Всичко от литература

литература

• „Мишката и Къртицата“, двуезична книжка за български деца

  

  „Мишката и Къртицата“/The Mouse and the Mole е най-вероятно първата по рода си фолклорна приказка, оформена в двуезична книжка за деца, предназначена най-вече за българчета, живеещи в англоговорящи страни. Досега книгата е получила много добър прием и отзиви от читатели във Великобритания и в България. Тя е била поръчана за доставяне от различни български училища, а авторката й е била канена да я представя пред деца и родители.

  Създател на двуезичната книжка е Милена Миташова* – българка, която живее в Лондон. Тя е направила адаптацията, превода и илюстрациите на „Мишката и къртицата“. Г-жа Миташова има идея да издаде поредица от приказки в двуезични книжки.

  Eто какво пише тя в увода към книжката си:

  „Реших да пиша книги за деца на български и английски език основно, защото съм българка и майка на деца – билингви. Първоначално идеята ми дойде от заниманията с моите деца, но в последствие увеличих контактите си с български семейства и у мен започна да се поражда желанието да мога да направя нещо, което да е от полза за запазването на българската реч и култура, успоредно с развитието на английската реч на децата ни. Децата ми са родени и живеят в Лондон, където ни харесва да живеем, но също така обичаме България и нашите близки и приятели там. Отношението към България на българчета, родени и израстващи в чужбина, неминуемо е различно от това на родителите им. Това е напълно нормално, но ми се иска ние, родителите, да направим всичко възможно децата ни да не се отчуждават от българската реч и култура, което би могло да доведе до влошаване на общуването им с нас, а също до обедняване на взаимоотношенията им с роднини и приятели в България. В същото време, познавайки речта и културата на родителите си, децата биха се приобщили по-лесно в английското и във всяко друго общество. Така ползата би била и за обществото, в което децата ни израстват.

  Напоследък се издига бариера между баби и внуци. Бабите трябва да се конкурират с напредналите технологии, които предоставят забавление и бърз достъп до информация на децата. Все повече липсва онзи така важен за детството ни контакт с баба и дядо, който все още е от голямо значение за децата по цял свят, но става все по-трудно осъществим за българските деца в чужбина и техните прародители. Комуникациите чрез Skype са голямо удобство, но те не могат да заместят времето, прекарано с баба и дядо в слушане на истории от тяхното минало, учейки се на мъдрост и просто прекарвайки приятно времето с тях. Като помагаме на децата си да говорят и пишат на български, можем поне да подобрим качеството на малкото време, което децата ни имат с техните най-близки роднини…“

  .

  Тук можете да видите някои от страниците на „Мишката и Къртицата“**. Засега книжката не е била поръчвана и доставяна в САЩ, но ако има желание и интерес от страна на български родители или на български неделни училища тук, може би и това би могло да се случи.
  

  

  

  

  

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Милена Миташова е родена през 1971 г. в Силистра, завършила е Икономика във Великотърновския университет. Последната й работа преди да напусне България през 2001 г. е била във фондация „Социален консултативен център“ – Самоков, където е била изпълнителен директор. (Тази фондация още работи за деца в неравностойно социално положение.) След преместването си в Лондон г-жа Миташова работи няколко години в Hyatt Regency London – The Churchill hotel – където от VIP floor Receptionist стига до Communications Centre Manager. През 2009 г. ражда две момиченца близначки. По-късно, за да има възможност да бъде по-дълго с децата си, работи в Ofsted Registered Childminder (вид домашна детска градина, регистрирана към институция, контролираща детските градини и началните учебни заведения), както и като асистент учител.

  ** Повече за двуезичната книжка може да се прочете в сайта – www.bilingualbooksforchildren.weebly.com и на страница във Фейсбук https://www.facebook.com/bilingualbooksMilenaMitashova. (Цената на книгата е £5.99 плюс доставка за Великобритания и 5,99 лв. за България. За САЩ цената би била както за Великобритания, плюс цена за доставка, която, при проявен интерес към книгата, авторката би проверила.)
  

• Свещ в небето

  
  

  И само враговете са останали
  Да хвърлят шепа пръст върху мечтите ти
  Приятелите пътя са си хванали
  Или пък никога не са били такива

  Въртиш се сам сред толкова послания
  Сред толкова сигнали и съобщения
  Като изгубен спътник без захранване
  Който ще падне някъде във времето

  Защо ти бе това високо скитане
  Това неизпълнимо обещание
  Да те обичат, щото си бил искрен
  И да ти вярват, щото си потребен

  Там някъде Вселена от мълчание
  Събужда нови жертвени човечета
  За да пренасят истинското знание
  И да угасват като свещ в небето

   

  Мариана Христова

  8.06.2014 г., Петдесетница

• Хлъзгаво

  Разказ от Здравка Евтимова

  .

  Икономка съм в едно прекрасно модерно семейство – госпожа Превалска, адвокат, г-н Превалски, адвокат, и трите им деца, за които отговарям с живота си – Емил и Антъни, красиви момчета на 13 и 12 години, обучаващи се в училище „Шекспир“, вече способни да говорят добре английски, и тяхната сестричка Лири – всъщност името й е Лилия. Аз отговарям за всички необходими и полезни за здравето на фамилията вещества – белтъчини, въглехидрати и прочее, които трябва да бъдат доставени в ранни зори под формата на хранителни продукти. Цените не са фактор в този дом, определяща роля играе единствено високото качество на продукта.

  Имам още едно неотменно задължение – не бива по никакъв повод да давам на Лири шоколад, за да не се увредят зъбите й. Тя нервничи, ляга на земята и рита – очите й изливат океани сълзи, лицето й е хлъзгаво като ледена пързалка, но не отстъпвам. Не купувам и не отпускам на децата шоколад. Въобще сладкото изделие е табу в семейство Превалски – Емо и Антъни получават шоколад само на Коледа.

  – Захария – обръща се към мен госпожа Превалска. – Надявам се, че сте доволна от възнаграждението, което получавате при нас.

  – Благодаря, госпожо – отговарям. – Възнаграждението ме удовлетворява напълно.

  – Със сигурност ще загубите работното си място, ако дадете шоколад на Лири – изрича тихо госпожа Превалска и се усмихва. Обтегнатите й устни спускат лавина от страх в кръвта ми, но и се надявам да не личи. – А сега почистете старите фотографии, моля.

  Налага се някой да следи с какво се занимава Лири, докато съм заета, с други думи – някой трябва да се грижи за Лири и да я наблюдава.

  – Аз ще я пазя – заявява Емо, по- големият син. Той е великолепен математик. – Но, мамо, за моите услуги бих искал да получа двайсет лева.

  Семейството закусва. Трапезарията е светла, аз сервирам – чай на г-н Превалски, капучино на госпожата, мляко за Емо и Антъни, и фреш от портокал на Лири. Познавам предпочитанията на всички и по погледите, отправени към мен, мога да преценя дали храната отговаря на изискванията им.

  – Кога ще получа двайсетте лева за това, че ще пазя Лири? – пита Емо. Господин и госпожа Превалски се усмихнат с разбиране.

  – Ще ги получиш– уверява го госпожа Превалска. – Ще гледаш сестра си два и половина часа.

  След закуската господинът и госпожата се отправят в канторите си или на някое друго място от стратегическо значение. Аз оставам сама с тримата наследници, които са във ваканция. Лири желае да играе на „Не се сърди, човече“, но брат й, поел ангажимента да се грижи за нея, отказва. Тя веднага вдига телефона, набира някакъв номер и след минута колебание изрича:

  – Мамо, Емо не се грижи за мене. Трябва да намалиш възнаграждението му.

  Малката играе „Не се сърди, човече“ с Антъни, но губи, хвърля нервно пионките на пода и се обръща към мен:

  – Захария, остави снимките на мира. Ти не познаваш тези кривогледи бабички и дядовци. Ела да играем на „Не се сърди“.

  Думата на Лири е закон у дома. Играем, тя ме бие четири игри, целува ме по бузата и неизвестно откъде измъква огромен шоколад.

  – От Англия е – заявява красавицата и го пъха в джоба на колосаната ми розова престилка. – Подарък за тебе, защото те обичам, Захария.

  – За Бога! – възклицавам аз. Забелязала съм, че колкото по-често се обръщам към божеството, толкова по-голяма става заплатата ми. – За Бога, Лири, откъде се сдоби с това! Нали знаеш, че не бива да ядеш сладко, защото ще си развалиш зъбите?

  – Осъществих сделка с Питър – отвръща гордо момичето. Питър – или Петър Петров – е неин съученик от училище „Шекспир“. – Питър е глупав като дакел. Целуна ме, срещу което получих този шоколад от него – след което Лири крещи, колкото й глас държи: – Емо, ела да ме наблюдаваш как се люлея на люлката.

  Големият й брат Емил не отива да я наблюдава. След миг в телефона отново звучи гласът на Лири:

  – Мамо, Емо, не се грижи за мене. Отказа да ме наблюдава как се люлея. Не му давай 20 лева. Не заслужава. Ела, ти, Антъни.

  Малкият й брат Антъни е мълчаливо хлапе с нос, вечно залепнал към лаптопа. С едното око той наблюдава Лири, с другото гледа екрана. Аз, естествено, бдя за всички наследници у дома.

  На обяд семейството е на масата, сервирам спокойно – крем супа картофи, пилешка пържола „Зингара“ със соев сос и розмарин, накрая плодова салата. Господин Превалски хвърля поглед към мобилния си телефон на всеки две минути, госпожата въздиша.

  – Тате и мамо! – започва бодро Лири. – Дайте двайсетте лева на малкия ми брат Антъни. Той се грижи за мене, а не Емо – при което тропотът на лъжиците престава.

  Погледите на двамата родители дълбаят недоволни бразди по лицето на големия син.

  – Ти си отказал да се грижиш за сестра си? – тонът на господин Превалски е равен. Това е много опасно.

  Емо дълго мълчи, лицето му е потънало в крем супата от картофи.

  – Бях много зает и това ме възпрепятства да се погрижа за Лири – обяснява накрая с половин глас той.

  – В такъв случай – господин Превалски бърка в джоба си, изважда красив кожен портфейл, рови вътре и показва банкнота от 20 лева. – Това е за Антъни – обявява главата на семейството. – Той е заработил парите и ще ги получи незабавно.

  – Тате, моля те, дай му две по десет – обажда се Лири.

  Лицето на адвоката за миг изглежда учудено, все пак той измъква две банкноти по десет лева и ги подава на малкия си син, влюбения в лаптопа Антъни. В същата секунда Лири скача и измъква от ръката на малкия си брат едната десетолевка.

  – Антъни – заявява тя. – Половината от парите са мои. Ако не се бях оплакала на мама, всичко щеше да прибере мързеливият Емо – без въобще да се е грижил за мене! И ти, и аз нямаше да вземем нито стотинка.

  Изведнъж лицата на господин и госпожа Превалски грейват, аз мълча, но очевидно съм привлякла с нещо вниманието на малката госпожица. Лири скача от мястото си и изхвърча към мене. Ръката й потъва в джоба на престилката ми. Измъква нещо оттам. Устните й произвеждат върху бузата ми най-топлата и искрена целувка, каквато икономка с моя предълъг стаж едва ли някога е преживявала.

  – Прекрасен шоколад си ми купила, днес, Захария! – изрича с ясен глас малката и размахва щастливо шоколада над главата си. – Може ли да си го изям довечера, моля?

  Всички погледи са приковани върху мен. Вече зная какво е острие на гилотина.

  Вече зная.

• Всеки ден…

  

  Всеки ден радост изпълва ме. Щастието, че съм роден и от въздуха дишам.

  Всеки ден мечти във венец преплитам, политам с мисълта за Теб. Давам от себе си и в замяна не искам, дар Божий да усещам и да чувствам.

  Има и сълзи по малко и болка даже, и мъка, но нали затова съм роден.

  Да усещам и тихичко почти мълчешком да се вричам.

  Всеки ден ненаситно отпивам и с разума отлитам – вдъхновение си за мен.

  Градината на Любовта с боси нозе да престъпвам, в слова да те наричам, от извора на чувствата ненаситен да пия.

  Всеки ден от полъха да взимам, миговете да събирам. И днес, и утре-то да се сливат.

  Всеки ден, всеки ден.

  .

  Нури Джурин

• Ваксина против корупция

  Корупцията е болест, това вече е доказано. Тя изсмуква жизнените сили на обществото и буквално убива цели народи и държави. В Организацията на обединените нации са стигнали до извода, че в световен мащаб корупцията е по-опасна от СПИН и Ебола. Тя е силно заразна, устойчива е на всички познати досега средства за борба с нея.

  Но има една добра новина – открита е ваксина срещу съвременната чума. Като едно от най-големите и упорити огнища на заразата, експертите от ООН са посочили организирана престъпна група, базирана в югоизточна Европа. Тази ОПГ си има държава. В докладите на обединените нации се посочва, че вече 23 години никой и нищо не е в състояние да се справи с тоталната корупция, в следствие на което народът на тази частна държава живее по-бедно от повечето страни от тъй наречения Трети свят. Дори там, където наскоро е имало война (най-страшното възможно бедствие)  хората са по-щастливи от жителите на тази южноевропейска страна.

  

  Случайна социологическа извадка от хора, които не искат да се ваксинират 🙂 Схема: http://webnovinar.com

   

  Откриването на ваксина против корупцията само по себе си не решава проблема. Как да накараш да се ваксинира някой, който не желае? Задачата не е лесна, трябва да бъдат ваксинирани всички нарочени за политици, всички  участвали в управлението. Държавни служители  от всевъзможни министерства, агенции, комисии, фондове, организации, фондации… Необходимо е да се ваксинират и тези, които не само приемат подкупи, но и охраняват, защитават процъфтяването на корупцията и осигуряват нейното безпрепятствено разпространение във всички сфери на обществото. Това са: полицаи, следователи, прокурори и съдии.

  Един от международните експерти изказал мнение, че може би не е лошо да се помисли в посока на това как да не се предлагат подкупи. Тоест, да се ваксинират олигарсите и местните феодали. Прозвучал и призив всички да бъдат вкарани в затвора, вместо да бъдат ваксинирани. Чули се и желания цялата територия да се постави под карантина, с цел да се ограничи заразата.

  Накрая пак се върнали към основният въпрос: Как да накарат да се ваксинират болни хора, които не само, че не осъзнават, че са болни, но дори са издигнали  корупцията в култ, в своя религия? На националния им флаг гордо се вее стилизирана картинка – подаване на пари под масата. Учените от цял свят изпаднали в затруднение. Тогава взел думата представителят на България в ООН и казал:

  – Амии, има един начин как да ги накараме да се ваксинират. Да ги подкупим.

   

  Ивайло Зартов,

  24.01.2013 г.

• „На кютука“ – елитен клуб за несретници

  .

  На Сашо, който носи кръста си с изключително човешко достойнство;
  На Глухонемия, който знае стойността на всеки жест;
  На Юкси, един скитник по душа, рязал дърва в Коми и лепил плочки в Германия, който няма да се върне в родното Ардино, нито при майка си в Бурса;
  На Заро, най-светлия и трудолюбив български ром, който може да срещнете;
  На баба „Секси“, която гасне бавно в малката си къщичка;
  На Юри, който може би не се казва Юри, но това не е важно. Важното е, че не се страхува да бъде човек;
  На Петко, който си има дом и добра жена, но знае много за болката;

  …и на всички, които не са споменати поименно.

  .

  Това е елитен клуб, не всеки може „да се запише“ в него. Само отчаяни гастарбайтери без постоянен покрив над главата, изпаднали на социалното дъно бедняци или пенсионирали се без време по болест горди мъже може да отидат „На кютука“.

  В елитното заведение, състоящо се от един истински пън с размери около 90/90 и една пейка, опряна на страничната стена на селския магазин „За всекиго по нещо“*, може да срещнете всякакви човешки съдби и зиме, и лете. Може да вали дъжд или сняг, или да духа вятър, но все ще намерите някой несретник, който да е седнал на пейката до пъна, или направо на бордюра на улицата, защото не винаги има място за всички елитни членове. И той да ви почерпи с една цигара, ако има, или с вино, тип „боя за прежда“, както го наричат тука, понеже евтиното вино обикновено е разредено.

  Чашите са забучени в една малка ниша на стената на магазина, на чиято фасада отпред гордо се мъдри знамето на Европейския съюз. Магазинът е собственост на семейство кръчмари, които държаха най-елитната (пропаднала т.е.) селска кръчма, на която пишеше „Сладкарница“, преди да се превърне в обикновена тенекиена барака, каквато си и беше, само че не толкова опоскана. Бараката е собственост на селската кооперация или на общината, не знам точно, и семейството кръчмари я държаха под наем. Но понеже някой реши, че за подобна непретенциозна постройка трябва да се слага коджа наем, в това село вече няма истинска кръчма.

  Той и магазинът с гордото знаме на Европейския съюз отпред също май е собственост на селската кооперация или на общината, но него няма кой да го закрие, както и несретниците няма кой да ги закрие, та затова, откакто я няма „сладкарницата“, те се мотаха известно време пред едно крайпътно кафене, което по-късно общината услужливо замени с поредната „Lafka“. Но хората, за които става дума, са елитни, не им хареса нещо Пеевската будка. И така лека-полека всички се преместиха на кютука.

  Но това заведение на открито не е обикновено място, колкото и може би да не ви се вярва, че един пън и една обикновена пейка, опряна на някаква странична стена, могат да служат за социален клуб, пиаца, пивница и какво ли не още. Тук сутрин може да намерите кой да ви направи груба или фина мазилка, който да ви пренесе комюра или да ви нареже дървата, да ви окоси ливадата или да ви прекопае градината. А може и да не намерите, но ако не намерите веднага, не е фатално. Просто този „офис“ няма фиксирано работно време, но „служители“ винаги ще се намерят, дори да не е веднага. Те всички се познават добре, и тях ги познават. В едно село, дори да се намира до столица и да е пълно с „прикяри“, т.е. не родени тук жители, няма как да не е така.

  Разбира се на кютука не винаги всичко е розово. То даже въобще не може да се нарече такова, особено ако в един и същи момент всички джобове са останали празни. Тогава кръчмарката, която държи магазина с гордото знаме на Европейския съюз, може и да им даде цигари, бутилка вино или някое „патронче“ на вересия, но по-вероятно е въобще да не им даде. И тогава постоянните членове могат да се погледнат по-тъжно от старо куче към скъпите коли, които спират понякога пред магазина, на път към луксозни вили или цели „прогимназии“ във вилната зона. Там бивши или настоящи министри, известни личности от хай-лайфа, видни и не толкова мутри и бизнесмени, са си построили по някоя „къщичка“, в която има всичко.

  Но никой не може да се радва на крехкото зимно слънце, на подарената цигара или бутилка, на взетото назаем парче хляб или наденица като елитните членове на това заведение. И никой не може като тях да цени малките неща, на които се крепи животът. Когато на кютука има смях, той се чува от минувачите, които се заслушват, но не се изкушават да „влизат“ в подобно заведение. Или ако се изкушат, седят малко като на тръни, чувстват някак си, че мястото им не е точно там. А когато има бой, защото и това се случва понякога в тъмните вечерни часове край кютука, полицията обикновено не разбира какво точно е станало, пък и не се хаби толкова да разбира.

  Каквото и да се случи, на другия ден всичко си е по старому. На кютука не е важно дали си българин от Силистра, турчин от Ардино, ром от Бойчиновци или македонец, който знае повече за българската история от мнозинството български политици. Не е важно откъде си дошъл, как се казваш, как си облечен и дори това дали имаш или нямаш пари. Няма дрескод, няма членски карти, но, както вече споменах, това е елитен клуб, не всеки може да влезе в него.

  И така, докато минавате покрай пъна и селския магазин, можете да видите например Глухонемия, който разбира от хора и жестове повече от мнозина, имащи слух и език. От такива, които няма да чуят въобще какъв човек сте, дори когато това ги интересува. Можете да видите и бледата, леко превита фигура на един майстор на камини, който вече не може да прави такива, защото почти нищо вече не може да прави, освен да остане горд и в бедността и болестта си, понеже е силен мъж, свикнал да търпи. Можете да видите и несресаното и немито, но озарено лице на един гурбетчия, който знае как на български, турски, руски и немски да се спазари за някаква работа или да не се спазари. Този последният, ако сте му симпатичен, може да ви почерпи с последните си пари. Можете да видите и един тъмен мъж, ходещ вечно с работен комбинезон, който е построил може би повече къщи, отколкото има в родното му Бойчиновци, и който е толкова предан към своята фамилия там, че тази фамилия, докато има той двете си златни ръце, никога няма да остане гладна.

  И всякакви други хора можете да видите на кютука. Едни може да ви рецитират Смирненски или Ботев, когато са в настроение; други може да си мълчат и да ви мерят колко струвате; трети може да се опитат да ви изпързалят, за да си развеселят живота или за да изкарат за днешната дажба с възможно по-малко усилия. Само жизнената преди баба Нада, която и на 70 и кусур години беше толкова много жена, че я наричаха „баба Секси“, няма как вече да срещнете. Тя вече няма как да мине оттук и да изпроси и тя ако може някоя друга цигарка – понеже не е направена така, че да стига дори за хляб, мляко и ток, камо ли за цигари и кафе, обикновената българска пенсия. Сега бедната баба Нада, от която нито далечните й родини, нито социалните служби, нито жената, която ще наследи къщата й, се интересуват, не може вече да мине оттук, макар че къщичката й е съвсем наблизо. Сега тя може да разчита само на Божията милост, че няма да се мъчи прекалено дълго; както и на квартиранта си, който единствен се грижи за нея, въпреки че от това няма да спечели нищо. За разлика от една местна бизнес „дама“, която ще й вземе къщата.

  И накрая, на кютука може да срещнете и някой човек, който не е на социалното дъно, но знае истинската стойност на нещата и затова не се чувства чужд тук. И този човек, ако знае горе-долу с какво точно се занимавате, може да ви попита: „Защо не напишеш разказ за това място?“. И вие да го напишете, понеже за такива елитни клубове с такива елитни членове наистина си струва да се разкаже.

   

  Мариана Христова

  –––––––––––––––––––––––––––

  

• Болният ат

   Разказ от Здравка Евтимова

  .

  

  По онова време, за което ще ви разкажа, Иларион все още не беше станал главен лекар на ветеринарната лечебница в Дупница, ами се разхождаше млад двадесет и три годишен левент, с мустачки и черни, все усмихнати очи. Колчем минеше по нашата улица, ми обаждаше що става по света – по морето, в големите градове. Беше висок, строен, тичането му се удаваше с лекота, а още по-добре му се удаваше да цери болни животни. Аз пък имах дъщеря – дълго я чаках, три момчета родих, едно след друго като зърна на броеница, добри синове излязоха, ама приказката ми беше за щерка ми Сия.

  Щом се пръкна на бял свят, сълзи изкара от очите на мъжа ми – такъв мерак имаше, завалията, и в нашия дом женско да се завърти, като майско слънце да блесне къщицата ни. Моят стопанин е кондурджия – цял ден обувки на хората кърпи и крои, аз пък, заедно с момчетата кравите гледам, все някак прехранваме се. То пък си струваше годините, дето чаках – не, че е моя щерка, но Сия порасна много хубава – ония ми ти тънки вежди, като мустаче на сом, а очите светлокафяви и весели. Дето се казва – една гордост имахме у дома – и то беше Сия. А Иларион по седем пъти на ден по улицата ни минава, ала не я задиря, нито думи й подмята и аз – спокойна, викам си, туй момче няма да посегне да ми запали чергата.

  Пък и Сия беше мъничка – баща й дума не дава да се издума за женитба, аз си викам – рано e да се задомява, нека поседи у дома, да радва очите хем на мен, хем на баща си. Добре, най-богатият човек в Дупница, с чифлик прострял се между две реки, та чак до морето, се казваше Коста Кривошанов. Той също имаше дъщеря – Аделина. Не беше лошо и туй момиче, с равен стан, високо, пък и нали в богатска къща порасло, ръцете му меки като копринените фусти в магазина у село. И понеже на Иларион тъкмо му дошло време да си дири булка, всички си викаме – той Кривошановото момиче ще грабне. Нали добичета умее да цери, пък и приказката му учена, най-големият човек на Дупница няма да се дърпа, наопаки – ще се гордее такъв зет да си прибере в рода.

  Да, но Иларион хич и хабер си няма, никъде не споменава Аделина. Тогаз Коста Кривошанов взе да ги говори:

  – Атът ми Светкавица нещо не го бива, току като шашав ходи и не ще да препуска, колчем го яхна. А кончето, на, и жената е свидетел, е най-скъпото мое нещо на света след дъщеря ми! – дотук добре. Цяла околия знаеше за пустия жребец на Кривошанов. Ама другото, дето издума чорбаджията, накара мало и голямо да се опули и да зацъка с език. А думите му бяха точно такива: – Ако онзи младок Иларион излекува Светкавица, значи, давам му Аделина за жена и думата си на две не сторвам.

  Аз, понеже съм стопанка на кондурджия и отде наде ще зная какво става в чорбаджийския чифлик, ама по село се разнесе една приказка… то не е много за казване, щото Кривошанов е отмъстителен. Както и да е, от този ден насам аз Иларион го уважавам, макар и да беше младо и зелено, на възраст колкото най-малкия ми син. Та хората разправят – отишъл Иларион в Кривошановия обор, огледал ата, потупал го оттук – отсам, па закимал с глава:

  – Господин Кривошанов – рекъл той. – Нищо му няма на Светкавица. Защо си ме викнал?
  – Как тъй му няма – рипнал чорбаджията. – Не го ли виждаш как е оклюмал глава, все едно ковачът го е тупнал с най-тежкия чук?
  – Не ми разправяй така – възразил Иларион. – Ти по-добре от мен знаеш какво са направили с коня ти.
  – Какво да знам? – Коста плюл троснато на земята.
  – Цяла седмица конярите ти берат див мак, господин Кривошанов. Направили са отвара, напоили са коня ти с нея и ей го на – атът ходи гламав, без да го е тупвал ковачът с най-тежкия чук. Ако спрете да му давате отвара, след три дни ще се оправи.
  – Млък – ревнал Кривошанов. – Отде такива работи са ти влезли в главата?
  – Ами единия от конярите ти се хвалеше онез дни, че получавал десет лева за кош див мак.

  Чорбаджията млъкнал, очите му се напълнили с кръв, сякаш някой му пускал пиявици във врата. Мълчал и пухтял, а накрая рекъл, като че отхапвал думите си от яловия баир над село:

  – Значи не ти харесва Аделина?
  – Аз дойдох да лекувам кон, господин Кривошанов – отвърнал с поклон Иларион. – Господ с красота и ум е дарил дъщеря ти, ала не мога да излекувам здрав ат. Прощавай.

  Оттогава щом Кривошанов чуе името „Иларион“, все едно някой за гроб му приказва и лицето му става зло като рогата на бивол. Ала младокът хич и хабер си няма да се страхува, все напред-назад по нашата улица шета, черпя го с шербет, а той хич и не поглежда към моята Сия. То си е ясно – чорбаджийската щерка подмина, та пред моето ластовиче ли ще се спре? Мъжът ми Сия не дава на никого, разправя – малка била, пък и аз се чудя как ще се разделя с нея някой ден. Иларион при мен иде да си бъбрим, аз съм стара жена вече, устата ми тропа колкото две воденици, а пък неговата – колкото двеста.

  Всичко хубаво, започна жетва, взехме да прибираме чувалите с жито, животът си върви като натоварен керван – кога с хубаво, по-често с лошо, но и в глад, и в празник моята щерка шета у нас и ни весели къщата. Добре, ама по една време я гледам – измъква се самичка по полето. Брях! Какво ли ще търси туй момиче! Проследих я веднъж и що да видя – тя цветове на див мак бере! Взела чувал и скубе ли, скубе онзи червен див мак!

  Викам си – я да й видя какво ще стори по-натам. Много съм опасна – да не мислиш, че е лесно да задържиш един кондурджия, при който си поръчат кондури всички булки на Дупница – че и много по-млади от мен? Не е лесно, ами.

  Настана празник, момчетата излязоха, Сия се върти из дома и не ще да си покаже носа от портата навън.

  – Ти, мале – вика- няма ли да тръгваш вече за града? Нали щеше да купуваш симид?
  – Ща, ща – отговарям, но вместо за симид, се шмугнах в пруста. Я да видя, рекох си, какъв зор я мъчи и защо иска да остане сама у дома. А то защо било: извади моята хубостница дивия мак, изсипа го в котела, накладе огън. Макът вря що вря, аз седя в пруста, жегата ме натиска, реве ми се, но търпя. После хубостницата ми смеси отварата с вода, докара магарето ни и ей на – един ден живот повече да не видя, ако лъжа – даде на добичето да пие. То не ще, горкото, върти глава, къч хвърля, но Сия – знам, че по инат магарето далеч изпреварва – главата му натиска, със шербет го примамва и накара добичето да изпие оная мръсотия. Бре, отначало наш Калчо започна да скача, после завъртя глава и зарева. Накрая се опъна насред двора – ще мре онуй магаре и това си е.

  Сия, дето я обичам повече от мене си, Сия – любимото ми дете, заряза болното магаре и излезе с някакви момичета! А животното – бере душа. Стопанинът ми се появи, беше се срещнал с брат си и се връщаше весел и почерпен, но щом зърна страшната картина с наш Калчо, се улови за сърцето. Какво да правим? Ами само едно ни остана – извикахме Иларион. Ето ти го, хубостникът, идва, с мустачките бляска, моята Сия най-скромно се свива по двора, но пък и той не я поглежда. Надвеси се над магарето, побутна го оттук-отсам, отвори му устата, потупа му корема и рече:

  – Много е сериозна работата, стопанино. Ще ти умре добичето.
  – Как тъй? – викам аз и кипя, понеже си знам какво не му е наред на магарето. – До вчера беше здраво като канарите по рида.
  – Е, да, ама има една опасна магарешка болест – вика Иларион. – Ще се опитам да го изцеря, но… – така и остави думите си да висят, не ги подпря с нищо.
  – Какво „но“? – пита стопанинът ми.
  Ала Иларион не му отговори.

  Всички знаят, че следобед малко подрямвам, жена на възраст съм вече и ми е простено. Тогава мухите по-малко хапят. Уж да легна, ама наблюдавам и що да видя – Иларион подава на най-малкия ми син пълен чувал, а моя синковец изважда отвътре див мак. Ето значи, на добичето още му било писано да страда от магарешката болест. И вярно – наш Калчо нито може да си стои на краката, нито може да реве. Ще мре. Идва Иларион и казва на мъжа ми:
  – Абе, ще го изцеря, ама ти нали знаеш какво ми предложи Коста Кривошанов, ако му излекувам ата Светкавица?
  – Знам – отсече мъжа ми. – Предложи ти Аделина.
  – Ами и ти имаш дъщеря – подметна Иларион.

  Мъжът ми първо каза „Не“, после „Дай ножа да го заколя тоя!“, накрая попсува. След седмица магарето ни оздравя. Чак тогава, макар че ни беше мъничка и единствена, моя Сия се сгоди с Иларион. И стопанинът ми се напи от мъка, а аз – от радост.

   

• Кака вече не е ку*ва

  

  Малката тухла от Ботевград била втори мандат дупетат от ГЕРБ. Обаче една сутрин се събудила и решила, че ще пристане на „Наглост без граници”. Преобула се кака в нови секси прашки, нагримирала се и… хоп, хайде обратно при старата любов герберска. Дотук всичко добре. Случва се. Но… След малко идва нова оферта и кака не издържа на сексапила на бате Ники. Излиза на сцената и се гушва в широката пазва Барекова. Публиката е на крака. Любов! Какво да ги правиш младите? Като се обичат, нека се вземат. Да, ама не. Три много по-мощни пазви отвличат малката Ботевградска блудница направо от сватбеното тържество. Бойко, Цецко и Цецка не дават на кака да хойка.

  Вече по-късно многожеланият Даниел Георгиев обяснява пред журналистите, че всичко било доброволно. Всичко. Нямало насилие. Нямало принуда. Просто поривите на сърцето му били такива лъкатушещи. Ако името на кака не ви говори нищо, не се стряскайте. В българския парламент има поне още 200 никому неизвестни, но обгрижвани от народа избраници.

  Иначе Даниел, както си му е редът, е от трудолюбиво и борческо семейство. Баща му е кмет на Ботевград. Викат му голямата тухла, защото някога е бил шеф на завода за керамика, тухли, грънци, бидета и чучури. Неволята е принудила фамилията да се сдобие с десетина-двайсет апетитни парцелчета. Пак от немай къде са извършили и няколко сделки, които според злите езици не били много чисти. Ама то от завистници човек не може да се отърве.

  Еей, няма почивен ден тая пуста човешка злоба. Като почнали сега да разправят, че „Тухлите” били зависими, щото били стъпвали накриво в миналото си. Имало там нещо за тях и затова сега се разигравали тия сватбарски сценки. Иди ми – дойди ми. Ще ти дам – няма да ти дам. Срамота! Да вземат младоженците да седнат по мъжки и да се разберат цивилизовано в духа на пазарната икономика. Да си извадят офертите и да си ги премерят. По-твърдата печели. А и какво са се запънали за кака Ботевградска не разбирам? Пълно е в Народното събрание с хубавици от всякакъв калибър. С мустаци, без мустаци, плешиви, коремести или пък стройни космалани. И всички са готови да ги вземат. Тръпнат в очакване да се отдадат. При това гарантират, че са девствени. Нищо, че са сменили по няколко партийни ложета през годините. Пазели са се момите за истинската любов. Направо чувам тръпката: „Ох, ах, кога ще ни поискат? А дано е по-скоро, а дано е днес!”.

  Не знам дали ще е днес или нощес, но за притеснения няма място. Спокойно. Всяка кака ще си намери ергена. Дупетатки от всички видове полове (мъжки, женски и смесен), не се шашкайте! Ей го на, пак ще дойдат избори. Ще ви огрее.

  .

  Ивайло Зартов,

  21 май 2014 г.

• Здравка Евтимова в North American Review: Да пишеш къси разкази за България

  

  След публикацията на разказа „За Сава“ (For Sava) от Здравка Евтимова в „North American Review“ към Университета на Северна Айова, САЩ, българската писателка беше помолена да представи кратък текст за писането на разкази в България. Написаното от Евтимова беше публикувано на 12 май 2014 г. в блога на литературното списание под заглавие: “WRITING SHORT STORIES IN BULGARIA” („Да пишеш къси разкази в България“).

  Литературното списание „North American Review“ е най-старото литературно списание в САЩ, основано през 1815 г. в Бостън, а от 1968 г. е издавано от Университета в Северна Айова. Двукратно печели наградата „Национално литературно списание на САЩ“ – еквивалентно на наградата „Пулицър“ в сферата на литературните списания – в конкуренция с „Ню Йоркър“, „Харпър’с“ и „Атлантик Монтли“.

  Здравка Евтимова е получила покана от Европейския икономически и социален комитет към Европейския съюз да гостува на Комитета в рамките на културната инициатива „Déjeuneurs littéraires“. Писателката ще чете свои разкази в Брюксел пред академична читателска публика на 19 юни 2014 г. В рамките на тази инициатива през 2014 г. са поканени общо четирима писатели от различни страни на Европейския съюз.

   

• Премиера на „Пулпудева – помазаният град от боговете“

  

  На 22 май от 19 часа местно време в зала „Пълдин“ на хотел „Тримонциум“ в Пловдив ще се състои премиера на книгата на Константин Каменов „Пулпудева – помазаният град от боговете“, за която нашето издание писа преди време (вж. тук). В тази си книга Каменов проследява историята на родния си град от XI хилядолетие преди Христа до първите векове на Римското владичество.

  Книгата се издава с финансовата подкрепа на Сдружение „Пловдив – най-старият жив град в Европа“ и на издателска къща „Хермес“.

  Константин Каменов (наричан още Константин Камен Каменоф или с прозвището Коренът) е роден през 1965 г. в древния град под тепетата. Специализира Българска филология и Руски език и литература.  В същото време завършва и Актьорско майсторство и режисура. През 2007 г. завършва втора магистратура по История и започва защита на докторска степен по същата специалност. Повече от 20 години се занимава с научна дейност, а опити в поезията и прозата прави от дете.

  Първата му научна книга – „Небето помни – древнобългарската история“ излиза в Пловдив през 1997 г. Три години по-късно издателство „Народен будител“ публикува „Небето помни – протобългарската история“(2000), с второ допълнено издание през 2001 г. Следват „Ключът на Енох (Ключът на пътя към знанието)“ (2006) и книга втора от поредицата „Небето помни – Бог вижда; Етногенезис и създадени култури от протобългарите“ (2007), издадени от УИ „Паисий Хилендарски“. „Кой пренесе шумерските зикурати – време за промяна на историческата терминология“ (2008), част първа на изследването му „Траките и българите – най-ранните християни“(2009), под работното заглавие „Приемането на християнството от траките и унаследените им „езически“ символи и принципи в новата вяра и религия“ и „Небето помни III – Етногенезисът от (прото-) траки до българи“ (2010) са следващите му научни трудове. През 2011 г. излиза „Модел „GENEZIS“ – Структурата на вселената според траките херметици“. В началото на тази година излезе и книгата му „Симбиотика или теория за единната наука“,  издателство „Имеон“, Пловдив.

  От 2000 г. Каменов работи с група, наречена Интелектуално звено „Корени“. Член е на Дружеството на Пловдивските писатели. Той има издадени и над 10 поетични книги и един сборник с разкази. Разкази на Каменов са публикувани и в нашето издание – вж. тук, тук, тук, тук и тук. Стихове от същия автор, публикувани при нас, могат да бъдат прочетени тук, а негови доклади от исторически конференции и други исторически изследвания тук, тук, тук и тук.

  Желаем успех на премиерата на „Пулпудева – помазаният град от боговете“ не само защото това е книга, написана с много любов и пионерски изследователски труд. А и защото тази книга можеше да стане факт още в началото на миналата година, но тогава авторът, въпреки всичките си усилия и жертви, не намери спомоществуватели за нейното издаване.

  .

  Еврочикаго

• Шутове, бутове и Кончита

  

  Има ли неща, които са непреходни? Има, разбира се:

  Борбата с тютюнопушенето. Лицемерието, наречено „Българската Коледа”. Инициативи като „Да почистим България за един ден” и предизборни обещания за справедливост, прозрачност, промяна и прочие небивалици. За да се откажем от цигарите, се измислят лепенки, хапчета и предупреждаващи надписи за вредата от смученето на папироси.

  Не се сещам, обаче, някой да ни предпазва от поемането на смъртоносни дози идиотизъм. Явно в този случай медицината е безсилна. Законът също мълчи. Само купуването и продаването на гласове било престъпление. Гледам възтесничкото сако на Бареков. Под него – бяла тениска. А на корема му се пъчи образът на Васил Левски?! Не ни облъчва новият обещавач на справедливост. Все едно Апостолът, разположен на шкембака, сам ни отправя послания. Няма надписи да внимаваме, че продуктът в сакенцето е произведен от ДОПГ (държавна организирана престъпна група). По едно време отнякъде се появява детенце. Носи подарък за месията – пак бяла тениска, само че с друга картинка. Ники я нахлузва трескаво и всички затаяват дъх. От корема вече ни гледа Делян Пеевски. Така по-бива!

  Волен Сидеров, и той пременен подобаващо в същия маскараден костюм. Само че на пъпа му не са нито Левски, нито Ботев. По разбираеми причини, от там пак ни наблюдава Волен Сидеров. Получава се нещо, като стерео ефект. Това пък изкарва извън нерви пловдивския майстор на дудуци и той моменталически нарежда на клакьорите около него да цъфнат и те по бели тениски, но с величествения образ на Никито на тях. Туш! Амфитеатрално разположени Барековци слушат в захлас себе си. Волен не се предава, започва да мята върху си блузки, фланели, пуловери, анураци… всички с образа на… Волен Сидеров. Той ще спаси България. Той и никой друг. Но не е познал. Има и други, милеещи за Майка България. Станишев и Борисов си мерят коремите. От техните пъпове не ни облъчва никой. Тъжно.

  – Леле, как си бухнал. Още малко и ще ме настигнеш. Разбра ли сега какво е да пикаеш, без да си виждаш пикалото? Ха-ха-ха – разтресе катовете сланина тарикатът от Банкя. Миши-миши се нацупи:

  – Стига с тия твоите дебелашки шеги. Я, по-добре ми кажи вярно ли е, че Роската и Кончита Вурст са приятелки?

  – Ааа, светна ли ти? То нашто момче нарочно пусна да изтече информация за срещите с шефовете на EVN и Amazon. Истината е обаче, че прескочи до Виена заради Кончита. А ти що питаш? Да не ти се печели и на теб Евровизия? Ха-ха-ха – пак се разлюляха талазите – Няма лошо! Я, глей къв си ми пухкавелко. Не може някакъв си австрийски травестит да ти се опре. Ти си ни по-убав! Само дето не си толкова космат, ама карай.

  – Стига бе, стига с тия глупости – Сергей наду бузи и повдигна многозначително местата, където обикновено се намират веждите – Дай по-сериозно! Избори идват. Няма ли да пообещаем още нещо на народа? Справедливост, прозрачност, пенсии, заплати, борба с корупцията… Нещо от тоя сорт.

  – А бе, я си глей кефа. Има кой да се напъва вместо нас тоя път. Нали затова сме ги пуснали шутовете – Бойко се вторачи в корема си. – Виж кво, от сутринта съм само на 6 супички и 5 мешани скари, червата ми къркорят, а на празен стомах трудно се милее за каквото и да било. Аре да мушнем по неколко пържолки и после ще видим кво да праим с Кончита, че то тва не търпи отлагане. Аре.

  .

  Ивайло Зартов,

  12 май 2014 г.

• Алкохоликът

  Разказ от Виктор Хинов*

  .

  

  Беше вече доста късно, когато приключил със задълженията си, Джеймс най-сетне се отпусна в мекия фотьойл в кабинета на дежурния по клиника. „Сърцето ми вече не е за тази работа” – си каза старият aлкохолик. Беше и прав, и не прав едновременно. Независимо, че беше само на петдесет и осем години, сърцето му, износено от бурния живот, който беше водил, и непоправимо увредено от алкохола, работеше само благодарение на имплантирания в него дефибрилатор. Всеки път, когато сърцето спираше от крайна преумора, дефибрилаторът с автоматичен токов импулс го пускаше отново. Сърцето му беше на повече от сто биологични години. Но за работата, която работеше, това беше най-подходящото сърце в целия голям Индианаполис, а може би и в целия щат Индиана. Работата е там, че Джеймс Асбъри работеше като групов лидер в клиниката за наркомани Фербанкс. Никой не разбираше душите на наркоманите така, както него. Познаваше по очите им кога са дрогирани, знаеше всяко място удобно за  скривалище за дрога, усещаше ги безпогрешно кога лъжат и кога са искрени. Това не се научава. Той просто беше един от тях. Израснал във ферма в Северна Индиана, страната на пикапите и ловджийските пушки, сред здрави момчета, свикнали да си изкарват хляба с тежък труд, осемнадесетгодишният Джеймс решил, че армията е най-доброто място за него. В Средния Запад момчетата някак естествено израстват патриоти. Пък и Джеймс искаше да види свят и при финансовото състояние на родителите му армията изглеждаше единствената реална възможност това да стане.

  Света, който видя през тази 1967 година, не беше за очите на младеж като него. Оцеля през цялата Виетнамска война само за да се върне в Америка, където го нарекоха убиец на жени и деца. Той много по-добре от тях знаеше, че е точно това, което го наричат. За разлика от други, избра да не се оправдава със служба на отечеството или военна дисциплина. Просто започна да пие. Много. Искаше да забрави. Най-вече да забрави Стийв.

  Стийв Московиц, слабичкото еврейче от Ню Йорк, което за свое нещастие се оказа под командата на Джеймс малко преди края на войната. Стийв се страхуваше. Всички се страхуваха, но Стийв се страхуваше открито и безогледно. Всеки негов ден във взвода беше мъчение за него и за другите. Животинският страх, който се четеше в ококорените му сини очи, подлудяваше всички около него, борещи се със своя собствен страх. Това беше. Стийв не му пукаше, че му личи, и не правеше и минимални усилия да потисне или пренасочи страха си. Просто го изживяваше пред всички, открито и докрай. Само след две седмици нямаше човек във взвода, който да не се молеше някой заблуден куршум да сложи край мизерното битие на Стийв и да ги освободи всички от неговото присъствие. Бяха опитали всичко. И подигравки, и разговори по мъжки, и увещания. Опитваха се да му обяснят, но той не разбираше нищо. Страхът го беше обсебил. Джеймс беше сержантът на взвода и разбираше, че трябва да направи нещо. Дисциплината бързо се разпадаше. На никого не му пукаше вече за нищо. Хората бяха вечно пияни.

  И един ден се случи. При форсирането на реката Труонг войниците от взвода просто отказаха да се подчинят на командата му и да станат от окопите си. Тогава той хвана Стийв за ревера и го изправи до себе си. Насочи пистолет към главата му и му изкрещя: „Ако искаш да живееш още малко, тръгвай напред, защото иначе, Бог ми е свидетел, ще ти пръсна черепа още сега!“. Даже и парализираният от страх Стийв разбра, че след секунда ще последва изстрел. Ужас се изписа на лицето му. Инстинктът за самосъхранение го накара да се обърне и да се затича напред – далеч от Джеймс. Джеймс беше в този момент за него по-страшен, отколкото картечниците на виетнамците. След секунди тялото му беше разкъсано от картечен откос, но взводът се беше изправил и форсираше реката на своя участък.

  Джеймс не можа да забрави страха в очите на Стийв, преди да се обърне и да се затича към смъртта си. И месеци по-късно, когато видя същия страх в очите на виетнамски селяни от току-що превзето селище, не издържа и тотално превъртя. Когато пълнителят му свърши, селото беше обезлюдяло, а той беше убиец на жени и деца.

  Следващите тридесет години минаха под знака на алкохола. Работеше случайни и сезонни работи. Обиколи щатите в търсене на работа и нов живот. Имаше няколко бивши жени и неизвестен брой деца, част от които не го познаваха, а другите, които го познаваха, не искаха и да чуят за него. Бившите му жени си имаха нови мъже и отдавна го бяха забравили. Сестра му не му вдигаше телефона и не го пускаше в къщата си. Беше минал през безброй програми за лечение и три пъти лежа в интензивното. Панкреасът му беше хронично възпален от непрекъснатия досег с алкохола, а имаше и хепатит, защото освен алкохола не пренебрегваше и наркотиците. Взимаше ги през устата, смъркаше ги, вкарваше си ги венозно, пушеше какво ли не. Не умря само защото беше много здрав по природа и беше израснал с труд на чист въздух и здрава храна. Единствено старата му майка никога не се отказа от него. При нея той винаги можеше да отиде, да пренощува и да се нахрани. Баща му беше починал и тя даваше на Джеймс всичко, което можеше.

  Мислеше си, че това е краят. Просто още една бутилка или инжекция хероин и всичко ще свърши. Много наркомани си отиваха така. Свръхдоза, аспирация, преохлаждане.

  И тогава майка му почина. Той не отиде на погребението. Никой от роднините му не искаше да го вижда. Отиде след това и дълго плака на гроба ù. От тридесет години не беше плакал. После за пореден път влезе в клиниката Фербанкс. Мина през детоксикация и доброволно остана в групите за възстановяване. Към клиниката имаше програма за социална рехабилитация. Алкохолици и наркомани живееха по трима-четирима в апартамент. Плащаха за апартамента, ходеха на работа, посещаваха групова терапия всеки ден. Целта бе да отговарят един за друг. Един наркоман или алкохолик най-добре може да усети симптомите на срив и влошаване в съквартиранта си. Той най-добре знае къде е скрита дрогата или алкохолът, и кой посетител е роднина, а кой дилър. Алкохолът и дрогата са враговете. Страхът от срив е всъщност страх от смъртта. За повечето от тях пореден срив би означавало смърт. И в груповата поддръжка и отговорност се намира спасението. Да оцелееш още един ден пред лицето на врага. Да излъжеш смъртта отново.

  Джеймс не се надяваше да оцелее. Просто не искаше да си отиде без бой. Седем години по-късно той вече беше групов лидер, на работа в клиниката, и дори имаше и хоби. Ходеше на лов. Най-трудното за наркомана е да откаже цигарите. Затова много от стабилизираните наркомани умират от рак на белите дробове. Те компенсират другите си зависимости с усилено пушене. Джеймс даже отказа и цигарите. Каза си, че за всеки ден, който не пуши, ще слага цената на една кутия цигари – четири долара, в буркан. След две години със събраните пари си плати отиване до Аляска на лов за мечка гризли. Беше любител на лова с мускет. Един заряд, един изстрел, един шанс. Сега кожата на мечката украсяваше скромната му стая в жилището, което делеше със спонсора си. Той също беше спонсор на петима други. Спонсорът е човекът, на когото може да се обадиш по всяко време на денонощието за каквото си искаш. Той е твоят взводен командир. Когато останеш сам и страхът в сърцето ти започне да расте; когато единствената бариера между лудостта и теб е дрогата, се обаждаш на спонсора си. Той е човекът, който е минал през това преди тебе. Той е твоята връзка с реалността. Той е последната граната, последния куршум, изстрелян в противника. Следващият отива в главата ти. Спонсорът ще те изведе на кафе. Ще изслуша от тебе това, което вече си му казвал хиляди пъти. Ще изчака търпеливо да отмине пристъпът. И няма да си тръгне преди да е сигурен, че си наред.

  Животът на наркомана е война без край. Понякога врагът се спотайва и се прави, че го няма. То е само, за да те удари изненадващо и още по-жестоко. За да разбереш какви проблеми има дяволът, трябва да поживееш с него в ада и да станеш като него.

  Телефонът на бюрото иззвъня. Джеймс вдигна слушалката. Беше Патрик. „Трябва да дойдеш, Джеймс- каза той. – Илай се е дрогирал отново.” Илай беше младо момче, отскоро в групата. Живееше с още четирима в една къща за социална рехабилитация. Така и не престана да лъже и смъркаше при всяка удобна възможност. Другите четирима едвам го издържаха. Илай правеше неимоверно трудно за тях това да не се предадат. Опитаха със заплахи, грубост, увещания, следене. Нищо не помагаше. Илай безогледно продължаваше да се дрогира. Джеймс знаеше какво трябва да направи. Когато дойде, Илай седеше на леглото си. Зениците му бяха на карфички и едва приказваше. Джеймс го погледна, хвана го за ревера и го изправи рязко. „Измитай се от тука веднага. Обади се на някой приятел да те вземе и се измитай!” Илай се опита да каже нещо, но срещна погледа на Джеймс. Очите му чернееха като дулото на пистолет. Имаше нещо в погледа му, от което коремът на Илай се сви на топка. Това беше погледът на убиец. Илай събра набързо дрехите си и излезе на улицата. Там беше спряла кола. Джеймс се обърна към Патрик: „Кой е този?” „Някакъв приятел” – промърмори Патрик, гледайки в земята. „Значи – каза Джеймс – така и ще запиша в рапорта. Взет от приятел на семейството.” Патрик си замълча.

  В това време колата, в която се качи Илай, вече караше по околовръстното. Дилърът крещеше на Илай: „Докога ще те угоявам, копеле проклето? Не си ми плащал от две седмици. Аз да не съм ти благотворително дружество?”. Илай се беше свил на своята седалка и не смееше да гъкне. Дилърът наби спирачки. „Слизай говедо! Като нямаш пари, разкарай се и никога не ми се обаждай! Не ме е еня за абстиненцията ти. Да пукнеш дано!” Илай слезе и колата потегли в нощта.

  *

  Аманда се връщаше от парти по случай завършването на колеж. Животът ù беше права възходяща линия. Тя беше внучка на пенсиониран с почести армейски генерал, награждаван многократно за ролята му във виетнамския и в много други конфликти, и дъщеря на директора на Индианаполския клон на ФБР. Аманда току-що беше завършила за бакалавър в политическите науки и вече имаше предложения за работа във Вашингтон. Животът беше песен, а бъдещето – безоблачно. На партито доста си бяха пийнали и изпушили някоя и друга цигарка с марихуана, но какво пък толкова. Един път се живее. Лексусът, подарен за завършването, летеше по магистралата със седемдесет мили в час. По това време нямаше никакви коли, а и полицаи не се виждаха.

  Внезапно една фигура се появи в светлината на фаровете. Изникна като че ли от небитието. Чу се тъп удар и фигурата отхвръкна в страни. На предното стъкло се появиха множество пукнатини. Аманда изтрезня за секунди. Кръвта ù се смръзна. Не спря и продължи да кара. Опитваше се да се убеди, че е било сърна. Когато пристигна вкъщи и влезе пребледняла в хола, почти си вярваше. „Какво ти е, скъпа?” – попита загрижен баща ù, който я чакаше да се прибере. „Май ударих сърна на магистралата” – едва чуто промърмори тя. Баща ù отиде до гаража. Погледна смачкания преден капак със следи от кръв и косми. „Къде я удари?” – попита я. „На околовръстното, близо до изхода за 69-та магистрала” – отговори Аманда. След десет минути баща ù беше на мястото. Запали фенерче и го насочи към безформения куп в канавката. Прималя му. Седна на тревата, извади мобилния си телефон и набра 911. „Казвам се Уилям Бентон. Дъщеря ми току-що е ударила човек на магистралата. Моля, изпратете екип!”

  Из кратка справка по новините след месец:

  “Директорът на Индианаполския клон на ФБР Уилям Бентон подаде вчера оставката си. По неофициални данни, оставката му има отношение към  осъждането на дъщеря му на десет години затвор за убийство по непредпазливост в състояние на употреба на алкохол и марихуана на 13-ти ноември тази година. Напомняме, че Уилям Бентон е син на генерал Бентон, герой от виетнамската война, награден от президента за кампанията по форсирането на река Труонг.”

  .

  –––––––––––––––––––––––––

  * „Алкохоликът“ е един от разказите в първата книга на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“. Повече за автора, както и други негови разкази, можете да прочетете тук и тук.

  .

• За кърлежите и хората

  

  Седя онзи ден, наведен над един вестник в парка на Разград, и се опитвам да мисля за наближаващите избори – как да гласувам, че после да не ме е яд. И погледът ми попада на десният ми крак, където два кърлежа нежно и деликатно ми пият кръвчицата. Аз не съм скъперник и често съм давал кръв, но така нахално да ме имат за донор, разчитайки, че може и да не забележа, че храня паразити, не е етично някак си.

  – Хм – питам ги – добре бе, нахали, при такива възможности тука, младежи, девойки, майки с малки деца, до моята стара кръв ли опряхте, ваш’та кожа кърлежска?

  – Миии… – мимикат ми. Това е една случайност, такова, ирония на съдбата значи, по принцип не съм им в списъка на абонатите.

  – Добре бе – прекъсвам ги аз, защото усещам, че гледат да отдалечат гибелния момент с приказки. – Я кажете като кърлежи с опит в кръвосмученето и кръвоплюскането, за кого от кърлежите, публикувани в този вестник, да гласувам, хвърлете едно оченце. Ако ми дадете отговор, който ме задоволява, ще ви пусна живи и здрави.

  След няколко минути и разговори на ухо, по-големият кърлеж започна:

  – То, вижте сега, не е етично някак да коментираме колегите си, но предвид обстоятелствата сме принудени, под натиска, който така брутално ни оказвате, да ви отговорим. Старите партии-кърлежи бяха родени от Майката червената кърлежка, с цел са продължат нейното кръвопускащо дело, и резултатите са налице – колко е сега населението на страната нали… Пряснородените кърлежи сега са гладни, лакоми и доста агресивни, така че тяхното съревнование със старите опитни кърлежи кой да изпие повече кръв ще доведе до трудно прогнозируем резултат. На кантар са, за който и да гласувате, няма да сбъркате.

  – Ахаа – казах аз – значи нямате точна прогноза, затова пък аз много точно ще ви извадя по часовниковата стрелка наобратно, и съвсем точно ще ви смачкам… А после ще си намеря някой симпатичен независим, за да мога съвсем независимо да ги подкарам като им дойде времето…

  Ще запитате защо я разказвам цялата тази история? Ами да, всъщност исках да запитам: а бе, тези там в общината на коя страна са – на кърлежите или на разградските граждани? Кога ще окосят тревата в парка и ще напръскат против гадини?

  .

  Тодор Кунчев

• Емигрант

  Разказ от  Виктор Хинов*

  .

  

  Когато заминавах, брат ми ми каза: „Абе, Америка е малко като оня свят. Който е заминал, не се е върнал обратно.“ Това запомних. Имаше и един друг човек. Той не ми беше брат. Но това, което ми каза, също не забравих през всичките емигрантски премеждия. „Знам – рече ми – че всеки те съветва да заминеш и да не се обръщаш назад. Но аз ще ти кажа – решиш ли да се върнеш, хич да не ти пука какво ще кажат хората. Който си мисли, че не си се справил, да ходи той да опита. Ако не ти харесва, не му мисли много и се върни…“

  Десет години по-късно все същите мисли. Да стоя или да се върна. „Къде ще се връщаме – сърди се жената. Аз тук второ висше завърших, работа имам. В България наемат на работа само фолк певици по 18-20 годишни, след пластична операция на гърдите. А и ти къде ще докараш този доход в България? Децата ни са момичета на 12-14 години. Опасно е да ги караме да живеят в онази разюздана бандитска действителност.“ И майка ми плаче, че не съм при тях, ама си крие сълзите пред мен и ми нарежда: „Стойте си в Щатите. И къща си имате, и работа, а пък и доходите ви са достатъчни да си идвате на почивка в България.“

  На почивка в България е хубаво. Ресторанти, хотели, всички роднини и приятели се събират да те посрещнат. Нямаш време от срещи, разговори и партита да се огледаш, да поговориш за истинските неща. Да чуеш какво им тежи на хората и как живеят. Да споделиш на теб какво ти е. Емигрантът в България бързо научава, че не е добре да се оплаква. Веднага те режат: „Ти пък какво искаш? Правиш куп пари, имаш къща, кола, пътуваш си по света.“ Или пък си мислят: „Този некадърник и там не може да се оправи. Аз да бях на негово място…“ И мислите им се изписват на лицата. Питаш ли за работа, направо ти се скарват като на малко дете: „Каква работа бе, джанъм. Ние тук едвам си припечелваме хляба. Я си гледай Америката“. Най-популярни са приказките тип „сапунена опера“. Да, има малко зор, малко трудности, но най-накрая българинът-емигрант преодолява всичко и им скрива топката на тъпите американци. Оттам-нататък живот в разкош от български тип. Спортни коли, цицорести мацки, екзотични пътувания. Най-важното е да съобщаваш кое за колко си го купил. Това дава възможност на слушащия да каже утре на жена си: „Тоя американец плаща луди пари за глупости, пък ми се заоплаквал. Аз да бях на него…“

  За българите – американец, за американците – емигрант. Оставаш си човек от самолета над Атлантическия океан. Нито си тук, нито си там. Четеш разкази на нови български писатели. Като бисери в калта. Истински, изстрадани. За реалната България, за обикновените хора. Разбираш колко се е променило всичко. Няма я твоята България, емигрантче. Зачиташ се в американски писатели. Безкрайно интелигентни, начетени, чужди. Разбираш ги със мозъка, но не и със сърцето. Интелектуално удоволствие, но на сърцето му е нужен Чудомир…

  Никога в България не съм харесвал хорото. Не го разбирах. Тук само го усетих истински. Не да го водиш, да го играеш е истинското удоволствие. Без да знаеш и без да си учил. Виждал съм как чужденци се хващат на българско хоро. И да знаят стъпките, можеш веднага да кажеш, че не са българи. Обичам този момент в хорото, когато то става едно цяло. Едно голямо припкащо и тропащо, толкова Българско Хоро, в което няма аз и ти, той и тя. Няма тази или онази група, и кой какво казал за другия, и онзи как го погледнал и какво му отвърнал. Изчезват разликите в образованието, доходите, социалното положение. Сега разбирам защо на чорбаджийските щерки майките им забранявали да се хващат на хората. Да си подчертавали положението.

  В България се стремях да съм различен. Тук искам да съм част от нещо. Па макар и един от хората, останали в самолета…

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Разказът е включен в първата книга на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“. Повече за тази книга, както и други разкази от нея, можете да прочетете тук.

  .

• Истина

    

  .

  Далеч, далеч във времето сте вие*.

  Отново искам да ви призова,

  да ни покажете и чест, и сила,

  че ние не познаваме това!

   

  Защо през тезидвадесет години

  живяхте апокрифно между нас?

  Не знаехте ли, че без хляб и истина

  Животът ни е като смачкан фас?!

   

  Не знаехте ли, всяка ваша дума

  за жадния е глътчица вода!

  Тя води ни по непознати друми,

  насочва ни към вярната следа!

   

  В миг оживява времето, когато

  човекът бил е за човека брат!

  Там истината значела е злато!

  Човещината – сладост, аромат!

   

  В годините безскрупулните хора

  наричат ви със разни имена,

  най-нагло, най-безотговорно,

  посявайки отровни семена.

   

  Но всеки, който истината търси

  и вярва в чудесата на света,

  ще бъде вечно ваш идеен спътник!

  Светци сте вий! Целувам ви ръка!

   

  Как силно искам дните ви да върна!

  В света ви искрен да се потопя,

  където слънцето огрява силно

  България – красива и добра!

   

  Какъв ще е светът без светлината,

  без силата на онзи мощен дух?

  През ад преминал, а пък всичко свято

  запазил с толкова любов дотук!

   

  Вий няма от какво да се срамувате!

  Живот огромен, като канара!

  Със знания и гордост ни дарувайте,

  бъдете дълго нашата съдба!

                                     

  Георги Ламбов

  –––––––––––––––––––––––––

  * Стихотворението е написано през 2010 г. и е посветено на Съюза на българските национални легиони.

• Наистина любов

  

   

  Ще се намери винаги Пилат.

  За трийсет сребърника – Юди много.

  Живеем с теб в провинциален град.

  Там палят свещи, без да вярват в Бога.

   

  Ще се намери някоя жена,

  с която съм прекарал два-три часа…

  Ще ми вменява чувство за вина,

  крещейки от отсрещната тераса.

   

  Ще се намери мъж, делил със теб

  едно легло и нищо, нищо друго…

  Ще казва, че сърцето ти е лед,

  понеже си на другиго съпруга.

   

  А ние с теб, в библейски смисъл нов,

  отдавна сме избягали от храма…

  Защото е наистина любов

  след трийсет сребърника да сме двама.

   

  Добромир Банев,

  Dobanev.blogspot.com

• Кошмарът на държавния чиновник

  

  Дами и Господа,

  Знаете ли какво означава да ти сменят правителството?

  Това лесно не може да се изрази. Това значи всичко! Земята гори под краката ти, а небето на парчета пада отгоре ти, като при земетресение! Новото правителство е естествено да те гледа като партизанин на старото, на което си се клел и дори продал, и да поиска веднага да те замени с някой свой и верен човек. Всичките ти министерски приятели, на които си разчитал и давал туй-онуй, за да не те забравят, се изпокриват в миша дупка, запушвайки си ушите, щом чуят името ти. Не отговорящи на отчаяния ти телефонен зов. Всичките ти врагове, познати и непознати, до вчера мълчаливи, сега изскачат на светло, крещейки, че такъв негодник, подлец и шушумига, на бившето правителство подлога, на бившия некадърен министър душеприказчик и на отечеството си предател, не трябва и час да остане на службичката си, за да я позори. И, че най-добре е веднага да се уволни, а още по-добре, ако му се образува дело. И то незабавно!

  Господа, вие представяте ли си какво значи това? Знаете ли вие как се изгражда една чиновническа кариера и какво означава тя? Знаете ли, че чиновникът, изваден от кариерата си, олеква като перушинка. А за какво служи перушинката, освен за игра на вятъра. Знаете ли вие, че разрушаването на една чиновническа кариера означава разрушаването на цял един живот. Изваждането на един с мъка огладен камък от единственото място, на което е тежал. И дори нещо повече. Това означава разбиване на цялото му семейство! Защото мъчно придобила навиците на високопоставена дама, госпожата му още по-мъчно би могла да се лиши от тях. И в такъв случай, унижена, покрусена, овъргаляна в калта, тя няма никого, освен мъжа си, когото да вини, да го нарича негодник и глупак, недодялан селяндур, който не я цени. Идиот, който е провалил бъдещето й, както и това на децата й.

  Представяте ли си, господа, цялото отчаяние, от което е обзет чиновникът, който вижда кариерата си разрушена, семейството си разбито, а животът си обезсмислен?

  Той е отчаян. Нещо повече, така е отчаян, че с всичките си сетива усеща мрачното, начумерено небе да го затиска, смазва и убива последната искрица живот, скрита все още в изтощените му гърди. Големите нещастия имат това свойство, че отнемат мисловните способности и дават път на болката. Болката e именно от осъзнаването на голямото нещастие. Тя е чувството за невъзвратимото, което е изгубил. Осъзнаването, че това е краят – неминуемото сриване в пропастта. В един миг той осъзнава, че неговото партийно слънце завинаги е залязло, че вечната нощ се надвесва над него със същата сигурност, с която зората вече изгрява в душата на неговия заместник, може би вече определен, може би вече атестиран??

  Напразни остават догадките как новото правителство ще гледа на тях, нещастните чиновници на бившето правителство. Толерантни, и сговорчиви ли си били с бившите опозиционери и нине управляващи? Кои от приятелите им са и наши приятели, кой познава вуйчо им и кой е съученик на братовчедите им? Нито дума. Въпроси без отговор. Въпроси пред бялата стена пред вас. Питайте и чакайте, нищо, че е въпрос на живот и смърт!

  Да, тя не е за разправяне, дами и господа…

  .

  Светослав Атаджанов

• Дончо Цончев, „За селяните“

  

  Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката „Малък коментар“ – дечица отговарят на въпрос.

  Тези наши внучета ме интересуват силно – на тях оставяме света.

  Този път въпросът е: „Какво е селянин?“

  Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.

  Момченце: Те са, които отиват в затвора.

  Те са глупави, мръсни – продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така: Те не ядат нищо, защото нямат пари.

  Жена ми ме поглежда, тя отлично знае как чувам всичко това.

  Аз пък поглеждам към масата. Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук.

  Мисля си откъде иде всичко това.

  Опитвам се да не се гневя.

  Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) – виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми.

  Чувам: „Жетва е сега, пейте робини…“

  С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача.

  Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края – режат лицето ми и потта силно люти.

  Порасъл съм под една картина у дома, наречена „Градушка“.

  Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза – моли се на Бога да пощади хляба за челядта.

  Край тази картина баща ми обичаше да рецитира „Градушка“ на Яворов.

  Виждам лелки, стринки, каки – наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце.

  Кърмещи като във великото платно „На нивата“. Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките – като в картините на Майстора.

  Тук се пие глътка ракия.

  Сещам се и тя откъде иде.

  И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо отвратително.

  Ами от родителите им – откъде другаде? Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък.

  Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени.

  Всъщност на паразита за какво му е корен?

  Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните.

  Просто зяпам как гори камината и размишлявам.

  Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, докато ни ги докарат у дома.

  И тръгна ято въпроси – от мен към мен – като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж.

  Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелова награда и вече имаше пари за три живота?

  Защо англичаните напират напоследък у дома – да си купуват къщи по селцата?

  Не знам. Предавам се.

  Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара.

  Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, бабичките, момите – пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце.

  Бедността, пендарките, носиите и песните – все по наследството от вековете.

  Така съм задрямал.

  И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.

   

  Дончо Цончев,

  Рoznanie.dir.bg

• Партидиотизъм

  

  Патриотизъм. Много яка дума. Дъвка ли е, болест ли? Или някакво необяснимо природно явление?

  Политици, депутати, министри, президенти, партийни функционери… Само като отворят усти, и все това виждам по обложените им с патриотични налепи езици. Особено на велики дати. Тогава патриотизмът им ескалира. Придобива чудовищни форми и размери. Без значение кой с какъв цвят секси прашки е под панталоните, надпреварата е бясна.

  Ако е Гергьовден – дали ще е скумриоподобният Олигархски, бъчвообразният БиБи, Миши-миши Бат Серго или някой друг, няма значение – важното е, че барабар с цялата ни българска армия, те патриотично надуват бузи на малкия площад. Малък е и най-големият мегдан за тези гиганти на патриотизма.

  Ако е 19 февруари, може например в Западните покрайнини, недалеч от българската граница, да се открива паметник на Васил Левски. И там да присъства негово величество развалячът на седенки Пламен Орешарски. Същият работи в свободното си време и като министър-председател на България. Няма как мракът да стане по-тъмен: „Защо още не сме изградили чистата и свята република?” – това Орешарски щял да попита Левски и щял да гледа строго! Боже! Направо видях как Васил вади камата и не пита нищо…

  В София, главният милиционер Цветлин Йовчев пък се надява на същата дата, че няма да има ексцесии пред паметника на Апостола на свободата. Това щяло да помрачи празника!? Явно за патриотично настроения български вътрешен министър обесването е повод за празнуване. И за да не си разваля рахатлъка, нарежда да се възпрепятства достъпа на българските граждани до паметника. Хората чакат с часове, за да поднесат цветя и да се поклонят пред паметта на Апостола.

  Подобието на държавен глава пък, ирландската пастирка Плевнелиев, сам се хвали с патриотични постъпки. Докато бил във Виена, той не се срещнал само с шефа на EVN. Провел и друга сгляда – с боса на AMAZON. Това не е лобизъм, не е защита на частни, чужди интереси, не е предателство към националните такива. Това е висша форма на патриотизъм. И да не си помислите, че е взел някое и друго рушветче. Няма такова нещо. Той не взима, те сами се бутат да му дават.

  Тъкмо си помислих, че съм се нагледал на от странни по-странни прояви на родолюбие и повече няма накъде да се извърти… – и хоп, Станишев по БНТ: „Нека на първо място да мислим и правим това, което е най-добро за България!”. Ах! Колко ли телевизора са били заплюти в този момент? Изпедепцан патриот е Бат’ Серго. Волен и Валери имат мноого да се учат. Още като премиер на шайката ‘БСП-ДПС-НДСВ’ го раздаваше тарикат. Обслужваше наред и то така, че да няма незадоволени. Благодарение на него България вече граничи на изток с плажовете на бейовете Златев, Божков, Гергов, Ганчев, Батков, Банев…

  Това са впрочем същите онези заменки, които обещавачът на справедливост Борисов уж щеше да разваля. Но къде ти… И Догановата орда се назоби с гори, язовири, земи и европейски фондове. И Милен-Велчевци и Диневци се изпъпиха с безброй хотели. И бившата социална министърка Масларова си направи дребно ремонтче за около десетина милиона лева с държавни пари. Няма министър, който да не е родил частна фирма на домочадието, и да не я е осигурил с държавни договори. Достоен пример за подражание е схемата „Батко и братко”.

  Сега хитрецът Сергей стои леко встрани и отгоре. На пилона се кърши Олигархски. Но пак всички са доволни. Не, не, не. Не е възможно тези патриоти да са олигофрени. Не са и никак нагли. Скромността им е пословична. Тук става въпрос за най-обикновена грешка на езика. Българията, която те имат предвид, не е тази нашата България, а тяхната – на ДОПГ (държавна организирана престъпна група): „Нека на първо място да мислим и правим това, което е най-добро за олигарси, местни феодали и корумпирани политици и магистрати!”.

  А така де, кажи си го, та да те разберем. Да не стават недоразумения. Позабърсах телевизора. Поредният партидиот ме заоблъчва с „патриотизма” си.

  .

  Ивайло Зартов,

  28 април 2014 г.

• Божидар Данев: „Някой трябва да озапти българския работник“

  Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде!?
  

  .

  Сhergar,  Neverojatno.wordpress.com

  

  В интервю за Дарик радио изпълнителният председател на Българска Стопанска Камара Божидар Данев успя да отговори на вълната от негодувание срещу новите предложения за изменение на трудовите взаимоотношения, предложени от БСК, като се аргументира изключително логично и не остави и капчица съмнение в правотата на защитаваните от камарата позиции. Публикуваме интервюто без съкращения, поради изключителната му важност относно информираността на българските работници за очакващото ги бъдеще:

  “ – Г-н Данев, предложенията, които излязоха от Българска Стопанска Камара за промяна във взаимоотношенията работодател – работник, предизвикаха остри реакции на решително отхвърляне. Смятате ли, че има шанс да ги прекарате през Парламента?

  – Длъжни сме да ги прекараме и те да станат реалност, в противен случай мога да ви гарантирам, че България ще фалира. Ако работещите българи не осъзнаят своята отговорност пред България и не спрат със своята тъга по социализма, опасявам се, че скоро никакви мерки няма да спасят българския бизнес. Ние от БСК сме взели на плещите си огромна отговорност, защото в крайна сметка някой трябва да озапти българския работник. Той се е превърнал в бясно бездомно куче, на което, ако не хвърлиш кокал, има опасност да бъдеш ухапан и това да доведе до фатални последици за теб. Двадесет години никой не смее да му каже истината, а именно, че или ще се съгласи да работи при нашите условия, или ще умре. Всяка друга политика е самоубийствена за бизнеса и пагубна за България.

  – Постоянно споменавате България, не е ли малко странно това при положение, че съвременният бизнес е мобилен и работи на световно, а не на национално ниво. От думите ви оставам с впечатлението, че българският бизнес се е капсулирал в България, това неконкурентоспособност ли е?

  – Радвам се, че ме попитахте. Не, това не е неконкурентоспособност, това е самоотвержен патриотизъм, родолюбие, национализъм, ако щете. За разлика от алчния български работник, който вече 25 години изсмуква жизнените сокове на българската икономика, за да задоволи своето шкембе, без да се интересува и капчица от България, бизнесът полага всички усилия да съхрани родното производство. Ами погледнете, то е очевадно, кой емигрира? Българският бизнес или българският работник? Кой е предателят – работодателят или работникът? За колко български бизнесмени сте чули, да емигрират в Европа и да изоставят родината си? – Нито един! А не е да нямаме покани. Аз обикалям света и мога да ви кажа, че българският работодател е желан инвеститор по цял свят. Че ние, ако решим, можем да отидем и да инвестираме нашите пари във Виетнам, Камбоджа, Бангладеш, Китай и т.н., както между впрочем правят много наши конкурентни чуждестранни фирми, и там работниците ще са доволни да работят на половината от заплатите, които получават нашите български търтеи, смеещи да се наричат работници.

  Въпреки всичко това ние търпим, стискаме зъби и не бягаме през терминал 2, ние милеем за България и аз мога да ви се закълна от името на всички български бизнесмени, че няма да мръднем от България, докато има поне един жив работник. Тази масова емиграция на неблагодарни български работници към Западна Европа е явление, което ни поставя пред сериозно изпитание, започват да липсват редица специалисти. Специалисти, за изграждането на които българската държава е инвестирала пари от нашите данъци. Ние плащаме обучението на всички български студенти и тяхното безотговорно и неблагодарно отношение, тяхната наглост след всички тези грижи, сами да определят нива на заплащане, при които са съгласни да работят, е връх на безсрамието.

  На българският работник трябва да му се обясни – и може би тук е и нашата вина, че не сме го направили, – че държавата се крепи на икономиката, т.е. на бизнеса, на нас, работодателите. Без нас България не би я имало, в този смисъл всеки, който заявява, че го е грижа за България, е длъжен да работи за нас, при условията които ние поставяме, безропотно. Ние най-добре знаем какво е нужно, какво е правилно, какво е икономически изгодно. Ако трябва да направя едно по-разбираемо сравнение, за да ме разберат всички, то е следното: бизнесът е тялото на държавата, работникът е храната, от което това тяло има нужда, за да расте и да се развива.

  Всеки сам избира дали да е част от тялото или от храната и в това е смисълът на демокрацията. Днес всеки може да е бизнесмен, стига да има съответните способности и познания. Но ако сте избрали да бъдете наемен работник, то тогава спокойно и с жертвоготовност трябва да сте готови да служите на работодателя си и да изцеждате силите си до краен предел, а не да ги пестите, за да доживеете до пенсия или защото сте имали ангажименти и към семейството си. Днес семейството е лукс, който могат да си позволят само богатите, а стремежът да доживееш до пенсия е проявление на висш мързел.

  – Казахте, че всеки може да стане бизнесмен, вие самият как станахте такъв?

  – Да, всеки може да стане, стига да има необходимите качества. Аз самият научих всичко за бизнеса благодарение на работата ми в структурите на Държавна сигурност. Както знаете, аз съм бивш агент на ДС и то в научно-техническото разузнаване, работил съм срещу капиталистическата икономика и съм я изучил до най-малка подробност. Подслушвал съм и съм донасял относно най-дълбоката същност на капитализма. От работата ми сред врагове на социализма съм опознал капиталистическото мислене в детайли. Така че, именно благодарение на работата ми в ДС, аз получих знанията и уменията, необходими за изграждането на успешен бизнес. И не само аз, разбира се, и други мои колеги от ДС също успяха след промените да изградят успешен бизнес, и дори днес работим заедно за бъдещето на България. Трябва да ви кажа, че ако не бяхме ние, агентите от ДС, след 10 ноември 89г. България щеше да рухне за няколко месеца. Ние изнесохме на гърба си целия икономически преход от социалистическо към капиталистическо производство. Ние положихме неимоверни усилия цялата икономика на страната да попадне в наши ръце, за да не се изгуби и разпилее и най-малката частичка, като попадне в невежи и алчни за бърза печалба ръце, защото имаше и такива попълзновения.

  -Да се върнем все пак на вашите предложения за промени в трудовото законодателство. Бихте ли споделили най-важните от тях.

  – С удоволствие! Една от най-важните е, че всеки специалист ще сключва колективен трудов договор с всички български работодатели и ще работи там, където се наложи. В тази сложна ситуация на световна криза не можем да си позволим един специалист да работи само за един бизнесмен. Много такива безскрупулни специалисти злоупотребяват с монопола върху знанията си и извиват ръцете на работодателите, карайки ги да се конкурират едни други, като му предлагат по-висока заплата.

  – Но конкуренцията не е ли задължителен елемент от капиталистическото производство?

  – Извинете, но конкуренцията идва в края на производството, при продукта, неговите качества и цена, а не още в началото при наемането на работника, който ще го произведе, както се получава в България. Безотговорният стремеж към все по-високи и по-високи заплати от страна на квалифицираните кадри поставя бизнеса на колене още преди да е започнал да произвежда. Той оскъпява продукцията, правейки я непродаваема на международния пазар, и убива бизнеса на колегите, които нямат възможност да го наемат на работа. Затова трябва държавата да се намеси и да изготви регистър на квалифицираните кадри в България, и да ги задължи да работят не за отделен бизнесмен, а за икономиката като цяло, срещу едно нормално възнаграждение, осигуряващо му хляб и вода.

  Друго нещо, върху което искам да обърна особено внимание, това е абсолютно наложителното налагане на забрана за емигриране на българските работници в трудоспособна възраст. Ако някой български работник иска да емигрира, то той ще трябва да докара на свое място най-малко двама чуждестранни бежанци, които да обучи на необходимите за производството знания и умения, и едва след това ще може да напусне работното си място и съответно България, но при условие, че някой друг бизнесмен няма нужда от него.

  Особено важна мярка е ранното приобщаване на българските граждани към трудова дейност. Според нас всички деца още от предучилищна възраст трябва да се водят на задължителни бригади в предприятията, за да свикнат от малки с мисълта, че са длъжни да работят за нас. Едно дете много по-лесно можеш да го научиш на необходимите трудови навици, отколкото един зрял индивид. Децата са доволни дори на едно браво и потупване по рамото и не трябва да позволяваме с израстването това тяхно благородно качество да бъде изместено от стремеж към забогатяване за сметка на работодателя.

  Много е важно също въвеждането на непрекъснат режим на работа. Премахване на отпуските, като вредни и аморални стимули и преминаване към доживотна работа. Заплащането трябва да бъде заменено с осигуряване на подслон и храна, и то само при положение, че няма излишък на работна ръка.

  – Но при това положение, държавата от кой ще събира данъци, как ще функционира? И в крайна сметка за кого ще произвеждате, кой ще купува продукцията ви?
  
  – Елементарно е. Ако нашите предложения се приемат, няма да има нужда от данъци. Държавата ще бъдем ние работодателите, бизнеса. Ще бъдем нещо като мравуняк, едните ще се раждат работници, другите бизнесмени. Разбира се бизнесмените трябва да бъдат много по-малко, което и сега е така. А що се отнася до продукцията , то ние ще произвеждаме изцяло за международния пазар и, уверявам ви, няма да има кой да ни бие. Нали не мислите, че ние в момента печелим от вътрешния пазар, това е невъзможно. При положение, че плащаме на работниците си по-малко от стойността на изработеното от тях, няма как да разчитаме, че те ще имат пари да го купят, на такава цена, че да печелим. Този проблем за известно време беше решен чрез кредитиране на работниците от банковите институции, но вече няма какво да им се отнеме и са необходими други решения, именно тези, които предлагаме.

  – И накрая каква е вашата мечта за България?

  – Ние искаме България да се превърне в една високотехнологична държава, обект на завист от останалия капиталистически свят и работим в тази посока. Въпреки гореизброените трудности, ние, българските работодатели инвестираме всичките си печалби във внедряването на нови технологии, нов машинен парк, нови информационни системи и т.н. С нетърпение чакаме мига, когато ще се появи изкуственият интелект, който няма да се нуждае от нищо друго, освен от източник на енергия за да работи. Той няма да се разболява, няма да има нужда да бъде наблюдаван с камери дали работи и не краде, няма да му се плаща заплата и да се търпят своеволията му, няма да емигрира. Тогава цялата недоволна паплач може да върви на майната си. А ние ще си седим в офиса и ще управляваме цялото производство и пласмент с един бутон от бюрото си.

   

• <<
• 1
...
• 61
• 62
• 63
• 64
• 65
• 66
• 67
• 68
• 69
• 70
• 71
...
• 81
• >>