Всичко от литература

литература

• Луд

  .

  Днес е слънчев зимен ден. Февруари в Индиана е топъл в сравнение с миналите години. Дано не се излъжат растенията, да не вземат да цъфнат без време.

  Най ме е страх за джанката. Имам си в двора една българска джанка. От над петнайсет години расте тя в нашия двор и един-единствен път ни зарадва с джанки – в годината, когато голямата ми дъщеря се омъжи.

  Всичките други години не можа дървото да даде плод. Джанката разцъфтява рано-рано. С първите слънчеви и топли дни се покрива тя с чудно красиви бели цветчета. Като млада булка избързала и излезнала нагиздена сама на мегдана рано сутринта, в очакване многобройната и рода да се събуди, нагизди и да се дойде на сватбата. Премяната е чудно красива, булката е щастливо усмихната и леко стъписана от празния площад и тишината наоколо.

  Тук в Индиана времето е променливо и често след първото пролетно слънце пада убийствена слана. Цветчетата се вледеняват, а после потъмняват и окапват без да вържат плод. И така всяка година.

  За мен джанката е най-българското дърво. Жилава дървесина, дълбоки и здрави корени, люта джанкова ракия. Навсякъде ще оцелее джанката, но не навсякъде ще даде плод.

  Грижи се тя за децата си и само там ги отглежда, където ще им е най-назгода да растат, да се развиват и да са щастливи.

  Голяма е Америка. Суров е климатът тук. Попарва той децата ни. В закътаните на завет български селца, където вятърът не духа толкова силно, слънцето огрява южните склонове и гали първите разцъфнали дръвчета, сланата е рядък гост. Планината къта джанките в прегръдката си, нежните цветчета връзват сладки, дъхави плодове, от които става силна ракия, за да има с какво да се стопли човек зимно време.

  Малки акумулаторни батерии са джанките. Те запазват топлото пролетно слънце и го дават на хората през дългите и тъмни зимни вечери. Сигурно старите хора в България, когато умират, се превръщат на джанки. Затова и нашата джанка разцъфтя и върза за сватбата на дъщеря ми Васи, защото татко ми Васил се е радвал за нея и е искал да я поздрави в далечна Америка.

  А може би просто си измислям. Аз съм малко луд. Мисля, че животът е безсмислен без семейство. Тук един психолог много се учуди на тази ми мисъл и искаше да я изследва. Стори му се, че не е нормално човек да не вижда живота си без семейството си.

  Човек не може да намери себе си, докато не намери своята си специфична лудост. Когато други хора ти казват, че ти си луд, защото правиш това или онова или казваш, или мислиш така или иначе, то те ти посочват теб самия. Трябва да им благодариш и да се огледаш добре в техните очи.
  Ето, и аз съм благодарен на американците, които ми посочиха мен самия – луд, който не си представя живот без семейството си.

  Та цялата Америка е пълна с хора, които живеят сами за себе си. Те са американски граждани и друго семейство не им е потребно. Не виждат ни родители, ни деца с години, а ако се срещнат на някой четвърти юли с тях, то през остатъка от годината разказват на приятелите си какви ненормални роднини имат и как не могат да ги понасят. Американецът сам избира живота си. И този избор най-често започва с отричане на всичко дадено му при раждането. Отрича се дом, семейство, роднини, религия. Както плодът в развитието си повтаря етапите на еволюцията, така и американецът в живота повтаря емиграцията на предците си.

  На осемнайсет младият американец отива (или по-скоро емигрира) някъде в колеж. Най-добре в друг щат или даже в друга държава. Там той си създава среда, запознава се с разни хора, решава къде иска да живее и с кого; а днес решава също така дали е мъж, жена, безполово същество или магарешки трън.

  Много често в края на едно такова търсене човек се оказва сам, заграден с псевдоприятели, винаги готови да отидат на бар, казино или да преспят една нощ с теб, но само толкоз. За друго не ги търси. Ще кажете – жалък живот. Американците ще ви кажат, че вие сте жалки, защото през целия си живот не правите нито един личен избор. Обичате майките си, децата си, дома си, страната си и се просълзявате при мисълта за някакви си там джанки. Животът ви е предопределен от родители и роднини. Те, американците, са граждани на Америка, а това означава, че могат да мислят и правят, каквото си искат.

  На мен ми е чудно защо при такава пълна свобода толкова много американци избират самотата, алкохола и наркотиците. Ако са честни, те ще ви кажат, че свободата е отровно биле. Пълната свобода е най-страшното нещо на света. Аз съм благодарен на съдбата, че съм малко луд и че децата ми са малко луди. Може да не сме свободни един от друг, но сме на завет, пазим си топличко, за да могат цветчетата ни да вържат и плодчетата да растат, и ракията да е силна и люта, за да бъде зимата ни стоплена от пролетта на децата ни.

  Ей такива мисли днес. Прощавайте, ако ви се струват луди. То в защото аз съм си малко смахнат.

  .

  Виктор Хинов

  .

• Хайти

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов

  .

  На гости ми е приятел, живеещ от много години в Амстердам. Идва си всяка година и тогава винаги си правим веселото, както се казва, на дълги и тежки маси, отрупани с всевъзможни гозби и най-вече алкохол. Спомняме си с умиление за едно време, говорим си за сега, а любимата ни тема е бъдещето. Всъщност, говори повече той, аз го слушам и не се сдържам, и от време на време само изтърсвам едно „Бе, мамито“. Нали съм ви казвал и друг път – когато и да се възхитиш на мамито, все е удачно.

  Та, той разправя, че в Амстердам нямало къде да пренощува човек. Всички хотели, мотели, квартири и места за настаняване били заети, а ако се намерело случайно нещо, било под всяка критика като качество, а цената баснословна.

  – И що тъй? – не се сдържам накрая, не криейки учудването си.

  – Ми, всички места са заети от ай ти-та.

  – Моля?

  – Ай ти-та, бе. Не знаеш ли какво е IT?

  – Така, да, ама като каза изведнъж ай ти-та и не можах да се осеферя.

  – Да знаеш, аз им казвам хайти.

  – Хайти?

  – Да бе, хайти. Един не се е усетил досега.

  Започва дружен смях, който накрая се прекъсва отново от мой въпрос.

  – Добре, ве, брато, ама к’о правят тия хайти там?

  – Работят.

  – Как така работят?

  – Така, как? Как се работи? Не си ли чувал за работа от дома?

  – Чувал съм. Имаше го и при нас по време на пандемията, ама аз – и да искам не мога – и затова не съм се интересувал. И сега мисля, че има много хайти, дето им викаш, които работят така.

  – Напълнили са целия град – продължава моят приятел. – Игла да хвърлиш, няма къде да падне. Довтасали от целия свят, куцо и сляпо е там. Имам един комшия холандец и като видя, че няма оправия, почна да учи турски.

  – Е, как турски, бе?

  – Ми, цялата махала, в която живея, са амуджи и понеже нито един не научи холандски, холандецът се принуди да учи турски. Амуджи, ама от анадолските. Нашите ги знаеш, че по традиция на джамия не ходят, само до кръчмата.

  – Ха-ха-ха-ха… Ужас…

  – Всички се приспособяват, да ти кажа, само нашите амуджи – не. Никой не може да ги претопи. Живеят си отново заедно и джагара-джугара. Не стига това, ами и…

  – Какво?

  – Високоговорители сложили на минарето.

  – Е как така, бе?

  – Така, как? И по пет пъти на ден ги надуват. Викам им: „Никой не ви казва нищо за джамиите, молете се в тях, ама поне не събуждайте хората от сън“. „Те как дрънчат с клепалата?“ – вика ми един. „Ама, вие сте в тяхната страна, бе“ – не се сдържам, а оня ми отговаря: „Тъй като гледам, няма да е за дълго тяхна. Анадолът потъва от земетресения, виждаш, и ние все някъде трябва да живеем.“ Не стига другото, а и…

  – Какво?

  – Холандецът, и той ме поздравява на турски вече сутрин.

  – Ха-ха-ха-ха… Ужас…

  – Сякаш не ми стигаха другите анадолски амуджи, че сега и този трябва да го търпя. И постоянно идва да ме пита, това как било на турски, онова как. Взел един разговорник в ръка и с него ходи с вечната си и гадна усмивка.

  – Ми, толерантни!

  – Бе, да ги таковам и тях в толерантните…

  – Ха-ха-ха-ха…

  – Децата как са?

  – Пораснаха, но не мога да ги докарам тук, за да ги видят баба им и дядо им. Домъкнах ги със зор, но на третия ден хванаха самолета и духнаха.

  – Български знаят ли?

  – Откъде да го знаят? Учат на холандски, английският е задължителен, а езикът на улицата е турският. Да се успокоят българите, че няма да ги претопим. Никой няма да ги претопява повече, те сами ще се стопят.

  – Ей, да взема и аз ли да дойда при вас?

  – За какво ти е? По-добре си стой тук, а и без това си свикнал с номерата на българите и ги познаваш. Оттатък онези са по-коварни. Гледаш ги мили и усмихнати, а…

  – Българите не знаят да се усмихват.

  – Точно това ти казвам. Каквото им е на сърцето, това им е и на устата, не знаят да хитруват, а онез…

  Идват новите поръчки и отново се хващаме за чашите. Настъпва едноминутно мълание, докато ударим по някоя глътка и после, мляскайки, замезим.

  – Слушай, а тези… хайтите, дето им викаш, защо всички са се наврели в Амстердам? Не е ли все едно за тях откъде ще работят?

  – Що? Щото марихуаната е там.

  – Ужас.

  – Пушат на воля, понеже е легална, а и публичните домове са там.

  – Е как…?

  – Ми, не могат да си намерят фитки, бе, брато. Смятай, колко са смотани. Седят по цял ден на компютъра и като се уморят, блъснат си една чекийка и това е. Ако загорят много, затова са публичните домове. Десетки ресторанти започнаха да затварят вече из града.

  – Това пък защо?

  – Не могат да си намерят персонал. Сервитьори, бармани, чистачи… Всички са хайти вече. Другите просто не могат да си позволят наем в Амстердам. Заведения за бързо хранене, бензиностанции, услуги… всички крещят за работници, ала няма. И малкото останали пътуват отдалече. Това е положението.

  – Ужас. И тука е така вече. Всички искат да завършат за хайти и да седнат пред комповете. В едното училище, моля ти се, изучавали роботика.

  – Ама в Добрич ли?

  – Да, бе.

  – Ха-ха-ха-ха… Ужас… Каква роботика в Добрич?

  – Трябват трактористи, дават им по 3000 лева заплата, ама няма.

  Още дълго говорим тази вечер и накрая поемаме да се прибираме. По пътя виждам глутница кучета, гонещи се в кръг.

  – Бе, мамито ви и… хайти, ей ся ще ви дам една роботика – не се сдържам в тъмната нощ. Посягам и взимам няколко камъка в ръка, мятам ги бързо по посока на хайтите с псувни и силни викове „чиба“.

  Прибирам се и лягам, а още дълго не мога да заспя. Пред очите ми е новият свят, който идва, пълен с програмисти, понеже всички стават програмисти вече. Клечат над програмните кодове и се опитват да създадат нови компютърни игри, на които нашите деца и внуци да си губят безцелно времето. Други се опитват да откраднат паролата ви за Фейсбук, за да видят банковата ви сметка и да я източат. Трети се опитват да скимират банкомата, за да ви изпразнят после картата. Неволно се замислям, че това са хора, които никога няма да излязат в гората сред дърветата, няма да усетят аромата на цветята и трелите на птиците никога няма да звучат за тях. Напълнили са градовете, чукат на своите лаптопи, а градът е затънал в боклуци, защото няма кой да ги изрине. Виждам затворени ресторанти, понеже няма кой да работи в тях.

  – Бе, мамито ви… – не се стърпявам по едно време. – Ще ви видя аз тогаз… Ще ми ядете… ама ще ми ядете рязания уй някой ден.

  И тогава изведнъж истината ме връхлита като ураган. Няма да ми ядат рязания… защото Шейтана се подготвя отдавна. Предвидил е всичко, изключвайки всяка една случайност. Ликвидира селското стопанство, защото няма кой да работи там, унищожава овцете, кравите и всички твари с разни грипове и чуми, но отдавна вече е приготвил храната за бъдещето. Същите тези хайти навярно пишат програмните кодове за храната, която ще принтират от 3D принтери в заводи на бъдещето. Пилешка пържола, стек, бифтек… Каквото ви се яде. Храната ще я произвеждат машини из заводите и фабрики, а хората ще лежат и ще играят на компютърни игри, мъчейки се да убиват времето в безцелния си и безсмислен живот.

  – Бе, мамито… – отново не се сдържам. – Какъв свят оставяме на децата и внуците си? Ковем го самите ние, защото не се занимаваме с тях. По-лесно ни е да ги оставим пред телевизора, с електронната игра в ръка, вместо да им прочетем приказка.

  Хора…

  .

• „The Case of Cem“ в Ню Йорк. Събития с Анжела Родел

  .

  Бележитият роман на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“ („The Case of Cem“) бе представен за първи път в САЩ – в Ню Йорк, на 29 януари – с участието на преводачката Анжела Родел. Ето какво пише за събитието Генералното консулство на Р България в Ню Йорк:

  .

  

  .

  Класиката на Вера Мутафчиева „Случаят Джем“ за първи път бе представена в английски превод в САЩ!

  .

  

  .

  Angela Rodel, носител, заедно с Georgi Gospodinov, на престижната литературна награда International Booker Prize за 2023 г., представи превода си на романа пред препълнена зала от ценители на книгите, в емблематичната Rizzoli Bookstore в Ню Йорк.

  .

  

  Генералният консул в Ню Йорк Ангел Ангелов имаше удоволствието да присъства на събитието и да се включи в дискусията. Дипломатическо представителство допринесе за атмосферата с българско вино.

  .

  

  .

  Снимки: Генерално консулство на Р България в Ню Йорк

  .

  

  .

  ––––––––––––––––––––––––––-

  На 3 февруари, също в Ню Йорк, се състоя друго събитие, свързано със „Случаят Джем“ и българската литература. Този път в Columbia University, Harriman Institute, където Анжела Родел представи свои преводи на произведения от български автора. Ето какво пише за това събитие Албена Цанкова:

  Благодарности на Валентина Измирлиева – професор по Славянски езици и литература и директор на Harriman Institute, Columbia University, и на преводача Анджела Родел, за вълнуващия разговор на 3 февруари в Ню Йорк, който нямаше как да се вмести в предварително обявения един час.

  Ангажиращ събеседник, Анджела Родел разказа с увлекателна топлота за пътеводните случайности, които са я формирали като преводач на българска литература; за влиянието на българската музика, която тя сама изпълнява, върху усета за мелодия и интонация при превода; за общуването и доверието между автор и преводач; за любими български автори и произведения.

  Прочетени бяха откъси от български текстове в оригинал, последвани от съответните им преводи на английски. Сред представените текстове бяха: откъс от романа “Времеубежище” на Георги Господинов – носител на международната награда “Букър” за 2023 г.; стихотворението “Бдин” на Иван Христов; откъс от наскоро издадения на английски роман на Вера Мутафчиева “Случаят Джем”; откъс от романа “Направени от вина” на младата, талантлива Йоанна Елми, която присъства на събитието и прочете текста на български.

  .

  

  ––––––––––––––––––––––––-

  Припомняме, че представянето на „Случаят Джем“ („The Case of Cem“) в Чикаго с участието на Анжела Родел ще бъде на 7 февруари, сряда, от 6 pm, в Seminary Co-op
  (5751 S Woodlawn, Chicago, IL 60615). Повече информация тук.

  .

  

  .

• Гостуването на Тодор П. Тодоров в „Глаголницата“ (видео)

  .

  Писателят Тодор П. Тодоров гостува на 28 януари на Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ към Българския културен център в Сиатъл. Това бе първото събитие за настоящата 2024 г. на „Глаголницата“. Координатор и водещ на онлайн срещата – Даниела Иванова-Найберг.

  .

  

  „Прекрасно усещане – като след прочит на важна книга и хубав разговор.“ – е написала за атмосферата на тази среща водещата.

  Видеозапис на разговора с Тодор П. Тодоров:

   

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  ОЩЕ ЗА ГЛАГОЛНИЦАТА

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“ вече си има подкаст.

  https://www.youtube.com/@user-ls6mk7io6f/podcasts
  https://rss.com/podcasts/glagolnitsata/1321026/

  .

• Случка от океанското дъно

   .

  Поредна история от поредицата „Този свят е енергия“

   

  „…Истории, доловени в тишината… При моите далечни пътувания и срещите ми с различни същности. Които пожелаха да разкажат за своя живот. За свързващото звено в световете. Енергиите. Които винаги са били, са и ще бъдат всичко, което го има… И в крайна сметка – да стигнат до извода, че Светлината е висшата енергия. Родена от Любовта. И всичко тръгва от Нея. Любов, творяща чрез Светлина!“

  .

  История 5: Случка от океанското дъно

  Тя беше много красива. Бяла, като крило на ангел. Макар да живееше в океана. Много дълбоко. На дъното. И не беше виждала ангели. Освен в сънищата си. А може би не само там? Все пак, беше й дадено още нещо, като отличителен белег. Специфично само за нея. Бледорозови очертания по белотата, подобни на втурнали се към бреговете вълни. Леко овални, подредени едно подир друго, те придаваха на дрехата й такава изтънченост, че пречупената светлина, успяла да се прокрадне през мрежата на водата, спираше в захлас и танцуваше с очи върху тялото й… Разбира се, че си имаше име – Тигрова мида. Вероятно на някого му бе хрумнало да оприличи ивиците й на тигрови краски. Което нейната нежна душа така и не прие, но свикна да живее с името си. Дадено от друга разновидност същества, които обитаваха сушата. Но обичаха да слагат етикети и имена на всичко, до което се докоснеха. Въпреки това, тя не се сърдеше. Беше с аристикратична душа. Умееше да прощава и да живее над тези неща.

  Колко години живееше на океанското дъно, не помнеше. А и за какво ли й беше да ги брои. Всеки ден приличаше да останалите. Но и не съвсем. Защото се научи да го прави различен, поне малко, сама. Имаше въображение, захранвано от океана. Простиращо се между минало, настояще и бъдеще. Това й помагаше да разнообразява дните, годините. А може би и вековете живот. Толкова дълъг й се струваше животът… Преминаваше с лекота границите между тези времена. Ставаше свидетел на какво ли не. Пред очите й се разиграваха драми, срещи, раздели… Събираше в сърцето си, като скъпоценни перли, всичко видяно. Да има какво да съзерцава и премисля в дните, когато животът на дъното станеше равен и тих, подобен на пясъка, заспал от милиони години по него.

  .

  

  .

  Точно в такива дни дълго общуваше с най-добрия си приятел – Тигровия каури. Може да не знаете кой е той, но Тигровата мида го познаваше откакто се помни – големия охлюв, роден малко преди тя да се появи в същите тези води. Той беше нейният пръв учител в живота. Най-добрият приятел. Признаваше си, че без него нямаше да е същата. Никога. И беше сигурна, че го обича. Както само една мида може да обича – дълбоко, съкровено, завинаги. Мощни енергии протичаха помежду им. А когато започнеше да му разказва своите истории, той ставаше мълчалив като подводните скали, върху които живееше. Може да звучи странно, но двамата умееха да разговарят помежду си, най-вече чрез вибрациите на телата си. Защото всичко в този свят вибрира, дори и в подводния. С различни честоти. Разговорите помежду им се получаваха, защото двамата бяха стигнали до еднакво ниво на трептене. И квантите им разменняха информацията помежду си.

  Веднъж, в един от тези равни, тихи дни от живота им, Тигровата мида изглеждаше някак тъжна, отнесена. Нещо, което рядко се случваше. Може би беше кратък миг, но вероятно си имаше причина. Тигровият каури гледаше с тревога розовите полукръгове на дрехата й. Питаше се какво ли ще му разкаже днес, което толкова я разстройва. Вечността беше притихнала в телата им, така че никога не би му минала през ума мисълта за раздяла. Стоеше и чакаше тръпнещ – да чуе новата история, сътворена от обиколките на Тигровата мида из световете.

  Най-после тя се отърси от вътрешните си видения, долови тревогата на големия охлюв, впил крак върху студената скала. Петната по дебелата му черупка сякаш танцуваха, докоснати от лекото движение на водата. Мидата го гледаше, а душата й потъваше в неговата, в опит да отмие напрежението му. После го прегърна с усмивка, въздъхна леко и малки блестящи балончета полетяха нагоре. Ако някой можеше да ги види, би си помислил, че са седефени перли, устремени към слънцето…

  – Успокой се, приятелю, не исках да те тревожа. Знам, че усети тъгата ми. Понякога се случва и най-смелият да се уплаши, нали? Камо ли една малка мида, макар да е Тигрова.

  – Обичам да слушам тембъра на енергиите ти… – думите на охлюва попиваха като вода в същността й. – Действа ми зареждащо. И успокояващо. Не знам какво така те е разстроило, но съм убеден, че не е случайно.

  – Пътувах отново… с мисълта си. Знаеш, че често го правя. И попаднах на място и във време, до което не съм стигала преди. И друг път съм обхождала сушата. Разглеждала съм живота там. Колкото и странен да ми е изглеждал. Знаеш, разказвала съм ти. Но този път беше различно. Светът, който видях, не ме прие радушно. Напротив. Там аз и такива като мен и теб… – мидата млъкна. Трептенията й се забавиха. Сякаш беше заспала. Или много болна.

  – Наистина ме тревожиш, продължи, моля те! – с най-фините си вибрации я докосна Тигровият каури.

  Мидата потрепери, почувствала смисъла на думите му, и се върна в действителността. Водата галеше красивата й черупка, усещаше пулса на океана като втъкан космичен ритъм в себе си. Упрекна се заради онова ледено усещане, което я беше смразило. До такава степен, че разбра какво означава страх. Откъде събра смелост да се усмихне, не се питаше, но го направи.

  Усмихната Тигрова мида! Това е най-прекрасната гледка на океанското дъно. Даже водата я гледаше с възторг и разнасяше светлина между нея и охлюва, онемял от любов. Той се чудеше как са могли да преживеят толкова дълго, без да й каже колко много я обича. Но тя не може да не го е усетила. Така, както той е чувствал безсловесната й обич. Докато всички тези мисли-токове течаха в душата му, долови готовността на мидата да продължи. Гледаше я с внимание, готов да слуша. Независимо от това какво ще чуе.

  – Не само по сушата, а и по водата имаше много същества, отличаващи се от нас. Изглеждат особено. Много големи, в постоянно движение. Различаващи се едни от други. Както е и тук, при нас. В това няма нищо лошо. Ето, ти и аз сме различни, нали? Но това не пречи да сме приятели, да се обичаме.

  – Разбира се. Какво да делим? Има толкова пространство, вода, всичко. За всички. И свобода, избор как да живеем. Нима там не е така? – учудено гледаше големият охлюв.

  – Там не е така… А такива като нас са в опасност. Видях как претърсват водата. Даже под нея. Как стигат до дъното и откъсват насила стотици, хиляди, подобни на нас. Изтръгват ги грубо и ги изсипват накуп в огромните си плуващи острови. А после…

  – Какво после? – не се стъпя Тигровият каури.

  – После остават само черупките… – тъгата на мидата се разля във водата. И премина през дебелата му черупка. Дълбоко в потресената му душа. Мидата едва намери сили да продължи. – Но не само това. Измъкват телата, за да нахранят с тях своите. А черупките… В по-добрия случай ги почистват, изглаждат, понякога рисуват по тях. След това ги разпращат на много места. Но не ги подаряват, а искат нещо в замяна. Който го има, може да притежава и нашите черупки. С втъканата ни енергия. С вкаменените ни чувства. С всеки запечатан миг от живота ни в тях.

  – А в по-лошия слушай? Какво става? – охлювът искаше да чуе докрай. Да допие до дъно изживения от мидата ужас. Да й помогне да се освободи поне малко от преживяното. Макар в едно въображаемо пътешествие в бъдещето. Но кой би могъл да каже доколко е въображаемо, доколко е истина…

  – В по-лошия случай разбиват черупките на толкова дребно, че остава нещо, подобно на пясъка. Като следа от телата ни. А после от него, което е най-странното, ги възпроизвеждат отново. Уж същите, но не съвсем. Имащи в себе си нещо от нас, но допълнено с друго – изкуствено, чуждо. Но въпреки всичко, съдържащи от нашата мощна енергия.

  – В крайна сметка, защо? Къде отива всичко това? При кого? – недоумяваше той.

  – Отново при тях. Тези, които могат да ги разменят срещу онова странно нещо, без което няма как да получат каквото и да било.

  Тишината мина като сянка по водата. Вибрациите сякаш заспаха. Не само двамата преживяваха историята на Тигровата мида. Тя се разнесе като невидима вълна – далече, из всички посоки по капилярите на водата. Като предупреждение към подводния свят. За това какво би могло да се случи на всеки, попаднал случайно в капана.

  С последни сили, възвърнал частично хармонията на същността си, големият охлюв попита:

  – А ние… бяхме ли там?

  – Да… – шепотът попи в същността му. – Като обработени натурални черупки…

  Тигровата мида намери сили да го погледне. Така копнежно и нежно, както само тя умееше. Спомни си, че все още са тук – на сигурно място. Че всичко разказано, бе миг от бъдещето. Никой не знаеше кога точно ще се случи. И дали не би могло да се промени. Тази мисъл я просветли. Черупката й, нейната ангелска дреха, трепна в белотата си. А розовите ивици танцуваха, като изрисувани от залеза пламъчета, и хвърляха цветен оттенък върху Тигровия каури. Красотата й попи толкова дълбоко в него, че разтопи страховете, заседнали в душата му като врагове от засада. Спомни си нещо. Толкова вълнуващо, така зареждащо, че енергиите му потекоха като светлинни потоци. И обгърнаха любимата му в защитен пояс.

  – Казвал ли съм ти, че си най-красивата от всичко в този свят? – въпросът се вля и запечата в черупката на Тигровата мида.

  – Не знам… дали си ми казвал. Но щом съм го усетила, си ми показвал – тя беше истински развълнувана.

  – Има нещо, което не съм ти казал – настояваше той.

  – Кое? – мидата трептеше в очакване.

  – Обичам те. Откакто се помня… – думите му се сляха с водата.

  – Струва ми се, че съм го чувала. Откакто се помня… – прегръщаше го водата.

  .

  Калина Томова, 27 януари 2024 г.

  Снимки: Авторката – Тигрова мида и Тигров каури

  .

• Да няма в сърцето ти суша

  .

  Стихове от Николина Барбутева

  .

  ДА НЯМА В СЪРЦЕТО ТИ СУША

  Какво правиш, когато в ума ти нахлуват спомени,
  когато в сърцето любовта никога не стига?
  Вярваш, че нищо няма да се промени.
  Отворил си широко вратата и тъгата пристига.

  Искаш да видиш бъдещето си неясно и страшно.
  Винаги си искал да го видиш още от утробата.
  Градим бъдещето си с действието си сегашно.
  Обличаш смирено на неочакваното робата.

  Назови кой ще бъде до теб в старините ти,
  ако нямаш такава сродна душа.
  Дано не си сам и изоставен в дълбините си.
  Да няма в сърцето ти суша.

  Старостта пристига според разписанието си.
  Ще ти се изсмее тя коварна.
  В залеза на дните си не трябва да сме сами.
  Болката ни би била кошмарна.

   

   

  ЗАБРАВЕН ТЕФТЕР С ИМЕНА

  Какво ли не заличава времето и битието?
  Имена, хора, места, ситуации и мечтите.
  Такова е било винаги от векове битието.
  Като забравен тефтер с имена сме почти.

  Забравените спомени ненадейно откриваш.
  Заличените имена изведнъж си спомняш.
  А някои моменти още насила прикриваш.
  Защо не миналото по-често да припомняш?

  А ако загубиш този стар, прашен тефтер?
  Някой ще ти го подаде ли от прахта тихо?
  Дава ли някой между преди и сега бартер?
  Отговорът отрицателен прокрадва се плахо.

   

   

  ИЗГУБЕНОТО АЗ

  Откъснати страници от любовен роман,
  който остана непрочетен и загубен веч.
  Но романите не са за някой грандоман,
  за който се вижда, че е реалист отдалеч.

  Книгите са паралелната реалност за нас.
  Онази детска игра, която играехме преди.
  Действителността мори жестоко час по час.
  Никой повече от нея не може да ни вреди.

  Обичта, за която копнеят всички безмълвно,
  която нямат мнозина мразени и отхвърлени.
  Дупка зее в душите ни дълбоко и гръмовно.
  Стоим кротко като стара дреха захвърлени.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Николина Барбутева е родена в Пловдив. Има бакалавърска степен по История и магистърска по География и икономика. Преподавател е в ОУ „Васил Петлешков“ – Пловдив. Любовта й към книгата е пословична още от детството й, когато си спечелва прозвището „дете на библиотеката“ и става отдаден читалищен доброволец. По-късно саматя тя започва да пише поезия и проза и се включва в различни конкурси за есе, в които е заемала призови места. През 2014 г. излиза първата й стихосбирка „Пътят към любовта, страданието и надеждата“. Следват „Силата на жената“, „Звезда на любовта“, „Близост“. Последната й издадена стихосбирка е „В тишината“ (2022). Тази книга ще има поредно представяне на 12 февруари т.г., от 18:00 часа местно време, в залата на Дружеството на писателите в Пловдив.

  .

• Минавам през този живот като лодка…

  .

  Минавам през този живот като лодка –
  понякога в тихи, спокойни води,
  понякога бури връхлитат ме подло,
  които оставят жестоки следи.

  Минавам под слънцето жарко и светло
  и светва душата ми, обляна в живот.
  А нощем, когато звездите проблеснат,
  приемам от техния тайнствен комфорт.

  Минавам сред хората с обич стаена,
  плод на светлинен и Божи заряд.
  Безмълвно раздавам душата си щедра,
  градя с мисълта си един по-хубав свят!

  .

  Забравено септемврийско завещание от 2017 г. –
  когато светът беше видимо по-нормален.

  .

  Калина Томова

  .

• Благодарност за дарителите на литературен сборник

  .

  СЪРДЕЧНА БЛАГОДАРНОСТ

  на всичките 36 дарители, които с щедростта си направиха възможно отпечатването на сборника с творби на български писатели от САЩ, с работното заглавие „Жарава“.

  Ето резултатът към 12:35 am, т.е. в самото начало на 23 януари 2024 г. (чикагско време):

  $1,512 raised of $1,500 goal
  36 donations

  Поредното доказателство, че ЗАЕДНО можем да постигнем всичко, което пожелаем. Дори и повече! Бъдете здрави, все така отзивчиви, доброто рано или късно се връща в повече!

  .

  

  .

  Предпечатната подготовка е на финала. Заглавието на книгата е „ХОРИЗОНТИ“.

  Очаквайте информация за следващата осъществена стъпка – отпечатването на сборника, а след това – оповестяване на премиерата в Чикаго.

  На 30-те автори и 30-те художници – честито!

  Още веднъж благодарим на всички дарители!

  .

  Текст и снимки:

  Калина Томова

  .

• XXVI Национален фестивал на детската книга и конкурс „Щастието е възможно”

  .

  От 8 до 10 май 2024 г. в гр. Сливен, по инициатива на Регионална библиотека „Сава Доброплодни” и в партньорство с Министерството на културата, Община Сливен, Областна администрация – Сливен, Асоциация „Българска книга”, Изпълнителната агенция за българите в чужбина и др., ще се проведе XXVI Национален фестивал на детската книга – единственият форум в България, посветен изцяло на детската книга, на проблемите, свързани с нейното издаване, разпространение и четене в дигиталната епоха.

  Наред с многобройните прояви, включени в програмата на това издание на фестивала, и
  тази година ще се проведат различни конкурси, които да вдъхновят за творчество децата и
  тийнейджърите. Традиционно, в рамките на фестивала, ще се проведе и Национален литературен конкурс, тази година на тема: „Щастието е възможно”.

  Организаторите се надяват и ще се радват, ако и български деца и юноши, живеещи извън страната, прояват интерес към този конкурс и участват в него.

  Следва обявата за конкурса.

  .

  Организаторите на XXVI Национален фестивал на детската
  книга, който ще се проведе в гр. Сливен от 8 до 10 май 2024 г.,

  обявяват

  НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС НА ТЕМА:

  “Щастието е възможно“

  В конкурса могат да участват деца и юноши на възраст от 7 до 18 години, разделени в три възрастови групи: 7 – 10 години, 11 – 14 години, 15 – 18 години. Всеки участник има право да представи до 2 литературни творби (разказ, приказка, стихотворение), специално създадени за конкурса.

  Прозаичните творби да са с обем до 6 компютърни страници в Word документ (60-66 символа на ред, 28-30 реда на страница, шрифт Timеs New Roman с размер 14) и да бъдат изпратени на e-mail в електронен вид.

  Компетентно жури ще оцени творбите. Отличените литературни произведения ще бъдат издадени в сборник.

  Наградите на отличените участници ще бъдат връчени на специална церемония в дните на XXVI Национален фестивал на детската книга – Сливен, 2024.

  Творбите за конкурса, с обозначени на тях: трите имена на участника, възраст (навършени години), населено място, училище, клас, домашен адрес, телефон и e-mail за контакти, се изпращат на e-mail: [email protected]

  КРАЕН СРОК ЗА ИЗПРАЩАНЕ НА ТВОРБИТЕ: 10.03.2024 г.

  Тел. за справки: +35944622441; +35944623970; +359886090712.

  .

• Не мога да ти забраня да остарееш, мамо…

  .

  Не мога да ти забраня да остарееш, мамо.
  Не бих могъл да спра вселенското виенско колело.
  Това, което мога, е да се помоля в храма
  и да погаля с обич твойто сребърно чело…

  Виж, дрехите ти, мамо, вече са по чужда мярка.
  Смалява се душата ти и сянката дори…
  А кожицата на ръцете е съвсем прозрачна
  и само погледа ти благ в зениците блести.

  Ще счупя с прашка стария часовник на площада.
  Ръждясалият циферблат завинаги ще замълчи.
  Ще си останеш все тъй хубава и вечно млада,
  а аз ще ти се радвам с най-синовните очи…

  Не мога да ти забраня да остарееш, мамо,
  ала не ще те пусна да си тръгнеш ей-така…
  Стихията на вечността ще ни превърне в мрамор,
  но в райските алеи аз ще водя мама под ръка.

  .

  Ивайло Диманов

  .

• Тодор Тодоров гостува в „Глаголницата“

  .

  На 28 януари 2024 г. Тодор П. Тодоров ще гостува в „Глаголницата“.

  9:30 ч. – Сиатъл
  12:30 ч. – Ню Йорк
  19:30 ч. – София

  Събитието се провежда чрез платформата Zoom.

  Линк – в навечерието на срещата във Фейсбук групата и страницата на Глаголницата.

  .

  С Тодор П. Тодоров ще си говорим за неговия роман „Хагабула“. По-точно, ще поставим „Хагабула“ в центъра на разговора. Но имаме да го питаме и други неща. За предходните му книги. За приказките му за възрастни, например (сборника с разкази „Приказки за меланхолични деца“), за които проф. Калин Янакиев намира, че са завъртени около удивителното хрумване; и мрачни понякога, оставят у читателя една утаена детска усмивка (https://prikazkite.wordpress.com).

  Със сигурност ще се спрем по-дълго на удивителното, на боравенето с него, защото такова е и усещането от прочита на „Хагабула“ – удивление, захранено от огромната ерудиция на автора и безпределното негово въображение, пуснато сякаш на свобода. Но каквото и да е усещането за свобода, така видно е, че всяка дума е двойно премислена, тройно преварена, като тройно преварените са мъдростите, с които Тодор. П. Тодоров си общува професионално. Като философ, университетски преподавател. Дори не споменаваме тук интересите към фотографията. Но ще питаме и за тях.

  Събитието във Фейсбук ТУК

  –––––––––––––––––

  За автора и за книгата от интернет страницата на „Жанет 45“:

  Тодор П. Тодоров (1977) е автор на сборниците с разкази „Приказки за меланхолични деца“ и „Винаги нощта“. И двата са издадени в Германия от издателство „Грьосенван“, Франкфурт на Майн. Негови разкази са публикувани освен на немски език, също така и на английски, гръцки, хърватски. Разказът му „Ван Гог в Париж“ печели наградата „Рашко Сугарев“. Тодор П. Тодоров е философ, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.

  Носител на Национална награда за български роман на годината „13 века България“ 2023.

  „Хагабула“ е роман в стила на магическия реализъм, който следва пътешествието на Ернан Кортес и неговата експедиция към планината на ацтеките. Разположен в междината на приключенското, философското и фантастичното, романът пита за краищата на света и историята, за разрива на човека с първичните сили на живота, за вечността на желанията и ролята на жените в един обречен свят, създаден от мъже. Героите прекосяват феерична, съноподобна реалност, която ще ги отведе до непредвидими разкрития и развръзка с космогоничен мащаб.

  „Тодор П. Тодоров, когото познаваме с философския му, неоромантичен език, в този свой епически разказ превръща историята в магически шемет, едновременно пищен, но и мрачно-суров, и ни потапя в атмосфера, каквато помним от филмите на Вернер Херцог. Умна, еклектично-парадоксална, красива книга, която чуваме и виждаме, докато четем.“
  – Надежда Радулова

  „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров излиза извън рамките на българската литература. Буквално: в нея няма българска история, в нея няма български проблеми, в нея я няма, най-сетне, българската котловинност. И независимо от това романът е много българска книга – не само защото е написан на български, но и защото поставя пред нас, читателите, важни задачи: да вдигнем главите си, за да видим хоризонта и небето; да сведем очите си, за да проникнем в дълбините и потайното; да отпуснем душите си, за да срещнем неустоимото и вълшебното.“
  – Митко Новков

  https://janet45.com/p/8154-хагабула

  Повече за автора и неговите текстове:

  http://phls.uni-sofia.bg/article/3036
  http://www.litclub.com/library/nbpr/todortodorov/index.htm

  .

  Общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“

  .

• Конкурс „Вълшебното перо“ на БНУ „Иван Вазов“ – Париж

  .

  Българско неделно училище „Иван Вазов“ – Париж

  към асоциация „Христо Ботев“ – Париж

  ОБЯВЯВА

  МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС

  “ВЪЛШЕБНОТО ПЕРО”

  Първо издание, 2024 година

   

  Конкурсът се провежда с подкрепата на Изпълнителна агенция за българите в чужбина.

  Цел на конкурса

  Целта е младите творци да полетят на крилата на своята безгранична фантазия и да сътворят оригинални творби на български език. Очакваме вълшебни истории в проза или стих, невероятни приключения, герои, които да карат читателя да иска да чете още и още.

  Участници в конкурса

  В конкурса могат да участват деца, които пишат на български език, независимо от държавата, в която живеят, и училището, което посещават. Участието е безплатно.

  Творците ще бъдат разделени в три възрастови групи:

  • от 6 до 10 години;
  • от 11 до 14 години;
  • от 15 до 18 години.

  Изисквания към творбите

  • Всеки участник има право да представи една или две литературни творби /една проза и една поезия/, специално създадени за конкурса.
  • Минимум един герой да живее в нашето време.
  • Творбите да са с обем до 3 стандартни компютърни страници (30 реда на страница, шрифт Times New Roman, 12 пункта) и да бъдат изпратени в електронен вид като прикачен файл на имейл [email protected]
  • Под всеки текст да бъдат написани: собствено и фамилно име на автора, години, точен пощенски адрес, телефон за връзка и имейл на родител.
  • Краен срок за получаване на творбите: 01.03.2024 г.

  Жури

  Творбите ща бъдат оценени от 5-членно жури от утвърдени съвременни писатели. Председател на журито ще бъде изтъкнатата писателка Здравка Евтимова.

  Детско жури, в което ще участват членове на студиото по журналистика и творческо писане към БНУ „Иван Вазов“ в Париж, ще излъчи свой победител.

  Награди

  Наградените млади творци ще получат дипломи и предметни награди.

  Най-добрата творба от всяка възрастова група ще получи специално изработената за конкурса авторска статуетка „Вълшебното перо“.

  Отличените от журитата литературни произведения ще бъдат издадени в сборник „Вълшебното перо“, а най-добрите творби ще бъдат отпечатани в юбилейния брой на вестник „Вазовчета“, който ще бъде издаден през месец май 2024 г.

  Наградите ще бъдат връчени на 19 май 2024 г. по време на юбилеен концерт в Париж, посветен на 10-годишнината на БНУ „Иван Вазов“.

  Наградените деца, които няма да присъстват на церемонията, ще получат наградите си по пощата.

  Класирането ще бъде публикувано на сайта и на Фейсбук страницата на БНУ “Иван Вазов“ – Париж.

  Телефон за справки: +33 6 73 54 58 32 (Viber и WhatsApp).

  .

  Източник: Еcole-bulgare.fr

  .

• Нова книга на Цанко Серафимов за Македония и македонските работи

  .

  В издателство „Орбел” е подготвена за печат новата книга на Цанко Серафимов „РЕЧНИК на моите прочити из архива на Иван Михайлов в Рим”. Следват уводните думи на автора към тази книга.

  ВЪВЕДЕНИЕ

  Вече сто години Иван Михайлов олицетворява борбата на македонските българи за свобода и народност. Той и неговите последователи никога не отстъпиха от своя революционен идеал – свободна и независима Македония с равни права на всички етноси: българи, албанци, власи, евреи, гърци… През по-голямата част от това историческо време ВМРО бе единствената сила, която бранеше българщината в Македония и не прощаваше на враговете на македонското освободително дело. Фронтовете, на които воюваше, бяха няколко: срещу сърби, срещу гърци, срещу комунисти, земеделци, звенари и т.нар. протогеровисти…

  В тази дълголетна борба се създадоха много митове около името и личността на Иван Михайлов – ако за враговете бе сатрап и кръволок, за доблестните българи той бе идол и пазител на родното. Големият български поет от европейски калибър Теодор Траянов го нарече „великото българско сърце”, а бележитият революционер и летописец на македонските освободителни борби Христо Силянов твърдеше, че „македонската емиграция не е излъчвала фигура, по-голяма или равна на Иван Михайлов”.

  От 1924 г., когато загива неподражаемият водач на ВМРО Тодор Александров, а Иван Михайлов оглавява Организацията, той до смъртта си през 1990 г. живее в пълна нелегалност – у нас, в Турция, Полша, Унгария, Хърватия, Австрия, Италия. Най-дълъг „отседнал” живот Иван Михайлов и съпругата му героинята Менча Кърничева прекарват в Рим – от октомври 1948 г. до 1990 г. През тези 42 години малцина са били допускани до обиталището на вожда на най-мощната и монолитна, въоръжена революционна организация през ХХ век. Нейната сила бе почувствана осезателно няколко пъти в Европа – във Виена, в Марсилия, в Рим, в Прага, в Белград, в Скопие… За неговото тайно местонахождение в Рим се носеха легенди, правеха се догадки, въобще Иван Михайлов се възприемаше като божество, до което човек е почти невъзможно да се докосне…

  От този тайнствен дом той направлява новата борба на македонските българи – на Балканите, в САЩ, Канада и по света. Тази борба не бе по-лека от борбата, която се водеше на територията на родната земя. За комунистическите режими в Белград и София Иван Михайлов, със своите идеи и революционна практика, не преставаше да бъде препятствие в стремежите им за проникване в политическия живот на емиграцията от Македония по света. Затова те бяха насочили своите отровни пипала към Македонските патриотични организации, стремейки се подмолно да овладеят ръководството с подставени лица. През 80-те години българските тайни служби постигнаха своята цел – ЦК на МПО и вестник „Македонска трибуна” попаднаха в ръцете на доверени на режима в България хора, а Иван Михайлов и най-близките му съратници бяха изолирани от политическия живот на емиграцията… В днешно време надделяват проскопските елементи в МПО; в „Македонска трибуна” няма дори една колонка на български език…

  Във всички тези тежки години на борба домът на Иван Михайлов в Рим е място, което българската емиграция от Македония възприема като свещено. Посещение на тайнствения адрес в Рим е равностойно на посещение в Йерусалим.

  Като човек с изострено чувство за историзъм, Радко е твърде педантичен в съхранението на документи и кореспонденция, свързани с революционната борба. Не са един и двама от старите дейци в емиграция, както и бивши политици, които са предоставили своите архиви или само някои важни документи, както и написани спомени, на съхранение при Иван Михайлов – като най-сигурно място за запазването им. Ванчо до последните си дни е в активна кореспонденция със световни и държавни институции, с влиятелни личности. Всяко писмо, документ, фотография той саморъчно подрежда в отделни папки, прилагайки обяснителни бележки. Една част от тези материали са намерили място в издадените четири това „Спомени”, както и в подготвения за печат пети том… Всички документи, които биха използвани от режимите в България, Югославия и Гърция за репресии над близки на политически емигранти на Запад, не са цитирани или са представени много предпазливо… По обясними причини, архивът на Иван Михайлов е в „насипно” състояние, тъй като досега никой не е допускан до него, „за да го подрежда”…

  Вече съм писал, че аз имам човешката и професионалната привилегия да общувам всекидневно с човека, който в последните три десетилетия от живота на Иван Михайлов бе неотлъчно до него – г-жа Вида Боева-Попова – като личен и политически сътрудник. Завършила политически науки в Римския университет, тази впечатляваща с ум и темперамент охридянка не допусна да се извърши посегателство върху лидера на македонското освободително движение, каквито опити е имало неколкократно, както не позволява и днес нечисти ръце и умове да се доберат до безценния му архив, който със сигурност ще даде друго знание за събития и хора, позиционирани – чрез написаното досега в историята – погрешно в нашето съзнание… Дълбоко съм благодарен на г-жа Вида Боева-Попова, че ме въведе в духовното пространство, обитавано от Иван Михайлов. Изпитвам необичайното чувство на първооткривател, който иска да съобщи на целия свят за своя професионален и творчески шанс.

  При подготовката на текстовете съм използвал 81 документа и други материали от архива на Иван Михайлов, а с други 56 съм се съобразил.

  Впечатляващи факти съдържат публикациите, свързани привличането след 1945 г. на нови емигранти от Македония за освободителната кауза. Бащинска е грижата на Иван Михайлов при пренасочването им към Новия свят.

  В тази книга се дава отговор на много въпроси, които вълнуват българина: кой започна и кой спря „македонските убийства” през 20-те и 30-те години на ХХ век; истината за Дъбнишките събития през 1925 г.; взаимодействието между македонските и хърватските революционери срещу общия враг – сръбския шовинизъм; контактите на Иван Михайлов с Ватикана; опитите на Държавна сигурност за отвличане на Радко и заграбване на архивата му; въпроса как бе финансиран Иван Михайлов и екипът му в Европа; на какво се дължи неоповестеното пораженство на Христо Огнянов и т.н.

  Появяването на тази книга вероятно ще провокира интереса на изследователи и журналисти към архива на последния велик революционер. Заветът на Иван Михайлов е – по думите на Вида Боева-Попова – архивът да може да стане достъпен или да се предаде само на институции и хора, които няма да предадат саможертвените герои, които положиха костите за българщината в Македония. В противен случай – „кибритената клечка”! Т.е. – да бъде унищожен…

  Книгата, която е в ръцете ви, е знак, че това няма да се случи!…

  Цанко Серафимов

  .

• Село старо…

  .

  Село старо, старо, старо.
  Чак му пукат костите.
  Нито спирка, нито гара,
  а все чака гости.

  На прозорче, като в рамка –
  старец и старица.
  Цял живот от кал и сламки,
  точно като птици,

  сбирали гнездо, лепили
  влюбени недели.
  Още, още са си мили,
  дребни, побелели.

  Тя не вижда, той куцука,
  но пък си отглеждат
  в люлчицата на улука
  семенце надежда,

  че завее ли южнякът
  и иглики никнат,
  все пак гости ще дочакат.
  С другото се свиква.

  .

  Яна Кременска

  От „Есеннопис“, 2023 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Яна Кременска е автор на стихосбирките „Пастирка на звезди“ (1992), „Събирай ме понякога от думите“ (1994), „Адажио“ (2002), „Високо в ниското“ (2004), „Време да те влюбя“ (2006), „P.S.“ (2008), “Събиране на душа“ (2010), “Сянката на Господ” (2019), „Напук на сезона“ (2018), „Нека е всичко” (2020), „Отглеждане на тъга” (2022), „Есенопис“ (2023). Прозата и поезията й са удостоявани с международни, национални и регионални литературни отличия. Нейни стихотворения са публикувани в чуждоезични издания (в Германия, Белгия, Франция, Русия, Беларус, Македония). Носител на наградата на Враца за 2005 г. Носител на националната литературна награда „Иван Давидков” за 2022 г. Песни по нейни текстове изпълняват Маргарита Хранова, група „Спринт“, бардът Красимир Йорданов. Член е на Дружеството на врачанските писатели. Зам.-главен редактор на Литературно-художествен алманах „Околчица”. Работи като радио и телевизионен журналист във Враца.

  .

• Започва конкурсът „Изящното перо – Чикаго ‘2024“

  .

  От утре, 10 януари 2024 г., стартира международният литературен конкурс „Изящното перо – 2024“, организиран от Салона за българска култура и духовност – Чикаго. Темата на това издание на конкурса е „Светът и новото време“.

  .

  Условия за участие:

  – за раздел „Поезия“ ще се приемат до две стихотворения;

  – за раздел „Проза“ – един разказ или едно есе, с обем до три стандартни страници
  (30 реда по 60 знака), или до 6000 знака (което е малко над три стандартни страници като знаци);

  – творбите да са на български език и във файлове с формат Word.

  .

  Адрес за изпращане – [email protected]

  Краен срок за изпращане на творбите – до 10 април 2024 г.

  Излъчените победители ще бъдат обявени през месец май 2024 г.

  .

  Организаторите на конкурса от Салона за българска култура и духовност – Чикаго пожелават успех на всички участници.

  .

• Неизкоренимата палма

  .

  Разказ на Йордан Стоянов от сборника
  „Ходенето без долно бельо драстично увеличава продължителността на живота“
  (изд. „Многоточие“, София, 2023)

  .

  Йордан Стоянов е роден през 1950 г. Завършил е строителен техникум. Преди да емигрира, е работил е 2 години в ЦКТ – София и 17 – в Киноцентър „Бояна“. Харесва филмите и творческия почерк на Уди Алън. От 1990 г. живее в Южна Калифорния. Водил е записки за емигрантския си живот, за своите преживелици, работни места, впечатления, десетилетия наред. И така неусетно, преди около 15 години, е започнал да пише и разкази. „Ходенето без долно бельо драстично удължава живота“ е неговата първа издадена книга. В процес на създаване и е втори негов сборник с разкази.

  .

  НЕИЗКОРЕНИМАТА ПАЛМА

   

  Когато имаше нужда от допълнителна помощ, моят първи американски работодател, наричан от всички местни български емигранти Конския доктор (по-нататък ще изясня откъде му дойде този прякор), ме наемаше спорадично, за ден-два, да му помагам при извършването на най-разнообразни, предимно по-тежки физически, градинарски дейности. В горещите, безкрайни летни дни работата на открито беше много изтощителна. Когато бивах наеман, трябваше да се явявам пред дома на „доктора“ точно в 7:55 ч. Оттам той ме вземаше с неговия неописуемо раздрънкан камион, който наричахме неправилно трок /1/, и се придвижвахме до обекта. Гледахме да отметнем повечето от задачата до обяд (в Нова Зеландия, Папуа и Стара Гвинея думата за обед е „икиндия“), докато още не беше станало зверски горещо. Към 12:00 ч. се връщахме в резиденцията на „доктора“ за кратка 4-5 часова почивка, която мексиканците наричат сиеста.

  Похапвах от моите сандвичи, а д-р Конски обядваше диетично. Той ползваше само течен обяд, състоящ се от 1-2 големи, около 200-милилитрови чаши, пълни до ръба с най-евтиното уиски, което можеше да се намери, леко разредено с мляко, или водка „Попов“ с кòла, според зависи, както обичаше да казва. Никога не закусваше и не обядваше дъвкаема храна. Основно ползваше само течен обяд във вид на твърд алкохол. Понякога след 16:00 ч., ако шефът беше на кеф, отивахме да довършим работата. Друг път го домързяваше и, вместо да ходим да работим, сядахме на масата да ударим по някоя табла, шах или карти. Дори и в случаите, когато работехме само до обед, „докторът“ ми плащаше надницата, уговорена за пълен работен ден. За всеки различен работен ден с него надницата ми варираше. Както самият той казваше: „От – до, според зависи!“. Получаваше се така, че понякога за изтощително рязане на дървета и товаренето им в камиона му ми плащаше много по-малко, отколкото получавах за играта на табла с него. Разбира се, нямах никакво основание да се оплаквам от странностите на този негов стриктен трудов кодекс. Имаше случаи, когато след сиестата се връщахме и си довършвахме работата за деня. Всеки път беше различно, според настроението на чорбаджията с докторската титла. Спомените ми за повечето дейности са избелели и са се заличили от времето, защото бяха тъжно-еднообразни. Само за два от тях си спомням прекрасно, до степен на завинаги.

  Кошмарният спомен за неизкоренимата палма

  Предстоящата ни задача в този незабравим случай се състоеше в това да изкореним една бурно израсла и развилняла се, ниска, но доста дебеличка на ствол палма, и да изравним следите от нея с тревни чимове. Присъствах на договорката между него и собственика на имота. Работодателят го попита колко ще му иска, за да извади въпросната палма из корен. Докторът я огледа небрежно (ако знаеше колко ще му излезе тази сделка, никога нямаше да я гледа толкова небрежно и да се съгласи да я реализира) и, без много да му мисли, определи една доста солена цена от $ 500. Собственикът леко повдигна вежди, позамисли се и отсече:

  ‒ Имаме сделка! – И си влезе вкъщи. „Докторът“ ми намигна и промърмори:

  ‒ Май ше изкараш една лесна стотарка за един-два часа макс, а бро?

  Зарадван за добрата надница, си плюх на дланите и двамата започнахме да откопаваме с прави лопати основата и корените на палмата отвсякъде. Колкото повече копаехме, толкова повече малки коренчета се показваха. Оказа се, че тези палми имали дълбоко разраснали се в земята навсякъде, във вид полусфера, стотици, а може би и хиляди тънки и дълги корени. Палмите нямат дебели корени, каквито имат широколистните дървета. Ако видите някоя изкоренена палма, тя прилича на гигантска кръгла четка за боядисване. Има толкова много корени, колкото косми имат четките. Макар да ги сечахме с лопатите, колкото по-надълбоко копаехме, те ставаха все повече, абсолютно навсякъде, включително под самото стебло, дълбоко в земята. Ако мога да използвам метафорна форма, корените на палмата наподобяваха едно огромно глухарче с диаметър около един метър, на което, вместо „парашутчета“, бяха израсли в земята стотици корени.

  Започнахме отчаяно да я бутаме и клатим. С рехавата надежда корените й да се скъсат и да я повалим на тревата. Тя се клатушкаше иронично, но не поддаде. Стоеше здраво циментирана в твърдата почва. Минаха не един-два, а цели четири-пет часа в неуспешна и непосилна борба, с ужасно изтощителното в жегата копаене, но все така не можехме да я изкореним. Стъмни се. Вече горко съжалявах, че се наех за тази къртовски-робска задача. Изтощени, вече напълно отчаяни от неуспеха си, обезводнени, потънали в пот, кал и прах, двамата седнахме на сянка да си поемем дъх. Бяхме откопали доста дълбоко около цялата палма, изрязахме и отсякохме поне стотина тънки корена, но отдолу под нея явно имаше поне в пъти повече, които здраво я придържаха за материка. Докòпах градинския маркуч и се облях с почти горещата вода от него, от главата до маратонките, за да се освежа. Конският лечител – потен, брадясал като озлобен клошар – гледаше в далечината с едвам удържан бяс.

  ‒ Мамицата й палма, я да вземем да я отскубнем с трока! Ще я вържа с веригата, ще дам газ и ще я отскубнем като оная ряпа, дето са я вадили дядото, бабата, внучката, кучето, котката и мишката ‒ промълви със сетни сили.

  Речено-сторено. Докара работния си камион на задна до палмата. Омотахме я с една солидна верига, а другия й край привързахме здраво около задната броня. Аз навигирах, а „докторът“ потегли с мръсна газ. Стоманената верига се опъна и засвири като струна на кремонска цигулка „Страдивариус“. Гумите започнаха да буксуват и да пушат, но жилавата палма не мръдваше, само се клатушкаше. Побеснелият вече напълно „доктор“ даде газ до дупка. Двигателят забуча, все едно ще излита във въздуха, трокът подскочи, надигна се на задните си гуми, нещо изхрущя грозно-страховито, задната броня се отскубна и с ерихонски тътен се тресна на асфалта. Конският доктор се понесе неудържимо към отсрещния имот, напряко през улицата, като побесняла майка-носорожка, на която са докоснали рожбата. Отскочих настрани в последната стотна от секундата, освободената от бронята верига да не ме подкоси. Инстинктивно се преметнах по гръб, невредим на тревата до палмата. Олекнал без задната си броня, бучащият звяр направо литна. За секунда пресече напряко малката уличка, качи се на отсрещния бордюр, премаза и отнесе пощенската кутия на съседите като настъпено от валяк, празно пластмасово шише. Едвам успя да спре, преди да се забие директно в отсрещната къща. Тукашните домове не бих казал, че са особено солидни, и един тежък и солиден стар камион като нищо може да мине през тях без особени усилия. „Докторът“ слезе, залитащ и разтреперан, някак си смирено, до степен на драматичност, падна на колене пред пощадения от случайността дом, като за кратка молитва. После и двамата се обърнахме и погледнахме едновременно към палмата. Тя си беше там. Само малко наклонена в посока на улицата.

  ‒ Е, сега ми се разката фамилията! Тая мръсна палмица май ще ми излезе през носа! ‒  промърмори съкрушено.

  Той беше наследник от последната седма брънка на стар, полуболярски, горнобански аристократичен род. Май бяха от рода на Пасарелските „лотаринги“. Природно самовъзпитан в синхрон с хармонията на красотата. Местните благородници там така хортуват. Извадихме направо луд късмет. Защото никой не излезе на улицата, за да види какъв е този шум. Добре че съседите отсреща и по цялата малка уличка ги нямаше. Иначе щеше да стане голяма беля. Вместо да инкасираме приходи от 500 долара, щяхме да пренощуваме безплатно в местния участък, поне за 3-4 нарушения. За безотговорен вандализъм, разрушаване на частна собственост, навлизане в територията на чужда частна собственост с голямо МПС, без разрешение на собствениците. Голям късмет, че никой не излезе и не реагира на нашата налудничава идея да скубем палмата като ряпа.

  Казвам нашата, за да съм солидарен. Иначе идеята да скубем палмата с веригата си беше на „доктора“. За нула време на пребежки събрахме железариите, всички остатъци от пощенската кутия на съседите и ги метнахме заедно със задната броня в багажника. Трескаво изметох следите от пръст и трева по улицата. Заличихме с нови тревни чимове, доколкото можахме, всякакви следи от белята и по отсрещния имот. Все едно ни лук яли, ни лук мирисали. После продължихме още минимум два часа с отчаяна злоба да откопаваме отстрани и отдолу, да режем и сечем стотиците корени. На светлините на фаровете на трока успяхме да я повалим. Залитахме като пияни от умора, едвам се държахме на краката си. Макар и зверски грохнали, опитахме да я повдигнем и да я натоварим в камиона. Забрави. Не успяхме дори да я помръднем, камо ли да я повдигнем цялата. Наложи се да я режем на части, които също бяха много тежки. Едвам успяхме да я натоварим на камиона, без задна броня и без задни светлини, което си беше пето нарушение за глоба. Клатушкайки се, едвам успяхме да изравним и запълним дупката от палмата с пръст и да сложим отгоре нови чимове трева.

  Крайната рекапитулация за д-р Конски беше следната: от целия бизнес – от тези $500, които получи за сизифовски тежката работа, той ми даде обещаната стотачка. Ако знаех колко „лесно” е да се изкореняват палми, нямаше да се съглася и за цялата сума от 500. Най си изпати самият „доктор“. Не инкасира никаква печалба. След като добави към останалите от хонорара 400 още 1000 негови, едвам успя да си оправи щетите със задната броня. Сега като видя някоя палма, а те тук са повече от тополите или кестените в София, все се сещам за нашата злополучна дебеланка с хилядата корена. Оттогава инстинктивно избягвам контакти с всякакви палми. Дори и с кокосовите. Моят съвет към всички начинаещи градинари е: колкото и пари да ви предложат за ръчно изкореняване на средна или голяма палма, бягайте с триста и не се навивайте!!! Защото ще ядете хурката. Това е буквално робски, неблагодарен труд! Тази работа се върши само с мощна техника, с багер и кран!

  ***

  Ето как му измислихме тази „титла” Конски доктор. По едно време той се нае да се грижи временно за прехраната и обгрижването на животните в една малка конеферма. Оттам беше си експроприирал една огромна зелена кутия, може би от цял килограм, с някакво мазило за рани по коне, магарета и мулета. Докторът не се поколеба и за миг – като един истински откривател на ново лекарство, доброволно да го изпробва първо върху самия себе си, за да види дали, освен за коне, катъри и мулета, ще подейства и върху него. Като се порежеше или наранеше при градинарските си дейности, веднага се намацваше с конския мехлем. По теорията „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин, нашият „доктор“ се оказа биологически много близък до конския, магарешкия и мулешкия вид. Защото мехлемът му действаше изненадващо добре. След като се убеди, че е много ефективен – както при конете, така и за него – той започна агресивно да лекува и нашите наранявания. Къде срещнеше български емигрант, видеше ли, че нещо се е порязал или одраскал, веднага си предлагаше безплатните медицински услуги. Оказа се, че този конско-мулешки мехлем наистина помагаше раните ни да заздравяват изненадващо бързо. Явно в него имаше някакъв много силен антибактериален агент. В „конски“ дози. И така, от дума на дума, го кръстихме Конския доктор. Този му прякор си остана завинаги. Всеки път, като се събирахме на чашка българска ракийка, на майтап, винаги на шега го подпитвахме, въпреки че прекрасно знаехме отговора:

  ‒ Докторе, ама ти как така се сети, че тоя мехлем ще действа и при хората?

  Той клатеше мъдро глава, подсмихваше се и, леко запецвайки, отговаряше:

  ‒ Епа, ние, ората, да не сме по-малки магарета от коньовете! Щом работи при коньете, що да не действа и при нас?

  Всички прихвахме дружно от мъдрия му отговор.

  Един път взех зелената кутия с мехлема, за да я разгледам за съдържанието и съставките. С голяма изненада видях, че трайността й е изтекла с цели 7 години, преди още да съм акостирал в Северна Америка! Ако беше човек, този мехлем щеше хипотетично вече да завършва тинейджърските си години. Реакцията ми от изненада беше като нашите баби, които още по османското ни „мирно съвместно съжителство“ са изоквали: „УаааааУ!“.

  По-късно, като видеше, че имам някаква драскотина, докторът се спускаше стръвно да ме лекува, а аз елегантно, но твърдо отклонявах милосърдната му инициатива.

  ‒ Докторе, чакай малко. Аз вече я третирах, по техниката „Джон Хопкинс“. Припиках я раничката, промих я с антибактериална уринка. Дай да не ги смесваме сега тази моя запазена, маркова лечебна техника с твоя мехлем, за да не се комплицира здравният ми статус!

  „Докторът“ мъдро отсичаше:

  ‒ Ей, що ти знае и на тебе гагатаа! Епа, щом нЕщЕш /2/, нека да остане повече от илача!

  ***

  Незабравим случай № 2. Никога не смесвам по повече от един случай в разказ – това са принципите на класика. За незабравимия случай номер две, ако наистина искате да го научите, ще Ви се наложи да си направите труда да прочете моя разказ „Как станах нумизмат само за един следобед”, с подзаглавие „Загадъчното бюро”.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  1.  Повечето от българите от нашия сой, които познавам в Калифорния, наричаме неправилно работните камиони (на английски „truck“) „трок“ или „трак“, вместо „трък“. Правилното произношение на буквата „т“  в тази дума би трябвало да се изкаже загадъчно-затихващо, с прилепен език към небцето. А ние, за да не си изкълчваме езика, за по-лесно казваме „трок“ или „трак“. По същия начин, освен думата камион – „truck“, се произнасят със сложно затихващо „т“ и много други английски думи като „истина“, „благодаря“, „мисля“ и т.н. Затова, извинявайки се горещо на правилно говорещите английски език българи, ще ползвам в писанията си самобитната дума „трок“ или „трак“. Като написах „трак“, сега пък виждам приликата между думата „трак“ и „трак-тор“. Може би оттам идва и думата за трактор, от побългарената дума „трак“? Ей, няма оправия с тези езици!

  2. Рестикално произнесената дума „нЕщЕш“ е една от много редките думи, в която има не едно, а две ударения. И двете са на  буквите „е“. Понеже нямам на клавиатурата си бутон за апостроф над буквите, се налага  да пиша „апострофираните“ букви главни, вместо малки. Насметох Ви, нали?

  .

• Гурбетчийски път

  .

  По този път за кой ли път
  минавам от години,
  за кой ли път съм
  се разпилял
  по него целия
  – с прахосаните си мечти
  и спомените блудни –
  като ненаписана
  от никого
  странна одисея?

  Със скрита магическа сила
  ме тегли той напред,
  ту като буря
  ме отвява
  към хоризонт мъглив,
  а отрудения ми живот
  – като объркан словоред –
  се разнищва
  безропотно
  пред жребия заядлив.

  Разтяга се пътят
  като вълшебна гумена лента
  и се губи
  пред очите ми
  в посока неизвестна
  и аз объркано се прощавам
  с родните полета
  като
  зашеметен ученик
  от задача нелесна.

  Задавам си ред въпроси,
  макар и неуместни,
  гледам ококорено
  и сякаш
  не виждам нищо;
  чувствам се като герой
  от забравени песни
  и като пушек,
  тъгуващ
  за родно огнище.

  Пътят е глух за моя
  потресаващ душевен вой,
  пътят е жесток,
  на никого
  нищо не прощава;
  този път аз най-добре го познавам,
  защото той
  отвежда в гурбет,
  но връщане
  не обещава.

  .

  Ахмет Емин Атасой

  28 декември 2023 г.
  Бурса

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• „Неизбежният съюз“ – книга от 1938 г., прогнозираща съюза на Хитлер и Сталин, излезе за пръв път на български

  .

  Лъчезар Тошев,

  Тoshev.blogspot.com

  .

  

  

  .

  Книгата е издадена през 1938 г. в Женева, на френски език, като авторът използва псевдонима Габриел Лесли. Първото издание на български език е дело на издателство „РИВА“. Преводач от френски език е архитект Йордан Ликов – внук на автора, а художник на корицата е доц. Чавдар Гюзелев.

  .

  

  .

  ПРЕДИСЛОВИЕ

  от Тони Николов

  Книга пророчество

  Habent sua fata libelli. Наистина имат своята съдба книгите!

  Тази латинска максима, с право или не, приписвана на граматика Теренциан Мавър (II в. сл. Хр.), продължава да е поразяващо истинна и вярна до ден днешен. Могъл ли съм да допусна през пролетта на 1995 г., когато чух за първи път за съществуването на книгата, която държите в ръцете си, че близо три десетилетия по-късно тя ще се появи на български и че тъкмо аз ще пиша предисловие към нея?

  Човекът, разказал ми пръв за тази книга – Евгений Силянов (1907 – 1997) – бе човек легенда, за когото трябва да кажа няколко думи.

  Български царски дипломат и френски журналист, син на Христо Силянов, летописеца на Илинден, той побираше в себе си поне няколко български времена, странно сплитащи се в една перспектива в изтичащия ХХ в.

  Като днес си спомням как в салона на парижкия си апартамент на рю „Дьо Шазeл“ Силянов описваше пред мен и Ирина Недева „прокобата“ на 30-те години, когато мнозина отиват на „ляво“ заради Хитлер, ала попадат в ръцете на Сталин, или пък обратното – бягат от Сталин, но пък попадат в лагера на Хитлер. И тогава спомена нещо, което силно ни удиви и заинтригува:

  „Принуден съм да призная, че имах данни за руско-германския  съюз още от 30-те години. От една книга, писана от български комунист, социалист, емигрант в Швейцария, която се казва „Неизбежният съюз Берлин – Рим – Москва“. Авторът беше от старите социалдемократи.  Познат на майка ми, от кръга на нейните приятели. Той беше емигрант някъде след 1923 –1926 г. Написа книгата си на френски и ми я донесе да ми я подари в легацията.“

  (Вж. Недева, Ирина. Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов. София: Семарш, 2007, с. 205.)

  Сходна дипломатическа проницателност, според френската „Жълта книга“ с документи на Ке д’ Орсе, проявява и тогавашният български министър-председател Георги Кьосеиванов. Ала Кьосеиванов е бил политик на висока позиция, с множество международни контакти. А откъде тайнственият автор на книгата е черпил своята информация? Желанието ми да узная кой е той се засилваше все повече и повече.

  За съжаление, Евгений Силянов не си спомняше името на въпросния „проницателен социалдемократ“, а книгата с дарствен надпис бе потънала някъде из дебрите на огромната му библиотека. Казваше, че все се канел да позвъни на приятел в Швейцария и да го помоли за справка, за да установи името на автора, което така и не се случи.

  Разгадката дойде години по-късно. За тази книга Силянов бе разказвал не само пред нас, но и пред политика Лъчезар Тошев, който невероятно се амбицира да я намери. Нека обясня на по-младите читатели, че това беше в самото начало на интернет, когато справките бяха значително по-затруднени. През 2009 г. Лъчезар Тошев ми се обади тържествуващ, издирванията му се увенчали с успех през библиотечно-информационната система на Народното събрание. Оказа се, че книгата не е мит, че тя съществува – издадена в Женева през февруари 1938 г. Имало я дори в Народната библиотека в София. Неин автор бил Габриел Лесли, чието истинско име е Александър Ликов.

  Зачетох се във фотокопието на френския оригинал, подарено ми от Лъчезар Тошев, и направо не вярвах на очите си. Не само заради „историческата прогноза“ – авторът проницателно „провижда“ бъдещия пакт „Молотов – Рибентроп“, сключен година по-късно (23 август 1939 г.), но отива и значително по-далеч – прави паралел между „фашио-расизма“ (фашизма-нацизма) и болшевишкия тоталитаризъм; търси допирните точки между двата тоталитарни режима, които със сигурност ще ги сближат (поради омразата им към либералните демокрации), но също така най-вероятно ще доведат до безпощаден сблъсък между тях някой ден. На практика книгата на Габриел Лесли (Александър Ликов) е малък трактат по политическа философия, видял бял свят през разломната 1938 г., когато в Европа все още има илюзии, че Хитлер ще спре, ако бъде постигнато някакво споразумение с него. Връх на политическото късогледство и пагубна наивност, доколкото след Мюнхенското споразумение (30 септември 1938 г.) Хитлер охотно прибира Судетската област от Чехословакия, което само разпалва апетита му за още и още. А по-сетне (след пакта със Сталин) той напада Полша, което поставя началото на Втората световна война.

  Москва, от своя страна, завзема Западна Украйна (тогава част от Полша), сетне и балтийските
  държави.

  В книгата на Лесли (Ликов) тоталитарните режими на Берлин и Москва са посочени като „братя близнаци“, предупреждението е, че трябва да се подготвим за „прекрасния нов свят“ (по Олдъс Хъксли), който те носят в раниците си – свят на пълното потъпкване на правата. Един вид „социална казарма“ или мащабна „социална реорганизация“.

  Хората ще ядат и ще потребяват по-малко, за да развиват огромната военна индустрия и армията; националните въпроси също ще минат на заден план, тъй като нацията/партия/държава ще доминира над всичко и всеки; накрая ще отпаднат проблемите на свободата, демокрацията и дори на автономността на изкуството, тъй като всичко ще бъде подчинено на едно – в името на една цел, на една идеология и един вожд, който ще властва над всичко.

  Интересно е как още през 1938 г. Александър Ликов прозира нещо, за което на големи европейски мислители, писатели и политици ще са необходими още едно-две десетилетия. В книгата на Ликов е дадена в общи черти цялата структура на тоталитарната държава, с всичките й признаци, описани от автори като: Хана Аренд, Реймон Арон или Карл Фридрих в трудовете им от 50-те години на ХХ век: партията държава; идеологията, изключваща всяко другомислие; вездесъщият вожд, олицетворяващ всичко. Има го, както казах, дори терминът „братя близнаци“ (по-точно „еднояйчни близнаци“), започнал да се използва някъде през 70-те години на ХХ в. в книгите на френския историк Пиер Шоню. 
  

  (За белезите на тоталитарната държава виж Безансон, Ален.Нещастието на века. 
  За комунизма, нацизма и уникалността на Холокоста. София, 2002, превод Тони Николов.)
   
  Няма как да знаем дали книгата на Габриел Лесли (припомням, писана на френски и налична в големите световни библиотеки) е попадала в ръцете на някои от бъдещите големи съветолози; във всеки случай тя липсва в библиографията към съчиненията им.

  Но истината е, че днес, когато тоталитарните идеологии са отдавна осъдени от историята, тази книга не губи актуалността си и представлява интерес тъкмо във философско-методологическата си част. Тя показва как възникват диктатурите, как те искат да направят хората „щастливи“ и как илюзията трайно се съпътства от демагогията. За да се стигне дотам (най-дълго в комунистическия му вариант), че населението да има единствено правото да плаща данъци и да работи, а свободата, доколкото въобще я има, си остава за едно ограничено (и избрано) малцинство.

  Така изникват идеите за нови империи, уж воюващи със старите империализми, като при тях всичко е „или-или“. Ленин настоява, че световната революция ще бъде комунистическа или никога няма да се състои, както и че нейният пожар ще обхване Стария свят. От своя страна Мусолини смята, че Европа ще бъде или фашистка, или няма да я има, което Хитлер допълва с тезата за предначертаното водачество на германската нация.

  Появата и на двете версии на тоталитаризма, настоява Александър Ликов, се дължи на „неограничената толерантност на демокрацията“, която трябва да намери сили, за да се защити от най-яростните си врагове.

  Но как да стане това? Лесли (Ликов) смята, че „нова епоха не може да се изгради върху пясъци от
  импровизации и изненади“. За да стигне до извода, че „максимата на диктаторите е следната: не позволявайте на властта да ви се изплъзне. Ако ще я губите, нека да е само с цената на много човешка кръв“.

  Да ви звучи познато? Да ви напомня реплики от началото на прехода в България или от късния Путин?

  И още една много важна и съществена интуиция, която откриваме в книгата.

  Диктаторите черпят авторитет от миналото, затова и битката им се пренася изцяло върху миналото, дори когато твърдят, че сеготвят за бъдещето.

  Неслучайно и основният вик, който се разнася по площадите през 1938 г., е: „Да живее бруталността!“. Вик, раздаващ се от Москва до Берлин или Рим.

  При Ленин и Сталин властва идеята, че насилието е акушерка на Историята, заимствана от Маркс, която пък през социолога Жорж Сорел минава от Мусолини към Хитлер.

  Нищо ново под слънцето. През същите тези години друг антитоталитарен автор – писателят Артур Кьостлер, пише поредицата си от есета за „Йогата и Комисарят“( Koestler, Arthur. The Yogi and the Commissar, 1942.), описвайки порива към насилие с един пример от физиката.

  Ако си представим противоположностите на физическия спектър в политически смисъл,
  то виждаме как там се очертават две основни фигури.

  Първата от тях е фигурата на Комисаря, олицетворение на радиалността и насилието, озарена в инфрачервена светлина.

  Комисарят вярва в Трансформацията отвън, извършена с цената на всичко; насилието не го плаши; целта оправдава средствата; всичко ще се реши при пълната социална реорганизация на обществото.

  А в другия край на спектъра е олицетворението на ненасилието – фигурата на Йогата, привърженик на „ненамесата“, който вярва, че промяната е възможна само отвътре.

  В спектъра между тези две крайности се вмесват всички други възможности.

  Но по какъв начин? В книгата си Лесли/Ликов е повече от категоричен, че варварството на крайното насилие в един момент ще съсъществува с останалите държави, действащи с демократични методи и средства, където ще се очертаят всевъзможните средни позиции на неутралитета. И той, общо взето, клони към тезата, че за да се защити от диктатурите, съвременното общество ще трябва да мине към някакви „нови форми на демокрация“ (конвергенция между социалдемокрация и пазарна икономика).

  ***

  Четена днес, включително и под този ъгъл, книгата му представлява интерес, което разпалва любопитството ни да узнаем повече за самия автор и неговия жизнен път.

  Уви, данните са доста оскъдни. И все пак, благодарение на усилията на неговия внук – арх. Йордан Ликов – в архивите бяха намерени документи, позволяващи, макар и отчасти, да попълним празнотите в неговата биография.

  От кратката биографична справка, съставена от семейството и допълнена с данни от ЦДА, става ясно, че Александър Ликов е роден в Лом през 1887 г., където започва работа като учител (1904 – 1906). До Балканската война следва право и журналистика в София, Страсбург, Женева и Милано. Очевидно в този период задълбочава знанията си по френски език и формира своя интелектуален хоризонт.

  Взима участие в Балканската война, след което се връща в родния си град и работи в Ломския окръжен съд, после е адвокат на свободна практика. В този период сключва брак с Олга Филипова, от която има четири деца. Две от тях умират съвсем малки, оцеляват дъщерята Хернани (род. 1917 г.) и синът Чавдар (род. 1923 г.), баща на арх. Йордан Ликов.

  В същия този период е силно политически ангажиран с тесните социалисти – член е на ЦК на БРСДП (т.с.) и дори ръководи младежката организация на партията.

  Вероятно е бил близък  с Георги Бакалов и неговия племенник Ами Бакалов (1907 – 1984), чрез когото подарява книгата си на Евгений Силянов. Самият Ами Бакалов е много интересна фигура – поет и кинокритик, който се установява още след Първата световна война в Париж, близък е до кръга на сюрреалистите, поддържа тесни връзки с Пол Елюар, Андре Бретон, Салвадор Дали, силно повлияни от Троцки, поради което (след 30-те години на ХХ в.) те заемат изцяло антисталинистки позиции. Дали тези среди и техните „ревизионистки“ идеи не му повлияват, за да напише книгата си? Възможно е, но това са само догадки и предположения.

  По спомени на семейството през 1969 г. им се обажда белгийски историк, който издирва архива на Александър Ликов, по-точно кореспонденцията му с Карл Кауцки. Оказва се, че в архива на Кауцки са се съхранили писма от Ликов, но писмата на Кауцки не са били запазени от Ликов. Напълно обяснимо, като се има предвид заклеймяващата брошура на Ленин „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки“. Да пазиш писма на Кауцки след 1944 г. в България би било равносилно да се обявиш за „ренегат“ и сам да си наденеш въжето. По време на Деветоюнския преврат през 1923 г. Ликов е от групата в БКП, подкрепяща земеделците, а по-късно е сред тези, които са против директивите на Коминтерна и на натиска от Димитров и Коларов за вдигане на Септемврийското въстание (каквато впрочем е и позицията на Димитър Благоев).

  Независимо от това, следвайки партийната дисциплина, взема участие в метежа в град Лом, за което е арестуван и го чака смъртна присъда. Но с помощта на негов приятел от ученическите години, началник на жандармерията в града, бяга от затвора и успява да премине в Югославия. Там отношенията му със задграничното ръководство на партията още повече се изострят, за което съдим по едно запазило се писмо на Георги Димитров до Васил Коларов (31 май 1924 г.): „Ликов е изключен от конференцията на младежите и от ЦК на партията, задето, въпреки запрещението, е напуснал страната и е ощетил партията и помощната комисия с една сума от 60 000 лева, внесена гаранция за него“. Вероятно именно в този период той еволюира във възгледите си и прозира истината за съветската система и за болшевишкия тоталитаризъм. Ала от този период не са се съхранили никакви документи.

  Известно е само, че е работил като журналист на свободна практика във Виена, Мюнхен, Женева и Стокхолм. Владеел е свободно френски, немски и руски (както пише в справката на Ломския окръжен съд, вероятно е научил и шведски език; Елисавета Багряна твърди, че той зна-
  ел осем езика).

  В края на 1937 г. ръкописът на книгата му „Неизбежният съюз Берлин – Рим – Москва“ вече е готов. Не се знае защо прибягва да псевдонима Габриел Лесли, причините могат да са най-различни. Първо, истинското му име би снижило достоверността на анализа (колко струва мнението на един българин за световната политика?). И, второ, да обявиш през 1938 г. едновременно война на Хитлер, Мусолини и Сталин, е повече от опасно начинание…

  За завръщането му в България също се знае много малко.

  В един късен спомен на Елисавета Багряна, писан на ръка през януари 1982 г. в Правителствената болница, стават ясни някои обстоятелства от този период на живота му.

  Не е ясно обаче защо или заради кого са писани тези редове:

  „През 1942 г. – използвайки дадената амнистия – [Александър Ликов] се завръща в София. Тук се запознахме и през време на бомбардировките сключихме брак. По чудо се спасихме при първите дневни и нощни бомбардировки, макар че бяхме затрупани в разрушения ни апартамент. Прекарахме най-тежките години, преодоляхме всички злини и трусове с твърда воля и надежда в бъдещето.“

  В този период Ликов се развежда с първата си съпруга. Имал е за кратко връзка с Дора Габе, но срещата му с Елисавета Багряна променя всичко. През 1944 г., както стана ясно, Ликов и Багряна сключват брак, а той осиновява нейния син Любомир Шапкарев, дете от първия брак на поетесата с полковник Иван Шапкарев.

  И пак от „мемоара“ на Багряна научаваме подробности за тяхната „адаптация“ след 1944 г.:

  „Войната свърши, мислехме, че за нас настъпва истински „нов живот“. Аз работех като редактор в сп. „Септември“,  а той, след много препятствия, злоба, недоверия, работеше в пресата като журналист и публицист, най-после заработи във Външното министерство.“

  През 1945 г. Ликов издава втората си значима книга – „Иван Вазов като социален поет“ (тогава Вазов е бил отричан като „буржоазен националист“). Книгата е подложена на сериозна критика; съхранило се е негово писмо до Борис Делчев, главен редактор на издателство „Наука и изкуство“, с молба за второ преработено и допълнено издание. Съществува вътрешна рецензия на Борис Делчев (открита от Катя Кузмова-Зографова), в която се настоява, че „идейни недостатъци“ на
  книгата отлагат преиздаването й за „друг път“.

  И тук няма как да не се запитаме – а нима „народната власт“ не е била наясно с „антитоталитарната  творба“ на Лесли/Ликов? И за по-малко хора са били вкарвани задълго в затвора или пращани на лагер, а тук имаме цял трактат с критика на идеологическата теория и практика на Ленин и Сталин.

  Книгата е била налична в забранения спецфонд на Народната библиотека в София, при това с дарствен надпис от автора, разкриващ самоличността му.

  Връзката Габриел Лесли/Александър Ликов е установена още в първото издание на речника на литературните псевдоними на Иван Богданов, подготвян още през 50-те, но публикуван през 1961 г.

  Малко вероятно е това да не е било известно на Държавна сигурност или на идеологическите органи на БКП, издирващи „вътрешните врагове“.

  Кое е пазело Александър Ликов от разправа? Стари партийни връзки, нечие високо покровителство? Или просто огромен късмет, с който е минал между капките.

  През 1950 г. той е назначен за аташе по културата в Париж. Превежда на френски стихотворения на Ботев (подстрочник с метрика и ударения), които да послужат на Пол Елюар за неговия превод, издаден през 1952 г. Заедно с Багряна правят подборка на стихове на Арагон, които виждат бял свят 1956 г., вече след неговата смърт.

  За края на жизнения му път свидетелства отново Елисавета Багряна:

  „През 1954 г. бе назначен за посланик в Израел. Дадоха ни паспорти, пътуването беше подготвено. Предстоеше след ден-два да заминем. Тогава дойде най-лошото. Той заболя от страшна, галопираща левкемия, която за три месеца го отвлече…“

  За голямата българска поетеса срещата й с Александър Ликов – „човек с дълбок ум, широта на възгледите, обич и вяра в хората“ – е едно от знаковите събития в живота й.

  Посвещава му няколко стихотворения, от които става ясно, че този „човек загадка“ й е открил
  нови светове:

  Разбрах тогава, че лъжлив и дребен,
  е бил светът, осъден на разгром,
  че досега – любов, живот, изкуство,
  съм гледала с непълна светлина
  и ти – с огромна вещина и чувство,
  ми осветли и другата страна.

  („Говоря с тебе“, 1959 г.)

  Съдбата на Александър Ликов си остава загадка. Но книгата на неговия живот вече е открита за българския читател.

  Тони Николов

  .

  

  ––––––––––––––––

  ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА:

  ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

  Редовете, които предстои да прочетете, са насочени на първо място към обществените кръгове, които са обезпокоени от въпроса за диктатурата и са добре информирани за различните тенденции в съвременната политика. Тази публикация може би е набързо написана и претрупана наглед.

  Това е търсено от автора – така той се надява да предизвика реакция, готов е да разяснява, да
  дискутира и да обоснове идеите, които изказва. Преди всичко авторът се извинява за формата, в която е изразил тези мисли. Френският не е негов майчин език. Той се е осмелил на тази стъпка, желаейки да достигне до една широка аудитория, чиито език и култура са френски.

  Авторът се надява, че неговите читатели няма да бъдат отблъснати от тези няколко съображения и от стила, който по никакъв начин не претендира да е сроден с този на писателите, с които Франция основателно се гордее.

  Предварително благодари на тези, които ще имат търпението да проследят мислите му, и ще се радва да чуе мнението им по един толкова актуален и жизненоважен въпрос.

  .

  

  .

  ПРЕДГОВОР

  Ние се излагаме на атаки и подигравки от две страни, защото си позволяваме да направим компрометиращ паралел между фашио-расизма и болшевизма, и то във време, когато двете доктрини и системи на управление се сблъскват почти във всички области: духовност, социална борба, политика, идеология и т.н.

  И все пак! Тези две „теоретично“ противоположни доктрини на практика един ден (и ние вярваме, че е този ден е близо) ще намерят допирни точки и координация, които ще изненадат онези, които досега са свикнали да наблюдават жестоката им и безпощадна борба.
  Без да го знаят и може би без да го усещат, болшевизмът и фашио-расизмът (Рим – Берлин) са двама братя близнаци, които вървят успоредно, питаейки едно и също презрение и отрицание спрямо старата форма на общество, култура и морал. И с двете доктрини наивно си въобразяват, че са измислили оригинални форми на живот. (Фашио-расизъм е термин, въведен от автора, с който той определя едновременно идеологията и характера на управление, съответно в Италия (фашизъм) и Германия (расизъм). Понастоящем за идеологията и режима при Хитлер се използва терминът „нацизъм“ (който включва расизъм). Това, което при тях замества старите представи за живота, често е импровизирано, случайно, повърхностно и твърде авантюристично (да не използваме по-силна дума). Никога досега един нов свят не е бил подготвян с толкова малко интелигентност и с толкова арогантност, както болшевишкият и фашио-расисткият свят.

  При тях всичките проблеми се „решават“ с удивителна и изненадваща лекота.

  Например:

  Икономическият проблем?
  О, толкова е лесно, хората просто трябва да свикнат да ядат по-малко, да увеличат… своите лишения!

  Националният проблем?
  Това е детински просто: нашата нация трябва да доминира, а другите народи трябва да свикнат да се подчиняват, бидейки очевидно по-нисши!

  Всички проблеми на свободата, демокрацията, морала, изкуството и т.н. се решават по един и същи арогантен, парадоксален, противоречив и много често циничен начин.

  Фашио-расизмът и болшевизмът, като не се задоволяват да направят „щастливи“ народите, над които царуват като абсолютни господари, искат на всяка цена да наложат това „щастие“ и на други народи, да коригират начина им на мислене и живеене.

  Вие вярвате, драги читателю, че китайците могат сами да се управляват, че могат да просперират сами, без странната „помощ“ на японците! Това е точно философията на един герой на Чехов (унтерофицер Пришибеев – Разказът на А. П. Чехов „Унтер Пришибеев“, 1885 г. – Бел. прев.),който малтретира съселяните си за… „тяхно добро“.

  Ще се постараем да докажем, че на обективния наблюдател се налага непредубедено да направи паралел между двете доктрини и системи на управление, въпреки протестите на двете крайни противоположности, които понякога се докосват по един наистина „трогателен“ начин.

  През 1847 г. призракът на комунизма вече бродеше из тогавашното общество. През 1937 г. (90 години по-късно) същият призрак вече е придружен от този на фашио-расизма. И двата призрака обсебват съвременните държави, обещавайки им спасение от всички злини. Но днес комунизмът и фашио-расизмът имат неограничено поле за експерименти. Това поле са създадените от тях държави с огромните им възможности да се налагат и разширяват – нещо, което липсваше на комунизма от 1847 г.

  Искаме само да прокараме паралел и да направим сравнение. Да покажем, че в едно сравнително близко бъдеще Берлин, Рим и Москва ще се споразумеят, с цел да доминират над Европа и останалия свят.

  Те искат да смажат и ограбят богатите народи. А вярваш ли, добри ми читателю, че това е „мистика“? Не! Това е „млад“, алчен империализъм, който не вижда нищо друго, освен плячката…
  G.L. (Ал. Ликов)

  .

  

  .

  ПЕРСПЕКТИВАТА 
  

  (Помирението на братята близнаци)

  Стигнахме до момента да посочим следния парадокс: неизбежното побратимяване на фашио-расизма, от една страна, и болшевизма, от друга.

  Защо утре Москва ще върви заедно с Берлин – Рим и при какви условия?
  Привидно тези две управленски форми само чакат подходящия момент да се хвърлят една срещу друга в отчаяна борба и да докажат на света коя от двете идеологии има право на съществуване. Те само дават вид на непримирими и непреодолими антагонисти.

  1. Никога не трябва да се преувеличава значението на идеологиите в практическия живот на един народ. Всяка идеология е способна да се развива, да се доближава до друга, привидно противоположна, идеология, която обаче също се развива, но в посока на първата. Тези еволюции се извършват под натиска на външни или вътрешни обстоятелства, исторически събития и икономически условия.

  2. Кои са елементите, тласкащи фашио-расизма към болшевизма и обратно? Защо утре те ще маршируват заедно?

  а) Защото лидерите на двете диктатури са практически реалисти. Те ще си кажат, че е по-добре да се споразумеят, отколкото да се унищожават взаимно за голяма радост на най-големите си врагове – господа демократите от всички страни. Който и да излезе победител от тази братоубийствена борба, със сигурност би станал жертва на няколко „tertius gaudens“. (Tertius gaudens (лат.) – радостен трети. Изразът се отнася до ситуация, в която трета страна печели от конфликт между две други. – Бел. прев.)

  б) Неизбежната еволюция на хитлеризма към старата политика на Бисмарк ще принуди фюрера да престане да смята Москва за смъртен враг. Ще го задължи да насочи погледа си на Запад, където са истинските врагове на Германия, единствено способни да нанесат смъртен удар на Берлин. Сталинизмът също е в процес на еволюция. Той търси различни допирни точки със славното минало на старите Väterchen (малките бащи) (Väterchen (нем.) – умалително за баща, татко, бащица. – Бел. прев).(Малки бащи – (френ. petits pères). В Русия наричат царете „батюшка“ – „бащицата“, „царят бащица“. Впоследствие терминът е използван и за Сталин.), царете. Това минало го учи, че истинските съюзници на руснаците са били германците. Те са имали общи полуварварски методи и култури. Германците бяха не само съюзници на руснаците, но те освен това бяха техни господари в деспотизма и абсолютизма. В руските училища се изтъква, че руско-германският съюз се е поддържал дълги векове, докато френско-руският съюз изглеждаше на двете страни като нещо изкуствено и срамно, като безчестие. Истеричните викове на Берлин – Рим срещу разрушителния болшевизъм, източник на всички злини, са само чиста тактика, предназначена да прикрие дълбоките цели на фашио-расизма, тоест унищожаването на колониалната английска империя (означаващо смъртта на Великобритания) и ограбването на Френската република, която трябва да бъде сведена до второстепенна държава, подчинена на Германия.

  д) Червената и кафявата революция проявяват в началото си много големи и съществени различия, но с времето Москва и Берлин – Рим се доближават до консервативния идеал и предотвратяват всяко движение напред.(Някои публицисти отстояват идеята, че Хитлер не е направил никаква революция, достойна за това определение… Което впрочем е вярно!) И двата режима са насочени към консервацията си (това е биологическо-социологически инстинкт). Те със сигурност ще се съгласят да направят необходимите отстъпки, които ще бъдат спасителни и за двете диктатури.

  е) За да постигнат това неизбежно и необходимо сближаване, двата режима в Москва и Берлин – Рим трябва да направят няколко крачки един към друг, за да се срещнат по средата.

  Москва може би ще направи първата стъпка. Берлин научи много от Москва и придоби нейната гъвкавост на жестовете и маниерите. За Берлин е трудно да й изплати моралния си дълг във всички области на вътрешната и външната политика. Фашио-расистите превъзхождат болшевиките в много малко области. Това споразумение ще бъде с голяма и трайна стабилност.

  ж) Да отбележим, че интелектуалното и морално ниво на двете страни е почти идентично, и това ще улесни тяхното сближаване. И в двете движения има, наред с техните „аристократи и благородници“, голям брой непривилегировани, завистливи, негодуващи и цинични хора, които са страдали твърде много при старото общество.

  Най-яростните поддръжници на Хитлер и Мусолини са разочаровани болшевики. По същия начин разочарованите фашио-расисти са страстни поддръжници на Москва. Няма чудеса на земята, тук всичко вече сме го виждали. Вчерашните слуги, превърнали се в днешни господари,
  си търсят други слуги. Болшевизмът и фашио-расизмът не освобождават човека (свободни са само тези,които мислят с „по-висш“ мозък).

  Тоталитарните режими създават само послушни създания, дребни доносници, уплашени хора, които не се осмеляват да кажат критична дума, хора без смелост, без любов към истината. Никога срамното раболепие не е достигало толкова големи размери.

  з) Различни причини енергично тласкат болшевизма към фашио-расизъм и обратно:

  Споделеното презрение към европейската култура. Тя се счита за продукт на дегенерацията на богати и безидейни хора. Култът към грубата сила на военните излети, на гимнастиката (не тази на духа). Красиви обещания, давани на младите. Безразличие към изкуството и литературата. Инстинктивната склонност към всичко, което мирише на казарма, ботуши, милитаризъм, към „гигантски“и „колосални“ измерения в живота, в архитектурата, в държавните планове. Общата илюзия, че може да се създаде нов, превъзходен свят, чрез недостатъчни, нискокачествени средства, негодни за нищо.

  3. Много интересно е, че болшевизмът съзнателно унищожи капитализма, частната собственост (при която човек експлоатира човека) и постепенно създаде държавен капитализъм (който експлоатира всички,с изключение на бюрокрацията), една паразитна форма на удушената буржоазия. Но като се започне от селяните и дребните занаятчии, задейства се възстановяването на дребната производствена собственост. Ще се напредва още в тази посока, която преди бе шумно отричана. Причината за тази реставрация е страхът от намаляване на производството.

  Фашио-расизмът съзнателно беше спасен от капитализма, той остава длъжник на последния. Едрият капитализъм е този, който подкрепяше Хитлер и неговото движение. Господа капиталистите смятаха, че знаят много добре за кого правят жертви… Но този жест създаде фалшива ситуация за богатите немски класи, чийто верен представител е доктор Шахт.

  (1 Неотдавнашното освобождаване на д-р Шахт от ръководството на германската икономика допълнително засилва това безпокойство. Богатата буржоазия се чувства изтласкана на заден план: тя не трябва да нарушава социализиращия опит на расистката партия. Капитулацията на германската буржоазия е близо. Расизмът привлече към себе си старите и новите военни касти с цел национализиране на средствата за производство и установяване на самодостатъчна икономическа и военна диктатура. Генерал Гьоринг в момента е най-силният човек в Германия, той контролира реалните и потенциалните сили на националната икономика. И в трите страни режимът на военно ориентирана икономика властва за нуждите на империалистическия милитаризъм (Wehrwirschaft (нем.) – военна икономика). Този фактор би могъл да ускори процеса на сближаване между Германия, Италия и Русия. – Бел. авт.)

  (Ялмар Шахт (1877 – 1970) е герм. икономист, министър на икономиката при Хитлер (1934 – 1937). Съден в Нюрнберг, но оправдан поради съветски възражения. – Бел. прев.)

  Те се оказват пленници на Хитлер, който няма желание да им върне дължимото.

  Тези факти показват, че суровият живот принуждава болшевиките да разводнят своето вино, а расистите да наливат червено вино в блудкавата си вода и всичко това с една и съща цел: да задържат масите и при двата режима.

  По отношение на външната политика диктатурата внушава на германските маси, че богатите народи са тези, които трябва да се откажат от своите колонии, от своите пари (Кредити, кредити!).

  Това обяснява отношението й към нейните собствени богаташи, които са принудени да се откажат от огромното си богатство.

  И в Русия е същото. Там всичко трябва да се развива според историческата програма на социализма, според философията, която е в основата на комунистическите действия… Но в действителност безмилостният и суров живот успява да победи теорията.

  При Хитлер всичко е импровизирано, няма никакви морални или интелектуални скрупули. Каква трагична прилика в основата!

  4. Не трябва да се забравя, че във всички политически режими властта се упражнява от определени хора, които, бидейки чисти политици, са се дистанцирали от икономиката и производството. Естествено е такива хора да се смятат за по-висши от всички други, които
  трябва да бъдат управлявани и подчинени. Солидарността между тези политици нараства постепенно, тъй като ги формира една и съща политическа школа чрез сходна система от морал, навици, пороци. Особено когато са членове на една и съща политическа партия, доказали се в труден живот на борба, жертви и лишения.

  Тези правителствени групи бързо формират една секта, претенциозен елит, който се смята за по-висш от простосмъртните. Привилегированата ситуация превръща тези мъже в консервативна сила с надменна и непоносима психология. Оттам нататък започва да се смята за съвсем естествено, бидейки слуга на държавата, да станеш неин господар.

  Всяка историческа класа е започнала да управлява с помощта на „парвенюта“, довчера изложени на презрението от аристокрацията, която те повалят днес. Тези бивши управляващи са формирали каста, която никога не е пренебрегвала собствените си интереси. Новите господари, изглежда, бързат да направят същото! Такава е логиката на историческите събития.

  Отбелязваме, че в Италия се формира чисто фашистка „буржоазия“. Тя се възползва от статута си на привилегирована каста, за да обогатява и образова себе си и децата си. Същото наблюдаваме и в Германия, където различните фюрери имат неограничени възможности да забогатеят.

  Диктатурите се гордеят с това, че притежават чисти идеалисти, неопетнени от материален егоизъм. Но не е ли имало и при демокрацията високопочтени личности?

  5. Фашио-расизмът и болшевизмът имат едни и същи социални основи: пролетариатът, лумпенпролетариатът, изтощените и крехки средни слоеве, разочарованата младеж, която няма перспектива за бъдещето, измамените от буржоазните режими селяни, съсипани от кризата и спада в цената на произведеното зърно.

  Очевидно е, че тези социални слоеве не могат веднага да възприемат фашио-расистките и болшевишките теории. Но ако еволюцията, започнала в Русия и  Германия, продължи, то Москва и Берлин ще могат да си протегнат ръце в отбранителен съюз за стабилно сътрудничество. Москва постепенно осъществява националистическата идея, която е силата на фашио-расизма, докато последният започва да затяга юздите на частния капитализъм, за да подхвърли на своите гладни маси парчета социална справедливост. Тази смесена идеология е форма на помирение, подходяща за предразсъдъците на масите и техните стремежи.

  6. Братята близнаци в момента полагат упорити усилия да спечелят благоволението и доверието на западните и северните демокрации и на великата американска демокрация. Те се нуждаят от техните пари и престиж. Ние не вярваме, че тези демокрации ще бъдат измамени на този терен. В такъв случай единствената възможност, която остава на трите диктатури, е да бъдат в общ съюз, който взаимно да ги спасява, позволявайки им да ограбват богатите.

  7. Обърнете внимание, че солидността на това споразумение ще се основава на следните факти в горепосочените държави:

  а) В Италия и Германия частната собственост и капитализмът стават пленници на държавата. Големите западни столици и американската столица наблюдават със страх този процес.

  б) Изолацията, политика на оста Рим – Берлин, тревожи споменатите столици. Те търсят изход.

  в) Богатите буржоазни държави се отказват да дават кредити на фашио-расистите (за икономическото им възстановяване), без да получат солидни политически гаранции. Което не е трудно за разбиране.

  г) В СССР политическата и моралната система на народите е построена наново на основата на прекомерен и агресивен национализъм. Тук е истинската „кражба“ на Сталин от фашио-расистката идеология.

  Сталин решава да направи това, когато вижда провала на комунизма в колониите. Причината е неспособността му да привлече тези колониални народи към себе си и да разчита на най-образованите хора, на местната буржоазия.

  Наблюденията върху динамизма на националистическата идея в съзнанието на толкова изостанали народи като тези в Руската империя допълнително утвърждава решението на Сталин да изгради един нов национализъм.

  д) Възможността за отваряне за италианските и германските пазари за руски суровини, за да се облагодетелстват техните индустрии, е задължително условие за икономическото и политическо сближаване между Москва, Берлин и Рим. Така германските и италианските апетити ще получат средства, тъй като иначе са осъдени да загинат в бедност и анархия. И това може да се случи по-лесно, отколкото някой би искал да повярва.

  8. Съюзът на трите авторитарни държави би поставил целия свят под „диктата“ на една фанатична фашио-болшевишко-расистка идеология, потапяйки човечеството в едно ново, варварско и мрачно Средновековие, което ще е с триста години назад от съвременната цивилизация. Тогава ще има само социализъм, национализъм, империализъм, бели и черни колонии, граждански и колониални войни, много казарми и усъвършенстван милитаризъм.

  9. Всеки знае, че антикомунистическият пакт Берлин – Токио – Рим е само претекст за имунизиране и успокоение там, където претендират, че искат да изгонят комунизма. Мирна Москва осъзнава, че този пакт реално е насочен срещу демокрацията и нейните политически творения: демократичните държави.

  10. Как да защитим бедните демокрации от видимо неизбежните атаки на братята близнаци?Защото това е истинско посегателство върху живота им.

  Нека отбележим, че Москва, оставайки диктаторска и абсолютистка, начело на една много формална демокрация, ще помага активно и с всичките си средства на фашио-расистите в тяхното дело на предварително унищожаване и деморализиране на демокрациите, преди да бъде обявена истинската война.

  Напротив, ако Съветите биха реализирали една искрена демокрация, с логични и последователни форми, тогава:

  а) Демокрацията би се стабилизира до такава степен, че никаква земна сила не би могла да я събори.

  б) Международното работническо движение би се обединило върху единствената реална и възможна основа – демокрация и социализъм.

  Смеем да мислим, че подобна трансформация на болшевизма не е съвсем невероятна, тъй като основните елементи на комунизма са също и тези на социализма. Подобна метаморфоза на фашио-расизма се явява, напротив, абсурдна. Тя би била смърт за него! В момента демокрациите се стремят да се възползват от възможното сътрудничество с „мирния, предпазлив и скромен“ СССР, който е далеч от арогантността на другите авторитарни държави (Германия, Италия и Япония).

  Куражът на европейските демокрации може да разчита за момента: на факта на настоящия и временен антагонизъм между болшевиките и фашио-расистите; на сегашните обещания, поети от СССР – да сътрудничи искрено с тях поне за няколко години; накрая, на безспорния факт за невъзможността за скорошна кратка и светкавична война (според желанията на фашио-расистите).

  
  И заключаваме:

  Заплашено ли е съвременното общество, основано на частната собственост, от болшевишките и фашио-расистките доктрини?

  Определено.

  Дали тези две доктрини особено застрашават с експроприация капиталистическата частна собственост?  

  Да.

  Става ли неизбежно трайното помирение и сътрудничество между тези две доктрини?

  Страхуваме се, че би могло да стане.

  Всичко зависи от това каква позиция ще заеме самата демокрация.

  Ще наложат ли работниците и селяните нови форми на демокрация на целия свят, като заличат
  диктатурите?

  Да, без всякакво съмнение.

  .

  
  

  .

  ––––––––––––––––––

  БЕЛЕЖКИ ЗА АВТОРА НА КНИГАТА

  От арх. Йордан Ликов, внук на Александър Ликов
  

  Александър Ликов е роден в гр. Лом през 1887 г. През 1904 – 1906 г. работи като учител в Лом. Следва право и журналистика в София, Страсбург, Женева и Милано.

  През 1912 г., след успешно взет държавен изпит, е назначен в Ломския окръжен съд. Участва в Балканската и Междусъюзническата война. През 1913 и 1914 г. отново работи в Ломския окръжен съд. Член на БРСДП (т.с.) и нейния Централен комитет. Ръководител на младежката организация на партията (1920 – 1921), редактор на в. „Младеж“, член на парламентарната група на БКП.

  Имал е кореспонденция с К.Кауцки, от която у нас няма запазени писма. По-време на Деветоюнския преврат заема позиция в подкрепа на земеделците. По-късно се противопоставя на решението за вдигане на Септемврийското въстание. Участник в Септемврийското въстание в гр. Лом.

  Арестуван и осъден на смърт, но успява да избяга от затвора благодарение на съдействието на началника на жандармерията в гр. Лом, негов приятел и съученик, който му предоставя кон чрез един циганин, с който преминава в Югославия. Известно време прекарва там, като отказва да изпълни нареждането на Г. Димитров и Д. Коларов, и не емигрира в Съветския съюз. В писмо
  от 31.05.1924 г. до В. Коларов, Г. Димитров пише следното: „Ликов е изключен от конференцията на младежите и от ЦК на партията, задето въпреки запрещението е напуснал страната и е ощетил партията и помощната комисия с една сума от 60 000 лева, внесена гаранция за него.“

  Еволюира в своите възгледи, в посока неприемане на съветската идеология и практика. Полиглот. Работи като журналист във Виена, Мюнхен, Женева, Стокхолм и другаде.

  Пише книгата „L’inévitable alliance Berlin – Rome – Moscou“ в края на 1937 г. Книгата излиза през февруари 1938 г. в Женева. Екземпляр от книгата праща на Националната библиотека на Франция с посвещението: A la Biblotheque Nationale de France. Au grand people de democratie immortelle. humblement: l’auteur G Leslie. Geneve 14.02.1938.

  След амнистия през 1940 г. Александър Ликов се завръща се в България. Развежда се с първата си съпруга и през 1944 г. сключва брак с Елисавета Багряна.

  През 1945 г. издава книгата „Иван Вазов като социален поет“ (Библиотека „Нива“), в момент, когато Вазов е отричан като буржоазен поет и писател. През 1949 г. праща писмо на гл. редактор на издателство „Наука и изкуство“ с молба да бъде издадено преработено и допълнено издание, но не получава одобрение.

  Очевидно поради неизвестно, но благоприятно стечение на обстоятелствата, Александър Ликов остава незасегнат от партийните репресии независимо от издадената под псевдоним на френски книга, която остава неизвестна в България.

  Започва работа във Външно министерство.

  През 1952 г. в Париж излизат преводите на Пол Елюар на стиховете на Ботев, по буквален превод с метрика и ударения, подготвен от Ликов.

  .

  

  .

  Александър Ликов умира от скоротечна левкемия през 1954 г., три месеца, преди да замине посланик в Израел.

  Запазени са ръкописни сведения на Елисавета Багряна от 1982 г. за покойния й съпруг:

  „Александър Ликов беше прекрасен човек – личност! Той имаше светла душа и добро сърце. Със своя дълбок ум, широта на възгледа, честност,  справедливост, оптимизъм, обич и вяра в хората, много знания,  владение на осем чужди езика, той би могъл да бъде  всестранно полезен за България, ако беше навреме  разбран и оценен. За мене лично неговата смърт беше  един от тежките последователни удари на моята съдба.“

  В родния му град Лом има улица на негово име.

  .

  

  

  .

• Коледа с баба Гица

  .

  Разказ от Хасан Ефраимов*

  .

  Имам толкова много приятели християни, а днес, макар че е Коледа, никой не си направи устата да ме покани, ни на обяд, ни на вечеря. То, аз толкоз и ям! Ракийка, естествено, не отказвам никога, ама и там скоро опъвам петълките. Ще видят те като дойде Байрама, ако не си пия сам… Ох, тогава ракийката е забранена. Какво пък? Ще се наливам с шербет. Не, че през останалото време не е забранена, ама аз не се натискам за Рая. Навярно и там ангелите хвъркат насам-натам, и кого, където сварят, черпят само с шербет.

  Така веднъж мюфтията ме покани на вечеря. Оттогава направих диабет от неговия шербет. Налива ме цяла вечер и ме държа без „огнена вода“. Разбира се, не си го сложих на сърце, а още сутринта слязох в „Чудната градина“. Пипнах тук-там. Отне ми време почти до обяд. После оправих прозорците на оранжериите. Тук пиронче, там – видийка, като сложим и вратите, отне ми почти целия ден. Най-хубавото бе, че не се наложи да говоря с никого.

  – Тате, една ракийка? – предложи дъщеря ми като се прибрах вечерта. – Направила съм чудесна салатка!

  – Е то, с такава салатка… грехота е да не се пие ракийка, моето момиче.

  – Докторе… Докторе, бе… – разнесе се из двора. Още не бях приседнал на масата като хората.

  – Тате, баба Гица те търси – осведоми ме и щерка ми. Откак подхвърли някой и друг кокал на Зоро, вече се разхожда из двора като из бащиния. Дори си нямам и идея, дървата ми дали ще издеянят и до Йордановден тази година.

  – Бе… – не се сдържах. – Още не съм си налял като хората, а веднага усети миризмата.

  – Тате, не говори така за горката стара жена! – възмути се веднага и дъщеря ми. – Няма си никого, освен нас.

  – Аз какво да направя? Дървата от мен, водата за градината й от моя кладенец, ракийката от мен! Да взема и да я…

  – Тате, не ставай пак лош.

  – Отдавна не съм ставал лош. Децата й в Европата… Оставили ме мен да я гледам. Ай сиктир, бе… Аз да не съм…

  – Тате…

  – Добре… Чух… Не съм глух! Идвам! – развиках се и към прозореца.

  – Кажи! – озъбих се и на баба Гица, след като отворих вратата.

  Вятърът и днес, както винаги в Добруджа през зимата, бе леден и главата ме цепеше неудържимо. Баба Гица отначало сякаш се вцепени. После вдигна глава и ме погледна с най-печалния поглед на света.

  – Е, що така с лошо, бе докторе? – изрече. Само дето не се разплака. – Дошла съм на вратата ти, а ти…

  – Ти всеки ден си на вратата ми.

  – Ако кажеш…

  – И вечер! Ако не си на вратата ми…

  – Какво?

  – През останалото време си на плета. Много често ме дебнеш и пред гаража.

  – Аз… Аз… Ще…

  – Да не се разревеш сега!

  – От тебе не съм го очаквала, докторе.

  – Ти на Байрама не беше ли пак у нас?

  – Бях и на двата.

  – Е, ся… Вместо да направиш един козунак.

  – Имаш диабет, докторе.

  – Ще имам, я. След шербетите на мюфтията.

  – А, козунак се прави на Великден.

  – Що? През останалото време не може ли да се яде козунак? А и тебе какво те засяга моят диабет?

  – Е как, бе докторе? Ами, ако умреш! Ама…

  – Какво?

  – Аз и на Кина викам: „Той, доктора, викам…“

  – Какво пак й викаш?

  – Да не се гътне, викам, че тогаз…

  – Какво? Таман ще се отърва от теб.

  – „Ма, какви работи говориш и ти, ма Гицо? – вика ми и тя – Пепел ти на езика“. Ама, аз веднага я успокоявам. „Ма, спокойно, ма – викам, – той, докторът, онази водолазка, дето гъзът й беше чак у сливиците, не можа да го умори. Като й набиеше докторът шнорхела в устата, като й натиснеше главата в басейна…“

  – Бабо Гицо…

  – Е какво бе, докторе? Да съм казала нещо невярно? Ама, все Гица виновна на този свят! Не беше ли тъй?

  – Не сменяй темата! Да заколиш едно агне…

  – Ти си вегетарианец, докторе. А и агне се коли на Гергьовден.

  – Вино да съм отказвал някога? А и на Гергьовден пак беше у нас. Даже ми се обади по телефона и ми напомни, да не забравя да купя агнешко. А…

  – Какво?

  – На Никулден не яде ли пак риба у нас?

  – Ох… Ох… Тръгвам си! Извинявай! – даде на задна скорост баба Гица.

  – Чакай! Не съм ти казвал да си тръгваш.

  – Тъй ме боли един зъб, докторе. Ще ме умори, пущината. Та, викам, доктора…

  – Зъб?

  – Да! Зъб, докторе.

  – Ти нямаш зъби…

  – Е, как да нямам – възмути се нашата и се озъби срещу мен.

  – А бе… това са протези, бе! Нали и тях ги направи на аванта при Сисито. За пръв път чувам да болят протези.

  – Е как бе, докторе? Явно съм направила някакъв кариес.

  – Кариес? На протезите?

  – И душата ме боли, докторе.

  – Ти нямаш душа.

  – Ами, боли ме, докторе. Боли пущината и това е. Ето, Коледа е, а аз пак сама.

  – Да не ти се е допила ракийка?

  – Може… Може… Може да болят протезите – обади се и дъщеря ми зад мен.

  – Ето, видя ли? – зарадва се баба Гица на неочакваната подкрепа. – Сисито е зъболекар и знае, а ти дори доктор не си.

  – Моля?

  – Да си оправил изпускането ми?

  – Аз да не съм „ВиК“, бе?

  – Като каза ракийка… Да капна малко в дупчицата, а, докторе?

  – Каква дупчица?

  – На зъба! Каква дупцица?

  – Тя, тази твоята дупка поема половин бъчонка!

  След подкрепата, която получи от дъщеря ми, баба Гица не загуби повече време и нежно, но авторитетно ме избута от вратата, и нахълта вътре.

  – Докторе, я ми дай една чаша и на мене, бе! – и ме изкомандори.

  – Моля? – не се сдържах. – Аз да ти дам чаша?

  – Че кой друг?

  – Аз за себе си не взимам чаша. Пък и ти не пиеш с чаша.

  – Е, как бе, докторе?

  – По-добре един буркан да ти дам.

  – А, от буркан пият Колю и Въчко. Като заседнат в гаража и… Нека да е с тертип, докторе. Да си налеем така по една ракийка.

  – Нали те болеше зъб. Само в дупчицата…

  – Анджък, я! А наздраве, докторе!

  – Леко, ще се задавиш. Това е скоросмъртница!

  – А, докторе? – въодушеви се баба Гица след като замези и забърса устата си с опакото на ръката.

  – Какво?

  – Аз разправях ли ти за кръчмарина, бе?

  – Само за него си пропуснала.

  – Чакай ся, да ти кажа.

  – Не държа много да чуя.

  – Не държиш ти, ама и не наливаш. Налей, де! К’во се късканиш, ся? Без това ракията булките ти я носят. Сякаш не знам.

  – Ако знаеха, че ти ще я пиеш, едва ли щяха да ми носят.

  – Охо, те ако знаеха, повече щяха да ти носят бе, докторе. Тя и Кина вика: „Стана известна из Фейсбук, ма. Всички за тебе говорят“. Оня ден, докторе…

  – Какво?

  – Дошли едни да ме търсят в махалата. Журналисти били. Викали: „Тука ли живее Гица?“. Кина питали. Интервю искали.

  – Да не си им казала нещо за мен? – изведнъж ме обхвана съмнението. Кой знае какви неща щеше да им наговори, а те само това чакат. Само това ми липсваше. Иди после и се оправяй.

  – Ми, те голтаци бе, докторе. Искат, ама безплатно. „Аз, колкото неща знам за доктора, вие нямате толкоз пари“ – им казах.

  – Бабо Гицо… Да ти налея още една, а?

  – Благодаря, докторе. Наливай, че свещена вечер.

  – Ама обещаваш да не говориш повече с такива.

  – Е, как бе, докторе? Баба ти Гица да не е вчерашна? Знам аз какво да им кажа. Ти само наливай. Чакай сега, да ти кажа за кръчмарина. Ама, млада бях тогава.

  – Те, всичките ти истории от младини ги знам аз. Накрая винаги…

  – Ами, ти какво искаш бе, докторе? Няма да ме бият, я. Слушай сега и мълчи.

  Баба Гица се намести на стола, за всеки случай удари още един сериозен гълток, ей тъй, за да не й се запира мисълта, и като почна:

  – В гимназията имах гадже, докторе.

  – Ти? Гадже?

  – Да, ама като излязох в парка и какво да видя. Седи оня на една пейка и се целува с някаква шафрантия. Като наех, ти казвам. С един удар го свалих под пейката.

  – Е как, бе?

  – Тъй, как? И после като го заритах… Как не го убих, не знам. Обичах го, бе докторе. Обичах го!

  – Ти обичаш само себе си.

  – Не ме прекъсвай! Оставих го тъй и си тръгнах. Вървя аз, ама вътре в мен кипи. Ще се пръсна, ти казвам. Гледам един бар и без да се замисля влизам вътре. Беше празен, да ти кажа. Барманът, едно хубаво момче, стои зад тезгяха и лъска…

  – Е, как посред бял ден, бе, и то в бара?

  – Чашите бе, докторе. И ти, с това твое мръсно подсъзнание. Какво друго да лъска един барман?

  – Оф… Тъй кажи, де.

  – Ще кажа, ама не ме оставяш.

  – Ти прекъсна да говориш.

  – Ми, да ударя една глътка бе, докторе, че ми пресъхна устата. Да си виждал барман с бастун?

  – Оф… Не съм.

  – Не си, я.

  – И…

  – Нали не искаше да чуваш?

  – Не исках, ама… Тъй го разправяш, че…

  – „Я налей един коняк“ – му казах. То, тогава уиски още нямаше, докторе. Имаше само коняк и водка. А… имаше и вермут, ама аз не го обичах. Един сладък такъв. Имаше и ракия, ама из баровете никой не пиеше ракия. Беше някак си просташко.

  – И…?

  – „Пари имаш ли?“ – обиди ме оня. А аз, както бях набрала: „Ти за моите пари недей бери грижа“ – му отвърнах. Излъгах го. Бях по една гола…

  – Оф, бабо Гицо!

  – Фуста, бе докторе. А бе, ти колкото повече одъртяваш, толкова повече…

  – Моля?

  – Обърнах чашата на един път, докторе. Като пиян руснак. Толкова ме болеше душата. Исках само да се успокоя. „Я налей още един“ – му казах после, а той: „Пари имаш ли?“ – все това му беше на устата. „Ще се разберем. Няма да те занося“ – му отвърнах. „Добре. Щом ще се разберем“ – съгласи се оня. Не знам колко чаши обърнах тогава, докторе.

  Баба Гица прекъсна разказа си, после взе чашата и дълго я въртя в ръка. За момент усетих, че е потънала някъде далеч в спомените си. Мястото, където всеки обича да е сам, и всеки, който се осмели да докосне това място, дори с дума, се оказва нежелан натрапник.

  – Няма ли да ме попиташ какво стана после? – обади се по някое време.

  – Е, то е ясно.

  – Що пък да е ясно?

  – Млада си била. Нямала си пари – отвърнах й веднага. – А и на теб всичките ти истории свършват с…

  – Да, нямах и пукната стотинка, докторе, ама имах…

  – Оф, бабо Гицо…

  – И после като почнах да ходя всеки ден в бара…

  – Ужас.

  – Ами, беше безплатно бе, докторе.

  – То и при мен караш все на аванта.

  – И ми ставаше така едно хубаво от…

  – Коняка.

  – Стига с този коняк, де. Дори не обичам коняк.

  – Оф, бабо Гицо.

  – Но това не беше краят. Не завърши така историята.

  – Така ли? И как?

  – Свърши му конякът, докторе. Оказа се, че нямал толкова много. Конякът му свърши, а моята…

  – Бабо Гицо…

  – Е, какво бе, докторе? Та, твоята ракия, докторе…

  – Бабо Гицо, да си лягаме вече, а?

  – Ти си лягай бе, докторе. Аман от пенсии. Аз ще помогна на Сисито да прибере масата. Оф… Оф…

  Баба Гица залитна при опита си да стане и, докато я хвана, се строполи под масата.

  – Бабо Гицо… – притичах веднага и й помогнах да стане. – Казвах ти, че е скоросмъртница.

  – Ох, що не ме държат краката бе, докторе? Да не съм получила удар?

  – Получила си ти.

  – Обади се в Бърза помощ.

  – Аз не съм ли доктор?

  – А, доктор си ти, едно изпускане не можа да ми оправиш тука.

  – Е, как да го оправя, след толкова… коняк?

  – Обади се в Бърза помощ.

  – По-скоро в изтрезвителното.

  – Ох, чакай да ти кажа, докторе, веднъж бях и там. Ама, млада бях тогава…

  – Бабо Гицо, не искам да слушам. Имало е едно младо момче и…

  – Ми, имаше. Що да няма? Навсякъде имаше млади момчета тогава. Не като сега.

  – И после, почнала си всяка вечер да ходиш. Хайде, ставай да те водя у вас.

  – А, веднъж един нали ме води. Ама, млада бях тогаз. Уж кафе щяхме да пием.

  – Бабо Гицо… Не искам повече да слушам. Каквото и да разкажеш, върти се все около…

  – Ми, млада бях, бе докторе. Около какво искаш да се върти?

  – Честито Рождество, бабо Гицо.

  – А, честито, честито, моето момче. Аз сама… Пусни – отскубна се и от ръката ми вече по пътя.

  – Благодаря! Благодаря, докторе, че те има – провикна се, вече стигнала до вратника си.

  – И аз благодаря, че те има, бабо Гицо.

  – Благодаря! Благодаря! – чуваше се още дълго гласът й.

  – Благодаря! Благодаря! – повтарях и аз, прибирайки се.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Из новата книга на автора книга „Хвърлячът на ножове“.

  .

• Молитвено

  .

  Ти, който се роди, за да спасяваш –
  със образ на човек и дух Божествен,
  не позволявай, Господи, не позволявай
  страдание и скръб в очите детски!

  Ти, който си дошъл за Светла радост
  на този свят, а в мъки го напусна –
  не позволявай, Господи, не позволявай
  невинни хора да кървят на кръста!

  И моля Те, смъкни я като дреха –
  окъсана, ненужна, парцалива –
  омразата, що властва над човека
  и го погубва –
  моля Те, смъкни я!

  Знам, някъде дълбоко в мълчината,
  където Рождеството ярко грее,
  ще влезеш, Боже, не в палат от злато –
  с бездомника ще седнеш да вечеряш.

   

  Людмила Билярска

  .

• <<
• 1
...
• 4
• 5
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
...
• 81
• >>