Всичко от литература

литература

• В нощна тишина…

  .

  Във нощна тишина
  звезди се раждат.
  Трептят,
  като играчки на елха.

  И
  време е за
  недоизпята песен.

  А думите кръжат,
  огряват детска стая.

  Те
  кацат на нослето,
  а после на челцето,
  като целувката на мама…

  Заспивай,
  ти сега с мечтите се завий.

  То
  вече не боли
  избягалото детство…

  Подшушнаха звезди във припева един –
  повярвай във вълшебства!

  .

  Елка Русков

  .

• Пак е Коледа

  .

  Топла пита
  в ръцете измръзнали,
  пламът нежен
  на тъничка свещ.
  Тихо влиза
  Спасителят в къщата,
  хем предвечен
  и хем младенец.

  Вън на двора
  е кацнала птица,
  после бавно
  отлита без звук.
  Пак е Коледа,
  слиза Незримото
  и докосва ни
  век подир век.

  Няма бляскави
  арки за него,
  то заглъхва
  сред хорския шум.
  Пак е Коледа,
  идва Спасителят,
  хем предвечен
  и хем младенец.

  .

  Мариана Христова

  .

• Мъж

  .

  От пет години ходя на лов. Защо? Любопитство. Ловът е част от културата на Индиана, предимно ловът на елени. Сърните и елените са многобройни тук. Съчетанието на безкрайни поля и обширни гори предлага идеалните условия за тези красиви животни. Всеки уважаващ себе си хужиер (така живеещите в Индиана хора се наричат) рано или късно се озовава на някое дърво в гората, или скрит под него с пушка или лък в ръка. Това е Индиана и тук мъжете ловуват.

  Аз не съм роден в Индиана и нямам право да се наричам хужиер, но толкова дълго съм живял тук, че заобичах тези хора и в душата си започвам да се чувствам като тях.

  Колкото повече полудява светът, колкото повече хаос създава, от страх за живота си, класата на богатите паразити, толкова по-мили са ми обикновените хора, с прости, чисти и ясни понятия и помисли. Тегли ме към мъже, които знаят, че са мъже – бащи, защитници на семействата си, съпрузи на жените си, осигуряващи покрив и прехрана, и жени – женствени, майки, съпруги и пазителки на семейното щастие.

  За пет години ловуване не само не бях убил, но не бях и видял елен или сърна около местата, където ги причаквах. Виждал съм елени и сърни около пътя от колата си, виждал съм ги блъснати, убити при катастрофа, лежащи встрани от пътя, но многочасовите засади, заключаващи се в висене по дърветата в някоя, уж гъмжаща от елени, гора, бяха безрезултатни за мен. Разбира се, да наблюдаваш как гората се събужда и да посрещаш изгрева е чудесно изживяване.

  От малък се увличам по най-различни неща. Никой никога не ми е повтарял и потретвал, че съм момче и че трябва да се държа по мъжки. Ако нещо съм запомнил от детските години, казано от родителите ми, е, че трябва да уважавам и защитавам жените и да им помагам, когато им е тежко.
  От малък наблюдавах как баща ми излизаше напред, когато това беше необхиодимо. Без никаква показност, в моменти, в които това беше необходимо, той излизаше пред нас и майка и се изправяше срещу света. Правеше го тихо и естествено. Това беше неговият път. Тих, спокоен и силен.

  Аз от малък, без някой специално да ме е учил, обичах да мятам неща по други неща – камъни, пръчки, ножове по дървета, представяйки си, че се сражавам с врагове и защитавам някого от нещо. Мечтата ми беше да имам истински лък – като на Робин Худ, с който да защитавам бедните и да наказвам богатите. Мечтал съм си и за пушка-кремъклийка. Освен това много четях, обичах да си говоря с най-различни хора и с момичетата се държах приятелски и с уважение, което полът им изискваше. Опитвах се да рисувам, да пиша стихове и да свиря на пиано. Надявах се и още се надявам да стана мъж като татко. Тих, силен и спокоен.

  Ловът за мен е продължение на търсенето на мъжа в мен. Не е вярно, че ние се раждаме мъже или жени. Ние се раждаме хора и имаме щастието да работим върху себе си и да станем най-добрите мъже или жени, които можем. Природата ни дава хормоните и половите белези, но това не прави мъжа или жената. Аз не съм се замислял дали съм мъж или жена. Аз знаех, че имам работа на този свят – да стана най-добрият мъж, когото познавам – моят татко. Ако съдбата ми бе отредила генетиката на жена, щях да се стремя да стана най-добрата жена, която познавам – моята майка.

  И така, моето търсене на пътя на мъжа ме отведе в една малка палатка, скрита на ръба на горски масив, в имота на един приятел в Индиана. Палатката е за да се скрие ловеца от елените, да не го усетят те и да се приближат достатъчно близко. Тогава от тъмнината на палатката, непроницаема даже за зорките очи на елена, ще изтрещи изстрел или ще излети стрела. Колкото по-близко е еленът, толкова по-вероятно е да го убиеш с един изстрел. Елените са чудесни животни. Грациозни и бързи като мисълта, със страхотно зрение и слух, с обоняние, по-добро от това на кучетата. Невъзможно е да доближиш елен без той да те види, чуе или усети, много преди ти да си го видял, чул или усетил. Затова аз трябва да съм или високо на дървото, откъдето еленът не очаква никаква опасност, или в палатка, която стои в гората с години на едно и също място и е станала за елените част от пейзажа. Еленът си е вкъщи, а аз съм му на гости в неговата гора. Аз съм гостенин, дошъл да го измами и да го убие. Това е толкова по човешки.

  Седяхме с мистър Би в палатката. Мистър Би е стар и опитен ловец. Той изпитва удоволствие да отведе някой новак като мен на лов, да му покаже, да го научи и да му помогне да стане ловец. Ловът изисква тишина, ловът изисква търпение, ловът изисква издържливост на студ, наблюдателност и ловът изисква да убиеш. Ловът е сложна и интересна дейност, с цел да отнемеш живот. Мислех си – мъжът трябва да умее да отнема живот. В защита на семейството си или за да го нахрани, той трябва да умее да убива. Убийството е мъжка дейност. Така си мислех, седейки в палатката с мистър Би, старейки се да не кашлям, да не подсмърчам, да не се движа много и даже да не дишам шумно, за да не ме усетят горските елфи – елените.

  Виждал съм ги по време на разходки из тукашните паркове, да се появяват и изчезват като призраци в гората. Еленът се слива с листата, клоните, тревата и изчезва като пролетна мъгла. Появява се незабелязано и внезапно. Той те е усетил и те е видял отдавна, а ти го виждаш само тогава, когато той реши да ти позволи това.

  Часовете минаваха, зимното слънце потъна зад гората и здрач започна да напредва от изток. Мистър Би ми прошепна:

  –Да излезнем навън и да огледаме полето.

  Палатката беше скътана в една падинка на самия край на гората и гледаше към малка горска поляна. Зад палатката се простираше поле, на което през лятото се садяха разни култури. Мистър Би предположи, че вместо да пасат в гората, елените са решили този ден да пообиколят полето. Може би са ни усетили как седим в палатката и просто са ни заобиколили. Аз имах арбалет, зареден със стрела, а мистър Би носеше мускет. Той предложи да оставим оръжията в палатката и да огледаме. Странно беше да гледам как този седемдесет и кусур годишен мъж се искачва тихо, като котка по склона на падината, за да огледа полето. Той се хвана за клона на едно дърво на ръба на падината и погледна към полето. После се обърна към мен и ми показа с един пръст. На полето имаше елен. Той слезе и ме покани с жест да се кача.

  Аз вече си мислех, че и този лов ще завърши мирно, както и останалите ми опити, но любопитството ми ме тласкаше напред. Исках да видя елена, когото дебнехме толкова дълго. Изкачих се на ръба на падината и в далечината видях елен. Беше на около стотина метра. Знаех, че не мога да произведа точен изстрел с арбалет от това растояние. Просто стоях и гледах елена, и изведнъж забелязах още едно животно – сърна, после още две. Еленът беше на полето с три сърни – неговото малко стадо, неговото семейство Животните пасяха спокойно. Отзад мистър Би ме докосна по рамото. Обърнах се. Мистър Би ми подаваше мускет с оптичен мерник.

  – Стреляй с мускета. Убий елена – ми прошепна той.

  Аз не исках да стрелям. Струваше ми се, че еленът е много далече и че няма да мога да го уцеля в сърцето или белия дроб, ще нараня животното, то ще избяга и ще умира бавно и мъчително, заради моето неумение и самонадеяност.

  Но ловът си има свои закони. Това е човешка дейност, която свършва със смърт. Мистър Би, старият ловец, ми подаваше пушката. Той стоя с мен часове, той не се отказа и ми намери елен, той ми подаваше пушката, вместо да стреля той. Той искаше аз да имам това изживяване. По дяволите, и аз исках да имам това изживяване, иначе за какво бях тук.

  Ще взема пушката. Ще погледна елена през оптичния мерник…

  Взех мускета. Излязох още по-напред. Една от сърните ме видя и тръгна към гората. Всичко свърши. Сега и останалите животни ще побегнат. Погледнах през оптичния мерник. Сърните се оттегляха без много да бързат към гората, но еленът си стоеше на мястото, даже имах чувството, че беше излязъл напред, към мен. Той не пасеше. Беше вдигнал гордата си, увенчана с рога глава, и стоеше спокойно. Стоеше между мен и сърните. Той ме виждаше много добре. Сигурно знаеше, че съм там, откакто бяхме влезли в гората с мистър Би. Еленът не мърдаше. Той беше там, където трябваше и искаше да бъде. Той беше мъж, който застава между света и семейството си – жените с нероденото му потомство.

  Аз бях там, където живота и аз самият се бях поставил. Гледах елена през окуляра на мерника. Той беше толкова смел и спокоен. Пръстът ми натежа на спусъка.

  В здрача в полето умираше Елен. Той умираше сам. Умираше тихо, спокойно и силно. Беше паднал на земята. Опитваше се да се изправи, но задните му крака не го държаха. Той се опитваше отново и отново, но не успяваше.

  Аз тръгнах към него, за да му помогна да умре, но той умря преди аз да дойда. Не ми даде възможност да го изпратя. Нямаше нужда от това. Той беше мъж, който запази жените си и запази децата. Той беше баща и съпруг, който изпълни дълга си до край. Смъртта му имаше дълбок и важен смисъл.

  Той ми преподаде важен мъжки урок.

  Да можеш да убиваш не е достатъчно, за да бъдеш истински мъж. Трябва също така да можеш и да умираш. Да умираш за другите.

  Да умираш силно, спокойно и тихо, както Еленът, когото аз убих!

  Колко още имам да уча, Боже!

   

  Виктор Хинов

  .

• Шаламанът

  .

  Разказ от Красимир Бачков

  Шаламанът никога не беше ходил на театър или опера. Нямаше нужда от тях. Той се интересуваше от коне, лов на лисици, диви прасета и хубави жени. Смуглото му, сурово лице не трепваше и при най-голямата опасност, но съзреше ли хубав кон или жена, обикновено присвитите му очи блесваха, запалени от огъня на изкушението. Див мъжкар по природа, той бе свикнал да получава всичко, което си хареса, кога с пари, кога със сила, а не рядко и с измама. „Светът е на силните!“ – често обичаше да повтаря елементарната си житейска философия, убеден в нейната непоклатимост. За своите петдесетина години, Шаламанът изглеждаше доста добре. Косата и зъбите му си бяха на мястото, виждаше като ястреб, а на канадска борба никой от селото не можеше да му се опре. Властен по характер, той не търпеше възражения или обяснения, особено от страна на гъзоблизците. Така наричаше всички чиновници, бюрократи и всякакъв вид книжни душици. Затова, когато вчера в кръчмата ветеринарният доктор заяви, че най-красивата жена в близкия град е новата артистка в театъра, старият бракониер се изсмя и махна пренебрежително с ръка:

  – Разбрал си ти от жена!

  Обикновено хората не спореха с него, но този път докторът се впрегна и започна да го убеждава в достойнствата на хубавицата. Така или иначе, обаче, нямаше полза, защото Шаламанът вярваше само на собствените си очи. Всички хвалебствия относно прекрасната й фигура, красивите очи и най-вълшебния глас, излязъл от устата на жена, бяха отхвърлени с презрение:

  – Стига си я хвалил, бе! Да не тръгна заради нея на театър сега!

  – Що да не тръгнеш? – наивно запита докторът.

  – Ха-ха! – за малко не се задави от смях Шаламанът. – Ти си луд, бре! Че кой е чул или видял някога… Шаламанът да ходи на театър?! Пък ако ще да е заради най-хубавата жена на земята!

  – Ако я видиш, ще тръгнеш! – не се предаваше докторът. – Дори само ако й чуеш гласа, ще те хване мерак да идеш, да я видиш!

  – Как пък не! И къде ще я чуя? – заинтересува се за всеки случай бракониерът.

  – По телефона! – отвърна докторът.

  Всички знаеха, че Шаламанът не обича да говори по телефон, но младит доктор бе отскоро в селото и нямаше как да го знае. Затова продължи спокойно:

  – Ще включа говорителя на телефона и ще говоря с нея, а ти ще слушаш. Ако гласът й ти хареса, отиваме двамата на театър, да я видиш някой ден! Става ли?

  – Още си много зелен, момче! – намръщи се бракониерът и му обърна гръб. Мъглата от цигарения дим в кръчмата сякаш се сгъсти.

  Седмица след това един ден Шаламанът мина през лечебницата. Носеше мръвка от диво прасе за изследване. Докторът замислено го изгледа:

  – От три месеца в никоя дружинка наоколо не са отстреляли прасе, а ти за двадесет дни вече втори път носиш проба!

  – То е същото от миналия път! – ухили се лукаво Шаламанът. – Вкусът му нещо се поразвали, та викам да го проверим, да не стане някоя беля!

  Докторът се почеса ненужно по врата. Знаеше, че бракониерът лъже най-безобразно, но нямаше какво да направи. С Шаламана досега никой не бе излязъл на глава, затова използва случая да го притисне:

  – Добре, но първо ще се обадя на онази артистка! После ще видим месото!

  Старият бракониер присви очи и запали цигара. Нямаше накъде да мърда, защото сега докторът бе по-силен. Търпеливо загледа как той набира цифрите и чу сигнал на заето отсреща. Това продължи няколко пъти със същия резултат. И докторът запали цигара, поговориха си за лов, а проклетият телефон все даваше заето.

  – Така е, като я търсят много хора! – опита се да я оправдае докторът. Шаламанът замижа с едно око:

  – Като звъниш половин час на една жена и телефонът все дава заето, или телефона е развален, или жената!

  Точно тогава линията се освободи и прозвуча мелодичен женски глас. Актрисата говореше нещо с доктора, но Шаламана не слушаше думите. Музиката на гласа й го омайваше, караше го да настръхва от желание.

  – Дявол, а не жена! – отвърна после на въпроса, какво ще каже за артистката.

  Тихомълком и потайно, както ходеше да бракониерства, след няколко дни Шаламанът се озова една вечер пред театъра в града. И да го видеше някой, едва ли би го познал. Пременен с нови дрехи, той се кипреше пред афишите и сричаше написаното на тях. После, прочел името на актрисата с чудния глас, въздъхна успокоен и тръгна към касата. Купи си билет и влезе в театъра. Тук всичко му бе непознато и, за да не се чувства несигурен, просто си седна на мястото в залата. След малко прозвуча гонг, после друг и най-сетне действието започна. Играеха Йовковата „Албена“, затова всичко, което ставаше на сцената, му бе близко и познато. Веднага позна хубавата артистка, играеща главната роля, и очите му светнаха от мерак. Чудно, но не само тя го впечатли, но и самата пиеса. Отначало настроен скептично, той наблюдаваше с любопитство, но после неусетно се заслуша и играта го завладя. Шаламанът се радваше и тревожеше заедно с героите, идеше му да скочи и да се намеси в театрото, но все пак се въздържа. След края излезе трогнат и замаян от преживяното, вмъкна се в първата попаднала по пътя му кръчма и удари няколко ракии за отпускане. После се прибра на село.

  Никой не разбра какво е станало в мъглявата душа на бракониера, но доста време след това той все се губеше нейде. Влезеше ли в кръчмата, изглеждаше някак по-различен. Като че се бе подмладил и изправил, вълчите му очи горяха от живот и аха, още малко и да лапне целия свят. Хората го гледаха и се чудеха, каква щуротия го е подпалила тъй, че крачеше като змей из селото. По-суеверните си плюеха в пазвите, а останалите чакаха „да му се чуе гласът“. Една вечер в кръчмата докторът пак го подкачи:

  – Ей, не можах да те излъжа да я видиш тази хубавица, бе! Язък!

  Шаламанът се усмихна тънко:

  – Ако искаш да я видим, става!

  – Става, ама не става! – плесна се от яд докторът по коляното. – Забременяла и преди няколко дни се прибрала към нейния край жената! Ти, докато се наканиш да я видиш, хората успяха да я ошетат!

  – Много хубаво!

  – Кое му е хубавото? – не разбра докторът.

  – Ами, дето се е прибрала на мястото си!

  – Мястото й е в театъра, бе приятел! – кипна докторът. – Не да стои в къщи и да дундурка бебета, а да играе и да радва хората!

  Шаламанът помисли малко и се съгласи:

  – Абе, прав си, но ми се видя по-лесно да си докарам театър в къщи, отколкото да ходя в града, да го гледам!

  Наоколо разговорите секнаха, само огънят от зачервената печка се чуваше как буботи. Докторът сухо преглътна:

  – Ти какво? Да не би…?!

  – Като искаш, ела да се видите! – надигна се Шаламанът. – Да не съм турчин, да я крия!

  Докторът и останалите тръгнаха след него. Крачеха припряно и се бутаха недоверчиво, защото бе възможно бракониерът просто да си прави майтап с тях. Беше го правил толкова пъти и толкова пъти бяха сърбали попарата на дебелашките му шеги, че не бе чудно и сега да е така. От друга страна пък…! Все пак това бе Шаламанът, а при него всичко бе възможно. Нетърпеливи влязоха в двора на скромната му къща, а той гръмогласно повика жената. Вратата се отвори и тя застана на прага. Беше тъй красива, че кожата на всеки мъж настръхна и всички загледаха войнствено. Тя се усмихна закачливо:

  – Цялото село ли си поканил, Шаламане?

  – Мерак за театър, булка! – отвърна добродушно той. Останалите се спогледаха, а докторът си удари каскета в земята и над селото се разнесе едно мъжко:

  – Бре-бре-бре-бре-брееей!

  .

• Людмила Калоянова – сред номинираните за националната литературна награда „Иван Пейчев“ 2023

  .

  Приключи десетото издание на литературния конкурс за поетичен сборник, организиран от от Община Шумен, Сдружението на българските писатели и Дружеството на писателите в Шумен.

  .

  

  На 14 декември, два дена преди рождения ден на Иван Пейчев, жури в състав д-р Евдокия Борисова, председател, проф. Добрин Добрев, Антонин Горчев – поет, Митко Новков – поет и публицист, Мирела Иванова – поетеса, доц. Юрий Проданов, доц. д-р Надежда Цочева – поетеса, Тони Теллалов –носител на наградата от деветото издание на кокурса, Красимира Димитрова – представител на Община Шумен, обяви резултатите и имената на номинираните в престижната поетична надпревара, в която тази година са участвали повече от 70 автора.

  .

  

  Националната награда за лирика „Иван Пейчев“ е учредена през 2004 г. и се връчва веднъж на две години, на 16 декември в Окръжна библиотека „Стоян Чилингиров“ в Шумен, родното място на големия български поет.

  .

  

  С наградата бе удостоен Йордан Ефтимов, за стихосбирката „Преди да измият кръвта“ („Лист“, 2022). а сред номинираните за това авторитетно отличие, удостоен с грамоти, са поетите Едвин Сугарев за „Блудни синове“ („Скрибенс“, 2023), Кръстьо Раленков за „Смъртта разпитва вече кой си“ (Script, 2022), Георги Гаврилов за „Последният Буенос Айрес“ („Знаци“, 2023), Палми Ранчев („Под шапката на скитника“, Скрибенс, 2023), Людмила Калоянова със сборника си „Номад“ („Жанет 45“, 2022) и др.

  .

  

  „Номад“ е втората стихосбирка на Людмила, която от 1990 г. живее и твори в САЩ. Калоянова е печелила награди в национални и международни конкурси („Биньо Иванов“, „Николай Лилиев“, „Дора Габе“, „Жената – любима и майка“, „Изящното перо“ – Чикаго, „Небесни меридиани“ – Израел, „Нова социална поезия“.) Носител е и на наградата „Нике“, най-високото отличие на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

  .

• На чисто

  .

  Баирът отсреща след малко ще стане бял –
  снегът ще се спусне и отгоре ще метне чаршафа.
  Живял съм навсякъде, но винаги само тук съм живял
  и сега седя до прозореца – както някога.

  Както някога – помирисвам и студа, и смолата,
  помирисвам и боровете, и игличките им дори.
  И, както някога, си давам за първата снежинка душата,
  и я чакам отнякъде да се появи.

  Чакам я тази първа снежинка – до прозореца чакам,
  чакам сестрите й и децата й, и целия й род.
  И чакам баирът да побелее и да побелее свраката,
  и да побелеят и кучето, и магарето, и целият ми живот.

  Знам, че вече се мръква, но какво от това?
  Искам само да видя как светът побелява,
  как прииждат и се трупат една по една
  и снежинки, и илюзии, и забрава.

  Искам само да видя преспи и бяла гора
  и никакви други цветове повече не искам.
  Баирът отсреща изчезва и докато разбера,
  снегът мята чаршафа и си ляга на чисто.

  .

  Николай Милчев

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Ще ви чакам, момчета…

  .

  Ще ви чакам, момчета, на високото дето
  свършва животът и почва небето.

  Ако стигна пръв, вдигам бивака
  и под слънцето бухнало сядам и чакам;

  а вие елате, когато решите,
  важно е най-сетне да си видим очите,

  че нямахме време да си кажеме думата
  и от трийсет години все по телефона бесуваме.

  И всичко ще бъде, както си беше,
  преди бръснарят – живот косите да среше,

  къдрици, звездици в коша да блъсне
  и съня ни на сухо, до кръв да обръсне.

  А тук, на високото, нагазили в синьото,
  ще спориме с Бог, ще си пиеме виното,

  ще се смеем от радост, че всички сме заедно,
  и ще говориме много дълго след пладнето.

  А под нас ще е тази тънкософийска мъгла,
  сумрака тропосала с бод зад игла

  и тези мъхнати, топлоовални морени,
  гъсеничка, тръгнала в листата зелени

  и едно много тънко, трептящо влакно,
  което паякът тегли от лунно кълбо…

  …А когато накрая стрелка стрелката удари
  и стрелочникът-облак пусне свирка и пари,

  да си запомним очите – окото в око –
  и да знаем, че за нас бе добро за добро.

  И да литваме сетне, мои софийски гамени,
  пък в Рая ли, в Ада ли – все нейде ще спреме.

   

  Васил Славов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• София, алтернативна вселена

  .

  След работа си карам кадилака из софийските улици, минавам покрай красиви небостъргачи в готически и неокласически стил и се наслаждавам на превъзходния Сентрал Парк с паметника на Незнайния битник. Решавам да изпия едно уиски в арт-клуб Театро, затова паркирам зад един додж и влизам в заведението.

  Още на влизане чувам джаз шлагера „Ню София, Ню София“ в изпълнение на Азис, който се е качил вече на сцената, а наред с дълбокия му мъжествен глас му приглася прелестният сопрано дует в състав Преслава и Галена. На бас-китарата е Милко Калайджиев, облечен с фланелка, на която е изписано: „Тесла е стойността на пълния магнитен поток, отнесен към площта на този поток.“

  В единия край на заведението мяркам местната интелектуална звезда, Георги Господинов, заобиколен от тълпа фенове, наредили се за автограф, който авторът да положи върху новия му роман – „Пространствохранилище“, оригинална смесица между киберпънк и депресивен соцреализъм.

  В другия край е Захари Карабашлиев, който за трилиарден път разказва садо-мазо еротични истории на тълпа от шумни жени, облечени в Чарлстон панталони и с елегантно прибрани на кок коси.

  След джаз пиршеството на Азис, на сцената излизат Женята Дайнов с неговото банджо и Иво Инджев, облечен като агент Смит. Дайнов скорострелно започва стара софийска прерийна песен по текст на Янакиева, а Иво танцува до него степ. Темата на песента са вредите на алкохола и как младите да се предпазят от него.

  А на една маса самотен седи Боби Михайлов, пие минерална вода и проектира новия национален стадион в скицника си.

  С интерес изслушвам последната песен на дуета и си тръгвам, но решавам да се разходя из центъра. По пътя срещам известния уличен артист и трубадур Асен Генов, който пред мен изпълнява въртене в кръг на огнени портокали, с които описва различни съзвездия, а накрая си сваля културно шапката. В нея му пускам няколко долара.

  Малко по-натам е паметника на най-великия кмет на София – Терзиев, а няколко глави под него и този на ангела-хранител на града – Глиги, който според легендите ни е спасил от злите орки.
  …

  Ето каква щеше да е София, приятели, през погледа на магическата призма.

  .

  

  .

  Дахер Ламот

  .

• Вървях така, нарамила снега…

  .

  Вървях така, нарамила снега
  със формите му тленни по стъклата,
  превръщах се във капка на брега,
  попила в тежкия и мокър пясък.

  Обръщах се назад и пак така,
  със вълчия си нрав се устремявах
  към най-дълбоката за мен река –
  потъвах, докато се доверявах!

  Не ме е страх – по изгрев ще съм тук,
  след дългото отнякъде пътуване,
  нарамила снега и този звук,
  напомнящ ми, че още съществувам.

   

  Анастасия Петрова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Гостуването на Невена Дишлиева-Кръстева и Крум Крумов в „Глаголницата“

  .

  Видеозапис на гостуването на Невена Дишлиева-Кръстева (Издателство ICU) и на преводача Крум Крумов в Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл. Водещ – Даниела Иванова-Найберг.

  .

  .

  „Както тръгна, така и се извървя този ден. Красиво.
  За специалното начало на неделята благодаря и оттук на Nevena Dishlieva-Krysteva и Krum Krumov.
  Благодаря на ICU Publishing за предоставената възможност за годишен абонамент.
  Благодаря и на Albena Tzankova, моята посестрима от Източния бряг, с която сега споделяме радостта от чудесната декемврийска среща в Глаголницата – истински предколеден подарък.

  .

  

  .

  Невена, Круме, попътувахме с Вас. Беше прекрасно.
  Благодарим.
  Благодарим за удоволствието от четенето и на Eмпузион, и на Анна Ин в гробниците на света на Олга Токарчук (Издателство ICU, в превод на Крум Крумов).
  Благодарим за откровеността, за сърдечността. За удоволствието от разговора.
  Благодарим и за снимката, споделена с нас (правена в Соколовско, където се развива действието в Емпузион).
  Другите две пък си ги направихме за спомен 🙂
  До нови срещи!“

  пише Даниела Иванова-Найберг за тази среща.

  .

• Невена Дишлиева-Кръстева и Крум Крумов в „Глаголницата“

   

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл организира на 3 декември 2023 г., неделя, среща с Невена Дишлиева-Кръстева и Крум Крумов.

  .

  

  .

  Какво се случи в Издателство ICU през изтичащата 2023-та година? Какво и кого от света на литературата (световната литература) ICU видя и разпозна като свое? Като автор, текст, който приканва – не, а направо „изисква“ да бъдат издаден? Как работят съвместно Невена Дишлиева-Кръстева – един така чувствителен издател, редактор, преводач, от и на английски език, и Крум Крумов – един така чувствителен преводач от и на полски език, превел впечатляващо няколко от книгите на Олга Токарчук, както и редица други творби?

  За всички тези неща, а може би и за пътешествието и пътешестването (физически, но и като състояние на духа), ще си поговорим на 3 декември.

  Но накъдето ни поведе разговорът.

  За Невена Дишлиева-Кръстева:

  Невена Дишлиева-Кръстева е филолог с диплома от Софийския университет и магистърска степен по изкуствознание от НБУ. Преводач с вкус към литературата на ХХ век и особено влечение към автори, с които споделят общи ценности, свързани със съхраняването на човешкото у човека, преодоляването на травмите и протегнатата ръка към Другия. Превеждала е Капка Касабова, Крис Клийв, Пиер Мейлак, Роуз Тримейн, Джефри Мур, Джефри Юдженидис, Мохсин Хамид, Зейди Смит, Джон Ъпдайк, Филип Рот, Рана Дасгупта и още над 40 автори от САЩ, Великобритания и Канада. Живее в София, вълнува я Пътят.

  Източник: icu-bg.com

  За Крум Крумов:

  Крум Крумов е преводач от и на полски език. Завършва славянска филология с полски език в ПУ „Паисий Хилендарски“ и туризъм в Лодзкия университет. Лектор по български език в Познанския университет „Адам Мицкевич“. Носител на наградата „Проф. Ванда Смоховска-Петрова“ (2022), учредена от Института за литература към БАН и Полския институт в София, както и наградата на СПБ за ярки постижения в областта на превода на хуманитаристика (2022). Сред преведените от него книги са няколко заглавия на нобелистката Олга Токарчук в каталога на изд. ICU – „Гардеробът“, „Чувствителният разказвач“ и излязлата преди дни „Господин Изразителен“; също „Тъмно, почти нощ“ от Йоанна Батор (изд. Ciela), „По-високо от върха“ от Дариуш Кортко и Марчин Петрашевски (изд. „Вакон“) и др.

  Източник: azcheta.com

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

  „Глаголницата“

  .

• Студентът

  .

  Разказ от Георги Ников

  Мото: Трябва да сме човеци.

  1. „Индианеца“. В късния следобед странникът с прякора Индианеца търсеше милостиня в подлеза на едно кръстовище в центъра на столицата. Наскоро се завърна от една клиника за лечение на алкохолно зависими, където получи това прозвище. Молеше се на Господа – да не го види синът му, че проси. Но, ако случайно се срещне с него – да стане така, че той да може да го познае, а синът му да не може. И Господ го чу, но не напълно, както се случва в живота на всеки човек. Успя да „спечели“ пари, за да си вземе хот-дог и след като се нахрани с него, се провикна:

  – Има ли щедри хора, които да ми дадат още стотинки, за да си купя кафе и цигари?!

  Никой не му обърна внимание, докато накрая пред него не се спря един млад мъж. Той подаде на просяка една банкнота от два лева и няколко монети от по един лев, и каза:

  – Купи си чаша кафе, пакет цигари и още нещо за ядене.

  – Благодаря, млади господине, на какво дължа тази ваша щедрост?! – възкликна просякът.

  – Студент съм втори курс по право и вие ми напомняте много за мой близък, с когото отдавна не сме се срещали – усмихна се младежът и след това изтича нагоре по стълбите на подлеза. На гърба си носеше малка брезентова раница. Беше шест часа следобед и там, горе, бързо се скри сред тълпата от хора.

  Просякът приседна на едно стъпало на изхода на подлеза, извади от джоба си на сакото смачкана снимка и започна да я разглежда – от нея го гледаше мъж в разцвета на силите му, до него стоеше млада, красива жена, а между тях двамата едно момче на около десет години, което се държеше за ръцете на своите родители и изглеждаше безкрайно щастливо. „Дали това не беше синът ми?!“ – мислеше си за студента Индианеца. Прибра снимката обратно в джоба – там, където е сърцето му, и отново се провикна:

  – Днес е най-щастливият миг в живота ми! Ей хора, хора! – Разбира се, че успя да познае сина си на снимката. Разбира се, че го разпозна!

  2. Студентът. Той пресече кръстовището при Орлов мост и седна на една пейка в Борисовата градина, срещу езерото „Ариана“. От джоба на якето си, където е сърцето му, извади една добре запазена снимка и позна веднага на нея баща си, от своето детство. След това стана от пейката и тръгна да върви по една алея в парка – все по-далече от оживеното кръстовище, където до края на дните си нямаше да се върне. Вървеше по алеята – нагоре, към старата телевизионна кула, където започва гората, и плачеше… за баща си! Никога, през краткия си живот, не беше плакал толкова много за него! Това не беше чудно, защото момчето от снимката вече беше студент! На гърба на снимката, която остави на пейката, преди да си тръгне, написа с красив почерк:

  „Сбогом, татко!
  Студентът“

  .

• „За неизбежната случайност“. Иван Ланджев в „Глаголницата“

  .

  С Иван Ланджев разговаряме за последната негова книга „За неизбежната случайност“, издателство „Жанет 45“, 2023. Спираме се на негови впечатления от пребиваването му в The Slavic Department at the University of Chicago като стипендиант на „Фулбрайт“. Молим го да чете. Да свири (последното не ни се получава, поради чисто технически причини, иначе желанието е налице). Което само ни „нахъсва“ да опитаме на живо някой ден в Сиатъл. А после и в други градове. Позволяваме на разговора да се разлее от само-себе-си. За кратко. Налага се да прекъснем (заради ограниченото време). Някои от нас си остават в „градината на разклоняващите се пътеки“. Този път засадена от Ланджев.

  .

  

  .

  Акценти от срещата ни с Иван Ланджев:

  ЧИКАГО

  Занимавах се с късния Толстой, кандидатствах за “Фулбрайт”, където има различни типове програми, включително postdoc стипендии (като моята), която се води “visiting scholar”, т.е. гост лектор, гост учен. В последния момент успях да си подам документите, доста късно разбрах за конкурса, съответно не подадох на много места. Кандидатствах само в University of Chicago и Columbia University (Ню Йорк). От University of Chicago получих покана много бързо и това ми помогна да направя всичко в срок. Отидох там, в Славянския департамент, където професор Уилям Никъл (William Nickell) е водещ толстоист от световно равнище и разбира много не само от литература, но и от история и култура на Съветския съюз – неща, които може би звучат периферно на “Толстой”, но всъщност не са. Там има и българска преподавателка, Ангелина Илиева – много съм благодарен на нейната помощ в аклиматизацията. Изобщо, сериозен департамент от учени и студенти; жива кампус култура с много динамика и изобилие на ресурси (embarrassment of riches).

  Освен това, всичко се случи в контекста посред войната, така че успях да се позанимавам с руския литературния канон, на фона на актуалната агресия на Путиновия режим в Украйна. На фона на тази продължаваща агресия, знаете, че има много опорни точки в медиите от страна на защитниците на тоя режим – да речем, говори се, че на Запад има cancel култура спрямо руската литература и спрямо постиженията на руското изкуство, че не се преподават и не се изучават. Но аз исках да видя нещата “от първа ръка” и забелязах, че поне там, в нашия кампус, никой не е пречил на никого да изучава руска литература и култура. Успях да се срещна и с дисиденти от Русия – не само с украински интелектуалци, които са избягали от войната, но и с критици на Путин от Русия, които са сe видели принудени да напуснат страната, и то големи имена като Дмитрий Биков, който дойде при нас за няколко срещи и разговори.

  Успях да прекарам и доста време в читалните, включително една исторически важна читалня – Харпър (Harper), където дописвах последните части от книгата си. Изобщо, беше странна смес от възможност да се усамотя (и чета, и пиша) и възможност да общувам с толкова много хора.
  Покрай интересите си не си спестявам срещи с хора с най-различно амплоа, от най-различни социални прослойки. Нямах много възможности да отида до българското общество в Чикаго, но успях все пак няколко пъти да отида. По-голямата част от българската диаспора живее доста далече оттам, където аз бях – в South Side Чикаго. Но и там мисля, че успях да си запазя много ценни приятелства с хора, съвременни будители като Ваня Креймър, която се занимава в Българския културен център. Успях да посетя джаз клубове, театрални представления; да направя сравнение с моя любим град – Ню Йорк. Аз не обичам, пребивавайки някъде, да бъде турист. Предпочитам да заживявам с темпото на местните и доколкото мога, за периода, в който съм там, да се почувствам местен – независимо къде съм и в каква среда.

  СТЕРЕОТИПИТЕ ЗА ЩАТИТЕ

  Някои мои стереотипи за Щатите се потвърдиха, други се опровергаха. Сблъсках се с някои неща за Щатите, за които въобще не съм подозирал. Контрастите са огромни. Специално град като Чикаго е, както се казва, a tale of two cities. Първо, той е икономически много разделен между южната и северната част; второ – той има, за съжаление, дълга история на тежка сегрегация, която се усеща и днес. Ню Йорк е космополитен по дефиниция. Хората слизат от кораба там и щат, не щат, трябва да живеят заедно. Но в Midwest, в средните щати, нещата не стоят така. Чикаго е бил умишлено сегрегиран град, и въпреки това там са се случили изключително важни събития за “черната” история на Щатите (Black History), и изобщо – за политическата история на Щатите. Много важни писатели, музиканти са излезли оттам. Това, която Карл Сандбърг нарича “град с широки рамене” (работарския град), батерията на тая икономика – осъзнах, че е там. Разбрах колко много физическа работа се е вършила в този град и как тя е сменила цялата настройка на хората.

  Натрупах и други любопитни впечатления – например тоя стереотип за Съединените щати, че е млада страна, се разбива на пух и прах, когато човек поживее малко там. Да, млада страна е в сравнение с европейските страни, защото в Щатите човек няма да намери църкви на хиляда години. В същото време, обаче, що се отнася до институции – държавни, академични, това е доста стара страна. Конституцията е една от най-старите, и не е била сменяна. Да, има двайсет и седем поправки, но като документ тя не е била сменяна. Българската конституция е сменяна няколко пъти. Университетите в Щатите са по-стари от нашите, което е обяснимо, защото ние сме били под османска власт. Но всъщност, това ме изненада – че в институционално отношение тази страна е стара.

  НЮ ЙОРК

  Този път се разхождах повече из различните части на Ню Йорк. При предишното си посещение не бях успял да видя части от Харлем и други места, които сега успях да видя.

  Ходил съм до дома на Бродски, на улица Morton 44. Няма паметна плоча или нещо подобно. (Предполагам, че някой е във владение на имота.) Но се разходих из маршрутите на Бродски, из маршрутите на Одън …

  Превеждането за мене в луксозно занимание, защото трябва да си крада от времето, но когато имам лукса да го направя, изпитвам голямо удоволствие. И си събирам преводите бавно през годините. Някой ден, ако има достатъчно, мога да издам томче на Бродски или на Одън. Но заникъде не бързам и е нещо, което правя в малкото си свободно време.

  ЗА НЕИЗБЕЖНАТА СЛУЧАЙНОСТ

  В един момент си дадох сметка какво искам да кажа с тези толкова различни текстове и успях да ги вържа с рамката, която е една история на реално съществуващ персонаж. Аз пазих тази история дълго време в една папка в лаптопа си, където събирам реално случили се истории, които обаче са толкова “изчанчени”, че човек не вярва, че са реално случили се. Те често ми служат за творчески материал. Имах една такава история за един лесничей в национален парк в щата Вирджиния, на име Рой Съливан. Той отдавна не е между живите, но това не е проблем. Той е рекордьор на Гинес по брой на преживени удари от мълния. Този човек седем пъти го е удряла мълния, и аз реших да разкажа неговата история главно в първото и последното есе на книгата – по тоя начин да я използвам като рамка, и отделно от това има мотиви, свързани с тази история, на произволни места из книгата. И си дадох сметка какво искам да кажа с цялата сбирка от текстове – за свободата да не си научиш урока; да продължаваш да правиш упорито това, което обичаш, независимо от мълниите; да съществуваш на въпреки. Открих връзката с българската ситуация, с българското преживяване в света въобще: ние от самото си заселване на Балканите сме съществували на въпреки, тъй като ние идваме на територията на огромна, мащабна, агресивна империя, и е трябвало да отбиваме нейната агресия постоянно. Говоря за Византия. Веднъж сме били завладяни от нея. По-нататък – от друга голяма, още по-агресивна империя – Османската империя. По-късно – и от Съветската империя, не ще и дума. И много често е имало исторически предпоставки ние да изчезнем, тъй като в няколко от тия завладявания ние сме изчезвали от картата. И това, което ни е запазило, е българският език, и сме продължили да съществуваме на въпреки.

  ОБРАТНИТЕ РЕАКЦИИ

  Аз съм наистина трогнат. Книгата “За неизбежната случайност” излезе, когато бях в Щатите. Когато пък се прибрах в София през август, хората ги нямаше – бяха отишли на почивка и нямаше закога да правим премиера или нещо подобно. Започнахме с няколко четения из различни градове в страната, където срещнах много топъл прием. И, въпреки че нямаше закога да правим реклама, първият тираж на книгата се продаде ей така, от уста на уста. Бях трогнат и си казах, че през септември-октомври трябва да се постарая и да направя нещо публично за книгата, да направя истинска премиера в София, макар и закъсняла.

  Тогава се събрахме с мои любими актьори, с които се познавахме от работата ми като сценарист и които четат мои стихотворения в много популярния проек “Поетите Live”. Тримата, с които се събрахме, са Захари Бахаров, Теодора Духовникова и Бойко Кръстанов. Записахме видеа с тях, в които те четат части от “За неизбежната случайност”. Теодора Духовникова прочете любовен текст, Бойко Кръстанов прочете една история за моето детство през 90-те години, а “Българско селфи”, прочетен от Захари Бахаров, е силно сатиричен, остро полемичен текст, писан преди две години покрай пандемията, умишлено изпълнен в стила на Станислав Стратиев като знак на почит към него (знаете, “Българският модел” на Станислав Стратиев”). Затова и есето се казва “Българско селфи”.

  .

  .

  Това съвпадна с балотаж на кметски избори в България и “гръмна”, стана viral. Страшно много хора го харесаха, за което съм изключително благодарен, но тъй като имаше и опити да се политизира, други хора не го харесаха.и видяха в това някаква умишлена кампания. Хората много заговориха за тоя текст и ми стана любопитно – това е симптом, защото текстът трябваше да бъде морално остарял за две години. А той не е. Оказа се, че е актуален, и вината за това е в нас самите като общество – значи разделението е станало още по-голямо. Целият този шум обаче спомогна да се продаде и вторият тираж; и сега сме на трети. Не всички успяха и сега ще направим втора дата, на 23 ноември, за тях. Изненадан съм и трогнат от собствения живот, който тази книга си заживя.

  МУЗИКАТА

  Понякога пиша текстове за музиканти. Самият аз съм меломан, свиря на китара, но не съм се изкушавал да пиша авторски песни. Що се отнася до българския фолклор, той ми е дълбоко интересна тема – и по чисто културологични, и по български причини, тъй като това все пак сме ние, носим го в себе си. Колкото и някои от нас да не са имали връзка със селото, да са израснали в града и пр., все пак разпознаваме звука като го чуем. Аз не съм изследвал достатъчно българския фолклор, специално в музиката, но на база общата си култура откривам много общи неща с музиката, която съм изучавал повече – блуса и за джаза. Огромна част от българския фолклор идва от преживяването на османската власт. Огромна част от “черния” фолклор в Щатите идва от преживяването и превъзмогването на робството. Това ментално превключване чрез творчество – да вземеш нещо ужасно и да го превърнеш в нещо красиво, ми се струва доста интересно. Няма го на много места, няма го в много жанрове, няма го в много национални фолклори. Но ми се струва, че това нещо го има в българския фолклор и в блуса, тъй като идва от тази изначална позиция на превъзмогване на нещо биографично ужасно.

  ИВАН ТЕОФИЛОВ

  Голям късметлия съм и привилегирован в това отношение, че го познавам и че развихме такива отношения и на приятелство, и на учител-ученик, и на сподвижници в един духовен смисъл. Иван Теофилов ми е дал много.

  АБСУРДИСТИТЕ

  Обожавам абсурдисткия хумор! От Гогол през Даниил Хармс до хора като Уди Алън и разни съвременни сатирици и стендъп комедианти. Мисля, че има много общо с моя светоглед; с начина, по който възприемам и наблюдавам света. Това писане е близко на сетивата ми. Според мене, добрите абсурдисти са такива много повече по сетивността си, отколкото да го целят. Ако човек тръгне да конструира абсурдистки смешки, излежда натруфено, напънато и направено. Трябва да виждаш света по такъв начин.

  Видеопазис на срещата:

  .

  Общество за поезия и литературна проза Глаголницата
  към Българския културен център в Сиатъл

  .

• Първи Салон на съвременната българска детска литература

  .

  Рим даде старт на първия Салон на съвременната българска детска литература.

  .

  

  .

  Галерия „България“ във Вечния град се изпълни с деца, учители и представители на българските общности в чужбина, приятели на книгата.

  .

  

  

  .

  Писателите Петя Кокудева и Иван Раденков потопиха аудиторията в техния свят на пътешествия, музика и творчество, със забавни предизвикателства към учениците от БУ „Асен и Илия Пейкови“ – Рим.

  .

  

  

  .

  В последвалата дискусия за четенето сред българските деца в чужбина бяха засегнати теми като:

  – каква е представата ни за съвременната българска детска литература и какъв е интересът към нея;
  – допустимо ли е адаптирането на четивата с цел да бъдат по-разбираеми от малчуганите;
  – как съвременната българска литература стига до училищата зад граница и какво е присъствието й в образователните програми.

  .

  .

  Вторият ден на форума, посветен на съвременната детска литература в Рим, предложи на аудиторията от представители на българските училища в чужбина дискусия, от която се родиха идеи, дадоха се практични насоки за поощряване към четенето и за това как да запалим любовта към книгата у децата, обсъди се и ролята на съвременната детска литература, която е ценна, защото е най-близка като светоусещане до днешните малчовци.

  .

  

  .

  Доц. д. н. Огняна Георгиева-Тенева съобщи любопитна новина. Съвсем скоро, по проект „Българската литература за деца и юноши XX – XXI в.“, ще тръгне сайт с дигитално хранилище. В него ще могат да се открият книги, публикации, христоматии и антологии на наши автори на художествени текстове за деца и юноши. Ще бъдат качени популярни периодични детски списания от началото на XX в. до днес, както и научни изследвания за детската литература.

  .

  

  .

  Юлия Йорданова, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, по увлекателен начин ни хвърли в задълбочен размисъл за силата на езика, който преди всичко трябва да вълнува, за да посегнем към книгата, и разгърна дискусията за детската литература и образователните контексти.

  .

  

  .

  Как с поезия и в рими можем да обясним на едно дете какво е войната и какво мирът? Направи го писателят Румен Иванчев и дълбоко бръкна в душите на присъстващите със стиховете си, с теми, станали актуални в нашето съвремие.

  .

  

  .

  Свои книги представиха Ваня Чернева, Юлия Йорданова и нейният син Павел (за детската мъдрост и претворяването й в литература).

  .

  

  .

  Галерия „България“, в която се вълнувахме и разговаряхме за съвременното четиво за деца, се намира на хвърлей от Тибър. На реката Иван Вазов е посветил стихотворение, написано още през 19 век. Не знам, но може би Патриарха отново ни дава някакъв културен знак да продължаваме да браним словото ни.

  .

  

  .

  Arrivederci Roma!

  Тръгваме си с надеждата форумът да се разрасне и от Италия да тръгне разпространението на съвременната българска детска литература по света.

  Събитието се проведе с подкрепата на Асоциация на българските училища в чужбина и Българския културен институт в Рим. Благодарности на организаторите от Асоциация „Паралел 43“ и БУ „Асен и Илия Пейкови“.

  .

  

  .

  Текст, снимки, видео:

  Мария Димитрова,

  БУ „Васил Левски“ – Саарбрюкен-Кайзерслаутерн

  .

• „Тъгата е винаги с по-голям сбор“. За „Хабитат“ на Недялко Славов

  .

  „…Където пушим на сантиметри от линиите…
  Засега оцеляваме. Оцеляваме ли?…“

  Из „Хабитат“

  Преди години имах радостта да прочета първия, познат за мен, текст на Недялко Славов. Днес още се връщам към този текст. Когато има глад за въздух. В тези деликатни форми на неназованoто. Изящен, безстрофен текст. Додишване на вечност, локирана в разлива между дисциплината на поезията и „свободната“ интерпретация на прозата. И ме връщаха тези думи към змията и лилията на Казандзакис, към нетипичната за българския ни изказ широта, вдигнала поглед в бездъхната устременост към синьото в небето, под чиято разхвърляност козица и облак дърпат връвчиците си. Към синьото в небето и към нищо друго! Поезия, проза? Разбира се, ненужността на това питане…

  .

  

  В последния си роман „Хабитат“ Недялко Славов твори реалността на нашия „uninhabitable” човешки сън (опитност). След словесния праг на встъплението е сън… „помня, събудих се с вик“. Сън. „Решенията са две – да вляза в този сън и да се събудя. Или да вляза в този сън и да го следвам до изхода му.“

  Нека бъдем с автора до изхода на съня му. До изхода на съня ни.

  „Хабитат“ е не-людското, не-наше пространство, ограничено с междите на отнетото време, подчинено на механичнoто око на „Тhe Big Brother“, който „is watching you (us)”. Словесното провождане и превеждане е в абсолюта на без-изхода, без-изходието, втъкано във фрагментарността на „the stream of (un)consciousness“.

  Да, „Хабитат“ (по дефиниция) не е човешка обител. „Хабитат“ изисква и дарява фрагментарност, поетично разсичане, сънотворения. И многовлентност. Припомням си казаното от Елиът тук:
  „And I hinted, by an analogy, that the mind of the mature poet (автор) /(„Поетите никога не грешат.“) е последният ред, с който книгата завършва/ – is not necessarily in having „more to say”, but rather by being a more finely perfected medium in which special or very varied feelings are at liberty to enter into new combinations.“ – T.S. Eliot.

  Неслучайно насочвам внимание към цитирано от Т.С. Елиът. Струва ми се, че Достоевски („A nоvel is a work of poetry. In order to write it, one must have the tranquility of spirit and of impression.” – Достоевски) и Т.С. Елиът осезаемо присъстват в естетиката на Недялко Славов. Лишени от отправност ние, с героите от „Хабитат“, живеем „in a society that ceased to be Christian because our behavior is not regulated by the reference to Christian principles” („Christianity and Culture“ – T. S. Eliot). Защото новият ни Хабитат е маркиран от „an apathetic decline: without faith, and therefore without faith in ourselves; without a philosophy of life, either Christian or pagan; and without art… the puritanism of a hygienic morality in the interest of efficiency; uniformity of opinion through propaganda, and art only encouraged when it flatters the official doctrines of the time. (ibid.)

  Недялко Славов отказва да толерира официалните доктрини и наложени „толерантности“ от времето ни, от неолиберализма и негативната му теология, от нихилизма в отхвърлянето на традиция и преживяно, от новопродуцираната анархия и неконтролируема людска стръвност. „Liberalism is fundamentally negative in its teleology. Its inherent purpose is to liberate individuals from constraints of tradition, social structure, and cultural context, producing anarchy and brutal responses to that anarchy.“ (ibid.)

  Фрагментарно структуриран (силно емоционално наситен), „Хабитат“ е пример за тази възможност за влизане в нови пространства (enter into new combinations) на съпреживяване, тълкувание, където аз (читателят) имам свободата, чрез свое усещане и прочит да споделя, преживея и интерпретирам текста. Да разговарям с текста.

  Разчитам последната книга на Недялко Славов като продължение на романа му „И станах река“. Разчитам тази книга като поезия в проза (без необходимите уговорки тук).

  Тъгата в „Хабитат“ е с „по-голям сбор“, усещане за неоправданост на битието ни е тя, „защото ние не заслужаваме битието си“; тъга, която хвърля мрежите си в обреченост, защото „неучастието в греха озверява човека“. Лета? Може би Лета, може би само Лета (обич, любов) осмисля пребиваването ни…

  („Тръгна си, тръгна Лета. Направи го преди първата луна.“)

  След което остава… празност. Неучастието в живота озверява човека. Текстът пренася мен – читателя, в недокосване, по-скоро прозиране на реалност. Защото реални, „tangible” са единствено спомените. Дори тези, които отиват на смърт и „te salutant”, обитават единствено камерното око на Камерата на Големия брат… Когато „лястовиците блокираха камерите с гнездото си“.

  Memento Mori!

  И забрави смъртта. Някъде там, до Бавната река, забрави смъртта!

  Времето налага себе си и руши. А кое е времето на „Хабитат“? Съществуване в една „distorted reality”, лишена от отправност и висок смисъл.

  „Our point of departure is more real to us than our destination. By destroying traditional social habits of the people, by dissolving their natural collective consciousness into individual constituents, by licensing the opinions of the most foolish… by fostering a notion of getting on to which the alternative is a hopeless apathy. Liberalism can prepare the way for that which is its own negative: the artificial, mechanized or brutalized control which is a desperate remedy for its chaos.“ („Christianity and Culture”)

  А, ако запазим Бог, не запазваме ли и (поета) поезията? Защото „God is the perfect Poet” (R. Browning). А в една оцеляла поезия трябва да има брод. И Недялко Славов намира своето, нашето там…

  …Може би само Там, до Бавната река, Недялко Славов търси и назовава останалото за героите си и за нас слънце. До Бавната река и на Улицата на патината „с вратите, лоджиите, верандите, дърветата, металните им решетки“, там, където „гърмят ролетките на шапкарницата, растат гласовете на златарите, на сладкарите, на утринните жени…“ Защото там е тя – „А това е тя, моята любима улица“ и само там може да изречеш, да извикаш: „Добро утро свят! Добро утро слънце!“ – до Бавната река, където още „камбаните бият, гълъбите по улиците гукат…“. Защото трябва да има едно място. Едно. Поне. Защото като поет Недялко Славов назовава мястото си. Което запазва и пренася слънце. Което запазва и пренася нас… А сетне…

  „Зимата вика. Уморените от живота. Вика ги да си тръгнат.“

  Модернистично (post) разсичане на текст, предизвикателство и онази огледалност, в която регистрираме образите си без да може да ги познаем, усет за задъхване, което не назовава смисъл, но натъжава и пречиства. Усет за обреченост.

  „На записа имаше само това. Един случаен пътник в един случаен вагон. Това бях аз и бях абсолютно сам.“

  Ненужност, отчуждение (прекъснати до корен са Цветан-Стояновите нишки, прекъснати, разсечени до корен), което авторът въздига до сетното акордиране на съдбата –
  „Смъртоносно ненужен си им.“

  Или сюрреалистичното видение на „Викащата Хани (която) застава на балкона си, разкрачва като питон челюстта си и поглъща на спазми луната.“

  Болезнен и красив е текстът на „Хабитат“. Изисква съпричастието ни и дарява откровението си. Поезия? Проза? Колко абсолютно без значение е това. И кoлко близки за нас, читателите, са тръгналите сенки-репери на този самодеконструиращ се, самовъздигащ се на кръстовете си свят, свят, който все по-трудно артикулира смисъл. Смисъл, който може да бъде съграден и изказан от перото на един талантлив и достоен творец.

  Радост за мен бе срещата с последния роман на Недялко Славов.

  Нека прочетем и споделим тази книга.

  Защото „Поетите никога не грешат.“

  Четири думи. Четирите думи, които Недялко Славов избира за финал на книгата си.

   

  Васил Славов

  .

• Крака

  .

  Въжето беше приготвено отдавна и висеше свободно на една грубо издялана греда, от здрави, почернели дъбови нишки, оплетени във възлести чапове по цялата му дължина.

  Тук наричаме дъба “миша”,
  в множествено число “миши”.

  По тези мишови греди и лете, но особено зиме, когато и да влезеш в хамбара или в обора, висяха голи, по около педя дълги, опашки.

  На плъхове.
  Висят и чакат, както кожените висулки, вързани за краката на опитомени ловни соколи.

  Само смелост трябва.

  Висеше си въжето, няколко дни и нощи, и си чакаше момента.

  И моментът дойде.

  И знаеш, че е дошъл,
  когато видиш крачетата.

  Когато се покажат крачетата
  и раждането не напредва с предвидените темпове.

  Копитцата са мекички, имат тънки шийки,
  и над тях, над перфектните глезенчетата, ще вържем въжето,
  за да помогнем на родилката.

  Първо са предните крачета, после главата. Както в живота, първо страдат краката, докато главата се научи. Тя после много внимава,
  краката да не я блъснат в нещо.

  Ако погледнете кравата в очите в този момент, никога няма да ги забравите.
  По-точно, няма да забравите как кравата Ви гледа.

  След няколко дни баба ще заколи младо петле и с брат ми ще търсим първо краката в яхнията.

  Но въпреки че ги харесвахме,
  те отиваха при кучето,
  преди да влязат в тенджерата.

  То ги облизваше, после изяждаше всичко друго, а тях ги оставяше за последно. Костите накрая.

  Краката са много важни неща.

  Навярно помните Балета на Берлинската телевизия.

  За Мулен руж може и да сте чували също. Може да сте чували и за Рокетс на Радиосити.

  А може да сте били и на класически балет. Там краката са на голяма почит. Ако питате мен, преди ръцете.

  И то не е само за това, че те изнасят цялата тежест на спектакъла.

  Може би ще си спомните и ножиците, излизащи от водата на синхроните плувкини. Навярно вече мнозинството не знае, че има такъв спорт.

  Опитвал съм се и аз да стоя вертикално, с главата надолу във водата, и да си показвам краката като тях. Не, че моите крака са толкова красиви. Или обезкосмени. Напротив. Правех го за спорта.

  За разбирането. За съпричастието.

  Разбрах, че е много, ама много трудно. Всичко ти е на обратно и объркано. Спасението не е над главата ти,
  а над краката ти.

  Няма за какво да се хванеш.
  Няма какво да дишаш.
  Нещо като края на света.

  И само синхроните плувкини знаят как се излиза с достойнство от това положение,
  с краката напред.

  Показването на краката винаги е било много модерно.

  Повечето го правят с такава гордост,
  сякаш те са си направили краката,
  а не Творецът. Точно тук е подходящо да споменем, че краката имат колена.

  И от време на време да стоим на тях.
  Като наказани. Ако можем. Ако си спомняме.

  Представям си, ако трябваше всички жени сами да си направят крака.
  Колко ли от тях щяха да бъдат достатъчно смели да ги изложат на показ.

  Тогава щяха наистина да повярват,
  че красотата ще спаси света.

  Макар този, който го е казал,
  да не е визирал конкретно крака.
  Нито друга конкретна видима част.

  Аз съм проходил с шест крака.
  Два мои и четири дървени – на едно малко столче.

  Колкото повече, толкова по-сигурно. Колкото по-рано, толкова по-добре.
  Толкова по-надалеч ще стигнеш.

  До колелото.

  Ще откриеш колелото и така ще ги остържеш, че ще откриеш и асфалта.
  Ще разбереш, че краката също могат да плачат, също като теб.

  И росят, и плачат.

  Ако ги изпуснеш от поглед,
  краката се втурват да тичат по детелини. Добре че са трилистните.

  Краката могат да събират тръни.

  Татко събрал много за едно лято, докато пасял агнета бос. Разбрал, когато го пременили и обули наесен за училище. Тогава го заболели краката. Баба извадила 26 тръна.

  Какъв праг на болката,
  какви състояния.

  Краката могат и да треперят,
  когато, вместо да ви придържат солидно към земята,
  ги обуете насила в стари кънки
  и завлачите по замръзнал язовир.

  Краката могат да лекуват и хрема.
  Ако ги напарите на границата на търпимост в много гореща и солена вода.

  Краката незаменимо могат да объркват кал и слама за кирпичи.

  Могат и да мачкат грозде.
  Женските мачкат незабравимо.
  И се изпръскат с червен сок,
  още по-незабравимо.

  Краката могат да прескачат и заговезни огньове.

  Могат да се движат в такт с музика.

  Състояние, чийто произход е все още мистерия. Копирвачите обаче са безкрай. Копирвачите си мислят, че ако спазват ритъма и се потят, това е достатъчно. За едни ендорфини може би е. “Да, ама не”, както казваше г-н Бочаров. Но кажи им да си измислят танц – и гледай какво ще стане. По-точно не гледай, защото ще няма нищо за гледане. Само ще се самоизвинят с някое друго клише.

  За да създадеш, трябва да си преживял.

  Някой не харесвал народните танци.

  Кой си ти, за да не харесваш, да не зачиташ преживяното от цял народ?
  Да не говорим, че би трябвало да принадлежиш на него.

  Бих препоръчал да се копира
  танц в жарава. Нестинарски танц.
  Нестинарски транс.

  Тогава разбираш, че има хора, родени за точно определени неща.

  И най-добре всеки да открие
  кои са неговите, и въпреки материалните несгоди, да полага усилия да развива тези неща.

  Колкото са по-отвеяни и по-налудничави, толкова по-добре.

  Монотонното безгрижие е станало такава безкрайна дебела черта,
  че всяко налудничаво отклонение от нея ще е сигурен признак на някакъв живот.

  Но нека не се отклоняваме, нека си крачим по темата. Да, за краката.

  Едно време краката и гърдите били толкова ценни, че са ги криели и пазели, до жестокост.

  Сега не са ценни.
  Станали са на килограм.
  Предлагат ги под път и над път.

  Някои крака могат да крият тайни.
  Ако си бил малък и си доплувал тайно до някой нудистки плаж, ще знаеш.

  Може и преди това, ако в селото ви е имало обществена баня.
  Или ако в библиотеката ви е имало Атласи по анатомия.

  Тайно искаш да разбереш това сирени ли са, русалки ли са, какво са.

  И си казваш – дано не са, защото ако са, ще отплуват с тайните си и няма да можеш да ги стигнеш.

  А ако не са, ще имаш шанс да ги догониш.

  И един ден ще си мислиш, че си стигнал твоята.

  Краката остават следи в пясъка,
  по които много точно можеш да предвидиш възраст, тегло, структура.

  Колкото по-плитки следите, с високи арки, толкова по-тънки в глезените, толкова по-лесно се отделят от земята.

  Сякаш са направени за летене.

  И един ден, без да се усетиш,
  си станал следотърсач.
  Ходилно-глезенен любител.

  И в един друг специален ден ще си убеден, че си открил и стигнал твоята.

  А то не е това, че ти си я стигнал,
  а това, че тя се е оставила да я стигнеш.

  И така излиза, че краката вършат една незаменима част в процеса търсене-намиране.

  Ако ми бяха казали, че ще се оженя заради усмивка и глезени, нямаше да повярвам. После разбрах, че съм имал късмет да се оженя и за още много неща.

  Но сляпата неделя идва и не пита.
  Аз не съм бил толкова сляп, защото видях две неща все пак, нали така.

  Преди мислех, че женските крака са изключително красиви.

  Мислех си: Дайте ми следата
  и аз ще Ви дам жената.

  А сега при разминаване с женска крачка се разтрепервам като есенен лист срещу ножица.

  Че може, когато си поиска,
  да ми вземе скалпа.

  Сега съм убеден,
  че женските крака са Божествени.

  Имам дъщеря.
  Такива крака, да се утрепя,
  не мога да направя.

  А някои бащи имат по две, три или дори повече дъщери.

   

  Пейчо Пеев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Пейчо Пеев е роден през 1971 г. От малък е обичал да рецитираха стихове и това е помогнало да бъде приет в първи клас на 6-годишна възраст. Завършил е Строителен техникум и по-късно Хуманитарна медицина в Тракийския университет в Стара Загора. Работил е като лекар в Очен амбулаторен кабинет и Очно отделение в Нова Загора. От 1998 г. живее в САЩ, от 1999 г. работи във Вирусология в Ню Йорк. Има съпруга и две деца, родени в САЩ, които родителите им кръщават по-късно в Родината, в Рилския манастир. За своя талант да пише Пейчо казва, че: „Автор е Творецът, а аз се чувствам пред него като някой несигурен хлапак, който се опитва да налучка това, което той е замислял, докато ме е създавал.“

  .

• Из „Щрихи от Ню Йорк“

  .

  Откъси от книгата на Филип Геров „Щрихи от Ню Йорк“
  

  (изд. Беллопринт, 2008)

  .

  

  .

  ХЕЛОУИН Е (ДЕН НА ВСИ СВЕТИИ)

  На него се гонят злите духове и сили. Прилича на нашия Сирни заговезни, на който преди години като деца ние също се предрешвахме. В цяла Америка къщите се украсяват седмици по-рано. На видно място се мъдри голяма узряла оранжева тиква, изрязана подобно на фенерите, които ние майсторим, а до нея, по прозорците и вратите, навсякъде – специално избрани, чорлави сламени кукли, баби Яги с метли и яки паяжини. Вечерта забавлението започва – облечените като зловещи грозни магьосници и вещици, еднооки пирати, разбойници, дракони, змейове и други страшилища хлопат по вратите, заканват се, че ако не им отворят и не им дадат нещо сладко за ядене, ще направят беля. Отбиват се в сладкарниците и магазините, където също ги даряват с вкуснотии.

  Miriam Stella: В България маските на Хелоуин не изтриват паметта, нито сърцето. А бонбоните са радост за всички деца…

  Българското е като обичането – не може да е по-малко или повече. Или го има, или не. Затова, мисля аз, е по – добре да си гледаме работата – в буквалния смисъл на думата, да бъдем наистина отговорни, вместо да съскаме „с любов“ и да използваме мили детски личица с гугли, фустани и мартеници за „родолюбивите“ ни манипулации.

  Емелия Томова: Единият/Хелоуин не пречи на другия/Денят на народните будители. Оставете децата да ядат бонбони…

  .

  

   

  * * *

  КОГАТО СТЪПИХ ЗА ПРЪВ ПЪТ В НЮ ЙОРК, СИ КАЗАХ: ТОЗИ СЪН СЪМ ГО СЪНУВАЛ. Всеки има представа за него още преди да го е видял. Много го харесах. Поразителен град, от съвременните може би най-световният. Архитектурата – космическа, смайваща. Такива сполучливи хрумвания едва ли има другаде. Използвано е всяко ъгълче, всяко местенце. Отвън някои от сградите малко стряскат, но като влезеш вътре, особено в хотелите, изглежда по-различно.

  Удоволствието няма да бъде пълно, ако не се разходиш до високия 87 метра ФЛАТАЙРЪН БИЛДИНГ – първият небостъргач в Ню Йорк, построен през 1902 г. Намира се в близост до МАДИСЪН СКУЕЪР ГАРДЪН – вклинил се е в триъгълника, който се образува от пресичането на ПЕТО АВЕНЮ и БРОДУЕЙ. Прилича на гигантска плоска ютия, откъдето идва и името му. Украсен е с готически ренесансови елементи, антични гръцки изображения и цветя от теракота. Толкова добре го поддържат, че годините въобще не му личат. Удовлетворен, че си видял това уникално творение на архитектурата, потегляш заинтригуван към нови улици и площади…

  .

  

   

  * * *

  НА 31 ДЕКЕМВРИ (1996) – СЕДЕМЧАСОВА РАЗХОДКА ИЗ ЦЕНТРАЛНАТА ЧАСТ НА НЮ ЙОРК

  Толкова много хора по улиците едва ли друг път могат да се видят – шумни, възбудени, весели, с новогодишни шапки, балони, свирки, кречетала. Преобладават туристите. Най-оживено е на РОКФЕЛЕР ЦЕНТЪР. Пристигаме малко късно вечерта, та едва се провираме между хората на известното ларго ПРОМЕНЕЙД. На фона на многоетажните сгради, дар на общината от известния супербогаташ, се откроява известната скулптура на Прометей. Зад нея – великолепно коледно дърво с голяма звезда и хиляди лампички, а под тях – пързалката със стотици кънкьори. По протежение на цялото ларго привличат погледа фантастичните светещи въздушни фигури – ангели, звезди, галактики и спътници. Магазините наоколо – приказни. Така е пренаселено, че едва намираме малко ъгълче да се снимаме на фона на елхата.

  .

  

  .

  * * *

  Много сгради на това изискано авеню са забележителни, но безспорно най-великолепна е катедралата СЕЙНТ ПАТРИК, построена през 1879 г. Най-голямата в Щатите, духовен дом на огромната католическа общност в града. Висока е 122 метра, широка е 53 метра. Двете й кули са стометрови. Моделирана е по подобие на прочутата катедрала в Кьолн, в готически стил, но са включени френски и английски елементи. Близостта на фасадата със съседните бляскави модерни сгради и намиращия се отсреща РОКФЕЛЕР ЦЕНТЪР я прави още по-интересна. Впечатляващи са бронзовите й врати откъм ПЕТО АВЕНЮ. В нея има 2500 места за сядане. Уникални са скулптурните изображения на различните светци – като това на Дева Мария, което приковава вниманието с изяществото си. Галерията за органа е огромна. Неповторими са шестдесетте многобагрени витражи, внесени от Франция, и вътрешните параклиси, осветени от стотици свещи.

  .

  

  .

  * * *

  След тази шеметна разходка можеш да отдъхнеш в превъзходния през всички сезони Сентрал парк. Големият правоъгълник от зеленина в сърцето на най-гъстонаселената част на Манхатън се забелязва отдалече. Мащабите му са внушителни – изпълва 340 хектара (843 акра) и се простира по дължината на 50 улици – между горната източна и горната западна част на известния район.

  Още през 1850 г. нюйоркските управници единодушно решават, че има необходимост от голям обществен парк – такъв, за какъвто мечтаят журналистите и градските първенци. Плащат 5,5 милиона за парче земя в северната част на града, която по това време е застроена със свинарници и се ползва като сметище. Две години по-късно започва облагородяването на мястото. Засадени са 5 милиона дървета. Мостове съединяват вътрешността му. Трафикът през парка е намален, за да се запази непокътната пасторалната гледка. Създадени са алеите с колони от дървета – за богатите, които да се разхождат в карети, водени от коне, а също и предназначените за париите пътеки.

  .

  

  .

  Макар че днес изцяло е обграден от небостъргачи и солидни музейни сгради, с неговите 167 забележителности той е като оазис сред градските улици, а да се загубиш в него е учудващо лесно.

  За да напомни романтичната селска идилия, в южната част се намира построената през 1870 г. в готически стил Млекарна (Dairy) – мястото, където традиционно облечени жени сервирали прясно мляко на майките и децата. В нея сега е основният център за посетители. На север, върху 9 хектара площ, е Овчата поляна (Sheep Meadow), където през първите години винаги е имало овце. Източно от нея започва The Mall. През 19 век много нюйоркчани, копирайки европейския стил, се разхождат по обградените с дървета алеи, а някои пък изживяват удоволствието да се возят в каруци с впряг от коза или магаре – нещо, което се предлага на посетителите тогава.

  Първоначално е решено да няма статуи, но по-късно са поставени мемориали на писатели като Уилям Шекспир, Ханс Кристиан Андерсен, Робърт Бърнс и Сър Уолтър Ралей, които са групирани около южната част на Mall, за да образуват така наречената Литературна алея. Има я и Алиса в страната на чудесата. Скулптурните фигури са над 70. Интересен е паметникът на кучето Балто, проявило силен дух, издържливост и интелигентност при спасяването на много хора през тежката зима на 1925 г.

  Като се продължи на север, се стига до Площадката за концерти – мястото, където през летните уикенди може да се чуе жива музика. Ако се пресече 72 улица, се навлиза в Bethesde Terrase, в чийто център се намира Bethesda Fountani с елегантната статуя Ангел на водите, вдъхновена от библейската история на Bethasda Pool в Йерусалим. Направена е през 1873 г. специално за парка, за да увековечи откриването на първия водопровод, който снабдява Ню Йорк с прясна вода.

  Ако се влезе през входа на западната страна на същата улица, се достига до Ягодовите полета, които заемат площ от 1,2 хектара и се поддържат от дарения на Йоко Оно – в памет на починалия й съпруг Джон Ленън. С изглед към сградата, в която семейството е живяло, в тях са засадени 161 вида растения, олицетворяващи 161 нации в света. Властите не са единодушни, когато се обсъжда как да се изрази почит към легендарния Бийтълс. Някои по-консервативно настроени са искали да се направи паметник на Bing Crosby.

  По-нататък е Delacorte Theater, след който се стига до Great Lawn, където всяка година през лятото Нюйоркската филхармония изнася концерти на открито. До 79 улица се намира копие на шотландски замък Белведере. Наляво една пътека води до градината на Шекспир, засадена с дървета и растения, споменати в творбите му.

  Все едно си сред природата. Теренът е нагънат. На няколко места има огромни скали. В осемте езера и в резервоара на името на Жаклин Кенеди Онасис, където зеленеят тръстика и други водолюбиви растения, плуват лебеди, чапли, диви патици, безброй малки и големи риби – златни и други видове. Идиличност внасят красивите дъговидни мостчета. Зоологическата градина привлича безброй посетители. През лятото пързалката е преустроена в лунапарк. Почти всеки ден се изнасят концерти. Спортните площадки, местата за развлечение и хранене също са препълнени. От поставените табелки личи, че всички пейки са подарени, а има и алеи, постлани с възпоменателни стъклени плочи. Тревата е в безупречен вид, макар че през горещите дни нюйоркчани сядат върху нея, за да похапнат или се препичат (но не по бански), а патиците се разхождат върху тях (В Браянт, Мадисън и другите паркове върху моравата поставят столове и масички). Много пъти се възхищавах на пенсионери, облекли красиви фланелки с надпис доброволец, които се грижеха за чистотата в парка. Фризираните, гримирани, с красиви дрехи и ръкавици, 70-75 и повече годишни дами… метяха с ентусиазъм. Мъжете – също.

  Един начин да се полюбуваш на парка в ретро стил е от карета в конски впряг. Купуваш си билет на ъгъла на 59 улица и Пето авеню и се качваш, ако можеш да си го позволиш. Защото за 25 минутна разходка цената е над 30 долара. Напоследък са много на мода велорикшите, чиито водачи са и добри екскурзоводи. Наред с американците, сред тези млади хора има представители от цял свят, включително и българи.

  Известната градина има запазено място в огласяваните престъпления, но като цяло не е по-опасна от която и да е друга средна улица на мегаполиса. Има обаче изолирани райони, където наистина не е разумно човек да се движи сам, когато се смрачи. Освен ако не е на някоя важна проява, организирана там.

  .

  

  .

  * * *

  В навечерието му (б.р. – на Великден) украсата навсякъде е подобаваща – преобладават веселите зайчета и боядисаните с багрите на дъгата яйца. Приятен е ароматът, който се носи от ширналите се алеи на централните авенюта, засадени с жълти, сини и бели минзухари, лалета, нарциси и зюмбюли.

  Традиционното великденско шоу в „Мейсис“, открито в деня, когато у нас се празнува Лазаровден и което продължи две седмици, е неописуемо. Витрините, подобно на коледните, предизвикват такъв интерес, че се редим на опашка, за да видим разкошните миниградини и сияйните манекенки, чиито стройни тела, бижута и колоритни, съчетаващи от бялото до тъмносиньото, тоалети, са изваяни от свежи цветя. Първият етаж, който на площ е колкото малък стадион, е превърнат в кътче от рая, където има всичко – от разцъфналите в розово и бяло съвсем натурални дървета, кактуси – големи и малки, гигантски палми, бонзаи и икебани, до разноцветните теменужки, стрелиции, антуриуми, мушката и какви ли не други видове, подредени умело над и около щандовете. Сред огромната градина „пасат“ или се „разхождат“ зебри, жирафи, слонове и слончета… от цветя. За да е още по-автентично, шуртят водоскоци и фонтани, а в короните на дърветата има красиви клетки с пойни птици. Уханията са истински – консултираме се с продавачката за подаръка на Надя – бъдещата ни снаха, а през това време до нас достига мирисът на току-що цъфнали нарциси, които жълтеят в горната част на щанда. Всички работещи в огромния магазин са заболи цвете на ревера си. Специално подготвени ексурзоводи развеждат неуморни групи от цял свят.

  .

  

  .

  International магазините, чиито собственици са от Балканите, са препълнени с месо, яйца – сурови и великденски, десетки видове козунаци и сладкиши.През последните дни, главно от гърците, се купуват цели агнета. Разпродажбите са фантастични.

  В баровете и клубовете има интересни програми, а многобройните ресторанти, съобразявайки се с приоритетите на Великден, са готови да задоволят всеки вкус.

  .

  

  .

  * * *

  В събота боядисваме яйцата. Цветово разнообразие внасят подарените ни тези дни от московско семейство пасхални лепенки с красиви орнаменти и това е повод да се пошегуваме, че на празника трима българи ще се чукнат с американски яйца, вапцани по гръцки – такъв е произходът на боите, и украсени по руски. Мариана и Ани са избрали интересни на вид козунаци – единият е кръгъл, другият – с плетеници, посипани с ядки, а третият – с вградени, боядисани в червено и синьо, яйца – подобен на него сме виждали в някои от нашите етнографски музеи. Харесват ни, но не са така ароматни и толкова вкусни като българските.

  Поканени сме на обяд у наши приятели. Уговорката е да занесем дузина великденски яйца, защото те не боядисват, сирене, кашкавал, баклава и червено вино. Доволни сме, че тези качествени български продукти допадат на вкуса им.

  И този път, хванати за ръце, заставаме в кръг, за да чуем произнесената от домакинята кратка молитва. Сядаме на масата, където, както казва Карълайн, има агнешко краче. По едно време Джефри дава знак да погледнем през голямата стъклена врата и, приятно сюрпризирани, забелязваме, че в задния двор са дошли на посещение седем тънкокраки сърни – възрастни и по-млади, които всеки ден по това време се разхождат между къщите. Нерядко по моравата могат да се видят зайци, диви пуйки и други животни. Лошото е, че понякога нахълтват и койоти.

  Събеседниците ни, запознали се, някои повече, други по-малко, с публикации за България, ни питат за климата й, за планинските и черноморските курорти, за манастирите и вероизповеданията. А двама възрастни съпрузи споделят, че са слушали наша фолклорна група. Споменават също, че ходят веднъж годишно при омъжената си дъщеря в Лондон. Питаме ги дали харесват английската столица, а те без колебание заявяват, че отдаде ли им се възможност, ще отидат там за по-дълго време, защото европейската атмосфера – доста по-различна от американската, автентичната култура, старините, традициите и други несрещащи се тук неща, много им допадат…

  Още при предишните ни гостувания почувствахме спокойствието и задушевната атмосфера, които царят в този дом, възхитиха ни роднинските отношения, отличаващи се с взаимно зачитане, привързаност и сплотеност. Впечатленията от тези интересни хора ме карат за последен път да си помисля, че представата ни за характера на янките не е много точна… благодарение на повърхностни филми като „Далас“, „Дързост и красота“ и други подобни. А да не говорим за онези… с пушкалата и за новите им събратя, излъчвани днес по нюйоркските телевизионни канали, преди да бъдат показани утре по БНТ. Потвърждение на този извод са думите на наша позната – американка, чиито синове имат по две деца. Тя твърди, че в САЩ „роднините и приятелите играят важна роля за формирането на отделната личност и не, че няма изключения, но от този интимен кръг най-много зависи по кой път ще се тръгне.“ Явно, че са хора като нас. Е, има и едно важно различие – от време оно у нас се твърди, че сме малки и зависими, а тях ги учат, че на света от американците по-силни няма…

  .

  

  .

  Снимки: ФБ профил на Филип Геров

  .

• Заминаващите

   

  Една трета обмисляли да заминават. Прав им път. Защо ли не се стреснах, че ще остана сам? Иска ли някой да се обзаложим, че България никога няма да опустее?

  Един не срещнах, заминал от любов към Америка. Останали от любов към България виждам всеки ден. И завърнали се от любов съм срещал доста.

  Знаете ли? Най-накрая е спокойно вече в България. Що бандити се изнесоха! А още колко има!
  Равновесието! Равновесието е нарушено в природата. Водата от езерото е събрана в единия край. Така и си стои – запряна без стена, без бент, без бариера, без препятствие някакво дори. Държи се само от парите! Но някой ден водата ще заеме своето място. Проста вода няма. Прости инженери, колкото искаш.

  Заминаващите! Заминаващи и идващи. Това е равновесието. Водата тече и в двете посоки. Накрая застива върху дъното, укротена.

  Заминават стадата по посока на тучната трева. Следват гръмотевиците и дъждовете. Толкова е лесно. След време се завръщат с прегладняла по зелените родни поля душа. Хищниците дебнат дирите им. Помага им миризмата на жива плът.

  Заминават птиците. Толкова им липсва топлината на черното африканско слънце. Но напролет отново накацват по пустите си гнезда. Сухите съчки по острите им клюнове ги издават. Какво чувстват? Те си знаят. Вслушайте се в лудата им симфония сутрин, на фона на росата, и може би ще разберете. Легнете по гръб и вперете взор към небесата привечер. Тогава, на фона на залязващото небесно светило, ще зърнете хиляди черни стрелкащи се изтребители, носещи се по теченията на топлия зефир. Шумът от крилете им, прорязващи небето, говори. Ако имате душа, може и да чуете вълшебните слова.

  Заминава и слънцето вечер, но сутрин отново блести и топли, завърнало се, още преди да сте се събудили. Поглеждате към него с гурлясали очи. То отново е там. Това е толкова естествено.
  Заминават и звездите сутрин, загробени в своя звезден покров, но вечер отново водят мореплаватели по безкрайния океан на човешката душа. Поетите така се захласват по тях.
  Заминава и вятърът. Поема на запад, а се завръща с топъл повей от юг. Вижте само откачения южняк.

  Облаци черни понякога прииждат. Обвиват целия простор. Изглежда, че ще са вечни. Вали с дни, безспир. Очите, подлъгани, им пригласят и те. Всичко подгизва от сълзи. Проникват без пречка и в душата дори. Краката жвакат в соления океан. Сърцето ерозира. Надеждата се свлича по набраздените му склонове, поема надолу там, където са низините. Докато оголени не се белнат студените каменни скали. Тогава вече може да вали вечно. Та какво биха направили някакви си солени сълзи на каменно сърце? Но, изсипали злокобния си товар, облаците накрая изчезват, незнайно къде. Никой повече не ги помни. Цветя поникват първо в низините. Там, където надеждата е попила в калта. За да поникнат по полирания камък на сърцето трябва време.
  Заминава и животът. По терлици се изнизва. Адската му машина безмилостно тиктака. Сняг по косите навалява. Накрая чистият снежен покров прегръща всеки. Но някъде дете проплаква. И с надежда в плътта към света се втурва.

  Това е! Толкова е просто.

  Заминават всички, търсещи нещо. Завърналите се опипом по земята душите си дирят, с очи късогледи. Почакайте само да станете достатъчно късоглед. Животът все още е вечен, според вас.
  Що народ е заминал. И що е дошъл. Та хилядолетия са това. Земята е тук и ще бъде вечно. За нея е все едно кой ще живее и ще се смее по нея. Тя етноси и религии не признава. И пуста няма да остане никога.

  Заминаващите! Нека всеки щастието подири, кой както го разбира. Не е важно дали ще заминете. Важното е някой тук да ви чака. Ако ви дочака. Някой ден без това ще заминем всички.

  Приятен път и добре дошли.

  .

  Хасан Ефраимов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Из подготвяната нова книга на автора „Хвърлячът на ножове“.

  .

• Андрешковците

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  .

  Никога не сте се запитвали, какво се е случило със съдията, след като Андрешко го изоставя в блатото, нали?

  Но аз ще ви кажа, за да се замислите за някои неща в живота.

  Андрешко пришпори коня, докато виковете на съдията не увиснаха далеч във вече падналия мрак. Скоро настигна и Дорчо, който, скрит в мъглата и видимо успокоен, беше почнал да пасе върховете на тревата, пожълтяла от зимния студ.

  Такава беше тази година зимата. Да речеш, да падне сняг, а то, като начена една киша. Преди това, в късна есен удариха няколко слани, а след това като се прокъса това небе, не спря да вали дъжд и суграшица.

  Газеха и селяните в калта и скоро тя се настани и в самите им души. Не, че беше ги напускала някога, но тази година плуваха в кал, дишаха кал, докато не прогизнаха целите и замязаха на кални и парцаливи дрипльовци, каквито всъщност си бяха.

  Както си беше на коня, Андрешко се наведе и подхвана дизгините на Дорчо, а той послушно и покорно тръгна след тях. Скоро ускориха ход и не след дълго навлязоха в първите светлини на селото.

  В далечината отново изграчи гарванът, кацнал на онзи сух клон. Гласът му се разнесе в тишината и сякаш с нож разкъса падналия вече мрак.

  – Уж разправяха, че гарваните били умни птици – изрече Андрешко като че ли на себе си. – А този баш у кишата.

  Не след дълго се озова пред кръчмата. Ръждивите й светлини се разпръскваха на снопове в околната мъгла.

  – Тюх, подгизнах целия – изпсува, изсекна си носа с два пръста и влезе през вратата.

  Веднага го удари познатият аромат на тютюн, мръсна селска пот, лук и чесън, а също и на сланина, поставена в хартийки над печката, и отново, както хиляди пъти досега, му залютя на очите. Не обръщайки внимание на подвикванията на съселяните си, Андрешко се отправи към масата на Станойчо. Проклетникът сякаш беше закован за стола. Когато и да влезеше, все си клечеше на същото място. Случваше се сутрин да мине за цигари, по обяд, късно вечер, а нашият, прихванал здраво чашата с една ръка, с другата блъскаше по масата и крещеше:

  – Мамито му и живот. Мамито му и мизерия.

  – Станойчо… – изтърси на пресекулки Андрешко, след като си придърпа стол и седна близо до него. – Съдията… Идва да ти измете хамбара.

  – Че к’во ще го мете? Той е празен – обади се някой от съседната маса и скоро цялата кръчма избухна в смях.

  Без да се усети, Андрешко бе изрекъл всичко на висок глас.

  Станойчо, сякаш не разбиращ какво му е съобщил Андрешко, отначало вдигна чашата и отпи голяма глътка. После избърса устата си с опакото на мръсния си ръкав и си взе парче сланина, поставена върху подгизнал вестник на масата.

  – Ще ми вземе ли и душата? – процеди с пиянски блясък в очите.

  За момент се видяха мръсните му зъби с жълтеникави налепи по тях. След това замляска сланината и скоро тя се разлетя на парчета от устата му, завлечена от гърления му смях. Както беше седнал, си личеше отдалеч, че е пиян и едвам се крепеше на стола.

  – Андрешко, ти ли го доведе? – започнаха подмятания от масите. Изведнъж се бе възцарила гробна тишина.

  – Доведох го, но го оставих в блатото.

  – Как така го остави в блатото?

  – Ей тъй, разпрегнах Дорчо, качих се на другия кон и изчезнах.

  – Че той не беше ли си платил човекът.

  – Беше… Ама, уж да помогна на Станойчо.

  – То на него и Господ не може да му помогне вече. Дано поне някой път да изтрезнее.

  – Ще умре в студа, бе момче – започнаха да се обаждат и други.

  – Изедници, нямат наяждане.

  – Данъци, та данъци… Нямат край.

  – Такова нещо и по турско не е било. Платиш си там десятъка и…

  – Налей на Андрешко! – извиси се и гласът на Станойчо над останалите.

  – Да налея, ама не си плащал знаеш ли от кога? – намеси се и кръчмаринът. – За съдията не знам, но аз вече трябва да ти взема къщата.

  – Тя пък една къща – изкикоти се някой от дъното на кръчмата.

  – Ще трябва и Станойчовица да вземеш.

  Скоро, забравили за съдията в блатото, селяните подхванаха разговор за държавата-изедник, за данъците, които събира, за кредитите на банките, за съдия-изпълнителите, които през ден, през два наобикаляха, за да съберат взиманията, които все се просрочваха, а така и не обелиха и дума за безкрайните си пиянски вечери.

  – Една седмица ако не пиете, ще си платите данъците – опита да се обади по едно време и кръчмаринът, но гласът му потъна във всеобщата глъч.

  В ъгъла на кръчмата беше седнал даскалът. Един такъв дребосък, с очила, които му даваха вид да прилича сякаш на съсел.

  – То така, ако никой не си плаща данъците, държавата… – опита се да каже нещо.

  Дружно селяците се нахвърлиха върху му и той скоро съвсем съжали, че си е позволил да се обади. Така беше по тези географски ширини – на училите и недоучилите, както наричаха даскала селяните, не даваха много-много да се обаждат. В тази държава и последният селяк беше цар, седне ли на чаша в кръчмата. Пък и малко поет си падаше даскалът, а поетите в тази държава, всеки знае, се познават само по стъкленото око, изскачащо от някой масов гроб. Друг път, на зазоряване ги изправят до стената в някое гарнизонно стрелбище и…

  – Войската… пътища, мостове… – все пак не се предаде нашият, свикнал да се надвиква с децата. – Всичкото това пари чини. Де ще му се види краят?

  Потекоха ракии и вина, както всяка вечер, забравили за дом, деца и челяд. И тъй няма, и инак – философията на бедняка, която винаги вършеше работа, за да успокои гузната съвест.

  – Станойчо, тръгвай си вече ! – дотътри се по едно време кръчмаринът. – Пил си достатъчно. Децата ти гладни, жадни, а ти всяка вечер…

  Отнякъде някой изкара кларинет. Звукът му се понесе жално-жално над повсеместната мизерия, настанила се в селото. Хора без планове и амбиции, без бъдеще, обречени на вечна сиромашия и забвение. Изключени от историята и без никакво значение за нея. Хора, интересуващи се единствено от това как да се напият.

  Дълго плака кларинетът с прегракнал от сиромашията вой, а заедно с него плакаха и селяците, блъскайки по масите и проклинайки сиромашията.

  – Мамито му и живот. Мамито му и мизерия – се извисяваше над всички и гласът на вечно пияния Станойчо.

  – Ей, съдията – присети се някой на зазоряване. – Ще кажат, че сме го убили.

  Изведнъж настана тишина. Като по зададен сигнал всички хукнаха по посока на блатото.
  А той, завалията, оставен в кишата, дълго плака и проклина съдбата. Краката му бяха подгизнали още с навлизането в мочурището. Водата бе покрила дъсчения под на каруцата и стигнала почти до коленете му. Дълго вика и зова за помощ, но такава отникъде не идеше.

  Не мина много време и заваля ситен дъжд. Чулът, с който се бе заметнал, не след дълго подгизна и като че ли под него стана по-мокро, отколкото в мъглата, ширнала се навред. Завя леден вятър и съдията, с треперещи зъби, многократно се провикна в тъмата:

  – Защо? Но защо?

  Добряк си беше, въпреки че се правеше на лош. Беше виждал вече всякакви номера с тази професия. Всевъзможни дрипльовци го гледаха с хитри очички и лъжеха най-нахално и безочливо. Ако проявеше някаква мекушавост, едва ли щеше да успее да вкара и лев в хазната. Затова се научи да се държи грубо с тях, защото само от това разбираха. Уважението го смятаха за проява на глупост; и така и най-големите им обещания скоро се удавяха в чашата с алкохол. А и началството… Всекидневни отчети, обяснения, натиск и заплахи за уволнение.

  Младата държава, едва проходила, беше впрегнала целия си ресурс, за да научи крадливите и пияни селяни да си плащат данъците, от които имаше толкова голяма нужда. Войска, армия… Отвсякъде бяха надвиснали черни облаци и беше въпрос на време доскорошните съюзници да се нахвърлят като ято побеснели лешояди и да почнат да късат плът от снагата й.

  Към полунощ дъждът се усили и се превърна почти в порой, но съдията, вече целият премръзнал, дори не забеляза това. Усети, че се унася, и от това като че ли му стана по-малко студено, затова се остави на студа да затвори клепачите му.

  – Децата… Децата… – едвам успя да промълви за последно.

  Така и го свариха сутринта – със замръзналите сълзи на лицето му. Най-накрая времето бе стегнало и бе завалял истински сняг. Уж голям човек, богаташ, а бе плакал като невръстно пеленаче.

  Стигнаха до него по леда, който бе покрил блатото, и изведнъж установиха, че е все още жив. Качиха до на една каруца и още двайсет километра го лашкаха до града, вместо да го постоплят.
  Вкараха го вкъщи, а дрехи имаше ли на гърба си, не се забелязваше – всичко се бе превърнало в огромна ледена топка. Отнякъде намериха ножица за стригане на овце и с нея лека-полека успяха да ги нарежат и да ги махнат от изстиналото вече тяло.

  Дълго лежа човечецът на легло – корава душа се оказа. Постоянно бълнуваше в треската си:

  – Децата… Децата…

  Но не му било писано да ги види отново. Не успя да пребори леда и студа, които си бяха взели своето, и на третия ден привечер се помина.

  Погребаха го и скоро на вратата застанаха банките. Гледаш го, уж човек на положение, пък дори къщата му не била негова, а взета с кредит от банка. Дадоха ден-два отсрочка на вдовицата, ала скоро я изритаха на улицата с трите й невръстни дечица.

  Прислони се в съседи жената, но в чужди хора живее ли се?

  Скоро момчето го отнесоха някакви селяни за ратайче в чифлик и тя повече нито го чу, нито го видя.

  Голямото момиче го цаниха за слугинче в една богаташка къща и то, горкото, от този момент нататък бял ден не видя. По цял ден бе принудено да търпи непрестанния тормоз на алчните си господари.

  На няколко пъти попът се опита да говори с тях.

  – Лоши слухове се носят. Не са хубави тези работи – им изрече, но намериха начин да му затворят устата.

  Не след дълго момичето видимо наедря.

  – Сатана… Иди си, Сатана – започнаха да се кръстят тогава бабите по улиците и в един прекрасен ден детето, носещо дете в утробата си, наистина изчезна. Дали го дадоха в манастир, дали го затриха някъде, така и никой не каза, а и нямаше кой да попита.

  Почернената още веднъж вдовица, от немай къде беше принудена да влезе в дома на някакъв търговец, а той, нечестивецът, по седем кожи й съдираше всеки ден от бой.

  – Отивай за вода! – натирваше я, гледайки с кръвожаден поглед невръстното й още момиченце.
  Друг път я пращаше на реката, за да пере, или някъде по друг повод, мъчейки се да остане насаме с детето. Награбваше клетото и невръстно още момиче в скута си вдовицата и така, прегърнала го, отнасяше поредния бой. То затова я и биеше май, нечестивецът.

  Един ден просто не се завърнаха от реката. Дали самодивите от водата нещо си ги прибраха и двете, за да изцерят болката им най-накрая, дали хванаха къра нанякъде, така и никога не се разбра.

  Разправят, че оттогава вечер, по пълнолуние, се носел вълчи вой откъм реката. Аз не съм го чувал и нямам никаква представа откъде са се появили тези вълци там и вият подобно на подивяла вдовица, но някои са виждали жена с дете в скута. Изниквали си така, сякаш от нищото, изпречвали се на пътя на закъснелите минувачи на фона на лунната светлина и само питали:

  – Защо? Защо?

  После тръгвали след уплашените пътници и така ги следвали до първите къщи, сякаш търсели помощ, но в града не влизали никога.

  Андрешко продължи да дърпа дизгините на конската си каруца между града и селото. Беше обичайна гледка да се появи по прашния път, подвиквайки на конете:

  – Дий, господа, дий.

  С годините очичките му станаха още по-хитри и като че ли и душата му също още изхитря. За съдията повече не се сети. Само вечер като се напиеха в кръчмата, някой се обаждаше от съседна маса:

  – Хитрец си ти, Андрешко. Хитрец си. Ама и този съдия, как го прецака само.

  – Прост човек съм аз, прост – отвръщаше винаги, награбил чашата, седнал до Станойчо.

  Така с годините се нароиха още Адрешковци, докато не се превърнахме в държава на Андрешковците.

  Не сте ги виждали ли? Погледнете пред който решите квартален магазин, седнали са там, превърнали го в квартална кръчма. Седят над бутилката бира, удрят с юмрук по някоя празна каса и крещят:

  – Мамито му и живот. Мамито му и мизерия.

  Обсъждат всичко, но най-обичат да плюят крадливата държава, забравяйки факта, че държавата е такава, каквито са те самите.

  Андрешковци, изключени от хода на цивилизацията, наврени в апендикса на Европа, неспособни да променят, каквото и да било в живота си.

  Като се напсуват по властта, започват да обсъждат докторите, търсейки всевъзможни варианти да ги прецакат и да се прегледат безплатно. Понякога и ги бият, но ако това не се случи, всички наоколо разбират, че докторите са просто едни обикновени търгаши в бели престилки. И много често не са далеч от истината, защото доста и от докторите са също Андрешковци като тях, както и управниците, а и по-голямата част от хората по тези земи, защото ние сме страната на Андрешковците.

  Ако не изхитрим държавата, съседа, приятелите и случайните минувачи, всеки тогава би ни взел просто за обикновени глупаци. Така се прецакваме по тези земи, но най-често го прави държавата. Как иначе? Нали и тя е управлявана от Андрешковци. Наврели са се по канцеларии и кантори, връзкари, всеки човек на някого, седят по цял ден и умуват как да свалят и последната кожа от гърба на бедняците – Андрешковци.

  И, ако се чудите защо сме такива, аз ще ви кажа. Защото сме така възпитани да подражаваме на саботьора на държавата Андрешко. Защото за нас е чест да оставим бирника в блатото. Защото държавата е изедническа. Учеха ни дори в училище на това. Който смее, да го отрече.

  Какви да сме тогава?

  .

• Всички подкрепят Васко!

  .

  Някъде в отвъдното. 9.00 ч.

  Петър Младенов звъни на Тодор Живков.

  – Другарю Живков, сутринта прегледах нашите телевизионни канали. Всички хвалят Васко!

  – Кой бе, Петре?

  – Племенника!

  – Аааа, хубаво! А кой го хвали?!

  – Всички, другарю Живков! На архитект Лозанов синът, Агов от Първа програма, той много е остарял, прилича на Милан Дренчев.

  – Стига бе! ХА-ХА-ХА! И кой друг?

  – Интересното е, че имаме пробив сред младежта! Едно момче от комсомола, Генов се казва. Много хубаво говори и един другар от творческите съюзи, Пумпалов ли беше, не запомних. Добре е да му дадем една пералня, беше написал много остра, социална сатира по темата.

  – Идеологическите работници с нас ли са?

  – Разбира се, другарю Живков. Трудовите колективи на Бтв и Нтв обещаха ударна подкрепа. Синът на Дайнов вече писа по темата. И другарят Инджев от службите пусна антрефиле.

  – Айде холан! Не ми се вярва той да е пуснАл филето!

  – Не се изразих правилно, другарю Живков. Статия е публикувал.

  – Петрееее, нали ти казвАх, снишаване му е майката, ама вие избързАхте с Андрей и Добри тогава.

  – Такива бяха времената, другарю Живков.

  – Такива беха. А некой останА ли от онея, неформалите?

  – Само внукът на Пеко, другарю Живков. Иван. И едно момиче от профсъюзите. Другите всички са с Васко.

  – Петре, профсъюзите и вътрешната опозиция не са страшни. Ти кажи на наш’те да внимават с броенето.

  – Ще предам, другарю Живков.

   

  Иво Христов

  .

• <<
• 1
...
• 5
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
...
• 81
• >>