Home » Авторски страници, литература

Наричахме го другаря Петров

2013.02.09 Един коментар
Spread the love

Разказ от Константин Каменов

 

1968 година

Драги ми Матеев,

Изпращам ти тази новела, защото вярвам, че само в твоето списание има шанс да бъде публикувана. Знаеш какво е отношението към подобна тематика в другите редакции. Надявам се, че писмото ми ще те достигне преди някоя заповед, която да ти забрани от най-висша инстанция да продължиш да се занимаваш с литературна дейност.

Авторът на новелата държи да остане анонимен. Предостави ми правата си, затова можеш да я подпишеш с псевдонима ми Константин Каменов. Позволих си да променя стилистиката в разказа на майката, защото авторът я бе записал буквално. Може би поради липса на образование, или заради контакта й с определена прослойка, начинът й на изразяване бе много простоват. Надявам се, че с тази литературна корекция произведението няма да загуби от силата си!

С Богом! Косьо

 

* * *

Вървях след Мария по извитите дървени стълби и плъзгах ръката си по напуканата стена. Скърцането под краката ни ми навяваше усещането за приближаващ край. Навсякъде времето бе оставило своя отпечатък – и в паяжините по тавана, и в изпадалата мазилка, и в пълзящата по стените влага, и в изкъртения парапет…На площадката на последния етаж, приятелката ми ме чакаше да се дотътря. Докато Мария открехваше вратата, аз съзрях очила с кръгла телена рамка и не знам защо ги бутнах в джоба си.

Стаята, където влязохме, бе малка. Потънала в полумрак. Нямаше мебели – само едно легло, в което дишаше тежкоболна жена. Лицето й бе без време състарено. Бели пипала бяха изпили някога розовелите бузи. Един бегъл поглед, все пак, ми бе достатъчен да откроя под плетеницата от бръчки изящността на овалния й лик. Мария все още съхраняваше античните черти на женската й хубост. Майка й обаче си отиваше. Дългите й сухи пръсти, вплетени едни в други, потреперваха от време на време.

Мария сложи ръка върху нейните и прошепна със звучен глас:

– Мамо, аз съм.

Жената отвори очи, поглеждайки ме, сякаш искаше да попита “Кой е този?”

– Това е приятелят ми Христо. Заминаваме на специализация в Съюза.

– Радвам се, че дойде да се простим, момичето ми- изрече тези думи без да се радва. Предчувстваше, че това е последната им среща. – Мислех, че ще отида в гроба без да мога да ти разкажа… Много пъти си ме питала кой е баща ти, но не смеех… Ето,майка, написала съм ти всичко на тези няколко листа… Прочети го по-скоро… Остави ме сега да си почина.

Говореше монотонно и безразлично, а се усмихваше мило на дъщеря си. В думите й се долавяше само страх. Взехме написаното и се отдалечихме до единствения малък прозорец в стаята, където Мария ме погледна въпросително и след като й кимнах, зачете полутихо текста. Често ми е повтаряла колко й се иска да знае кой е:

“Беше първата година след партизанщината. Градчето бе малко. Църква, магазин, училище, една обществена сграда и повечко къщи. Приличаше по-скоро на село. Из улиците, вместо по полето, се “разхождаха” крави и миризма на тор насищаше въздуха.

Бях на двайсет и две. Работех в счетоводството, при партийния секретар, другаря Петров. Той бе надхвърлил петдесетте. Носеше очила с кръгла телена рамка и лъснати до блясък ботуши. “Конфискувани от местната буржоазия”, както обичаше да подчертава. Друго отличително от него не мога да си спомня. Чертите му са толкоз размазани в спомените ми, че дори понякога се чудя истински ли е бил този образ…

При него често идваха двама мъже. По-големият бе Георги. Трийсет и две годишен. В спомените ми той си остава човек без външност. Може би, защото винаги бе в сянката на другаря Петров. Може би, защото той самият бе сянка. Не знам. Един от многото и толкоз. По това време изпитвах нещо към този мъж, но не можех точно да определя какво бе това чувство.

Другият бе по-млад и от мен – едва двайсет годишен. От малък останал сирак. Намерили го да спи гол в един гълъбарник. Другарят Петров го осинови. Взе го в партизанския отряд, където отказа да носи оръжие. Четеше или декламираше патетично стихове. След запознанството ни се отнасях с пренебрежение към него. Името му бе Александър, но аз го наричах подигравателно “Гълъбе”. По-късно това прозвище започна да ми звучи много гальовно. Беше висок и слаб. Решеше черните си коси с ръка назад. Погледът му – дълбок и объркващ – съвсем неподобаващ на възрастта му. Неподобаващ, защото гласът му, устните, лицето – всичко друго в него напомняше дете. И досега не съм срещала човек с червени като малини устни и чисто като пролетни облаци лице. Не гледах на него сериозно, защото го възприемах като дете. Но то бе в началото.

Дойдоха веднъж двамата при другаря Петров. От моята стая всичко се чуваше и виждаше. Вратата бе стара, не уплътняваше добре, а имаше и няколко дупки от куршуми. Партийният секретар, както винаги любезен, стана да ги посрещне, но Александър заговори пръв:

– Другарю Петров, старините край града са много ценни не само за Отечеството ни…

– Знаем… Знаем, Сашо! – прекъсна го с потупване по рамото.

– Но върху тях изливат основи на бъдещ завод!

– Правилно! Нали трябва да има приемственост? – усмихваше се другарят Петров.

– Античните градежи не могат да издържат тежестта му… – гледах детските черти на лицето му и недоумявах, че мисли за спасяването на някакви старини. Та той още би могъл да играе на стражари и апаши!

– Сашинце, Сашинце! И в отряда така спореше? Ех, соколе мой! Добре. Ще видя какво може да се направи – прегърна го през рамо другарят Петров и го изпрати към изхода.

На другия ден, рано сутринта, цялото градче шушукаше как по нареждане на партийния секретар са били взривени и старините, и основите на завода.

През тези първи години на Народната власт парите не достигаха. Затова ходех да почиствам църквата. Оттам ми даваха по някой лев. Никой в Партията не знаеше, че съм вярваща. Дори открито се присмивах на Александър, за дето почита Христа. С това си грозно деяние се надявах, че няма да ме заподозрат като предано православна.

В деня, когато старините престанаха да съществуват, бях свършила по-рано работата си. Приготвях се да си ходя, но в Божия храм влезе Александър. Не бе ме забелязал и аз се скрих зад една от колоните, наблюдавайки го какво прави. Коленичи пред иконата на Христос Спасител. Впери очи в него и вплитайки ръка в ръка, започна разпалено да шепти. Сякаш на жив човек говореше:

– Боже, опази ме от плъзналото безумие! Моля те, опази ме! Вдъхни разум… Върни човещината на другаря Петров! Самозабравил се е. Разруши античностите край града. Намислил е да сваля иконите от църквата и да поставя картини на работници. Ако съм се провинил с нещо пред Теб, моля Те, недей наказва всички! Само мен… Кой му отне разума, Боже? В отряда не беше такъв! Ще ти се моля всеки ден, само ме чуй!

Прибрах се в къщи и легнах. Не помня как съм заспала. Много кошмари ме мъчеха. Сънят още повече ме изнерви. Стреснах се. Нощта бе отминала и за моя изненада до леглото ми, на стола, седеше Александър. Усмихваше ми се с топлина в очите си:

– Минавах случайно покрай вас. Хазайката ти ме помоли да те видя. Уплашила се жената, че си много неспокойна на сън. Мен ме припознала с лекаря.

Гледах го и се радвах, че е при мен. Тогава за пръв път започнах да чувствам, че ме привлича с нещо. Заслушах се в още мекия му глас и ми се прииска да го притисна до себе си. Попитах го дали е обичал някога. Сякаш исках да чуя отговора, който ми даде. А той ми подшушна на ухото, че голямата му любов е поезията. Тази тайнственост ме увлече в разговора и поисках да науча и за отношението му към Георги. Той се усмихна на себе си, сякаш си спомняше нещо красиво от миналото, и заразказва с блуждаещ по тавана поглед:

– Не знам защо, но не изпитвам никакви чувства към хора, които се бъркат в нещо, без да го разбират. Но с Георги е малко по-особено. Той наистина не разбира нищо от изкуство. Елементарен е дори в изразяването си. Повтарял съм му го много пъти. Винаги съм се стремял да го убедя да се откаже от писането. Понякога си мисля дали имам право да се опитвам да въздействам върху постъпките и мислите на хора, но никога не мога да си отговоря. Сега ситуацията е по-лоша. Другарят Петров го насърчава и му помага да отпечатва глупост след глупост… Уж се борехме срещу посредствеността, а то… добихме нейния облик. Може да звучи абсурдно, но хора като Георги се превърнаха в копие на тези, срещу които се бяхме опълчили. И знаеш ли защо? Защото в него доминираше омразата. И тъй като не искам да бъда като него, стремя се да не го мразя… Нито него, нито другаря Петров. Ако оставех в мен да се появи подобно страшно чувство, то тогава омразата ще трябва да бъде насочена към почти всеки, който се опитва да твори… А Георги наистина само се опитва да твори… За съжаление агресията в мисленето му се проявява не само в изкуството. По този начин обаче прониква и съсипва живота на много хора.

Разсъжденията му започнаха да ми стават все по-интересни. Затова го попитах и за неговите произведения. Мислех, че много се хвали. Той затвърди първоначално мнението ми с отговора, който ми даде:

– Вземи! Нося със себе си няколко стихотворения. Съвършени са. Понякога само за един миг. Поезията, както всяко изкуство, е част от душата ти, но знаеш ли какво представлява собствената ти душа? В един момент я усещаш, в следващия – не. Така, при внезапно изригнали чувства можеш да се докоснеш до изкуство, което е поднесено със сходни излъчвания. В следващия миг обаче чувствата са отлетели. Настроението ти ражда нови усещания. Те диаметрално се разминават с изкуството, което преди това ти е допадало. Могат обаче да ти отворят сетивата за възприемане на изкуство в друга тоналност. И както ти споменах в началото – всичко е само миг. Миг, но красив. Изпълнен с невероятна наслада, която не може да бъде открита другаде, освен в природата. Ще ти кажа и още нещо за изкуството, което няма да ти прозвучи така красиво, както предходните ми размисли. В него има некадърници, посредствени, таланти и гении. Всички имат място под слънцето, но най-много са посредствените. Георги е от тях.

– А ти? – подигравателно се усмихнах като си мислех, че ще каже “талант”.

– Аз съм гений и това е най-страшното.

Недоумявах защо може да е най-страшно, но той се изясни:

– Хората обичат гениите, само когато са мъртви… скоро ще умра – предчувствам го. А що се отнася до поезията ми и това, което ти казах за възприятията на душата, сигурно разбираш, че нещо в мен умира след всеки написан стих. Раждане и смърт, раждане и смърт – това е животът ми.

Погледът му бе отправен към светлината, идваща от прозореца. Очите му бяха мътни и тъмни, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Предположих, че трябва да го утеша, но почувствах, че няма да успея и зачетох стиховете му:

– Недей! Поезия се чете, когато човек е уединен. Изчакай да си тръгна! – разроши с ръка косите си, вместо довиждане. С походка, сякаш носена от вятър, напусна стаята ми. Едва го дочаках и отново погледът ми със страст се плъзна по стиховете. Бяха повече от гениални. Дали, защото ми го внуши, дали, защото така ги усетих – не мога да кажа! Не знаех на какво да ги оприлича. Написани с невероятна лекота. Същевременно завладяващи и разтърсващи. Четях ги и чувствах, че гордостта се уповава на гения. Искаше ми се отново да го погледна в очите, но той си бе отишъл.

Надвечер, преди да привърша работа, другарят Петров ни извика с Георги при себе си. Точно, когато се опитваше да ми каже нещо, вратата се отвори с трясък. На прага, потен, с разчорлени коси, застана Александър. Гледаше яростно другаря Петров. Очите му бяха присвити. Ноздрите му се разширяваха, сякаш бе бликнала лава. В този миг ми се стори грандиозен и величествен. Обърна падналите кичурчета коса нагоре. Разкъса яката си и заговори, едва сдържайки гнева си:

– Какво си сторил? Предупредих ли те? Предупредих ли, че не бива да се свалят иконите от църквата?

– Е-е, е-е! Не се горещи! – усмихваше се както винаги другарят Петров. – Картините са по-ценни от някакви си икони. Ще стане от днес църквата художествена галерия… –  започна замечтано и с патос последните си думи, но Александър не го остави да продължи:

– Галерия, посещавана само от добитък!

Махна с ръка, сякаш пращаше всичко по дяволите, и хукна по стълбите.

– Сашо-о-о! Какъв добитък, бе? – провикна след него от прозореца Георги.

– Отидете да видите! – чу се отдолу.

На двора ни чакаше, както винаги, черната, постоянно лъщяща, лимузина. Качихме се, за да идем до църквата, макар че тя се намираше на по-малко от 50 метра. Влязохме вътре и тогава… Помня… Наду ме такъв смях, че не можах да го сдържа… Десетина крави се разхождаха в храма, взирайки се в картините и жално мучаха.

– Не се хили, ами веднага в колата! Идвате с мен! – за първи път виждах другаря Петров ядосан. Отидохме до къде ли не. Насила принуждавахме хората да зарежат делничната си работа. Само и само да не пропадне стъкмената изложба.

Другарят Петров бе застанал пред иконостаса и разясняваше достойнствата на картините, жестикулирайки енергично с ръце. Бълваше безсмислица от неразбираеми думи, от които хората недоумяваха какво цели с речта си. Що е изкуство? В стаята ми Александър много по-образно успя да извая във въображението ми какво може да се крие зад това понятие. Брътвежите на партийния секретар бяха съвсем различни:

– Другари граждани, тази изложба е ваше дело. Вие отхвърлихте ярема на църквата и нейните догми. И защото не дойдохте сами да разгледате картините, някои опортюнистични елементи решиха да на… – гласът му се изгуби и в продължение на десетина минути никой не можеше да чуе какво казва. Отваряше уста. Ръкомахаше. И толкоз. В този момент усещах, че той не може да бъде Христос. Не би могъл да бъде даже Юда. Представях си го ту като единия, ту като другия. Но той си беше най-вече другарят Петров.

– Хора! Защо се водите по него? – всички се обърнаха към вратата. На фона на силната светлина стоеше разкрачен мъж. Познах го, независимо че чертите на лицето му не се забелязваха. Може би и другите го познаха… по гласа. Когато се появи, миризмата на животински тор започна да се губи. Усещаше се все по-силното ухание на свежи цветя.

– Тези двамата, до иконостаса, могат само да рушат красотата.

Хората се обърнаха да чуят как ще му отвърнат ораторите. Георги прошепна нещо на ухото на другаря Петров. После се скри зад него. Секретарят, мъчейки се да каже нещо, отново само с жестове успя да посочи към входа.

– Превърнахте храм за човешките души в обор за облагородяване на животни. Хора, спрете ги! Какво ги зяпате? Спрете ги! Ще ви отнемат идващото утре!

– Хванете го! – успя да извика най-сетне другарят Петров.

– Хванете го! – веднага повтори и Георги.

Затвориха го в избата на общинската съборетина. Не трябваше да му се дава храна и вода. Пречеха му да спи.

След седмица, ден преди несъстоялата се церемония на сватбата ми с Георги, отидохме с другарят Петров да го видим. В избата бе влажно и мрачно. Струйки светлина се провираха през затрупаното с въглища прозорче.

– Как си, Саше? – усмихваше се другарят Петров. Все едно питаше какво ще има за ядене, а не се интересуваше за здравето на осиновеното си дете. Въпросът му увисна. В почти тъмната изба ясно се виждаше състоянието на Гълъба. Черните му коси бяха паднали на кичурчета върху потното, горящо в треска чело. Бялата, съдрана от боя риза бе цялата в кървави петна. Лявото му око бе отекло – някой жестоко го бе ударил. Нахапал бе кожичката на долната си устна. И независимо от всичко отвърна:

– Добре.

– Радвам се… Радвам се, момчето ми. Да не си изгубил разсъдъка си, че заговори против мен? Аз, който съм те измъкнал от сиромашията! Знай, че за благото на народа, независимо от обичта ми към теб, не бих се поколебал да те поставя на мястото ти, когато се отклоняваш.

Александър стана и с плавна походка се отправи към изхода. Безразличието, с което се отнесе към думите на другаря Петров, накара секретарят да стисне юмруци. Гледах слисана как Гълъба се разхожда спокойно на вън. В мен пак прозвуча молитвата му към Бога. А същевременно още ме потискаше разговорът от сутринта, който другарят Петров проведе с мен:

– Мария, дойде време да те омъжим. – чоплеше с клечка пожълтелите си зъби и едва разбираемо долавях думите му. Мазното му тяло бе плувнало в пот. Неприятната миризма изпълваше стаята. Усещах я с всяка своя пора и присвивах ноздрите и очите си от отвращение. Тези ми реакции бяха възприети погрешно:

– Стига си се мръщила! Сватбата ти ще е за благото на народа.

– Но… аз още не съм се влюбила… – смънках, понечейки да му се противопоставя. Той обаче веднага ме прекъсна. Без грубост. С неизменната си, разтеглена широко усмивка:

– Любовта е предразсъдък на буржоазията, другарко Мария. Избрал съм ти Георги – добър другар. С него ще обогатите редиците ни. Вече е решено. И без повече противоречия! С този въпрос свършихме. Искам да те питам още нещо. Защо ходеше в църквата?

– Ами… нямах пари…  – пак смънках, а той се усмихна още по-широко.

-Е! Това е комунизмът – живот без пари. Капиталът е буржоазна приумица, глупачето ми. С него можеш да бъдеш заробена. Църквата пък е средновековна отживелица – забрави я! Та-а-а…Какво щях да ти казвам? А, да! Следобед ще ходим при Сашо. Сополанкото му нейден! Утре пък ще те омъжа за Георги. Хайде! Сега ме остави! Имам да свърша нещо насаме.

Стоях в избата, която наричаха килия. Така и не можех да разбера защо разговорът с другаря Петров все още ме караше да изпитвам страх. Същевременно в мрачните ми мисли все прелиташе и прелиташе, като светъл кадър, устремът на Александър, пламъкът в молитвата му. Те заличаваха малко по малко страха от секретаря.

– Не тая някаква омраза към теб. Все пак трябва да почитам човека, който ме отгледа. Не мога обаче да мълча, когато виждам, че се спекулира с неща, за които си ме учил, че са към свещените… – върна се Александър в килията.

– Например? – избърса с бялата си кърпичка кръвта под носа му, другарят Петров.

– Например… Подигравката с народа. Гаврата с изкуството и парадиране с понятия като комунизъм… Отдавна искам да те питам какво разбираш от изкуство. Хайде, кажи ми! Какво? Нищо! Георги – също… Е, защо трябва да принуждаваш всички хора да следват липсата ти на естетика? Къде остана свободата и правото на собствен избор? Нали за тях се борехме? Не мислиш ли, че с подобни действия убиваш не само моята мечта за един красив свят…

– Е-е-е! Е-е-е! Много приказваш, момчето ми! Ще те оставя да размислиш малко. Изглежда не ти е дошъл още акълът в главата? Така и не се научи как трябва да разговаряш с мен. Дойдох да обсъдим постъпката ти, но явно ще трябва да постоиш още на тъмно, пък след време може и сам да поискаш да се разкаеш… но, стига вече съм ти напявал! Чака ме важна работа. На мястото на училището ще строим чешма – погледна часовника си и продължи към вратата. – Ще закъснея. Мария, ти можеш да постоиш още малко при него. Разкажи му и за другите неща, които се случиха тези дни! – обръщайки се на входа, огледа отново Александър. Сякаш го прекърши с последните си думи – Осъзнавай се по-бързо, че утре ще кумуваш на Мария и Георги! – изхили се и най-сетне ни остави сами.

Не свалях очи от Гълъба. Чувствах го още по-хубав… по-близък. Обичах го. Усещах страстта си как пълзи из тялото ми и не исках вече да я крия.

– Не знаех… Не вярвах, че ще се омъжваш за Георги! – наведе скръбно глава. Струваше ми се, че плаче, но никога по лицето му не видях сълзи.

– И аз не искам…Другарят Петров ме насилва! Какво да правя? – стисках без да усетя ръцете му – Сън дори не ме хваща от наглите му наставления. Имам странното чувство, че навсякъде ме дебне какво ще направя! Страх ме е!

Страстно го бях прегърнала и ридаех на гърдите му. Той плъзваше пръсти из косите ми и ги загали. Не говорехме, но го разбирах и чувствах топлотата му. Ставаше ми все по-хубаво. Усещах невероятно блаженство. Тогава бе зачената ти, Мария. Александър е баща ти. След тази кратко съществувала любов, никога не го видях. Избягах. Не се омъжих за Георги, но никъде не открих вече и Александър. Взирам се понякога в хората, а убеждението, че е мъртъв все повече нараства в мен. Между тези хора го няма… но има Рай…”-

текстът свърши, защото химикалът бе прекъснал.

Доближихме се отново до нея. Гледаше ни с втренчени, уплашени очи. Гледаше в моята замисленост, в сълзата на Мария и някъде зад нас.

Обърнах се. На един дъх разстояние се хилеше възпълен старец, с губещи се от усмивката и мазнините му черти на лицето. Извадих от джоба си очилата с кръгла телена рамка и ги захвърлих в тъмното по наблюдаващия ни силует. Чертите на лицето му чезнеха все повече и повече, докато в един момент той сякаш се стопи в мрака, но мазната му усмивка – не.

 

One Comment »

  • Chris Kostov said:

    Чудесно! Трябва такива разкази да се публикуват по-често! Явно авторът има талант и знае как да си служи с перото. Леко и приятно за четене!

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.