литература
- Цървули
.
Разказ от Вехлиджан Ахмедова
.
Дядо Ахмед бе старец на преклонна вече възраст. Раменете му бяха се свлекли от тежестта на изминалите години, а старото шаячено палто висеше на тях като чул, покрит върху чучело, което стърчи насред селски бостан. Дълбоки бразди бе чертал животът с безжалостна ръка по лицето му и всяка една от тях криеше в дълбините си своя история – по една за всяка от четирите рожби, които бе погребал в земята черна, друга – за къртовския селски труд по нивите на кооператива, трета – за името, което му взеха, и много други, които вече бе погребал нейде из дълбините на спомените си…
Седем деца бяха му се народили през годините, от които бяха останали живи само трима сина. Най-малкият – Исин бе останал да живее при него с жена си и двете си дъщери. Къщата – кирпичена постройка не бе от големите, но бе приютявала много челяд, комшии и рода. Беше последната къща, с която завършваше селото. Отдалеч изглеждаше като мома, останала сама насред нивята, разтворила ръце за прегръдка, а ризата й се белееше и раздуваше от вятъра.
Стъпала, направени от дялан камък, водеха до верандата й, откъдето човешкият взор достигаше напред към съседното село Кючук бунар (дн. Мали Извор); наляво проследяваше пътя, криволичещ из пшеничените ниви, опасани с пояси от млади дървета; вдясно се виждаха покривите на другите селски същи, които изглеждаха като калпаци на млади момци, а малко встрани, в близост до зеленината на пояса на село Кара Аптуллах (дн. Божан), се бяха сгушили селските гробища, където един до друг, по братски, лежаха и християни, и мюсюлмани.
В двора на къщата клони виеше високо и многолетно черничево дърво, под което дядо Ахмед бе намерил жилата на сладък извор и бе го сътворил в бунар, откъдето често невестите и младите моми идваха да си налеят вода. На същите клони лете той завързваше една дъска, която покриваше с тъкана черга, за да послужи за люлка на внучките и децата от махалата.
Всяка заран дядо Ахмед отваряше очи и казваше на Всевишния:
– Пак не ме искаш… Даряваш ми още ден да походя из селото си, да погледам полята и пъстрите им килими, да чуя как зрее хлябът по пшеничените ниви… – И благодареше, отворил длани към небето.
Сетне се надигаше с въздишка, породена от болежките по снагата си, навиваше на руло стария, кърпен дюшек, шит от стара аба, и го опираше о стената. Туй бе леглото му години наред. Надяваше потурите, слагаше шитата на ръка от баба Айше раирана риза с небесен цвят и се отправяше към верандата.
Сядаше на трикракото си дървено столче, палеше цигара „Слънце“ и жадно всмукваше от нея. Тютюневият дим се разстилаше пред очите му, образувайки в началото гъсти кълбета, които после бързо се разсейваха и отваряха кръгозора му.
Погледът му се рееше волно и обгръщаше далечината на хоризонта. От изток слънцето бавно, но сигурно простираше лъчи, обагряйки цялото небе в кървавочервено, а росата къпеше всичко наоколо. Раждаше се новият ден.
– Досущ като човешкия живот – мислеше си дядо Ахмед. – И той се ражда с кръв и болка, а после… после зависи от вятъра, къде го е отвял и колко листа от дървото му е обрулил…
Щом се насладеше на утринната приказка, дядо Ахмед хапваше обичайната попара, след което туряше калпака и го опасваше с дълго платно; отиваше до сайванта и откачаше от един гвоздей, забит на стената, своите цървули. Сядаше на земята и, мърморейки нещо под побелелия си мустак, започваше да навива вървите им, след което тръгваше на обичайния си обход из селото.
Вървеше леко приведен напред, с ръце, заключени отзад на кръста си; спираше тук и
там, гледаше, любуваше, а друг път – псуваше…Често, когато видеше из нивата до къщата си трактор или комбайн, отиваше дотам и завързваше разговор с работниците. Интересно му беше как се променяше светът, механизираше се, растеше…
– Едно време – думаше той, – всичко съм правил с ей тия две ръце. Орали сме на ръка, сели сме на ръка, жънали и вършали сме пак на ръка. Какво знаете вие, сегашната младеж? Всичко ви е лесно. Ако някой имаше вол, беше късметлия, а конят беше чорбаджийско дело.
– Сега времената са други, дядо Ахмед. Ей на, виж, ние сме с гумени галоши, а ти все още с цървули ходиш – с насмешка му отвръщаха те.
Тъй минаваха дните из селския живот – младите на работа в ТКЗС-то и заводите, а
дядо Ахмед – на раздумка по комшии, на помощ при своя дългогодишен приятел – дядо Ботю или просто мереше сокаците на селото със своите цървули. Само през зимата ги сваляше и ги закачаше под сайванта. А то къде ли можеше да иде из преспите?И, щом пукнеше пролетта, дядо Ахмед поемаше отново по обичайните си задължения. Това му бе останало само като утеха; усещаше, че дните са му преброени.
Един ден дядо Ахмед изненада всички. Беше заменил кожените цървули с гумени, от онези, модерните, дето ги даваха от ТКЗС-то, продаваха във всички железарски, та и в селския смесен магазин.
– Дядо Ахмед, къде остави цървулите? Да не ги продаде? Ето, сега и ти си модерен – шегуваха се комшии и съселяни.
– Ударих тото – отвръщаше им дядо Ахмед.
Всички мислеха, че дядо Ахмед наистина е хвърлил цървулите завинаги, че е приел новото и съвременното, въпреки че все още носеше своя калпак и своите потури, за които казваше, че са му наследство.
Веднъж, в един от онези знойни летни дни, в които маранята се стелеше като огнена покривка ниско долу над земята, а слънцето прижуряше неистово, в дома на дядо Ахмед дойде един от комбайнерите, които прибираха хляба на селото по близката нива, намираща се до дома му.
– Дядо Ахмед, дядо Ахмед, дошъл съм да си налея вода от кладенеца, че изгоряхме в тая жега – рече той.
– Налей си, налей, чоджум. Арно е слънцето ни, благодат е това. Как иначе ще зрее хлябът народен? – отвърна дядо Ахмед.
Младият мъж, гол до кръста и с шапка на главата, направена от вестник, пусна кофата в дълбините на кладенеца. Дъното й се удари във водата и тя забълбука, което значеше, че се пълни. Сетне заиздърпа бавно въжето, навивайки го около кладенчовата макара. Водата бе студена и кристално чиста. Утоли жаждата си, изми почернялото си от слънце лице и наля в стъклените бутилки, които носеше със себе си. Облегна се на ствола на черничевото дърво и се загледа… Изведнъж погледът му се спря на вратата на Дядоахмедовата къща. Над нея, под стряхата, закачени на един ръждив пирон, висяха цървулите му – кърпени и протрити.
– Ти още ли ги държиш тези цървули, дядо Ахмед? – попита той.
– Да, още. Докато съм жив, ще са там. После… да става, каквото ще – рече дядо Ахмед.
– Виж какви нови гумени си имаш. От новото поколение са, модерни. Защо са ти тези вехтории?
Дядо Ахмед се замисли, погледна в очите младия мъж и рече:
– За да не забравям откъде съм тръгнал, чоджум! Никой не знае къде ще стигне, с какво и как. Дали ще го посрещнат като чирак или като чорбаджия, дали ще се изкачи на високо или не, дали ще изгради палат или ще живее в кирпичена колиба като мен – това няма никакво значение. Всичко губи своя смисъл, ако забравиш пътя, който си извървял, обувките, с които си бил. Дървото расте и извива клони до небето, когато корените са му здраво впити в земята… Никога не забравяй откъде си тръгнал, защото животът е колело и не се знае къде ще спре…
Двамата мъже стояха, облегнати на ствола на черничевото дърво, и всеки един от тях мислеше за своето време – единият за кожените цървули, а другият – за гумените…
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
https://www.facebook.com/vehlican.ahmedova/posts/pfbid0gXQaWh7W5VUBfxE3xjrVWtjWTMGUzDN1gAcmcDQUrtUckBx9cPcaCbm1R7NrQN7ml
- В неделя
.
В неделя Бог си почива от сторените дела
и ми хрумва една мисъл красива – в неделя Бог е жена.
Родила е всичко наоколо и сега в леглото спи,
и като сняг са дълбоки белите й коси.Измила е къщата и свети къщата от чистота,
и в къщата слиза небето, защото Бог е жена.
В неделя и само в неделя тя може да спи до обяд –
ушила е и е изпрела дрехите на този свят.Изпрала е всичките ризи на всичките свои мъже
и е сресала буйните гриви на ветрове и коне.
Сготвила е храна – от снощи – и е омесила хляб,
и сега спи още и още – в неделя Господ е слаб.В неделя Господ е хубав – като заспала жена.
А сега – тихо, ни дума, ни думичка за това,
ни дума за Бог и жената… В неделя Бог е жена.
Следобед ще изведе децата да се търкалят в снега..
Николай Милчев
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Велина Минкова гостува в „Глаголницата“
.
В „Глаголницата“ тази неделя, 22 януари, посрещаме Велина Минкова.
За какво се разказва в книга със заглавие „Доклад на зелената амеба за химическия молив“? Доклад? Зелена амеба? А „бразилски храст“? За тези неща, но и за творческото писане изобщо, ще разговоряме с писателката и преводачка Велина Минкова.
Велина има изградена своя техника за писането на разкази, свързани с пътуване. Сред последните й ангажименти за 2022-ра година е точно един такъв курс под домакинството на Фондация „Елизабет Костова“. Ще попитаме и за преподаването. Как се изгражда такава методика?
Велина Минкова е родена през 1974 г. в София. Завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“ (Колибри, 2015) и на два сборника с разкази – Red Shorts (на английски език, „Колибри“, 2001) и „Бразилски храст“ („Колибри“, 2018). Живее в Париж, където пише и превежда художествена литература на български, английски и френски.
„Доклад на зелената амеба за химическия молив“, както и „Бразилски храст“ могат да бъдат закупени в електронен формат тук и тук.
Един от нейните кратки разкази – „Сватба“ е достъпен ТУК.
Линк към срещата – в навечерието на събитието.
Събитието във Фейсбук – ТУК
.
Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“
.
- Дано
.
На мястото на тази къщица имаше друга, поне на сто години беше. Кирпичена, неизмазана, окадена и тъмна. Тя нямаше прозорец. В нея баба готвеше през лятото. Не беше постлана с черги и влизах вътре направо със сандалките. Това ми харесваше, защото никак не обичах да откопчавам и закопчавам пустите му каишки. Все ми бягаше езичето им, детски неволи.
Помня печката в най-тъмният ъгъл и неизменният чайник, който къкреше отгоре.
До вратата бистрееше котел с голямото си водно око. От него поливах с черпак на баба да мие едно-друго, докато готвеше.
Ясен е споменът ми от деня, в който събориха къщицата. Като махнаха покрива и започнаха да свалят гредите, между тях се показа пушка, скрита кой знае кога от прадядо. “Пушката не става за нищо, със счупен приклад е.” – рече татко и едно съседско момче я отнесе.
Колко пъти съм си съчинявала героични приказки за тази пушка. Легна до баба и я питам. Тя ми отговаря до някое време, а после заспива. Е, тогава аз си ги доизмислях.
После направиха друга къщичка на същото място, но вече с прозорец. Стана като кукленска. Баба я нарече лятна кухня.
За всеки Великден варосваше стените й и тя светваше. Тогава Раймонда не можеше и да си помисли да я доближи, камо ли да надникне в нея. Не знам откъде се бе взела тази Раймонда, прилична на ловджийско куче. Баба я беше кръстила на онази Раймонда Диен, французойката, легнала на релсите, пред ешелона с танковете…
Останаха си двете, с баба до края. И тя й говореше като на човек.
Дойде време, когато къщичката се превърна в склад. Каквото беше ненужно, се трупаше там, защото можеше да потрябва. Какви сме ние, хората, все прибираме, като мравчици сме. Животът си минава, а ние прибираме!
После започнаха да редят дърва в нея. Пълнеха я до тавана с цепеници. В годините тя бавно и полека помръкваше. Пак служеше, но не беше същото. До тази пролет. Ами спасихме я! Изчистена, измазана, варосана, с потегнати врата и прозорец – светна. Сега е като гъбка след дъжд. Белее и чака да дойдат далечните деца. Раймонда я няма, но Ари и Гаро са тук!
Ще се крият вътре дечурлигата от жегата и дъжда. Ще играят в нея и ще си разказват страшно-смешни истории. И пак ще има памет. Къщицата не е губила никога своята, но ще има и нова. За да могат един ден децата да изчоплят по някой спомен и да им стане мило, както днес – на мен.
.
Юлия Дивизиева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Великобалкания
.
Живея сред аристократи.
Навсякъде около мен е пълно с аристократи.
Кръвта им е синя… Като се порежат тече синя… синя като мастило.
Като се порежа гледам и моята кръв, но тя е червена… И няма никакви оттенъци на синьо.
Понякога е яркоалена, а друг път тъмночервена…Но синина няма…
Няма и нищожна следа даже от синя кръв.
Живея сред наследници на велики народи.
Има наследници на някакви арийци, на богопомазани народи, със съдба, предопределена от самия Бог да променят света, преки наследници на Христос, на Мохамед… и най-вече на бог Бакхус…
Живея сред наследници на хан Аспарух, на Сюлейман Великолепни, на Великия Македонски… На Атила дори…
Навсякъде около мен е пълно с благородни наследници…
Веднъж даже срещнах самия Наполеон…! Вървеше из улиците със смешната си шапка и се усмихваше наляво-надясно.
Има наследници на Велика Болгария, на Великата Османска империя, на Великата Македонска империя и на десетки други империи, на които все не мога да запомня имената.
Има империи, които са били на три морета… Има и такива, които са били на три континента. Не съм сигурен дали нямаше и една, дето е била на три планети…
Но отдавна не са…!
В този район на света има Велика България, Велика Турция, Велика Гърция, Велика Сърбия… Има Велика Македония и Велика Албания дори…
И войниците са велики…
Велик е българският войник, турският, гръцкият, а също и всички войници от околността…
Седя и се чудя, какво толкова велико има в това да умреш за някоя от тези велики империи, но отговор така и не намирам.
Чудя се и какво велико са постигнали тези велики народи? Мисля, мисля и единственото, за което се сещам е, че са воювали помежду си.
Воювали са с велика ярост и са си нанасяли велики вреди… И колкото повече вреди са си причинявали, толкова по-велики са ставали.
Мъча се да се сетя и за някое велико откритие, направено от тези велики народи, но не мога да се сетя за нищо подобно.
Няма такива, които да са открили електричеството или пък как да полетиш в небето?
Всъщност, май имаше един, дето е открил топлата вода!
Такива мисли имам напоследък!
Може би защото не съм аристократ?
Само аз съм селянин в тази държава…! Потомък съм на въшливи селяни от Делиормана.
Искам и аз да съм аристократ като всички останали, но не става и не става…Няма да лъжа – търсих много в миналото, но така и не открих нищо велико в рода си… Само селяни… Дрипави селяни до девето коляно и така сигурно до основаването на света!
Молба имам към тези, които се ровят в архивите на Паисий, на хан Аспарух, на Александър Македонски, в библиотеките на Осман и на Тито…
Много ви се моля, вижте дали няма да откриете някъде там нещо и за мен… Нещо… някаква следа, която да покаже, че и аз съм наследник на аристократи.
Не, не искам да е някой велик цар… Съгласен съм да съм потомък дори на някой обикновен селски, хитър чорбаджия, че “трудно се живее сред аристократи неразбрани, брате”.
Живея сред наследници на велики империи, които в стройна редица се изнасят към Великобритания, а от изток… от изток се задават наследниците на Великия Ксеркс и Великия Дарий.
Живея сам – единственият селянин в тази велика държава, обитавана от аристократи, които ги е страх да се качат на тавана…
Да не би да открият цървулите на дядо си…!
.
Хасан Ефраимов
.
- Когато тръгне резедавата трева…
.
Когато тръгне резедавата трева
и разцъфтят вън цветовете Божи,
когато зимата изчезне вдън земя
и облаците сменят сиви кожи,когато малките щурчета изпълзят
и опнат струните на своите цигулки,
когато птичета по клони зацвърчат
по дървесата в бял цвят като булки,подобно живнал от вода повехнал цвят,
ще се стая аз в идващи години,
без търсене на смисъл в слава и палат,
без вярване във хиляди доктрини,разбрала, че дори огромната следа,
събрала стихове и мъдрости извезла,
си е опашката на падаща звезда –
блести за малко, а след туй изчезва.И може би след времена една жена,
със профил някак си на мен прилягащ,
така, във пролетна подобна ранина,
ще търси смисъл на живота бягащ.Със любопитство ще отваря ракли, скрин,
ще търси нещо в празните ми стаи,
но вятърът ще си просвирва през комин,
че „Панта реи, панта кинетаи”*..
Красимира Стойнова
Кълъмбъс, САЩ
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* “Всичко тече, всичко се променя и нищо не остава същото.” – Хераклит.
Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Чашите на живота
.
Три са чашите, които изпиваш в своя живот –
на свободата, робството и любовта.
Чашата на свободата опиянява.
Чашата на любовта се пие три пъти:
в зората, в пладнето и в залеза на живота.
Блазе на оня,
който изпие любовната чаша в зората,
дважди – на оня,
който я изпие в пладнето,
трижди – на оня,
който я изпие в залеза.
Чашата на робството се пие безкрайно.
Това казва Ave Maria с ангелски глас –
плач някакъв,
ридание някакво,
безсмъртна детска мелодия.Иван Здравков
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Обичам те
.
Какви лъжи… И жалки обещания…
Загриженост… Съчувствие… Прилежност.
Във времена на болки и страдания
обичам те със цялата си нежност!Как те залъгват с тази безполезна
словесна, евтина еквилибристика.
Отиваш си… Стопяваш се… Изчезваш…
Това предрича черната статистика.Но обещават… Щедро… И богато…
Градинки… Тротоари… Магистрали…
Гласуваш пак за кукувото лято…
Ще дойде все пак някога… Едва ли…„Дум спиро сперо“ – казваш си отново…
Докато дишам, още се надявам.
Прощавай за това латинско слово.
От векове… Все също си остава.И тъй… Животът бързо се изниза…
Но няма как… Нали ни се живее…
И всеки пази втората си риза
с надеждата все пак да оцелее…А ми е тъжно… Ето… Пада здрача…
Машини… Или книжни бюлетини…
По съвест ли… Или по… Друг ли начин?
Гласува… Нови четири години…Хем знаем… Хем сме лъгани… Отдавна…
Инерция ли… Или лъч надежда…
България… Във миналото славна…
Последна днес Европа те подрежда.Каква Европа… Аз във теб се вричам…
Родина си ми ти… А не държава…
И въпреки… Обаче те обичам…
Наивна… Малка… Именно такава…И именно, когато ти е нужно
във тези времена на безнадежност…
Обичам те… Напук на всичко чуждо…
Обичам те със цялата си нежност….
Недялко Йорданов
.
- Маята
.
Разказ от Ибрахим Бялев
.
Времето в този край, дето се бях родил, минаваше бързо. Също като вятъра. Днес духа от изток, утре от запад. Нито можеш да го видиш, нито пък стигнеш. Тича си той по своят път като гладно дете към своята майка. Само дето животът тук беше спрял. Сякаш създателят му с ръждиви пирони го бе заковал на едно място и не мърдаше в никоя посока. Децата тук като навсякъде растяха. Но с детство без щастие и радост. Та на това детство ли му се казва, пустяло. От ранни зори да тичаш, я по засети ниви с едър тютюн, я по добитък със стада. И то защо? За да си в помощ на семейството. Това не е онова детство, дето го живеят градските деца. Те не знаят вкуса на катрана или как с дни кърви обеленото коляно.
Тук раните не бяха само по колената. С тях човек се запознаваше още със своето раждане. Има рани от чужди. Те не се виждат и помнят много. Те лесно се забравят. Помнят се ония от близки и приятели. Те трудно минават. Някои от тях пък за цял живот остават. Но има и рани, дето ние сами си ги отваряме. Те са най-болезнени. Умело ги крием от всеки. Но с тях живеем до края на живота си. Останем ли насаме, започваме да ги чоплим. Да им говорим. Да ги уверяваме, че не ни болят много. Така те си остават нашият живот и същност.
Животът тук беше най-коварният учител. Със суровостта си, както беше възпитал нашите предци, така продължаваше да възпитава и нас. Дядо ми, например, имаше много мъдри мисли, за които винаги намираше време да ни ги предаде по такъв начин, че да ги разберем и запомним за цял живот: „Ако на един човек маята му е нефелна, сине, брашното – и най-бяло и ситно да му е – от това брашно вкусен хляб няма да ядеш!“ Това в онова време ми беше трудно до го разбера. Но животът със силни юмруци всеки ден ми го повтаряше и аз накрая го разбрах: че ако не си човек – и доктор, и прокурор да станеш, обществото от тебе няма да има никаква файда. Затова първото нещо, което се научих, това беше да стана човек. След това всичко останало.
Така един ден директорът на училището изпрати прислужника да доведе баща ми в училището. Горкият – дойде от нивата, целият в пот и плява. Защото беше жътва вакът*. И минутата там се цепеше на половина. С възтигарки** се измерваше времето и се пресмяташе кога ще зайде слънцето. По това време се спеше на къра. Нямаше време да отиваш до вкъщи или хоремага. Беше време за жътва. Време, в което денят годината хранеше.
– Ха казвай, господин директоре, че няма време. Че нали знаеш. Какво е нужно за училището?
– Поседни малко де, Исмаиле. Поседни да поговорим. Работата няма да избяга. Нея ще я има и след нас.
– Нямам време аз за седене. Казвай, че жътва ме чака. Житото от този пек само си капе по нивата.
– Синът ти Ибрахим.
– Какво е направил? Сбил ри се е с някого? Е, стават такива работи на техните години. И ние сме били деца, нали? Те без бой не минават. Той побоищата в живота ще ги види, когато започне да обича. Тогава заради тази обич от него кръв ще се лее…
– Не. Не се е сбил с никого.
– Да не е откраднал нещо? Ще го убия.
– И това не е. Момчето ти е доста възпитано.
– Казвай тогава какво е, че жътва ме чака…
– Не му се учи нещо. Умно е и трудолюбиво, но не му се учи. Трябва нещо да се направи за него, та затова те извиках тук. Да помислим по проблема.
Баща ми като чу това, сякаш забрави за жътвата, свали си калпака и седна на кожения стол. След това се почеса по челото и зачака съветите на директора. Които продължиха близо час. По някое време баща ми се стресна и се върна при жътвата.
– Господин директор, баща ми има един лаф: „По този край войник без въшки и ученик без двойки няма. Ако няма, той нито е войник, нито ученик.“ Аз не виня сина ми, че има въшки. Виня себе си, че не съм достатъчно кадърен да му помогна.
– Ако съвместно си подадем ръцете и…
– Господин директор, като не иска да учи, няма да учи. Не всеки на този свят е даскал. Човек да е, пък останалото – както и ще да е. Хайде, оставяй си със здраве, че мен жътва ме чака. А слънцето виждаш ли го? До залез му са останали само три възтигарки. Хайде, оставай със здраве и не ми отнемай времето.
След това ме хвана за ръката и ме повлече към двора, където ни чакаше враният ни кон. Метна се на самара му, след това подаде ръка и на мен и с един замах ме постави пред него, и пришпори коня. Но, за моя изненада, вместо за нивата, той насочи коня в друга посока. Не след дълго спряхме пред ковачницата на аго Адил. Той пръв скочи от коня и след това и на мен подаде ръка. След като слязох на земята той продължи да ме държи за ръката и, докато влизахме в ковачницата (която служеше за всичко в това село), взе дряновицата на ковача, която беше подпряна на стената до вратата. Аго Адил като ни видя, доста ни се зарадва и ни поздрави с добре дошли. Но рязко беше прекъснат от баща ми:
– Адиле, чуй ме добре. Този мързел вече го давам на тебе. Пари ти неща. Само едно нещо искам от тебе, да му дадеш нафака*** в ръцете. Друго не искам. Давам ти и тази дряновица. Ако не те слуша, ще го биеш с нея от тази й част. После пък аз ще го бия с другата й част. Хайде, оставяй си със здраве, че нямам време. Жътва е, жътва.
След него промълвих, че искам да уча и че оттук насетне ще съм по-внимателен, но той вече беше се качил на коня и го бе пришпорил към жътвата.
Аго Адил ме попита дали съм гладен и без да ми слуша отговора, ми сложи комат стар хляб и парче вече развалено сирене. След това отиде до кузната**** и силно я разду.
Когато остана една възтигарка до залез слънце, децата с викове напуснаха училището и се прибраха по къщите си. След тези викове, в които аз вече не съществувах, ясно разбрах, че има и такива рани, дето ние сами си ги правим. Рани, които, когато болят, повече растат. И ако се опиташ да ги излекуваш, те още повече и повече растат.
Когато седнахме да вечеряме, аго Адил продължи да кове “желязото“, което баща ми днес му бе поверил:
– Ако искаш с нещо да се сражаваш в живота си, сине, сражавай се със своите недостатъци. Това ще ти изгради лице и авторитет.
– И сега за мен ли питате, приятели? Кой съм аз? Аз съм Ибрахим. Ковачът Ибрахим. Ковачът на живота Ибрахим. Какво ли съм научил? Само едно нещо съм се научил и това е да не пипам раните си. Че колкото повече ги чопля, те още повече болят и растат.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Вакът – време.
** Възтигарка, мн. възтигарги – дърво, с което се подпира товара на самара при товарене.
*** Нафака – поминък.
**** Кузна – уред, който разпалва жаравата с духане.
.
- Лозенец
.
На Любо
Прибра се в тихото като в далечен дом,
като осъден, който на небето си говори;
усети мухъл,
тежка миризма,
подръпна рязко лепкавите щори.Дъхтеше на изсъхнала лаванда
в забравена от всички чужда къща,
където само паякът е господар,
в която никой
никога не се завръща.И седна, и душата му изскърца,
тъй както скърца над обесения клонът –
виола, прах
и черна светлина
под някаква несбъдната икона.Отвън пияницата будеше звездите
и палеше градът високия си орех –
извади джина,
плюна и отпи,
на кой от боговете си да се помоли.Бутилката повлече празния си валяк
в съня, където всичко се рушеше.
На пода паднал,
тъмноок и див,
един изгубен мъж като разпънат спеше.А горе… Витоша
с небръснатите си бедра
зората раждаше от есенния мъх.Едно от нейните прокудени чеда
насън изкачваше високия й връх.Васил Славов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Спомени
.
Стихове от Владимир Стан
.
* * *
Детски смях
прониза пещерата тъмна
и огря сърцето тъжно
на света.
.
* * *
Звън отвън,
звън далечен,
обгорял от твоя крясък.
Звън, препънал се край мен,
превърнал се в шепот близък.
Звън отвън далечен,
озарен от твоя блясък.
.
* * *
Спомени,
покрити с наметало,
изтъкано от прах.
Спомени събудени,
облечени в грях;
с поглед неспящ,
напомнящи време отминало.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
- Чеиз
.
ЧЕИЗ
Сега си толкоз малка и чуплива!
Сред репеите стръкче минзухар…
И сгушена под мокрия ми шлифер,
не искаш да повярваш, че съм стар.Обичам те, красавице, обичам те!
Как искам дирижабълът да спре.
Прекрасно мое слънчево момиче,
ела да прекосим това море…Сега светът спокоен се подпира
на бащините силни рамене…
Но скоро, щом се спусна по баира,
ще проумееш, че не съм Антей.Върви! Върви по своя път, детето ми,
не спирай! Нали ми обеща?
Иди отвъд мечтите ни, където
не стигна твоя уморен баща…Аз ще те гледам горе, от високото.
Ще стискам палци в труден час.
Четворка на контролното ли? Споко!
Четворки, тройки имал съм и аз…А как ще се гордея, ако знаеш,
когато влезеш в университет.
Целувка по звездите ще ти пратя,
ще бъда най-щастливият поет!На сватбата ти скришом ще приседна,
хем радостен, хем малко натъжен.
Вместо чеиз – ще ти изпея песен…
Да не забравиш чаша и за мен!И ако трябва да потърсиш смисъл
в живота, пълен с грях и суета,
спомни си, дъще – някога бях писал:
“Доброто надживява и смъртта!”.
БЪДНИ ВЕЧЕР
.
Ивайло Диманов
.
- Търся Буйна
.
Разказ от Петя Пламенова
.
– Ало, чуваш ли ме, Буйно?
На село обхватът се губи.
– Върнах се.
Докато се върна, мама почина. Смъртта не чака. А аз си мислех, че мама е добре. Мълчала е, за да не ме тревожи.
Знаеш ли, няма да си простя.
Каква илюзия!
Работиш в чужбина години наред, зарязал си деца, родители, дом. Мъчно ти е, а свикваш да живееш със свит стомах. Печелиш.
И ставаш ничий. Мозъкът ти прибира по джобовете си всичко твое и започва да ти изневерява. И знаеш ли защо? Защото ти пръв си му изневерил.
Знаеш ли кое е великото на мозъка? Това, че има връзка с Бог. Какво мислиш са спомените, мечтите, желанията? Ще кажеш – не е ли важна душата? Важна е. Но каква душа има човек, чийто мозък е скрил всичко. Баба имаше деменция. Тя не жалеше за никого, не изпитваше чувства, освен болка.
Знаеш ли какво е Бог?
Казват, че Бог е сила.
Бог е памет, четох аз.
В паметта има всичко –
и мисъл, и сила, и душа.Прибрах се, а мама беше в камера за трупове.
Докато седях непрестанно до леглото на нечия майка, за което ми плащаха, мама си е тръгнала. Сама.
Същата нощ, уморена до безпомощност от бдението до онова легло с другата майка, я сънувах. Дойде тихо, зави ме, сложи ръка на главата ми и си тръгна…
А къщата ни, няма да си го простя – напукана като селски пети – се рони. Вътре самотията яростно е вилняла, като уплашено добиче. После и тя е умряла. Не са от земетресението тези пукнатини. От сподавения рев са. От хлипането. Ти виждала ли си как хлипа къща?
Аз видях.
Пожелавам на всеки да види.
Тогава, колкото цепнатини има по стените, толкова ще има и в теб. Къщата е излязла извън кожата си.
Кой може да стои в тясното! Искала е въздух, да диша. Глътнала е чист въздух. И после го е издишала – сетен.
А аз търсех да си купя къща, както правят всички. Идват от гурбет и искат спокойствие.
Знаеш ли, няма спокойствие за този, който е оставил след себе си руини. Ние не знаем, но времето ни иска сметката.
„Хайде, давай, плащай сметката! Изкарал си пари, нали? Плащай!“ –
така казва времето след време.Знаеш ли какво сънувах снощи? Сънувах, че пера черги. Спомняш ли си как миришат праните вълнени черги?
После ги простирах по оградата и те, наредени една до друга, една до друга, избистрили шарените си души, цедяха чиста вода и къпеха стобора. Под тях калдаръмчета я пиеха и мърдаха листенца.
На съседната ограда беше подреден чеиз да се ветри. Тежки китеници си показваха шарките и отдалече приличаха на шевици по надиплените пищимали на оградите. До мен важно стъпваше гащат петел. Нали знаеш как жените загащват краищата на тънките си рокли на хълбоците, когато перат навън? Петелът спираше за малко, гледаше ме, свиваше червения си гребен и топеше човка в малките локвички под ресните на пътеките.
Пътеки!
А краката ми – бели и чисти. От студената вода, поруменяли на бедрата, хубави и пъргави.
Знаеш ли защо бяха хубави краката ми в моя сън, Буйно?
Защото се бях върнала.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.
.
- Не е за вярване
Текст на Мария Стайкова от Австралия, получил втора награда в раздел „Проза“ на Международния фестивал „Българска душа на Святата земя“, седмо издание, 2022, гр. Бат Ям, Израел
В късната есен на 1984 година получих лична покана за участие в курс по имунология. Радост!
Но…
Но курсът бе в престижния Вайцманов институт, а той е в Израел и от 1967 година България не подържаше дипломатически отношения с Израел.Записах се за приемния час на председателя на Българската академия на науките. Влязох притеснена в кабинета му, листчето, на което си бях написала думите, бе в мократа ми ръка, намачкано от напрежение.
Големият – като физика и мироглед – академик Кирил Братанов ме покани да седна и попита как са… мама Ралица и художникът майтапчия (татко, Анастас Стайков). Познаваха се от Международния дом на учените в черноморския курорт “Дружба”, където научни работници от цял свят идваха на почивка и/или конгреси, съобщаваха стойностни и провокиращи резултати във великолепните зали с кабини за преводачите на руски, френски и английски, и в почивките тичаха до плажа и морето. В края на всеки конгрес, след официалната вечеря, всички се хващаха на дунавско хоро, водено от самия академик.
Той бе човекът, по чиято инициатива бе построена сградата с ресторант на първия етаж и сладкарница на последния. Купуваш си сладолед и кафе, излизаш на балкона, обикаляш целия 21-ви етаж и се радваш на хоризонт…
Проф. Братанов е създател на дисциплината “Имунология на размножаването” и като прочете, че става въпрос за курс по молекулярни и клетъчни аспекти на имунологията, спонтанно каза:
“Отиваш! Като се върнеш, ще изнесеш лекция в института” (сега Институт по биология и имунология на размножаването ”Акад. Кирил Братанов”).Организаторите на курса поемаха разноските за моя престой и ме освобождаваха от таксата за участие.
Трябваше:
– да се платят само пътните;
– да имам гаранти, че ще се върна (то с моята “хубост” никой нямаше да ме открадне, но чичо Георги, най-малкият брат на татко, и приятелят Георги Стоименов подписаха декларации);
– да имам виза за държава, с която не се поддържат дипломатически отношения. За първи път нечленството в БКП – моето и на родителите ми – помогнаха, защото беше като “пътуване на частно лице”.Обадих се на състудента на мама проф. Мориц Йомтов, на добрата й колежка проф. Хени Челибонова-Лорер, на приятелката ми от детинство Меира и съпруга й – музикантът и композитор Бенедикт Молхов. Донесоха ми мънички, леки сувенири и писъмца за роднини и приятели, и просълзени ме помолиха да им предам колко ги обичат.
Литнах. От София до Атина. От Атина до Тел Авив.
Страхотни лаборатории! Чудесни лекции, някои на тревата, в сянката на кичесто дърво! Напрегната програма и непринуденост.
Една вечер, след като хапнахме вкусотии, един от преподавателите предложи всеки да изпее нещо от родината си. Подскокливата
“Елено моме, Елено, не гази сено зелено.
Ах, Елено моме, Елено, не гази сено зелено…”получи ръкопляскания и въпроси за ритъма, та на другия ден трябваше да дам още примери за неравноделния 7/8 такт и да играя Eленино хоро, ха-ха!
Събота бе за разходка с рейс до Мъртво море. Наистина можеш да лежиш по гръб и да си четеш вестника без да потънеш, но след минута кожата започва така да сърби от солта, че тичаш под душа и после се наплескваш с лековита кал. Дали да не кача в интернет смешните снимки на бъдещи престижни учени, ха-ха!
Покрай героизма на Масада, покрай пещерите на Кумран, където са намерени свитъците, писани между 3-ти век преди новата ера и 1-ви век на нашата ера, до Йерусалим.
Била съм на Божи Гроб. Хаджийка съм.
Искрено, искрено “Благодаря!” за възможността да посетим храма “Свето Възнесение”! По стръмните, охлузени, каменни стъпала от 11-ти век, притихнали и приведени, слязохме до светинята за всеки християнин!
Пожелавам да го изживеете!Пожелавам в забързания си живот да спрете в Йерусалим!
Градът е също забързан да продаде сувенири. Две чаши от стъкло, печено в пясъка, пътуват с мен по континентите: чаша в розово за мама и в синьо за татко. Толкова неща се изпочупиха при тези
пренасяния, а двете деликатни чаши от Йерусалим още пропускат слънчевата светлина на дните ми.
Градът е място за усамотение и размисъл, за отсяване на философски истини от суета.Искаше ми се да се срещна с проф. Одед Абрамски, чиито публикации познавах. Той ме прие в кабинета си и след хубавия разговор каза, че, ако не съм била от България, не би дошъл в събота!след обед. После ми показа изумителните стъклописи на Марк Шагал в същата болница.
На връщане към Тел Авив си мислих какво е да си роден и израстнал в старинен град. Йерусалим е шести “по старост” сред градовете на света, населен е от създаването си 4 500 – 3 500 години преди новата ера. Аз съм от Пловдив – град, който е трети “по старост” в целия свят, населен от създаването си 6 000 – 5 000 години преди новата ера.
Да са ви водили в музей в 10 вечерта? Единственият в света музей, който представя постиженията на евреи във всички области на науката и изкуството, където образите им с кратко обяснение се сменят всеки 30 секунди. И колко български творци има!
Официалната вечеря в края на курса бе в дома на Президента на Вайцмановия институт. Много елегантно: кръгли маси, на всяка от тях – по един от преподавателите ни, хубавата съпруга на проф. Села ни обиколи, поливайки сладоледа със сироп от ягоди…
Бях единственият курсист от държава зад Желязната завеса и ме поканиха да седна до учения, публикувал обзори, книги и стотици статии в областта на имунологията, биохимията и молекулярната биология – личността Майкъл Села, чиито международни признания са над 40 (включително златният медал “Алберт Айнщайн” на ЮНЕСКО)! Видях и първия му докторант и сътрудник от 1957 година – проф. Рут Арнон, с която създават първото лекарство, облегчаващо множествена склероза. Проф. Байрън Ваксман казва за проф. Арнон, че не познава човек, който да не е бил очарован от нея. Вярвам му, не само защото е страхотно име в областта на невро-имунологията, не само защото баща му е получил Нобелова награда за откриването на стрептомицина (вторият антибиотик след пеницилина), но и защото бе мъдър приятел.
Върнах се в София.
Копия на ръководството с нови методи, които ни бяха показани и научихме по време на курса, бяха дадени на институти и лаборатории. Изнесох две лекции. На приятелите показах снимки и диапозитиви от градината на института, от посещението в кибуц, от контраста между пустиня и обработена земя, от “капковото” напояване през нощта (за да се пести вода), от семейни концерти с майсторски изпълнения на цигулка и пиано. Смяхме се, че през януари, което в България е посред зима със сняг и поледица, съм била с блуза с къс ръкав и по бански. Разказах, че може да се позвъни на експерт в която и да е област, с молба да даде обяснение на интересен въпрос от някое дете и, ако детето има талант, грижовно ще го поемат и развият този талант.Десет дни през 1985 година.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
- Буря
.
Пеперудата замира изтощена в надипления от жега въздух. Един гущер се двоyми дали да не я глътне, но жаждата го повлича в обратна посока – към изтънялата рекичка. Смехът на мама… Много млада… Плакне чаршафи и ги простира върху пожълтелите от сушата храсти. Подвиква нещо на другите жени. Ние киснем в хладката вода нагоре по течението, крием се между тръстиките и подслушваме накъсаните разговори. Пладне е, мирише на чисто пране.
В далечината се чува глух тътен. Силен повей на вятъра отнася няколко калъфки по посока на провинциалното градче; изтласква голям черен облак на хоризонта. Жените хукват да събират белите парчета плат. Водата в реката набъбва, черното одеяло застила небето за минути. Чаршафите в ръцете на мама плющят като развързани корабни платна. Разбягваме се – същински пилци под сянката на ястреба. Студени талази въздух изгълтват маранята, засмукват шепи листа, прах и жълтеникава пръст, замесват ги с едри капки дъжд и ги запокитват срещу лицата ни. Миг преди да се изгубя в хаоса, мама ме хваща за ръка, притичваме измокрени до някаква самотна къщурка насред полето и двете хлътваме през паянтовата врата в полумрака на единствената стая.
Бяхме виждали бараката и друг път. Изглеждаше мизерна, забравена и запусната. Напомняше ни с нещо за къщичката на Баба Яга. Затова избягвахме да се мотаем наоколо с децата от градчето.
Когато влязохме вътре, силна гръмотевица раздвижи въздуха. Свих се, трепереща от студ и страх, зад гърба на майка ми и мигновено се почувствах в безопасност. Очите ни започнаха да свикват с тъмното и постепенно взехме да различаваме предметите в полумрака – маса и стол, полица с 4-5 книги; засричах: “Библия”, “Отнесени от вихъра”, ”Билкови отвари”, ”Вълшебни приказки”… Под полицата имаше легло, а до него – малко шкафче с черно-бяла снимка на мъж, жена и момченце. Най-обикновени хора. Можеше да бъде някоя съученичка на майка ми със семейството си.
Нова светкавица освети най-затънтените кътчета на помещението и тогава съзряхме старицата. Изплува от дъното на стаята, където имаше друг стол. Беше се изправила да ни посрещне. Протягаше ръце и нещо нареждаше – канеше ни да седнем на леглото. Отново се притиснах до мама за по-сигурно, а тя се заоправдава за нашето нахлуване:
– Извинете, бурята ни свари навън, за малко да се изгубим в прахоляка.
– Сядайте, сядайте. Сега ще запаря чай и ще ви дам по една завивка. Целите сте подгизнали, а така най-лесно се изстива.
Бабката чевръсто се разшета.
Сега не изглеждаше толкова зловеща.
– На колко годинки си? – попита ме, докато носеше чая.
– На седем.
– Аха, като моя внук. – Тя взе снимката от шкафчето. – Заминаха с дъщеря ми и зет ми за Щатите…
От топлината на чая и от тихия й глас започна да ми се доспива.
– …Нищо не пишат, нищо не знам за тях. Внучето трябва да е пораснало вече. 4 години минаха оттогава…
…40 години минаха оттогава…
Мамо, майчице, тази нощ пак сънувах бурята. Събудих се и се бях изгубила. Ти не ме държеше за ръка… Беше останала при бабата от къщичката, да ме чакаш…
Прости ми, мамо…
Марион Колева
.
- Победители в конкурс за поетична книга на български език
.
ИЗВЕСТНИ СА ПОБЕДИТЕЛИТЕ В КОНКУРСА НА ЛИГАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА – 2022
Приключи Международният литературен конкурс за поетична книга на български език, издадена през 2021/2022 г., съобщиха от Управителния съвет на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
Жури в състав Ангел Колев (председател) и членове Йото Пацов, Калина Томова, Виолета Христова-Гъркова, Камелия Кондова, Павлина Йосева и Георги Атанасов определи следните награди:
Първа награда ($500) – Димитрина Желязкова-Етина за “Сънят на совата”, изд. “Факел”
Втора награда ($300) – Марин Маринов за “Осем такта тишина”, изд. “Булевард”
Трета награда ($200) – Лъчезар Лозанов за “Кожата на света”, изд. АТЛ-50Официалната церемония по награждаването на отличените в конкурса ще се състои на 9 януари 2023 г., от 18 часа, в Национална библиотека “Св. св. Кирил и Методий” /мраморно фоайе, втори етаж/.
.
Източник: Аternapress.com
.
- Веднъж да повярваш
.
Разказ от Красимир Бачков
.
Пантелей бе изгледан от баба си, защото след развода майка му заживя с друг мъж, а баща му продължи да пътува с корабите като моряк. Баба му Славка живееше в малко добруджанско селце и, макар стара, се трудеше като мравка. От сутрин до късна вечер тя се занимаваше с кокошките, двете кози, прекопаваше и плевеше големия селски двор. В селото други деца нямаше. Пантата, както го наричаха останалите възрастни хора, ходеше на училище в близкия град. Вземаше и го връщаше малък, жълт автобус, докато стигна девети клас. Тогава, в края на лятото, баба му се наведе да изскубе стрък тученица и се свлече на земята. Пантата я намери с ръка, вкопчена в растението, и поглед, вперен някъде далеч. Той се отпусна на земята до нея със свито сърце. Разбираше, че бе загубил най-близкият си човек, и не знаеше какво да прави оттук насетне. Сълзите му рукнаха и заподсмърча като малко дете. Беше объркан и уплашен, защото бе останал сам.
След бързото погребение, организирано от съселяните, Пантата се затвори в малката си, измазана с вар стая, и започна да пише в една тетрадка възможните си планове. Писа, докато мръкна и изтощен заспа. Като се събуди сутринта, скъса написаното и го смачка на топка. От всичко написано в тетрадката помнеше само едно: „Да пея!“.
Баба му пееше тъй хубаво, че от малък той припяваше покрай нея. Любимата му песен бе „Мило ми е, мамо, драго ми е, татко, в Добруджа да ида, през нея да мина!“. Никога нито в училище, нито където и да е, той се бе изявявал като певец, но сега бе решил, че ще пее, и упорито стиснатите му устни показваха, че никой не може да му попречи за това. Щом минаха четиридесет дена от кончината на баба му, в едно слънчево утро в началото на октомри, той запя на глас. Пееше в къщата и в началото бе неуверен, но при втората и третата песен гласът му укрепна и той го отпусна докрай. Докато пееше, на прозорчето на входната врата се почука и Пантата излезе да отвори. Пред него стоеше бай Добри и се подсмихваше:
– Панта, да не си купил магаре, бе? Минавам по улицата и чувам някой да реве! Викам си, може нашето момче може да е ходило на конски пазар в събота!
Пантата знаеше, че бай Добри е голям зевзек, защото неведнъж се бе шегувал с него, но сега се засегна.
– Тук наистина има магаре, но е старо и се казва Добри! – отвърна момчето.
Старецът се изкашля и седна на пейката под сайванта. Изгледа го изпод побелелите си вежди и рече:
– Още от мома, като запееше баба ти – и ми прималяваше под лъжичката! Хубав глас имаше и сякаш само за мен пееше! Много я харесвах, но тя си избра дядо ти Георги! Както и да е! Да знаеш, че си наследил пеенето от нея! Гласът ти е като на ангел, моето момче! Преди малко се връщах от магазина, като те чух да пееш! Стана ми тъй мило, тъй драго, че нямаше как да не ти се обадя! Не се сърди, че се пошегувах! Знаеш ме, какъв чеп съм!
Лицето на Пантата от сърдито, грейна в усмивка.
– Ама и ти си един, бай Добри! Бива ли да се майтапиш така?
– Бива, бива! – усмихна се старецът. – Сега си самичък и не бива да тъжиш! Трябва да се смееш повече и най-вече да пееш! Песента ще те държи изправен, колкото и трудно да ти е понякога! Предлагам ти, всяка вечер, като се върнеш от училище, да се спираш при Ганчо в магазина и да ни пееш по една песен. Знаеш, че ние, старците, седим там, пием по ментичка и разговаряме. Ще ни е интересно да слушаме песните ти, моето момче!
– Ама, как тъй? – изгледа го внимателно Пантата, чудейки се, дали стареца не се шегува пак. – Може другите да не искат да ме слушат!
– Щат, щат! – чукна с тояжката си бай Добри. – Ти мини след училище довечера в магазина, пък ще видим!
Още същата вечер Пантата неуверено побутна вратата на магазина и надникна. Както винаги, няколко старци седяха на щайги и кашони сред магазина и си говореха. Като го видяха, най-възрастният дядо Минчо викна:
– Влизай, момче! Откога те чакаме, да знаеш!
Той пристъпи несигурно и застана пред старците. Чувстваше се неловко, но бай Добри дойде до него, прегърна го през рамо и помоли:
– Първо ще изпееш тая песен за Добруджа! Тя най ми харесва, а после, както искаш ги карай!
Пантата свали раницата с учебниците от гърба си, подпря се на един рафт с рибни консерви и притвори очи. Представи си как баба Славка пееше и започна:
– Мило ми е, мамо, драго ми е, татко…
Той все едно се пренесе в друг свят. Вече не беше в селския магазин, а някъде високо в небесата, някъде, където би пял за повече хора и би споделял както болката, така и радостта в песента. Щом свърши, видя как всички възрастни мъже се изправиха, в знак на уважение пред него. Те не ръкопляскаха, но го гледаха с топлина в очите и късите им, одобряващи думи му носеха радост, каквато преди това не бе изпитвал. След това Пантата изпя още няколко песни, а накрая дядо Минчо заключи:
– Ще идваш всяка вечер оттук насетне! Ще научиш и други песни! Ще ни пееш и, веднъж да си повярваш, ще станеш истински певец! Напролет, живот и здраве, ще те пратим на събор за надпяване! Отсега ти казвам, че ще си победител там! А ние винаги ще сме зад теб, щото друго семейство си нямаш!
С овлажнели очи и душа, пълна с надежда, Пантелей напусна магазина.
От нея вечер, освен старците, в магазина идваха и няколко баби от селото. След песните, които момчето пееше, те му даваха малка бохча с топла храна в нея. Така минаха есента и зимата, и в края на март бай Добри обяви първия събор за надпяване с народни песни, на коя дата през април ще е. Той се провеждаше в едно добруджанско село и, макар да не бе близо, организацията по пътуването бе вече уредена от старците. На събора Пантата тръгна, придружен от бай Добри и дядо Минчо, още предния ден. Вечерта преспаха при някакъв роднина на дядо Минчо, а на другата сутрин, пременен в народна носия, Пантата побърза да иде към сцената. Неговото изпълнение бе второ по ред в програмата и той много се вълнуваше. Когато обаче застана през стотиците зрители, събрали се специално за надпяването, той отпусна глас и запя, сякаш молеше Бог да му помогне. Изпя двете песни тъй прочувствено, че хората от публиката се насълзиха и не спряха да ръкопляскат дълго време.
В селото ги чакаха с нетърпение и много цветя, защото вече бяха научили, че тяхното момче е победител в надпяването. Така, през цялото лято след това, Пантата участваше в предварително записаното участие за надпяване, в други селища на страната. Следващата есен го завари с четири първи и едно второ място от преминалите конкурси. Когато баща му се върна за няколко дни в отпуск, той едва позна вече порасналия и възмъжал свой син. Всички в селото се гордееха с него и не му оставаше нищо друго, освен да почерпи за успехите на сина си. Преди да тръгне на следващия рейс в морето, той остави достатъчно пари на Пантелей и му каза:
– Няма нищо невъзможно в този живот, моето момче! Това може да е клише, но е вярно! Веднъж повярваш ли си – и останалите ще повярват в теб, и ще постигнеш това, което искаш! Аз не прокопсах по моретата, но ти имаш бъдеще! Пей тъй, че да пълниш душите на хората! Знам, че ще успееш!
През следващата година Пантелей участва в телевизионния формат „Гласът на България“ и стигна до финалите. Малко след това получи предложение да учи оперно пеене в Милано. Животът, тъжен или усмихнат, му предлагаше всичко, за което мечтаеше, защото Пантелей вярваше в себе си!
.
- Карлов мост
Златна Прага! Карлов мост! Под него тя тече, спокойната Вълтава. В нея като огледало се отразява хълмът Храдчани, дворците с островърхи кули, статуи и катедрали, обвеяни от романтика и слава.
Карлов мост, разпрострял снага от бряг до бряг. Потънал до колене във водите на Валтава, а те ласкаво се плискат под сенките на сводове изящни, от колони дълговечни и от аркади каменни. По бялата им гръд се вият зелени нишки и рисуват орнаменти, следи вековни, оставени от времената древни. Слънцето върви към заник. За миг по моста белокаменен тропот на конници отмерва въздишките на тишината. Звучат фанфари. Веят пъстри знамена, хоругви и щандарти. Блестят пики и панцири, шлемове с паунови пера. Минава Карл Четвърти, величествен и горд със своята свита от царедворци, рицари напети и стражници верни. Възкачват се нагоре по хълма към Храдчани с дворците, с кулите позлатени, подпиращи небето. Звънят в хор тържествен камбаните на храма „Св. Вит“. Звъни от музика и възгласи просторът във воала на вечерника обвит.
Звезди изгарят бавно в небето, а долу пламват на Моста Карлов светлините разноцветни. В тържествен танц въртят се, плъзгат се, играят по притихналата вода, а сутринта като русалки диви, невидими изчезват в сенките на тъмната гора.
Тук вечното с преходното неспирно спорят. Като лъчи, извиращи от глъбините земни, струят водите никога еднакви, всякога различни. Бликнали от безначалното, съхранили тайната на Сътворението, те носят паметта за божествения Лъч, пронизал вселенските недра, събудил корена на безконечното бъдно.
В градинската алея на Храдчани, пълзяща роза е обвила нежно каменен бюст на мъж. Привел глава. Замислен. Побелял от старост. Надмогнал всичко земно, радости, слава и гордост. Спокоен спи. Останал сам в своето време. В мрамора вграден. Изведнъж е пробуден, съживен от гальовното дихание на розата, цъфтяща в пурпур. От нейната прегръдка на влюбена жена. Той чело възправя с дързостта на рицарска младост. На велможа, влюбен, копнеещ да чуе песента на любимата девойка. Забравения зов на любовта… Вятърът вее над водите. Гали и целува гърбовете на вълните. Подема приказки вълшебни за Реката, за Моцарт в бирхалето хладно, когото цигулката разплаква. За мъжа от камък. За розата цъфтяща. За жената…
Карлов мост е надвесен над вековете, прегърнал реката от бряг до бряг, да се срещнат, да си подадат ръцете в Златна Прага, да си поговорят за Времената, за чутовни битки и победи славни. Далечното ехо за Карл Велики, императора на Свещената Римска империя, прегърнала Родината-Майка, и възвърнал блясъка на Чехия.
Променят се царства, народи, остава само той – неизменен, величествен в своята непреходна красота.
Карлов мост! По него минава ИСТОРИЯТА!
Рада Въртунинска,
3 септември 2017 г. Добрич
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел. ред.: За авторката – вж. тук.
.
- Ще има сняг
.
Ще има сняг – усещам го как идва –
след някой ден отгоре ще се спусне
и ще мирише на студено и на зима,
и на замръзнало пране, което хруска.И ще мирише на изпрано и на синьо –
снегът е бял, но синьо му отива.
И от прозореца до края на градината
чаршафите си зимни ще простира.Снегът е бял и точно като майка ми
обича всичко да е под конец, да свети.
Каква жена е майка ми и как от чайника
мирише още на липа и на ръцете й…Каква жена е зимата и колко пъти
ни караше да сядаме до огъня…
Ще има сняг и ще затрупа пътя,
и вече няма никъде да ходим.И ще е зима – майчина и бяла,
студена, дълга – зима до небето.
А под дебелото ни вълнено одеяло
ще спи, ще спи на пролетта сърцето..
Николай Милчев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук и тук.
.
- Предколедно
.
„С червените ботушки потропва Дядо Мраз…“
Щом започне да наближава Коледа, ме обзема една творческа щръклица, която все се чудя накъде ще избие. Най-малко съм очаквала да се присетя за едни стари червени мокасини, които години наред се подмятаха прашни на бабиния таван. Моят прадядо, комит Никола, ги донесъл чак от Америка. Бил ходил там, заедно с други четници, да събира пари за оръжие. Предстояли освободителни войни на Балканите. Как са се събирали пари за оръжия в онези времена, аз не знам. Никола не бил много словоохотлив, но разказвал, че той лично е работил в златна мина и кътал парите за революцията. Щом на Балканите се размирисало на барут, комитите били призовани да се връщат и да се включат в борбата. Нямало повиквателни, имало идеал за Освобождение.
Никола натоварил на презокеанския кораб един сандък, пълен с армагани за близки и роднини, както си е редно. Понеже забравил да си вземе тютюн за изпът, а и имало още време до отплаването, слязъл на брега да си купи. На едно място се били събрали няколко земляци –македонци, албанци, гърци и българи. Държали една газета и обсъждали бурно събитията на Балканите, написани в нея. Никола така се заслушал в разговорите, че не чул корабната сирена. Когато потърсил с поглед кораба, той вече порил вълните. Влезнал в пристанищната кръчма заедно с другите, поръчал си нещо като ракия и се информирал, че на следващата сутрин тръгва турска гемия за Стамбул. Разгеле, рекъл си той, оттам и пеш се стига до Пирин. За щастие всичките му пари били у него, във вътрешния джоб на сетрето. Минала нощта в бурни разисквания и бунтовни припявания. На заранта, като се разхождал по пристанището, видял един индианец да спи, седнал на земята. Около него имало пръснати някакви шарени предмети. Като чул стъпките, индианецът отворил очи, усмихнал се вяло и му предложил стоката си. Никола купил една малка дамска чанта, цялата изработена от мъниста. Сложил в нея парите, а после щял да я даде на жена му, Мария. Погледът му привлекли един чифт червени мокасини, от мека кожа. Купил и тях, а индианецът му подарил и няколко пера за благодарност от алъш вериша, в този ранен час.
Цял живот имал какво да разказва комит Никола на съгражданите си за Америка. Те най обичали да слушат за индианеца, червените мокасини, перата и чантата от мъниста. За индианци чували за първи път от очевидец, толкова фини обувки пипали за първи път, а пера си имали по дворовете всякакви. Като видели чантата, която баба Мария показвала, направо цъкали с език. Даже една местна кокона помолила да се снима с нея. Цяла година снимката й с чантата била на витрината на фото „Стаменов“.
Годините се търкаляли като речни камъни и завличали във водовъртежа на времето всякакви събития – войни, въстания, метежи, революции… Комит Никола доживял до дълбока за онова време старост. Бил паметен до края на дните си, но краката не го държели, защото страдал от подагра, та прекарвал времето си в мохабети, седнал на миндера. „Всичко ми е наред, само тия пущини, нозете, не ме слушат“ – казвал той и сръбвал от кафето.
Един ден станал, облякъл чиста риза и ново шаячно сетре, а от джоба му провесил златния ланец на часовника. Рекъл на жена си, че ще ходи да се черкува, защото му идел краят. Когато решил да си обуе калеврите, видял, че болните му нозе не влизат в тях. Поискал Мария да му донесе червените мокасини. Те били меки и лесно ги нахлузил. Погледнал се в огледалото и отсякъл: „Това е резил и светотатство. На черква, сред хората, така не се ходи. Ще си ида от таз доня непричестен.“ Така и станало. Споминал се след няколко дни.
Децата от махалата много обичахме да играем на тавана в бабината къща. Там имаше реквизит за всичките ни фантазии. Играехме на царе, принцеси и слуги. Пресъздавахме приказния свят на тези герои. Царят се намяташе с един стар бял чаршаф, зад всяко ухо стърчеше някакво шарено перо, а на краката, върху протритите гуменки, нахлузваше едни червени мокасини, които от години се въргаляха насам-натам из тавана. Простолюдието бяхме боси, наметнати с вехти дрехи, които вадехме от разни сандъци. После пораснахме, таванът опустя, червените мокасини се свряха в някой ъгъл, а перата заедно с детството ни отлетяха нанякъде.
На една Нова Година сестра ми боледуваше от заушка и не можеше да отиде на тържество в забавачката с Дядо Мраз. Реве в къщи и не спира. Решаваме баща ми да се маскира като Дядо Мраз. Майка ми имаше едно палто с изкуствена кожа отвътре. Татко облича палтото с хастара навън. Слагаме му много памук за коса и брада. За да е по-непознаваем, слага и пенджурите на баба. На вратата се чука и влиза Дядо Мраз с подаръка за сестра ми – кукла Невеляшка, която сама се клати като пияна. Сестра ми спира да реве, гледа, гледа и изведнъж се развиква: „Искам истински Дядо Мраз! Този няма червени ботуши.“ Татко напуска сцената, а с него излиза и баба. Малко се бавят, а по тавана чувам стъпки, сякаш се гонят таласъми. Отново се чука. Влиза същият Дядо Мраз, със същата Невеляшка, но обут с червени индиански мокасини. Татко е навил крачолите на панталона и марширува с високо вдигнати крака, за да се виждат ясно червените мокасини. Сестра ми се усмихва, пие си сиропа и се радва на куклата. Дядо Мраз си отива. Навярно е тръгнал през снежните пъртини с червените мокасини, защото повече никой не ги видя.
Може би тези мои спомени щяха да си лежат там, където са били, и досега, ако не се беше дигнала една медийна шумотевица във връзка с едни червени мокасини. Някакъв депутат, дали Лаурел, дали Харди му е името, точно не знам, но отишъл в Народното сборище, обут с червени мокасини. Човекът тихо си ходел с красните тапочки по също тъй мекия и красен килим. Не е имал и никакво намерение да се качи с тях на трибуната и да призовава за защита правата на индианците в САЩ. Протестирал е мирно и безмълвно. Съвсем предколедно е, ако някои случайни избраници се появят с червени ботушки в Народното сборище, което отдавна вече не е никакъв храм.
Текст и илюстрации:
Елена Пеева-Никифоридис
.
