литература
- Кметът
Разказ от Ибрахим Бялев
.
Баща ми беше гордостта, закрилата, учителят, но и приятелят. Висок и строен човек, светъл, русоляв, но имаше поглед на ястреб – погледне ли те, замръзваш. Не беше разговорлив, но думите му тежаха на място. Имаше голям авторитет, но не чакаше по-възрастните да го поздравят, гледаше винаги той пръв да им кимне. Когато някой го помолеше за помощ, трудно отказваше; нашата къщна и семейна работа бяха все на второ място.
На двора имахме една стара круша, която всяка година ни даряваше с плодовете си. Често сядахме под нея на сянка. По клоните й имаше доста гнезда на врабчета и те постоянно вдигаха врява. Особено едно от тях, най-напереното: „Аз ще стана кмет, аз ще стана кмет…” – повтаряше сякаш то неуморно, с което дразнеше всички други живини наоколо.
Котаракът се излежаваше сладко, мързелуваше под лъчите на яркото слънце, но не можеше да свикне с постоянните изблици на врабчето. „Ха, той ще ми става кмет… Само да те барна, ще видиш какъв кмет си, пък и си толкова дребен… За кмет съм само аз.”
Ласко беше винаги вързан, беше известен с пакостите и „баритона” си, особено когато беше гладен. Няколко човека даже бяха опитали острите му зъби. Наблюдаваше всичко, но най-вече котарака, който му правеше на инат. „Ха, той ще ми става кмет… Само да не ми е този синджир, ще те направя на парчета, ще ми станеш само на кмет… Кмет мога да бъда само аз”.
Пешо, така казвахме на магарето, престъпваше от крак на крак, не му беше приятно, че е тук, искаше да е на къра, при приятелите си. Но беше и доста поостарял вече, не му се работеше. „Ха, той ще ми става кмет, сигурно иска да опита чифтето на задните ми крака. Аз докато не си дам гласа, кмет никой няма да стане. А аз никога няма да си го дам, ако ще и светът да се обърне, никога, никога няма да си дам гласа… Кмет ще съм аз… а-а-а-з, а-а-а-ц, а-а-а-ц-и пфу”.
Близо до него стоеше конят ни, който беше много красив. Опашката му беше до земята, гривата му стигаше до рамената, ушите му бяха вирнати нагоре, а през тях един голям, игрив кичур, се мяташе над черните му очи. „Ха, той ще ми става кмет… Толкова дребен, пък инатът му голям, и с този глас, дето го има… Кмет ще стане този, който аз избера – трябва да е висок, да може да носи товар, да няма по-бърз от него, да е красив и снажен. Като го видят, да казват: „Вай, вай, какъв е този кон, какъв е този юнак и хубавец, това не е кон, това е кон кмет…”
Майка ми, седнала под сянката на крушата, плетеше царевица на плетеници, а аз ги качвах под стряхата на къщата, да изсъхнат за зимата. Личеше й, че е нещо напрегната, сякаш очакваше някаква лоша новина. Не можех да я гледам как се измъчва.
– Какво има, какво е станало, защо си така развълнувана?
– Баща ти отиде на събрание, ще избират кандидати за кмет, не знам какво е станало и го чакам. Постоянно се оплаква, че не е за тази работа вече, иска да предаде поста на някой по-млад, но и достатъчно кадърен човек. Да е пъргав като врабче, да е ловък като котарак, да е смел като куче, да е инат като магаре, да е упорит и опитен като кон… То иначе може ли да се справи един кмет с всичката оправия така, че да има достатъчно за хората и за конете, за магаретата и за кучетата, за котките и за врабчетата.
- Потготвя се антология на българската поезия в САЩ
Сборникът ще излезе най-късно до 30 юни 2013 г.
От март тази година започна подготовка за издаването на Антология на съвременната българска поезия, която предстои да публикувана на английски в САЩ. Подборът и редакцията ще осъществи Катерина Стойкова-Клемър*, главен редактор и собственик на издателство „Аксентс Пъблишинг”, издател на антологията. Всеки български поет може да кандидатства за участие в изданието със стихове (на български) в обем от не повече от 10 стандартни страници. Необходимо е да се приложи кратка биобиблиография. Текстовете трябва да бъдат изпратени лично от автора или от наследилите авторските му права на адрес [email protected].
Няма такса за участие. Краен срок за изпращане на стихотворенията: 31 декември 2012 г. Избраните за участие в антологията автори и творби ще бъдат обявени до 31 януари 2013 г. Издателството предвижда антологията да бъде отпечатана до 30 юни 2013 г., като участниците в книгата ще получат екземпляр от нея на посочен пощенски адрес.
––––––––––––––––––––-
* Катерина Стойкова-Клемър е родена на 4-ти юни 1971 г. в Бургас. Завършва Бургаския свободен университет, специалност “Електроника и електротехника”, и се преселва в САЩ през 1995 г. Там завършва магистърска степен по компютърни науки в Рочестърския технологичен институт, има и магистърска степен по бизнес администрация от “Вирджиния Тек”. Работила е като хардуерен инжeнер, програмист и мениджер в IBM и Lexmark International. Завършила е магистърска степен по изящни изкуства, специалност поезия в “Сполдинг Юниверсити” в Луивил, щата Кентъки. Катерина пише стихове и проза на български и английски, обича също да превежда поезия на двата езика. Тя е основател и ръководител на кръжоци по поезия и проза в Лексингтън, Кентъки, където живее в момента. Катерина е автор на двуезичната поетична книга “The Air around the Butterfly / Въздухът около пеперудата” (Факел Експрес, 2009), „Неделимо число” ( Факел Експрес, 2011) и англоезичната “The Most” (Finishing Line Press, 2010). Нейни творби са номинирани за награди като Pushcart, Best of the Web и AWP Intro Award. От януари 2009 г. Катерина е водещ на „Акценти“ – седмично радио шоу за литература, изкуство и култура, което се излъчва на английски по радио WRFL 88.1 FM в Лексингтън. През януари 2010 г. Катерина основа Accents Publishing – издателство, чиято цел е да допринесе към обмена на литература между различни езици и култури. От 14 септември 2008 г. Катерина Стойкова-Клемър е зам. главен редактор на английското издание на Public Republic.
Източник: Fakel.bg
- Попето
Из книгата на Олег Айранов* „Муха на пагона“**
Пискливият глас на Попето му изигра кофти номер още първите дни от службата. Старите войници яко се кефеха да го слушат как, чул името си, чуруликаше с колоратурен сопран своето „аз!” и се заливаха от смях. Този цирк естествено трая само до момента, в който изкристализираха истински чепатите характери сред новобранците и старите се заеха според вековните армейски порядки да ги очукват. Единствено тубата Калчев, когото иначе никой не бръснеше за слива, реши да си го заплюе като персонална бройка, понеже надали щеше да намери по-смирена жертва. Попето се плашеше най-вече да не го лишат от отпуска и послушно изпълняваше всякакви прищевки, успокоявайки се с мисълта, че един ден и новобранството ще мине. На ехидните подмятания от страна на собствения си набор отвръщаше:
– Вие ще видите Попето като стане стар кокал.
Когато на старата туба Калчев му писваше да издевателства, черпеше бройката си по цигара и двамата прекарваха следващите минути, пушейки един до друг в мир и разбирателство. Съботата след обяд тъкмо бяха припалили на пейката, когато на хоризонта се зададе Дончев Сплескания. Ефрейторът Дончев страдаше от слаба памет и не беше в състояние да помни дори имената на своя набор, затова се обръщаше към всички срочно служещи с „уй сплескан”, странна привилегия, която можеше да се обясни единствено с длъжността му на склададжия.
Дончев Сплескания огледа плаца и очите му се спряха на пушещия Калчев.
– Ей, уй сплескан, няма ли да си вземете чаршафите на взвода?
В полка упорито се ширеше мнението, че Дончев не помни дори кой откога служи, но старата туба се почувства засегнат по стаж, затова моментално прехвърли топката.
– Чу ли бе, Попов, бягай за чаршафите, к’во се ослушваш!
Попето престана да си чопли пъпките, стана от пейката, изгаси фаса и без да роптае тръгна след Сплескания. А тубата, доволен от бързата си тактическа реакция, се надигна и запъти към лавката, да се зареди с цигари.
След десетина минути Попето се върна с два вързопа чаршафи под мишниците и зачервена като пожарогасител глава:
– Да знаете, пичове – задъхваше се той – отвътре на вратата на склада Дончев каква снимка е закачил! Една гола мацка, ама чисто гола с ей такива големи…
Взводът се разхили. Всички бяха чували за забранената снимка на Сплескания – отломка от избухналата преди време в гниещия Запад сексуална революция. Някои я бяха и разглеждали, но Попето определено преживяваше видяното най-интензивно от всички.
– Що бе, Попе, немкините, дето идваха в Обзор, нямаха ли си бомби? – взеха го за мезе наборите. Попето още първите седмици беше надул главите на целия взвод с невероятните си гларуски приключения сред чужденките-гостенки на черноморския курорт, откъдето беше родом.
– Ама тая на снимката е по без нищо бе, разбирате ли? – гласът му квичеше с още една терца отгоре, пулсът и кръвното очевидно минаваха всякакви физиологични граници, беше на косъм от припадък вследствие хипервентилация.
Докато разпределяха чаршафите, взводът разви бурна художествена самодейност по темата. За едните състоянието на Попето беше еднозначно доказателство, че подвизите му сред почитателките на родното Черноморие са чиста проба раздувки. Други допускаха, че в тях все пак има зрънце истина, но изказваха предположението, че заради пъпките си Попето благоразумно е свалял чужденките само по тъмно, та няма зрителна представа за атрибутите на красивия пол. Сега снимката в склада му е дошла сефте, ха-ха, кой го знае на обзорския плаж след полунощ какви крокозъбели е рутил, ха-ха-ха.
– Ей, Попе, не си ли взе два ката чаршафи за тази нощ, да имаш за смяна? – кискаха се те. Оживената дискусия трая до момента, в който тубата Калчев се върна от лавката, разбута стоящите и се изправи пред Попето:
– Къде са ми чаршафите? – заплашително попита той.
Попето изненадан погледна празните си ръце, но след това съобразително клекна и бръкна под пейката, откъдето с виновен поглед измъкна падналите чаршафи с полепнали по тях пясък и цигарена пепел.
– Леле, кир, шта побъркам! – ревна тубата Калчев и лицето му почервеня почти колкото това на Попето преди. – На бегом да ми донесеш чисти чаршафи, ама на бегом, чуваш ли, иначе цяла нощ ще шиеш якички, а отпуска няма да видиш до дивизионното! – след което съпроводен от колективния смях се отдалечи по посока спалното, псувайки под нос.
– Ей, Попе, ама тоя много те действа, а? – заобаждаха се наборите.
Попето посърна. Позорът да бъде действан от смотаняк като тубата Калчев лепнеше подобно на Каиново клеймо върху самочувствието му.
– Вие ще видите Попето като стане стар кокал – закани се за поредно той.***
Есента дойде и с нея поделението се сдоби с нов набор млади войници. Попето беше чакал този ден цяла вечност и с изпитателен поглед прецеждаше редиците от нахлупени кепета и стреснати погледи в търсенето на бъдещата си персонална жертва.
– Ей, бранка! – нареждаше му дни и седмици по-късно той през паузите, когато не го действаше, – какво знаеш ти!? Имаше тука един стар боец Калчев, на него да му беше паднал в ръцете! Само за една седмица служба щеше да си говориш сам, ей! – след което усърдно продължаваше да се грижи за психическата закалка на новобранеца, радвайки се на предстоящата гарнизонна отпуска, от която вече нямаше кой да го лишава.
Неделя, малко преди вечерна проверка Попето, леко подпийнал и с доволна усмивка прекрачи прага на ППС-то, стискайки седмичния си запас – кашон вафли „Тракия” под мишницата. Акумулаторите му изглеждаха заредени, отпуската го беше настроила великодушно и той реши да засвидетелства опеката над бройката си:
– Бранка, вземи си вафла, да не кажеш после, че старият кокал не се грижи за тебе.
Още преди персоналната му бройка да схване, че персонално го канят, няколко мазолести войнишки лапи се протегнаха към картонената кутия. Вафлите тръгнаха да се стопяват като патрони от пълнителя на скорострелно ЗКУ с натиснат спусък. Усмивката на Попето провисна. В очите му се появи ужас, сякаш го шамароса призракът на гладната смърт. След миг пред невярващия му поглед лъсна дъното на празния опоскан кашон „Тракия”. Приповдигнатото му настроение за броени секунди пикира и цопна в блатото на самосъжалението.
Наоколо взеха да се подхилкват. Попето огледа ехидните лица с тъжни очи и изпусна тежка въздишка:
– Яжте, бе, яжте. Смейте се, вие, смейте. Ще го видите всичките Попето, като се уволни и тръгне за цивилизацията..
––––––––––––––––––––––-
* Олег Айранов е инженер по електроника. В свободното си време чете книжки, кисне пред телевизора, мота се из нета, ветроходства или пише щуротии. Мрази футбол, магданоз и Шопен. Обича жените си, Хавана Клуб и лаф мухабета. Счита мързела за главна движеща сила на техническия прогрес.
„Муха на пагона“ е втора негова книга с разкази.
Първата, „Колко тежи историята?“, излиза през 2006 г.
- Възвишения в съвременната българска литература
Милен Русков, из книгата „Възвишение“
.
На следващия ден в град К. отседнахме в хана да ся наспим. А там, брате, един френец. Кой го знай тоз френец какъв вятър го е запилял насам. Ханджията разправя, че бил някой си инджинерин. Гледам го френецът – един строен такъв человек, с европейски опнати дрехи, сако сложил дълго доколени, на врат му боямба (вратовръзка) златочерна на раета, бомбе си в ръка държи, панталони му и те на раета сивочерни, чепички му лъщят на слънцето. Брате! Изискана работа! Красиво е да си европец, туй ще ви река! Като го гледам така, и на мен бая ми ся поревна – викам си, желал бих и аз тъй да ся обличам, да ся издокарам тъй, като человек сред человеците, а не като азиатский някой поданник, Абдул Азизу грозний подопечник. Ех, рекох си, живот е несправедлив.
Аз ся осведомих и наинформирвах (как ся туй зове по французки), че тоз френец работел за аустрийската так називаема железница, проверявал откъде може тя да мине. У Турско сичко е зело да става аустрийско: аустрийска поща, аустрийска железница… Някой ден те ще сложат и аустрийски султан, мене слушай. Брате, Турско ся разпада! Англичане горди британци са сичко у Анадола яко овладели – кое струва повече от пет пари, имам под вид; те затова за Турско толкоз милеят, защо за собствений си джоб милеят. Макар да не съчувствувам, туй го аз разбирам (Je comprendre) – аз тоже за собствений си джоб милея, кога даже не съм англичанин. А те са и англичане, и горди европейци, кое ще рече – имат търговска Висша цел (меркантилическа), коя им като пътеводна звезда служи в черное небе дивой Азии и коя те следват с ненащърбаема енергия в юнашкото това овладевание и яко цицание на сякакви диви народности и държавности, от чиито едни прости гърди те благо бозаят златное мляко благополучия, за върховното процветание и всяческо успевание на ненадминатата тази европейска сивилизация, като която втора никога не е и имало. И на която и ний сме ся сърдцем устремили и духом наострили да бъдеме членове. Но никакви членове не сме, ами сме проста народност. Коя ще я яко опоскат, защо това и заслужава.
Но ти Анадола го махни, ами гледай, че от таз страна на ибания Възпор аустрийци са зели сичко да овладяват. „Край Възпора шум ся дига, лъскат саби, щитове. Ей го, Симеон пристига, воеводи си зове.” Зове той, на шуря си учинайката. Виж, аустрийци, и въобще европейци, здраво пипат. На сичко ръка слагат. И тоз вишеречений френец ся е доброволно посветил на чуждия аустрийски народ с ежемесечно служение против едно заплащане, за осъществяването и реализирването (фр.!) на споменатата Висша цел. Нощя иба ли го що прави, но деня ходи да обикаля околние пространства, проучваейки землемерно, откъде, как разправят тукашни местни хора селяци, ще минава так називаемата железница. Аз таквоз нещо никогаш не съм виждал. За Асенчо хич даже не ма и питай. Ш’та шамаросам, заде ми задаваш глупави въпроси и ми ценно револуционно време губиш. Ибах та! Мисли малко!
Българе, българе… Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голяма грешка в живота. (Мал шанс ся зове по французки.) Неразбрано племе, братче! И не стига туй, ами го и овладели диви анадолски османлии. Изскочили, брате, от черний азиатский лес по пълнолуние, като върколаци и луноходи. Туй не са ти тебе изтънчени, коджа интелегентни французои и французойки, ами е дива азиатска паплач! Някой французоин ако ги види, ще припадне от миризма им само. А ний с таз гмеж живейм в едно царство. Но хайде хак да ни е, защо и ний сме последни отрепки, аз да ти река!
Та значи тоз французой, за кой ви ся издума отгоре, ся помещава на вторий кат при нас, в отсрещний край на пътеката. И гледай Съдба как разпореди, че като ся наспахме ний с Асенча, ставам аз в ранния следобед и отидох долу на двора да пия вода от чешмата и да зема нещо от гостилницата, и го гледам френеца насреща ми, прибира ся чиляка и като ся разминавахме, дружески ми кимна и бомбе си от глава надигна. Аз ся след няколко стъпки бързо врътнах да видя где ще отиде, и го видях че ся качва по стълбите и после чух врата да ся затваря – явно си в стая отишъл. Аче ся замислих и отидох, та пих вода, и като ся връщах, заслушах ся тъй пред вратата му да видим дали ще чуя нещо – тишина, брате, чилякът спи ли, кой го знай. Като ся прибрах в наша си одая, рекох на Асенчо:
– Асенчо – рекох, – иди, братко, долу и запрегни Дяда Ювана, да сме готови немедленно да тръгнем.
– Защо? – учуди ся Асенчо.
– Бе – викам – действувай, не рассуждай! После ш’ти обяснявам.
– Ама защо? – кай.
Та ся принудих да му обясня. Той слезе долу, пък аз ся замислих за френеца. Гледай къде го Съдба зафърлила. Железници да прокарва. Инджинерин человек! Туй не е проста работа. Аз железница може да не съм виждал, но съм чувал какво тя представлява. Железний, кай, кон прогреса! Бре, ибах ва! Тоз ми мяза на человек, що би яздил железний кон. Язди, и с бомбе си народ поздравява.
А ей ти го прочия и Асенчо, що наший кон язди, върна ся и вика: „Готово”, кай. Аз минах един път по пътеката, като ся заслушах пред вратите дали ще чуя някакво движение вътре, да видим хора дали има, но нищо не чух. По-длъжко ся застоях пред вратата на френеца и там нещо чух, някакво движение ми ся счу, ил’ затварянето на някоя си вратничка на долап, такова някакво нещо.
После ся върнах, зех другаря си Колта и другите си багажи и с бърза стъпка с Асенчо влязохме в стаята на френеца. Ти си представяш, че той бая ся изненада. Стои в средата на одаята и ни гледа учудено. Аз отидох, та го фанах приятелски за лакътят.
– Дай – викам, – друже, туй сако. И бомбе някое, ако имаш.
А той ся дърпа и говори нещо, но не можеш му разбра. На французки нещо. Нещо като „жужу-мужу, жуа-муа, он-бон”. Но една дума му ясно разбрах – „терибль, терибль”. Не знам що ще рече. Ще видя после в речника на Богоров. Но мисълта ми е – не му ся разбира, европейский человек. Аз си дръпнах кесията и извадих от нея една жълтица, като му обясних, доколкото можах, че повече не можем му даде, защо тия пари ни трябат за револуциата. И като казах това, подадох му жълтицата и зех да му свалям сакото. А той:
– Он-бон – нещо, – жуа-муа – и бърка в кесията, още жълтици иска.
– Е, не – викам, – ще прощаваш, но повече не можем ти даде. Туй е за нашта револуциа. – И ся надигнах към него, приближих си главата до него, белким ма разбере, и му викам: – Револуциа, револуциа.
А той пак:
– Терибль, терибль.
– Аче туй нали е французка дума, и нея ли не разбираш? – разперих ръце аз. – В чудо ся видях от тебе, братко!
И тогаз мен ма осени тая, да не кажа, блестяща мисъл, и викам на Асенча:
– Я дай „Старината”!
А и на него бързо му сече пипето и ся веднага сети, че аз имам под вид списанието на Раковскаго, „Българската старина”, чийто единът брой аз си носех в торбата. И бръкна Асенчо, та ми го даде. А аз го отворих в самото начало, дето е уводът, и показах на френеца онуй място, където пише:
„Ето що говори о тому един учен:
La philosophie Indienne est tellement vaste, que tous les systèmes de philosophie s’y rencontrent, qu’elle forme un monde philosophique, et qu’on peut dire à la lettre que l’histoire de la philosophie de l’Inde est un abrégé de l’histoire entière de la philosophie.”
А туй ще рече, както отдолу ся е пояснило:
„Индийското мъдрословие е толкова обширно, штото сичките системи мъдрословия ся срештат в него; то съставля един цял свят мъдрословия и можи ся каза буквално, чи повестността Индийскаго мъдрословия е едно съкраштение на цялата повестност мъдрословия.”
Ей туй му показах на френеца, на неговия си язик хем написано, и не е нещо страшно, да речеш, ами за мъдрословието мисъл, а той ма гледа, като че ли е кон с три крака видял, или не знам си що. Аз му викам:
– Ний с добро идим, разбираш ли? Разбираш ли? Хабер алмак?
А той само маха с ръка и нещо бързо-бързо блещореви, жуа-муа, не знам що си, че зе и да ся дърпа да излиза, та аз трябаше да го придържам за ревера.
– Ей – викам му на Асенча, – ний сме попаднали на най-тъпия френец в цяло Френско.
А Асенчо вика:
– Ох – кай, – с тоз чиляк не можем са разбра. Поради язиците голяма разлика има и полное недоумение.
Но мен вече ми узря мисълта и му рекох:
– Ще зема – викам – да го чукна по главата с тъпото на пищовът, че да ся свърши работата. Той иначе не ни разбира, чилякът.
А през туй време френецът бърка в кесията и си сочи сакото и нещо говори – он-мон, туй-онуй.
Е, пресегнах ся аз и го чукнах с приклада по челото, като внимавах да го не нараня, а той ся дръпна назад и изпищя нещо, но не падна, понеже твърде леко го бях ударил. Наложи ся втори път да го чукна, вече по-ячко, и той падна на земята в безсъзнание, като чувал някой. А Асенчо ся наведе над него, разглежда го и вика:
– Бачо Гичо, ти да го не повреди чиляка? Нидей тъй!
– Нищо му няма! – викам. Туй е европейски чиляк. Ще ся оправи той. Но иначе нямаше как да ся разберем с него, нали виждаш. Ще полежи тъй и ще ся оправи.
Не че бях чак пък съвсем сигурен, но какво да река?
После ний свалихме на френеца сакото, панталонките с раетата свалихме, а тоже ризата. Боямбата и бомбето видях на една окачалка провесени, та ги зех и тях. Накрая и чепичките свалихме. Другите неща как да е, панталоните като ся леко подгънат, направо ми лепват, га че ли някой терзия ги е нарочно за мен по мярка правил, обаче обувките му на мене са ми леко големшки, и туй то. Чиляка малко по-едър от нас пада. Туй е тъй, защо е той от германските народи. Те са едри хора, снажни и левенти, да ги иба в чукундурите.
– Тук ний нещо ще тряба да сложим – викам му на Асенчо, – да запълниме петите.
Той зе да ся оглежда, горкий, па изведнаж лице му светна, и вика:
– Дай да изтръбушиме възглавниците, па да пълниме.
Ний зехме по една възглавница и ги изтръбушихме, но после аз ся сетих, та му викам „Бе защо са ни на нас две, тя и една стига”, и едната я оставихме настрани, а от другата зехме перушина и напълнихме тъй-тъй където тряба, и ми лепнаха тия чепици като изляти направо!
После аз ся поколебах малко, пък оставих две жълтици на масичката. Ибах та, туй са двесте гроша! Ако не стигат за сичките тез дрехи, то почти за сичките сигур стигат. Иначе ще значи, че не мож’ да ся ти пазариш. А като не можеш да ся пазариш, къде си в тоз свят тръгнал! Пък тряба и да ся има под вид, че туй са носени дрехи, употребени. Двесте гроша може и в повече да дойдат биля. Но хайде, от мен да мине, и да е жив и здрав Араба-Конашкий проход.
Освен туй и мои си дрехи внимателно сгънах, та оставих, ако няма що да облече той на първо време, макар че никак не ми ся вярва той да няма друг чифт дрехи. Но все пак, че знае ли чиляк. Да не ходи по вътрешни гащи из улиците. Само кундурите си задържах и навущата, ако ми трябат за Балкана, едно-друго.
После проверих в чекмеджетата на писалището му – защо в таз стая и писалище има – и намерих там едни франкове. Скрити тъй между книжата, множество каймета. Аз книжни пари рядко съм виждал, па и много ги не тача, но тез ми станаха интересни, че са французки пари – едни хора най-различни, изобразени на тях, орли и прочия. Зех по едно-две каймета от секи вид, да имам за спомен, а другите ги оставих. Най-големите бяха по петдесет франка, две парчета. Колко ли ще е туй в грошове? Е, зех ги. Макар те да не са най-красиви, мен ако питаш. Но ний и числата тряба да уважаваме, не е ли тъй?
После го погледнах тъй френеца, един вид да ся на ум с него сбогувам, а той си лежи в безсъзнание, уста си леко отворил, га че ли спи като бебе невинно, но сърдце му тупка, как аз на шия му проверих, ще ся оправи.
– Е – рекох, – ако има нещо, прощавай!
– Ако има нещо, няма нищо – обади ся и Асенчо.
След туй ний вече излязохме от там. Като минавахме през гостилницата, няколко души ма изненадано изгледаха, но не рекоха нищо, аз ся разплатих с ханджията, като сложих пръст на устата си, да не казва нищо, и той само ми написа сметката на един лист, аз му платих, като му оставих и добра поддавка (бакшиш), и нали Асенчо беше вече запрегнал Дяда Ювана, мигом отпрашихме от там. Дядо Юван си нравът сменил, сякаш разбира, че работата вече сериозна иди, че ся е Дело мощно вече зафанало, и затуй в необходимата минута препуска като млад някой юнак. Бравос, Дядо Юване! Намерихме си късметя ний с тоз кон, туй ще ви река. Защо е вече той възрастен, опит има, и ума си опича и знай кога що да прави. Сякаш му скрито чувство правилно подсказва – туй направи, онуй направи.
Абе ометохме ся, с една дума, за нула време от там, и скоро стигнахме до Н-ското село, а по-право е да ся рече до Н-ската махала, къде спряхме пред една чешма да напълним вода. Аз слязох с една бъклица, как съм тъй с сакото и бомбето, и златочерната боямба на врата ми ся от вятъра планински свежо вей, а до чешмата един праз лук потуранко седи и ма гледа, като че ли е попската щерка гола видял. Аз го търпях, търпях, докато пълня от чучура (кой слабо тече), пък накрая му казах:
– Какво ма гледаш? Европейски чиляк не си ли виждал?
А той га че ли ся стресна, като му проговорих на български, и отскочи назад и бързешката ся отдалечи.
– Неразбрано племе! – викам на Асенча.
– Че той френец кога е виждал! – отвърна Асенчо. – Само овце и конски лайна. Ти там френец не мож’ видя! А не ся и образоват, букварите не четат, нищо не знаят. Неразумний юроде! Где си тръгнал?! Туй още бача ни Софрони го е казал, поп народен.
– Туй бача ти Паиси го е казал – поправих го аз.
– Тъй ли беше? – рече Асенчо. Аче може, може. Но добър чиляк е бил.
– Кой това?
– Аче и Софрони, и Паиси.
– Тъй е съгласих ся аз, – право думаш.
А после, докато пътувахме с каруцата, ся сетих, че туй го има някъде и у Раковски казано, май у „Горския пътник” казано. И тъй му и рекох на Асенчо:
– Абе туй – викам – го има някъде у Раковски казано, май че у „Горския пътник” казано, но къде ли е?
Асенчо обаче не разбра за какво му говоря.
– Ибах та, сега ще го намеря – рекох аз и запрелиствах „Пътника”. Туй ся нарича на французки „амбиция”: кога много ти ся иска нещо да сториш, и мамичката им би ибал на сички, кои ти на пътя стоят. Туй ся зове амбиция. Та, рекох, фана ма амбицията и ся затърсих в „Пътника”, и го намерих не ами, оттатък даже! – Ей го – рекох на Асенчо – що дума Раковски: „Аз съм запомнил в Цариград преди 20 години, кога минеше някой си Европейц с висока шапка, от Пера насреща в Турские отделения (махали), и самия цариградски кучета, кто с изобилие лежат по цариградски улици, втурваха ся и лаяха того тям непозната госта; а на другии народи турски нищо не струваха, ако и да ги настъпваха лежаще.”
– Тц, тц, тц – поклати глава Асенчо, – сичко е в турско царство объркано. Даже и животни са невредни, даже и кучета е закачило, виж на! Сичко е невредно в турска държава.
– Европата те мразят – завъртях глава и аз. – Душевно неразположение към нея чувствуват, не щат като нея да бъдат. Техний си азиатский начин обичат, тъй им иди отвътре. Правят, струват, преструват ся, но накрай все към азиатский им нагон ги влече.
– Те и наште хора са таквиз – рече Асенчо.
– Наште хора ш’ся оправят – отговорих аз. – Азиатско им е на тях чуждо, но са го много попили. Петстотин години са туй. Не е шега работа. Но пъп им е другаде фърлен, нагон ги на другаде влече, душевно им разположение на другаде бий.
Асенчо си мълчи, но май много-много ми не вярва.
По едно време спряхме на една пъстра сянка да похапнем и Асенчо извади от багажът ни наште зимни аби, да ги използуваме като постелки, че да седнем на тях, и докато ги той застилаше, аз го някак неволно тъй огледах, и му рекох:
– Я ся виж какъв си потуранко! – викам му.
– Защо? Аз тъй си ся поминувам – вика той и ся оглежда.
А аз го гледам как ся тъй оглежда учуден що му има – не разбира, прост чиляк, тъй свикнал, – и като го гледах такъв смях юнашки ма напуши, че бая силно ся засмях.
Той ся обиди момчето – ама на, не можах да ся воздържа!, – лице му ся издължи, натъжи ся, и ми вика:
– Ти хич не си прав, бачо Гичо, тъй да ся присмиваш!
Аз му ся извиних. И от сърдце – наистина не исках тъй да става.
– Туй, бачо Гичо, и в буквареца го пише – каза Асенчо. – „Другому не ся присмивай, ами тебе си обгледувай.” Тъй пише. От Петра Берона речено.
– Прощавай! Право дума Берона.
А той пак повтори:
– „Другому не ся присмивай, ами тебе си обгледувай” – и даже пръст подигна, като даскал някой. Я го глей пишлемето, какви движения (жъстове) научил!
Аз си замълчах, защо аслъ не исках да го обиждам момчето. Хубавото на Асенчо е, че бързо му минава. Докато свършим вечерята, аз пуснах няколко майтапа, един от друг по-глупи – но нà, друго не ми дойде на акъла, – а той ся смей от все сърдце, чистосърдечно, глас му звъни в корията. Асенчова работа.
Аче ся дигнахме от там и отидохме за вечерта в град К. (друг един), къде отседнахме у един комитетски чиляк. Не щеш ли, оттука минал куриер с писмо от Тетевене, и им разправил какво става с Араба-Конашката работа. Брате, турци са съвсем изветрели! Турци оплескали сичко! Какво ся бях аз притеснил да крия в тефтера имена, места, таквиз работи – дивотии. Малко остана сите уличаващи обстоятелства да задраскам, едната леност ма спаси. Но тез не могат нищо направи! Вечно ся нещо объркали, сичко забалтачили. Не могат ся никогиш с нас справи. Виж какво направили с Араба-Конашката работа:
Като разбрали за обира, пуснали потери да обикалят наоколо, да гонят Михаля, защо наште хора, начело с Тодора, ся били благополучно измъкнали рано-рано, та онез там само бродят по баирите вятъра да измерват. А още орханийският каймакамин подкупил шпиони да слухтят и да му докладват нещо за обира на хазната, ако разберат. И тъй му докладвали, че четирма някакви си етрополски бейчета, към 18-20-годишни, в деня на обира ся намирали в Преведенската клисура, от другата страна на прохода, и там дигнали голяма гюрюлтия. Защо те зели някакви си гювендии – помакини и циганки – и ги завели на Преведена да мърсоват с тях. Там ся напили, фанали едни овчари, па зели да издевателствуват над тях, яздили ги и ги били, заклали си един овен да ядат, че накрай и запалили една кошара. Тамошний овчарин ги заплашил, че ще ги обади на бащите им, и тез го почти до смърт пребили. Аче не стига туй, ами и пукали с пищови у клисурата. Туй като го разбрал Масхар паша, софийският мютесариф (управител), веднага ся дигнал за Етрополе, и ила, че ми трябаш! Тез етрополски чапкъни, рекъл той, щом мърсоват с гювендии и бият овчарите и пукат с пищовите за собствено удоволствие, те може за собствено удоволствие и царската хазна да са обрали. Аче после бой и вик до небесата, прахан им палили под нохтите, гладни ги с дни държали, – казвайте, думали им, къде скрихте хазната. Онез ся в чудо видяли. А бащите им, етрополски бегове и агалари, кои там земята държат и под наем я дават, и тъй си рахат живеят, мамка им дембелска, бащите им, викам, отишли да ся молят Масхару, но той ги изгонил. Казвайте, рекъл, къде е хазната. Че инак първо синчетата ви, пък после вас ще подпукам. С царските работи, кай, игра си играйте! Тогаз те решили да пратят писмо до Дунавския вилает да ся оплакват на валията в Русчук, Масхаровий началник, обаче телеграфистът бил нещо чиляк на Масхара и го предупредил. Мале! Тез си вече намерили белята! Аче пашата зел телеграмата и я скъсал пред очите на онез и рекъл:
– От мен ще ся оплаквате, а, чапкъни с чапкъни? Следващия път вас тъй ще ви скъсам, живи!
Мари Марийке! Представям си Общий как ся смей сега!
Аче после онез, като видели Масхаровий дебел край (кой бая дебел може да бъде!), решили да пишат „мъдра просба” до Масхара, да го молят за милост, и отишли да им я напише при кого? – При даскал Тодора Пеев, кой е прочия председател на револуционниа комитет в Етрополе, и му ся примолили да им напише такваз просба, и той ся съгласил и написал една дълбокомисленна молба, къде сравнявал Масхар паша с някое си дългожданно мюслюманско божество, кое след много векове най-сетне слязло на земята да въздаде правда и милост, но най-повече милост, и изобщо толкоз дълбокомисленно и оплескано го написал, че сам Масхар паша не могъл нищо да разбере, но ся заинтересовал и рекъл да му доведат тоя человек да му обясни що е написал. А освен това ся смилил и наредил да пуснат онез пезевенци, – а те, брате, цели охърбавели от глад, само глави им подути и посинели, но туй от бой, аче и пръсти им изгорени от прахана. Абе! Тебе шега, мене истина, но аслъ не си е работа ти с Масхару работа да си имаш! Аче и опитвали да ся оплакват от него на русчушкия валия! Представям си!…
Както и да е, срещнали ся Масхар и Тодор Пеев, разговорили ся на французки – кой Тодор не знам откъде, но Масхар го знай, защо е у Франца в лицей учил, – и с една дума пашата го много харесал, стиснал му ръката и му рекъл всякакси да го има за свой приятел, и ако му тряба някоя си услуга, едно-друго, без стеснение да ся към него обръща. А прочия Тодор им пуснал мухата, че ся разправяло – и наистина наште хора туй разпространявали насам-натам, – разправяло ся, че хазната е обрана от влашки някои си хаирсъзи, в смисъл българи или други, не ся знай, но дошли от Влашко, обрали хазната и пак у Влашко ся върнали. Туй като разбрали турци, орханийският каймакамин свикал парламенто-меджлиси (съвещателно събрание) на първенците от околността, 20 души, от кои 7 наши комитетски членове, да обсъждат що да правят. И Тодор Пеев бил там. „Тез келеши – рекъл каймакаминът – криле ли имаха, та ся в небето издигнаха, или в дън земя пропаднаха!” „Ни са ся в небе издигнали, ни са в дън земя пропаднали – рекли наште хора, – най са у Влашко отишли, да си хазна поделят.” Тогаз ся решило да ся изпратят хора в Влашко да шпионствуват и да ся запознаят къде е хазната. Етрополските бегове зели всячески да убеждават събранието да ся изпрати там Тодор Пеев, като най-достоин и съобразителен чиляк. Тодор рекъл, че не иска, защо има млада булка, само от месец, дето ся вика, чифтосват ся още, та не щял да я оставя саминка да копней, в желание едно-друго, но в таз минута ся обадил по телеграфа сам Масхар паша от София, да разбере що става, и като ся уведомил каква е работата, лично помолил Тодора да поеме таз мисия, и Тодор тогаз вече ся съгласил. Аче после етрополските бегове дали в негова чест голям банкет в „Шарения хан” в Орхание, след което той заминал за Влашко. И сега търси там хазната.
Мале! Мен ми в джоба дрънкат Араба-Конашките жълтички, тез ги у Влашко търсят. Търсете, търсете! Аче и като знам кой ги търси, бая работи ще намерят те у Влашко и Богданско. Ще найдете вие капелата на свети Георги, наш мъжествователен защитник, дето викаше гложенский игумен.
Източник: Liternet.bg
- Влюбеният
Разказ от Ибрахим Бялев*
Не съм тук, поне не и духом. Духът ми е влюбен, затова ме оставя все сам. Обича да ходи при любимата си, но не му се сърдя. Като го гледам как се старае да й се хареса, даже го насърчавам, дано да успее да отпие от чашата на щастието. Духът ми не е като мен, той е доста по-млад, буен и красив, както се казва, наперен. Не се спира пред нищо, високомерен е, не се подлага лесно, обича шегите, закачките, усмивки не му липсват.
Аз нямам голям избор, обречен съм на търпение и съгласие. Всеки изминал ден, а сега вече и час, се натрупват негативи и трябва да ги приемам, да им правя място, дори в сърцето си. Но има едно малко местенце, което пазя с меч и огън. Знам, че загубя ли и него, ще загубя цялата битка. Това място е за духа ми, винаги го почиствам старателно. Правя така, че да му е удобно, да иска да се връща при мен.
Този път пак ще ме остави – мрънка си нещо през носа и чака да дойде времето, когато ще се види с нея. Постоянно поглежда към часовника, а той тиктака ли, тиктака. Не се стърпявам и го подпитвам леко:
– Какво ще й кажеш този път?
– Аз ли? – сепва се. (То като че ли има някой друг тук, ама нейсе…) – Ще я погледна в очите и ще й кажа, че я обичам, а след това още един път и още един път, докато се усмихне. После ще я хвана за ръката и ще полетим, и ще…
– А ще й кажеш ли истината? – прекъсвам го. Настъпва мълчание.
– Вече ти казах, не искам да я загубя. Когато му дойде времето, сега – не. Трябва да тръгвам.– Рано или късно ще научи… – прошепвам след него, но вече е късно, пустотата обзема всяко кътче на стаята и сърцето ми. Задавам си още въпроси в тъмното: „Когато научи истината – за това не искам да мисля… Дали ще е достатъчно силна да я преодолее? Ще бъде ли искрена с мен?”. Времето не минава, заковава се на място… „А ще иска ли да дойде тук, в тази обреченост и безнадеждност?”. Усещам сълзите, как тихомълком напускат лицето ми.
Не ми остава друго, освен да взема да почистя пак мястото, предназначено за нея. Да се надявам… Да чакам духът ми да се върне.На вратата леко се почуква. Изтръпвам. Толкова бързо – не, нещо е станало… Когато поглеждам, на прага виждам духа си, сияещ от радост… За пръв път го виждам такъв.
– Какво стана, казвай бързо! Ела, казвай!
– Готов ли си да ни приемеш? – изрича на един дъх.
– Кого, сега ли, но как, тя тук ли е…На прага изгрява лъч, който заслепява всичко. Не казвам нито дума – тя е тук, това ми стига. Опитвам се да стана, напрягам всички сили… – но чудо не става, оставам като закован. Тя идва към мен, движи се, пристъпва. Навежда се край банката с тръбичките, до иглите, забучени в ръцете ми…
– Да, знам, духът ти ми разказа, затова дойдох. Духът на твоята любима може всичко.
––––––––––––––––––
* Други произведения от същия автор можете да намерите тук, тук, тук и тук.
- Дървото на живота
Разказ от Ибрахим Бялев
.
Живеех на село и то беше моята крепост. Дните си приличаха, минаваха без особена разлика – ако не броим студа и жегата, които понякога прекаляваха.
Къщата ни беше каменна, на два етажа, ние живеехме на горния. Там имаше голямо предверие, наричахме го потун, с централна стая, в която имаше камина – оджак, и още четири стаи, които ползвахме за спане.
Прекарвахме времето предимно в стаята с оджака, където се готвеше и се хранехме. Но най-приятните мигове идваха след вечерята, когато възрастните запалваха цигарите си и почваше да се нарежда план кой какво ще прави на следващия ден. След плана започваха дългите разговори, дори икиета*, приказки. Един разказва, другите слушат; а аз все питах, питах, докато не се уморяха от мен и не ме сложеха на мястото ми. След това един по един си заминавахме по стаите да спим.
На долният етаж имахме овце, кози, крави, коне и разбира се кучета. Да кажа, че бяха част от живота ни, ще е малко – те бяха нашият живот. Когато се прибираха от паша, обикновено настъпваше суматоха, майките бързаха да видят рожбите си и да ги нахранят. След това всичко утихваше, чуваше се само звънът на чановете, така дълбоко впит в мен, че още го чувам.
До оджака имаше едно място, което беше предназначено само за дядо ми. Там не сядаше никой, дори и дядо да не беше в стаята. Дядо ми беше строен човек с бяла брада, имаше чалма на главата, без нея не излизаше никога. Имаше и един червен пояс, в който слагаше много неща – табакерата с цигарите и чакмака**, с който ги палеше; разбира се и праханта, от която, след като се запалеше, излизаше невероятна миризма.
– Остави го утре на мен – каза дядо на баща ми, като ме гледаше. Подобни неща, веднъж изречени, за нас бяха закон.
– Хайде, сине, ставай – чух на другата сутрин строгия глас на баща си. След който непременно трябва да станеш, че иначе последиците са лоши. На няколко пъти ги бях накусил и, да си призная, вкусът им бе отвратителен, даже болезнен.Приближих се към него и лениво попитах какво да правя.
– Днес ще отидеш с дедето ти, гледай там да му помагаш, каквото ти каже, че е на възраст вече.
И се спусна по стълбата забързан за някъде. А аз седнах до оджака и зачаках да дойде дядо.– Хайде, тръгваме – чу се гласът му от двора. Скочих веднага на крака и видях, че е приготвил двата коня. Като видях и брадвата, се сетих, че ще ходим за дърва.
Качих се на единия кон, дядо ми на другия и потеглихме заедно с кучето Лиско, което беше вирнало опашка и се радваше повече и от мен.По пътя, който беше бая стръмничък, дядо ми говореше за неговото детство, кое как е било. Така стигнахме до мястото, където щяхме да берем дърва. Покрай нас беше изпълнено с дървета – бук, дъб, имаше и бор. Дядо се приближи до мен, хвана ме за рамото. Наклони се малко и попита:
– Кое дърво да отсечем? – гласът му звучеше доста несигурен, което ме озадачи. Дори нотка вина се прокрадваше в него.
– Хей това – посочих аз най-хубавото и най-високото.
– Защо точно него избра? – изрече дядо с разтреперан глас.
– Защото то е най-хубавото и най-високото, затова.– Слушай сега какво ще ти кажа и го запомни. Това дърво няма да го сечем, ще отсечем ей това – и показа едно друго, което се беше наклонило почти до земята. Пусна рамото ми и се запъти към него. – Това дърво е болно, не може да вижда слънцето, няма да живее дълго – каза. Почувствах как не на мен говори, а на дървото. Сякаш искаше прошка от него, че ще го сече.
– Виждаш ли братовето*** му как са засъхнали, виждаш ли…
.
––––––––––––––––––––––––
* устно предание, разкази предимно по истински случаи от миналото
** парче метал, използвано заедно с кремък и прахан за паленето на огън
*** клоните
- Майко, аз дойдох
Разказ от Ибрахим Бялев
.
Беше месец май в един ден, доста различен от другите. Ден, хем тъй забързан с много въпроси, хем въпросите се губеха; идваха един след друг и заглъхваха в теляша*. Прииждаха и хора – комшии, роднини, познати – говореха един след друг за това как е било и как трябва да бъде. Но и те се губеха, отиваха там, откъдето бяха дошли. Когато всичко утихна, останахме сами с майка ми – в една такава тишина, която плаши.
Но въпросите стояха, отговорите – също. Отговори, от които ме беше страх. Майка ме погледна с поглед, какъвто никой друг нямаше – топъл, нежен. От който не можеш да избягаш, който не можеш да излъжеш. А гласът й – тъй порицателен, сигурен, монотонен, този път бе и малко разтреперан.
– Ела – прошепна ми – и аз се приближих с изострен слух, за да я чуя по-добре.
– Месец май е месецът на розите, а ти заминаваш. Трябва да заминеш, там ти е мястото; за нас не мисли – каза ми, като свали погледа си към земята, където бе посадила една бяла роза. – Знаеш ли, това си ти – прошепна ми пак с треперещия си глас. В него улових и малко вина за случилото се.
– Ще те поливам, ще ти говоря, а ти ще цъфтиш, за да ме радваш, нали обещаваш…Настъпи нова тишина. Трябваше да отговоря, да обещая.
– Да, когато съм до теб, винаги, когато съм с теб.
– Дните са броени, а този път е извървяван от всеки. Да, знам, баща ти не се върна… – пое си дълбоко въздух и продължи обидена и смирена. – Такава била съдбата ни… А сега тръгвай, път те чака, за нас не мисли. Ние сме тук, ще те чакаме.После се обърна към мен, разпери ръце и ме прегърна. Обля ме нежност, топлина, дъхът й… Любовта й ме разплака. Бях като закован на място, но трябваше да тръгвам. Пристъпих крачка назад, после още една, още една… Не знаех какво точно чувствам – дали гордост или страх, или неувереност – чувствата бяха преплетени. Но бързах, исках всичко да свърши, за да се върна час по-скоро.
Дните се заместваха от нощите, редяха се един по друг, отстъпваха си място с уговорката за още. Така изтече времето, дойде уволнението. Тръгнах си забързан, но мислите ми отдавна бяха вече там, сякаш въобще не бяха потегляли. Въпреки че, а може би тъкмо защото от доста време нямах вест от мама.
Открехнах леко вратата, чу се звук като от дълго непобутвани панти. Пристъпих леко, неуверен, любопитен. И после… после видях само пустотата, която бе обзела всичко. Нападна ме смут, гняв, злоба към всичко наоколо. Погледът прескачаше от едно място на друго, търсеше, търсеше, но нямаше върху какво да се спре. Тогава сведох поглед надолу, към земята. Розата си беше на мястото… и сякаш ми говореше, усмихваше се, радваше се.
Приседнах до нея и прошепнах с разтреперан глас.
– Майко, аз дойдох.––––––––––
* Бъркотия, напрежение
–––––––––––––––––––––
Бел.ред: Други произведения от същия автор могат да се видят тук и тук.
- Като струна бях за теб…
Стихове от Ибрахим Бялев*
Аз и Ти
Всичко е твое – земята, гората, водата,
всичко е твое – изгревът и залезът дори.
Всичко е твое – сърцето ми, мислите, душата,
всичко е твое – устните, следите от сълзи.Спомените са мои – спомените с теб и мен,
бях щастлив, горд, смирен, богат с тях.
Надеждите са мои – надеждите с теб и мен,
бях силен, уверен, живях и летях с тях.Ти беше усмивката, прошката, увереността –
аз бях целувката, грешката, смиреността.
Ти беше обичта ми, любовта и лудостта,
аз бях обичта ти, любовта и лудостта.Самота
Очите ми не мигват,
търсят те просълзени
Спомените ме разплакват,
отиде си завинаги от мен.
На сърцето си прошепвам –
любовта не е за тебе,
но ако пак обикнеш,
и аз със теб ще си замина.
И вие, устни мои, не шептете,
няма кой да ви чуе, пусто е.
Нощта се спуска пред очите,
нека е моя и последна.
Аз за теб
Като струна бях аз за теб –
трябваше да ме докоснеш.
Да запея, когато плачеш,
да заплача, когато пееш.
Като цвете бях аз за теб –
трябваше да ме видиш.
За да докосна душата ти,
както никой друг досега.
Пея живота си просълзен –
няма те, пусто и празно е.
Проклинам съдбата си
и болката на любовта.
–––––––––––––––––––
* Това е втора публикация със стихове на Ибрахим Бялев в Еврочикаго.
Първата можете да видите тук.
- Димчо Дебелянов в превод на Марк Болдырев
В тази втора публикация с преводи на българска поезия от Марк Болдырев* (първата можете да видите тук) ви предлагаме преведени на руски творби на Димчо Дебелянов**.
––-
Сон
Мне снился сон — о, сонмы снов неверных! —
Над бездною, средь непроглядной мглы
стояли мы; а с глубины безмерной
неслись глухие ропоты волны.Со мною ты была, ночную тьму рассея,
но ночь исполнила всю глубину души
и страшные предчувствия в смятенье
напрасно я стремился заглушить.В миг пелена из страха и тревоги
застлала мой печальный взор,
в иземожении от ужаса я дрогнул,
и соскользнул по влажным камням гор.Предсмертный крик средь бездны исполинской
затих, — меня навек пожрала ночь,
и ты, злорадным смехом сатанинским
захохотала, отвернувшись прочь!Сън
Сънувах сън — о, сънища неверни! —
Над бездна, в непрогледни мрачини
стояхме; в дълбините неизмерни
с глух ропот се премятаха вълни.До мен бе ти, що мойта нощ разсея,
но с нощ бе пълна моята душа,
и страшните предчувствия във нея
напразно се стремях да заглуша.В миг булото на ужас и тревога
печалния ми поглед замъгли
и паднах аз в най-горка изнемога,
подхлъзнах се от мокрите скали.Предсмъртен вик процепи тишината —
аз паднах в бездни, — свяст ми се зави,
и ти, с злорадний смях на Сатаната,
изкиска се и гърбом се изви!–––––––––––––––––––––-
Полёт
Par-dela le soleil, par-dela les éthers.
Ch. BaudelaireОт грязного лика сует повседневных
блажен тот, чей дух отвратит очеса,
вериги свои разрывает он гневно,
полёт свой, как вихрь, стремит в небеса.Там, смерти взалкав, под нетленным сияньем
предвечного мира и вечного дня,
он встретится с молнии гордым блистаньем,
низринется, в царственном счастье сгоря.Полет
Par-dela le soleil, par-dela les éthers.
Ch. BaudelaireОт мръсния лик на суетност вседневна
блажен е тоз, чийто се дух отврати,
разкъсва веригите свои той гневно
и с вихрен полет в небесата лети.Там жаден за смърт под нетленния блясък
на вечния мир и на вечния ден,
той среща на мълнийте гордия трясък
и пада от царствено щастье огрен.––––––––––––––––––––
Nevermore
Пропасти вечные нас разделяют с тобою
знаю, что ты от меня далека,
но вновь, словно луч вслед за тьмой вековою,
жду я – придёшь ты… Придёшь ли?
— Уже никогда!Рано проснувшись, на злую тоску обречён я,
взглядом впиваюсь во мрак, а вдали – темнота,
с молитвой и злобой безумно сплетёнными
жду – рассветёт… Рассветёт ли?
— Уже никогда!Злой пеленою сады мои в темени
скрыла Неволя вдали навсегда,
гимны и смех средь ночи обезверенной
жду – зазвучат… Зазвучат ли?
— Уже никогда!Nevermore
Пропасти вечни делят те от мене,
зная, че ти си безкрайно далеч,
но пак като лъч след вековно затмение,
чакам да дойдеш… Ще дойдеш ли?
— Никога веч!Рано пробуден, с тъги непросветни,
впивам аз погледи в мрака далеч
и с клетви, и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне… Ще съмне ли?
— Никога веч!Мойте градини Неволята черна
с преспи засипа. Те дремят далеч,
а химни и смях в полунощ обезверена
чакам да трепнат!… Ще трепнат ли?
— Никога веч!–––––––––––––––––––
Молитва
Своей рукой прикрой мои уста,
когда скитаться изнеможет
душа моя пустынна и пуста
и, возроптавши, крылья сложит;
своей рукой меня храни!
Чтоб пав под горестью безмерной,
твоё я имя бы в те дни
не очернил хулою гневной!Молитва
Сложи ръка на мойте устни,
когато, морна да блуждае,
крила душата ми отпусне
и безутешна възроптае;
сложи ръка и запази ме!
Да не надвие скръб безмерна,
и в гняв, и в горест твойто име
с похулни думи да зачерна!––––––––––––––––––––––––––––
* Личността на преводача Марк Болдырев е представена в предишната публикация с негови преводи на българска поезия.
** Поетът Димчо Дебелянов (1887-1916), от чието раждане се навършиха наскоро 125 години, едва ли има нужда от представяне.
- Аз също обичам България…
Стихове от Ибрахим Бялев
Родината ми
Аз също обичам България,
нека да бъде и пребъде.
България това съм аз и ти,
това е сънят и мечтите ми.Позволете ми да я обичам,
да я сънувам, да я мечтая.
Не ме слагайте на сянка,
не мога да я виждам цяла.България е ярка, светла,
има лъчи, изгрев и залез.
Аз съм изгрева й, лъчите,
нека да бъде и пребъде.* * *
Не знам от къде да започна, но знам, че съм ПОМАК.
Да, ПОМАК – гордост, слава, начин на живот.
Гордост, стига да знаеш да се гордееш с думата ПОМАК.
Тежест, стига да можеш да носиш тази тежест.
ПОМАК, тази единствена дума само от пет букви, описваща толкова много.
Да, аз съм ПОМАК в душата си, в сърцето си толкова дълбоко,
че е само за мен, само на мен, на мен и на никой друг.
ПОМАК толкова просто, толкова леко, че чувствам крилата си.
Обичам да наричам нещата с истинските им имена.
Обичам да се определям, а не да ме определят.
Обичам хората до мен, а не над мен.
Обичам всички, въпреки различията.
Но за да обичам всичко това, трябва да обичам себе си.
И най вече коренът, а той е един и е дълбок.
Клони може да кършите, колкото искате.
Но коренът е мой, само мой, дълбоко в душата ми.
А когато нямам душа, нямам корен, нямам нищо.
Без душа не мога да обичам, не мога да живея.* * *
Над този свят като птича прелетях,
на живота си не обичта, а края видях.
Над този свят като песен прозвучах,
на живота не обичта, а мъката изпях.Ако бях аз цвете, в джехенема* щях да отида,
с цветовете си там дженет** да направя.
Ако бях аз снежинка, в джехенема щях да отида,
със силата си там дженет да направя.––––––––––––––––––
* Пъкъл (джендем)
** Рай
Бел.ред: Ибрахим Бялев е роден през 1965 г. в гр. Гоце Делчев. Пише стихове от средата на 80-те години.
- Излезе нова книга за депортацията на македонските евреи
На днешния ден се навършват 69 години от спасяването на българските евреи. И в тоталитарното ни минало, и днес, тази дата е пораждала дискусии за истинските спасители. През последните 10-тина години обаче към споровете е добавен нов елемент: кой е виновникът за депортацията и последвалата смърт на повече от 11 хиляди евреи от Вардарска Македония и Беломорието?
На този въпрос отговор дава Спас Ташев в своята книга „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове”.
Книгата е от 96 страници и съдържа като приложения 25 копия на документи и снимки, които разкриват драматизма на разглежданите събития и сложността и многопластовоста при намирането на отговорите.
Книгата се издава от Македонския научен институт в София и се очаква да се появи на книжния пазар през април. Забавянето на отпечатването е свързано с липсата на средства.
„Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове” е единственото издание не само в България, но и по света, което на базата на документи разглежда обективно съдбата на евреите в тези земи. Към настоящия момент по света има няколко издания, които са подкрепени от Р. Македония; те не само са антибългарски по своето съдържание, но и правят опити да прикриват хитлеристките престъпления.
Копие от публикация по темата
в „The Daly News“ от 1960 г.
За представянето на книгата на Спас Ташев „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове” през април 2012 г. се очаква в София да пристигнат Самуил Ардити, автор на предговора и първият носител на ордена за храброст на Израел, и един от създателите на неговите десантни части, полк. Шмуел (Сами) Рафаел.
Елеонора Магделинова
–––––––––––––––––––––
Откъси от книгата на Спас Ташев „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове”
Първи опити за подмяна на историческите факти
Изнесените дотук данни и направеният анализ сочат, че депортацията на македонските и беломорските евреи през 1943 г. е извършена по германска инициатива, в контролирани от Германия територии и с преобладаващо германско участие. Българското участие в събитията е обусловено от подчинената роля на България през този период и е било ръководено пряко от обучения в Германия хитлеристки агент Александър Белев. До началото на 90-те години на ХХ в. никога и никъде не е била поставяна под съмнение водещата роля на Хитлеристка Германия в тези събития. Живеещият в Израел Самуил Ардити по този повод прави следната констатация: „В Израел още от началото на петдесетте години се водеха свободни спорове относно въпроса за спасяването на българските евреи. Даже и най-върлите противници на царя не го обвиниха тогава за гибелта на евреите от Тракия и Македония. Защо? Защото и те знаеха, че тези земи не бяха истинска България. Там господари бяха германците, които правиха каквото си искат. Да се обвинява царят за действията на германците е една много голяма неправда”.[1]
В България след 9 септември 1944 г. бе направен опит да се подмени историята за спасяването на българските евреи, като се отричат заслугите на цар Борис III, на част от българските депутати, на Българската православна църква и на изтъкнати общественици. Главната роля за спасяването на българските евреи започва да се приписва на БКП и лично на Тодор Живков.
За да има обаче каквато и да било заслуга за спасяване, трябва да има спасени. А македонските и беломорските евреи са депортирани и унищожени в концлагера Треблинка. Тъй като от този факт не могат да се извлекат дивиденти за БКП, в България съдбата на това население не е разглеждана задълбочено. Интерес е проявяван дотолкова, доколкото с депортацията може да се очерни властта до 9 септември 1944 г. Поради тази причина започнаха да се премълчават някои факти. Така например Димо Казасов в свидетелските си показания пред Народния съд в края на 1944 г. пише: „Каквато и да е намеса (за спасяване на евреите от „новите земи”, б.м.) беше невъзможна, защото мерките бяха взети внезапно, изненадвайки всички. Когато българският народ научи за тях, беше много късно. Специалните влакове пристигаха вече в Лом”.[2] Иван Момчилов, член на кюстендилската делегация, посетила Димитър Пешев в София на 9 март 1943 г., с което се слага началото на акцията за спасяване на българските евреи, заявява: „Ние не сме споменавали никъде нищо за тези евреи (беломорските и македонските, б.м.), защото не знаехме, че са по влакове и тютюневи складове”.[3]
Тези твърдения не отговарят напълно на истината. Към 8 март 1943 г., когато делегацията тръгва от Кюстендил, нейните членове може да не са знаели, че на 7 март започва настаняването на беломорските евреи в транзитните лагери в Горна Джумая и Дупница. Но те престояват там почти две седмици. Това става пред очите на местните граждани, а с този факт са запознати и политици, духовници и общественици. Още по-дълъг – до 18 дни – е престоят на македонските евреи в сградата на Монопола в Скопие. Изворите сочат, че ако не цялата общественост, то поне нейни изявени представители са знаели за случващото се. За съжаление предприетите от различни български среди действия за спасяването на тези евреи не дават резултат поради вече разяснените по-горе причини. Но поради липсата на положителен резултат, към тази проблематика до 1989 г. у нас не е проявяван сериозен интерес.
От друга страна, зад граница не бе приета изопачената версия за решаващата роля на БКП и лично на Тодор Живков за спасяването на българските евреи. Така например по време на съдебния процес в Израел срещу Адолф Айхман през 1961 г., заместник-главният прокурор Яков Бар-Ор, на базата на събраните по време на съдебното следствие оригинални германски документи и свидетелски показания заяви: „(Цар) Борис е бил герой. Той напълно е блокирал Айхман и защитил българските евреи… Цар Борис твърдо е бил против депортацията на евреите с българско гражданство. Той успя да задържи Айхман чрез разрешаването на депортацията на 20 000 евреи от Македония и Тракия… Цар Борис умира на 28 август 1943 г. Един доклад съобщава, че е починал от сърдечен удар. Нацистките документи цитират доктори да казват, че е отровен”.[4] Тези добри думи на заместник-главния прокурор на Израел за покойния български монарх бяха премълчани в комунистическа България и по този начин властите в София през онзи период все повече се отдалечаваха от историческата истина. Този процес създаде празнота, която бе заета най-вече от югославски и гръцки публикации по въпроса, някои от които подчертано тенденциозни и недобронамерени към България.
Съвременната подмяна на историческата истина
…
Съпричастността на режисьора Дарко Митревски към фалшифицирането на историята и по-специално на историята на Холокоста в Македония като премълчава ролята на Хитлеристка Германия личи от поредица от четири негови статии, публикувани във в. „Нова Македония” през 2011 г. Така например Митревски пише: „На 11 март, в пет часа сутринта, български полицейски и военни кордони блокирали улиците на Скопие, Битоля и на Щип”, след което преповтаря вече познатата ни преиначена история и никъде не споменава за хитлеристкото участие в тези събития.[5]
Изопачаването на историята на Холокоста в Македония се извършва и към настоящия момент. Така например на 27 ноември 2011 г. британската телевизия Би Би Си излъчи документален филм със „спомени” на Жамила Коломонос от Битоля, представена като спасила се от Холокоста. В интервюто Жамила Коломонос говори единствено за българско участие при тази антиеврейска акция. Парадоксът е, че тя показва снимка от депортацията на битолската гара, на която обаче се виждат германски войници. Също така показва албум със снимка на баща си, където на английски език е написано, че „баща й е взет от германски войници”.* Подобна манипулация не трябва да ни изненадва, като се има предвид, че Жамила Коломонос е член на Югославската комунистическа партия, член на ЦК на Македонската комунистическа партия, където работи в кадровата комисия, носителка е на Ордена на братството и единството на югославските народи със златен венец и в това си качество винаги е работила в подкрепа на югославските фалшификации на историческите факти и срещу изявата на българско самосъзнание в Р Македония.
Протичащите през последните години процеси в Р Македония са обект на анализ от сериозни чуждестранни наблюдатели. Така например израелският журналист Сам Вакнин в статията си „Надеждите на Македония от Холокоста” пише: „В Македония се намира един от четирите големи възпоменателни центрове на Холокоста по света… За земя с 2 млн. жители и едва 130 евреи, както и с туризъм, който не заслужава споменаване, това е наистина чудно… и прави цялата работа пародия… Музеят на Холокоста, който почти изцяло бе финансиран с приходите от продажбата на денационализираните имоти на убити евреи, набързо обявени от страна на македонските власти за хора без наследници, е македонския начин да се подкупят евреите да им помогнат в техните икономически и геополитически ужасни затруднения”.[6]
…
[1] Пак там, с. 62
[2] Протоколи на Народния съд, 1945 г.
[3] Фонд № 278, а.с. 11, Кюстендил, ИА
[4] The News and Courier, Charleston, May 22, 1961. Виж също The Spokesmann-Review, May 22, 1961 и др.
[5] Нова Македониjа, Скопjе, 26.3.2011
* В показания албум ясно се четат думите на английски „father was taken by German soldiers”.
[6] Vaknin, Sam, Macedonia’s Hopeful Holocaust, В: Global Politician, October 3, 2011; http://www.globalpolitician.com/26781-macedonia-holocaust-jews-anti-semitism
- Вечната тройка: Кольо, Цецо и Илко
Автор: Петър Константинов – Герасимов
Коронният номер на Цецо онова лято на 86-та бе да минава покрай масите в почивната станция на журналистите, която ние наричахме „Транзистора”, и да пита с невинно наивното си лице „А, вие, случайно да имате каднуд?” Някои от колегите го гледаха недоумяващо, спрели за момент да дъвчат хапката си, други – по тарикати, или които го знаеха като зевзек, му отвръщаха на въпроса с въпрос: „Каднут ли? Какво е каднуд? Яде ли се, да не е риба. . . ”
„Отде да знам” – безгрижно отвръщаше Цецо и продължаваше към съседната маса, а жена му (една от малкото специалистки по китайски у нас), също надарена с повечко килограми, угрижено следеше неговата импровизирана анкета и лицето й пламтеше от притеснение.
Кольо беше съвсем друга работа – много по дребен на ръст от Цецо, по момчешки слаб, с вечно притеснителна усмивчица на лице (която сполучливо криеше един страхотен зевзек), той предпочиташе да прави шегичките си в по-тесен кръг и когато другите ревяха от смях, той се смееше заедно с тях, но някак си по-тихо и дискретно, сякаш нямаше никакви претенции за авторството.
Илко пък беше съвсем „друга бира”, както казвахме в ония далечни години, преди близо половин век: той се занимаваше с кинодокументалистика, беше режисьор и рядко си позволяваше шеги на дребно – оставяше ги по-скоро на своите неразделни приятели Кольо и Цецо.
Това бяха те тримата през 60-те години : Кольо Николов и Цветан Пешев, млади журналисти, запътили се да завладяват литературния Парнас, и Илко Дундаков (лека му пръст), начинаещ режисьор, пълен с големи идеи за бъдещето.
С Кольо работех в културния отдел на в. „Народна младеж”, а Цецо, ако не ме лъже вече паметта, беше в младежкото издателство (или пък в сп. „Дружинка”?). Постоянно ги виждах тримата – в редакцията, в „дежурното” ни заведение – „Феята”, от което и до ден днешен е останал бетонния му скелет, в Клуба на журналистите или по другите интелектуални софийски кафенета, където срещу бели стотинки можеше да удариш една „Столичная” или коняк „Плиска”. (Е, за хората може и да не бяха толкова „бели стотинки”, но за нас младите журналисти без семейни ангажименти, но с традиционната балканска роднинска подкрепа и с редовни хонорари, освен заплата, лъскавите столични кръчми и кафенета не бяха никакъв проблем.)
Та един хубав ден Кольо и Цецо надничат в стаята на в културния отдел и тайнствено ме викат навън. Излизам, а те, двамата идиоти, се превиват от смях и трябва да ги чакам няколко минути да се успокоят.
„Глей сега какво стана! – започва Цецо, а стоящият до него Кольо го гледа с наивно-бебешкия си поглед. – Влизаме преди малко при С., а той прави макет на следващия брой на „Дружинка”. (Цецо споменава името на мой далечен братовчед и голям български художник, тогава също младок, известен донякъде и с алчността и скъперничеството си – всъщност това е едно и също качество с две лица; беше готов да илюстрира и учебник по свинарство, стига да падне някоя пара…)
„Сядаме с Кольо на съседното бюро и тоя кретен (сочи бъдещия класик на литературата до себе си) започва следната история: Знаеш ли, вика, тази сутрин минавам покрай Руски паметник и ето ти го Петър Герасимов. „Към Полиграфическия комбинат ли си? (там бяха повечето редакции на времето). Кимам и оня ми вика: „Ела, ще те закарам с колата”. Правим няколко крачки и Петьо ме кани да седна в един открит „Шевролет”. Страхотия! Откъде го намери?” – питам. А той вика, че е негов, бил го купил преди няколко дни.
„Айде бе, мамка му!” – викам аз, наистина ли? Като знам колко е широкопръст. . .
„Да бе, копеле. Честен кръст!” – отговаря ми Кольо.
„Невероятно, мамка му! – викам аз, разпалено разказва Цецо. – Уж много харчи, все по барове ходи, гони мацките. . . ”
„Да бе, невероятна работа… ” – подхвърлили и Кольо.
И точно в този момент, великият художник С. , с почервеняло до кръв лице, който до сега е слушал мълчаливо диалога на двамата кодошлии, се надигнал и като ударил с две ръце по масата, изкрещял: ”Не може да бъде! Не може да бъде!”
Сега вече и тримата се превиваме от смях, а аз си представям на какво изпитание са подложили нещастния С., който сигурно по това време е скътавал левче по левче за мечтания „Москвич”. А „Шевролет”? Та тогава това беше равносилно на частен самолет!
Всъщност, понякога фабриката за смешки на Кольо, Цецо и Илко дори помагаше в ония нелеки години, когато Партията-майка ни гледаше строго, под вежди, както е казал поетът. Една такава шега (в която участваше и големия ни сатирик Станислав Стратиев, лека му пръст) спаси от жестоко наказание наш също вече покоен колега от „Младеж” Станко Шопа.
Станко беше в отдел „Работническа младеж” и бе един от т.нар. „необработени диаманти” или „талант от народа”, както беше прието да се казва тогава. Бивш миньор от Перник, със скромно образование, но с умението си да прави дописки за младежкия вестник бе стигнал до поста щатен репортер в централния печатен орган на Комсомола. Макар че вече „стъпваше по жълтите павета”, Станко бе запазил много от предишните си навици и най-вече любовта към чашката (по-скоро чашките).
Една вечер беше завършил алкохолната си обиколка в модния (и един от малкото по това време нощен бар „Астория”). Клюката говореше, че след поредната чаша Станко задрямал, а към масата му се приближил някакъв мъж и възпитано запитал дали другите места са свободни. Полусъзнателно, полузаспало нашият човек кимнал, а другият сметнал това за положителен отговор – човекът бил чужденец. И така, наш Станко вдигнал след малко натежала глава и видял пред себе си седнал непознат, когото той въобще не е канил на масата си. Задвижва се чувството му за справедливост и засегнато работническо достойнство и с един тежък миньорски юмрук сваля натрапника в безсъзнание. Дотук, нищо особено, но въпросният пострадавш се бе оказал… дипломат от посолството на братска Чехословакия.
Следва протестна нота до ЦК на Комсомола, незабавно създаване на специална комисия по случая – първи секретар на ЦК, главен редактор на „Народна младеж” и общо взето екзекуцията е предстояща…
В същото време Кольо, Станислав и Цецо викат крайно притеснения Станко и насаме го инструктират: „Слушай внимателно! Това, че си усмъртил чеха с един удар е ясно. Но изрично отричай другото обвинение, иначе си загинал, разбра ли?!” И нещастният Станко Шопа ги е послушал…
Дойде денят на печалното събрание: цялата редакция на младежкия вестник, плюс въпросната наказателна комисия. Обстановката в голямата зала на петия етаж на Полиграфическия (по-късно преустроена в редакция на в. „Пулс”) е мрачна и потискаща: все пак трябва да присъстваме като неми свидетели на екзекуцията на колега…
Провинилият се Станко е ни жив, ни умрял. Събранието започва и незабавно (както е бил инструктиран от кодошлиите) Шопа вдига ръка. „Какво, Станко…? – запита малко изненадано главният редактор В. Караманчев, до когото на трибуната седяха (още по-мрачни) секретарите на ЦК на Комсомола.
„Искам да кажа, другари… – започна Станко, а по лицето му се стичаше пот – искам да призная, че наистина ударих другаря дипломат. Съжалявам! Но решително протестирам срещу твърдението, че съм се изпикал в саксофона на оркестъра!”
„Какво?! – изумено попита Караманчев, – За какво говориш?”
„Решително отказвам да съм пикал!” – викаше още по-силно и още по-притеснено Шопа, а всички ние – присъстващите започваме да се превиваме от смях.
(По-късно разбрахме, че „консултантите” Кольо, Цецо и Станислав обяснили на нещастния Станко, че освен обвинението, че е цапардосал дипломата, от бара твърдели, че след това е отишъл до подиума на оркестъра (там по онова време свиреше прочутият бенд на Чалъшканов) и се опитал да се изпикае в окачения на поставка саксофон, мислейки, че се намира пред писоар… )
„Отричам!” – крещеше като обезумял Шопа, – Не съм пикал в саксофона!”
Залата вече виеше от кикот, а и строгите членове на екзекуторската комисия вече не сдържаха смеха си. „О, Станко, я се махай от тука!” – успя да изрече Караманчев, преди да избухне и той в истеричен смях.
Така нещастният колега бе спасен от тъжна участ. Браво, приятели! Доказахте, че смехът може не само да лекува и да замества три варени яйца, но и дори да спасява.
––––––––––––––––––––
*Петър Константинов – Герасимов е писател, преводач, журналист, член на СБП и СБЖ. Автор е на няколко романа, на много къси литературни форми – разкази, пътеписи, очерци, есета; превел е над 30 романа, главно от английски език. Редактор е на двуезичното списание ”Window to Bulgaria“, създадено през 2003 г.
Бел.ред: Представеният тук текст е част от книгата на Петър Константинов – Герасимов „Попътни акварели“.
- На вашето внимание: „БУРГАС. Сантиментални истории“
Част от „историите” в тази книга са публикувани в: www.morskivestnik.com, www.nessebar-news.com, www.eurochicago.com, електронно списание „Литературен свят“, елeктронно списание LiterNet, www.fakel.bg, вестник „Черно море”, вестник „Десант”, вестник „Народно дело”, вестник „Черноморски фар”.
© Георги ЧАЛДЪКОВ, автор
ПРОЛОГ
Идеите идват и си отиват. Историите остават.
Насим Талеб, „Черният лебед“На 4 февруари 2011 г. в Бургаската художествена галерия „Петко Задгорски“ бе представена „История на Бургас“, написана от професор Иван Карайотов, Стоян Райчински и Митко Иванов. Така „Бургас – есенни сънища“ (Динко Хаджидинев), „Загадъчният град“ (Митко Иванов), „Магията БургаЗЪ“ (Катя Стоянова), „Пътуващият град“ (Иван Бубалов) изплува „от древността“ и заедно с „Вечното пристанище“ (Иван Карайотов, Петя Кияшкина, Константин Господинов), „Остров Света Анастасия“ (Иван Карайотов) и „Големият залив“ (Стефан Апостолов) достигна „средата на ХХ век“. В своето слово професор Карайотов говори за уникалната история на Бургас. Дано всеки от нас е взел и съхранил частици от бургаската уникалност. В тази книга с 50 982 думи разказвам сантиментални истории за Бургас от средата на ХХ век до началото на второто десетилетие на ХХI век.
–––––––––––––––––––––––––––
Цялата книга може да се изтегли и прочете оттук:
БУРГАС. Сантиментални истории BURGAS. Santimentalni istorii
Еврочикаго
- (Л)афоризмиДжони Пенков
из „Краят на една незапочната любов” (С., 2001)
Джони Пенков в шеговит скеч от 1997 г. Човешките отношения не са за пред хората.
Любимата ми ме напусна. Сега няма кой да ми пречи да я обичам.
Предлагам да се извършва финансова ревизия на всяка война. Тогава хората действително ще разберат кой е спечелил и кой е изгубил.
Има любов от пръв поглед, това е късмет. Но по-често има отегчение от пръв поглед.
Истинските любовници разголват душата на жената. Аз съм по-повърхностен и се задоволявам само с тялото.
Не може да обичаш силно и да си запазиш достойнството. Така е и с любовта към Партията.
Алкохолът и партията не прощават никому.
Когато един мъж започне да не обръща внимание на жените, започва да не обръща внимание и на себе си.
Народите узнават цялата истина за една власт години, след като тя слезе от сцената. Иди тогава я гони.
Парите се изкарват трудно, а се харчат лесно. Ето защо не е рентабилно да се занимаваме с изкарване на пари.
Напих се, после повърнах. Ех, младини…
Не са модни вече гънките на мозъка, а гънките на врата.
Минавах под твоя балкон случайно. Като по чудо се появи ти, мила. Погледнах те за секунда и разбрах – какъв късмет, че се отървах.
Не ме е срам, красавице, че живея с трохи от твоята любов. Срах ме е да не вземеш да ми я посветиш цялата.
Може човек да поумнее, но трябва да знае, че го прави на своя отговорност.
- Кратка история на Македония 🙂
Преди няколко седмици Стефан Командарев ни показа от мобилния си телефон трейлъра на някакъв македонски филм, а пък ние от благодарност му показахме няколко литра червено вино от Ивайловград и свинско джоланче на фурна. Бяхме се събрали в нашата ложа или, както е познато на ограничен кръг абсолютно деградирали чревоугодници – „Кратуните” – малко заведение недалеч от съдебната палата, докоснато от божествено вдъхновение и благословено с гениален готвач.
– Кръчмарю клет! – повика го Батко. – Ела да видиш нещо.
Всъщност „Кръчмарю клет” не е случаен зов. Наскоро съдържателят на „Кратуните” официално беше получил клубни атрибути. Всеки член на Клуб „Алкохол” си има титла и зов, които са различни. Например Батко е „Генерален секретар на Клуба”, а аз съм „Лорд извратител на словото”, но се зовем помежду си с „байно” или в особено тържествени случаи – с „байно льо”. Съдържателят (и готвач) на „Кратуните” получи пък титлата „Странджата” и правото да бъде зован от членовете на Клуба със зова „Кръчмарю клет”.
– Ела да видиш какъв филм са направили македонците!
Филмът беше скъпо направен, сигурно бюджетът му е бил половината от брутния вътрешен продукт на Македония. Сниман много професионално, в хубави картинки разказваше за Втората световна война, българската армия и македонската съпротива, сведена до дискретно показване на среден пръст от волен футболист, който уж прави нацисткия поздрав (il salute romano). Нещата добиваха допълнителна тегавина от обстоятелството, че филмът разказваше за футболни мачове, а това далеч не е най-вълнуващата тема, поне за нас. Мръсните български нацисти във филма с помощта на оста Рим-Берлин-Токио наредили някакви мачове така, че „Левски” да бие съответния отбор от Скопие, който, разбира се, е много по-силен. Това било направено, защото треньорът му бил евреин, а пък гадовете не можели да допуснат отбор, трениран от евреин да победи фашисткия „Левски” от София. После българските нацисти радостно изселвали вардарски евреи в концлагерите. Нещо такова.
– Хм!… – каза Странджата, който по принцип е пестелив на думи.
– Съпротива казваш. И кой е оглавявал тази съпротива? Александър Македонски ли? – попита Милен и си бодна от салатата с веяни свински гърди, праз и червен пипер.
– Всеки може да е бил – обясни Батко: – и Наполеон, и Чингиз хан, и Юлий Цезар. Те нали са македонци…
– Аз пък все ги бъркам всичките тези тракийци, добруджанци, граовци, македонци, шопи и какви ли не още – призна си Светльо Каубоя, който не е никакъв каубой, а е рекламист, но пък много обича коне, има си и си ги гледа в своето ранчо недалеч от София.
– Е, не си прав – каза Милен. – Казваме „Александър Македонски”, а не „Александър Шопски” или „Александър Добруджански”.
– „Александър Македонски” не беше ли Оперетата?
– Не, тя е „Стефан Македонски”, но той пък е от Сливен.
– Както и да е – вдигна ръка Батко, за да прекъсне този разговор, който застрашително поемаше в нездрава посока. – Аз понеже имам роднини в Охрид, чувствам македонския въпрос много близък.
– Той, този въпрос – поклати глава Странджата – си има много лесен отговор.
– Освен това чувствам – продължи Батко, като се направи че не е чул забележката на Странджата, – че съдбата ми е отредила призвание, че иска да оставя нещо на македонците и това нещо да бъде кратка история на Македония, която малките македончета да учат в училище и чрез нея да укрепват националната си гордост.
Сигурно и преди е ставало дума, че по образование Батко е историк и следователно Съдбата съвсем правилно се беше обърнала именно към него, а не, да речем, към мен, Милен или, не дай, Боже, към Командарев. Батко умее да провижда назад в хилядолетията, да извлича от тях факти и да ги превръща в истини единствено с острието на своята блестяща мисъл. И ето го сега: оглозга едно попрепечено агнешко котлетче, избърса си устата със салфетка, отпи голяма глътка червено вино и започна в академичен стил:
– В началото Боже Саваодовски създава небето и земята и казва: „Нека биде светлина и нека изникне земјата со зеленило!”. Речено-сторено. Светът вече е налице и започва историята на дните му. Тази история първоначално се развива криво-ляво добре. Не след дълго обаче тлеещи латентни тенденции довеждат до кризата в град Вавилон (старото име на Битоля), където нещата се объркват така, че хората се разделят на такива, които заявяват, че са македонци, и на инакви, които не признават, че са македонци. Това принуждава Боже Саваодовски да коригира хода на историята, като затрие всички, които твърдят, че не са македонци. Решава да залее творението си с много вода и да издави всичко живо. За да оцелеят обаче македонците, съобщава намеренията си на Гьорче Ноевски и му дава инструкции как да построи големия ковчег, станал известен по-късно с името „Ноевски ковчег”. Гьорче Ноевски има трима сина – Люпче, Перо и Гоце. След потопа те се пръскат по света, като Люпче се заселва в Европа, Перо отива в Азия и там дава началото на македонския клон, който изобретява барута и хартията, а пък Гоце ражда всички негри и индианци, които в по-късни векове македонците на Люпче и Перо ще открият по географски начин и ще ги цивилизоват.
Обаче някъде в тъмните хилядолетия между сътворението на света и изобретяването на Интернет се случва важно историческо събитие. Неясно откъде се появяват другите народи и започват да се ползват от културните достижения на македонците и да крадат историята им. Така например, пияните от черна бира англичани започват да твърдят, че Райчо Панте-Генчовски и той бил англичанин, и дори извращават името му на Ричард Плантагенет – Лъвското сърце, а датчаните приписват на някакъв свой принц думите на македонската народна песен от Прилепско „Да бидеш или да не бидеш: еве у што е въпросот”.
– Всъщност – каза Милен и си сипа малка чашка кафява смокинова ракия, – именно македонската култура е тази, която запалва просветителския факел на каменната ера.
– Точно така – веднага се присъедини към него Батко, сипвайки си и той от смокиновата ракия, а пък и другите си сипаха, с изключение на мен, който си налях крушова. – Както преди време съобщиха македонските медии, археологическа находка доказва, че македонският език е съществувал и то в писмена форма преди 77 000 години. Вероятно той е тласнал маймуночовеците по пътя на прогреса. За съжаление, тази писменост после изчезва за известно време, за да я открият дявол знае откъде Кирил и Методий и да си я припишат.
Батко направи кратка пауза, за да отиде до бара, откъдето се върна с бутилка „Хенеси” и голяма тумбеста чаша. Сипа си, завъртя няколко пъти чашата в отворената си длан, за да се освободят ароматите, после отпи и продължи:
– След каменната ера идва бронзовата и в Египет построяват пирамидите, които и до днес изумяват с математическата точност, с която единият им ръб е ориентиран към звездата Сириус, а другият – към Скопие. Тайното египетско познание вдъхновява античността, която после пък разпалва Ренесанса след кратко средновековно прекъсване, настъпило по причина че Македонската империя, неправилно и клеветнически наричана Римска, пада под ударите дивите македонски племена от север. Империята се разцепва на две: Западна Македонска, наричана „Свещена” като и всичко македонско, и Източна Македонска, наричана за удобство Византия, по името на античния македонски град Бизанциум. Именно нея хищните кръстоносци опитват да затрият, но македонският цар Калоян обърква сметките им. И ето че идват турците. Тук трябва да отворим една скоба, за да подчертаем дебело, че турците и гърците не са македонци. Турците не са, защото не могат всички да бъдат, а пък гърците не са, защото ако бяха, то тогава и Александър Македонски щеше да е грък, а пък той не е. Българите само частично не са македонци с изключение на някои от монарсите си, които са. Както и да е, Османската империя и тя на свой ред си отива и Балканите преоткриват националната държава, открита от македонците още преди 77 000 години и още тогава наречена МАКЕДОНИА, изписано с кирилица от дясно на ляво на онзи археологически камък, за който вече стана дума. През следващия век новите национални държави се отдават на подлости и машинации, в резултат от които Македония се свежда до нещо с население колкото София с тази разлика, че половината от това население са албанци, турци и цигани.
– Пука им на македонците! – махна с ръка Милен и си сипа коняк в чашата от червено вино, с което предизвика вълна на потрес и погнуса в цялата компания. – За хиляда – хиляда и петстотин години националните държави ще отмрат и всичко ще си дойде на мястото. А какво са 1500 години на фона на македонския континуитет от 77 000!
– Важното е че през цялото това време не са изгубили чувството си за историчност, което е било еднакво остро и в годините преди началото на каменната ера, и в наши дни, както личи от историческия филм за футбола и войната, с който започна целият този разговор – каза Светльо и поиска сметката.
Докато Странджата я приготви и донесе, изпихме по едно малко уиски с малка бира и приготвихме недовършената гарафа с червено вино за из път. Платихме и излязохме на улицата. Стефан се подхлъзна на една замръзнала локва, но ние ловко го уловихме и го спасихме от позорно и болезнено падане. Хванати така под ръка, образувахме нещо като южнославянско хоро и запречили целия тротоар, някак си естествено запяхме: „Що ми е мило, мило и драго во Струга града, мамо, дюкян да имам”.
– Ех, да имах сега да ви снимам отнякъде! – залитна режисьорът Стефан. – Да се видите на какво приличате. И дали изобщо приличате на нещо…
Източник: c2h5oh.org
- Некво никво
Разказ от Иво Сиромахов
Над мрачните панелни блокове на «Люлин» падаше здрач. Йорданка Т. дояде филията с лютеница и написа във фейсбук: 4ao az otiwam na nekfo parti. Трима души лайкнаха статуса й.
Йорданка Т. отвори гардероба и започна да се накурвя. Прашките прозираха под белия панталон, сутиенът подпираше толкова мощно гърдите й, че те всеки момент щяха да изскочат под напора му. Гримът й беше агресивен, като на евтина проститутка.
Йорданка Т. не искаше да е евтина проститутка.
Тя искаше да е известна.
Искаше жълтите вестници да пишат за нея.
Искаше Благой Георгиев да й вика «здрасти», като я види.
Искаше, като отиде на чалготека, Азис да я поздрави по микрофона. Да каже: следващата песен е специален поздрав за Дани. Не за Йорданка, а за Дани.
Йорданка Т. не харесваше името си. Смяташе го за селско. С такова име как ще пробиеш в хайлайфа…Йорданка Т. искаше да е част от хайлайфа.
Тя не искаше да работи, защото знаеше, че с работа в България няма да прокопсаш. Родителите й цял живот са блъскали от сутрин до вечер. И кво? Нищо. Майка й няма пари за едни ботуши, ебаси.
Йорданка Т. не искаше и да учи, щото за кво да учи? В хайлайфа никой няма да те пита колко е седем по девет.Йорданка Т. беше заслепена от блясъка на известните. Веднъж видя на живо една от Златките и се разтрепери от вълнение. Искам и аз да съм като нея, шепнеше, искам и аз да съм като нея…
Друг път видя Валери Божинов, който играеше кючек с други изтъкнати спортни деятели. Боже, колко е сладичък, помисли си Йорданка Т. и цяла вечер не свали поглед от него. По едно време й се стори, че и той я погледна и копнеещото й люлинско сърчице радостно се разтупка.
Йорданка Т. не беше общувала лично с никой от българския хайлайф и нямаше как да знае, че зад лъскавите фасади се крият човешки развалини. Тежките им парфюми не можеха да подтиснат натрапчивата миризма на цървули.Йорданка Т. си даваше сметка, че може да влезе в тия среди единствено по полов път. Знаеше, че вагината й е ценен актив. И че ако извади късмет, би могла да я продаде на добра цена.
Йорданка Т. имаше много модели за подражание. Тя гледаше всички риалити програми, в които плътта среща капитала – «Милионер търси жена», «Курви търсят спонсор», «Зоофил търси козичка»…
Тези предавания й създаваха усещането, че на пазара има голямо търсене на свежа плът, но това беше илюзия. Истината бе, че предлагането на срамни устни надвишава многократно свободните капитали в мъжките портфейли.Йорданка Т. не искаше много от живота – стигаше й някой да я измъкне от спарените люлински панели и да й купи малко апартаментче в центъра. Малък автомобил, за да ходи с него на фризьор и двеста-триста лева на ден, да си харчи в мола.
Обаче все не попадаше на точния човек.
Първото й гадже я биеше, второто го вкараха в затвора за продажба на наркотици, третото изчука всичките й приятелки.
Не броеше авантюрите за по една нощ. Те бяха по-скоро за имидж и не й носеха почти никакви финансови постъпления.Йорданка Т. се качи на таксито й му каза да кара към Син Сити. Бакшишът я изгледа с неприкритата омраза на човек, който знае, че никога няма да чука такава жена. «Мама ви дееба, курвенска», помисли си.
Йорданка Т. слeзe пред заведението и се заизкачва по стълбите. Стори й се, че единият мъж от охраната й кимна. Но всъщност кимването не беше за нея, а за жената, която вървеше зад нея – известна шивачка, която настояваше непременно да я наричат «дизайнерка». Прическата на шивачката беше потресаваща – приличаше на щраус, който току-що е преживял яростна атака от цяло ято грабливи птици.Йорданка Т. застана до бара, поръча си натурален сок и се заоглежда. Дали пък някой няма да ме почерпи? Погледът й шареше по вип-сепаретата. В тях разпускаха няколко провалени футболисти, един висш полицай, един наркотрафикант и двама депутати. Но Йорданка Т. беше закъсняла – около компанията на известните вече танцуваха няколко почерпени момичета и навираха бюстовете си в лицата на виповете. Миришеше на тестостерон и банкноти.
«Налазили са ги курвите», помисли си Йорданка Т. и се ядоса. Днес щеше да се прибере без трофей.Допи си сока и си тръгна.
Калта пред блока стигаше до средата на изящните й прасци. Бездомен помияр изръмжа зад контейнера за боклук.
Йорданка Т. се прибра вкъщи и се загледа в безутешния пейзаж зад прозореца. Отвори хладилника и извади започнатото бурканче с лютеница. Намаза си една филия и я захапа.
Не чувстваше нито тъга, нито разочарование.
Само усещане за пустота.
Некво никво.Източник: Ivosiromahov.com
- Цоглавец
Разказ от Любомир Николов
Като войник служех в едно секретно поделение. Няма да кажа кое, не ме питайте. Секретно е. Ротното куче имаше проказа. Всички имахме алергии, чешехме се по цял ден. Поделението беше на един хълм с лош вятър. За да сложат ракетите бяха разровили старо гробище. Нищо не бе наред. Трима войника бяха дъвкали татул. Вече не бяха същите. Началството ги бе оставило да се разхождат увити в чаршафи дни наред. Всички виждахме привидения.
Помня първия път, когато ме изпратиха караул – старите войници се кискаха как ще изкарам цяла вечер с оня “цоглавец”. „Какъв е?” – питам ефрейтора. „Ами цоглавец – едър такъв един, говори като прадядо ти и нищо няма да му разбереш. Все едно, че е дошъл направо от Първото българско царство”.
Застъпих на поста, където пазехме ракетния погреб. Тръгнах с едно почитание към стария войник и намерих Илиан, така се казваше, прилепил ухо към погреба, слухти като огромен палаш и бакенбардите му стърчат. Направи ми знак да мълча. Помълчах, той слухтя известно време, въртя очи във всички посоки и после каза:
– Не се чуват веке ич.
– Кои не се чуват?
– Вампирете.
– Че има ли тук вампири? – питам го и страхопочитанието ми се обръща на подозрителност.
– Секъде има вампире. Ама тука са коджа, щото земъта е дълбана.
– Защо е дълбана? – питам. Вярно е, че не му разбирам всичко.
– Земъта е разтурена, кога са ровили за ракетите. Вампирете си сакат дупката. Нема да се кортулисат лесно.
– А, ясно. А ти защо така приказваш?
– Секогаш така съм приказвал. Бех сирак, та ме отгледа дедъ ми. Он е офчар и я се с него съм ходил. Много е убаво да си офчар – меташ един япанджак, сфириш на офците на кефал и одиш – казва и погледа му се рее по отсрещните хълмове.
Сигур сака да е офца.
– Ти вампир виждал ли си? – питам го.
– У село имаше един вампир. Вечер кога се стоката разтура, он срещне коньето и яане конь. И препуща, а нищо не се вижда на коньо. Един кон го спънааме и пуцааме по вапиро деке падна отпред. Нищо се не виде, само крвища останаа.
– Виждал ли си ги тия нашите вампири?
– Не сам. Сал сам ги чул. Ако ги видим, ке пуцам.
Такива ги разправяше Илиан, гледа те отгоре, гласът му идва като от пещера, по-стар с двеста години, а говори врели-некипели. Редовно се падах с него наряд. Пазехме свръхмодерната ракета, а той се ослушваше за вампирите. Мислех си, че сме страшна бойна единица.
– Илиане, що ти викат цоглавец?
– От сам едар. Я не сам баш цоглавец. Цоглавците са артък хора, дето ги напраил Господ. Господ първо направил миниците, ама не му аресале, после направил цоглавците. Биле големи, стигали небото. Посред челото имали едно око, кат яйце на кокошка. Ама не видели добре какво става долу на земъта и се суревали, га минат през капинак, и измреле. Цогловците капинака ги изтрипал. После Господ напраил средните ора – кат нас.
Седим си по цели нощи с Илиан, мълчим и се чешем. Алергията ни мъчи. Нещо тропа из хангара. Като погледнем е празно, няма никой, ама се тропа. По едно време пристигна тоя, дето беше дъвкал татул. Увит в белия чаршаф, ни парола казва, ни нищо. „Стой – викаме – Никодиме”, а той не спира. Пускаме го да дойде при нас. Ами, ние ако се трепем помежду си, кой ще трепе вампирите. Не е добре момчето.
– Стреляйте, стреляйте в крака, че да се отърва и да ида в болница – казва с трепереща устна. Като болните от морфея има виолетови екземи по долната устна.
– Защо така? – питаме.
– Вампирите вървят по мене и викат: скочи от камъка да се утрепеш. Скачай. Скачай! Така ми викат – казва Никодим и се завива с чаршафа, че трепери.
– На мене нищо не ми викат, ама онзи ден ме спънаха – сещам се, защото си беше вярно.
– Не е арна тая работа – заключва Илиан.
Седим тримата и се чешем. Може да не е алергия, може пък да е от нерви.
– Мене ми хортуват, вампирете, да ида, да отвора артелната и да ям. Га бех малак, много ядех. Готвиле са ми гъшчица цала, и я па нема-нема и я лапнем набързо – казва Илиан блажено. – Много ядех и дедъ ми сакаше да ме даде зет некъде. Сгодеваха ме седем пати, да се махна от кащи и да не ям повеке, ма шест пати бегах от годежа, а на седмия се сгодих, оти аресах булчето.
– Как е булчето, а? – питам го.
– Арно е булчето, арно. Еднаж сам уморен и викам: “Ела ми сипи чорбица, да
кусна некоя лъжичка”. А она вика: “Сипи си ти, че кравата иде.” И я като наведух тенджурата напреко и й се откина дръшката, расипа се чорбъта и ми изгори едната нога. “Олеле!” – викам. Она като чу, дотърча тутак. Па като виде расипана чорба и строшената тенджура, докачи машите, па по глава, по врат и ме истласка на улицата. И я си поплаках. И минава еден аркадаш и пита: “Оти ревеш?” И я му разправих. А он вика: “Арно е булчето, оти ти дава да плачеш. Моята кога ме бие, не дава ми да кръкнъ, се вика: “Млъчи! Млъчи! И удря с машете дето завърне.”
Цяла вечер за неговото булче си говорим, а Никодим мълчи, потънал в депресия.
След няколко дни Никодим скочи от камъка и си счупи крака. Командирът при тоя инцидент го изпрати дисцип, защото нарочно искал да си строши крака. Не разбра тоя началник, че Никодим живота си искаше да строши, защото така му говореха вампирите.
– Повеке така се не деяни, ке ги избием вампирете – каза Илиан и мълча дни наред.
После, после вече не е за разправяне. Илиан повикал една бабичка от неговото село да му каже как се мамят вампирите. Тя му дошла на свиждане, седнали, както си му е редът, и бабата му дала една бохчичка вътре с две торбета – едната с бахур и кървавица от неговото булче, другата с една смес, на която никой вампир не може да устои. Сместа се разбърква с малко биволско млекце, както ми разправяше после Илиан, и се оставя кога е пълен месеца в една дупка. Кога се съберат вампирите в дупката, се мета едно запалено кандило с тамян и се вика три пъти “Господ да ви убие!”. И това взе, та свърши работа. Не се разбра дали вампирите умряха от тамяна или щото гръмна ракетата, ама изчезнаха и се не видяха. Илиан с оня бъркоч подмамил вампирите в погреба, че нали там най-много обичаха да се събират, и като се събрали, хвърлил запаленото кандило. Кандилото тляло, тляло и запалило шумките, а те подпалили ракетата. Като тресна оня железен погреб, се разтрепера целият хълм. И се нагря земята. Който беше бос си изгори краката, а който беше с кубинките, му се стопиха гумите. На някои им пламнаха косите, но умрели нямаше.
Командира на поделението, щото беше баджанак с министъра, му телеграфира, че конверсията в нашето поделение сме я започнали успешно и е унищожена първата ракета; и министъра му каза “Браво!”. И после и на министъра му казаха “Браво!”. Илиан при това положение не можеха да го накажат, а го произведоха ефрейтор. Ей така тръгна конверсията, един цоглавец я отпочна, но не мога да кажа в кое поделение. Секретно е.
––––––––––––––––––––––––––––-
Любомир Николов е роден през 1961 г. в гр. София. Завършил е Психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е във Варшавския университет.Сборникът му с разкази „Въжеиграчът Карой” („Сиела“, 2009) е номиниран за наградата „Хеликон”. Носител е на наградата „Чудомир” за 2008 г. и на други литературни награди. Книги на Любомир Николов са публикувани в Амазон, Барнс & Нобел и Кобо.
- Среща на гара Подвик
Разказ от Вили Димова
…Тръгнахме през нощта. Пътувахме с влак. Беше тъмно и студено. Толкова беше студено, че можехме да правим ледени фигурки с дъха си.
Спряхме на малка гаричка. Трябваше да изчакаме друг влак, за да продължим нататък. Наближаваше утрото. Вътре в гаричката беше топло. Огънят пръскаше светлина чак до вратата. В стаята нямаше никой. Беше така чисто и уютно, че ми се прииска да се сгуша до прозореца. Първите слънчеви лъчи пробягаха по върховете на елите, наблизо бе връх Българка. Полите на планината стигаха чак дотук и сякаш гората бе красива по краищата им дантела.
Наблизо се обади куче. Вратата се отвори и влезе стопанинът. Бил на сутрешната си обиколка. Поздрави ни с добре дошли и ни почерпи с топло кафе и препечен хляб. Оттегли се настрани, за да не ни безпокои и да прекараме времето си тук, както намерим за добре.
Той седна до прозореца и, унесен в мълчание, се пренесе някъде. После задържа дъха си, като че да съхрани мига, и се върна в реалността. Вдигна очи, спря погледа си на мен и попита:
– Как е пътуването? Забравиха да спират влаковете тук, правят го само като закъсат. Пътуващите влизат в гаричката, за да се стоплят. А като си тръгват толкова бързат, че забравят и вратата да затворят.
– А защо не им кажеш?
– Да кажа?! Тук чистото се вижда и топлото се усеща, нали…?
– В една книга прочетох, че хората, за да се разбират, трябва да направят крачка един към друг.
– Прочела си го, казваш… Прочете ли как се казва гаричката?
– Подвик. Почти като подвиг.
– Почти. Но не е.
– А аз си мислeх за Япония, докато пътувахме. Искал ли си да идеш в Япония? Япония беше разтърсена от земетресения. Много хора си отидоха. За нас сякаш времето в Япония е спряло, замряло е в заличените сгради, квартали, брегове, а то продължава да тече. Толкова е тревожно…
– В Япония ме питаш дали бих отишъл. Аз да те попитам нещо: в такава ситуация българите какво биха направили един за друг?
– Не знам. Но в България днес сякаш се живее между забравата и самозабравата. Чудя се дали въобще избираме как да живеем.
– И с дъщеря ми все това си говорим. Тя пише книга за свободната воля. Казах й: „Дъще, ако разумът може да отсее, ще те разберат”.
– Земята се променя. Случайно ли е това, което се случва?
– А как се променя човечеството?
– Има много трагедии, а със смъртта в България сякаш се свиква. Като че ли нищо не се е случило.
– Изглежда се приема като нещо безобидно.
– Смърт, която може да е причинена от една човешка грешка, от човешко недоглеждане и безхаберие.
– Нима човешкият живот тук не струва нищо?
– Аз си мисля и за друго: дали не свикнахме някой друг да носи отговорност вместо нас.
– Друг да избира вместо теб? Какъв ли избор ще имаш тогава?
Навън се чу свирка. Влакът всеки момент щеше да потегли.
–––––––––––––
ВИЗИТКА
Вили Димова е родена в гр. Карлово. Тя е филолог по образование. Работила е като редактор в Нова българска телевизия. В момента работи като PR на Висшето училище по агробизнес и развитие на регионите в Пловдив.
- Къде е Рим
Щом обичаш, всичко е истинско
и ти е под ръка:
слънчоглед,
обърнат на изток,
вливаща се в море река.Астрономът в обсерваторията
зяпа през телескоп.
Но звездите ги няма горе;
те са паднали в твоя джоб.Виж, цветята на януари
са разцъфнали като грях:
рози,
далии,
минзухари.
И пчелите жужат сред тях.Затова ни пронизва болка:
блясва жило,
щом капе мед.
Любовта има собствена воля –
хем разхвърля,
хем внася ред.Но сред славните си отломки
тя възкръсва,
подобно Рим,
за да каже,
че който помни,
ще остане незабравим.Ти не чуваш ли тази песен?
Любовта няма своя вина.
Тя е само до гpях естествена –
като страх
от височина.Славимир Генчев,
Slavimirgenchev1953.blog.bg
- David’s Child
By Lyubomir Nikolov
I was roaming the basements near the Arts Academy, looking for David. From the depths of smelly holes pretending to be shops, chubby saleswomen shrugged me off. ”Oh, David isn’t here. Nobody has seen him since that woman butchered his canvasses.“, said one. ”Who knows, he may even be dead“, opinionated another. Nobody knew a thing.
I was searching for David because a friend of mine wished to buy his paintings with the cross-eyed child. The very ones Sonya destroyed with a knife. Everyone here knew the story – every painter, everyone who sheltered in the basements, every saleswoman’s lover had heard it and passed it along further. During the second day after David’s exhibition opened, Sonya had sneaked into the gallery and cut to pieces the paintings with the cross-eyed child. It was their child with David, as she said. Most of the paintings were of her and the child. Sonya hugging the baby, or breastfeeding him, or pulling his hair, and even holding the child upside down by his feet. The baby was about a year and a half old, intelligent, with sharp, penetrating eyes. Eyes like fish-hooks – biting, drilling, never letting go. But the baby was cross-eyed. Just a little bit cross-eyed, Sonya thought, but in David’s paintings there was a horribly cross-eyed child, painted without a trace of love, coldly, as if it was a still-life composition, say, a carcass of a rabbit next to a bottle of Burgundy in a basket. When Sonya saw the old gallery guard napping on his chair, she ripped the paintings with a scalpel and ran away. The guard did not noticed.
The next day David went to the gallery and started stitching up the remains. He sewed them coarsely with a needle and tread, the way one repairs an old sack, not a painting. Now the baby looked even worse – more like a patient after brain surgery. The coarse stitches made mother and child ugly and painful, like people going through terrible suffering, broken down, beaten beggars. The visitors detain longer in front of restored paintings. People asked who the child was, they were strangely attracted. Determined to prevent new damage, David appointed additional security. He instructed the guards by showing the paintings to them: they had to watch out for the woman depicted. Had to remember her face, so as to be able to recognize her if she came again. Then the stupidest guard asked: ”And the kid? Are we to watch out for the kid too?“
”What a douchebag!“, snapped David, ”The baby barely walks yet and isn’t mine.“
Vesselin Vesselinov, C. Hasbrouck, translated
——————–––––
Feet biographical information for Lubomir Nikolov
Lyubomir P. Nikolov lives and writes in Sofia, Bulgaria. His publications include a non-fiction book on psychology, a collection of short stories in Bulgarian (2010) and in English („David’s Child“, 2011), and various appearances in Bulgarian anthologies and magazines, both SF and mainstream. Among his literary awards are a second place in a national short story competition (2006), the 2008 Chudomir Award for humorous prose, and a nomination for the Helikon Bookstore Chain Award for his Bulgarian collection (2010).
