Всичко от литература

литература

• Честит празник на влюбените 🙂

   Ще вървя по своя път…

  Ще вървя по своят път
  Мисълта ми едничка
  Ръцете ти в моите ще държа
  Светлината от очите ти
  Ще взимам
  Сърцето ми в нея да се къпе
  

  От косите ти полъха ще взема
  И ще вървя по своят път
  Някъде твоя да пресека
  От устните ти топлината да взема
  И в нея да се сгуша
  

  От усмивката ти крилата
  Ще взема
  И към тебе ще полетя
  Ще вървя по своят път
  Които Ти ми подсказа

   

  Нури Джурин

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––-

    Бел.ред:  В Деня на свети Валентин, който, казват, бил покровител на влюбените,

  пожелаваме на всички влюбени

  сърцата им никога да не станат плюшени 🙂

   

• Петият подвиг на Херакъл

   

  Българийо, аз чаках, недочакал,
  да може чудо да те промени.
  Титан да би горкото ни изплакал
  със всичките му грешки и вини.

  Да би видял те някак си отгоре,
  сърцето му ще тръпне от печал –
  затлачена със хиляди обори,
  зловонни от фекалии и кал.

  Царува власт. А после си отива,
  натрупала престъпната си смрад.
  Пристига друга. Гнусното прикрива
  със лозунги на празничен парад.

  А след това – мърсейки управлява.
  И цвъканото става планини.
  От гадости духът се задушава,
  че копнеш ли – навсякъде вони.

  Фекалии от алчност и поквара.
  Зловоние от подкупи без срам.
  Едни и същи врътки на кантара
  и черни грехове на килограм.

  Безвремие в кошмара бездуховен.
  Кючеци, мутри, чалга, силикон.
  И въздух, с отчаяние отровен,
  в държава без морал, и без закон.

  Родино моя! В стих съм те изплакал.
  С оборите си Авгий те мори.
  Роди поне веднъж един Херакъл
  и петият му подвиг възцари.

  Река Алфей за миг да се отприщи
  и всичкото ни зло да съкруши.
  Безумия и подлост да разнищи.
  Корупция и рекет да руши.

  Не в гръцки мит, но в истинска задруга
  да би се включил българският род –
  Българийо, не бих сменил те с друга,
  щом в теб намеря смисъл и живот.

   

  Ясен Ведрин,

  Jasen-vedrin.blogspot.com

• Петко

  Разказ от Здравка Евтимова*

  .

  – Ела, но тичай по-бързо да похапнем от Петко – подканва ме Роси по телефона. Аз се ослушвам, тъй като мъжът ми си закупи нож, с който да ме затрие в най-скоро време. Нека сега обясня защо стана така. Петко беше старото, 21-годишно магаре на бащата на Роси. Човекът ходеше да краде с Петко и с каручката керемиди, скрап, трици и всичко, което може да се краде в Пернишки окръг. Както бащата на Роси бай Косьо си крал скрап, Петко паднал и започнал да умира. Що така, бе човек, рекъл бай Косьо. С кого ще крада аз? Жена ми дърта и ръждясала релса, щерка ми – Роси, тоест моята приятелка, – не ще да се жени, щото никой не я желае. И двете ги мързи, че ги боли, затуй аз на стари години се люшкам с каручката. Но то всичко окрадено. Тръгна да обхождам кварталите и срещна конкуренцията. И те обикалят, но вместо да крадем, седнем заедно и се напием. Не умирай, бе човек, сам с ония ли ме оставяш, бе? С дъртата и младата?

  Обаче Петко ритнал два пъти и изплезил език. Бай Косьо се видял в чудо. Магаре повече от сто кила да умре от старост! Сто кила месо да умрат от старост, а хладилникът празен. Това не става така! Не знам дали Петко първо умрял и след това бай Косьо го заклал с джобното си ножче, или първо Петко бил заклан и после предал Богу дух. Доколкото познавам Косьо, той би заклал Роси („Тази така и не се ожени, а само гледа сериали и реве. Който както се прибере от съучениците й – я от Италия, я от Испания, при нея ляга, при нея става, но никой не се жени за нея.”) Ето защо Петко сигурно първо си е умрял най-спокойно преди да откраднат старото желязо, после бай Косьо го е рeзнал с джобното ножче. Това, което аз видях след два дни, бяха четиридесет и две луканки, овесени над прозореца на бай Косьо. Той седи с бира в ръка, не може да краде, яде луканки, пие бира и плаче за Петко.

  – Бързо идвай, жабо – обажда се на мобилния ми телефон Роси. – Хайде, че от Петко нищо не остана!

  От Петко нищо не остана, защото Роси опитала една от луканките. Все едно гризала паве, така ми обясни по-късно, че то Петко беше дърто магаре, лека му пръст. Бай Косьо му закопа ушите до Струма и щом леля Денка, жена му, скочи да се кара, той ходи при закопаните уши на Петко, пие бира и плаче. Даже онези, крадците от конкуренцията, и те ходят да плачат над ушите, защото помнят как са се напивали заедно. Та когато Роси за пръв път хапнала от луканката на Петко, не щеш ли, се запознала с един тип Данчо. Той не бил никакъв неин съученик, от младежите, дето ходят в Италия и Испания, и идват в Перник за седмица-две. Той си бил съвсем българин, дето не мръдвал от своето родно село Друган, и поради тази причина не знаел за подвизите на Роси с нейните съученици, и голямата й любов към сериалите.

  Казал й: „Ти си абсолютна. Браво!” и взел да я кани да я запознае с майка си. Той бил на 36, тя на 33 –  тъкмо най-блестяща двойка. Роси се уплашила и взела да мига. Тя била свикнала да й казват, че е абсолютна една седмица, после човекът се отдръпвал– тя просто го наричала за удобство „съученик”, макар че едноседмичните й приятели били кой с десет години по-млад, кой с десет години по-стар. Въобще плюс-минус десет години все й бил съученик. Обаче съученикът си вдигал ризите и се изпарявал за Италия или Испания, но Данчо от Друган бил железен. Той пристигнал при бай Косьо и му заявил:  „Дъщеря ти е абсолютна. По-абсолютна от нея не мога да намеря не само в Друган, но и в Перник. Щото аз смятам така, че да се оженя за нея.” Роси дълбоко се потресла. И съучениците й намеквали: – „Ще се женим”, но как ще се женят, когато тя е в Перник, а той в Неапол?

  Ала мисълта ми е за друго. Една друга наша приятелка, Стефчето, отвращение не отвращение, и тя опита от луканките на Петко, и ела да видиш какво се случва! Още на следващия ден във влака Перник-София се запознава с един Генадий. Тя на 30, той на 32. Стефка обаче работи във фирма „Метал”, поради което и дума не може да става за маникюр. Е, и тя има няколко съученици, но значително по-малко от Роси, защото Роси е изписана и висока като топола, а Стефка се търкаля в собствената си мас. Но онзи тип от влака й споменал:  „Ти си абсолютна. Аз съм по-тънък от собствената си риза. Край. Ти си жената, която търся. Ще те водя да те запозная с мама, ще се женим.”

  Но с това обаче работата не свърши. Леля Денка, съпругата на бай Косьо, една съвсем нормална пълна жена, също за беда взела да опита от Петко. Не, че зъбите й били чак толкова здрави, но то колкото беля да стане – станала. Гризнала тя от Петко, и още на другия ден, както си продавала фланелките на сергията на пазарчето в квартал „Изток”, Перник, изведнъж идва един, твърде брадясал, като вол и също толкова як. Казал й: „Ти си абсолютна”, купил й сладолед и на другия ден дошъл да я търси вкъщи. Тогава бай Косьо – с онова джобно ножче, с което уж заклал Петко – се хвърли да коли онзи брадатия господин, дето закачал най-обикновената му жена. Стигнало се до истински бой, който леля Денка наблюдавала усмихната щастливо над тенджерата, в която къкрела копривена чорба. После една Мира опита луканките и е ясно, че още на следващия ден – пак във влака Перник-София – един й рекъл: „Ти си…”.

  Роси започна да продава ония луканки от Петко по двайсет лева резенчето и ако си мислите, че не се струпаха жени, значи никога не сте идвали в Перник – и то не само жени на 30 години, и момичета на 17 години, ами и жени на 50 години, жени на 60 години, и жени с бастуни. Даже едно момиченце втори за трети клас беше дошло с двайсетолевка в ръка. Та затова Роси ми съобщи: – „Хайде, заспала госпожо, бързо! Ще се свърши Петко, и така ще си изгниеш.” Защото ние живеем до тях и тя слуша как аз и Тошо се караме: хем пари че няма, хем той ме предупреждава, че ще хване в Испания и харесва комшийката, хем едновременно с това си купил нож да ми реже главата, ако ям от Петко. Няколко мъже, които имаха стари магарета – от конкуренцията на бай Косьо – ходиха да ги заколят на същото място. Взеха джобното ножче под наем от Косьо за пет лева на час, и си затриха верните помощници, тъй че скрапът остана неокраден. Обаче техните магарета не докараха никой да каже – „Ти си абсолютна”.

  – Загоряла тенджера такава! – кипи по телефона Роси. – Специално за тебе съм запазила едно резенче от Петко. Мъжът ти и без това е мързелив като заровените уши на Петко. Заглежда се в комшийката и пари няма. Ела да ядеш от Петко. Едно дете имаш, все ще го изгледаш някак си.” Добре, навих се аз, обаче преди това изхвърлих в Струма ножа, дето моя Тошо беше купил от пазара. Тръгвам аз да ям от Петко, ето ти го моя Тошо – не с нож, ами брадвата вземал. „А си отишла да ядеш Петко, а ти отрязах главата тука, на това място.” Така ли, викам аз. Я да видим как ще ми отрежеш главата. И без глава ще ходя да ям Петко, да го знаеш. Тогава той хвърли брадвата и вика:  „Ти си най-абсолютната. И без да ядеш от Петко ти го казвам. Да умра като Петко, ако лъжа!”

  Бащата на Роси, заедно с останалите почтени крадци, останали без кьораво магаре, пият заедно ракия на пейката пред нашия блок и викат: „Що й казваш, че е абсолютна, бе. Ти нямаш ли очи в тая глава?”

   

  –––––––––––––––––––––––––

  * Още разкази от Здравка Евтимова могат да се прочетат тук и тук.

   

• Продавачът на катинари

   

  Блъсканица. Шум. Патаклама.
  Всеки гледа някой да предвари.
  На сергия – в облак от тъма –
  дяволът продава катинари.

  „Хайде, хора! Спазвайте си ред!
  Стока е донесена за всички.
  Само нека видя най-напред,
  вашите протегнати ръчички.

  Брей, госпожо! Сърчице в сатен!
  На везната дайте го веднага!
  И ще си получите от мен
  катинарът, който ви приляга.

  Сигурност ли? Моля ви, мадам!
  Карате ме гръмко да се смея.
  Щом заключа всичкия ви срам –
  вие ще сте приказната фея.

  Няма да ви мъчи ничий глад,
  нито скръб и гнусна милостиня.
  Но ще бъде новият ви свят
  чуден, като Райската градина.

  Ето, колко лесно е! Нали?
  Следващият… Браво, господине!
  Свикнал сте сърце да ви боли,
  а пък то е нужно да изстине.

  Скрупули ли? Бога ми! О, не!
  Давам ви гаранция от ада!
  Даже клет сирак на колене
  смях ще предизвиква. Не пощада!

  Ключ ли? Да! Но той остава в мен!
  Катинарът дава се заключен.
  Тъй се гарантира вечен плен
  и живот – съвсем благополучен.

  Я, младеж! И ти ли идваш тук?
  Браво! Колко млад, а мене иска!
  Със сърце, напомнящо за чук,
  с който си изграждам обелиска…

  Готин ли? Какво говориш? Виж!
  Ще си супер с моята защита!
  „Personal security“ държиш
  с тази придобивка дяволита!“

  Блъсканица. Шум. Патаклама.
  Катинари. Гробници мъртвешки.
  Скрива се в зловещата тъма
  дяволът със куп сърца човешки…

   

  Ясен Ведрин

• Издателство „Бард“ пусна книга на Дейвид Айк

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Издателство „Бард“ е отпечатало книгата на Дейвид Айк  „Световната конспирация“. Както пишат в свое кратко резюме от издателството, това е  „мащабна творба, която има за цел да хвърли светлина зад кулисите на световната политика. Кой наистина ни управлява? С каква цел? Свободни ли сме наистина? В своята книга авторът се нагърбва с нелеката задача да отговори на тези въпроси и да ни помогне да разрием тайните на правителствата в сянка“.

  –––––––––––––––––––––––––

  .

  Из „Световната конспирация“

  1.

  Кои сме ние?

   

  „Истинската стойност на човешката личност се изразява в това доколко се е освободила от самата себе си.“
  Алберт Айнщайн

   

  С риск да досадя на читателя, ще отбележа нещо очевидно: човек е изгубен тогава, когато не знае къде се намира. Ясно и просто. Ние сме изгубени, когато не разполагаме с необходимата информация, която да ни покаже къде се намираме и без която не можем да намерим пътя към целта. Това също е очевидно. Как можем да стигнем някъде, ако не знаем дори къде се намираме?

  Всичко това е близко до ума, но човек невинаги приема с ума си това, което е пред очите му. Както се казва, ако искаш да скриеш нещо, го постави на видно място. Именно в току-що казаното се състои бедата на „човечеството“. Ние сме изгубени, защото а) не знаем къде се намираме и б) нямаме достъп до необходимата информация, която да ни покаже къде се намираме. Всъщност в нашия случай нещата са дори още по-сериозни. Ние не само че не знаем къде се намираме, но не знаем даже кои сме. Джон Ленън пише: „Как да вървя напред, като не знам в каква посока гледам? Как да вървя напред, като не знам накъде да завия?“. Без тези координати – кои сме и къде се намираме – как можем да разберем какво виждаме и какво усещаме? Не можем. Затова правим догадки (често произволни) и тези догадки наричаме „религии“ и „научни теории“. Говорим за „обосновани догадки“, основаващи се на най-надеждната налична информация, но какво би станало, ако се окаже, че тази информация – получена чрез религията и науката – е напълно невярна, и което е още по-важно, е била нарочно създадена така? В такъв случай ще се окажем в още по-сложна ситуация, отколкото просто да не знаем в каква посока да тръгнем. Ще излезе, че сме поели в грешна посока, вярвайки, че онзи с калимявката или микроскопа, който случайно ни е упътил, знае какво говори.

  Днес все по-ясно разбираме, че пътната карта, с която си служим в живота, вече е остаряла и при това сме я гледали наобратно. Или по-точно, това са правили вместо нас (често без да подозираме) представителите на една система, която може да съществува само ако ни държи в неведение за компаса и координатите, които ще ни отведат до целта. Някой е разместил пътните знаци, за да ни заблуди и да ни контролира. Целта на настоящата книга е да ви помогне да разберете кои сте, къде се намирате и как шепа хора манипулират живота ви до степен и с намерения, които дори не можете да си представите. От това ще зависи всичко останало и този „свят“, който досега е изглеждал побъркан, странен и необясним, изведнъж ще застане на фокус. Светът ни изглежда побъркан, защото го гледаме под грешен ъгъл. Достатъчно е само да променим гледната си точка и… „Я-аа, такава ли била работата!“.

  Първа ключова координата: Кои сме ние?

  Ако попитате някого кой е, най-вероятно ще ви отговори нещо от рода на: „Аз съм Джо Еди-кой си. Работя във фирма в лондонския район Тутинг, женен съм, с три деца. Обичам футбол и градинарство, искам да отида на гости на брат си в Австралия“. Такива неща чуваме непрекъснато в телевизионните игри, когато водещият моли участника: „Кажете нещо за себе си“. Хората се идентифицират със своята професия, доходи, предпочитания и това, което бихме нарекли „личност“, „индивидуалност“ или „натюрел“: – „Обичам да се смея и да се забавлявам“, „Обичам домашния уют и спокойния живот“ и т.н. Но и тук можем да попитаме какво би станало, ако разберем, че това, което определяме като „аз“, нашата „личност“, дори нашият пол, изобщо не сме ние. Ами ако всичко това е плод на някаква компютърна програма и някой ни е заблудил, че това сме ние? Бихме сметнали за ненормално, ако попитат някой астронавт кой е и той започне най-подробно да описва скафандъра си: „Аз съм модел Марк III на НАСА, създаден през 90-те години на XX в. Имам твърда горна част на торса, двустепенно изрязани транзитивни (предавателни) елементи в седалищната област и въртящи се спираловидни ставни елементи в раменете, кръста и ханша, позволяващи абдуктивно-адуктивни (отклоняващо-притеглящи) движения. Издържам на налягане от 0,56 атмосфери. Искам да отида при брат си в Международната космическа станция.“ Сигурно ще си помислим, че на този човек му има нещо, вероятно защото е бил подложен на прекалено високо налягане. Какъв глупак – все едно скафандърът му е самият той! Има нужда от лекар горкият, много голяма нужда, и то спешно. Да, така е, но ако се замисли човек, той не е единственият, нали? Ние, обикновените „хора“, правим абсолютно същото. Мислим, че нашият скафандър – това сме ние, и щом веднъж тръгнем да мислим в тази посока, целият пейзаж отива по дяволите. Как може астронавтът да работи, ако си мисли, че скафандърът му – това е той? Та нали тогава би настъпил невъобразим хаос! Е, огледайте се наоколо, вижте целия този „свят“ от хора, които вярват, че са скафандри – и какво откривате? Невъобразим хаос. А и как би могло да бъде другояче?

  И тъй, първото откритие по пътя към свободата: вашето тяло – това не сте „вие“, а един удивителен биологичен компютър, чрез който „вие“ изживявате действителността. Тялото ви е съсъд, средство, но това не сте „вие“, не е вашето „аз“. Скафандърът е средството, чрез което астронавтът се докосва до други „светове“. Същото се отнася и за тялото. Нашето тяло – това не сме ние, защото ние сме Безпределното съзнание, Всичко-което-е, едно непрекъснато енергийно поле, в което всички „светове“ съществуват и същевременно не съществуват. Единствената разлика между всички създания е нивото им на осъзнаване, че те са Всичко. Колкото по-дълбоко осъзнаваме това, толкова по-близо сме до нивото на висшето „знание“ и възприятие, и обратното – ако възприемаме себе си като отделен „индивид“, различен от всичко останало, ние губим връзката си с Безпределното единно цяло, което всъщност представляваме. Живеем в свят на разделение и „различия“, защото сме забравили – в резултат на външна манипулация – своята истинска безпределна същност. Алберт Айнщайн нарича действителността „илюзия, макар и трайна“. Той казва:

  „Човекът е част от цялото, което наричаме Вселена – част, която е ограничена във времето и пространството. Той възприема себе си, своите мисли и чувства като нещо отделно от всичко останало и това е един вид оптична измама на съзнанието му. Тази измама е като затвор за нас, тя ни ограничава в рамките на личните ни желания и обичта ни само към най-близките. Трябва да се стремим да се освободим от този затвор, като разширяваме обхвата на своето състрадание, така че в него да попаднат всички живи същества и цялата природа в нейното великолепие“.

  Освен това трябва да приемем идеята, че сме Безпределно съзнание. Това е такова ниво на съзнанието, при което то знае, че е всичко. Това е самоосъзнатото ВСИЧКО. Помислете например каква е разликата между водната капка и океана. Капката се асоциира с представата за отделното, за индивидуалното „аз“, което не е свързано с нищо друго. Също като при хората – ние мислим, че сме „Бил Еди-кой си“ или „Етел Еди-коя си“. Но когато капката попадне в океана, можем ли да определим къде свършва океанът и къде започва капката? Няма нито начало, нито край, няма алфа и омега, защото всичко е едно Единно цяло. На това ниво няма „ние“ – всичко е едно Безпределно „Аз“. Част от този океан може да е тиха и спокойна, а друга част да е бурна и развълнувана, но това е все един и същ океан, едно и също Единно цяло. Ние винаги сме океанът, винаги сме Безпределното съзнание и не можем да се отделим от него в буквалния смисъл на думата. Но когато забравим кои сме, ние изпадаме в заблуда и придобиваме усещането, че сме нещо отделно, че сме капка, и тогава възприемаме действителността през малкия обектив, който това усещане създава в съзнанието ни. Този обектив възприема онова, в което вярва, и поражда усещания, които съответстват на тази вяра. Дребнавите мисли правят хората дребни, независимо че човек е Безпределното възможно. В това се състои бедата на т.нар. човечество. Ние сме океан, Безпределно съзнание, но въпреки това вярваме, че сме само една слаба незначителна капчица. Идентифицираме се с отделното, с някаква „част“, вместо с единното цяло. Това е така, защото представата ни за действителността е тотално манипулирана, в резултат на което отъждествяваме своето „аз“ с биологичния компютър, наречен „тяло“. Помислете колко много религии обявяват за богохулство твърдението, че човек е Всичко, или както те го наричат – „Бог“. На нас не ни е позволено да смятаме, че сме Бог; трябва да бъдем смирени, да приемем, че сме нисши грешници и да треперим пред Всевишния – или пред онези над нас. Ти си едно нищо, човеко, свиквай с тази мисъл! – и само ако свещениците кажат добра дума за теб, имаш някакъв шанс да не се пържиш в Ада. Тези глупости са измислени от хората, които контролират религиите (а не от програмираните им лакеи със смешните шапки), за да ни задържат завинаги на компютърното ниво на възприятие – нивото, на което лесно можем да бъдем водени като стадо животни. Вижте само с какъв език си служи религията – „Господ е твоят пастир, а ти си част от стадото“. Хората, затворени в телесно-компютърната реалност, ще нарека „несъзнаващи“, а тези, които си дават сметка за съществуването на едно по-голямо цяло, ще нарека „съзнаващи“. Всъщност всички създания са „съзнаващи“, само нивото на съзнанието им е различно, но за да опростя максимално нещата, все пак ще използвам понятията „съзнаващи“ и „несъзнаващи“. При така формулираната дефиниция, почти всички хора на земята са несъзнаващи, защото се идентифицират със своето тяло-компютър (фиг. 1). За щастие, във времето, в което живеем, това започва да се променя.

  Компютърна реалност

  Биологичният компютър често бива определян като „жив“ компютър. Дефиницията на термина „биологичен“ е: „който се отнася до живота и живите същества“. Това е компютър, който стига до решения, без да му бъде указано как точно да прави това. Днес такива компютри се разработват по целия свят, макар че, естествено, те не са нещо много повече от детско сметало в сравнение с биологичния компютър на човешкото тяло. Но принципът е същият. Проф. Бил Дито, който ръководи изследванията върху биологичните компютри в Технологичния институт на Джорджия, казва: „Обикновените компютри винаги имат нужда от абсолютно точна информация, за да стигнат до верния отговор. Надяваме се биологичният компютър да може да намира верния отговор въз основа на частична информация, като сам попълва празнините“. Най-просто казано, биологичните компютри донякъде притежават способността да мислят самостоятелно. Това важи и за човешкото тяло, и то в много по-голяма степен, но проблемът е там, че позволяваме на тялото да мисли вместо нас. Ние сме в плен на илюзията, че тялото ни – това сме ние, затова смятаме, че всички мисли и чувства на тялото компютър са наши мисли и чувства. Но това невинаги е така. Всъщност изобщо не е така, когато става дума за висшите нива на нашето Безпределно съзнание. Аз бих осъвременил цитираната в началото на тази глава мисъл на Алберт Айнщайн по следния начин: „Истинската стойност на човешката личност се изразява в това доколко се е освободила от своята компютърна същност“. Частите на компютъра функционират също както частите на човешкото тяло, защото са принципно едни и същи. В основата на системата на тялото компютър лежи генетичната мрежа (ДНК мрежата), а една от многото функции на тази мрежа е да пренася информация между клетките. Когато преносът на информация протича нормално, ние сме „здрави“, защото точната информация достига до точните клетки в точния момент. Именно тази комуникационна система се бори с болестите, лекува рани и натъртвания, освобождава химични вещества и поглъща токсини, когато е необходимо, за да поддържа баланса и да реагира на опасностите и промените. Когато системата се повреди, настъпва объркване на командните импулси в нея, също както при развален джиесем, и тялото престава да функционира добре. Това наричаме „болест“, а тя може да бъде физическа, умствена или емоционална. Помислете какво става, когато настъпи хаос в командните импулси в един настолен компютър в резултат на „вирус“ или нещо друго. Компютърът започва да дава признаци на „заболяване“ или дисхармония. Отначало може да бъде засегната само скоростта му на работа и тогава казваме, че „компютърът е бавен“. А той е бавен, защото скоростта и ефективността на пренасяне на информацията през системата му не са оптимални. Впоследствие „вирусът“ може до такава степен да разстрои преноса на информация, че компютърът вече няма да може дори да се включва. И какво казваме в такъв случай? „Компютърът ми умря.“ Същото става и когато „ние“ умрем.

  Всъщност „ние“ не умираме, защото това е невъзможно. Ние не сме тяло, а Безпределно съзнание. Не ние, а нашият компютър умира, когато комуникационната му система се повреди и вече не може да функционира, или когато съзнанието реши да напусне тази реалност и да сложи край на усещането ни за нея. Съзнанието е източникът на захранване, с който работи компютърът, то е, така да се каже, „контактът“, в който компютърът се включва към „мрежата“, а когато някой дръпне щепсела от контакта, компютърът угасва. Какво ще стане, ако хвърлим компютър от голяма височина? Той вече няма да работи – иначе казано, ще умре. А какво ще се случи, ако човек бъде хвърлен от голяма височина? Същото. Какво става, когато компютърен вирус разруши операционната система на компютъра? Той вече няма да работи – ще умре. А когато вирус, рак или друго заболяване разруши операционната система на тялото? Отново същото. Какво става, когато паметта на компютъра откаже? Тогава функциите му се разстройват и той вече не може да реагира на командите и информацията, както преди. А ако това се случи с „човешко същество“? Тогава ще говорим за болест на Алцхаймер, или умствено заболяване. Когато компютърът е излязъл от активен режим и си почива, той е в „режим на сън“ (англ.: sleep mode). Същото е и с човешкото тяло. Можем да продължим с тези сравнения до безкрайност – и това е нормално, когато става дума за едни и същи основни явления и принципи на действие.

  Но това, което трябва отново да подчертаем, е, че не ние умираме и не ние се разболяваме от Алцхаймер или умствено разстройство, а тялото компютър. Също както и човек, който работи на компютър, не може да прихване компютърен вирус. Това, което наричаме „умствено заболяване“, не е проблем с нашето Безпределно съзнание, а компютърна повреда. Човек може да е най-добрият компютърен оператор на света, но ако машината пред него не може да обработи въведените данни, той няма да успее да я накара да работи пълноценно. Обикновено смятаме, че след време компютрите вече не могат да вършат това, което са вършили преди, и ние не можем да направим нищо по въпроса, особено когато остареят и се износят. А какво казваме, когато тялото ни остарее? „Аз вече не мога да върша каквото вършех преди.“ Обърнете внимание, че казваме „аз“, когато говорим за тялото в подобни случаи. Но тялото компютър – това не сме ние. Ние сме съзнание – всичко, което винаги е било, е, и ще бъде вовеки. Ние сме Безпределно съзнание, а не нещо пределно като компютъра, но когато не виждаме разликата между едното и другото, нашата навигационна система си мисли, че затворът всъщност е свободен път. Светът, в който живеем, е устроен така, че да не можем да правим разлика между тези две неща, защото така можем да бъдем контролирани и потискани, както ще стане ясно от настоящата книга.

  Компютрите са програмирани да реагират на набор от команди, наречени „софтуер“. В един компютър обикновено има платка, наречена „дънна платка“, която изпраща електрически сигнали към различните части, а основният елемент, който обработва информацията в системата, е микропроцесорът, известен като CPU (central processing unit – централна оперираща единица). Има също така памет, наречена харддиск („твърд диск“), както и друга, „виртуална памет“, или RAM, която съхранява информация само докато компютърът работи. Ако има нещо във виртуалната памет, което искате да съхраните, трябва да го прехвърлите върху твърдия диск, като натиснете Save. Компютрите разполагат и със софтуер, който ги предпазва от сривове в резултат на вируси и други външни атаки. Този софтуер се нарича „защитна стена“ (англ.: firewall) или антивирусна програма, като например Norton Anti-Virus. Тялото компютър функционира горе-долу по същия начин. То има харддиск, виртуална памет, платка и антивирусен „софтуер“.

  Генетичен харддиск

  Харддискът на тялото е съставен от дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК) и клетки. Както ще видим по-долу, клетките приличат на компютърни чипове. Двойната спираловидна верига на ДНК в клетките се смята за генетичната библиотека на тялото, която съхранява кодовете на физическите ни характеристики и ги „даунлоудва“ в процеса на размножаване (фиг. 2). Но това е само част от ролята на ДНК. Общата дължина на ДНК в човешкото тяло е около 200 милиарда километра и тя може да съхранява над 100 трилиона пъти повече информация, от което и да е устройство, създадено от човека. Човешкото тяло и настолният компютър си приличат в принципно отношение, но когато става дума за мащаби, потенциал и сложност, разликата между тях е светлинни години. Друго, което трябва да подчертаем относно ДНК, е колко малко знае за нея традиционната наука. Между 95 и 97% от ДНК се смята за „отпадъчна ДНК“, защото учените нямат никаква представа за какво служи. Помислете само: във всеки от нас има по 200 милиарда километра ДНК, но до 97% от нея (а може и повече) остава загадка за учените, и въпреки това те имат самочувствието да ни наставляват какво да правим и какво да не правим с тялото си – същото това тяло, за което те самите нищо не знаят. Трябва да имаме предвид, че на учените и интелектуалците не им се налага да знаят за Безпределното съзнание и проблемът е в това, че огромното мнозинство от тях наистина не знаят за него. Техният интелект е плод най-вече на компютърното ниво на мислене. Помислете колко от най-великите прозрения на човечеството се дължат предимно на интуитивното усещане, а не на интелекта. Едва след това усещане идва ред на интелекта, който само го потвърждава. Нашите вътрешни усещания, интуицията, вдъхновението, или това, което аз наричам „знаене“, са плод не на интелекта, а на Безпределното съзнание. „Научните“ и „интелектуалните“ професии, като тези на учителите, университетските преподаватели и медийните служители, са пълни с несъзнаващи хора (наред с малцина съзнаващи, които са крайно неудовлетворени). Ето защо науката толкова често стига до задънена улица в опитите си да обясни действителността. Тези хора не са онова вдъхновено Всезнаещо съзнание, а програмирани мислители и понеже гледат на себе си като на тела, те изхождат от телесната реалност – петте сетива. Един безспорно гениален учен, Никола Тесла, който умира през 1943 г., казва: „Когато науката започне да се занимава с нефизичните явления, тя ще напредне за едно десетилетие повече, отколкото през всичките векове на своето съществуване дотогава“. Има толкова много хора, които смятат, че ако нещо не може да бъде възприето чрез зрението, слуха, допира, обонянието или вкуса, значи не съществува.

  Терминът „отпадъчна ДНК“ предполага, че тази ДНК е в повече от необходимото и не служи за нищо – представа, която сама по себе си е крайно абсурдна. Една от главните функции на тази т.нар. „отпадъчна ДНК“ е да осъществява връзка с други реалности и да приема, предава и усилва информация, подобно на радиоприемопредавател. Формата и кристалната структура на ДНК я правят идеална за тази цел, както ще обясня в следващата глава. Много важно е също така да знаем, че ДНК е общо взето една и съща за всички форми на живот, било то човек, мишка, цвете, риба, или вирус. Всяка ДНК съдържа четири кода: аденин, гуанин, цитозин и тимин, които се означават като А, Г, Ц и Т.

  Единствената разлика между човека и цветето е редът, в който се свързват тези четири кода. Съвсем малки разлики в кодирането може да доведат до огромни различия във физическите особености. Вариациите на ДНК между човешкото тяло и мишката са незначителни в сравнение с фундаменталните разлики във физическата им форма. Ако сте гледали филмовата трилогия „Матрицата“, ще забележите, че показаната на фиг. 3 кодова верига на ДНК прилича на компютърните кодове от тези филми. Не само човешкото тяло е биологична компютърна система, такива са и всички други форми на „живот“ в тази реалност, която наричаме „свят“. Всичко, което виждаме и което има външна физическа форма, представлява компютърна програма, в която А, Г, Ц и Т са компютърните кодове.

  Дънна платка от меридиани

  Платката на тялото е системата от меридиани, която лежи в основата на древното лечителско изкуство акупунктура. Още преди хиляди години китайците знаели за съществуването на мрежа от енергийни линии, минаващи през цялото тяло, които днес наричаме меридиани. По протежението им са разположени множество точки, известни като акупунктурни точки, в които може да се регулира потокът на енергията през меридианите чрез използването на много тънки игли и други техники. На фиг. 4 се вижда, че системата от меридиани дори визуално прилича на платка. Това е компютърно обработено изображение, получено в парижката болница „Некер“ в рамките на съвместно изследване с Лабораторията по цитология към Военната болница. В акупунктурните точки е инжектиран изотопен индикатор и след това е направена снимка с гама-апарат, за да се види къде отива веществото. Оказва се, че то преминава през системата от акупунктурни меридиани. Не само че това потвърждава съществуването на мрежата от меридиани, която „модерната медицина“ открай време отрича като нещо абсурдно, но изследването установява и още един изключително важен факт. Оказва се, че колкото по-бавно преминава енергията (на китайски: чи или ци) през меридианите, толкова по-лошо е здравето на човека. Когато енергията циркулира балансирано и с оптимална скорост, човекът е в добро здраве. Как да си обясним това? Обяснението е, че енергията чи е информация, която посочва съществуването на даден проблем или дисбаланс, както и начина за неговото отстраняване. Какво би станало, ако например до вас прекалено бавно достигне информация за съществуването на даден проблем и след това вашият отговор стигне прекалено късно до засегнатите? Проблемът няма да се разреши, а най-вероятно ще се задълбочи. Това е една от причините болните хора да бъдат по-уязвими откъм нови болести. Енергията чи предава и указания за поддържането на баланс и хармония и ако този процес бъде нарушен, ще се нарушат също и балансът и хармонията и тогава тялото ще се разболее. Както вече споменахме, когато един компютър започне да се поврежда, първото нещо, което забелязваме, е, че той реагира на командите по-бавно от обикновено. Когато това се случи, нещата може да се влошат много повече, ако не вземем мерки да изчистим системата от това, което забавя комуникационния трафик. Същото става и с енергията ци в платката на тялото. Хората, които нямат правилна представа как функционира тялото и дори какво представлява то, винаги са се отнасяли с пренебрежение към акупунктурата и други алтернативни методи за лечение. Невежеството им пречи да проумеят как главоболието например може да се излекува с едно убождане с игла в крака. Това е така, защото те асоциират болката с нейното местонахождение, а не виждат организма като едно цяло. Меридианите образуват в тялото вериги и ако една линия минава през главата, тя минава и през крака. Ако една от тези зони се запуши, това поражда дисхармония в други части на веригата, затова когато циркулацията на енергията бъде възстановена в съответната точка на крака, това премахва налягането или проблема, предизвикващ главоболието. Нещо подобно правят и компютърните техници, когато „чистят“ компютъра, за да могат електрическите му вериги да работят с оптимална скорост. Тези техници се наричат още „компютърни доктори.“ И съвсем уместно.

  Системата от меридиани е свързана и с набор от енергийни възли, чрез които човешкият компютър влиза в досег с Безпределното съзнание, или поне така би трябвало. Съществуват много такива възли, известни като „чакри“ – дума, която идва от санскрит и означава „светлинни колела“. Има седем главни чакри: коренна, сакрална, слънчев сплит, сърдечна, гърлена, трето око и коронна (фиг. 5), и те се свързват с тялото компютър посредством жлезите на ендокринната система. Сърдечната чакра е равновесната точка в средата на гръдния кош, откъдето всъщност идва представата, че любовта се усеща със „сърцето“. Тъй като с течение на времето това е забравено, любовта започва да се асоциира с „физическото“ сърце. Чакрата на третото око, разположена в средата на челото, е връзката ни с паранормалното зрение и общуване. Тя взаимодейства с епифизната жлеза в централната част на мозъка. Епифизната жлеза е чувствителна към светлината и произвежда мелатонин – хормон, който регулира съня, и серотонин, който е жизнено важен за предаването на електрическите импулси в мозъка. Това е т.нар. „невропредавател“. Френският философ и математик от XVII в. Рене Декарт стига до извода, че епифизната жлеза е „вместилището на душата“. По-точно е да се каже, че тя е приемопредавател, който свързва „душата“ – Съзнанието – с компютъра. Коронната чакра, разположена на темето, е най-важната връзка с Безпределното съзнание и се асоциира с хипофизата – най-важната жлеза, която също се намира в мозъка и отделя хормоните, контролиращи цялата ендокринна система. Според друго мнение хипофизата е жлезата на третото око, а епифизата е жлезата на коронната чакра, но и двата варианта са еднакво приемливи за целите на настоящата книга.

  И двете чакри ни свързват с това, което е „отвъд“, и ако се появи проблем с която и да е от двете жлези, връзката става много по-трудна. Те взаимодействат с хипоталамуса в мозъка, който е основен регулатор на емоционалното ни състояние и организира и контролира чувствата и настроенията ни, както и усещането за глад, апетита, приема на храна и всичко, свързано с удоволствията и творчеството. Хипоталамусът е жизнено важен за баланса между тялото, ума и чувствата, и заедно с ендокринните жлези е обект на въздействие от страна на съдържащите се в масово консумираните храни и напитки химични вещества, както и електромагнитните влияния. Веднъж имах много ярък сън, беше през 80-те години, когато започнах да осъзнавам голямата истина. Сънувах, че чета Библията, но единствените думи, които виждах, бяха името „Джон Пайниъл“. Усещането беше толкова живо, че отначало си помислих, че наистина съм прочел това в Библията. Тогава изобщо нямах представа, че „пайниъл“ е епифизата, но именно тази жлеза е много важна за свързването ни с онова другото, голямото „Аз“. По-късно пак ще се върна на тази тема. Между другото, чакрите са част от т.нар. „аура“ – енергийното поле около тялото, което може да бъде измерено в електрически величини и дори да бъде видяно от някои екстрасенси. Те виждат аурата като цветове, които се променят в зависимост от емоционалното и душевното състояние на човека. Различните мисли и чувства имат различни честоти на трептене, а всяка честота има свой цвят или оттенък.

   

• Наричахме го другаря Петров

  Разказ от Константин Каменов

   

  1968 година

  Драги ми Матеев,

  Изпращам ти тази новела, защото вярвам, че само в твоето списание има шанс да бъде публикувана. Знаеш какво е отношението към подобна тематика в другите редакции. Надявам се, че писмото ми ще те достигне преди някоя заповед, която да ти забрани от най-висша инстанция да продължиш да се занимаваш с литературна дейност.

  Авторът на новелата държи да остане анонимен. Предостави ми правата си, затова можеш да я подпишеш с псевдонима ми Константин Каменов. Позволих си да променя стилистиката в разказа на майката, защото авторът я бе записал буквално. Може би поради липса на образование, или заради контакта й с определена прослойка, начинът й на изразяване бе много простоват. Надявам се, че с тази литературна корекция произведението няма да загуби от силата си!

  С Богом! Косьо

   

  * * *

  Вървях след Мария по извитите дървени стълби и плъзгах ръката си по напуканата стена. Скърцането под краката ни ми навяваше усещането за приближаващ край. Навсякъде времето бе оставило своя отпечатък – и в паяжините по тавана, и в изпадалата мазилка, и в пълзящата по стените влага, и в изкъртения парапет…На площадката на последния етаж, приятелката ми ме чакаше да се дотътря. Докато Мария открехваше вратата, аз съзрях очила с кръгла телена рамка и не знам защо ги бутнах в джоба си.

  Стаята, където влязохме, бе малка. Потънала в полумрак. Нямаше мебели – само едно легло, в което дишаше тежкоболна жена. Лицето й бе без време състарено. Бели пипала бяха изпили някога розовелите бузи. Един бегъл поглед, все пак, ми бе достатъчен да откроя под плетеницата от бръчки изящността на овалния й лик. Мария все още съхраняваше античните черти на женската й хубост. Майка й обаче си отиваше. Дългите й сухи пръсти, вплетени едни в други, потреперваха от време на време.

  Мария сложи ръка върху нейните и прошепна със звучен глас:

  – Мамо, аз съм.

  Жената отвори очи, поглеждайки ме, сякаш искаше да попита “Кой е този?”

  – Това е приятелят ми Христо. Заминаваме на специализация в Съюза.

  – Радвам се, че дойде да се простим, момичето ми- изрече тези думи без да се радва. Предчувстваше, че това е последната им среща. – Мислех, че ще отида в гроба без да мога да ти разкажа… Много пъти си ме питала кой е баща ти, но не смеех… Ето,майка, написала съм ти всичко на тези няколко листа… Прочети го по-скоро… Остави ме сега да си почина.

  Говореше монотонно и безразлично, а се усмихваше мило на дъщеря си. В думите й се долавяше само страх. Взехме написаното и се отдалечихме до единствения малък прозорец в стаята, където Мария ме погледна въпросително и след като й кимнах, зачете полутихо текста. Често ми е повтаряла колко й се иска да знае кой е:

  “Беше първата година след партизанщината. Градчето бе малко. Църква, магазин, училище, една обществена сграда и повечко къщи. Приличаше по-скоро на село. Из улиците, вместо по полето, се “разхождаха” крави и миризма на тор насищаше въздуха.

  Бях на двайсет и две. Работех в счетоводството, при партийния секретар, другаря Петров. Той бе надхвърлил петдесетте. Носеше очила с кръгла телена рамка и лъснати до блясък ботуши. “Конфискувани от местната буржоазия”, както обичаше да подчертава. Друго отличително от него не мога да си спомня. Чертите му са толкоз размазани в спомените ми, че дори понякога се чудя истински ли е бил този образ…

  При него често идваха двама мъже. По-големият бе Георги. Трийсет и две годишен. В спомените ми той си остава човек без външност. Може би, защото винаги бе в сянката на другаря Петров. Може би, защото той самият бе сянка. Не знам. Един от многото и толкоз. По това време изпитвах нещо към този мъж, но не можех точно да определя какво бе това чувство.

  Другият бе по-млад и от мен – едва двайсет годишен. От малък останал сирак. Намерили го да спи гол в един гълъбарник. Другарят Петров го осинови. Взе го в партизанския отряд, където отказа да носи оръжие. Четеше или декламираше патетично стихове. След запознанството ни се отнасях с пренебрежение към него. Името му бе Александър, но аз го наричах подигравателно “Гълъбе”. По-късно това прозвище започна да ми звучи много гальовно. Беше висок и слаб. Решеше черните си коси с ръка назад. Погледът му – дълбок и объркващ – съвсем неподобаващ на възрастта му. Неподобаващ, защото гласът му, устните, лицето – всичко друго в него напомняше дете. И досега не съм срещала човек с червени като малини устни и чисто като пролетни облаци лице. Не гледах на него сериозно, защото го възприемах като дете. Но то бе в началото.

  Дойдоха веднъж двамата при другаря Петров. От моята стая всичко се чуваше и виждаше. Вратата бе стара, не уплътняваше добре, а имаше и няколко дупки от куршуми. Партийният секретар, както винаги любезен, стана да ги посрещне, но Александър заговори пръв:

  – Другарю Петров, старините край града са много ценни не само за Отечеството ни…

  – Знаем… Знаем, Сашо! – прекъсна го с потупване по рамото.

  – Но върху тях изливат основи на бъдещ завод!

  – Правилно! Нали трябва да има приемственост? – усмихваше се другарят Петров.

  – Античните градежи не могат да издържат тежестта му… – гледах детските черти на лицето му и недоумявах, че мисли за спасяването на някакви старини. Та той още би могъл да играе на стражари и апаши!

  – Сашинце, Сашинце! И в отряда така спореше? Ех, соколе мой! Добре. Ще видя какво може да се направи – прегърна го през рамо другарят Петров и го изпрати към изхода.

  На другия ден, рано сутринта, цялото градче шушукаше как по нареждане на партийния секретар са били взривени и старините, и основите на завода.

  През тези първи години на Народната власт парите не достигаха. Затова ходех да почиствам църквата. Оттам ми даваха по някой лев. Никой в Партията не знаеше, че съм вярваща. Дори открито се присмивах на Александър, за дето почита Христа. С това си грозно деяние се надявах, че няма да ме заподозрат като предано православна.

  В деня, когато старините престанаха да съществуват, бях свършила по-рано работата си. Приготвях се да си ходя, но в Божия храм влезе Александър. Не бе ме забелязал и аз се скрих зад една от колоните, наблюдавайки го какво прави. Коленичи пред иконата на Христос Спасител. Впери очи в него и вплитайки ръка в ръка, започна разпалено да шепти. Сякаш на жив човек говореше:

  – Боже, опази ме от плъзналото безумие! Моля те, опази ме! Вдъхни разум… Върни човещината на другаря Петров! Самозабравил се е. Разруши античностите край града. Намислил е да сваля иконите от църквата и да поставя картини на работници. Ако съм се провинил с нещо пред Теб, моля Те, недей наказва всички! Само мен… Кой му отне разума, Боже? В отряда не беше такъв! Ще ти се моля всеки ден, само ме чуй!

  Прибрах се в къщи и легнах. Не помня как съм заспала. Много кошмари ме мъчеха. Сънят още повече ме изнерви. Стреснах се. Нощта бе отминала и за моя изненада до леглото ми, на стола, седеше Александър. Усмихваше ми се с топлина в очите си:

  – Минавах случайно покрай вас. Хазайката ти ме помоли да те видя. Уплашила се жената, че си много неспокойна на сън. Мен ме припознала с лекаря.

  Гледах го и се радвах, че е при мен. Тогава за пръв път започнах да чувствам, че ме привлича с нещо. Заслушах се в още мекия му глас и ми се прииска да го притисна до себе си. Попитах го дали е обичал някога. Сякаш исках да чуя отговора, който ми даде. А той ми подшушна на ухото, че голямата му любов е поезията. Тази тайнственост ме увлече в разговора и поисках да науча и за отношението му към Георги. Той се усмихна на себе си, сякаш си спомняше нещо красиво от миналото, и заразказва с блуждаещ по тавана поглед:

  – Не знам защо, но не изпитвам никакви чувства към хора, които се бъркат в нещо, без да го разбират. Но с Георги е малко по-особено. Той наистина не разбира нищо от изкуство. Елементарен е дори в изразяването си. Повтарял съм му го много пъти. Винаги съм се стремял да го убедя да се откаже от писането. Понякога си мисля дали имам право да се опитвам да въздействам върху постъпките и мислите на хора, но никога не мога да си отговоря. Сега ситуацията е по-лоша. Другарят Петров го насърчава и му помага да отпечатва глупост след глупост… Уж се борехме срещу посредствеността, а то… добихме нейния облик. Може да звучи абсурдно, но хора като Георги се превърнаха в копие на тези, срещу които се бяхме опълчили. И знаеш ли защо? Защото в него доминираше омразата. И тъй като не искам да бъда като него, стремя се да не го мразя… Нито него, нито другаря Петров. Ако оставех в мен да се появи подобно страшно чувство, то тогава омразата ще трябва да бъде насочена към почти всеки, който се опитва да твори… А Георги наистина само се опитва да твори… За съжаление агресията в мисленето му се проявява не само в изкуството. По този начин обаче прониква и съсипва живота на много хора.

  Разсъжденията му започнаха да ми стават все по-интересни. Затова го попитах и за неговите произведения. Мислех, че много се хвали. Той затвърди първоначално мнението ми с отговора, който ми даде:

  – Вземи! Нося със себе си няколко стихотворения. Съвършени са. Понякога само за един миг. Поезията, както всяко изкуство, е част от душата ти, но знаеш ли какво представлява собствената ти душа? В един момент я усещаш, в следващия – не. Така, при внезапно изригнали чувства можеш да се докоснеш до изкуство, което е поднесено със сходни излъчвания. В следващия миг обаче чувствата са отлетели. Настроението ти ражда нови усещания. Те диаметрално се разминават с изкуството, което преди това ти е допадало. Могат обаче да ти отворят сетивата за възприемане на изкуство в друга тоналност. И както ти споменах в началото – всичко е само миг. Миг, но красив. Изпълнен с невероятна наслада, която не може да бъде открита другаде, освен в природата. Ще ти кажа и още нещо за изкуството, което няма да ти прозвучи така красиво, както предходните ми размисли. В него има некадърници, посредствени, таланти и гении. Всички имат място под слънцето, но най-много са посредствените. Георги е от тях.

  – А ти? – подигравателно се усмихнах като си мислех, че ще каже “талант”.

  – Аз съм гений и това е най-страшното.
  

  Недоумявах защо може да е най-страшно, но той се изясни:

  – Хората обичат гениите, само когато са мъртви… скоро ще умра – предчувствам го. А що се отнася до поезията ми и това, което ти казах за възприятията на душата, сигурно разбираш, че нещо в мен умира след всеки написан стих. Раждане и смърт, раждане и смърт – това е животът ми.

  Погледът му бе отправен към светлината, идваща от прозореца. Очите му бяха мътни и тъмни, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Предположих, че трябва да го утеша, но почувствах, че няма да успея и зачетох стиховете му:

  – Недей! Поезия се чете, когато човек е уединен. Изчакай да си тръгна! – разроши с ръка косите си, вместо довиждане. С походка, сякаш носена от вятър, напусна стаята ми. Едва го дочаках и отново погледът ми със страст се плъзна по стиховете. Бяха повече от гениални. Дали, защото ми го внуши, дали, защото така ги усетих – не мога да кажа! Не знаех на какво да ги оприлича. Написани с невероятна лекота. Същевременно завладяващи и разтърсващи. Четях ги и чувствах, че гордостта се уповава на гения. Искаше ми се отново да го погледна в очите, но той си бе отишъл.

  Надвечер, преди да привърша работа, другарят Петров ни извика с Георги при себе си. Точно, когато се опитваше да ми каже нещо, вратата се отвори с трясък. На прага, потен, с разчорлени коси, застана Александър. Гледаше яростно другаря Петров. Очите му бяха присвити. Ноздрите му се разширяваха, сякаш бе бликнала лава. В този миг ми се стори грандиозен и величествен. Обърна падналите кичурчета коса нагоре. Разкъса яката си и заговори, едва сдържайки гнева си:

  – Какво си сторил? Предупредих ли те? Предупредих ли, че не бива да се свалят иконите от църквата?

  – Е-е, е-е! Не се горещи! – усмихваше се както винаги другарят Петров. – Картините са по-ценни от някакви си икони. Ще стане от днес църквата художествена галерия… –  започна замечтано и с патос последните си думи, но Александър не го остави да продължи:

  – Галерия, посещавана само от добитък!

  Махна с ръка, сякаш пращаше всичко по дяволите, и хукна по стълбите.

  – Сашо-о-о! Какъв добитък, бе? – провикна след него от прозореца Георги.

  – Отидете да видите! – чу се отдолу.

  На двора ни чакаше, както винаги, черната, постоянно лъщяща, лимузина. Качихме се, за да идем до църквата, макар че тя се намираше на по-малко от 50 метра. Влязохме вътре и тогава… Помня… Наду ме такъв смях, че не можах да го сдържа… Десетина крави се разхождаха в храма, взирайки се в картините и жално мучаха.

  – Не се хили, ами веднага в колата! Идвате с мен! – за първи път виждах другаря Петров ядосан. Отидохме до къде ли не. Насила принуждавахме хората да зарежат делничната си работа. Само и само да не пропадне стъкмената изложба.

  Другарят Петров бе застанал пред иконостаса и разясняваше достойнствата на картините, жестикулирайки енергично с ръце. Бълваше безсмислица от неразбираеми думи, от които хората недоумяваха какво цели с речта си. Що е изкуство? В стаята ми Александър много по-образно успя да извая във въображението ми какво може да се крие зад това понятие. Брътвежите на партийния секретар бяха съвсем различни:

  – Другари граждани, тази изложба е ваше дело. Вие отхвърлихте ярема на църквата и нейните догми. И защото не дойдохте сами да разгледате картините, някои опортюнистични елементи решиха да на… – гласът му се изгуби и в продължение на десетина минути никой не можеше да чуе какво казва. Отваряше уста. Ръкомахаше. И толкоз. В този момент усещах, че той не може да бъде Христос. Не би могъл да бъде даже Юда. Представях си го ту като единия, ту като другия. Но той си беше най-вече другарят Петров.

  – Хора! Защо се водите по него? – всички се обърнаха към вратата. На фона на силната светлина стоеше разкрачен мъж. Познах го, независимо че чертите на лицето му не се забелязваха. Може би и другите го познаха… по гласа. Когато се появи, миризмата на животински тор започна да се губи. Усещаше се все по-силното ухание на свежи цветя.

  – Тези двамата, до иконостаса, могат само да рушат красотата.

  Хората се обърнаха да чуят как ще му отвърнат ораторите. Георги прошепна нещо на ухото на другаря Петров. После се скри зад него. Секретарят, мъчейки се да каже нещо, отново само с жестове успя да посочи към входа.

  – Превърнахте храм за човешките души в обор за облагородяване на животни. Хора, спрете ги! Какво ги зяпате? Спрете ги! Ще ви отнемат идващото утре!

  – Хванете го! – успя да извика най-сетне другарят Петров.

  – Хванете го! – веднага повтори и Георги.

  Затвориха го в избата на общинската съборетина. Не трябваше да му се дава храна и вода. Пречеха му да спи.

  След седмица, ден преди несъстоялата се церемония на сватбата ми с Георги, отидохме с другарят Петров да го видим. В избата бе влажно и мрачно. Струйки светлина се провираха през затрупаното с въглища прозорче.

  – Как си, Саше? – усмихваше се другарят Петров. Все едно питаше какво ще има за ядене, а не се интересуваше за здравето на осиновеното си дете. Въпросът му увисна. В почти тъмната изба ясно се виждаше състоянието на Гълъба. Черните му коси бяха паднали на кичурчета върху потното, горящо в треска чело. Бялата, съдрана от боя риза бе цялата в кървави петна. Лявото му око бе отекло – някой жестоко го бе ударил. Нахапал бе кожичката на долната си устна. И независимо от всичко отвърна:

  – Добре.

  – Радвам се… Радвам се, момчето ми. Да не си изгубил разсъдъка си, че заговори против мен? Аз, който съм те измъкнал от сиромашията! Знай, че за благото на народа, независимо от обичта ми към теб, не бих се поколебал да те поставя на мястото ти, когато се отклоняваш.

  Александър стана и с плавна походка се отправи към изхода. Безразличието, с което се отнесе към думите на другаря Петров, накара секретарят да стисне юмруци. Гледах слисана как Гълъба се разхожда спокойно на вън. В мен пак прозвуча молитвата му към Бога. А същевременно още ме потискаше разговорът от сутринта, който другарят Петров проведе с мен:

  – Мария, дойде време да те омъжим. – чоплеше с клечка пожълтелите си зъби и едва разбираемо долавях думите му. Мазното му тяло бе плувнало в пот. Неприятната миризма изпълваше стаята. Усещах я с всяка своя пора и присвивах ноздрите и очите си от отвращение. Тези ми реакции бяха възприети погрешно:

  – Стига си се мръщила! Сватбата ти ще е за благото на народа.

  – Но… аз още не съм се влюбила… – смънках, понечейки да му се противопоставя. Той обаче веднага ме прекъсна. Без грубост. С неизменната си, разтеглена широко усмивка:

  – Любовта е предразсъдък на буржоазията, другарко Мария. Избрал съм ти Георги – добър другар. С него ще обогатите редиците ни. Вече е решено. И без повече противоречия! С този въпрос свършихме. Искам да те питам още нещо. Защо ходеше в църквата?

  – Ами… нямах пари…  – пак смънках, а той се усмихна още по-широко.

  -Е! Това е комунизмът – живот без пари. Капиталът е буржоазна приумица, глупачето ми. С него можеш да бъдеш заробена. Църквата пък е средновековна отживелица – забрави я! Та-а-а…Какво щях да ти казвам? А, да! Следобед ще ходим при Сашо. Сополанкото му нейден! Утре пък ще те омъжа за Георги. Хайде! Сега ме остави! Имам да свърша нещо насаме.

  Стоях в избата, която наричаха килия. Така и не можех да разбера защо разговорът с другаря Петров все още ме караше да изпитвам страх. Същевременно в мрачните ми мисли все прелиташе и прелиташе, като светъл кадър, устремът на Александър, пламъкът в молитвата му. Те заличаваха малко по малко страха от секретаря.

  – Не тая някаква омраза към теб. Все пак трябва да почитам човека, който ме отгледа. Не мога обаче да мълча, когато виждам, че се спекулира с неща, за които си ме учил, че са към свещените… – върна се Александър в килията.

  – Например? – избърса с бялата си кърпичка кръвта под носа му, другарят Петров.

  – Например… Подигравката с народа. Гаврата с изкуството и парадиране с понятия като комунизъм… Отдавна искам да те питам какво разбираш от изкуство. Хайде, кажи ми! Какво? Нищо! Георги – също… Е, защо трябва да принуждаваш всички хора да следват липсата ти на естетика? Къде остана свободата и правото на собствен избор? Нали за тях се борехме? Не мислиш ли, че с подобни действия убиваш не само моята мечта за един красив свят…

  – Е-е-е! Е-е-е! Много приказваш, момчето ми! Ще те оставя да размислиш малко. Изглежда не ти е дошъл още акълът в главата? Така и не се научи как трябва да разговаряш с мен. Дойдох да обсъдим постъпката ти, но явно ще трябва да постоиш още на тъмно, пък след време може и сам да поискаш да се разкаеш… но, стига вече съм ти напявал! Чака ме важна работа. На мястото на училището ще строим чешма – погледна часовника си и продължи към вратата. – Ще закъснея. Мария, ти можеш да постоиш още малко при него. Разкажи му и за другите неща, които се случиха тези дни! – обръщайки се на входа, огледа отново Александър. Сякаш го прекърши с последните си думи – Осъзнавай се по-бързо, че утре ще кумуваш на Мария и Георги! – изхили се и най-сетне ни остави сами.

  Не свалях очи от Гълъба. Чувствах го още по-хубав… по-близък. Обичах го. Усещах страстта си как пълзи из тялото ми и не исках вече да я крия.

  – Не знаех… Не вярвах, че ще се омъжваш за Георги! – наведе скръбно глава. Струваше ми се, че плаче, но никога по лицето му не видях сълзи.

  – И аз не искам…Другарят Петров ме насилва! Какво да правя? – стисках без да усетя ръцете му – Сън дори не ме хваща от наглите му наставления. Имам странното чувство, че навсякъде ме дебне какво ще направя! Страх ме е!

  Страстно го бях прегърнала и ридаех на гърдите му. Той плъзваше пръсти из косите ми и ги загали. Не говорехме, но го разбирах и чувствах топлотата му. Ставаше ми все по-хубаво. Усещах невероятно блаженство. Тогава бе зачената ти, Мария. Александър е баща ти. След тази кратко съществувала любов, никога не го видях. Избягах. Не се омъжих за Георги, но никъде не открих вече и Александър. Взирам се понякога в хората, а убеждението, че е мъртъв все повече нараства в мен. Между тези хора го няма… но има Рай…”-

  текстът свърши, защото химикалът бе прекъснал.

  Доближихме се отново до нея. Гледаше ни с втренчени, уплашени очи. Гледаше в моята замисленост, в сълзата на Мария и някъде зад нас.

  Обърнах се. На един дъх разстояние се хилеше възпълен старец, с губещи се от усмивката и мазнините му черти на лицето. Извадих от джоба си очилата с кръгла телена рамка и ги захвърлих в тъмното по наблюдаващия ни силует. Чертите на лицето му чезнеха все повече и повече, докато в един момент той сякаш се стопи в мрака, но мазната му усмивка – не.

   

• Месечина сияйна

   

   

   

   

   

  Месечина сияйна – Огряваща.
  Пътят ми в нощта тъмна – Прости ми.
  Не си тръгвай, свети ми.
  Прости ми за целувката – страстна.
  Прегръдката искам да усетя.
  

  Към тебе гледам – покажи ми.
  Сърцето виж как тръпне.
  Месечина сияйна – не искам.
  Моля те още малко посвети ми.
  Погледни как поглъщат ме сенките.
  

  Не си тръгвай сега – моля те.
  Утрото скоро ще те отпъди.
  Свети ми и покажи ми – Месечина.
  Косите й разпилени.
  Устните в страст – шепнещи.
  

  Месечина сияйна.
  Свети още мъничко – свети ми.
  Нека нежността й да докосна.

   

  Нури Джурин

• Лазаре, излез!

   

  Умира сиромахът. Безпризорен.

  Останал без утеха и без чест.

  И няма Божий пратеник отгоре

  да му извика:

  „Лазаре, излез!“

   

  На гробищата – мафия с лопати.

  Ковчегът – евтин. Не като за Крез.

  Кръстосват мародери, психопати.

  Не казва никой:

  „Лазаре, излез!“

   

  По-скоро е щастлив, че се избави…

  Светът не е готов за Блага Вест.

  Изстинал спи под буците корави,

  дори без възглас:

  „Лазаре, излез!“

   

  Отвъд преминал – що ли да излиза?

  Не свърши ли окаян и злочест?

  Да беше ближен – би получил риза,

  и къшей хляб…

  И „Лазаре, излез!“

   

  Народът – цветен. Китно лазарува.

  Готов да оцелява – със…, и без…

  И някак невъзможно му се струва

  Христос да викне:

  „Лазаре, излез!“

   

  Ракийка, чалга… Камъните падат!

  Опело. Кръст. Погребаното „днес“…

  А щом в живота се намъква адът –

  оттатък ще е:

  „Лазаре, излез!“

   

  Ясен Ведрин,

  jasen-vedrin.blogspot.com

   

• Приемане

  Разказ от Здравка Евтимова

  .

  Вечер кучето й го чакаше на входната врата. Името му беше Дъжд, стъпките му приличаха на дъждовни капки, които се разбиват върху прозореца след полунощ. Франсоа мислеше, че остава тук заради него, ако си отидеше, Дъжд щеше да умре от глад. Ана забравяше да го храни, не го къпеше, защото оставаше по цял ден, заровила нос в преводите си, а в книгите й, които превеждаше на френски, непрекъснато бликаха езера от голяма любов, страст и омраза. Вкъщи нямаше храна, тя стоеше на компютъра като прилеп, с разрошена страшна коса, с речници, разхвърляни под масата, на пода, до компютъра, Дъжд лежеше някъде в ъгъла върху дрипава възглавница. Тя ругаеше дългите изречения, пиеше – от едното шише мляко, от другото – тъмна бира, от която погледът й светеше като на болен човек, а компютърът я подхвърляше в светлината си. Тя не обръщаше внимание, че Франсоа се е прибрал, надигаше млякото и сипваше в паницата на Дъжд, той лочеше и я гледаше, а под стъпките му заваляваше. Понякога тя даваше на кучето бира и тогава погледът му беше старо угаснало огнище.

  Франсоа отиваше в кухнята и правеше сандвичи, в мивката бяха натрупани чинии, обувките й бяха нахвърляни по коридора, тя бе обула различни чорапи и винаги носеше негова фланела – първата, която й попадаше под ръка. Обличаше якето му дори. Не бе отваряла прозореца, бе спуснала завесите, макар че прозорецът им гледаше на север, към стар склад, пълен с автомобили втора ръка. Франсоа обичаше да ги гледа. Тези коли не се интересуваха от света и това някак прогонваше напрежението от ума му. Понякога разговаряше с мосю Гранжан, собственикът на склада и пазарчето „Voitures – Vente et Achat”, който го уверяваше за хиляден път, че продава най-евтините автомобили в Брюксел в този почтен, макар и далеч не лъскав магазин. Ана пишеше преводите си и дишаше спарения въздух, не вдигаше поглед към него, въобще не го виждаше, само когато й донесеше сандвичи, поглъщаше храната, отново без да го поглежда, оставяше го да заспи и ругаеше тихо. Дъжд бе свикнал и стоеше вярно до нея, вгледан в ругатните й, в речниците и компютъра. Франсоа заспиваше на матрака, върху който бяха разхвърляни дискове, флаш памети, листове хартия, нейни книги и някога, посред нощ, в просъница, я усещаше до себе си. Тя не го чакаше да се събуди докрай, целуваше го диво, сякаш го наказваше и го обичаше, без да му каже нито дума, понякога хвърляше насреща му ругатни – студени като дъжда през ноември. Франсоа повече не можеше да живее така. Не понасяше спарения въздух, който го чакаше всяка вечер. Намрази кучето и любовта й – кратък миг слънце, което потъваше зад облаците и го оставяше замръзнал, изтощен в мъглата на Брюксел.

  Няколко пъти си беше тръгвал, но кучето тръгваше след него – стъпките му като дъждовни капки биеха тротоара, пътеките, и Франсоа предполагаше, че тя някой ден старият кожух ще умре така – сред речниците и сред измислените герои на книгите. Няколко пъти Дъжд го следваше – далече зад локвата, зад склада за стари автомобили, където Ана излизаше да се вдъхновява от студения, влажен въздух. Тя не се хранеше, лицето й ставаше все по-бледо, все по-дълго, скиташе сред колите втора ръка и не отговаряше на Гранжан – този мил, постен като върлина старец, който не се уморяваше да пита- Какво ще обича моята petite belle?. Кучето Дъжд носеше дъжда след стъпките й и откъдето минеше тя, почти винаги заваляваше. Франсоа се боеше, че когато той си тръгне, някой ден тя просто няма да се върне при северния прозорец, компютърът й щеше да си остане включен, светлината на монитора щеше да убие героите, които бе измислила. Нямаше кой да отвори прозореца, за да изхвърли спарения въздух, огънат под тежестта на идиомите, с които живееше тя. Беше му омръзнала гладната й любов, ненаситна и глупава. Тя грохваше върху него, тънка като мрака, а Дъжд стоеше до нея, притихнал, невидим и той все по-мършав, с все по-рядка козина.

  Един ден Франсоа си тръгна, Дъжд побягна след него и наистина доведе първите капки. Ноември не изчака дори да отминат склада за стари автомобили, заваля зад гърба му. Дори когато Франсоа се метна на автобуса, кучето затича след него, с проскубана мръсна козина, хилав звяр, който довеждаше есенната мъгла и я оставяше след себе си, прегърнала кръста на църквата Notre Dame d’Evere . Ана му беше казвала, че зимата се ражда и умира в Евер. Франсоа обичаше тихите, кратки следобеди на януари, които спяха на малките улички около църквата. Щеше да съжалява, ако някоя кола смачкаше кучето; този ден то бе предугадило, че Франсоа си отива завинаги. Този ден то гони автобуса до гарата – там Франсоа се метна на първия влак, който случайно тръгваше от първи коловоз към Оостенде. Кучето затича след влака, но скоро загуби състезанието и грохна в проскубаната си козина. Франсоа въздъхна с облекчение, когато вагонът се напъха под тунела и Дъжд изчезна от очите му, изплезил език като пламък срещу дъжда. Дано не го сгази някой влак, помисли си Франсоа. Дано. Много често по-късно трябваше да се бори с мисълта за оная стая с прозорец към старите автомобили и черната локва пред тях; виждаше компютъра й, раждащ думи в студа, мразеше да си повтаря на ум, че сега никой не й приготвя сандвичи.

  Много пъти му се искаше да се приближи отново към онова място – склада, църквата, градинката с бледи японски череши, където тя се разхождаше и мълчеше заедно с кроткия мосю Гранжан. Когато му хрумнеше да отиде до Брюксел, си внушаваше, че всъщност е щастлив – живееше в пълен с туристи, кокетен град далеч от нейните разкази. Спокойната, равна като небето Западна Фландрия, колите и магистралите, зимата и тунелите го разделяха от речниците й. Франсоа мразеше мостовете, които отиваха към нейната улица. За да убие желанието за онова място, искаше да го забрави, купи си куче, което нарече също Дъжд, но неговите стъпки не довеждаха облаци, то не изглеждаше измършавяло, все по-проскубано, също като нея. В очите на неговия териер нямаше есен и тиха мъгла. Франсоа се питаше какво ли е станало с Ана, но нямаше повече живот за губене. Разбира се – намери си друго момиче, което блестеше от чистота – то го обичаше и го чакаше, наоколо й не тежеше силует на стар компютър, коли втора ръка, нямаше нито една локва, но понякога в съня си Франсоа чуваше тихи капки дъжд след себе си. Веднъж, в началото на лятото, все пак прекоси Западна Фландрия, която се простираше между него и онзи пазар за стари автомобили. Може би се надяваше да я зърне все пак, но не това бе важното. Слезе от таксито спокоен, резервиран. Имаше добра работа в Оостенде, печелеше достатъчно пари. Надяваше се, че е забравил тази сенчеста, криволичеща уличка. Не. Помнеше всичко. Всеки инч от тесния тротоар. Щеше му се да затича към прозореца й, но спря, изпи чаша бренди в „Стремето”, тяхната тиха квартална кръчма. Това винаги му помагаше. Сега нямаше магистралата, нито грохот на коли. Нямаше мостове. Къщата беше на мястото си и локвата мълчеше до нея – голяма и черна като есента. Изведнъж чу зад гърба си стъпките на дъжда. В красивия град на Северно Море, където живееше, не валеше сребърен дъжд, следобедите не спяха на площада. У дома му имаше чисти килими, подредени, скъпи електроуреди, книги и картини. Нямаше нито един речник. Беше разказал на жена си, че по-рано бе познавал някаква преводачка, беше разказал за героите й в белите клавиши на компютъра и жена му изхвърли всички речници от дома им. Жена му се грижеше много добре за него.

  Забеляза някакъв силует. Появи се жена. Тя беше толкова слаба и бледа, че Франсоа престана да диша. Складът подскочи към небето. Дъждът изведнъж спря. После всичко стана същото, както преди.Тя беше много красивото момиче. Не беше Ана.

  Франсоа изведнъж се замисли за чистата къща с килимите, книгите и картините във всекидневната. Беше прекосил Западна Фландрия, за да разговаря със стените на стаята, в която живееше тя. Ето, стоеше пред стария склад с колите. Не можеше да помръдне, нещо се счупи под гръдната му кост. Спокойната равнина на Западна Фландрия не му беше помогнала. Брендито също. Мостовете ги нямаше. Обърна се и видя – едно куче, така мършаво и изнемощяло, че сърцето му извика от радост. Едно куче с толкова проскубана козина, че Франсоа изведнъж затича към него. Едно куче със стъпки от дъжд вървеше и го гледаше – в очите му имаше сребърни, кратки следобеди. Те блестяха, те пееха и летяха от радост, че Франсоа се е върнал. Толкова много есени той бе обичал това куче.

  – Дъжд! Дъжд! – повика го Франсоа.

  Кучето потрепери, приближи към него и остави ръката му да потъне в проскубаната козина.

  – Как е Ана? – прошепна Франсоа.

   

  ––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:   Още от същата авторка може да се прочете тук.

   

• Евтаназия

  Откъс от новелата на Светослав Атаджанов  „Живот в кучкарника”

   

  Една сутрин новият шеф на приюта дойде ядосан. Вече усещаше, че е сбъркал с поемането на тази конфликтна служба, че се е насадил на пачи яйца. Развика се нещо на работниците, след това и на д-р Густи. Все повече я товареше с административна работа, която преди това вършеше бившия управител Ташков. Тя се дърпаше, но нямаше спасение, и макар и с неохота започна да върши и нея. Нахока я за една закъсняла преписка и тя влезе разплакана в операционната. После шефът мина покрай колибката ми до второто хале. Нещо си мърмореше под носа и изненадващо ме срита в корема. Беше с кубинки и ме заболя здравата. Инстинктивно скочих и го захапах за глезена. Той се разкрещя. Чичо Гочо и фелдшерът Станко дотичаха веднага. Чичо Гочо хвана каишката на врата ми и ме издърпа. Обувката му остана в устата ми. Може би всичко щеше да бъде дотук, но той докуцука до халето и взе дебела метална тръба. Опита се да ме удари с нея, но аз я хванах със зъби. Извика за помощ и тримата започнаха да я дърпат.

  Счупиха ми два зъба, докато я издърпат от челюстта ми. Разпореди да ме затворят в една от клетките на второ хале. Беше бесен. Разбрах, че иска да ме евтаназират веднага. Но д-р Густи и Станко категорично отказаха да го сторят. Ако иска, да ги уволни! В яда си им заповяда до седмица да предупредят екозащитничките – и независимо дали могат да подсигурят подслон, да опразнятт дворчето и пуснат в града кучетата „инвалиди” – куци, слепи и сакати, обгижвани под специалния им патронаж.

  На следващата сутрин чичо Гочо дойде рано. Отвори голяма консерва „Pedigree”. Напълни ми купичката до горе. Сложи ми и чиста вода. Не ми се ядеше много, но така апетитно миришеше. Заговори тихо:

  – Е-е-х Мъдьо! Защо не те разкарах оттук. Разбрах, че с новия шеф няма да се погаждате. Ако те бяхме натирили, може би нямаше сега да си осъден. Половин година, откакто откраднаха Сара и вече си нямаш дружка тука. Знам ли? Сигурно пак щеше да се върнеш. С кого ще гледам вечер телевизия? Такъв умник като тебе не се намира лесно. Само какви са ти очите? Още малко и ще проговориш. Мамка й и мизерия! Ако имах голяма пенсия, и час нямаше да стоя тук, да ме хокат и тормозят!

  Седя още, гледа ме дълго и накрая отиде да чисти в първо хале.

  Скоро чух двигателя на „Реното” на д-р Флорев. Обикновено повечето евтаназии вършеше той. Влезе в къщичката на персонала. Забави се за цигара и кафе известно време. След четвърт час влезе в халето. Дойде до моята клетка. Държеше пушката с упойващи стрелички. Зареди я бавно с патрон сгъстен СО2.

  Знаех какво следва. Обърнах се странично и подложих на прицел хълбока си. Пушката изплющя и спринцовката се заби в задния ми крак. Обърнах се и захапах пластмасовия й край с червени вълнени пера. Схрусках го, но спринцовката вече беше празна. Цялото и съдържание се бе изпръскало в бедрото. Убождането от иглата на спринцовката не болеше особено. Отначало реших да се съпротивлявам, но знаех, че е безполезно. Толкова пъти съм гледал как го правят. Свих се в ъгъла на клетката и зачаках. По жилите ми се разля топлина. Стана ми топло и приятно. Зави ме се леко свят. Започнаха да изплуват образи. На мама, голямата кавказка овчарка. На братчетата и сестричките, цели осем на брой, с които се боричкахаме за млякото в гърдите й…

  *

  После Мъдьо чу пак в просъница гласа на стария си стопанин, че ще остави само две, тъй като кучилото е дефектно. Бил се вредил и друг пес и го окепазил. Изплуваха и образи от бурната му младост, на всички братоци и сестри от глутниците, с които бе бродил из града. На двете му любими кучки и как гордо обикаля като баща на свое потомство. Дочу и пеенето на Сара и му се поиска да близне дългите й красиви кафяви уши. Как всичко бе красиво и спокойно…
  Почувства пръстите на д-р Флорев, които опипваха сред гъстата му козина мястото, където туптеше силното му сърце. Езикът му вече бе изплезен, а зениците на очите силно разширени. Усети лекото бодване между ребрата на иглата на спринцовката и вливането на „Евтаназин”, или може би „Т-61” в пулсиращия мускул. Каквото и да бе, резултатът бе предопределен. Ударите на сърцето ставаха все по-бавни. Постепенно спряха съвсем. „The End”, като в американските филми, които така обичаше да гледа през дългите нощи, заедно с чичо Гочо. Погледът му помътня, през тялото му преминаха ситни конвулсии и душата му отлетя през тунел от светлина към отвъдното, може би в кучешкия рай…

  На следващия ден шофьорът на трупната кола трябваше да откара трупа на евтаназирания Мъдьо в екарисажа, заедно с други два на прегазени из града животни. Но се обади на бившия управител Ташков. Той разбра, че това убийство на верния пазач индиректно бе насочено към него, за да го уязви. Каза му:
  – Аз си мисля друго. Животното бе много привързано към приюта. Ще се обадя на Гочо и Станко да изровят по-дълбок трап между двете халета. Ще го заровим там. След време ще ги реконструират или ще се строи допълнително нова сграда. Нека е там, в темела на бъдещата сграда. Не съм сантиментален, но знаеш за поверието живо същество да се вгради в нов градеж. Може би за кадем. Не вярвам в близките сто години да се реши проблема с кучетата. Нали виждаш, цялата държава заприлича на кучкарник.

  Надвечер, тайно от новото ръководство, насила умъртвеното животно бе заровено в междинното дворче. Наложи се да работят със Станко повече от час, за да разчистят част от обраслите с вече оголели от листата храсти. Копаеше и хълцаше. За никой и нищо на света Гочо не би го направил. Но сега го правеше… Прехвърли през главата си всички приятели. Установи, че никой не заслужаваше подобно внимание. Със сигурност знаеше едно. Тази вечер ще бъде безнадеждно сам и ще се напие като талпа!

  Нощес в леглото, преди да заспи, Ташков се замисли. Будното му въображение правеше сравнение между случващото се в кучкарника и жалката действителност в държавата.
  Оприличи я на обширен кучкарник, проснал се на 111 хиляди кв. км. Някакви тайнствени фактори планираха за относително кратко време да съкратят българската популация, подобно на кучешката, и почти успяваха. Може би ние бяхме най-успешния проект за демографски геноцид над цял народ? Прословутия план «Ран – Ът» се изпълняваше последователно, може би не с желаната скорост, защото според сметките им вече трябваше да бъдем пет милиона – без собствена икономика, земя, жилища, работни места и с непосилни кредити към чуждите банки. Част от нацията се изселва. Земята се изкупува от анонимни фирми за жълти стотинки, при положение, че балатумът струва десетократно повече. И балатумът след 2-3 години можеш да изхвърлиш и да си купиш нов. А земята?
  На таблото за съобщения във входа и на електрическите стълбове пред блока му бяха налепени и постоянно подменяни обяви в сигнално жълто с едри букви на фирми, които изкупуват земя. “На територията на цялата страна! Плащане веднага! GSM № …”

  Всеки иска да продаде земята си, за да плати дългове или да купи най-много стара кола, която ще захвърли след няколко години. Казват, че катаклизми очакват света. Глобално затопляне? Земетърси? Супервулкани? Нивото на океана само след десетилетия ще се вдигне с метри. Често виждаше по телевизионни кадри залетия при наводнения площад «Сан Марко» във Венеция. Дали след време над водата ще се подават само кубетата на едноименната катедрала? Ами Лондон, Ню Йорк, Амстердам и останалите градове в крайморските низини?
  Сигурно след време на изкупените терени вече ще се настанят други. Дали ще я има България…?

  За днес му дойде прекалено много. С тези нерадостни мисли в съзнанието си постепенно заспа…

   

• Обувки

  Разказ от Здравка Ефтимова

  .

  Защото ние сме приятели, още по-големи от най-големите приятели – каза момичето сериозно. То беше на пет години, с топчесто, живо лице, с очи като стафиди, каквито продаваха на сергията до морковите, но стафидите в очите на хлапето бяха скокливи и пълни със слънце, понякога дори изглеждаха сиви като асфалта на пътя, но бяха много по-хитри от асфалта, разбира се. Хлапето донасяше вода на леля Крумана и жената му даваше круша, и то не гнила, а круша, по-светла от оранжевия й павилион за плодове и зеленчуци, където работеше. Човекът, който продаваше отрови за мишки и плъхове сутрин и вечер, а през останалото време:  – Цигари, цигари, евтини цигари за вас! – беше бащата на момичето. Когато имаше време, той питаше: – Янице, гладни ли сте с Марко? Ами да – отвръщаше Яница, макар и да не беше гладна, защото Марко, нейният най-добър приятел, нямаше баща на женския пазар, а някъде в Мадрид. Тате, гладни сме за сладолед – подхвърляше хитро момичето. Няма сладолед, ето ви хляб и сирене. Хлапетата не казваха – „Не искаме”, а взимаха хляба и после клякаха до чешмичката, където се въртеше Шаранко – това беше страхотно куче, от което клиентите на Женския пазар изгубваха ума и дума, но Шаранко беше кротък като шараните в магазина за жива риба. Яж хляб, казваше му Яница, иначе ще си останеш малко пале и ще те гръмнат както гръмнаха брат ти. Яж, подканяше го Марко и даваше на кучето по братски половината си филия. Ти си ми най-добрият приятел – казваше Яница на Марко. Приятел от небето до земята, по-голям от оня голям шоколад, който изядохме на Коледа. Ти си ми най-големият приятел, Янице, казваше Марко. По-голям от Мадрид, дето ходих при татко. Яница знае – само си мисли, че е ходил в Мадрид. Само се успокоява, че баща му им праща двеста хиляди лева на месец, защото баща му – така й каза леля Рени, майката на Марко – вече ги бил забравил и си имал друга леличка, някаква испанка. Но нищо. Знаеш ли какво ще направим сега, Марко? Събуй си едната чехла. Защо? – попита момчето. Ще видиш – прошепна Яница, а стафидите в очите й така светят, като че са пълни с бенгалски огън, какъвто палиха на Женския пазар точно преди Коледа. Дори на Коледа бащата на Марко не си дойде от Мадрид, но това е в друга кучешка колиба, както би рекъл Шаранко, ако можеше да говори. Той можеше, естествено, но на кучешки.

  Марко имаше сини чехли, стари като онази неделя, когато баща му замина за Мадрид. Яница имаше червени чехли, скъпи от земята до небето.  Яница събу едната си чехличка – На ти моята червена чехличка, обуй я, а ти ми дай твоята. И ето – по тротоара, край щайгите, до магазинчето, където продаваха риба, после край витрината на „Сортови семена” тръгнаха две хлапета, прегърнати през рамо: и двете обути с една червена чехла, и една синя. Защото сме най-големите приятели и всичко ще победим.

  Какви са тия глупости? – попита бащата на Яница, който тоя ден съвсем не беше продал никаква отрова за мишки и плъхове, нито „Цигари, цигари за вас!”. Как може да ходите с една червена и една синя чехла? Ще ви вземат за ненормални. – Защото сме приятели, по-големи от тебе и от отровата за мишки и плъхове – каза му Марко. Събувайте се веднага, заповяда мъжът. Ако те види майка ти, момиче, ще каже, че не те гледам, както трябва. Изведнъж той се досети: – Гладна ли си, Янице? Той бръкна в джоба си – стотинките, които събра, не стигаха за цял хляб, но ура! Стигаха за едно кебапче от 45 стотинки при леля Кабиле. Яница, Марко и Шаранко си разделиха кебапчето; хлапетата продължиха да си ходят с една червена чехла, другата синя. И майката на Марко, леля Рени, която продаваше ядки, се хвана за  главата, като ги видя. Какви са тия глупости! Какво ще каже Кабиле от месарницата, ами приятелката ми Крумана? Ще кажат, че аз съм луда да ви пускам да се разкарвате така. Защото сме приятели, мамо – рече й Марко. Приятелите са по-важни от Мадрид – обясни Яница. И са по-важни от Асен, твоя шеф. Хапнете си, деца – каза майката на Марко и им даде шепа фъстъци, толкова малка шепа, че да не забележи шефът й Асен. Марко ни в клин, ни в ръкав, извика: – Аз го мразя оня човек, дето убива живата риба. Рибата трябва да е жива и да плува, а не да я трепят с чук.

  …Висока жена, слаба, почти прозрачна, стоеше пред  открехнатата входна врата. Тя беше красива. Август светеше  хладно в прозорците отсреща, жегите избягаха някъде. В очите й беше  горещо, в очите й юли не си беше отишъл. Тя изглеждаше  дребна, болна, в полутъмната площадка на стълбището.  Аз не искам да знам за него, измърмори жената. Той не струва колкото нокътя на малкия ти пръст, Марко. Не струва колкото фаса, дето някой е метнал в сянката ти. Тате умря, Марко. Тате си отиде. Ти си моят най-добър приятел. От тясното предверие, по застлания с нов линолеум под, се дотътри куче – с къса козина, мършаво. Назад, Шаранко, извика остро мъжът. И него си кръстил Шаранко, каза тихо жената. Знаеш ли, гладна съм за сладолед… Ето. Тя събу обувката си – стара и изтъркана. Мъжът, висок, непохватен, много дълго мълча. Лицето му беше  сиво като оная вечер, когато леля Рени, най-добрата продавачка на фъстъци, си замина завинаги от Женския пазар. Мъжът мълча още – дълго и сиво мълча. Изведнъж той събу голямата си обувка, сложи я на земята пред бледата, тънка жена. Янице! – прошепна той.

  …Сега се сърдиш и аз не знам защо, изрича възрастната жена. Тя е слаба и чадърът й е по-тежък от нея. Кожата на ръцете й е сбръчкана, но очите й! Те са като стафиди, но хитри стафиди, пълни със здравец и вятър. Ако питаш мене, ти никак не си едно сърдито старче, Марко. Мъжът до нея е възрастен и изглежда доста по-стар от жената. Кожата на неговите ръце също е сбръчкана. Той мълчи и се мръщи. Нали синовете честитиха рождения ти ден? – продължава старата. Тя знае, че сърцето го стяга, знае, че краката остро го болят, но мисли, че тези болни крака трябва да видят още много дни път.  – Вземи се в ръце, момче, продължава тя. Усмихни се. Но старецът мълчи, обръща се назад, подвиква – „Хайде, Шаранко”,  на едно дребно кутре, съвсем улично и съвсем превъзходно. Гладна съм за сладолед – прошепва жената. Едва тогава по лицето му, между бръчките и бялата брада, грейва малко слънчево зайче – това е усмивката на възрастния мъж, която той се опитва да скрие в бръчките, но къде ти! Слушай какво, казва жената. Знаеш ли какво ще направим сега? Събуй си едната обувка. Онова нахално слънчево зайче не дава мира нито на бръчките, нито на бялата брада. Защо, Янице? пита старецът. На ти моята обувка. Малка е, но ти я подпети. Ето ти я. Ако ни видят синовете сега, казва Яница. Ще си рекат – защо е пуснала тате да се разкарва така!  До магазина за риба бавно минават старец и старица, прегърнати през рамо. И той, и тя носят различни обувки: едната – черна, огромна, другата – кафява, малка. Август е, май ще завали скоро, но двамата въобще не щат да знаят дали ще вали, или не. Някои хора ги оглеждат, но те хич и нехаят. Слънцето се промъква през редките дъждовни капки и кацва точно на лицата им, буквално потъва в старата бяла брада на мъжа.

  – Ти си ми най-големият приятел, Янице – казва изведнъж мъжът. Август вече ще си ходи, топло е, а женският пазар е едно кротко и  светло място под дъжда. – И аз съм гладен за сладолед – мърмори той.

  След двамата, гордо и царствено, макар че е мокро като кокошка, пристъпва превъзходното улично кутре.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––

  Здравка Евтимова е родена през 1959 г. в гр. Перник. Завършила е английска филология във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” (1995). Специализира художествен превод в Сейнт Луис, Мисури, САЩ. От ноември 2003 г. е редактор на българската секция на списание “Muse Apprentice Guild” – Сан Диего; от януари 2004 г. – редактор за България на списание “Literature of the Avanteguard”, Великобритания. В България има публикувани около 90 разказа в сборниците: “Разкази срещу тъга” (1985), “Разкази от сол” (1990), “Разкази за приятели” (1992), “Сълза за десет цента” (1994). Публикувала в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Германия, Франция, Индия, Русия, Полша, Чехия, Словакия, Македония и Сърбия. Нейни разкази са четени по ББС – Лондон.

  Ефтимова е автор е на романите “В студената ти сянка, лейди”, “На две крачки от мен” (1999), “Линди” (1999), “За теб, за мен”, “Четвъртък” (2003). Научнофантастичният й роман „Божество на предатели“ („God of Traitors“) е публикуван като електронна книга през 2004 г. от издателство „Buck Publications“, Далас, Тексас.

  Писателката е носител на множество награди, сред които: за дебютна книга (1985); Национална награда “Чудомир” на в. “Стършел“ (1982); Национална награда за съвременен роман на фонд “Развитие” (1998) за романа “В студената ти сянка, лейди”; Специална награда за разказ на немската фондация “Lege Artis Verein” (1999); Награда за проза на английското списание “The Text” за разказите “Малката гара” и “Възбудата от снощи” (2000); Награда на английското издателство “Skrev Press” за сборника с разкази “Bitter Sky” (2003); Награда “Генчо Стоев” за серия разкази от балкански писатели на издателство “Балкани” (2003).

  Здравка Ефтимова е превела на български повече от 25 романа от английски, американски и канадски автори, превежда и произведения на български писатели на английски. Член е на Съюза на българските писатели, на българския ПЕН клуб и на Лигата на писателите на Великобритания, област Йоркшър-Хамбърсайд.

  Марк Естрин, собственик и главен редактор на издателство Fomite, Върмонт, САЩ, издаде миналата година сборник с разкази на Евтимова „TIME TO MOW AND OTHER STORIES“. Предстои и издаването на английски на романа й „Четвъртък“ („THURSDAY“).

   

• Нефритени огньове

  

   

  Нефритени огньове горят.
  Виждат се толкова надалеч.
  След страстта приижда утрото.
  Поглед докосващ – толкова мек.

  Потъвам и изгарям – жив съм.
  Цъфнали цветя и шепот нежен.
  Докосване едничко.
  Ръцете нежни – обливащ водопад.

  Нефритени огньове горят.
  Насладата в мене – усещане за приказка.
  Въздухът на Любов ухае.
  Ангели навсякъде летят.

  Едничката целувка.
  Къде ли сам? Това е омая.
  И от цветовете листата събирам.
  Нефритени огньове горят.

   

  Нури Джурин

• Интервю с Темида Българска

  

  – Добър ден, как сте, г-жо Българска?

  – Благодаря, много съм си добре, само по-високо говорете. Освен, че не виждам, защото са ми завързали очите, от известно време и не дочувам.

  – Как ще коментирате последните събития?

  – Амии, как да ги коментирам? – Почеса се Темида по пъпа и продължи: Онзи ден нещо ме засърбя ей тук. – Пак се зачегърта госпожата: И оттогава все се драпам. Та това ми е коментарът на последните събития в България.

  – Чакайте малко, това ли е единственото, което ще кажете? Стрелба на стълбите на съдебната палата, покушение срещу политик, скандали при избора на висши магистрати… Нима няма какво да ни кажете?

  – Вижте какво, както знаете, аз не виждам, казах ви и, че не чувам добре, а и да говоря ме мързи. От известно време съм си решила личния живот. Отдала съм на концесии цялото правораздаване. На тия, дето се водят прокурори, съм им дала възможността да печелят добре. Те могат да повдигнат обвинение по поръчка срещу когото си поискат. Могат да прикрият престъпление, неповдигайки обвинение или опорочавайки го, то да падне в съда. Могат да вкарват в ареста и да изкарват от него срещу заплащане. Прокурорите са доволни. На тия пък, дето им казват съдии, съм дала възможност да осъждат невинни срещу заплащане от поръчител. Пак след заплащане да оправдават виновни. И те могат да вкарват и да вадят от арестите всеки, който си поискат, естествено не безплатно. Така че и съдиите си живеят добре.

  Изпълняващите роли на магистрати са патериците, на които се крепят олигарси, местни феодали и назначените от тях политици.

  – Госпожо Темида Българска, разбрахме, че сте отдали съдебната система на концесия. А вие какво получавате от това?

  – Аз ли? Разбрали сме се да не ми досаждат, да не ме занимават с нищо. Нали ви казах – не виждам, не чувам, не говоря, изобщо все едно ме няма. Гледам си спокойствието и си почивам.

  – Извинете ме, госпожо, но това какво правосъдие е? Няма справедливост, няма законност. След като сте раздали на концесии всяко прокурорско и съдийско място, всъщност вече не може да говорим за право, а за търговски взаимоотношения. Това според вас редно ли е?

  – Защо да не е редно? – Чешейки се и с видима досада Темида продължи: Пазарна икономика, който плаща, получава правосъдие според сумата. Колкото повече платиш, толкова повече законност ще получиш. Всичко е честно и почтено, имаш ли пари, имаш правосъдие по мярка. Правосъдието е стока, който може да си позволи, ще си купи, който не може, ще гледа през витрините. А на бедните и без това не им трябва нито справедливост, нито законност. За какво им е? Пък и кой го е грижа за тях? Да го духат бедните.

   

  Ивайло Зартов,  Ivailozartov.org

• Сиянието

  Разказ от Алекс Болдин

   

  Седяхме умълчани пред чашките димящо кафе. Дончо се бе загледал в големия аквариум, осветен от зеленото, дискретно осветление. Той бе голям колкото човешки ръст, поставен в дъното на обширното помещение. Няколко червени рибки плуваха вяло в него сред кичури от изкуствени водорасли и малки купчини от шуплести, бели камъни.

  Навън валеше ситен сняг. Вече бе направил тънка, бяла покривка по тъмножълтите плочки на централната улица. Небето бе мрачно и предвещаваше продължителен снеговалеж. Поне така ни уверяваха и синоптиците.

  – Виждал ли си неща, които и при най-добро желание не си могъл да си обясниш? –  Дончо бе отклонил поглед от аквариума и ме гледаше някак тъжно и замислено. Почукваше машинално с изящната лъжичка в тънката, порцеланова чашка. Звънливият звук меко попиваше в тишината на полутъмното помещение.

  – Не ми се е случвало, но ако имаш пред вид това, че не мога да сваля кръвното и че причината е това прекрасно кафе, значи си на прав път. – казах шеговито, просто така, защото трябваше нещо да отвърна на неопределения му въпрос.

  – Ще ти разкажа една история, на която вероятно няма да повярваш.

  – Давай! Цял съм в слух.

  И той започна – бавно, замислено и толкова сериозно, че тонът на гласа му съвсем не можеше да се съвмести с веселия и жизнерадостен нрав.

  – Беше преди десетина години. Ти знаеш, че имам един приятел, грък, с който често си ходим на гости. Бях му гостувал през пролетта, а той обеща да ми върне визитата през юли. Искаше да го водя по Черноморието. Заведох го, но преди това реших да му покажа едно хубаво място. Бях замислил да го изненадам с риболовен излет на Дунав.

  Жена ми е от Остров, така че това си беше почти уредено. Там има голяма къща, в която можехме да преспим две семейства.

  Дойдоха с кола в средата на юли. С него беше жена му Мария и двете му дъщери. Постояха няколко дни при мен във Враца. След уговарящо обаждане до тъста, в един ранен следобед тръгнахме за Остров.

  Моите хора бях качил в нашата кола, фиата, дето все ми създаваше проблеми, я с двигателя, я със спирачна система. Бях притеснен с нея, защото можеше да ме изненада на път, но нямаше пари за нова.

  В Остров пристигнахме привечер. Пътят след Оряхово не е много добър. Насеян е с дупки. Карахме бавно, защото до там и пътна помощ нямаше да стигне, ако се наложеше.

  Роднините на жена ми ни посрещнаха топло. Хапнахме, пийнахме, а после баджанакът предложи:

  „Дошли сте за риба. Какво ще кажете за един нощен риболов? Ще ви заведа на едно чудесно място. Риба ще хванете, колкото искате, но ще видите и нещо, което никога не сте виждали. Но ако сте уморени от път, да не ходим, а?”

  „Какво пък? Да идем. Коста, какво ще кажеш? – погледнах гърка. Той се усмихна и се съгласи.

  На въпроса ми: „Какво е това нещо, дето не сме виждали?”, баджанакът не отговори, само се усмихна загадъчно и се залута да приготвя въдиците.

  Беше мръкнало. Тръгнахме с двете коли на запад, където на небосклона току-що бе изгряла Вечерницата. Небето бе ясно, обсипано с едри звезди. Свиреха щурци, квакаха жаби, беше една красива юлска нощ. Фаровете осветяваха мекия път, който криволичеше сред редки горички и храсталаци. Пресякохме някаква поляна, когато тихата и широка река се появи неочаквано, огряна от сребриста лунна светлина.

  „Тук ще ловим риба” – каза баджанакът, разтовари въдиците и се огледа за място на брега. Децата слязоха развеселени, завикаха, заиграха се. Двете жени разпалиха малък огън, седнаха до него и нещо се заговориха, а ние, мъжката част, се приготвихме за риболова.

  Хвърлихме въдиците, загледахме се в тихата вода. Вълните плискаха топли в босите ни нозе. Плувките на въдиците се белееха далеч навътре, подскачащи, подхвърляни от игривите речни води. Срещу нас бе румънският бряг, близък и някак далечен за човешките ни желания. Тук-там трепкаха някакви светлини, вероятно от рибарски колиби или от единични къщи.

  Тогава го видях, нещото, което и досега не мога да си обясня. То се появи не изведнъж, а постепенно. Коста беше седнал до мен. Настана някак глуха тишина. Жабешкото крякане спря неочаквано. Не се чуваше дори песента на щурците.
  По плещите на гърка се появиха някакви дребни светещи точки. Отначало беше на единични места, после постепенно се сгъстиха, покриха главата му, ръцете, плещите. Имах чувството, че някаква златиста пудра се сипе отгоре и постепенно покрива всичко.

  Погледнах другите около мен. Беше същото. Земята, тревата, храстите и хората заискриха, покрити с фина златиста прах. Тогава се обади баджанакът.

  „Не сте виждали подобно нещо, нали? Случва се само в определено време на годината, в края на юли. Трае една до две седмици и изчезва. Питал съм приятели от Остров за това. Никой не бил чул за това явление. На мен самият ми се случи два пъти, но само нощем.”

  След известно време всичко около нас засвети, сякаш огряно от неземна светлина. Опитах да отръскам светещия прах. Не успях. Беше сякаш залепнал по мен. Децата се уплашиха, жените също. Започнаха да повикват да си ходим.

  „Колко време трае това нещо?” – попитах баджанака.

  „До изгрев слънце… С пукването на зората, изчезва. И винаги, когато настъпи, е някак тихо. Ослушай се и ще видиш, че съм прав.”

  „Не си ли забелязал някаква подробност, което да ти обясни това сияние?”

  „Опитвал съм много пъти да си го обясня. Възможно е от реката да излизат някакви светещи бактерии, които човешкото око възприема като светлина. Избягвах да го споделям с познати. Никой нямаше да ми повярва. Пък и има ли смисъл? Щом не вреди на хората, щом не ги разболява, защо да го разгласявам? Само ще ми се присмеят. Е, какво, ще продължим ли с риболова?”

  „Вече не зависи от мен. Жените и децата са разтревожени. Трябва да питаме тях.”

  За мое съжаление, жените поискаха да си тръгнем. Уплашиха се, децата също. Станахме, събрахме въдиците и тръгнахме обратно към Остров.

  – А какво стана със сиянието? Остана ли светещия прах по дрехите ви?

  – Не. След като се отдалечихме към трийсетина метра сиянието постепенно изчезна – така, както се появи. Има го само на онова място… и то в определено време на годината.

  – Може би баджанакът ти е бил прав. Били са речни бактерии.

  – Нищо не може да се твърди току така, без да се докаже. За мен и досега е необяснимо.

  На другия ден си тръгнахме за Враца. Трябваше да отделим време и за море. По пътя коментирахме явлението. Децата бяха най-оживени. Надвикваха се, смееха се на глас, бъбреха весело. Страхът им бе минал бързо. Впрочем, децата са си такива, бързо се приспособяват към новите условия. Друго е с нас, възрастните.

  Не бях ти споменал, но съпругата на Коста, Мария, е една доста затворена и намръщена жена. Не можеш да видиш усмивка на лицето й.

  Преди да влезем в Оряхово спряхме до една крайпътна чешма. Гледах я, така начумерена, с двете дълбоки бръчки между веждите. Заговорих й, а Коста и превеждаше буквално. Той знае малко български.

  „Мария, защо си винаги намръщена? Какво нещастие ти се е случило в живота, та те е променило така?”

  „Изгубих един много скъп човек в моята младост” – отвърна ми.

  „Не можеш да се пребориш с чуждата съдба, Мария. Тя не ни пита, когато реши да се намеси. На всекиго е отредено как и до кога да съществува. Да живееш с чуждата съдба е безсмислено, не разбираш ли? Това е все едно да поемеш съдбата на цялата Вселена. Целият човешки живот няма да ти стигне за това. Живей само твоя, и то така, че да остане нещо хубаво след теб. Това е важното и това е смисълът на божествения дар, който ни е даден – живота.”

  Тя ме погледна тъжно. Не каза и дума.

  Една калинка беше кацнала на ревера й. Протегнах ръка. Тя полази на показалеца ми, после разтвори крилца и отлетя. Мария я проследи с поглед, после го насочи към мен и видях… че се усмихва. За пръв път видях тая жена да се усмихва…

  Бяхме изпили кафето.

  Дончо все още се взираше в аквариума. В призрачната, жълтозелена светлина червеноперките се стрелкаха насам-натам. Навън все още валеше ситен сняг. Ветрецът го подхващаше и го сееше по редките минувачи, по оголелите клони на дърветата.

  Пъргавата, ниска сервитьорка се появи като че от нищото. Бе разбрала, че се готвим да си тръгваме и идваше да уреди плащането. Как разбират тия сервитьорки намеренията ни? Все не мога да си го обясня. Вероятно е въпрос на дълги психологически наблюдения.

   

  Враца, 26.01.2013 г.

• На дъното

  

   

  Колко тихо и страшно е долу, на дъното,

  гдето сбират се тъжните черни съдби.

  Там се срещат бедняци, отдавна потънали

  и клошарите пълнят свойте мръсни торби.

   

  Там кашонът ти става и маса, и ложе.

  Там торбичка с лепило предлага ти рай.

  И не питаш напушен: „Къде си, о Боже!“,

  щото даже лепилото има си край.

  
  Там се ходи на гробища. Нощем, във мрака.

  Хапваш жито, бонбони. И кажеш „Амин“.

  Сбираш денем бутилки. И напразно очакваш

  милостиня от някой богат господин.

   

  Там те гонят от църквата. Пазят си храма,

  да не би по палтата да плъзнат бълхи.

  Там процежда ти поп: „Хайде, дим да те няма!“

  и от расото черно ти ръси трохи.

   

  Там поглеждаш към ситите с поглед на куче.

  Див, презрян и отхвърлен. Като гнусен боклук.

  Там напразно очакваш добро да се случи

  и си стъклена чаша под големия чук.

   

  А пък той се стоварва. Жесток и ужасен.

  Пръска сетните мисли на зли стъкълца.

  И мирише противно. И едва се понася

  този ад за презрените тъжни сърца.

   

  Колко тихо и страшно е долу, на дъното.

  Там достига единствено Кръв от Христа!

  Нямат земна утеха сърцата потънали.

  Само тая – Живот след смъртта!

   

  Ясен ВЕДРИН

• Аз не съм политик, а поет

   

  Аз не съм политик, а поет.
  Мога тъжни сълзи да пролея.
  Да изплача човешкия гнет
  и душите със стих да милея.

  Мразя всяко удобно кресло,
  на което простакът царува.
  Наскърбява душата ми зло,
  но в утеха перото си струва.

  На подлец не поднасям цветя,
  нито кърша гърба си бичуван.
  Дълг и искреност трудно пестя,
  ако ще и превратно тълкуван.

  За пари не написвам и ред.
  С бесове на белот не играя.
  Даже пътят мизерен и клет
  да измъчва духа ми до края.

  Ще се случвам – ни в клин, ни в ръкав.
  Рафаело, платно с драскотина…
  Да беснеят критици от гняв,
  че развалям едната картина.

  Няма сделка. Отказвам рушвет.
  Бог не ме е родил на сергия.
  Аз не съм политик, а поет,
  и скръбта си докрай ще изпия.

  
  

  Ясен Ведрин

• Тази нощ…

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Тази нощ. Тихият шепот.
  Дума едничка, толкова нежна.
  Времето, времето – Ти си в него.
  А Аз – Дирята търся. Преплитат се!
  Обичта и лабиринтът. Някъде
  Любовта отново ражда се.
  Звезди блестят. Разумът!
  Сърцето сякаш докосва се.
  Утрото и вечерта. Това ли е?
  Не искам, няма да те чакам.
  Ще те гоня. Гори ме
  Страстта и още нещо.
  Вечността и едничката ласка.
  Дори и тъжен – Листопадът.
  Няма нищо случайно.
  И там в безкрая. Виждам те.
  Дирята ще търся.
  Реката целува морето.
  Песента няма да отмине.
  Тази нощ – тихият шепот.
  Винаги ще помня. Съдбата.

   

  Нури Джурин

• Разговор с калиграф

  .

  Той надписва денем некролози
  с почерк на изкусен калиграф.
  Седнал край букетите от рози
  и запретнал десния ръкав…

  “Много ли покойници са тука?” –
  питам го, от листите смутен.
  А човекът става и куцука,
  леко приближавайки до мен.

  “Виждаш ли ковчези ти тъдява
  с тези тъй известни имена?
  Носи се великата им слава,
  знаят ги по цялата страна…

  Живички са уж, за пред народа.
  Всеки е от здраве напращял.
  Но видял е Бог от небосвода
  пъклото на земния им хал…

  Той на мене делото възложи,
  миг преди над тях да падне меч –
  та със некролог да разтревожи
  плевели, посочени за сеч…”

  “Е, тогава имат ли тревога?” –
  питам го отново изумен.
  “Що говориш! Нямат страх от Бога!
  Всеки като бик е угоен.

  А сърце през тлъста лой не чува.
  Гордост сатанинска го мори.
  Истина наопаки тълкува
  и живее само за пари.

  Хили и лигави се зловещо,
  че след него плиснал би потоп,
  а не мисли колко е горещо
  в ада под утъпкания гроб.

  Затова аз приживе ги плача
  с думи като бисерни сълзи,
  че са всички слепи за Палача,
  Който само в миг ще ги срази…”

  Тръгвам си. От думите потресен.
  Кой ли вижда този калиграф,
  там, над некролозите привесен,
  да надписва скръбен епитаф…

  Може би избрах си орисия,
  в царството на слепите – с око,
  да прогледна сам… И да открия
  приживе умрелите в “Горко!”

   

  Ясен Ведрин

• Музеят на бъдещето

  Иво Сиромахов,  ivosiromahov.com

  .

  София, декември, 2110 г.

  В центъра на столицата е открит Нов Исторически Музей. Старият е бил ограбен преди 50-60 години от цигани и експонатите са предадени на вторични суровини.
  Но днес музеят отново възкръсва.
  Кои са най-важните експонати в него? Кои са онези безценни предмети, които очертават жалоните на българската история?

  Касетофон „Пайнер” от около 1991 г.
  Голям двукасетъчен туч, открит при разкопките на димитровградския битпазар. Забележителното е, че макар да е на около 120 години, той продължава да работи. Експертизата показва, че на него са презаписани минимум 300 хиляди касетки с музика. Във вътрешностите на уреда е открито парченце надъвкана лента, която съдържа 0.83 секунди от неизвестна песен. Ясно се чува сричката „ица”. Специалисти по звукова археология предполагат, че това е фрагмент или от безсмъртната творба на Цеца Величкович „Кукавица”, или от класиката на Тони Дачева „Златната жица”.

  Томче на „Винету”от около 1973 г.
  Има безспорни доказателства, че тази книга е принадлежала на Бойко Борисов (министър-председател на България в периода 2009 – 2079 година). Прави впечатление, че корицата и първите 16 страници на книгата са изпоцапани с домашна лютеница, а останалите 378 страници са абсолютно чисти. Някои злонамерени историци твърдят, че това означавало, че малкият Бойко е чел книгата само до 16-та страница. Не е така, злобари! Според уредника на музея благодарение на възпитателното въздействие на литературата бившият премиер рязко е подобрил хигиената си и след 16-та страница вече почнал редовно да си мие ръцете преди да седне да чете.

  Вана от около 2008 г.
  Обикновена керамична вана за къпане, тип „хотелска”. Музикалните историци твърдят, че именно от нея тръгва възходът в кариерата на певицата Галена. Досущ както на Нютон му пада ябълка на главата, така вероятно и на Галена във ваната нещо й е паднало в устата (според други историци нещо се е вдигнало, въпросът е дискусионен). Този повратен момент е уловен от тогавашната българска кинематография и само за няколко дни бие рекордите по гледаемост на разните „Аватари”, „Титаници” и други популярни за времето си филми.

  Тефтерче с мисли за доброто и прекрасното от около 2003–2010 г.
  Тефтерче с ароматизирани цветни листчета, за което се предполага, че е било собственост на телевизионен водещ с нежна душа, наричан кой знае защо Драго Чая. В тефтерчето са записани съкровени вопли, въздишки и стонове като например: „…крайно време е държавата да направи нещо за своите изтъкнати творци…”, „…моето предаване беше последното убежище на българската духовност…” и „Мирко се поизложи на Евровизията, ма пък в Осло си изкарахме супер!”
  По някои от страничките има следи от сълзи, по други – от червило.

  Обеца от около 1994 г.
  Златна обеца с формата на християнски кръст, която според историците принадлежи на футболист от края на 20-ти век на име Наско Сираков. Легендата гласи, че с това бижу на ухото футболистът вкарва гол на Аржентина на световното първенство в САЩ през 1994 г. После обецата изчезва някъде. Според някои Сираков я губи на сварка с Чорни, а според други я подарява на своя фенка от световното в Щатите, за да му обещае, че няма да каже нищо на Илияна.

  Помпичка от около 2006 г.
  Тази находка е открита при разкопки в чалга-клуб. Представлява малка помпичка с неясно предназначение. До странния уред са намерени и снимки на дебела циганка с руса брада. Върху помпата е разчетен надписът „С туй го тургах на Китаеца” – загадъчна метафора, от която можем да предположим, че в началото на 21-ви век циганско-китайските отношения са били в небивал разцвет (или в страшна криза).

  Лисича кожа от около 2003 г.
  Проскубана кожа от лисица, умряла преди около 110 години край Стара Загора. Според археолозите лисицата не е била застреляна от ловци, а умъртвена по изключително мъчителен начин от момче на име Устата, което я хванало, затворило я в стаята си и в продължение на един час и пяло всичките си „хитове”, докато животинката умряла в страшни мъки. После жестокият младеж я сложил на врата си като трофей и тръгнал да експериментира с музикални мъчения върху хора, като някакъв зловещ Менгеле на българския рап.

  Мустак от периода 1998-2011 г.
  Дебел черен мустак, тип „манафски”. Подхвърлен е от неизвестни лица на стълбището пред музея, така че не се знае нито къде е намерен, нито на кого е принадлежал. Засега следите водят към трима души, живели по едно и също време – Тодор Батков, Милко Калайджиев и Митко Цонев.
  Най-интересна е хипотезата на уредника на музея – той твърди, че въпросните мъже никога не са били забелязвани заедно. Така че може да се предположи, че мустакът е бил орташка собственост на тримата, понеже е бил изключително ефектен и скъп пичеловец, а те са си го менкали при публичните си изяви.

  Китара от около 2005 г.
  Открита е в Каварна и е ценна почти колкото Омуртаговата колона, защото е богато изписана с всякакви надписи, които свидетелстват за тогавашната високоразвита култура. Върху китарата ясно личат посланията към поколенията: „Цонко форева!”, „Чалгари, мрете!” и „Глен Хюс е пич, но Наско от БТР е най-големия!”

   

  (Из книгата „Няма значение“)

• Декаптация

  Беше в края на епохата на „развития социализъм”. Наближаваше първомайският празник. А времето – ведро и слънчево. Раззеленяващите се дървета, храсти и полски растения изпълваха въздуха с омайващи аромати. От високоговорителя на площада се носеха бодри маршове, провъзгласяващи победата на работническата класа над омразния капитализъм. Изглеждаше така сякаш, че още миг и всички с бодра стъпка ще замаршируват из площада.

  Пред районното управление на милицията обаче никой не маршируваше. Но беше оживено, даже много оживено. Тълпа от десетки пъстро облечени цигани се бе разположила на бивак пред районното. Носеха се възбудени гласове на цигански и турски език. Две непълнолетни майки кърмеха на стъпалата пред районното невръстния, бъдещ контингент на криминалната служба. В момента вътре разпитваха Куция Хасан, един от тарторите, и цялото племе демонстрираше солидарността си с невъобразима врява.

  Независимо, че близките химически заводи бяха оградени с бетонни, триметрови стени и по входовете имаше въоръжена ведомствена милиция, по неведом начин Хасан бе организирал влизането и натоварването на 15-тонен „КрАЗ” с тръби и други метали, демонтирани при основния ремонт в един от цеховете. Но бдителното око на една от портиерките бе разпознала брадясалата Хасанова физиономия до шофьора на камиона и бе сигнализирала в дежурната на милицията.

  Патрулката застигна каръците почти пред входа на пункта за предаване на вторични суровини. Естествено и пътния лист, и складовата бележка се оказаха напълно фалшиви. В този ден една добре разработената схема не сработи, по назависещи от комбинаторите причини, и злополучните хитреци се озоваха в районното, оковани с белезници. Мъка, черна мъка…

  Но същият ден се оказа черен и за други.

  На площада пред районното с рев се изсипа огромен камион „Волво” и с писък на спирачките се закова на метър от тълпата. Инстинктивно всички се отдръпнаха и се смълчаха. От кабината слезе пребледнял, млад, едър мъж, който с празен поглед и олюляваща се походка тръгна към входа на районното, където стоеше униформен служител. Попита за началника, който беше излязъл навън заради буйната ромска тълпа, и служителят го посочи. Шофьорът отиде до началника и започна нещо да пелтечи. В първия момент началникът си помисли, че той не е трезвен, но усети, че е много уплашен и развълнуван. Попита го какво е станало.

  – Глава! Човешка глава! Отрязана глава! Там под едно дърво. – с пресипнал глас и изхвръкнали от страх очи повтаряше като в скоропоговорка шофьорът, без да се сети да спре и да обясни по-смислено за какво става реч.

  Криминалистът неволно изтръпна при мисълта за предстоящата вакханалия, съпровождаща всяко разследване, свързано с убийство и разчленяване на труп. Бленуваната мисъл за почивка със семейството по време на празниците се изпаряваше като сутрешна мъгла. На нейно място се настани твърда решителност за действие.

  Офицерът прекъсна младежа и го покани в кабинета си. С влизането му наля чаша вода и му каза да се успокои и да разкаже свързано какво е станало. Той пи вода и седна. Постепенно лицето му придоби цвят и дишането му се успокои. Започна да обяснява:

  – Спусках се по главния път към кариерата. Карах бавно, защото е доста стръмно. Кабината на камиона е висока. От двете страни на пътя има големи дървета, между които има храсти, високи около 2 метра. Видях в един момент просека в храстите и на земята до дънера на дървото човешка глава, застанала на врата си. В първия момент помислих, че може да е глава на кукла или манекен, но нещо ме накара да спра. Оставих камиона на около сто метра надолу и се върнах. И ужас, Боже, какъв ужас! Оказа се, че действително е човешка глава, насадена на врата си и с кръв под шията. Очите и бяха отворени и от където и да я погледнех ми се струваше, че гледа право в мен. Върнах се при камиона, запалих и дойдох директно тук.

  Шофьорът каза още, че бърза и иска веднага да потегли, но му отговориха, че е невъзможно. Ако трябва ще се обадят на шефовете му, но трябва да ги заведе на място и след това ще му се снемат показания.

  За броени минути бе организирана следствено-оперативната група от следовател, експерт, криминалист и униформени, за да отцепят района. Обадиха се в областния център, да изпратят на место съдебен медик. Всички се натовариха на две коли и заедно със свидетеля и две поемни лица тръгнаха за местопроизшествието. Пристигнаха след няколко минути. По главния път непрекъснато минаваха върволици от коли – тежко натоварени камиони от заводите, частни коли, автобуси. Разположиха полицейските коли от едната страна на банкета и тръгнаха към злополучното дърво, където шофьорът бе видял отрязаната глава. Тя си беше на мястото и ги гледаше страдалчески. Интересно, как насилствената смърт променя изражението и на най–младото и красиво лице. А лицето бе на млад мъж с бледа кожа и буйна коса. На около 40-50 см от земята кората на дебелия дънер на дървото бе обелена от удар с нещо твърдо.

  Хората от оперативната група облекчено въздъхнаха. Налице бяха признаците на пътно произшествие, което по принцип се изяснява бързо. В съзнанието на криминалистите отново се прокрадна плахо миражът на празничната почивка, колкото и това да изглеждаше като професионална деформация от тяхна страна. Тръгнаха в просеката, отворена в храстите между дърветата. След тях се показа нисък насип, изоран от преминаване на нещо масивно. Зад насипа се виждаше вирната задница на почти нов „Москвич”. Минаха пред него и видяха, че предното стъкло, заедно с покрива на купето липсва. На шофьорската седалка нямаше никой. Пред автомобила започваше блока, засят с пролетници, вече стигащи почти до коленете. На няколко метра сред поникналата пшеница се виждаше гръб на човек в яке. Приближиха се и видяха обезглавения труп, обърнат на лявата си страна. Дясната му ръка в страни по бедрото бе ожулена. Останаха на място и изчакаха пристигането на съдебния лекар, който да направи оглед на трупа.

  При пристигането си той обърна трупа и… още една изненада. Оказа се, че липсва лявата ръка. Същата беше отрязана като с нож. Още веднъж призракът на насилствената смърт нахлу в главите на криминалистите. За щастие след известно лутане в храстите намериха липсващата ръка.

  В резултат на огледа стигнаха до заключение, че водачът на „Москвича”, вследствие на високата скорост на завоя, е изпуснал управлението. Колата се е блъснала в дънера на дървото, като от удара предното стъкло се е откачало и паднало, а ламарината на покрива е отрязвала главата от тялото при политането му напред. Голямата ирония бе в това, че шофьорът е бил с предпазен колан, но при страшния удар той не е удържал тялото и опънатият като струна колан е отрязал ръката му.

  Но това, оказа се, не бе всичко. Още по-голямата ирония предстоеше…

  Върнаха се при потрошения автомобил и отвориха жабката на арматурното табло. Сред дреболиите – резервни крушки, пликчета с винтове и болтчета, и разни хартийки се намери тефтерче, в което беше пъхнат регистрационния талон на колата и свидетелството за правоуправление на водача. Тогава снимките бяха черно-бели и с не много високо качество, но лицето на снимката почти отговаряше на това от отрязаната глава. (Смъртта все пак бе му придала друго изражение – на страх, ужас и изненада…) Данните за водача бяха на младеж на възраст около 30 години, от градче, отстоящо на около 10 километра от районното.

  След разговор с началниците от областта, беше възложено на началника на криминалната група да съобщи на близките за сполетялото ги нещастие. Служебния шофьор го чакаше в двора на районното. Погледна го очаквателно. Началникът въздъхна тежко и каза:

  – Впрягай конете. Като стигнем, ще говоря само аз, а ти се дръж подобаващо за случая.

  След двайсетина минути влязоха с колата в градчето, разположено на двата бряга на езеро. Наложи се да изчакат и ползват ферибота, тъй като местния полицейска участък бе от другата страна на канала и местоживеенето на младежа също. От дежурната бяха предупредили местния районен инспектор и той ги чакаше на малкия кей. Тъй като адресът бе наблизо, отидоха до там пеш. По пътя колегата ги уведоми, че загиналият е от много добро семейство и вече две поколения от него работят в местния стъкларски завод. Жените като гравьорки, а мъжете надуват и обработват стъклото при пещите.

  Когато стигнаха до едноетажната къща с китно дворче, районния инспектор пъхна ръката си зад вратата и дръпна резето отвътре. Влезе в двора и въпреки яростния лай на вързаното до колибката си куче почна да вика свойски:

  – Бай Митьо, отвори, свои сме.

  След малко от къщата излезе жена на около петдесет години. Беше майката на загиналия. Изражението и беше очаквателно, но не и тревожно. Попитаха я дали „Москвича” с въпросния номер е техният. Тя се засмя облекчено и попита дали са го открили. Спогледаха се озадачено и казаха, че затова са дошли, но има и нещо друго. И с тежка въздишка криминалистът й съобщи, че са намерили и Стоян…

  Тя се засмя още по-широко и им каза, че Стоян си е в къщи и още спи, защото снощи се е прибрал много късно, но без колата.

  Спогледаха се невярващо и я помолиха, ако наистина синът й е в къщи, да излезе веднага. Тогава тя наистина се разтревожи и влезе в къщата. Останаха да чакат отпред и мълчаха озадачени.

  След няколко минути тя излезе с висок рус младеж, който сънено търкаше очи и се прозяваше. Погледнаха снимката в свидетелството и лицето срещу тях. Грешка нямаше. Това беше човекът от снимката, но доста приличаше и на загиналия. Без да влизат в подробности попитаха Стоян къде е колата му и защо снощи се е прибрал без нея. Историята се оказа следната:

  Вечерта с компания от завода били в широкоизвестното заведение „Трите курни” до туристическия обект ”Побити камини”. По традиция след получаване на заплатите, веднъж в месеца ходели в заведението да се почерпят. Имало оркестър, певици, музика на живо и мадами. И тази вечер било препълнено. На съседна маса имало и друга компания от тяхното градче. Там е бил и Петър, негов връстник и бивш съученик. Наскоро излязъл от затвора за дребни кражби и противозаконни отнемания на коли. Около 1-2 часа след полунощ компанията им станала да се прибира. Отишли на паркинга и там Стоян установил, че колата му е изчезнала. Петьо също не бил вече в заведението. Тъй като му бил градски, макар и хайта, помислил ,че след като се повози, на следващия ден ще му докара колата. Прибрал се с кола на приятел.

  Обадиха се от радиостанцията на служебната кола в районното да отидат пак при потрошената кола и да видят дали ключа за запалването е там. След малко отговориха, че в патрона за запалване липсва ключ, а кабелите отдолу са свързани „на маса”.

  Тогава казаха на Стоян и майка му какво се е случило и потърсиха родителите на приятеля му, които живееха през две-три преки. Установиха, че не се е прибирал вечерта и им съобщиха какво се е случило. След това откараха съкрушените хорица в Съдебна медицина на областния град, където те разпознаха останките на сина си.

  За пореден път ставаха свидетели на странностите на човешката съдба. Това бе един от малкото случаи в практиката им, когато възмездието, макар и жестоко и неадекватно на тежестта на престъплението, застига този, който го е извършил. Но кой ли се учи от уроците й…

   

  Светослав Атаджанов

  .
  –––––––––––––––––––
  * декаптация – обезглавяване

• <<
• 1
...
• 66
• 67
• 68
• 69
• 70
• 71
• 72
• 73
• 74
• >>