Въжетата

Разказ от Красимир Бачков

.

В големия град, където живеех, изведнъж ми свърши въздуха. Опитах се да дишам както досега, но не се получаваше. Бях неспокоен, огледах се и без много да мисля, се качих на колата. Мартенският ден бе осеян с ниски провиснали облаци, през които от време на време се провираше слънцето. Дори то не можеше да стопли измръзналата ми от зимата или нещо друго душа. В началото мислех да се спусна до плажа, но като потеглих, кой знае защо обърнах в обратната посока.

Импулсивно подкарах към родния си град. Той се разстилаше в безкрайната Добруджанска шир, тих, провинциален и много, много скъп за мен. Там бяха старите ми приятели, спомените от младостта ми и мама. Като самотен стрък дива трева, тя се олюляваше под напора на годините, зимите и болките, събрани в един тъй дълъг и тъй кратък човешки живот. Натиснах здраво газта и колата зафуча зарадвана, че можем да потеглим изобщо нанякъде.

Десетина километра преди моя град пътят някак се стесни. Той си продължаваше напред все тъй равен, сив от избелелия асфалт, но твърде тесен, за да продължа. Спрях и се огледах. Накъдето и да погледнех, небето се затваряше далеч – далеч, като наивна детска мечта. Забелязах встрани черен път и се спуснах по него. Не знаех накъде води и не ме интересуваше. По-важно бе, че встрани зеленееше висока около педя от новата пшеница, а пътни знаци и катаджии просто нямаше.

Странно, но черният добруджански път бе като магистрала, в сравнение с асфалтовия. По него колата возеше без да друса, небето бе още по-широко и бе пълно с чист, ухаещ на влажна пръст въздух. С всяко вдишване усещах как обтегнатите ми нерви се отпускат, как неусетно се сливам с всичко наоколо. Чувствах някаква кротка радост, безпричинна и светла като отлитащ мираж. Беше ми хубаво.

Тогава ненадейно отнякъде изскочиха кучетата. Бяха две огромни каракачанки, с провиснала чернобяла козина. С големи скокове заподскачаха край колата, мълчаливо, спокойно и уверено. Виждаше се, че се чувстват стопани на тази земя, за разлика от мен – пришълеца от града. Пътят се спусна в малка низина, където пасеше стадо овце. Встрани до тях, на дълга тояга се бе подпрял овчар. Като наближих, овчарят свирна с уста и кучетата се спряха. Размахаха важно опашки и застанаха като стражи до стадото. Към мен дори не поглеждаха, все едно колата я нямаше. Спуснах стъклото, за да поздравя овчаря. Махнах с ръка, а когато той се усмихна в отговор видях, че това беше жена. Чертите на лицето й бяха малко груби, кожата зачервена от слънцето и вятъра, а очите й светеха с блясък, какъвто не бях виждал у нито една жена в града. Несъзнателно спрях колата.

– Добър ден!

– Ти си петият тази седмица! – отвърна жената. Учудено я погледнах. Тя приближи и ненадейно ми подаде ръка. Излязох от колата. Съвсем по мъжки се здрависахме. Не знаех какво да кажа. Тя обаче знаеше.

– От кой град бягаш?

– Не бягам… Просто свърнах насам. Тук е широко и светло. Но… ти си права! Сви ми се душата в града! – признах и ми олекна.

– Знам, знам! – замислено поклати глава овчарката. С грубите си, засечени ръце сви стрък суха трева и го прегриза със зъби. Имаше най-белите и красиви зъби на света. Бе облечена с вехти мъжки дрехи, но женското в нея прозираше.

– И ти си изгубен като другите! Селянин в града. Нито дете, нито мъж. Май не си струва човек да пораства голям, а?

Отново се зачудих как да й отвърна. Тя изглежда се мислеше за психоложка или нещо подобно. Прозряла мислите ми, жената простодушно се засмя:

– Най-обикновена патка съм! Нормална жена пасе ли овце сама в тоя кър?

– Май не! – побързах с отговора и сега вече гърдите ми се напълниха с много въздух и… смях. Спогледахме се приятелски с жената. Нямах спомен да съм приемал някого толкова близко, за толкова кратко време.

– Тия, дето минаха преди тебе, бяха читави хора! И ти си такъв.

– Как разбра?

– Читавият човек го тегли към откритото! Все му се иска да е на широко и светло. Трудно му е в града. Там се чувстват добре мизерниците. Там са скрити без лице, без срам, без нищо човешко!

– Според теб излиза, че в градовете живеят главно мизерници?

– Няма такова нещо! Много читав народ се мъчи там, за да оцелее, къде заради себе си, къде заради децата си. Работа се намира там, училище за децата. Не е като на село. Убиха го селото вече! Знам аз! Нали преди да хвана къра и аз се мъчих в града. През всичкото време бях като болна! Ама тук… оздравях!

Замълчахме. Тази странна жена будеше симпатия без да кокетничи, без грим и скъпи тоалети. Тя бе истинска като земята под нея, като необятното небе и като въздуха, който най-после ми стигаше.

– Блазе ти! – въздъхнах, а тя се засмя с глас:

– Ако ти стиска, купи десет овце, грабни една чумага и идвай!

– Бих дошъл! – казах съвсем сериозно – Само, че ако бях сам. Не мога да зарежа жена си и детето!

– Така е! С повечето хора е така. Вързани са в града с въжета, които дори да искат, не могат да срежат. Работа, семейство, приятели, имот – все здрави въжета, които теглят към града. Понякога тъй стягат, че те задушават и свършваш. Понякога…! Бедата при нас българите е, че всичките сме селяни! От мен до последния професор в университета. Колкото и да го крием, все идва ден, в който късаш най-стегнатото въже и бързаш към полето, планината или гората! Там дириш спасение. Знаеш ли, май е време вече!

– За какво?

– От кога не си бягал истински? Както някога като дете!

– Ами… не си спомням. Отдавна вече не бягам.

– Виждам! Имаш си кола и… корем!

– И какво?

– Нищо. Просто остави колата и бягай по пътя! Ще ти стане чудно, колко тежък си станал за душата си. И не се срамувай, само двамата сме! Няма кой да те види. Ако искаш, даже си повикай! Първият, дето дойде, крещя близо час. Ама после се оправи човекът. Дори се усмихна като си тръгваше.

– Е, аз не съм толкова…!

– Знам! Хайде, бягай!

Като послушно хлапе си свалих палтото и по навик посегнах да заключа колата. Очите на овчарката заискриха усмихнати:

– Ама не прощава градът, а? Аз тука всеки ден крада коли и си возя овцете с тях.

Беше тъй приятно да можеш да се засмееш свободно и без задръжки. Хвърлих ключовете на предната седалка и си плюх на петите. Права бе жената. Толкова тежък и отпуснат бях станал, че по едно време сърцето ми щеше да изскочи през гърлото. Бягах и с всяка крачка сякаш късах едно или друго, претрило до кръв душата ми въже. Когато съвсем премалях, се отпуснах направо на земята с разперени ръце. Дишах и въздухът ме изпълваше целият. Пред очите ми се виеха червени кръгове, в центъра на които съзрях малки сини цветчета. Току пред мен, встрани от пътя синееше цяла полянка с тях. Внимателно набрах нежните диви цветенца и ги оформих в две букетчета. Върнах се до колата и подадох едното на овчарката:

– Заповядай! Другото букетче ще нося на мама.

Изобщо не можех да допусна, че от блестящите очи на жената биха се заронили тъй едри сълзи. Стъписан я гледах, но тя подсмъркна, изтри с опакото на ръката сълзите и въздъхна:

– Понякога без въжета е по-трудно! Хайде, върви си!

Качих се в колата и потеглих. Допреди час нямаше път за мен, а сега всички пътища бяха мои.

––––––––––––––––––––––––––––––––-

Красимир Бачков е роден на 18.08.1958 г. в гр. Добрич. Автор е на пет сборника с разкази и един роман. Превеждан е на английски, руски, украински и словашки. Има девет национални награди за проза.Член е на СБП – София и Сдружението на писателите в Добрич. Основател и редактор на сп. „Антимовски хан“. Работи като учител по Изобразително изкуство. 

.