Home » Авторски страници, литература

Утъпканият път

2013.08.11 Няма коментари
Spread the love

(Сън ли бе или друг разказ?)

.

Франциско Гоя, "Сънят на разума ражда чудовища"

Франциско Гоя, “Сънят на разума ражда чудовища”

…Стояхме часове, тълпа от шушнещи хора, по една утъпкана улица, цялата покрита като от чардак. В един момент множеството се сгъсти и се отдръпна към дървените огради, които конвоираха улицата. Притиснаха ме към една скована надвенатри пейка и от страх се стегнах, мижeйки с очи се качих върху изхабените до старост дъски на пейката. Изведнъж множеството се уплътни към оградите. Притиснати един в друг, хората сякаш бяха втора, жива ограда. Страх ме бе да отворя очи, за да не видя черния дървен ковчег. Но слушайки подетата като върху крилете на повейник и прииждаща към нас песен на монахините, носещи ковчега, се зазяпвах през мигдва. Мелодиката сякаш напомняше тази на “Костадин капетан”, а повтаряният на няколко пъти рефрен беше:

Злато тече,
сребро тече,
от Даиле
към Белица.  

Три стъпки напред, една в ляво, една назад и тласъкът на черния приток, на реката от монахини продължи по пътя си в същия ритъм.

Шествието вървеше някъде от Рилския манастир към този на техния женски манастир, за който не знаех къде е, но бе някъде от другата страна на автомобилния път, пресичащ нашата улица, която бе тясна и мрачна.

Усещах, че скоро във времето е може би и моят час за мандалото, но когато шествието отмина с ковчега си, ми стана някак по-леко, и преповтарях, пеейки мислено, тази толкова жива песен.

Тези жени сякаш носеха мъртвеца и при всеки описан тласък го изнасяха по-близо до самата смърт.

Скоро мина и друго шествие, после друго, но те бяха обичайни погребални множества, не с подобни ритуали и песни. След тях, някъде на мегдана накрая на зачердачената, набраздена от утъпканата кал улица, се видях седнал на една голяма трапеза. Там се опитвах да вразумя едни малки деца, които преди дендва бяха разтълкували неправилно прошепнати им на ухо мои думи и ги използваха само за беля. Накрая им казах и стиха си:

Не съм за този свят.

Каквото имах, казах го,
но никой не разбра.
При мен ли липсват думите
или край мен са без слова?

Не съм от този свят!

Дъръ дъръ,дъръ,
дъръ, дъръ, дъръ,
дъръ, дъръ, дъръ,
дъръ, дъръ, дъръ…

– продължих стиха си в някакви строфи в същия ритъм. Като се обърнах към една жена вляво, която ме зяпаше учудено умно, и към бат Оги в дясно, им рекох: “Я, последното не бе в стиха ми. Казах го на тъгъдък. Ама то съм можел да ги казвам и в стихове!”

Измъкнах се от полудрямката, в която усещането бе, че няколко пъти се е преповторило туй сънуване. В 6 без 5 записах всичко, като не си спомнях само името на женския манастир, името на селището в песента, откъдето жените пееха, че тече и златото, и среброто. Спомням си, че мелодиката в сънуваната песен бе непокътнато точна, като само това име (название) мъжко нещо ми се объркваше и сам прибавих “-еле” накрая. Освен това мелодията е от “Песента за Питу Гули”. Не знам защо е записана “Костадин капетан”!

(Записано в 6 без 3 ч. на 7.08.2013 г.)

И пак ставам, ама кат ма я хванал един келешлък! Дай да го запиша! Вървя към масата, ама дай да го запиша! Стискам очи да не изпусна съня и пиша, пиша. Еййй, голям калабалък стана! То май съня още в дрямката го прехвърлих няколко пъти, да не го забравя, ама името на мъжкото селище в песента още там го забравих. Тва май съм го писал?  Пак там му дадох финала “еле”, че не можех да го пея гладко в мелодията, както Хора на монахините. Кат го записах пък го направих “иле” та съвсем изгладих песента.

Абе тоя сън доста нагънат бе, щот монахините пееха Белов‘ица и го носеха гладко, а аз па го напрайх на Б‘елица, че да го пея кат тях и кат “Море пиле”. Буламач май го сторих кат го писах, ама то спомняй си как с тая игра на танца три едно едно и пак, и пак все измъкваха ковчега от ръцете на Смъртта, а Смърт в тая дрямка нямаше, па да видим как шъ го напишиш? То и тоя бат Оги не бе оня, който бе мой приятел! А сина му – един хлапак с перчема на Жюлиен Сорел. Бе, също кат сина ми, но и сина ми бе малък, колкото него, а не колкото е сега. Трети клас горе-долу бяха. Повече не им давам. В първата част на съня, дет го няма, му викам на ухо тихо, тихо, за да му прошепна като мъдър човек, че е най-мъдър един път в годината. Когато косата му стане златиста. Той па кат се заяде със сина ми, че моя бил прост, а той бил велик и му вика:

– Ти можеш ли да преброиш Вселената? Не мойш, щот кат стигнеш до края все трябва да прибавяш по едно от двете страни и тя пак ще е различна до винаги! – и се смее едно зловещо и самодоволно.

Какъв “велик” бе? Аз го знам туй столетия преди него, ама тоя кат ги изрече бързо думите и само щот не са стигнали до мозъка на другия, а той вече му разказва и отговора, се мисли за нещо. Нищо не струва. Затуй после възпитателно му казах оня стих. Дали го разбра? Не знам!

Абе кво съм заобяснявал съня? Гати чудото! То после ша зема да обяснявам обяснението! Вселената не мой да бъде преброена, камо ли сън и разказ!

Ай лека нощ, че пак ми са приспа!

П.П. (няколко часа по-късно) Не знам защо съм записал стъпките на монахините по този начин, когато техните вълни прииждаха в модела три напред, една назад в ляво и една в дясно.

.

Константин Каменов

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.