Всичко от литература

литература

• Кристин Лагард: Няма причина заплатите в България да са толкова ниски /Бъзикилийкс

  

  Разговор с генералния директор на МВФ Кристин Лагард, Neverojatno.wordpress.com*

  . . .

  – Все пак, да се върнем в България. Как точно виждате възможно да се реализира това минималната заплата да стане 500 евро – и то още утре?

  – Това е въпрос на политическа воля от страна на управляващите и политиците като цяло от една страна, и на ангажираност с проблемите на обществото и държавата от страна на отделния човек, от друга. За целта вие като общество трябва да се обедините и ясно да заявите, че не ще търпите корупцията, шуробаджанащината и алчността да вземат превес над интересите на обществото. Не забравяйте, че понятието република означава общо дело, а демокрация – управление на народа. Виждате ли ги някъде в България тези две понятия, реализирани в техния същностен смисъл?

  Първата стъпка, която трябва да направите като общество, за да ви се повишат заплатите, е да се организирате в истински синдикати. Синдикати, които да принуждават държавата да действа, когато са нарушени законите, определящи трудовите правоотношения. Трябва да изградите силни, борбени, масови синдикати. Всеки един трудещ се трябва да се включи в синдикална структура и тези синдикати трябва да се обединят, като противовес от една страна на склонността към корупция на държавните органи, и от друга – на алчността на работодателите за печалба за сметка на работника.

  Нима не виждате многобройните организации на вашите работодатели по браншове, обединени на едно по-високо ниво в КРИБ – Конфедерация на работодателите и индустриалците в България. Защо те да могат да се обединяват, а когато вие решите да правите синдикат, или само дори проговорите за това, бивате смачквани и уволнени на часа? Нима не виждате, че чрез тези свои обединения те се договарят какви стъпки да предприемат, за да запазят и увеличат своите печалби и за чия сметка. Договарят се на регионално, браншово и общодържавно ниво какво да е нивото на заплащането в съответния бранш и регион. Не ви ли прави впечатление, че докато говорят за конкуренция в бизнеса, в България почти не съществува конкуренция в заплащането между различните фирми. Че във вашето населено място, независимо къде кандидатствате да работите, заплатите са на едно ниво.

  Именно това договарят помежду си работодателите в тези свои организации – те разчитат, че вие нямате избор и дори и да искате по-високо заплащане, няма кой да ви го предложи, и така в крайна сметка ще се примирите с мизерните средства, които ви дават. Те договарят помежду си не само нивото на заплащането, но и условията, които ще ви осигуряват за да работите, доколко да спазват закона и какви действия да предприемат спрямо държавата, за да им позволи да трупат още и още печалби. И така, в един момент държавата от общо дело става тяхна собственост, те трупат печалби, купуват политиците, корумпират чиновниците, рушат държавността. И смачкват в зародиш всеки опит да се обедините. Синдикат за тях е мръсна дума, плашило, което трябва да бъде унищожено. Работникът трябва да работи и да се чувства виновен постоянно, че не работи както трябва. Да се чувства заплашен, че има някой, който веднага би дошъл на неговото място, дори и за по-малко пари.

  Колко от вас, които се оплаквате че получавате ниски заплати, колко от вас са чели “Кодекса на труда”, познават правата си и ги защитават? Колко от вас, когато са ставали свидетели на унизително отношение и нарушаване на трудовото законодателство спрямо свой колега, са вдигали глас срещу това? Колко от вас са сезирали държавните органи за нарушенията в своето предприятие – нарушенията, извършвани от вашия работодател, които нарушения са изцяло за ваша сметка, колкото и да си мислите, че не ви засягат? Колко от вас въобще са помислили да се обединят, за да потърсят правата си? Колко от вас са се събирали, за да обсъждат заедно общи действия срещу действията на своя работодател? Колко от вас са потърсили връзка с действащи синдикални структури? Колко от вас вярват, че е възможно заедно, чрез общи усилия, чрез изграждането на синдикални структури, да подобрят трудовото си положение? Но не, вие вярвате в парите, не в общите усилия, и затова ще бъдете поробени.

  Вие, вместо да се обедините в една синдикална работническа структура, прехвърляте своята отговорност изцяло в ръцете на политиците, на партиите, като разчитате, че те ще разрешат всичките ви проблеми, докато вие безропотно се трудите за благоденствието на светата пазарна икономика. Нима не виждате икономическите сили, стоящи зад всеки един политически проект? Нима не осъзнахте каква роля ви е отредено да играете в света, където парите са водещата ценност, когато най-нагло ви обясниха за “обръчите от фирми”? Партиите, политиците би трябвало да отстояват интересите на народа, но когато този народ спи и робува, а не следи постоянно действията на тези, които е избрал да осъществят въжделенията му и да ръководят машината наречена държава, тогава този народ става жертва на собствената си апатия.

  Кой дава пари на роби? Събудете се, обединете се. Създавайте синдикати, а не партии. Синдикати, които да защитават правата ви, а не партии, които да се борят за правото да ви управляват. В държава без силни синдикални структури всяка една организация, която се стреми към властта, е водена единствено от стремеж да се обогатява. Вие трябва да принудите държавните институции да работят, а това става единствено чрез силни синдикални структури. Думите „стачка” и „синдикати” трябва да са на върха на езика ви във всеки един момент. Вие не сте отделни хора, вие сте общество. Вие не сте просто работници, вие сте колектив. Вашият работодател не ви е господар и не той определя законите в държавата, а вие като част от обществото.

  Така че накрая бих искала още веднъж да наблегна на стъпките, които трябва да предприемете, за да повишите жизнения си стандарт. Първо – осъзнайте, че парите не са всичко. Второ – ценете труда, знанията и уменията, които притежавате, а не парите. Трето – вникнете в същността на понятията република и демокрация. Четвърто – бъдете активни граждани. Пето – обединявайте се в сдружения, чиято цел не е завземането на властта, а контрол върху начина, по който тази власт се упражнява. Шесто – изградете силни синдикални структури, СИНДИКАТИ с главни букви, в които да участвате активно. Седмо – познавайте правата си и ги отстоявайте. Осмо – не се страхувайте, но знайте, че за да водите достоен живот, е необходимо да се борите и да понасяте жертви като общество. Девето – СТАЧКА не е мръсна дума, а инструмент да защитавате правата си. Десето – роби или граждани, вие избирате.

  – Не сте ли прекалено крайна в изказванията си? Все пак вие сте начело на една от най-големите, ако не и най-голямата финансова структура, а говорите за синдикати, стачки, гражданска активност? Не трябва ли всъщност да подкрепяте идеята за по-малко държава и повече свобода за бизнеса? Не е ли това пътят към повишаването на заплатите?
  

  – Това са пълни глупости на болни алчни мозъци. Какво значи „по-малко държава, повече права за бизнеса”?. Я се вижте – вие имате ли държава? Говоря за държава като реално действащи институции. Цялата ви държавна структура е пропита от корупция – корупция, осъществявана от бизнеса. Ето ви никаква държава и пълна слободия за бизнеса – това е вашата държава! Вашата държава е мечтата на бизнеса – никакъв надзор и регулации, работи се кой както му изнася. Законите са само на хартия, работниците са безправни същества, трудещи се за европейските печалби на работодателите, срещу мизерно възнаграждение, в ужасни условия. Вижте си бизнесмените, стандарта им на живот. Дали отстъпва на европейския стандарт, дали не го превъзхожда на моменти? Вижте си вашия стандарт на трудещи се – уж сте в Европа, а сте някъде в централна Африка. Къде отиват печалбите? За яхти, коли, любовници, партита и забавления на бизнесмените – за вас остава само ниското заплащане, за да сте конкурентоспособни! Глупости, в които могат да вярват само наплашени и прости хора.

  Не е ли странно: когато държавата трябва да се бори за по-добри условия на живот на гражданите си, за спазване на трудовото законодателство, за повече надзор над бизнеса, за по-големи данъци, които да отиват за обществена полза, тогава бизнесмените да реват, че е необходима „по-малко държава”? А когато се почувстват заплашени от истинска конкуренция, да искат държавни субсидии и защита? Не е ли странно, че бизнесът иска по-малка намеса на държавата в отношенията си с работника, но когато работникът тръгне да си търси правата чрез стачки, протести и други действия, то бизнесът веднага търчи за защита от същата тази държава?

  Ето го истинското лице на тези радетели на свободния пазар и „малкото” държава. Те желаят пълна и неограничена от закони свобода за себе си, те желаят бизнес анархия, но когато вие пожелаете същото за себе си, ви обявяват за терористи, анархисти и врагове на държавата и искат тя да ви постави извън закона и да ви унищожи. Те желаят държавата да им служи и да изпълнява техните желания, а не тези на обществото.

  (Със съкращения)
  ________________________________________

  *„Всичко написано на тази страница е художествена измислица и не отговаря на действителността.
  Съвпадението с реални събития, свързани с действително съществуващи субекти и обекти, носещи същите имена, както героите в изложените писмени текстове, е случайно и неволно. Всеки читател и посетител на тази страница приема безусловно гореизложеното.“ –

  Обяснителен текст, който следва да се има предвид при всички текстове, чийто източник е http://neverojatno.wordpress.com

   

• Барон Мюнхаузен – почетен селянин

  Разказ от Ради Радев

  .

  Кандидатурата ми беше одобрена в кратки срокове и скоро президентът подписа указ, съгласно който ми се даваше  БГ гражданство. Отначало си помислих, че възнамерява да ми прави компания при ловните излети, за да го науча на някои тънкости в ловното изкуство, но после се оказа, че идеята е друга. На България, като нова членка на Евросъюза, определено й трябваха елитни личности – най-вече от висшата аристокрация, за да подобрят имиджа на нацията пред външния свят: хора от царски фамилии, принцове и принцеси, князе, графове, барони и т.н.– всички, с намерение да вдигнат престижа й в очите на общественото мнение, поради което в списъка на избраниците попаднах и аз.

  Отначало бях скептично настроен, но после ми казаха, че на територията все още имало тук-там гори и диви животни; можело да се устройват пикници и ловни излети, поради което приех поканата, още повече, че президентът се оказа свястно момче и обеща понякога да ме придружава и да се грижи за кучетата, особено когато някоя кучка се разгони и започне да създава проблеми. Това е особено важно, щото лани така ми изчезна една елитна кучка, докато гонеше някакъв заек и после я открих в близкото село – ухажвана от цяла глутница помияри; зарязала заека и го ударила на любов. Разбира се челядта, дето се пръкна впоследствие – шест парчета – беше някаква нова порода „улична превъзходна” и ги подарих на децата в квартала. Президентът нямаше нищо против да следи за морала на кучките, само дето обясни, че не може да лае, понеже бързо преграквал, но аз и без това не възнамерявах да го карам да лае.

  След като ми предоставиха БГ гражданство, аз се установих в едно китно село Мамульово и там хората ме посрещнаха много тържествено: с хляб, сол и музика; такъв бил обичаят – и ме настаниха в една малко поизоставена къща, която после реставрирах. Изобщо много мили хора. Веднага ме избраха за почетен гражданин, тоест – селянин – и организираха в моя чест всенародно веселие с ядене, пиене и надпиване. Аз като стар гуляйджия, веднага се включих в мероприятието, но бързо отпаднах от борбата. Оказа се, че тези хора пият като истински юнаци и разреждат мастиката с мента – една отровна смес, на която викат коктейл „Облак”; пиеш и падаш под масата. Имаше и една друга такава смес, на която викат „Боздуган”. Наистина като изгълтах няколко чаши ме тресна в главата.

  Интересно, че всички шампионати  и турнири, които се устройват тук, се свеждат до издръжливостта в пиенето. Това беше и основния спорт – няма бягане, няма скачане, няма борби, футбол и стрелби. Състезанията се провеждаха в кръчмата и шампионите – от много висока класа. Нещо повече – оказва се, че авторитетът ти се срутва тотално, ако не можеш да пиеш. Отзивът е приблизително следният: „Онзи ли, бе? Махни го, той е слаба ракия!” Което означава, че човекът не може да пие или не иска да пие. С една дума- нищо човек. Тази констатация ме накара да си помисля по въпроса и да се включа усърдно в подготовката, защото не е хубаво да бъдеш аутсайдер при подобни отговорни мероприятия.

  Другото нещо, което ми направи впечатление, беше, че тези хора лъжат много убедително. Е това вече нямаше как да го понеса и реших да ги запозная с десетте Божи заповеди; както е известно на цял свят, аз съм човек, който изключително презира лъжата. Това донякъде беше причината да не се кандидатирам за депутат – отхвърлих решително предложението на милиони свои почитатели да издигнат кандидатурата ми, поради обидната за един потомствен аристократ перспектива да лъжа хората на дребно и да им обещавам светло бъдеще след осемстотин, деветстотин или хиляда дни… Особено като виждам ясно, че са затънали до гушата в лайна и не е възможно нито аз да ги измъкна, нито пък те да се хванат за косите и да се самоизмъкнат, както някога практикувах при подобни  критични ситуации. Истината е, че като човек със синя кръв аз стоя високо над тези неща и би било обидно да се занимавам с партии и политика – толкова привлекателни за индивидите от плебса. Кръгът на моите интереси, както е известно, се затваря между ловните излети, войните и турнирите от най-различно естество, както разбира се, и жени – за предпочитане от висшето общество. Тъй като чух, че закрили харема на султана, където едно време се подвизавах (то се знае – не в ролята на евнух) и ханъмите се разбягали.

  Като почетен селянин на  Мамульово, ми беше възложена отговорната задача да организирам ловните излети, надпиванията, както и да участвам в дегустациите по време на ракиените и свинските празници. Това е една много висока чест. Казаха, че някога е имало и други турнири като футболни мачове, борби, надбягвания с коне, а по време на развитото социалистическо общество – с магарета, поради липса на коне, но накрая всички турнири отпаднали като безперспективно занимание, за да отстъпят място най-вече и преди всичко на надпиванията.

  А след като циганите ми откраднаха коня, аз също изоставих надбягванията и се включих активно в надпиванията. Там е работата, че веднага се разбра кой го е откраднал (по принцип тук всичко се знае), но когато се обадих в полицията да вземат мерки, докато се наканят, докато се намъдруват, се оказа, че онзи го е продал на друг циганин в съседното село, другият пък на трети, третият пък го заменил за булка и така нататък; загубихме му следите, в следствие на което накрая ми предложиха да ме компенсират. И наистина така стана. В съда, където се разглеждаше делото, ответникът направо заяви, че е станала малка грешка, че аз съм хубав човек и той много съжалява, ама в замяна на коня иска да ми предложи голямата си щерка за булка (била навършила цели четиринадесет години) или дори магарето – също изгоден вариант. Булката била дори девствена, освен това имала два златни зъба, а магарето било мъжко от много специална порода, така че това е една добра сделка. Понеже съдът изобщо не взе отношение; нямало как да го съдят – човека – и да го вкарат в затвора, щото имал много деца, кой ще ги храни, та по-добре да бъда така добър да се съглася на варианта с компенсацията. Ето, че бях изправен пред дилемата: булка или магаре, което само по себе си има своите плюсове и минуси…

  Не му мислих много и предпочетох магарето. И така, в края на краищата от кон се качих на магаре. Това на пръв поглед изглежда несправедлива сделка, но алтернативата да взема в къщи циганка, макар и с два златни зъба, е още по-отчайваща, като се има предвид, че същата особа само като мина покрай мен, усмихвайки се и лъхайки на кромид, ми отмъкна набързо без да усетя джиесема и портфейл със стотина евро. От друга страна магарето се оказа истински мъдрец – твърде интелигентен екземпляр и бързо научи немски, макар че понякога демонстрираше излишна упоритост. Освен това веднага стана ясно, че моралът му е на много ниско ниво – тоест все едно беше непосредствен представител на философската школа на циниците от древна Елада. Ухажваше всяка чужда магарица по твърде специфичен начин – ревейки гръмогласно и размахвайки бухалка.

  По късно установих, че в България това е една утвърдена методика; дори политиците я практикуват в ухажването на електората – тоест – ревейки гръмогласно и размахвайки бухалка. И което е най-впечатляващото, както магариците, така и електоратът възприемат този начин на ухажване с въодушевление, поради което последствията се оказват почти стереотипни; сега няма да ги коментираме. Тогава се сетих, че вероятно е трябвало много по-отдавна да възприема българската методика и да се представя пред фройлайн Маргарет по подходящ начин, а именно – ревейки гръмогласно и размахвайки бухалка, вместо да и падам на колене и да й поднасям рози чак от долината на розите край Казанлък за едното нищо; да ми обясни накрая, че не се впечатлява особено от рицарски изпълнения.

  Що се отнася до онзи крадливия циганин, после разбрах, че бил активист в някаква циганска партия – май беше Евророма – и възнамерява да се кандидатира за народен представител, вероятно, за да получи депутатски имунитет. Като нищо могат да го изберат и май няма да е първият случай в България, нито последният.

  Между другото с магарето Марко доста добре се сработихме; дори понякога ходех с него на лов и може би бях първият потомствен аристократ на магаре, като не се брои Христос. (Но той не е и потомствен аристократ, доколкото разполагам с информация за родословното му дърво.)

  Марко беше издръжлив, макар че с него нямаше как да се преследват зайци, нито пък лисици, защото развиваше скорост малко над максималната за един москвич – и въпреки реактивната тяга от пръдните, не можеше да достигне дори питомен заек. Но компенсираше донякъде тази безпомощност с оригинални хрумвания и философска премъдрост. Освен това имаше едно много сериозно преимущество пред който и да било средностатистически кон. Освен, че не беше капризен като  холивудска примадона – предпочиташе троскот пред специалните хранителни смески – с него можеше и много по-успешно да се контролират кучетата, когато хукнат по кърищата. В този смисъл кучкарят би бил доста улеснен и понеже възнамерявам да възложа тази роля на президента, не се съмнявам, че яхайки Марко, той ще остане извънредно доволен; хем няма да му се подбият табаните от тичане след кучетата пеша. Предупредил съм го също така (имахме един важен разговор по телефона) да тренира сериозно с употребата на алкохол, да не вземе да се изложи, а да изложи и мен, когато го извикам в Мамульово по случай откриването на ловния сезон и се окаже, че не може да пие. Това е недопустимо за един държавен глава; за тези неща тук се следи много внимателно. Да не кажат после хората: „Абе що си го взел тоя нещастник в дружинката, само до разваля мухабета; падна под масата от половинка гроздова.”

  Мислех да привикам и вътрешния министър, за да ми носи резервната пушка и да я зарежда, когато не мога да смогна сам, но той се извини и каза, че си е подал оставката, поради което се наложи да взема за оръженосец Митко циганчето. Когато после го попитах: „Защо така, бе Руменчо, защо си подаде оставката, та не можеш да дойдеш в Мамульово за откриването на ловния сезон”, той ми отговори натъжено: „ Съжалявам, Ваше превъзходителство, но едни лоши опозиционери ме караха да арестувам родните наши мафиоти, които са добри момчета  и са съвсем невинни, та аз предпочетох да си подам оставката пред такава несправедливост. Постъпих честно.”

  Разбирам го напълно. Прав е човекът; не може току- така да се нарушават гражданските права на добрите хорица само поради някакви подозрения за наркотрафик, убийства, контрабанда, обсебване на милиони и други такива недоказани твърдения на разни журналисти – и особено на онези чиновници от Брюксел, дето само търсят за какво да се заядат. В края на краищата по-добре стана така, щото Митата – циганчето се справи отлично със задължението на вътрешен министър; цял ден припкаше неуморно след мен без да се оплаква и ми носеше резервната пушка.

  Отказах се и от услугите на финансовия министър; той трябваше да събира обстреляния дивеч, но ме предупредиха хората, че не може да пие, а освен това като нищо може да се опита да вдигне акциза за домашната ракия още с двеста процента, което би било катастрофално за Мамульовския народ… Ние тук хич не ги обичаме тия неща, предпочитаме да си пием ракията без акциз. Възложих тази работа на местния имбецил Маринчо, който също не се посрами и според мен спокойно би могъл да бъде назначен за финансов министър, ако възникнат проблеми в държавата.

  Хеле имаше един поет дядо Тоню, който съчиняваше главозамайващи рими, декламираше, композираше, пееше, пиеше като змей и освен това умееше да лае като куче, дори като глутница кучета. Разбира се, не го назначих за водач на кучетата, трудно ще му бъде на стари години да гони зайци. Но си мисля, че като министър на културата би имал много по-голям успех от сегашния, дори беше измислил продължение за „На всеки километър”, където самият той в главната роля – истински супермен – трепе терористите като плъхове. Лошото е, че докато траеха приготовленията, той взе, че умря и сега няма кой да трепе терористите.

  Иначе подготовката беше на ниво. Наредих на кмета да подсигури официална трибуна и знамена – националното и на Евросъюза; за произнасяне на речи и културни мероприятия. Наредих и на поп Дончо да организира бабичките за подготовката на ансамбъла за песни и танци, който да изпълни в моя чест „Ода на радостта” и „Полегнала мий Тудора” .

  – Ваше Високоблагородие – рече смутено попът – но кой ще бъде диригентът?

  Обясних му, че поради смъртта на дядо Тоню, няма смисъл да викаме Херберт фон Караян и най-вероятно самият той ще трябва да се заеме с тая отговорна работа.

  – Освен това – казах му – населението тук ти има доверие, а Херберт фон Караян още не се е научил да свири на гайда и има опасност да побегне, когато хорът на бабичките извиси глас в четвъртата октава над петолинието.

  Както се и очакваше, мероприятието се осъществи без засечки. След официалната част, когато последователно дадох думата на президента и премиера, и те вдъхновено убеждаваха електората колко е щастлив под мъдрото ръководство на това правителство, а той сияеше от щастие, след като мина веселата част с изпълненията на мамульовските бабички и накрая започна голямото надпиване. Чак тогава селяните започнаха да се съмняват в достойнствата на своите избраници. Оказа се, че те, въпреки моите предупреждения, отпаднаха от борбата още на самия старт – тоест още с вземането на аперитива – което срути тотално доверието към правителството; а когато се навлезе във финалната права – изпиване на бакърче червено вино на екс – от официалните лица нямаше нито един представител за кадем.

  „И това ми било правителство!“ – разсъждаваха селяните. То се знае, че трябваше аз самият, въпреки високия си сан, да се включа директно в изпълнението и ако не успея да върна доверието към управляващите, поне да спася честта на висшата аристокрация, към която принадлежа от панти века. Пребивавайки известно време в Мамульово и участвайки активно в подготовката, бях придобил известен тренинг, който ми даваше редица преимущества пред простолюдието от политическата върхушка в София. Изпих виното на екс и обявих пред възторженото жури, че състезанието е приключено и, че съвсем естествено, победител съм аз – което те приеха без възражения, трябваше да се запазят сили и за предстоящия ловен излет.

  Решението беше приветствано от всички, дори от запалените привърженици на чашката, защото преследването на дивеча и боравенето с оръжие е отговорна работа; не можеш да си позволиш да застреляш кучето вместо заек, макар че и това се е случвало. Е да, на мен не се е случвал подобен гаф, но няма да забравя онази история, когато моят приятел – руският император застреля по невнимание любимата си кучка Пелагия, защото се беше насвяткал като мужик и я помислил за вълчица, а после плака безутешно над тленните й останки, все едно да бяха на императрицата. (Макар че твърде се съмнявам, че би го направил, ако беше наистина така.) Няма да забравя още случката  с турския султан, когато изплюска цяла тава със свински пържоли от глигана, дето бях отстрелял в Юлкиден кория, и чак на другия ден, след като изтрезня се сети да попита какъв беше този хубав гювеч, който му бяха поднесли моите слуги. Но когато му обясниха, спомняйки си, че Аллах му е забранил да си позволява подобни лакомства, нададе писък до небето. Веднага дойдоха еничарите да ме арестуват и дори възнамеряваха да ме вкарат в кацата с лайна*, където по принцип се извличат показания от престъпниците – рецидивисти, но в последния момент онзи размислил и решил да ме реабилитира, при положение, че се оженя за тридесетте му любими дъщери.

  Е – това вече съвсем ме обезкуражи и се чудех милост ли е или утежняващи наказанието обстоятелства; за всеки случай бях представен на младоженките и когато се появиха групово пред измъчения ми взор – усмихнати и лъчезарни – имаше фолк изпълнителки, актриси, кечкини, поетеси и всички ентусиазирано демонстрираха талантите си – ме присви стомахът и започнах да поглеждам с известна доза надежда към кацата с лайна. Предложиха ми по хуманни съображения и алтернативен избор: наскоро се споминал главният евнух към харема, та – значи – длъжността била вакантна и може да се кандидатирам веднага, с почти сигурна перспектива за назначение. Както и да е, избавлението дойде от неочаквана посока: появиха се още много кандидати за тази длъжност най-вече от българските културни среди – сега няма да изброявам имена, които дори протестираха, че били пренебрегнати от некомпетентното  жури, поради което изборът бил нелегитимен и т.н.– на султанът му писна да се занимава с протестни декларации, накрая махна с ръка: „Кач ордан, ешек джанабет!”** И легна под една дебела сянка.

  Участвал съм в ловните излети и на друг мой приятел – стария български президент – онзи народния, който обичаше сигурните мероприятия и за целта дивечът първо се опитомяваше в специални ферми на УБО, после му се докарваше на крака вързан, а той се прицелваше от пет крачки и натискаше спусъка. Абсолютно опечена работа.

  А на румънският ми приятел – онзи стария – му прекарваха доживотно осъдени затворници, предимно политически, облечени в мечешки кожи, защото е трудна работа да гониш истински мечки из гората, особено когато ги няма. Ами мечка като мечка…

  Та значи, приключихме с официалната част, попът прочете молитвата, жената на кръчмаря лисна бакърчето с вода пред изхода на кръчмата и аз – като най-високопоставен – прерязах лентата, после поведох групата към гората. Тази гора някога по времето на стария ми приятел е била резерват за диви животни, достъпът е бил разрешен само за „наши хора”, но след като избухна демокрацията и влезнахме триумфално в Евросъюза, вече не е резерват. Тук сега всички имат право да си пробват слуката, дори все още има дивеч, макар и доста намалял, но за елитни спортисти като мен това не е проблем.

  Всичко щеше да е о-кей, ако не ни мина котка път. В последния момент се изтърсиха пълен автобус журналисти от областния град – и цялата ловна дружинка, начело с мен, замръзнахме в очакване на най-лошото. Отначало си помислих, че обект на тяхната атака е президентът и представителите на Софийското правителство, но не било така. Оказа се, че вниманието им е фокусирано изцяло към моя милост. Те изобщо не проявиха интерес към настоящата правителствена група и се заядоха с мен:

  – Каква е вашата програма, как мислите да съставите новото правителство?

  А сега де, това пък откъде го измислиха?

  – Какво, какво? – зверя се аз. – Каква програма, какво правителство?

  – Как какво? – обадиха се няколко гласа. – Нима не знаехте, че сте на гребена на вълната?

  – Но чакайте, аз съм потомствен аристократ и не се занимавам с политика. Това е под моето достойнство и е работа на плебса.

  – Нищо подобно! – възрази една оперена журналистка от областния ежедневник. – Трябва да се радвате, че народът ви гласува доверие. Оказва се, че настоящото правителство е изчерпало възможностите си и хората са обърнали поглед към вас. Вие не можете да откажете тази висока чест.

  – И таз добра! Но аз изобщо не съм си го представял и имам съвсем други намерения. Възнамерявам да поведа ловната дружинка към гората. Тук са и президентът, и премиерът; те са в течение на нещата, занимавайте се с тях.

  – Тцъ. Те вече не ни трябват. Те са изчерпани като политически елит и хората разчитат на вас. Мнозина са наясно с вашите възможности. Дори е съставен комитет от ваши поддръжници по организацията и учредяването на нова политическа формация, която ще носи вашето име: „Национално движение Мюнхаузен първи – НДМП”.

  – Хм. И каква е моята роля в това начинание?

  – Вие сам си избирате ролята. На първо време вероятно ще трябва да обещаете нещо. Например – в колко дневен срок ще направите българите богати. Те обичат да им се обещават подобни неща, особено, ако сроковете са кратки.

  – Аз да ги направя богати?! Но, доколкото ми е известно, за това се изисква повечко работа. Те искат да стане без да работят ли?

  – Естествено, а то иначе и баба знае. Тя – работата е изморителна и е по-приемливо без много да се назорваме. Точно в това се състои и величието на един народен водач.

  – Малко ще е трудно за който и да е водач. А вие имате ли предложения?

  – Вие ще трябва да измислите формулата – обадиха се още гласове –Това изисква сега народът – вожд и закрилник. С една дума, избраникът трябва да унищожи мафията и да дава повече пари. Тук и сега!

  – Може би трябва да се открие нова печатница за пари – замислих се аз – щом като работата е опряла до там…

  – Ето че накрая се досетихте! – викнаха всички. – Браво! Това се казва истински мъдър вожд! Това е изходът – нова печатница за пари и всички набързо ще станат милионери. Чудно как не са се досетили досегашните правителства.

  – И на мен ми е чудно. Добре де, приемам предложението, щом като народът настоява. Новите министри ще бъдат: Митата, Мутата, Шанко, Салито, Мустафата, баба Марийка, Маринчо, дядо Маню, поп Дончо, Гочо Тъпото…

  – Но кой ще бъде министър на правосъдието?” – обади се плах глас от редиците.

  – Как кой? Естествено – на първо време големият Маргин. После може и малкият…

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Процедурата се свеждала горе-долу до следното: престъпникът се набутвал в каца с екстременти, като само главата му се показвала отвън. След което еничарят замахвал с ятагана над кацата и клетникът се принуждавал да се скрие надолу. Този експеримент се повтарял, докато бъдат получени необходимите показания.

  **  Махай се от там, грешно магаре! (от турски)
  

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Ради Стефанов Радев е роден през 1944 г. в с. Болярино, Пловдивско, което вече не съществува на картата. Живял, учил и работил в Пловдив, в сферата на радиоелектрониката. Понастоящем е пенсионер. Занимава се с литература още от ученическа възраст, но публикува едва от няколко години – предимно в интернет, но и на хартиен носител. Написал е много разкази, част от които влизат в хумористичния сборник „Галерия от гротески“, издаден през 2008 г. Други негови разкази са събрани в сборника „Омерзение“ (в издателство „Жанет 45“), все още не превърнал се в книга. Както и два романа – „Езотерон“ (фантастика)  и  „Пигмалионав комплекс“, също неиздадени, първият от които е качен в сайта „Литературни бесилки“, а вторият чака издаване в издателство „Колибри“. Радев е автор и на десетина новели и три повести – неиздадени също, които могат да се прочетат в сайта „Хулите“.  Както и на стотина стихотворения. През 2012 г. излиза неговата поетична книга  „Пеещи безумства“. Разказът „Барон Мюнхаузен – почетен селянин“ е написан преди няколко години, но ни бе изпратен наскоро от неговия автор.

   

• Змийско мляко

  Разказ от Здравка Ефтимова

   .

  Каквото и да кажеш, ще ти простя, това не е правилно, защото прошката отдалечава най-много хората от сърцето ти. Залъгваш се – този ще изтърпи всичко, което направя, но не  е така, мила, не е така. Аз помня, когато хората мислеха, че ще умра, когато докторът беше казал на баща ми – не мога да ви обещая нищо, а човекът от съседното легло в болничната стая се обадил „Купете му ковчег“ – баща ми, който е корав мъж, който е направен едновременно от камък и слънце, рекъл „Добре“. Но ти не каза „Добре“, ти дойде  – аз съм бил без свяст, аз съм си тръгнал и още малко оставало съвсем да затворя пръстта  след себе си. Ти си ми давала тая отвара от змийско мляко – аз го зная, това е едно жълто цвете, горчив плевел. Като млад баща ми, който беше повече камък и съвсем малко слънце, ме караше да копая и да очиствам градината от змийското мляко.

  Ти си мазала устните ми със змийско мляко,  а аз те виждах – аз те виждах през смъртта, как седиш в съседския двор, едно малко момиче с черна коса и черни очи, едно дребно хлапе, което беше толкова глупаво, че не помръдваше от мястото си, подреждаше ли, подреждаше камъчета, и никак не приказваше, та трябваше да питам баща си:

  – Това дете да не е нямо?

  За тебе той приказваше само като за слънцето, в себе си. За тебе той рече веднъж:  „Не закачай това дете, майка му го остави, майка му заминала някъде с някакъв шофьор“ – но аз чух от другите момчета в махалата, майка ти казала: – „Отивам да купя хляб…“, взела всичките пари от къщата, взела халката си, взела златния пръстен на баща ти – така разправяха после съседките, а баща ти, като се напиваше с моя баща, възрази:

  – Че аз нямам златен пръстен.

  Беше грабнала телевизорчето и с него отишла да купи хляб. Не се върнала и не избягала с един шофьор, а заминала в Рим, или може би в Бон, където мъжете са много по-добри от нас и имат много пари.

  Баща ти от толкова пиене с моя баща не можеше да ти разказва приказки, пък и не знаеше нито една свястна история. По тоя край няма място за приказки, защото в приказката всички заживяват щастливо, а ние не заживяваме щастливо, при нас има ракия и приказката се удавя в нея. Затова ти не си проговорила дълго време и мислели, че си няма, и когато един ден баща ти… и той отишъл да купи хляб като моята майка, заминал за Рим – за мен Рим е място, откъдето няма връщане. В Рим ракията е по-тежка и мъжете плащат добре, а тия, които не могат да плащат, отиват за хляб и прескачат направо на небето. Небето е краят. Небето е ковчег, който ни чака днеска или утре. И като докторът казал за мене – „Тоя не го чакайте“, само ти си дошла с оная малка паничка змийско мляко – в тая паничка ядеше твоето куче Гашо. То заедно с майка ти отиде в Рим – а оттам, знаеш, няма връщане, защото ракията е гъста, в Рим мъжете обичат по-добре от нас. Когато баща ти замина за Рим – ковчегът му беше от картон, защото баща ми, мъж от камък, загуби най-добрия си приятел и му скова ковчег от картон – само аз, ти, баща ми и слънцето го изпратихме за Рим.

  Тогава ние с баща ми разбрахме, че ти не си няма. Погали кучето и му каза:

  – Утре ще има хляб.

  Беше на пет години, а може би на седем, а аз бях на осем години – баща ми беше съвсем сигурен, защото, когато съм се родил, излязла някаква нова компютърна игра. Този ден баща ми ме научи, че ако нещо те боли, отиваш и го казваш на змийското мляко – аз не знаех какво е змия,  но знаех змийското мляко. Отведох те при него и казах на млякото – ето на това момиче баща му е в Рим и майка му е в Рим, научи го да приказва това момиче, защото няма с кого да си говоря, докато  татко е на работа. Баща ми беше все на работа – копаеше канали, а когато не копаеше канали, заравяше канали, затова се молехме да има канали. Аз даже си мислех по едно време, че каналите се ядат. Змийското мляко и каналите бяха най-важното нещо на света. Каналите увеличаваха камъка в татко и изяждаха слънцето, но се оказа, че съм се лъгал. Слънцето нищо не може да го изяде. „Кажи ми нещо важно, татко“ – помолих го, а той рече: – „Не мога, защото най-важното нещо е смъртта.“

  После аз също започнах да копая канали, а тебе те държахме в къщи да готвиш и ти не приказваше. Змийското мляко не те научи да говориш по-добре, ти ме слушаше – разказвах ти как пердашех момчетата за шепа стотинки, как се страхувах, че полека и аз ставам на камък, защото ако не си камък, момчето ми, ще те изядат – както големите кучета изпохапаха твоя Гашо. Аз ставах камък, но ти беше слънцето в мене, мълчанието ти беше слънце, ти беше смъртта също, защото баща ми казваше, че няма нищо по-важно от смъртта, а от тебе за мене нямаше нищо по-важно. Аз копаех канали и закарвах вода в села. После заравях канали, работех къщи и под ръцете ми излизаха покриви и комини, и пак под ръцете ми се разрушаваха покриви и комини. Правех това, за което ми плащаха, но не намирах никъде змийско мляко – а то лекува всичко.

  И приятелка си намерих, доведох я при татко и при тебе, и като видях очите ти… Ти нищо не каза, не защото не можеше да говориш, ами защото тоя ден  не беше набрала змийско мляко. Стори ми се толкова малка, като че майка ти отново беше заминали за Рим и баща ти също бе заминал за Рим. Още по-лошо, аз бях заминал за Рим и ти бе останала съвсем без нищо, без единствената приказка, която аз измислих за тебе. Тук има само змии, камъни и канали, които съм изровил, тук има  хора, с които съм се бил, тука има пари, които съм откраднал. Тук има жени, които съм целувал и за които съм пръскал луди пари, но няма приказки. Тук е Рим, затова аз те гледах така слаба и мършава, само с баща ми, който се беше превърнал съвсем в камък и не приказваше… а може би ти беше помолила и него да съчини някоя приказка, той не бе успял, затова вечер ти казваше  – „Лека нощ“. А на мене никога не беше казвал „Лека нощ“.

  Та затова взех да си вярвам, че слънцето не може да се затули, че камъкът става слънце, щом човек като моя баща ти казва „Лека нощ“. Затова ти измислих приказка – за човека, който от камъни правел нощ, и за да са леки нощите, отнасял камъните далече от заспалото дете. Ти много харесваше тая приказка и вместо да заспиш, отиваше в градината и търсеше камъни. То пък една градина – баща ми имаше девет корена домати за ракията, горките зеленчуци – изсъхваха на коловете си, защото не ги поливаше. Само ти им носеше вода на тези домати, може би затова той ти казваше „почивай си, дете“. Ти отиваше в градината, при изсъхналите девет корена домати и донасяше камъни.

  – Ето ги леките камъни, които  правят нощта толкова мека – казваше и си ги слагаше до възглавницата. Толкова много думи изказа на един път, толкова много, че се уплаших да не си болна. Когато беше добре, стоеше тихо до къщата, береше снопчета змийско мляко и събираше камъчета. Баща ми те научи на няколко букви, аз на всички букви, които знаех, и ти се преструваше, че четеш.

  Не разбирах какво точно четеш, защо как човек ще чете, като гледа облаците? Ти четеше облаците, сигурно за някои хора по небето нещо е написано, но нали знаеш, че небето е нашия ковчег, там отиваме, когато дойде време да стягаме куфарите за Рим. Затова веднъж те напердаших – единственият път, когато съм те ударил – толкова беше мършава под ръката ми, че за пръв и последен път ми дожаля, че съм удрял някого. И когато не заплака, а събра камъните, с които си правеше къщички, и ги изхвърли далече от  изсъхналите домати, аз се заклех – никога повече няма да ударя това мършаво момиче. Никога няма да й казвам грозни думи. Ти престана да приказваш, престана да събираш змийско мляко, отслабна и баща ми, който не обръща внимание на такива неща, доведе у нас един доктор.

  Ние не вярваме в доктори по тези места, не вярваме в приказки и сами знаем пътя за Рим. Знаем, че там мъжете имат много пари и жените са усмихнати, но не вярваме на тези жени.  Докторът каза, че не знаел какво ти е, че трябвали изследвания и баща ми не си купи ракия. Баща ми продаде телевизора, а той гледа новините и през цялото време говори мръсни думи, защото според него от телевизора говорели по-мръсно от него, но не можеше без новини, като че светът щеше да свърши без новини. Аз откраднах един мотор, първото нещо дето крадях, продадох го и те изследваха. Не знаеха какво ти е, отслабна и съвсем потъна във възглавницата. Баща ми ти купи нова възглавница, аз ти подарих моето одеяло, но не се оправи, ами взе още по-дълбоко да потъваш във възглавницата. Тогава взех да ти разправям оная приказка за камъните, които правели лека нощта и за човека, който вместо домати, засадил змийско мляко в цялата си градина. Още по-добре, че човекът бил умен – млякото не бива да поливаш, то обича най-много топлото, също като тебе. Така ти приказвах все една и съща приказка – месец ли два ли  „и ти донесох камъните, дето беше изхвърлила. Ти започна да ядеш и аз се заклех, че няма да бия никого, че няма да крада, ако оздравееш – и ти оздравя.

  А когато доведох приятелката ми, то не беше приятелка, беше момиче като локва – днеска се появява, след час изчезва, стига да напече слънцето – ти пак престана да говориш. „Какво искаш?“ – питах те, като че не знаех, че нищо няма да кажеш. Но ти забърбори: – Хайде да избягаш в Рим. И аз ще избягам в Рим и там ще се разхождаме. В Рим хората са добри, там майките не отиват за хляб, а бащите си стоят вечер у дома. В Рим небето не е ковчег, то е змийско мляко.

  – Не знаеш ли, че никъде на света няма Рим – казах аз. -Аз го измислих за тебе – защото нямаме приказки и трябва да си ги измисляме. Тук има само скали и ракия.

  …После не помня, лекарят казал на баща ми: „Не се надявай, пребили са го“. Сътресение, възпаление и още не знам си какво, само сътресение навсякъде по мене и никакво здраво място, тъй че баща ми, който отдавна очакваше, че ще се разделим, защото по-голям пройдоха от мене нямало кой да роди, тъй като майка ми се стопила още на първия мой рожден ден, баща ми беше готов с ковчега – и лекарят в болницата бил готов, само една стара медицинска сестра, съвсем преди пенсия, се разплакала за мене.

  –  Защо плачеш? Такива като този трябва по-бързо да изгният – подхвърлил човекът от другото легло и било съвсем очевидно, че никога повече няма да видя леките камъни на нощта, нито пък ще мога да ти разказвам за тях.

  Но ти си дошла, ти си дошла и на никого не си продумала нищо. Това е съвсем естествено, защото  за какво са ти приказки тук, човекът е тръгнал, остави го да пътува. Но ти си топила блузата си в отвара от змийско мляко. С такова лекувахме Гашо, кучето ти, но то се стопи, умря, а ти си топила най-хубавата си блуза – бях ти я купил, като доведох приятелката си и ти дадох блузата, за да ми простиш, а не прости и престана да приказваш. Значи тая най-скъпа блуза си държала в змийското мляко и си наквасвала устните ми. Така може би два месеца, а може би два часа или две години, по нашия край времето няма значение, защото има само скали. За камъка два часа и два века е едно и също нещо. Времето е важно, само ако някой ти казва „Лека нощ“, а ти си ми давала да пия по една капка на ден от това змийско мляко. Докторът казал:

  – Не може да бъде, съвсем не може да бъде! Той вече трябва да е мъртъв – но аз никак не съм бил.

  Може би защото ти си ме чакала да тръгнем заедно за Рим, а аз дори оттатък, както съм те гледал през смъртта, не съм искал да те заведа. Докато съм крачил към небето, съм си казвал, че там няма да си с мен и няма на кого да разкажа единствената приказка в целия ни край. А като няма на кого да я разказваш, защо ли измисляш приказка – тя отива в Рим, горката. Аз те виждах – но не като голямо мълчаливо момиче, а като нямо хлапе. И що за мъж съм, ако зарежа едно малко хлапе, което вече е изпратило кучето Гашо за Рим? Докторът казал, че сигурно змийското мляко имало някакви особени свойства, но не е така – ти имаш особени свойства.

  Сега ми казваш, че понякога ти идва на ума да си отидеш от мен. Аз съм лош, не можело така детето да живее – с такъв баща като мен, с такъв човек, който ще си вдигне шапката и ще замине по дяволите. Глупави думи! Нали знаеш, че никакви думи не могат да те отдалечат от мен. Че никой не може да те отдръпне от мене, че ти не можеш да се отдалечиш от мене, защото аз съм измислил приказка само за тебе. И ако човек измисли приказка за някого, двамата никога не се разделят, значи остават заедно, а Рим отива на кино. Не се страхувай за момчето. Аз ще отида за хляб,  ще го донеса у дома, а ти ще го сложиш на масата заедно с цветчетата от змийско мляко и камъните, които правят лека нощта.

  Ще вечеряме заедно тримата. Всяка вечер, всяка вечер ще ядем хляб заедно, момиче.

   

• Фантазии

  Преплитат се в съзнанието ми – Фантазии, като хиляди звезди по небосвода.

  Докосване едничко подлудяващо, каращо да тръпне всяка фибра в тялото, огън всеизгарящ.

  Градини от рози, разпростиращи аромата си толкова надалеч.

  Заспиващи улици и блестящи неонови светлини – пъстроцветни.

  Кадифени коси, толкова меки, падащи като водопади и пленяващи като разпръскващата се вода.

  Синьото от небето, греещо и донасящо усмивката на лицето.

  Където и да се обърна – Фантазии, даващи ми силата и копнежа като Кондора да полетя, да те виждам, да слушам гласа ти.

  Толкова мъничко е нужно, а бягаме като луди от него. В борба неравна преплели изкривени, изгубени страсти.

  Но Ти си във фантазиите, изчистени като детски смях, като сълзата, отронваща се и проправяща си път по скулите, стигаща ъгълчетата на устните и вкуса.

  Фантазии за пътеката на кошутата, скрила тайно и пазеща своето.

  Хиляди години през вековете и странстващи фантазиите в необятното, откъдето сме произлезли.

  Жаждата в тялото – караща човека да търси оазиса на своето изкупление.

  Грехът и падението, но силата Божия, караща ни да се изправим и отново да погледнем.

  Фантазии, придружени със смирение, но изригващи вътре като вулкан след дълго мълчание.

  Как да те опиша, май не е нужно. Бог погрижил се е за това.

  Само нещичко ще добавя – Фантазиите на любовта.

   

  Нури Джурин

• Безкрайна нощ

  Откъс от едноименен роман на М. Ралчевски
  

  Eдна древна индийска легенда разказва за ненадминат в съвършенството и мъдростта си индуски монах, който от младини бил посветил целия си живот на една-единствена цел – тази да разбере смисъла на човешкия живот.

  Когато навършил осемдесет години, ненадейно, разхождайки се в гората, той срещнал Създателя си, Който му се явил във вид на скромно облечен белобрад старец. Индусът веднага разбрал, че пред него стои не кой да е, а Творецът на всичко. Без да се колебае нито миг, той веднага попитал:

  „Щом ми се явяваш, Господи, значи, че или е дошъл краят ми, или че Си чул молитвите ми и си решил да изпълниш просбата ми.”

  „И за двете си прав – отвърнал Господ – тук съм, защото ти се труди неимоверно много през всичките дни, които ти бях отредил на Земята с една- едничка цел – да разбереш смисъла на творението Ми. Благодарение на твоето неугасващо желание и неспирно постоянство ти се доближи изключително близко до целта си и вече почти знаеш отговора, затова реших да те възнаградя, като ти изпълня едно желание”.

  Индусът навел поглед, защото било непосилно да гледа Създателя в очите, и смирено промълвил:

  „Аз изживях живота си така, както желаех. Придобих мъдрост и знания, каквито едва ли някой на тази земя притежава. Постигнах истинска свобода и спокойствие, за които много хора силно мечтаят, а аз имам от тях в изобилие. Едно нещо обаче не можах да разбера: какво е любовта?”

  „Това ли е желанието ти?” – попитал Бог.

  „И да и не – отвърнал индусът, – да, защото това е наистина желанието ми, но и не, защото за да го осъществя бих искал да изживея живота си отново. Ако е възможно, искам да стана отново на двадесет години, но да запазя разума, който имам в момента.”

  „Всички закони и сили, които познавате вие, човеците, са Ми напълно подвластни – отвърнал Бог, – но има нещо, което явно все не можете да разберете – и това е, че Съм ги създал за да се спазват, а не за да бъдат нарушавани.”

  „Значи няма да изпълниш желанието ми?” – натъжено попитал индусът.

  „Ще ти дам всичко, за което мечтаят хората, но втори живот… това не мога”.

  Индусът не отговорил нищо. Той мълчаливо свел глава и смирено зачакал. Бог видял и оценил голямото му смирение, както и силния му сърдечен копнеж.

  „Понеже наистина виждам, че си мъдър, благочестив и достоен човек, ще направя изключение! – казал Той. – Ще те върна на двадесетгодишна възраст, но както ти казах преди малко, не всички закони ще престъпя. Ще те върна шейсет години назад, но без опита и мъдростта, които си придобил по време на живота си.”

  Индусът се натъжил, защото разбрал, че човек има само един-единствен живот, за да осъществи мечтите си, както и само един-единствен шанс, за да познае любовта и щастието… и пожелал да умре.

   

  Мартин Ралчевски,

  Ralchevski.blogspot.com

• П.Г. Кънев, „Уиски в тенекиена кутия”

  Издателство „Жанет 45“ е пуснало на книжния пазар новата стихосбирка на Пейчо Кънев „Уиски в тенекиена кутия”

   

  „…това е неговият истински глас – онзи, който познавам, и той казва всичко, което иска да каже, без да се притеснява от нищо и от никого. Това са неговите лични истории и в тях виждам семейството му и откъде идва той, стари или несподелени любови, самоубийства, виждам вечността и една тенекиена кутия, която му напомня за един велик писател, който по някаква странна случайност е мой дядо.

  Това е една прекрасна книга, която си струва да бъде прочетена.”

  Джон Хемингуей  (автор на мемоарната книга „Странното племе“)

  ––––––––––––––––––––

  Стихотворения на Пейчо Кънев са публикувани в над осемстотин литературни издания, сред които: Poetry Quarterly, Evergreen Review, Hawaii Review, Cordite Poetry Review, Sheepshead Review, The Coachella Review, Two Thirds North, Sierra Nevada Review, The Cleveland Review и други.

  През 2009 г. Асоциацията на литературните издателства в САЩ го номинира за престижното отличие Pushcart Prize. През 2010 г. издателство Desperanto, Ню Йорк, публикува поетичната му сбирка Bone Silence. Нов негов сборник със стихове, озаглавен Requiem for One Night, ще бъде отпечатан в САЩ през 2013 г.

  В България са издадени стихосбирката му „Американски тетрадки“, сборникът с разкази „Разходка през стените“, както и сега излязлата „Уиски в тенекиена кутия“.

  Пейчо Кънев е главен редактор на издателство Kanev Books, Ню Йорк.

   

• Пианото

  Разказ от Георги Михалков

   

  

  Беше една от онези тихи и спокойни привечери в края на лятото. Слънцето залязваше и меката му портокалова светлина обливаше града. По фасадите на сградите, витрините на магазините и по големите прозорци играеха златисти и медночервени отблясъци. Настъпваше последният час от деня, когато постепенно всичко се потапяше в мастилен здрач и очертанията на сградите, дърветата и хората сякаш се стопяваха в него. Антон вървеше по една от главните улици на града между луксозните магазини. Не бързаше, искаше напълно да се наслади на спокойната привечер, изпълнена с красиви млади жени, които бавно и плавно минаваха покрай него със загадъчните си усмивки и с дискретните аромати на скъпите си парфюми. Той обичаше тези часове в последните летни дни, когато всички си отдъхваха от горещината, от ослепителната слънчева светлина, а прохладният полъх докосваше лицата им  като крило на птица.

  Изведнъж Антон трепна. На няколко метра пред него идваше онази жена, която вече за втори или трети път виждаше тук, на тази улица. Тя вървеше бавно и унесено. Светлият й поглед се рееше над главите на хората, които минаваха покрай нея. Не беше млада, може би наближаваше петдесетте, но красотата й все още беше запазена. Къдравите й посивели коси се спускаха свободно на раменете й. Хармоничното й тяло – малко закръглено, а краката й  – дълги и стройни. В последните дни на лятото тя беше облечена в бяла рокля, която подчертаваше плавните й форми. Личеше, че често минава по тази улица, не поглеждаше нито магазините, нито сградите и не обръщаше внимание на хората покрай нея. Антон забави крачките. Някога, много отдавна той беше виждал тази жена, но не можеше да си спомни къде и кога. Това одухотворено лице, тези нежни устни и сините езерни очи му бяха познати. Струваше му се, че не само ги беше виждал, но и сънувал. Вярно, годините бяха оставили своя отпечатък. В ъглите на очите й се виждаха снопчета от бръчки, устните й се бяха отпуснали. По шията й също се забелязваха бръчки, а тялото й беше натежало като узрял плод.

  Коя е тази жена, която може би познавам, питаше се Антон? Сега тя беше минала покрай него и той сякаш усети трепета на бялата й тънка рокля. Какво странно нещо е паметта? Срещаш някого, запечатваш образа му, запомняш името му, а след години този образ изчезва или остава някъде дълбоко в съзнанието като блед спомен, подобен на стара пожълтяла снимка и напразно се мъчиш да я разгледаш по-добре, за да се сетиш кога, къде си виждал човека на снимката, кой е, как се казва, но напразно. Всичко е изчезнало завинаги. Времето го е изтрило, както вълната заличава стъпките по мокрия пясък.

  Но два дни поред, по едно и също време, на тази улица Антон срещаше тази жена. И двата пъти болезнено се вглеждаше в лицето й и все повече се уверяваше, че я виждал и то неведнъж. Не подхождаше на възпитанието и на възрастта му, но реши да я проследи.

  Когато жена мина покрай него, той направи още две или три крачки, после се обърна и тръгна след нея. Тя вървеше все така спокойно и унесено. Днес беше облечена в тъмносиня рокля, която като леко платно на лодка ту се показваше, ту се скриваше между хората по тротоара. Антон я следваше и беше сигурен, че тя няма да се обърне и дори не би предположила, че някой я следи. Вървеше и си казваше: “Аз навярно я познавам, но много отдавна не съм я виждал и нищо не си спомням за нея. Не помня името й. А е възможно и да се лъжа… Не бих си позволил да я заговоря, а и тя едва ли ще ми обърне внимание, ще ме вземе за натрапник и ще подмине без да ме погледне.”

  След двеста или триста метра жената изведнъж се спря и влезе някъде. Антон избърза. Беше бар с голям неонов надпис “Пиано-бар “Нощни звуци”. За секунди той се поколеба да я последва или не, и неволно се запита какво ли търси сама жена тук? Минута или две остана неподвижен пред вратата, после се реши и влезе. Вътре беше полутъмно. Огледа се и я забеляза да върви между масите. Сигурно търси някого, може би се среща с някого или често идва, сяда на една и съща маса и си поръчва нещо за пиене.

  Изведнъж тя изчезна. Антон остана озадачен. Тя сякаш потъна в земята. Прав, в центъра на бара, той се озърна наляво и надясно, но никъде не я виждаше и не можеше да си обясни как така изчезна, сякаш се стопи. Усети, че хората, които седяха наоколо по масите, го оглеждат любопитно и се чудят защо е прав и кого търси. Реши веднага да седне и да почака. Може би тя щеше да се появи така внезапно, както и изчезна. Седна на най-близката празна маса и започна пак да се оглежда. Повечето хора в бара бяха на средна възраст, мъже и жени с посивели или бели коси. Навярно постоянни посетители, които идваха тук да изпият по някое питие или в този, не много известен бар, си уреждаха тайни срещи. Антон изпита угризение и срам. Почувства се като подлец, който иска да надникне в нечий чужд живот, за да разкрие старателно пазена тайна. Реши веднага да стане и да си тръгне, но в този миг усети в бара леко раздвижване. Огледа се и я видя. Тя може би излезе от някакво служебно помещение, облечена в дълга черна рокля, а голите й рамене изглеждаха мраморни.

  Премина като сянка между масите и седна пред пианото в ъгъла, което Антон едва сега забеляза. Не повече от минута тя остана неподвижно пред пианото с гръб към посетителите в бара, а после започна тихо да свири. Антон седеше, забил поглед в гърба й, в белите й като от порцелан ръце и в дългите й посребрени коси, които се спускаха върху раменете й. Слушаше музиката от пианото и изведнъж в съзнанието му започна да изплува като далечен остров в морето един спомен. Отначало блед и неясен подобен на забравена мелодия, но с всяка измината минута все по-ярък и по-плътен, сякаш всичко се случваше сега, в този момент, пред очите му.

  “Та това е Сандра, Сандра Станиславова, как не се сетих – промълви неволно той и като че ли едно голямо цветно колело, подобно на виенските колела, се завъртя и го върна в детството му. Тогава живееха в една стара четириетажна сграда в центъра на града. На всяка площадка на сградата имаше по два апартамента: един по-голям и един по-малък. Родителите на Антон живееха в по-големия апартамент, а в по-малкия, до техния, имаше наематели, които често се сменяха. Обикновено млади хора или студенти. Той си спомни времето, когато в съседния апартамент дойде да живее млада жена. Тогава беше ученик, може би в осми или в девети клас, и един ден, когато се прибираше от училище, видя младата жена на стълбището. Стори му се, че по-красива жена не е виждал: с руси коси като житни класове, сини очи и тяло, което приличаше на изящна цигулка. Тя се спря и, без да се познават още, приятелски му се усмихна. Тази усмивка и светлият й поглед разлюляха сърцето му. Той се изчерви и едва промърмори:

  – Добър ден.

  – Здравей – каза тя. – Аз съм Сандра и ще бъдем съседи. Живея в апартамента до вашия.

  Гледаше я и сякаш стълбището на старата кооперация – мръсно, грозно, с излющени стени, с изкривен дървен парапет, с малки и немити прозорци – светна, а полумракът се стопи. След тази първа среща, Антон често я виждаше. Тя и майка му станаха приятелки, Сандра им идваше на гости, на кафе. От езерния й поглед лицето му пламваше, като че ли някой запалваше огън пред очите му, дланите му се изпотяваха и сърцето му биеше като на уплашен заек. Понякога я сънуваше. Знаеше, че е пианистка. Когато си беше у дома тя свиреше и пианото й огласяше не само етажа, на който живееха, а целия вход на сградата. Слушаше я примрял и му се струваше, че вижда дългите й тънки пръсти как с любов и нежност докосват клавишите. Тогава той нямаше почти никаква представа от музика. Не знаеше какво свири и на кои композитори изпълнява творбите, но от музиката й се чувстваше лек като прохладен полъх.

  Когато баща му и майка му говореха за нея, споменаваха, че тя е една от най-талантливите млади български пианистки, че изнася много концерти и че славата й вече е прескочила границите на страната, а Антон беше горд, че я познава и често я вижда.

  Един късен следобед Сандра дойде у тях. Още щом я зърна, му се стори, че тя прелива от радост като пълноводен пролетен поток. Прегърна майка му и нямаше търпение да им съобщи голямата новина:

  – Лельо Тинче, – каза задъхана Сандра – мечтата ми се сбъдна! Предложиха ми едногодишен договор! Заминавам за Виена – града на музиката! Там ще свиря!

  – Сандра, момичето ми! – възкликна майка му – колко се радвам и колко съжалявам, че цяла година няма да се виждаме.

  – Лельо Тинче, – продължи Сандра  и ги погледна притеснена – имам една голяма молба. Най-ценното нещо, което притежавам, е моето пиано. Не мога да го занеса при родителите си в провинцията, а и какво ще стане от дългия път, сигурно след това няма да може да се свири на него, удобно ли е да го оставя при вас… Трябва да освободя апартамента. След година, като се върна, ще си го прибера.

  – Може, разбира се – намеси се бащата на Антон – апартаментът ни е голям, има място и ще го пазим като очите си.

  – Безкрайно съм ви благодарна.

  *

  Тя замина за Виена, а голямото й черно пиано остана в апартамента на Антон, за да я чака. Поставиха го в един ъгъл в хола и така свикнаха с него, като че ли винаги е било там. Колкото пъти Антон го поглеждаше, езерните очи на Сандра го озаряваха и сърцето му започваше пак да бие, сякаш жребец препускаше по безкрайно поле. Питаше се как ли живее във Виена, къде изнася концерти и как й минават дните в далечната страна. Чакаше с нетърпение да мине дългата година и тя да се върне.

  Годината мина, но Сандра не се върна. Отначало родителите му мислиха, че са й продължи договора, но една вечер баща му каза:

  – Сандра е останала завинаги от другата страна на желязната завеса.

  Антон разбра какво означава това. Тя никога повече нямаше да се върне и той никога вече нямаше да я види. Сандра навярно не смееше да им пише писма, за да не ги злепостави, а може би им беше писала, но те не ги получиха. Не знаеха какво да правят с пианото й. То продължаваше да стои все така тихо и кротко в ъгъла, в хола, и да я чака. С годините много неща се промениха. Наложи се да сменят жилището. Заедно с всички мебели пренесоха и пианото в новото жилище. Не след дълго се преместиха в друго жилище и пак пианото тръгна с тях. То беше станало като член на семейството. От Сандра не идваше никаква вест и вече не знаеха къде е, в Австрия или в някоя друга страна. Името й никъде не се споменаваше и напразно се питаха жива ли е, свири ли, изнася ли концерти – нямаше кой да им отговори.

  Антон възмъжа, отдели се от родителите си, често пътуваше, известно време живя в други градове и забрави за Сандра и пианото. Когато родителите му видяха, че от Сандра не идва никаква вест, бащата му реши да подари пианото на един свой племенник, чиято дъщеря започваше да учи пиано. Така неусетно и тихо изчезна и пианото.

  *

  Сега Антон седеше в този полумрачен и опушен бар и слушаше как Сандра свири. Кога ли се е върнала в България, запита се той? Може би ни е търсила, но не е успяла да ни намери? Нямало е кой да й каже къде сме отишли, къде живеем, а баща ми и майка ми отдавна се споминаха.

  Сандра, вглъбена, свиреше някаква бавна носталгична мелодия, но никой в бара не й обръщаше внимание, не я забелязваха  и не я слушаха. Почти всички по масите говореха, смееха се отривисто, пиеха, шумно се чукаха с чашите. В полумрака мъжете ухажваха жените, полупияните им погледи светкаха като на дебнещи вълци и не им беше до музиката на Сандра. На Антон му стана обидно. Докъде беше стигнала Сандра, известната и талантлива пианистка, изнасяла концерти по европейските сцени. Сега беше принудена да свири в бар, където дори не я поглеждаха и само някои от присъстващите от време на време й хвърляха снизходителни отегчени усмивки.

  Какво се беше случило с нея, питаше се Антон? Омъжила ли се е, имала ли е семейство, деца, къде ли са и защо се беше върнала? В кои държави е живяла и спомня ли си понякога за майка му, за баща му, за него, Антон, и за пианото, което беше оставила у тях и което толкова дълго я чакаше да се върне? Само тя можеше да отговори на тези въпроси, но сега, пред това старо пиано в бара седеше една възрастна, уморена жена, която свиреше за някакви дребни пари може би, за да преживява.

  Това не беше Сандра, която Антон познаваше, младата жена с езерните очи. Той стана и се отправи към изхода. “Не трябва да се връщаме в миналото. Нека всичко остане там, така, както беше“ – каза си той и излезе. Но нищо не остава така, както е било, ако пак пресече пътя ти.

   

  Крайморие, 30.08.2012 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  Георги Михалков пише художествени произведения на български и на есперанто.  Негови творби са преведени на английски, корейски, македонски, немски, руски, украински, унгарски, хърватски,  японски, и други езици. Автор е на сборниците с разкази “Глинената камила”, “Почивка на Карибите”, “Затворената мида”, на повестите “Златният Посейдон”, Майски дъжд, на романите “Преображение Господне” и “Бягства”, на пиесите “Една дъждовна вечер”, “Промъкване в сърцето” и други. През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. книгата с разкази “Хубав сън” е преведена на корейски и издадена в Южна Корея. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София.

  Разкази на Георги Михалков са публикувани в “Словото днес”, “Капитал Лайф”, “Литературен вестник”, Труд”, в списанията “Везни”, “Знаци”, “Светове”  и др. Член е на СБП и на ПЕН-клуба.

• Въжетата

  Разказ от Красимир Бачков

  .

  В големия град, където живеех, изведнъж ми свърши въздуха. Опитах се да дишам както досега, но не се получаваше. Бях неспокоен, огледах се и без много да мисля, се качих на колата. Мартенският ден бе осеян с ниски провиснали облаци, през които от време на време се провираше слънцето. Дори то не можеше да стопли измръзналата ми от зимата или нещо друго душа. В началото мислех да се спусна до плажа, но като потеглих, кой знае защо обърнах в обратната посока.

  Импулсивно подкарах към родния си град. Той се разстилаше в безкрайната Добруджанска шир, тих, провинциален и много, много скъп за мен. Там бяха старите ми приятели, спомените от младостта ми и мама. Като самотен стрък дива трева, тя се олюляваше под напора на годините, зимите и болките, събрани в един тъй дълъг и тъй кратък човешки живот. Натиснах здраво газта и колата зафуча зарадвана, че можем да потеглим изобщо нанякъде.

  Десетина километра преди моя град пътят някак се стесни. Той си продължаваше напред все тъй равен, сив от избелелия асфалт, но твърде тесен, за да продължа. Спрях и се огледах. Накъдето и да погледнех, небето се затваряше далеч – далеч, като наивна детска мечта. Забелязах встрани черен път и се спуснах по него. Не знаех накъде води и не ме интересуваше. По-важно бе, че встрани зеленееше висока около педя от новата пшеница, а пътни знаци и катаджии просто нямаше.

  Странно, но черният добруджански път бе като магистрала, в сравнение с асфалтовия. По него колата возеше без да друса, небето бе още по-широко и бе пълно с чист, ухаещ на влажна пръст въздух. С всяко вдишване усещах как обтегнатите ми нерви се отпускат, как неусетно се сливам с всичко наоколо. Чувствах някаква кротка радост, безпричинна и светла като отлитащ мираж. Беше ми хубаво.

  Тогава ненадейно отнякъде изскочиха кучетата. Бяха две огромни каракачанки, с провиснала чернобяла козина. С големи скокове заподскачаха край колата, мълчаливо, спокойно и уверено. Виждаше се, че се чувстват стопани на тази земя, за разлика от мен – пришълеца от града. Пътят се спусна в малка низина, където пасеше стадо овце. Встрани до тях, на дълга тояга се бе подпрял овчар. Като наближих, овчарят свирна с уста и кучетата се спряха. Размахаха важно опашки и застанаха като стражи до стадото. Към мен дори не поглеждаха, все едно колата я нямаше. Спуснах стъклото, за да поздравя овчаря. Махнах с ръка, а когато той се усмихна в отговор видях, че това беше жена. Чертите на лицето й бяха малко груби, кожата зачервена от слънцето и вятъра, а очите й светеха с блясък, какъвто не бях виждал у нито една жена в града. Несъзнателно спрях колата.

  – Добър ден!

  – Ти си петият тази седмица! – отвърна жената. Учудено я погледнах. Тя приближи и ненадейно ми подаде ръка. Излязох от колата. Съвсем по мъжки се здрависахме. Не знаех какво да кажа. Тя обаче знаеше.

  – От кой град бягаш?

  – Не бягам… Просто свърнах насам. Тук е широко и светло. Но… ти си права! Сви ми се душата в града! – признах и ми олекна.

  – Знам, знам! – замислено поклати глава овчарката. С грубите си, засечени ръце сви стрък суха трева и го прегриза със зъби. Имаше най-белите и красиви зъби на света. Бе облечена с вехти мъжки дрехи, но женското в нея прозираше.

  – И ти си изгубен като другите! Селянин в града. Нито дете, нито мъж. Май не си струва човек да пораства голям, а?

  Отново се зачудих как да й отвърна. Тя изглежда се мислеше за психоложка или нещо подобно. Прозряла мислите ми, жената простодушно се засмя:

  – Най-обикновена патка съм! Нормална жена пасе ли овце сама в тоя кър?

  – Май не! – побързах с отговора и сега вече гърдите ми се напълниха с много въздух и… смях. Спогледахме се приятелски с жената. Нямах спомен да съм приемал някого толкова близко, за толкова кратко време.

  – Тия, дето минаха преди тебе, бяха читави хора! И ти си такъв.

  – Как разбра?

  – Читавият човек го тегли към откритото! Все му се иска да е на широко и светло. Трудно му е в града. Там се чувстват добре мизерниците. Там са скрити без лице, без срам, без нищо човешко!

  – Според теб излиза, че в градовете живеят главно мизерници?

  – Няма такова нещо! Много читав народ се мъчи там, за да оцелее, къде заради себе си, къде заради децата си. Работа се намира там, училище за децата. Не е като на село. Убиха го селото вече! Знам аз! Нали преди да хвана къра и аз се мъчих в града. През всичкото време бях като болна! Ама тук… оздравях!

  Замълчахме. Тази странна жена будеше симпатия без да кокетничи, без грим и скъпи тоалети. Тя бе истинска като земята под нея, като необятното небе и като въздуха, който най-после ми стигаше.

  – Блазе ти! – въздъхнах, а тя се засмя с глас:

  – Ако ти стиска, купи десет овце, грабни една чумага и идвай!

  – Бих дошъл! – казах съвсем сериозно – Само, че ако бях сам. Не мога да зарежа жена си и детето!

  – Така е! С повечето хора е така. Вързани са в града с въжета, които дори да искат, не могат да срежат. Работа, семейство, приятели, имот – все здрави въжета, които теглят към града. Понякога тъй стягат, че те задушават и свършваш. Понякога…! Бедата при нас българите е, че всичките сме селяни! От мен до последния професор в университета. Колкото и да го крием, все идва ден, в който късаш най-стегнатото въже и бързаш към полето, планината или гората! Там дириш спасение. Знаеш ли, май е време вече!

  – За какво?

  – От кога не си бягал истински? Както някога като дете!

  – Ами… не си спомням. Отдавна вече не бягам.

  – Виждам! Имаш си кола и… корем!

  – И какво?

  – Нищо. Просто остави колата и бягай по пътя! Ще ти стане чудно, колко тежък си станал за душата си. И не се срамувай, само двамата сме! Няма кой да те види. Ако искаш, даже си повикай! Първият, дето дойде, крещя близо час. Ама после се оправи човекът. Дори се усмихна като си тръгваше.

  – Е, аз не съм толкова…!

  – Знам! Хайде, бягай!

  Като послушно хлапе си свалих палтото и по навик посегнах да заключа колата. Очите на овчарката заискриха усмихнати:

  – Ама не прощава градът, а? Аз тука всеки ден крада коли и си возя овцете с тях.

  Беше тъй приятно да можеш да се засмееш свободно и без задръжки. Хвърлих ключовете на предната седалка и си плюх на петите. Права бе жената. Толкова тежък и отпуснат бях станал, че по едно време сърцето ми щеше да изскочи през гърлото. Бягах и с всяка крачка сякаш късах едно или друго, претрило до кръв душата ми въже. Когато съвсем премалях, се отпуснах направо на земята с разперени ръце. Дишах и въздухът ме изпълваше целият. Пред очите ми се виеха червени кръгове, в центъра на които съзрях малки сини цветчета. Току пред мен, встрани от пътя синееше цяла полянка с тях. Внимателно набрах нежните диви цветенца и ги оформих в две букетчета. Върнах се до колата и подадох едното на овчарката:

  – Заповядай! Другото букетче ще нося на мама.

  Изобщо не можех да допусна, че от блестящите очи на жената биха се заронили тъй едри сълзи. Стъписан я гледах, но тя подсмъркна, изтри с опакото на ръката сълзите и въздъхна:

  – Понякога без въжета е по-трудно! Хайде, върви си!

  Качих се в колата и потеглих. Допреди час нямаше път за мен, а сега всички пътища бяха мои.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Красимир Бачков е роден на 18.08.1958 г. в гр. Добрич. Автор е на пет сборника с разкази и един роман. Превеждан е на английски, руски, украински и словашки. Има девет национални награди за проза.Член е на СБП – София и Сдружението на писателите в Добрич. Основател и редактор на сп. „Антимовски хан“. Работи като учител по Изобразително изкуство. 

  .

• Когато се зажених

  Разказ от Алекс Болдин

  .

  Ние българите много обичаме да си празнуваме. Едва ли има нация с толкова много празници в годината като нас. Ако ли пък празникът е от голямо значение като Великден или Коледа, то намираме начин да го правим по два пъти, а понякога и по три пъти. Кой ли ще отрече значението на съборите или както ги наричаме по нашия край “сборовете”. Това са забележителни дни, защото всяко село, селище или малък град празнува, най-вече яде и пие на корем.

  Така беше и тая година. Зададе се Коледа и Нова година. Целият малък колектив от службата си организира банкет в личното заведение в града. То бяха наздравици, то бяха танци, то бяха разпивки. Два дена след това се разказваха истории коя от друга по-интересни и цветисти. И понеже банкетът беше организиран твърде рано, почти седмица преди празника, то задължително трябваше да се повтори в по-скромен и камерен вид.

  Събра се отново колективът, надонесе мезета и домашни питиета, повдигна се настроението и както му е редно, започнаха лакърдиите. Любопитното при българина е и другото, че когато празнува, говори за работа, и обратно. Този път правилото бе нарушено от нашия колега и сладкодумец, Манолчо. Той най-мразеше на банкет да говори за работа, затова подкара оня свой цветист набор от разкази за минали банкети и лични празненства. Имаше какво да разказва, защото беше минал вече четиридесетака, а на тая възраст мъжете имат твърде богат житейски опит, както с жени, така и с напивания.

  Подхвана Манолчо лакърдиите, а навалицата жадна за смях и ведро настроение се умълча и заслуша.

  – Та да ви разказвам – започна той – имам много мили спомени от моя годеж с булката, които просто се помнят и не са за премълчаване.

  Той вдигна чашата си с червено телишко вино, отпи една юнашка глътка и продължи.

  – Ние по Монтанско, навремето му викаха Михайловградско, си имаме специален табиет за такива случаи. Обикновено годежът го сливаме със сватбата, защото не можем да търпим и да чакаме. Преди да идем на булката в дома, трябва задължително да минем през някакво заведение и да му ударим по три питиета за отскок. Навремето беше модерно годявката да се прави в подлеза на гарата. Там имаше една малка дискотечка, където на нас младите сякаш ни беше вързан пъпът.

  Какво се смеете бе, подлезът не беше, както е сега, насеян с пикня и лайна. Беше си чистичък и новичък. А дискотеката бичеше нонстоп и все парчета на Бони Ем.

  Та навървихме се ние в тъмната хралупа, осветена само от мигащи разноцветни светлини и озвучена от силна модерна музика. Ударихме му по три гипса, изтанцувахме му по няколко модерни диско парчета. Дъртите пиха ракия, но това са подробности. Уискито нещо не им допадаше. После, подходящо подготвени, тръгнахме за селото на булката.

  Колите свиреха с клаксоните, ние викаме колкото ни глас държи, цветните балони се вееха на антените, абе всичко бе, както си му е редът.

  Пристигнахме на село, а там ни чакаха старите. Бабичката на булката ронеше сълзи. Старецът пък влачеше някакво двулитрово шише с ракия. От време на време го надигаше, опитваше се да свирне юнашки, ама като нямаше зъби, само изшъткаше и викнеше “опа-а-а”.

  Софрата беше вече приготвена, комшиите поканени, селската духова музика правеше разгрявка с червено вино и хората на Дико Илиев. Чакаха само нас – сватбарския екип. Седнахме на масите и…

  – Абе карай на интересното, остави тези приказки, дето всички си ги знаем – обади се нетърпеливо Ванко.

  – Ама аз само да кажа какво вино пихме… – опита се да дообясни Манолчо.

  – Знаем какво сте пили, ето от това телишко вино, дето сега си го наливаш в чашата.

  – Позна! От него беше! Та да мина на интересното. Хапнахме, пийнахме, а старецът се обади на тъщата: “Кино-о-о, ша знаиш, че вече нямаме гъски!” “Що бе тате?” – попита загрижено тъщата. “Ами натръшкали са се и трите барабар с гъсоко до реката. Лежат и не мърдат. Някаква болест ги е май натиснала. От време на време гъсоко си протегне гушата и се мъчи да изкрека и това си е. Какво шъ ги праим, ма?” “Шъ ги колим!” – отсече тъщата като командир пред взвод от новобранци.

  На мен като младоженец ми е все кофти, хей така да седя и само да ям и да пия. Искам да направя някакво добро впечатление, да се покажа като работлив момчурляк. Изтъпаних се, провикнах се: “Мамо, тате, мога ли да помогна с нещо?” “Абе я си пий пиенето бе, чедо, има време за работа.” – изфъфли старецът. “Верно бе – рече тъщата. – Нека видим какво може момчето. Да му дадем да свърши некаква работа. Коце-е-е, я му дай един чувал да иде да ги заколи и да ги ощипе. Нека свиква с домашната работа.”

  Взех аз чувала и тръгнах към реката. Стигнах. Гледам едни едри бели гъски се натръшкали заедно с гъсока до сами една купчина с пращина. Лежат и не мърдат, сякаш са умрели. Подритнах аз една – не мърда, подритнах друга – и тя. Ами сега!? Никога досега не бях клал гъска и ми беше някак притеснено. Не, че ме бе страх, просто така – като видя кръв и ми се гади, а пък ми беше и жал. “Карай Манолчо направо втория етап – щипане на перушината без клане!” – рекох си. Нормални хора преди да започнат щипането, топят птицата в гореща вода, за да й се отпуснат порите на кожата. Понеже нямаше наблизо подобна сгода, аз хванах първата гъска, топнах я в реката и започнах. Беше голям зор, ще знаете. Гъската си е едра птица и перуш – много. Щипах аз, щипах, изпотих се здраво. Стигнах до гъсока. В него беше останала някаква душица, защото като го пипнах, си отвори едното око и рече: “Га-а-а”.

  Взех един камък и го чукнах по главата. Опрости се завалията и аз започнах. Не остана перце по гъските, ша знаете, нали съм си стриктен. Седнах на един камък да почина и си мисля: “Как ще ги отнеса сега и четирите птици? Тежки са, няма да мога. Я да отнеса най-напред чувала с перушината, пък после ще се върна пак с количка и за тях.”

  Речено – сторено. Нарамих чувала и тръгнах. Сватбарите вече бяха се понапили. Викаха, дюдюкаха, музиката свиреше повече от фалшиво. Телишкото вино беше хванало и музикантите.

  Видя ме бабичката и пита: “Свърши ли, чедо, работа?”. “Да, бабо, ама не можах да ги донеса, че са тежки. Донесох само перушината”. “Нищо чедо, дедо ти ще иде да ги прибере, а ти седни да си допиеш пиенето. Нали си ми младоженец. Ех, милото на баба…”

  Седнах аз до булката, а тя ми напълни чашата до ръба. Беше горда с мен, защото пред цялата сватбарска дружина се показах работлив и отзивчив.

  – И после какво стана? – запита нетърпелив Киро.

  – Ами какво стана… Стана така, че умрях от срам пред всички.

  – Казвай де, казвай – сега е най-интересното. – усмихнат каза Ванко.

  Идва дедото на булката, умълчан и угрижен. Погледна ме, после изведнъж се засмя и се провикна: “Хей, шъ знаете, че гъските са си живи и здрави. Някой си е варил ракията и е изхвърлил пращината край реката. Те нали са си водни душици. Отишли да се поизкъпят и видели манджата. Нали си е гъска и не разбира, яде всичко, каквото му попадне. Нагълтали се с пращина до човките. Алкохола ги хванал и ги натръшкал. Като отидох, бяха вече на крак. От щипането ли, от здравата ли гъша душа, се освестили. Вървят и се завалят, голи, както ги е майка родила, а гъсокът грака, та се не трае. Друг път не съм го чувал да грака толкова силно. Може и да го боли, не знам. Боже Господи! Такова чудо не бях виждал. Да щипеш жива гъска!…” – каза и се прекръсти.

  При тия думи на дедо, всички спряха играта и така се закикотиха, че щяха да умрат от смях. А моя милост, да ви не разправям какво чувстваше. Идваше ми да умра, но от срам. Булката до мен се осериози, намръщи, каквато си е и сега в повечето случаи. Смали се някак и дума не продума до края на сватбата. Такъв фал да направи нейният възлюбен и то на сватбата. Това се помни бре-е-ей! С години се помни!

  – А какво стана с гъските? – попита през сълзи Ванко.

  – Ами живяха още пет-шест години, докато дедо не ги изкла, коя за задушница, коя за Коледа. Изкла ги, ама нито веднъж не ме покани да им опитам месото. Казваше, че съм извършил голям грях пред Господ.

  – А поникна ли им перушина?

  – Да бе! Никой не го очакваше. След месец минах към село. Видях ги да щрапат в индийска нишка към реката. Имаха нова перушина. Беше една лъскава и хубава, перушина за чудо и приказ. Ха наздраве! За идващата Коледа!

   

• Не мога да забравя

  

   

   

   

   

   

   

  Осветяващо – Пълнолунието.

  Сънят – бягащ от мене.

  В прохладата излизам.

  Очите ми насищат се.

  Животът ми – Смисълът.

  И нощта как отива си.

  Не мога да забравя.

   

  Дори и да се нижат дните.

  И нощите – Пълнолуние.

  Пропълзяваща хладина.

  Като вятъра спускат се мислите.

  Полети извисяващи – Любовта.

  Къде ли се скрива всичко?

   

  Прибираме се и начало.

  Ръце протягаме.

  Обръщам се – Погледи.

  Пълнолуние – Не мога.

  Последният миг – Душата.

  В сърцето си те нося.

  Не мога да забравя.

   

   

  Нури Джурин

• Терминал 2

   

  Тръгвай сине! Напред, и… късмет!
  Тук надежда за теб не остана.
  Скътах тези пари за билет
  и поплаках си малко зарана…

  Все си вярвах, че мойто момче
  в тоз несигурен свят ще сполучи.
  Но животът надолу тече
  и напомня помия за куче.

  Някой вече ни сложи черта.
  Като мъртви дори ни посече.
  Щом преминеш след тази врата –
  не се връщай тук никога вече.

  Даже вън да е тежко – ще знам,
  че синът ми със труд ще успее.
  Тук да прося за нас ме е срам,
  а оттатък – поне се живее.

  Малка пенсия имам. Уви!
  И за двама се никак не връзва.
  Тръгвай, моя любов, и върви,
  че сърце ми от болка измръзва.

  Ще намериш все нещо, нали?
  Армаган да изпратиш на време.
  Вересията свърши. Боли!
  Левче никой не ще да заеме.

  Тръгвай, сине, от тоз терминал!
  Колко други навън отлетяха…
  Не поглеждай баща си през жал!
  Тя, в сърцето, е родната стряха!

  Щом превърнаха родното в ад,
  то чистилище вънка поне е…
  Ти си силен и толкова млад,
  а на мен старостта ми тъмнее.

  И да пишеш… Ще чакам, до дни!
  Ето, виждам за теб самолета…
  Усмихни, сине мой, усмихни
  на баща си душицата клета…

   

  Ясен Ведрин

• Караконджерови дни

  Разказ от Георги Витанов Богат

   .

  Точно между свети Игнат и Водици, т.е. през караконджеровите дни в началото на януари, аз се убедих окончателно в съществуването на караконджери, защото ги видех с очите си. Да съм имал пет-шест години тогава. Моето детство е изпълнено с видения вълшебни и усещания чудновати, защото ние сме хора горски, в гора сме расли, а гората е пълна с тайнства и чудатости, но аз видях тогава караконджерите до нашата ограда всред дебелия сняг, облян от лунна светлина, които се виждаха като стой, та гледай. Беха мъжки и женски. Мъжкият бе затекъл женския до оградата и го хапеше по шията. Бях излязъл по малка нужда отвън на бунището и  като ме видеха, мъжкият притихна, а женският ме попита с глас като гласа на една детска учителка, чиито мъж беше офицер, та през зимата в студовете ходеше с войската на учения:

  – Теофилчо, какво правиш там?!

  Името ми е Тофил, но тя ми викаше по културному „Теофилчо”.

  Замръзнах. Тъкмо да отговоря: „Ами, нищо!“ и се досетих, че ако отговориш на човешкия глас на караконджер, той веднага ти взима глагоро, или както вън от нашия край му викат, ума, разсъдъка. Обсебва те и те завлича със себе си. Стрелнах се вкъщи и тръшнах вратата. Казах, че съм видел навънка двамина караконджери, които се давят като въци по шиите, но никой не ми поверва, даже и баба. Мушнах се под чергата и чаках да пропее петелът. Когато нашият петел Геро рече : „Куу-кури-гуууууу!“, погледнах праз джамчето навън и от караконджерите немаше и папер…

  През тия караконджерови дни баба ни куткаше вкъщи със сестра ми и викаше да мируваме, оти сега навънка е пълно с караконджери. Караконджерите се движат по селото под строй, като сенегалци през Европейска война, викаше дедо, а може поединично или групово, без строй. През караконджеровите дни, нощно време човек требва да си седи вкъщи, да не преде лен, да мирува и да не се озовава на ничий глас, който те повика отвън по име. Ако дойде некой и повика на ниското джамче отвън: „Тофиле бре, баба ти вкъщи ли си е?“, ти дори и гласа на баба Кадифа, комшийката да познаеш, не отговаряй. А и Постолчо, и Ванчо, и Петре, твойте другарчета да те викат по име – тай се, щото караконджерите имат адет да си преправят гласа като глас на твои близки и познати, а отговориш ли им, те моментално ти взимат глагоро, обсебват те и ти тръгваш с тях като замаян. Те са голи, така маат по снего, рипат около тебе, а от удовете им висят клинджоре такива, каквито висят по стрехите и капчуците. Като рипат, клинжорете звънят като звънчета, а те самите пеят: „Тини-ниии, тини-ниии, се са наши дни!“. Въртят се около тебе на облак, откарват те на Сталевия бент, рипат по ледо, обсветомяват те до крайна степен и после те турят под воденичната перка във воденицата на Варда Митре.

  Особено много се отежнява положението ти, ако си мома и предеш лен. А побара мома да преде лен през тия дни, веднага й се явява караконджеро като момък, с твърдото намерение да се жени за нея. Рече ли му тя: „Седни, юначе!”, караконджеро моментално й взима глагоро, обсветомява я и най-сигурният начин да я намери майка й на другия ден е да иде под воденицата на Варда Митре. Намира я, обаче озъбена… Колко, кооооолко! деца, баби, моми и невести глупави и неразумни е извадил Варда Митре изпод воденичната перка, за да тръгне воденицата да меле през караконджеровите дни! – викаше баба.

  Най-опасен за караконджереро или група караконджери обаче е петелът. Чуе ли той петел да кукурига – край с него, веднага сюблимира от твърдо в газообразно състояние и се чудиш имало ли е караконджер или не!

  След като видех през оная нощ давещите се като вълци караконджери, повярвах на всичко на бабините и дедови приказки за караконджери, караконджерици и караконджерчета, макар че нещо не ми се искаше да вервам. Смущаваха ме нещо тия караконджери. Страх ме беше, седях вкъщи, ослушвах се дали отвън нема да дойде некой и да ме повика тайнствено “Теофиле-е-е!…”. Гледах как гори огънят в огнището, стикан от некаква тайнствена сила, пищеха суровите габерови дърва и похлупката на гърнето пъшкаше и се отместваше, тикана от некакъв караконджеров зор, а котлето с млеко, завито в шарен месал да се кваси близо до огъня на топло, вдишваше, издишваше и шепнеше сънно и неразбираемо, като малка мома в пухен юрган…

  На другия ден беше Сурва. Тръгнах с торбицата и сурвачката по селото да сурвакам и първия човек, когото срещнах, беше учителката, с чийто глас ми бе говорила снощи караконжерицата. Спрях пред нея и й рекох с преправен като нейния глас:

  – Теофилчо, какво правиш там?!

  Като й рекох така сега, тя ме погледна с ококорени очи, в които се изписа учудване и страх, граничещ с , и фръц-фръц – отмина подплашена.

  – Кукуригууууу! – изкукурига се силно зад мене и като се обърнах, видех наш Геро, голям колкото мене петел, който аленееше на снега, облен от слънцето като жур-божур. Кокореше се ту с едното, ту с другото око към мене и като погледнах – учителката беше сюблимирала.

  А беше млада и хубава. До голям за мене тая даскалица си остана “караконджерицата”. Тръгнах по-натам и пред църквата видех седнал направо в снега един недобърски просяк. Единият му крак, изпружен напред, бе увит в съдрано месалче, а върху него седеше другия крак, бос, като петата му сочеше слънцето. Ноктите на босия му крак, нерязани от рождение, се виеха като черупки на охлюв. Като седеше в снега, отдолу му се показваха червени, космати меса и те топеха снега под него. Беше увил главата си с дрипав чул, един гнил зъб стърчеше навън изпод цепнатата му горна устна, а от окото му течеше некаква миризлива течност. На червеният му, сбръчкан врат висеше конопена сиджимка с одялкан от дърво кръст, лакиран от кир, а ръцете му бяха кафяви като изгнили, сухи върбови корени. Като седеше така, облегнат на една бохча с парцали, просякът приличаше на увито в парцали бебе, хвърлено от некоя сиромахкиня. Геро клъвна петата на просяка, просякът го удари с тоягата си, петелът подскочи, рече “Кукуригууу!” и просякът се превърна в бебе. Петелът рече да клъвне сопола на бебето, то изпище, Геро изкукурига отново и бебето се превърна в една козя грепка…

  В това време се получи едно сгъстяване на въздуха и от небето като Андромедова мъглявина се зададе една сюрия драмски курбате. Курбатето са цигани. Така им викаме ние, ама цигани решетари, които дълбаят коруби. Вървеха на орляк, разговаряха всеки срещу всеки, та се чуеше нещо като: “ Чаръла, маръла, джаста – праста! Сути чйеравдолу муку бунаро. Апсънъ бърдачьи, ах тънъ нандачьи. Тъ челасталатъ, та мандалата, та графаль  дрис!” Геро подгони сюрията, една курбатка с гащи по-червени и от петльовите го ритна, той подскочи, рече едно зверско: „Кукуригууу!“, и курбатето изчезнаха в пространството…

  Атмосферата се нормализира и в това време видех как Дон Мито Баруто, по прекор Мафията, носеше един голем нож и вървеха с Андре да колят прасето на доктор Конакчийска. Мито Баруто беше барутлия човек, със силно усещане и за него светът беше „барут“. Като пиеше той вино и виното му харесваше – а, викаше – барут е! И хубавият тютюн бил барут и като барут горял. Когато некой се изявеше в нещо бабаитско, дето друг не може, той го тупваше силно по рамото и викаше: ”Браво, бе, барут!”. Веднъж в кръчмата на една съседна маса седеше  мома, една Бела Среда, с очи влажни и тежки като на крава юница.Тая мома изглеждаше като мома, но не бе мома, а парясница. Тя беше изпратена в София да учи и помежду всички други науки бе научила за шестица воденето на любов. Диплома не бе донесла от София, но другата наука си я бе донесла и с тая наука успя да спечели едно младо, непокътнато момче, което рече да я вземе за невеста. Момчето я взе за невеста, но на следващия ден я върна на майка й с три гайди, защото я бе водило с две. Навремето ако една мома не е честна и ако е доведена с една гайда, ще си я върнат с две. Ако ли е доведена с две – върщат я с четири. В такава алгебрична прогресия се движеха гайдите за женене и парясване и откак се паряса така тая мома, взе да пие тутун на стара ока, а и ракия, като мъжете в кръчмата я пляскаха по задника, на което тя се кикотеше. Когато на мъжете им мина меракът да я пляскат по задника, тя често можеше да се види сама на маса, пиеше тутун и гледаше мъгляво, като държеше красиво цигарата си с цървени нокти. Често се виждаше и Мито Баруто да седи срещу нейната маса, не уваждаше очи от нея и мъмолеше под нос, като котарак през любовния период.

  – Леле, майко! Барут е !!! – викаше Дон Мито и зееше да се докимаса* до нея.

  И се докимаса. После като го питаха: „Мито, барут ли беше, барут ли? – той рече:

  – Абе барут, ама извъгнал**.

  Та като вървеха Мито Баруто и Андре да колят прасето на доктор Конакчийска, с тях беха Манол Циганино и Стивасар. Манол влезе в обора да изкара прасето, Стивасар го чакаше с един лост – като се покаже то, да го светне с лоста в челото, а Дон Мито имаше готовност да дайствува с ножа. Прасето не искаше да излезе. Тогава Манол го хвана за ушите и взе да го тегли заднишком навънка. На вратата се показа задникът му, Стивасар го изпраска с такава жестока сила, че Манол яхна прасето заднишком, та прасе и човек полетяха в силен галоп, като след няколко обиколки човекът падна в калта на двора. Доктор Конакчийска изтича към него с докторската си чанта като при спешен случай, а Стивасар, Андре и Дон Мито затекоха прасето към плевнята. Видя то, че нема накъде, и с лека стъпка изтича по стълбата на плевнята, качи се на пруста и взе да се ослушва налево-надесно. Там ще ти се решава касационната жалба – рече Дон Мито и тръгна след него. Той вървеше по стълбата с такава стъпка и държеше ножа така, както би пристъпвал някой рекетар или капо към поредната жертва на мафията. С неколко скока Андре ловко се покачи от другата страна на пруста и го туриха в клещи, но прасето, като видя, че нема накъде, рипна и стъпи върху един клон на сливата. Клонът не беше много як, то седеше стъписано върху него, олюляваше се, ослушваше се, подуши въздуха и като че искаше да прецени разстоянието от сливата до стрехата, рипна на кукуряк върху покрива на плевнята. Затича се по турските керемиди, на плешките му се показаха едни крилца, размаха ги и политна като херувимче към църковната кула с кръста на кубето. Като дойде то на фона на този кръст, около главицата на прасето се появи ореол. Цялото това видение беше съпроводено от канския писък на прасето. Изведнъж писъкът секна…

  – Божа душа, мъчениче! – дочух в настъпилата тишина въздишката на баба Дилбера, майката на доктор Конакчийска, а петелът Геро рече:

  – Кукуригуууууу! – и като отворих едното око, видех прасето да лежи в локва кръв всред калта на двора, а душевадецът Дон Мито да бърше кървавото лезвие на ножа. Като отворих и другото око, видех доктор Конакчийска как преглежда Манол Циганино, та му пише болничен лист, първичен и рецепта, а Манол псуваше на стара ока и прасето, и стопанката, и намерата…

  Махнах се оттам и като минах покрай чадърите на драмските курбате в „Аджийца“, от един чадър се носеше страхотен кресък. Крещеше някаква жена – не крещеше, а виеше неистово. Геро важно-важно се насочи по пътечката в снега натам, да провери какво става, и като спря до чадъра, взе да наднича през една дупка ту с едното, ту с другото око. Като надникнах и аз, видех как вътре неестествено лежеше жена. Тя крещеше, скубеше си косите и гризеше с ръждивите си зъби едно дръвце, турено й в устата да не си гризе устните, които бяха напукани като лама в летна жега. Жената раждаше, а един стар курбатин, дърт фараон, седеше по турски пред нея с два ореха в ръце, подаваше орехите към мястото, откъдето требваше да се покаже бебето, чукаше орехите един в друг и казваше: „Чик, Муте, чик! Анна бабаанна, заамет вермаа йок. Али манго коко, Муте! Чик, Муте, чик…“, като с това примамваше да дойде по-скоро бебето Муте, та курбатката да се не мъчи. Курбатката виеше адски, Геро стана много неспокоен, не можа да издържи на това положение и рече: „Кукуригууууу!”, и в това време в ръцете на стария курбатин се появи едно бебе, черно като дяволче. Той взе едни ножици, такива, дето курбатето режат ламарина с тех, кръцна му пъпната връв, бръкна в устата му с пръсти и дяволчето писна, като че го колят. Старият фараон го вдигна и го натопи в огладално калайдисан леген. На фона на белия леген черното дяволче светеше като живо въгленче, а водата в легена зацвърча като от нагорещено желязо.

  А отвънка беше страшен студ.

  – Кукуригуууууу! – рече Геро и видението изчезна, като да не е било, а ние продължихме по-нататък и видехме сюрията драмски курбате, изпълнили кръчмата като рояк, развихрени в алкохолна фиеста по случай раждането на Муте.Това сигурно бе и генерална репетиция за идващия наскоро Банго Васил.

  И още много ходихме по селото с нашия петел Геро, драги читателю, и много неща видяхме в тоя караконжеров ден, но то не може да се изкаже в размерите на един единствен разказ…

  На мръкване петелът важно крачеше пред мене, бързаше да скътка кокошките, а и аз бързах да не ми се карат вкъщи, но още от вратата ме подхвана баща ми. Не му се карай! – викаше баба на баща ми. – Гледа те като ангелче, а ти му се караш. Не знам как аз съм гледал баща ми, но той стоеше пред мене със силните си ръце, огромните си лапи, всяка една по-голяма от главата ми, и очаквах най-лошото.

  – Ангел! – говореше ядосано баща ми, – Караконджер е той, не ангел. Като караконджер линка цял ден по селото в снега и студа!

  Намушках се под чергата виновен и гузен, потънах в света на тия чудни видения и тайнства от този студен зимен ден и си мислех – какво съм? Ангел ли съм или съм дявол? Или караконджер?! Нищо чудно през тоя караконджеров ден след всички видения да съм караконджасал! Дали не съм драмски курбатин или може би недобърски просяк?! Ей, ами ако съм прасе! Дали не съм гуде, а!!! Или съм новородено курбатче! Представях си за миг, че съм бебе ангелче. Много ми се искаше да съм бил такова бебе с райско венче на главата си, но тая сияйна перспектива изчезна от мен в мига, в който си спомних, че доскоро петелът ме гонеше по двора с комат хлеб в ръка, от който като захапех, обърсвах и сопола си. Петелът искаше да клъвне комата, но аз го криех зад гърба си и той клъвваше сопола ми.

  – Какво съм?! Защо съм?! Откъде ида и къде отивам? – питах се тогава под чергата и още май не съм престанал да се питам…

  Детство, драги читателю, сиромашко, сополиво и парцаливо, но изпълнено с видения и чудеса, ама кам го вече? Нема го…

  Сега, след толкова години, върнал се от хиляди мили дома на село да карам отпуската си, вървя по селото като некой купешки господин и виждам, че пред църквата вече нема просяци. И в Недобърско нема. Даже и името на селото Недобърско се е трансформирало в Добърско. Едно време в Недобърско, в която къща имаше двамина просяка, се смяташе за по-богата, защото в нея влизаха две просешки тояги. Църквата е паметник на културата. Пред нея гъмжи от чуждестранни туристи.  Една група деца от Англия, дошли през зимната ваканция на ски в планината, минават в разноцветни екипи и тази пъстрота ми напомная сюрията на драмските курбате. Дюкянът, дето едно време бе кръчмата, е станал луксозна дискотека със светещи стени, светещи тавани и светещи подове и от нея се чува дрън-дрън и друс-друс на „Кание Уест” и „Гриин Дей”- поп групи нумбър уан от САЩ,  а вътре двадесетинагодишни караконджери и караконджерици се кълчат като извънземни същества сред блясък от разноцветни светлини.

  И Мито Баруто го нема вече, Бог да го прости. Има един друг Мито, но той е без грам барут човечецът. И драмски курбате нема. И караконджери нема. И от нищо не ме е страх, и в нищо не се съмнявам, освен пак в себе си. Господи, от кой свят ида, на кой свят съм и в кой свят отивам!? „Пази Боже сляпо да прогледа“ ли съм или съм „Млад бях – кьорав бях, остарех – прогледнах“? Кое е истината и кое не е?! – питам се и гледам по селото, че и хвърлени бебета нема вече, защото бебета изобщо нема и кози грепки по асфалта нема, защото и кози нема, а и от асфалта вече нищо не е останало.

  И маса години не съм чувал петел да пее…

  Оглушах ли, Боже, или за други звуци е отворен сега слухът ми?!!!

  – Кукуригууууууууууууу!“ – казвам си и не съм усетил , че съм го казал на глас, а децата англичанчета се смеят и сигурно си мислят, че съм некой изкукуригал възрастен  господин.

  –––––––––––––––––––––––

  *  докимаса – да се докосне, докосване  (диал.)

  **  извъгнал – мокър, навлажнен барут, който не се пали (отнася се само за барут, диал.)

   

  ––––––––––––––––––––––––-

  Георги Витанов Богат е роден е през 1948 г. в гр. Добринище. Автор е на книгите „Козомания” (1985 г.), „Червена книга” (1987 г.), „Орташка пушка” (1988 г.).  Носител е на литературните награди „Южна пролет” за 1986 г. и „Светлоструй” за 1987 г. Негови стихове, разкази и новели са публикувани в България, Европа и САЩ. Понастоящем живее в Чикаго. Председател е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, и литературен наблюдател на в. „България сега”.

   

• Виновните нямат вина

  

  
  Някой вчера с бензин се запали.
  Лумнал факел на скъпа цена.
  Без да може това да прежали,
  че виновните нямат вина…

  Алчни змейове крадоха, мляха,
  в изнурената бедна страна.
  И накрая фалшиво запяха,
  че виновните нямат вина…

  Ден годината може да храни.
  Далаверите – куп, планина.
  А се кръстят, ей Богу, тирани,
  че виновните нямат вина…

  Като ангели – чисти и святи.
  Неспособни на капка злина.
  И си вярват, безумно богати,
  че виновните нямат злина…

  Оня просяк е сигур кръвникът
  или куцата стара жена…
  С белезници на съд да ги викат,
  щом виновните нямат вина…

  Възмущение. Остри протести.
  Шум. Събития. Топ-новина.
  Няма съд. Няма даже арести,
  че виновните нямат вина.

  А измамата – сее ли, сее
  свойте ситни и зли семена,
  щом лукавият даже се смее,
  че виновните нямат вина…

  О, Българийо! Рай за измами,
  а за честните – ад и война!
  Да надпишем ли твоето знаме,
  че виновните нямат вина?

  Някой вчера с бензин се запали.
  Дай му прошка, родино една!
  Че за съвести, мъртво заспали,
  той, невинният, беше с вина…

• Бай Неверко

  Бай Неверко, в полурухналата си барачка, намираща се на западния ъгъл при помпозната сграда на Общината в „най-европейския български град“, си отглежда домати, чушки и кокoшки носачки. Дворната врата, скована от овехтели дъски, дотолкоз е прегърбена навън към площада, че за малко да целуне мрамора. Скованата по същия начин ограда пък е полегнала към двора и изглежда така, сякаш е от епохата на Първата Балканската война. Оградата, както и вратата, не могат да бъдат помръднати ни напред, ни назад. Те така са пуснали корени в земята и мъхът така ги е наръфал, че и взрив не може да ги изтръгне. Цялата тази сигурност носи покоя и тишината, крепящи невероятния дворен свят на бай Неверко. Един човек, останал сам с кокошките и градината си, след като отдавна погребал пред вратата на къщичката без време напусналата го жена.

  Над стогодишното деденце се щука насам-натам из личната си земя, винаги вършейки нещо, а полегналите на оградата му зевзеци се басират ежедневно дали бай Неверко е прегърбен и почти пълзящ по земята заради дългите си посребрени коси, мустаци и брада, дали –  заради бялото си кожухче от козя кожа, или – заради също белите потури с навуща и тежките като олово цървули. И чрез тези басове си „прехвърлят“ една и съща многонулева сума от предния десен джоб на единия зевзешки панталон, та в левия на другия; и обратно, и обратно… Така докато, заради някоя тежка проклетия, гарнирана с цветуща псувня, група полицаи, дебнеща ги от зори, не ги пропъди след пладне от оградата. С дежурното облекчение, че и този път нищо не е рухнало и нищо не се е променило.

  Тогаз следват внезапните похождения на гос΄дин кмета и секретарките. През десетина минутки те се спускат един след друг през някой от партерните прозорци на обявената за Паметник на културата сграда на Общината. И повдигат отдолу, през страничната дървена ограда на Байневерковия свят, една малка дъска, крепяща се на паянтав ръждясал пирон. Провират се тайно в двора на бай Неверко и си накупуват за жълти стотинки цели торби със зеленчуци и пресни яйца.

  Участникът в Първата световна при Дойран старец щастлив се кръсти след това в стаичката, пред петното на стената – където някога, по време на покойната му баба, е била едничката им икона на Христос Спасителя – прославяйки в молитвите си „вечната добрина у хората“. След което скътава паричките си в раклата с чеиз, събиран за детенцето, което така и не се родило на бай Неверко.

  По същото време всички общинари напускат работното си място, снабдени чрез кмета и секретарките с пресни продукти. Като разбира се не пропускат да обменят вечните приказки и подмятания за глупостта на стареца, който дарявал труда и продукцията си на безценица.

   

  П.П.П.

  (ПРЕД ПОСЛЕ СЛОВ)

  Откъде знам за всичко това ли?

  Преди година-две, когато завърших университета, взимайки Диплома за „Нереализация, Край на досегашния път в живота и Много въпроси без отговор”, реших да не си правя снимка с останалите съкурсници – безхаберници, а да удавя безумната си радост с бира в едно мрачно кръчме. Така и не се научих през студентските години, макар и изпълнени с оргии, да поглъщам алкохол. Затова финалната ми халба остана невдигната, заедно с тричасовия ми мрачен поглед, вперен в нея. През това време само на съседната маса изтекоха няколко групички клюкарници, чиито разговори не можеха да не бъдат чути. Разговорите на кмета със секретарките му, двамата полицаи и зевзеците, които дори звучно шляпаха карти на вързано, бяха цветисти, високодецибелни и повтарящи се. А дядото…

  Дядото отидох да го погледна лично, да се убедя сам в невероятния му, за мен, портрет. Още се щукаше и шеташе нещо из двора си. И аз полегнах, като зевзеците, почти доземи на оградата му. И се опитвах да вдяна, просълзено безтъжен, същността на неговото нереално битие. Както всички други субекти, забелязани и чути от мен в пиенарницата, и аз бях от друг свят, не можех да стана част от живинката му. През света му продължаваше да профучава и да се връща обратно някоя сянка от Общината. Зяпахме бай Неверко, с архаичната му неповторимост и човещина, а извън оградата бяхме ние, културният свят на Европа.

   

  Константин Каменов

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.:   Друг разказ от същия автор може да се прочете тук.  

   

• Автоинтервю

   

  Проблемът не е в моя телевизор.
  Антена нямам. Кабелна върви.
  Но влиза в него тягостната криза
  и после от сърцето ми кърви.

  Вълни щуреят. Бързат из ефира
  и правят битието вълнолом.
  С едни и същи образи дрогира
  светът на електронния погром.

  Едни и същи ментори, естети.
  Един и същи евтин слугинаж.
  Досущ като Халееви комети.
  Дори насъщни… като „Отче наш!“

  Не свършиха ли мазните тотеми,
  с дежурните си пози и слова?
  О, Бога ми! Какво измамно време
  на сухи и отсечени дърва!

  От бистър извор с шепи ми се пие!
  Да пия! До забрава! И до сън!
  Сам себе си отново да открия –
  не вътре в кинескопа, а отвън.

  Да бъда там… Сред хората, наблизо!
  Ръка с ръка! Или очи в очи!
  Проблемът не е в ничий телевизор!
  Изключих го! И ти го изключи!

   

  Ясен Вeдрин

• Сънувам те…

  Сънувам те, сънувам те хиляди пъти. Винаги си толкова хубава, сънувам те – В бяла премяна си, изтъкана от нежност. С ръцете ти усещам топлината, обливаща ме – даваща ми уют. С очите ти виждам красотата, сякаш там е събрана от света –

  Водопади, разплискващи живота, зеленината успокоителна, полетът на птиците, магията на дъгата – пак те сънувам. С устните нежността усещам – мекотата на дъждовните капки, синевата ти безкрайна, и жаждата в пустинята ми утоляваща – оазисът на омаята.

  Сънувам те – страстта на тялото като вулкан изригваща, помитаща и пак възраждаща. И винаги при мене идваща – те сънувам.

  Ще те докосвам хиляди пъти, безмълвно ще те прегръщам. Толкова си хубава, дори там само да си – миг преди утрото да отнеме съня.
  

   

  Нури Джурин

• Литературный памятник – Тайные записки Пушкина

  

  Пушкин А. С. Тайные записки 1836—1837 годов /Изд. подгот. М. Армалинский, В. Курочкин. — Миннеаполис: M.I.P. Company, 2013. — 974 с., ил., тв. обл.
  (Литературный памятник)

  Первое академическое издание «Тайных записок 1836—1837 годов» А. С. Пушкина и «Парапушкинистики» в одной книге.

  «Тайные записки 1836—1837 годов» А. С. Пушкина были впервые опубликованы Михаилом Армалинским в 1986 году в США. С тех пор они неоднократно издавались в России и вышли в переводах в 25 странах.

  В «Тайных записках» А. С. Пушкин, предстаёт в необычном ракурсе — в многообразии интимных связей, в непростых размышлениях о жизни, природе греха, любви и творчества, сложности жизненного пути русского поэта, приводящего его к трагическому концу. «Тайные записки» вызвали и продолжают вызывать шквал самых противоречивых оценок, многие пушкинисты считают их талантливой мистификацией.

  В качестве приложения публикуется историография русскоязычной реакции на «Тайные записки». Эти материалы собрал и откомментировал Давид Баевский, который назвал их «Парапушкинистикой». В неё входят материалы с 1986 по 2012 годы.

  Реакции наиболее активных парапушкинистов собраны в специально выделенных для них главах.

  Парапушкинистика остаётся не только наукой о реакции общества на «Тайные записки», но и стала также научно-уморительным исследованием человеческой природы, российской ментальности и сути литературы.

  Обширный и подробный комментарий включает в себя именной указатель и указатель средств массовой информации.

  Издание осуществлено на деньги, полученные из России.

  Скачать извлечения из книги в pdf – http://www.mipco.com/LPsample.pdf

   

  M.I.P. Company
  POB 27484
  Minneapolis, Minnesota 55427, USA
  http://www.mipco.com

  .

  –––––––––––––––––––––––––-

  Извлечения из книги:

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Судьба сбывается — я вызвал Дантеса1 на дуэль. Не это ли насильственная смерть от светловолосого, которую предсказала мне немка2. И я чувствую власть судьбы — я вижу, как она сбывается, но её нельзя предотвратить, ибо бесчестие страшнее смерти.

  Бесчестие — это буря, выросшая из ветра, мною посеянного. Она уничтожает меня. Дантес стал возмездием судьбы за мой слабый характер. Вызвав Дантеса, я уподобляюсь Иакову, боровшемуся с Богом. Если за мной победа, тогда я опровергну Божии законы, и Пизда беспрепятственно воцарится в моих небесах.

  Современники не должны знать меня настолько, насколько я позволяю дальним потомкам. Мне следует беречь честь N.3 и детей, пока они живы. Но я не могу удержаться, чтобы не поведать свою душу бумаге, и в этом есть неизлечимая болезнь сочинительства. Болезнь часто смертельная, ибо современники убьют меня за откровение души, за истинное откровение, если они проведают о нём. А потомки уже ничего не смогут со мной поделать, не только со мной, но и с моими праправнуками, ибо отдаленность во времени делает самые предосудительные поступки всего лишь историей. В отличие от настоящего, история не опасна или оскорбительна, а лишь занимательна и поучительна.

  Я не желаю уносить в могилу мои грехи, ошибки, терзания — слишком они велики, чтобы не стать частью моего памятника.

  Лет через двести, когда цензуру в России упразднят, напечатают первым Баркова4, а потом и эти записки. Впрочем, не могу я представить себе Россию без цензуры. А значит, издадут их в Европе, но скорее всего в далекой Америке. И жутко знать наверное, что меня тогда не только в живых не будет, но кости и те сгниют.

  Я смотрю на свою руку, пишущую эти строки и пытаюсь представить её мертвой, частью моего скелета, лежащего под землёй. И хоть это будущее неопровержимо, у меня не хватает фантазии, чтобы вообразить его. Достоверность смерти единственная непререкаемая истина — труднее всего укладывается в наше сознание, тогда как всевозможная ложь принимается и признаётся легко и бездумно.

  * * *

  Смерть Дельвига5 была страшным знаком того, что последняя часть предсказания немки начала сбываться. Тогда я этого ещё не понимал, но теперь всё предстает значительным и завершённым. Кольцо, обронённое во время венчания, и потухшая свеча бесповоротно убедили меня, что из женитьбы ничего хорошего не выйдет. В конечном счёте мы сами себе предсказываем судьбу.

  Чтобы совсем не упасть духом, я утешал себя предвкушением брачной ночи, первых радостей обладания N. и молил Бога продлить их как можно дольше в моей семейственной жизни.

  Жажда полного счастья влекла меня к женитьбе. Именно женитьба представлялась мне всеисцеляющим лекарством от моего беспутства и тоски. Это была попытка убежать от себя, не способного измениться, не имеющего характера стать иным.

  N. была моей роковой удачей, которую я выторговал у её матери, пожертвовав приданым и наделав долгов. После помолвки, поджидая день свадьбы, я придумывал, как я изменюсь и как изменится моя жизнь, когда я дам клятву верности, ибо я искренне намеревался соблюдать её.

  Раньше я и по пяти женщин имел на дню. Я привык к разнообразию пизд, женских повадок в ебле и всему, что отличает одну женщину от другой. Разнообразие сие не давало моим страстям задремать, и постоянная погоня за ним составляла суть моего бытия.

  Когда я впервые увидел N., я понял, что случилось неотвратимое. Желание немедленно обладать ею было таким сильным, что мгновенно превратилось в желание жениться.

  Это случалось со мной и раньше, но никогда с такой силой, никогда я не чувствовал такого восторга от своей избранницы. Когда моё предложение было, наконец, принято, я на правах жениха ухитрялся оставаться с N. наедине. Я обнимал её и, водя рукой по грудям, царапал ногтем по платью там, где должны были быть соски, и скоро мой ноготь начинал об них спотыкаться.

  N. краснела, но руки моей не отталкивала, а лишь шептала: «Не надо, маман может увидеть».

  Мать её — порядочная блядь, злобная оттого, что, кроме конюхов на Полотняном Заводе6, её никто ебать не хотел. Она была не прочь подставитьсебя, но мне, конечно, было не до неё. Она всячески притесняла своих дочерей, держа их, как в монастыре. А я глядел на сестричек и подумывал превратить их монастырь в свой гарем. Я, жених, укорял себя за такие греховные мысли, но избавиться от них было невозможно.

  Я обожал мою монашенку и шаг за шагом планировал превращение её в искусную развратницу. Но моим планам не дано было осуществиться, и, наверно, за это я люблю N. по сей день.

  Наш медовый месяц пролетел в сладостной учёбе: я учился языку, на котором говорит её тело, а N. училась откликаться не только на мой язык. Моё упорство и её прилежание все чаще доводили N. до восторженных стонов, звучащих для меня, как музыка.

  Обладать идеальной красотой, которая вдобавок досталась тебе девственной, это самое большое счастье, что выпадает на долю мужчины. Острота его так велика, что длиться долго оно не может. Когда я погружался в мою новорожденную жену, смыкая объятия, чувствуя её шевеление, ещё не выросшее из-за стыда в поддавание, и слыша её горячее дыхание у моего уха, я испытывал состояние торжества, которое мог испытывать только Бог в момент творения.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––

  Прим.ред.:

  ИНТЕРВЬЮ С ИЗДАТЕЛЕМ „ТАЙНЫХ ЗАПИСОК ПУШКИНА“ МИХАИЛОМ АРМАЛИНСКИМ  можно прочитать здесь – http://www.mitin.com/dj01/armalin.shtml

   

• АПОСТОЛЕ!

   

  Апостоле! Къде е твоят гроб?
  Къде народът твоя пример тачи?
  И може ли едно сърце на роб
  най-живите ти думи да изплаче?

  Кой лобното ти място утаи
  и скри от нас едната ти Голгота?
  От смърт ли днес подлецът се бои
  или от твоя Смисъл за Живота?

  Венец ли искаш, сплетен от цветя,
  или юнци, готови за олтара?
  В най-смутно време – ти велик блестя,
  но колко днес блестели биха с вяра?

   

  Предателството твоя дух не спря!
  Една присъда твоя зов не скърши!
  Страхливият – в страха си жив умря!
  А мършата те размени за мърши!

  И там е днес, Василе, твоят гроб –
  в бездушния, готов в поклон да лази.
  В прегърбения, свикнал да е роб,
  едничката си кожа да опази.

  Апостоле! Безсмъртен остани!
  Едно бесило – в зов да ни люлее!
  Че оня, който вкуси правдини,
  не ще попита твоя гроб къде е…

   

  Ясен Вeдрин

• Последното живо гробище

  Сън сънувах, ой нерадост,
  опустяла младост,
  сън сънувах, сън прокоба –
  сънувах си гроба…”

  П.К. Яворов

   

  И седнал ми тоя бай Лазо, под оная асма, дет’ слънцето бие с лъчи, ал’ капка светило не мой са промуши, па зачоплил шепа пълна с чингилингин и ни пъшка, ни охка. Мустаките бели, нема и що да ги сучи, че та̀ка са се впрели, щот и негово, безвреме прибрано от Господот, либе, òна ми ти руйна баба Мара, не би ги чинила по-мъжки на свойто вретено. Нахлузил ми от зàрно утро ония вечни, непротъркани, потури и своите си шарени овуща дет’ сам ги извеза, от’ не сакаше бели. Сетрето му чисто и пищно, а ризата свети ли, свети. И чопли, па мъдро замислил се с модър, вехт поглед гледа гамалето как дърпа и ръфа си сèно. Зимата йоще далеко, а избата празна.

  Сипа връз нощните въглени сите семки, остали у шепата. Скъта под мишката кърпена доста торба и подвикна:

  -Де бре ти, Марко?! – па сложи самара на туй кротко добиче. Седна връз него. Подхвана юздите, свирейки под мустаки èдна ми болна песен. Подкара си своето друже, туй старо, нèмощно гамàле, към равното пòле.

  Брàшно, домате, суджук ли… Що имаше он под навесот и що ли да купи? Тръне му беха дворот опасли. Дор’ и мотика не мойше да гледа, оти разораното все му дýшата чоплеше. Сал’ грозде за врабчиня остая и бъчвата тоже с него бе полна. Пичията цела издута от старе пиндаре. Старе, па светят по-чисто от слънце у двору. И таз’ зима ке мине, но що чини чиляк зад здрави дувари, зад двери на лю̀бена къща, кòга ни жена е остала, ни дечиня веке се смеят, а нейде фръкнаха с млади невести? Мисли си, мисли, па земе подвикне на свойто гамале:

  – Де бре, дий, друже! Спри с тия тръне, че път още чека! – и пак по ония засъхнали локве. Прах, сякаш рой от пчели вихри се, вихри, зад пътя им техен.
  Негде, де свършва гората и трèва йощ нèма, килнал се кръст един, чер. Дъ̀рвото с мъх проядено. Марко захрупа ситните храсти.Седна бай Лазо. Сèди, а òчи му взират се. Надпис изделан, по-извехтел и от клетий живот на той старец бичýра. Тук-таме буква, но кой…що? И Бог не би могъл рекъл.

  – А бре, Лазо! Що чиниш тук бре, мискинин балкански? – по превитото рамо, усмихнат, потупа го младийот Стоян Чèрков. Потупва, потупва, па не мой го от сянка на мислите дръпне – Рèчи бре, Лазо, оти зяпаш знакот кръстен? Мèрата на Чино тук своршва и тия на Драмо и Беро са после. Оти ся звèриш у туй дъ̀рво църно?

  А Лазо са кùлнал по-свит и от кръстот. Ни шава, ни диша. Ми почернèл целийот. Мъх сякаш по него полазил. Черков го бута, па хванал ми дор’ и да псуе, белкем му другйот скочи. Так’ он си думаше, оти страшен бе Лазо при Дойран, а взе, че се свлече той старец. Ни куршум, ни го ветер покòси. Кат’ бук вечен тýпна.

  – Стига бре, друже! Що чиниш? Немой так’ ми се кòси! Жèна имам…дечиня. Сос страх ме рани, бре! – па шàрат му òчи кат’ зъркели и Черков, гòркийот, ту кръ̀стот зазèпал, ту Лазо.

  Що стàна? Чудо ли бе ил’ магия? Ах, страх небожен! Пуст дано опустее! Де се дяна съ̀рцето мъжко? Що у потурите хлопа? Ни да бèгаш, ни да стòиш!

  И тогаз взе че шавна се Марка. Изрèве, изреве вехто животно, па дотъри гръбнакот си криви. Наплю дваж – триж свой си стопан. Глàва си под мишка му вдена, па, зе че го дигна, а кръстот чер стрòши с къч. И Лазо пак грейна:

  -Що чиниш тугùнка, Стойенчо? – разтърка си òчите он.

  -Пол’ ден се кланям и вèлям ти, бèлкем станеш ил’ глава повдигнеш. Ал’ ти не помръдваш бай Лазо, мизернико горски! Уплаха ми вкара в съ̀рцето, се едно змùя…

  – Ай млъкни бе Черков! – за раменете го балкнаджията стисна и разтръска, па зе, че му и смигна – Ех как слънце пак е угрèло с усмивка. Таман си поседнах да сгрея в лъчи му, ал’ що ме разбута и мислете сецна.

  – Умрèл беше, Лазо! Оти тия буламàчи лòмиш? От зарана край тебе се вайкам!

  -Чуй, чуй! Мисъл èдна тук ми дòйде! Хм, що ли ма хвàна? Де да зная! – зачеса се Лазо посмръщен – Седя си тугùнка залисан, а ръ̀цете сèкаш па у кал са и сеща ми поле. Поле безкрайно кат’ нèбо. С рòцете ровàм и вес ден, па и нощ, пак и ден, пак след туй. Все ги погребахме. Бели, белùчки… Оти връз нази дойдоха? Клети момчиня! Негде, тамо, в Проклетата Ингилизия, рекли им нази да кълцат. Та ние у дòма си бехме! Що на врата не похлопаха? Добър ден не ни кàзаха? Па и рекли да беха “дайте да хапнем!” Не бихме ги нивга погребли! Клети ми ти чèда, на оня остров безлýмен!

  Па избърса чèло си потно с бела кърпа. След Марка затече се към селòто и остави Стоенча сам да балтае се.

  А негде, бай Лазо се бе залутàл нещо пак у ума си. Марко…Как!?…Що!? Зад него подминал, че зе да го бутва със свойта муцуна. До село двамина дотътриха се.
  И пред дувара на беловаросаний зид, очаква го веке Вангелия Динова:

  – Айде, Лазо, мой драги! Що не остàя друг некой мъжùня кат’ теб, оти село да пази? Пусти, клети Живот! От зарàна те чèкам. Малько се тебе уплаших и викам си “Некоя булка ли зе го? Дал’ не се той път успал?”-говори, а към то хамбаро доведе го и връз овехтели негови двери, чувал’те пълне. Храните готови.

  -Ей, Ванге, туй много ке чине! Ей ти, на! Сите пендаре! Веке аз немам. За тех сбèри що може, па белкем и тая зимъска изкарам.

  – Немой така, Лазо! Жèн’те в село туй сбрахме. Ти ни мъжете погреба. Сите опя ги. Сякаш архангела бил си. Йощ слушам, а и другите кàят, оти помнят, къги генералот дòйде и рече он…Сòлзи во очите нему, а в нашите тоже: “Жени на Майка България! Мойте соколи, мойте орли, ил’ ваште мъже, край Дойран оставиха кости! Бог помни! Те всички там паднаха в бран, но враг в нашта Родина мила, враг един не пустиха. Лазо Берберов… и врази, и наши, сам всички погреба. Гледах. Помагах, но той сам изкопа, дори и водите на езеро Дойран. Всичко, край нас, разорано от бомби, а Лазо на ноги, о, не – на колене, пред всичките мъртви. Той на колене копаеше с щик и… враг, и… другар… Погреба ги всички. Кръстове с пушки…от дърветата тоже направи и…” – разплакà се тук генералот, а ний хор…все ревахме. Сбъ̀рса он лùце червено и той помен пак продължи:”Сам ги опя, как сам Господът пее! С тамян ли, с боринка ли… цяло бойно поле накъди и няма веч зъл дух ил’ демон там няма. На всеки кръст дата и име изписа със своя си нож. Не мойта ръка… Не спасих ази свойте орли – негова мъжка ръка целунете, но и плачете! Днес… Чух… Новите, дето си легнаха там, в нашите родни огнища и гробище наше дори разорали, да сеят храна. Но Бог вижда! Вий, майки свети, не мойте тук страда! Веднъж щом опят е, смъртника клет, Господ наш вече в ръцете си гушнал е негова грешна душа и всичко простено е нему от наший Отец. Но радуйте вие се! Нито от френц, ни ингилизин, ни сърбин, ни грък – костите само на ваште мъже даруват земята днес с жито! Амин!”

  Помня аз, Лазо, тая молитва в она панахида. И всинца жèни у сèлото наше йощ помнят, как помни се Свят “Отче наш”! Ти си веч мъжот ни, оти Светия за назе остая. Бог да живите!

  Велеше горкò, сос сòлзи на òчи и с радост во сърце, превита до зèми стрина Вангелия, дека бе стрина на всике жèни. Сите чувале она сàма на самарот положи, а Лазо пречупил се пак бе кат’ оня крив кръст и нещо да рèче не мог. А она во ръ̀ката всите пендре, сос своята шепа му стиснала бе. В поясот убав сос почит натъкнала бе ги. Лазо мълчеше и килнат все беше, кат’ паметник вехт на вся Майка България към своите мили чедà. А Марко пак бутна го в кръстот и стара Вангелия по рамо потупа го.

  Кат’слънце, ново – новичко, засвети за все пòтното лùце на здравий бай Лазо. Закрачи он, не скала, канарище, бечура, към свойта си бела къщурка. Марко побутва все свой си стопанин отзаде и рев ли реве, бойна тръба, зад последното гробище, в себе побрало всике души.

   

  Танас Динов

• Дочо Узуня

  Разказ от Петко Йотов

  .

  Дълъг, черен островърх калпак. Под него дълъг човек с дълго чувство за смях и резил, и широко сърце. Това е Дочо Узуня.

  – Eй, мустак, яла тук – ще рече бай Дочо.

  Седнем на земята, дето сме се срещнали. Вади плоската от пояса.

  – Цукни де, цукни – и бърка за металната свирка. Дръпне от цифката. Намокри свирчицата и започва да свири. Дърпа от цифката. Надува свирката и така нежно свири, та чак очите му греят.

  – Сега, мустак, ще ти разказа за войната – и започва от тръгването, та до завръщането. При добър слушател разказва и други неща.

  – Беше някъде към петдесет и някоя година. Разболях се, трябваше да ода на доктор. До село ни рейс, ни влак. Трябва да ида или в Ловеч, или в Тетевен. Станах по първи петли. Взех газения фенер. Замахах крачоли през Балкана, та сабале рано цъфнах в Тетевен при доктора. Започна да ме преглежда: „Имаш болно сърце, имаш болен бял дроб, болен черен дроб, болен далак, имаш сух плеврит, имаш воден плеврит, болна жлъчка…“. И така ги изреди седем-осем лоши болести.

  След като ги изреди, ми каза да си почина. След пладне да ида пак да ме прегледа, защото сега съм бил изморен от пътя. Взе печеното пиле и шишето с ракия. Взе ми и двайсет лева. Давам всичко. За първи път отивам на доктор. Излязох аз и си думам, че ще мре от толкова болести, явно няма отърване. И що иска пак да ме прегледа? Ами да му дам още двайсет лева. Реших да си успокоя душичката. Влязох в една кръчма. Бавно и тъжно пих за всяка болест по една голяма ракия. Добре се бях нагласил. Някъде след пладне отивам пак при доктора. Подпирам се на бастуна, държа фенера и му думам: докторее, то с тия болести ще се мре, ама разгеле съм дошъл, що ма не прегледаш дали не съм барем и бременен?! Докторът се сбърка, но навреме се окопити и не ми даде да му разправям повече. Напсува ме, ей, напсува ме. Може да не го е учил, ама убаво ме напсува и ме изрита от вратата. Отървах двайсте лева. Обратно през Балкана – 30 километра. Та в село. Изтрезнях и оздравях. Ей, ако не бях оздравял, щях да умра. Оттогава не съм ходил на доктор. Сега гоня осемдесетака; ама се лекувам с плоската и свирката. Редовно си пия тези две апчета и ми е добре. Сигурно ми отварят паровъздушния глапан, та да поспадне напрежението от тоя пусти, хубав живот.

  – А цукни де, цукни – дума бай Дочо.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––-

  Петко Йотов (1947-2009) е български офицер, военен историк и дългогодишен директор на Националния военно-исторически музей в София (от 1989 до 2009 г.). Роден е в гр. Плевен, но израства в с. Славщица, Тетевенско, откъдето са родителите му. От шестте деца в семейството само той, който е бил роден последен, оцелява.

  През 1969 г. Петко Йотов завършва Военното училище във Велико Търново, а през 1976 г. – Военна академия „Г. С. Раковски“. Бил е строеви командир. Преподавал е 13 години военна история във Военновъздушното училище в Долна Митрополия и във Военна академия „Г. С. Раковски“.

  Полк. Йотов е автор на много статии и учебници по военна история. Малцина знаят, че покойният вече директор на Националния военно-исторически музей, който беше колоритен човек с много таланти, е писал и разкази.  Публикуваният тук разказ е част от неговия сборник „Китка здравец“, излязъл в София през 1997 г.
  

• <<
• 1
...
• 65
• 66
• 67
• 68
• 69
• 70
• 71
• 72
• 73
• 74
• >>