Всичко от литература

литература

• Сега, когато есента дойде

  .

  Сега, когато есента дойде
  и тихо от сълзите ти дъжди,
  смирен, падни на колене –
  благодари за миналите дни;

  затова, че бе обичан и обича,
  затова, че някой в пътя ти се спря,
  за залеза и за едно обричане,
  което даде и което отстоя,

  за тези, стъпвали пред теб,
  които те направиха по-силен,
  и пред които даде свят обет,
  и се опита, а оттук – да видим,

  за твоите приятели – до края,
  светци и синове на богове,
  които пратиха писма от рая,
  загубени из други светове,

  за тази твоя дива планина,
  с която все се гледахте в очите
  и образът и нивга не изтля,
  където и да падаха звездите ти.

  Сега, когато есента дойде
  и тихо от сълзите ти дъжди,
  готов за път към нови светове,
  на този свят с любов благодари.

   

  Васил Славов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от съшия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Кафка и поп Васил

  .

  Разказ от Елена Пеева-Никифоридис

  .

  Напоследък баба ми все по-често, с повод и без повод се оплакваше, че ще си тръгне от „белото видело“, без да е видяла Прага. Не, че беше видяла останалия свят, но Прага й беше заседнала като буца на гърлото още от младини. Дядо ми я е водил до Стамбул на пазар. Оттам беше донесла дървени налъми за баня, толкова красиви, че никога не ги използвала по предназначение, въпреки че в града, в който живееше, имаше хамам с минерална топла вода. Често ги показваше на гостите, дошли на мохабет и турско кафе. Те цъкаха с език и галеха стамбулския налъм, сякаш е реликва от турското робство. Баба ходила заедно с дядо и два пъти до Битоля. Първият път били канени на сватба. Тя цял живот хвалеше даровете, които раздавали – кърпи, нощници, забрадки – всичко от ръчно тъкан, копринен кенар и обточени със сърма. Заради тази сърма дядо завел баба още веднъж в Битоля. Нямаше каре, покривка, възглавница, престилка, якичка или маншет, които да не бяха украсени с малко сърма. Спомням си как за една Коледа тя ми изплете вълнени ръкавички с един пръст и отгоре избродира звездичка от златна сърма. Колко беше тази сърма, кога свършиха чилетата и тя спря да се появява по ръкоделията на баба, така и не разбрах.

  Освен в Стамбул и Битоля, дядо ми ходил и два пъти, но сам, в Прага. Подпитвала го баба деликатно, но никога не получила отговор, какво го е карало да се качи на трена и да замине за Прага. Не й даваше мира и фактът, че дядо много прецизно подбирал дрехите, които слагал в куфара за това пътуване. Ами за Европа е заминавал, няма да тръгне с потури и червен пояс. Бил е търговец и се е движел в подобаващо общество. И всеки път като се връщал, носел в къщи един и същи армаган – кристална кана за вода. Червената си я спомням смътно. Тя някак бързо изчезна. Бялата все още е тук, но без дръжка и затова се ползва за ваза.

  Когато съобщих на баба, че заминавам да следвам в Прага, тя много се зарадва, прекръсти се и си пожела, дано я види някога тази Прага. Беше толкова горда, сякаш нея бяха назначили за български посланик там. Изпращах й много пощенски картички, носих й подаръци и сладкиши, разказвах й за този уникален град, наречен „златен“, а тя ме съветваше понякога да влизам и в тамошните черкви, нищо че са католически. Накрая на нашия разговор баба тихо въздъхваше:
  „Така и ще си ме прибере Господ, без да я видя тази Прага. Не ми е било писано“ – успокояваше се сама.

  Годините се търкаляха като валчести камъни, понесени от пороя на живота. Баба все още се държеше и походката й беше напета. Предстоеше ми да замина служебно за три дни до Прага. Предложих да заминем заедно. След малко тя излезе, набра няколко гергини от двора, сложи ги в кристалната ваза и каза, че ще си помисли до сутринта. Когато се събудих видях, че на леглото си беше приготвила най-новите дрехи, както някога е правил дядо. Уредих формалностите. Пътуването със самолет не се оказа проблем. Настанихме се в малък хотел на Мала Страна. От прозореца се виждаше златна Прага в цялото й величие. Баба придърпа един стол до прозореца, седна на него и дълго гледа, а накрая каза:

  – Като Цариград е.

  „Така да е“ – помислих си аз и не възразих.

  Работата си свърших още първия ден и имахме на разположение останалите два дни за разходки. Черпихме се в прочутите чешки цукрарни (сладкарници) и баба за първи път изневери на любимото си реване. Хванати под ръка обикаляхме живописните пражки улички. Беше топла, златна есен. Щом минахме по Карловия мост, свихме по пътя за хотела, който минаваше пред катедралата „Свети Микулаш“ („Свети Никола“). През отворения параден вход долиташе отвътре изпълнение на орган. Предложех на баба да влезем в католическия храм и да чуем месата. Тук е мястото да кажа, че баба беше вярваща, но не и фанатично религиозна. Библията знаеше почти наизуст. Имаше свое лично мнение и обяснение за Господните дела на земята. Влязохме и тя седна смирена на първото свободно място. През целия път на връщане до хотела мълчеше.
  Вечерта се приготви за сън, каза си молитвата, прекръсти се и едва тогава каза тихо, сякаш на себе си:

  – Сега разбрах защо дядо ти е идвал в Прага и си е вземал най-новите дрехи. Сигурно е било заради черквите и музиката. – После си пожелахме лека нощ и всяка от нас потъна в мислите си.

  Баба беше намерила отговора на въпроса, който човъркаше душата й дори и след като дядо ни напусна от този свят. Сигурно са я измъчвали и други подозрения, които никога не си позволи да сподели.

  Аз се опитах със затворени очи да си представя как дядо влиза в „Свети Микулаш“ и слуша орган. Той самият е свирил отлично на мандолина. Дори в просъница го чух да казва: „Ех, сега и моята Венета да беше тук и да чуе как свирят в европейските черкви.“ После, като в мъгла, го видях да купува поредната кристална кана, да се качва на трена и да пътува към своята Венета. Обичаше я много и последната дума, която изрече, беше името й. И там някъде, сред напевното тракане на коловозите, сънят ме отнесе далече от онова време…

  Оставаше ни само един последен ден в Прага. Сетих се за една малка книжарница, от която винаги си купувах чешки книги на добра цена. Трябваше само да прекосим малко вътрешно площадче. В средата му беше монтирана огромна метална глава, без лице. Докато прекосявахме пространството, се чу силно тракане. Главата, която явно се състоеше от безброй метално-огледални парчета, сега се размърда, отделните парчета гръмко се блъскаха и въртяха и не след дълго се появи образ. Кафка!

  – Кой е този? – попита баба.

  – Кафка – рекох аз. – Голям чешки писател.

  Баба беше интелигентна жена и няколко години е учила децата в началните класове. Четеше много, предимно руска класическа литература. Не се учудих, че попита – като кой руски писател е голям. Нейният критерии за „голям“ бяха руските класици, а аз не бях чела Кафка. Когато дойдох да следвам в Прага, последното, което ме интересуваше, беше Кафка. Опитах се да прочета нещо за обща култура, но не се получи. Мисля, че романът се казваше „Америка“. Бегъл поглед върху биографията и първите няколко страници ми разкриха един объркан човек – малко чех, повече немец, най вече евреин и на всичко отгоре туберкулозен. Песимизъм на една блуждаеща душа, която търси себе си, но може би не там, където трябва. Нямах нужда от това. Бях дошла в Прага млада, пълна с ентусиазъм, усмихната и заредена с любов към света, към града и живота. Кафка ми дойде в повече и го забравих. Не така беше с „Приключенията на добрия войник Швейк“ на Хашек, която и до ден днешен, щом ме хванат „карастанчовите“, си я препрочитам и всичко си идва на място.

  – Не знам, бабо. Не съм го чела този Кафка. Казват, че е голям. Завършил е моя университет, ако това ти говори нещо. – Докато водихме този разговор, главата се размърда отново. След поредното дрънчене образът на Кафка изчезна. Баба се прекръсти и каза:

  – Дано не се върти и така в гроба. Какъвто и да е бил, е грехота.

  Към края на разходката влязохме в магазин за сувенири, за да си купим нещо за спомен. Предлагаха се тениски с образа на Кафка, чаши с неговия лик, значки и разни кристални изделия. Неочаквано баба поиска да й купя тениска с Кафка, и то с най-голям размер.

  – За какво ти е? – попитах аз учудена.

  – Всяко нещо с времето си – отговори мъдро тя.

  Купих тениската и на следващия ден се завърнахме в България. Минаха няколко години от онези три дни в Прага. Веднъж баба отключи в мое присъствие две чекмеджета на стария бюфет. В първото ми показа всичко, което си бе приготвила за погребението. Най-отгоре бе един покров, обшит с битолска сърма само в единия край. За повече не е стигнало. В другото чекмедже грижливо бе сгъната тениската с образа на Кафка.

  – Занесох още тогава фланелката на поп Васил в нашата черква, с молба да прочете заупокойна молитва на този нещастник. – Не можах да повярвам на думите, които изрече. – Това е грехота – продължи тя, – на умрял човек да му правят такъв паметник! Да му лопат частите и да се върти като улав за вечни времена. Все едно да сменя паметника от гроба на дядо ти с три валчести камъка от реката, да ги сложа един върху друг и те да се въртят като ветропоказател, кога задуха. Само и само, защото той отиваше до Прага без мен. Всеки си има кусури и грехове, ама това не значи да ги наказваме хората с такива паметници. – Аз пък от тези приказки разбрах, че дълбоко в себе си баба не беше простила на дядо.

  – Ама, бабо, каква заупокойна в християнска черква? Нали ти казах, че е бил евреин. Това спомена ли го на поп Васил?

  – И той отначало се дръпна, че бил евреин. „И какво от това – рекох. – Ако беше мюсюлманин, щях да отида при Мехмед ходжа. А евреинът е нещо като християнин. Я прочети внимателно Библията и ще видиш, колко много евреи има в нея. Лутат се насам-натам, преследват ги, бягат, крият се, търсят си и те Бога А този няма да го намери, ако не му прочетеш заупокойната.“ Така и стана. Като отидеш пак в Прага, да занесеш тениската на гроба на човека. Точка по въпроса! – рече баба и заключи чекмеджето.

  Оттогава изтече много време. Баба ни напусна без упрек, че не е видяла Прага с дядо. Ходих няколко пъти до Прага и не пропусках меса в „Свети Микулаш“. И до Америка ходих, но „Америка“ на Кафка така и не прочетох. А тениската изчезна някъде заедно с гиздавите цариградски налъми. Някои неща самото време тихомълком заличава и след това иди ги търси.

  .

  

  .

• Тя изпрати Левски до бесилото

  .

  Откъс от романа на Неда Антонова

  „Първият след Бога“ 

   (ИК „Хермес“, 2021; първо издание – „Факел“, 2017)

  .

  

  .

  Дяконът беше затворен в килия на втория етаж на казармата. Пред вратата стоеше часовой, а долу на входа – други двама. Докторът продума нещо на турски, заптието му подаде ключ и отстъпи встрани.

  – Бог да е с тебе, момиче…

  Широка стая с висок таван и два прозореца с железни решетки. Легло, маса с кана на нея и леген под масата. Арестантът спеше, покрит с войнишки шинел. Видях раната на главата му, вече позаздравяла, покрита с кафява коричка. Наведох се над него и изглежда съм го опарила с дъх, щом той се сепна, отвори очи…

  – Лютиче…

  Така ме наричаше. Защото съм била руса.

  – …ти пак дойде… всеки ден идваш…

  Гледаше ме, но не мисля, че говореше на мене. Докторът ме беше предупредил, че поради раната Дяконът понякога бълнува…

  – Тук съм…

  Надигна се на лакът и чак тогава ме видя. И скочи толкова бързо, като че беше разбуден от изстрел.

  – Тук си… ти… седни. Седни… Виж, имам стол за гости…

  Засмя се. Същият, какъвто го помня.

  Взе ръцете ми и започна да ги гали с пръсти, като че пробваше кожата им на дебелина и гладкост… Прокара показалеца си по едната, после по другата вежда… започна да пише нещо по челото…

  – Ще ме обесят, лютиче…

  – Не говори така…

  – Но по-добре бесило, отколкото да изгния незнаен в каторга… Поне ще умра в България и гроба ми всеки ще го знае…

  – Тебе и сега всички те знаят…

  – Предадоха ме… най-близките ми съмишленици… онези, дето съм ги заклевал в кръст и огън…Всичките. Само един ми остана верен…

  – Кой? Ще го намеря… където и да е… Какво да му кажа?

  – Кажи му, че го обичам!

  – А името му… чакай, имам лист и молив… напиши го… всичко, което искаш да му кажеш…

  Той сложи листа на коляното си и надраска нещо, после погали написаното, както се гали заспало дете.

  Влезе лекарят. Приведен, уж усмихнат, а брадичката му трепери…

  – Мило момиче… да не изморяваме Дякона…

  – За какво да си пестя силите, докторе?!

  – За да застанеш под бесилото така, както си стигнал до него, Левски ефенди… Даже никой да не те види, времето ще бъде там и ще гледа… А времето не само помни, но и припомня…

  Докторът ми даде знак да го следвам и си тръгна на пръсти.

  – Постой, лютиче… още малко постой…

  Прегърна ме така силно, като че искаше да ме вмести в себе си. Косата му миришеше на йод, а целувките му бяха кратки и твърди, като докосване на печат. Белязваше ме. През решетката блесна слабото зимно слънце. Той като че за пръв път го виждаше. Зарадва му се, посочи го с ръка.

  – Виж… и слънцето също…

  Рязко ме откъсна от гърдите си, придърпа ме да застана до него – двамата рамо до рамо – като пред съд или пред олтар… Очите му ме огряваха с онази богова светлина, дето съм я виждала да струи само от иконите на Иисус. И запя високо и силно като в катедрала…

  – Венчается рабиня Божия Евгения рабу Божему Василу… венчается раб Божий Васил рабине Божей Евгении… во имя Отца и Сина, и Святого духа… Амин…

  Там, на ръба между живота и смъртта… един миг, в който щях да остана заключена до края на живота си.

  – Защо, Василе…?

  – За да сме заедно Горе, Евгения…

  И пак. Притиснати, двамата с общ дъх, с общ пулс… невинни като току-що сътворени… Той прегръщаше живота, аз прегръщах смъртта.

  Обесиха го на 6 февруари 1873 година, вторник, пазарния ден на град София…

  Остана ми само онази бележка – до неговия най-верен приятел…

  На кого да я дам?! Нямаше ни име, ни адрес…

  Разгънах я.

  „НАРОДЕ МИЛИ !!!!”

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  ЗА КНИГАТА. Отзиви за „Първият след Бога”

  Борислав Гърдев:

  Познавам и ценя творчеството на Неда Антонова. Тя е ерудиран и талантлив творец, умеещ мъдро и смело да разнищва тайните на нашата история, избирайки за свои героини жени, които или не са особено популярни, или са направо неизвестни за широката читателска аудитория.
  Обяснимо е, защо очаквах с интерес появата на „Любовта и смъртта на първия след Бога“ (2017). Прочетох романа на един дъх и веднага се съгласих с мнението на неговия издател Румен Леонидов, че „Васил Левски не е убиец“ и че „Нейните (авторски – б.м.) открития са логически и исторически защитени и са много майсторски въплътени в духа на тази много свята и много чиста книга“.
  С четири задачи се е справила успешно авторката на „Първият след Бога“.
  Тя разкрива вдъхновено и убедително образа на Евгения Боярова – голямата тайна любов на Дякона, експонира катарзиса и изкуплението в примитивната душа на лъжесвидетеля Вутьо Ветьов, заради когото Апостолът увисва на бесилото, доказва вещо, че Левски не е престъпник и дори според османското законодателство не може да получи смъртна присъда, ако и да е евангелски отдаден на своето дело, но получава такъв вердикт, заради заплахата, която представлява за двете съседни империи – Османската и Руската и най-важното – представя обективно точно ролята на Иванчо Хаджипенчович като най-важния член на софийската следствена комисия.
  С много наслоения и втълпени митове е трябвало да се справя авторката. Успяла е, защото е не само талантлива и с мисия в литературата, а и тъй като цени правдата – колкото горчива и неудобна да е тя, като в нейно име е готова храбро да брани своето възхитително концептуално мислене.
  Харесва ми умението й да регистрира осъзнаването на човешкото падение, угризенията, с които се сблъсква грешникът, желанието и в най-отблъскващия индивид да открие пробуждането на съвестта и амбицията да се превъзмогнат греховете, ако е нужно на най-високата цена.

  Румен Леонидов:

  „Първият след Бога” е роман за Васил Левски, за неизвестни страни от съдебния процес срещу него и за обречената му любов към една жена. Това е разказ за българския апостол, възправил се съвършено сам срещу интересите на две империи – османската поробителка и бъдещата руска освободителка. Вече 144 години историците ни не дават отговор на следните питания: защо Дяконът е осъден на смърт за убийство и присъдата е основата на показанията на един единствен свидетел! Защо още в началото на следствието великият везир е поискал от следствената комисия Левски непременно да бъде обесен! Защо руският граф Игнатиев е толкова доволен, че бърза да телеграфира в Петербург, докладвайки за „щастливия изход на Софийската афера”! Васил Левски не е убиец! Това не само твърди, но и доказва писателката Неда Антонова. Нейните открития са логически и исторически защитени. И са мното майсторски въплътени в тази много чиста и много свята книга.

  .

  

  ЗА АВТОРКАТА

  Неда Антонова е от Плевенския край. От 1989 г. живее със семейството си в Търговище. Висшето си образование е завършила в Санкт Петербург. Работила е в сп. ”Отечество” и във Военно издателство. Автор е на над 20 романа, повече от които със сюжети от българската история: четирилогията „Памет” – „Войната свърши в четвъртък”, „Не умирай вместо мен”, ”Приют за щастливи”, „Ангела”; поредицата за велики личности от нашето Възраждане: „Безмълвие – греховната младост на Паисий Хилендарски”, „Първият след Бога – любовта и смъртта на Васил Левски”, „Баладата – любовта на Ботев и Венета”, „Царица Елеонора Българска”, ”Съвършената Преподобна Стойна”; есеистичната „Пепел от мислеща тръстика” и излязлата наскоро „Елегия – когато баща ти е цар”. От литературните награди, с които е отличавана, Неда Антонова най-високо цени наградата „Златен меч”, на която е единствената жена носител.

  .

• Лебедова песен

  .

  Прекрасни бяха утрините ни, любими –
  окъпани в сребро на езерна вода.
  Дърветата в мъгла – почти неразличими,
  и бисерни блестяха капките роса.

  А езерото горско – ласкав дом ни беше,
  в чертозите на свят от твоите крила.
  И нощем слушах как сърцето ти туптеше
  до моето, когато гушне ни сънят.

  И светла беше семплата ни моногамност –
  присмиваха се птиците с беззлобен смях.
  Но още грозно пате, аз по тебе пламнах,
  безпаметно обичах те, за теб живях…

  Проклет да бъде онзи час, когато
  разпери в грациозен полет чифт крила
  и, сипейки с пера дъга от водно злато,
  в небето с мощен мах, прекрасен, полетя.

  И гръмна гръм, и лавна куче отдалече.
  Ти падна сред тръстиките. Умря светът.
  Прекършената шия не помръдна вече.
  Животът срути се, с безжизнената плът.

  Сега остана ми, любими, да се вдигна,
  в небето, горе. Да се вдигна на възбог,
  криле да сложа, падайки да те достигна,
  последна песен да изпея… Песен от любов.

   

  Радост Даскалова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Юрганите

  .

  Разказ от Юлия Дивизиева

  от „Ключ за синя врата“ („Факел“, 2022)

  .

  Чакахме циганките, юрганджийки – майка и дъщеря. Щяха да дойдат и да останат два-три дена. Само те можели да ушият свестен юрган.

  Баба разтреби под сайванта, постла сено на дебел пласт, върху него – нови черги, че тук щяло да се работи. Това повече ми приличаше на игра, но като я гледах колко е сериозна, реших да не й досаждам с въпросите си.

  В сайванта отдавна нямаше животни. Дядо беше продал кобилата, а след като той си замина, баба се раздели и с катъра.

  Не можех да си представя какво им е специалното на циганките, че така им се угаждаше. А сеното и чергите, защо са?! Но откъде време да ми се обяснява…

  Баба се запретна да готви, да меси, а мен изпрати на селската чешма с дамаджаната – оттам водата била по-пивка.

  Към обяд всичко беше готово. Излязохме пред портата, седнахме на дъската, пригодена за пейка, и зачакахме.

  – Тези циганки са майсторки, шият най-добрите юргани – топлят и са меки, и са леки. Ако го купиш от магазина, нищо не струва. Кой знае с какъв пълнеж ще е!

  – Бабо, как се шие юрган?

  – Трудно… Един човек не стига. Всичко на ръка се прави. Какъв юрган имахме ние с дядо ти, с вълна пълнен! Като легнеш и се завиеш с него, ти става топло, топло. Дядо ти все отмяташе неговия край. А аз се долепях до гърба му и сънувах едни сънища, та чак до заранта. Хубав юрган беше, червен, атлазен – на божури и ромбове. Със здрави шевове. А чаршафосаш ли го, му оставаше прозорче в средата като сърце. Да ти е драго да се завиваш!

  – Къде е този юрган, бабо?

  – Сложих го на дядо ти, да не му е студено на оня свят и оттогава карам с купешкия, а той нищо не струва. С дреб са го напълнили. Не те завива, а стърчи и студенее. Ти него топлиш, не той – тебе. – И тя замълча.

  “Пак започна баба да ги разправя едни, да й се чудиш.” — си мисля, но не се обаждам.

  – Цял живот лежиш на дюшек от дреб, завиваш се с дреб, душата ти на дреб, е айде стига толкова! Затова събрах вълна за нов, купих копринен атлаз за лицево, а за отдолу – бял американ и обадих на циганките, да дойдат.

  – Новият юрган дали ще те стопли, бабо?

  – Ще го ушият те, но знам ли дали ще ме сгрее, като го няма дядо ти…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• „По релсите“ на Невена Митрополитска. Представяне в Монреал

   

  На 12 март т.г. в Монреал ще бъде представена книгата на Невена Митрополитска „По релсите“. Ето какво се казва в съобщение за събитието:

   

  Неделя, 12 март 2023 г., от 0:00 ч. UTC+02

  Монреалско представяне на романа „По релсите“

  1191, Boul. Sauve Est, Montreal, QC, Canada, Quebec

  Каним Ви сърдечно в сградата на българската църква „Св. Йоан Рилски“ в Монреал (в залата зад сцената) на представянето на романа „По релсите“ от Невена Митрополитска.

  Водещ: Десислава Инджева
  Вход свободен.

  Романът е носител на наградата „Перото“ за проза от 2022 г. и е номиниран за наградата „Хеликон“ за същата година.

  Старица се взира в миналото си – в безгрижното си детство, в последвалите го жълти звезди, във влака за Треблинка, очакващ я на кюстендилската гара през 43-а, в зрелостта си в народната република и в старостта си в наши дни. Петнайсетгодишната й внучка – емигрантка в Канада, се бори с предателството и самотата. Ще намерят ли двете път една към друга? Дали пренесените през десетилетията горчиви уроци ще им послужат? Това е историята на едно семейство – в нея има война, преследване и раздяла, но също воля за живот и любов.

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

  

  .

• Вратата на нечий друг дом

  .

  Стихове от Жанет Тенева

   

  * * *

  Как да съединя думите на тази история,
  която пристига с нощните новини
  и разказва историята на романа на снега,
  разказана през погледа
  на съседите на главните персонажи.

  Как да протегна ръка
  и да обхвана снега,
  когато не искам да го изплаша,
  нито да го разсмея,
  а да се срещна с неговите създатели.

  Как да съединя думите на тези истории…

   

  * * *

  Гледам през лупата
  на едни стари обувки,
  които нося с всички дрехи.

  Смея се с тях
  и изпращам на гарата,
  преди да сервират
  студените супи в нощния влак,
  и се спъвам на празника,
  и започвам с нови килими новия старт,

  но едва, когато ме покани
  вратата на нечий друг дом,
  съм готова да скривам в джоба си
  едно по едно парчетата от вехтошарството си.

   

  * * *

  На Кенджи Мидзогучи
  и Андрей Тарковски

  Да можех да престана да завиждам,
  че тясната пътека на терора
  замлъкна във вашите бели пъзели.

  Да можех да успея да се излекувам
  от спиращия дъх, от скърцащия вятър,
  от празните консерви на презрението си.

  Да можех да замахна, да ви стигна.
  Сияйните чадъри на примирието ви
  да се посипят заедно със моята история.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Жанет Тенева е родена в Стара Загора. Живее в Берлин. Завършила е „Международни отношения“ в Университета за национално и световно стопанство в София. Работи в областта на образователния софтуер, специализиран за висше образование и корпоративно обучение. Ангажирана е и със защитата на пациенти с редки заболявания. Изкушена е от изящната словесност. Все още не е издала своя книга.
  

  .

• Елхата

  .

  Разказ от Георги Ников

  .

  Моят приятел Иван се отби при мен и ме помоли да разкажа приказка на сина му. Каза ми, че синът му бил сигурен, че аз съм написал вече поне една приказка, и затова ме моли да му я разкажа.

  След няколко дни отидох и разказах на Андрей, сина на моя приятел Иван, тази приказка:

  .

  Мото: Трябва да сме Човеци!

  1. Момчето на име Андрей

  Тази сутрин момчето отвори очите си рано, настъпил беше дългоочакваният празник – Коледа и днес трябваше да се украси елхата. Тя още не беше купена – но следобед, когато в града шейните щяха да прокарват с плазовете си удобни пъртини в снега, дядо му, старият Асен, щеше да отиде до най-добрия си приятел Димитър, за да поиска от него пари на заем, и след това да я вземе от пазара.

  Момчето се казваше Андрей и живееше с дядо си в малък град, разположен по северните склонове на величествени планини, където през четирите зимни месеца на годината непрекъснато валеше сняг.

  Когато погледна през прозореца, момчето се учуди на големите преспи навън. Помисли си: „Нима само за една нощ може да е наваляло толкова много сняг?!“

  И наистина – от снега през улицата не можеха да се видят къщите на съседите им, нито дуварите в техните градини, нито дори покривите. Само димът от комините и светлините на прозорците напомняха, че тук живеят хора.

  Когато големият махагонов часовник в дъното на коридора оповести с гонга си осем часа, Андрей се облече и изтича на двора. Навън придоби чувството, че се намира на дъното на океан, който беше изпълнен не със солена вода, а с милиарди снежинки, които се рееха свободно из въздуха, без да изпитат желание да докоснат земята.

  Започна да крещи с пълен глас:

  – Вали сняг! Колко е красива зимата!

  И тогава помисли, че е оглушал, защото не можа да чуе гласа си. Не можеше да чува стъпките си в снега, нито конските впрягове, преминаващи като феерични снежни вихрушки, безмълвно по тяхната улица – долавяше само звъна на техните камбанки накрая. Толкова големи бяха станали
  през изминалата нощ снежните преспи навън.

  „Настъпила е бяла тишина!“ – каза си отново наум Андрей.

  Той направи на двора един снежен човек, а след това се прибра вкъщи, за да се преоблече и да се стопли.

  Когато махагоновият часовник в дъното на коридора отмери с махалото си девет часа, той отиде в трапезарията, за да помогне на дядо си да разпалят камината. След като закусиха се свиха пред нея. Там старият Асен с един горещ въглен запали лулата си и след това разказа на Андрей историята на града.

  Преди много години градът се беше прочул не само с дългата си и снежна зима. Той е бил известен тогава по света и с шоколадовата си фабрика, най-голямата на Балканския полуостров, с градския си площад, със сергиите за детски играчки и тази за часовници, с цирка, със стрелбището си и с виенското си колело, с приюта за бездомни деца и с ледената си пързалка през зимата.

  Градът се бил прочул тогава и със своите жители – бохеми.

  Както през лятото жителите на града се събирали около виенското колело, за да се веселят, така през зимата те отивали на ледената пързалка. По-малките се пързаляли на нея, кои с ученическите си чанти, кои с кънките си, като са я обикаляли винаги обратно на часовниковата стрелка. През това време по-големите, както и техните родители, са стояли встрани, за да ги наблюдават. Повечето са ядели захарен памук и са дъвчели тиквени семки, други пък са се
  замеряли един с друг с блокчета шоколад и с бонбони, взети от шоколадовата фабрика, които предварително са били обвити в конфети. Трети просто клюкарствали помежду си или колективно обсъждали последните настъпили в града събития, които са били отразени на страниците на местния общински вестник – „През изминалата седмица“.

  Асен разказа на внука си Андрей и историята за тримата неразделни приятели: самият той, Димитър и Аксения. Като малки те били неразделни – през зимата заедно отивали на ледената пързалка, за да се забавляват. По-късно, когато пораснали, дълго време Аксения не можела да направи своя избор, за кого от двамата приятели да се омъжи. Много трудно накрая решила да се събере с по-умерения като характер Асен.

  Веднага след тяхната сватба Димитър заминал да странства в чужбина – върнал се в града, когато вече бил богат.

  Няма я вече ледената пързалка, не съществува и виенското колело, нито приютът за безпризорни деца, който се е намирал в края на тяхната улица. А жителите на града без тях вече не са същите.

  2. Елхата

  Когато големият махагонов часовник в дъното на коридора отмери тринадесет часа, старият Асен тръгна да посети своя приятел Димитър, за да вземе от него пари на заем, за да може да купи елхата. Шейните с конските си екипажи бяха прекарали удобни пъртини в града и той скоро стигна до дома на своя най-близък приятел. Двамата изиграха няколко партии шах, както и карти, и Асен взе от Димитър пари на заем. Скоро след това се отправи към пазара, за да купи елхата.

  По това време на пазара се бяха събрали много хора. Мнозина от тях се бяха скупчили около кукления театър, за да наблюдават представлението с куклите. Асен се присъедини към тях и, когато то свърши, той отиде да гледа изявите на гълтачите на саби и огън.

  След това се отправи към стрелбището. Точно в този момент един войник в отпуска, който беше облечен в лятна униформа, понеже току-що се беше върнал от странство в топлите страни, се опитваше за кой ли път да спечели една сребърна писалка със златен писец. При всеки изстрел със собствената си карабина, войникът успяваше да улучи конеца, за който писалката беше вързана – но конецът се въртеше заедно с нея, без да се скъса – и по този начин той не можеше да я спечели. Възникна спор, повечето от присъстващите – тези, които бяха по-млади, застанаха на страната на войника, като започнаха да твърдят, че писалката е спечелена от него. Другите – тези, които бяха и по-възрастни, застанаха на страната на съдържателя на стрелбището. Те твърдяха точно обратното, че войникът не е изпълнил залога, понеже конецът трябва да бъде скъсан. Накрая, при последния си изстрел, войникът уцели конеца, така че той се скъса, и по този начин успя да спечели писалката със златния писец.

  От стрелбището Асен отиде при сергията с часовниците. Имаше богат избор от всякакви видове часовници. Бяха изложени часовници, чийто произход беше от всички краища на света. Някои от тях бяха толкова големи, че представляваха малки готически кули. Те можеха да изумят всеки един човек със сложността на механиката си, както и с изяществото на своята дърворезба. Голямо разнообразие имаше и от стенни часовници, имаше часовници, които бяха истинско произведение на часовникарските, ювелирните и златарските науки. Някои от тях бяха големи, колкото човешки нокът, а други пък богато украсени с диаманти. Асен купи за вкъщи един стенен часовник с твърде сложен механизъм, а след това се отби при сергията, на която се предлагаха механични играчки от всякакъв вид. Имаше механични играчки и кукли, каквито човек не можеше да си ги представи, без да ги е видял. Асен купи за подарък на Андрей една механична играчка с множество зъбчати колела по нея, със самонавиващ се механизъм, която играчка при навиване на ключа можеше да разпери крилете си така, че сама да се рее из въздуха.

  Накрая отиде на пазара за елхи. Оттам купи за вкъщи една много добре разклонена елха и тръгна, за да се прибере в дома си. Но се подхлъзна без да иска на един заледен участък от пътя, падна, удари си главата в един голям камък и замря. Той беше изпаднал в безсъзнание.

  Около него се събраха много хора. Някои от тях – тези, които бяха по-бедни, а бяха и по-млади, застанаха на страната на припадналия на снега човек. Те сочеха за виновни общинските власти, тъй като не бяха изчистили от леда градския площад; други от тях – тези, които бяха по-богати, а и бяха и по-възрастни, обвиняваха за случилото се самия Асен:

  – Сам си е виновен, че се подхлъзна! Нали го видях, как сам тръгна да се пързаля по един заледен улей на пътното платно, като че ли е малко дете! – викаше превъзбуден, на висок глас, един собственик на месарски магазин, като размахваше войнствено във въздуха сатъра си, сякаш искаше да съсече някого с него.

  От тълпата с хора, които бяха станали свидетели, се намери един фелдшер – медик, който помогна на стария Асен да се съвземе и да дойде в съзнание, като му направи изкуствено дишане. След което хората около него постепенно започнаха да се разотиват. При Асен за известно време остана само фелдшерът, за да му помогне да се възстанови напълно.

  3. Играчките за елха

  Когато дядо му излезе от дома им и тръгна към пазара, младият Андрей се облече в новите си дрехи и отиде в салона на първия етаж, където щеше да се постави коледната елха. Разтвори големия скрин, който се намираше под високия еркерен прозорец, извади от него всички играчки, с които трябваше да бъде украсена празничната елха, и започна да ги подрежда.

  Имаше голямо разнообразие от коледни играчки, тъй като те бяха събирани в продължение на години от няколко поколения хора в тяхното семейство. Там се съхраняваха: големи, обвити в станиол орехи, боядисани със сребърен лак шишарки, надиплени причудливо книжни фенери и разноцветни гирлянди. Още: различни по цвят и по големина стъклени топки във всички цветове на дъгата, които бяха толкова крехки и изящни, че се чупеха само ако бъдат стиснати леко с два пръста.

  Там можеха да се намерят различни по размер дървени играчки – някои по-големи, други по-малки. Имаше над сто на брой оловни войника, няколко на брой елена Рудолф, както и още различни Дядомразовци и Снежанки. В едно отделение на скрина се съхраняваха механичните играчки. Нямаха брой опаковките с коледни свещи и пакетите с бенгалски огън.

  Андрей избра една механична играчка, подарена му за рождения ден през изминалата година, с множество зъбчати колела и сложни механизми по нея. Нави й пружината с един ключ и по този начин я приведе в действие. Играчката се завъртя бързо около себе си, разтвори механичните
  си криле, извиси се над пода и започна да се рее във въздуха. Накрая се издигна толкова високо в салона, че се удари в най-горната част на еркерния прозорец и се счупи.

  Андрей прибра счупената си играчка за ремонт и тогава отиде в другия край на салона, където съсредоточи вниманието си върху изложените на стените му портрети на някои негови роднини.

  Започна да ги разглежда внимателно. Спря се пред портрета на баба си Аксения, която е била съпругата на дядо му Асен – но си е отишла от този свят, още като е била твърде млада, поради което младият Андрей нямаше никакъв спомен за нея. Само беше чувал от дядо си Асен, че Аксения е притежавала и способностите да владее силата на окултните науки. Портретът на Аксения беше в цял ръст – и Андрей беше удивен от красотата й и от нейната младост.

  На картината, където беше изобразена в цял ръст, тя беше протегнала ръцете си така, сякаш искаше да каже на света:

  – Хей, живот! Здравей!

  Но най-запленен беше Андрей от очите й – тя имаше големи, тъмносиньо-зелени очи и на портрета те изглеждаха като живи.

  След като се съвзе и възстанови силите си, старият Асен се прибра с елхата в дома си. Намери младия Андрей заспал в салона, пред портрета на баба си Аксения.

  Той държеше в ръката си една румена, свежа ябълка.

  По-късно със съвместни усилия те украсиха хубавата елха и, както винаги, заедно прекараха Бъдни вечер. Но те не бяха сами – невидимото присъствие на Аксения съпътстваше разговора им.

  .

• Рехабилитация на куклена актриса

  .

  Казваше ми: „Куклата е жива!
  Трябва търпеливо да повтаряш
  колко е добричка и красива.
  И ще почне… да ти отговаря!

  Трябва и косите й да сплиташ,
  ето, виж венчето на главата.
  Лесно е момиченце, опитай –
  движиш й ръцете и краката.

  Пееш всяка нощ приспивни песни,
  сутрин пак със песен да я будиш!
  Ако твойте мисли са чудесни,
  куклата ти ще повярва в чудо.“

  После… я намерихме на пода.
  (Пазеше онази със косата.)

  Оттогава аз съм кукловода.
  Движа й ръцете и краката.

  .

  Камелия Кондова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук. 

  .

• Санторини – 3

   

  Части първа и втора – вж. тук и тук.

  .

  21 август, сряда…

  Днес е денят на истинската почивка… Групата е взела решение да обяви бойкот на моята културно-масова дейност и да се отдаде на чревоугодничество, коктейли и плаж…

  Излюпваме се мързеливо, закусваме в същото темпо и се екипираме да се слеем с множеството… Разучили сме, че най-посещаваните плажове са Периса и Периволос и там тече дневният купон… „Като ша е гарга, да е рошава“- е рекъл мъдрият български народ…

  Меткаме се на вярната „Киа“, настройваме техниката и след петнайсет минути сме там. Джипиесът „по навик“ ни е докарал до ръба на скала, под която плажът е на двеста метра под прав ъгъл… Не можем да летим и обръщаме принудително… Решаваме да отсвирим техниката и да се доверим на познатия ни „нюх“… Следва яко тръскане по прашна урва с милиони дупки и прах, без никакви индикации за асфалт… „Киа“-та бръмчи като дърводелска резачка… Всеки се държи, където свари, пресмята наум пломби и бъбреци, но нюхът си е нюх и зад редки, дребни храсталаци изниква истински асфалтов път… Изхвърчаме на платното с двоен тулуп и след сто метра сме на плажа…

  Тук говорим за една километрична плажна ивица с черен пясък, която условно е разделена на няколко части. Лудницата е пълна, сигурно целият остров, освен „ония“ по археологическите разкопки, са тук…

  Обикаляме цялата ивица от край до край, защото заведенията са много и разнообразието на цените за чадър и шезлонги варира от 0 до 20 евро… Всичко подлежи на пазар… Това й харесвам на Гърция-та, че изключая супер-маркетите, навсякъде можеш да се пазариш до откат… След най-различни трикове и примамки от седящите пред заведенията „викачи“, се спираме на едно с хубави, големи шезлонги, които са безплатни в случай, че завършим плажа в прилежащия ресторант… Опъваме снаги, поръчват се някакви „яки“ мохита и бира, а аз се глезотя… Обичам само „Маргарита“, защото не е сладка, но на малко места я правят добре… Честно казано, кефът е тотален и без коктейл, и аз предремвам сладко под чадъра на лекия морски бриз… Носът ми надушва познат аромат, отварям мързеливо едното око и виждам изпотена „Маргарита“ на масичката до мен… Лигите ми текват… Ей, тия роднини (сестра ми) винаги знаят от какво имаш нужда, преди да си се усетил… Разочарованието, обаче, е пълно – тоз’ коктейл го е правил барман с тотално биполярно разстройство и прилича на сапунена вода за мехури, поне на вкус, де…

  Мацките след дълги пазари за цената се отдават на водни спортове, мен ме мързи и Иван ми прави утешителен масаж… Часът наближава шест и е време за храна… Вече им ядохме попарата с „Маргарита“-та и не рискуваме с храната… Един съвет от мен (като врял и кипял барман): заведение, което не умее да прави коктейли, едва ли умее да „готви“…

  Въпросът е: как да се измъкнем?! Сестра ми плаща поръчката и, докато сервитьорът е унесен в свалки, ние нахлузваме дрехите и всеки хуква в различна посока, освен Иван, който се „жертва“ и трябва да вземе колата от паркинга на ресторанта… Набутваме се в тоалетната на съседното заведение и се ослушваме за вой и сирени… Такива няма, атмосферата е лежерна, никой не ни гони да ни трови с вечеря, качваме се в „калинката“ и отлитаме… Днес е денят на „Йоргарас“, джипиесът „по чудо“ го открива от раз и сядаме на чудната му тераса на ръба на кратера… Хапваме и си пийваме чутовно, сред порции смях и черни клюки…

  Обратно в хотела и познатата вече програма, из Фира и нейните потайности…

  22 август, четвъртък…

  Е, т’ва е… Последен ден на вълшебния остров… Закуска, събираме багажа и го сваляме при хостесата, защото ще направим последен сувенирен набег на града, преди да се отправим към Ия… Аз обаче все още имам платени билети за няколко музея… Единият е с находките от Акротири, другият – исторически… Сърце не ми дава да „изгорят“ и затова извличам Иван почти насила, и тръгваме пеш към музея… Останалите „тая попара вече са я яли“ и ме осведомяват, че ще ме чакат на кафе… Музеят е много интересен – всички фрески, картини, домакински съдове и отливки от мебели са там… Обикалям с познатия телешки ентусиазъм и разглеждам всяко гърне с вещината на оценител от Сотбис… Завързвам разговор с 80-годишна жена – археоложка и започваме приятно професионално бъбрене с интересни и нови неща за мен… Сакрални мигове, докато не съзирам киселата физиономия на Иван… Имам прозрение, че Лара Крофт четири дни подред му дойде в повече… Набързо се сбогувам с историчката и, въпреки нацупените ми гримаси, напускам моята „шоколадова фабрика“…

  C’est la vie – както казват французите, не можеш да имаш всичко… През втория музей минаваме в галоп, но там, така или иначе, няма какво да се види…

  Сядаме за кафе с гледка, от която ти спира дъхът… Сервитьорът е дядка с вид на шафнер от спален вагон, много сериозен… Униформата му прилича на онези от социализма и изглежда като излязъл от Ориент-експрес в нашенски вариант… Не носи на майтап – твърд като бастун, но „фредо“-то е невероятно и напълно си заслужава времето… След кафето правим бърз пазар с дребни подаръци, аз купувам сапуни и кремове от вулканична пепел, гъба-водорасло и съм доволна като прасе в кочина, защото съм много екологична…

  Натоварваме колата с багажа или по-скоро я натъпкваме, докато клекне, и тръгваме… След малко сме в Ия, в градчето с кола не става и я зарязваме на паркинг… За да се добереш до Ия, се изкачваш по един стръмен наклон, а аз през цялото време се чудя, какво правят хората с двигателни проблеми…

  Всъщност, Ия представлява една тясна улица на ръба на Калдерата, цялата в магазини, хотели и заведения, които се простират от единия до другия край на селището. Всичко останало изглежда като достроявано около нея… Прочетох, че къщите са два типа – едните са „моряшките
  къщи“, строени от екипажите на търговските кораби в миналото… Издълбани са в скалата, като пещери, и имат иззидана предна стена с прозорци и врата… Другите са „капитанските къщи“ – построени по всички правила на градежа, като за капитани… Светът не се променил много… Повечето стаи са с малък басейн и аз онемявам при вида на толкова гьола едновременно…
  Няма да си кривя душата, красотата е усмъртителна… Или красотата, или ходенето на 40° ще ви усмъртят, така че защо не красотата?!

  Жегата е неописуема, листо не помръдва, а на калдъръма можеш да опържиш яйце…
  Останалите са големи ентусиасти и се стремят да не пропуснат всяка тухла и църква (те със сигурност са двайсет), а междувременно мен ме налазва сериозен проблем… Новите ми джапанко-сандали се пързалят… Ама, като ви казвам пързаляне, няма такъв филм… предизвикват ми натрапчиво изпотяване на стъпалата и се лашкам като пиян хамалин в жегата… Положението е нетърпимо, особено на места с лек наклон, където или ми изхвърчат до колената, увисвайки на каишките си, или предната каишка се забива между двата ми пръста в стъпалата и аз заоравам напечения калдъръм с „френски педикюр“, в зависимост от посоката на наклона… Осъзнавам каква жалка картинка съм отстрани и цялото ми настроение се спихва на мига…

  Иван внимателно наблюдава ръкомаханията ми в стил мистър Бийн и имам тягостното чувство, че умира от смях, но иначе е сериозен като армейски генерал…

  Изтрещявам и си казвам: „Дотук с цирка“… Егото ми е сериозно пострадало и от гледката на заливащи се от смях, дребни япончета… и преди да са посегнали към телефоните, за да ме увековечат за японския фолклор, им се изплезвам злобно и се врътвам, завихряйки озона около себе си… Отдалечавам се с ледено самообладание (или поне така си въобразявам), предимно буксувам на място, но му хващам цаката и със ситните приплъзгания на японска гейша се понасям към кафе-сладкарница „Мелениос“…

  Прочела съм, че е абсолютния топ в тортения бизнес и трябва да се посети обезателно от любителите на сладко… Аз не съм, но рязко му ставам фен… Останалите явно не са наясно с „живота ми на ръба“ и звънят настойчиво да ме проверят…

  Аз вече съм се проснала на терасата на „Мелениос“ като прани гащи и събирам сили да се завлека до тоалетната… Изчаквам останалите, обявявам, че отивам да си избирам сладко, и хлътвам в тъмния коридор… Идеята ми е да си кача крачката в мивката, да ги измия и подсуша, и отново да си върна великолепието… Мивката е във формата на бисерна мида и е почти толкова голяма. С невероятни усилия уцелвам този модернистичен уникат, когато вътре хлътват две чуждоземки… Говорят английски и се пищисват, като ме виждат нагазила в черупката… Изчервявам се леко при вида на едната, която ме „избикаля“ с гръб, плътно залепен за стената (май изглеждам странно), но след това поглеждам в краката на втората и там виждам кацнали маратонки, с размерите на презокеански кораб… Гледката е толкова покъртителна, че аз избухвам в истеричен смях и не мога да спра… Девойката е втрещена, ситуацията напомня комедиен филм и това само усилва истеричния ми вой… Не мога да поема дъх, искам да спра… не става… отчаяно
  жестикулирам в опит да се изясня…

  Приятелката й излиза от кабинката, вижда положението и с изопнати физиономии двете изхвърчат навън… Аз си домивам и другия крак, наплисквам се с вода за свежест и с бай-ганьовска невъзмутимост отивам да си избера торта… Пред витрината попадам на ужасените западнячки и кръстосваме погледи… Аз им се усмихвам заговорнически, а те окончателно се изнасят от „сладкия рай“… Не им било писано…

  Качвам се небрежно на терасата… Сега вървя като гръцка богиня, но на никого не му дреме… Наблъскваме се със сладко, на мен ми засяда като камък… Решаваме за противовес да отидем да проучим къде е мястото, на което ще посрещнем Санторинския залез…

  Улицата е същата, жегата също, само че вървим в обратна посока…

  Стигаме до венецианска крепост, чиито руини привечер се окупират от туристите, в очакване на залеза… От крепостта започват двеста и не знам колко си стъпала, които водят до пристанището долу, където сме решили да вечеряме… Въпреки че сме се натъпкали със сладко, това ни е единственият времеви прозорец до полета… Положението с джапанко-сандалите отново е същото, заради което останалите ме убеждават, че нямам шанс да се свлека по стръмните стълби, пълни с хора и магарета – и решаваме с Иван да се върнем да вземем колата до пристанището, за да можем привечер да я ползваме обратно до крепостта… Уличката е тясна, блъскам се между хората и витрините и с мъка се крепя права… Шампионките по фигурно пързаляне могат само да ми дишат прахта, но в един момент се предавам, свалям „модерните“ уреди за мъчения и зашляпвам боса по нажежените камъни… Старая се да изглеждам непринудена, въпреки че петите ми цвърчат… Давам си вид, че го правя за удоволствие, но не виждам последователи…

  Стигаме до стръмния път, а там всичко е покрито с нещо като гипсов прах… Иван минава тактически отпред – та, ако се изтъркалям внезапно, да не помета нищо неподозиращите туристи… Краката ми се напудрят със ситната прах и се обувам – ура, имам сцепление… Качваме се на колата и слизаме на пристанището, там място за паркиране няма, но аз съм толкова изцедена от усилията да остана права, че жално измолвам Иван да спре най-отпред на пристанището… „Киа“-та е малка и я завира до кофите; изваждам куфарите, измивам се с бутилка минерална вода, сменям кънките… и слагам край на мъките…

  .

  

  .

  По пътека, издълбана в скалите, отиваме до ресторантите в залива, останалите са пристигнали и сядаме в „Таверната на Катина“ (още едно място с много добри отзиви в нета)… Впрочем, напълно заслужени… Сервират рибена супа (какавя), приготвя се в момента с риба, избрана от богатата им витрина… Омари, октоподи, риби, скариди, каравиди… каквото ти душа поиска… „Какавята“ е супата на гръцките рибари и в оригиналната рецепта се приготвя с няколко вида риба, дребни скариди или каравиди, зехтин, картофи, лук, лимони и морска вода… Бульонът е гъст и невероятно ароматен, вкусът – незабравим…

  На съседна маса сяда възрастен дядка (най-вероятно американец), с много по-млада от него, красива девойка от азиатски тип… Ние започваме наддаванията, какво ще си поръчат и залогът пада на омара… В началото го карат лежерно със салата и калмари… Ние сме разочаровани… После стават и изчезват в посока на кухнята, след малко се връщат и отново сядат… Десет минути по-късно тържествено им изнасят най-големия омар, който съм виждала… Разделят им го на две и го сервират… Респектът ни към азиатската мадама рязко се покачва и си тръгваме доволни… Зер с тоя дядка, пък и без омар – смятам, разбирате… – щеше да е истинска любов…

  Качваме се на колата, която като по чудо все още си стои в забранената зона на пристанището, и се връщаме обратно пред Ия… Тия хора паяци нямат ли?!…

  За няколко часа са се събрали стотици коли и няма къде да се паркира… Иван отива да търси, а ние хукваме към крепостта… Тя вече е обсадена от туристи и няма място игла да хвърлиш… Намираме си едно на каменен парапет до стъпалата и го обкрачваме като греда, и контрираме с краката… Ужасно е неудобно със заврян камък отзад, но други варианти няма… Навсякъде около нас се чува чужда реч. Застъпени са езиците на цялото земно кълбо… Точно до нас има симпатична гей-група, която в началото говори на английски, а после минават на турски и френски… Явно гей-интернационали… Рускиня с дъщеря си седят прави до мен, припяват мелодично на руски и се опитват да ми скрият гледката, но след „културното ми окашляне“ се усещат и се дърпат встрани… Азиатци с фотоапарати дебнат всяка промяна в цвета на небосклона… Хората чакат търпеливо, говорят тихо и някаква особена, доброжелателна светлина озарява лицата им… Слънцето клони към своя заник, синьото небе постепенно се опушва в пурпурно-лилави отенъци… Те стават все по-ярки и за част от минутата изглежда сякаш огромният златен диск потъва в пожар от цветове и сияния, създадени от четката на Бог…

  Сещам се за древните египтяни и техния Бог-слънце Ра… Той всяка сутрин се появявал на ладията си и осветявал цялата земя, а вечер се спускал в подземното царство, където се борел с тъмните сили, за да изгрее отново на другия ден… Мисля си за ужаса, който са изпитвали всяка вечер, не знаейки дали Ра ще победи или е изчезнал завинаги в бездната на непрогледния мрак… Около мен дружно ръкопляскат и изведнъж ми светва:

  Щом хора от всички раси, националности, полове и предпочитания са способни часове наред търпеливо да изчакат просто в името на Красотата, значи все още има надежда за света…

  В продължение на минути се чува единствено безкрайното щракане на стотиците „пазители на спомени“… Имам чувството, че съм част от секта или тайно братство…

  После тихо се разотиваме, все едно напускаме храм, и всеки един от нас отнася парченце залез в душата си…

  Време е за летището, търсим Иван и „калинката“, а те се оказват на километър извън града, притихнали до тъмното шосе… След двайсетина минути сме на летището, търсим място да паркираме колата (както ни обясняват от фирмата) – „отключена и с ключа под черджето“… Място няма и след повторен разговор се оказва, че извън летището имало някаква нива със спрени коли, и „да я зарежем отворена там“…

  Тези гърци са царе, заклевам се…

  Самолетът е с час закъснение и се наливаме с бири, да убием времето… Този път билетите е взела сестра ми и сме с места, прайорити и снак…

  Звучеше ми много яко, докато не ни наблъскаха като овце в един рейс, до който се влачихме пеш, и после един през друг се покатерихме в самолета… Нашата група заема местата на отличниците (най-отпред) и аз съм супер спокойна – вероятно бирата и умората вече си казват думата… Стюардът е копие на куклата Кен, размахва наляво-надясно маска и спасителна риза и косъм не трепва по лакирания му перчем… Никой не обръща внимание и той претупва набързо представлението… Гасят лампите и излитаме… По средата на полета светлините грейват и куклата Кен с женствен глас ни извиква по имена… Вдигаме ръка като първокласници и пред очите на всички пасажери ни поднасят опакована бисквитка, която е нашата ВИП-награда… Изглежда толкова комично-нищожна, че от притеснение отказвам…

  Под нас земята се покрива с милиони светлини, различават се главните пътни артерии на Атина… Вече летим толкова ниско, че виждаме хората зад осветените прозорци… Самолетът плавно завива и с нежен допир се докосва до земята… Вози ни още няколко минути по дългите като булеварди писти и спира… Качваме се в рейса…

  Самолетът бавно потъва в мрака зад нас… Миризмата на топъл асфалт и керосин ме връщат в реалността и усещам как огромна, грапава буца засяда в пресъхналото ми гърло… Махвам за последно на бялата птица, нахлузвам слънчевите очила, да не ме помислят за ревлива дрисла, и патетично измрънквам на себе си: „Сбогом, Санторини… Сбогом, лято…“.

  .

  

  .

  Текст и снимки:

  Екатерина Трифонова

  .

• Николай Терзийски гостува в „Глаголницата“

   

  На 12 февруари, неделя, от 21:00 до 22:15 ч. UTC+02, гост на Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл ще бъде Николай Терзийски. Ето какво пишат организаторите за събитието:

  Срещаме се с Николай Терзийски, за да си поговорим за любовните истории (история) в „Звезди под клепачите“. Но не само. Ще поразсъждаваме върху любовното общуване с думите, върху процеса, в който историите са самоизмислят, създават една друга. Не знаем в каква по-точно посока ще поеме разговорът. Но се надяваме да тръгне в онази, която е вярната за момента.

  Разбира се, ще предоставим възможност и на участниците в срещата да зададат своите въпроси. Това също носи своите неочакваности. Но в това е и очарованието на всяка една жива среща.

  Линк към събитието ще публикуваме на 11 февруари.

  Очакваме Ви!

  .

  За автора:

  Николай Терзийски (1983) е роден в Смолян. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, има и магистърска степен от Философския факултет на университета. Първият му роман „Отлъчване” (2017) е носител на голямата награда от конкурса за дебютна литература „Южна пролет” в категория „Проза”. Втората му книга „Хроники на неведомото” (2019) е номинирана за „Роман на годината ‘2020“ – Националната литературна награда на НДФ „13 века България“. „Звезди под клепачите” е третият му роман.

  Източник: janet45.com

  .

  За романа:

  Романът „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски е опора в мигове на болезнено колебание, дали да простим на някого, или да го осъдим. Ще открием истини за хората под българското небе, за пропастите по пътя им, които те превръщат в свобода и страст, за техните изпълнени с труд, пречки и упорство дни. Този роман ни е особено нужен, когато сме решили да напуснем най-важния за нас човек, но всичко – нашата кръв, въздухът в дробовете ни, часовете, които разсичат сърцата надве, крещят: „Върни се!“. Този роман на Николай Терзийски е необходим днес и сега, за да не се превърне животът ни в единствения възможен влак към истината, който сме изтървали. В тази книга има мъдрост и искрящ талант. Има надежда. Това е роман за времето и неговото най-красиво, най-страшно и същевременно най-щастливо измерение – любовта. Николай Терзийски е създал притча за безсмъртието, стигнал е сърцевината на тайната. Сред всичко на света само любовта е в състояние да създава вечност.
  ~ Здравка Евтимова

  …

  „Звезди под клепачите“ е внимателно и прецизно изграден роман, с онази характерна „сферична“ постройка, която отличава предишните книги на автора. Повествованието съставя плътни паралелни структури, които в хода на действието се разгръщат като цялостни светове. Това е разказ, който захапва опашката си и се самосъздава пред очите на читателя.
  Отделните светове в романа на Николай Терзийски имат свой собствен облик – свой предметен свят, своя логика на развитие, своя атмосфера. Нещо повече: всеки от тях съдържа в себе си ярко изразени образи.
  Това, с което „Звезди под клепачите“ изпъква, е един особен емоционален заряд, който идва от усещането за преживяното и лично преосмисленото. Tози роман е един от най-добрите текстове в българската литература в последно време.
  ~ Борис Минков
  …

  Трябва много внимателно да следим развитието на Николай Терзийски. Мисля, че в българската литература се е появило перо, което тепърва ще бъде сред строителите на облика й. Николай Терзийски има потенциала да се превърне в един от тези, които през идните десетилетия ще влязат в учебниците.
  ~ Силвия Недкова

  Източник: janet45.com

  .

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

• Санторини – 2

  .

  Част първа – вж. тук.

  20 август, вторник… Часът е 9.30.

  Днес е големият ден за мен… Всъщност, цялото това пътуване беше водено от странната ми пристрастеност като дете към археологията… Вечно прекопавах дворове и могили за заровени съкровища… Още помня в детската градина, как накарах групата да прекопаем двора с лопатки – и, когато бясната „другарка“ поиска обяснение, аз се изтъпанчих гордо отпред и й обявих, че имам стара карта за пиратско съкровище… Не помня какво ми беше наказанието, защото ми се случваше често, но дворът на детската градина с месеци приличаше на разорана къртичина…

  Е, археолог не станах, но голямата страст си остана… Бях чела още преди години за открития древен град, засипан от вулканична пепел в югозападната част на острова… Акротири… Градът е от медната епоха и е един от най-древните, откривани в Европа. Запазен е много добре, защото е бил консервиран при изригването на вулкана. В последно време има големи разпри между учените-археолози, защото доста от тях позиционират там не какво да е, а древна Атлантида… Изчела съм цялата налична информация в нета и вече точа лиги като кучето на Павлов…

  Останалата част от групата не изглежда особено ентусиазирана и аз бързам да им повдигна духа с информация от рода на: „Ще видите най-старата вътрешна тоалетна чиния, откривана до днес“… – гледат с явно недоумение на телешкия ми възторг от „тоалетна чиния“ и „канализация“, но са свикнали да се вълнувам от най-различни откачени проекти… Нямам търпение, сложила съм археоложката капела, очилата и нервнича при всяко забавяне… След ожесточена борба с джипиеса и след като три пъти минаваме покрай обекта, най-сетне сме там… Малко изкачване и сме пред нещо като огромна палата, под която се съхраняват досега разкритите разкопки.

  

  Влизам със затаен дъх и съм много развълнувана… Почти очаквам някой древен атлантидец в златотъкана роба да ме плесне по челото… Вместо това един чоплещ носа си гръцки младеж ни проверява с досада билетите и ни посочва откъде да тръгнем… В началото има умален макет на града, за да добием някаква представа за разположението. Около него са се скупчили групи, но езиците са френски и италиански… Сещам се почти с умиление за моята „приятелка“ – екскурзоводката, която бърбореше поне и на английски, но уви…

  

  Вървя напред и се старая да чета всички табелки, за да се ориентирам, но тук наистина си трябва човек, който знае къде-какво се случва, защото самостоятелната ми обиколка прилича на настървено тичане на зиг-заг на развълнуван английски пойнтер, надушил пъдпъдък… Виждам една лелка, която седи с табелка на ревера, слагам си ангелската усмивка, изтънявам гласа си до девически фалцет и любезно започвам да я засипвам с въпроси, които да ме изстрелят право в целта.

  

  Лелката е точна, явно й харесва вниманието ми и започва да ми разяснява… Аз обаче съм нетърпелива да разбера – къде точно е тоалетната чиния, но изчаквам кратката лекция, за да не изглеждам като водена от нездрав интерес…

  – Нещо тука такова бях прочела за една тоалетна… – мотолевя уж срамежливо аз и ровя с върха на сандала в прахта…

  – А, да… – оживява се тя, със светнали очи (явно не съм единствената зарибена).

  – Ще се върнете надясно, после наляво и на площад „еди кой си“ (ще кажеш, че сме в Париж), ще видите двуетажната къща в центъра, тя е тази с тоалетната…

  

  Почти нямам време да изкажа благодарността си, защото съм захапала следа, и излитам от място като „Карлсон, който живееше на покрива“… Ето на, там съм, точно пред къщата с тоалетната… Човек ще рече, че ще видя летяща чиния… Притихвам възторжено, но не… не виждам никаква тоалетна, защото не знам къде да гледам, а и според моя каръшки късмет си знам, че докато търся, няма да се появи нито една англоезична група.

  

  Пред огромни монитори в далечината виждам скупчени хора и отчаяна се отправям натам… На единия върви компютърна възстановка на града, направена като анимация, но, забележете, с китайски субтитри… Отивам на другия и там „о, богове“, субтитрите са на руски… Изблъсквам всички, които по мое мнение не са чак такива профита като мен, изглеждам внимателно филма за древния град, сърцето ми пърха от емоции, защото и „канализацията“, и „тоалетната“ са достойно застъпени в него… И ето ме, най-накрая щастлива… Връщам се на другия монитор, където филмът вече върви с гръцки субове, и го извъртам още веднъж, за да затвърдя знанията…

  

  След това се впускам в бясно препускане нагоре-надолу, завирам се във всички дупки и прозорци на къщи, където можеш да се завреш, без да те изхвърли охраната, опипвам всички делви, до които треперещите ми ръце могат да се докопат, заради огражденията, и се чувствам като дете, получило неочаквано захарен памук от неизвестен благодетел… Наистина е грандиозно да видиш двуетажни къщи с бани и тоалетни, които по нищо не отстъпват на днешните, с уникални фрески по стените (тях видях по-късно в музея), с кухненска посуда, която изключая, че е глинена, прилича досущ на днешната… И всичко това, отдалечено на 6000 години от деня, в който аз стоя и съзерцавам туй чудо…

  

  Почти като в сън се отправям към вратата, когато дочувам английски, групата току-що е пристигнала и екскурзоводката обяснява подробно „нещата“… Тамън се присламчвам като джебчия, когато с крайчеца на окото забелязвам, че на мното хора търпението е окончателно изчерпано и едва ли ще издържат да направя още една обиколка с групата… Не искам да злоупотребявам и, с натежало от горест сърце, нахлупвам археоложката капела и се изнизвам с унила физиономия… А иначе можех да прекарам тук целия ден, ако не и цялата почивка… Отвън има магазинчета със сувенири, купувам си няколко, влизам в препирни с двамата гърци, продаващи сериозни книги с огромен, снимков материал за разкопките, но на цената на цветен телевизор… Нещо пазарът не върви, сделка няма и потегляме…

  

  Следващата ни дестинация е „Червеният плаж“, взел името си от особения цвят на скалите и пясъка. Тук, за да паркираш, трябва да си бог, защото колите са буквално една връз друга, но аз настоявам Иван да тропне колата пред кофите и да се понасяме… Знаехме, че има около петнайсетминутен преход пеша дотам… Стълпотворението е ужасно и не можеш да се разминеш от народ… Имам чувството, че сме на първомайска манифестация и всички вървим като стадо павиани в крак… Стигаме до едно уширение на пътя и се спираме да изчакаме Иван, който вероятно все още паркира…

  Плажът е пред нас и след няколкоминутно съвещание решаваме, че не сме очаровани и ще търсим други забележителности… Не пропускаме да направим хиляда селфита в минута, защото е важно за историята… Иван идва, тамън паркирал, и му обявяваме, че отиваме да търсим някакъв ресторант „Йоргарас“, препоръчан ни от познат грък на сестра ми, според когото бил „сууупер“…

  

  Слагаме отново Гугъла, но той днес явно не е на наша страна – и след като ни поразкършва напред-назад из околността, ни стоварва на крайбрежна ивица с много таверни… Обикаляме всичките, но „Йоргарас“ никакъв го няма и, в момент на вдъхновение, сестра ми съзира стръмни стълби нагоре и уверено започва да ги катери… Часът е около 15.00, жегата – непоносима, стъпалата – освен че са поне двеста, са извънредно високи, което е смърт за моя скъсан менискус… Убедена съм, че тоя човечец няма начин да си е построил таверната на върха на всичките тези стъпала, но се влача геройски, „изкачвайки Шипка“ на един крак, щото си щадя менискуса… Не спирам да мрънкам под носа си, че „Йоргарас“ можеше да си направи заведението на Хималаите със същия успех, и криво-ляво се добирам до върха, лазейки… Тамън се поздравявам за успешното изкачване и оцелялото коляно – и сестра ми пристига в лек тръс, и заявява, че там „Йоргарас“ няма и нещо й се е бъгнала програмата на Айфона… Знаех си… Не искате да знаете за ругатните на всички езици, които се сещах и сипех наум… Айде са, двеста стъпала надолу и пак сначале… Слизайки, се заглеждам в табелата на съседната таверна – „Пещерата на Николас“ и се сещам, че бях прочела много суперлативи за нея от гърци (а аз им се доверявам, когато става дума за храна), и тя си беше част от предварителната ни програма…

  

  Щастлива съм като на Коледа и се мятам на една свободна маса, точно до водата… В движение поръчвам една малка наливна бира, за да отмия спомена за Еверест…

  Храната наистина е невероятна… Имат всякакви морски и местни деликатеси… Узото и ципурото се леят като вода, а аз преоткривам значението на израза „ледена бира“.

  След малко всички пъшкаме като „бански говеда“ и определено трябва да се раздвижим нанякъде… Следваща спирка: Влихада-beach… голям плаж с тъмен пясък и широка плажна ивица, шезлонгите са безплатни след 18.00 часа… Така че сме тамън навреме… Проскаме се на два двойни шезлонга с размерите на футбално игрище и след разхлаждащо къпане и фредо-капучино, посрещаме залеза на слънцето…

  

  Отново на конете, прибираме се – душ, чисти дрехи и към центъра…

  Харесва ми това невероятно, пъстроцветно стълпотворение от раси, езици, нрави и лято… Мога с часове да обикалям и да зяпам разнородната тълпа… Сядаме в готин коктейл-бар със страхотна музика, пускана от мацка DJ, коктейлите са супер, гледката – божествена… Точно под нас са скъпи апартаменти, със собствени басейни на терасите… Пием си коктейлите и зяпаме как млада двойка си прави селфита из басейна и разни други неща (навярно са младоженци); на съседната тераса малки деца шляпат и скачат с възгласи във водата… Чувството е, че сме на първа линия в лятно кино; и всичко е едновременно прекрасно и някак сюрреалистично…

  

  Часът минава един, плащаме и ставаме… Излизайки, на последната маса виждаме няколко готини лелки с дизайнерски капели, като богати американки… Какво е учудването като ги чуваме да си подхвърлят закачки на български и гръмогласно да се смеят… Аз съм доволна, че има и такива…

  

  Мацките ще ходят на дискотека, а аз съм хвърлила тежки клетви, че кракът ми в нощен бар няма да стъпи, щото всяка вечер е там, а сега съм на почивка… С Иван бавно крачим по малките сокаци, които са пълни с народ, все едно е обедно време, и минаваме покрай един много як бар с готина музика и отворени врати… Точно подминавам и виждам четири афроамериканки с невероятно красиви лица и коси, всяка една тежаща поне 120 кила… Облечени са коя с шорти, коя с минижуп или панталон, но при всички един елемент от облеклото е ушит от еднакъв плат, с еднакъв десен. Приличат ми на някакъв много як джаз-квартет и крачат с невероятно самочувствие и достойнство… Аз съм забравила напълно върлите закани и като омагьосана се залепвам за тях, когато, почти прекрачила вратата, се сещам, че Иван е някъде на улицата и не мога просто ей така да престъпя решението си за въздържание от нощен живот…

  

  Завъртвам се на пети и настигам Иван, без да отварям и дума, че бях на път да прегреша…

  „Офффф, да го… значи, т’ва пусто женско достойнство, без него още щях да се търкалям на бара“…

  

  (Следва.)

  Текст и снимки:

  Екатерина Трифонова

  .

• Санторини

   

  Санторини – 1 част

  Откога се каня да седна и да напиша и аз един пътепис за Санторини… Не, че вече не са изписани томове, но Санторини е въпрос на вътрешно възприятие и при всеки е различно…

  .

  

  .

  18 август, неделя… часът е 18.30 – и, според всички сметки, аз вече трябваше да дишам санторински въздух… Вместо това самолетът е закотвен на пистата повече от час, притеснението ми от предстоящия полет е ударило червено и краченцата в бели чорапки с изути маратонки на арабина до мен не правят нещата по-лесни… Най-накрая летим… Аз в средата, подрастваща тийнейджърка, чоплеща бадеми до прозореца, и хъркащия арабин с чорапите до пътеката… Общо взето, мозъкът ми е в мъгла и се старая да премахна зловещата си физиономия, но съм почти убедена, че приличам на озъбен плъх, приклещен в капан… Тамън започвам да се поуспокоявам и… въздух… аз се старая да дишам на пресекулки в предистерично състояние и чакам индикациите за последния ми полет към земята… Слава Богу, след пет минути положението се нормализира и аз гледам дъвчещата ядки малолетка като хипнотизирана… Сигурно си помисли, че съм гладна, защото ми предложи, съжалително… Самолетът се спуска и едни десет минути лети около острова почти над морето, след което с рязък завой, скърцане и притреперване със звучно тупване се заковава на пистата, като простреляна гарга… Слаба усмивка се плъзва по побелялата ми уста, „благодаря Богу“ и вече съм готова за приключения…

  Човекът с колата ни чака с табела, при което сестра ми благоразумно се отделя от нас и отива да подпише документите, защото за куфарите, които влачим за петте дена, ще ни трябва като минимум микробус и не искаме да се вижда, как ще ги натъпчем в малката като сапунерка „Киа“… Глътваме коремите, куфарите стърчат, вратата на багажника се блъска на всяка дупка, но потегляме…

  Първите впечатления са за много камънак, прах и липса на растителност покрай пътя… Стигаме във Фира – столичния град и имам чувството, че целият свят изненадващо се е изтърсил на острова, барабар с нас…

  

  Откриваме с джипиеса адреса, стоварваме багажа на средата на улицата – като спираме целия трафик, но вече сме тук…

  Настаняваме се… леки, незадушевни, приятелски препирни, кой е с по-добрата гледка, душ и излизаме… Центърът е на двеста метра, кола не върши никаква работа вътре в града, така че за всички ентусиасти да е ясно – на Санторини се ходи много… много и пеш…

  По малките улички към центъра навсякъде има туристически офиси и, въпреки че часът е единайсет, всичко работи на макс… Влизаме в едно и питаме за екскурзиите с корабче до вулкана… На едно място са 30, на друго – на друго 25 евро, с вечеря или без, и най-накрая си стискаме ръцете за 10.30 на другата сутрин… с някакво подобие на пиратска фрегата…

  

  Вечеряме в крайморски ресторант, препоръчан ни от хостесата, на петнайсетина минути от Фира… Храната е разкошна и вкусна… там ходят местните, а ние сме с претенции, защото пристигаме от гръцката столица на морските деликатеси – Халкида… Познавачи сме и с нас шега не бива…

  19 август, часът е 8.30… Всички сме на крак, чакаме да ни сервират закуската и сме екипирани и въодушевени…

  

  Отиваме пеш до лифта и след 5 минути сме на пристанището, където поне час чакаме да дойде нашата пиратска яхта…

  Натоварват ни и след петнайсетина минути сме на Вулкана…

  Гръцкоговорящите сме има-няма десетина човека, така че цялата информация се лее от екскурзоводката на английски, френски и италиански… За нас, ако остане време… Дочувам, че разстоянието до върха е седемстотин метра, и си викам: „Нищо работа“, но, както впоследствие разбрах, това явно се отнася за височината на вулкана… Слизаме и тръгваме по тясната пътека, в началото нещата изглеждат търпими и аз гордо крача с „алпинистка“ закалка… След първото възвишение се появява второ, след това трето и от първоначалния ми комсомолски плам не е останало нищо… Влача се като пребито псе с изплезен от жега език, по малки и големи, черни вулканични камъни…

  

  Псувам наум екскурзоводката и седемстотинте й метри и се моля преизподнята да има край… Оказва се, че има… но има и последен напън по една стръмна урва, където камъните се свличат барабар с теб, и общо взето системата е две напред, една назад… Иван ме издърпва като куфар на трудните места и разгеле… на върха сме… Аз на момента забравям за умората, жегата и прахта и въодушевено се вра между скупчените групи, защото съм дошла да видя действащ вулкан, пушеци и лава и с нищо по-малко няма да си тръгна…

  

  Вамирам екскурзоводката, която вече е свършила официалната част и бръщолеви съвети за ресторанти и магазини… Решавам да се включа:

  – А за нас, на гръцки, нищо ли няма да обясните? – яхвам метлата аз… Бясна съм, щото може и да знам английски, ама съм в Гърция и чувствам, че съм си в правото да ми говорят на гръцки… –
  – Аз действащ вулкан така и не видях, та ако може да сте така любезна да ни обясните къде е? -продължавам да настоявам, уж възпитано…

  – Ама аз обяснявах досега на групата – като не разбирате езици, да сте казали! – озъбва ми се тя… Явно вече се заяждаме…

  – Вижте, следващия път предупреждавайте, че в Гърция трябва да говорим чужди езици, за да посетим екскурзията ви!? – не се предавам аз…

  – Ами върнете се до ей онзи хълм и там ще видите кратера и пушека, който излиза от пукнатините… Само че трябва да бързате, защото корабът ни чака…

  

  Вече съм истински бясна, събирам останалите блеещи от нашата групичка и хукваме да ударим едно селфи пред демонския пушек… Той пък един пушек, ако запалите един конус черно, ще се разпуши и разсмърди повече… Как да е, снимаме дръгливите напъни на най-големия морски вулкан в света и удовлетворени поемаме надолу…

  Обратният път е по-лесен и чак сега гледката, която се простира пред нас, ни възнаграждава за трите кофи пот и пепел по краката…

  

  Чувството, че си покорил върха на света, се засилва от синевата на небето, сляло се с морето някъде далеч в безбрежността на хоризонта… Туристическите корабчета се стрелкат като гларуси около снагите на огромните круизни кораби… Напомнят ми грозното патенце, което срамежливо танцува около красивия бял лебед… И някак просто чувстваш, че ТИ, именно ТИ си създателят на този момент и тази картина… почти като Бог…

  

  Вече сме долу и естествено всички нас чакат, но аз отмъстително ситня като прима-балерина на Большой, щото ще дразня максимално… Не, че тя е впечатлена… такива като мен среща ежедневно, но трябва да се защити балканския патриотизъм… Сакън, в Британския музей или в Лувъра, кой говори на български или гръцки?!?

  Отново сме на кораба… Екскурзоводката явно в знак на помирение ми съобщава, че след малко стигаме при „вулканичната кал“ и, ако имаме намерение да се къпем, е време да сложим банските…

  

  Изглежда доста по-лесно, отколкото е всъщност… Има здраво вълнение и аз с моряшка походка се понасям по стръмните стъпала към тоалетната…

  Тя е с размерите на кибритена кутийка и висока точно толкова, така че възможностите са две – или сядаш на цокалото, или се сгъваш в кръста с присвити колена… И ето ме – сгъната в кръста, пиратската черупка се люлее във всички посоки, опитвам се да запазя равновесие на един крак, изхлузвайки полепналия потен клин, и се моля някоя вълна да не ме прати върху опиканата тоалетна до мен…

  Нахлузвам банския със скърцащи зъби, слагам чиста риза и сламена шапка и изгребвам – като пиян тираджия до палубата…

  Навсякъде около мен седят спокойни европейци и японци, тук-там по някой американец, за които моята екзистенциална криза в трюма изглежда нереална… Виждам калното море отдалеко, там вече са спрени два големи кораба, така че ние се нареждаме на трета линия… Свалят дървения парапет отляво и скачаме… В началото си мислех да изпраскам някой високотехничен скок, но като видях, че всички го дават хаирлийската, не рискувам и се пльосвам по гъз… Водата е леденостудена и в първия момент направо ми секва дъхът… След няколко загребвания усещам благотворната й свежест върху прегрялото ми тяло и се отправям към калните води…

  

  Още стотина метра и водата става топла, като в центъра на вулканичната кал; усещането е, че си в джакузи… Освен гадния, жълт цвят на водата, за който прочетох, че съдържа редки минерали, извиращи от недрата на Земята (изключително благотворни за кожата), самата вода е някак мазна и лепкава… Разминавам се с две французойки, които са наплескали жълт нанос на лицето си като маскаq и се двоумя дали да не последвам примера им.. Pа щастие, не го правя, защото – както по-късно разбирамq от жълтата пета на крака ми… измиване няма… Цяла седмица я търках с какво ли не, безрезултатно… Връщаме се на кораба и след посещение на близкото малко островче за обяд с ужасна храна (предназначена за преминаващи туристи) и панорамна разходка около острова с много снимки, виждам пристанището на Фира пред себе си…

  

  Собствениците на магаренца веднага наобикалят чужденците и на цената на билета за лифта – 6 евро, им предлагат да яхнат магаренцата за безкрайните стъпала догоре… Както с гордост забелязвам, хората са информирани за борбата на природозащитните организации за забраната на тази ужасна практика и мълчаливо подминават собствениците… Иван решава да се изкачи пеш, за което може би после горчиво съжалява, заради смрадта и наслоената магарешка тор по стъпалата, а ние се мятаме на лифта и след пет минути сме горе…

  

  Душ, чисти дрехи и сме отново на линия, обикалящи безкрайните малки сокаци, пълни с магазини, кафенета, барове и местенца за хапване… Цените на дрехите са като в Париж, така че за пазаруване и дума не може да става (е, аз все пак не се въздържах), и сядаме в един от многото коктейл-барове на ръба на калдерата (кратера), за коктейл „Маргарита“ за мен и невероятна, светлинна феерия… просто неземен разкош от цветове…

  

  Вечеря в улично мезедополио, с различни санторински мезета и хубаво бяло вино… Виното, дори и наливното, навсякъде в Санторини ми хареса… Имат добре-развита винена индустрия и вината им са първокласни.

  

  (Следва.)

  .

  Текст и снимки:

  Екатерина Трифонова

  септември 2019 г.

  .

• Цървули

  .

  Разказ от Вехлиджан Ахмедова

  .

  Дядо Ахмед бе старец на преклонна вече възраст. Раменете му бяха се свлекли от тежестта на изминалите години, а старото шаячено палто висеше на тях като чул, покрит върху чучело, което стърчи насред селски бостан. Дълбоки бразди бе чертал животът с безжалостна ръка по лицето му и всяка една от тях криеше в дълбините си своя история – по една за всяка от четирите рожби, които бе погребал в земята черна, друга – за къртовския селски труд по нивите на кооператива, трета – за името, което му взеха, и много други, които вече бе погребал нейде из дълбините на спомените си…

  Седем деца бяха му се народили през годините, от които бяха останали живи само трима сина. Най-малкият – Исин бе останал да живее при него с жена си и двете си дъщери. Къщата – кирпичена постройка не бе от големите, но бе приютявала много челяд, комшии и рода. Беше последната къща, с която завършваше селото. Отдалеч изглеждаше като мома, останала сама насред нивята, разтворила ръце за прегръдка, а ризата й се белееше и раздуваше от вятъра.

  Стъпала, направени от дялан камък, водеха до верандата й, откъдето човешкият взор достигаше напред към съседното село Кючук бунар (дн. Мали Извор); наляво проследяваше пътя, криволичещ из пшеничените ниви, опасани с пояси от млади дървета; вдясно се виждаха покривите на другите селски същи, които изглеждаха като калпаци на млади момци, а малко встрани, в близост до зеленината на пояса на село Кара Аптуллах (дн. Божан), се бяха сгушили селските гробища, където един до друг, по братски, лежаха и християни, и мюсюлмани.

  В двора на къщата клони виеше високо и многолетно черничево дърво, под което дядо Ахмед бе намерил жилата на сладък извор и бе го сътворил в бунар, откъдето често невестите и младите моми идваха да си налеят вода. На същите клони лете той завързваше една дъска, която покриваше с тъкана черга, за да послужи за люлка на внучките и децата от махалата.

  Всяка заран дядо Ахмед отваряше очи и казваше на Всевишния:

  – Пак не ме искаш… Даряваш ми още ден да походя из селото си, да погледам полята и пъстрите им килими, да чуя как зрее хлябът по пшеничените ниви… – И благодареше, отворил длани към небето.

  Сетне се надигаше с въздишка, породена от болежките по снагата си, навиваше на руло стария, кърпен дюшек, шит от стара аба, и го опираше о стената. Туй бе леглото му години наред. Надяваше потурите, слагаше шитата на ръка от баба Айше раирана риза с небесен цвят и се отправяше към верандата.

  Сядаше на трикракото си дървено столче, палеше цигара „Слънце“ и жадно всмукваше от нея. Тютюневият дим се разстилаше пред очите му, образувайки в началото гъсти кълбета, които после бързо се разсейваха и отваряха кръгозора му.

  Погледът му се рееше волно и обгръщаше далечината на хоризонта. От изток слънцето бавно, но сигурно простираше лъчи, обагряйки цялото небе в кървавочервено, а росата къпеше всичко наоколо. Раждаше се новият ден.

  – Досущ като човешкия живот – мислеше си дядо Ахмед. – И той се ражда с кръв и болка, а после… после зависи от вятъра, къде го е отвял и колко листа от дървото му е обрулил…

  Щом се насладеше на утринната приказка, дядо Ахмед хапваше обичайната попара, след което туряше калпака и го опасваше с дълго платно; отиваше до сайванта и откачаше от един гвоздей, забит на стената, своите цървули. Сядаше на земята и, мърморейки нещо под побелелия си мустак, започваше да навива вървите им, след което тръгваше на обичайния си обход из селото.

  Вървеше леко приведен напред, с ръце, заключени отзад на кръста си; спираше тук и
  там, гледаше, любуваше, а друг път – псуваше…

  Често, когато видеше из нивата до къщата си трактор или комбайн, отиваше дотам и завързваше разговор с работниците. Интересно му беше как се променяше светът, механизираше се, растеше…

  – Едно време – думаше той, – всичко съм правил с ей тия две ръце. Орали сме на ръка, сели сме на ръка, жънали и вършали сме пак на ръка. Какво знаете вие, сегашната младеж? Всичко ви е лесно. Ако някой имаше вол, беше късметлия, а конят беше чорбаджийско дело.

  – Сега времената са други, дядо Ахмед. Ей на, виж, ние сме с гумени галоши, а ти все още с цървули ходиш – с насмешка му отвръщаха те.

  Тъй минаваха дните из селския живот – младите на работа в ТКЗС-то и заводите, а
  дядо Ахмед – на раздумка по комшии, на помощ при своя дългогодишен приятел – дядо Ботю или просто мереше сокаците на селото със своите цървули. Само през зимата ги сваляше и ги закачаше под сайванта. А то къде ли можеше да иде из преспите?

  И, щом пукнеше пролетта, дядо Ахмед поемаше отново по обичайните си задължения. Това му бе останало само като утеха; усещаше, че дните са му преброени.

  Един ден дядо Ахмед изненада всички. Беше заменил кожените цървули с гумени, от онези, модерните, дето ги даваха от ТКЗС-то, продаваха във всички железарски, та и в селския смесен магазин.

  – Дядо Ахмед, къде остави цървулите? Да не ги продаде? Ето, сега и ти си модерен – шегуваха се комшии и съселяни.

  – Ударих тото – отвръщаше им дядо Ахмед.

  Всички мислеха, че дядо Ахмед наистина е хвърлил цървулите завинаги, че е приел новото и съвременното, въпреки че все още носеше своя калпак и своите потури, за които казваше, че са му наследство.

  Веднъж, в един от онези знойни летни дни, в които маранята се стелеше като огнена покривка ниско долу над земята, а слънцето прижуряше неистово, в дома на дядо Ахмед дойде един от комбайнерите, които прибираха хляба на селото по близката нива, намираща се до дома му.

  – Дядо Ахмед, дядо Ахмед, дошъл съм да си налея вода от кладенеца, че изгоряхме в тая жега – рече той.

  – Налей си, налей, чоджум. Арно е слънцето ни, благодат е това. Как иначе ще зрее хлябът народен? – отвърна дядо Ахмед.

  Младият мъж, гол до кръста и с шапка на главата, направена от вестник, пусна кофата в дълбините на кладенеца. Дъното й се удари във водата и тя забълбука, което значеше, че се пълни. Сетне заиздърпа бавно въжето, навивайки го около кладенчовата макара. Водата бе студена и кристално чиста. Утоли жаждата си, изми почернялото си от слънце лице и наля в стъклените бутилки, които носеше със себе си. Облегна се на ствола на черничевото дърво и се загледа… Изведнъж погледът му се спря на вратата на Дядоахмедовата къща. Над нея, под стряхата, закачени на един ръждив пирон, висяха цървулите му – кърпени и протрити.

  – Ти още ли ги държиш тези цървули, дядо Ахмед? – попита той.

  – Да, още. Докато съм жив, ще са там. После… да става, каквото ще – рече дядо Ахмед.

  – Виж какви нови гумени си имаш. От новото поколение са, модерни. Защо са ти тези вехтории?

  Дядо Ахмед се замисли, погледна в очите младия мъж и рече:

  – За да не забравям откъде съм тръгнал, чоджум! Никой не знае къде ще стигне, с какво и как. Дали ще го посрещнат като чирак или като чорбаджия, дали ще се изкачи на високо или не, дали ще изгради палат или ще живее в кирпичена колиба като мен – това няма никакво значение. Всичко губи своя смисъл, ако забравиш пътя, който си извървял, обувките, с които си бил. Дървото расте и извива клони до небето, когато корените са му здраво впити в земята… Никога не забравяй откъде си тръгнал, защото животът е колело и не се знае къде ще спре…

  Двамата мъже стояха, облегнати на ствола на черничевото дърво, и всеки един от тях мислеше за своето време – единият за кожените цървули, а другият – за гумените…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  https://www.facebook.com/vehlican.ahmedova/posts/pfbid0gXQaWh7W5VUBfxE3xjrVWtjWTMGUzDN1gAcmcDQUrtUckBx9cPcaCbm1R7NrQN7ml

• В неделя

  .

  В неделя Бог си почива от сторените дела
  и ми хрумва една мисъл красива – в неделя Бог е жена.
  Родила е всичко наоколо и сега в леглото спи,
  и като сняг са дълбоки белите й коси.

  Измила е къщата и свети къщата от чистота,
  и в къщата слиза небето, защото Бог е жена.
  В неделя и само в неделя тя може да спи до обяд –
  ушила е и е изпрела дрехите на този свят.

  Изпрала е всичките ризи на всичките свои мъже
  и е сресала буйните гриви на ветрове и коне.
  Сготвила е храна – от снощи – и е омесила хляб,
  и сега спи още и още – в неделя Господ е слаб.

  В неделя Господ е хубав – като заспала жена.
  А сега – тихо, ни дума, ни думичка за това,
  ни дума за Бог и жената… В неделя Бог е жена.
  Следобед ще изведе децата да се търкалят в снега.

  .

  Николай Милчев

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Велина Минкова гостува в „Глаголницата“

  .

  В „Глаголницата“ тази неделя, 22 януари, посрещаме Велина Минкова.

  За какво се разказва в книга със заглавие „Доклад на зелената амеба за химическия молив“? Доклад? Зелена амеба? А „бразилски храст“? За тези неща, но и за творческото писане изобщо, ще разговоряме с писателката и преводачка Велина Минкова.

  Велина има изградена своя техника за писането на разкази, свързани с пътуване. Сред последните й ангажименти за 2022-ра година е точно един такъв курс под домакинството на Фондация „Елизабет Костова“. Ще попитаме и за преподаването. Как се изгражда такава методика?

  Велина Минкова е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (Колибри, 2015) и на два сборника с разкази – Red Shorts (на английски език, „Колибри“, 2001) и „Бразилски храст“ („Колибри“, 2018). Живее в Париж, където пише и превежда художествена литература на български, английски и френски.

  „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, както и „Бразилски храст“ могат да бъдат закупени в електронен формат тук и тук.

  Един от нейните кратки разкази – „Сватба“ е достъпен ТУК.

  Линк към срещата – в навечерието на събитието.

  Събитието във Фейсбук – ТУК

  .

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“

  .

• Дано

  .

  На мястото на тази къщица имаше друга, поне на сто години беше. Кирпичена, неизмазана, окадена и тъмна. Тя нямаше прозорец. В нея баба готвеше през лятото. Не беше постлана с черги и влизах вътре направо със сандалките. Това ми харесваше, защото никак не обичах да откопчавам и закопчавам пустите му каишки. Все ми бягаше езичето им, детски неволи.

  Помня печката в най-тъмният ъгъл и неизменният чайник, който къкреше отгоре.

  До вратата бистрееше котел с голямото си водно око. От него поливах с черпак на баба да мие едно-друго, докато готвеше.

  Ясен е споменът ми от деня, в който събориха къщицата. Като махнаха покрива и започнаха да свалят гредите, между тях се показа пушка, скрита кой знае кога от прадядо. “Пушката не става за нищо, със счупен приклад е.” – рече татко и едно съседско момче я отнесе.

  Колко пъти съм си съчинявала героични приказки за тази пушка. Легна до баба и я питам. Тя ми отговаря до някое време, а после заспива. Е, тогава аз си ги доизмислях.

  После направиха друга къщичка на същото място, но вече с прозорец. Стана като кукленска. Баба я нарече лятна кухня.

  За всеки Великден варосваше стените й и тя светваше. Тогава Раймонда не можеше и да си помисли да я доближи, камо ли да надникне в нея. Не знам откъде се бе взела тази Раймонда, прилична на ловджийско куче. Баба я беше кръстила на онази Раймонда Диен, французойката, легнала на релсите, пред ешелона с танковете…

  Останаха си двете, с баба до края. И тя й говореше като на човек.

  Дойде време, когато къщичката се превърна в склад. Каквото беше ненужно, се трупаше там, защото можеше да потрябва. Какви сме ние, хората, все прибираме, като мравчици сме. Животът си минава, а ние прибираме!

  После започнаха да редят дърва в нея. Пълнеха я до тавана с цепеници. В годините тя бавно и полека помръкваше. Пак служеше, но не беше същото. До тази пролет. Ами спасихме я! Изчистена, измазана, варосана, с потегнати врата и прозорец – светна. Сега е като гъбка след дъжд. Белее и чака да дойдат далечните деца. Раймонда я няма, но Ари и Гаро са тук!

  Ще се крият вътре дечурлигата от жегата и дъжда. Ще играят в нея и ще си разказват страшно-смешни истории. И пак ще има памет. Къщицата не е губила никога своята, но ще има и нова. За да могат един ден децата да изчоплят по някой спомен и да им стане мило, както днес – на мен.

  .

  Юлия Дивизиева

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Великобалкания

  .

  Живея сред аристократи.

  Навсякъде около мен е пълно с аристократи.

  Кръвта им е синя… Като се порежат тече синя… синя като мастило.

  Като се порежа гледам и моята кръв, но тя е червена… И няма никакви оттенъци на синьо.
  Понякога е яркоалена, а друг път тъмночервена…

  Но синина няма…

  Няма и нищожна следа даже от синя кръв.

  Живея сред наследници на велики народи.

  Има наследници на някакви арийци, на богопомазани народи, със съдба, предопределена от самия Бог да променят света, преки наследници на Христос, на Мохамед… и най-вече на бог Бакхус…

  Живея сред наследници на хан Аспарух, на Сюлейман Великолепни, на Великия Македонски… На Атила дори…

  Навсякъде около мен е пълно с благородни наследници…

  Веднъж даже срещнах самия Наполеон…! Вървеше из улиците със смешната си шапка и се усмихваше наляво-надясно.

  Има наследници на Велика Болгария, на Великата Османска империя, на Великата Македонска империя и на десетки други империи, на които все не мога да запомня имената.

  Има империи, които са били на три морета… Има и такива, които са били на три континента. Не съм сигурен дали нямаше и една, дето е била на три планети…

  Но отдавна не са…!

  В този район на света има Велика България, Велика Турция, Велика Гърция, Велика Сърбия… Има Велика Македония и Велика Албания дори…

  И войниците са велики…

  Велик е българският войник, турският, гръцкият, а също и всички войници от околността…

  Седя и се чудя, какво толкова велико има в това да умреш за някоя от тези велики империи, но отговор така и не намирам.

  Чудя се и какво велико са постигнали тези велики народи? Мисля, мисля и единственото, за което се сещам е, че са воювали помежду си.

  Воювали са с велика ярост и са си нанасяли велики вреди… И колкото повече вреди са си причинявали, толкова по-велики са ставали.

  Мъча се да се сетя и за някое велико откритие, направено от тези велики народи, но не мога да се сетя за нищо подобно.

  Няма такива, които да са открили електричеството или пък как да полетиш в небето?

  Всъщност, май имаше един, дето е открил топлата вода!

  Такива мисли имам напоследък!

  Може би защото не съм аристократ?

  Само аз съм селянин в тази държава…! Потомък съм на въшливи селяни от Делиормана.
  Искам и аз да съм аристократ като всички останали, но не става и не става…

  Няма да лъжа – търсих много в миналото, но така и не открих нищо велико в рода си… Само селяни… Дрипави селяни до девето коляно и така сигурно до основаването на света!

  Молба имам към тези, които се ровят в архивите на Паисий, на хан Аспарух, на Александър Македонски, в библиотеките на Осман и на Тито…

  Много ви се моля, вижте дали няма да откриете някъде там нещо и за мен… Нещо… някаква следа, която да покаже, че и аз съм наследник на аристократи.

  Не, не искам да е някой велик цар… Съгласен съм да съм потомък дори на някой обикновен селски, хитър чорбаджия, че “трудно се живее сред аристократи неразбрани, брате”.

  Живея сред наследници на велики империи, които в стройна редица се изнасят към Великобритания, а от изток… от изток се задават наследниците на Великия Ксеркс и Великия Дарий.

  Живея сам – единственият селянин в тази велика държава, обитавана от аристократи, които ги е страх да се качат на тавана…

  Да не би да открият цървулите на дядо си…!

  .

  Хасан Ефраимов

  .

• Когато тръгне резедавата трева…

  .

  Когато тръгне резедавата трева
  и разцъфтят вън цветовете Божи,
  когато зимата изчезне вдън земя
  и облаците сменят сиви кожи,

  когато малките щурчета изпълзят
  и опнат струните на своите цигулки,
  когато птичета по клони зацвърчат
  по дървесата в бял цвят като булки,

  подобно живнал от вода повехнал цвят,
  ще се стая аз в идващи години,
  без търсене на смисъл в слава и палат,
  без вярване във хиляди доктрини,

  разбрала, че дори огромната следа,
  събрала стихове и мъдрости извезла,
  си е опашката на падаща звезда –
  блести за малко, а след туй изчезва.

  И може би след времена една жена,
  със профил някак си на мен прилягащ,
  така, във пролетна подобна ранина,
  ще търси смисъл на живота бягащ.

  Със любопитство ще отваря ракли, скрин,
  ще търси нещо в празните ми стаи,
  но вятърът ще си просвирва през комин,
  че „Панта реи, панта кинетаи”*.

  .

  Красимира Стойнова

  Кълъмбъс, САЩ

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * “Всичко тече, всичко се променя и нищо не остава същото.” – Хераклит.

  Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Чашите на живота

  .

  Три са чашите, които изпиваш в своя живот –
  на свободата, робството и любовта.
  Чашата на свободата опиянява.
  Чашата на любовта се пие три пъти:
  в зората, в пладнето и в залеза на живота.
  Блазе на оня,
  който изпие любовната чаша в зората,
  дважди – на оня,
  който я изпие в пладнето,
  трижди – на оня,
  който я изпие в залеза.
  Чашата на робството се пие безкрайно.
  Това казва Ave Maria с ангелски глас –
  плач някакъв,
  ридание някакво,
  безсмъртна детска мелодия.

   

  Иван Здравков

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук,  тук и тук.

  .

• <<
• 1
...
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
• 16
• 17
• 18
• 19
• 20
...
• 81
• >>