2024-05-20

Всичко от литература

Spread the love

литература

  • България в думи

    Ясен Ведрин*,  jasen-vedrin.blogspot.com

    .

    Вожд. Харизма. Път. Прогрес.

    Банско. Писти. Интерес.

    Дюни. Бонуси. Кумец.

    Референдум. Ток. АЕЦ.

     

    Колорадо. Аспен. Гаф.

    Изявление. Масраф.

    Ролекс. Линкълн. Кръст. Синод.

    Литургия. Храм. Възход.

     

    Дянков. Доходи. Числа.

    Приходи. Бюджет. Тесла.

    Босфор. TB. Листопад.

    Рейтинг. Медии. Диктат.

     

    Мечки. Рожен. Стадион.

    Мач. Победа. Шампион.

    Тигри. Футбол. Еърбъс.

    Перник. Мъка. Земетръс.

     

    Криза. Майчински. Позор.

    Цаца. Избор. Прокурор.

    Гаф. Принуда. Прецедент.

    Клетва. Хумор. Президент.

     

    Инфраструктура. Тръба.

    Газ. Печалба. Веселба.

    Път. Обама. Интервю.

    Слава. Блясък. Дежа вю.

     

    Урни. Битка. Мат’риал.

    Яне. Марешки. Парцал.

    Лято. Избори. Сефте.

    Бюлетина. Ром. Кюфте.

     

    –––––––––––––––––––––––––––-

    * Ясен Ведрин e псевдоним на поета Стефан Главчев, който живее в Добрич.

  • „Радикално-колониална“ България

    Живеех във втората половина на размирната 1989 година в белгийската столица Брюксел. Следях естествено с жив интерес невероятно динамичните промени в Европа и титаничните усилия на Михаил Горбачов да прЕдаде комунизма колкото се може по-бързо, вместо да се опита да го прОдаде на Запада по някакъв приемлив начин. Това впоследствие обрече нас, бившите соц-държави, на старт почти от нулата, а може би можеше да стане и по иначе…

    На самия 10-ти ноември просто трептях от възбуда пред телевизора, защото CNN веднага отрази подробно падането на режима на Тодор Живков. Бе рухнала и Берлинската стена и за мен стана ясно, че в България ще бъде твърде интересно, за да остана само зрител отдалеч в Брюксел…

    Върнах се в родината и станах непосредствен свидетел на опитите за „преход“, на „кръглата маса“, на празните приказки и на още по-празните магазини през 1990 година. Чух как една дама произнесе публично бисера, че нейната партия „не се стремяла към властта“ и може би затова впоследствие я направиха министър на културата… Изобщо, видях и чух толкова много смешни, жалки и дори парадоксални неща в родната България (не, че днес много се е променило…), че ми дойде идеята за един фейлетон.

    Това е моят първи, а може би и последен опит в този жанр и го предлагам на вашето внимание така, както го написах тогава, през далечната 1990-та. Не съм променял нищо, а дали не е злободневен и сега?

     

    Евгени Ерменков *

    –––––––––––––––––––––––––

    .

    ПРОЕКТ

    М А Н И Ф Е С Т

    на новоучредената
    РАДИКАЛНО-КОЛОНИАЛНА ПАРТИЯ
    в Народна република България

     

    Радикално-колониалната партия е псевдополитическа, формална и миролюбива организация, чиято единствена цел е:

    бързото и рязко повишаване на благосъстоянието и стандарта на живот на всички български граждани.

    Партията не преследва политически цели и не се стреми към властта.

    Партията приема без членски внос всички желаещи, като членуващите в други партии се приемат с предимство, с цел да се намали градусът на политическото напрежение в страната.

    За изпълнението на нашата единствена и лесно постижима цел, предлагаме следната програма:

    1. Да се извърши пълно и точно преброяване на населението към 1 април 1991 г.

    2. Да се преброи и претегли цялото държавно съкровище на НРБ в злато и скъпоценни метали (ако е останало такова…) и да се насече на дребни парченца с точно определен грамаж.

    3. Да се поканят всички български граждани да се явят в най-близката банка и при спазване на високохуманните принципи “Досега било, каквото било…” и “Кой каквото откраднал, халал да му е!” да превърнат наличните си пари в злато и скъпоценности пропорционално на ТЕГЛОТО на донесените пари. (Забележка – влажни пари да се приемат. За изсушаване да се връщат само съвсем мокрите и то ако са в много големи количества…)

    4. След като държавното съкровище бъде разпределено справедливо, по социалистически, българските книжни пари да се обявят за невалидни и да бъдат раздадени обратно на населението, за да се отстрани хроническия недостиг на тоалетна хартия.

    5. Народна република България да се обяви на ТЪРГ на международния пазар при първоначална цена между 50,000,000,000 (милиарда) и 100, 000,000,000 (милиарда) щатски долара. (Забележка: Най-подходящата първоначална цена все още се обсъжда от експертна комисия към нашата партия.)

    6. В дните преди и по време на търга граничните контролно-пропусквателни пунктове да се затворят за чужденци и границите да се охраняват най-строго, за да се попречи на по-подробното оглеждане на стоката от страна на евентуалните купувачи. Това очевидно може да доведе само до подбиване на цената. Препоръчваме особено внимателно да се пази поречието на река Дунав и Черноморското крайбрежие.

    7. След успешното приключване на търга получената сума да се разпредели ПО РАВНО на глава от населението, като по предварителна преценка ще се паднат между 6 000 (шест хиляди) и 30 000 (тридесет хиляди) щатски долара на жител. Това, в съчетание с получените ценности по т. 3, може да се смята за успешно изпълнение на програмната цел на партията.

    8. За да се създаде интерес в българския народ към евентуалния ни купувач, Спортният тотализатор да организира специален тираж за познаване на победителя в търга, с подходящи предметни награди с патриотична насоченост.

    9. Да се обяви, от 1 май 1991 г. нататък, период на всенародно веселие с общонационално хорово изпълнение на “Тих бял Дунав”, “Хубава си, моя горо”, “Хей, Балкан…”, “Градил Илия”… и т.н. Вратите на всички магазини и складове да се отворят и каквото е останало в тях да се раздаде безвъзмездно на населението. (Забележка: Ръководството на партията не се опасява, че тази мярка ще предизвика безредици по напълно понятни причини…)

    10. Вместо устав на новата партия:
    Задължение на членовете на партията е да рекламират НРБ с всички възможни средства, като особено разчитаме на нашите жени…

    На 6 май – Гергьовден да се организира общонародна кръгла софра на националното съгласие, на която да се изконсумират наличните телета, агнета и прасета.

    Членовете на Радикално-колониалната партия да ползват ПРАВО на избор при разпределението на изобилието от месо.

    След успешното осъществяване на програмата на партията, първичните и партийни организации да се разпуснат и членовете и да извършват само просветителска дейност в новите условия…

    Основател:
    Евгени Ерменков

     

    –––––––––––––––––––––––––-

    * Друго произведение от същия автор може да се види тук.

     

  • Къф си ти бе…?

    София, 1969 г.

    .

    Отлагах изпита си по английски цялата учебна година. Имах много други, и то трудни изпити в първи курс на следването си, а и вече участвах в много шахматни състезания у нас и в чужбина.

    Ходех и на лагер-школи, както от дружество “Академик”, така и в националния отбор. Това си бе чиста привилегия, защото по този начин имахме отлични условия за тренировки на държавни разноски. Други привилегии за спортните звезди в университета бяха – административна заверка и перманентна сесия. Това на практика означаваше, че студентът можеше изобщо да не ходи на лекции и упражнения, и да се явява на изпити когато си поиска през цялата година. Трябва да призная, че в известен смисъл спортистите бяхме „галени деца“ на социалистическата система.

    Английският език отдавна бе станал част от живота ми. Влязох щастливо в Английската гимназия, която в онези времена беше може би най-доброто учебно заведение не само в София, а най-малкото и на Балканския полуостров. Страхотна дисциплина, великолепни преподаватели, както българи, така и англичани, американци, канадци, индуси и т.н. Още в подготвителния клас научавахме по над сто думи на ден, а и аз от малък си бях влюбен в този език. В следващите класове учехме всички предмети само на английски. За мен този език не бе просто предмет в училище, а много повече. Хоби, страст, мания или направо ежедневие. Естествено при пътуванията си в чужбина го практикувах непрекъснато. Бях вече прочел и стотици книги на английски, даже чувствах понякога, че мисля на този език.

    Оставих си изпита чак за поправителната септемврийска сесия и влязох в кабинета на преподавателката като за формалност. Тя ме изгледа странно още от вратата и процеди:
    – Къф си ти бе…?

    Направо се вцепених.

    – Аз не съм те виждала ни на лекции, ни на упражнения. Това е език – как смяташ да го научиш? Какво ми се влачиш чак на септември?

    Цялата тази тирада ми се стори прекалена и замислих коварно отмъщение. Най-напред не обичам непознати хора да ми говорят на “ти”. Второ, изобщо не очаквах, че филолог би говорил на диалект. Трето – у тази жена като че ли отсъстваше мисловен процес…

    В специалност Външна търговия в Икономическия институт, както и в Английската гимназия, в онези години се влизаше само по два начина. Или, в огромния процент, с привилегии – за синовете и дъщеричките на номенклатурчиците, или с блестящи резултати на приемния изпит (по английски, разбира се…). Аз не бях от привилегированите, но тя не можеше и не биваше да се държи така с мен, независимо от коя от двете групи бях. За диалекта й като че имаше само едно разумно обяснение. Тази руменобузеста селянка се бе настанила като преподавател по английски в Икономическия институт вероятно с връзки или пък демонстрирайки други дарби пред подходящите хора. Тя беше очевидно “парашутистка” и затова реших да й изиграя един малък театър.

    – Ами, аз такова… съм спортист. Ние… аз… тренировки, лагери… – започнах да мънкам.

    Последва нова убийствена канонада. „Преподавателката“ се развихри, обсипвайки ме с нови нравоучения и епитети. А аз се бях свил даже физически и се правех на смотан и захлупен. Едвам се удържах да не се разсмея на глас, но си играех ролята перфектно. „Общувахме“ си така повече от пет минути.

    – Аз, значи такова… А не може ли…? Аз, щото тренировки…
    – Какво да може …? Какво искаш ти, бе? Да ти дам изпита ли…!? – изригна тя.

    Забавлявах се, но и вече започна да ми омръзва. На нея и през ум не й мина да ме попита все пак кой точно спорт упражнявам. Може би пък щеше да й просветне тогава някаква сигнална лампичка… След като вече съвсем взе да се повтаря в епитетите и упреците си, дойде време за унищожителна контраатака.

    Смених си стойката, израза на лицето, интонацията, речника – всичко.
    – Вие не би ли трябвало да ме изпитвате все пак по английски език, а не да ме превъзпитавате? И всъщност защо си говорим толкова време вече само на български…?

    В този момент превключих на английски, като се стараех да използвам колкото се може по-сложен речник и разбира се прецизно произношение.  Обясних й, че да – аз наистина съм спортист и не съм присъствал на нейните лекции, но мисля, че съм добре подготвен по този предмет. Че съм на разположение да отговарям на всякакви въпроси по материала…

    Тя ме гледаше все едно, че съм извънземен, а аз не млъквах и й се усмихвах любезно.
    – Спортист, а…? – каза накрая.

    Поиска ми студентската книжка, писа ми шестица и ми каза, че следващата учебна година мога пак да й се обадя към края за да ме “оформи”…
    Не продума нито една дума на английски през цялото време. Бях даже и малко нещастен по този повод…

     

    Евгени Ерменков

    –––––––––––––––––––––––––––––

    Известният гросмайстор по шахмат Евгени Ерменков е роден през 1949 г. в София. Завършва Английската гимназия и Висшия икономически институт (сега университет) в София. През 1974 г. Ерменков става международен майстор по шахмат, а през 1977 г. – гросмайстор. Петкратен шампион на България по шахмат през 70-те и 80-те години и треньор на едни от най-добрите ни шахматисти. През 1994 г. е начело на националния отбор за жени на олимпиадата в Москва. Впоследствие работи като треньор в някои арабски страни. През април 2007 г. ЕЛО рейтингът му е 2500.

    Участвал е в десет балканиади по шахмат и в седем шахматни олимпиади – където изиграва 79 партии (33 победи, 34 равенства и 12 загуби). Има три индивидуални медала от шахматните олимпиади: през 1990 г. – бронзов, през през 2004 г. – златен, и през 2006 г. – сребърен медал. Ерменков е официален коментатор на турнира М-Тел Мастърс.

    Поместеният тук разказ е част от бъдеща книга на Евгени Ерменков – сборник с разкази. Това е първа публична изява на големия майстор по шахмат и по други интелектуални игри като писател – разказвач на истории с различни сюжети, от различни времена и страни.


  • Ретроспекция

    Многочасовото тракане на пишещата машина спря. Бе поставена и последната точка на обвинителното заключение. Следователят уморено протегна изтръпналите си крака, запали цигара и се замисли. Възбуденото му въображение оживяваше хората и събитията от последните два месеца, през които се водеше това необикновено дело…

    От края на горичката се виждаше насипа на ЖП линията и малката сграда на спирката с кантона до нея. Двамата униформени полицаи едва се справяха с групата възбудени от любопитство граждани, отправили поглед към произшествената полицейска кола, бялата линейка до нея и мяркащите се между дърветата цивилни и униформени фигури. Нещо ставаше…

    И наистина всички погледи на служителите от оперативната група бяха приковани в трескаво ровещите есенната шума ръце на дребничкото, пребледняло девойче. След малко те се спряха. Девойката прошепна: „Тук е” – и заплака. Отдръпнаха я в страни. Внимателно отместиха буците пръст и изсъхнали листа. В дъното на естествена трапчинка лежаха две деца. Едното почти бебе, другото малко по-голямо, с конвулсивно свити крачета и застинали в страдание личица. Под ноздрите на по-големичкото, момиченце, се бе спекла струйка кръв. В сумрака на гаснещия ден неколкократно проблесна фотосветкавица. Донесоха едно болнично одеяло и ги положиха в него. Един униформен капитан го повдигна и неволно възкликна, че са леки като котенца. Подаде ги на патолога, който ги отнесе до линейката на съдебна медицина. След малко мрачния ескорт се понесе към града.

    Беше приключило няколкодневното лутане, безкрайните проверки в болници, детски домове и роднини. С фанатично упорство разпитваната ги тласкаше от една крайност в друга, караше ги да проверяват и най-нелепата версия, докато неиздържала играта на нерви прошепна:

    – Ще ви заведа!

    На следващия ден стоеше пред бюрото му, забила поглед в пода, с мокро от сълзите миловидно лице – дребничка, скоро навършила 20 години, почти момиченце. Старият криминолог от деветнайсти век Ломброзо би се обърнал в гроба, ако му кажеха, че това крехко създание е способно на престъпление, а и следователят не би допуснал това, съдейки по вида й, който в момента бе съвсем окаян. Най-малко тя се покриваше с представата му за митологичната детеубийца Медея. Но фактите са упорито нещо. Съдебномедицинската и химическа експертиза доказваше, че причина за смъртта на децата е отравяне с гъби от вида „Инокубе”, което не биха могли да си причинят сами, пред вид тяхната невръстност и безпомощност.

    Като мътна река рукна дълго спираният поток от думи, прекъсван от плач, който постепенно премина в спазматично хълцане. Все по-ярко се очертаваха контурите на една горчива съдба, чудовищната безотговорност на двама млади и анемичните опити на обществото и близките им да спрат зловещия развой на събитията.

    Биографията й започнала съвсем тривиално. Добро и послушно дете. До завършване на основното си образование е даже отличничка, с примерно поведение. Обича да чете книги. Въображението й е живо и подвижно. Но идва пубертетът. Започва да се прибира все по-късно. Предпочита весели бохемски компании. Скъсват се и последните нишки на родителския контрол. Няколко поредни бягства от къщи, докато на 16 години пристава на момче, не по-голямо от нея. Заживяват без да сключат брак и последователно им се раждат две деца – момиченце и момченце. Скоро бащата отива в казармата, без да е оформил бащинството им. Но там за системни бягства попада в затвора – в дисциплинарния батальон.

    В този момент на изпитания среща другия – мъжествен, самоуверен и нахален. Не устоява на напора му и му се отдава. Решават да създадат семейство. Но съществува ли в него онази душевна сила и пожертвувателност, за да поеме грижите за чуждите деца? Ще надмогне ли горчивата смесица от чувство на ревност към предишните обладатели на това младо и гъвкаво тяло и съжалението, че не е първият?

    Но място за такива възвишени чувства в мътното му съзнание няма. Все повече примитивната му личност се изпълва със злоба и тя се излива върху нея, а впоследствие и върху децата. Близките и обществото не искат да признаят връзката им, но напук на тях те сключват брак. Приятелите му се подиграват, че той, ергенът, е взел жена с две деца и той се разкъсва от противоречия. Желае тялото и с дива, неутолима страст, а съзнанието му робува на вековни предразсъдъци. И започва необяснимото…

    Въпреки системните побоища, които преминават в изстъпления спрямо нея и децата, тя понася всичко с робска покорност и се стреми да запази на всяка цена окаяния си брак. Показанията на свидетелите са кошмарни:

    Осемдесетгодишната хазайка:

    „Риташе двегодишното момиченце, което едва бе проходило, като футболна топка. Като го ритнеше, то допълзяваше до мен. След това се захващаше с момченцето. Беше пеленаче. Хващаше го за краката и го въртеше в кръг, докато от носа и устата му потечеше кръв! Умолявах го да не прави това, но не ме чуваше.”

    Друг свидетел:

    „Виждал съм го как хваща момченцето и с пелените го потапя в корито със студена вода. Натиска главата му в нея, направо иска да го удави. После го хваща за единия крак и го върти над главата си. Горкото пищи, посинява, от устата и носа му започва да тече кръв. Жена му плаче и го моли да не прави това, но той започва да я псува и упреква, че е ходила с чужди мъже. За мен той направо бе сaдист, без всякаква жал към хората. Не смеехме да се обадим, защото посягаше и на нас.”

    А да посяга, той е научен от малък. До влизането в казармата се оформя като селския бабаит и побойник. Постоянен клиент на детската педагогическа стая. Върши дребни кражби. Родителите му го защитават пред властите, докато започва да налага и тях. Не го оправила и казармата. Ходел постоянно с нож и дръзко се заканвал.

    Един ден, след тежко пиянство и побой над жена си, той я изхвърля от стаята и остава сам с децата. Изведнъж отвътре се чува отчаян детски писък. Когато я пуска обратно в стаята, тя вижда гърчещото се пеленаче под масата със счупено краче. Уплашен от постъпката си и евентуално наказание, той прекратява временно тормоза, но в последствие го подновява. Целта му е децата да се махнат на всяка цена.

    През тези месеци той почти не работи и нищожните им спестявания се стопяват. Не можейки да плащат наем, започват да се настаняват в изоставени къщи и дори бараки в крайградската вилна зона. Често изоставят децата в някоя запустяла къща, но под страх от побой тя не се съпротивлява на това.

    Получавайки сигнал, местните органи на властта се намесват и ги задължават да приберат децата и да се грижат за тях. Тогава започват да ги оставят на близки и роднини, но пак им ги връщат. Намесва се и прокуратурата. Но вместо да вземе под закрила беззащитните деца и ги настани в детски дом, тя пак ги предоставя на безотговорността им, въпреки явното нежелание на „бащата” и показанията на свидетелите. Но победата на бюрократизма и формализма се оказва пирова.

    Настъпва трагичният епилог. Останали без всякакви средства, той я изгонва, като я предупреждава да не се връща при него с децата. С притъпено съзнание и мрачна решителност, тя се качва на случаен влак. В купето срещу нея млада жена храни тригодишното си детенце. Момиченцето й посяга към храната, но в изблик на гняв тя го удря. От устенцата му потича кръв. През купето минава кондуктора, но тя няма билет. Отчаяна и разплакана, слиза на следващата малка гаричка. Свечерява се. Настаняват се в малка долчинка близо до ЖП кантона. Дава вода на децата, но няма храна. Там и пренощуват. Сутринта децата започват да пищят от глад. Пълзят наоколо и слагат в устата си каквото намерят. Момиченцето намира дребни гъбки. Започва да яде. Малкото също посяга. Тя става и намира още. На вкус са блудкави и безвкусни. Струват й се безвредни. Дава още на децата. Успокоени те заспиват. Скоро тя се събужда от адски болки в стомаха и започва да повръща. Мъчи се да разбуди децата, но за тях е вече късно…

    Следователят потърка слепоочията си и се замисли:

    – Вината, да вината… Естествено тя е лична, но само лична ли? Как му се искаше това да е драма от друг свят и друго време!

     

    Светослав Атаджанов

  • Господи, тя е…

     

     

    Живях – Много ли или малко?
    Надявах се – Моля те, разбери ме.
    Страдах – И сърцето, и душата.
    Плаках – Вътре в себе си.
    Гонех – С вятъра мечтите.
    Усещах – Винаги до мен си.
    Тръпнех – За целувките твои.
    Сънувах – Нежностите живи.
    Желаех – За мъничко да те видя.
    Губех – Но отново пътя намирах.
    Вярвах – Мили Боже. Тя е.

     

    Нури Джурин

    –––––––––––––––––––––––

    * Други произведения от същия автор могат да се видят тук и тук.

     

  • Полиглотът

    Разказ от Любомир Николов

    .

    Джорджо полудя по начин, който той самият нарече неизбежен. Както други преди него и той полудя, борейки се с лудостта у другите. Не трябва да се взираш в сбърканото, каза той след време – ако го намериш, то тогава интересът ви става взаимен. Ако ти се интересуваш от лудостта, скоро и тя ще се заитересува от теб.

    Започна да превърта, когато прозря, че мислите на хората не са чак толкова много; болезнено еднакви са дори и в тях няма мъдрост. Единствено начините, по които се казват, е безкрайно голям и на толкова езици. Това създават пъстрота, която обърква. Това създава илюзията за наличие мъдрост в света. Глупости, отсече Джорджо – водопади от думи и нищо!

    Такива мисли го тормозеха и в месеците, през които полудяваше, работата му в института по сравнително езикознание изостана от всякакви графици. Не, че очакваха кой знае какво от него, но той, факт е, не написа нищо в рамките на шест месеца и се наложи да го уволнят. Така смени сравнителното езикознание с несравнимо безделие.

    Една сутрин импулсивно взе влака от Мирано до Стреза. Лаго Маджоре и стръмните склонове на Алпите, отразени в езерото, винаги му действаха добре. Влакът се гмуркаше в безкрайни тунели и Джорджо искаше да тълкува това метафорично – като влизане от един живот в друг. Все пак, след като мина през десетина тунела, усети, че от всеки тунел излиза с все същите си мисли.

    Настани се в хотела и понеже поназнайваше нещо за езерото и околностите, бе принуден, докато се разхожда да слуша лекциите на собственият си ум. Стреза, обясняваше умът му, е бил истинско изкушение за европейската аристокрация. Градчето е било любимо място за почивка на краля на Витемберг, принцесата на Италия, дукесата на Геноа, артисти и писатели, между които Дикенс, Флобер и Стендал. Я млъквай, прекъсна го Джорджо. Нещо повече, продължи умът – част от романа на Хемингуей „Сбогом на оръжията“ е написан в гранд хотела на града – ей там – в този хотел, посочи му. Да, това е притегателно място, каза миролюбиво Джорджо, но не ми се слуша повече – гладен съм.

    Обядва сам в ресторант с традиционна италианска кухня и лудостта му най-сетне изби на показ и то така, че ангажира вниманието на доста хора.

    Бе седнал на маса до алеята. Бе решил да хапне от любимите си талиатели с песто и да опита местното вино. Докато се хранеше, мислите в главата му вместо да се наслаждават на силуета на Алпите и да се радват на приятния живот, взеха, че се настаниха на върха на вилицата му. Подхвърляха талиателите в чинията, мереха ги колко тежат, бодяха ги, да проверят дали са меки, събираха песто от ръба на чинията и го слагаха върху една единствена хапка. После други мисли се отвращаваха от това разточителство и разпределяха пестото равномерно. Хората, помисли си Джорджо, оставят небцето и стомахът им да мислят за храната, а аз храносмилам с мозъка. Това разбира се не е нормално.

    Приключи обяда по-бързо, отколкото бе решил да стои. Глътна чашата с вино на екс, плати сметката и излезе пред ресторанта. Подвоуми се в коя посока да тръгне, без да има дори едничка цел. Алеята край езерото бе пълна с хора, които имаха някакви планове и вървяха уверено нанякъде. Това, че имат планове, се стори удивително на Джорджо.

    Една млада двойка, разговаряща на руски, приближи ресторанта.
    – Заходите. У нас есть свежая рыба! – Джорджо им препречи пътя, сочейки входа.

    Двамата, все едно бяха чакали тази покана, му благодариха, зачетоха се в менюто и влязоха.

    – Hello majesty! Welcome to my castle! – каза на една дебела англичанка, канейки я в ресторанта с широк жест на собственик. Тя му се усмихна заговорнически, но отмина.

    – Pass auf ich bin Polizei – каза на група немци, прекалено делови, за да му обърнат внимание. Като чуха това, все пак се обърнаха. – Ristorante Dino! – каза им тържествуващо, сочейки табелата – Fish schmeckt good!

    Едни руснаци с детска количка бързаха за някъде.
    – Терпение у нас есть – мы вас ждём! – тъй им каза.

    Стана му интересно. Мислите, които се търкаляха като стъклени топчета из главата му, докато се хранеше, сега бяха принудени да се организират. Трябваше да извадят това, което знаят, на десетина езика, трябваше да покажат цялата си остроумност, въртейки се около простичката идея да изкушат някой да влезе в ресторанта, да ги чуе, да прочете менюто или поне да види табелата на ресторанта. Ха сега работете, каза на готовите изречения в главата си и по-бързо!

    – Тук не сме в Истанбул – каза му един – та да каните хората от улицата!
    – Ресторантът си го бива, заповядайте – отвърна му невъзмутимо Джорджо и продължи да кани наред.

    Един човек вървеше забързано и дойде право при него. Бе собственикът на ресторанта. Представи се.
    – Какво правите!? – попита раздразнено.
    – Препоръчвам ресторанта – отвърна Джорджо.
    – Благодаря ви, но не бива да го правите тук.
    – Тук струва ми се е най-подходящо – заупорства Джорджо. – Има поне десет хиляди начина да поканиш някого да влезе в ресторант. Опитвам се да не се повтарям. Така искрено се опитвам, че това ме пази да не полудея.
    – Не може да се пазите да не полудеете точно пред моя ресторант. Изберете друго място – каза този път по-твърдо собственикът.
    – Не е забранено да споделям мнение, нали? Това е един хубав ресторант. Вие не знаете ли?
    – Знам, нали съм собственикът!
    – Но, не сте убеден – каза му Джорджо. – Ресторантът ви е чудесен!

    – Направете си сам ресторант – собственикът го хвана под ръка и го поведе по алеята, отдалечавайки го от входа. – Ще видите, че не лесно. Двадесет години само с това се занимавам. Лазаня, талиатели, спагети – паста във всичките й форми и цветове. Дълги прищипани ленти или такива вързани на папионка, охлюви, увити около себе си по часовниковата или обратно на часовниковата стрелка. Сушени доматчета от Сицилия, пуешка шунка от Пиемонт. Подробности, подробности – хиляди рецепти за едно просто ядене. Наясно ли сте? – ресторантьорът го погледна втренчено.

    И вие ли сте така… стига, не искам да ви слушам! – прекъсна го Джорджо. Освободи си ръката и продължи напред сам.

    Стигна до пристана, откъдето тръгваха лодките за Изола Бела.
    – Заповядайте! – провикна се на минувачите. – Вземете лодка до Изола Бела. Граф Карло Боромео III е направил великолепен парк за съпругата си Изабела. Ще видите градина в стил барок, построена във формата на пирамида, със запомняща се статуя на еднорог. Вижте чудесния Боромеов остров!

    Хората се спряха и го заслушаха. Джорджо, без да си поеме дъх, продължи:
    – Водни таксита ще ви отведат до Изола Мадре – безопасно убежище за пауни, фазани и папагали. Големият Боромеов остров, спокоен сега, е бил арена на жестоки битки преди.

    Групите туристи го заслушаха с интерес. Повтори информацията на няколко езика. Лодките се напълниха и хората започнаха да се записват за следващия курс.
    – Если вы нас не найдёте, то мы вас найдём! – подвикна на едни отминаващи руснаци.
    – Няма нужда от спасителна жилетка – каза тихо на една баба испанка, която се двоумеше дали да се качи – езерото е спокойно като мизерия.

    След около час общинската охрана деликатно го отведе далеч от пристана. Джорджо се насочи към Вила Палавичино. Имаше какво да разкаже на хората, познаваше цялата история на вилата, а и от там, струваше му се, не можеха да го изгонят. Пари не искаше на никого. Повъртя се, намери слушатели и заразказва. Усети, че вниманието им го радва истински и разбра, че може да говори с часове. Та нали можеше да каже всяко нещо по хиляди начини. Тогава му дойде великолепна идея. Реши да впрегне думите да работят, вместо да го мъчат. Реши да отиде в Истанбул и да намери някой, който да му плаща за труда. Можеше с лекота да напълни всеки ресторант, пушалня и дори баня, ако щете.

     

    –––––––––––––––

    Бел.ред.:   Други произведения от същия автор можете да видите тук, тук, тук и тук.

  • Идваме и си тръгваме

    Стихове от Нури Джурин*

    .

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Пак ще има…

    Идваме сами, Поглеждаме. Само миг
    Раждам се може би. Сенките.
    И въздишка. Пак ще има
    Изгревът тъй красив. Влюбен.
    Птиците някъде – Възпяват
    Здрача се втурва – Толкова бързо.
    Пътищата ще ги извървя.
    До теб – Искам да кажа нещо.
    Почуствах топлината – Слънцето.
    Подсказва ми – Пак ще има.
    Фантазия и ударите на сърцето.
    Толкова силни. Нима е това.
    Дори и да боли, и сълзите.
    Там където – пак ще има.

     

    Там където…

    Там, където е болката.
    Сърцето в тъга тупти.
    Там, където някъде слънцето залязва.
    Вик – пронизващ, но нечуващ се,
    вътре в мене огън гори.
    Но Невероятност е.
    И пак има изгреви идващи.
    Там, където съм те чакал,
    запътвам се, в мислите си ми.
    и отново ще те викам.
    Отчаяно ще търся твоите следи.
    Там, където е и тъгата и болката,
    неистово ще те искам.
    Там, където си ти.

     

    Много малко…

    От слънцето да взема топлина.
    със шепите си да ти я поднеса.
    Много малко искам – тъмнината,
    от душата ми да пропъдя.
    От луната искам да взема любовта,
    в сърцето си да я сгуша.
    Много малко искам – мъката
    от погледа да изгоня.
    Много малко искам – само да те видя,
    разцъфтяват люляци красиви.
    И поглеждам в синевата,
    сменят се хиляди цветове.
    Само толкова ми е нужно,
    много малко и да кажа:
    Това си ти, това си ти.

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    Ще направя…

    Какво ли не бих направи?
    Нежността да докосна,
    с моята ръка – твоята да усетя.
    Мъничка, но толкова истинска.
    Какво ли не бих направил?
    Да виждам силуета,
    показващ вълшебство.
    Потребността на душата
    вътре в мене да говори,
    усещането на тялото.
    Какво ли не бих направил?
    Да поглеждам – небосвода.
    Мигът тъй желан е – устните ти.
    И тогава нещо ще направя.
    Ще направя – ще извикам.
    Любов, теб те има – ти си тука.

     

    Идваме и си тръгваме

    Идваме и си тръгваме…
    Времето как ни променя.
    Проливен дъжд, Измиващ.
    Няма ги следите!!!
    Какво остава след всичко?
    Мъничко нещо – невидимо стаено.
    Там в сърцето скрито!!!
    Идваме и си тръгваме…
    Понякога – Болезнено.
    В повечето моменти неусетно.
    Но остава мъничкото нещо.
    Напомнящо за дъжда, измиващ следите.
    Идваме и си тръгваме.

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    –––––––––––––––––––––––-

    * Други произведения от същия автор могат да се видят тук.

     

  • Кръговрат

    Кръговрат


    Седях на стола пред големият прозорец – бях сам в ранното утро. Отвън се прокрадваха само изоставени кучета, които налитаха директно на кофите за боклук, но затворените капаци бързо го отпъждаха. Гледах как се зазорява, как се прокрадва светлината, отпъждаща нощта. И се заредиха мисли едни след други. Бях толкова сам в този момент, че усещах зад себе си как часовникът отброява секундите – тик-так, тик-так… Не след дълго светлината вече бе отпъдила тъмнината далече и се виждаше ясно и хубаво. Седях на стола и наблюдавах – вятърът събираше изпопадалите листа по земята и ги навърташе на кълбо, сякаш искаше нещо да ми покаже. Притихваше и после пак започваше да ги навърта като пастир стадо.

    Бях сам със себе си. Дървата в печката ми даваха някакво спокойствие – пръскаха се и даваха това, за което бях пригодени – топлина. Отвън имаше една черница, която беше младо дърво, но вече с прекрасна корона. Също като момичетата – в началото са едни нескопосани, а след това стават красавици, галантни дами, привличащи погледа жени.

    Илюстрация: Photo-forum.net/ ukk

    Вятърът си играеше и ставаше все по-бърз и по-бърз. Наблюдавайки тази гледка, си давах сметка колко сме нищожни, самозабравили се егоисти, дебили, които не мислят за нищо друго, освен как да задоволят материалните си страсти. Тази гледка сигурно бе разочароваща за някои, но за мен бе истинско удоволствие. Гледах как Всемогъщият творец на земята бе създал всичко това, в точно определен ред, в точно определена хармония. Слънцето вече надничаше над баира, и това ставаше в пълна хармония с всичко останало. Как е възможно, как така Бог е създал всичко това, а ние, които претендираме, че сме върхът на пирамидата, не можем да подредим нещо, без да го унищожим?

    Листата от черницата падаха в точно определен ред, в точното време, на точното място. Всяко едно листо ми показваше това – как в живота всяка секунда, всяка минута, всеки час, всеки ден или нощ са точно определени, а ние подминаваме всичко това ей така – мислейки се за велики, за могъщи, за всесилни… А сме толкова крехки и жалки. Как това листенце, падайки на земята, отстъпва място за нов живот, даващо на корена сила, и всичко друго, а ние не можем да се научим да прощаваме, да даваме?  До такава степен сме закърнели, че едва скоро ли ще може да излезем от този колапс. Да, мислите ми се редуваха, наблюдавайки една малка истина от всичките, които Бог ни е дал.

     

     

    Подпури

     

    Илюстрация: Rosipr0.blog.bg

    Всичко ми откраднаха апашите – Ех, Канада, ех, Канада… Лети, лети, детски спомен жив, но май отлетя доста отдавна. И там, Край бавната река, ще чакам, и някъде дочух – Живея аз за утре. Но Либерта – къде ли е тя? И Китайско радио – малеее. А казвали, че сърцето е нежна струна – А дали е така, а дали е така… Защо бяхме момчета шестнайсетгодишни и аз, и ти… И заваля Топъл дъжд. Сбогом или довиждане, довиждане.

    А законът добър или лош, за едни е сляп, но за едно и също нещо не се лежи два пъти. На дансинга на самотата – Месечината ще чакам. Думи две аз тайничко ще изричам – Разказвай ми, приятелю. Нас няма да ни догонят – Защото има някъде петнадесет лалета и стоим на първият ред. Но дадеш ли от себе си дори трохичка хляб – след утрешният ден някои ще каже: Спомен мил, спомен мой… Дори и старият часовник минутите да брои в среднощният час. Пак ще има изпушена цигара и последният влак на перона. Танго сам ще танцувам и осъдените ни души.

    Наистина ли е така – билет за ада има, а за рая? На нас все нещо ни пречи – зиме студено, пролет зелено, лятото горещо, все ни пречи нещо. Но зората пак ще идва и ще шуми яворът. За теб и за мен хората ще говорят. Но усмивката разтапя и най-дебелите ледове. И после ще питам аз пак сърцето. И пак няма да ми се прибира в тази квартира. Казват, че било ни е всичко наред. Ох дали, но Корабът бял минава, минава… И все бързаме, все няма време. И знам, че лодка е любовта, но знам и, че си красива роза. И изминавайки пътя с уморени крила, ще казвам: Обичам.

     

     

    Тъга на 15-ти септември


    Както обикновено, в ранни зори се приготвях да отида на работа. Беше толкова рано, че единственото, което виждах по улиците като излязох, бе мъглата, межделееща се през уличното осветление, и мокрия асфалт, който показваше, че есента настъпва вече с пълна сила. Тук-там се мяркаше по някое безстопанствено куче, борещо се и то с недоимъка и гладията. Вървях през тази сива, нерадостна картина и въпреки всичко настроението ми беше празнично – знаех, че днес идват учениците.

    Ще се съберат на двора – този двор, където някога съм бил и аз. Е, тогава бяхме с бели ризки, черни панталони и със задължителни сини или червени връзки. Късо подстригани и миришещи на евтин одеколон. А днес децата ще са пъстроцветни. На всяко дете – родителите къде със заем, къде със спестявания още от началото на годината, са осигурили модни якета и маратонки, красиви ученически ранички, джиесеми, смартфони. А някои малчугани отсега ухаят на „Давидов“ или на „Шанел“…

    Отворих магазина – посрещах колите, идващи с хляба насъщни, който ставаше все по-малък на грамаж и все по-голям на цена. Закуските за децата – и те същата работа. Посрещах клиентите – наблюдавах ги, опитвах се да доловя поне нотка на удовлетворение от това,  че днес децата им пак тръгват на училище, че днес някои от тях изпращат първолаци. Но уви, навсякъде виждах само навъсени лица, смрачени като времето отвън. Взимаха закуска или хляб и излизаха, процеждайки дори по някоя ругатня. (Но с това бях свикнал.)

    Не усетих кога се развидели и хората започнаха да поемат към училището. Родното и прекрасно училище, което бе дало толкова много и на мен, и на тези хора, които влизаха и излизаха от магазина. И които умората от житейските битки бе превърнала в едни бездушни предмети.

    Най-изискани в цялата ситуация разбира се бяха учителите и учителките, но затова не ми се говори. (Като знам в какво са се превърнали и те…) В душата ми беше хем щастливо , хем тъгата ме обливаше като ледена вода на Ивановден. Но капакът на всичко беше, когато чувах коментарите на някои от децата: „Като свърши тази гадост, ще идем ли да светнем по една водка?“ – каза някакво тъничко момче.  „Отсега ми се пие бира, ама трябва първо да се мернем в даскалото“ – подхилна се друго.

    Едва се сдържах да не хвана за гушите тези хлапаци, дето искаха да „светнат“ по една водка. Да им „светна“ аз по един, та да се чудят откъде им е дошло. Прибрах се обаче навътре в магазина, седнах на стола и гледах, но какво гледах и аз не знаех. Учители – страхливци да не изпуснат работата си, пригодили се към апатията. И ученици, нашите деца,  които завършвайки 12-ти клас, още сричат. Къде сте, Вазов, Захари Стоянов, къде сте вие, даскали, дето сте кърпили дрехите си и не сте миришели ни на „Шанел“, ни на „Гучи“? Гладни сте заспивали, но сте накарали децата да заобичат азбуката, да се надпреварват да четат, учили сте ги на достойнство. Да, и сега се учат, ама на какво…

     

    Нури Джурин

     

    –––––––––––––––––––––––

    ВИЗИТКА:

    Нури Юсеинов Джурин е роден през 1971 г. в гр. Разлог. Израснал е в Якоруда. Завършил е средното си образование в училище „Петко Рачов Славейков“. До 11-ти клас свири в Духовия оркестър и играе в самодейния театрален състав в Якоруда. Занимавайки с музика и театър, Нури осъзнава, че има влечение и към литературата. Започва да пише стихове и кратки импресионистични текстове, които в началото не показва на никого.
    Нури е открит за поезията от покойният вече Радой Ралин, с когото се запознава случайно, когато отива да работи в София. С помощта на Ралин, на Павел Матев и на редакторката Теменуга Балинова, през 2007 г. излиза първата книга със стихове на Джурин – „Когато луната целуне земята“. През 2008 г. излиза втората му  стихосбирка – „Рай и Ад“.  А през следващата, 2009 г. излиза негова книга с художествена проза, наречена „Признателност“.  Джурин е работил е като барман, сервитьор, масажист, строител. Той е баща на двама сина.

     

  • Архангел Михаил и загрижеността му за българите
    Карикатура: Тодор Цонев

    Господ събрал Архангелите си на оперативка. Да провери как вървят нещата, изпълняват ли си задачите, срещат ли някакви трудности. Изказал се “известителят на тайните човешки” , след него взел думата “церителят на недъзите”, накрая станал Архангел Михаил, “пазител на душите и борец против злото”, и казал:

    – Господи, Ти си ми наредил да предпазвам хората от опасности, беди и скърби, а когато съгрешат, да им показвам праведния път. Също така да взимам душите на мъртвите или, както ме наричат освен всичко друго, да бъда и ангел на смъртта. Има един народ, наричат се българи, не знам какво да ги правя. В последно време ме претоварват, толкова много мъртви души, при това телата им още живи, а душите им вече студени. Предпазвам ги аз от злото, посочвам им верният път, но те все си избират най-крадливите и най-лошите управници. На всичкото отгоре са непоучителни, все се мразят помежду си, карат се, цепят се, делят се. И само мрънкат, обвиняват други народи в световна конспирация срещу тях, плюят и кълнят изедниците, които сами са овластили. Дори на Теб се сърдят, че си ги изоставил. Не искат да отворят сърцата си и да прогледнат, че сами са си виновни за всичко. Вече 23 години не могат да си изберат честни и просветени люде, които да им служат. Не че ги няма, има ги. Но си назначават само алчни и безскрупулни разбойници, оставят ги безнаказано да им изпиват кръвта и дори да им взимат душите.

    Често ми се случва, отивам аз за някоя душа да я прибера, а тя вече е взета от някакви си олигарси, местни феодали, корумпирани политици и магистрати. А тия пък не ми я дават без пари, инвестирали били, водела им се в избирателен списък. Ето, днес българите ме почитат, Архангелов ден е при тях. Курбани правят, рангеловски хлябове пекат, сложили на масата задължителните фасул, жито и червено вино. Изобщо стараят се да ми се харесат, отстрани като ги погледнеш ще кажеш – праведници. Но вътре в самите тях празно. Няма я празничната трапеза за душата. Пусто е в сърцата им. При това аз не очаквам да са ангели, такива на земята няма. Колко още да се боря против злото в тях самите, Господи?

    – Михаиле – отвърнал Господ – нали не си забравил, дал съм ти възможност, ако прецениш за правилно, да се откажеш да бдиш над доброволните клиенти за Ада. – После се изправил, огледал седмината си Архангели и продължил:

    – Хайде на работа, и наблегнете малко повече на тия българи, освободете сърцата им, покажете им къде са истинските причини за техните несгоди. Не съм загубил Аз надежда за тяхното спасение. А ти, Михаиле, не се натъжавай, нали знаеш – насила хубост не става, работи, изпълнявай си задълженията, това е важното. На хората съм дал правото на свободна воля, сами да преценят. Някои предпочитат да са свободни, други да са роби. Някои отиват в Рая, други в пържилнята. Тяхна воля. Хайде, разотивайте се, че работа ни чака.

     

    Ивайло Зартов,  Ivailozartov.org

  • Георги Ангелов: „Поетът е пастир на пеперудите…“

    .

    *    *    *

    Поетът е пастир на пеперудите,
    които тръгват винаги към пламъка
    с надеждата да се повтори чудото,
    наречено отместване на камъка.

    И сред души от злобата помътени,
    сред тонове нескриваща омраза,
    поне един – във вихъра безпътен
    да разпознае себе си във Лазар.

     

     

    С поета и преводача Георги Ангелов*, главен редактор на „Литературен свят“**, разговаря Георги Н. Николов***

     

    – Приятелю, ще започна разговора с предварително уточнение. Че не си „ефирен” лирик, както навярно заглавието внушава. Творчеството ти кипи в меда и в отровата на времето, което ни изгражда. Как стигна до увереността да си негов изповедник? През какви перипетии на тематичния избор мина? Не беше ли по-лесно да загърбиш реалността?

    – Изповедник на времето? Това звучи много силно. Не бих искал да заемам такава поза или с нещо да напомням за нея. Просто пиша това, което ме вълнува. А ме вълнува това, което се случва със страната ни повече, отколкото собствената ми особа. Но пък и пази Боже да звуча нравоучително в нещо на когото и да е. Друг въпрос е, че гледам сериозно на работата си, т. е. на написаното от авторите, с които ме свърза животът – нали на „Литературен свят” е посветено практически цялото ми време вече пета година.

    – Твърдението, че красотата ще спаси света, е олтар за хора с добри помисли. Но как ще добие реални измерения у нас? След като продължава да е истина писаното от теб още в 2001 г.:

    Не вярвах този сън, че ще се сбъдне:
    България – протекторат. Стени
    високи я обграждат. Сред оскъдица
    бушуват мафиотските войни.
    И всеки ден по някой си отива:
    един – в чужбина, друг – в земята. С кал
    животът непрестанно ни залива…

    Възможно ли е и съвременната ни литература да има „дял” за тази страшна дисхармония?

    – Създаваната от постмодернисти литература несъмнено има определящ дял в тази страшна дисхармония, както я наричаш. Със своето студено високомерие, безродничество, херметизъм, почти пълна нечетивност, тя дистанцира обикновените хора от четенето или ги зомбира поради медийната реклама. Причината за дисхармонията е и в атомизирането на либералните литературни кръгове, неспособността им да преодолеят предпоставените си тесни приятелски и клиентелистки разбирания, в които няма място за теми като Родина и християнство, да речем, или ако ги има – те са чудовищно деформирани. Същевременно, тези кръгове са сграбчили като с клещи интернет пространството, издателствата, набедени за престижни, командировките в чужбина… и всичко, което носи благини и ги легимитира в очите на обществото. Това, меко казано, e отвратително. Ако не беше така, нямаше да се появи „Литературен свят”… Туморът, наречен постмодернизъм (като произведения; медийно присъствие; налагане с най-отблъскващи похвати, стигащи до комизъм) изяжда организма на жизнеспособната българска литература. Поставената цел изглежда изпълнена. Но само изглежда. И колкото и да им прислужват много университетски преподаватели, журналисти, музейни и общински културтрегери, вярвам, че не сме сами в тази духовна съпротива. Трябва да отбележа, че жестокостта на тази неолиберална – как иначе да я наречем, освен мафия – е поразителна, стъписваща с лицемерието и арогантността си. И въпреки това ще стават все повече писателите, които я отхвърлят. Впрочем и тук последната дума има читателят с осъзнати критерии.

    – Какво място заема литературният процес днес в съзнанието на гражданското общество? Уважавани ли са неговите представители? Или вълните на нихилизъм и консуматорски потреби са ги изтикали в ъгъла на ринга?

    – Ринг не е замислено да има още през 1989-та, има игра на една врата, с предизвестен резултат. Впрочем, в произведенията, които публикуваме в „Литературен свят”, антиправославни тенденции, нихилизъм и консуматорски настроения няма. Така че изданието почтено изпълнява предназначението си, поне според мен.

    – Какви духовни ценности изповядват писателите ни сега? Изповядват ли изобщо? Едни се разтопиха в делнични проблеми. Други носят европейски тениски втора употреба, трети се занимават с глобалното съзнание на човечеството…

    – Писателите ни са различни. Лично за мен най-интересни са тези, в чиято тематика трайно присъства темата за обичта към Родината и историята ни. И именно тях се стремим са представяме последователно в „Литературен свят”.

    – Сам твърдиш, че „животът грее в простите неща”. Кои са те и с какво са значими за българската литература на ХХІ век?

    – Без „простите неща” животът не би имал вкус. Без тях и литературата би била хербарий или жречески шифър за разгадаване, но не и живот.

    – Защо почти бе заличена България като тема от страниците на нашите писатели? Има ли още автори, които се вълнуват от нея и би ли споменал някои от тях?

    – България като тема бе заличена или системно преиначавана в произведенията на неолибералните литератори. За всички останали тя продължи да присъства пълноценно и многостранно, независимо от техните политически пристрастия. Често излизат интересни стихосбирки със силни родолюбиви творби, появяват се сериозни краеведски, исторически изследвания и т.н. Имена не бих искал да споменавам, за да не пропусна някого.

    – Ти си утвърден поет и не се нуждаеш от представяне. Как сам би определил мястото си в нашата литература? Какви основни творчески задачи следваш и какво искаш да внушиш на съвременниците? Естествено – и да ги убедиш?

    – Нещо просто – че трябва всички да работим на литературната си нива без надменност и без комплекси. Без пози. Без да се озъртаме за славата. Без тайничкото желание да се покатерим на пиедестал. Безсмислено и грозно е.

    – Няма да преувелича, ако кажа, че си бяла лястовица на поетичния небосклон. Написаното от теб е ясно, разбираемо, увличащо, достъпно. И плашещо… Защото предупреждаваш, особено в книгата „Епицентър”, накъде върви страната. Не те ли притеснява, че ставаш неудобен за силните на деня?

    – Дали съм удобен или неудобен, все едно – това няма да подобри живота на хората. А истината е, че България 23 години е в състояние на катастрофа, не на криза. Вторият опит за капитализъм се оказа катастрофа за родината ни и това е важното, не моята персона.

    – Лириката ти е храм от потребни крайности. Под купола му дишат гняв, тревога, звън за събуждане на тълпата към нещо по-добро. И едновременно грее възхита от природата. Благодарност към обичния човек, преклонение пред възрожденската старина… Мирно ли съжителстват в тебе всички тези неща или се борят за място в ненаписаните още страници?

    – Съжителстват мирно, разбира се. Едно цяло са. Това е светът ми и не може да бъде друг. Впрочем, както при всеки автор, струва ми се.

    – Ценностите, които възраждаш, са не само български, а и общочовешки. Става дума за добротворство, любов, мир, хармония, съвършенство на личността, равнопоставеност в отношенията…

    – Тези общочовешки ценности, които споменаваш, за мен са християнските. Не ги отъждествявам с някакви абстрактни общочовешки ценности, а именно с християнските, с православните. И в тази връзка те не трябва да бъдат бъркани с насажданите „европейски ценности”, които са само политическо оръжие на неоколониалната администрация.

    – До неотдавна у нас се говореше за априлско поколение… Можем ли днес да търсим европейска вълна в българската литература? Възможно ли е нейното съществуване, ако не се корени в родните художествени традиции? Ще се отъждествиш ли като част от нея?

    – За мен има българска литература и такава, която само е написана на български език. Втората, откровено казано, не ме привлича – независимо колко издания има в чужбина, кои медии днес я тиражират и колко повлияни от рекламата я купуват. Под споменатата от теб „европейска вълна” вероятно някои разбират изключително и само либералното литературно лоби. А то, за щастие, не се интересува от автори като мен, нито аз от него.

    – Искаш ли да бъдеш политически водач? Би ли се впуснал в изборна мътилка, макар с хуманни намерения? Защото тълпата никога не разпознава своя месия, понесъл кръст към Голгота. Поне, докато той не издъхне…

    – По-скоро се надявам, че някои от бъдещите политически водачи надникват и в „Литературен свят” и си изграждат и чрез него собствена национално-отговорна управленческа и държавническа философия. При всички случаи обаче „Литературен свят” се стреми да влияе дълбинно за промяната на мисленето на интелигенцията ни. И не смятам за нескромно да се стремя към това, възприемам го като осъзната необходимост. Промяната може и да не е бърза, но ще стане. Българите имаме дълбок корен.

    – Как ще спрем с мерена реч гладниците, нахлуващи у нас като скакалци? Може ли поезията да пресече апетитите им за земя, човешки суровини, духовно богатство, адресирано към търгове и аукциони тук и там? Или да послушаме Ботев, който казва: „лошия с ножа по глава!..”

    – Въпросът ти е много сложен, но отговорът му, за съжаление, е в бъдещето. Много сме закъснели. Без държавническо отношение не само този въпрос, никой отговорен въпрос не може да бъде решен.

    – Има ли теми, които те мъчат, дразнят, изморяват? Теми-табу за творчеството ти? Каквито не одобряваш и в писмовната продукция на твоите колеги по перо?

    – Теми-табу в стиховете ми няма, но има теми, към които съм внимателен като автор и редактор. Не одобрявам богохулството – прикрито или явно, неуважението към Бога, непрестанното Му окичване със снизходителни или човешки атрибути в поезията и прозата. Приеми го като идеал, като вътрешно желание, а не да натрапвам на читателите собствената си позиция. Освен това не ми допада българофобията във всичките й прояви – от уж шегата до явната провокация. Нахалното и дебелашкото отношение към нашата история. Вулгарното публично раздаване на присъди спрямо опоненти. Лековатото отношение към словото. Клеветите. Лъжите. Представата, че наличието на собствена трибуна ти дава право „да режеш глави”. Прехласването пред Запада и загърбването на руската култура. Шизоидната политическа коректност. Обилието от наукообразни изрази в критическите текстове.

    – Какво още не си написал и какво се стремиш да споделиш с обществото? Чувстваш ли се правилно разбран от него? А оценен по достойнство? Признателна ли е към теб България или на опитите да бъде събудена отговаря с равнодушно вдигане на рамене?

    – Дано не ти прозвучи високопарно, но аз трябва да съм признателен на Отечеството, не то на мен. Ние сме му длъжни. Впрочем, кои хора да ме чуят? Прохождащият в литературата ученик, чиято глава вече пълнят като еталони абсолютно нечетивни постмодернисти; пенсионерът, който едва свързва двата края; строителят, който се връща пребит от работа и не му е до никаква литература; университетския преподавател, който се страхува да изрази несъгласие с неолибералната парадигма? Или завиждащият събрат, който дори не се досеща за трудностите, през които трябва да се мине дори за най-малкия видим успех? Впрочем, надявам се да се създаде интонационната среда, в която соросианците няма да се изживяват или да бъдат възприемани като „господари на дискурса”.

    – Съзнаваш ли, че впечатляващата ти преводаческа дейност подхранва една „Реконкиста“ на паметта в съвременен план… По какъв критерий подбираш авторите? Руското присъствие сред тях е много силно и прецизирано. И ако правилно разбирам мотивите, е вид отрицание на нашенските отрицатели…

    – Не знам дали е впечатляваща, но Реконкиста е точно казано. И наистина, правилно си доловил, че е отрицание на нашите отрицатели. Критерият ми, освен стремеж към разнообразие и информативност, е преди всичко любовта към националните традиции при съответните автори, преклонението пред историята на своя народ и, разбира се, художествената стойност на произведенията – все неща, от които имаме насъщна потребност. Надявам се, че като ги виждаме в чудесните чужди произведения, те ще се обадят и у нас. Или у тези след нас. Но ми се иска специално да отбележа дейността на другите преводачи в изданието ни. За кратко време поетът Димитър Горсов извърши истински духовен подвиг – преведе много талантливо огромен брой творби на руската класическа литература. Поетът Марко Марков публикува солидна поредица от творби на световната литература. Непрекъснато превежда поетесата Татяна Любенова – истинско явление в българската литература, както с поезията си, така и с преводаческата си дейност. Сътрудничат ни постоянно имена като Никола Инджов, Кръстьо Станишев, Найден Вълчев, Здравко Кисьов, Красимир Георгиев, Ана Александрова, Роман Кисьов и др., създали множество представителни творби в поезията и в изкуството на превода. Наред с това се стремим да представим пълноценно преводаческото дело на такива покойни писатели като Андрей Германов, Иван Николов, Григор Ленков, Иван Давидков, Нино Николов, Николай Антонов, Александър Миланов, Пенчо Симов, Димо Боляров, Ангел Тодоров, Иван Коларов, Драгомир Петров, Божидар Божилов, Йордан Ковачев и мн. др.

    – Създаденото от теб електронно списание „Литературен свят” не е само кръстопът на автори. А лаборатория за изящно сфумато, в което слова заменят четката на художника. Ще се разрасне ли то до издателство с печатен орган и международни изяви?

    – Не, няма да има поне на този етап печатно издание, защото „Литературен свят” не се подкрепя нито от явни, нито от сенчести структури. Така сме свободни. А международните изяви си ги има често (те са дело на съмишленици, не на държавата), въпреки пълното им премълчаване от страна на доминиращата в интернет либерална литературна общност. Но хората ни четат и, което е радостно – читателите са повече от писателите.

    – Ще отправиш ли съвет до най-младите автори, даващи сега заявка за съществуването си? Какво да ценят и от какво да се пазят? Защото духовният полет е нещо красиво, а творческото падение – нелечима болест…

    – По-скоро мога да говоря за себе си. Осъзнах, че съществува Избор и, че мястото ми не е сред соросианците; че магистралната насока на нашата литература е реализмът, а не постмодернизмът, да речем. Изгубих много време в търсения, дано младите хора по-бързо откриват своя път.

    – Моля те за кратко поетично послание към българския читател. Е, сега не му е много до песни, а до насъщния. Но ще припомня, че България, освен житни поля, е имала и апостоли. Четейки поезията ти вярвам, че ги има и днес…

    – Предпочитам вместо това да благодаря на всички автори, преводачи и съмишленици на „Литературен свят” за къртовския им и безкористен труд по електронното списание, за непрестанните усилия то да става по-многообразно и по-четено. И най-вече на читателите, които въпреки всички превратности и трудности, останаха с нас.

     

    ––––––––––––––––––––

    * Георги Ангелов е роден през 1968 г. Завършва История във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”. Автор на поетичните книги: “Езикът на здрача” (1997), “Монолог на Кортес” (1998), “Ненамерени хроники” (2000), “Зимна трева” (2002), “Ариергард” (2003), “Жерав над снега” (2007), “Опорна точка” (2007) и “Друга свобода” (2008), както и на неотпечатаните “Забравената книга”, “Ненамерени хроники” (второ разширено и допълнено издание), “До първата светкавица” (тристишия), “Премълчаното”, “Взрив в Парламента”, “Епицентър”, “Пепелище” и “Нещо свое”. Работи над книга с дневникова проза – “Светите скитници”. Носител на национални награди за поезия. Член на Съюза на българските писатели (СБП). Негови стихове са публикувани в националния печат, в антологии и сборници, превеждани са на турски и на сръбски.

    ** „Литературен свят“ е списание, което излиза в електронен вид. Какво публикува то може да се види на следния адрес: http://literaturensviat.com/

    *** Георги Николов Николов е роден през 1956 г. в Бургас. Завършил е ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност Българска филология, през 1980 г. и работил дълго време като журналист. За кратко е бил и моряк. Дипломира се върху творчеството на Борис Шивачев. А морето присъства трайно, както в първия му сборник “Пътища” (1995), така и в електронната му книга “Морето в българската периодика ХІХ – ХХ в.”  Занимава се и с литературна критика. От 2007 г. живее във Велико Търново.

     

  • Раят, наречен затвор

    Разказ от Ибрахим Бялев

    .

    …Както винаги пак бях с нея, а тя засмяна, толкова пъстра, толкова нежна – докоснеш ли я, ще полети сякаш тъй игриво и високо, че ще те остави сам със спомените си. Да се ядосваш, че въобще си я докоснал. Затова само си я гледах и се наслаждавах на това творение на Всевишния, успяло да обземе всичките ми мисли. В хола на стената имах закачена голяма снимка, от коятоне можех да откъсна поглед. Беше един миг от живота ми, за който бих дал всичко да се повтори. Всяка вечер влизах в този миг, омагьосан от феите на любовта, времето там беше спряло. Дори и утрото ми започваше с него. Но не смеех да кажа на никого за това, страх ме беше, че ще се развали „магията“. Или, че времето ще заличи красивото лице от снимката, излъчващо толкова пъстрота и нежност.

    *
    Бях директор на предприятието и не трябваше да закъснявам за работа, не исках да бия на очи. И без това всички погледи се вперваха в мене още щом пристигнех. На едно служебно събрание взехме решение да отида да сключа договор с друго предприятие, което щеше да ни стане подизпълнител. Това означаваше, че ще пътувам доста път.
    Когато събранието свърши, колегите взеха да ми съчувстват, че щял съм да отида на такова забутано място, което приличало на затвор. Не можах да се стърпя и попитах:
    – Защо мислите така, какво лошо има по тези места? Да не би там да ядат живи хора?
    Всички избухнаха в смях.
    – Не разбира се, но хората там са някак си затворени, откъснати от света, не обичат чужди. Когато отидеш, ще видиш сам за какво става дума – каза ми един от колегите, който беше пътувал до града, за който трябваше да замина.
    – Като се върна, непременно ще ви разкажа впечатленията си, пък да видим дали ще са като вашите – казах аз в отговор и се замислих защо всички ме гледат леко иронично.

    Събрах си багажа и потеглих с автобус, криволичещ между възвишенията на мистичните Родопи. Забулила в зеленината си тайните на живота, опиращи чак в мистериите на древните траки, планината постепенно ни приемаше и потапяше в тях. Когато пристигнах в градчето, там ме чакаше един мой колега, който вече беше подготвил всичко. Трябваше само да подпиша документите и да се ръкувам с представителя на другото предприятие.
    Всичко мина добре, стиснахме си ръцете, поговорихме още веднъж за това какво искаме ние и какво могат да предложат те. Пихме с колегата по едно кафе и тъкмо смятах, че ще можем заедно да разгледаме градчето, и той каза, че бърза да се връща вече, обещал на жена си да се върне още предния ден. На мен обаче не ми се искаше да връщам веднага, пък и нямаше кой да ме чака и да брои дните, вчера ли е или днес. Реших сам да се поразходя из града. Беше петък и за помаците, които преобладаваха в този град, беше почивен ден. Имаше пазар, беше голяма бъркотия, отвсякъде се чуваха гласове. Личеше си, че има живот на това място, даже преливаше от живот.

    По едно време, докато бродех из пазара, пред мен застана едър мъж, с няколко чанти в ръце. Не ми отстъпваше да мина, непрекъснато ме зяпаше, сякаш бях някакъв вестник, в който искаше да прочете някаква новина.
    – Гошо, Георги, ти ли си, бе? Ти си, вала, това си ти. – Засмя се той от все сърце. – Ех, братко, да те видя тук, и то баш днес… – Гласът му се разнасяше из пазара, сякаш беше в собствения си двор.

    – Да, аз се казвам Георги, Гошо. А вие, извинявайте, не ви познах, вие кой сте? – Почувствах се много объркан, откъде ме познава този човек…
    – Редник Георгиев, миирно, равнение наааа дясно! Хей, момченце, как така ма си забравил бе, не мога да повярвам… А аз ви помня всички до един.

    И тогава се сетих – да, това беше младши срежантът ни Бялев, от който бях видял много добро в казармата. Как можах да не го позная…
    – Младсержант Бялев, дявол да го вземе, същият си, няма грам промяна в тебе… – окопитих се аз и погледнах по-приветливо.
    Той остави чантите на земята и така здраво ме прегърна, че ми изкара въздуха.
    – Знаеш ли, точно на време пристигаш, утре и вдругиден ще правя сватба на дъщеря ми. Много държа да присъстваш, няма да те пусна тъй лесно, хайде тръгваме, хайде.

    Нямах друг избор, освен да се съглася. Спомних си, че на този човек не можеше да се откаже – той не познаваше думи като „няма“, „не може“, „не искам“ и пр.
    – Добре, но искам да взема нещо на младоженците, не може така с празни ръце.
    – Абе няма нужда, имат си всичко, важното е да присъстваш. Ще ги зарадваш много, това стига.
    – Не, карай ме сега в някакъв магазин, иначе няма да дойда, срамота е така да дойда без нищо…

    Влязохме в един златарски магазин и взех една гривна за младоженката, а той все ми повтаряше, че няма нужда.
    – Сега сме вече готови за сватба – казах аз с усмивка, защото бях доволен от покупката си. Пък и от това, че ще ходя на сватба, в семейството на приятел от казармата, с когото бяхме делили хляба и трудностите повече от две години.

    Приятелят ми се спря пред едно муле, взе да го милва по главата и да му говори нещо, но не се чуваше какво.
    – Хайде, ще му се качиш ли или те е страх?
    – Досега не съм яздил, пък и нямам желание.
    – Хайде, признай си, че те е страх… Ти там в София къде си видял муле?
    – Защо муле, а не кон, не е ли по-добре кон?
    – Мулетата са като помаците – товар носят, колкото им сложиш, пък и не ядат много. А като те ядоса жената, можеш да си изкараш яда на него, нищо няма да ти каже.
    Това доста ме разсмя, едно животно толкова функции да изпълнява.
    – Нашето село е хей тука зад хълма, за по-малко от час и сме там.

    Той подхвана синджира на мулето и тръгнахме, а аз гледах да съм по настрани от това интересно животно.
    По пътя се впуснахме в спомени за казармата, кой – крив, кой – прав, още не можехме да решим. По едно време пътят стана доста стръмен и младши сержантът ми нареди да яхна мулето. Беше ме страх, но нямаше накъде, с негова помощ се качих и се вкопчих в самара. А той беше толкова твърд и неудобен, пък и походката на това животно… а бе жива мизерия.

    Като стигнахме билото на хълма, вече се виждаше неговото село. Младши сержантът взе да обяснява, че от това място в света по-хубаво няма, че тук иска да живее до края на дните си. Когато наближихме края на селото, се показа едно старо гробище. Той посочи към него и каза къде иска да бъде погребан. Като стигнахме вече в селото, реших да сляза от мулето, но се оказа, че и това не е лесно. Все пак с негова помощ слязох, но краката толкова ме боляха, че едвам се държах.
    – Ще ти мине, то е защото ти е за пръв път. Пък и самарът е удобен като софийски трамвай… – каза наборът и взе да се смее с глас. – Само някой да те беше видял, щеше да каже, че си тичал от града до тука… – И продължаваше да се смее, колкото му глас държи.

    Къщата му беше доста масивна, на три етажа и до нея се издигаше столетен орех. А под ореха се беше сгушила една друга, малка къщичка, взета сякаш от приказките. Отпред тя имаше широка тераса, на която беше седнал белобрад старец и пушеше лула. Като ни видя, той стана и се приближи с бавни крачки. Държеше главата си високо изправена, веждите му бяха леко събрани, а погледът му беше като на ястреб. Погледна ни и каза с твърд, но спокоен тон:
    – Пристигнахте ли? Добре дошъл, чедо, това кой е? – Старецът ме закова с поглед, сякаш му бях плячка.
    – Това е мой приятел от казармата. Видяхме се в града и го поканих на сватбата, той живее в София. – Гласът на младши сержанта изведнъж се измени толкова, че не можех да го позная. Лицето му пък беше изгубило цвят, заприличало бе на чернобял телевизор.
    – Хубаво си направил. Да се настани при мен, при тебе има доста деца и женоря. Донесе ли това, за което те бях пратил?
    Младши сержантът извади една кесия и я даде на баща си. Той я развърза, видя какво има вътре и кимна одобрително с глава. След това сложи лулата в устата си и се запъти обратно към терасата.
    – Какво имаше в кесията? – не се сдържах да попитам.
    – Ядигер*, на сватбата ще видиш какво е. Хайде идвай да хапнем нещо, че огладнях като вълк.

    Къщата на младсержанта беше препълнена от роднини и комшии, които си правеха план за сватбата. Кой какво ще прави, кой ще готви, кой ще сервира, кой ще посреща и изпраща гостите и т.н. Когато влязохме, наборът ме представяше на всички, като силно подчертаваше, че сме като братя. След като ни нагостиха, трябваше да ходим на друго място, но приятелят ми го извикаха за нещо в една от стаите. Аз останах да чакам в коридора, който се пукаше се по шевовете, не можеше да се размине човек по него. Докато стоях така, някой ме докосна леко по рамото. Беше странно докосване, целият се разтреперих. То бе сякаш ме погали някой, и докосвайки рамото ми, беше стигнал до струните на сърцето. Когато се обърнах да видя кой е, видях едно творение на Всевишния, което за да го сътвори, сигурно беше работил с месеци. Това лице с тези руси къдрици, тези пъстри очи, а тези устни, които ми се леко усмихнаха, сякаш искаха да ми кажат ,,здравей “ или ,,добре дошъл”… Но каквото и да беше, не беше важно, важното беше, че видях любовта, за която вече бях готов на всичко, заслужаваше си да се преборя заради нея с целия свят. И не само любовта, дори ревността нахлу веднага като северен вятър и взе да се разпорежда кого и как да преборя, да убия ако трябва, само и само да съм с нея.

    – Ще може ли да мина? – чух като насън гласа й. Беше толкова мек, толкова лек, толкова приятен, все още звъни в ушите ми. Искаше ми се да й кажа: „Не, не минавай, не си тръгвай, остани…“, но откъде у мене подобна смелост? Като премина покрай мен, се размириса на лавандула, божествен миризма, измислена да придружава митични богове и феи. Да, тя беше фея или „богиня“.

    Скоро след това младши сержантът се появи отнякъде и взе да ми маха:
    – Хайде да тръгваме, че стана късно. Чакат ни, сигурно са почнали без нас.

    Искаше ми се да му кажа, че не искам да ходя никъде, да изчакаме още малко, за да я видя още един път, но той вече беше подел и трябваше да го последвам. Когато го настигнах, му се сопнах сърдито:
    – Ти все така ли се разпореждаш като в казармата?
    – Защо бе, какво е станало, не виждаш ли, всички питат ме за едно и за друго, а тази вечер се събираме.
    – Къде са събирате и защо така бързаш, гони ли те някой?
    – Ще видиш къде, ще ти хареса. Ще се повеселим сега, че на сватбата няма да можем.

    Влязохме в стара дървена къща, която не си знаеше броя на годините. Пред входа имаше много обувки, а отвътре се чуваше шумна врява. Минахме по едно коридорче и младсержантът отвори една врата. Като ни видяха, всички станаха и почти в един глас извикаха: „Къде останахте, бе?“. Здрависах се с всеки един поред, а приятелят ми продължаваше да ме представя като негов брат. Къщата беше доста обширна, от всички страни имаше прозорци, и беше застлана с дебели цветни черги. Покрай стените й имаше нещо подобно на канапета, където бяха насядали мъжете от селото. Всеки един ме канеше да седна при него, но младсержантът пак се разпореди и седнахме на централното място, до една печка от ковано желязо. Върху печката имаше медни чайници, от които излизаха облачета пара. Когато вече се настаних, видях, че в центъра на стаята имаше шадраван, от който течеше вода, а точно срещу мен седяха няколко човека с малки дрънкала в ръцете, на които им казваха тамбури. Те настройваха инструментите си, сверяваха трептенията на струните. Имаше и едно пълно момче, което държеше таранбука.

    – Хайде, наливайте вече, че ми се пие, какво още чакате? – провикна се до мен младши сержантът. Едно младо момче стана, взе един от чайниците и започна да разлива от горещата течност. Пред всеки един имаше специална чаша без дръжка и всеки я държеше в ръка, когато момчето пристигнеше с чайника. Така направих и аз. Когато сипа и на мен, разбрах, че това е гроздова ракия, но вкусът й беше по-различен.
    – Какво е това? – попитах младсержанта, а той се засмя:
    – Това е греяна ракия, пробвай, ще ти хареса. Но пий бавно, че после боли глава. Прави се от ракия и захар, слага се на огъня да заври и се пие и пее. Хайде бе, какво стана с песните? – провикна се пак той.

    А те сякаш само това бяха чакали, веднага се понесе една много мелодична песен на три гласа: ,,Жени ме, майко, женен да ходя…“. И после: „Стига си ходил бе, сине, стига си шетал… “, ,,Където и да ходя, нея виждам, дори и в съня си… “. Така се редяха един след друг мъжете в стаята и вдигаха наздравици. А момчето с чайника сякаш беше раждано за тази работа, тичаше от човек на човек и разливаше от вълшебната течност, която доста мои се хареса. Взех и аз да вдигам наздравица след наздравица, а приятелят ми ме подканваше да не бързам, че нощта е дълга. По едно време всички млъкнаха и погледнаха към мен, а аз се огледах смутено, недоумявах за какво става въпрос. Младши сержантът пак се провикна:
    – Хайде, твой ред е, какво чакаш, изпей една песен!
    После всички го последваха:
    – Хайде де, недей се срамува, тук няма жени… – и се смееха високо.

    Досега не бях пял, как да пея сега, изобщо не бях си чувал гласа на какво прилича. И само това ли? Не бях яхал животно, не бях се влюбвал така отчаяно и силно, не бях пил греяна ракия… А съм директор, важен човек едва ли не, що за живот съм живял? Но подканянето „Хайде, хайде“ не преставаше и се престраших, запях ,,Шуми Марица”. Всички се шокираха първоначално – дали от гласа ми, дали от песента, не знам – но после избухна такъв смях, че още малко щеше да събори мазилката от тавана. Аз също се засмях, може би обстановката или това вълшебно питие бяха причината. Приятелят ми от казармата, който беше до мен, подхвана на свой ред една тъжна песен и така продължи до края, докато не остана ни един от присъстващите, който да не е изпял някоя песен.

    Вторият тур на обиколката беше малко като викторина. Всеки трябваше да отговори на въпроса: ,,Какво е това любовта?”. Мъжете отговаряха един по един. Някой каза, че „Любовта е като песен, която трябва да се изпее, дори и да плачеш от нея“. Друг – че тя е „като връх, по който се катериш, за да докажеш, че можеш “ . Когато дойде моят ред, всички се бяха подготвили пак да се засмеят. ,,Любовта е като свещ – за да свети, трябва да гори “ – промълвих аз и последва не смях, а овации и ръкопляскания. После хората започнаха лека-полека да се разотиват, пожелавайки си приятно изкарване на нощта, макар че навън слънцето вече беше започнало да се показва над покривите. Младсержантът стана и ми заповяда и аз да стана, но не можех, бях като закован за място. Имах желание да се надигна, но силите ме бяха напуснали, беше ги отнело онова топло и сладко питие, с което доста се „здрависвах“. Все някак обаче се изправих и тръгнах с негова помощ, и после ме заведе в една стая в дома на баща си, в която, доколкото въобще помня, веднага съм заспал.

    Като се събудих, излязох в двора и видях всички забързани, всеки даваше акъл кое как трябва да бъде, за да се спазва най-вече традицията, чието начало се губи далече във времето. Младсержантът ми го нямаше и аз реших да се поразтъпча малко, за да усетя вкуса на този ден, къната**, за която всички се стараеха толкова много, пък и исках да видя ,,богинята”. Знаех, че трябва да е някъде тук.

    Но вместо ,,богинята“ видях белобрадия старец, който пръв ни посрещна. Той беше седнал на терасата терзийски*** и пиеше кафе, придружено с лула тютюн. После извади една златистожълта броеница теспих****, започна да я прехвърля между пръстите си и да казва на глас молитва:

    Сърцето ми може да приеме всяка форма:
    за монаха то би станало манастир,
    за животните – пасбище, за правоверния – Кааба,
    то би могло да стане свитък от айет или Корана.
    Моята вяра е любов, любовта в Корана и в себе си.
    Аллаше, направи ме инструмент на Твоя покой;
    при омразата нека посея любов;
    при обидата – прошка;
    при съмнението – вяра;
    при отчаянието – надежда;
    при мрака – светлина;
    при тъгата – радост.
    О, Всемогъщи Аллаше, благослови ме
    не да търся утешение, а да утешавам;
    не да бъда разбиран, а да разбирам;
    не да бъда обичан, а да обичам;
    защото давайки, получаваме,
    защото като прощаваме, биваме опростени,
    и защото умирайки, се раждаме за Вечен Живот.
    Амин.

    Приближих се и реших да го претегля колко струва. Поздравих го внимателно и учтиво, и след като ме покани, седнах до него. От терасата се разкриваше страхотна гледка, особено ако се вгледаше човек по-надалече, към билата на планината.
    – Какво виждаш, какво чувстваш, не си прост човек, дошъл си от далече, има ли разлика между живота тук и живота там? – попита ме старият Исмаил ага, като се взираше в далечината.

    – Всеки сам решава съдбата си. Разликата е, че тук можеш да погалиш с ръце живия килим на тревата и да вдъхнеш с пълна сила мириса й, когато е окосена. Друго е вечер да седиш на терасата, да отпиваш от чашата кафе, да слушаш как жабите пеят своите летни песни. И песента на щуреца тук сякаш е друга, сякаш те кани за любов. С цялото си семейство да вечеряш под асмата и кучето да се излежава на двора, чакайки да дадат и на него от топлата баница. А котаракът нахалник да се мотае из краката ти и да те гледа, сякаш си му длъжник. Звездният небосклон да те осветява и да засвидетелства всичко случило се, в присъствието на цялото ти семейство, заедно с животните, които гледаш. Заедно с овцете, козите, кравата, мулето, кучето и котката. Душата ти да се отпусне и да бъде благодарна.Там при нас има интернет, от него можеш да научиш много неща, можеш да научиш всичко. Но да усети селската красота и да вдиша миризмата на окосена трева, това само селянинът може да го прави в ежедневието си. Та, с една дума, прекрасна е душата на селянина. Тя е много романтична и може да обича много всеотдайно. Тази душа обича и страда и за животинчетата, които има в двора си. На село и децата познават много добре природата. Тук рано се ляга и рано се става, а пък да те събуди петел е най-приятното нещо. Сутрин да храниш животните, всяко иска дажбата си и се ритат и блъскат, бързат като малки деца. Кокошките пеят, петелът гордо се разкарва между тях, брои ги да не би някоя да е прескочила при комшията. А градските деца се раждат с компютъра и с интернет. Модерни са и всичко знаят, но ако го попиташ кое е яре и кое агне, няма да познаят.

    – Да, така е, ние живеем за природата и тя ни се отплаща щедро. А ти откъде познаваш толкова добре селският живот, от приказките на роднини или си живял на село?
    – Не, аз съм раждан на село, това е най-хубавата страница от живота ми.
    На лицето му се появи лека усмивка. Реших и аз да го питам нещо на свой ред. Много исках да разбера как би ми отговорил на въпроса ,,Да бъдеш или да не бъдеш?”.
    – Каква ти е философията, живял си толкова време и на такова място, какво си разбрал от живота?
    – Знам едно, че животът влезе през тази врата и през нея ще излезе, но си заслужава да влезеш и да излезеш. Философията ми е: ,, Когато си се родил, си плакал, а светът се е радвал. Изживей живота си по такъв начин, че когато умреш, светът да плаче, а ти да се радваш.“ – промълви белобрадият Исмаил ага.

    Това ме впечатли, накара ме да се замисля откъде идвам и накъде отивам. В това време и пред мен пристигна чаша ароматно турско кафе. От някъде се появи младсержантът, поздрави ни и той отседна да пие една чаша. И докато отпиваше от кафето, даде отчет как върви приготовлението на сватбата.
    – Всичко е готово, и за днес, и за утре, телето го заклахме и го предадох на готвачите, музиката също е готова, четири тъпани и четири свирки ще пристигнат всеки момент. Остава само да посрещаме гостите.
    – Добре, знаех си, че ще се справиш, дано да не са пропуснали някого калесарите, че след това ще ме е срам да гледам хората в очите – промълви агата, а младсержантът го успокояваше, че всичко е наред.

    – Какво е това ядигер? Моля, не разбирайте погрешно, питам само от любопитство – казах аз, макар че съжалих веднага за напоритостта си.
    – Това е нещо, което се предава от поколение на поколение – каза Исмаил ага. – Може да се поработи върху него, за да се увеличи стойността му, както направих аз, но никога не се продава или заменя, а се предава на най-знатния от поколението, който с гордост ще го носи и съхранява.

    След това извади от джоба си кесията, която беше получил от приятеля ми, и ми я подаде да я видя. Когато я развързах, отвътре се показа изящно колие, инкрустирано със зелени камъни. Направата му беше толкова красива, че веднага грабваше очите.
    – Защо не си я дал на сина си, а я даваш на внучката, нямаше ли му доверие?
    Исмаил ага се подсмя под мустак и каза гордо:
    – На него му дадох песента на Родопите, от това по-гордо и скъпо няма. Иди и му покажи – рече той на сина си – че за този глас съм се затъжил, пък и искам хей тъй да ми олекне на душата, нека да чуем тази песен на тоя знатен ден.
    Озадачих се малко, но зачаках и аз с нетърпение да разбера каква е тази песен, за която старецът каза, че символът на планината.

    С младсержанта се покатерихме на тавана на неговата къща, там имаше специално помещение, което го държеше заключено. Когато влязохме, видях, че вътре има окачени десетки чанове. Те бяха в отлична форма, добре излъскани и подредени по големина.
    – Това са тюмбилечки*****, за малките животни, а тези са тюмбилеци******, за по-големите. Но тюмбилеците са всичко за мен. Те са седемнайсет на брой, всъщност петнайсет – три от тях са вдянати един в друг, макар че пак се броят за три. Този виждаш ли го, всеки не може да го носи, тежи шест килограма. Носи го само водачът на стадото – трябва да е доста отгледан пръч или овен. Тези чанове са лети от прапрадядо ми по специален калъп, в тях има злато и сребро, за да дават по-добър звук.

    След това взе да ги докосва, да ги поклаща леко и от тях започнаха да излизат звуци, които не могат да се опишат. Тези чанове така звънтяха и трептяха, че с тях човек можеше да полети, да се пренесе духа си високо и надалече. Залисах се в тяхната песен, но моят младши сержант взе да плаче. Аз исках да летя, а той плачеше – недоумявах.
    – Какво става, защо така се разчувства? Да знаех, нямаше да дойда.
    – Не е лесно, брат, да дадеш най-скъпото си. Остава още една вечер да е с нас и после, после чакай някой да ти отвори вратата. А когато дойде, или ще е разстроена, или ще бърза да се прибере при семейството си, ние вече няма да сме семейство за нея, а чужди.
    – Защо говориш така, тя винаги ще си остане твоя дъщеря! Пък и не се жени някъде далече, а във вашето село.
    Но това не стигаше да го успокои, изглежда имаше нужда да си поплаче. Затова го оставих сам с песента на Родопите.

    На другата сутрин се събудих рано, но в двора вече бяха се събрали много хора и се чуваше гласът на готвача, който се разпореждаше: „Дайте това, дайте онова“. Като ме видя, се провикна така, че да го чуят всички:
    – Хайде бе, софиянец, много спиш, вие там в София си проспахте младините, знам ви аз вас. Служил съм в София и гледам софиянки са толкова слаби, че да ги духнеш, ще паднат.
    – Е-е-е, там няма толкова вкусни гозби като твоите, де да видим ти какво ще ни приготвиш – отвърнах му аз, но усетих, че този няма да ме остави лесно на мира.
    – Е, ще направя, ама трябва и ти да помогнеш, не е лесно, ще храним цяло село – продължи да се заяжда готвачът.

    Приближих се към него и го попитах с какво да помогна, а той ме изпрати при три здрави момчета и се провикна:
    – Дайте и на него да побърка, така ще е по-сладка халвата. И хайде бъркайте, бъркайте, гледайте да не загори, че…
    Приближих се до момчетата, които се въртяха покрай един голям казан. Вътре имаше царевично брашно, което пържеха в масло, като постоянно бъркаха да не загори с една голяма дървена лъжица. Подадоха и на мен тази лъжица, взех и аз да бъркам ту наляво, ту надясно, а от казана се носеше невероятна миризма. Готвачът се приближи до мен и взе да ми обяснява, че това ястие се готвело по една и съща рецепта от столетия насам.
    – Както е сладка халвата, така да е сладка любовта на младоженците, и както гори жаравата под нея, така да горят техните страсти – нареждаше готвачът като стара жена, а останалите се смееха на остроумията му. През това време дойде човек с два фотоапарата на шията и трети, който държеше в ръцете си. Чакаше да дойдат младоженците, за да ги снима. Тъпаните и те дойдоха, предвождани от специално избран човек, носещ байрак, украсен като за сватба. Преминаха покрай нас и се спряха при Исмаил ага, който седеше пак на терасата и наблюдаваше дали всичко върви, както трябва. Като ги видя, стана и се здрависа с тях. Покани ги да седнат при него.
    – Хайде, изкарайте сега един небет*******, нека да чуе мало и голямо, че си имаме сватба.

    Понесе се мелодия, която съобщаваше на всички, че тук има сватба. И глух да си, и да си се улисал в нещо, нямаше как да не я чуеш. Исмаил ага раздаваше банкноти на музикантите, които издуваха устни и се пъчеха наперено. А фотаджията снимаше всичко, за да го запечата на тези хартийки, които щяха да говорят за отразените в тях моменти и след години.

    Младши сержантът пак се появи отнякъде, караше булката и всички близки да се снимат. Като ме видя, се провикна и аз да отида да се снимам с него и булката.

    Но като се приближих, видях, че булката е… момичето от коридора, което ми беше докоснало сърцето, което търсих навсякъде да зърна, за да му кажа че… Но вече беше късно дори и за една дума – ако щеше да е и най-прекрасната, тя щеше да е като глас в пустиня. Приближих се към тях, булката ме хвана под ръка и застана пред фотоапарата с такава усмивка, че тази усмивка се запечата в паметта ми така, както сигурно не би могла да я запечата никой фотографска лента. Сърцето ми тупаше силно и се бунтуваше, а умът заповядаше: „Върви си в София, какво правиш тук, не ти е тук мястото…“ Но вече нищо нямаше значение. Оставих на мига да ме превземе и… да мине покрай мен. Миг, който щях да запазя, скътан дълбоко в съзнанието и в сърцето си, колкото и да беше кратък, и колкото и нелепо да беше да очаквам каквото и да било след него.

    Сватбата премина с много шум, възгласи и веселби. Гледах как хората се смеят и радват до насита. А аз чаках да дойде моментът, в който да си тръгна от това „забутано място“. От този рай, който някои нарекоха затвор.

    Върнах се в София късно в неделя. А в понеделник разказах на колегите си за това, че съм пял песни, пил греяна ракия и варил халва на помашка сватба. За случката в коридора и за момичето, което срещнах там, кое е било то и пр., не споменах. Не всичко може да се разкаже и не на всеки. Не всичко, и най-вече чувствата.

     

    –––––––––––––––––––
    * ядигер – ценност, която принадлежи на целия род и е негова гордост; предава се от поколение на поколение.
    ** къната – веселие, организирано от булката, при което се къносват ръцете и краката й, пеят се песни и се играят хора; участниците са само жени.
    *** терзийски – вид сядане на мъж, при което той е кръстосал крака пред себе си.
    **** теспих – броеница с тридесет и три мъниста, която се използва при молитва и не само.
    ***** тюмбилечки – малки чанове, предназначени за агнета, ярета и пр.
    ****** тюмбилеци – чанове, предназначени за овце и кози.

     

  • Айфон и стържещ от глад стомах

    ГЕОРГИ СТАВРЕВ е на 13 години от Пловдив. Ученик е в СОУ „Св. Паисий Хилендарски“. Той е носителят на голямата награда за разказ в конкурса „Бодлите на таралежите“ на фондация „Братя Мормареви“ и вестник „Труд“. Творбата, с която впечатлява журито, е „Айфон и стържещ от глад стомах“.

    –––––––––––––––––––

    Имам айфон. Последен модел. Основание в училище всички да се пукат от завист. Виждали са вече у мен суперджади. Скъсват се от яд и заради колата, която ме стоварва и прибира от училище в къща, която прилича не само външно, но и отвътре на футуристичен палат. Момичетата ми се лепят – за тях съм възможност. Търсят ме за гадже и за плащане на сметки. Излиза им се. Искат да видят света. Надявам се не моя – уверявам всички – той не е привлекателен…

    На тринадесет години съм. Някои момичета са ми интересни, но не чак толкова, колкото този айфон. Бързо го проучих. Нямам указание на хартийка. Впрочем досега не съм чел никакви наръчници за уреди и машини вкъщи. Справям си се просто така. Станах почти хакер. Разбивам пароли, влизам в чужди пощи, подслушвам, наблюдавам, имам информация, която обикновено струва пари. Дори много пари. Дава възможности. Носи ползи.

    Следят и мен. Знам го със сигурност и съм наясно, че животът ми зависи и от невидимите очи. Но сега имам айфон. Крия се под завивката, за да го допроуча. Сам съм в стаята. Рядко се случва. Наоколо ми всичко е супер яко. Лампите са италиански, осветлението по стените е пълзящо и с разни диоди, така че при движение се осветява мястото, където вървя.

    Телевизорът е последен модел. Обзавеждането е по поръчка. В училище се справям отлично. Минавам всички зубрачи. Обикновено са ми нужни не повече от два часа за училищна подготовка – уроци, домашни, упражнения, плюс два чужди езика с онлайн преподаватели. Разполагам с богата виртуална и книжна библиотека, така че не е необходимо да излизам навън, освен за работа.

    Откакто съм тук, съм наясно, че луксът не следва да се крепи на мързел. Даваш, и тогава получаваш. Често обаче даването се случва да е тройно, а получаването – нищожно. За натрупването на дивиденти е необходимо упорство.

    Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. От днес е мой. Утре се надявам да го занеса в училище. Ще се изфукам и… няма да го имам за дълго.

    Боже! Сам съм. Имам айфон за една нощ (надявам се и за един ден още). Щастлив съм. Богат съм.

    Богат съм, но стомахът ми стърже от глад. Днес не донесох нищо вкъщи. Наказаха ме да не вечерям. Гладен съм. Ужасно гладен, но имам айфон. Откраднах го следобед пред хотела. Беше на някакъв глупак, на който колата отказа. Взе ме за интелигент – говорихме си на немски и английски. Докато се суетеше, просто се раздели с джаджата си, а аз – с него. Прости се и с малко пари, но те отидоха за спрейове за раната ми на крака и хапчета, за да не загнои. Взех си от най-скъпите и надеждните. Бях на лекар в частна клиника. Биха ми инжекция. Не знаех, че подобно нещо може да отнесе 200 лева. Останаха още малко пари и ги напъхах в тайник на ботуша си. Трябва да дам утре айфона на тартора, за да ям. В междучасията няма да мога да си купя нищо от лавката.

    Три деца сме в училище и се портим взаимно. Момчешка ни работа. Шофьор ни взема и връща вкъщи. Не се знае дали късметът ще ми се усмихне утре отново.

    Гладен съм. Ужасно гладен и дори айфонът не ми носи удоволствието, което очаквах. Чак ме боли. Зависим съм от работата си. Крада.

    Не съм циганче. Просто мама умря. Баща ми с новата (поредна) жена ме прибра. Няколко пъти му се опълчвах. Той ме наби и аз избягах от вкъщи. Три дни се крих. Откри ме една изрусена, стройна жена. Приличаше на мама. Мислех, че е като нея добра.

    Доведе ме тук. Четири месеца ме обучаваха да крада. Хранеха ме. Винаги съм бил отличник и с това се справих добре. Нямах друг избор. Просто нямах. Иначе нямаше храна, удоволствия, екстри. В началото се съпротивлявах, но гладът е най-добрият приятел на рибите и учител по мълчание.

    Провъзгласиха ме за златна кокошка и това ми увеличи привилегиите. Тук живеем седем момчета, като три от нас учат в моето училище. Двама сме в един клас. Вземат ни и ни връщат с джипове. Шофьорите са точни като швейцарски часовници, а сърцата им – надупчени като швейцарско сирене.

    Циганските тартори отдавна не бият децата крадци, нито им режат пръстите, за да пипат по-изкусно. Това вече са митове. Наказват ги с глад, а гладът е по-силен от боя, студа, мъглата и болката. Освен това, ако не ти дават дрога, но от това съм виждал, че големите стават зависими и се влачат, тресат. Но тях не ги водят тук. Ние сме като голямо семейство. Всички сме роднини на документи. Казвам се Ангел вече, имам такова излъчване, но само за който не се е опарил от дяволското ми.

    Дали съм забравил мама ли?

    Не, не съм!

    Просто съм гладен. Боря се за себе си и за нея. Все някога ще събера повече пари. Ще си купя билет от морето до София и ще отида на гроба . Сигурно трудно ще го позная. Минаха вече две години. Тревата може да ме е стигнала на ръст. Надявам се да изтърпя още пет години, за да стана пълнолетен. Да избягам и се предам на полицаите. Иначе бъдещето ми ще е в приют – там гладуват, бият ги и насилват. А тук имам всичко.

    Единственото ми задължение е да крада и да донасям. Луксозни условия, топлина, море, джипове, частни виртуални уроци по всичко. Добра подготовка. Перфектност отвсякъде. Защо ми е да скитам по улиците и да преспивам по гари?

    Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. Само до утре. Като глада, надявам се.

     

    Източник:   в. „Труд“

  • Поход на свободата

     

    Не е имало,

    няма да има

    от това по-велико знамение:

    Свободата крачи заканително,

    статуите си самичка разрушава,

    поругава всички свои символи.

    Треперете, ако Свободата каже:

    „Няма нужда от статуи,

    няма нужда от символи –

    съществувам самата Аз!“

    В този миг над вас ще пламне въздухът,

    камъкът ще пламне

    и желязото.

    И ще пламнат частните ви библии. –

    Ще горят пророческите редове,

    без да подозират, че се сбъдват

    мрачните им предсказания…

     

    Дълго време след това ще бъде тихо.

     

    В мъртвите води на океана

    един континент ще потъне.

    Друг континент ще изплава.

    И ще ни стане ясна тайната на Атлантида.

     

    Константин Павлов

    –––––––––––––––––––––––––

    Константин Павлов (1933-2008) е български поет и киноценарист. Той е бил редактор в Радио „София“ (1957-1959), в издателство „Български писател“(1961-1962; 1964-1965), в. „Литературен фронт“(1963)  и „Мултифилм“. (1965-1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. През 1975 г. получава разрешение за работа в „Българска кинематография“. През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. – за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод 50-годишнината от рождението му излиза негова книга със заглавие „Стари неща“, включваща стихове от първите му две книги и сценарии. Константин Павлов напуска СБП на 3 февруари 1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии.

    Павлов е признат като оригинален творец със силно влияние върху модерната българска поезия и култура. Оригиналността му намира високо признание в чужбина още от края на 60-те години. Тогава Анна Ахматова възкликва: „Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“ Стиховете на К. Павлов са преведени на множество езици.  По негови сценарии са създадени едни от най-известните експериментални български филми. Носител е на националната награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ (2000), Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ (2005) за принос към българската поезия и драматургия и към развитието на гражданското общество, и на Националната награда за поезия „Иван Николов“.

  • Есен

     

     

     

     

     

    ЕСЕНТА –

    тази стара несретница

    оня ден прошумя.

    И изпръхна, и нежно просветна

    късче черна земя.

    Само шипката викаше яростно

    с кървав, шеметен глас.

    И вървях срещу шумата падаща

    през бодили и храсти.

    Есента –

    всеки път ненадеждна

    ненадейно дойде.

    И не знам откъде се процежда

    дъх на гнило и тлен.

    И от лятото с пясък в обувката –

    право сред есента.

    И пътеката стръмно се спуска –

    крачка – и в пропастта.

    И от тъмно до тъмно не срещнах

    ни едничък човек.

    Чудна птица вещаеше нещо

    с глас протяжен и мек.

    И валяха води, и валяха,

    а пътеката бе

    толкоз суха, че гъбите спяха

    под далечно небе.

    И броях – седем стройни дървета,

    седем трупи до тях.

    Горе някой пролука открехна.

    И отново видях

    есента – цяла в огън и пяна

    до самите била.

    Тя разхождаше свойте поляни

    от скала до скала.

    После тъмното блъскаше устни

    и вихрушка изви.

    И очите й мръзнеха – пусти,

    пусти – всички треви.

    Но не ще, и не ще да избяга.

    Аз до нея стоя –

    като шарена златна тояга

    спи на слънце змия.

    Есента ми разкъса сърцето.

    И по мокри стъбла

    зрее леко и хапе проклето.

    …………………………….

    Сякаш капе мъгла.

     

     

    Рада Александрова

    –––––––––––––––––––––––––-

    * Рада Александрова е родена през 1943 г. в Свиленград. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е като редактор в отдел „Поезия“ на БНР и в списание „Пламък“. Била е управител на ИК „Иван Вазов“ и началник отдел „Военноиздателска дейност, военни културни институти и учреждения“ към Министерство на отбраната. Издала е стихосбирките „Златните момичета“ (1972), „Невъзможно бягство“ (1975), „Коприва“ (1977), „За близкия човек“ (1980), „Камък“ (1985), „Сега разбирам“ (1987), „Зимна роза“ (1989), „Някой е идвал“ (1993), „Беше зима и лято“ (1997), „Било е дадено“ (2000), „Откъслечни фрази“ (2004), „Къщата на Мери“ (2012); книга за деца „За Айя и други разкази“; романите „Всяка вечер е петък“, „Другия“ (2010). Автор е на пиесите „Полегати дъждове“, „Въздух за всички“, „Леон“, „Всичко се сбъдва“, „Ангелът“. Поезията ѝ е превеждана на много езици.

     

  • Монолог на Георги Марков пред убийците му

    Стихотворение от Йордан Ганчовски

     

     

    Тъй както се заглеждам с невинен празен поглед,

    върху това, което за вас е много просто,

    внезапно се разстилат

    и цветове,

    и звуци,

    тъми, мъгли, поличби,

    в които бях научен да бъда сляп и точен

    по точните ви карти;

    аз виждам, че вълната е духната вода

    и гребенът и трае не повече от миг.

    Родил се е случайно и става пак

    вода,

    а вечни си остават морето и брега.

    Но кой ли глас разпъва – отдавна всичко знае.

    Гласът….

    Гласът….

    Гласът ли?!

    Завиждам ви

    всезнаещи,

    всевластни,

    всеразбиращи,

    всебляскави,

    всеясни,

    всеядни и

    вселочещи,

    всесочещи,

    всеможещи,

    велможи и велможчета!

    Завиждах ви дотолкова, да ви забравям с болка,

    приличаща на сила,

    приличаща на билка,

    която сам изпивах и ставах безразличен,

    а с пулса на цветята прелитах над звездите….

    Там беше тясно място за вашите реликви.

    Но нямаше ви даже

    в избухналата пролет,

    в замислената зима,

    в замръзналото лято,

    в разцъфналата есен,

    сред птичите колонии,

    сред птичите закони.

    Не!

    Нямаше ви!!

    Нека!!!

    (Това е знак за песен.)

    От тиха безразличност, аз вече ви обичам.

    Знам, че така обичам

    и острите тревички

    и върхове без име,

    и тъмен древен грохот,

    и еднодневни локви,

    високи урагани

    и кадифени дни –

    без поданство живеят, но поданство си имат,

    без гражданство остават, но знаят, че са те.

    И както се заглеждах с невинния си поглед

    съзрях и друго нещо:

    Без поданство сте вие и мъртвите сте вие….

    …..но и това ще мине –

    тя вашата държава е в моята Родина!

     

    –––––––––––––––––––––––––––––

    * Йордан Ганчовски е роден в гр. Враца. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите „Зимна сеитба“ (1983), „Нагоре към корена“ (1989), „Каменният кораб“ (САЩ, 2000), „Писма, изпратени по вятъра“ (САЩ, 2001; 2006). В един период от живота си живее в Чикаго, където е главен редактор на издавания на български вестник „Златорог“, а също и на списание „The Chicagoan & World Reports“. Автор е и на над двеста литературно-критически статии и публицистика. През 2000 и 2001 г. е номиниран за поет на годината от Международното сдружение на поетите със седалище в САЩ, а през 2005 г. е отличен с годишната награда на редакторите на Международната библиотека за поезия.

     

  • „Архитектоника на театралността“ – български опит в театралната семиотика

    Книгата на д-р Ивайло Александров „Архитектоника на театралността“, излязла скоро на пазара от издателство „Просвета“, е насочена към всички, които имат траен интерес към театъра, киното и сценичното изкуство въобще, както към хуманитаристиката. Това изследване е вероятно първият по рода си цялостен труд в областта на театралната семиотика и семиотиката на спектакъла в България и в Източна Европа.

    Според проф. д.н. Мария Попова: „Без съмнение сме изправени пред изключително професионална и прецизна творба, автономно изследване с ярък авторски почерк, в което тезите и теоретичните постановки са формулирани в логиката на един практически опит и с оглед на едно пряко практическо ползване на този труд представляват солиден теоретичен модел на всеки лабораторен театрален процес. Но въпросите, които тази книга буди, не са на нивото само на професионалната занаятчийска компетентност, а отскачат далеч в общото поле на хуманитарното знание, бидейки собствено екзистенциални и философски въпроси.”

    Авторът* предостави на Еврочикаго откъс** от новоизлязлата си книга***.

     

    …Театърът предизвиква троично-херменевтична зависимост, при която публиката тълкува вече из-тълкувани същности, смисли и значения, като ги трансформира в други същности, смисли и значения, което вече се конституира като театрално ПРЕДСТАВЯНЕ – първичен текст (автор), херменевтичен дискурс върху този текст – интерпретация (режисьор), вторичен херменевтичен дискурс върху вече явената интерпретация – свръх-интерпретация (зрител). Този триумвират създава парадигмата на спектакъла като вторично явление вследствие на първичен продукт, водещо до третичен анализ, и по този начин обуславя неговата свръхинтерпретативна знакова среда. Ако спектакалът, като херменевтично зависим и определим обект, разисква собствената си знакова структуралност посредством един активен визуално-когнитивен израз (създаването на образи, понятия, представи и фантазно-психологически алюзии), то би било логично да констатираме, че абсолютният императив на неговата синтагматична конструкция /11/, навързаната съграденост на конкретното действие, се предполага и създава от именно тази знакова среда.

    III

    В самата си същност театралният спектакъл предполага стремеж към разграничение от реално съществуващия живот и в този смисъл той далеч не е simplex apprehensio – един прост познавателен акт. Той налага собствена конституция на реалиите на битийността, разисква хуманитарната проблематика по начин, надхвърлящ далеч жизнената експанзия на индивида, разглежда съ-битието свят – индивид извън контекста на чисто онтологичния смисъл. В стремежа си да постигне adaequatio rei et intellectus – пълно съответсвие между самото нещо и смисъла, театралният акт заявява едно колосално многообразие от знаково-комуникативни системи, биващи езикови конструкти и разгръщащи един адекватен дебат, породен от собствените им значения, разлики, характеристики, същностни свойства, пропозиционални зависимости и вътре-структурни категории.

    Както споменах вече, всяка théâtralité, като наситен творчески акт, се определя от наличието на различни в своята характерност компоненти – вербална изразност, жестове, мимики, маниерност, телесни и психологически състояния, визуална образност, музикално-звукова среда. Тези компоненти организират пред съ-преживяващия един „свят“, изцяло подвластен на собствените му представи, фантазии, възприятия и познавателни стойности. Като информационен обем този „свят“ е такъв, какъвто го възприема съзерцаващият го, и той съществува като реалност на чисто психо-когнитивно ниво, разгърнат в съзнанието на адресата като текст, конструиран от множество езикови (информационни) кодове.

    В една своя публикация в списание „The Drama Review“, озаглавена „Семиотика на театралното представление /12/, Умберто Еко, разсъждавайки върху семиотичността на театралния акт, се позовава на фрагмент от разказа на Хорхе Луис Борхес „Търсенията на Авероес“, който разкрива средновековния арабски философ Авероес, размишляващ върху две непонятни думи – „трагедия“ и „комедия“, които той открил в „Поетика“ на Аристотел. Еко квалифицира проблема като интересен, тъй като Аристотеловата „Поетика“, подчертава той, не е нищо друго, освен сложна дефиниция на тези две думи или по-скоро на първата от тях. Тъй като примерът е доста показателен по отношение на същността на театралното представяне, ще го цитирам целия:

    „Повестта на Борхес е дълга и пленяваща. Нека да цитирам само два епизода. В първия Авероес е обезпокоен от някакъв шум, който идва отдолу. Във вътрешния двор играят група деца. Едно от тях казва: „Аз съм мюезинът“, и се покачва върху раменете на друго, което се преструва, че уж е минаре. Другите деца представят тълпата вярващи. Авероес само поглежда тази сцена и се връща към книгата си, опитвайки се да разбере какво по дяволите означава думата „комедия“. Във втория епизод Авероес и ходжата Фарах разговарят с търговеца Албукасим, който току-що се е завърнал от далечни страни. Албукасим разказва странна история за това, което е видял в Син Калан (Кантон): дървена къща с голям салон, пълна с балкони и столове, препълнена с народ, който гледа към сцената, където петнайсет или двайсет души, носещи боядисани маски, яздят седла, но без коне, дуелират се, но без саби, умират, но не са мъртви. Те не са луди, обяснява Албукасим, те „представят“ или разиграват една случка. Авероес не разбира и Албукасим се опитва да обясни: „Въобразете си – казва той, – че някой ПОКАЗВА една случка вместо да я разказва“. „Те приказват ли?“ – пита Фарах. „Да, те говорят!“ – отвръща Албукасим. И Фарах отбелязва: „В такъв случай те не се нуждаят от толкова много хора. Само един разказвач може да разкаже всичко, дори и ако е много сложно“. Авероес се съгласява“. /13/.

    Еко не без съжаление констатира, че Авероес два пъти се докосва до опита на театъра, но не го разбира, тъй като е имал солидна теоретична обосновка, но не е имал същинското театрално съприкосновение, самия театрален акт, докато западната цивилизация през Средновековието е имала реалния опит от театралното представление, но не е имала работеща теоретична схема, която да формулира същинския театрален контекст.

    Когато се изправим пред театралния афиш, той носи в себе си знаковостта на театралния спектакъл, но по никакъв начин тази знаковост не предоставя неговия смисъл. Кръвта или ножът, изрисувани върху театралния афиш, може би разказват накратко, че в спектакъла се случва история за убийство, че тази история може би е свързана с омраза, ревност, измама или коварство, че може би се разиграва една семейна драма, визират се някакви политически интриги или се показват сцени на насилие, но тези знакови показатели по никакъв начин не ни изказват същинската структура на значещото-в-контекста-на-значимото. Това значещо по никакъв начин не се е случило и няма да се случи, докато не блеснат прожекторите. Тук знакът конотира една от вероятните схеми на значението, но не уплътнява достатъчно информационния вакуум. За да осъзнаем синтагматичната му зависимост, изградила и осъщностила въпросния артефакт, ние трябва да влезем в театъра, да проникнем и да се настаним в театралния салон, да изчакаме да се вдигне завесата, да блеснат прожекторите и да се появят актьорите, и едва тогава тази знакова система да заработи. Дори и да нямаме театър, салон, прожектори, а просто площаден ъгъл или каквото и да било друго неформално пространство, театърът и неговият акт ще се случат и ще се превърнат в знаково събитие едва тогава, когато това пространство се оформи или възприеме като сцена. Тогава този „свят“, с цялото си знаково многообразие, ще се превърне в свръхинтерпретирано битие, денотиращо собствените си перцептивни стойности и разгръщащо цялата прагматика на вътре-структурните си взаимоотношения по един ярък и впечатляващ начин, знак по знак, код по код до пълното изграждане на цялостното езиково поле на спектакъла.

    IV

    Историята на Авероес, търсещ смисъла, знаковата характеристика на понятията „трагедия“ и „комедия“, разкрива същинската комуникативност на театралността като акт, изграден в същността си от знакови конотации. Интелектуалната инвенция на детската игра е изключително показателна по отношение на разгръщащия се творчески импулс в съзнанието на индивида, който трансформира несъществуващи реалии (мюезин, минаре, религиозна общност) в знакови структури, придобили в развитието си свръхинтерпретативен характер. Всеки смислов или символичен акт, развиващ се на сцената, който по правило не е адекватен на реалността (убийството без смърт, ездата без кон, дуелът без атрибутите, които го осъществяват), изгражда контурите на едно абстрактно комуникативно знание за света, което като актуалност излиза извън контекста на житейски правдивите понятия за да се превърне в наративна представа за него, творение creatio ex nihilo – създадено от нищото. Всяко подобно абстрактно знание е познание на разума, сетивен креатив, регулиращ представите в индивидуалното съзнание, това ratio, съ-знаещо за същността, което, биващо именно essentia – същност, деликатно индикира формата на творението. Разумът не разширява познанието, а само го трансформира в креативна форма. Това, което е познато in concreto – визуално нагледно, сега се познава in abstracto– сътворимо от представата за него.

    –––––––––––––––

    11. Според Лотман „изграденото действие, от една страна, представлява верига от различни епизоди (синтагматична конструкция), а от друга – многократни вариации на определено действено ядро (парадигматична конструкция)“. – Вж. Лотман, Юрий. Семиотиката на сцената, в: Култура и информация, превод – Лиляна Терзийска, С., Наука и изкуство, 1992, с. 257

    12. Eco, Umberto. Semiotics of the Theatrical performance, in The Drama Review, v.21/n.1, March, 1977, 107–117; вж. също бълг. публ.: Еко, Умберто. Семиотика на театралното представление, в сб. „Театрален бюлетин“, 3/84, С., с. 114 – 127.

    13. Еко, Умберто. Семиотика на театралното представление, в сб. „Театрален бюлетин“, 3/1984, С., с. 107. В бележките към тази публикация като автор е посочен Жорж Луи Бурж, но трябва да се отбележи, че според официалния превод на български език на оригиналния текст на цитата става въпрос за Хорхе Луис Борхес – вж. Борхес, Хорхе Луис, Търсенията на Авероес, във: Вавилонската библиотека, превод – Анна Златкова, С., Народна култура, 1989, с. 222.

     

    ––––––––––––––––––––––––––––-

    * Ивайло Александров (1969) е завършил магистратура в Национална академия за театрално и филмово изкуство „Кр. Сарафов“ (НАТФИЗ) – театрознание (1996) и театрална режисура (1999). През 2009 г. защитава докторат на тема „Театралният спектакъл в семиотична перспектива“ (НБУ). Този труд, основно допълнен и преработен, се превръща в основа на публикуваната от издателство „Просвета“ книга със заглавие „Архитектоника на театралността“ (2012). Специализирал е като редовен докторант в Театрална Академия на Финландия, Хелзинки и Хелзинкски Университет (2006 – 2008). Двукратен стипендиант е на Финландското правителство (CIMO – Centrе for International Mobility) и носител на изследователската стипендия на културната фондация „Ниило Хиландер“ (Niilo Hilander Foundation). Поставял е театрални спектакли в множество театри на България. Има над  20 публикации у нас и в чужбина в областта на театралната критика и теория, театралната семиотика. Изнасял е доклади на редица международни театрални и семиотични конгреси, конференции и симпозиуми – България, Сърбия, Турция, Финландия, Швеция, Естония, Германия, Португалия, Италия, Испания, Южна Корея, Китай. Специалист е в областта на аржентинското танго – хореограф, изпълнител, преподавател. Работи на свободна практика като режисьор, изследовател, теоретик, хореограф и танцьор.

    ** Откъсът е от уводната част на книгата.

    *** Архитектоника на театралността. Театралният спектакъл в семиотична перспектива. С., Просвета, 2012.

     

  • Аз и той – различните

    Стихове от Хабил Курт*

    АЗ И ТОЙ – РАЗЛИЧНИТЕ

    Еднакво се родихме

    За да делим въздух и слънце

    Уж сме си лика-прилика

    И той ожаднява

    Но не пие чешмяна вода

    Не сяда и на софра

    На сиренце, лучец и маслинка

    За него празник е всеки ден!

    Не се радва като мен

    На нарисувани яйца

    И на раздавано месо за милостиня

    Що е работно облекло не знае

    От магазин „Всичко за един лев“

    Няма какво да закупи

    Надсмива се на почиващия

    Само на обяд на сянка

    Под дърво на нива

    Не ще къща с прозорец без стъкло

    С вестник и тесто залепено

    Не понася просяка

    Сакатия и като мен – бедняка

    Защо и кой ли ни раздели?

    А и не сме сърдити

    За да се сдобрим на байрама!

    Значи по начало съдбата ни е разделила!

     

    Ж Е Н А

    Пред огледалото застанала

    Измъчваш се до изнемога

    За косата си побеляла

    И за младостта отминала

    Без да мислиш за делата

    В един живот събрала…

    Ти бе мома най-гиздава

    Любима най-красива

    Майка най-усърдна

    Съпруга незаменима…

    Ти просто бе Жена!

    Дори това стига!

     

    ИНТИМНО

    По снега – твоите стъпки

    Мигове приятни…

    В хижата – разсеяни

    И само пъновете

    Безмълвни свидетели

    В забрава волна

    Аз пиех от мака

    На червените ти устни

    Сока на любовта…

    Любима моя, защо ли

    След толкова години

    Все още съм в гората

    На миговете

    –––––––––––––––––––––––

    * Друго стихотворение от същия автор, публикувано в Еврочикаго, можете да видите тук.

     

  • Възхвала на матрака

    След като по научному изследвахме корените на любовта, и я профанизирахме до елементарен полов подбор, вместо да се спрем на Соломоновата „Песен на песните” стигаме  до нейния фундамент – матрака. Имам спомен от двустишие, може би на Валери Петров. Дали не беше от „Таванска любов”?

    „И матрака тихо трака:

     трака-трак, трака-трак”

    Да… Матракът е алфата и омегата в домашния бит. Любовната база, радваща се на всеобщото ни уважение. Основата на семейното ни щастие. Мястото, в което под напевното му скърцане се зачева бъдното поколение. Какви чудни сънища сънува човек, заспиващ  в меката му прегръдка. Той е олицетворение на домашното огнище, начало на бъдещата мебелировка и домашния уют. Главните му купувачи са младоженците и новодомците.

    На какво уважение се радва всеки собственик на матрак… Това е средно статистическият ни гражданин. Човек, лишен от матрак, е за оплакване. Той не съществува. Не плаща данъци, няма жена, познатите не му дават пари назаем, шофьорите на таксита му подхвърлят оскърбления, момичетата му се подиграват. Те не обичат идеалистите.

    Матракът пречупва човешкия живот. В тапицировката и пружините му се крие някаква сила, притегателна и все още неизследвана. Хора и вещи се стичат на призивния звън на неговите пружини. Идва банковия агент, отпускащ кредите, дохождат и момичета. Те искат да се сприятелят с притежателите на матраци. Банковият агент върши това с фискална цел, в полза на банката си, а момичетата — безкористно, подчинявайки се на законите на природата.

    Разцъфва младостта. Събрал вноските, както пчелата събира пролетен прашец, банковия агент с радостно жужене отлита за своя банков кошер. А  момичета биват заменени от съпруги, жилище, кола и обзавеждане. Матракът е ненаситен. Той иска жертвоприношения. Нощем издава земетръсен шум. Нужна му е гарнитура. Нужна му е маса с модерни крака. Пружините му дрънчат – той иска завеси, пердета и кухненски съдове. Той тласка човека и му казва:

    – Тръгвай! Купи пералня и дъска за гладене!

    – Срамувам се заради тебе, човече. Ти все още нямаш килим!

    – Работи! Скоро ще ти донеса деца! Трябват ти пари за памперси, дрешки и детска количка.

    Матракът всичко помни и всичко върши по своему.

    Дори поетът не може да избегне общата участ. Ето, той си носи от мебелния магазин матрак, като с ужас се притиска до мекия му търбух.

    – Ще сломя упорството ти, поете! — казва матракът. — Сега вече няма да бодърстваш над лаптопа, за да пишеш стихове. И изобщо струва ли си да се пишат стихове? Започни работа! И салдото винаги ще бъде в твоя полза. Помисли за жената и децата.

    – Аз нямам жена! – мълви поетът и се отдръпва от пружинения учител.

    – Ще имаш. Но не се обзалагам, че тя ще бъде най-красивото момиче на земята. Не зная дори, дали ще бъде добра. Бъди готов за всичко. Ще ти се родят деца.

    – Не обичам децата!

    – Ще ги обикнеш!

    – Вие ме плашите, гражданино матрак!

    – Мълчи, глупако! Ти не знаеш още нищо! Ще вземеш и мебели и жилище на кредит.

    – Ще те убия, матрако!

    – Паленце! Ако дръзнеш да сториш това, ще те убие животът.

     

    Така всеки ден из улиците кръстосват щастливци, под радостния звън на матраците.

     

    Светослав Атаджанов

    –––––––––––––––––-

    * Перифразирано от „Дванайсетте стола” – на Илф и Петров

  • „Господ е пастир мой, от нищо не се нуждая…“

    Георги Н. Николов за „Тайната на сребърната нишка” на Калина Томова

     

    Калина Томова на представянето на книгата в родния град Хасково. Снимка: в. "България Сега"

    Калина Томова, която живее в Чикаго, е известна на българския читател със своите стихове и кратки белетристични форми в периодичния печат. Сега пред нас е романът й „Тайната на сребърната нишка” – ЦМК „Алфамаркет”, Стара Загора, 2012 г. С интригуващото подзаглавие: „Една история на невъзможните възможности”. А също – с необичайна фабула и теистичен поглед върху съвременния свят, правещи тази книга трайно запомняща се. Защото: „Всеки, проявил интерес към нещо по-различно от ежедневната проза – споделя авторката – от дажбата хляб, вода и дребни наслади, би могъл да надникне в един друг, далечен и непознат свят. Какво от разказаното за този друг свят ще приеме и какво не, сам ще реши. По-важно е да пожелае да чуе, да преосмисли чутото, да потърси в дълбините на своето съзнание и да открие пътя към онова вътрешно озарение, което ще го повдигне и ще му отвори нови хоризонти към един по-смислен живот. Само така човечеството ще бъде спасено – от себе си и чрез себе си!”

    Става дума за света на отвъдното…

    Още в мътните искри на древността човек се вълнува от смисъла на личното си „аз”. Каква е причината за присъствието му в делничния свят? Нима се ражда само за да създаде поколение и да умре? Няма ли нещо по-значимо от борбата за насъщния, от физическото оцеляване и върховете в людската йерархия? Има ли път след смъртта? Накъде води той и какво ни чака на финала му…?

    Факт е, че всяка религия се интересува от триединството между раждането, живота и смъртта. И в неговите рамки вмества философската си есенция. Посланията си към реалния свят. Към иноверците и към идващите нови поколения. Именно Бог е символът, към който се стремят тленните създания. С надеждата да го докоснат. Да бъдат поощрени в земните начинания, а после – приласкани в измеренията на вечността. Към тях по страниците ни води и Калина Томова. Следвана от Кати, Алиса (реално съществувала приятелка на авторката), д-р Стоянов, Нора и Явор, влюбените Илиян и Виолета, Павлина. Сполучливо допълвани с по-епизодичните образи на Марина и Игнат, Гроздан, Валентина, Пламен… Всички крачат по улиците на провинциален град, редувайки нощи и дни. Върху които не изтлява трагедията с рано починалата Али. Нейният син Илиян води дневник, в който споделя всичко с непознатата майка. Така незримият контакт ги споява. Допълва гостуванията на Али при обичните същества, без те да знаят и усетят присъствието й. Човешката интимност не гасне и се връща от вечните селения в света на тленното. Където е светнала първата искра на взаимност. На любов, семейно доверие и чакан детски плач. Жестоката катастрофа с Кати разгръща истинската същност на повествованието. Тя пристига в света на мъртвите и срещата й с Али илюстрира оригиналното хрумване, по което е създаден романът. Двете жени проверяват земното си приятелство по много необичаен начин. Кати позволява на Али да се вмести временно във физическото й тяло. Което не е прекъснало сребърната нишка на живота и лекарите се борят за оцеляването му. Али отново ще види своите най-близки хора и ще се „запознае” с Илиян. През това време другата жена ще изучава възможностите на мисловната светлина. Как да я владее и насочва към добри резултати. Защото Кати трябва да се върне на земята и още дълго да пребивава там с мисия. Нейният божествен наставник обобщава: „Можеш да си полезна и за другите с наученото. Достатъчно е да намериш подход и начин да ги убедиш, че човек има още какво да придобие, че не трябва да потъва само в материалното, загърбвайки духовното си образование и развитие. Увлечен в стремежа за охолен и задоволен живот, потопен в съблазните на постоянно множащите се придобивки на материалния свят, потъващ неусетно в омагьосания кръг на печеленето и харченето, човек отстъпва от потребностите на духа си, от търсенията на същността си и в един момент дори забравя за тях.”

    Тези размисли на Томова са цветен нравствен кодекс. Който може да примири, или противопостави биологичната същност на хората с космичното съвършенство на разума. Тленно и божествено битуват в антагонистично примирение. В крехко, лесно ранимо равновесие. Често имат мощ тъмните сили, провокиращи атавизма в човешката душа. Но, пречистена с просветление, одухотворение и молитва, тя отново се връща към първообраза си в сътворението на света. Появата на Богородица с малкия Иисус ръкополага Кати в земна светица, разбрала мисията си. Да проповядва съвършенството на човека-дух в обкръжението на материални дадености. Да бъде апологет на хармония, взаимно доверие и обич. Да подготвя за райско блаженство човеци, отрекли материалните възможности. И успели да преборят собствената си природа, впримчена в индивидуализъм, самодоволство, поквара. Най-верен път към духовния мир е пътят към храма – труден и неравен, облян в светлината на пречистени мисли. На прага му стои Творецът, благославящ с прошка блудния син. Зовящ с разтворени обятия създадения от него свят, роден в мъките на кръста с обич и надежди… Али успешно изпълнява задачата, която си поставя. Разкрива се на своите близки и убеждава прагматичния д-р Стоянов във възможностите на прераждането. Любовта между Илиян и Виолета се багри с философска красота, а Кати се връща в делника. Тя е и същата жена, и съвършено друга…

    Романът на Калина Томова възкресява апостолическите времена в съвременна мултипликация. И внушава, че след физическата смърт идва измерението на вечния живот, в който са на почит Божествената светлина, Мисълта, Познанието, Хармонията, Добрината. Сред тях хората снемат делничните маски. Отърсват се от земни тегоби, политически окови, граждански закони и предразсъдъци. Отпиват от извора на съвършенството, в името на което са създадени. И даряват енергия на космическия разум, както са сторили това преди тях неизброими поколения. Земното и духовното са във вечен кръговрат. Преливат се, допълват се и взаимно се обогатяват. Но човекът е несъвършен. Докато пали свещица пред олтара, мислите му са насочени към делнични теми. Тази разделителна линия трябва да се заличи с добър пример и поука. Кой е призван да го стори? Разбира се, хора като Кати. Съвременни месии, преродени за подвиг. Те са винаги около нас: тихи, ненатрапчиви, лъчезарни. Често пренебрегвани с досада и пренебрежение. Но калени в предизвикателствата на невъзможните възможности. И пазители на сребърната нишка, свързваща физическото тяло с измеренията на духа.

    Авторката не се опитва да спре хода на цивилизацията. На модерното общуване и спокоен начин на живот. Но десетте Божи заповеди никога не губят своята актуалност, чистота, праволинейност. Те са вечно огледало за постъпките ни. Взорът на мимолетното често бяга от отразената върху плътта му истина. „Хората трябва да бъдат пробудени – споделя Томова – Всеки един, който успее да прогледне, ще изведе след себе си и друг!”

    Но ако човечеството не желае? Ако все повече се капсулира в мимолетни ценности, военни конфликти и замяна на духовните бисери с консумативен ерзац? Трябва ли да има нов библейски потоп? Ще слезе ли на твърда земя съвременен Ной с ясна посока, в която оцелелите да поемат? Романът остава с отворен за читателите финал и дава много теми за размисъл. Той е вещо психологизиран под перото на Калина Томова. Която се представя като тънък познавач на съзнанието. Разгледано в делнични и нечакани, екстремални моменти в плоскостта на „нормалното”. С това постига идейния си подтекст: да се огледаме около нас и в нас. Да решим какви ще бъдем. И ще има ли за нас място в хармонията на вечността. Или ще стоим в чистилището на гузната съвест: преситена, самодоволна, непотребна.

    „Тайната на сребърната нишка” е роман – разпятие. Предназначен за мислещи читатели с бистро съзнание. Които знаят, че Али, Кати, Учителят, цялото небесно войнство… ни гледат. И очакват да се събудим за аромата на доброто, както Бог повелява. Имаме ли воля да чуем този повик? Имаме ли сърце да го разберем правилно? „Да!” – струва ми се, че казва авторката Калина Томова. Чиято книга е сред добронамерено поднесените предизвикателства в съвременната българска литература. Над нейните географски предели – също…

     

    –––––––––––––––––––––––
    Бел.ред:  Рецензията за книгата „Тайната на сребърната нишка“ ни беше пратена от автора й Геогри Николов, но не сме първото издание, в което този текст излиза. Той е публикуван за първи път във в. „България Сега“.

  • Любовта, без която не можем

    Разказ от Ибрахим Бялев

     

     

    Аз отидох на пазара за птици

    и купих птица

    за теб,

    моя любов

    Аз отидох на пазара за цветя

    и купих цвете

    за теб,

    моя любов.

    Аз отидох на пазара за железа

    и купих верига,

    една тежка верига

    за теб,

    моя любов.

    И после отидох на пазара за роби

    и те търсих

    но не те намерих

    теб,

    моя любов.

     

    Жак Превер, „За теб, моя любов“

     

    Прозорецът беше широко отворен и пердетата се развяваха леко от топлия въздух, нахлуващ в стаята ми на дванадесетият етаж. Долу под него се стелеше до безкрая пурпурносиньо, кристално море. Лежах по гръб и чувствах как лъчите ме галеха нежно, сякаш играеха с мен, сякаш ми шептяха приказки за любов и красиви наслади. Опитах се да си представя как би изглеждала любовта в ден като този, в който бях готов да й се отдам с всичката си сила и нежност. За да може и тя да е доволна, да остане завинаги с мен.

    На вратата се почука – не бях поръчвал закуска, кой ли можеше да е? Станах и бавно се затътрих към вратата. Когато я отворих, видях едно прекрасно момиче, облечено в униформа – дали на портиер или пощаджия, не можах да определя. Лицето му беше свежо, сияещо и чисто, а сините му очи блестяха и премигваха закачливо. В ръката си държеше добре оформен розов плик, който ми подаде.

    – Това е за вас, господине – каза неочакваната посетителка. След което се усмихна, наведе се леко, направи крачка назад и се изгуби в коридора. Всичко стана толкова бързо, че се зачудих дали въобще се е случило. Но пликът остана в ръцете ми. Погледнах го и се зачудех от кого ли може да е писмото – по това време и на това място… Влязох в стаята и се върнах обратно в леглото, а плика оставих на масичката до себе си. Опитах се да продължа предишните си мисли и фантазии. Но пратката не ме остави на мира: „Аз съм тук, отвори ме, прочети ме, помогни ми…“

    – Да ти помогна ли, аз на теб… – казах си почти на глас, гледайки към него. Станах, взех го и го отворих. Отвътре се понесе невероятен мирис, идващ като от друг свят…

    – Да, аз съм любовта, тук съм, за да ти кажа, че си заминавам, не мога вече да понасям как ме пренебрегвате. Ще замина, ще се скрия от вас, да ви видя какво ще правите без мен. Не ме търсете, не ме викайте, няма да се върна лесно – нито сълзите, нито песните ви ще ме трогнат. Нека ви постигнат мракът и мълчанието, с които се борих ден и нощ.

    „Това трябва да е някаква шега – казах си – как така без любов, та това е лудост, по добре да умра…“

    Но можех ли да я съдя – не, тя донякъде си беше права. Отдавахме ли и необходимото внимание и време, подхождахме ли към нея, както заслужаваше? Стъпките ни бяха ли сигурни, а думите – убедителни? А обещанията ни, о, те бяха най-зле, обещавахме й всичко, дори, че ще умрем за нея, а после… после съвсем друго ставаше. И тя горката се правеше, че ни вярва, и продължаваше да ни дарява и сплотява. За нея не е имало отдих, разбиране или благодарност. Не имало даване, само взимане.

    Взех да прелиствам мислено живота си лист по лист. Живот, от който така се оплаквах, от който все бях недоволен. Но ако извадим от този живот любовта, какво ще остане…? Почуствах остра болка в сърцето, изведнъж стана много студено. А душата ми се отдръпна някъде, сякаш не беше моя, а чужда. Не, трябва да се направи нещо, не може да се допусне това. Но какво? Бих говорил с нея, да, но първо трябваше да я намеря. Облякох се набързо и излязох на улицата.

    На ъгъла имаше малко магазинче, препълнено с цветя – нямаше как човек да не го забележи. За моя изненада то се оказа пусто, в него нямаше друг, освен продавачът. Влязох вътре и го поздравих. Той отвърна на поздрава ми, но с доста унил и тъжен глас – все едно идваше от гробар, не от цветар. Не се трогнах особено от тъгата на непознатия, не ми беше до него. Трябваше да купя възможно най-красивия букет и да се опитам да върна любовта. Да върна смисъла в собствения си живот.

    – Ще може ли четиридесет и седем рози, може да са бели… не, нека да са червени… не, по-добре розови… – маех се объркано. – Не знам, вие какви бихте ми препоръчал? Сигурно знаете по-добре, нали това ви е работата.

    – За кого ги взимате? Ако ми кажете, може би ще успея да ви помогна.

    – За любовта ги взимам – ще я намеря, ще я помоля да ни прости, тя винаги ни е прощавала. Ще я помоля да се върне. Бих й позволил всеки ден да ми бие и шамари ако трябва, само да се върне.

    Продавачът се чудеше да се смее ли, да плаче ли на моите думи.

    – Остави на мен тогава, ще направя, каквото мога. Но не е ли късно вече, след всичките рани, обиди и ругатни, с които сте я прогонили? След всичките страхове и обвинения? Кой би повярвал, кой би простил – ще прости ли жената, която си обичал, ще простиш ли и ти на нея? – Продавачът въздъхна и започна да избира най-хубавите и свежи цветя. Опитваше се да направи букет, на който да не може да се устои.

    – Заповядай, вземи, дано да успееш.  Не, не, пари не ми трябват, само ще те помоля да поздравиш любовта и от мен. И да запомниш, че тя бяга най-лесно, когато я сбъркаме с право на собственост. Никой не може да бъде собственик на любовта. Аз се опитах веднъж да я вържа с вериги, да й покажа, че имам власт над нея… и оттогава съм сам.

    Благодарих му, взех букета и излязох от магазина. Навън слънцето сякаш бе изгубило блясъка си, всичко изглеждаше помръкнало, студено и празно.

    Пред мен се зададоха няколко момичета и момчета, крачещи наперено. Дънките едвам се крепяха на кръстовете им, а по ушите и носовете висяха по няколко обици. Реших да не ги питам за любовта, едва ли я познаваха. Продължих напред като се оглеждах навсякъде, надникнах и в близкото кафене.  Гледката беше отчайваща – един пиян, друг залян, трети дрогиран – като ме видяха с букета, избухнаха в смях. Притворих вратата и продължих, питах се къде може да е любовта, къде ли въобще е останала? Тръгнах към парка, там имаше алея на влюбените. Те често се състезаваха кой ще издържи да направи най-дългата целувка. Когато стигнах до алеята, видях няколко двойки, който се състезаваха. Исках да ги заговоря, да ги попитам, но като се приближих, видях не лица, а маски, амбицирани и кухи. Продължих, не трябваше да се отказвам – повтарях си това, за да не рухна. И тогава я видях – беше висока, стройна жена, косата й се стелеше игриво, а гърдите й стърчаха. Отдалече се забелязваха, силно изпъкнали и канещи: заповядай, ела, те са твои, за теб и само за теб…

    – Здравейте, ще мога ли да ви попитам нещо?

    – Да, стига да знам.

    – Къде е любовта, знаете ли къде да я намеря?

    – Само не ги докосвайте, че ще гръмнат, доста скъпо ми струваха…

    Побягнах с всички сили – и тук я нямаше. И тук беше пусто и превзето. Видях една пейка, реших да поседна и да помисля. След няколко минути от страничната алея се появиха двама старци. Мъжът държеше здраво ръката на жената, сякаш я пазеше да не падне. Времето беше като спряло за тях, стъпките им бяха много бавни, но сигурни. Когато приближиха, седнаха до мен, но мъжът все още държеше ръката на спътницата си. А тя се бе отдала на чувствата му, слухът, зрението й, всичките й сетива бяха негови. Чух неволно гласа му, докато й говореше.

    – Помниш ли… тук на това място… беше облечена в бяло, а цветята по роклята ти се „състезаваха“ кое да излезе по-напред. Колко отдавна беше, а сякаш бе вчера. Направих няколко крачки, после краката  отказаха да продължат… Но сърцето ми затуптя и умоляваше: не се отказвай, върни се, хвани я за ръката и й кажи, че я обичаш, че тя е любовта ти, от тогава и завинаги… Любовта никога не ни е напускала, нали, винаги ни е с била с нас. Хубаво е, че те има, че си до мен, любов моя, без теб нищо няма смисъл.

    Протегнах букета към двамината старци.

    – Вземете, това е за вас. Хубаво е, че ви има.

     

    Вече бях сигурен, че съм намерил любовта. Видях я някъде зарита, но оцеляла все пак вътре в мене.

    А вашата къде е, знаете ли?