения, до които малцина поети са се докоснали. Със силата на думите Борис Христов прониква до недостъпни за обикновения човек понятия. Човешката душа е устроена така, че съхранява своето безсмъртие и остава дори след изпепеляването на физическото тяло.

  Борис Христов е поредното доказателство за азбучната истина, потвърдена по неоспорим начин от Времето, че не количеството на книгите и стихотворенията определят ролята и мястото на един поет в националната му литература.

  Рядко български поет е влизал толкова категорично в българската литература още с първата си стихосбирка. Със своя вечерен тромпет Борис Христов зае заслужено място в оркестъра на най-високата българска лирика.

  .

  ХРИСТОВА ВЪЗРАСТ

  Аз не познавам друг човек направен
  така набързо – с толкова конци окърпен.
  Дете на ангели, откърмено от дявол,
  аз не познавам друг човек така объркан.

  Тъй както котката, подушила гнездото,
  безшумно по корем нагоре се изнизва,
  аз изкачих дървото на живота –
  видях, че няма нищо на върха, и слизам.

  И ето ме сега – дивак учуден
  от славата на своите дрънкулки,
  не знам какви обувки трябва да обуя
  и на коя врата в мъглата да почукам.

  Дълбоко някъде в костта ми се укрива
  желанието да опитам на богатия блюдата.
  Но се срамувам от човека, който стрива
  опечената чушка и се готви да обядва.

  Обелих аз от себе си жената
  като кора – с отсъствието да ми свети.
  Да бъда квачката грижовна за децата
  на моя брат – за тия две петлета.

  Единственото днес, което ми остава,
  е да събличам болната душа от думи,
  тъй както срамежливо панталона разкопчава
  младежа, който е дошъл на плаж с костюма.

  Но стиховете са отпадъците на живота –
  какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.
  А моя милост е слугата неподстриган, който
  помита пода в храма на изкуството.

   

   

  СВАТБАТА НА МАМА

  Слезе от хълма и тръгна нанякъде –
  потъна баща ми в тревите зелени.
  Вече двайсет години аз го очаквам
  и от двайсет години мама се жени.
  Самотни и тъжни дохождат мъжете –
  причесани меко, с походки красиви.
  Говорят, сами си предлагат ръцете.
  А тя и не иска да знае. Щастлива
  излиза навън и се рови из двора,
  ходи донякъде – с мляко се връща,
  сяда на прага, с тишината говори…
  Откакто я помня, все си е същата.

  Но някой ден ще пристигне жениха
  и ще приседнеме в стаята трима.
  Тихо ще вият кларнетите, тихо
  ще бъде в душите ни – ще мълчиме.
  Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
  Най-после ще заговорят за здравето.
  Ще оживее нашата къщица бедна,
  ще си тръгна тогава – ще ги оставя.
  Ще поплаче на прага моята майка
  и ще си легне бавно в нощта,
  до кроткото рамо на непознатия
  и до сърцето на мъртвия ми баща.

  .

  .

  АВГУСТ

  С прах в душата и прах по нозете,
  с непоносимото слънце на рамото
  аз съм тръгнал да стигна морето,
  но от години седя върху камъка.

  И в тръбата на зноя заслушан,
  за бездомната моя покъщнина
  дом строя върху старата суша –
  няма отиване, няма завръщане.

  С есента ще угаснат тревите,
  ще протегне свойто мълчание пътят –
  пак ли в мен като зебри ще скитат
  огнищата чужди, прозорците жълти.

  Тухла по тухла – цял ден ще блъскам
  и плодове ще посаждам над бурена.
  Нека друг вместо мене да лъска
  тезгяха на младостта ми изгубена.

  Трябва най-сетне аз да узная
  как ще живея с тоя скитник – сърцето.
  Всичко друго е пясък и пяна,
  и сол, с която ни залъгва морето.

  .

  .

  ЧОВЕКЪТ В ЪГЪЛА

  Отбил се в кафенето днес бутилка вино да изпие,
  прегръща чашата – корема гали той на свойта бременна невеста.
  Да му се поклоним, да го посрещнем както подобава ние,
  с последния си дъх за него да посвири премалелият оркестър.

  Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите
  (така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял).
  Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите –
  от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.

  Да съблечем палтото му и да закърпим дрипавите му ръкави
  и, ако е крадец, да го попитаме къде откраднатото е понесъл –
  нали и той пристига от брега, където нашто детство се удави,
  нали и той е като нас от слънце и от кал замесен.

  Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с наште болки –
  човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
  Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка,
  да счупи сам черупката на своя лешник…

  Да подредиме масата и след това да го оставим.
  Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха –
  той спи сега и с бога на съня навярно се сражава,
  или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.

   

  .

  КОРАБЪТ

  По-далече оттук, по-далече от тъжната слава
  в тоя град, като мида изхвърлен на пясъка.
  Аз дочувам сърцето на кораба, който минава,
  как тупти – и ме вика тръбата на моето щастие.

  Духай, ветре – да догониме златното руно –
  моряците сигурно вече го тъпчат в чувалите!…
  И настигнал огромната бяла муцуна,
  аз се хвърлям да съхна върху мократа палуба.

  Но защо няма никой на нея, къде са заминали?
  Или спят и сънуват живота на сушата…
  Здравей, капитане! Червен е носът ти от виното –
  и при вас ли, дете на водата, е същото?

  Заковавам със зъби езика и отново дълбая
  път към брега, докато не достигна чертата.
  И ето ги мойте приятели – разговарят с бръснаря,
  а над тях като мълния свети бръснача…

  И размахал весла, пак се хвърлям в дълбокото,
  полудялата моя мечта да догоня –
  по-добре е удавник в морето, отколкото
  кръстоносец на сушата, паднал от коня…

  И така – до брега и обратно – на кораба,
  седем пъти на ден в тая пустош се блъскам.
  Докато не остане от моето тяло съборено
  една тъмна купчина от сълзи.

   

  .

  ЖЕНАТА МАРИЯ

  С диви круши и резенче хляб във торбата
  тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
  и прошепна: „Аз съм Мария… Аз съм жената
  на всички мъже и на мъртвите даже.“

  Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –
  аз припаднах до двете й връхчета тънки…
  И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
  докато не напука гърба си старото слънце.

  Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
  от окото на чайника топлото мляко –
  както в праха на игрите се губи детето и тича,
  така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

  С диви круши и резенче хляб във торбата
  тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
  „Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
  на всички мъже и на мъртвите даже…“

  Но угасва накрая фитилът и тя ще стане съпруга
  на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
  Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
  окован със токи, с вратовръзки увързан.

  А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
  обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
  После ще литне към облака подир ятото гъски,
  без да помаха дори на човека, останал на прага.

  С диви круши и резенче хляб във торбата
  тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
  „Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
  на всички мъже и на мъртвите даже.“

   

   

  САМОТНИЯТ ЧОВЕК

  Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
  Дори когато е висок, самотният човек е малък.

  Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
  остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

  Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
  да я погледа просто – не, че иска тя да бъде с грива.

  Докато другите крещят или говорят за изкуство,
  самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

  Но ако пише стихове, той непременно ще остави
  една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

  Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
  животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

  И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
  той може пепел да яде, но няма да се моли.

  В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
  за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

  Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
  самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

  В едната си ръка той носи книга за душата болна,
  а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

  .

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  * Литературният критик Никола Иванов е публикувал десетки литературнокритически статии и изследвания, с обхват от старобългарската до съвременната българска литература, в авторитетни литературни вестници и списания. Автор е на книгите: „Литературни анализи, теми, проблеми” – книга първа (1992); „Литературни анализи, теми, проблеми” – книга втора (1995); „Иван Динков. Монография. Литературна анкета.” (2000); „Подреждане на балната зала” (2006); „Подреждане на балната зала. Книга втора (2008); „Подреждане на балната зала”, второ преработено и допълнено издание (2009); „Книга за Иван Динков. Монография. Литературна анкета. Записки по памет”, (2009); „Едно към едно. Отзиви и рецензии за книги” (2010); „Статии и разгърнати рецензии“ (2011); „Статии и рецензии” (книга втора, 2013); „Статии и рецензии” (книга трета, 2014); „Статии и рецензии” (книга четвърта, 2015), „Статии и рецензии” (книга пета, 2016); „Статии и рецензии” (книга шеста, 2017); „Иван Динков представен от Никола Иванов” (2013); „Подреждане на балната зала”, продължение първо (2013); „Почит към Иван Динков” (2013); „Из българската литература от Софроний до наши дни (2014); „Подреждане на балната зала”, продължение второ (2015); „Димчо Дебелянов”(2016); „Подреждане на балната зала”, продължение трето (2017); „Йордан Йовков” (2017); „Пейо Яворов“ (2018); „Дора Габе за деца“ (2018); „Книга за Никола Радев“ (2018). Носител е на Националната литературна награда „Иван Динков” и на единствената Специална литературна награда „Иван Динков”. За книгата „Подреждане на балната зала” получава Националната награда за литературна критика на СБП (2009), носител е и на други литературни награди. Роден е през 1950 г. в Пазарджик. Живее и работи в родния си град.

  .

• Из бъдещ роман на Васил Славов

  .

  Откъс от „Кръв“ – подготвян за издаване нов роман
  на нашия сънародник в САЩ Васил Славов

   

  Брястът бе мъртъв. След хилядолетие.

  Бе изсъхнал, като че ли отказал се от всичко. От себе си, от високите си клони, от обещанието за вечност, което пренасяше, бе пренасял всички тези години. Людете имаха нужда от съпричастие и безграничност, от сигурност – сигурността, пренесла заблудната си илюзорност, от мисълта, че местото им ще пребъде, защото пребъде ли местото им, ще пребъдат и те. Искаха да са сигурни, че усилията им не са отишли напразно, че децата им ще се взират в търсене на бялото море от най-високите зъбери на сините камъни, а след това ще приютяват семействата си близо до топлите и силни клони на бряста.

  Красивото обещание за живот.

  Днес мъртвият ствол бе зловещ. Напомняше за смърт и крайност. Вмрачителна графика на отрицанието. Нямаше нищо по-тъжно от мъртво дърво и изоставено дете. Витаеше несбъднатост.

  „Виенското кафене“ бе затворено. А той не познаваше колоритностите на града. Знаеше двете улици, които водеха към сенките на планината, библиотеката, няколкото красиви сгради в центъра. Срещу него, в безистена на масивна постройка с кремав цвят, бе книжарницата. Помнеше я от старото време. Помнеше ли нещо от старото време? В тази книжарница намери и книгата. Разкази на Константин Константинов – и там, един от тях, който бе прочел преди години и след това препрочиташе години наред. Преди да тръгне, трябваше да мине през страниците. Тук. Още един път. Докато имаше слънце. Под слънцето. До графиката на мъртвия бряст.
  Намери стегнато кафене, малко по-надолу по главната улица, срещу бившия дом на чичо му Петьо, превърнат днес в магазин за спортни стоки. Със столове отвън бе това кафене. В Питсбърг нямаше кафенета със столове отвън.

  Кафенетата, центърът на площада, локумените приказки, това балканско разчитане на дума и традиция, фонтанът със зелената вода и сините сенки на планината.

  Остави се да бъде поведен, да бъде въведен в този „Един ден“, в това пътуване на Константинов, пътуване, което напомняше за неговите пътувания, пътуване в някаква предвечерна прозрачност, призрачност, които вещаеха злокобието на чуждостта, безвремието на пропуснатото в една отдавна пребродена нощ. Не можеше да разчете тайните на този град. Изборът му бе да остане далеч и встрани. Спомняше си зелените срезове между лозята, ореха в дъжда, някаква топлост от детството. И това не предполагаше прозрачност и призрачност. Мислеше, че всичко в този град може да се докосне и че всичко докоснато тук те изпълва с живост. Да, бе останал далеч и встрани.

  „Шосето беше безлюдно, гладко и минаваше между високи, сивосребристи ниви. Слънцето бе залязло вече и дрезгавината, синкава и прозрачна, неусетно се сгъстяваше, като че самото привечерно небе се спускаше над земята.“ (К. К.)

  Сивосребристи ли стaваха нивите тук? Встъпването в тази миражна, „синкава и прозрачна“ дрезгавина. Да, това бяха и неговите пътища. Отдавна загасена нощ. Константинов му напомняше за Ремарк. Преброждане имаше и при двамата, преброждане на обреченост, която не можеше да бъде назована. Вечерта – тази вечна майка на съмнения и момичетата на двамата герои – Маду и героинята на Константинов – крехки, чупливи, несподелени в нежността си. Сами с тези загубени в мислите си мъже, с тези огънали се под тежестта на света мъже. Магия имаше в тези думи, безвидност някаква и преминаване. На човека, омръзнал на себе си, на деня, омръзнал на себе си, на живота, на бряста, отрекли се от себе си. Какви са сенките, които хвърля едно мъртво дърво.

  „Пиха кафе пред една асма, дето бе наполяно и пометено. Сега градецът изглеждаше още по-нищожен от снощи, когато тъмнинта и редките светлинки скриваха образа му. Започваше отново един дълъг, еднакъв с другите, омръзнал на себе си ден, като тоя вчерашен парализиран старик, който пак се появи с разнебитената количка и със своето дрезгаво изблейване: „П-п-пи-пи-ро-си!…“ (К. К.)

  Прехвърли още няколко страници, изпи кафетата си – вдигна поглед и видя, че слънцето се е изместило.

  Погледна към вмъглената графика на мъртвото дърво. Не беше ли и то част от тъмната нестигнатост на Константинов? Да, нямаше нищо по-тъжно от мъртво дърво и изоставено дете.
  Пречупването на предесента. Отминалите крила-клони, които трябваше да бъдат срязани.

  Ампутиране на светлината. Не можеше да остане повече тук.

  Къщата на прадядо му го изпрати. Реката на града го изпрати и забрави да поиска завръщането му. Какво ни очакваше?

  „– Какво ли толкова ни чака!
  Очите му, хлътнали и свити, гледаха напред без трепет и без нетърпение. Наоколо беше същият, познат, вечен пайзаж. Белият път се точеше без край и над него, над бягащата кола, над цялата земя висеше едно огромно и празно небе.” (К. К.)

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Страх от човека

  .

  Разказ от Явор Перфанов

  .

  Милена влезе в детската градина, в която бе петгодишният й син Валентин. Щом я видя, детето се усмихна и тръгна към нея. Протегна ръцете си за прегръдка и се притисна в майка си. Двамата стояха така няколко минути. Малчуганът се обу. Облече якето си и двамата излязоха навън. Вечерта бе хладна. Детето хвана за ръка Милена и двамата тръгнаха по тротоара.

  – Как мина днес? – попита младата жена. – Слуша, нали?

  – Да, мамо! – отговори детето. – Госпожата каза, че иска другите деца да са като мен. Послушни и добри.

  – Браво!

  Валентин сияеше от щастие. Той не очакваше награда за поведението си. Стигаше му това, че най-близкият му човек се радваше също. Светлината си тръгваше от деня и лъскавите витрини на магазините привличаха вниманието на детето. То поглеждаше към тях, но веднага навеждаше глава. Знаеше, че е беден. Че семейството му няма пари. Че татко му се ядосваше много, когато някой поиска нещо, и тогава крещеше. Особено вечер. Толкова силно, че понякога Валентин не искаше да се прибира. Нарочно вървеше бавно. Казваше на майка си, че е изморен. Само и само да се приберат, колкото може по-късно. Вече бе тъмно, когато усмихнат мъж се изпречи на пътя им.

  – Миленка! – извика той. – Каква случайна среща!

  – А, бате Светльо! Какво те води насам? Най-малко теб очаквах да видя днес.

  – Търсех камина и ми препоръчаха тази фирма, и дойдох. Много се радвам да те видя! Кой е този юнак, я да видя! Да не е, дето беше бебе преди пет години? Валентин?

  Мъжът посегна да погали детето по главата, но то се отдръпна изплашено и закри лицето си с ръце. Милена прегърна сина си.

  – Чичо ти Светльо е мой братовчед. Нашите татковци са братя. Не се страхувай!

  Валентин не смееше да покаже лицето си. Страхуваше се от мъжкия глас, който чуваше. Когато свали ръцете от очите си, по страните му се стичаха сълзи. С трепереща ръка, Милена помилва детето и го прегърна.

  – Гладен съм! – каза мъжът. – Така и така се видяхме. Защо да не идем да хапнем пица? Аз черпя, за камината.

  Валентин погледна плахо към майка си. Тя бръкна в чантата си. Извади телефона. Погледна го и отново го върна там. Пое си дълбоко въздух. Издиша и каза:

  – Добре! Така или иначе ще ни се карат вкъщи, поне детето да се почувства човек.

  Стигнаха до заведение, в което влязоха. Седнаха около една от свободните маси. Сервитьорката дойде и попита какво ще желаят. Детето не смееше да каже. Срамуваше се. А и бе свикнало, когато поиска нещо, да му се крещи насреща. Особено, ако е пожелано от мъж.

  – Едно хубаво момче не трябва да се срамува! – каза Светльо. – Ти ще избереш пицата, чу ли? А пък ние с майка ти ще хапнем, каквото си избрал.

  Валентин се усмихна плахо. С треперещи ръце разлисти менюто. Не познаваше още буквите, но се ориентираше по картинките. Посочи с пръст една от пиците, които му харесаха на външен вид.

  – Имаш вкус! – каза Светльо.

  Поръчаха. Не след дълго пицата дойде. С по едно безалкохолно за тримата. Милена гледаше как детето й се хранеше. Чувстваше се неловко. Срамуваше се от това, че синът й не беше весел като другите деца. Изглеждаше й някак примирен към това, което се случваше в семейството. Мъжът погледна към Милена и каза:

  – Кажи ми сега, какво се случва с теб? Не сме се виждали толкова отдавна, а и кой знае кога ще е следващата ни среща. Спокойно, между нас ще си остане.

  – Как да ти кажа, бате Светльо! Знаеш, омъжих се преди шест години. Малко непредвидено, но това бе начин да се отделя от нашите. Не съм ги виждала отдавна, надявам се, че са добре. Нали живееш до тях.

  – Добре са. Те те обичат и мислят за теб. Но казват, че си направила своя избор и не са искали да се месят.

  Милена докосна очите си и продължи:

  – Не се омъжих от силна любов, но с времето свикнахме един с друг. Работехме. Вечер си споделяхме едно друго. И така. Ден след ден. Мина година. Роди се това прекрасно дете. И мъжът ми започна да страни от мен. Казваше, че го товарят с много работа. Закъсняваше вечер. Често миришеше на алкохол. Аз си казвах, че това е временно. Ще му мине и пак ще си бъдем едно спокойно семейство. А детето растеше. Слушаше неволно нашите разправии. Започна да разбира и понякога, по детски, искаше да има нещо. Баща му се ядосваше. Казваше, че всички го тормозят и го използват. Напиваше се. И ми посягаше. Отначало само ме заплашваше, но след това и ме удряше. Криех се от малкия, докато един ден не стана свидетел на побой. Не можех да го успокоя после цяла седмица. И затова сега се уплаши, когато те видя. А и след това, щом му предложи да си поръча нещо. Просто моето дете порасна бързо. Прекалено бързо.

  – Мамо! – каза Валентин, който бе събрал смелост. – Аз ще стана голям. И който иска да те бие, ще му счупя главата, чу ли?

  – Не, детето ми, не! – отговори Милена. – Не е хубаво така, бият само лошите хора.

  – Като тате ли?

  Милена наведе глава. Светльо несъзнателно бе свил дланите си в юмруци и изненадващо за майка и син удари с едната ръка по масата. Няколко клиента от заведението се обърнаха.

  – Знаеш ли какво момиче беше майка ти? Отличничка. И учители, а и баба ти и дядо ти, а и ние се гордеехме с нея. Ще ме заведеш у вас, да го видя този човек, колко е мъж!

  – Спокойно, бате Светльо! Това са си мои неща. Не се ядосвай. Не казвай на майка и татко.

  Усетил опора в непознатия допреди малко мъж, Валентин каза:

  – Тате не дава да му говоря. Щом искам нещо, и той става и тръгва към мен. Аз отивам да се скрия, а виждам как мама плаче. И вече не искам нищо. Само да не крещи. На другите деца в градината татковците им ги прегръщат. И всяко дете казва какво работи татко му. Мен като ме питат и какво да кажа. Че ходи на работа и вика.

  – Я върви, Вальо, и виж оня аквариум с голямата рибка, и просто я погледай. Ние сме тук, спокойно.

  Детето се запъти към красивото създание, което плуваше във водата. Светльо хвана жената за ръка и каза:

  – Миленка! Ако си търпяла побоища и скандали, вече недей. Имаш и син. Какво дете ще порасне? А и колко жени, ако знаеш, има, които претърпяват домашно насилие. Но ти имаш опора. И майка ти. Баща ти. А и ние, аз и кака ти. Защо търпиш? Виждаш ли го Вальо? Колко е малък, а гледа като подгонено кученце! Вземи се в ръце, докато е време. Мъжът ти те напада, защото е слаб. Каквото и да се случва на един мъж, не го оправдава, ако посегне на жена си. А да говорим и за детето.

  – Не мога, бате Светльо! – отговори Милена. – Кой ще ме вземе с дете? А и съм му свикнала. Ще ми се развика. Ще ме бие. После ще му мине. И така, до следващия път.

  – Не говори така! Казват, че улицата не възпитава добре, но виж детето ти, не иска да се прибира вкъщи. Какво момче ще стане? Бандит ли? Не подценявай това, че ти, именно ти носиш отговорност за това! Виждам, че ти е трудно. Сега ще се разделим. Но другата седмица пак ще дойда. А ти ще ми кажеш как са нещата.

  Милена извика сина си. Светльо плати сметката и излязоха от заведението. Той прегърна детето, което се бе отпуснало в силните мъжки ръце.

  – Пак ще се видим, юнак. Чу ли?

  – Да! Сега тате ще ни се кара, че закъсняхме сигурно.

  – И да ви се скара, ти си мисли, че ще станеш силен мъж като мен и ще пазиш мама.

  Милена и петгодишният Валентин тръгнаха по тротоара. Двамата знаеха, че вървят към място, където юмрукът имаше сила, а не истинската обич между хората. Но бяха спокойни, че имаха опората на един мъж. Не на думи. А силен и вдъхващ увереност и спокойствие. Това си мислеше детето, което се страхуваше.

  Страх от човека.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Явор Перфанов е роден през 1976 г. Живее и работи в гр. Горна Оряховица. Автор е на книгите „Бримките на живота“ (2018), „Нещата, които си струват“ (2018), „До следващото влюбване“ (2019), „Лъжичка сол, лъжичка захар“ (2020), „Берачът на кестени“ (2021) и на три песни; съавтор е на книга и на два училищни химна. Отличаван е с награди в национални и международни литературни конкурси.

  .

  .

• <<
• 1
...
• 5
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
...
• 74
• >>