Докато ни има

.

Разказ от Красимир Бачков

.

На връщане от кварталния магазин, Жоро Игнатов стъпи накриво, падна и си счупи таза. Болката беше ужасна, но стана още по-страшна, когато той осъзна, че може да стои цял ден на улицата, без да го види някой. Жоро живееше в предпоследната къща, по една малка уличка на града, но за съжаление съседи нямаше. Последната къща бе заключена и необитаема, а двете къщи преди неговата бяха полусрутени. Преди три месеца Жоро се бе пенсионирал, но все още не му превеждаха пенсията и той живееше с възможно най-необходимото. Не разполагаше с телефон, от който да позвъни на Спешна помощ, затова се опита да вика за помощ. Гласът му едва излезе, накъсан и дрезгав от болката. Той осъзна, че никой няма да го чуе, и се опита да пълзи. Този път болката така го прониза, че почти загуби съзнание. Пред очите му се спусна пелена, през която едва виждаше. До ушите му стигна звук и, когато обърна глава назад, видя, че някакво куче души хляба, който си бе купил от магазина.

– Чиба! – опита се да го сплаши той, но кучето не избяга, а напротив, дойде до него и тихо заскимуца.

– К’во стана, наборе? – чу се мъжки глас и над него се надвеси един клошар, който често обикаляше района наоколо. – Май щеше да паднеш, а?

– Ох! – изпъшка Жоро. – Счупен ми е кракът и не мога да мръдна! Ще се обадиш ли на някого, да позвъни на Бърза помощ? Нагоре по улицата все има хора по къщите!

– Добре! – съгласи се клошарят – Личко, ти стой тука и пази!

Кучето седна до Жоро и започна да си ближе едната лапа. Клошарят стигна до първата къща, която бе обитаема, и похлопа на вратата. Извика силно, но никой не се показа. След това той хлопа на съседната къща, после на другата и така до началото на улицата, без никой да реагира на виковете му. Сякаш, за зла беда, хората в квартала бяха умрели или вкупом оглушали.

– Знам аз! Така е, като ме видят! – изръмжа клошарят. – Мислят, че ще прося нещо, и се крият. Абе, глупави хора, нали все един ден стигаме един до друг, бе? Карай! И сами ще се оправим!

Той се върна обратно и предложи на Жоро:

– Виж, наборе! Ще разтоваря половината от багажа в количката и ще те кача на нея! Криво-ляво, ще те избутам до поликлиниката! Оттук до нея е все нанадолнище и ще ми е лесно. К’во ше кажеш, а?

Жоро се извърна и видя почерняла от мръсотия, саморъчно направена количка, в която стърчаха няколко чувала, пълни с пластмасови отпадъци.

– Давай, ама по-скоро, че едва издържам! – прошепна той.

Клошарят придърпа количката, наведе се над Жоро и с огромни усилия успя да го вдигне и сложи върху чувалите. След това сложи в количката найлоновата торбичка с хляба и подкара бавно по улицата.

Пред кабинета за Спешна помощ се бяха събрали цяла тумба цигани. Освен жените и децата, имаше трима мъже, с окървавени лица. В момента млад лекар се разправяше с жена на средна възраст, която ръкомахаше енергично и му се караше на украински.

– Нищо не ви разбирам! – викна сърдито лекарят. – Говорете или на английски, или на руски!

– Пфу! Сука! – Изплю се ядно жената и премина на руски: – Как така няма да лекувате алергията на майка ми?! Длъжен сте да я лекувате от всякакви болести! Тя се чувства много зле!

– За пореден път ви казвам, че майка ви е получила слънчево изгаряне и слънчев удар! Сега през септември е тъй горещо, че е нормално да пострада, след като за пръв път излиза на плаж! Тя няма алергия, а само изгаряне втора степен, за което съм ви предписал болкоуспокояващи! Вие не сте спешен случай! Махнете ми се от главата, за да обърна внимание на останалите пострадали!

До тях приближи дебела циганка на неопределена възраст и кресна пронизително:

– Ти к’ва си ма?! Я се махай, че като та фана за косата и цялата ше я оскубя! Ни виждаш ли, чи мойту брат и син са тежку пустрадали? Сбиха са за една кола и сига направу ши умират! Докторе, ела помагай, бе!

Лекарят отиде до окървавените побойници, а украинката избълва порой от обиди към всичко българско, включително и циганите. Едва четвърт час по-късно той обърна внимание на Жоро. Преди да го откарат с носилка към операционната, той каза на клошаря:

– Благодаря ти, човече! Иди на мойта улица и влез в предпоследната къща! Ключът е под саксията на перваза на прозореца, до вратата! Живей там, докато ме изпишат! Това ще е в средата на следващата седмица. После ела да ми помогнеш да се прибера у дома! Нямам друг близък, затова моля теб!

Клошарят набърчи чело, но кимна за съгласие. Наближаваше зимата, а така му се отдаваше възможност да я изкара на сухо и топло.

На следващия ден след операцията, клошарят почука на вратата на болничната стая, надникна и като видя на леглото до прозореца Жоро, влезе. Беше избръснат и облечен в едно старо яке на Жоро. Изглеждаше прилично, може би защото се бе изкъпал. Сложи на шкафчето плик с три червени ябълки и стисна едната си ръка с другата.

– Здравей! – плахо поздрави той. – По-добре ли си сега?

– Здрасти! – отвърна Жоро. – Боли, но вече се трае! Виждам, че си се пременил даже! Добре си направил! Това яке не съм го носил от години, щото ми умаля. Вземи и други от дрехите ми! И без това са толкова много! Моят дом е вече и твой дом, поне докато ни има..!

– Ааа, не! Това ми стига! Исках да изглеждам като другите, затова взех якето!

Жоро се усмихна с някаква тъга в очите и промълви:

– Не бъди като другите, човече! Те трябва да искат да са като теб, а не обратното! Ти имаш душа, а те са егоисти!

– Казвам се Емо! – плахо се усмихна клошарят. – Знам, че хората се озлобиха, но не ги вини! Те са такива, защото ги превърнаха в зверове насила! Страшилки, заплахи, пандемии, война, глад и безработица…! Как искаш да реагират? Мен ако питаш, накрая руснаците и украинците в тая война ще спрат и ще се огледат край себе си! Като видят разрухата и труповете на братята и сестрите си, ще осъзнаят, че е било адски глупаво да се бият! Ще се съберат като нас двамата и ще започнат да градят нов живот! То какъв ли живот ще е, над пепелището дето са натворили, ама все друго е! Войната и омразата не са за хора като нас! Те са за ония, дето сеят злоба и от нея печелят пари! Хайде, ще ставам, че да не те притеснявам! Всеки ден ще идвам, да знаеш! Ще ти нося по нещичко за хапване! Знам каква е храната в болницата! После ще видим…!

След като Емо излезе от стаята, пациентът от съседното легло въздъхна:

– Блазе ти! Имаш кой да се грижи за теб, а аз ей тъй ще си пукна като куче като ме изпишат!

Без да отговори, Жоро извърна лице към стената и от очите му започнаха да изтичат болка и влага. Крайно изтощен, след това заспа. Сънува как двамата с клошаря Емо строят нова къща в двора му, а съседите помагат край тях. Сънят бе толкова хубав и различен от действителността, че подсъзнателно му се искаше да не се събужда…

Красимир Бачков

.