Всички авторски страници

Авторски

• България е в трета урна на жребия за ЕВРО 2012

  Днес стана ясно разпределението по урни преди жребия заЕвропейското първенство по футбол през 2012, което ще се проведе в Полша и Украйна. Слабото представяне в няколко поредни квалификационни цикъла предопредели и мястото на България в третата от шест урни, заедно с Израел, Финландия, Норвегия, Ейре, Шотландия, Северна Ирландия, Австрия и Босна и Херцеговина. Това са и отборите, с които „трикольорите“ няма да се паднат в една група.

  Жребият ще се тегли на 07.02.2010 г. от 13 часа българско време във Варшава. Ето и възможните съперници:

  І: Испания, Германия, Холандия, Италия, Англия, Хърватия, Португалия, Франция, Русия

  ІІ: Швейцария, Гърция, Чехия, Швеция, Сърбия, Турция, Дания, Словакия, Румъния

  ІV: Словения, Латвия, Унгария, Литва, Беларус, Белгия, Уелс, Македония, Кипър

  V: Черна гора, Албания, Естония, Грузия, Молдова, Исландия, Армения, Казахстан, Лихтенщайн

  VІ: Азербайджан, Люксембург, Малта, Фарьорски острови, Андора, Сан Марино

• 10-годишни американски визи за всички българи

  САЩ ще дават 10-годишни визи на всички български граждани, отговарящи на условията за пътуване в страната им.

  Това е било договорено на среща между американския посланик Джеймс Уорлик с премиера Бойко Борисов и министри. По време на разговора е обсъдена програмата за премахване на визовия режим със САЩ.

  Новата процедура, която влиза в сила веднага, предвижда българските туристи или бизнесмените да посещават еднократно визовите служби и да получават от тях разрешително за пътуване за 10 г.

  „Надяваме се, че това ще бъде възприето като сигнал за доверие между България и САЩ. В дългосрочна перспектива се надяваме България да бъде включена в програмата за отмяна на визите”, коментира посланик Уорлик.

  Според Борисов това е огромна крачка напред.

  Дори и след влизането на България в ЕС, САЩ отказват да премахнат визите за български граждани заради големия брой нарушители на визовия регламент от страната.

  Кафене.нет

• В САЩ убиха сестрата и племеника на покойния милиардер Илия Павлов

  Полицията на Prince William County търси свидетели или познати на тел. (703)670-3700 или (866) 411-8477

  
  

  Полицията на Принц Уилям Каунти, щата Вирджиния, съобщи, че разследва смъртта на сестрата на покойния Илия Павлов и сина й при очевидно двойно убийство. Телата на 41-годишната Славка Найденова и 8-годишния й син Пол Уилсън са били открити в дома им в Дейл Сити малко след 11:00 вечерта в понеделник местно време от нейния съпруг и негов приятел. Найденова бе сестра на покойния създател на „Мултигруп“ Илия Павлов. В момента американската полиция търси улики за престъплението. До момента няма заподозрени за двойното убийство, както и задържани. Начинът на смъртта не е известен, съобщава Washington Examiner. Според сайта Inside NOVA убийството очевидно е планирано. „Случаят все още се разглежда, но изглежда планирано убийство“, съобщава Пол Ебърт от местната прокуратура. Той отказва да даде подробности по случая. Съпругът на Найденова, който е открил телата изглежда извън подозрение. Полицията съобщи, че няма признаци за влизане с взлом в дома, закупен от Славка Найденова през 2000-та година. Според американските медии тя е собственик на жилището, но не е ясно дали това е бил постоянният й адрес. Съседите на убитата разказват, че рядко са виждали жената и детето да излизат, но определят бащата Лестър като приятен човек. Той работел в строителството и се хващал на каквато му попадне работа. Найденова притежавала няколко недвижими имота и плащала ипотеките им, като ги отдавала под наем на имигранти, твърди Inside NOVA. Синът Пол Уилсън е учил във втори клас в традиционното училище „Mary G. Porter“ в Уудбридж. Говорител на училището посочи, че кризисни съветници са вдигнати на крак и писмото с информация за инцидента е било изпратено на родителите. „Изразяваме най-дълбоките си съчувствия на семейството и приятелите на Пол Уилсън и майка му, г-жа Славка Найденова“, заяви управителят на училището Дарси Уайтхед. Полицай е останал да пази пред дома днес. В покрития със сняг заден двор на къщата е имало игрище. /БГНЕС

  Горе в ляво: Училищна снимка на малкия Пол /insidenova.com/

  В българските медии се появи и следната версия: Филип, съпругът на Славка, е помолил техен семеен приятел бързо да го откара до вкъщи.

  Филип бил обезпокоен, тъй като Славка му съобщила, че е пуснала непознат в къщата.

  Непознатият казал на жената, че иска да използва тоалетната.

  Звучи необичайно, че в Америка ще пуснеш непознат човек да ползва тоалетната ти вечер.

• ПРОГРАМА НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ ЗА 2010 ГОДИНА

  СЕМИНАРНИ ФОРМИ

  16 януари 2010. събота.11.00 – 14.00 часа. Заседание на Борда на Директорите на БАА.
  Януари – декември 2010. Дарителски и награден форум. Отг. Чаракчиев.
  6 февруари 2010 събота. 11.00 – 14.00 часа. Кръгла маса (Виктория) на Български партньорски организации. Отг. Динев.
  27 февруари 2010 събота. 16.00 – 20.00. Кръгла маса (Афродита) на Български партньорски организации. Отг. Бойновска.
  1 – 31 май 2010. Фестивала “Български дни в Чикаго – пролет 2010”.
  1 (2) май 2109 събота (неделя), 10.00–18.00. Семинар “Актуални проблеми на българите в Чикаго-пролет 2010”. Тема: “Практична информация за българите в Чикаго”. Отг. Стаматова. Срок 31.05.2010.
  6 юни 2010 неделя. Ден на детето (съвместно с Българо-Американски Център за културно наследство). Отг. Стаматова, Бойновска.
  1 – 31 октомври 2010 Фестивала “Български дни в Чикаго – есен 2010”.
  3 октомври 2010 неделя, 10.00–18.00. Семинар “Актуални проблеми на българите в Чикаго-есен 2010”. Теми: “Българският вкус в Чикаго” и “Български ден на благодарността и дарителството”. Отг. Ковачева. Срок 28.10.2010.
  4 декември 2010, събота. 11.00 – 14.00 часа. Годишно отчетно-изборно събрание на БАА.

  ПРОЕКТИ

  1. Популяризирането на Българската общност в Чикаго. Отг. Величков. Срок 30.10.2010.
  2. Състояние и прогнози за развитие на Българската общност в Чикаго. Отг. Чаракчиев. Срок 30.10..2010.
  3. Финансиране на БАА . Отг. Бойновска. Срок 30.11.2010.

  Молим следете за актуализация на програмата в www.EuroChicago.com

  Българо-Американска Асоциация е организация с идеална цел, финансирана от българите по света.

  Януари 2010

  File: baa10-gp

• Костите на цар Самуил би трябвало да бъдат в “Света София”

  Пламен Павлов (ВТУ “Св.св. Кирил и Методий”), пред Агенция „Фокус”.

  .

  

  От няколко години в общественото пространство периодично се повдига въпросът за пренасянето на костите на цар Самуил в България. Те са открити от проф. Николаос Муцопулос през 1969 г. в базиликата “Св. Ахил” на острова в Малкото Преспанско езеро. Без съмнение тяхното пренасяне в България би било важен жест от гръцка страна – жест на добросъседство, жест, който утвърждава историческата истина. Тази истина е само една – Самуил и неговите наследници са царе на българите, на Българското царство, а не на някаква абсурдна “славянска” или “македонска” държава, плод на болната фантазия на великосръбския шовинизъм и неговите твърдоглави застъпници в Скопие.

  Известният историк Божидар Димитров предложи, естествено, при наличието на добра воля от гръцка страна, тленните останки на знаменития български цар да бъдат положени в църквата “Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново. Идеята за изграждането на царски пантеон, предложена през 2007 г. от Божидар Димитров и от мен, беше частично осъществена. Символично в средновековния храм беше донесена пръст от гробовете или лобните места на българските владетели Кубрат, Аспарух, Ивайло, Георги І Тертер и Михаил ІІІ Шишман-Асен. Въпросът с костите на цар Самуил обаче не получи развитие. Нека се запитаме обаче дали Велико Търново е най-подходящото място за подобен акт на историческа памет, когато става дума за цар Самуил?

  Връзката на Самуил с Търново е съмнителна и се опира единствено върху неавтентичния и спорен като съдържание Воденски надпис. Връщането на царските кости в Преспа не изглежда осъществимо, а и надали съответства на днешната обществена значимост на Самуил като историческа личност, като олицетворение на българската воля за свобода и независимост! Без да е канонизиран от църквата, Самуил за нашият народ е свята личност. Един византийски автор от началото на ХІІІ в. пише за “… оня прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите…” Образът на царя воин и страдалец в българската литература и изкуство, включително в знаменития роман на Димитър Талев, на свой ред го приближава към светците и мъчениците. Църковната, културната и обществената значимост на сакралните личности е довела до практиката техните мощи да бъдат достояние на колкото се може повече хора. Това на свой ред ни кара да мислим, че мястото на тези свети за всеки честен българин царски кости е именно в България. Кой град в България обаче е най-подходящо да приеме мощите на великия цар?

  В последно време, макар и в неформален план, се лансира идеята, че е това трябва да бъде столицата София – идея, с която ме запозна президентът на агенция “Фокус” Красимир Узунов. Такава позиция е не само оправдана, но и мотивирана с исторически аргументи. Въпреки че съвременният българин свързва великия владетел най-вече със старопрестолния Охрид, връзката със София съвсем не е за пренебрегване. Родът на Самуил, “клонка” на Крумовата династия от Плиска и Велики Преслав, е свързан със Средец / София,. Нещо повече, твърде вероятно е именно Средец да е родният град на Самуил и неговите братя Давид, Мойсей и Арон.

  Древната Сердика е включена в български предели от кан Крум през пролетта на 809 г. Голямата война с Византия през 811 г., в която загива император Никифор І Геник, е … “война за Сердика”, за пътищата към днешна Македония, населена с Куберови българи и български славяни. Стратегически важният град се превръща в център на голяма област (комитат). По времето на цар Петър (927-969) неин управител е комит Никола, бащата на братята “Комитопули” (“синове на комита”) Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Теорията, че Никола е бил “славянски княз” в днешна Македония е безпочвена. Високия сан на Никола, фактът, че е “българин родом” (нека си спомним този израз от Битолския надпис на неговия внук Иван Владислав), самата аристократична система на Българското царство показват, че той е принадлежал към висшата знат, към най-близките роднини на владетелите. С други думи, Никола е имал прабългарски корени, а Самуил и братята му са били “от същото царско коляно”, както изрично сочи авторът на Българския апокрифен летопис от ХІІ в. На свой ред византийската принцеса и писателка Анна Комнина сочи „българския василевс” Крум (“Мокрос“, изопачено от „Кромос“) като прародител на цар Самуил и „българската династия“.

  През 971 г. в резултат на агресията на киевския княз Светослав и перфидното коварство на Византия източните български земи и столицата Велики Преслав са окупирани. Цар Борис ІІ (969-971) е пленен, отведен в Константинопол и детрониран. Император Йоан Цимисхи не успява да окупира цяла България. Западните й области остават свободни – именно западните области, а не само Македония! В свободната територия влизат както Охрид, Битоля, Скопие и т.н., така и Средец, Щипон (Ихтиман), Перник, Велбъжд (Кюстендил), Ниш, Видин, Белград и земи на север от Дунав. Още през 971-972 г. аристокрацията от незавладените земи избира наместничество, което да управлява страната от името на пленения цар. То е съставено от близките роднини на династията – братята Комитопули, най-ярката фигура сред които се оказва най-малкият брат Самуил.

  Къде е мястото на Средец в тези събития? Особено показателен е фактът, че тогавашният български патриарх Дамян търси убежище именно в Средец! Така или иначе, през 971 г. е определена временна столица на България и тази функция е изпълнявана от Средец. Според политическия модел на Първото царство наместничеството на Комитопулите е трябвало да бъде избрано и утвърдено от „народен събор“. Така е при въстанията на Петър Делян (1041-1042) и Георги Войтех (1072-1073 г.). След християнизацията на държавата важно място в тези събори заема църквата. Фактът, че временно седалище на патриарх Дамян е именно Средец (това е изрично подчертано в първата грамота на император Василий ІІ в полза на Охридската архиепископия от 1019 г.) прави този град най-подходящото място за такъв висш държавен форум. Още нещо, дори и през 986 г. по-големият от двамата оцелели Комитопули (Давид и Мойсей загиват още през 976 г.), именно Арон, резидира в Средец. С други думи, водещите позиции на този град се запазват достатъчно дълго. Вярно е, че успелият да избяга от плен Роман (цар Борис ІІ е убит по грешка на границата) избира за своя резиденция Скопие. Тази промяна положително е свързана с „фронтовата“ позиция на Средец. По същата причина седалището на патриарха е местено последователно във Воден, Мъглен, Преспа и Охрид. Така или иначе, Средец запазва своите водещи позиции.

  През лятото на 986 г. император Василий ІІ нахлува в България и обсажда Средец. Този удар цели постигането на стратегически пробив към днешна Македония – ядрото на българското царство в края на Х и първите десетилетия на ХІ в. Основните български сили начело със Самуил, по същото време са на поход в Тесалия. Средец оказва твърда съпротива. Получил известия за ставащото, Самуил по долината на Струма се насочва към Средец. Българската активност принуждава Василий ІІ да потегли назад. На 17 август 986 г. Византия търпи поражение, което се родее с онова на Никифор през 811 г. Известният поет Йоан Геометър, съвременник на събитията, възкликва: „Истър (византийското име на р. Дунав, т.е. българите) грабна венеца на Рим…“ В своя Битолски надпис цар Иван Владислав (1015-1018) отдава победата на Самуил и баща си Арон. В своя добавка към хрониката на Скилица епископ Михаил Деволски (ХІІ в.) твърди, че българските войски са командвани от Самуил, Арон и цар Роман.

  На 14 юни 987 г. Арон, уличен в опасни контакти с Византия и предателство, е екзекутиран със семейството си в Разметаница (до дн. Дупница). Мястото му в Средец вероятно е заето от самия Самуил. Разбира се, други събития свързват „силния човек“ в тогавашна България с Преспа, и така е чак до смъртта му на 6 октомври 1014 г. В тогавашната българска държава наред със столицата е имало градове и крепости със статут на владетелски резиденции. Струва си да се запитаме откъде Самуил (около 989-990 г.) е организирал българската „реконкиста“ на източните земи с Велики Преслав, Плиска и Дръстър? Отново най-подходяща изходна база е Средец. Когато през 1000-1002 г. Василий ІІ овладява повторно земите на север от Балкана, значението на Средец, съответно и грозящата го византийска заплаха, нарастват. През 1003-1004 г. в близката до Средец крепост Перник „блесва звездата“ на прочутия воин Кракра, наричан по традиция „Пернишки“. Кракра (името му е прабългарско – характерна черта за комитските родове) е тогавашният комит на Средец, а Перник е най-близката голяма крепост и „убежище“ при ескалация на военните действия. Пребивавал ли е цар Самуил в Средец в онези години? Отговорът може да бъде само положителен – неговият поход срещу Одрин през 1002 г. явно е организиран именно от Средец.

  Цар Самуил е свързан със Средец/София и чрез друг важен акт – пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Рила в същия български град, където те остават до 1195 г. Така любимият български отец се превръща в “средечка слава” и “средецко светило”. Това става през 992 г. по волята на Самуил и тогавашния български патриарх Герман-Гаврил. Мощите на светеца са положени първоначално в древната базилика “Света София”, дала през ХІІІ-ХІV в. днешното име на съвременна ни столица.

  Да се върнем отново на повдигнатия въпрос – къде би трябвало да бъдат положени костите на цар Самуил, в кой софийски храм? Според мен вечният им дом би трябвало да бъде именно “Света София” – храмът, в който са отеквали стъпките на великия българин, където той се е молел за Божията закрила в неравната борба с Василий ІІ Българоубиец… В храма, редом с който гори вечният огън на падналите за свободата на България.

  Източник:  Агенция „Фокус“

• Болници за закриване?

  Около 80 болници в България ще бъдат преструктурирани до средата на 2010 г. Това заяви здравният министър Божидар Нанев преди около три месеца. Болниците в Трън, Кула и Радомир са фалирали и ще бъдат закрити, каза тогава министърът. Той обясни, че бюджетът за здравеопазване за 2010 г. ще бъде намален с около 450 млн. лева.

  В последните дни на януари т.г. министър Нанев обяви, че от 1 февруари “21 болници, сред които тези в Радомир, Рудозем, Трън, Годеч, Кула и Царево, ще бъдат закрити, защото не отговарят на критериите на здравната каса”. Те не успели да сключат нито един договор, според справка на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК). Цифрите варират, но се оказва, че е напълно възможно до края на годината над 100 болници да спрат работа, защото са подписали договори за по-малко от 20 клинични пътеки и приходите им ще спаднат драстично.

  Министър Нанев твърди обаче, че нямало кампания за закриване на болници. “Ние налагаме стандарти. Който отговори на условията, ще може да сключва договор с НЗОК“. Според него хората още не правели разлика между доболнична и болнична помощ и това била една от причините не всички намерения на сегашния екип на министерството за тези разбира се непопулярни реформи да се разбират добре. Министърът обаче съвсем официално призова местното управление да помисли как да подпомогне заплашените от закриване лечебни заведения.

  Ако общинските съвети решат, могат да финансират сами дейността на застрашените болници. Друга възможност е преструктурирането на някои от тях в диагностично-консултативни или медицински центрове или пък в болници за долекуване. В момента обаче няма предвидено финансиране за дейността “долекуване”. Работило се по такава клинична пътека, но повече яснота се очаквало да има след 3-4 месеца, каза Нанев. Според неговия заместник, Валерий Митрев, режели се само сухите клони, живите оставали. Закъсали болници могат да се спасят, ако си сътрудничат помежду си за обмен на кадри, смята зам. министър Митрев. Това можело да стане с консорциуми. Ако общински болници в две съседни области имат пътеки по повече специалности, но нямат по двама специалисти за всяка клинична пътека, могат да се кооперират и да си ги разменят. Условието било принципалът (НЗОК) да е съгласен. Трябва да са спазени и изискванията за качество (приетите наскоро нови критерии на НЗОК т.е.).

  Междувременно здравният министър, замeстникът му Митрев и представители на НЗОК започнаха да обикалят малките болници в страната, за някои от които населението беше готово да излезе на протести. Някои кметове като този на гр. Ардино обявиха допълнителна помощ от общината, за да се запази болницата в града.

  На свой ред опозицията, в лицето на БСП, обяви поредните опити за реформа в здравеопазването като вредни и хаотични. Депутатът Михаил Миков например заяви, че в момента “се правят хаотични действия, с които обстановката в България става малко хаитянска. Държавата разполага с 1,5 млрд. резерв за здравеопазване, натрупан от предишни години и оставен за тежки моменти, като сегашния. Този резерв не е нито на БСП, нито на Тройната коалиция, нито на премиера Борисов – той е събран от българските граждани”. Ангажиментът за осигуряване на достъп до здравеопазване е на държавата, а не на общините, смятат представителите на левицата. Според тях здравният министър се измъква, той не усеща какво се случва с хората; невзети предвид реални проблеми се крият зад експертна фразеология. От БСП смятат да внесат за разискване в пленарна зала “всички забъркани каши в здравеопазването”.

  “Медицината е наука, лекуването – изкуство, а здравеопазването – политика. Това, което се прави сега, е лоша политика”. Това каза наскоро в ефира на Българското национално радио директорът на болницата в гр. Берковица. “Извинете, че се вълнувам – каза още той – но ние направихме, каквото можахме със собствени сили и в момента болницата в Берковица е в добро състояние. Може да нямаме двама кардиолози на щат, на осем часов работен ден, но нямаме и нужда от двама“. (Такава е специфичната картина на пациентските нужди в тази болница, според нейния директор.) Според бившия директор на НЗОК д-р Румяна Тодорова това е реформа, която се прави в интерес на големите болници (където отиват 80 % от средствата за здравеопазване, а пациентите, които се обслужват, са много по-малко като процент) за сметка на малките (където отиваха, поне досега, 20 % от средствата, и където се лекуват доста по-висок процент пациенти).

  Ако някоя жител на отдалечено от големите болници населено място получи инсулт, например, докато стигне до място, където да му се окаже специализирана помощ, най-вероятно вече ще е късно за него. Какво би станало с родилките от малките градове и села, които може ще почнат като преди 100 години да раждат децата си вкъщи, също не е много ясно. Какъв би бил въобще социалният ефект от закритите малки болници, пред какви рискови ситуации би изправил пациентите от населени места, до които пътищата не са в добро състояние, особено зимно време, е въпрос, който някак си остава на заден план.

  Във всеки случай изглежда , че част от тежестта на тези реформи ще падне в крайна сметка върху някои общински бюджети, а друга – върху спешната помощ, която ще трябва да откликва на доста по-голям брой нуждаещи се хора от по-отдалечените градове и села. Щели да се купят още хеликоптери за целта, бодро заявяват провеждащите реформата по закриването. И повече специализирани линейки щели да се оборудват. (Колко ли средства биха отишли за това, никой не казва.) В България, между впрочем, има 28 отделни центрове за спешна помощ и над 200 такива към болниците. Линейките обаче въобще не са достатъчно като брой и повечето не са добре оборудвани. Преди в спешните центрове е имало педиатри, кардиолози, интернисти, но сега те са минимален брой и не може да се говори за специализирана бърза помощ. Според директора на Военномедицинска академия д-р Стоян Тонев, в България има само една линейка за бърза помощ на психично болни и една за инфекциозно болни (те са на ВМА). Д-р Тонев вижда, между впрочем, основния проблем на здравеопазването в разкъсаната връзка между малките, средните и големите болници. “Не бива в никакъв случай проблемите на малката болница да си остават нейни или на общината. Те трябва да се решават на по-високо ниво.”

   

  Мяриана Христова

• 10/01/30
• Бойко Борисов: Без партии посредници в отношенията между България и Турция

  Посещението на Б.Борисов в Турция  –  обзор на информационна агенция „Фокус”
  

  
  Бойко Борисов и премиерът на Турция Реджеп Тайп Ердоган се разбраха да си говорят на малки имена. Имаме много общо минало – кметове, спортисти – футболисти… пошегува се Бойко Борисов на съвместна пресконференция на двамата министър-председатели. След близо двучасова среща на пресконференцията прозвучаха теми от енергетиката, политиката, икономиката, културата, добросъседските отношения, глобалната политика, предаде специалният пратеник на Агенция „Фокус” Денка Кацарска.

  Подкрепа за ЕС
  България и Турция като две съседни страни продължават своите добри отношения в рамките на НАТО и Европейския съюз. От момента, в който България стана член на ЕС, тя винаги ни е подкрепяла в преговорния процес на Турция – това каза премиерът на Турция Реджеп Тайп Ердоган на съвместна пресконференция с българския министър-председател Бойко Борисов. Искам да изкажа благодарност за тази подкрепа – каза Ердоган. Ердоган отбеляза, че са укрепени отношенията в рамките на черноморското сътрудничество и в рамките на сътрудничеството в Югоизточна Европа. Сътрудничеството ни в тези различни форуми го оценихме заедно с премиера Бойко Борисов.

  Борисов: Не бях срещал човек, който така подкрепя проекта „Набуко” като Ердоган
  До този момент не бях срещал човек, който така да подкрепя проекта „Набуко” както колегата Ердоган – каза Борисов. Ще разкажа на срещата на върха в Брюксел за тези проблеми, как да ги преодолеем и че това закъснение на проекта „Набуко” може да се навакса. Имаме възможност да работим заедно в хранилищата за газ – каза Борисов. Двете страни имат общо мнение по въпроса за разнообразяването на източниците на природния газ, който ще преминава от двете страни в Европа. Сигурността на енергийните тръбопроводи е изключително важен момент и с България действаме заедно в това направление. Говорихме какво още може да се направи за ускоряването на този процес. България е член на ЕС и има възможност да окаже влияние върху съответните инстанции на ЕС имах молба в това отношение – каза Реджеп Тайп Ердоган.

  1,4 милиона български туристи в Турция, срещу 32 000 турски в България за година
  Между двата народа съществуват дълбоки исторически връзки, които трябва да бъдат развити. Турците, които живеят в България, са важен мост между двете страни. В областта на туризма 1 милион и 400 хиляди души са посетили Турция – това показва какъв потенциал съществува в това отношение. Желаем турските туристи, които посещават България, да са много повече, но за една година те са 32 000 души. Има много исторически места, които може да бъдат посетени и ще бъдат интересни за турските туристи. Ако има преференции за визи за турските граждани, това ще допринесе много за потока турски туристи в България – каза Ердоган.
  Стокообменът за 2008 г. е 3 милиарда евро. В Турция смятаме, че сумата е недостатъчна и бихме направили всичко възможно за нарастването на стокообмена. Има политическа воля за това – каза Ердоган.

  Източната граница на ЕС
  Турция и България са две съседни страни, които имат общ бряг на Черно море и се явяват източна граница на ЕС. Трябва да разширяваме и укрепваме тези връзки – каза Ердоган. Много турски строителни фирми се занимават със строителни проекти в България.
  Въпросът за съвместната комисия между двете страни и интензивната работа на тази комисия ще ни направи стратегически партньори – каза Ердоган. Един от тези въпроси, които тя разглежда, е проблемът за река Резовска.
  Премиерът на Турция Реджеп Тайп Ердоган каза, че е изключително доволен да посрещне българската делегация, водена от премиера Бойко Борисов.
  Убеден съм, че първото посещение на Бойко Борисов в Анкара ще допринесе за повишаване на равнището на българо-турските отношения и ще заздрави братските отношения между двете страни – каза Ердоган.

  Турция поиска язовир на Тунджа и да спрем да ги наводняваме
  Трябва да предприемем стъпки за строителството на язовир на река Тунджа, защото честите наводнения стават причина за смъртта на много хора и носят много материални щети. Строителството на този язовир е от важно значение, за жалост засега няма резултат в това отношение. Надявам се с българския премиер да предприемем стъпки за разрешаването на този въпрос – каза Ердоган.
  Ердоган ни запозна с огромните материални загуби и жертвите, които търпят от пролетните разливи на река Тунджа. Паралелно с проекта Горна Арда, може да търсим начин за разработване на проекта Тунджа. До момента имаме техническо решение и това, че ще се прави, но няма как, по какъв начин, кога, кои ще са инвеститорите. Работните групи работят активно, надявам се експертите да ни дадат реални предложения, които да подпишем.

  Борисов: Продължаваме да подкрепяме реформите в Турция и желанието за ЕС
  Като членове на НАТО и на Европейския съюз изповядваме принципите на плурализма, свободата, демокрацията. Продължаваме да подкрепяме реформите в Турция и желанието й за членство в ЕС. Подписаното споразумение е стратегически проект, касаещ целия ЕС, каза Бойко Борисов на съвместна пресконференция с турския премиер Реджеп Тайп Ердоган.

  Ердоган: Защо Европа не иска Турция в ЕС?
  На Турция се прилагат правила за ЕС, които не бяха наложени на никоя друга страна, това каза премиерът на Турция Реджеп Тайп Ердоган на съвместна пресконференция с Бойко Борисов. Турция кандидатства за Европа още от 1954 година. Голяма част от причините за отказ не са сериозни доводи. Ако тези доводи бяха изисквани от другите страни, голяма част от днешните членове на ЕС не биха били приети. Ние сме затруднени да разберем на какво се основават тези доводи и бариери, които се изправят пред нас. В ЕС от 15 членовете станаха 27. В рамките на този процес България винаги ни е подкрепяла. Надявам се, че и в бъдеще България ще ни подкрепя в това отношение. Понякога пред нас се поставят политически условия. По такъв начин се иска да се пресече пътя на Турция, но ние сме изключително търпеливи, добре си подготвяме урока, няма да се откажем от визията си за Европа и докато Европа не ни каже „ние няма да ви приемем”, до този момент ние ще работим в тази насока. Когато се приеме това решение, ние ще се върнем към себе си и ще се развиваме по своему, защото Турция е страна с огромен потенциал и би могла да обогати ЕС. Не разбирам защо след като Европа съзнава това нещо, продължава да ни забавя? Как Турция, която води алианса на цивилизациите, няма да бъде приета в Европа? През 1996 г. Турция беше приета в Митническия съюз, а когато става въпрос за членство в ЕС – ни забавят. Това не е много приятно за нас, но ние с решителни стъпки продължаваме своя път към Европа. Решителни сме и сме търпеливи и ще продължим пътуването си към Европа – заяви Реджеп Тайп Ердоган.

  Джумая Джамия и Желязната църква кандидатстват за ЮНЕСКО
  България ще предложи Джумая Джамия в Пловдив за защитен паметник на ЮНЕСКО, а Турция ще предложи Желязната църква в Истанбул – каза Бойко Борисов.
  Смятам, че посещението на българския премиер е ново начало в развитието на турско-българските отношения. Изключително сме доволни, че министърът на културата на България бе тук, когато през 2010 г. Истанбул става европейска културна столица, много ни зарадва неговото присъствие – каза Ердоган.

  Без партии – посредници в отношенията между България и Турция
  Между България и Турция не е необходимо да има партии – посредници в политиката, защото тя е основана на добруването на двата народа – бе категоричен Бойко Борисов.
  Обещах му, че тази година ще завършим магистралата Харманли – Свиленград. Вчера бе подписано споразумение за превозвачите, касаещо въздушния и сухопътния транспорт. Много съм доволен от подписаните спогодби – те дават рамката за по-добро сътрудничество.
  Договорът, подписан между министерствата на енергетиката на България и Турция ще допринесе за развитието на проекта „Набуко” – това каза премиерът на Турция Реджеп Тайп Ердоган.
  Надявам се, че „Набуко” въпреки че е закъснял като проект да стане максимално бързо. Ние имаме интерес от транзита, за да получаваме такси – каза Борисов.

  Има ли националистически движения в България
  Що се касае до националистически движения и реакции, те са оправдани с това, че в един етап хора от българската политика прекалиха и създадоха напрежение в обществото. Т.нар. обръчи от фирми с начин на живот, който не кореспондира с разбирането, включително и на турската политика. Това създаде условия, вместо да се гледат стратегически проекти и интереси на двете държави, да се влиза в дебати, които само ни разделят – каза Бойко Борисов.
  Ние нямаме нужда от партии – посредник в отношенията между България и Турция. Партията, която е спечелила и е на власт, тя е тази, която представлява държавата – каза Борисов.
  Отказахме се от идеята за референдума за новините на турски език, в името на добрите отношения между двата народа. Настоявам колегите от Турция да ревизират част от поведението на хора, които се представят за изразители на турската страна в България; вмешателство в изборния процес за парламентарните избори – каза Борисов.
  Много съм доволен от меморандумите, които подписахме. Трябва да се абстрахираме и да направим така, че България и Турция да работят, да създават работни места, да гарантират на населението си, че водата няма да ги залее и няма да им разруши къщите. Това е приятелство, това е дружба. Мисля, че от днешната среща излизаме с такова настроение.

  Компенсациите на тракийските българи още ще чакат
  Обсъден е бил въпросът с обезщетенията на имотите на тракийските българи. Този въпрос съществува и с българската болница – каза турският премиер Реджеп Тайп Ердоган. В момента българската болница се намира под наем, със сътрудниците си работим върху този въпрос. Когато получим конкретни резултати, ще имам възможност да споделя това с уважаемия си колега. В момента този въпрос е на съдебно равнище. Каквото бъде решението на съда, ние като изпълнителна власт, трябва да съблюдаваме решението на съда – каза турският премиер Реджеп Тайп Ердоган.
  Смесените комисии продължават да работят. Те ще приключат своята работа и ако действително се окаже, че трябва да бъдат изплатени тези компенсации, тогава ще бъдат предприети съответните мерки – това каза турският премиер Реджеп Тайп Ердоган на пресконференция с премиера на България Бойко Борисов, след като за трети път бе зададен въпрос за изплащането на компенсациите на тракийските българи.
  Ние сме за решаване на проблемите на всички пострадали семейства и в едната, и в другата посока. Затова има работни комисии – това каза премиерът Бойко Борисов на съвместна пресконференция с турския премиер Реджеп Тайп Ердоган на въпрос за компенсациите за тракийските българи.

  Искаме втори оглед на потъналия кораб „Хера”, с който загинаха 13 български моряци
  Борисов е поискал ако може турската държава да позволи втори оглед на кораб „Хера”, тъй като се счита, че при първия оглед е имало интереси на фирмата корабособственик. Семействата на жертвите много молят за втори оглед на потъналия кораб – каза Борисов.

• Наблюдения в огледалото на отчаяните

  12 въпроса на в-к „Култура“ към д-р Николай Михайлов

  – Доктор Михайлов, не смятате ли, че трябва вече да престанем да се вторачваме (оттласкваме) от тоталитарния период. На по-възрастното поколение ситуацията започва да прилича на 60-те и 70-те години, когато всякакви бивши партизани, идеолози и функционери продължаваха да клеймят буржоазното минало и кръвопийците капиталисти, а младото поколение им отвръщаше по костапавловски: “… аз си мисля разни мръсотии и по този начин обезсмислям целия процес”.

  – Процесът е обезсмислен, защото е разгадан като симулативен. Политическият елит е стратегически консолидиран, с ориентация към власт и пари. Драматизмът на положението не произтича от това, че са различни, а от това, че са еднакви и спорят за трудно делими блага. Левите и десните са посткомунистически опортюнисти, хедонисти с либерална ориентация и сродно ниво на безскрупулност. Елитът има една трепетна екзистенциална грижа – грижата за собственото му възпроизводство. Смисълът на политиката е да бъдеш преизбран. Оттук и полемиката като условие на „преизбирането”. Това е сериозно, останалото е игра. Тоталитарният период, като „точка на оттласкване”, е реторична опора на десницата, тя преживя две десетилетия с производство на думи по адрес на миналото. Две ипостаси на една балканска субстанция се люлеят в клинч, грогирани от тактическа ненавист. Това е логото на прехода. Говоря за елита, за политическото „мешере”. Бегъл поглед върху персонажите на традиционната десница дава пълна представа за игровия характер на българския антикомунизъм. Партийни членове и секретари, пропагандатори на ЦК, поети-дилетанти на левия идеал, скрити и реактивирани агенти и добрият стар опортюнист – всички те разиграват антикомунистически вълнения, вадят хляб със симулация на пророчески гняв и късане на ризи. За да може това да продължи и никога да не свършва (защото ако свърши, свършват и те), е необходимо да бъдат поддържани изходните условия на спасителния антикомунистически „ дискурс” – неотворени досиета, липсваща лустрация, вездеприсъствие на КДС, капитали зад граница и пр. В реалността – нищо или точно обратното. Българската декомунизация е реторичен фалцет и знаково насищане. На електоратите сервират думи, за да се хранят с илюзии. Процесът е фантасмагоричен и вампиризира. „Лявото” и „дясното” са езикови територии, населени с „дясно мислещи” и „ляво мислещи”. И двете антропологии са напълно обезсмислени, защото не мислят, а говорят език, който ги „говори”. Езиковите страсти евакуират от реалността, преселват в езикови вертепи. Ако случайно, подведени от порнографско любопитство, попаднете в някой десен „форум”, ще се натъкнете на брутален десен сленг, който може да съсипе вярата ви в гражданина. Кратка разходка из такъв виртуален секс шоп с езикови играчки за предизвикване на болка и разнообразни унижения може да даде решителен тласък на вашето политическо депрограмиране, ако по някаква причина сте заседнали в секта. Бедата е, че този инфернален кипеж от „политологични” безумия, тази идиотска умствена „сяра” контролира позициите на дясната „съвест”. Авторите пишат и треперят пред страшния съд на електронната жакерия. Готова е да ги линчува. При слабо отклонение от десния умствен канон получават мълниеносно квалификацията „комуноид”. Подсвирване за сбор на кучетата. Следва дълбинна „аналитична” оргия от орално-канибалски и анално-садистични прозрения, които трябва да ви довършат или да ви доведат до шок и дясно просветление. Порнографският линч е политическа инициация. Това, което „дясно мислещото” електронно население практикува тук под кодовото име „десница”, е болшевишка метаморфоза в имбецилен вариант. Нека не бъда разбран погрешно: проблемът не е в антикомунизма, а в антикомунистите и то не във всички, а в повечето. Проблемът е в господството на политизирания лумпен и в неговата наглост. Проблемът е в това, което пръв е забелязал Адам Михник: антикомунистите приличат на комунистите и то дотам, че различаването им става загадка. Трябва да бъдат изоставени, това е препоръката, ако позволите. ”Расставаюсь с вами вечным расставанием”, е казал Розанов. Не бива да се занимаваме с обслужване на пустото.

  – Преди една година в интервю казвате: „Не вярвам на обрат, предизвикан от масово и независимо гражданско действие. Нито ще бъде масово, нито ще бъде спонтанно. На този етап – не.” От това ви твърдение следват няколко въпроса:

  a). не поехме ли необратимо в едно нова и перспективна посока след 1989 г.?

  б). защо е това недоверие в гражданското действие днес?

  в). при какви обстоятелства очаквате гражданското действие?

  – Ще се съглася, че посоката е необратима. Ще се съглася още, че е възможна и оптимистична теория на българския преход – „направихме, каквото можахме, не проляхме кръв, попаднахме в най-добрия от всички възможни светове”. От гледна точка на успелите резултатът е чудо. От гледна точка на обикновения „потребител” преходът е хроника на илюзиите. Ранната илюзия вещаеше скок от „царството на необходимостта в царството на свободата” и вход в тучните пасбища на консумативния рай. Управлението 1997-2001 тласна страната в западна посока, което несъмнено е най-големият политически успех на прехода, но за това пък извърши приватизацията по начин, който изхвърли от синия блян повече от 1 милион души. Реформата протече като груба квазикриминална приватизационна процедура, за чието осъществяване бяха рекрутирани всички едри човекоплъхове на посткомунистическа България. Моделът на „антикомунистически” етатизъм, с радикално либерализирана приватизационна похот, отблъсна маса хора от първата романтична вълна. Царят се яви като знахар от отвъдното, като утешител – психотерапевт и търговец на надежди. Много скоро стана ясно, че е „българин” в разочароващия смисъл. Днес, според социологическите проучвания, само 20% от десните и 30% от левите са политически представени. Срив на политическото представителство. Една шепа амортизирани лидери паразитира върху политическия тотемизъм на третата възраст. Десницата е в процес на сектантски разпад и оцелява чрез консервиране на апаратните ядра. Огромна част от българските граждани са разочаровани политически привърженици, засрамени от своите минали възторзи и проточената си наивност. Тези хора казват така: политиката е едно от имената на моята глупост; спирам да вярвам. Не това, което българските политици правят, тегли страната в западна посока, брюкселската кука я тегли. Без тази кука сме в подземието на Кустурица, в хилядолетното царство на чалгата. Политическото клакьорство не си струва. Двадесет години по-късно изводите тласкат към политическо отчаяние и гражданска резигнация. Хората избират частния свят. Младежта емигрира в Мрежата, където гражданските акции са фантазирани без потребност от публична реализация. Виртуалният политически почин се самоизчерпва като автоеротична процедура. Политиката не е чат. Ако ми припомните, че последният бунт пред парламента беше решен във виртуалното пространство, ще ви отговоря, че и ефектът му остана там. Политиката губи гражданския интерес и се превръща в шоу бизнес и административна процедура. Управляват ни актьори и чиновници. Класическият гражданин е свободолюбива, патетична фигура, субект на морални страсти и рационални убеждения. Гражданският консенсус предполага ядро на ценностно съгласие, което не е предмет на спор, а има статут на очевидност. Посткомунистическа България спори за всичко, защото не вярва в нищо. В това състояние на чалгизирана жизненост и политически скепсис гражданската инициатива изглежда маргинално предприятие. Случват се епизодични победи на засегнати общности, какъвто е случаят с електронното „подслушване”. Има хора, които са решени да отбраняват освободените територии срещу опитите на властта да си ги върне. Готови са да се сражават срещу тенденциите към полицейски регрес. Това обнадеждава.

  – Има ли виновни (лица или общности) за загубата на духовните опори по време на прехода? Ако е имало такива опори, разбира се…

  – На това място предпочитам да кажа нещо за бившата ДС, защото личният състав на тази организация има пряк ефект върху загубата на „духовните опори”. Този ефект не е свързан с идеологическата им ретроградност, както обикновено се мисли, а с тяхната „експертиза”, с монопола върху нерегламентирана информация и с неудържимия им пазарен активизъм. Тайната власт формира елитарно съзнание на причастност към засекретено знание и престъпни технологии. Тези хора са „гностици”, иронично казано. Освен, че са гностици, което означава „расово” високомерие, те са и циници, което пък означава готовност за подвизи на безкомпромисно „капиталистическо” съревнование. Хората от ДС не медитират върху идеологията, а върху властта. Те са „експертно” концентрирани върху ситуацията „власт” като априорна категория и конкретен репертоар от средства за нейната „защита”. Имаха отдел „мокри поръчки” или нещо подобно. Тази „експертна” група е способна да функционира във всеки идеологически контекст, те са конвертируеми наемници, обвързани със специфична корпоративна етика и кланова лоялност. Шеф на разузнавателната служба на НАТО е унгарец, доколкото помня, обучаван в КГБ, за да не споменаваме какво е Путин или пък какво е Буш, който видя в очите му „душа”. Хората от службите са заклети врагове на „откритото” общество, доколкото те самите са „закрито” общество. Духовната им генеалогията отпраща към традицията на наднационалните езотерични съобщества. Службите са интернационал на „петата власт”. Не случайно българските масонски ложи са препълнени с бивши агенти на ДС. Масоните са във всички парламентарни групи и никой не пита за „конфликт на интереси”, а им се радват като на някаква екзотика. Мисля си, че безпроблемното прехвърляне на еничарската група на „стражите” от комунистическа в демократическа България е структурен дефект на българската демокрация, нейно опасно вътрешно противоречие с тежки щети върху българската „нормализация”. Това никъде не беше допуснато да се случи – точно така и в такъв мащаб. От сутрин до вечер са в телевизията като ментори на демокрацията, преизпълнени с „компетентност” и благи намерения. Централната активистка фигура на българския преход е бивш агент на ДС. Смешно. Те са движеща пазарна сила и задкулисен политически „играч”, за да не казвам „арбитър”. Хубаво е да нямаме съмнения по този въпрос. Лустрацията беше задължителна и трябваше да стане най-късно през 97-а. Десните лидери имаха мандат за такава операция, но не пожелаха да я извършат, защото задкулисният консенсус не предвиждаше подобно „посегателство”. В това е предателството на десните лидери. Скриха архивите, агентите, миналото, бъдещето и се отдадоха на приватизационен разгул и антикомунистическо кликушество. Интелигенцията – в режим на късогледа клака. Господстващата реформаторска парадигма на „мирния преход и националното съгласие” кодира прехода като олигархичен процес на структуриране на раздържавената собственост и нелегитимен контрол върху публичната власт. Българските десни реализираха проекта на комунистическия номенклатурен елит и неговия репресивен апарат, в това се състои пародийният финал на фамозния ни преход. Димитър Луджев напомни от страниците на „Култура”, че в приватизационния процес са участвали около 220 офшорни фирми, собственост на този елит и на неговите родови продължения. Леви анализатори говорят за „500 семейства”. Тук е заровено кучето. Тези 220 офшорни фирми на БКП/КДС бяха корпуси за бързо приватизационно реагиране, бойни групи за анексиране на пазарни територии. Десните изиграха роля на политически гарант на тяхното пазарно осъществяване. Те опаковаха процеса в клишета на либералната проповед, трафарети за свободния пазар и скандиране на антикомунистически лозунги. Демократичната видимост е тяхна заслуга. Червените станаха капиталисти с помощта на сините, които извършиха приватизацията на червените. Хитрост на историческия разум. Двадесет години по-късно, в резултат на либералната обществена трансформация, бившият елит има не само статут на пазарен хегемон, на привилегирован строител на българския капитализъм, но и на авангардно евроатлантическо ядро с ръководна роля в българския „цивилизационен” процес. „Бившите” са компрадорски елит. Доверено лице на Запада. Не мислите ли, че това е краят, ако изобщо има край?

  Българската политическа система функционира като карикатура на демокрацията, като гротеска на народовластието. Класическата либерално-демократична версия предписва обективно структуриране на обществения интерес в система на многопартийно представителство. Партиите са представители на „земята, труда и капитала” в сферата на държавното управление, което на свой ред хармонизира рационално представени и национално защитими публични интереси. Политическият процес се осъществява от носители на разум и воля, от отговорни граждани, обединени от конституционен консенсус, кодифициращ живота на нацията като политическа общност. Това знаем всички, а това, което не всички подозираме, е, че от утробата на тоталитаризма беше „изроден” с форцепс един фрустриран и еуфоричен постутопист, тежко увреден от политическа демагогия, медийни манипулации и прелъстен от консумативни фантазии. Този, политически крайно инфантилен, обект на „реформата” стана по неизбежност плячка на хищници от собственото му племе. Разомагьосването на тоталитарния свят не освободи култура, а нагон, похот. Движеща сила на прехода не е волята за свобода и достойнство, а похотта за собственост и поглъщане. Libido possidendi. Десните кръжат около класическата либерална парадигма на естествения човек, естествените права и естествения интерес. Към това добавят и прозрението, че нищо не е по-естествено от егоизма. Тук им идва на помощ Айн Ранд. Само че реализацията на тези „естествености” предполага разум и гражданска добродетел като културен фундамент на либерално-демократичния консенсус. Без този фундамент сме в режим на нова утопия. Българският „хабитус” е сложно устроен. Нашата базисна културна реактивност е съставена от объркан възрожденско-социалистически сантимент, неизтребими егалитарни настроения и невротичен национализъм. Към това добавям и посткомунистическия бяс за еротични екзалтации и турско-цигански мелос. 1989-а ни завари без стартов културен капитал, дисидентска традиция и меродавен елит. Много лоши изходни условия. Остава загадка как би реагирал българският народ на безкористно лидерство, с въображение за сложността на лидерската задача. Не знаем как би реагирал, защото не му се случи, за да знаем. Лидерите на прехода презряха „моралните въпроси” на прехода – искрено, дълбоко и „концептуално”. Изпаднаха в огромно самодоволство от „прозрението”, че морален преход не съществува, и му развързаха края като онези „госпожици” от руската литература. Отдадоха се на безумна приватизационна похот и вербално антикомунистическо буйство. Ето ни, накрая, в локвата на резултата: изтерзан балкански хедонизъм, кротка влюбена омраза и политически буфон начело.

  – В друго свое интервю твърдите: „Нямаме ресурс за ново начало, това, което имаме на сцената, са руините на прехода”. Още ли така мислите?

  – Втора „революция” няма да има в България. Ще се влачим в посока, която не е лоша. Европа да му мисли, ние сме свикнали. Да се влачим.

  – Мрънкането ли е най-важната ни национална особеност, или е просто техника за по-лесно преживяване на трудни моменти? Споделяте ли една популярна теза, че „българските дълбоки прозрения за общото ни битие се раждат от страданието”. И ако допуснем, че сме страдали достатъчно, къде са дълбоките прозрения?

  – Постсоциалистическият човек е разочарован и скептичен. Живее разсеян живот. Генералното му униние е ритмично прекъсвано от епизоди на алкохолна еуфория и жестока чалга. Понякога чете Куелю (Цецка Цачева). Очите му изтичат от гледане на телевизия. Жените гледат турски сериал. Мъжете гледат нощем, те си знаят какво. Ден след ден, едно и също. Към този, общо взето, напълно „редовен” начин на живот се прибавя и много коментираната склонност към противоправно поведение. Приватизира без юридически основания. Отмъква по нещо. Имах пациент в депресия, който се каеше, че не успял да открадне достатъчно в преходния период. Бил грешник. Виновен пред семейството си и пред съвестта си на „мъж”. Смайващо „преораване” на ума. Ние сме сгушен народ, оцеляващи люде. С дръзки инициативи в обема на битовата грижа. Животът е скромна  идея в български прочит. Основната метафизическа интуиция е по-скоро суеверно-анимистка, отколкото религиозна. Нашият човек е религиозно равнодушен и тактически суеверен. Изповядва култ към восъчните свещи. Съблазняват го телевизионните пророчици, обича да му „гледат” и чука на собствената си глава като на някакво дърво. Чете „Шок”. Не е вярно, че нашият човек е лош, по-скоро обратно; но е вярно, че е мнителен. Омърморването на „положението” е тайнство на съкратения живот, магически ритуал за обезпечаване на минималната потребителска кошница. Омърморването е тъга и ропот, клюка и бунт – народна магия за сигурност. Съдбата е свекърва, капризен женски род. Властта отнема, а не дава. Силният и слабият, богатият и бедният са паралелни светове. Подозирам, че българите предпочитат слабо репресивен социализъм, обогатен с указ 56. Малко „частно”, много „държавно” и ред. С икономизацията на националното въображение и откриването на глобалния свят си отива и нещо от манталитета на традиционния българин. Това, което живеем, е не само политически, но и антропологически преход. Не съм се натъквал на дълбоки прозрения, свързани със силни страдания. Българите не страдаха особено при Живков. В България, както казваше Вера Мутафчиева, няма гладни гробища. Не късният живковизъм, а преходът изтерза „малките българи”. Защото не беше за тях и те го разбраха. Това, което се разгърна в името на демокрацията, взриви всички опори и нарани народа дълбоко. Името на тази травма е грабеж. Имам хипотеза, че извън „социалистическата революция”, българите не са преживявали по-брутална социална трансформация от тази, която наричаме преход. Войните са бедствие, което се преживява като изпитание. Преходът е исторически обрат под формата на гавра. След този „обрат” част от сънародниците се оплакват от панически пристъпи, разсеяно внимание и склонност към сеизмични пророчества. Изтръпват им крайниците. Живеят с помощта на битови автоматизми и самооценка на нещастници. Вярно е, че имаме и стара традиция на социално вайкане и тактическа депресия. Проплакването умилостивява. Ключовият човек до скоро беше Масларова, злата богиня на отказа. Когато европейската социология пита българина „как си”, той отговаря „нещастен”. Отговорът е информативен за актуалния статус, но осведомява и за дълбинно униние. Животът тук не се живее, а влачи. Някои подозират национално изчерпване. Ние сме отчаяно развеселени прахосници на остатъчна жизнена енергия. Приемете изреченото като меланхолно преувеличение, извлечено от самонаблюдения на един от изгубените поколения. Не възразявам. Мантрите на нормативния оптимизъм не вършат работа, обаче. Осъзнаването върши работа. Вижте демографските данни.

  – Как се справиха (психологически) всички онези, които с настъпването на прехода се почувстваха излишни?

  – По пътя на бавното и мъчително усвояване на нова социална роля, като усилване на социалната повратливост и битовата борбеност. Някои се провалиха, други се преоткриха. Мускулно надарените българи, всички борци, гребци и боксьори, всички тъй наречени олимпийски надежди или просто тарикати с физическа сила бяха хвърлени на улицата като ортопеди на приватизацията и пазачи на сакралните капиталистически тела. 1989-а ги избута на улицата като корпулентен знак на тоталитарната класика и като зловеща предприемаческа закана. „Увиснаха” екзистенциално със смазани уши и изплезен поглед – като артефакти на тоталитаризма и образ на новия живот. Тяхното „справяне” с кризата предполагаше съгласие за бърза и безусловна криминализация. Дадоха го. Тепърва ще ни става ясно каква част от българското население е избрала престъплението в борбата за „насъщния” и в опита за справяне с индивидуалните кризи. „Спортистите” са просто скроени жизнелюбци. Тяхната бърза криминализация онагледи един „секрет” на комунизма, а и на ранния български капитализъм – презрението към човека като към лесно отстранима физическа пречка и култа към социално хищничество. Фашизоидната простотия се оказа потребна и от двете страни на 1989-а. Единият от пътищата за „справяне” е следователно бестиализацията, регресът към хищника. Като наблюдавам бизнес елита и експертния антураж, оставам с впечатление, че тече аналогичен процес и на „елитарно” равнище. Българският посткомунизъм създаде делова и компетентна „раса” на успелите, хладна порода от нещо като киборги на капитализма. Има нещо отблъскващо в този човешки тип. Наричат го cool, но е неприятен, защото е арогантен и пуст. Това иде от парите. Монетата е духовно активна субстанция, променя този, който я има, и този, който я няма. Съществува евхаристийна мистерия на хляба и сатанинска мистерия на монетата. Две коренно различни вероизповедания, които няма да се помирят.

  Какво да кажем за дисквалифицираните? За безпомощната човешка маса, която имплозира като потенциален психосоматичен самоубиец и се разви като фрустрирана електорална маса? Този преход трябваше да отговори на въпроса къде ще отидат парите, а не къде ще отидат хората. Въпросът за „съдбата на хората” беше запокитен в бъдещето. Днес българският човек живее с тялото си в своята разнебитена провинция и с въображението си в европейския Ханаан. Осъществихме скок от домодерна България в постмодерна Европа. Посткомунистическият българин обитава междинна, „преходна” зона. Културният му статус е „археомодерен”, а психиатричният, с извинение – невротично-шизоиден. Този „кентавричен” субект на прехода живее в режим на двойна неудовлетвореност – от „морално остарялата” българска ситуация и от нереализирания европейски „идеал”. Какво да се прави в тази твърде шизоидна ситуация? Препоръката да се търпи има характера на черен хумор. Да утешаваш третата възраст с бъдещето е задължение на църквата, а не на политиката. Утешенията трябва да бъдат индивидуализирани. Голословно? Ето нещо конкретно: аполитея, фанатичен естетизъм, религия (Николас Гомес Давила). Триада на един колумбийски католик, рентиер от Богота. За българския постмодерен прагматик – друго: престиж, Сорос, блондинка. И Синя коалиция, щях да забравя. Добавям – инклузивно брюнетка. Защо пък не?!

  – Какъв друг мотив, освен евентуално по-добри условия за кариерно развитие, биха върнали в България онези млади хора, които по време на прехода заминаха да учат в чужбина?

  – Младият човек е ентусиазиран да реализира жизнена идея. В масовия случай тази „идея” е възприета по подражание и културна сугестия. Човекът днес е съблазнен от това, което наричат „гламур”. Гламур е панеротична утопия, култура на нарцистичния лукс. Ерзац свят без болка и уродства. Не всички попадат в хедонистичния рай, но всички тичат в тази посока. Глобалната културна динамика е свързана с референтния образ на успеха, с широко рекламирания жизнен стил на световния консумативен елит. Секрет на тази светска религия е, че „спасява” малцина и погубва мнозина. А неин свръхсекрет е нихилизмът. Триумфът на нищото.

  Връщат се хора с „потиснати цели”, за да опитам професионален отговор. „Потиснатата цел” е психодинамично понятие от репертоара на психичните защити. Свежда се до редукция на желанието под натиска на реалността и гласи следното: щом не мога да имам това, което искам, ще искам това, което имам. Искам България. Не вярвам в „идеалните” мотиви за връщане на образования млад човек. Никой не се връща, защото е „длъжен” на отечеството, което се нуждае от новопридобитата му компетентност. Връщат се след разумен анализ на „обстоятелствата” и вътрешно „вслушване”. Връщат се заради близки хора и заради нещо, което „не може да се назове”.

  – Като психиатър как бихте помогнали на човек, чието име е излязло наскоро при отварянето на досиетата, и той ви каже: „Не е честно, за много други никога няма да се научи”?

  – Такъв човек се позовава на несправедливост, за да намали вина. Дефинира лошо това, което се е случило. Тактиката е да страда от чуждата, а не от своята „нечестност”. Лошо самоутешение, но и това е нещо. Обикновено се защитават с отричане – казват, че не са били сътрудници. Други казват, че са горди с тази принадлежност. Някои избират невъзможната позиция да твърдят и двете неща едновременно. Тези, които избират отричането, „усилват” позицията си с публикации в жанра на „крайната изненада” и със закана да съдят Комисията. Споменават и Страсбург. След месец утихват. Някои от уличените, които принадлежат на българската култура, намекват, че е неблагодарно да бъдат „набеждавани” след всичко, което са дали на отечеството. Тази категория се скрива в претенцията за извисеност и заслуги, които априорно изключват всички подозрения и всички нравствени претенции. Твърдят, че са „елит”, което винаги е спорно, щом някой го твърди. Елит не твърди такива работи. Този „елит” казва така: плебсът претендира, но ние се спасяваме с презрение или още по-радикално – с опрощение, тъй като „не знаят какво вършат”. Отказват дебат по „подробностите” и просто се потрисат – като форма на морален шантаж и тактика за замитане на следите. Творецът е отвъд доброто и злото и се отчита само на висшите сили. На ръководството на Шамбала. Канонизираните творци от тоталитарния период се отбраняват с пакт за суетно подпомагане и групова контраатака всеки път, когато интересите им бъдат засегнати. „Интереси” означава суета. Преживяват се като ложа на привилегированите с кодекс за неудържимо взаимно ласкателство. Борят се за дълговечност. Няколко души с разкрита принадлежност към ДС си спечелиха известни симпатии с нещо подобно на извинение. Не всички имат храброст за макар и частично признание. Не могат да се каят, защото срещата с аза се преживява като форма на ужас. Отдавна е забелязано, че най-дълбоко се каят светците, които нямат нужда от покаяние, и най-зле грешниците, които драматично се нуждаят от него. Покаянието е изключително духовно постижение, категория от висок нравствено-религиозен ред. Шансът да научим днес за подобно персонално събитие клони към статистическата вероятност на чудото. Не е редно хората да бъдат изтезавани с непостижими образци, но сриването в безразличие дърпа към дъното, където се мотаят само бивши хора. Тези, които бяха обявени, се преживяват като жертви. От друга страна, има злорадство да бъдеш свидетел на чуждия срам. Никой не се старае да индивидуализира, опозоряването върви en bloc. Боя се, че целта на отварянето на архивите, която е да разберем зависимостите и „кой кой е”, не само, че не е постигната, но сякаш следва логиката на онази класическа манипулация, според която „откриването е прикриване”. Една част от сътрудниците се крие в десните партии. Друга част на „особено ценните агенти” не присъства в архивите, защото е действала по регламент без писмени следи. Лидерите обичат такъв антураж, защото е зависим и знае да служи. Цялата работа е отвратителна и, както казва вашият потърпевш – „нечестна”. Как да му помогнем? Бедата е, че тъкмо на него не е дадено да се позовава на тази „несправедливост”, други трябва да бият тази камбана. Неговият шанс е да се сблъска със своята „сянка”. На всички ни шансът е там.

  – Можа ли поне един честен човек, издигайки се до най-високите стъпала на властта, да се опази непокварен и неупотребен „от лукавия” по време на прехода?

  – Правя уговорка, че за мен „политиката и политиците” са разговор за това, което знам от наблюдения и самонаблюдения. По този въпрос съм строго субективен, защото не знам друг начин да бъда „обективен”. За това отговарям на вашия въпрос така: в първата фаза на прехода – да; след 1997-а е казуистика. Познавах един политик, който твърдеше, че в политиката е допустимо „всичко”. Моралът е в общността, а не в съвестта на политическото лице. Политикът няма съвест, а цел. Неговата „съвест” е да постигне целта. Целта оправдава средствата. Хората са зли. Прилично овладян макиавелизъм, който нарича себе си „християнска” политика. В това смесване съзирам наглост. Припомням на всички макиавелисти – „християни”, че Христос не е разпънат от „грешници”, а от хора с държавническо мислене. От склонните да боравят с човека като с неодушевен предмет и да „операционализират” политическите ползи. От въпросния политик научих любопитна история, която си струва да бъде разказана, защото илюстрира патологията на този политически ум. Слободан Милошевич се чувствал застрашен от Биляна Плавшич, талантлив политик от сръбската Демократическа партия. За да се справи с нейната конкуренция, и изпратил „мъж” от сръбската ДС/УДБА/ със задача да я съблазни и изведе от политиката. Успял. Превърнал я от политик във влюбена жена и я отвел в света на любовните перипетии. Конкуренцията била ликвидирана. Коментарът беше много инструктивен: „И аз бих направил същото”. Тогава този сюжет, заедно със съпътстващия коментар, ми се стори анекдотичен, но по-късно разбрах абсолютната му сериозност. Казуси от този род ме карат да мисля, че основният риск на политическото занимание не е морален, а направо демоничен. В политическите подходи на „решените политически мъже” има нещо зловещо и от простосмъртна гледна точка – перверзно. Това тревожи дълбинно и се преживява трудно, а не фамозният „конфликт на интереси”. Политиката е дух, политически дух. Оставен сам на себе си, без духовен контрол, политическият демон трансформира човешката същност, превръща човека в alienus (чужд, луд). Много напредналият политик е из-род, изведен от рода, демиург на „общото благо”. Хубаво питате дали има опазен „от лукавия”. Въобще не става дума за „морал”, за евтина морална придирчивост, а за произхода на политическите енергии, за „лукавия” им произход. Харизмите биват и инфернални. Около известен род лидери човешките обкръжения напомнят интелектуално вцепенени „свидетели на Йехова” с илюзия за автономност. Хората рационализират повърхностно политическата повреда. Наричат политика крадец, депутат. Свеждат въпроса до кражбата. Само че далеч не всички крадат, бедата е, че лъжат – бодро и „алтруистично”. В политиката се лъже под натиска на нещо като „дълг”. Ако спре производството на национално отговорни лъжи, партиите ще фалират. Партиите са специфично фалшифицирани сектори на реалността, идеологизирани котерии на държавна дотация. Човек, уважаващ очевидностите, е политически неспасяем, съдбата му е да бъде избирател, клакьор или аполитичен, което е за предпочитане, ако питате мен. Политиката не е за нормалния грешник, иска се допълнителна специализация. Познавам няколко почтени политици, които приличат на юродиви и не подлежат на никакво опитомяване поради характерови аномалии. Те играят ролята на шут при краля. Известно време ги понасят като екстравагантно привързани към фактите, като PR-гаранти на вътрепартийната демокрация. Прощават им „инфантилния” респект към истината, но после, след кратък период на „мачкане” (жаргон за преднамерен натиск и вътрепартийна дисквалификация), ги „пускат на шейната” (жаргон за отстраняване) или ги „изваждат от обувките” (друг жаргон за отстраняване). Идиомите на реалната политика са шедьоври на циничния език. Конкурира ги криминалното арго, но то е по-благочестиво, защото е „директно”. Преходът разврати своите синове и дъщери, разби ги персонално. Твърдят, че моралната политика е оксиморон. В политиката няма истина и морал, а игра на истина и морал. Така мисли Юлия Кръстева, която казва също, че левите имат повече чувство за човека, а десните – по-малко. Политиката е игра на истина и морал. Ако това е вярно, следва много важен извод: високото качество на играта означава успех, а ниското провал. Академичен въпрос е доколко такъв тип игра може да бъде играна успешно, без автентична свързаност с въпросните ценности. Вярно е, че има политически актьори, които заслужават Аскеер, Икар и може би Оскар. Но по-дълбоката емпирично верифицирана истина е, че хората разгадават симулацията и изхвърлят лицемерите. Лицемерът със сигурност ще бъде спипан. Дебнат го енергиите на каузата, с която е обвързан „по непредпазливост”. Хората са хитри същества, знаят тънката си сметка. Презират „благодетелите” си.

  – На какво, според вас, се дължи системната негативно селекция, която правим в тези 20 години? Има ли тя биография, или е ново, „демократично” явление?

  – Към политиката потеглят различни хора и по различни подбуди, но се застояват „предопределените”. В романтичната фаза на прехода в политиката попаднаха художници, поети, литератори, но партийна кариера направиха утилитаристите. Константин Победоносцев твърди, че парламентарната демокрация е лош подбор по дефиниция. Парламентът, казва той, е институция, която удовлетворява интересите на народните представители и тяхното лично честолюбие. Парламентарните турнири не произвеждат истина, а честолюбива крамола. Честният човек изпитва отвращение от изборната процедура. Кой честен човек, пита той, ще приеме предизборно ролята на „любезен лъжец”, който говори това, което искат да чуят, и обещава това, което знае, че никога няма да изпълни? Българският политик е натурален „демократ”, той е напълно щастлив да лицемери и в двете стратегически посоки – навън към публиката и навътре към лидера. Органичен е в тази роля. Не народът, а лидерът решава съдбата на кандидата за политическа слава, защото не народът, а лидерът пише предизборната листа. Предизборната листа е „книга на живота”, ако те няма там, те няма. За да развиеш кариера на политик, ще трябва да се харесаш на лидера и никога да не го разочароваш, защото в него е пълнотата на властите. Plenitudo potestatis. Лидерът е папа. Зависимостта от „непогрешимия” деградира. Лидерът се къпе в ласкателства и даже се дави. С лидерското условие е свързан много важен филтър на негативната селекция, за която питате. Може да ви се стори фрапиращо, но лъжата, като тактика на подвеждане, се преподава в езотеричните партийни курсове по манипулативно майсторство. „Мръсната игра” има степени на посвещение. Във вътрешния езотеричен кръг се вземат решенията за Биляна Плавшич. Във външния екзотеричен кръг пребъдват в романтично неведение и бавно осъзнават, ако имат „ум”. Политикът е в нещо гьотверен кокона (травестит). Сменя позиции, мести се, лъже, съблазнява. Родната политика е „тънка работа” за дебелокожи души. Преходната криминално-битова редакция на политическия занаят привлече „печени хора”. Играчи. Вятърът на промяната довя нови социални роли и даде шанс да се родиш от нищото. Това буквално вбеси амбициозните хора. Маса народ преживя внезапна социална вертикализация, споходи ги кариера, която не бяха сънували. Покатериха се, после изпопадаха. Тези, които оцеляха, са паметници на лукавството. Владислав Тодоров ги нарича „бракми”. В последна сметка, негативната селекция е народен вот. Червените гласуват червено, сините – синьо. Лицата нямат значение, цветът е всичко. Цветът и „Бойко”, за да бъдем коректни. Вотът е откъснат от личността акт. От личността на този, който гласува, и от личността на този, за когото гласуват. Процесът е сомнамбулен. Това, което описвам, звучи като гротеска. Българският свят се движи благодарение на тази „гротеска” или въпреки нея – как точно се движи този свят, не знам, а и мисля, че никой не знае.

  – Наистина ли сегашният ни министър-председателят е фигурата, с която масовата идентификация е най-автентична? И ако да, защо?

  – Всичко, което се случи през последните 20 години, тласкаше към този изход. Борисов е закономерен, той е нашият резервен коз в ситуация на криза. Цялата криминална сценография на прехода (заедно с кухата политическа реторика и смайващата медийна недооценъчност) подготвяха това бодро политическо нововъведение. Б. изчерпва симулативния период на българската политика и слага край на измишльотината „преход”. Б. е виц за нашата бутафорна европеизация, срив на претенцията за европейски стил и протоколно поведение. Б. „цепи” фалша на тази претенция. Той е завръщане към „родното”, към „диалекта” – след двадесет годишно лутане из пустинята на демократичните условности и протоколния език. Б. говори на български и даже не на български, а „като хората”. Той е най-органичният човек след Живков, вторият „човек от народа”, когото ни е съдено да преживеем.

  Ставащото е симптом на умора и знак на неудача. Българската политика е преживявана като абстрактен ритуал за елитарна употреба, като безсмислено процедурно усложнение, което скрива корупция и дефицит на воля. Медийната интерпретация превръща абстрактната игра в конкретно безобразие, в разказ за злоупотреби и безочие. 20 години тече сериал за негодника Леонсио, който мъчи робинята Изаура и няма кой да го изрита. Елитът е делегитимиран като себичен идиот. С пришествието на Борисов политическата „игра” е отменена в името на политическата „сериозност”; снети са всички опозиции: ляво – дясно, горе – долу, ние – те и даже преди и сега (реинкарнация на Живков?). На сцената е духът на улицата в държавнически образ. В лицето на този премиер, в който има нещо магическо, за да не казвам мистическо, България открива ниската си равновесна точка, равнището на своята ”естественост”. Премиерът не се казва Борисов, а Бойко, даже „Бойко”. „Бойко” не е лице, а природно явление, натурален политически символ, етнотарикат от фолклорната иконография. Нищо по-наивно от възмущението, че си противоречи. Б. е съвпадение на противоположностите, съчетание на несъчетаемото, катахреза. Той не е на сцената, за да бъде „нещо”, а за да присъства. Б. няма длъжностна характеристика, той е смисълът на всички длъжностни характеристики. Функцията му е символично-интегрираща и гневно-възмездителна. „Чудото Б.” помирява противоправната волност с правоохранителния дълг, полицая с разбойника, реда с хаоса. Биографията му е сбит разказ за всички преходни роли. Б. е антропологически синтез, холограма на сумарния човек от „смутното време”. Той е нашето домодерно-постмодерно чудо, абсурдисткият ни принос към европейското културно многообразие. Най свежият анекдот на европейското „разширение.” Ако питате мен, новините за Б. ще трябва да бъдат съобщавани не като политически новини в 20 часа, а в прогнозата за времето – като метеорологични новини. Като новини за природата и нейните капризни състояния. ”Бойко” е природа, шум и тътен, но и култура-субкултура, ако трябва да бъдем прецизни. На това лице се отдаде да покатери ъндърграунда до премиерския стол, което ми се струва постижение, каквото и да си говорим. Обратно на неговите избиратели и на тъй наречените „десни”, мисля, че неговата мисия е помирителна, а не правоохранителна. Б. няма да посегне на олигархията, а на Масларова или на нещо подобно. Народът и „десните” ще се радват, тя ще го понесе, а и няма как да му го върне. Б. не гони никого, а изпраща „сигнали” до Брюксел в стил на героично верноподаничество. Това е най-сценичното от всички управления, с крайно посредствени актьори и едно изключение в негово лице. Борисов ще легитимира преходната олигархия, такова е предназначението на Харизмата. Това управление има мандат да се справи с организираната престъпност и да възстанови върховенството на закона. Всички, които ще минат през ”иглените уши” на това управление, ще бъдат спасени. Олигархията ще бъде европеизирана. И това наистина ще означава край на прехода. Междувременно ще се проваля, но с приличен рейтинг. Обичат го домакините.

  – Всеобщо мнение е, че рязкото засилване на техническите възможности за комуникация през последните двайсет години в света укрепва основите на демокрацията. Дали укрепва обаче основите на личността? Ако личността става “все по-комуникативна”, не намалява ли нейната “личностна”, единична стойност? На какво би приличала една демокрация без достатъчно разграничени, различаващи се личности?

  – Сложен въпрос. Това, което знаят всички, е, че в перспективата на една напълно осъществима антиутопия, техническите възможности за свободна комуникация могат да се окажат средства за тотален контрол и всеобщо обезличаване. Интернет, тази вероятно най-перспективна медия, улеснява и обезличава. В добрите стари времена, за да се срещнат двама, са впрягали коне, предприемали са рисковани пътувания. Сега „кликват” и са „заедно”. Общуването не протича при „огнището”, а при „хардуеър” – без лице, без глас, с абортивен език. Това, което се вижда през „скайпа”, не е лице. Лицето с nickname не е личност, а „профил”. Анонимният човек се превръща в трикстер. Играе беззаконни игри, провокира, плаши. Изхвърля в Мрежата безцензурно – „виц и несъзнавано”, дълбинни безобразия, страхове и гавра. Срещата на „потребителя” със собственото му подземие обсебва. Някои пишат в транс, с автоматично писмо, което напомня обсебеност. Зад официалния параван на виртуалното пространство наднича лудост. Една крачка встрани и сте в психотичното царство на радикалната „свобода”. Отегчената свобода развива вкус към ексцеса. Мрежата е рискова, „готическа” зона. Можеш да „отпътуваш” – в инфернален манастир, в братство на обезумели калугери. Или да се забавляваш с невестите на сатаната, ако ти е по вкуса. Църквата се опитва да ограничи рисковете, като препоръчва аскеза и специални молитви при „вход” във виртуалното пространство. Признание за изкусителната сила на тези „преселения”. Налице е парадокс – най-мощното средство за неограничена комуникация усамотява. Не ми е нужно нищо, щом всичко е достъпно. Лукс на глобализираната самота. Чух, че извън строго психиатричния проблем на зависимостите, съществува и рекламиран жизнен стил, нещо като покана за виртуално пустиножителство. Добре дошли в пустинята на Дисниленд. Новата комуникативна ситуация е амбивалентна, тя е шанс и риск. Човечеството живее с кризисни дилеми. Истината е, че съдбата на западната демокрация зависи много повече от съдбата на нейното ценностно основание, отколкото от съвкупността на нейните комуникативни условия. Много коментираната „комуникативна добродетел” е благородна, но плитка идея, тя не може да компенсира метафизически срив. Нихилизмът е неизлечим процедурно. Комуникацията на „разумни енергии” без метафизическо основание е палиатив от името на самовнушена културна виталност. На всичко отгоре, играна няколко века с ето този резултат. Това става ясно от диалога между Хабермас и Ратцингер. Вацлав Хавел говори за екзистенциална революция, за възстановяване на „трансцендентното измерение” на живота като императив на третото хилядолетие. За Хавел политическата революция приключва с осъзнаване на проблем извън нейната компетентност. Въпросът за Смисъла е на дневен ред. Сещам се за пророческите думи на Малро: XXI век ще бъде век на вярата или няма да бъде. Силни думи, в които е скрита надежда.

  10 януари 2010 г.

  Публикувано за първи път във в-к „Kултура“ – Брой 1 (2573), 14 януари 2010

• 20 години – строихме или рушихме България

  Автор: chara
  http://chara.blog.bg

  Какви сме ние – строители или рушители, съзидатели или унищожители на съвременна България?
  Виенското колело на историята завърта периоди на възход и падение, времена на строеж са следвани от разруха, след разцвета идва упадък и после всичко се повтаря отново … и отново …
  1939 г България е аграрна страна с електрифицирани едва 13% от населените места, в които живее около 40% от населението. Дължината на пътищата с твърдо покритие е около 19 000 км. Автомагистрали – няма. В селското стопанство се трудят около 80% от населението, в промишлеността – едва 8%. Няма металургия, почти няма химия, инвестиционното машиностроене е непоз-нато понятие.
  Ако успеем да свалим от лицата си очилата на политическите пристрастия и се вгледаме в последващите 50 години – тези между 1939 г и 1989 г, навярно няма да е трудно да видим и признаем, че като цяло, това е период на съзидание. Години на строителство и изграждане, в които са мобилизирани усилията на поколения българи. Единици са онези, останали встрани от случващото се. Години, в които българите превръщат страната от аграрна в индустриална държава и я поставят на икономическата карта на Европа и света.
  За 50 години в страната са изградени и въведени в експлоатация 135 електроцентрали – 88 водни, 18 термични, 1 атомна и 23 заводски, над 150 000 км електромрежи, автоматизирана система за диспечерско управление на електроенергетиката, над 20 топлофикации с прилежаща инфраструктура, транзитни и разпределителни газопроводи, газохранилище в Чирен. Някои от тези съоръжения са уникални и нямат аналог в Европа като ПАВЕЦ “Чаира” (мощност 861 МВт), чиято турбопомпена зала се намира на 360 м под земята в каверна с размерите на Зала 1 на НДК, каскада Белмекен-Сестримо с три електроцентрали с обща мощност 735 МВт, ВЕЦ и язовир Кърджали – с уникална за Балканите дъговогравитачна форма на стената, висока 103 м. През тези години,  изградените генериращи мощности нарастват 120 пъти. Но не само това. България влиза в клуба на атомните държави, притежаващи и експлоатиращи високотехнологичен процес за генериране на енергия.
  За 50 години основно се променя транспортната инфраструктура. Дължината на ж.п. линиите достига 4500 км, със 740 км повече отколкото през 1939 г. Електрифицирани са над 60%. Пътищата с асфалтово покритие достигат 32 000 км, първи клас 2 900 км, автомагистрали – 266 км. Построен е Дунав мост (1954 г) и ферибот Варна-Иличовск (1978 г). Създадени са уникални компании, чиито имена са запазена марка дълги години. СО “МАТ” (1959 г), оперира с 4 500 автовози – хладилни, тежкотоварни, цистерни, ро-ро кораби, с широка мрежа от клонове и представителства, терминали; БГА “Балкан” (1956 г) с 52 самолета, за превоз на пътници и карго, селскостопанска авиация (1948 г); морски търговски флот със 109 кораба с 1.87 млн. т товароподемност.
  За  50 години България, която няма металургия (до 1950 г), става 27 металургична страна в света. Тръгвайки от нищото, българите стигат до леене на специални бронестомани и такива микролегирани с азот, предназначени за зони с полярни температури, корабна ламарина, спиралошевни тръби за транзитни газопроводи, прахова металургия, металокерамика, вакуумно леене с противоналягане (известно в света като метод на акад. Балевски), при което се изработват алуминиеви джанти за автомобили и детайли със специално предназначение.
  През тези 50 години от държава, внасяща дори син камък и сода каустик, стигаме до такава, построила две нефтени рафинерии – в Бургас и в Плевен, световен производител на минерални торове (карбамид), химикали за растителна защита, калцирана сода (4-ти в света), пластмаси (17-ти в света), изкуствени влакна, таблетиране на субстанции и т.н.
  За тези 50 години България се нарежда в световната тройка  производители на електро- и мотокари (наред с “Кларк” САЩ и “Тойота” Япония) – до 83000 броя годишно и в петицата световни производители на електротелфери (до 150 000 броя годишно). Към 1989 г в страната има 730 машиностроителни завода. Индустрията започва да работи с машини произведени у нас. Първите заводи, оборудвани изцяло с български машини са завода за пектин в Перник и флотационната фабрика в Кърджали. Около 40 завода произвеждат машини за прецизна обработка на метали – металорежещи с ЦПУ (ЗММ София, Казанлък), автоматични технологични линии, манипулатори, стругове, фрези, агрегатни машини.
  Тръгвайки почти от нищото, към 1989 г в България се произвеждат трактори (Булгар), автобуси (Чавдар), тролейбуси, товарни автомобили (Шкода-Мадара), велосипеди (Балкан), моторни помпи, електродвигатели, електрогенератори, силови трансформатори, промишлени роботи, парни и водогрейни котли, асансьори, кабели, проводници, електромери, водомери, хладилници, телевизори, перални и т.н. Развити са абсолютно нови индустриални направления  – електроника и изчислителна техника. Построени са заводи, произвеждащи запаметяващи устройства (ДЗУ Стара Загора, Пловдив, София), памети и телеобработка (В.Търново), магнитни глави (Разлог), печатни платки (Русе и Търговище), микропроцесорни системи (Правец), УКВ-радиостанции (Г.Делчев), градивни елементи (София, Перник, Айтос, Кюстендил, Никопол, Сливен, Ботевград, Разлог). Изграден е ВПК (Казанлък, Сопот, Карлово) с ВРЗ, АРЗ, изпитателни стендове и полигони. Завод “Бета” Червен Бряг е съоръжен с уникално оборудване и произвежда бронетранспортьори в различни модификации – амфибии, универсални, санитарни, специални със защита от радиация, от газове, самоходни установки и др. И още … и още …
  Какво се случи с всичко това през последните 20 години? Запазихме ли построеното, усвоените производства и завоювани позиции или не успяхме? Доизградихме ли започнатото? Създадохме ли нещо ново?
  Ние “загубихме” четирите малки блока на АЕЦ “Козлодуй”, но запазихме традицията за “първа копка” на АЕЦ “Белене”. След Тодор Живков, Симеон Сакскобурготски и Сергей Станишев слагаха ритуално начало на проект, чиято съдба и до днес е неизвестна. Затворихме всичките си уранодобивни мини (48 на брой), чиито продукт е в основата на ядреното гориво. Ликвидирахме топлофикациите в Искрец, Ловеч, Самоков, Трявна, а от изградените до някъде в Пазарджик, Ботевград, Хасково и Банско – само последната е довършена от частен инвеститор. Електроразпределителните мрежи са продадени, топлофикациите с инфраструктурата им – също (с изключение на тези в градовете София, Перник и Шумен). Не построихме второ газохранилище. От 1998 г се опитваме да построим каскада Горна Арда (с проектна мощност 174 МВт), но без успех. От 2004 до момента все още не е завършен ВЕЦ “Цанков камък” (80 МВт). Последните обекти са в пъти по-малки от изградените преди 1989 г и въпреки това години не могат да бъдат завършени. Енергопроект, чието дело са почти всички енергийни обекти, строени до 1989 г вече не съществува.
  За 20 години не построихме нито една магистрала, която да ни свързва със съседните държави. От магистрала “Тракия” са изградени едва 173 км при планирани 368 км, от магистрала “Хемус” – 125 км при обща дължина 433 км. “Струма” трябваше да бъде завършена за Олимпийските игри в Атина (2004 г), но от 156 км са построени едва … 24 км, а от магистрала “Марица” – цели 5 км! Не построихме втори мост над р. Дунав. БГА Балкан не съществува, СО “МАТ” – също.
  Ние затворихме “Кремиковци”, “Стомана”, “Плама”, “Девня”, “Видахим”, “Химко”, “Арсенал”, и още много и много. Днес производството на дискови запаметяващи устройства, магнитни глави, памети и прочие изглежда като невъзможен спомен от бъдещето. Няма ги “белите стаи”.
  През последните 20 години медиите с умиление и възторг  показваха поредната построена чешмичка, ремонтирана градинка, сменени тротоарни плочки, откриване на 2-3 км магистрала (по стара традиция за някой пореден път) или МОЛ. На фона тези “значими” строежи, въвеждането в експлоатация на метрото, сградата на Автогарата и РВД на летището в София, изглеждат  почти като космически успех!
  Трябва ли това да е достатъчно? Възможно ли е да обърнем тенденцията? Защото, ако попитаме днес едно дете, разчитайки на детската непредубеденост, липса на меркантилност и мила откровеност – какво  произвежда България, аз не знам какво би отговорило то. И на мен самата ми е трудно да дам отговор.
  За 20 години ние загубихме производства, позиции, пазари и специалисти. Остана ли нещо за губене или вече разрушихме всичко и е време да започнем отначало?

  Източник: Кафене.нет

• ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ СЕМЕЙСТВО ЛЮБКА И ТИХОМИР СТОЙЧЕВИ

  По молба на Българо-Американската Асоциация в Чикаго, посолството на Република България във Вашингтон изпрати информация за семейство Любка и Тихомир Стойчеви. Чрез българските медии в Чикаго, асоциацията предоставя тази информация и за българската общност в Чикаго.

  Към 27 януари 2010 година г-н Тихомир Стойчев е временно управляващ посолството на Република България във Вашингтон (Chargé d’Affaires a.i., Embassy of the Republic of Bulgaria). Господин Стойчев е дипломат от кариерата в министерството на външните работи на Република България. Преди настоящата му мисия, г-н Стойчев е пълномощен министър и заместник посланик на Република България във Вашингтон (ноември 2008-
  декември 2009 г.).

  Г-н Стойчев е заемал следните позиции в министерството на външните работи на Република България: началник на отдел „Външноикономически отношения на Европейския съюз, Бюджет и финансови инструменти на ЕС, Международни икономически и финансови организации“ към дирекция „Европейски Съюз” (2007-2008); втори секретар в дирекция “Европейска интеграция“ и секретар на Комитет II „Вътрешен пазар“ (2000-2003); аташе/трети секретар в дирекция „Европейска интеграция“ (1993-1996 г.).

  Позициите, които Тихомир Стойчев е заемал в чужбина са: първи секретар/съветник, по политически и икономически въпроси в посолството на Република България във Вашингтон (2003-2007); трети секретар по политически въпроси, наука и култура в мисията на България към Европейския съюз, Брюксел, Белгия, включително отговарящ за контактите с Европейския парламент и дейността на Съвместния парламентарен комитет България-Европейски съюз (1996-2000 г.).

  Тихомир Стойчев е завършил Софийския университет „Св. Климент Охридски „, специалности: философия и история. Той има докторска степен по политически науки и история, с дисертация на тема: „Европейска интеграция: Генезис, еволюция и перспективи“.

  Д-р Любка Стойчева е съпруга на Тихомир Стойчев. По професия тя е лекар. Д-р Стойчева и Тихомир Стойчев имат двама сина.

  File: Ambas-TS2

• НАГЛИТЕ (поредицата на „24 часа“ „Наглите без маски“)

  Поредицата на „24 часа“ „Наглите без маски“ започва с първата публикация във вестника от 12.01.2009  (линк )
  Журналистическият труд на Блага Георгиева, Светлана Йорданова, Росица Сандулова, Стефан Борисов, Слави Ангелов и др.  заслужава да бъде забелязан от повече хора и заради това ще съберем на едно място последователните публикации. Благодарим на журналистите и на в-к „24часа“

  Наглият Църо харчил откупа за Джорджо в Рио

  Похитителят от бандата на Наглите Цветозар Славчев-Църо е харчил парите от откупа за сина ми на екскурзия в Бразилия и други екзотични места.

  Това възмутено разказа Катрин Маркова,чийто 14-годишен син бе отвлечен от Наглите през януари 2008 г. Джорджо Марков бил набелязан за похищение от Славчев още в края на 2007 г., защото охранителят Църо мислел, че Маркова е получила много пари от убития си съпруг.

  Цветозар е бил един от основните играчи в бандата на Наглите и е набелязал поне 2 деца на богати, които да бъдат отвлечени.

  „24 часа“ откри снимки от пътуването на Славчев до Рио де Жанейро и други градове в Бразилия през февруари м.г. Благодарение на печалбите от откупите Църо не само обиколил цялата латиноамериканска държава, а и платил петцифрена сума, за да мине специален курс на обучение за летене с малък самолет и парапланер.

  Разследващите смятат, че още в края на 2007 г. Църо е започнал да следи отблизо и да проучва навиците на Катрин Маркова и сина й. „24 часа“ се разходи с майката на Джорджо до различни места в София, за да разкаже историята на отвличането му.

  „Виждахме се постоянно в кварталното кафене . Той се интересуваше какво правя, с какво се занимавам, как живея“, припомни си майката на пленения Джорджо.

  Когато 14-годишното момче било отвлечено пред дома си на 11 януари 2008 г., Църо започнал всеки ден да звъни и да разпитва как вървят преговорите, дали е събрала пари за откуп. Цветозар диктувал и какви текстове да се изпращат на майката, за да бъде сплашена и да търси по-усилено пари.

  На 11-ия ден жената успява да събере 200 хил. евро от приятели и праща есемес на похитителите. Те й казват да тръгне по столичния бул. „България“. Катрин потегля със свой приятел, който шофира колата, защото тя цялата трепери и не е в състояние дори да държи волана.

  Щом подминава кръстовището с бул. „Акад. Иван Гешов“, бандитите й казват да спре встрани близо до автосервиз и да остави парите на капака на бяла кола, която е паркирана там.

  Точно 24 часа по-късно около 23 ч на 22 януари Катрин получава нов есемес, в който похитителите й пишат да тръгне отново по бул „България“ и след околовръстното ще види сина си. Жената потегля в посока кв. Бояна и след около 10 мин съзира силуета на момчето си от другата страна на булеварда, подпряно на желязна мантинела (виж снимка №4 на 3-а стр.) с лепенка на устата.

  И вчера Катрин потреперваше заради преживения ужас: „Щом го видях, изскочих от колата и хукнах, без дори да се оглеждам през булеварда. Прескочих преградата между двете посоки и успях да стигна до Джорджо. Първата ми мисъл беше да проверя дали е с всичките си пръсти.

  Не бях на себе си, а той бе притеснен заради мене.“

  Преди дни на семейство Маркови му се наложило отново да преживее кошмара от похищението, когато Джорджо трябвало да разпознае къщата, където е бил държан.

  Тя била наета от Вальо Ихтиманския – основен член на бандата. Валентин Михайлов пръв изпя тайните на Наглите и се сдоби със статута на защитен свидетел.

  „Като стигнахме на мястото край местността Камбаните до София, синът ми разпозна не само постройката и стаята, където е бил вързан с белезници за леглото, а си спомни дори, че стените са били в зелено.

  Тогава полицаите остъргаха белия латекс, с който беше пребоядисано помещението, и отдолу наистина се показа зеленият цвят“, разказва Катрин, докато ни показва къщата на ужасите (4-ата база за пленници на Наглите се показва за първи път в медиите – бел. ред. ), където е държан синът й. В Камбаните тя обаче отново се сеща за зловещата роля на Църо.

  От днес в поредица от материали „24 часа“ ще разкаже всичко за Наглите – с какво се занимаваха, преди да превърнат отвличанията в доходен бизнес, как похищаваха, за какво похарчиха парите от откупите

  „За него преди арестите дори и не съм предполагала, че може да е толкова долен и да е замесен в моето нещастие. Той ме разпитваше колко съм платила, казваше, че било много ужасно, какви боклуци са похитителите, а в същото време е харчел парите от откупа за сина ми“, беснее Маркова.

  Допреди да бъде арестуван, официалната работа на Цветозар Славчев била високоплатен бодигард. Последно той бил взет на работа от шефа на „Фронтиер“ Красимир Георгиев, за да охранява дъщеря му, която е студентка. Точно детето на Георгиев било набелязано за отвличане по Коледа, смятат разследващите.

  Докато си почивал от работата на охранител и похитител, Църо обичал да пътува из Европа, в последните 2 години посетил Париж и други големи европейски столици, а на море ходел в петзвездни хотели в Турция, разказаха хора от квартала му.

  Макар да не подозирала за Църо, Катрин още преди повече от година съобщила на МВР, че подозира за отвличането на Джорджо други двама от Наглите – Ивайло Ефтимов-Йожи и Прокопи Прокопиев-Културиста (за тях четете в следващи броеве).

  Все още не е ясно дали МВР е проверило сигнала й и какво е разследвало.
  
  Прокурор: Чакайте 3-а серия от филма

  Прокурорите обещават скоро още разкрития скоро от сериала за Наглите. „Имайте търпение ден-два и ще разберете“, помолиха двама висши магистрати, но отказаха да съобщят дали става въпрос за нови арести, или за разкриване на пореден гроб на жертва на бандата.

  Наглите засега са обвинени за 13 престъпления – участие в организирана престъпна група и отвличания.

  „Надяваме се до 2 месеца да имаме внесен обвинителен акт срещу Наглите“, каза зам. градският прокурор на София Роман Василев.

  Води се разследване за убийството на Юлиан Лефтеров-Кунгфуто, известен още като Кокошката, и на още един мъж, за когото се предполага, че е Иван Петров-Сапата. „Имаме насоки за извършителите“, каза прокурор Василев.

  Кунгфуто не е работил за Наглите и не е участвал в отвличанията, но е знаел за мръсните им дела, станало ясно при разследването. Според една от версиите той заплашил, че може да издаде похитителите, ако не му платят. Наглите го качили в кола и го отвлекли. После един от бандата го гръмнал с 2 куршума в присъствието на още двама съучастници. След убийството Наглите решили да не са капо и продължили да изнудват близките на жертвата за откуп. Детайли от покушението били „осветени“ от Данчо Релото, който вече е разпитан пред съдия. (24часа)

  Видели Гребеца край сина ми, МВР не обърна внимание

  В първата част от поредицата вчера ви разказахме за един от групата на Наглите – Цветозар Славчев-Църо. Смята се, че той е набелязал поне 2 деца на богати хора за отвличане. Изхарчил част от откупа за сина на Катрин Маркова – Джорджо, за екскурзии до Рио де Жанейро. Днес ви разказваме за друг от Наглите – Гребеца.

  Похарчих парите от откупите за ядене и за пиене, лесни пари бързо се харчат. Нищо не остана, разправял Любомир Димитров-Гребеца от бандата на Наглите.

  Спечелил над 230 хил. евро за близо 20 месеца. Средно от „удар“ прибирал по 35-40 хил. евро – суми, десетки пъти по-големи от заплатата, която вземал като помощник-управител в столична фирма за ремонт и поддръжка на коли.

  В началото на „кариерата“ си бил безработен, карал зелена “Шкода Фабия”. Оплаквал се, че му спрели мобилния телефон заради неплатена сметка. Покрай бандата подкарал чужди коли, най-често осигурявани от Иван Сапата, чийто труп бе изровен преди дни в Плана планина.

  Любо Гребеца пръв от 10-те задържани признал за отвличания и за своя пай от откупите.

  Смятал, че всички вземат по равно, но вече не бил сигурен. Близо седмица след двете полицейски акции срещу Наглите нервите му не издържат и проговаря.

  „Разбирам обвинението, признавам се за виновен“, казва Гребеца. Пропява за 6 отвличания и един неуспешен опит да бъде похитен крадец от София. Отказва да обясни какво го е подтикнало да се разкае.

  Гребеца лежи в следствения арест на „Г.М. Димитров“. На 28 години е, в сравнение с повечето членове на бандата не е много набит и едър, висок е към 170 см. Роден е в София, зодия Телец. Не е женен, но близки на семейството му твърдят, че имал приятелка. Двамата живеели в апартамент срещу стадион „Славия“.

  Родителите му се развеждат отдавна. Любо остава сам с майка си още на 4-5 годинки. Майката държи гарсониера в блок на уличка до Правителствена болница. Сред ареста на сина си жената е в шок.

  Бащата на Любо живее в друга кооперация, на 5 минути път с кола. Не иска да говори за сина си, настоява да не се пише кой е и какъв е, защото отдавна има нов живот – друго семейство и свой бизнес.

  “Сложил съм чертата преди много години. От 1985 г. съм разведен, а от 3 г. Любо не съм го виждал. Намерих го за погребението на баба му през 2006 г. и оттогава не знам нищо. Живее с майка си, говорете с нея“, казва с раздразнение бащата.

  Признава, че чете новините за Наглите във вестниците и в интернет.

  „Не съм съгласен с това, което правят. Но Любо вече не е дете, гони 30-те и трябва да носи отговорност за постъпките си“, казва бащата. Затваря вратата на дома си, в който според съседи Любо наминавал рядко.

  Комшиите говорят само хубави неща за майка му. Не знаят почти нищо за Любо, тъй като жената не споделяла. Не живеела богато и не се големеела. Преди време сменила входната врата и дограмата на прозорците на дома си. Вероятно не е подозирала за заниманията на сина си.

  „Не сме виждали Любо, от доста време не се е вясвал. Викат му Гребеца, защото май е тренирал гребане, ама вярно ли е, не е ли, не знам. Чух, че живеел в къща някъде зад парка до Правителствената болница. Миналата година тук няколко пъти идваха да питат полицаи за него“, разказа съседка.

  Друга жена от входа похвалила комшиите, а полицайка й казала: Не знаете с кого си имате работа.

  Връзката на Любо Гребеца с Наглите е от 2007 г. Един ден той се засича със стария си познат Павел и приятеля му Църо.

  С Павел, на когото викат Павката, се знаят от арестите по провинцията.

  „С него лежахме по едно дело в Ловеч за кражба на автомобил. Мен ме пуснаха под домашен арест“, обяснява Гребеца.

  Новатата им среща е в кафенето на кино „Арена“. Павката го запознава с двама авери. Те казват, че са наясно с отвличанията и имат набелязан човек – Юлиян Цанев.

  Любо се сеща, че познава това момче, защото са комшии. Две седмици след срещата двама от Наглите пристъпват към изпълнение на плана.

  Причакват Юлиян във фолксваген сив металик, пред дома му. Любо разбира, че Юлиян е отвлечен, но не и къде е закаран – поне така твърди пред разследващите.

  Навремето в полицията имат подозрения срещу него, привикват го в СДВР. Разпитът не дава резултат, пускат го. Известно време Гребеца не се вижда с другите, за да не буди подозрение. От бандата се свързват с бащата на Юлиян и искат откуп. След освобождаването на момчето Гребеца не взема нищо. Казват му, че групата не е успяла да прибере откупа.

  След месеци му се обажда Сапата. Казва, че има богати познати като сина на Вилхелм Краус, и му предлага да участва.

  В заверата се включват и други. Любо Гребеца разговаря и с Поли, сочен от МВР за един от тарторите на бандата.

  Един ден четирима от Наглите застават в засада около къщата на Краус, но Михаил не се прибра. Причакват го пак и го отвличат. Край Бистрица го прехвърлят в червен голф-3. Двама от Наглите остават при пленника, останалите тръгват напред с друга кола.

  Гребеца твърди, че лично не е отвличал хора, нито е охранявал пленници.Полицията не му вярва, защото е имал маска. Според досегашните данни в бандата Гребеца приема роля на съгледвач, който подсигурява ударната бригада.

  Дебне за патрули и за колите, с които се появяват близки на жертвите, за да вземат телефон за връзка например или да дадат откуп.

  Така става и след нападението срещу Краус-младши. Наглите оставят ключ от аудито му на посочено от тях място на 4-и километър като доказателство, че младият мъж е техен заложник.

  Поставят таен пост на бул.“Вапцаров“ близо до румънското посолство. Изчакват да дойде едър, гологлав мъж и да вземе пакета. Изнудват роднините с есемесии.

  Определят среща на бензиностанция в един от западните квартали на София. Там е донесена гумена ръкавица, в която вероятно е бил отрязаният пръст на Краус.

  Този път Гребеца взема своя дял от плячката – 50 хил. евро. А после и за другите две жертви – Джорджо Марков и за сина на строителен предприемач от Симеоново.

  Гребеца отрича да е участвал пряко в отвличането на Ангел Бончев, тогава президент на „Литекс“. Хвърля вината на други от бандата на Наглите – на Поли, Йожко и Вальо. Но не пропуска да прибере пари и от неговия плен. Твърди се, че печалбата му е около 40 000 евро.

  Според собствените му признания най-много взема за бизнесмена Киро Киров – 70 000 евро.

  За последното отвличане на Румен Гунински-младши се задоволява с доста по-малко.

  В това отвличане работата му е да стои на пост до „Макдоналдс“ на НДК и да следи за тъмен джип „Паджеро“. Проследяването става и с такси по маршрута от НДК до хотел „Плиска“, Окръжна болница и „Цариградско шосе“ и обратно.

  Любо Гребеца твърди, че е скрил част от парите от откупите в гората в Драгалевци. Бяха към 40-50 хил. лв. Не ги намерих, може някое куче да ги е изровило, разсъждавал Гребеца, докато разпитващи го гледали с недоверие. Проверява се версията, че и други пари от откупи са крити в тайници в гората.

  Като захлебил в бандата, Гребеца започва да сменя телефони, купува си маркови дрехи и ходи по ресторанти. Въпреки това се случва да има неплатени сметки. Като свършва ваучерите, чупи апаратите и ги хвърля в кофи за боклук.

  Пътувал и в чужбина, както се твърди и за Църо. Проверява се кога точно е минавал границата, купувал ли е самолетни билети и закъде.

  Смята се, че от аверите в бандата Гребеца е най-близък с Павел Прасето, познавал се още с Данчо Релето и Сапата.

  Няма доказателства да е имал контакти с Тони Хамстера.

  С Павката попадат в полицията в Ловеч за отнемане на кола. Според информация в пресата Гребеца отнася условна присъда. От МВР и прокуратурата обаче нито отричат, нито потвърждават.

  На разпитите на Гребеца са присъствали психолози. Ако се наложи, те ще дадат експертно заключение за това дали обвиненият е склонен да лъже.

  Показанията му първо ще бъдат проверени с разпити на други свидетели, очни ставки и следствени експерименти. Знае се, че Гребеца казва само част от истината – законът му дава право да отговаря само на въпроси, на които желае.

  „Ясно е, че най-страшните тайни е запазил за себе си. Но когато за тях знаят повече от двама души, рано или късно всичко лъсва“, коментира криминалист.

  Според него след намирането на два гроба в Плана планина миналата седмица Наглите ще почнат по-настървено да се топят, за да се отърват с по-леки присъди.

  СВЕТЛАНА ЙОРДАНОВА

  ––––––––––––––––

  Красимир Цанев: От МВР твърдяха вулгарно, че аз съм отвлякъл сина си

  
  

  – Г-н Цанев, Катрин Маркова, майка на дете, отвлечено от Наглите, разказа пред „24 часа“, че още преди година е посочила на МВР имена и телефони на част от бандата, но не е последвало нищо. Вие давали ли сте на полицията подобна информация след похищението на сина ви?

  – Не съм чел интервюто с Катрин Маркова, но това, което тя е разказала, не ме учудва, защото подобни събития са се случвали и с мен.

  – И вие ли сте посочили пред МВР някого от групата?

  – Да. В самото начало. Ние разбрахме още в първите 5 минути след отвличането на Илиян, че едно криминално проявено лице е било там, на мястото на нападението. Този човек е бил на метри от местопрестъплението.

  – Може би това е бил Любо Гребеца?

  – Да, това е същото лице. Той е разпознат дори от свидетели на отвличането. Така че минути след инцидента тези свидетели разказаха това на служителите от МВР.

  Ние веднага направихме проверка и установихме, че този човек е с дълго криминално досие, и започнахме да го издирваме. Но минути след отвличането той изключи всичките си телефони.

  – Някой го е предупредил…

  – Той веднага е разбрал, че е бил видян на мястото и отвличането не върви по плана, който са направили. 5-6 дни след инцидента се е явил в полицията и е бил разпитан. Естествено, проявих интерес какво е разказал.

  – Признал ли е, че е бил там?

  – От полицията ми казаха, че случаят е изяснен, че Любо Гребеца е бил случайно там. И няма нищо общо с престъплението. Да не се занимавам с него.

  – Знаете ли, че този човек е дал показания, в които признава, че е участвал в отвличането на Илиян?

  – Не знам нищо за показанията му, но нямам съмнения, че той е участвал по някакъв начин.

  – Как си обяснявате това поведение на служителите на МВР? Те са могли да предотвратят нападенията на още 10-ина души…

  – Това е нещото, за което ме боли много. Оказва се, че ние още от самото начало сме били на вярната следа, но за съжаление МВР нищо не направи. Още по-идиотско е, че докато Илиян беше в плен, този човек идваше в квартала. Даже аз няколко пъти съм разговарял с него.

  – Какво си говорихте и при какви обстоятелства?

  – Баща му, който живееше в нашата кооперация, ме е разпитвал как вървят нещата по освобождаването на Илиян. Аз мисля, че бащата едва ли е знаел какво прави сина му. Но Любо Гребеца най-вероятно се е опитвал чрез него да събере някаква информация.

  – Любо Гребеца как се държеше на тези срещи?

  – Той беше много странен. Беше видимо притеснен. Хем искаше нещо да попита, хем мълчеше настрана. Имаше много странно поведение. Аз го наблюдавах много внимателно, докато баща му ме разпитваше.

  – За какво точно си говорехте?

  – Най-вече за сумата, която събирахме за откупа. Любо Гребеца слушаше внимателно и леко се подсмихваше на някои неща. Сега вече разбирам, че неговата цел е била да събира информация за бандата как върви събирането на парите.

  – Дали той е бил и човекът, който е посочил на бандата Илиян за отвличане?

  – Много е вероятно.

  – Илиян познавал ли го е?

  – Илиян никога не е говорил с него. Просто е знаел, че той е синът на един наш съсед. Истината е, че Любо Гребеца идваше рядко в нашия квартал, като изключим периода преди и след отвличането, когато идваше нетипично много. Но не ми е идвало на ума, че нещо се подготвя. След като освободиха Илиян и всичко свърши, той въобще не се е появявал.

  – Свършил си е работата.

  – Да. Свършил си е работата.

  – След като разследването за отвличането на Илиян се възлага на ГДБОП на по-късен етап, Любо Гребеца проверяван ли е?

  – През лятото на 2009 г. бяхме извикани в ГДБОП. Разследването беше преместено от столичната полиция там. Тогава първият човек, за когото ни разпитваха, беше Любо Гребеца. Доколкото знам, са били викани и разпитвани и свидетелите на самото отвличане.

  – Знаете ли Гребеца какво алиби си е изградил на тези разпити?

  – Месеци по-късно разбрах, че той е дал крайно наивно и смехотворно обяснение. Той е казал, че е бил в квартала и излизайки от жилището на баща си, е решил да изпуши една цигари навън и да огледа района, за да си хареса някоя кола, която да открадне. И докато си е търсил кола, за кражба, случайно се е натъкнал на суматохата при отвличането на Илиян. Уплашил се е, защото бил решил, че крадат пред него кола и тъй като имал условна присъда за автокражба, избягал, за да няма неприятности, и си изключил телефоните.

  – От разказа ви излиза, че полицаите не са го притискали много-много…

  – Въобще не са го притискали, а в същото време нямате и представа на какъв натиск са били подложени при разпитите някои от състудентите на Илиян.

  – Защо според вас толкова дълги години МВР не постигна нищо срещу тази банда?

  – Ако МВР си беше свършило работата още след отвличането на Илиян, щяха да се спестят много неприятности на много хора.

  Можем да търсим обяснението за неуспеха на МВР в много насоки. Най-лесната версия, която може да се окаже и най-правдоподобна, е безхаберие и липса на мотивация у служителите на МВР – класически мързел.

  В разговорите ми с разследващите полицаи навремето разбрах нещо съществено, което е много неприятно. Разбрах, че е скъсано доверието между редовия полицай и ръководството. Полицаите не вярваха на своите началници.

  – Страхували са се, че могат да бъдат предадени?

  – Най-вече да. Така че аз много бързо разбрах, че нямаше истински екип, който да разследва случая с Илиян, и усетих, че нищо няма да се случи. Но това е най-елементарната версия. Това безхаберие, което те ми демонстрираха, може и да е функция на други вмешателства. Може и бездействието им да е било съвсем целенасочено.

  – Кое най-много ви шокира в поведението на полицаите?

  – Най-шокиращо за мен бе, че служители на МВР ме обвиниха още в самото начало, че съм организирал отвличането на сина си.

  – Обясниха ли ви каква е логиката да направите подобно нещо?

  – Не. Нямаше никакви обяснения от тяхна страна. Това беше най-шокиращото и може би най-болезненото нещо в тази история. Представяте ли си – аз да отвлека сина си и да го държа 49 дни в плен, да плаща откуп…

  Бих казал, че това са много вулгарни твърдения. Смятам, че с това твърдение те тогава оправдаха своето бездействие. Те просто са си вървели по най-лесния път.

  – Вярвате ли, че бандата ще бъде осъдена?

  – За мен беше много странно, когато разследването в нашия случай беше преместено от столичната полиция в ГДБОП. Дни наред се чудех тези хора искат ли наистина да направят нещо.

  Смятам, че сега се демонстрира политическа воля за решаването на този тежък проблем. Започнах да гледам с оптимизъм и днес като че ли съм склонен да отговоря – да, вярвам, че тези хора ще бъдат осъдени.

  Виждам политическата воля за това. Виждам конкретни действия от една полиция, за която до вчера не вярвахме, че нещо може да направи. Определено смятам, че доказателствата, които съществуват, ще издържат в съда.

  Ключова роля в цялата ситуация играе политическата воля, която демонстрира последното правителство. Явно те са дали увереност на разследващите полицаи да вървят докрай. В противен случай те не биха направили нищо.[

  СЛАВИ АНГЕЛОВ

  –––––––––––––

  Наглият Поли се жени в ареста

  Двама от Наглите и свидетелят Найден Недев обвиняват Прокопи Прокопиев-Културиста, известен и с прякора Поли, за тартор на бандата за отвличания.

  Един от „пропелите“ дори го сочи като човека, слагал упойка на похитения Михаил Краус, за да му бъде отрязан пръст на ръката.

  Десет от Наглите са задържани за 13 отвличания, но Прокопи засега не е обвинен за всички. Свидетел го сочи наред с Вальо Ихтиманския и Йожи като участник в отвличането на сина на строителен предприемач в столичния кв. Лозенец. Твърди, че тройката отговаряла за „вземане на хората“.

  Кой е Прокопи, сочен от МВР като главатар на бандата?

  Според неговия адвокат Анатол-Весел Луканов Поли е лъчезарен и трудолюбив, грижовен баща.

  „На този етап няма доказателства, които да го уличават в рязане на ръце и уши и отвличане и смятам да го докажа“, каза адвокат Луканов. Самият Прокопи не признава нищо.

  Поли е роден и израснал в с. Расово, на 20 км от Монтана. От малък останал без баща. Отгледан е от майка си, има две по-малки сестри близначки.

  Първият му сблъсък със закона е на 17 г. Тогава според публикации в пресата откраднал мотоциклет пред РПУ в Монтана. По онова време бил слабовато момче, което обича да танцува, твърдят в града. Владеел до съвършенство „лунната стъпка“ на Майкъл Джексън и затова шеговито го кръстили на попидола. Като пораснал, се променил коренно, започнал да трупа мускули с вдигане на тежести и се „напомпва“ до 100 кг. Според комшии от Расово се променил след казармата. Служил в София. Преди това бил силен ученик в местния механотехникум.

  „Като безработен се разкарваше с крадена кола и личен шофьор. Вилнееше в областта. Рекетираше собственици на сервизи за коли или телевизори. Принуждаваше да му дават парче от печалбата“, разказа възрастен жител на монтанския кв. Мала Кутловица. „От полицията бяха заловили шофьора му. Той го издал, по-късно го намериха бит и захвърлен в околностите на града. Сега мнохо хора ги е страх от дългата ръка на Прокопи“, допълва човекът.

  Прокопи има една осъдителна присъда за въоръжен грабеж на турчина Махмед Тариверди, извършен на 15 август 1996 г. край сливенското село Тополчане (виж карето долу). Присъдата му от 12 г. затвор влиза в сила през януари 1999 г. Прокопи застава пред Темида с още шестима. Един от тях е неговият приятел Кирил Кирилов-Шкафа, известен и с прякора Монтанския. Кирилов също е задържан при операция „Наглите“ и е обвинен за отвличанията.

  Пътищата им все се пресичат.

  „Исках да издиря пострадалия Мехмед Танриверди, защото не е разпитван пред Сливенския военен съд, нито на втора инстанция – Военноапелативния съд. Разпитван е само в полицията и то без преводач. Проверявах информацията за него и се установи, че Тариверди е бил информатор на българските тайни служби, а освен това е член на забранената ПКК в Германия“, обяснява адвокатът на Прокопи Анатол-Весел Луканов.

  Преди да го осъдят, Прокопи е задържан от полицията на 2 март 1998 г. край село Долни Богров, докато се прибира от Велико Търново към София с Кирил Кирилов. Двамата са обвинени за убийството на о.р. полк. Стефан Семков, което става на 10 февруари на борсата за хранителни стоки в столичния кв. Люлин.

  Семков отишъл да вземе съпругата си, която работела на борсата. В помещенията нахлули 4-ма маскирани мъже с пистолети. Проснали всички работещи на земята.

  Един от маскираните бандити ударил Семков с железен прът по главата, когато той паднал, го застрелял с 3 куршума. При стрелбата е ранена и касиерка. Нападателите отмъкват 4 млн. лв. стари пари и изчезват с различни коли.

  Въпреки че извършителите са четирима, пред съда за убийството застават само Прокопи и Кирил. Делото се проточва 7 години, Поли лежи в ареста 2 г. Опрадван е на 2 инстанции, през 2005 г. е окончателно оневинен от ВКС. Според адвокат Луканов по това дело съдът издирвал свидетели, които не помнели нищо след толкова години.

  Призовали и офицер от МВР, но той въобще не се явил.

  Когато печели делото, Прокопи вече е в централния софийски затвор заради грабежа край Тополчане. По-късно е преместен в затворническото общежитие в Казичане.

  „Докато беше зад решетките, почина дядо му и не можа да се прости с него. През 2006 г., някъде април, си отиде и баба му Йорданка. Прокопи тъкмо беше излязъл от затвора и тогава го видяхме в селото“, спомня си негов комшия в Расово. След кончината на баба му къщата в селото останала за Прокопи, но той рядко се появявал.

  На 17 декември при старта на операция „Наглите“ в Расово се изсипват спецполицаи с 4 автомобила. Обграждат къщата на Прокопи.

  „Имаше много сняг, та се наложи да дойде снегорин и да разчисти пътя до там, за да стигнат полицейските коли“, спомни си съсед.

  При обиска обаче не е намерено нищо.

  Другата къща на семейството е в кв. Мала Кутловица в Монтана. Там сега живеят роднини на Прокопи. Близките му твърдят, че той преживявал скромно в столицата.

  За последно се появил в Мала Кутловица на Архангелова задушница и обещал да направи надгробните плочи на баба си и дядо си. Помогнал и на сестрите си, близначките Емилия и Рени да стъпят на крака в столицата. Намерил им квартира и те разчитали на неговата подкрепа.

  След като излиза от затвора, Прокопи се хваща да поставя изолация по строежите като наемен работник, няма регистрирани фирми.

  „Това несправедливо наказание, което му наложиха, и затворът много го промениха. За него той изигра превъзпитаваща роля. Като излезе на свобода, странеше от всички предишни познати и контакти, избягваше т.нар. криминално проявени лица“, твърди защитникът му Луканов.

  Прокопи дори пробва да съди държавата в Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но молбата му е отклонена.

  „Там ни попитаха защо не сме направили отвод на съда, след като един съдебен състав е събирал доказателствата, а друг е произнесъл присъдата, което е абсолютно недопустимо. Отговорих им, че аз тогава не съм защитавал Прокопи. Те приеха, че сме имали вътрешноправно средство за защита, което не сме използвали, и ни отхвърлиха молбата“, обясни Луканов.

  В средата на 90-те години на миналия век Прокопи и Кирилов са подозирани за няколко въоръжени грабежа и нападения на тировете на известната в миналото фирма „Агропромстрой БД и сие“ на кредитния милионер Борислав Славчев. Разбрали, че шофьорите носели големи суми пари кеш. Причаквали ги въоръжени до зъби.

  Често ги изненадвали с изстрели по гумите, спирали на пътя и нахлували с маски в кабините. Мине, не мине време и някой колега изреве, че е ограбен, разказва бивш превозвач на товари. Но за тези магистрални грабежи Поли и Киро не са задържани и съдени. Извършителите остават неизвестни.

  След излизането си от затвора Прокопи се запознава с Габриела, с която живее на семейни начала. Имат 2-годишен син Лука.

  Според адвокат Луканов двамата обмислят да сключат граждански брак още докато Прокопи е задържан в ареста на Националната следствена служба.

  „Мисля, че в близките дни ще сключат брак, защото и Прокопи, и Габриела са категорични да го направят. Габриела също вярва на Прокопи“, твърди защитникът.

  Младата жена също потвърди пред „24 часа“, че иска да се омъжи за Поли, докато е в ареста (интервю с нея – по-долу).

  Повечето хора в Монтана не вярват Прокопи да е бос на Наглите.

  „Може да е крадец или да е извършвал грабежи, но тартор на бандата едва ли. Има някой над него,“ смятат съгражданите му.

  „Няма ли човек право да сбърка като млад. Той заедно с близначките е отгледан само от майка им. Тази жена се е борила сама с живота си и не е могла да седи зад него и да види в каква компания е попаднал, коментира адвокат Луканов.

  Той поискал от прокуратурата разрешение да внесе в килията на Прокопи 2 пластмасови кофи за тоалетна и една възглавница.

  Настоявал да позволят свиждане на задържания с двегодишния му син Лука.

  Според роднина на Прокопи не е възможно той да е участвал в отвличането на Джорджо Марков на 11 януари 2008 г., защото на същия ден в заведение в София Поли празнувал кръщенето на сина с още 60 души гости.

  СТЕФАН ТАШЕВ, КАМЕЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА

  ––––––––––––––––-

  Бил в една банда с полицай

  
  

  Преди да влязат в бандата за отвличания Кирил Кирилов-Монтанския и Прокопи Прокопиев участват в смразяващи грабежи по магистралите.

  Влизат в банда с полицай и бивш служител на ДС. Ударите им са насочени главно срещу луксозни коли на чужденци.

  Монтанския и Културиста са на по 24 г., когато на 15 август 1996 г. пребиват край Сливен германския гражданин Мехмет Танриверди, за да отмъкнат мерцедеса му.

  Чужденецът е инженер, водач на кюрдската общност във Франкфурт. Пътувал от Турция за Варна, за да се види с брат си, който бил кюрдски революционер в Турция. След нападението на бандата той се озовава в сливенската болница със счупени крака, само по къси панталони и окървавена тениска.

  По-късно за нападението са обвинени 6-има души. Единият е сержант от патрулно-постовата служба на столичното Второ РПУ и затова делото за грабежа е поето от военния съд в Сливен. Прокопи и Кирил са пратени на съд с полицая Васил Василев, бившия служител в УБО Тодор Милачков, Костадин Йорданов и Кирил Дамянов.

  Василев се запознал с останалите през 1996 г. Бил притеснен финансово, имал да връща заем и затова успоредно с полицейската служба се хванал като нощна охрана в автокъща край София. През февруари в билярдна зала се запознал с Костадин Йорданов-Коце. Двамата се сближили и Василев взел назаем от него 70 000 лв. Коце дал парите без разписка, но с недвусмислено предупреждение:

  “От мафията бягане няма.” Така ченгето влязло в капана, вече нямало как да откаже „помощ“ на Коце, Киро, Прокопи и Тошо Милачков. Те почнали да го водят навсякъде заради полицейската униформа, стоп-палката и синята лампа. Ползвали гаража му за временно депо за крадени коли. За всеки автомобил, нощувал в гаража, сержантът получавал 100-200 марки. Приспадали му и наема до погасяване на дълга.

  Един ден сержантът бил извикан да помогне за безпроблемно придвижване на ТИР със стока от Бургас за София.

  Казали му да дойде с униформа и палка. Групата тръгнала за акция с микробус Рено. По-късно пред съда аверите твърдят, че колата на германеца случайно е попаднал пред очите им на разклон Петолъчката, до с. Тополчане и ги осенила идея да го оберат.

  Полицаят облякъл униформата и бандата последвала мерцедеса. Задминала го, след минути пред колата на Мехмет се изпречил униформен с вдигната стоппалка. Той вежливо проверил документите на Танриверди и разпоредил да отвори багажника. През това време друг от бандата симулирал автостоп, за да следи движението. В удобен момент останалите се нахвърлили върху кюрда. Вкарали го с удари в микробуса, завързали го и го притиснали между седалките. Полицаят пъхнал в устата му пистолет. Прокопи и Коцето подкарали мерцедеса към София. В него останал багаж, валута, компютър, мобифон, фотоапарат и агитационни материали на кюрдската партия. Танриверди бил изоставен в овощна градина между селата Бинкос и Струпец. Там към 18 ч на 15 август бил намерен вързан за дърво и с лепенка на устата.

  Пред следовател един от бандата признал и за други грабежи – например на полско семейство, нападнато през юни същата година.

  За въоръжения грабеж над Танриверди военният съд в Сливен налага присъди от по 17 г. затвор при усилено строг режим за Прокопи, Кирил и Костадин. Полицаят Василев отнася 15 г. зад решетките, а Милачков и Кирилов – по 12 г. На втора инстанция обаче присъдите са намалени до 14 г. за полицая, по 12 г. за Кирил и Прокопи и по 11 г. за останалите.

  За добро поведение и работа цялата група излязла от затвора предсрочно. Бившият полицай е на свобода от юни 2004 г., а Прокопи и Кирил напуснали килиите през 2006 г.

  РОСИЦА САНДУЛОВА

  ––––––––––––––––––––

  Габриела, приятелката на Прокопи: Рязал пръсти? А му прилошава от кръв!

  
  

  – Габриела, сочат Прокопи за извършител на страшни престъпления…

  – Шокирана съм, над 20 дни медиите отразяват само страната на прокуратурата и полицията. Струва ми се, че някой иска да настрои обществото преди делото да влезе в съда. Според МВР Прокопи и другите са страшни изроди. Премиерът Борисов им даде доста обидни квалификации, даже с цинизми.

  – Откога живеете с Прокопи?

  – От 3 г. В момента съм на успокоителни, гледам малко дете и не издържам на глупостите за Прокопи. Ако се вярва на тях, излиза, че това не е мъжът, с който живея. Не е такъв страшен престъпник, какъвто го изкарват.

  МВР тръби, че са ги следили два месеца и успели да съберат доказателства. Кой гарантира, че ако утре намерят някой убит в канавка, да речем, няма пак да кажат „на Наглите е“.

  Нека да се внесат в съда реални доказателства, вярвам само на съда. Смятам, че се хвърля прах в очите на хората с Наглите, вместо да им се осигурят пътища, заводи за боклук, социални помощи. А не да изтича информация за Прокопи, че рязал пръсти, Неговият адвокат казва, че няма такива данни. Така се оказва натиск върху съда.

  – Кое ви кара да смятате така?

  – Ами ако МВР и прокуратурата не успеят да съберат достатъчно доказателства? А тези хора трябва да бъдат осъдени след всичкия този шум. Някой дава ли си сметка след години, когато, да речем, тези хора излязат на свобода, какво ще стане? Там ще ги чакат жертвите на отвличания. Не искам да мисля какво ще стане.

  – Прокопи с какво се занимаваше?

  – Работеше изолации по строежите. Няма автокъщи, строителен бизнес и фирми. Нямам представа кога е отвличал и пазел похитените, след като след работа винаги е бил край мен. Писа се в жълтата преса, че певицата Преслава му била любовница и ходили в Гърция да купуват гранатомет, за да убива Бойко Борисов. Измишльотини. Прокопи има забрана да напуска страната по едно от делата. Даже обжалва.

  – Обвиненията обаче са сериозни?

  – Съгласна съм, ако някой е извършил такива престъпления, да си носи отговорността. Но това се доказва в съда, а не предварително да се осъждат. Само за това се пише и говори. Не знам да е вършил такива неща.

  Спеше си при мен вкъщи. Кога е отвличал? По тази логика трябва да не се е прибирал. Няма да ви казвам какво преживяхме по време на ареста му. Прокопи в началото бе настанен сам в килия. Написа се, че излизал от ареста да посочва трупове. Това е лъжа.

  – Познавате ли някои от останалите задържани?

  – Познавам Кирил, той е приятел на Поли от дете. Останалите не. Не знам Прокопи дали ги познава и откъде.

  – Защо има прякор Културиста?

  – Никой не му е казвал така. Викат му Поли. От МВР тръгна този прякор. Вярно е, че спортува, но не знаех доскоро кой е Културиста. Детето ни много страда за баща си, все плаче.

  – Видяхте ли се с Прокопи след ареста?

  – Видях го. Каза, че е невинен за това, в което го обвиняват. „Горе главата, нещата ще се оправят. Вярвай ми.“

  – При обиските полицията намери ли нещо?

  – На мен за първи път ми се случи. Нахлуха въоръжени полицаи, викаха: Лягай на земята! Прокопи им каза: „Спокойно, не ми се случва за първи път!“ Вдигна си ръцете, не е оказвал съпротива. Сигурно 15 души от МВР бяха вкъщи, според мен само дознателят си вършеше работата като хората. Та те нямаха ръкавици при огледа, след като ни прибраха компютрите и другите вещи, ми искаха чували за тях. Взеха оригиналния нотариален акт на апартамента, който е на мое име. И други документи.

  Взеха ми лаптоп, фотоапарта със снимките на детето ни и компютър, свързан към охранителната система на апартамента. Изкъртиха охранителната камера от стената и я сложиха на хавлия. После я видях на снимка в един вестник, че с нея наблюдавали отвлечени. За фотоапарата обявиха, че с него са правени техни снимки. Затова баща ми ме предупреди да не излизам навън след 17 ч. Не мразя МВР. Напротив, преди години исках да кандидатвам в Академията на МВР, но се отказах.

  – Казвате, че този Прокопи, описан в медиите, не е истинският, който познавате. Какъв е истинският?

  – Сега всеки ще каже, че съм пристрастна. Но на мен приятелките ми завиждаха, че съм намерила такъв грижовен мъж. Ще кажа – той бе внимателен съпруг. Не съм се карала нито веднъж с него.

  – Твърди се, че може да реже пръсти.

  – Преди година и половина се порязах жестоко от счупена стъклена тава. Поисках да ми помогне да спра кръвта. Той обаче избяга на прозореца. Каза, че му е лошо от кръв. Подигравах му се доста време. Сигурно има експеримент, който да докаже, че му става лошо от кръв. А хората вярват, че е някакъв изрод. Жал ми е за майката на Прокопи. Тя е в много тежко състояние, на лекарства.

  – Богати ли сте?

  – Имаме малък апартамент и 2 коли за по 8 хил. лв. Сега тегля от сметката на детето, която му събрахме от кръщенето. А говорят, че Прокопи и другите взели 6 млн. евро… Повечето съседи спряха дори да ме поздравяват.

  СТЕФАН БОРИСОВ

  ––––––––––––––––––

  Мозъкът на Наглите – син на архитект и внук на лекари

  Автокрадецът Иван Пайнавелов-Сапата измислил схемите за отвличанията за откуп още през 2005 г. и бил мозъкът в бандата на Наглите.

  Отрасъл в баровския квартал Лозенец в семейството на баща режисьор и майка архитект и завършил елитна гимназия, Сапата бил най-интелигентният и най-комбинативният сред Наглите.

  Той водел преговори с близки на похитени и контролирал прибирането на откупите. Сапата е застрелян след раздор в бандата часове след като е прибран откупът за бизнесмена Киро Киров. Трупът му е заровен в Плана планина от един от най-близките му приятели – Даниел Димитров-Релето.

  Двамата се запознали в Лозенец и започнали кариерата си на автокрадци още през 90-те под крилото на Митко Турчина. Изкарвали поне по 40 хил. лв. на месец. Сред трофеите на Сапата е джипът на Люпко Петрович, а Релето сви аудито на Тодор Батков.

  Иван Пайнавелов-Сапата и Даниел Димитров-Релето планирали да отвличат хора още в края на 2005 г. Двамата близки приятели първи измислили схемата за бизнеса с похищения, заради който 4 г. по-късно Релето закопа трупа на Сапата.

  Още преди 4 г. известните столични автокрадци набелязват първата си жертва – Михаил Краус. Богаташът бил съсед и приятел от дете със Сапата, двамата живеели в кооперация в столичния кв. Лозенец близо до площад „Журналист“.

  В началото на 2006 г. Пайнавелов и Димитров дори правят пробна клетка за заложници и наемат къща в покрайнините на София, където мислят да държат пленниците си, научи „24 часа“.

  Около месец след началото на подготовката обаче автокрадците се уплашили, че прекалено много хора около тях знаят за плановете им, и стопирали „проекта“. Вече
  готовата клетка била дадена за скрап, а наетата къща – срутена.

  Година и няколко месеца след първите планове за бизнес с отвличания със Сапата и Релето се свързват техните познати Ивайло Ефтимов-Йожко и Прокопи Прокопиев-Поли Културиста.

  След няколко дела и престой зад решетките старите кримки търсят начин да изкарат бързо пари. Йожко и Поли се познават с Пайнавелов и Димитров от години, защото купуват от тях крадени коли. Дни след тази първа среща на четирима от основните играчи в бандата на Наглите – в края на 2007 г., започва и приготовлението за отвличането на Михаил Краус.

  Други източници твърдят обаче, че и преди това групата е правила няколко отвличания за сравнително по-малки суми.

  Смята се, че „мозъкът“ на бандата за похищения е Иван Сапата. Пайнавелов е бил най-интелигентният и комбинативен в групата. Близки на известния столичен крадец недоумяват как при възпитанието на изключително образованото му семейство е кривнал от правия път.

  Майката на Иван е архитект, баща му, преди да почине, бил известен режисьор. А дядото и бабата на Сапата били много уважавани в гилдията си лекари.

  Пайнавелов завършва едно от елитните училища в столичния кв. Лозенец – 35-о СОУ. Беше добър ученик, споделят негови близки. Още преди абитуриентския си бал обаче Сапата демонстрира сред приятелите си, че освен купоните неустоимо го влекат и кражбите на коли.

  Някъде из баровския кв. Лозенец Иван се запознава с Данчо Релето, който по това време живее в къща на бул. „Никола Вапцаров“. Младежът е много затворен като характер, а прякорът му идва от факта, че заеква и мига като реле.

  През бурните мутренски 1993-1994 г. Сапата и Релето са под крилото на един от най-добрите крадци на коли в София Митко Турчина. Той бързо ги научава на тънкостите в занаята, а те години след това му се отплащат с процент от всяка върната срещу откуп кола. Към 1998 г. дуото на Сапата и Релето вече е легенда в подземния свят, а те са спецове в кражбите на най-новите модели на ауди, мерцедес, беемве и фолксваген.

  „Задигаха десетки коли всеки месец и дори след като се отчитаха с 10 процента на актуалните по това време СИК и ВИС, за всеки от тях оставаше печалба от поне 40 хил. лв. месечно“, припомнят си запознати с делата им. През годините и двамата харчат парите си за среден клас нови бързи коли и охолен живот.

  От края на миналия век Сапата и Релето често попадат в ареста, но за кратко – обикновено след няколко дни или седмица излизат под домашен арест, а след месец-два са волни като птици, плащайки някоя и друга хилядарка гаранция.

  Новите случаи просто допълват статистиката от висящите дела на двойката, по които не получават присъди с години.

  Сапата става национално известен, когато през май 2006 г. е арестуван няколко месеца след като отмъква джипа на треньора на футболния клуб „Литекс“ Люпко Петрович.

  Кражбата на „Тойота Ленд Круизър“ е извършена на 14 декември 2005 г. от паркинга пред столичния хотел „Амбасадор“. Там е настанен отборът на „Литекс“, който на следващия ден трябва да замине за Англия за мач от турнира за купата на УЕФА с „Мидълзбро“.

  Сапата успява да отключи и подкара джипа, без никой да го забележи, но 5 месеца по-късно е задържан. Софийският градски съд го оставя в ареста, докато тече разследването. По-късно обаче той е освободен и няма данни да е бил осъден.

  Данчо Релето си остава един от най-близките приятели на Пайнавелов по време на „професионалното им израстване“. Димитров също е неуморен. Прави серия от успешни кражби на лъскави коли в столичните кв. Витоша, Лозенец, Симеоново и Драгалевци с помощта на друг популярен апаш Светослав Петков-Лъвицата.

  Сред по-известните кражби на Данчо Релето и Лъвицата е свитото ауди на собственика на ФК „Левски“ Тодор Батков през 2004 г. В подземния свят от години се разказва, че тогава първа за престъплението ги е спипала не полицията, а ударната бригада с чуковете на наркобоса Таки.

  Те държали да накажат сърцатите автоапаши, защото тарторът им Христофорос Аманитидис-Таки е шурей на тогавашния футболист на „Левски“ Даниел Боримиров. След жестоки телесни наказания Релето и Лъвицата били предадени на полицията, но и за това престъпление те не били пратени в затвора.

  Вместо зад решетките през 2007 г. Релето и Сапата се включват в най-зловещата в последните години банда за отвличания и започват да избират затвори за своите пленници.

  Ролята на Иван в групата на Наглите е водеща. Той посочва много от богаташите за похищаване или поне одобрява вече набелязаните. Пайнавелов е много опитен и в избягване на следящите го тайни ченгета. Има достатъчно акъл да планира предварително всяка стъпка по отвличането, преговорите и прибирането на откупите.

  Черната работа по вземането на заложника и охраната му Сапата поверява на Йожко, Прокопи, Вальо Ихтиманския, Киро от Монтана и още няколко души. Той и най-довереният му човек Релето следят за полицейски опашки или изненадващи патрули и контролират най-важната работа – безпроблемното прибиране на откупа.

  Сапата се ангажира да води преговорите с роднините. Той има опит от вземането на откуп за десетки крадени коли и копира този метод при разговорите с близките на похитените.

  Още в началото Иван и Даниел привличат към бандата и Любомир Методиев-Гребеца.
  Смята се, че Сапата е имал решаващ глас при разпределянето на процентите от откупите за всеки от бандата. Пайнавелов се грижел още да се губят следите на всички коли, засечени от полицията. Той разфасовал и изгорил и автомобил, в който останала кръв на един от пленниците.

  Щом започват да прибират саковете с пачки от откупи, двамата автокрадци сериозно променят и стандарта си на живот.

  Част от „хонорарите“ си Сапата инвестира в луксозен джип „Тойота Лендкруизер“, чиято цена била около 200 хил. лева.

  Немалки суми Сапата пръска за купони, а известна част от плячката дава и за образованието на сестра си в Германия и Италия, разказват негови познати. Различни суми Пайнавелов влага и за коли за автокъщата си в кв. Младост, която държи заедно със свой роднина.

  Данчо Релето, който бил много тих и затворен, от средата на 2008 г. започва да излиза по купони и лъскави заведения. През пролетта на същата година Димитров си купува и скъп модел на „Мерцедес“.

  Колкото повече се увеличава бройката на успешните удари с отвличания, толкова повече се разваля и приятелството на Сапата и Релето, твърдят в техните среди. В края на 2008 г. двамата дори се скарват, като обяснението било, че единият иска да крадат застраховани коли, а другият не. След ареста на Наглите обаче техни авери подозират, че разривът между Сапата и Релето е привиден, за да се предпазят от разкриване на серията отвличания.

  Смята се, че раздорите за разпределението на печалбите сред Наглите започват през декември 2008 г. Месец по-късно групата решава да похити общия им познат Юлиян Лефтеров, който преди години е бил автокрадец, но сега движи бизнеса на богатия си чичо.

  Някой в групата има информация, че заможният роднина продава земя в кв. Бояна и оттам ще спечели поне 800 хил. евро. Наглите първо поискали 1 млн. евро откуп за Юлиян, наричан в подземния свят Кунгфуто или Кокошката. Контактите с роднините на Лефтеров започнали с кратко съобщение към близък на пленника, който бил в чужбина.

  В един момент от престоя си при Наглите Кунгфуто разпознал някого от старите си авери, което подписало смъртната му присъда. В същото време роднините на жертвата били взели само капаро за апетитния имот и съобщили на бандитите, че няма откъде да съберат исканата сума.

  Така, малко повече от 2 седмици, след като е бил отвлечен, на 8 ануари 2009 г. Юлиян бил качен жив в Плана планина. Там похитителите изкопали гроба му, разстреляли го с 2 куршума и го бутнали в дупката. Кой точно е дръпнал спусъка, все още не е безспорно доказано. Сред заподозрените са Сапата и Гребеца. Въпреки че Кунгфуто е мъртъв, похитителите прибрали 46 хил. лева от роднините му.

  Малко след това Пайнавелов за последен път успява да се порадва на печалбите си, като завежда бременната си приятелка на пътешествие из Италия. Часове след прибирането на откупа за Киро Киров на 12 април 2009 г. Сапата напуска взетия под наем апартамент в столичния кв. Редута и изчезва безследно.

  Близо 9 месеца по-късно приятелят му Данчо Релето показва на полицаите къде е заровен трупът му и разказва как Гребеца застрелял Иван в кола, с която го взели от дома му.

  Според друга версия обаче Релето докарал Пайнавелов вече мъртъв при Гребеца. Мотивът за убийството на Сапата е раздор за пари и съмнения, че той се готви да ги предаде на полицията, за да спаси своята кожа и да се измъкне.

  33-годишният Иван търсел контакти със служители на ГДБОП, защото искал да даде важна информация.

  След убийството на най-умния член на Наглите бандата става доста по-хаотична в действията си. Полицията вече диша във врата на неуловимите похитители.

  Тогава Данчо Релето и Гребеца решават да изперат печалбите от похищения, като направят автоморга. За целта те заминават за Италия десетина дни преди арестите на Наглите, за да търсят катастрофирали коли, които да купят. Все още не е ясно защо 2 дни след операция „Наглите 1“ – на 19 декември 2009 г., двамата апаши решават да се приберат в България, където ги арестуват още на границата.

  Сега в апартамент в нова модерна кооперация в кв. Витоша живее семейството на Даниел Димитров – сестра му, майка му и дъщеря му, която той сам отглеждал.

  Сапата пък не успя да види първородното си дете, което се роди няколко месеца след убийството му. Майката и бебето живеят в къщата в кв. Симеоново на сем. Пайнавелови. Семейството е в постоянен стрес, а майката на Сапата гасне в напреднал стадий на рак, шушукат съседите там.

  БЛАГА ГЕОРГИЕВА

  ––––––––––––––––––––

  Патицата и Дебелото свили бус за отвличане

  Aрестуваните в началото на декември миналата година крадци Иван Иванчев-Дебелото и Иван Райков-Патицата са откраднали един микробус за Наглите, който най-вероятно е ползван за отвличането на студента Румен Гунински, научи „24 часа“.

  Според запознати на двамата вече им е било повдигнато обвинение за свития бус.
  Патицата и Дебелото дали доста информация, свързана с групата за отвличания, те показали и няколко гаража, където Наглите криели откраднати коли, подготвени за похищения.

  Ние крадем коли, не се занимаваме с отвличане на хора, твърдели двамата пред оперативните работници. Апашите се страхували от отмъщение на похитени, след като някои публикации ги свързали с бандата на Наглите.

  Патицата получил животинския си прякор след тежка катастрофа с мотор, заради която се наложило да му поставят пирон в крака. След тази операция Райков ходел странно, като патица.

  Срещу него има над 20 дела за автокражби, а най-шумният му арест бе през 2005 г., когато го закопчаха минути след като задигна джип „Чероки“ на швейцарец от столичния бул. „Цар Освободител“.

  Аверът му Иван Дебелото започнал да краде първо в кв. Дианабад. В същия район през 2003 г. Иванчев бе прострелян на няколко места от арабин, но въпреки покушението оцеля. В актива на двамата се смята, че има над 100 задигнати лимузини и джипове. (24часа)

• Министър Божидар Димитров отговаря на въпроси в чата

  В продължение на малко повече от час министърът без портфейл Божидар Димитров отговаряше на читателите във форума на сайта на BNews. Ето най-интересното:

  Давам идея за второто допълнено и преработено издание – „Хиляда и дванадесет мита в българската история“, а именно – да разбиете бушуващия мит, че на Учредителното събрание София е била избрана за столица с 1 глас разлика от Търново, нещо което ние знаем, че не е така.

  Прав сте. София е избрана за столица с огромно болшинство, тъй като депутатите са били убедени, че трябва да се избегнат грешките от средновековието, когато столиците Плиска, Преслав и Охрид са били в периферията на държавата. Смятало се е, че София ще бъде в центъра на бъдещата българска държава. За съжаление, историята така се е развила, че София е отново в периферията на държавата.

  Можем ли да направим паметна плоча на загиналите немски войници край Жабокрек след псевдопартизанската акция през август 1944 г.? И каква е истината за тази акция?

  Съгласно Жеевската конвенция за водене на война всяка държава, независимо от каузата, която е водила и която има загинали войници и офицери на територията на друга страна, има права да им осигури паметник. Така че ако германското посолство писка, то може да направи паметна плоча.

  Господин Димитров, имам приятел в Турция, роден в България през 1961 г. На 17 г. семейството му се изселва в Измир 1978г. Как да процедира един българин от Турция, който искрено желае да възстанови българското си гражданство?

  Вашият приятел е изселник по спогодба с Турция, действала 1968 – 1979 г. Изселниците доброволно се отказваха от българското си гражданство и сега могат да кандидатстват по закона за чужденците, пребиваващи в България. Вашият приятел трябва да е живял 5 години в България или да има бизнес в България или да е женен за българска гражданка и трябва да знае български език.

  Какво става с изплащането на обезщетенията от страна на Турция за имотите на тракийските бежанци? Вие се извинихте за думите си на Бойко Борисов. Означава ли това, че отново българското правителство служи на чужди интереси и чии са те – турски, европейски или лични?

  Не е така, както мислите. Моята грешка беше, че една препоръка на ЕС към Турция аз сметнах за условие за приемането й в ЕС. Препоръката няма задължителното действие за условие, по въпроса се водят и преговори с Турция. Вероятно този въпрос ще бъде повдигнат при утрешното посещение на Б. Борисов. Преговорите са много сложни, тъй като не разполагаме с доказателства (нотариални актове ) за цялата наша собственост, оставена в Турция. Спорове предизвикват много неща, включително и оценките на имотите, тъй като в миналото са били оценявани в различни валути . Това ще бъдат трудни и сложни преговори, но все някога въпросът ще намери решение.

  Г-н Министър, какво се случва с въпросите на Българското гражданство? Преди 2-3 месеца внесохте промени, които да регламентират срокове, в които да се разглеждат молбите. Тримесечният срок изтече, а в Дирекция Българско гражданство все още има над 50 000 чакащи молби? Защо не спазват закона?

  Натрупаните в миналото молби са поради липса на срок, който да задължава чиновника да отговаря положително или отрицателно на молбата за гражданство. Като прибавим и липсата на политическа воля в партиите от Тройната коалиция, това бе добре дошло за корумпирани чиновници, които превърнаха службите си в „паспортна мафия“, както я нарече Бойко Борисов. Сега законът предвижда едногодишен срок за отговор, ликвидира посредниците – брокери и заедно с предупрежденията на премиера, че ще уволнява незабавно корумпираните чиновници, службите заработиха по-добре и без новия закон. Така даването на гражданство се увеличи три пъти. Ето цифри. През месец януари тази година гражданство получават 1500 души, а в миналия януари само 500. Въпреки това рязко увеличение административният капацитет позволява да се обработват сега около 2000 молби месечно, което прави 20000 годишно, т.е. отново ще се чака около 3 години само за обработка на въпросните 55000 молби. Затова министър Дянков се съгласи да отпусне в тези трудни времена 15 щатни бройки, за да подсили административният капацитет на 3-те основни институции – ДАНС, Агенция за българите в чужбина и Министерството на правосъдието. В тези трудни времена това е доказателство, че кабинатът „Борисов“ има политическата воля този въпрос да бъде решен положително за една година.

  Г-н Димитров, кога ще бъде готов и внесен в Министерския съвет закона за българите в чужбина? И при преброяването през 2011 година ще бъдат ли броени сънародниците ни зад граница, тъй като няма официални данни колко българи в кои държави по света живеят?

  Законът за българите в чужбина се подготвя в момента или по-точно се обсъжда със заинтересованите от неговото изпълнение институции, междуведомствени комисии, министър без портфейл, външно министерство и т.н. Работим усилено по въпроса и до юни месец той трябва да бъде внесен в Народното събрание. Колко са българите по света, те самите решават – националната идентичност е свещено лично право. Мога само да ви зарадвам, че официалните статистики нямат нищо общо с реалния брой. Така например там, където българите са били признати за официално малцинство – Сърбия, Румъния, Молдова, общият им брой е 7-8000 според официални статистики, а  днешният им брой е много по-голям. Има държави където официално България няма малцинство – Македония например. А въпреки това реалният брой в момента е 7-8000. Днешният брой на скопски украински вестник, пише че всяка втора кола в Източна Македония е с българска регистрация. В Албания имаме над 1500 граждани и поне около 500 000 души, който не се признават от властите.

  Искам да попитам кога ще се отворят училища най-вече в Македония, Гърция Сърбия? И в другите страни, в които има българи с българско самосъзнание?

  Български училища в Гърция вече има две, в другата Гръцка държава Кипър има 6 български училища. Току-що опаковах 250 учебници и книги за училищата там. В Сърбия също има български училища, където в 4 паралелки се изучава български език. Училище за наша приятна изненада се открива и в селата Бяло блато и в с.Иваново във Войводино, и тях снабдихме с книги и учебници. Що се отнася за Македония, македонците идват да учат в България и над 5000 македонци са получили висше образования в България.

  Г-н Димитров, наясно ли сте колко е точният брой на българите зад граница? Имате ли контакти с утвърдени български диаспори, които може да са от полза за България и имиджа й, ако решат да помогнат на бившата си родина? Гърците го правят от години.

  Гражданите, който са напуснали България по икономически причини, варират межди 1-1.5 милиона, а гражданите от тъй наречените исторически области, останали на чужди територии поради териториални импутации в резултат на изгубени войни или масови преселения, са около 2-2.5 милиона. Тези от тях, който имат българско гражданство, хора получили вече българско гражданство, според мен трябва да гласуват. Това ги приобщава много силно към нацията и живеещите на днешната територия на страната, тъй като стават съучастници в управлението. Приказките, че не плащат данъци, са глупави – около 2  милиарда евро превеждат тези хора в България, само по банков път годишно, а вероятно още толкова се пренасят на ръка. Това ги превръща в най-големият нетен инвеститор в българската икономиката, но ползата от тази диаспора не трябва да се измерва само с пари, тези хора получават високо образование в чужбина, лобират за България, явяват се посредници в установяването на икономически и търговски връзки, а напоследък все по често служат и като банка кадри за попълване на средния и висшия управленски ешелон на държавата – Симеон Дянков, Милен Велчев, Ники Василев и т.н. Така че да отнемам правото на група да гласуват е смешно, нещо повече – трябва да се улесни нейното гласуване, като се откриват повече секции в държавите, в който живеят на големи групи.

  Господин Димитров, бихте ли споделили дали сте запознат с новоучредената Българска национална федерация по металдетектинг, с нейните цели и задачи и какво е вашето лично мнение и позиция по този проблем в България?

  Една голяма част от учредителите на тази федерация са ми познати от близкото минало като хора от първия ешелон на иманярите в България, много от тях си имат вземане даване с полицията и структурите. Слушайки една сутрин един от ранните блокове на една от телевизиите, се заливах от смях, когато ги чувах какви високо благородни са намеренията им.

  Турската национална телевизия защо не излъчва новини на български, след като турските власти реагират остро срещу  изказване на премиера ни Борисов за референдум за премахването на новините на турски по БНТ?

  Всяка държава има право по дипломатичен път да изрази мнението си по един или друг въпрос, а как ще го квалифицираме у нас е съвсем друг въпрос. Що се отнася до това защо турската телевизия няма новини на български, то е защото Турция няма национални малцинства. Кюрдите, както е известно, се наричат планински турци, но напоследък под натиска на Европа вече има предавания на тюркски език. Българите християни, до колкото ми е известно, са много малко – около 1000 души, и е естествено за тях да няма новини на български език. Има около 250 000 български мюсюлмани, но те са в напреднала фаза на асимилация на турската народност и е естествено да няма организация, която да иска новини на този език.

  http://www.bnews.bg/article-4831

• Мозъкът ни не побира повече от 150 онлайн приятели

  Robin Dunbar: Натрупали сте над 150 приятели във Facebook – повечето са безсмислени.

  Робин Дънбар – професор по антропология в Оксфордския университет, който изучава различните аспекти на социалните отношения доказа, че способността на мозъка ни не позволява да имаме повече от 150 онлайн приятели, научи www.Eurochicago.com

  Още в през 1990г. проф.Дънбар представи в научните списания теорията, че мозъкът на човека и по-точно неокортекса (Neocortex), частта от мозъка, ангажирана с езика и съзнателното мислене, му позволява да има само от 100 до 230 постоянни (значителни) социални връзки. Професорът достига до тези стойности чрез изучаване на историята на много общества, като се започне от неолита и римско време и се завърши в наши дни. За осреднена стойност на разпределението на този показател се приема числото 150, което е наречено число на Дънбар. Според теорията, добила известност и в България, за значима връзка се счита тази, при която хората общуват най-малко веднъж годишно и при това успяват да изяснят освен отношенията помежду си, така и отношенията с останалата част от приятелите си. Социални групи по-големи от 150 индивида имат тенденцията да се раздробяват.

  За да направи проверка на приложимостта на теорията си за социалните мрежи професорът от Оксфорд организира проучване, сравняващо потребителите във Facebook – тези с няколко хиляди „приятели“, с тези, които имат стотина. Оказало се, че размерът на интернет трафика и при едните и при другите е почти един и същ.

  Въз основа на това, Дънбар заключава, че неговата теория е валидна и за виртуалните взаимоотношения между хората.

  Проучването, чиито пълни резултати ще бъдат публикувани през февруари, доказва също, че жените могат да поддържат по-голям брой редовни контакти в социалните мрежи от потребителите мъже. Според Дънбар, това се дължи на факта, че за поддържане на връзката на жените им стига да се изговорят, докато на мъжете им е необходимо да участват в групови дейности – фитнес, пийване, гледане на мач и др.

  Констатациите на професор Дънбар се подкрепят и от  Камерън Марлоу (Cameron Marlow), изследовател на Facebook, който съобщи наскоро, че фейсбук потребителите си комуникират редовно само с малка част, сърцевината на техните приятели.

  Eurochicago.com също направи своите проучвания и установи, че заключенията на проф.Дънбар, не се отнасят за хората на изборни длъжности, които могат да поддържат изключително много приятели, но… само докато не се издигнат.

  Психолози предупреждават, че сайтове като Facebook създават несигурност в потребителите чрез насърчаване на «приятелствата», което поражда желание да се натрупват все по-голям брой приятели, само за да докаже популярност.

  Референции:

  Dunbar (1992) Neocortex size as a constraint on group size in primates, Journal of Human Evolution / PhysOrg.com

• НАГРАДЕН И ДАРИТЕЛСКИ ФОРУМ ЧИКАГО – ФЕВРУАРИ 2010

  на Българо-Американска Асоциация (БАА) и Български партньорски организации (БПО)

   

   

  История: На 4 октомври 2009 Българи в Чикаго създадоха “Награден и дарителски форум”.

   

  Януари 2010. Дарители за месеца са Орлин Крумов и Ричард Денизов. Те предоставиха на БАА дарове, с молба да ги разпредели всред Българите в Чикаго.

   

  Февруари 2010. Орлин Крумов предостави два оригинални броя (1994 и 1995, които днес се оценяват на стойност около 50 грама злато) на първия български вестник “Good Luck” в Чикаго (начало 1992) през “Петия период на българската имиграция в САЩ”. БАА ги разпредели за Сдружение “Български музей – Чикаго” и Национална библиотека “Кирил и Методи” София. Благодарим ти Орлине!

   

  През месец февруари 2010 година в България ще се честват Двадесет години от създаването на Българско генеалогично дружество “Родознание” (БГД). БАА призовава българската общност в САЩ  да подкрепи БГД. Първи предоставиха своята финансова подкрепа на стойност от един минимален до един най-често употребяват в USA купюр следните наши сънародници:

   

  Александър Лазов (Човекът, знаещ анекдот за всяка българска дума);

  Благой Станоев (Сомелиер от Благоевград);

  Василка Харизанова (Фризьорът на българите със синя кръв в Чикаго);

  Живко Иванов (Пътешественик, колекционер на филми);

  Иван Тончев (Пилищаря от град Стамболийски);

  Лазар Златев (Пътешественик, колекционер на държави);

  Наташа Петкова (Мамчето от Авангард);

  Огнян Беремски (Специалист по “Право на интелектуалната собственост”);

  Петко Петков (Чичо Петко от Враца);

  проф. д-р Никола Чаракчиев (Известен още като Ник);

   

  Важно!!! Дарители и наградени се включват в списъка за кандидатстване на “Българин на годината” и “Ангажиран Българин”.

   

  Благодарим Ви.

   

  За дарителство, за награди или за размяна на дарове и награди, моля пишете на адрес [email protected]

   

  Очаквайте в най-скоро време НАГРАДЕН И ДАРИТЕЛСКИ ФОРУМ ЧИКАГО – МАРТ 2010.

   

  P. S. БАА съобщава, че наградата на г-н Константин Желебинков, с която той беше удостоен през 2009 година, се съхранява в Асоциацията.

   

  Българо-Американска Асоциация

   

   

  Bd10-nf-2a

• БЪЛГАРСКОТО ГЕНЕАЛОГИЧНО ДРУЖЕСТВО „РОДОЗНАНИЕ”.

  До
  Българо-Американска Асоциация
  На вниманието на проф. Николай Чаракчиев,
  Чикаго, САЩ

  ПОКАНА
  Уважаеми проф. Чаракчиев,
  Имам удоволствието да Ви информирам чрез настоящата покана, че на 11 февруари 2010 г. от 10 часа, в салона на Народно читалище „Славянска беседа” Българското генеалогично дружество „Родознание” ще проведе своето отчетно-изборно събрание, посветено на 20-годишния юбилей на дружеството. Събранието ще премине при

  ДНЕВЕН РЕД:
  1. Поздравления до юбилейното отчетно-изборно събрание на Българското генеалогично дружество „Родознание”.
  2. Отчет за дейността на Българското генеалогично дружество „Родознание” през юбилейния период 1990-2020 г. – докладва доц. д-р Антоанета Запрянова.
  3. Отчет за издателската работа на БГД „Родознание” – докладва Лазар Георгиев.
  4. Доклад на Контролно-ревизионната комисия.
  5. Промени в Устава на БГД (приет през 1990 г., допълнен през 2001 г.).
  6. Награждаване на членовете на клубовете за приноса им в развитието на БГД „Родознание”.
  7. Избор на нов Управителен съвет на БГД „Родознание”.

  Проф. Чаракчиев, като един от основателите на БГД „Родознание” и кореспондент на списание „Родознание”, моля Ви да приемете делегираното право да поканите институции или личности да присъстват на юбилейното събрание или да осъществят логистика и финансова подкрепа на Българското генеалогично дружество „Родознание”.
  Адреси за кореспонденция:
  България, 1000 София, ул. „Раковски” № 127
  Народно читалище „Славянска беседа” – Българско генеалогично дружество
  Телефон: 954-18-35; 0899-35-22-10, E-mail: bgagenealogie@ abv.bg
  USA, Bulgarian American Association 5441 N. East River Road, apt. 1401, Chicago, IL 60656, Tel. 312-222-9353, E-mail: [email protected]

  Молим чековете за финансова подкрепа в САЩ да бъдат предназначени за Bulgarian American Association. и изпратени на адрес: Bulgarian American Association 5441 N. East River Road, apt. 1401, Chicago, IL 60656

  С благопожелания:
  Доц. д-р А. Запрянова
  Председател на БГД „Родознание”
  25 януари 2010 File: bd10-bgd1

• Обама: Работните места са ни грижа №1

  Войната в Ирак свършва, изтегляме се през август, заяви президентът на САЩ в първата си реч „За състоянието на съюза“

  В първата си годишната реч пред Конгреса „За състоянието на съюза“ президентът на САЩ Барак Обама говори по темите на икономиката, създаването на нови работни места, реформите във финансите и здравеопазването, климатичните промени, положението в Ирак, Афганистан, Иран и Северна Корея, както и за необходимостта от пълно ядрено разоръжаване.

  Най-лошото от кризата отмина, но щетите още са тук, подчерта Обама.

  „Заетостта трябва да е в центъра на нашите приоритети за 2010 г. Предлагам да вземем 30 млрд. от върнатите от Уолстрийт и да ги използваме, за да подпомогнем близките банки да предоставят на малките предприятия кредитите, от които те се нуждаят, за да оцелеят“, каза още Обама, наричайки малките и средни предприятия „двигател на създаването на работни места“.

  Президентът подчерта, че целта е да бъдат създадени 1,5 млн. работни места само до края на 2010 г.

  „Хората са без работа, те страдат. Те се нуждаят от нашата помощ“, каза Обама, който се обяви и за допълнително намаляване на данъците на средната класа.

  Той смята да създаде специална комисия, която да си бори за намаляване на бюджетния дефицит.

  Президентът се обяви за нови финансови правила на Уолстрийт,

  за затягане на финансовата дисциплина, за да може да бъде „запушена фискалната дупка“, отворила се в бюджета.

  В това отношение той отбеляза предложението за замразяване на вътрешните разходи за 3 г., за да може да бъде овладян дефицитът, който трябва да бъде редуциран до разумни нива в рамките на 10 г.

  „Ще връщам на законодателите всеки закон, който ми бъде представен, неиздържал теста на истинската финансова реформа. И демократи, и републиканци трябва да загърбят партийните си интереси, тъй като страната не може да си го позволи, те трябва заедно да работят за излизане на страната от кризата“, заяви Обама.

  Президентът засегна и болната тема за рискуващите да останат без дом заради лошите ипотеки негови сънародници.

  Ще направи всичко възможно да ускоря рефинансирането на ипотеките, така че собствениците на жилища да могат да ги запазят, обеща той.

  Държавният глава увери, че няма да отстъпи от намеренията си за здравна реформа, като призова Конгреса също да не отстъпва.

  По отношение на Ирак Обама заяви, че войната там свършва и че американските части се връщат у дома.

  „Започвайки война срещу „Ал Кайда“, ние оставяме Ирак на неговия народ по един отговорен начин“, каза Обама, отбелязвайки, че като кандидат-президент е обещал да сложи край на тази война – и го изпълнява сега като президент.

  Всички наши бойни части

  ще бъдат изтеглени от страната до края на август,

  увери той, потвърждавайки срока, анонсиран от неговата администрация – края на 2011 г.

  „Ще подкрепим иракското правителство, мира и просперитета в региона. Но не се заблуждавайте: тази война свърши и нашите войници се връщат у дома!“

  По отношение на Афганистан Обама заяви, че въпреки трудностите „вярва в крайния успех“ там.

  Същевременно той заплаши Иран и Северна Корея с „по-сериозни последици“, ако властите в Техеран и Пхенян продължават да не се съобразяват с поетите задължения, опитвайки се да се сдобият с ядрено оръжие.

  „Международната общност е все по-единна и Ислямска република Иран – все по-изолирана. Същото се отнася и до Северна Корея“, каза още той.

  В тази връзка Обама изтъкна необходимостта от всеобщо ядрено разоръжаване – въпрос, който ще бъде дискутиран от 44 държави на среща във Вашингтон през април.

  Президентът на САЩ говори и за климатичните промени,

  отбелязвайки, че страната му се нуждае от законопроект в това отношение, какъвто той „няма търпение“ да види вкаран за обсъждане в Конгреса.

  Като цяло, американският държавен глава призна, че първата година от управлението му е била съпътствана от множество трудности.

  „Всяка сутрин обаче се събуждам с ясното съзнание, че тези трудности не са нищо с трудностите, изпитвани от американските семейства по цялата страна.

  Но аз няма да се откажа! Ще продължа да работя за осъществяването на мечтата, за това страната да възстанови своята мощ“, заяви той.

  Източник: БГНЕС, БТА

• На Борисов му е смешно – а на вас?

  „За първи път сега се пропукаха организираните групи и пропяха в арестите. И споделиха с нас в арестите… И отидоха и посочиха трупове. Ние в момента разкриваме поръчкови убийства. Отиват и показват – ей тука в тая ливада има труп. Ето тука някъде го покопахме. Колегата Цветанов с един багер копае и вади трупове“, разказа премиерът”
  

  Това е цитат от репортажа на Би Ти Ви за изявата на премиера Борисов в Берлин, организирана под формата на лекция от фондацията “Конрад Аденауер”. Камерата, безпощадна като свидетел, показа как аудиторията се киска, изумява и забавлява.

  Сигурно си представя, как “колегата Цветанов” ходи да копае и вади трупове по ливадите, докато оцелелите от това масово клане престъпници “споделят” съкровените си тайни с новата власт.

  Безпощадната камера показа периферно “колегата Цветанов”, вкопчил ръце в лактите си в позата “не ме докосвай”, замръзнал и вцепенен. Но не от смях.

  Берлинската аудитория трудно може да бъде изненадана от нашия премиер. Той вече я взриви преди половин година с твърдението, че 90 на сто от българските дипломати са свързани с ДС. След което номинира Румяна Желева за еврокомисар.

  Оказа се, че тя е била свързана с фирма на ДС – освен колегите Атанас Чобанов и Асен Йорданов, автори на разследването за тази връзка, с твърдение по въпроса се включи и предшественикът на Желева на поста Ивайло Калфин. Никой не го опроверга. Той явно е доста “информиран източник”.

  Интересно, за Кристалина Георгиева и спекулациите за агентурното й минало реагираха светкавично и доказаха, че е “чиста”. Защото са знаели, че е така. Да разбираме ли, че за фирмата на Желева знаят също и точно по тази причина не питат и не коментират?

  Ето още няколко акцента от изявата на нашия премиер в Берлин, обобщени от сайта Медиапул:

  “В отговор на въпрос за 150-те неразкрити убийства в България, част от които по времето, в което той бе главен секретар, Борисов заяви следното: ” Няма убийство, по което ние да не сме задържали някой или да не сме намерили свидетели. Законът обаче изисква някой да излезе и да каже: ей тоя беше. Хората се плашат, защото не са убедени, че тези ще имат тежки осъдителни присъди. Като ги е страх, хората и съдиите не могат да издадат осъдителни присъди”.
  След като обяви, че сега има пробив, Борисов добави: ”Не случайно сега са ни пълни арестите”.
  ”След убийството на Пуканич стана ясно, че Робърт Матанич, Сретан Йосич, всички онези, които ние сме арестували и екстрадирали, са заподозрени за убийството на Пуканич”, каза Борисов в потвърждение на думите си. Изнесе и лекция как сръбските и хърватските килъри са били пращани за ”мокри поръчки” в България, а в замяна ние сме изнасяли килъри към тези страни.
  По въпроса за реформата в съдебната система, Борисов също обясни колко е трудно това, защото тя е независима.
  Кабинетът “Станишев” бе определен като ”няма такива шменти-капели”, което вероятно също е затруднило преводача за немските слушатели.
  ”Всичко щеше да си върви мазно и бавно, ако сега на власт бяха социалистите. Сега е в пъти по-трудно”, каза още той.
  ”Ние сме честни и достойни хора”, увери Борисов, говорейки за себе си, за правителството и партията си, като в същото време се разсмя искрено и силно.
  Немската аудитория обаче сметна за шега думите на премиера за реформите в БДЖ и за подкрепата, която Борисов даде на вицепремиера от предишния кабинет Миглена Плугчиева да заеме вицепрезидентски пост в ЕБВР.
  С усмивки бе прието уверението му, че реформата в българските железници ще стане по немски модел. По време на разговора немските домакини обясниха, че е по-добре да не става така, защото самият Берлин има голям проблем с железницата си.
  За да защити подкрепата си за Плугчиева, премиерът Борисов изтъкна своето старо приятелство с берлинския кмет – социалист Клаус Воверайт и заяви, че ГЕРБ иска да проведе нов тип политика на консенсуса в България. Това признание също предизвика усмивки сред представителите на близката до християндемократите фондация ”Конрад Аденауер”.
  По поставената тема за руските проекти в България, Борисов отново изказа тезата, че неговото правителство е в заварено положение. ”За АЕЦ ”Белене” сега аз съм нито така, нито – така”, обясни с ръкомахане той.
  ”По този проект се прави трета първа копка. Първо Тодор Живков, после Царя, после Станишев, за мен не остана”, каза премиерът.
  ”Руснаците са готови да намалят цената на проекта за АЕЦ ”Белене”. Ако не бяхме затворили III и IV блок, щяхме да изкарваме по 1.2 млрд. евро годишно от тези реактори”, каза той и заяви, че германските компании също са поканени да инвестират в нови ядрени мощности в България, които новото правителство ще развива по нов начин.
  Присъстващите бяха обстойно запознати и с липсата на екооценка за проекта ”Бургас-Александруполис”, както и за технологичния процес, при който танкерите с нефт ”с едни гумени маркучи ще ги връзваме” към буйовете вътре в морето.
  Борисов описа на немската аудитория опасенията на хората в района, защото всеки ден ”в едно много бурно море, представете си, ще влизат танкери в българското пристанище”.
  По темата за газопроводите, Борисов обясни: ”Ще ви кажа моето лично мнение или, че „Набуко“ няма да стане, или ще стане след „Южен поток“. За България, който тръгне по-бързо – него правим”.
  По темата за борбата с корупцията, той изтъкна, че „сега връзваме касови апарати на бензиностанциите”. И още – ”правим магистрала „Тракия“ като ”Биг брадър”, сложили сме камери във военното министерство дето да следят пликовете, някой да не ги пипне“.

  Знам къде още, освен в Берлин, се кискат. Кискат се доволно, макар и безсилно да извлекат изгоди (за момента): на “Позитано”, в президентството, в централите на ДПС и на НДСВ.

  Което е тъжно.

  Автор: ИВО ИНДЖЕВ –   http://ivo.bg

• САЩ заприличват на развиващите се страни по обедняване на населението

  САЩ все повече заприличват на развиващите се страни заради обедняването на своето население. Около 30% от американците са били близо до прага на бедността или са паднали под него към края на 2008 г., предаде Businessinsider, цитирайки проучване на института Brookings.

  Развитието на американската икономика през 90-те години на 20-то век доведоха до значително намаляване на бедността сред населението на страната. Двата икономически труса за последното десетилетие обаче са влошили жизнения стандарт на значителна част от населението на САЩ.

  За периода от 2000 до 2008 г. темпото, с което расте броят на бедните, е два пъти по-голямо от темпото, с което нараства населението на страната като цяло. Към края на 2008 г. общо 39,1 млн. жители на САЩ са имали доходи, които са под прага на бедността. Ако се вземат и американците с доходи, близки до прага на бедността, то 91,6 млн. души, или около 30% от цялото население, живеят в бедност.

  През разглеждания период най-бързо расте населението с ниски доходи в крайните квартали на големите градове. Там се намира най-голяма част от американците, чиито доходи са с до 200% по-високи от прага на бедността.

  Големите градове в западни щати като Калифорния, заедно с предградията на Флорида, са сред първите, при които ефектът от рецесията се материализира в значително увеличаване на бедността в периода между 2007 и 2008 г.

  От доклада на Brookings става още ясно, че тези лоши тенденции са продължили да се засилват през 2009 г., когато ефектът от икономическата криза влоши още повече състоянието на пазара на труда.

  Източник: Investor.bg

• Делото за Възродителния процес отива в коша, срокът изтекъл?

  Архитектите на смяната на имената и изгонването на 400 хил. турци остават ненаказани. Съдебната система бойкотира делото 20 години

  Автор: Стойко Стойков
  
  20-годишният давностен срок на мегаделото за възродителния процес вероятно е изтекъл тихомълком, без да бъде поискано официално удължаването му. Скандалната новина съобщиха за Frognews.bg източници от съдебната система, но от военна прокуратура категорично отказват всякаква информация. Така в архива отива едно от най-дълго протаканите дела на прехода, а престъпленията на комунистическия режим към българските турци ще останат ненаказани.
  
  Още в края на миналия декември Frognews.bg изпрати чрез Върховна касационна прокуратура въпроси до Софийска военна прокуратура, която наблюдава делото. Искахме официално да получим отговор на 5 въпроса:
  
  1. До къде е стигнало делото за възродителния процес?
  2. Какви са причините то да бъде протакано 20 години?
  3. Кога точно изтича 20-годишният давностен срок?
  4. Прокуратурата има ли намерение да поиска удължаване на срока и да продължи разследването?
  5. Има ли по делото доказана вина на ръководители от бившата БКП на национално и местно ниво?
  
  Писмото ни е било прехвърлено на военните магистрати, но от Софийска военна прокуратура почти месец отказват отговор по темата. Неофициално ни бе обяснено, че наблюдаващият делото прокурор Евгени Иванов, не искал да бъде занимаван с този въпрос, можел да говори, но можел и да откаже. Преди време му натресли случая, а освен това Иванов смятал, че отправените му въпроси отFrognews.bg са тенденциозни. Освен това делото било секретно. Пред колеги магистратът с пагони обяснявал, че реално давностният срок е изтекъл без да се разбере, той сигнализирал шефовете си, но не получил инструкции как да действа.
  Юристи коментират, че специално за това дело давностният срок е доста разтеглив и спорен, защото не става дума за едно престъпление извършено в конкертно време и място, а за гигантски престъпен процес, засегнал хиляди хора на различни места в страната от края на 1984 г. до началото на 1990 година.
  
  
  Проектът за декларация на депутати от Синята коалиция
  
  В края на миналата година проблемът с проточеното 20 години дело привлече вниманието и на 10 депутати от Синята коалиция. На 27 октомври 2009 г. те внесоха официално до председателя на Народното събрание Цецка Цачева проект за Декларация, осъждаща асимилационната политика на комунистическия режим спрямо турското малцинство у нас и провеждането на възродителния процес, довели до прогонването на 400 хил. български турци от родината им. В декларацията се настоява “българското правосъдие и главният прокурор да активират делото за смяната на имената, защото прикриването на комунистическите престъпления с давност прехвърлят вината на виновниците върху целия български народ.”
  Проектът за документ обаче потънал незнайно защо в деловодството на парламента и до сега по него не се е провел никакъв дебат. Липсва и обяснение, защо декларацията е отхвърлена.
  
  Преди време лидерът на ДПС Ахмед Доган категорично заяви, че за престъпления срещу човечеството няма давностен срок, коментирайки точно стопираното разследване за смяната на имената, но партията му тепърва ще трябва да обяснява на електората си, защо освен приказки по митинги и събрания и закани за съд в Хага, не предприе реални стъпки виновните за убийства, малтретиране, изпращане на хора в лагера „Белене” без съд и присъда, разселване на цели фамилии и провеждане на асимилационна политика да понесат отговорността на закона за извършените престъпления. В обществото се коментираше, че именно провала на това дело е цената на вероятната сделката между БСП и ДПС да управляват заедно в кабинета на Станишев, въпреки, че хората на Доган винаги са отричали такава договорка.
  
  В съдебните среди пък се говори, че делото се протакало умишлено заради комунистическия министър-председател Георги Атанасов, който все още е жив и е обвиняем за възродителния процес. Висш магистрат твърдял, че чак след смъртта на Атанасов делото можело да влезне в съда и да се работи по него.
  
  Frognews.bg припомня, че разследването на престъпленията по време на Възродителния процес започват още през 1990 г. с отделяне на материалите по случая от прословутото дело N 1. През следващата година Прокуратурата на
  въоръжените сили повдигна обвинения срещу Тодор Живков, ген. Димитър Стоянов, Петър Младенов, Георги Атанасов и Пенчо Кубадински по чл.162, ал.1 от НК, за проповядване и подбуждане на расова и верска вражда. През 1993 г. прокуратурата се отказа от това обвинение и отправи ново по чл. 387, ал.2. До сега делото повече от 10 пъти е спирано и възобновявано, връщано за доразследване, прехвърляно по компетентност между отделни нива в системата на прокуратурата. От него са отделени и образувани други 5 дела. Голямото зацикляне обаче стана през февруари 1995
  г. Военната колегия на Върховния съд връща делото за ново разследване, но с изричното указание да бъдат разпитани всички лица, които имат отношение към репресиите през периода 1984-1989 г. Това, на практика, е абсурдно изискване,
  защото реално става дума за призоваване не на стотици, а на хиляди свидетели, пръснати по цял свят.
  
  Есента на 1998 г. делото е прекратено срещу Живков и Димитър Стоянов, поради смъртта им. По-късно е спряно наказателното преследване и срещу Георги Атанасов, но през януари 2001 г. бившият премиер на страната
  отново е привлечен като обвиняем. С помощта и на Република Турция са установени и разпитани 312 свидетели, но все още съдебните органи не са установили точните адреси на 126 лица, за да дадат показания.
  
  През зимата на 2007 г. становището на Главна прокуратура, изразено от зам.-главния прокурор Валери Първанов, при изслушването му в парламентарната „Комисия по правата на човека и вероизповеданията“ по настояване на ДПС е, че делото, което сега е под N II-048, ще бъде възобновено, след като се съберат необходимите доказателствени материали и по преценка на прокурора, който го наблюдава.
  
  От темата живо се интересуваше и Съветът на Европа. През май 2006 г. той изпрати у нас свой представител – Хана
  Северинсен. Тя констатира, че разследването е блокирано, няма осъдени, а институциите бездействат.
  
  Блокираното дело за възродителния процес стана причина и за дълбокия разрив между ДПС и някои изселнически организации на наши сънародници в южната ни съседка. Те търсеха справедливост и от европейските институции, след като българската правосъдна система демонстрира отказ от правосъдие. Според тях тежко репресираните по
  този процес са около 1300 човека. 517 от тях са лежали в лагера на о. Белене, знаят се поименно, публикувани са в Държавен вестник, признати са за репресирани. Известни са и политическите затворници с присъди. В Държавен вестник
  може да се намери и прословутият Указ 1313, с който БКП и Живков раздадоха официално държавни награди на близо 200 отличници, провели възродителния процес. В отделните райони на страната и в архивите на БКП се знае кой служител на МВР и БКП е вършил изстъпления и си е превишавал правата, кой е издавал заповеди за
  насилие.
  
  За правителството на ГЕРБ годината тръгна с много изненади, но на 7 февруари, когато премиерът Борисов се очаква да гостува в Турция, сигурно му готвят още една. Тя ще е по-сериозна от скърцането със зъби за новините на турски по БНТ и мераците на министър Божидар Димитров тракийските бежанци да получат обезщетение за имотите. Съседите и изселниците няма как да не питат за смачканото дело за възродителния процес и за отказа от правосъдие в страна членка на НАТО и ЕС.

  Източник: Фрогнюз
  

• <<
• 1
...
• 392
• 393
• 394
• 395
• 396
• 397
• 398
• 399
• 400
• 401
• 402
...
• 414
• >>