2026-02-19

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • Добрите неща
    Снимка: Frigga, Photo-forum.net
    Снимка: Photo-forum.net

    В коравите дни на модерния век,
    изтрил всички истини стари,
    издига се новият малък човек
    с абсурда на своята вяра.

    За нея съгражда олтар пребогат,
    но стиска и двете си ризи –
    доброто е част от предишния свят
    и в новото време не влиза.

    А вярата всъщност е камък нелек –
    с хиляда въпроса разнищва.
    Обаче за новия малък човек
    хиляда въпроса са нищо.

    Той крачи по пътя, уверено прост,
    безмилостен в своята лудост.
    И кръстове прави, и гали Христос
    с изящните пръсти на Юда.

    Пред него се свива широкият свят,
    а всеки баир е Голгота,
    на който, разпънати, страшно висят
    добрите неща от живота.

     

    Ники Комедвенска

  • Една по-такава любов

    Карикатура: Чавдар Николов
    Карикатура: Чавдар Николов

    Искаме нови лица. Трябват нови лица в политиката. Търсят се нови лица… Познати фрази.

    Все се търсят нови „розови” пухкави личица. Писна ми. Хайде да намерим нов гъз. С тия „новите” лица нещо хич не ни върви вече 24 години. Може пък с някой нов задник да се оправим. Вчера пак ме вбесиха, докато зяпах телевизора. Изскачат надуваемите кукли, набедени за политици, и ми обясняват колко били загрижени за народа и как олигарсите щели да видят…

    Полудях. Веднага посегнах към химикалката си. Сега ще ви дам да се разберете, ще ви направя на салата, ще ви… Както се заканвах, се случи нещо странно. Химикалката ми проговори:

    – Моля те, не може ли този път да напиша нещо за любов, за романтика, страст…? Изповръщах си мастилото само като си помисля за тая сган. Хайде днес да си починем и от бандитите в тоги, и от цялата измет. Да напишеш нещо красиво.

    Почти не се изненадах на говорещата химикалка. Не й е лесно. Съжалих я.

    Ооо, за любов ли? Давай. – И тя даде:

    – Какво всъщност представлява любовта? Чувство, неподвластно на никакви закони. Това е тогава, когато двама или повече младисе слеят, привлечени от неудържими сили. Чувал ли си израза „Любовта е сляпа”?

    – Е, как да не съм. – Даже веднага се сетих за няколко живи примера за надзаконово неистово съешаване, в резултат на което всички влюбени не само ослепяха, но и оглушаха. Дори латиноамериканските сериали бледнеят пред любовната история между Станишев и Доган. Чистата, неподправена и некомерсиална изгаряща страст грабва сърцата на всички от върхушките на БСП и ДПС. И те се втурват едни към други да правят любов. Там някъде, отдолу се чуват къркорещите стомаси на редовите членове на двете партии, но любовта е сляпа, глуха и много заета със себе си. Светлината, която се излъчва от красивата, романтична и многомандатна история привлича неудържимо пеперудите от върховете на „Атака“. Волен и компания пърхат, кръжат и се отъркват в любовния епицентър. И пак там, отдолу се носи звукът на стържещи стомаси, но кой да ги чуе…

    Напълно естествено ревността удря в ребрата Бойко, Цецо и герберската шайка. Добре помнят ласките на Волен. И те жадуват за любов. Прелъстени и изоставени, но с надеждата, че старата любов ръжда не хваща, продължават да се въртят наоколо, чакайки реда си. Редовите поклонници на обещавача на справедливост скърцат със зъби и преглъщат на сухо мелодраматичната сага. Никой не го е грижа за тях. Любовта е сляпа. Водовъртежът от бушуващи страсти придърпва към себе си и групи недолюбени. „Наглост без граници”, „Деформаторски блок”, „Фронт за обогатяване на Валери” правят чудеса от храброст само и само да се докопат и те до голямото легло. Гладко епилирани и напарфюмирани до откат, раздават щедри обещания: „Ние сме по-секси! По-любвеобилни. Кама Сутра пред нас е като детско букварче. Надървени сме до небивалост. Ще ви оправим, ще ви оправим, ще ви…”

    – Чакай! Чакай малко… – прекъсна ме химикалката. – Ти пак се увлече. Нямах предвид да пишем за набедените за политици и тяхната любов към парите на българските данъкоплатци. Не, че в историята липсват страст и романтика. Има ги, и то в изобилие. Но така ми се искаше поне за миг да ги забравя, нали те помолих.

    – Извинявай, не ми се сърди. Просто не се сдържах. Дори не успях да разкажа за чорбаджиите и бандитите в тоги – и те са големи любовчии. Но нищо. Няма да те мъча повече.

    Пак ми дожаля за нея. Изтощи се, милата. Тооолкова много любов…

     

    Ивайло Зартов,

    16 декември 2013 г.

  • З. Карабашлиев: Големи политически промени може да има само със силна политическа драма

    През януари Захари Карабашлиев се завърна в България след 17 години в Калифорния (САЩ), а с тази промяна в живота му настъпи и друга – той вече заема позицията главен редактор на издателство „Сиела“. Въпреки че не е убеден, че добрият писател лесно може да се превърне в добър редактор, той е сигурен, че това ще го промени като автор. Как, може би ще разберем от следващата му книга, която пише в момента.

    Пред „Дневник“ авторът на „18% сиво“ и „Симетрия“ разказва повече около плановете на „Сиела“, издателския бизнес и антиправителствените протести, които той подкрепи още преди да се върне в България, но за които е вече склонен да говори.

     

    Интервю на Светослав Тодоров със Захари Карабашлиев,  в. „Дневник“

    .

    Захари Карабашлиев. Снимка: Nikak.bg
    Захари Карабашлиев. Снимка: Nikak.bg

    – Казвате, че решението да се върнете в България не е спонтанно, а е било премисляно. Кога за първи път се появи усещането, че сте по-нужен тук и доколко успехът на „18 % сиво“ има принос за това?

    – Е, не помня дата, но може би отпреди 7-8 години. А и аз в известен смисъл никога не съм напускал напълно страната си. Не и духом, не и в мислите си.

    – Твърдите и вече не е чак толкова наложително да сте в САЩ, за да движите проектите си там. Погледнато глобално, може ли да се каже, че е все по-малко наложително един автор да е „на място“, за да пробие на даден пазар/сфера, или този пробив винаги остава ограничен, ако се случи от дистанция?

    – За мен, както и за много автори преди мен, е било не просто желателно, а и задължително да напуснат страната си, за да имат нуждата да пишат за нея. Огромна част от страниците в световната литература са писани от хора, които по различни причини са се оказали далеч от мястото, в което са били родени. Има неща, които можеш да вършиш от дистанция, а има такива, с които – колкото и близо да си – пак не можеш да се справиш. Аз направих своя избор да продължа да работя в/и от България.

    Що се отнася до втората част от въпроса ти – глобализацията може и да прави света да изглежда по-малък, но това не значи, че разстоянията между хората се скъсяват. За пробива – виж, аз не гледам на писането си като на нещо, с което трябва да „пробивам“ на всяка цена, не съм от онези „пробивни“ индивиди. Всъщност – няма нещо, което да си заслужава да разпробиваме, освен собствените ни черупки. Ако не го правим, ние ги влачим със себе си, където и да сме – България, Америка…

    – Предполагам, че приемането на длъжността главен редактор в „Сиела“ е свързано и с усещането, че може да въведете определени промени, които досега не са прилагани. Можете ли да синтезирате какви ще бъдат те?

    – Аз съм призован в „Сиела“, за да помогна някои неща да се променят. Компанията се управлява от качествени хора, с които гледаме в една посока, и добрата новина е, че каквито и промени да следват оттук нататък, те ще са в интерес на българските читатели и на авторите ни.

    – Какви са основните разлики в отношенията между издателите и авторите тук и на Запад?

    – Не обичам да говоря на едро. Прави ми впечатление обаче, че тук съществува някаква романтична представа за писателите в чужбина и начина, по който издателствата се грижат за тяхното добруване. Истината е, че има само няколко автори, които биват обгрижвани, и то е защото са донесли мултимилионни тиражи. С издателството, което публикува моя роман в Америка например, съм в добри отношения, но нищо повече. Те си гледат тяхната работа, аз – моята. Отношенията ни се крепят на взаимно уважение – все пак книгата ми им донесе немалко положителни рецензии и добри продажби.

    Основната разлика в отношението издателство-автор тук и в чужбина е може би литературният агент, който е едновременно бизнес партньор, отговорен редактор, приятел, изповедник, медиатор, а често и съавтор. Литературният агент е наистина интересна фигура – той/тя може да те издигне от нищото, да продаде скъпо ръкописа ти, да изгради кариерата ти, или един ден просто да спре да ти връща телефонните обаждания.

    – До каква степен съвременната англоезична литература присъства в книжния живот на България? Често лауреати на престижни награди са дебютиращи и вече утвърдени автори, които почти или въобще не са превеждани в България…

    – Присъства толкова, колкото е възможно. Няма целенасочена българска държавна политика, която да стимулира превода на стойностни, но непазарни автори, а такива са наистина много в англоезичния свят. Тъй като обаче те са некомерсиални, нашите издателства не могат да си позволят лукса да губят с тях и не купуват правата им. Така те остават непревеждани, непознати и читателите свикват с мисълта, че американската литература е предимно жанрова, тийнейджърска и насочена към масовия читател. Което е далеч от истината. Веднага се сещам, че у нас няма сериозно представени култови автори като Дейвид Фостър Уолъс, Реймънд Карвър, Чийвър, Дейв Егърс, Дейвид Седарис и много, много други… А от детските автори – Морис Сендак, Доктор Сус и т. н… Нямам представа как това може да се промени без намиране на алтернативни начини на финансиране.

    – Има ли вече конкретни имена, които се подготвят за издаване, и можете ли да разкажете повече около тях?

    – Съвсем скоро ще излезе „Lean In“ на Шерил Сандбърг – оперативния директор на Фейсбук. Книгата й е не просто мемоар или автобиография, а истински неофеминистки манифест за жените, работното място и волята за лидерство. Тази книга е бестселър във всяка държава, в която е издадена, а у нас и със специално внимание от авторката, за която това е не просто книга, а по думите й „мисия“.

    Току-що излезе „Кървава луна“ на Бенджамин Пърси – нов, млад майстор на трилъра, писател от ранга на Стивън Кинг…

    Подготвяме за печат „Мълчаливата съпруга“ на мистериозния канадски автор А.С.А Харисън – брилянтен психологически трилър, вече купен за екранизация с Никол Кидман в главната роля. През пролетта идва „Сезонът на костите“ на безочливо младата английска писателка Саманта Шенън, също в развитие за екранизация.

    Излиза „Животът на Исус“ на Реза Аслан – може би най-интересната книга, занимаваща се с историческия контекст, в който се появява Исус от Назарет.

    „На ръба на нормалното“ – психотрилър, и т.н…“Тими Провала“ – в традицията на Дръндьото – за по-младите ни читатели, и т.н., и т.н…

    – Преди точно година загатнахте пред в. „Сан Диего юниън трибюн“, че пишете нова книга. На какъв етап е тя?

    – Напреднал.

    – Вие сте сред авторите, които изявиха подкрепа към протестите. Спомням си, че отказахте интервю, тъй като: „Има нужда от действия, не поредното мнение на някого, който дори не е там.“ Като човек, който е вече тук, къде виждате победите и къде виждате провалите на протеста?

    – Да, отказах интервю в момент, в който всеки бе зает да дава акъли как най-добре могат да станат нещата. Вълнувах се, подкрепях протестите, но отдалеч и отстрани, а това не помага. За провали не може да се говори, а и сега забелязвам, че каквото и да се случи в България, никой никога не е победен, всички излизат победители – като в американска детска градина – на всички деца им дават по един пластмасов медал и им казват, че са „специални“. А как се пораства така? Без истинска победа, без поука от загубата?

    Големи политически промени можем да имаме само със силна политическа драма. А силната драма е силен конфликт. Управляващите, разбира се, знаят много добре това и избягват всячески конфликта. И така, лишена от силен идеологически и/или физически сблъсък, енергията на протестите няма как да не се самоизчерпи.

    Ефективните политически жестове са нещо по-различно от „пърформанс“. Те са действия. „#ДАНСwithme“ например от самото начало бе политически неясен, неинклузивен, неработещ слоган и по-голямата част от населението нямаше как да се идентифицира с него. „Оставка“ също не означава нищо кой знае какво.

    Демократичният процес, струва ми се, има нужда от конкретни цели и сблъсъци и малки, конкретни победи. Като тази с Пеевски. Волята на хората надделя. От друга страна, една компрометирана фигура като Стати Статев – ректора на УНСС, който арогантно насърчи собствените си студенти да напуснат страната, ако не им харесвало, е все още ректор. И то на университет, от който бихме очаквали да се роди бъдещият икономически елит на България.  В този пример Статев побеждава, а студентите – не. Друг пример – един доказан учен, шефът на архивите Мартин Иванов, беше отстранен без причина (или по политическа такава) и това някак остана неадресирано, безнаказано, прие се.

    Та за съжаление малките победи на демокрацията изглеждат по-малко на брой от загубите ни, а няма нищо по-деморализиращо от това да виждаш как несправедливостта побеждава. Аз все пак вярвам, че демократичният процес е именно „процес“ (като в тази дума се осланям и на юридическата й конотация – „съдебно дело, съдебен процес“). И някак знам, че рано или късно доброто побеждава.

    – Започна да се говори за модели на протест, които са вече неефективни, и търсенето на различни начини за изказване на недоволството. Според вас какво може да донесе свежест и ефективност в действията?

    – Няма никаква нужда от „свежест“, а от постоянно всекидневно търсене на истината и устояване на елементарни, аксиоматични човешки права и принципи. Протестът е начин на мислене. Протестът няма как да бъде спрян с ограждения на жълтите павета, защото е роден другаде, и то преди хилядолетия. Няма режим, който да е устоял на промените. Просто човечеството работи по този начин. И слава Богу.

     

  • Защо се провалиха ангелите?
    Карикатура: Милко Диков
    Карикатура: Милко Диков

    Омръзнало му на българския народ от лъжите на управляващите. Отдавна вече не се издържало. Хората крещели, викали, скандирали по улиците за смяна на системата. За това, че не искат нито един от тези, които са грабили и лъгали да са в управлението на държавата. Протестирали си хората срещу тоталната корупция и бандитизма по високите етажи на властта. Но никой не ги чувал. Или по-точно казано – чували ги, но било невъзможно да се самоарестуват и самоосъдят властимащите. Те си продължавали със старите номера – лъжи, манипулации, заплахи, обещания, обещания и пак празни обещания… Чудели се българите какво да направят, маели се. Нищо не могли да измислят сами. Решили пак да пратят делегация при Господ, да го молят за помощ. Отишли те при Спасителя и започнали:

    – Господи, молим те, прати ни от твоите ангели да ни управляват. Помогни ни, Господи! Накажи олигарсите, местните феодали и корумпираните им слуги – политици и магистрати. Наложи върховенство на закона, въздай справедливост.

    Замислил се Бог. Наистина били страшно зле българите. Над два милиона прокудени от родината им. Най-корумпираната и най-бедната държава в Европа. Съсипани здравна, образователна и социална системи. Един милион и седемстотин хиляди българи преживявали Бог знае как с недоходи, по-ниски от минималната работна заплата. Безработица, глад, непосилни цени на лекарствата… И най-важното, тотално отсъствие на по-добра перспектива. Нямало как бандитите, които откраднали България сами, доброволно да се откажат от властта. Надеждата за по-добър и справедлив живот угаснала, българите се самоубивали всеки ден.

    – Добре. Така да бъде! Ще ви помогна. Пратил добрият Господ стотина ангели на мястото на корумпираните 240 дупетати. Започнал да пресмята колко ангела да сложи в кривосъднатаи в неизпълнителната власти, и ахнал – хиляди прокурори, съдии, министри, зам-ове, заместници на зам-овете. Директори на комисии, фондове, агенции. „Служби”, службички за борба със самите себе си.

    – Ааа, тая няма да я бъде! На шепа народ цяла орда кърлежи. Ето ви още 200-300 ангела да оглавят, да поемат всички възлови позиции и това е. Хайде тръгвайте, че имам да мисля и за други народи. Не сте само вие българите на тази планета.

    Върнала се официалната делегация. Ангелите поели властта. Вкарали в затвора корумпираните политици и магистрати. Отнели от олигарсите и техните семейства всичко, което са награбили от българските данъкоплатци, и го върнали обратно в хазната. Корупцията изчезнала. Появили се работни места, доходи. Стандартът на живот се повишил многократно. Мечтаните справедливост и възмездие се изпълнили със съдържание. Източването на държавата, тоест на данъците на българските граждани, останало в миналото. Вече имало пари за култура, спорт, здравеопазване, образование… Българите от цял свят се завърнали в родината си. България станала най-богатата държава в Европа и света. Приказка! Разкош!

    Но един прекрасен ден, нова делегация български граждани дошли при Господ. Застанали те пред него и мълчали.

    – Какво? Какво пак, сега пък какво има?

    – Амиии… всичко беше чудесно. Твоите ангели свършиха страхотна работа. Обаче, след някоя и друга година и те се корумпираха. И сега пак сме там, където бяхме. Не знаехме как да ти го кажем. Не разбрахме как така се получи.

    Загледал ги Господ:

    – Аха, така значи. Моите ангели и те се корумпираха. А вие контролирахте ли ги? Като граждани на тази държава и като основни работодатели на управляващите ви, защото от вашите данъци са техните заплати и бонуси… Та, контролирахте ли ги? Ваше задължение е да наблюдавате как работят подчинените ви. Тези, на които сте делегирали вашата власт. Странни хора сте. Сами нищо не искате да направите. Как си я представяте? Други да ви управляват и някой друг да контролира тия, дето ви управляват. А вие за какво сте?

    .

    Ивайло Зартов,

    25 ноември 2013 г.

    ––––––––––––––––––––––––––––––––-

    Бел.ред.: Материалът е свързан тематично с друг текст на автора,  “Овцете и Господ”, публикуван преди няколко месеца.

  • Хипопотамски работи

    Щракам си с дистанционното по телевизионните канали. Пия си сутрешното кафе и се уча.

    Когато влак дерайлира, заради откраднати болтове – това било тероризъм. Когато държава дерайлира, заради откраднати заводи, фабрики, земи, гори, плажове, подземни богатства и пр. – това било „преход към демокрация”. Ти да видиш! Крадците на болтове и релси са издигнати в ранг терористи. А тези, които откраднаха цяла държава, явно са преходници. На първите, колкото и да се напъвам, не мога да се сетя за имената им. На вторите – и да искам да ги забравя, не мога. Няма как да стане.

    Георги Гергов. Снимка: в. "Струма"
    Георги Гергов. Снимка: в. „Струма“

    Всеки ден видни преходници пълзят по телевизионните студиа и ни учат на ум и разум. Хич, ама изобщо не са нагли. Шефът на втората, най-голяма партийна организация в БСП, пловдивчанинът Георги Гергов обяснява кои са виновниците за геноцида в България: „Ония, дето приватизирали 90 000 предприятия за жълти стотинки!”. А така! Тъкмо си помислих, че е объркал хапчетата и сега ще ни разкаже за ЦУМ и Пловдивския панаирq и ще си направи публично харакири. Викам си: еей, браво на тоя преходник, започва от себе си. Да, ама не! Другите били от лошите, а той бил от можещите. Можел го. Никак не е нагло, нали? В лек хипопотамски тръс последва разтърсващата информация, че в държавата си имало органи! И според тях, нямало никаква далавера между Гергов, Хохегер и Моника Станишева. Държавата била подпомогнала Пловдивския панаир с 1,5 млн. лева, но всичко си е в реда на нещата.

    Георги Гергов с експрезидента Първанов. Снимка: Razkritia.com
    Гергов с експрезидента Първанов. Снимка: Razkritia.com

    Прав е. В открадната територия от Герговци, Златевци, Божковци, Станишевци, Борисовци, Костовци, Миневци… и пр. преходници, органите съвсем логично също им принадлежат. Е, как да има нещо нередно? Човекът просто си го може. Широката нетерористична усмивка си го натъртва – Ако имало далавера, те (органите) щели да кажат. Безспорно. Още повече, че Главният Орган Цацаров също е от Пловдив, а и на всичкото отгоре е приятел на преходника Гергов. Как няма да каже, ще каже и още как… Ама на, далавера няма и туй-то. Той бил от другата страна на масата. Не бил от тия, дето раздавали предприятията на безценица и дето влизали в политиката, за да крадат.

    Уха, веднага си спомних как хипопотамът сере. Ако не сте виждали, задължително отидете в зоопарка – ще ви хареса. Огромен гъз, малка, къса и крива опашчица. И като почне срането, опашчицата се завърта бясно, като перка на вентилатор. Страхотия. Наоколо всичко става в лайна, ама какво да се прави – може си го хипопотамът…

    Гергов малко след като е преизбран за лидер на социалистите в Пловдив, юли 2012 г. Снимка: inews.bg
    Гергов малко след като е преизбран за лидер на социалистите в Пловдив, юли 2012 г. Снимка: inews.bg

    Така, както си седях омагьосан от красотата, се сетих, че „левият” Гергов назначи за изпълнителен директор на Панаира „десния” ексминистър на МВР Богомил Бонев. И това си е нормално. В откраднатата България няма ляво, няма дясно. По думите на нетерориста от Пловдив, в БСП нямало лагери и те не воювали помежду си. Любопитно изказване. Нямало такова нещо като „хората на Първанов” и „хората на Станишев”. Така си е. Всички са от една шайка, спор няма.

    Гергов и Борисов по времето, когато Бойко беше премиер. Снимка: senzacia.net
    Гергов и Борисов по времето, когато Бойко беше премиер. Снимка: senzacia.net

    През цялото време се чудех на кого ми напомня полубожественият Гергов. Оказа се, че и той е почетен консул на Русия, само че в Пловдив, а не в Бургас. Сега вече всичко ми стана ясно. Те, братушките ги подбират с конкурс почетните си консули. Бургаският преходник притежава и титлата доказан със съдебно решение блудник (решение на СГС от17.01.2012 г. дело 4540/11), но се прави на скромен и не обикаля телевизионните студиа.

    Опа, пак изплува картината с хипопотамската опашчица – хвърчат лайната във всички посоки. Камерата гнусливо се измества отпред. Малките очички, мазната, тлъста и самодоволна муцуна сякаш казват: „Ааа, видяхте ли? Който си го може, си го може. Кой може като мен да сере?”…

     

    Ивайло Зартов,

    21 януари 2014 г.

  • Три в едно

    Карикатура: Ивайло Никодимов
    Карикатура: Ивайло Никодимов

    Кретенът, идиотът и дебилът имали неразрешими противоречия помежду си. Спорили те от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Псували се един друг, крещели си, обиждали се.

    Един ден, вече поизморени, решили да седнат на триъгълната маса и да направят опит да се разберат. Да намерят допирни точки.

    – Хайде да открием нещо общо, около което да се обединим за благото на България. Все пак, нали преди всичко сме българи. И за да няма препирни и караници, ще записваме изказванията си, а накрая ще ги вкараме в компютър. Нека машината безпристрастно и коректно да реши кое е това, дето може да ни обедини.

    Речено – сторено.

    Пръв започнал кретенът: Аз съм патриот! Боли ме, че Родината ми е най-бедната държава в Европа. Вече 25 години уж сме в преход, уж сме в демокрация, а всъщност още сме си част от СССР. Зависими сме енергийно от Русия. Газ, нефт, ядрено гориво…цялата ни икономика е в ръцете на Кремъл. Трябва да изгоним руснаците с помощта на американците. САЩ ще се погрижат за нас. Всичко, което е добро за чичо Сам, е добро и за нас, българите.

    След него взел думата идиотът: И аз съм патриот! И аз страдам, че сме затънали в мизерия. За да се оправим, трябва да изгоним американците от базите им. Да напуснем НАТО и ЕС и да влeзeм в Евразийския съюз на Путин. Руснаците са наши братя, те ще се погрижат за нас. Ето, на Украина дадоха 14 млрд. долара, само защото не подписаха предприсъединителния договор с ЕС, и на нас ще дадат. И цените на газа им намалиха двойно. С руснаците трябва да сме. Всичко, което е добро за братушките, е добро и за България.

    Последен се изказал дебилът: Ох, къса ми се сърцето. Толкова мъка, толкова беднотия. И аз съм патриот! Не мога да гледам как сме се разкрачили между САЩ, Русия и ЕС. Ние сме европейци. Трябва да слушаме германците, англичаните, французите. Я вижте хората в тези държави как живеят. Сто пъти по-добре от нас. Няма какво да се занимаваме с американци и руснаци. Каквото е добро за ЕС, е добро и за България.

    Тук вече тримата не издържали и напълно в духа на традицията, започнали да се псуват. Прекъснал ги сигналът от машината. Били готови резултатите. С глас на обръгнал психиатър компютърът им проговорил: Колкото и да е неизненадващо, общите неща между вас са много. И тримата се наричате патриоти и неистово желаете да служите на чужди господари. Никой от вас не вижда нищо нередно в това. Страдате, тръшкате се за съдбата на България. Боли ви, че българските граждани се мъчат и тънат в нищета, но не отправяте нито една критична дума към някой от управляващите през последните 25 години. Не споменавате нито дума за разграбването на България от шайката от олигарси и корумпираните им слуги – политици и магистрати. Никой от вас не вижда собствените си грешки. Докато вие се чудите на кого да се кланяте, всъщност подкрепяте геноцида над българския народ. Вашите дрязги и разногласия ви обединяват в главното – и тримата сте поддръжници на системата. Неспособността и нежеланието да се опълчите на неправдите, робският страх от чорбаджии, аги и всевъзможни властимащи ви пречи да поемете отговорност за живота си. Способни сте само да лапате и да се дърляте помежду си. Ето това са общите неща, около които вече сте обединени, без  да го осъзнавате. Макар, че е очевадно за всеки кретен, дебил или идиот. Всъщност, вие как се казвахте, как ви бяха имената?

    .

    Ивайло Зартов,

    17 януари 2014 г.

  • Българските ми квартиранти и делата им в Англия

    Никола Крумов,  Nikola666.blog.bg

    .

    По спомените на един познат англичанин.

    Казвам се Стивън и съм от Уулвърхямптън – града и отбора. Сега ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България. Студент съм в Бирмингам – уча корпоративно право. Работя като стажант в престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме, като вземем наематели вкъщи. Искахме да са бели, за да не трябва да се съобразяваме с културните различия. Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема(800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с маркови спортни дрехи(единия даже имаше кожено яке връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво. Вечерта ги поканихме да хапнат с нас. Майка беше направила любимото ми говеждо. Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз отрова. Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са харесали гозбата и. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж – утре били на на работа в консервната фабрика. Забравих да ви кажа имената им – Александър и Георги. После разбрах, че българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред хората. Така че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. Егати странното. Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо, братле, льохман… и мн. други.

    Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги да купуват само хляб и бульончета. Но когато взеха първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целият квартал. Напиха се брутално на шантавата си музика. В неделя ни поканиха с майка на български обяд. Бяха ни предупредили да не закусваме. В 12:00 почуках на вратата им. Отвори Багажника, беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в България по какво ходят ?! Как да е, събухме се. Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти донеси това. Единият правеше салата по най-безумния начин – реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода !? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост. После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка. Другият беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма пълна с хляб, лук и магданоз – поредното безумие. Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара. На майка много и харесваше ракия със салата. На мен не. Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично (забравих му името), но изядох само едно от яд. Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи. Аз, представителят на Британската Империя, не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли?!

    Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат (може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент. Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и, както му казват, „резервно пиене” – имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят. Всичко е организирано до секундата – по закон трябва да са седнали в девет. Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия Планета. Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги. В почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни. Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия. Винаги пресичат дворната алея на диагонал – направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко – малоумници. Откъде се бяха запознали с момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня. Чу*аха даже и местни. Англичанки представяте ли си. Аз чу*ам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо е*ане (както те му викат) – девойката все едно я колят – викове, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха. После съм виждал момичето как излиза – все едно е преживяла вселенски катарзис. Оплита си краката по ши*аната им пътека, а българинът доволно си чеше корема след нея. Сядат на пейката пред нас, а от там тръгва другият с поредната си избраница. Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни. А те нещастниците идват да ни слугуват от 60-годишната си държавица. Реших да проуча в Гугъла пропадналата им кратка история. Пак проблем – тия имали държава преди нашата. Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне. И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация на високо алкохолни продукти.

    ***

    Да си футболен фен е страхотно. Вълнението и огънят преди мач са несравними. Всякакви хора сме обединени от религията – нашия отбор. Всички сме равни пред него. Обичаш куба си до гроб – там няма развод, смърт или колебания в степените на любовта – обичаш и толкоз. Понякога ти се хлъзга мисълта: ако бях от Ман. Юнайтед (примерно), колко повече победи и успехи щях да съм преживял, вместо с Уулвс, дето обикаляме дивизиите. Но това преминава светкавично, както е и дошло. Не ми пука за шибаните успехи на другите отбори, интересува ме само моя си. И така една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг Уест Бромич. Болката е ясно различима от другите видове духовно страдание – просто ти е мнооого тъпо. Крив си като дрисня (чудесна българска дума). Прибрах се, а вкъщи беше странно тихо за уикенда. При българите светеше, но нямаше следа от обичайният им съботен порой. Почуках на вратата и несъзнателно си свалих маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: „Хазяин (имена не съществуват за тях), горе главата, другия път ще биете”. Седнах на дивана и се огледах – стаята беше изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното. Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни заготовки. Утре бил мачът с големия им враг – подготвяха се. Полюбопитствах как се казва този български отбор. Егати, носеше името на човек?! Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е двубоят – щях да стискам палци за съперника им, демек (яка българска дума) да злорадствам. В неделя ме извикаха спешно на работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на човек загуби – просто летях, щях да размажа веселите българчета. Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение да чакам автобуса. 120 паунда – ебал съм ги, както казват балканците. Пристигнах, платих, слязох… чугунен студ вкамени тялото ми – българите пееха. Нямах нерви. Нахлух в стаята им, а те ликуваха. Крещях несвързано: „Защо, мамка му се радвате, дебили долни…“. Единият спря музиката и рече: „Хуй сплескан, за нас победите и тъпите футболисти нямат значение, единственото, което си струва, е славата, донесена от нас, феновете, ние сме клубът”!! Вече нямах сили – исках да умра от срам, исках да съм силен и различен… исках да съм българин.

    Тия двамата си купиха Ауди А6, 99-та производство. Задължително взели бензинова, че да й сложат газ (как тъй газ не разбрах). Беше пълен трошляк (български израз) – изпод нея течаха разнообразни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая – гледаха я с впечатляваща гордост. Първо я измиха – водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря. Поканиха ме да участвам в ремонта. Умирах от кеф – бяхме нужни един на друг. Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или „фанахме” с тел. Никой от нас не беше квалифициран, но това за моите хора не беше проблем, а вече и за мен. Слагахме ракията на тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства. Когато чукът срещнеше пръста ми, казвах „фак”…, ако това се случеше с някой от българите, той ревеше: „майка ти тъпа да еба, да еба” и добавяше: „в гъзъ да еба” – балканците не допускаха, че може да са виновни за несполучливото си действие – чукът беше за ебане. Но тая псувня как облекчаваше само, как се свързваше с междузвездното лъчение, облекчавайки алгоритъма на човешкия дух.

    Лятото ме поканиха на гости в България. Щяхме да пътуваме с колата, която незнайно откъде вече беше оборудвана с чистачки, огледала (в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо интересно в просташки поселища като Париж, Виена и т.н… В родината им имало къде по-знаменити места. Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме само да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в Лондон. Посрещнаха ни като крале – прегръдки, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха,  а ми се радваха, все едно им бях дете. Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем, защото когато в България валяло, спирала водата, а когато времето било най-хубаво, спирал токът – интересно. Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били характерни само за тази страна, единствено в Слънчевата или коя да е друга система. Примерно не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни „потребителски”(?!) такси и няма вселенска сила или Бог, който да го спре. Седнахме на дългата отрупана софра. Пуснаха музика и веселбата започна. Бях понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но съществувала местна поговорка, че на пияно не се брои – няма проблем, че са чу*али в Англия. Същата вечер продадоха Аудито с 4 хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, задето съм бачкал с тях – бях толкова горд. Кръстили котарак на мое име – Стефан. Естествено не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо.

    Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички роднини на моите, запознах се с приятелите им – навсякъде ме гледаха като принц. Срещнах и много български момичета – не са като нашите, с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и големи очи на сърни – няма такава красота. Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря съпруга от тяхната кръв. С годините това се оказа доста трудно, но след като почти се бях преселил в България, успях. Тя се казва Вяра – типична българка – красива, остроумна и леко крива. Сега живеем в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон. Българските ми приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца. Щастлив съм, че ги срещнах. Когато вкъщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън вали…

     

  • Добрият живот

    Разказ от Любомир Николов

     .

    Снимка: Рhoto-forum.net
    Илюстрация: Рhoto-forum.net

    Аз имам добър живот, но напоследък с него сме разделени, ходим по различни улици и се виждаме рядко. Мотаем се главно по центъра. Пием с различни компании и слушаме различни вицове. Той си има гадже, защото е спретнат един такъв. Представя се за някакъв, какъвто не е, и жените си умират по това. Към единадесет се прибира в къщи. При него всичко е подредено и затова има сили да започва сутрините бодър.

    Аз живея повече нощем и се прибирам по малките часове. Онази вечер, не беше още късно, на „Шишман“ срещам един полицай и той ми вика: момче, ти нещо ни съмняваш. А, що? – питам го. Тия дрехи, казва ми, не са за тоя сезон, а с тая походка не се стига до никъде. Казва го, все едно сме си приятели от детските години. Я, да ти видим документите и да ни кажеш какъв живот водиш – порядъчен или не. Имаше нещо по кралски властно в тия му думи и е логично, защото поданиците на тая власт винаги са били най-проблематичните.

    И понеже документите ми, логично, са в онзи добрия живот, не мога да му ги дам.

    Сигурно са на съседната улица, казвам му, ей сега ще ги намеря. Разхождат се някъде по „Раковска“ в сакото на онзи моя друг живот, защото той носи двуредно сако и документите, закопчани с копче във вътрешния джоб. Може да е ей тук, на „Графа“, на пазарчето, казвам убеден – там си  купува биозеленчуци. Виждал съм го да подбира рукола и домати чери свръх внимателно. А за мен храната е една подробност. Предварително ни е писано кога ще умрем и двамата, и то ще бъде в един и същи ден. Тогава и добрият, и лошият ми живот ще си отидат, а той ми се прави на вегетарианец суровояд. Единствената полза е – уточнявам пред нетърпеливите органи – че когато му се оплача, той казва нещо умно, защото полезната храна развива дълбочина на ума и кротост на характера, а това, което аз ям и пия, ме довежда до холеризъм и празноглавие. И ето на, забравил съм и документите, мамка му, много се извинявам и ще ида да си ги взема.

    Не може – казват обаче полицаите – не може да отидеш да си вземеш документите от добрия живот, ами сега ще вземеш да влезеш в тази комионетка да си дадеш данните.

    В камионетката срещу мен седи една психоложка с лицев прогнатизъм и иска да ми снеме психическата анамнеза. Пита защо изглеждам тъй недоволен, объркан, кисел и безпътен, и с какво е свързано това? Пита с какво се занимавам и как си изкарвам прехраната и има ли връзка между доходите и прехраната ми, защото съм доста изпосталял и очите ми святкат. Да не си анорексик? – пита победоносно и  челюстта й хлопва като капан. Да нямаш семейни проблеми или си в екзистенциална криза? Де да знам – отвръщам най-честно – защото иначе защо човек  ще води и добър, и лош живот едновременно. Това не е и удобно – казвам виновно – защото човек има само един комплект документи.

    Седим си, тя задава хладно-възпитаните си въпроси, но думите й излизат от челюст, достойна за бултериер, и това не ме успокоява хич. Бароковото обзавеждане на камионетката също не ме успокоява – виждам гроздове от белезници, закачени на прекалено здрава релса, прозорчетата са армирани с решетки, миризмата на уплашени задници се е просмукала в седалките и отгоре на всичко една камера ме зяпа какво правя. Ей, викам си, сега моят добрият живот се разхожда някъде, пие бира с другарите си, които също имат добър живот, а аз самотник си седя в тая камионетка и психоложката изобщо не я броя за компания. Тя, струва ми се, е учила психология, защото е усещала, че трудно ще си намери мъж, та с научни методи е решила да си осъпружи някой, но пичовете не са глупави – те гледат тактико-техническите данни на госпожицата и разни учебникарските трикове хич не ги ловят. Те искат секс, но не и с булдог.

    Това вие мислите, че си го казвам наум, но не. Аз оказва се, освен, че имам един добър и един лош живот, също така съм приютил и един непукист, който точно сега, пред снимащата ни камера е решил да наговори тия неща на психоложката, превръщайки ме от сгърчен подсъдим в омнипотентен обвинител – и изведнъж, неочаквано и за себе си, започвам назидателно да й тропам по масата. Не знам дали сте забелязали, но емоциите лесно се преливат от човек на човек и аз, който до преди малко се чувствах виновен, и като някой, който има какво да губи, изведнъж прехвърлих топката и успях да разчувствам тая служебна жена. Тя избърса една сълза и излезе от камионетката. Обидена, толкоз обидена, че след малко влезе един полицай и ми вика: да се махаш бързо от тук, че така си разстроил колежката, че тя хич не иска да те вижда повече; иначе гарантира, че не си нито луд, нито криминален елемент.

     

  • Бялата лястовица
    Снимка: Chudesa.net
    Снимка: Chudesa.net

    Силните, зная, не вярват във Бога.
    Вярват му тия, които са в нужда…
    Господи, Господи,
    колко тревога!
    И колко мъка!
    Моя.
    И чужда.

    Щастието е стоцветна дъга!
    Щастието е далечна химера…
    Господи, Господи,
    колко тъга!
    И всички лястовици
    са черни…

    Няма я бялата. Няма я пак.
    Йовков я е измислил, изглежда…
    За да прогони горчивия мрак.
    И да запали
    надежда.

     

    Гълъбина Митева

  • Съдебен противогаз

    Снимка ludlisi.com
    Снимка ludlisi.com

     Колко вида кенефи познаваме?

    1. Селска радост на двора. Всъщност това е една дупка в земята. Като луксозният вариант е около дупката да има някакви паянтови стени, а отгоре – покрив. Радостта е широко разпространена по българските села. Ако не сте любител на ултраекстремни преживявания, задължително ползвайте противогаз при посещението.

    2. Градска радост. Същата дупка, само че в някое старо държавно учреждение, гара, затвор и др. И при двете дупки напрежението е голямо. Натоварват се краката от дълбоко клекналата поза. На галено тези кенефи ги наричат „клекала”. От напрежението човешкият гений създава нещо, като стол с дупка:

    3. Тоалетна чиния. Седиш си удобно и си вършиш работата. Кой знае защо се нарича чиния, а не табуретка, кресло или фотьойл. Чиниите нали се използват при хранене? При поглъщането на храната, а не при изхождането й… Странно

    4. Писоар. Кенеф за мъже, служи само за пикаене – за малката нужда.

    Общо взето, това са познатите ни отходни места. Разнообразие може да се появи във вида материал, от който е изработена седалката на чинията. Пластмаса, керамика, дърво, злато… Кенеф, нужник, тоалетна, WC. Думичките изглеждат различни, но ни навеждат на едни и същи мисли. Изхождане, изхвърляне на мръсни отпадъчни материали. Освобождаване, облекчаване, изсиране, изпикаване… Като подхванах тази кенефна тема, кой знае защо се сещам за корумпирани прокурори и съдии. Не мога да разбера каква е връзката. Но нещо все ме блъска към сградата, която е прието да наричаме Съдебна палата. Ето, веднага ми щукна, че Кенефна палата също звучи гордо! Като влезеш в първата и гледаш – прокурор, съдия, прокурор, съдия… Влизаш във втората – кенеф, нужник, дупка до дупка. Не мога да разбера защо изскочи такава асоциация? На пръв поглед магистратите нямат нищо общо с кенефите. А сега де? Кое е общото между тях?

    Реших да отида на място и да проверя. Още на входа на Съдебната палата ме сюрпризираха. Накараха ме да се облека като космонавт. Специален костюм с шлем и вграден противогаз. Допълнително ме оборудваха с бутилка кислород и всевъзможни животоспасяващи джаджи. Наложи се да премина и кратък курс по оцеляване. Шашнах се. Не знаех, че е толкова сложно. В Кенефната палата ти трябва само тоалетна хартия и течаща вода. А тук сякаш ме готвеха за полет до Марс. Попитах какво става, терористична заплаха ли има, какво ли? Отговориха ми, че всичко е нормално. Просто от разлагащия се труп на Темида Българска се разпространявали опасни за живота зарази. Освен това имало допълнителен проблем. Двадесет и четири години прокурори и съдии се изхождали, както и където им дойде… Като ги напънело и хоп – смъквали гащите без изобщо да се съобразяват с нищо. И така, полека-лека с годините Съдебната палата се превърнала в нещо като склад с бактериологическо и химическо оръжие. Леле. Къде попаднах. Тъкмо си помислих, че вече съм готов за изпитанието да вляза в храма на починалата Темида, и получих още едно предупреждение. Да съм прескачал внимателно въргалящите се кости на жертвите на магистратски „грешки”.

    Това беше последната капка. Отказах се. Изтърпях разопаковането на защитния костюм, благодарих за грижите и си тръгнах. Така и не разбрах откъде се пръкна асоциацията Кенефна палата – Съдебна палата. Ама карай. То пък не може всичко да знам.

    .

    Ивайло Зартов,

    10 януари 2014 г.

  • Връщам се при баба пак…

    Представяме ви едно стихотворение на Николай Каракаш, ученик от Българския културно-просветен център „Аз Буки Веди“ – Одеса, Украйна.

     

    Връштам се при баба пак

    А сърцето напред мене

    Бърза в село, във Чийший

    Мойта рода да посрещна

     

    Дядо чака на баиря

    Първя иска да ма виде

    Баба гледа през вратата

    Баницата бърза, вие

     

    Чакат ме и с тва живеят

    Щото няма и за тях

    Точно като и за мене

    Нийде пожеланен свят

     

    Дядо казва: „Ти прощавай,

    Ако някой те обижда

    И на всичките помагай

    Бог отгоре всичко вижда.

     

    Ний сме българе и трябва

    С гордост в хора да вървим,

    В нашта сила и подкрепка

    Никой да ни са усъмни.

     

    През два деня се завръщам

    Баба плаче, не ме пуща

    Аз не плача, хем, че искам

    Знам, че има дума „трябва“

     

    Аз съм мъж и твърдо зная

    Българска е в мен кръвта

    И какъв ли да ни стана

    Няма от тва да се отрека.

     

    Николай Каракаш

    Снимка: БКПЦ "Аз Буки Веди" - Одеса
    Снимка: БКПЦ „Аз Буки Веди“ – Одеса
  • БСП – битка на „богове“ и „титани“

    Из „Партийни хроники, легенди и митове…”

    .

    thor-father-1024x435В началото бе само вечният, безграничен и тъмен идеологически ХАОС. В него се криел изворът на живота и на света. Всичко е възникнало от него, целият свят и безсмъртните богове. От Хаоса произлязла и Прамайката БЕКАПЕ. Широко се разстлала тя, силна и даваща живот на всичко, което живее и расте в нея и чрез нея. А далеч под земята, в неизмерими дълбини се родил мрачния КАДЕС, ужасна бездна, изпълнена с вечна тъма. От греховния секс на Прамайката БЕКАПЕ с бащата КАДЕС са родени – румената БЕСЕПА, синеокият СЕДЕСОС, пембеният ДЕПЕСОС, пъстроокият ГЕРБОС и изтърсаците АТАКОС и РЕЗЕСОС. Но, освен посочените титани, плодовитата прамайка родила и сонм ужасни божества – Смърт, Раздор, Измама, Унищожение, Отмъщение, Безпаметство и прочее. Тези божества внесли ужас, раздори, измама, междуособна борба и размирици в многодетното потомство. Именно те настроили децата срещу титаничните си родители. На дата десета, месец единадесети, лето Божие 1989-то, те ги свалили от светлия Олимп и ги натирили в место злачно, но спокойно, назовавано елейно, като МОНТЕРЕЙ. Но и от там те плетели интриги и дърпали конците чрез потайна метода, известна на посветените като ЗАДКУЛИСИЕ.

    Високо, високо в партийния чертог ПОЗИТАНОС сега живеят богопомазаните чеда на руменобузата БЕСЕПА, начело с божествения СЕРГЕОС. Порасна той под грижите на предводителя на бесепидите – хероя ПАРАВАНОС. Припозна го той, като истински свой отрок и му преотстъпи за ползване владенията си, докато, възкачен на огнена президентска колесница, препускаше два мандата по земния шар. Възползвайки се от създадения вакуум в партийния етер, СЕРГЕОС се опълчи срещу многобройните крепители на ПАРАВАНОС. Борбата е била опасна и често подмолна. Могъщи и страшни са били противниците му. Ужасни, грамадни като планини, излезли изпод земята – сторъките МУТРОСИ на ГЕРБОС, предвождани от чутовния генерал БОКОС и оръженосеца му ЦЕЦОС. Те къртели от планините цели скали и ги хвърляли върху горките му войни. И на всичко отгоре изкарали и страховития, многоух СЕРЕСОС, възкачен на легендерния кон БОЦЕФАЛ. Засипал ги той с хиляди стрели, натопени в отровна отвара, сварена от интриги, слухове и завери, дочути от всечуващите му уши. Но всуе!

    По призива на СЕРГЕОС, на помощ дошли циклопите-великани на ДЕПЕСОС. Те му изковали гръмове и светкавици, които той като истински гръмовержец хвърлял по втрещените си противници. Дори и черноризците на изтърсачето АТАКОС с гръмовни псувни се включили в чутовната бран. Останали самотни, Параванидите се изпокрили в миши дупки. Така СЕРГЕОС за отрицателен хронос, въпреки прокламациите за правилна, божествена сексуална ориентация, обърнал своята и резбата на бесепидите. Но, за вселенски потрес – от лява, в ДЯСНА! Ордите на СЕРГЕЙОС победили враговете си. Вече никой не бил в състояние да се съпротивлява на властта му и те можели спокойно да управляват своя свят. И той поставил ОРЕШАРОС за свой земен наместник, който да властва над човеците.

    Но има ли нещо по-нетрайно от властта? Едва завоювана, и от ЗАДКУЛИСИЕ са хвърлени хиляди тролове, гномове и танцуващи менади, за да я отнемат. Но, колко коварно! Не с битка, а с оглушителните си тъпани, цафари и химни, както сирените, дебнещи Одисей между смъртоносните Сцила и Харибда. А под искрящото алфабетно троебуквие „АБВ” на щита и кадуцея си, ПАРАВАНОС стяга разпиления си строй във фаланга от тежко въоръжени партийни хоплити. В триумвират с мъжествените и калени в битки КАЛФОС и РУМЕНОС повеждат заедно свещена война срещу коварния СЕРГЕЙОС. Битката предстои. Залогът е огромен. При победа, плячката са партийните чертози на ПОЗИТАНОС и увенчаването с лавровите венци на полубогове в пантеона на седмото небе – ЕВРОЦОЦОС!!!

     

    Светослав Атаджанов

  • Тъга
    Снимка: Ivanmiladinov.com
    Снимка: Ivanmiladinov.com

    .

    Тъга. Такава – тиха. И проклета.
    Почти недоловима. Като сън.
    Голяма и добра. Като небето.
    Хаплива. Като вятъра навън.

    Тъга. Като целувка на раздяла.
    Горчива.
    Като сутрешно кафе.
    Като сълза, нелепо закъсняла,
    по скулите на твоето лице…

    Тъга. Като мелодия без думи.
    Като небе без своята луна.
    Като окапала наесен шума,
    попарена от първата слана.

    Тъга. Като пътека през полето.
    Тъга. Като прегръдка без ръце.
    Една такава – тиха. И проклета.
    Неразбираема. Като сърце.

    .

    Гълъбина Митева

  • Последната шепа любов
    Илюстрация: k-iliev.blogspot.com
    Илюстрация: k-iliev.blogspot.com

    .

    Имам две ръце, Господи, само,
    а светът ти е рана до рана…
    Нямам сила за всичките, нямам!
    Само шепа любов ми остана.

    И я пазя – дано не поглежда
    към злините, подпалили здрача.
    Ако нямам и тази надежда,
    безутешната нощ ще изплача.

    Ти недей да ме съдиш сурово –
    аз си знам, че съм сто пъти грешна:
    пропилях страшно много любови
    да лекувам живота по спешност.

    Тази шепа докрай ще я стискам:
    даже зрънце за друг не пилея!
    В мен през сълзи крещи егоистът,
    че и той се нуждае от нея…

    Ала все пак недей се тревожи:
    щом поема към адския огън,
    ще я дам на детето си, Боже!…
    Както мама ми даде за сбогом.

     

    Ники Комедвенска *

    ––––––––––––––––––––––––––––-

    * Други произведения от същата авторка могат да се видят тук и тук.

  • Мълчаливо

    Снимка: fantasioskope.blogspot.com
    Илюстрация: Fantasioskope.blogspot.com

    .

    Мълчаливо ще изричам – Обичам!

    Тъй както мълчаливо отлитат птиците.

    Но връщат се отново тук и там.

    Любовта ми тъй завръща се сега.

    Мълчалива, даже безшумна.

    Но толкова дива, като пенлива река.

    .

    Мълчаливо ще те поглеждам.

    Ще гори пламъкът, и той така безшумен.

    Мълчаливо ще те искам.

    Без да виждам пътя в нощта.

    И там някъде притихнал до щуреца.

    Песента му – Мълчаливо ще слушам.

    .

    Мълчаливо ще гледам тялото ти.

    Наслада от мига идваща.

    Сянката ти ще докосвам – Тихо е.

    И ще има разцъфнали дървета.

    Мълчаливо ще изричам – Обичам.

    .

    Нури Джурин

  • Сурвакарски лев

    Из „Един сребърен лев“* – разказ от Гюрга Пандева, с. Огняново, Неврокопско

    .

    Снимка: БГНЕС
    Снимка: БГНЕС

    Живот като сън, тъжно въздъхна Ана и избърса очите си. Отидоха си един след друг дядо Ристоско и баба Дункя. Отиде си и Живко съвсем внезапно преди няколко години, а тя в своята мъка се зарече никога да не напуска този дом, в който влезе с препълнено с любов и щастие сърце. Изредиха се децата да я канят при тях да живее, но тя остана непреклонна. В началото идваха те на всяка Нова година, но сега са средно-домни люде, имат женени деца и внуци и си посрещат там, където са. Ана не иска да им бъде бреме. Доволна е, че никога не я забравят и лоша дума не са и казали. Ето, телефонът пак звъни. Обаждат се малките правнучета, благодарят и за подаръците, които им е изпратила. Като остави слушалката, старата жена дръпна завесата и запали осветлението. После се наведе над скрина и от най-долното чекмедже извади голяма басмена торбичка и, стискайки я до гърдите, бавно се затътри към дивана.

    В тая торбичка бе целият й дълъг и труден живот. Там бяха писмата на Живко от казармата, от София, от затвора, от концлагера и последно от болницата. Тук бяха и писмата на децата и от гимназии и техникуми, от висши учебни заведения. Тук бяха и снимките на тези мили и скъпи на сърцето хора. С треперещи пръсти Ана развърза връвчицата на торбичката. Погледът й попадна на един лев, сгушен между книжата. Тя не повярва на очите си. Та това си ти, мой верни приятелю от детските години! Колко отдавна беше. Отидоха си млади и добри хора, а ние с тебе оцеляхме… Ана стискаше в сухата си ръка левчето, а споменът я теглеше назад към детството.

    Тогава сурвите (Сурва) бяха две. Една на Нова година, за здраве, а на третия ден на Коледа – за берекет. Децата се сбираха на орището (където се играе селското хоро) и вкупом, като ято започваха сурвакането от най-крайната къща. Стопанката ги посрещаше с решето под мишницата. В решетото – зърна от пшеница, ръж, овес, ечемик, леща, фасул, царевица. Жената с шепа загрибаше зърната и подобно на сеяч, с широк замах, ги хвърляше над главите на децата, които след всяко хвърляне викаха в хор: “Да се роди-и-и, да се роди-и-и, да се роди-и-и…!.”. Тогава стопанката изнасяше табла със сушени плодове, хляб, сланина, суджук, кървавица и даряваше сурвакарите.

    Ана си спомни и нейния първи сурвакарски ден. Цяла нощ не мигна от радост. Сутринта нарами торбичката, взе дрянчето и излезе. Снегът бе до коляно, а тя- слабичка като вейка. Дорде обходи махалата, краката и замръзнаха, ръцете се вкочанясаха, но торбичката бе пълна догоре с малки бели симидчета (малки хлебчета), а на дъното дрънкаха дребни парички. Малката сурвакарка щеше вече да се прибира, но видя портата на баба Божана широко отворена. В къщата имаше голямо зло куче, което в друг ден не даваше пиле да прехвръкне, но сега, както във всички дворове, кучетата бяха затворени и вратите оставени незаключени.

    Баба Божана посрещаше децата на топло в стаята си и ги даряваше богато. Освен симид и пари, даваше им по един голям варен картоф, изпращаше ги до стълбата и току им повтаряше: “Стискай, чедо, комбарчето (картофчето), та да ти се стоплят ръчинките.” 

    Ана си вървеше за вкъщи, но в края на улицата видя една порта затворена. Тя се повдигна на пръсти, досегна връвчицата и я дръпна. Резето изтрака и старата порта тъжно изскърца. Мина през неотъпкания двор и се заизкачва по стълбите. В дъното на потона (коридора) имаше единствена врата. Ана натисна бравата и влезе в полутъмната стая. В срещуположния ъгъл лежеше стар изнемощял мъж. В огнището до постелята гореше огън, а в пепелта къкреше опушено гърне. Тя си спомни, че бе чувала за страшната болест, отнела живота на цялата челяд на стареца, та малко се изплаши, но се окопити бързо, доближи се до него и лекичко го почука с дрянчето по рамото: “Сурва, сурва, Нова, весела година, да сте живи, да сте здрави догодина, до амина...” Тъжно прозвуча в празната стая тая благословия, но старецът се засмя, пъхна жилестата си ръка под възглавето и подаде един нов лев на сурвакарчето: “Да си здрава, да си жива, догодина, до амина” – изрече старецът и заизсипа благословия след благословия, доволен, че и в неговия самотен дом Нова година почука на вратата.

    Като се прибра в къщи, Ана постла на кревата едно месалче (ленена кърпичка) и изсипа симидчетата. Дрънкаха левове и дребни пари,  между тях грейна белият лев. Той бе по-различен от другите: “Господи, та това не е обикновен, а сребърен, и дупчица има, носен е на шия!..” – възкликна майката. После взе бялата макара, отряза един разтег, промушна го през дупчицата и окачи сребърния лев на шията й. Ана го носеше години наред. Когато на Неврокопския панаир баща й купи от банскалии сандък, изписан с лилави, оранжеви и бели лалета, тя го свали. “Тук, сине, ще прибираш дрехите и везмата” – посъветва я майка й. В него Ана скри и сребърния лев.  Заедно със сандъка го занесоха в Живковата къща в деня на тяхната сватба. Когато се народиха децата, тя го изваждаше, даваше им го да си поиграят и после пак го прибираше. После всички като че ли го забравиха.

    *

    Телефонът звънна припряно. Ана бързо прибра нещата в торбичката и я скри в чекмеджето, сякаш се изплаши някой да не я хване на местопрестъплението. Вдигна слушалката. Едно след друго се обаждаха децата, честитяха и Новата година, пожелания изпращаха. Из селото ехтяха гърмежи “Боже, кога измина толкова бързо тая дълга вечер, та аз още телевизора не съм включила, не съм се облякла с по-новичка рокля. То каква ли е файдата – на младите дрехата е за гиздост,  а на старите за тимус (за скътаване, тимаряване, пазене). Как се залисах – укоряваше се Ана, – та картофи барем не сварих. Чудеше се и къде да сложи бонбоните, за да са по-началъм (подръка) за сурвакарите утре.

      Добро утро, бабо Анке, честита Нова година, да си жива, да си здрава, догодина, до амина!

    Очите на момичето, което потупваше сухите плещи на старицата, грееха като слънца. Бузките му се червенееха под отрупаната със сняг качулка. Ана пъхаше бонбони и дребни пари в джобовете на детето и го благославяше: “Да остарееш, да побелееш, голямо да порастеш, гиздава мома да станеш!”

    Изведнъж се сети, че нещо стиска в лявата си ръка. Разтвори я и на дланта и грейна сребърният лев. От все сърце го подаде на момичето и го изпроводи до стълбата. На душата й стана леко и светло.

    Нека му донесе щастие, като на мене някога – мислеше си Ана. – Чужди или  свои, децата са все наши.

    .

    Източник:  Demograph.blog.bg

    ––––––––––––––––––––––––––––-

    * Разказът е част от сборника „ИЗБРАНИ РАЗКАЗИ“ на Гюрга Пандева, отпечатан през 1999 г. от Военно издателство.

  • Щастлива и кебапчеста да е!

    imagesПет минути, Боже, останаха пет минути. Грабнах дистанционното и трескаво започнах да сменям каналите, да не изпусна празничното обръщение на президента. Докато щраках, незнайно как попаднах на нещо, което по принцип не би трябвало да го имам. Някакъв нов телевизионен канал ми бяха пуснали от кабелната. И на него вместо едно изявление гледах две. Старата година се обърна с няколко думи към нас, и Новата година ни каза няколко думички за добре дошли при нея. Външно двете изглеждаха  като близначки. Единствената разлика беше в излъчването. Едната говореше с лека умора и видимо удоволствие, че си отива. Другата пърхаше от нетърпение да поеме нещата в свои ръце.

    Каката ни разказваше със садистичен педантизъм какво ни се било случило през последните 12 месеца. Новобранката ни обясняваше, че ще ни се случат  абсолютно същите неща, но пък лицето й грееше многообещаващо. Старата се извини за причинените мъки и страдания. Новата ни успокои, щяла да внесе от Китай опаковъчна линия и всяка болка ще се превърне поне външно в бонбон. Може да боли, но пък ще е лъскаво отвън. В края на изявлението си, отиващата си година мънкайки се опита да ни предупреди да не вярваме много-много на красивите приказки на наследничката си. В неочаквано откровение промълви, че ако ние самите не се променим, нищо ново, по-хубаво няма да ни се случи. Който и каквото и да ни обещава, всичко зависи само от нас. Единствено от нас.

    Докато ги нареждаше едни такива странни, неразбираеми за подпийналата публика закъснели истини, палавницата й отмъкна микрофона. И започна да каканиже:

    – Радвайте се на живота, за нищо не мислете. Аз ще се погрижа за всичко. Щастие, късмет, пари, коли, работа, любов, здраве… всичко ще ви донеса. Наздраве!  Ето, тази година съм ви уредила да имате избори. Ще си изберете кои партии и политици да ви управляват. Няма да се притеснявате, когото и да изберете, все тая. Всички до един мислят от сутрин до вечер само за вас и за майка България. Изобщо не ги е грижа какво ще стане с надпартийните олигарси и местни феодали. Не ги вълнуват някакви си там корумпирани магистрати. Тези светли умове, тези достолепни български политици, които вие сами ще си изберете, са обладани. Изцяло отдадени на идеята какво да правят с вашите данъци. В левия си джоб да ви ги пазят или в десния. И кебапчета ще хапнете по изборите, някои от вас даже ще видят 20 лв. на цяло. Хайде, веселете се! Я вижте колко хубави неща ви очакват.

    Честита Нова Година! Щастлива и кебапчеста ще е!

    .

    Ивайло Зартов

  • Смут в Лапландия
    Димитър Благоев - Дядото като Дядо Мраз. Благоевград, декември 2013 г. Снимка: Novanews.bg
    Димитър Благоев – Дядото като Дядо Мраз. Благоевград, декември 2013 г. Снимка: Novanews.bg

    Събрали се дядо Мраз, дядо Коледа и всички от екипите им по раздаване на подаръци – Снежанка, джуджета, елени… Заразказвали си как върви подаръчната кампания. Общо взето всичко вървяло по план. Дядо Коледа и неговият отбор по едни държави, дядо Мраз с хората си – по други. Само в една малка страна в югоизточна Европа срещнали затруднения. Там местните жители пишели писма с молби за подаръци и до двамата дядовци. Това внесло известен смут и принудило лапландските власти да вземат мерки и теглилки. За обсъждане на ситуацията на събранието присъствали и представители на антимонополната комисия, комисията за защита на потребителите, защита от дискриминация, антикорупционната комисия, на личните данни и пр., участие взели и неправителствени лапландски организации, работещи по правата на дядо Коледа и дядо Мраз. Проблемите били систематизирани главно в два раздела. Дублиращи се молби за подаръци и такива, които са невъзможни за доставка.

    По първата група от проблеми бързо се взело решение за избягване на дублажите. По втората група обаче дискусията се задълбочила. Дядовците се оплакали, че нито на единия, нито на другия е възможно да подарят по-големи пенсии. Да намерят работа, да увеличат заплатите. Да подобрят здравеопазването и образованието също не им било по силите. А жителите на тази страна все пишели и пишели молби до подаръчните щабове. В най-много писма молели да ги отърват от мизерията, от бедността.

    Втората огромна купчина с молби били за справедливост. Да се накажат олигарси, корумпирани политици и магистрати. Виждало се, че хората вярват в чудеса. Местните се оплаквали, че никоя от сегашните партии не мислела за държавата, тоест за тях. Само изсмуквали данъците им и обслужвали частни интереси. Всички лапландски власти зациклили. Как да помогнат, как да решат затрудненията на добрите дядо Мраз и дядо Коледа?

    Мислили, мислили и решили. Да променят член първи от лапландската конституция, който гласял, че подаръци се раздават само на тези, които са били послушни през изминалата година. Било добавено, че послушни не означава роби.

     

    Ивайло Зартов

    ––––––––––––––––––––––––––––––

    Бел.ред.:  Текстът е написан в края на миналата година. Дали нещо се е променило оттогава, читателите могат да преценят сами.

  • Разказвач на съдби – отзив за романа „Шампанско и сълзи“

    На 21 декември в „Еклипс“ в Чикаго бе представена книгата на Добри Карабонев „Шампанско и сълзи“.

    DSC_0156[1]

    В БЪЛГАРИЯ има едно сутрешно предаване което много харесвам , казва се „ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА „, води се от двама много приятни журналисти, Георги и Шани. Темата им именно е новоизлезли книги и събития на културния фронт. Тук в Чикаго ние направихме да започва вечерта с култура. Така се получи, защото популярното нощно заведение „ЕКЛИПС „, домакин на презентацията, отвори два часа по-рано вратите си, за да пропусне културата на Чикаго да нахлуе в празничната съботна  нощ.

    Добри Карабонев

    DSC_0161[1]

    РАЗКАЗВАЧ НА СЪДБИ

    В подзаглавието на романа „Шампанско и сълзи“ Добри Карабонев твърди, че това е: „Дълъг разказ за една истинска история“. Истинските истории се разказват лесно, стига да знаеш как. И като първо доказателство за майсторството на автора, нека се върнем при заглавието: „Шампанско и сълзи“. В него е скрита стилистичната фигура оксиморон. Тя представлява вид художествено средство, съчетание на привидно несъвместими противоположни понятия. С други думи: Шампанското – понятие за радост, веселие, празничност и разкош е противопоставено на сълзите – синоним на униние, горест, тревога, нещастие.

    Събрани заедно тези понятия взаимно се изключват по значение, което създава очакването за драматизъм и обрати в съдържанието на литературната творба. А това очакване се реализира по-късно в динамичен и интригуващ сюжет.

    Разказът действително е дълъг – той е голям епически текст и очевидно в основата му лежи истинска история от българската имигрантска действителност в Америка.

    Според западната литературна традиция такъв епос се нарича НАРАТИВ, – т.е. текст, свързан от причинно-следствени връзки в реалистичен сюжет, който си има и разказвач.

    Авторът води действието от името на невидимия наблюдател, който тук-там деликатно споделя своето мнение за поведението или помислите на персонажите.

    Той владее изразните средства, умее да създава картини и образи – пестеливо и фино, с острието на гравьор. Понятна му е човешката душа с нейните страсти, рани, грапавини и вътрешни стремления. Затова я поставя в ситуацията на живия живот и успява да въздигне простите случки до нивото на истинни човешки съдби. Няма да прозвучи преувеличено, ако кажа, че умело бие камбаната на тези съдби, за да заехти тя с далечната библейска образност на Архетиповете.

    Какво имам предвид? Писателят обожава да разгръща, надгражда и доразвива женските образи в романа и така те се извисяват в своята цялостна символика. Любимата му героиня – Нед, която изнася драматизма на цялата творба, в различни етапи от повествованието споделя библейския архетип ту на Мария Магдалена, ту на Светата майка Дева Мария.

    Вторият женски стойностен образ – този на адвокатката Виктория Танчев, извървява по-кратък път до съзряването, но и тя е подвластна на архетипа на Божията майка, готова на всичко в името на децата си.

    Запомнящият се образ на мъжа между тези две жени – Георги е символ на жертвения агнец.Той е разкъсан между невъзможната и бащината си любов. По тази причина писателят го изпраща в небитието. Георги е носител на архетипа Христос – умира в името на близките си, на любовта си към тях. А неговата смърт дава тласък в развитието на действието.

    „Шампанско и сълзи“ е роман за компромиса, човешката разумна търпимост и добротата. Двете жени – Нед и Виктория, които обичат истински, създават съюз срещу неправдата, за да я победят.

    Авторът добре знае къде трябва да започне и къде да завърши даден епизод.Чувството му за мяра и хармония предава стегната композиция и лека четивност на произведението. Завидната му любознателност и осведоменост добавят реалистични нюанси в различните аспекти на американската действителност – от низините на женския затвор до върховете на висшите етажи на властта и ФБР.

    Проявява снизходителност, когато разрешава на чудовището Саманта да умре от разкаянието на собствената си съвест.

    Разказвачът обича хората.Той им прави услуга, дава им шанс да осмислят грешките си.

    „Шампанско и сълзи“ е роман за възможностите и върховенството на човешкия дух. И без да разкривам сюжета, ще спомена, че хепиендът е факт, но единствено за тези, които са го заслужили.

    Изглежда, че само трагедията на България остава непроменена. Писателят няма решение за този казус. Вероятно затова поставя сентенцията на романа си в устата на поп Стойко: „ Всеки човек в живота си трябва да стори добро. Това е изпитанието на Господ към нас, защото доброто трудно се прави. За него трябват чисти помисли, чиста душа и да се прави от сърце.“

    Този текст оставя послание и след последната точка на романа „Шампанско и сълзи“. Нека всички му помогнем да се превърне в реалност!

    .

    Виолина Иванова

    –––––––––––––––––––––––––––––

    Бел.ред.:  Снимките от представянето на книгата са на Георги Стаменков и Васил Воруков.

    DSC_0140[1]

    DSC_0172[1]

    DSC_0166[1]

     

    DSC_0160[1]

    DSC_0141[2]

    DSC_0144[1]

  • Ушко – Безушко

    За любовта между Homo Sapiens и Canis lupus

    .

    Откъс от новелата на Светослав Атаджанов „Живот в кучкарника

    .

    Илюстрация: public-republic.com
    Илюстрация:  Рublic-republic.com

    Никой не си спомня вече как се появи преди доста години, като младо попълнение на кучешката глутничка, установила се в ареала около блока им. Както и останалите – кастриран и с неизменната цветна пластмасова марка на ухото. Но с подвита чак до корема опашка. Плашлив и недоверчив. И имаше за какво. Външният му вид бе направо отблъскващ. Средно голям, с кафеникава къса козина, като повечето от породата „улична превъзходна”. Но кожата на лявата половина на главата му почти липсваше, заедно с ухото. На местото му зееше грозна дупка в белезникавата кост на черепа. Липсата на ушната мида се бе отразила и на слуха му, защото винаги се обръщаше към звуците с читавото си ухо. И кожата около дясното му око бе обезкосмена и с грозни белези, но зрението му бе запазено. Лошо зарасналата плът от частичното му скалпиране правеше муцуната му леко озъбена и инстинктивно хората се отдръпваха с отвращение при вида на обезобразената му глава. Отначало всички го гонеха, а някои дори го замеряха с камъни.

    Незнайно защо, намери си място точно под прозореца на кухнята на апартамента, на първия етаж на блока, до стаичката, определена за сметна шахта, каквито има в повечето панелни блокове, но никога не влезли в употреба по предназначение. На мръкване, когато движението замираше и хората се прибираха в домовете си, страхливо и с подозрително оглеждане се промъкваше и свиваше на кравай под прозореца им. Обикновено по това време съпругата в семейството готвеше и апетитната миризма на гозбите се носеше през отворения прозорец. Под светлината на уличната лампа, безухият натрапник, застанал в поза „служене”, напрегнато и мълчаливо гледаше към източника й, облизвайки се навремени. Това разсмиваше отрасналите им двама синове и те великодушно му хвърляха по някой кокал. Постепенно това се превърна в ежедневен ритуал, като безразборното замеряне с остатъците от храната бе заменено с ежедневното им изнасяне в стара емайлирана чиния. С присъща женска състрадателност, съпругата съжали нещастното животно и го припозна за привилегирован храненик. Но интересно, не остана единствената му ”майка Тереза”. Скоро към нея се присъединиха и други жени от блока.

    Един ден съседка узнала от приятелка, живуща в съседния квартал, за трагедията на животинката. Било единственото оцеляло кученце на кучка, натирена от къща в лозята над околовръстния път. Докато е било малко, хлапетиите са си играели с него. Но веднъж две от по-големите решили да си направят жесток експеримент. Залели главата му с течен разтвор от сода каустик. Почти месец се чувало от храстите около блока им жалното му скимтене. Майката непрекъснато облизвала главичката му. Явно съдържащите се в слюнката й секрети и ензими са предотвратили инфекцията и постепенно раните се затворили. Така на света се е появил малкия Квазимодо. Историята бързо се разчу и трогна милозливите женски сърца. Отритнатият грозник стана любимец на живущите във входа и на орляка деца, играещи пред блока. Като събрата си от романа на великия Виктор Юго, нашият герой имаше същото добро и отзивчиво сърце. Именно от Ушко въпросното семейство разбра какво означава нарицателното „кучешка“ привързаност.

    При всяко излизане на някой от обитателите на апартамента им вече имаха дежурния си придружител и охранител. До магазините, кварталното пазарче и до наскоро закупеното дворно място. И те като някои от съседите им си бяха купили такова, на около километър, от другата страна на околовръстното. По времето на „соца” местността бе обявена за жилищен квартал – и с присъщата грижа за подрастващото поколение подсигуряваха разширеното си възпроизводство за бъдещото потомство на синовете си. В течение на няколко години след придобиването му, събираха материали и парични средства, за да построят виличка, в която да се отделят след пенсионирането си. Старата им Лада-комби с ремарке съвсем се разхлопа от мъкненето на тухли, пясък, цимент и дървен материал. Отпуските и уикендите си прекарваха в усилен труд на „обекта”. Близкото разстояние до блока им правеше възможно, понякога двукратно и трикратно прихождане пеша. Неизбежно, придружавани от Ушко, макар и същински Пиер Безухов. Станаха свидетели на всички ритуали при преминаване по черния път през територията, препикавана, т.е. маркирана от събратята му. Обикновено, наобиколен от няколко свирепо лаещи от тях, заставаше неподвижен и спокойно изчакваше подушването му от всеки. След което тръгваше отново след хората си. Понякога се сбиваше с някой. Дори и доста по-едри екземпляри отстъпваха, уплашени пред необикновения му вид и маската на заплашително озъбената му физиономия.

    Пристигайки на дворното място, се въртеше около стопаните и работниците, и се търкаляше доволен в разкопаните цветни лехи – за ужас на стопанката, която го навикваше недоволна. Но в последствие мястото за прашната му вана, в която търсеше спасение от бълхите, си остана патентовано негово и при всяко идване се наместваше щастливо в него. В края на деня, с някого от семейството или самичък, се прибираше към блока. Особено интересни бяха реакциите му при пресичане на околовръстния път, системно претоварен през деня от движението на половината градски трафик. Застанал на единия от тротоарите, зорко следеше преминаващия с грохот от двете страни поток от камиони, циментовози и леки коли. В момент на разреждане или спиране за завиващи в пресечките коли, ловко се шмугваше в празното пространство. Излизайки на отсрещния тротоар, спокойно продължаваше по безлюдния черен път, нагоре по обичайния си маршрут. По същия начин постъпваше и при пресичане на урегулираните със светофар кръстовища, следейки реакциите на пешеходците и тръгваше заедно с тях при светване на зеления сигнал. А околовръстното се бе превърнало в лобно място за десетки негови събратя, неовладели новия за тях инстинкт за оцеляване сред бързо движещите се смъртоносни превозни средства. Това се оказваше фатално най-вече за глезените домашни любимци, привикнали да бъдат водени на каишка, плътно до стопаните си. Почти винаги обявите за изчезнал любимец оставаха без отговор, тъй като хайванчето е ставало курбан по натоварените улици и булеварди на града.

    А годините минаваха. Вилата вече бе завършена и стопаните и синовете им редовно сновяха пеша или с коли между нея и апартамента в блока. Младежите отдавна бяха възмъжали, но все още необвързани за постоянно. По-малкият бе обхванат от мотомания и вече няколко години наред пърпореше с различни мотоциклети из града и страната. Между него и Ушко възникна необяснимо привличане. Животното различаваше безпогрешно сред хилядите звуци на трафика този на конкретния му пореден мотоциклет. В същия момент, чувайки познатото ръмжене на двигателя, се втурваше неудържимо към пресечката пред блока, за да посрещне с радостен лай и весело припкане около прибиращия се моторист.

    Един ден животното изчезна. Кланът на осиновителките му претарашува всеки храст и ъгъл в квартала, но Ушко бе пропаднал безследно. Поради това, че бе кастриран, не предполагаха, че са го отстреляли кучкарите от градския приют. Заразпитваха бабите, жените и децата, редовните посетители на люлките и пейките на детската площадка до блока. Същата вечер едно от момиченцата от съседния блок споменало, че е видяло бял пикап, като хората от него са прибрали едно черно, новопоявило с в района куче. Решиха да проверят в общинския приют, в близкото до града село. Рано на следващата сутрин пред приюта се стовари кавалкада от четири-пет автомобила, от които слязоха двадесетина души, предимно жени и деца, и мъжете шофьори. Пред дежурните от персонала те описаха изчезналото куче и попитаха дали вече е при тях. Отначало им отговориха уклончиво, но една от жените, членуваща в някаква природозащитна организация, намери прекия път към целта. Съвместяващият длъжностите пазач, гледач и готвач бай Гочо, срещу 5 лева измънка, че при тях има подобно на търсеното от тях куче, но имало жалба от квартала за него. Настояха да говорят с управителя. Наложи се да изчакат идването му от Общината, където бил на оперативка. След около час чакане, от към селото се появи кола. Дойде до входа на приюта и от нея слезе управителят г-н Ташков. Разбирайки защо са тук, покани двама от дошлите в импровизирания си офис. Показа им писмена жалба от познат на всички от блока стар мърморко, който твърдеше, че животното е неизличимо болно и следва да се евтаназира. Надигна се глъчка до небесата. Всички вкупом твърдяха, че това е клевета и животното е съвсем здраво. След прегледа от ветеринарната докторка на приюта се установи, че освен белезите от осакатяването, на животното му няма нищо. Наложи се майката на моториста да подпише протокол за осиновяване на Ушко, с изричното задължение да го гледа на синджир и повод на вилата им в извънградската зона. След задължителното обезпаразитяване им го връчиха и с радостна глъч тайфата се натовари на колите и отпраши обратно към града. Но Ушко по никакъв начин не пожела да бъде вързан и затворен в двора на вилата. Многократно успяваше да се отскубне, прегризвайки въжето или кабела, с който бе привързан нашийника му със синджир. Дори успя да прокопае дупка под оградата и да се изпари в посока на блока. Така статуквото се възстанови и то заживя предишния си живот, търкаляйки се по полянките около блока и тичайки със събратята си наоколо, олайвайки вкупом преминаващите коли и трополещите колички на клошари и цигани по околните улици.

    С времето животното видимо остаря. Космите около муцуната му побеляха. Стана по-тромаво и с часове се препичаше на слънце на полянката пред блока, както старците пред магазина. Взе съвсем да не дочува и се стряскаше, когато изневиделица някой застане до него, дори това да бяха най-близките му. Изключение правеше младият рокер, когото подушваше и усещаше отдалеч, както преди, и весело накуцваше около мотора му.

    Но има ли нещо по-непостоянно от щастието, било то кучешко, или човешко? Един ден младия рокер не се прибра. Не се появи и на следващия и на по-следващия ден. Пред входа, където живееше, се събираха младежи с мотори, влизаха и излизаха и се щураха нагоре-надолу. Ушко с нарастваща тревожност и безпокойство наблюдаваше суматохата. След около седмица сърцето му не издържа и даде простор на изтерзаната кучешка душа. Цяла вечер се чуваше тъжното му скимтене и виене срещу пълната луна…

    На следващия ден пред блока пристигна катафалка и от нея служителите от обредната фирма, заедно с очакващите ги пред входа хора, внесоха бял ковчег. От апартамента се разнесе писъкът на покрусената майка на рокера и осиновителка на кучето. През остатъка от деня потокът от хора не спираше и вечерта прозорците на апартамента светеха тревожно.

    На следващата сутрин пространството пред блока се изпълни с хора и коли. Ушко от храстите срещу блока гледаше към тълпата, очаквайки да се появи любимия му приятел. Около обяд пристигна същата катафалка. След малко от входа изнесоха отворения ковчег. През сълзящите си вече от старост очи животното видя и почувства, че в него е ТОЙ, неговият стопанин и повелител. Но защо е така странно неподвижен и не му подвиква приятелски, както всеки друг път..? Ковчегът потъна в катафалката. Хлопнаха задния капак. Колата потегли, а зад нея се престроиха и тръгнаха няколко мотористи и поток от коли.

    С нарастващо неразбиране и тревога животното хукна след колоната. На пресечката с околовръстния път, колоната с погребалната процесия бавно се изнизваше и влизаше в общия трафик. Постепенно и последната кола се скри след завоя. Ушко побягна след нея. Но в освободената вече лента за движение ускоряваха колите от насрещния поток. Без да се спира и оглежда, кучето припна по платното. В този момент тежък циментовоз го помете и като огромна ютия го размаза върху асфалта. След него и други, и други, и други…

    Часове по късно, ругаеща чистачка в сигнално оранжева жилетка изтръгваше с металния наконечник на метлата си парчетата кожа и жалките остатъци от телесната битност на животинчето и ги изсипваше в черен найлонов чувал. А в същото време, някъде в паралелната безкрайност и безвременност, душевната му същност весело припкаше след познатия му до болка вихър на младия рокер. И двамата – по-живи от всички нас…