Всички авторски страници

Авторски

• Мисионерът Дянков: от “Doing Business до “Doing Budget”

  Според „Речник на чуждите думи в българския език” мисионер е „духовно или светско лице, изпратено при иноверни народи с религиозна мисия… често пъти натоварено и с тайни политически задачи…”. Отговаря ли Симеон Дянков на това описание?

  Чистата семантика не може да ни помогне да очертаем профила на един новоизгряващ политик, каквато задача си поставям с настоящия коментар. Освен това религиозните убеждения, както и конспиративните теории не са били водещи теми в моите анализи; не се чувствам достатъчно подготвен да ги интерпретирам.

  Опитът в политиката и социологията ме е убедил, че успешна кариера правят личности с безспорни професионални постижения и ярки харизматични качества. Затова съзнателно се дистанцирам от обилните сведения за фамилния живот, интимните преживявания и духовните вярвания на глобалния пътешественик Дянков, които се срещат в сайтовете и специализираните издания.

  Започвам от фактите на неговата професионална биография. Най-значимият от тях е свързан с неговата първа задача като глобален мисионер: създаването на методологията “Doing Business” (Правене на бизнес).

  КРАХЪТ НА “DOING BUSINESS”

  През 2003 г. Световната банка стартира проекта „Правене на бизнес”, в който водеща роля като експерт има българинът Симеон Дянков. Проектът заимства принципната идея от разработката „Индекс на икономическата свобода” на консервативната „Heritage Foundation”, оповестена още през 1990 г.

  Предназначението на индекса е да подрежда страните според равнищата на регулации и данъчно облагане. Екипът на Световната банка разширява приложното поле на наследената методология и от 2004 г. започва да публикува годишни класации, давайки най-много точки на онези страни, които имат най-ниски равнища на регулация. Първи победител е Колумбия; в по-късните издания шампиони са страни като Маршалските острови и Грузия, прочули се с решението да да се откажат от кодексите на труда и да предоставят пълна свобода на бизнеса да наема и освобождава персонала, да плаща или не социални осигуровки, да спазва или да погазва стандартите на Международната организация на труда (МОТ).

  На 27 април 2009 г. ръководството на Световната банка излиза с меморандум, в който информира своите подразделения, че елиминира индикатора за гъвкавите пазари от условията, които поставя на страните, кандидатстващи за заем.

  По този начин методологията на Дянков и сие, добила известност като EWI става излишна (EWI e индикатор, който показва административните трудности при наемане и освобождаване на работната сила в частните фирми). Класацията на нейна основа , публикувана за последен път през есента на 2009 г., звучи като епилог на една провалена шестгодишна мисия.

  В какво се състои провалът?

  Първо, методологията за оценка на бизнес средата е едностранчива, показателите и източниците на информация-непрозрачни, а техниката на изчисление и точкуване е елементарна.

  Съществен недостатък е, че се измерват само загубите и се пропускат ползите от регулативните политики. Накратко казано, инструментът за мерене е негоден, поради което произвежда неточни и дори абсурдни резултати: поставя национални икономики от Балканите и Евразия , намиращи се в състояние на хаос, в челото на класациите; праща назад реалните лидери в икономическия пърформънс, каквито са скандинавските страни;

  Второ, предназначението на класацията ”Правене на бизнес” – да оценява напредъка в икономическите реформи в сравнителен международен план, не се реализира. (А в условията на криза тази икономическа методология е направо непригодна за анализ и сравнения).

  За сметка на това се прокарва разрушителната идея, че колкото по-малко регулации има в една национална икономика, толкова по-високо ще е нейната ефективност. Христоматийна истина е, че конкурентоспособността и растежът зависят много повече от други макроикономически фактори, каквито са достъпа до финансов ресурс, качеството на инфраструктурата, професионалната квалификация, корупцията и др.

  Трето, публикациите „Правене на бизнес” предизвикаха остри критики от МОТ, международните синдикални организации, неправителствени организации от САЩ и Европа, водещи световни икономисти. В продължение на шест години Световната банка беше подложена на растящ натиск от всички посоки, което сериозно накърни нейния авторитет като институция, разработваща глобални стратегии за икономически реформи и сравнителни анализи. Макар и закъснял, отговорът беше категоричен: върховният мениджмънт на Банката взе решение за отказ от инструментариума „Правене на бизнес”, което има задължителен характер за аналитичните звена и финансовите структури, пръснати по целия свят.

  Така екипът „Дянков” остава без предмет на дейност, а личната кариера на добилия световна известност български икономист е поставена под въпрос.

  Не е изключено това твърдение и оценките по-горе да бъдат поставени под съмнение от фенове на новоизгряващия политик Симеон Дянков. Затова предлагам на безпристрастните читатели и професионалните икономисти да се запознаят с първоизточниците, от които черпих информация, преди да изляза с обобщаваща оценка за краха на сравнителната макроикономическа иновация. Препоръчвам на интересуващите се да се запознаят с:

  1. Анализ на независимата група за оценка, представила специален доклад пред ръководството на Световната банка за работата на целевата група „Правене на бизнес” (2008 г.)  – линк
     
     

  2. Експертизата на МОТ за адекватността на системата от индикатори и политическите импликации на инструментариума „Правене на бизнес” (2007 г.) – линк

  ЗАДГРАНИЧНИТЕ МИСИИ

  Симеон Дянков представя себе си като международно известен специалист по сравнителна икономика. Такава е истината, или поне част от нея. Нека да видим обаче в какво стои зад личната популярност и сред кои политически и експертни кръгове тя е доказана.

  Първата новина за международната кариера на икономиста Симеон Дянков, която възникна в България, е за неговото постижение като един от най-често цитираните автори. Този рейтинг се дължи на две обстоятелства:

  • Едното е пряк резултат от участието му в ежегодните класации и публикации на Световната банка „Правене на бизнес”, превърнали се в бестселър сред институционалната книжнина.
    Тук трябва да отчетем и интереса на част от бизнеса и експертите-пазарни фундаменталисти от страните с възникващи пазари, към рейтинговите продукти на Банката. При класическите рейтингови агенции, за да те класират в челото , трябва да си платиш; при Световната банка резултатите от годишните кастинги „Правене на бизнес” се взимат предвид в нейната кредитна дейност. И влияят върху условията, които се поставят, за да се получи поредното финансиране.
    По-късно в церемониите на годишните класации се добавят и шоу-елементи, като се избира Реформатор на годината. Което на свой ред ражда парадокси: политици и експерти от диктаторски страни и олигархични общества, които нарушават нормите и стандартите на МОТ, биват лансирани като световни шампиони в дерегулацията.

  • Другото обстоятелство е: кой как прави интернет-класациите на най-цитираните автори в икономическата литература.
    Наскоро беше публикувано любопитно изследване върху научната стойност на публикациите на Дянков /Виж. „Дума”, 23/01/10/. Като изключим ненужно хапливия език на статията, изводите на автора Г. Георгиев, са достатъчно интригуващи: а/ класирането на Дянков на 96-то място сред първите 100 е по един от възможните 33 критерии; б/интересът към него идва главно от общите публикации с Андрей Шлейфер (утвърден капацитет, но твърде съмнителна фигура от гледна точка на спазването на етичния кодекс на служителите на Световната банка).

  Следващото свидетелство за значението на Симеон Дянков като мисионер на Световната банка са неговите задграничните пътешествия и задачи. Тук напускаме света на научната книжнина и навлизаме в друго пространство: на експертния активизъм. В него от международно известните капацитети се очаква не просто да проповядват идеи, а да ги прилагат на практика.

  В тази революционно-преобразуваща дейност се открояват две специални мисии на Дянков: грузинската и българската.

  Грузинските завоевания

  Подготовката за тях се провежда още през ранната 1997 г., когато Симеон Дянков участва в изследване на експортния потенциал на грузински предприятия. След 2004 г. той системно посещава страната – вече не като изследовател, а инструктор по правене на реформи. Още тогава проличава неговата страст към „съзидание чрез разрушение” (виж по-долу).

  Първото „постижение” в реформаторската дейност на Дянков и местните му съратници е ликвидирането на грузинската Академия на науките. Нейните институти от „сталинистки” тип са закрити и пратени в небитието. Реконструираната мини- „Академия” започва да работи като придворна институция и се курира от… президента на страната.

  Световно известни грузински учени се опитват да предотвратят катастрофата. Те апелират за разум, за постепенност на реформите; предупреждават за непоправимите последици от загубата на вековни просветителски традиции и ценности .В специална декларация на академичната общност се изразява готовност за конструктивен диалог с правителството на Грузия и модернизация на академичната наука. (Виж: 24 саати, 22.06.05 – Тамаз ГАМКРЕЛИДЗЕ)

  Да ви напомня с нещо тази ситуация проточилия се с месеци конфликт с БАН? Същият почерк, сходни квалификации! С една разлика: на родна земя Мисионерът не се посвени да изрече гласно мнението си за академичните учени, наричайки ги „феодални старци”!

  Успехът му и в България обаче изглежда предрешен, защото най-важната предпоставка е налице: учени и ръководители от БАН вече са настроени един срещу друг, професионалната солидарност е изместена от индивидуалното и груповото самоизяждане. По този начин уместни идеи на по-младото поколение български учени-за интегриране на изследователската дейност с университетите, за приложна експанзия на науките, за стимулиране на научната кариера и др. остават на заден план.

  Пълен разгром на противниците се постига и в другото поле на битките между радикалните реформатори и традиционалистите в Грузия. Целите на завоевателите в тази офанзива са: промоция на частния бизнес – сектор и дерегулация на трудовите пазари.

  Инструкторите от Световната банка и новоизлюпени / пост-сталинистки пазарни фундаменталисти са в общ фронт срещу привържениците на трудово-правните стандарти и процедури при наемането и освобождаването на работната сила. Синдикатите са сред най-преследваните еретици. Лозунгът: „Долу всички регулации”, е претворен на дело. Грузия става една от първите страни с отменени трудови закони, за което е бламирана от МОТ.

  Един от участниците в проучвателни контра-мисии на МОТ и ЕС в страната на „абсолютната икономическа свобода” сподели пред пишещия тези редове: „Когато се срещнахме с грузинския министър на труда и го попитахме защо е отменен Кодекса на труда, той ни отговори: ”Да се работи по кодекс е въпрос на стил, а не закон!!!”. Както се казва, коментарът е излишен!

  Българското предизвикателство

  Да се завърнеш в родната си страна като неин финансов министър и вицепремиер в реформаторско правителство, след почти 20-годишно отсъствие, е истинско предизвикателство. Социолозите биха казали, че подобен експеримент може да предизвика културен шок.

  Тази страна от политическия експеримент с Дянков ще дискутирам по-долу. Преди да стигнем до нея, е уместно да припомним хронологията на събитията и да проследим маршрута на пътешествието към Родината.

  Всичко започва през февруари 2009 г., когато кметът на София и неформален лидер на политическа партия ГЕРБ Бойко Борисов се среща със Симеон Дянков в САЩ на гала-вечеря на президента Барак Обама. Бъдещият премиер в свойствения си директен стил прави предложение на своя сънародник да се включи в неговия екип.

  Офертата е примамлива и навременна (дори изпреварваща предстоящи събития). Работата на Симеон Дянков в Световната банка по проекта „Правене на бизнес” е пред приключване. Предстои неговото закриване поради професионална неадекватност, което става факт в края на април 2009 г. Пътят за завръщането в България, където има шанс да се прави поредна реформаторска революция, е открит. Съекипниците изглеждат надеждни – като привърженици на икономическата доктрина, усвоена от Дянков в Световната банка.

  Единственият проблем е, че светът е в безпрецедентна финансова криза. Но и тук се намира решение-Дянков е обявен и представен в България като международно признат специалист по антикризисни стратегии. Фактът, че персоналният му опит се свежда до финансово-статистически калкулации и подреждане на национални икономики, базирани на субективни преценки от юристи в съответните страни, изглежда не смущава нито него, нито новите му ментори.

  За по-малко от 6 месеца, преквалифициралият се от инструктор във водещ конструктор и изпълнител на реформи вашинтгонски експерт, успява да постигне удивителни резултати. По-крупните от тях са:

  • за 50 дни ликвидира наследения недостиг в бюджета от над половин милиард лева и през септември постига положителен баланс; въпреки резкият спад на очакваните приходи в края на годината, успява да отчете балансиран бюджет като залага нова свръх-цел: през 2010 г. да приключи с бюджетен дефицит от 0,8%, което ще е световен рекорд за годината и супер-постижение в условия на глабална криза;
  • предприема тотална атака срещу корупцията и черната икономика. Ангажира се с цели, непостигнати от друг финансов министър в света: да изземе за броени месеци от контрабандисти, данъчни измамници, и корумпирани политици милиарди левове, които да инжектира в държавната хазна;
  • удря чрез законови промени и данъчни проверки интересите на доскоро недосегаеми за властта олигарси, шоумени и повелители на сенчестия бизнес (например хазарта);
  • инициира невиждани за България институционални реформи: преструктуриране на БАН /по модела, приложен в Грузия/; закриване на стотици болници; свръхцентрализиран контрол в митниците;
  • демонстрира на практика непознати фискални иновации, като орязва еднолично плащания за 2009 г.; прехвърля други за следващата година, без да се интересува от законовите процедури;отменя/отлага бонуси за висшия държавен апарат и социални плащания за бедни , безработни и лица с увреждания и т.н. и т.н.

  Всичко това се прави с рядко срещана енергия и революционен плам.

  Трябва да признаем, че Симеон Дянков показа кураж в изпълнението на българската мисия – независимо дали е подкрепен от общественото мнение (както в случая с хазарта и данъчните измами); или е контра-атакуван от влиятелни институции и личности (в казуса с БАН, или след нападките срещу президента на републиката). Което показва, че в България не се е завърнал посредствен и страхлив чиновник от международна финансова институция; нито психически неуравновесен човек, както смятат доста от неговите коментатори и недоброжелатели.

  Имаме работа с феномен – продукт на строго определено професионално и културно обкръжение. Знае се, че за мисионери стават само посветени хора, с твърда, дори фанатична вяра в правотата на религията, която изповядва.

  Как едно провинциално момче от Ловеч, преминавайки транзит през софийски университет, се добира до висша позиция в Световната банка и след това черпи дивиденти от нея в начеващата си политическа кариера, е въпрос, който изисква обстойно биографично/социологическо проучване. Нужни са и още факти, натрупване на житейски и космополитен опит . Което, при възходящия марш на Симеон Дянков през глобалното пространство, е въпрос на време.

  Моята амбиция тук е по-скромна: да видя как се вписва личността „Дянков” в коренно различна културна среда (американската и българската) и доколко това влияе на публичните му изяви.

  КУЛТУРНИТЕ ТРАНСФОРМАЦИИ

  Според обяснителните теории в културната антропология, човек е продукт както на биосоциалния си произход, така и на факторите на средата (професионална, институционална, неформална), в която действа в зряла възраст. Такъв е и случаят със Симеон Дянков – българин по рождение, янки-бой по поведение.

  В България по времето на соца (а и днес в някои микро общности), се цени скромността. Ако си с отлични постижения в училище, притежаваш безспорен талант и дори да си гениален, очакването е: да не се хвалиш.

  Само че днешният свят не принадлежи на скромните. Симеон Дянков е усвоил по органичен начин тази ценност, благодарение на продължителното си пребиваване в САЩ, преминавайки през всички ключови фази на житейския цикъл: завършване но висше образование: работа по професията; създаване на семейство; правене на кариера.

  Затова за него е естествено да заяви: „ I am the best” (”Аз съм най добрият”) – като цитиран автор; като експерт по сравнителна икономика; като съветник на министър-председатели и президенти; като финансов министър. Така би отговорило всяко амбициозно американско момче, ако му зададат въпроса какъв е той?

  В България да си предан последовател на някаква политическа или научна идея се свята за отживелица. Днешният българин се научи да цени смяната на съдружниците, приятелите, религията – дори при условие, че тези обрати са свързани с материална изгода.

  Емигрантът Дянков не сменя приятелите си през ден и очевидно не се бои от враговете си. Знае, че първите ще го подкрепят докрай (основен принцип в американското разбиране за съ-гражданство); а вторите няма да му простят, стига да го хванат натясно.

  Симеон Дянков отрано се е приобщил към друга, чуждоземна (до преди две десетилетия непозната в България) икономическа доктрина – тази на пазарния фундаментализъм. Той вече й принадлежи с плът и ум, както това се изисква в класическите религиозни ордени. Важно уточнение: като експерт и експериментатор Дянков е представител на най-консервативното крило – това на Учителя Милтън Фридман. Негови идоли са Фридрих Хайек и Йозеф Шумпетер.

  От Хайек очевидно е заимствал възгледите за икономическата свобода, но е подценил предупреждението на този гениален представител на либерализма – за неизбежния крах на всеки опит да се налагат върху икономиката проекти за преход по централен път или от някаква външна сила. Икономическите трасформации по проект (като своего рода социално инженерство) според Хайек са сигурен път към робството. Що се отнася до теорията за „съзидателното разрушение”, както грузинския период, така и начеващият български престой в глобалната реформаторска биография на Дянков доказват, че Шумпетер е получил верен исторически последовател.

  Да разрушиш наследството / заварените институции до основи, да разчистиш пътя за новото, което ще се появи от развалините на старото – такава е ултра неолибералната революция, която шества главно в страните от бившия соц лагер. Неин виден идеолог и практик е Дянков, превърнал се в един от най-усърдните адвокати на Вашингтонския консенсус.

  Замисълът му е грандиозен, усилията – впечатляващи, организацията на работата и комуникациите чрез модерните технологии-далеч изпреварващи българските политически и управленски стандарти. Блогът на Дянков, биографиите и публикациите в „Уикипедия” и водещи световни сайтове, поръчаните коментари във флагмана на конервативното движение „Уолстрийт Джърнъл”, неколкократно надминават пиар-проявите на цялото българско правителство воглаве с премиера.

  Всичко това ме кара да мисля, че американизацията (в положителния смисъл на думата) на Симеон Дянков, е завършена. В политически (публичен) и в професионален (експертен) план той се държи и ще продължи да се държи като представител на елитни университетски и финансови институции от САЩ и глобалните капиталови центрове: с високо лично самочувствие, идейно пристрастие, увереност в правотата на делото, на което се е посветил.

  И което е най-важното: с ампутирана социална чувствителност…

  Професионалният проблем на Симеон Дянков обаче е огромен: той трябва да докаже правотата на делото си и да отчете успешна мисия в период на невиждана, непозната за живеещите днес поколения икономическа криза.

  Кризата започна в САЩ (страната на неговата сбъдната мечта), премина през развитите икономики (с доминиращ частен сектор, завършен продукт на доктрината за свободния, перфектен пазар, управляван от „невидима ръка”); опустошава териториите на нововъзникващите пазарни икономики (където Дянков и сие са се отдали на грандиозни експерименти);
  Кризата дойде и в България, противно на твърденията на правителството на „Станишев”, носещо главната отговорност за срива на националната икономика и финанси.

  За да предпази собствения си народ от това бедствие, Симеон Дянков му инжектирасвръхдоза оптимизъм.

  Убеждава го, че след април-май 2010 г. ще се измъкне от тресавището и ще заживее по-добре. Вътре в себе си знае, че това е лъжа. Не може да не познава прогнозите на видни сведущи политически лидери и икономисти за опасността от депресия, неконтролирана безработица и дори повторение на финансовия срив.

  Тогава защо не казва истината? Вероятно разчита на инерционния месианска психика на поколения българи! Само че не си дава сметка, че тук, в родната България, много бързо месианската вяра бива заменена с активен песимизъм, раждащ омраза. На първо място – към онези, които съзнателно са въвели в заблуждение собствения си народ. Справка-завърналият се като цар и трансформирал се в премиер Симеон Сакскобургготски.

  Ако се повтори този сценарий, ще се потвърди моята диагноза, че Симеон Дянков страда от дълбоко вкоренен културен и когнитивен дисонанс.

  Роден в България, той не познава и не възприема по органичен път собствената си нация. Това не значи, че е лош по природа човек, или злонамерен по действия икономист. Просто историята, обучението и мисиите са го приобщили към друга, не-българска система от ценности, вярвания и норми на поведение.

  Времето, особено това на глобалните революционери и експериментатори, изтича неимоверно бързо. След не повече от година ще разберем, дали моят анализ на явлението „Дянков” е бил обективен и дали прогнозата , че сега се е посветил на „Мисия невъзможна”, ще се сбъдне.

  Предстоящото назначаване на нов, старши вицепремиер като събеседник и контрольор на Дянков е индикатор, че и премиерът Бойко Борисов изпитва съмнения в изхода на реформаторската мисия.

  Октомври, 2009 – Януари, 2010 г.
  Брюксел – София

  Източник: Блог на проф. Кръстьо Петков

  http://www.kpetkov.eu/node/39

• Огнян Стефанов: Силните на деня се държат с журналистите като с проститутки

  Огнян Стефанов е уважаван журналист, който не се нуждае от представяне. Той стои зад сайта “Фрог нюз”, а според мнозина – негов е бил и спреният от ДАНС сайт “Опасните новини”. Факт, че през септември по-миналата година журналистът бе пребит с чукове пред столичното заведение “Кипарисите” – счупиха ръцете и краката му – и до днес Стефанов ходи с патерици, а виновниците не са открити. По думите на свидетели, биячите крещяли: “Полиция, ще стреляме!”. На фона на нагорещените полицейски акции у нас в последно време, репортер на “ШОУ” се свърза с видния журналист за коментар на събитията.

  – Г-н Стефанов, в предишно интервю казвате, че сте получил уверението на прокурора, че конкретно за побоя над вас нещата „ще се пропукат“. Направена ли е някаква по-конкретна стъпка за откриване на извършителите, или това са само някакви предположения…

  – Беше просто един разговор със споделени предположения. Уверения никой не ми е давал, а и едва ли би могъл. В побоя срещу мен са участвали поне 7-8 души. Посветените в него сигурно са десетина човека. В България такава тайна не може да се опази дълго време. Според хора, запознати как стават тия неща, са замесени и държавни институции, поне една. Подобно съмнение споделят също колеги и чужди дипломати. Не ми се говори за това. По-важно за мен е възстановяването – не само моето, но и на близките ми.
  

  – Не е ли странно това, което е записано в протоколите за нападението над вас – че биячите са се представили като полицаи?
  – Странно или не, е факт. Не е моя работа да тълкувам. Престъпникът си е престъпник, независимо за какъв се представя. Преди няколко дни стана ясно, че мошеници са се представяли за хора от президентството и са събирали пари за болни деца. Това не ги прави по-благородни, нали?

  – Младен Мутафчийски каза пред медиите, че синът ви е бил заплашен лично от Алексей Петров. Както и служителят ви Пецас – с „разходка“ из Витоша – това истина ли е?
  – Не коментирам чужди изказвания. Преди три месеца Комисията за контрол на ДАНС в парламента обяви официално, че действията на служители от ДАНС спрямо мен са били незаконни. Това обяснява какво се е случвало преди година и половина.
  

  – Още през август 2008-а, т.е. месец преди побоя над вас, гл. директор на контраразузнаването – Йовчев твърди, че тогавашният шеф на ДАНС Петко Сертов се е чудел какъв точно е Алексей Петров – дали е назначен за негов помощник, за да му се осигури работа, или е служител под прикритие. Какво знаете за това и нормално ли е Сертов да се чуди какъв точно е Алексей Петров?
  – Това не е моя работа. В ДАНС, по времето на Сергей Станишев, очевидно са ставали чудновати неща. И не е важно кой на какво се е чудил, а какво е свършила агенцията. Става дума за над 3000 души с бюджет от 110-120 млн на година. Коя друга държавна структура може да се похвали с талкова пари? Срещу това на данъкоплатците бяха „сервирани” главно скандали. Сигурно виновните за това семпло положение са малцина, но нека останалите да обяснят за какво става дума. Иначе обществото остава с впечатление, че си плаща, за да бъде следено, подслушвано и репресирано. Много подтискащ извод. Ако наистина е било така, а парламентарната комисия излезе точно с такова становище, също и министър-председателят и министърът на вътрешните работи, то излиза, че сме се върнали във времената на Държавна сигурност, като сами сме финансирали зловещата „разходка” във времето. Сегашната власт дължи ясен отговор на този въпрос, иначе ще останат съмненията, че нещо се прикрива или пък, че така трябва да бъде.

  – Говори се, че по време на предизборната кампания, Яне Янев е бил охраняван от израелски офицери / от МОСАД?/, и че това е било платено от Алексей Петров. Бойко Борисов пък, на свой ред, според мнозина, е в епична битка с него. Смятате ли, че по този начин всъщност превръща в заложник цялата държава?

  – Сама казвате „говори се” – някой казал нещо, друг допълнил. В държава като нашата слуховете са повече от китайската стока в Илиянци. Въпреки това успешно се използват за манипулиране на общественото мнение. Не съм сигурен, че има битка между Борисов и Петров, още повече “епична”. На някой сигурно много му се иска да е така, но не е. Напоследък, в избрани медии, офицерът Петров дава икономически съвети, адресирани към премиера, финансовия министър и банките. Доскоро беше известен като топ специалист по сигурността и бойните спортове, а сега вече и по финанси. Така че не виждам условия за никаква каратистка битка между него и премиера. Пък и нивата са различни, което не е без значение. Не ме интересуват слуховете за МОСАД, нито кой охранявал Яне Янев, нито човек с прякор Хамстера. Чувам и чета, че Хамстера бил много ценен и високопоставен служител в някаква застрахователна компания, добър човек и закрилник на собствениците на откраднати коли. Щом е така сигурно скоро ще го пуснат на свобода.
  

  – Вярвате ли, че именно тези „Нагли“, които са сега в ареста, са бандата за отвличания на ВИП-персони?
  – Операция „Наглите” е факт. Има хора в ареста, които съдът не пусна. Значи доказателствата са добри. Легенди и версии могат да обикалят всякакви, по-важно е да има обвинителни актове и съдебен процес. Пък там ще се види.

  – Говори се за друга банда – Княжевската, в която членувал като адвокат и племенникът на Борисов – Димитър/?/. Чували ли сте нещо за това? Според хора от ъндърграунда убитият главатар Шаки е бил поръчан от Венци Стефанов.
  – Разговарял съм няколко пъти с него за случилото се със сина му. Знам как преживява загубата. Доста лековато е да се твърдят неща като „поръчал” и да се цитират имена. Не коментирам подобни неща. Не е сериозно.
  

  – Веднъж казахте, че сме специалисти по „филмовите“ и „театралните“ акции. Дадохте за пример спецакция по времето на Румен Петков като вътрешен министър, в която ченгета нахлули в офиси на „Бул инс“ заради Маргините. Оказало се, че дори не са влезли на правилното място, а в офис на чужденци, които после се оплакали. Такива акции пиар ли са?
  – PR-ът като дейност се ражда през 1807 г. в САЩ. Голям майстор на показни акции е бил шефът на ФБР Джон Едгар Хувър. Но е и прибрал в затвора най-много мошеници и мафиоти. Де да беше и у нас така. Акциите на МВР са основна част от работата на ведомството. Хората се интересуват от резултатите, а те са нулеви. Поне доскоро беше така. Дали ще ги наречем оперетни, водевилни или пиарски – все едно. Липсата на възмездие обаче демотивира обществото. Затова десетките хиляди служители на МВР и правосъдната система, за които говори Бойко Борисов са в дълг.
  

  – Вие пръв обърнахте внимание публично, че какъвто и да е Боби Цанков, над него е имало други хора, които някакси остават в сянка. Твърде вероятно е тези хора дори да са се възползвали от инфантилния му егоцентризъм – желанието му непременно да е публичен, независимо с какво. Кои хора имахте предвид?
  – Не съм Колумб, това са неща, които мнозина знаят. Няма как Цанков да си фантазира, да съчинява какви ли не сюжети, медии да му дават поле за изява и това да става без знанието и одобрението на определени хора. Винаги в дъното на подобно поведение има някакъв интерес, както и хора, които го задвижват. Но не това имах предвид. По-скоро ставаше дума, че ако Цанков се е облагодетелствал с хиляда или десетки хиляди левове, то има медийни началници, които са осребрили служебното си положение с пъти по-скъпо. Някои от тях са посредници между политици, държавници и сенчестия бизнес. Да правиш скрита реклама на очевидно компрометирани и крадливи министри и политици е скъпо платена работа. В период на предизборни кампании тарифите скачат двойно и тройно. Приходите от това черно политическо тото не са по-малки от уредените резултати на футболни срещи. Всички политически партии досега в прехода инвестират огромни суми за влияние в медиите. Става дума за необявени пари, за сделки с влияние, включване на медийни шефове в сделки и финансови операции и пр. Това води до разпад на системата.
  

  – Четохте ли книгата на Боби Цанков за ънъдръграунда и считате ли, че написаното е достоверно?

  – Не съм я чел и нямам намерение.

  – Вие не един и два пъти казвате, че сайтът „Опасните новини“ не е бил никога ваш, че никога не сте се подписавали под някакво „извинение“, а напротив – заставате зад становищата на много от смелите материали в сайта. Имате ли обяснение кой е стоял зад този сайт, или по чия поръчка е бил създаден – с каква цел. Сред хипотезите за сайта имаше и такава, че е бил създаден от НСО и то – със знанието на…президента. /?/
  – Нямам намерение да се връщам към този въпрос. Каквото е трябвало, вече съм го казвал многократно. Говори се, че у нас все още съществува разследваща журналистика. Ако имаше такава, тя щеше да се порови в изнесените в този сайт информации, които са общо единайсет, за да стане ясно дали са истина или не. Досега се търси само откъде е изтичала информация и кой е написал дописките. Никой не каза и дума за това дали са верни. Ако 5% от написаното в този сайт е достоверно – е страшно. Става дума за контрол от страна на определени кръгове от властта върху контрабандните канали, за збоупотреби с милиони, откраднати от всички българи, за перверзно поведение на управляващи по онова време и хора от висшите етажи на властта. Това има значение, но то се прикрива вече двайсет години.
  

  – Г-н Стефанов, излезе един материал, в който ви бе направен комплимент, че благодарение на журналисти като вас в медийната среда „гражданското общество се случва“. Има ли връзка между тази оценка за вас и вашите материали – за какви ваши разкрития в пресата бяхте „наказан“.
  – Не съм чел този материал, но очевидно нещата в него са преувеличени. Не съм най-доблестния представител на гражданското общество.Колкото до „наказанието”, което понесох… Не става дума за конкретни материали, а за начин на поведение. Страшно ме дразни лицемерието на някои политици и властници. Пред обществото се показват като някакъв PR продукт, морални и обществено загрижени, а всъщност са арогантни, агресивни, високомерни хора, които избиват комплексите си. Те пък се дразвят на такива като мен. У нас няма аристокрация. По-скоро сме свидетели на вид партокрация в някакъв извратен вариант. Непрекъснато изпълзяват някакви комисари, готови на всичко заради властта и личното си благополучие. На пазарната икономика гледат както болшевиките на НЕП (нова икономическа политика, с елементи на пазарни механизми, според Ленин) и се мъчат или да я унищожат или да я приспособят към собствените си разбирания. Американците са измислили термина „хайверена левица”, който много приляга на нашите социалистически вождове. Два примера: милионерите в БСП са повече отколкото в десните партии, а години наред в БСП най-големият специалист по въпросите на сигурността е Цвятко Цветков, бивш началник от Шесто управление на ДС. Той е и във всички медии, готов да коментира всичко, дори следенето в интернет, макар да е на “Ви” с компютрите. Излиза, че на „Позитано” 20 няма други подготвени хора. Повече от 40 години тази партия не може без комисаря Цвятко Цветков, който уж бори непаджийте, а всъщност чака да му напълнят канчето. Това е една трета от нейното съществуване въобще. Благоев и Георги Димитров са били по-скромни… Не подценявам тези хора. Когато са на власт, те се възползват от всичките й лостове за манипулация, включително и репресивни.
  

  – Има ли изход?

  – Не знам, но не е този, към който вървим. Принуден съм, като десетки мои колеги, да се опитвам да съществувам в професия, която отдавна не е чиста, изхабена е, дори уморена. В нея вече го няма дори пламъчето на романтизма, което винаги е придавало на журналистиката някаква автентичност. Омърсени сме всички, по един или друг начин, дори уморени. Самият факт, че хора като Цвятко Цветков са медийни герои и благодарение на нас, би трябвало да ни наскърбява. А не личи да е така, защото просто сме свикнали. Започнахме да приемаме нещата, каквито ни ги наложат, без да се опитваме да ги променяме. Най-много ме ужасява садистичното задоволство, с което колеги нападат други колеги. Поръчителите и вдъхновителите на тези ритуални саморазправи гледат отстрани и се забавляват сатанински. За тях това, освен постигане на някакви цели, е и забавление, сакаш става дума за боевете с питбули. Ако това не е краят, то е началото на края. Нещо трябва да се случи в скоро време, защото по този начин няма как да продължава. Освен това не сме горди японци та да си направим сепуко, а мълчаливо наблюдаваме собствената си смърт. Журналистиката ни е по-трагична от времето на „Тъпан”, „Будилник”, „Независимост”, „Дума на българските емигранти”… Силните на деня се държат с журналистите като сводник с проститутка. На някои фелдфебели в медиите обаче това им харесва. Сякаш са поразени от Стокхолмския синдром по собствено желание. Това е най-вежливото нещо, което мога да кажа за тях.

  – Има ли свобода на словото?

  – Тя е мит, който отдавна е рухнал. Нещо като прословутите българско трудолюбие и гостоприемство. Няма такъв “филм”. Има опити да се изрекат очевидни истини. Познавам почтени журналисти, но са изолирани от всички големи медии. За Иво Инджев няколко години вече всички врати са затворени. Чувал съм да казват: „Добре пише, но не ми трябват проблеми с „Дондуков” 2”. Някои височайши особи в политиката и медиите ще отрекат това, но самите те знаят най-добре, че е така. Същата съдба преживяват и други медийни труженици. В редакциите се трудят много почтени и талантливи колеги, но те са принудени да се съобразяват със забранителните списъци на теми и хора. В цял свят медиите имат някакви интереси и пазят определени кръгове, услугват и на политици. Но като нашето чудо няма никъде. Това ни съсипва, а хората не ни вярват. Предпочитат клюки, а сериозните издания загиват. Читателите, зрителите и слушателите също имат вина, защото много лесно се поддават на опростачването, на чалгата и манипулациите. Просто искат кръв, сперма, трупове и сълзи.

  – Какво мислите за „доганизацията“ на пресата ни?

  – Добре, че го има Доган, та когато ни е неудобно да кажем, че медиите са кофти, да се оправдаваме с лидера на ДПС. Лицемерието в журналистиката е това, което я затрива, не отделни политици. До момента няма нито едно доказателство, че Ахмед Доган стои зад някакви издания. Има догадки и слухове. Това не е сериозно. Премиерът каза, че скоро ще бъдат гласувани поправките в закона за медиите, които трябва да изкарат на светло собствениците на издания. Ще почакаме още малко и ще видим какво ще стане. Не очаквам кой знае какви разкрития. И в момента се знаят немалко собственици, но това не прави журналистиката ни по-честна и отговорна към обществото.
  

  – Защо, според вас, във форумите наричат Петьо Блъсков „крадец на прехода“? Той от доста време вече е в УС на СБЖ – браншовата ни организация…

  – СБЖ е организация, която съществува сама за себе си. Не членувам от години в нея, затова нямам и право да я критикувам или хваля. Щом членовете й я търпят такава, значи им харесва. Дават се годишни награди, пишат се през годината няколко декларации по различни поводи. Колкото до Петьо Блъсков, че бил „крадец на прехода”… Нямам спомен той ли проведе масовата приватизация? Той ли продаде и препродаде БТК? Или „Кремиковци”? Доколкото знам Блъсков създаде пресгрупа „168 часа”, която и днес е водеща в бранша, макар и с други собственици. Създаде после и пресгрупа „Монитор”, която също съществува и днес, но във владение на други хора.

  – Бил сте близък с Илия Павлов…Смятате ли, че някой ден ще се разберат поръчителите на убийството му? На неговото, на това на Емил Кюлев…

  – Трябва да питате прокуратурата. Всъщност не съм чул от години някой да пита прокурорите какво става с разследването на тези убийства. Може би са прекратени търсенията на убийците и поръчителите. Не знам. И няма да се учудя, ако в някоя медия пък се появят „сензационни” снимки на Кюлев и Павлов от моргата, за да се уверим, че наистина са мъртви, а не се пекат някъде на романтични острови, където харчат милионите. Много българи се радват на такава информация със същия ентусиазъм, с който гледат турски сериали и слушат едроцицести чалга певици. Това им предлага съвременната българска свободна журналистика.
  

  – Твърде противоречива е фигурата на убития Емил Кюлев. Какво мислите вие лично за него и неговата смърт – и тя ли беше „наложителна“ за някои среди от икономико-политическите среди?
  – Не съм познавал този човек. Очевидно обаче, че е бил истински талант, защото от милиционер стана банкер и управляваше банки. Мисля дори, че бе обявяван два пъти за банкер на годината. Както виждате не Америка, а ние сме страната на неограничените възможности. Имаше вертолети, чувал съм, че е ходел на лов с президента, съветвал го дори. Значи е бил кадърен човек.

  Пълният текст на едно интервю на Еми Мариянска (В. Шоу)

  Източник: www.afera.bg
  

• Бил Гейтс: За възстановяването на САЩ ще трябват години

  Най-богатият човек в света Бил Гейтс счита, че за възстановяването на икономиката на САЩ след рецесията ще бъдат нужни години.
  „Когато се случи подобна финансова криза, след това са нужни години, за да може да се излезе от нея. А не виждам и правилните действия в тази насока. Бюджетът на страната, например, определено не е добре балансиран. Това ме кара да мисля, че въпреки признаците на съживяване на икономиката, отново може да се върнем в блатото на кризата, ако няма промяна в данъчната политика“, каза Гейтс в интервю за ТВ канала АВС.
  „Данъците не само не трябва да се намаляват, а да се повишат. Да се намалят трябва държавните субсидии. В противен случай системата съвсем ще се раазбалансира, а фондовите пазари рано или късно ще реагират на това и рецесията може да пламне с нова сила“, смята основателят на Microsoft. „Възстановяването върви бавно и всички са разстроени от това. Обаче не мисля, че е по силите на правителството да ускори темповете на подема. Пък и опасно е да се форсират нещата. Опасно е правителството да се намесва в икономиката повече отколкото трябва. Ролята на правителството трябва е роля в дългосрочна перспектива – например, инвестиране в образованието“. /АП /

  Източник:БГНЕС

• ПИСМА ДО БАА (ЯНУАРИ 2010)

  До
  Българо-Американска Асоциация
  На вниманието на проф. Николай Чаракчиев,
  Чикаго, САЩ
  ПОКАНА
  Уважаеми проф. Чаракчиев,

  Имам удоволствието да Ви информирам чрез настоящата покана, че на 11 февруари 2010 г. от 10 часа, в салона на Народно читалище „Славянска беседа” Българското генеалогично дружество „Родознание” ще проведе своето отчетно-изборно събрание, посветено на 20-годишния юбилей на дружеството. Събранието ще премине при
  ДНЕВЕН РЕД:
  1. Поздравления до юбилейното отчетно-изборно събрание на Българското генеалогично дружество „Родознание”.
  2. Отчет за дейността на Българското генеалогично дружество „Родознание” през юбилейния период 1990-2020 г. – докладва доц. д-р Антоанета Запрянова.
  3. Отчет за издателската работа на БГД „Родознание” – докладва Лазар Георгиев.
  4. Доклад на Контролно-ревизионната комисия.
  5. Промени в Устава на БГД (приет през 1990 г., допълнен през 2001 г.).
  6. Награждаване на членовете на клубовете за приноса им в развитието на БГД „Родознание”.
  7. Избор на нов Управителен съвет на БГД „Родознание”.

  Проф. Чаракчиев, като един от основателите на БГД „Родознание” и кореспондент на списание „Родознание”, моля Ви да приемете делегираното право да поканите институции или личности да присъстват на юбилейното събрание или да осъществят логистика и финансова подкрепа на Българското генеалогично дружество „Родознание”.
  С благопожелания: доц. д-р А. Запрянова, председател на БГД „Родознание”
  25 януари 2010 г.
  България

• БНР отбелязва своята 75-годишнина, Валери Петров с наградата „Сирак Скитник“

  София /КРОСС/ Българското национално радио ще отбележи тържествено своята 75-годишнина на 25 януари от 18.30 часа с тържествен концерт-спектакъл в Народния театър „Иван Вазов“. На церемонията ще бъдат връчени традиционните годишни награди на името на първия директор на радиото „Сирак Скитник“.

  В концерта със сценарист и режисьор Стоян Алексиев участват Биг бендът на БНР със солистка Мелинда Христова, Детският радиохор с диригент акад. Христо Недялков, Народният оркестър на БНР със солистка Христина Лютова, фолклорният ансамбъл „Манол Радичев“ от родопското село Гела, Теодосий Спасов с квартет, вокална група „Радиодеца“, двете сестри Ивелина и Тоника Андрееви – съответно на 7 и 10 години, спечелили голяма награда на фестивала „Златната монета“ в Болоня, Италия през 2009 г., група „Насекомикс“, актьорите Ицхак Финци и Илка Зафирова, Мария Каварджикова, Пенко Господинов, Деян Донков , Искра Ангелова, Стоян Алексиев.

  Спектакълът е проникнат с настроение, инспирирано от творчеството на Валери Петров.
  Режисьорите Владимир Люцканов и Тони Бачурова са създатели на мултимедиен продукт – оригинален нестандартен образ на историята на Българското национално радио. В него са използвани и архивни кадри, предоставени от Българската национална телевизия.
  Тържественият концерт-спектакъл, посветен на 75-годишнината на Българското национално радио, ще се предава пряко по всички програми на БНР и по БНТ1.

  По-рано, в 11 часа министърът на транспорта, информационните технологии и съобщенията Александър Цветков и генералният директор на Българското национално радио Валери Тодоров ще валидират пощенска марка с логото на най-голямата медийна институция в страната. От Музея на съобщенията ще бъде изпратено първото писмо, облепено с новата марка и подписано от Валери Тодоров – до Генералния директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова.
  На рождения ден на Българското национално радио президентът на България Георги Първанов ще даде своя почетен знак на обществената медия заради приноса и значението й в политическия и културен живот на българското общество.
  В празничния ден националните програми на радиото ще излъчват преки предавания от знакови места за медията – от първата сграда на столичната улица „Бенковски“ и от училището в Нови Хан, където е евакуирано радиото по време на бомбардировките над София през Втората световна война. Предаванията по „Хоризонт“ няма да са обичайните – те ще са по два часа – новинари ще са водещи, а колегите им ще четат новини. Програма „Христо Ботев“ ще представи личностите, които радиото „създаде“, ще срещне слушателите с имена от културния живот на страната, свързани с медията. Празнични ще са и всички регионални програми на Българското национално радио.

• Четирима българи са ранени в Афганистан, eдин от тях е в кома

  Четирима български военнослужещи са ранени при ракетно нападение срещу летището в Кандахар, съобщи пресцентърът на Министерството на отбраната. По неофициална информация един от пострадалите е в кома.

  Ранените са: младши-сержант Александър Христов Александров, ефрейтор Йордан Петьов Петков, редник Явор Кирилов Иванов и редник Лъчезар Данаилов Иванов.

  Атаката е била около 21.55 часа местно време (19.25 ч. наше време).

  Ракета се е взривила в близост до района, в който е разположена 6-та охранителна рота.

  На пострадалите военнослужещи се оказва спешна медицинска помощ в американската болница, която е разположена в района на летище Кандахар.

  По време на обстрела в района на базата са се намирали министърът на отбраната Николай Младенов, който трети ден е на посещение при българските военни в Афганистан, и командващият Съвместното оперативно командване генерал–лейтенант Атанас Самандов. Те не са пострадали при обстрела, се посочва в съобщението на министерството.

  Министър Младенов се намира в болницата при ранените.

  Бойната готовност в базата и района е повишена. Вземат се мерки срещу нови атаки.

  За единия от ранените има опасност за живота, той е в кома и на изкуствено дишане, съобщи „Труд“.

  Изданието посочва още, че тримата тежко ранените български бойци са настанени в американска полева болница в Кандахар, която е много добре оборудвана за лекуване на тежко пострадали.

  Ракетата е избухнала на около 300 метра по права линия от мястото, в което е настанена българската делегация, начело с министър Младенов, съобщи специалният пратеник на Би Ти Ви Венелин Петков от Кандахар.

  Ракетните атаки срещу базата са сравнително често явление. За изминалата една година е имало повече от 40 такива атаки.

  „Дневник“ пише, че по неофициални данни една ракета е ударила контейнер, използван за спане от румънски войници. При експлозията шрапнели са се врязали в съседния български контейнер.

  В него не е имало войници, те са били пред него. Разлетелите се парчета са ги ударили, докато са били на открито.

  В момента силите на НАТО издирвали още четири ракети, за които има информация, че са разположени и са насочени към базата.

  Двама български военнослужещи пострадаха при ракетно нападение срещу летището в Кандахар през октомври 2008 г. Ефрейтор Стойчо Демирев Демирев и сержант Делчо Димитров Митев бяха ранени – единият в крака, а другият – в ръката.

  От началото на юли 2007 г. 200 български военни охраняват пистите и прилежащите към тях инфраструктурни обекти, които са най-вътрешната от зоните за охрана на летището. В края на същата година контингентът ни там бе увеличен с още 20 души.

  Освен с ротата на летището в Кандахар, страната ни участва в ИСАФ и с механизирани рота и взвод в Кабул в състав до 200 души, медицински екипи, отделение военна полиция и щабни офицери.

  Източник: VESTI.bg

• Стефан Тафров: Истината е най-добрата политика

  Вече се знае, че новият ни външен министър ще е Николай Младенов. Заради това приключваме и нашата анкета пусната преди 3 дни:

  След оставката на Желева, кой да стане наш външен министър?
  * Стефан Тафров (28%, 5 Votes)
  * Марин Райков (22%, 4 Votes)
  * Николай Младенов (17%, 3 Votes)
  * Бойко Коцев (10%, 2 Votes)
  * Константин Димитров (6%, 1 Votes)
  * Друг кандидат (17%, 3 Votes)

  Total Voters: 18

  Надяваме се, занапред ще имаме възможност да ви предствим г-н Николай Младенов, а днес ще използваме едно не толкова свежо (но пък интересно) интервю с победителя в анкетата ни публикувано за първи път в сп. Алтера

  Истината е най-добрата политика

  Със Стефан Тафров разговаря Албена Стамболова

  Трудно ми е да започна интервюто със Стефан Тафров по две причини: първо, той е комплексна личност, която не може да се обхване във формат; второ, познаваме се отдавна и за щастие и до днес сме близки. Решаваме, че ще започнем от източника на особената „закваска”, набавила му рефлексия трийсет години преди демокрацията: семейството.

  
  

  Албена Стамболова: Всеки е разположен в някаква координатната система. Твоята каква е?

  Стефан Тафров: Миналото е координатна система. То ти дава възможност да преценяваш настоящето. И това е, което ужасно ни липсва на нас.

  Албена Стамболова: А миналото нашите родители ли са?

  Стефан Тафров: В известен смисъл се чувствам привилегирован. Произхождам от семейство, което не е комунистическо. Баща ми  беше адвокат, защитник по Народния съд и процесите на опозицията. Повече от десет години беше заличен от адвокатската колегия. Напоследък в един всекидневник излеле материал за т.нар. “процес на укривателите на Гемето”, където се цитира как татко е бил защитник и колко смело се е държал; има откъси от защитните му речи. Но по отношение на „онзи” режим съм бил непривилегирован; затова, че съм бил син на баща си и на майка си и внук на дядовците си – царски офицери. Съвсем логично имах пречки в житейския си и професионален път. Дълбоко съм благодарен на моите родители и на тяхната среда. Това беше една нормална среда, една стара София, една буржоазна, интелектуална София.

  Албена Стамболова: Има и нещо повече, все пак тази историческа и политическа култура…

  Стефан Тафров: Тя идва от баща ми. Благодарение на това, че съм се родил в такова семейство, винаги съм знаел истината за комунизма. От дете правех ясна разлика между пропагандата и истината. Баща ми беше човек с развито историческо самосъзнание и  най-вече благодарение на него  научих каква е била България преди комунизма – политически живот, култура, всекиденвие. За мое огромно съжаление, когато режимът рухна и започнахме да се развиваме най-сетне като суверенна и нормална страна, тази връзка се оказа в голяма степен изгубена и не беше възстановена в достатъчна степен. Тук не става дума да се реставрира България от 30-те години – това е елементарна комунистическа пропаганда. Но поради тази изгубена връзка ние нямаме координатна система, прекъсната е политическата традиция. Докато в много отношения сме били постигнали политически и културен напредък…

  Албена Стамболова: Както става видно от текстове, които Любослава Русева публикува във в. Гласове…

  Стефан Тафров: Точно така. Любослава Русева е един чудесен пример за публицист, който осмисля миналото по един продуктивен начин. Хората, които познават политическата традиция или емоционално са свързани с нея, особено сред младите, са, уви, твърде малко.  Не искам да идеализирам тогавашна България, тя по никакъв начин не е била идилично място, но е била нормална страна с нормални проблеми, а не някакъв балкански мутант на абсурдната съветска система.

  Албена Стамболова: Най-добрият период?

  Стефан Тафров: Най-добрият период е преди войните. След Освобождението България се съвзема доста бързо и стига върха си до войните. После, след 1925 г. отново тръгва нагоре. През 1935 г. БВП на България, по статистика на Обществото на народите, е горе-долу колкото на скандинавските страни. Гърция изпреварва България по БВП през 1964 г.  Тогава Турция е много, много назад. И не става дума само за пари, а за това, че по онова време в страната е имало изключително некорумпирана администрация; в сравнение с Румъния сме били много напред по отношение на качеството на административната си система.

  Албена Стамболова: Какви са моделите?

  Стефан Тафров: Френско-австрийско-немски. Образованието следва френския модел, изграден върху принципите на Жул Фери – безплатно, светско, всеобщо.

  Албена Стамболова: Тогава моделите са били усвоявани по ефективно?

  Стефан Тафров: Да, по един органичен начин в сравнение с днес.

  Албена Стамболова: И по какви причини сега това не работи? Свързано ли е с католицизма? Имам предвид държавите от Източноевропейския блок.

  Стефан Тафров: Да, и това е, защото Католическата църква можеше да разчита на един център извън съветската империя като Ватикана. В Полша, Чехословакия и другаде католическите църкви не бяха така силно инфилтрирани от комунистите и  продължиха да представляват връзка с политическата идентичност на тези страни. Докато Православната църква не можеше да разчита на подкрепа; тя е национална и по традиция е контролирана от властта. Това е византийският модел – винаги светската власт стои по-високо от духовната. Царевец е по-висок от Трапезица. Дворецът на царя е винаги по-високо от двореца на Патриарха.

  Албена Стамболова: И все пак има такива личности като тебе; хора с друг хоризонт, капацитет за визия… как се е получило това? Говорихме за семейството, но какво е другото извън него?

  Стефан Тафров: Другото… е средата. Или някакво лично предразположение… Например страшно обичах историята. Имаше една история, издание на БАН,  бях я изял с кориците.

  Албена Стамболова: На каква възраст?

  Стефан Тафров: Невръстна – шест, седем, осем години. Баба ми и дядо ми ми даваха по 5 лева за Коледа – тогава много пари. С тях си купих един огромен том на Васил Златарски – „Създаване на българската държавност”. Много тежко четиво с огромен справочен апарат. Не можах, разбира се, да се справя с него, но…

  Албена Стамболова: Но изборът е достатъчно показателен.

  Стефан Тафров: Друго четиво от детството ми е Данчовата енциколопедия, станала парцалива с годините. Всичко знаех от нея, например столиците на страните в света. И когато отидох посланик в ООН, си казах, ето, дойде времето и на Данчовата енциклопедия да бъде приложена… От един училищен атлас на сестра ми, по-голяма с 5-6 години от мен, знаех всичко, коя страна къде е… и родителите ми насърчаваха този интерес.

  Албена Стамболова: А по-нататък във Френската гимназия може би езиците са станали важни?

  Стефан Тафров: Семейството ми е франкофонско; баба ми е била известна учителка по френски, завършила в Женева френска филология; баща ми като дете е живял в Швейцария – знаеше чудесно френски, леля ми също. Така че предполагаше се, че аз трябва да уча френски. Аз обаче, покрай историческите си пристрастия, четях и Уолтър Скот, развих англофилия в ранна възраст и на около петгодишна възраст се заинатих. Бях научил „Тримата мускетари“ наизуст, та се наложи татко да я крие… Правех се на болен, за да не ходя на училище и да си чета вкъщи… До Френската гимназия съм учил английски в Алианса. Там започнах да уча като втори език испански. В университета – завършил съм журналистика – учех италиански и испански. А италиански бях започнал да уча самостоятелно още в гимназията, защото открих, че мога да чета на италиански – вестник Унита – комунистически, но много либерален през 70-те години, където се говореха страшни неща за Съветския съюз. Там пишеше за Солженицин например, за Пастернак, за “Солидарност”. Купих си речник и така научих италиански.

  Албена Стамболова: Журналистиката е избор, изразяващ интереса към обществото?

  Стефан Тафров: Да, и към литературата също, към словото, но и към политиката, и то към международна политика.

  Албена Стамболова: Това натрупване на езиците е горе-долу докъм края на следването?

  Стефан Тафров: Да. А пък полски научих във връзка с летни пътувания до Полша, Германия. Вече бях много запален по Полша; винаги съм се възхищавал от Полша. Тя е моята необяснима любов.

  Албена Стамболова: Какво е Полша?

  Стефан Тафров: Полша е свобода. Достойнство, свобода, елегантнност. Полша е дух. Помня пътуването си до Полша – това е един от най-вълнуващите мигове в живота ми. Пътувах с влак, в края на август 1980 г., и се разнесоха слухове, че има събития. При Люблин се чакаше за смяна на релсите и една жена тичаше покрай коловозите и викаше: „На крайбрежието има стачки” – тогава още не знаех полски, преведе ми една българска судентка в купето. Дефиниращ момент в живота ми – да има стачка в комунистическа страна. Изпитах невъобразимо щастие, еуфория.

  Албена Стамболова: Това гранично преживяване на политическото – то е характерно за тебе и до ден днешен…

  Стефан Тафров: Всичко това и сега го приемам лично. Не мога да говоря спокойно за този момент. Другият важен миг е на връщане – чаках влака за Прага в Катовице. И изведнъж се засуетиха хора, изнесоха телевизори в самата гара и всички се скупчиха. Не можех да видя какво има на екрана, но до мен една жена падна на колене, започна да  се кръсти и да плаче. Оказа се, че за първи път от много години се появява кардинал Вишински. Режимът на Ярузелски беше помолил примата на полската църква да отправи апел за спокойствие. Знаков момент за поляците. Той е ръкоположил Войтила. Известна е сцената, когато Войтила става папа – Йоан Павел Втори – и всички кардинали минават и падат на колене – такава е процедурата. И когато идва ред на Вишински, Йоан Павел Втори пада на колене. Папата пред кардинала – прочута сцена! Когато се върнах в София, първо отидох в Полския културен център да се запиша на курс по полски. Това беше някаква огромна жажда за знание…

  Смело мога да кажа, че когато заминах за Италия, познавах италианския политически живот по-добре от италианците. Мога да изброя имената на всички италиански министър-председатели, които са над петдесет от войната насам. Там културата ми се уплътни. Но имах бекграунд…

  Албена Стамболова: Сега искам да се спрем на един много важен момент в твоя живот – края на ’89-а и началото на ’90-а година – твоето бързо намиране на място.

  Стефан Тафров: Но преди това през 80-те години се създаде „кръжецът“. Т. нар. „кръжец“  – „Синтез“ е по-късно и широко явление. А „кръжецът“ си беше… знаеш това, живели сме заедно… Това е един от най-формативните периоди в моя живот. Всички членове от този „кръжец“ са ми много важни.

  Албена Стамболова: Какво сме си давали един на друг? Че да остави такава следа…

  Стефан Тафров: Подкрепяли сме се. Първо сме се развивали интелектуално. Ужасно много неща съм научил от Александър Кьосев, Ивайло Дичев,  Деян и Лили Деянови, Александър Андреев, Владислав Тодоров,  Андрей Райчев, от тебе. Всички имахме сходни, но нееднакви профили и интереси. Известно време бях новак, бях последният, който се присъедини. Спомням си, ведъж с Ивайло си говорихме много подробно за политика и усетих, че и той е научил нещо от мен, защото до този момент аз повече бях учил от него.

  Албена Стамболова: Ти беше като академик по отношение на знанието за политика…

  Стефан Тафров: Така ли, така ли ви изглеждах – авторитет по тези въпроси ?! Чисто човешки това беше много важен момент. Психолгически важен, подкрепящ. Създаде се референтен кръг, много близък. Около следващите събития се разбягахме и с някои се скарахме политически – с Райчев и Виза Недялкова например. Но и досега аз ги обичам всички, като отида на купон и видя някого от „кръжеца“ – първо там.

  Албена Стамболова: Произвеждаха се неща в тази група.

  Стефан Тафров: Даваше се свят, прозивеждаше се свят и разговор. И детско, игрово изживяване на света

  Албена Стамболова: Тази група се разпадна по естествен начин – хората заминаха да учат в университети, да наситят своята страст към учене. Ти го направи по друг начин.

  Стефан Тафров: Ако следваме биографията, бях получил покана от френското министерство да посетя Франция като специалист по френска литература. Обаче не ме пускаха – благодарен съм на Владимир Зарев, който ми издаде паспорт от Съюза на писателите, и аз заминах с наръч текстове – на Кьосев, на Дичев, на Владислав Тодоров – и се срещнах там с Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Кръстева много се изненада – „не знаех, че има толкова развита култура в България“ – беше зашеметена. И аз й говоря, разпитвам я за този какво мислите, за онзи какво мислите, за Барт, за… – а тя: „и във Франция не ги знаят…“  Когато отидох при Дерида  – на една лекция в Екол Нормал – занесох му текстове, а той беше поразен, каза, че ще ми намери докторат. Можех да бъда докторант на Дерида… Но по това време  съм в Париж, а става 10 ноември. В хотела на „Одеон“ съм. Бях пристигнал на 3 октомври.

  Албена Стамболова: Амбасадор на българските текстове преди 10 ноември…

  Стефан Тафров: И не само това. Вече бях член на Русенския комитет. Носех списък – в асансьора на Съюза на писателите ми го даде тайно Кольо Босия… – на политическите затворници в България. Чудех се къде да го занеса, треперих, докато мина границата. Питах Юлия Кръстева… Тя ме свърза с Жин Мартине – президент на Европейската федерация на човешките права, голяма фигура! След това като отидох в Лондон, го занесох  в Амнести Интърнешънъл. Та когато станаха побоите пред „Кристал“, когато биха Деян Кюранов и пр., и татко ми казва по телефона: „Не се връщай, не се знае какво ще стане.“ Имах опцията – Дерида. Обаче става 10 ноември. Бях в хотела, гледам новините, цял ден плача… не на себе си. Рухнала стената. Кристин Oкрент  – легендарна френска журналистка – води новините по телевизията. И казва: „…Le dictateur Zhivkov a demissionne…“ (“Диктаторът Живков подал оставка“). Звъня на приятели, искам да говоря на български, не мога да се свържа с никого.

  Албена Стамболова: Ами да, ние сме на площада…

  Стефан Тафров: Тичам на рецепцията, а там едно момче – емигрант, румънец… и го прегръщам и му викам „Живков падна. Желая и на вас от вашия идиот да се отървете час по-скоро“. И цяла нощ не съм спал. И с татко говорих по телефона, а той вика „Моето момче, можеш да се върнеш, да те видя, можеш да се върнеш, да се върнеш…“ На сутринта отидох до павилиона на метрото при «Одеон», купих си «Liberation”, да прочета… И там пишеше, че Тодор Живков си е подал оставката. И си хвърлих нагоре вестника пред паметника на Дантон. Хората се спират. Аз съм бил в еуфория. Една жена ме попита какво става, а аз казвам: „Българин съм, а нашият комунистически диктатор падна и съм много щастлив!“ А тя „Късмет! Много се радвам за вас!“ После Жерар Тесие ме взе. И цял ден с него. Аз ходех, той обясняваше.  Влезе в един магазин да купи вино, щяхме да ходим на гости, и почна да разказва: „Моят приятел е българин и българският диктатор падна…“ А те: „Браво! Vive la Bulgarie!”

  И така – не можах да издържа и си се върнах в България. И пак с вас съм бил. Тогава с Копринка много си общувахме. Нова година посрещахме заедно в дома на Ангел Каралийчев – Ани Илков, Владо Левчев, Юлиян Попов, Кьосев…

  Албена Стамболова: А как стъпи ти в демокрацията?

  Стефан Тафров: Първо почнахме да ходим на митинги. Създадохме Независимо сдружение на българските литератори. Имахме едни транспаранти, с които ходехме на митингите. Това е едната линия.

  От друга страна, започнаха да идват западни журналисти в София. Нямаше кой да ги упъти. СДС се създаде на 7 декември 1989. Ходех в 65-а аудитория, когато комунистите от типа на Продев, Вагенщайн искаха Клубът за гласност и преустройство да помага на Луканов, а Желю Желев и Блага обаче – не… И надделяхме.

  Започнах да помагам на западните журналисти. Те нищо не знаеха тук. Оказа се, че един английски журналист от «Evening Standard” е приятел на Анабел Маркова. Обади се една вечер Любен Марков, братовчед на Георги Марков – каза, че вдовицата му иска да се срещне с мен. Препоръчан съм бил от журналиста като човек, на когото може да се има доверие и който знае английски. Заведох Анабел в Съюза на писателите – там всички, по-демократичните, Георги Мишев, я посрещнаха с големи почести.

  По петите й вървеше екип на Би Би Си и аз постоянно давах интервюта.

  Когато се създаваше СДС в мазето на Института по социология, аз отидох при Желю Желев, представих се, дотогава не се познавахме, казах, че има хора, емигранти – Димитър Паница например – които искат да помагат.  Междувременно Йордан Василев стана главен редактор на „Демокрация“. И Едвин ме срещна един ден на «Солунска» и ме покани да ида там – нямали международен отдел. Аз бях единственият, който знаех езици, знаех за света горе-долу – и затова всички дипломати, чужденци идваха при мен. По тази причина стнах пърият шеф на международния отдел нс СДС.

  Като такъв организирах международно посещение на Желю като лидер на СДС, Петър Берон, Огнян Пишев и моя милост… никога такава външна делегация не е приемана така в толкова страни. Във Франция чрез Жил Мартине се свързахме с министър-председателя Рокар. Приеха ни в Елисейския дворец. (Соня Минк, моя близка приятелка и досега, беше генерален секретар в организацията на Мартине.) Приеха ни – Лоран Фабиус, бившият мин.-председател и председател на Националното събрание – долната камара, лидерът  на социалистическата партия Лионел Жоспен, бившият премиер Реймон Бар, бившият френски президент Валери Жискар д’Естен, Жак Ширак – тогава кмет на Париж… най-големите фигури във френската политика.

  В Америка имахме връзки както с демократическия, така и с републиканския институт. Прие ни вицепрезидентът Дан Куейл в Белия дом (аз припаднах в кабинета на вицепрезидента от умора), председателят на външните комисии и на Сената, Клеърборн Пел, митичен сенатор, държавният секретар Джеймс Бейкър, заместник-държавният секретар Лорънс Игълбъргър). Излезе интервю на Желев в «Уошингтън Пост», в «Ню Йорк Таймс», Си Ен Ен…

  Да разкажа и за една от най-големите гордости в живота ми. Желев иска среща с Хавел. Никакви връзки. Имаше тогава един чешки димпломат, комунистически – всъщност чешкото пресаташе – много симпатичен човек; той ми даде  номератора на чешкото СДС, Граждански форум. Представих се и поисках да говоря с някого, казах, че съм от българската опозиция – свързаха ме с Дана Немцова – страхотна жена, много близка на Хавел, шеф на международния отдел, говори английски. Обясних, че харесваме Хавел, че ни предстоят избори, че искаме да се легитимираме пред света и искаме Хавел да ни приеме. И жената уреди. Нямахме един лев, настаниха ни да спим в студентско общежитие. Представяш ли си колко сме били бедни?! И отиваме Желев – председател на СДС, Петър Берон – заместник-председател, Огнян Пишев – икономически съветник,  и аз. Ние с Огнян превеждахме през цялото време. Та така при Хавел отидохме…

  А ще пътуваме за Франция и Америка. Англия – нищо. Затова отивам аз тук, в английското посолство. Нямаше го посланик Ричард Томас в момента (много готин човек) и аз разговарям с втория човек в посолството. Казвам, че след две седмици тръгваме, че ще ни приемат тия, тия и тия.  В посолството всичко записват и заработва машината на Foreign Office… Докато бяхме в Париж, ни съобщиха, че ще ни приеме Маргарет Тачър. Представяш ли си – в Абърдийн ни закараха със самолет на конференцията на Консервативната партия, на огромна вечеря в Камарата на лордовете. Там – външният министър Дъглас Хърт, баронеса Патриша Роулингс – голяма приятелка на България по-късно (мисля, че тя беше организирала вечерята). И накрая на речта си пред конференцията Маргарет Тачър казва: „И сега при нас има борци за свобода от България. Искам да дойдат на сцената при мен. Искам всички да станете и да ги аплодирате. И цялата зала вика „Bulgaria Freedom! Bulgaria Freedom! Bulgaria Freedom!” На другия ден имаше снимка на Маргарет Тачър и Желев на първа страница на вестник «Times”.

  Албена Стамболова: Тази страна е конструктивна и емоционална едновременно. Нещо се гради с огромен дух и позитивно очакване. С мотивация. А какво стана с нея, докъде стигна и къде свърши тя?

  Стефан Тафров: Не ме е напуснала изцяло. Контекстът се е променил, но тогава беше фантастично, страхотно.

  Албена Стамболова: Незабравими са първите минути, дни, месеци…

  Стефан Тафров: За мен най-емоционалните моменти бяха на митингите, като за всички  нас. Два пъти съм се разплаквал. Тогава комунистическата пропаганда ни обвиняваше, че искаме насилие, кръв. И ние отвръщахме – „Ние сме с голи ръце!“ И Кирил Маричков взе микрофона пред «Александър Невски» и каза: „Обвиняват ни, че искаме кръв, а това, което искаме, е…» И започна да пее „All We Need is Love” на «Бийтълс». И тълпата запя с него. Това е един от най-страхотните мигове в живота ми. Другият е, когато Андрей Сахаров почина. Беше зимата, бяло, валеше сняг… А ние за нещо протестирахме всеки ден и тогава Желев каза: „Днес се разделихме с един човек, комуто сме много задължени, комуто дължим нашата свобода – Андрей Сахаров. Нека помълчим.“ И в този момент забиха камбаните на «Александър Невски». Винаги съм бил най-горд със страната си, когато е успявала да се издигне над домашното – до глобалните неща.

  Албена Стамболова: Не е ли щастие това, че се е превърнало в действие онова, което дълбоко те е вълнувало?

  Стефан Тафров: Върховият момент за мен беше признаването на Македония. Решението е на Филип Димитров с подкрепата на Желев, всички министри от правителството с изключение на Стоян Ганев. Аз бях действащ външен министър – Стоян Ганев беше в чужбина и беше против. Изпрати грама от Германия и каза, че Геншер не ни съветва да признаваме Македония – те, разбира се, си имаха други причини за това, защото се страхуваха от признаването на Словения и Хърватска. Прочетох грамата, а Костов се обади и каза: „Е, това е мнението на германския външен министър, а какво е мнението на българския външен министър?“ Момент, в който историята ти диша във врата. Ако имам някаква заслуга, то е, че съм се размърдал, направил съм нещо, което съм бил в позиция да направя.

  Албена Стамболова: Кога и как дойде първата дипломатическа мисия?

  Стефан Тафров: След признаването на Македония настъпи огромен конфликт между мен и Стоян Ганев. И крилото в СДС, което го подкрепяше – Венцислав Димитров, Георги Марков, Тренчев – заплаши с правителствена криза. Казваха: Стоян или Стефан!

  Албена Стамболова: А какво ти беше повече на сърцето в този момент – да останеш във Външно министерство или…?

  Стефан Тафров: Не, не исках повече да остана, защото отношенията ми със Стоян Ганев бяха нетърпими и не беше възможно; той ме блокираше и аз с облекчение заминах за Италия. Това беше първото ми посланичество. То съвпадна с акция „Чисти ръце“. Бях първият некомунистически български посланик. На 34 години. И трябваше да променя образа на България в Италия. За Италия заминах април ’92 година, а отидох в Лондон на мястото на Иван Станчов януари ’95-а. И когато тръгна да пада правителството на Виденов в България през ’96-а, останах в Лондон до създаването на правителството на Иван Костов, след което станах първи заместник-министър на външните работи – заместник на Надежда Михайлова. Бяха ми предложили преди това да бъда посланик във Франция (Петър Стоянов и Иван Костов), бях приел, но ме помолиха да остана зам.-министър за една година, докато навлезе правителството. Направих го. После заминах за Франция като посланик и оттам – посланик в ООН, защото България беше кандидат-член на Съвета за сигурност, а след заминаването на Филип Димитров от Ню Йорк за Вашингтон като посланик в САЩ България в продължение на две години нямаше постоянен представител в ООН, което беше абсолютно несериозно, ако страната искаше да спечели членството в Съвета за сигурност.

  Албена Стамболова: Нека се спрем малко на ООН.

  Стефан Тафров: Ами Надежда Михайлова ми се обади и каза: „Виж какво, тук се събрахме тримата“ – т.е. тя, Костов и Петър Стоянов – „И няма кой да иде, кой, кой? – Стефчо да иде!“ И Стефчо отива. Това беше едно от най-отговорните неща; не си давах сметка. Заминах за Ню Йорк през март 2001 – последните решаващи месеци от кандидатурата на България в Съвета за сигурност. През юни НДСВ дойде на власт, есента Първанов стана президент. У нас се сменят правителства, президенти. Аз междувременно се боря България да стане член на Съвета за сигурност срещу Беларус. Беше изключително трудно, защото България е била два пъти член на Съвета преди това, а Беларус – веднъж. А има ротационен принцип, при което Беларус се оказваха в по-благоприятно положение, макар че те бяха последната комунистическа диктатура в Европа. Трябваше да се боря – избраха ни на първи тур – беше голям успех. Влязохме в Съвета за сигурност и стана криза – България се изправи пред тежки геополитически избори…

  Албена Стамболова: Постоянно съпътстващите те интереси в живота ти? До този момент те са превърнати в обществена дейност, в мисия…

  Стефан Тафров: Е, това са литературата,  преводът, критиката…

  Албена Стамболова: Устойчиви, постоянни спътници в живота ти…

  Стефан Тафров: В един период те бяха и професионални интереси. Работех като редактор в «АБВ» – литераурно-публицистичен седмичник. Но в края на 80-те стана доста хубаво, либерално издание, посветено на книги. Ние бяхме отдел международна информация. С моята приятелка, голямата българска германистка Красимира Михайлова, която почина млада, и моя прекрасен приятел Димитър Златарев, който направи по-късно чудесното издателство „Кибеа“. Нашият отдел информираше за случващото се по света. Аз отговарях за френска, италианска и испанска литература; Краси – за немска; Митко – за англоезичните литератури. Сега си давам сметка – ти го помниш колко хубав беше вестникът. По едно време водех рубрика за рецензии на преводни книги – Nota Bene. Миглена Николчина пишеше много често там – чудесни рецензии за преводи.

  Албена Стамболова: А междувременно ти вече работеше като външен редактор и преводач в „Народна култура“.

  Стефан Тафров: И почнах да превеждам. Първата книга, която преведох – ти я знаеш – Франсоа Мориак. Но една от големите гордости в живота ми е преводът на Клод Симон „Път през Фландрия“.

  Албена Стамболова: Възможно най-трудният текст за превод. И после Андре Жид.

  Стефан Тафров: Но Клод Симон е едно от големите ми предизвикателства.

  Албена Стамболова: Това беше един изключителен, систематичен труд, който ме е удивил при теб, защото бяхме относително млади. Живеехме артистично, имахме интереси, но все още нямахме систематичността на старите преводачи като Пенка Пройкова, които цял живот правеха страница след страница и изречение след изречение… Но ти прояви страшно търпение.

  Стефан Тафров: Бях зашеметен, не вярвах, че ще го преведа. То не може… 20 страници изречение.

  Албена Стамболова: Тогава изпитвахме любов към мъчната, високата литература.

  Стефан Тафров: И ни беше важно, живеехме с това. Боже! Нова книга на Дюрас. Събитие! А не се намираха лесно. После започнах да работя за „Съвременник“. Бях преводач, но и пишех за чуждестранна литература. За френски, за италиански автори, за Маркес „Любов по време на холера“, за Умберто Еко, за Итало Калвино, за кого ли не, за Дюрас много съм писал, за Жид… Имаше рубрика „Нова книга на…“ На Натали Сарот. Къде сега да пишеш за Сарот? Или за Турние?

  Албена Стамболова: Аз те познавам като последователен човек, който, ако си е поставил цел, за нищо на света не се отказва. Изключително упорит. Наумиш ли си нещо – правиш го. Каквато и да било цел. Какво те вдъхновява?

  Стефан Тафров: Ужасно обичам да свързвам хора.

  Албена Стамболова: Упорит и самостоен. Твоето моторче се задейства от самия теб. Имаш капацитет за самомотивиране. Генерираш, целеполагаш и осъществяваш…

  Стефан Тафров: Работата ми с езика, превода, текста много ми помогна в дипломацията. Защото дипломацията е форма на езикова дейност  и в междуличностното общуване, и в работата с текстове. Важно е да усещаш отсенките в текста. Много съм благодарен на общуването си с голямата литература, превода. Проникване в скритите механизми на езика. Както в чуждия, така и в родния. Колко много носи добрият превод! В онези времена литературният превод беше от огромно значение. Когато се стремяхме към света, това беше начин да го опознаем. Затова имаше опашки пред книжарниците и кината, защото имаше стремеж към този свят. И затова ролята на превода беше огромна. И равнището беше високо.

  Албена Стамболова: И преводът на хуманитаристиката също.

  Стефан Тафров: Да, също, разбира се… Преводът на тома на Сартр, който не успях да довърша за „Наука за изкуство“ – „Що е литература?“ –  чието съставителство правех… Нееднократно съм си давал сметка колко ми е помагала тази литературна школовка. Не можеш да познаеш една страна, без да познаваш литературата й. Франция! Там литературата е центърът на всичко. Та всеки политик във Франция има книга на неполитическа тема. Франсоа Митеран – какъв писател е!

  Албена Стамболова: Другата ти страст – музиката?

  Стефан Тафров: Музиката не ми е била професия. Тя е пространство на абсолютната свобода. Класическата музика, по-малко джаз, макар че и джаз. Майка ми ме водеше на опера и много бързо ми хареса. Веднъж като много малък, пак с парите от Коледа, си купих две плочи с концертите за пиано на Шопен в изпълнение на Алексис Вайсенберг. Лична моя покупка, бил съм много малък. Плочи в кутия от синьо кадифе. Още ги имам някъде. По едно време не излизах от зала «България». Особено обичам клавирна музика. Идваха много известни изпълнители. Спомням си два страхотни концерта на Иво Погорелич. Още от ученик помня как Рихтер свири Бетховен в зала «България». Започнах да си купувам плочи, чудесни руски плочи имаше, евтини. Тогава открих Рихтер.

  Албена Стамболова: А любимият ти изпълнител?

  Стефан Тафров: Е, Глен Гулд! Един приятел ми пусна „Голдберг вариации“. Това е сюблимен момент в моя живот. Разбрах за какво става дума. И имам събраните съчинения на Глен Гулд; купувах си ги от Италия. А слушам музика в най-различни състояния и моменти. Сутрин предпочитам барокова музика или Моцарт… Вечер – по-драматична музика. Докато с литературата… Понеже знам какъв е високият литературен вкус, някак знам какво е редно да харесвам –  а в музиката не ме е грижа за всичко това. Музикантите имат своите идиосинкразии, но мен не ме е грижа какво мислят за моите непълни и еклектични вкусове.

  Албена Стамболова: Може да се каже, че музиката е твоя отвътре…

  Стефан Тафров: У мен има силно меланхолично измерение. Тази част от мен намира идентификация в „Павана за мъртвата инфанта“ на Равел. Понякога си представям, че това искам да звучи на погребението ми. С композиторите съм на периоди. Винаги много съм обичал и Дебюси, и Равел. Също Ерик Сати. Но разбира се, Шуберт – камерната, клавирната, вокалната музика.  Има един голям немски баритон – Томас Квастоф – с вроден недъг, джудже – но със страхотен глас. И той пя веднъж преди две-три години гениалния цикъл на Шуберт „Зимно пътуване“. Екзистенциално преживяване. Недъгав човек, който тържествува над недъга си. Магическа комбинация.

  Албена Стамболова: Твоите приятели, Стефане? Тези, които са били най-важни в живота ти?

  Стефан Тафров: Най-важният човек след родителите ми е сестра ми Адриана – много по-висококачествен човек от мен – по-умна, по-талантлива, по-добра от мен. Нея най-много обичам, както и племенницата ми Лили. Извън семейството – един от най-големите ми успехи е, че съм дългогодишен приятел с Богдан Богданов, който е в пълния смисъл на думата мой ментор. В античния, римски смисъл на думата. Голяма част от разбиранията си за много неща дължа на него. Той е най-видният български интелектуалец. Човек с дело. Имам прекрасни приятели – от „кръжеца“; също и хора в чужбина – Любомир Роглев – успешен адвокат в Париж, Александрина Пенданчанска и Найо Тицин, братовчедите ми Стефан и Юлиян Попови… Имам четири много близки приятелки, които наричах моето „каре дами“: ти беше пика, Краси Михайлова – беше спатията, Любов Фоминих – прима балерина, която сега живее в Америка, – беше карото, а Соня Каникова, преводачка от чешки, отдавна живее в Америка, беше купата. И Филип Димитров, Дими Паница, Румяна Червенкова, Пролет Велкова, Катя Бончева, Сашка Велева, Тони Николова, Сузана Клинчарова, Михаил Вешим, Иван Бакалов… сигурно пропускам някого, ужас…

  Албена Стамболова: А нещо за съвременната българска култура? Какво виждаш?

  Стефан Тафров: В литературата има раздвижване, интересни автори и явления, има и читатели, млади хора, които живеят с нея.  Много се радвам, че Вера Мутафчиева не спира да пише. Искам да отбележа една книга, която много харесвам – романа „Дзифт“ на Владислав Тодоров. Безумно съм щастлив, че Явор Гърдев, когото страшно харесвам като режисьор, получи наградата на филмовия фестивал в Москва. Това е една от причините да имам надежда за българската култура. Много обичам поезията на Георги Господинов; разбира се, и като романист го харесвам много. Харесвам и книгата на Николай Атанасов „Органични форми“. Както и Миглена Николчина.

  Другата тема за радост е българският театър. Има едно щастливо съчетаване. Винаги е имало силна актьорска школа. Сега – и страхотни режисьори – Явор Гърдев, Теди Москов, Деси Шпатова… има забележителни сценографи като Никола Тороманов. Има актьори – Илка Зафирова (последно я гледах в „Кафе и цигари“) – винаги безкрайно съм я харесвал. А Снежина Петрова – просто е феномен.  Сред мъжете слагам най-високо Владо Пенев. Така че – има островчета сред чалгата. Има  съпротива. Не всичко е мъртво.

  Албена Стамболова: А нещо, което би казал за себе си за финал. Нещо, което изразява доброто ти отношение към теб самия? Нещо, в което си успял…

  Стефан Тафров: Гордея се, че съм превел Клод Симон – онзи ужасно труден текст; гордея се с организацията на посещенията – Франция, Англия, САЩ, Чехия, Полша. С това, че съм приятел с Богдан. С Дими Паница – едно от прекрасните приятелства, които имам. Също с признаването на Македония. И с членството в Съвета за сигурност.

  Албена Стамболова: Твой слоган, девиз, мото, нещо, в което вярваш?

  Стефан Тафров: Истината е най-добрата политика.

• Германски журналист за проблемите на българските медии

  Германският журналист Дирк Фьоргер за ефекта от преплитането на интересите на политиката, бизнеса и средствата за масово осведомяване върху хигиената на медийното пространство и качеството на българската журналистика.

  До края на 2009 Дирк Фьоргер бе ръководител на базираната в София Медийна програма на фондация „Конрад Аденауер”. Ето какво каза той в интервю за Дойче веле:

  „В България често истинските медийни собственици не са известни. Проблемът е, че когато собствениците са маскирани, зрителите, слушателите и читателите губят представа за политическата ориентация на телевизиите, радиостанциите, печатните и интернет-изданията. А щом зад собствеността на медиите се крият сенчести бизнесмени, то е ясно, че в тези медии няма да се намери разследващ имотното им благополучие журналист.
  
  Медиите като партийни говорители

  В България напоследък стана популярна една медийна група, ръководена от жена с впечатляващи физиологични особености, която изкупува наред всички попаднали й под ръка вестници и телевизии. В такъв случай се предполага, че зад завесите се таи определено политическо присъствие, което е далеч от идеята за медийната свобода. Така определени медии се изявяват като говорители на политически партии.

  Особена група представлява собствеността на германски издателски концерни, които притежават медии в България. Положителният ефект от подобен род партньорство са финансовите инжекции на германските издатели, които спасяват тукашните медии от банкрут. Чужденците обаче не са особено заинтересовани от повишаването на качеството на медийната продукция.

  Моето впечатление е, че много от българските медии се ориентират в посоката, от която духа вятъра на властта, въпреки че тяхната мисия е не да раболепничат, а да критикуват.

  Бившите агенти
  
  Съвсем обясним е големият дял на свързаните с бившата Държавна сигурност собственици на български медии. От една страна повечето от тях са хора, изникнали от старата система и готови да инвестират в медиите спечеленото чрез нея. От друга страна българските медии предпочитат да използват труда на млади и нископлатени журналисти, като по този начин опитните и несвързани с бившата номенклатура колеги бяха отстранени от медийното пространство.

  Интересен бе пресният скандал по повод на изявленията на премиера Бойко Борисов, че мастит телевизионен шоумен му е поискал половината от партията ГЕРБ. Изводът от подобни мелодрами е, че политиците нямат право да се бъркат в работата на медиите, но заедно с това е недопустимо медиите да се пробват като актьори на политическата сцена. И в България, а и в Германия, но като че ли повече в България, може да се забележи, че много журналисти притежават списъци с номерата на мобилните телефони на повече или по-малко известни политици и бизнесмени. Като цяло подобни контакти не би трябвало да будят учудване, защото в своята работа медиите се нуждаят от преки контакти със силните на деня и техните опоненти.

  Нож с две остриета

  Но подобни връзки в българските условия често се израждат в „побратимявания” между политици, журналисти и бизнесмени, а това фатално нарушава хигиената на медийната среда. Приятелското и още повече сервилното отношение към политици и партии не се вписва в обичайното за медиите поведение. Журналистите далеч повече им отива да критикуват, като спазват правилата на своята професионална етика.

  Концентрация и комерсиализация е краткото описание на бъдещето на медийния пазар в България. Сегашната зависимост на българските медии от партиите и политиците ще намалее, но пък ще нарасне зависимостта на журналистическата гилдия от бизнеса. В България обаче намерих и чудесни журналисти и именно в българските медии публикувах статии, които в Германия едва ли щяха да бъдат добре приети. Проблемът е в системата и в собствеността на медиите…”

  Източник: Дойче веле

• Тайната на българския математически ген

  На 17 декември Българската национална телевизия обяви като научно постижение на ХХ век откриването на шестия сърдечен тон от проф. д-р Иван Митев през 1974г. Това е и най-новото от всички предложени в кампанията български световни открития. Откриването на Lactobacillus bulgaricus е от 1905г., електромагнитният ефект на взривовете на Кръстьо Кръстев е от 1932г., откритието на акад. Наджаков за фотоелектретите е от 1925г., лекарството нивалин е открито през 1956г., а изобретяването на дигиталния часовник на Петър Петров е от 1968г. Дори най-голямото откритие на Джон Атанасов на нова изчислителна машина, основа на съвремените компютри, е от началото на Втората световна война. Излиза, че през последните 35 години няма откритие, което да е в тази класация. Може би нацията ни вече не е толкова надарена в областта на природните науки или по-съвременните постижения просто не се отбелязват.

  В областта на природните науки България е уникална страна. Сега в началото на ХХI век нашата страна представлява като демографски потенциал само около 0.1% от общото население на земята и въпреки това нашите математици са от десетилетия в първата десятка, шестица или дори тройка на света. По тази причина България е просто на първо място в областта на математиката, защото нашето население е 0.33% от населението на Китай, 0.6 % от населението на Индия, 1.2% от населението на САЩ, 3% от населението на Русия, 10% от населението на Англия, а това са страните, които са водещи в областта на математиката. Българските математици са единствените заедно с математиците на Китай, които са допускани до Всерусийската олимпиада в Русия, което е най-престижното математическо състезание в света. През 2008г. Българите се върнаха оттам с 4 златни, 1 сребърен и 1 бронзов медали, като такива спечелват всички участници. На Светозар Станков от СМГ е дадена и специалната награда за най-много решени задачи. Той е абсолютен първенец на олимпиадата. През 2009г. Светозар Станков получава 6 място и първа премия, а Любослав Панчев от СМГ е на 9 място и с втора премия. Конкуренцията в Русия изключително жестока, защото няколкото българи се състезават с китайския отбор и с 50 най-силни руски отбора. И въпреки това ние винаги сме в десятката, а често и на първото място. Интересно е, че отборът ни не е спонсориран от държавата, а от Американска фондация за България от 2005г., и Пенсионно Осигурителна Компания ”Доверие” през 2009г.

  Български отбор неизменно участва и в „Wizard at Mathematics International Competition”, „Магьосници в математиката”. Това състезание се провежда през 2 години в град Лъкнау, Индия в най-голямото училище в света от 37000 деца. През 2007г. 2-ма български участника: Георги Гуляшки и Венислав Венков спечелват първите две места и златни медали, а Йордан Донев и Петър Динев сребърни медали, както и отборната награда. Ние сме на първото място. Конкуренцията е сред 26 световни отбора. През 2009г. същите наши деца имат отново златните и сребърни медали. Равносметката за 2009г. от това световно математическо състезание за математически чагьосници е от 8 деца – 8 медала. Конкуренцията е сред 38 отбора. Заслугата е на 107 ОУ „Хан Крум” и 125- СОУ „проф. Боян Пенев”. Децата са 12 и 13 години. На световната математическа олимпиада в Бремен през юли тази година нашият национален отбор се върна с един златен медал за Любослав Панчев, 3 сребърни и 2 бронзови медала. Сребърен медал имаше и ученикът от Шуменската математическа гимназия Живко Жечев. Другите участници традиционно са от СМГ и НПМГ. На международните състезания по математика ние винаги сме на първите места. И това е факт за страна, която има нищожно население и не полага особени грижи в областта на образованието си. На третата международната математическа олимпиада от 2005г. спонсор става „Американска фондация за България”. Тя спонсорира и националните отбори по физика, химия, биология и информатика За разлика от откритията, които честваме по Националната телевиия, българските математици и сега в условията на невероятна образователна криза доказват своята световна класа. И това е от десетилетия. България има уникална система за преподаване на нестандартни и нови методи в математиката, както и за ранно откриване на математически таланти. Наред с това трябва да си спомним, че точно Джон Атанасов, когато е бил само на 9 години проявява силен интерес към учебник по математика за колежа „J.M. Taylor”, който включва начални познания за дефернциално смятане, раздел за безкрайните редове и как се прилагат логаритми. Тъй като майка му е математик, той е обучен от рано по най-добрия начин. На 22 години вече преподава в 2 математически класа в колежа в Айова. След това в периода 1939-1941г. създава и изчислителната машина, която е в основа на съвремените компютри.

  Ето на това се обръща изключително малко внимание. Математиката е в основата на всички природни науки. Тя е колкото точна, толкова и абстрактна наука. Изисква мислене и на прагматик и на философ. И въпреки това българските отбори нямат финансиране и дори някои родители влагат лични средства, за да изпратят децата си в Индия на сътезание. А когато децата се върнат с поредните златни медали медиите съобщават това между другото и почти никога не правят от това новина, която да измести някой политик, бандит или футболист. Може би, защото повечето българи не се интересуват от това „сложно” нещо.

  Българинът е невероятно надарен точно в математиката. Колкото и да се гордеем с 4-5 медицински открития / шестия тон, постижения в генното инженерство и някои уникални лекарства/, а и с няколко стотин технически открития още от патента на Николай Тошевич от Калофер от средата на 1859г. за буталото с бутални пръстени и гребния винт с двойно действие, постиженията в математиката са постоянни, неотменни и винаги в десятката или шестицата на най-големите страни; за периода 1997г -2000г сме в шестицата. Редовно български деца изпреварват отборите на Франция, Германия, Англия и Китай.

  Очевидно е крайно време образованието ни да се занимае приоритетно с това, защото фактът е не само добра образователна система, създадена още по време на социализма, а нещо повече. Математическите таланти в България са природна даденост. Действително имаме уникална математическа школа, но такава има и в Русия, САЩ и Китай, огромни усилия се помагат и в другите големи държави. През последните четири години Англия полага извънредни усилия в това направление поради спадане в нивото. Въпреки това нашите таланти са много повече от навсякъде другаде в света на глава от населението.

  Време да споменем и обвързаността на България във връзка с математиката с влиянията, които идват от съзвездието на Козирог. Това е така, защото нашата страна е планинска, като Рила никога не е попадала под вода, а Балканът е най-западната част на Хималайската верига. А на запад винаги се постига най-доброто, от това което започва в далечината на времето на изток. Всичко това придава особен привкус на народите, които обитават тази територия. Тук израстват хора, които са по-практични, по-материални, по-рационални, но същевременно и философи. Имам и низини и височини. Ние сме не само математици, но на българска територия се раждат и две основни течения в християнството: богомилството и Учението на Беинса Дуно. Козирог като специфичен сектор от зодиака е пряко свързан с природните науки и по-конкретно с математиката, която е цифри и абстракция едновременно. Все направления, с които българският народ има конкретни световни постижения, независимо от малочисления си брой.

  От друга страна известно е в астрологията е, че след съзвездието, което определя характеристиките на даден народ, идва съзвездието, което показва възможността за неговия финнасов просперитет. Ясно е, че за България това е Водолей, следващото след Козирог. Водолей е също крайно иновационен и комуникационен по своята същност. Той влияе върху всички високи технологии, космическите изследвания и програми, комуникационните системи и средствата за масови комуникации. Така, че ако се съобразяваме поне малко със същността си трябва да концентрираме всичките си сили точно в тези направления, а не да се чудим от какво да печелим и какво можем. Българинът по природа не става за хотелиер, защото е твърде студен и материален и трудно се усмихва. В нас любезността и учтивостта липсват като качества. Затова пък някой сред нас умеят много добре да мислят в областта на природните науки. Към това трябва да бъде насочено и цялото ни образование. Натам трябва да се насочат и малкото средства, с които разполага образователната ни система. Иначе скоро тези гени ще се раждат в други страни.

  България е една от водещите страни в износа на студенти в цял свят. Българските студенти са на второ място от чуждестранните студенти в Германия и там математика, икономика и право учат около 10.000 души. Ние сме на трето място сред чуждестранните стипендианти на Харвард. Общо в чужбина учат над 50.000 български студенти. Междудругото от 1993г. насам на година се раждат между 60.000 и 73.000 деца. Броят за 1985г. обаче е бил цели 144.000 деца. И въпреки драстично намаляващата раждаемост, пропадащата образователа система, несъобразяваща се с нави тенденции в света и малките средства, българчета продължават да вземат златни медали от всички международни състезания по математика.
  След това заминават за САЩ, за да се реализират в областта на космическите програми и високите технологии. Защото, когато нашите деца спечелят златни медали министърът подарява на съответното училище проектор, а Първанов и Цецка Цачева ги награждават с още някакви медали и ги поздравяват „сърдечно”. Има и парични награди, осигурени от спонсорите, но не това е важното, защото няма генерална държавна политика в областта на природните науки, където се раждат толкова много таланти. За сметка на това, когато същите тези способни българчета станат на 17-18 години американците с радост им предоставят стипендии в Харвард, а и в много други техни пристижни университети. Защото те са си ги отглеждали още от 10-годишни като спонсори. А смешното е, че българският спонсор е пенсионна застрахователна компания.
  А за нас като българи остава успокоението, че все някой, в случая американците ще им предоставят благоприятни условия за развитие и от това ще се ползва целия свят. А и това е толкова благородно.

  Силва Дончева /Фрогнюз/

• Критика на критиката на исляма

  Автор: Неджла Келек
  * Публицистката и социоложка Неджла Келек, родена 1957 г. в Истанбул, живее в Германия. Тя е автор на ползващи се с голяма популярност и предизвикващи оспорвани дебати книги. Последната, със статут на бестселър бе “Сладкогорчиво отечество”.

  В статиите на критиците на критиците на исляма понятия от рода на “стойностите на Запада” се употребяват винаги като отрицателно натоварен термин за оборване на противника, а Просвещението се обявява за “религия на победителите”. “Зюддойче цайтунг” бърка не само утвърдените в социологията още от времето на Макс Вебер етика на убежденията и етика на отговорността.

  Вестникът вменява във вина на мен, мюсюлманката, че съм прилагала “християнска критика на исляма”, след което започва да клепа на едро: Критиците на исляма били “фундаменталисти на Просвещението”, едно понятие, което впрочем пръв въведе убиецът на Тео ван Гог. Защитата на човешките права клеветнически се назовава фундаментализъм, а Хенрик Бродер е третиран сякаш е самият шеф на талибаните молла Омар.

  Свободата се приема от тези кръгове като нещо, което се разбира от само себе си. Пак те обаче дискредитират защитата и защитниците на същата свобода. За мен това е проява на интелектуална леност и пресищане. Речникът на критиците ми се струва съвсем лекомислен.

  Признавам, че реагирам по тази тема особено чувствително. Никога например не хвърлям и коричка хляб, тъй като от дете съм учена, че хлябът е по-свят и от Корана, защото без него животът е невъзможен. Свободата за мен е нещо като хлябът на живота.

  В моя живот аз трябваше сама да си издействам свободата, защото тя не била “създадена за нас”, както ми внушаваше майка ми. Преборих се за своята свобода, защото живеех в Германия и защото много хора ме подкрепяха. Религията е част свободата. Без тази връзка религията става само система на принуда и насилие.

  Когато разсъждавам върху ценностите, които трябва да бъдат бранени, осъзнавам значението на достойнството, присъщо на всяка отделна личност. Качество, неотменимо от човека, а не нещо, което му се отдава по милост. С удоволствие каня господата Зайдл и Щайнфелд на по една филия хляб.

  Позната схема “злосторник – жертва”

  В актуалния дебат прави впечатление, че същинският повод – ислямът и неговата роля в демократичното общество – съвършено се губи. В спора не става дума нито за реалната ситуация на мюсюлманските жени, нито за това как разбират понятията държава или свобода мюсюлманите в Германия.

  Дебатът за свободата и самоопределението не се води с мюсюлманите или в самите джамии, не, той е затворен в паралелния свят на няколко (влиятелни – бел. прев.) редакции и институти.

  Не се анализират рационално-критично ислямските становища, вместо това в центъра на усилията е разобличаването на критиците на исляма. При това не може да не направи впечатление колко непознати и чужди остават за тези труженици самото ислямско мислене и неговите понятия.

  Очевидно за мнозина, които не са израсли в такава общност, е много трудно да си представят какво означава възприемането на човека не като самоотговорен индивид, а – както е в исляма – като колективно социално същество.

  Изглежда въображението на много западноевропейци се стъписва пред реализацията, че ислямът е не само духовна система, но че чрез Шарията той е придобил и собствен политико-идеологически характер, че той е едновременно и вяра, и политика. Затова и те реагират като по рефлекс, винаги щом им се открие възможност за прилагане на познатата схема “това е жертвата, а това е злосторникът”.

  Особено забележителна е дискусията, инспирирана преди години от някои Саудитски фондации и до днес страстно подклаждана от телохранителите на исляма, където неговите критици са обвинявани в расизъм и ислямофобия. Апологетите на исляма се опитват да го представят не само като религия, а като вродена същност на човека. Според учението всеки човек е априори мюсюлманин.

  Следователно всяка критика по адрес на исляма е охулване на вечно и неизменно предопределеното. Затова критиката на исляма се определя като расизъм, мюсюлманите са жертви, а техните критици са нацисти (прочетохме го наскоро в ляво-интелектуалния всекидневник “Тац”). “Сготвено с омраза”, както би казал сатирикът Хайнц Щрунк, автор на “Месото като гарнитура”.

  Шарията трябва да бъде отменена

  Още отпреди времето на Лутер и Лесинг критиката на религията е една от пружините за развитие на гражданското общество в Европа. Именно като мюсюлманка няма никога да допусна някой да ми забранява критикуването на моята собствена религия.

  Правя това от съвсем прагматични подбуди. Защото желая мюсюлманите да се научат да се справят с предизвикателствата на модерния свят. Иска ми се повече светски настроени мюсюлмани, надарени с критично мислене, най-после да вземат думата и да разнищят архаичните традиции на своята религия също тъй ангажирано, както и обществените проблеми като цяло.

  Ние, мюсюлманите в Германия, имаме в тукашните условия уникален шанс, общувайки с опитни и активни деятели да дебатираме практическото съжителство и развитие на големите теми религия и свобода. И можем да го вършим – за разлика от целия останал ислямски свят – без страх.

  Не бива да пропускаме този шанс. Да, става дума за реформа на исляма, става дума за това, мюсюлманите да се откъснат от политически идеологии, да се секуларизират и да осъзнаят спиритуалната, духовна сила, която религията дава на човека.

  Да, според мен опитът да се налага във всекидневния живот религиозното право, буквалното възприемане на постулатите на писанието, върховенството на традицията, цялата система на Шарията е отживелица. Тя трябва да бъде обявена вън от закона.

  Този процес не може да се състои в “принудителна модернизация”, внесена отвън, той трябва да се извърши от самите мюсюлмани. Да, аз се обявявам за “западния стил на живот”, за неговите ценности.

  Част от това понятие е нашата правова държава, която гарантира не само на мюсюлманите свобода на вероизповеданието, но също така и правото на свобода без религия. И да, за мен мюсюлманската забрадка е символ на патриархално опекунство, който въобще не е легитимиран от Корана. Нека тези жени, на които забрадката се харесва си я носят, но не по принуда.

  В Германия живеят над 4 милиона съграждани, на които се приписва мюсюлманска идентичност, има над три хиляди джамии и молитвени домове, няколко хиляди ходжи и мюсюлмански функционери. Тази хетерогенна и съвършено разпокъсана общност има сериозни социални, културни, икономически, но и религиозни проблеми.

  Много от най-острите й проблеми произтичат от традиционния светоглед, от традиционния образ на човека, от дилемата на колективната съобщност в колизия с ориентираната към индивида социална система на страната.

  Но най-важният проблем – сблъсъкът на основа наличните различия в културата и в отношението към модерния свят се намира извън вниманието и не може да бъде решен със средствата на традиционните “миграционни изследвания” и на интеграционната политика. Причината е, че те оставят непокътната самата система на исляма.

  Свободата и отговорността на индивида са за мен универсални, неотменими ценности на Западната цивилизация. Те са неделими и се отнасят за всеки в нашето общество – включително и за мюсюлманите.

  Превод: Милен Радев

• Половин България в бедствено положение

  Четири общини във Варненска област обявиха бедствено положение. Освен Суворово, това са Аксаково, Вълчи дол и Бяла, съобщи АСН.

  В Североизточна България вали сняг, придружен със силен вятър и ниски температури. Образуват се големи снежни преспи.

  Много тежко е положението и в община Ветрино и по всяка вероятност ще обявим бедствено положение, каза кметът Георги Андреев.

  Десетки автомобили са закъсали по пътищата. Главната ни задача сега е да снабдим населението с хранителни продукти, заяви кметът на община Ветрино.

  В Бургаска област обстановката също е усложнена. 15 селища в общините Царево, Руен и Несебър са без ток.

  Ахтопол е без ток от първите часове на деня, заради сложната метеорологична обстановка в региона. Градът е блокиран в преспи и връзките с останалите населени места са прекъснали. Улиците са затрупани с преспи на места над 50 см. Доставките по магазините са спрени.

  Всички пътища в Добричка област са затворени с изключение на пътя Добрич – Варна, Добрич – Силистра и Добрич – Балчик. Не се препоръчва никакво пътуване.

  9 селища в Шуменска област са останали без ток, заради аварии, причинени от силните ветрове, съобщи говорителят на полицията в Шумен Десислав Райчинов.

  Електричеството е било прекъснато в селата Новосел, Черенче и Средня от община Шумен, в Хърсово, Ружица, Каравелово и Пет могили в община Никола Козлево, както и в село Долина и кв. Кусна – Каолиново.

  Заради снежни навявания, високи повече от метър, се отклонява движението по пътя от Силистра за Добрич.

  Затворени за движение на автомобили са Дюлинския проход и магистрала „Тракия” в участъка Карнобат – Бургас.

  Затворени за движение са третокласните пътища в северната част на Шуменска област.

  Kafene.net

• Save the Institute for Thracian Studies „Prof. Alexander Fol“

  The Bulgarian Academy of Sciences wants to close the Institute for Thracian Studies.

  Please do not permit this criminal act to happen.

  The Institute for Thracian Studies is a multi-disciplinary scientific think-tank, with research and publication across several countries and is supported by the scientific community worldwide. Its research encompasses all the aspects of ancient Thracian history, cultural anthropology and linguistics, spreading on 5 millennia of European history.

  Background

  1. In a closed doors meeting in the Bulgarian Academy of Sciences (BAS) some of the BAS managers proposed to demolish the institute for Thracian Studies and/or merge it with the History Institute.
  2. That is not only for financial reasons (funding, which is very scarce for humanities sciences in Bulgaria) but because of internal policies issues – try to manage less institutes.
  3. The building of the Institute is AAA super expensive real estate piece, bequested to the BAS in the early 20th century. Many big developers have their eyes on it, and closing the Institute to sell the building to the highest bidder is not out of question.
  4. Other institute, the National Institute for Archaeology with a museum (NAIM) displays many precious (Thracian) artifacts, but they don’t have an analytical/cultural theory/history department to deal with the Thracian heritage. These functions are performed now by the Institute of Thracian Studies.
  5. The entire re-structuring was, at least officially, triggered by the European Commission Report on the BAS performance. The report didn’t correctly asses the Institute. It was completely biased, many of the international activities and publications were not registered, many of the activities of the Institute to popularize the Thracian Civilization were totally neglected. That is partially due to internal European intrigues – the Thracian culture was, is and will always neglected because of the super-powerful Greek lobby (European Commissioner for Culture is from Greece), trying to present the Thracian culture and civilization as part of Magna Graecia. If the opinion of the EC, which BAS is not taking into account, the Institute should be merged with the NAIM. This proposition was never made. Besides, this is a very well calculated move: eliminating the interpretative part of the archaeology of the Thracian artifacts and monuments, all archaeological finds from the Thracian civilization, will be labeled as „Greek“, as it is now in all US museums.
  6. The management of the Bulgarian Academy of Sciences is mostly composed by people with old-fashion understanding of market economy. They still live in the communist times, when they received their academic accolades. They don’t understand the need for small, mobile and multidisciplinary research think tanks, but still dream for the mega state-funded institutes, as in the past.
  7. When combining several institutes into one, the European funding is in jeopardy for the Thracian Studies – there will be always other, more ‘urgent“ priority and the corresponding politics involved, if the Institute is merged with the one of History.
  8. The way that management decisions are taken in the institute, require at least one representative of each department to be present. How scientists with modern history profile will be able to take decision on important matters in Thracian Studies and vice versa, is not calculated in these merger plans.
  9. The reasons behind all this are very complex and difficult to explain and prove. On January 25, 2010, the BAS will take a decision on re-structuring all institutes, centers etc. The BAS is independent even from the Bulgarian Government. The Minister of Education can only recommend actions, but not rule over it. Not even the Prime Minister can influence their decisions.That is why I believe that urgent action with the support of all academic, research community and the general public should be taken.

  All of us, who value science and our common past as Europeans should unite and sign the petition to the Bulgarian Government to preserve the Institute, so it can continue to publish worldwide information, books and scientific articles about the Thracian Civilization. You also can take other action – write to the PR office of BAS, call them etc. Below are all necessary links.

  Thank you.
  Rossitza Ohridska-Olson
  Petition URL: http://www.petitiononline.com/thracian/petition.html
  Facebook group URL: http://www.facebook.com/home.php?#/group.php?gid=283236241162&ref=ts
  URL of the Institute (English): http://www.thracologia.org/indexe.html

  PR Office of BASURL: http://www.bas.bg

  Dr. Antoaneta Hristova
  02/987 46 53; 0887 123 999
  [email protected]

  Stoyan Velev
  02/987 46 53; Mobile 0885 562 680
  [email protected]

  Eva Tzvetkova
  02/987 46 53; 0893 47 17 48
  [email protected]

  P.S. For the moment, the PR (Dr. Hristova) doesn’t want to release any info about the restructuring project, since this will trigger actions like this in defense of the Institute of Thracian Studies. Similar petitions and discontentments are voiced about the merger between the Institute of Ethnography and Museum with the Institute of Folklore, etc.

• Румяна Желева все пак е управител на „Етко-Шнайдерс“

  Въпреки, че случаят с неуспелия кандидат-еврокомисар и вече бивш външен министър Румяна Желева може да се смята за приключен, от предоставената на „Дневник“ в петък справка от фирменото отделение на Софийския градски съд става ясно, че тя все още е управляващ и представляващ дружеството „Етко-Шнайдерс“ ООД (виж факсимиле № 1).

  Казусът възникна заради декларацията й при встъпването й в длъжност като външен министър през юли 2009 г., в която Желева е посочила, че 12 месеца преди назначаването й е била в управлението на „Етко-Шнайдерс“ ООД. Дадената от СГС справка показва, че според актуалното състояние на фирмата към датата 20.01.2010 г. тя продължава да е управител. В документа е посочена крайна дата 01.01.2008 г., откогато тече тригодишният срок за пререгистрация на фирмите. От търговското отделение на съда поясниха, че към момента заявление за промяна на състоянието, както и за пререгистрация не е подавано.

  В понеделник шефът на кабинета на Желева в качеството й все още на външен министър Димитър Кюмюрджиев категорично отрече пред „Труд“ началничката му да има участие в „Етко-Шнайдерс“. „Румяна Желева е напуснала управлението на фирмата на 7 януари 2002 г. с решение на общото събрание на съдружниците, след като тя е подала молба. Имам го документирано пред мен“, заявява той пред вестника.

  „Попитан защо тази информация не фигурира в регистрите, Кюмюрджиев посъветва въпросът да се отправи към Софийския градски съд. Помолен да изпрати документа на „Труд“, той заяви: „Няма да ви изпратя нищо! Каквото искате пишете!“. Кюмюржиев не можа да отговори нищо за статута на Желева в „НИФ Труд“ АД. Думите на Кюмюрджиев обаче се разминават с написаното в декларацията за конфликт на интереси, подадена от Желева при встъпването й в длъжност като външен министър това лято“, се посочва в публикацията.

  В сряда пред БНР, след като беше приета оставката й като министър, на въпрос за участието й в „Етко Шнайдерс“ Желева каза: „Това вече минава всички граници и аз смятам, че трябва да гледам натова с насмешка“.

  Фирмата нашумя и с връзка с едно от създадените преди 1989 г. от режима на Живков задгранични дружества. Към темата насочи изказване на външния министър от кабинета Станишев Ивайло Калфин в Брюксел, че Желева управлява фирма, основана от бившата комунистическа Държавна сигурност. Става въпрос за регистрираната през 1988 г. във Вадуц, Лихтенщайн – ETCO EUROPEAN TRADING ESTABLISHMENT, която според тамошния регистър е все още действаща. Тя се представлява от адвоката Иво Бек, но за неин основател се сочи Георги Найденов, бивш шеф на „Тексим банк“ от времето на Живков.

  Връзката с управляваната от Желева Фирма е през друго българско дружество – „Етко-Дунавия“, което до 2002 г. е било съсобственик на „Етко-Шнайдерс“ заедно с „НИФ ТРУД“. „ЕТКО-ДУНАВИЯ“ е регистрирана през 1990 г. като филиал на лихтенщайнската фирма „ЕТКО ЮРОПИЪН ТРЕЙДИНГ ЕСТАБЛИШМЪНТ“. Според публикациите разрешението за регистрация на филиала е дадено от Министерството на икономиката и планирането в Заповед N°28 от 26.07.1989 (виж факсимиле № 2).

  Източник: Дневник

• Дейвид Бекъм опипан от репортерка пред камерите

  Италианска репортерка скрои засада на Дейвид Бекъм: хвана го между краката.

  Изненадата за 34-годишния футболист спретна звездата на италианското сатирично телевизионно предаване „Хиените“ Елена Ди Чочо. Тя решила да провери дали Бекъм е толкова надарен, колкото изглежда на снимките за рекламата на бельо на „Армани“.

  Ди Чочо „тествала“ звездата на „Лос Анджелис Галакси“, който в момента играе в „Милан“ като преотстъпен, по време на интервю пред хотела му. Той моментално се отдръпнал назад при допира на русокосата репортерка, а в погледа му прозирало смесено чувство на страх и неудобство.

  Гардовете на футболиста го отделили от журналистите, но Ди Чочо го гонила по улицата с крясъци „На Бекъм му е малък!“, което операторът на предаването заснел.
  След това той се качил в автомобила си, а тя застанала до стъклото му и продължила да му крещи „Дейвид, ти ни излъга! Как можа?“

  „Хиените“ е хумористично шоу, предавано по канал „Италия 1″. Той е част от компанията „Медиасет“, собственост на премиера Силвио Берлускони. Отборът на Бекъм – „Милан“, също е собственост на медийния магнат.

  По време на атаката Бекъм давал интервю пред друга русокоса репортерка.

  На въпрос какво харесва в Милано той отговорил: „Всичко. Хората в града се отнасят прекрасно с мен.“

  Източник: в-к 24 часа

• Пловдив е сред първите шест най-стари градове в света

  Пловдив е шести сред най-старите градове в света, определил в-к „Дейли телеграф“ в края на 2009 година.
  Градът е създаден през 4000 г. пр. Хр. и е вторият по големина в България. В него живеят 379 882 души.

  Според изданието Пловдив е важен икономически, културен, просветен и транспортен център за страната ни, където могат да се видят множество антични забележителности, включително римския амфитеатър и турските бани.

  Челното място в класацията е за Йерихон , който се намира в Палестина. Той е основан през 9000 г. пр.Хр. и е най-старият продължително населен град.

  В древността е бил обграден от каменна стена и в него са живели между 1000 и 1500 жители. Градът се намира близо до река Йордан на Западния бряг и в момента населението му е около 20 000 души.

  Второто място е отредено за Библос, създаден през 5000 г. пр.Хр. в Ливан. Градът е основан от финикийците, а гърците, които изнасяли оттам папирус, му дали името „Библос“. От там идва и наименованието на Библията.

  Главни туристически атракции са финикийските храмове, дворецът Библос и църквата „Свети Йоан Кръстител“. След него в класацията се нарежда най-населеният сирийски град Алепо, който е основан през 4300 г. пр.Хр. В него живеят 4,4 млн. души. Алепо си поделя третото място с Дамаск създаден през 4300 г. пр.Хр.

  След него е иранският Суза, създаден през 4200 г. пр.Хр. Той е бил главен град на Еламската империя, преди да бъде завладян от асирийците. Намира се на 250 км източно от река Тигър в днешната югозападна част на Иран.

  На шесто място според „Дейли телеграф“ се нареждат Фаюм в Египет и Сидон в Ливан.
  Последното 20-о място в подреждането е отредено за индийския Варанаси, основан през 1000 г. пр.Хр. Той е разположен на западния бряг на река Ганг и е важен център както за хиндуистите, така и за будистите.

• Telegraph: The world’s oldest cities

  1. Jericho, Palestinian Territories

  Earliest inhabitation: 9,000 BC

  The world’s oldest continually-inhabited city, according to our sources, archeologists have unearthed the remains of 20 successive settlements in Jericho, dating back 11,000 years. The city is found near the Jordan River in the West Bank and is today home to around 20,000 people.

  2. Byblos, Lebanon

  Earliest inhabitation: 5,000 BC

  Founded as Gebal by the Phoenicians, Byblos was given its name by the Greeks, who imported papyrus from the city. Hence the English word Bible is derived from Byblos. The city’s key tourist sites include ancient Phoenician temples, Byblos Castle and St John the Baptist Church – built by crusaders in the 12th century – and the old Medieval City Wall. The Byblos International Festival is a more modern attraction, and has featured bands such as Keane and Jethro Tull.

  3= Aleppo, Syria

  Earliest inhabitation: 4,300 BC

  Syria’s most populated city with around 4.4 million citizens Aleppo was founded as Halab in around 4,300 BC. As the ancient site is occupied by the modern city it is barely touched by archaeologists. The city was under Hittite control until around 800 BC, before passing through Assyrian, Greek and Persian hands. It was later occupied by the Romans, Byzantines and Arabs, besieged by the Crusaders and then taken by the Mongols and Ottomans.

  3= Damascus, Syria

  Earliest inhabitation: 4,300 BC

  Cited by some sources as the world’s oldest inhabited city, Damascus may have been inhabited as early as 10,000 BC, also this is debated. It became an important settlement after the arrival of the Aramaeans, who established a network of canals, which still form the basis of its modern water networks. Another of Alexander the Great’s conquests, Damascus has since been in Roman, Arab and Ottoman possession. Today, its wealth of historical attraction make it a popular tourist destination.

  Hilaire Belloc: „Damascus is… a symbol. One might call it a bunch of symbols. It is a symbol of the permanent physical conditions that run throughout history; the permanent geographical limits of human settlement, government and war.“

  5. Susa, Iran

  Earliest inhabitation: 4,200 BC

  Susa was the capital of the Elamite Empire before being captured by the Assyrians. It was then taken by the Achaemenid Persian under Cyrus the Great and is the setting of The Persians, an Athenian tragedy by Aeschylus and the oldest surviving play in the history of theatre. The modern city, Shush, has a population of around 65,000.

  Francis Bacon: „Persia, a country imbarred with mountains, open to the sea, and in the middle of the world.“

  6= Plovdiv, Bulgaria (#1 in Europe)
  

  Earliest inhabitation: 4,000 BC

  The second-largest city in Bulgaria, Plovdiv was originally a Tracian settlement before becoming a major Roman city. It later fell into Byzantine and Ottoman hands, before becoming part of Bulgaria. The city is a major cultural centre and boasts many ancient remains, including a Roman amphitheatre and aqueduct, and Ottoman baths.

  Lucian (Roman writer): „This is the biggest and loveliest of all cities. Its beauty shines from faraway.“

  6= Faiyum, Egypt

  Earliest inhabitation: 4,000 BC

  Southwest of Cairo, Faiyum occupies part of Crocodilopolis – an ancient Egyptian city which worshipped Petsuchos, a sacred crocodile. Modern Faiyum consists of several large bazaars, mosques and baths, while the Lehin and Hawara pyramids are found nearby.

  Herodotus: „Egypt is an acquired country, the gift of the river.“

  6= Sidon, Lebanon

  Earliest inhabitation: 4,000 BC

  Around 25 miles south of Beirut lies Sidon, one of the most important – and perhaps the oldest – Phoenician cities. It was the base from which the Phoenician’s great Mediterranean empire grew. Both Jesus and St Paul are said to have visited Sidon, as did Alexander the Great, who captured the city in 333 BC.

  Charles Meryon: „Few persons new to the climate escape a rash of some description.“

  9. Gaziantep, Turkey

  Earliest inhabitation: 3,650 BC

  Found in southern Turkey, close to the border with Syria, Gaziantep’s history extends as far back as the Hittites. The Ravanda citadel – restored by the Byzantines in the 6th century – is found in the city centre, while Roman mosaics have also been discovered.

  Samuel Taylor Coleridge: „They have no past; they are not an historical people; they exist only in the present.“

  10. Beirut, Lebanon

  Earliest inhabitation: 3,000 BC

  Lebanon’s capital, as well as its cultural, administrative and economic centre, Beirut’s history stretches back around 5,000 years. Excavations in the city have unearthed Phoenician, Hellenistic, Roman, Arab and Ottoman remains, while it is mentioned in letters to the pharaoh of Egypt as early as the 14th century BC. Since the end of the Lebanese civil war, it has become a lively, modern tourist attraction.

  Jan Morris: “To the stern student of affairs, Beirut is a phenomenon, beguiling perhaps, but quite, quite impossible.”

  11. Jerusalem, Israel/Palestinian Territories

  Earliest inhabitation: 2,800 BC

  The spiritual centre of the Jewish people and Islam’s third-holiest city, Jerusalem is home to several key religious sites, including the Dome of the Rock, the Western Wall, the Church of the Holy Sepulchre and the al-Aqsa Mosque. During its history, the city has been besieged 23 times, attacked 52 times, captured 44 times and destroyed twice.

  Benjamin Disraeli: „The view of Jerusalem is the history of the world; it is more, it is the history of earth and of heaven.“

  12. Tyre, Lebanon

  Earliest inhabitation: 2,750 BC

  The legendary birthplace of Europa and Dido, Tyre was founded around 2,750 BC, according to Herodotus. It was conquered by Alexander the Great in 332 BC following a seven-month seige and became a Roman province in 64 BC. Today, tourism is a major industry: the city’s Roman Hippodrome is a UNESCO World Heritage Site.

  Bible: „Tyre, the crowning city, whose merchants are princes.”

  (c) http://www.telegraph.co.uk/

  1. Jericho, Palestinian Territories

  Earliest inhabitation: 9,000 BC

  The world’s oldest continually-inhabited city, according to our sources, archeologists have unearthed the remains of 20 successive settlements in Jericho, dating back 11,000 years. The city is found near the Jordan River in the West Bank and is today home to around 20,000 people.

  For the record, Europe’s other oldest cities include Lisbon (ca. 1000 BC), Rome (753 BC), Corfu (ca. 700 BC) and Mantua (ca. 500 BC). London was founded in 43 AD.

  2. Byblos, Lebanon

  Earliest inhabitation: 5,000 BC

  Founded as Gebal by the Phoenicians, Byblos was given its name by the Greeks, who imported papyrus from the city. Hence the English word Bible is derived from Byblos. The city’s key tourist sites include ancient Phoenician temples, Byblos Castle and St John the Baptist Church – built by crusaders in the 12th century – and the old Medieval City Wall. The Byblos International Festival is a more modern attraction, and has featured bands such as Keane and Jethro Tull.

  3= Aleppo, Syria

  Earliest inhabitation: 4,300 BC

  Syria’s most populated city with around 4.4 million citizens Aleppo was founded as Halab in around 4,300 BC. As the ancient site is occupied by the modern city it is barely touched by archaeologists. The city was under Hittite control until around 800 BC, before passing through Assyrian, Greek and Persian hands. It was later occupied by the Romans, Byzantines and Arabs, besieged by the Crusaders and then taken by the Mongols and Ottomans.

  3= Damascus, Syria

  Earliest inhabitation: 4,300 BC

  Cited by some sources as the world’s oldest inhabited city, Damascus may have been inhabited as early as 10,000 BC, also this is debated. It became an important settlement after the arrival of the Aramaeans, who established a network of canals, which still form the basis of its modern water networks. Another of Alexander the Great’s conquests, Damascus has since been in Roman, Arab and Ottoman possession. Today, its wealth of historical attraction make it a popular tourist destination.

  Hilaire Belloc: „Damascus is… a symbol. One might call it a bunch of symbols. It is a symbol of the permanent physical conditions that run throughout history; the permanent geographical limits of human settlement, government and war.“

  5. Susa, Iran

  Earliest inhabitation: 4,200 BC

  Susa was the capital of the Elamite Empire before being captured by the Assyrians. It was then taken by the Achaemenid Persian under Cyrus the Great and is the setting of The Persians, an Athenian tragedy by Aeschylus and the oldest surviving play in the history of theatre. The modern city, Shush, has a population of around 65,000.

  Francis Bacon: „Persia, a country imbarred with mountains, open to the sea, and in the middle of the world.“

  6= Plovdiv, Bulgaria

  Earliest inhabitation: 4,000 BC

  The second-largest city in Bulgaria, Plovdiv was originally a Tracian settlement before becoming a major Roman city. It later fell into Byzantine and Ottoman hands, before becoming part of Bulgaria. The city is a major cultural centre and boasts many ancient remains, including a Roman amphitheatre and aqueduct, and Ottoman baths.

  Lucian (Roman writer): „This is the biggest and loveliest of all cities. Its beauty shines from faraway.“

  6= Faiyum, Egypt

  Earliest inhabitation: 4,000 BC

  Southwest of Cairo, Faiyum occupies part of Crocodilopolis – an ancient Egyptian city which worshipped Petsuchos, a sacred crocodile. Modern Faiyum consists of several large bazaars, mosques and baths, while the Lehin and Hawara pyramids are found nearby.

  Herodotus: „Egypt is an acquired country, the gift of the river.“

  6= Sidon, Lebanon

  Earliest inhabitation: 4,000 BC

  Around 25 miles south of Beirut lies Sidon, one of the most important – and perhaps the oldest – Phoenician cities. It was the base from which the Phoenician’s great Mediterranean empire grew. Both Jesus and St Paul are said to have visited Sidon, as did Alexander the Great, who captured the city in 333 BC.

  Charles Meryon: „Few persons new to the climate escape a rash of some description.“

  9. Gaziantep, Turkey

  Earliest inhabitation: 3,650 BC

  Found in southern Turkey, close to the border with Syria, Gaziantep’s history extends as far back as the Hittites. The Ravanda citadel – restored by the Byzantines in the 6th century – is found in the city centre, while Roman mosaics have also been discovered.

  Samuel Taylor Coleridge: „They have no past; they are not an historical people; they exist only in the present.“

  10. Beirut, Lebanon

  Earliest inhabitation: 3,000 BC

  Lebanon’s capital, as well as its cultural, administrative and economic centre, Beirut’s history stretches back around 5,000 years. Excavations in the city have unearthed Phoenician, Hellenistic, Roman, Arab and Ottoman remains, while it is mentioned in letters to the pharaoh of Egypt as early as the 14th century BC. Since the end of the Lebanese civil war, it has become a lively, modern tourist attraction.

  Jan Morris: “To the stern student of affairs, Beirut is a phenomenon, beguiling perhaps, but quite, quite impossible.”

  11. Jerusalem, Israel/Palestinian Territories

  Earliest inhabitation: 2,800 BC

  The spiritual centre of the Jewish people and Islam’s third-holiest city, Jerusalem is home to several key religious sites, including the Dome of the Rock, the Western Wall, the Church of the Holy Sepulchre and the al-Aqsa Mosque. During its history, the city has been besieged 23 times, attacked 52 times, captured 44 times and destroyed twice.

  Benjamin Disraeli: „The view of Jerusalem is the history of the world; it is more, it is the history of earth and of heaven.“

  12. Tyre, Lebanon

  Earliest inhabitation: 2,750 BC

  The legendary birthplace of Europa and Dido, Tyre was founded around 2,750 BC, according to Herodotus. It was conquered by Alexander the Great in 332 BC following a seven-month seige and became a Roman province in 64 BC. Today, tourism is a major industry: the city’s Roman Hippodrome is a UNESCO World Heritage Site.

  Bible: „Tyre, the crowning city, whose merchants are princes.”

  http://www.telegraph.co.uk/travel/picturegalleries/6242644/The-worlds-oldest-cities.html

• Мистерията на българските гласове или защо са ни гласовете от чужбина?

  Предложението на „Гласуване без граници“ за промени в избирателната система предизвика полемика и коментари. За да задоволя своето, а и на читателите си, любопитство, се обърнах към инициатора на „Гласуване без граници“ Антони Де ла Реа с няколко въпроса относно дейността на групата.

  – Как възникна идеята за създаването на Фейсбук-групата „Гласуване без граници“?

  – Идеята възникна съвсем спонтанно в момента, в който се разбра, че за парламентарните избори на 5-ти юли, управляващите са решили силно да ограничат възможността на българските граждани в чужбина да гласуват. Както знаете, броят на изборните секции зад граница бе намален двойно. Най-скандалното нещо беше, че в Република Турция бе точно обратното – там се откриха рекордно много секции – 123, или двойно повече от преди. Т.е. управляващата тройна коалиция бе решила да заложи на сигурно и да поощри гласуването там, където можеше по един или по друг начин да конторлира вота, а там, за където се знаеше, че няма да получи подкрепа, предпочете да отнеме правото на глас на избирателя. Нямаше как да се съгласим с подобно нещо и реагирахме.

  – Какви бяха първоначалните инициативи на групата?

  – На 13-ти юни, аз и още няколко човека, с които се познаваме от преди, сформирахме групата във Фейсбук. Разделихме света на няколко вертикални части – България, Европа, Америка, за да покрием всички часови пояси. Впоследствие се раздели Америка на две части – Изток и Запад, (Атлантика и Пасифика), а към края имахме и Океания. После започнахме да издирваме хора за всяка страна. Така започна всичко. В изборния ден бяхме точно 837 човека, покрили 31 страни, в които имахме свои координатори.

  – Какви са всъщност начините, по които едно гражданско сдружение като „Гласуване без граници“ може да въздейства върху политическия процес в България?

  – По най-простия начин – като помогнем на колкото се може повече хора да гласуват. Само така можеше да бъде неутрализиран контролираният вот на избирателите – етническият от Турция или корпоративният от България. Колкото повече гласа можехме да дадем ние, от останалият свят – толкова по-добре би било за демокрацията в страната.

  Освен всичко останало, организирахме и кампания „Изборен Туризъм 2009“ – която да помогне на хора, намиращи се далеч от секциите, да отидат с организиран превоз до урните. Най-яркият пример в това отношение бе дейността на Лидия Фауст, която нае за собствена сметка два автобуса от Щутгарт до Мюнхен.

  – Колко са новосъздадените избирателни секции за парламентарните избори, възникнали след натиск от страна на групата?

  – Седемнадесет. В повечето от тях, цялата комисия бе съставена от наши представители. Куриозното в случая бе фактът, че цялата организация по места, всички разходи – наем на зала, бюлетини, урни, печати и др., бе поета от нашите хора там – те си плащаха от джоба за да гласуват, точно обратното на това което се случва в България. Тук се купуват гласове и на някои хора им се плаща, за да гласуват, а там се налага сам да си плащаш, за да гласуваш…

  – Според ваши приблизителни изчисления, колко български граждани зад граница са упражнили правото си на власт благодарение на вашите активни действия?

  – Цифрите са категорични – на тези избори има подадени рекордно много гласове зад граница – над 153 000. Това е 108% ръст спрямо предният път – хората зад граница, които са гласували са били повече от два пъти повече от преди. И всичко това при два пъти по-малко секции. Можем да кажем, че активността е нарастнала четворно, а желанието за гласуване зад граница – дори още повече.

  – Наричат ви „групата, която спря организирания вот на ДПС зад граница“… И с право, според мен.

  – Вижте, нека да сме наясно – ние нямаме нищо против правото на глас на хората, които са български граждани и са с турско етническо самосъзнание или живеят в Турция. Но не можем да се съгласим с факта, че една политическа сила – в случая ДПС – се мъчи да контролира техният вот, да ги кара да гласуват по етнически принцип, внушавайки им страхове. На тези хора им се казва, че всеки, който е против ДПС, е против турците. Никой от нас не е против турците, но ние сме против опитите на ДПС да контролира техният вот. Защото именно с тези контролирани гласове Доган се стреми да управлява България, и то по начин, който за нас е неприемлив. Няма да се съгласим, именно той да е човекът, който да „разпределя порциите“ в една парламентарна република.

  За да се противопоставим на това, направихме няколко прости неща. Първото е, че ние бяхме едни от малкото, ако не и единствените, които имахме свой представител на изборният процес в Република Турция. Наблюдавахме 8 изборни секции в Истанбул и там, случайно или не – нямаше никакви нарушения на изборния процес. Нещо повече, ето един факт, който не се знае в България – в една от тези секции, в Авджилар, има непризнати от комисията няколкостотин бюлети подадени за ДПС! Вие знаете ли някъде, в някоя друга секция, да има над 200 бюлетини за ДПС, които да са обявени за невалидни от комисията? Аз – не. Предполагам, че ако нямаше наш представител там, може би тези бюлетини щяха да „минат“, както вероятно е ставало на много други места…

  Освен нашата, макар и твърде ограничена дейност в Турция, основното, което се постарахме да направим, бе да спрем „организирания вот“ в Европа. Изборната география бе така направена, че нямаше проблем една добре организирана група избиратели, с един автобус да преминат през десетина секции и да гласуват във всяка една от тях в един и същи ден. Нашата цел бе да противодействаме на подобни неща. Изградихме система (на шега наричана от нас „Западния фронт“), като в почти всички секции в Европа имахме наши представители. Тези наши „комисари“ ни информираха, в кои секции има подобни група граждани, които трудно говорят български и пристигат с автобуси с Кърджалийска или Хасковска регистрация. Идеята бе, не да не им се дава право да гласуват (това е тяхно право), а да не им се дава възможност да го направят повече от веднъж (което вече е закононарушение). Затова и всички тези хора бяха заснемани, те бяха записвани и изрично предупредени, че ако гласуват втори път в „следващата секция“, то това веднага ще стане достояние и на ЦИК и на прокуратурата, и че срещу тях много бързо ще бъде повдигнато обвинение. Мисля, че на повечето места това подейства. И няма случай на двойно гласуване в Европа, това е факт.

  – Какви нарушения на изборния процес успяхте да установите и къде?

  – Нека изключим ситуацията със секциите в Турция, защото за там вече много се писа и се говори. В останалият свят нямаше някакви нарушения, които да повляят на изборните резултати. Но имаше един много неприятен случай, за който също не се чу много в страната. Имам предвид секцията в Копенхаген. В изборния ден, сутринта, ми се обади непознат глас, който на английски ми обясни че звъни от Дания и по неговите думи положението в тази секция е скандално. Според него, комисията е била съставена от трима човека, който не говорят български, не се легитимират, може би изобщо не са от посолството ни, но за сметка на това се държат арогантно с избирателите и допускат за гласуване с предимство една организирана група, дошла с автобуси с хасковска регистрация от Гьотеборг. За жалост, това бе една от секциите, която бе организирана от българската държава, ние нямахме свои представител там и не можахме да реагираме своевременно. Във всеки случай, сега, когато погледнем резултатите от тази секция, прави впечатление странно кръглият брой гласове, подадени за ДПС там – те са точно 300. Вероятно това е бил „спуснатият за изпълнение план“ на местният партиен организатор. Би ми било любопитно компетентите органи да се позаинтересоват – кой и как организира изборния процес в секция Копенхаген, Дания?

  – Тоест, след натиска за отзоваване на българските посланици в Турцияи САЩ, столовете и на други прегрешили дипломати може да се разклатят?

  – Нашата идея е да направим един по-подробен мониторинг на българските дипломатически представители зад граница. Има доста свестни и кадърни хора по места, които се вършат съвестно работата. Но има и много „дипломати“, които са под всякаква критика. Всеки ден, всеки от нас, се сблъсква с всякакви скандални случаи. Добре би било, да се осветли дейността на едните и на другите – когото трябва да похвалим, кого трябва да порицаем. В момента твърде много хора се имат за недосегаеми. Повярвайте ми – не са такива. И много скоро ще се убедят сами в това.

  – След успешните „военни“ действия на групата срещу ръководителите на дипломатически мисии, замисляте ли директна атака срещу президента – натиск за стартиране на процедура по отстраняване?

  – Това леко излиза извън нашата компетенция. Ние се стремим преди всичко към равни избирателни права на българските граждани, където и да се намират те. Вероятно има и хора, за които Първанов е добър президент, но според мен, преобладава обратното нение. Във всеки случай, за нас той е „пътник“, той просто си доизкарва мандата… Когато има обаче фрапиращи случаи – като този с ловните подвизи на нашият държавен глава, фактът, че той всъщност бракониерства, застрелвайки защитено животно в резерват, ние няма как да замълчим. За нас подобен човек е недостоен да бъде президент.

  – Каква според вас трябва да е ролята на групата в политическия живот, когато страната не е в предизборна обстановка?

  – Нашата основна цел в момента е да направим така, че да не ни се налага на следващите избори пак да действаме „на пожар“. Искаме множество промени в изборното законодателство, което да даде равни права на българите по света. Имаме конкретни предложения, които вече представихме на обществеността на нарочна пресконференция. Влязохме в контакт с различните политически сили и с представители на Законодателната власт. Всички те, общо взето, приветстват нашата инициатива и сме поканени да участваме като експерти в комистяа, която ще изработи промените в Изборният кодекс. За нас това е безусловен успех.

  – Какви са основните ви идеи за промяна в законодателството?

  – Преди всичко, искаме да изравним гласовете на българите в чужбина с тези в страната. В момента избирателите зад граница не могат да избират свои представители в Парламента, гласовете им се броят, но този избирателен район не излъчва конкретни свои депутати. Искаме да се обособи този 32-ри Многомандатен Избирателен Район, там да си има отделна листа на всяка партия и да се знае, за кого точно отиват тези глаосове. Това би накарало всички партии да обърнат малко повече внимание на тези избиратели, би довело да провеждането на предизборна кампания и зад граница, което автоматично би довело и да повишаване на изборната активност на гражданите. Става дума за над милион избиратели, за 1/5 от гласовете. Това не е за пренебрегване. Де факто – която партия успее да спечели тези гласове, тя ще получи невероятне бонус.

  На този етап това се осъзнава само от ДПС – те получават десетки хиляди гласове от там. Не знам защо всички останали политически партии не правят същото – да се обърнат към своите избиратели зад граница. Да агитират за себе си, да правят кампания в своя полза. Вместо това партиите се замислят как да ограничат гласовете зад граница, сякаш не им трябват. Това е генерална грешка, според мен.

  Нека ви дам само един прост пример – на 5-ти юли само в САЩ Синята Коалиция е получила процентно повече гласове от колкото в България, дори повече от колко са процентите в довчерашните „сини бастиони“ – 23-ти и 24 МИР в София…

  Е, къде са сега „сините бастиони“? Зад океана са, разбира се.

  Там са сега сините избиратели, които гласуват винаги неконтролирано, но и винаги в дясно…

  Затова и досегашните управляващи искаха толкова много да ограничат гласовете от там. Нашата цел е точно обраната – искаме да повишим максимално възможността за гласуване зад граница, За тази цел предлагаме и дистанционно гласуване, включително и електронно, по интернет. Само така можем да променим не само количеството на избирателите, но и тяхното качество.

  – Предложението ви за даване на пасивно избирателно право (да бъдат избирани) на лица с двойно гражданство предизвика доста критики – как ще отговорите на тях?

  – При всяко положение, трябва да сме наясно, че една подобна, доста радикална промяна, трябва преди всичко да премине през промяна в Конституцията. Т.е – да бъде одобрена от огромно мнозинство в пленарна зала. Което нито е лесно, нито е въпрос на едно голо желание от наша страна. В крайна сметка – законодателят ще реши. Нашата работа е да се постараем да го убедим в правотата на доводите си.

  Идеята ни е следната. Живеем в друго време, което няма нищо общо с миналият век. Имаме нужда от много ясна, стратегически нова концепция за държавата си, за нейното развитие изобщо. Кои сме ние, българите, на къде отиваме, каква страна искаме да имаме? Имаме ли нужда от своя диаспора, или ще я изхвърлим като ненужна за в бъдеще?

  Според нас, за българи трябва да приемаме всички, които се чувстват такива. Без значение кой къде се намира, с какво се занимава, къде и как живее. Ние трябва да станем една „глобална нация“, общност от хора със сходни ценности, а не просто хора от един етнически произход, които живеят на една територия по едно и също време.

  Има много български граждани, които живеят сега в страната, но не са от български етнически произход или пък изповядват религия, която не е традиционното православие. Но те са част от нашата нация.

  Има и обратният пример – хора, българи по произход и по дух, християни по изповедание, които обаче не живеят в пределите на Родината по една или по друга причина, за много или за малко време от живота си. Те също са част от нашата нация, те самите се чувстват такива. И няма нужда държавата преднамерено да се старае да ги отблъсне – нещо, което засега мнго успешно успява досегашната администация. Тези хора, емигрантите, са в повечето случаи икономически такива, те не са политически „бегълци“. В опита си да спасят себе си и децата си от мизерията в България по време на прехода, много от тях са се настанили за постянно в чужбина, устроили са се. Нещо правят там, имат бизнес или добра работа, купили са си имоти, оженили са се или са се развели, имат деца, взели са и друг паспорт. Станали са двойни граждани. Защото повечето от тях нямат никакво намерение да влизат в политиката и предпочитат сигурността на един „чужд“ паспорт, особено по време на „мътните години“. Кого от тях можем да упрекнем, че е помислил за собтвеното и на децата си оцеляване, при положение, че държавата не правеше много за да му предостави необходимото за добър живот?

  Ние обаче сега трябва много ясно да решим – тези хора българи ли са или не?

  Имат ли права или са втора категория граждани?

  Те ще бъдат ли „наши посланици“ зад граница или ще се отречем от тях?

  Според нас, тези хора са една много важна и ценна част от нацията, те са нашият резервоар, от който можем да черпим сила. Повечето чужди държави се стремят да привлекат чужденци, било чрез „зелени карти“, било чрез друга държавна политика. Всеки иска можещите, умните, знаещите. Защо ние да им ги даваме, да не би да имаме предостатъчо? Едва ли. България няма своя ясна политика спрямо емиграцията и имиграцията, ние я караме малко по инерция. За нас все още светът е черно-бял, все още сме или-или. А всъщност, положението е съвсем друго вече, няма такива крайности, нито само два цвята, светът е пълен с нюанси.

  В момента никой не знае нито колко точно българи са в чужбина, нито колко от тях имат и друг паспорт. Половин милион или цял, или дори повече… Никой не знае, няма официални данни, можем само да гадаем. Тези хора имат не по-малко право от нас да се чувстват българи. Затова смятаме че трябва и да имат равни политически права с нас, а не да ги третираме като втора категория граждани.

  Има и още нещо – междувременно израстна едно ново поколение хора, потомци на тези емигранти. Те се раждат „двойни граждани“. Ние трябва сега да решим – лишваме ли се от тях или искаме да ги приобщим… Нашето желание е да отиваме в посока приобщаване, е а не отблъскване.

  Освен всичко останало, смятаме, че тенденцията, хората да живеят някъде другаде и да имат повече от един паспорт ще се увеличава с времето. След някое и друго десетилетие, може да се окаже, че това е масова практика – хората с два паспорта да са дори повече от тези само с един. Затова искаме да предварим този процес, а не да го догонваме.

  Разбирам, че случаят е особен и има нужда от много говорене по това. Мисля че сега тук казах доста, нека спрем засега за това. Ако се наложи – пак мога да отговоря на подобни въпроси в едно друго интервю, специално за тази тема.

  – Разкажете нещо повече за идеята да създадете фондация „Граждани без граници“.

  – Да, ние не можем да сме вече просто една Фейсбук-група, това място вече е тясно за нас. Нашата цел е по-голяма, искаме да сме една добре организирана и добронамерена група съвестни граждани, които знаят своите права и задължения и са готови да ги отстояват. Регистрираме своя неправителствена организация, под формата на фондация и смятаме да продължим да влияем, надяваме се, положително върху процесите в страната. Голям стимул за нас бе и наградата за гражданска мобилизация, която получихме на церемонията „Човек на годината“.

  Ние искаме да правим политика, без да сме политици, а само от позицията на съвестни граждани. Не искаме власт, искаме много повече – граждански контрол върху властта, начин да въздействаме на администрацията, когато тя греши или нарушава наши права. Ние сме позитивни и оптимисти – знаем, че нещата могат да се променят към по-добро, но се иска всеки от нас да направи нещо конкретно в тази насока. Ние се стремим да дадем добър пример за подражание. Засега успяваме, знаем, че можем и повече. Бъдещето ще покаже до къде ще стигнем.

  Материал от блога „No Mercy“

• Бизнесът в САЩ вече легално ще купува избори

  Върховният съд на САЩ премахна ограниченията върху размера на даренията, с които частни корпорации могат да финансират предизборни кампании, предаде ДПА.

  Агенцията отбелязва, че това създава предпоставки за вълна от спонсорирани от компании предизборни клипове преди предстоящите тази година избори за Конгрес.

  Съдът отмени две свои решения от 1990 г. и 2003 г., които поставяха таван на паричната подкрепа от крупни бизнесмени за кандидати на федералните и местни избори. То може да предизвика съществени промени в разпределението на силите в американската политическа система.

  Според представители във Вашингтон решението на съда дава възможност на крупните бизнесмени да оказват влияние върху изборния процес в свой интерес.

  Решението бе прието с пет гласа „за“ и четири „против“. Според Върховния съд ограниченията противоречат на американската конституция, която гарантира свободата на словото.

  Съгласно решението отсега нататък частният бизнес има право да финансира реклами, които открито подкрепят определен политик.

  Правителството може да регулира корпоративната политическа реч, но не може да забранява тази реч напълно, заяви съдия Антъни Кенеди от името на съдебния състав. По думите му „не съществуват никакви основания властите да ограничават разходите на корпорациите за финансиране на федерални предизборни кампании“.

  Съдия Джон Пол Стивънс, който бе против решението, предупреди, че то „може да урони порядъчността на избираемите длъжностни лица в страната“.

  Съдът отмени и ограничения от 2002 г., които не позволяваха на компании, профсъюзи и неправителствени организации да финансират политически кампании 30 дни преди избори.

  Законодателството бе преразгледано по искане на консервативната неправителствена организация „Ситизънс юнайтед“, автор на документален филм, критикуващ Хилари Клинтън.

  Филмът трябваше да бъде показан по кабелна телевизия по време на президентската кампания през 2008 г., когато Клинтън бе кандидат на Демократическата партия. Федералната избирателна комисия обаче забрани излъчването му с мотива, че филмът е политическа реклама – дейност, с която „Ситизънс юнайтед“ като юридическо лице няма право да се занимава.

  Източник: БТА

• Новият посланик на САЩ цитира Вазов на летище София

  Правителства на САЩ и България са партньори, но още по-важно е, че нашите народи са приятели, които имат общи ценности и все повече общи цели, за които работят заедно, заяви на български език новоназначеният посланик на САЩ в България Джеймс Уорлик.

  При пристигането си днес в София Джеймс Уорлик каза, че за него е огромна чест да бъде в България като посланик.

  Новият пратеник на администрацията на президента Обама отбеляза, че преди повече от 30 години е бил студент в Берлин – градът, който беше символ на големите различия между Изтока и Запада.

  „Тогава не бих могъл да си представя, че един ден ще бъда тук като посланик – в страна, която е член и на НАТО, и на ЕС, където личната свобода и просперитет са висши ценности. В страна с богата история и култура, с която българите с право се гордеят“, посочи посланик Уорлик и цитира Иван Вазов: „И ний сме дали нещо на света – на вси славяни книга да четат!“

  „Моята работа ще бъде да се вслушвам не само в българските лидери, но и в хората, които искат отношенията със САЩ да бъдат основани на взаимно уважение и общи интереси. Обещавам на българските граждани да работим заедно с ентусиазъм и отговорност, за по-здрави връзки между нашите народи и трайно сътрудничество между нашите правителства“, заяви посланик Уорлик.

  Той е работил като генерален консул на САЩ в Москва, а след това е бил съветник на американския посланик в Ирак Пол Бремър. От април 2006 г. е заместник-помощник-държавен секретар по въпросите на международните организации

  Съпругата му Мери Уорлик е назначена за посланик в Сърбия. Тя има дори по-впечатляваща кариера. Между 2001 и 2004 г. е била съветник по икономическите въпроси в посолството в Москва. През 2007-2008 г. е заемала постовете директор на отдела за Русия в Държавния департамент, специален помощник на президента и старши директор за Русия в Съвета за национална сигурност на САЩ.

  До май 2009 г. Мери Уорлик изпълняваше длъжността зам.- министър на отбраната на САЩ по въпросите на Русия.

  „Надявам се, че нашето присъствие в София и в Белград ще стане символ на добрите отношения, които градим в една нова Европа- обединена, свободна и мирна“, отбеляза Джеймс Уорлик.

  Източник: VESTI.bg

• Манифестацията вече е история! Забраниха митинги под носа на властта

  Протести не могат да се организират около сградите на Народното събрание, президентството и Министерския съвет, както и в непосредствена близост до военни обекти.

  Това приеха депутатите при гласуването на второ четене на промени в Закона за събранията, митингите и манифестациите, предаде БТА.

  Парламентът промени и името на закона, като от него отпаднаха манифестациите. Според промяната, оттук нататък ще се говори само за шествия. В закона бяха заличени и понятия като областни и общински народни съвети.

  При гласуването отпадна приетото на първо четене предложение на Яне Янев събрания, митинги и манифестации да могат да се правят по всяко време на денонощието. Така остана забраната за организирането на подобни прояви между 22.00 и 6.00 часа.

  По време на обсъждането на законопроекта беше направено и предложение зони за сигурност да има и около сградите на Върховния касационен и Върховния административен съд, предаде БНР. То обаче беше отхвърлено с мотива, че след тях и останалите съдилища в страната могат да поискат същата възможност.

  72 часа преди началото на събрание или митинг организаторите му ще трябва да уведомят писмено кмета на общината. Досега времето за уведомяване беше 48 часа и писменото уведомление трябваше да се отправи към общинския народен съвет или кметството, на чиято територия ще се проведе.
  В уведомлението трябва да се посочват организаторът, целта, мястото и времето на събранието или митинга. Кметът трябва да е наясно и за пътя на шествието – не както досега пет дни преди събитието, а 72 часа.

  Въведен е тридневен срок, в който организаторът може да обжалва получена от кмета забрана за осъществяването на проявата. Обжалването се прави в съответния административен съд. Магистратите се произнасят по жалбата в 24-часов срок. Обжалването не спира действието на издадената забранителна заповед, се посочва в закона.

  Никоя политическа сила не е предприела толкова антидемократична мярка, която ограничава правата на българските граждани и обезсмисля 20-те години на преход и реформи за формиране на гражданско общество у нас, подчертаха от КНСБ. Синдикатът настоява президентът Георги Първанов да използва конституционното си право и да наложи вето върху гласуваните промени в Закона за събранията, митингите и манифестациите.

  Източник: Дир.бг

• <<
• 1
...
• 393
• 394
• 395
• 396
• 397
• 398
• 399
• 400
• 401
• 402
• 403
...
• 414
• >>