литература
- Пожелай си щастие
Снимка: Bulpete.wordpress.com Трима приятели решили да излязат в морето за риба. Единият намерил лодка, вторият – пари за гориво, третият – мрежа. Договорили се, каквото хванат, да делят на три. Цял ден хвърляли, вадили мрежата и нищо. Явно кризата била ударила и морските дълбини. Издърпали за последно – гледат златна рибка. Тъкмо тръгнали с нож да я режат на три, за да си я поделят, и тя им проговорила:
– Върнете ме обратно в морето и аз ще ви изпълня по едно желание.
Спогледали се приятелите. Улов – никакъв, Рибката – малка… Пуснали я.
– Хайде, казвайте какво искате?
Първият си пожелал да е много богат, да има къщи, апартаменти, земи, коли, пари… Бил убеден, че имайки всички тези неща, ще бъде щастлив. Вторият поискал също богатство, от всичко по много, но освен това си пожелал и слава. Искало му се да бъде като рок–звезда или известен футболист. Такава била неговата представа за щастие. Третият помолил златната рибка да му даде отсрочка една година, да си помисли какво да си пожелае. Тя се съгласила, изпълнила желанията на първите двама, а с третия се разбрали да се видят след 12 месеца.
Дните си отминавали, месеците се изтъркулили. Събрали се отново тримата приятели. Бедният заразпитвал другите двама как са, доволни ли са, щастливи ли са? Те започнали да му се хвалят как живеят, колко са богати. Дълго му изброявали какви благини имат. Изреждали, нареждали, фукали се. По едно време той ги прекъснал:
– Добре, добре, разбрах как живеете, какво имате. Но така и не ми отговорихте щастливи ли сте? Първият поприглушил децибелите:
– Ами, какво да ти кажа. Мислех си, че в това е щастието. Да имам всичко, да съм богат. Живеем в прекрасна къща, возим се в лимузини. И аз, и жена ми, децата ги возят на училище. Но през стъклото всеки ден виждам по улиците просяци, бездомни хора. Непрекъснато слушам по новините за мизерия, бедност, нищета. Хората се самоубиват от безизходицата. Ние си имаме всичко, но се наложи да назнача охрана и непрекъснато да я увеличавам. Така, както е тръгнало, ще трябва да наема цяла армия, за да се пазим. Имам чувството, че живеем под обсада. Няма спокойствие.
– Точно така е! – включи се в разговора и вторият приятел – И при мен е същото. И слава си имам, и много пари, всичко си имам. Но някак не мога да се почувствам щастлив. Не мога да се отпусна и да дишам спокойно. Толкова много мъка, толкова много болка около нас, че ме свива сърцето. Други богаташи ме съветват да си взема семейството и да се преселим в някоя нормална държава да живеем. Не знам какво да правя…
Замислил се третият приятел. На уречения ден отишъл при златната рибка. Тя го чакала:
– Реши ли какво искаш? Казвай!
– Виж, златна рибке, и аз искам да съм богат. Но едновременно с това искам в държавата, в която живея, да няма толкова много бедни и нещастни хора. Нека в моята родина всички да живеят така, сякаш сме в някоя от тъй наречените „бели” държави.
Речено – сторено. На брега вече го чакал нов автомобил. Качил се рибарят и потеглил към новата си къща. По пътя гледа и не вярва на очите си: Чисти улици, спретнати къщи, усмихнати хора. Прибрал се в къщи, включил телевизора. По новините разказват, как под силен граждански натиск на всички политици, участвали в прехода – грабеж било забранено да са част от властта. Как под същия натиск корумпираните магистрати били заставени да осъдят доскорошните си господари – олигарси и местни феодали. Как им отнели награбените фабрики, заводи, плажове, гори… и ги върнали в държавната хазна. Тоест на истинския собственик – данъкоплатците. Разказвали по новините как шайката разбойници, откраднали държавата, си получили заслуженото. Самите журналисти – сякаш преродени, имали вид на свободни хора, а не на роби на властимащите. Нямало вече самоубийства. Новите избранници на народа управлявали не като предходните алчни, самозабравили се паразити. Имали обеца на ухото – какво ги чака, ако стъпят накриво. Прокурори и съдии били принудени да служат на правосъдието. Много от кривосъдниците се озовали задълго там, където им е мястото – в затвора. Думи като законност и справедливост придобили смисъл. Държавата вече не била най-корумпираната и най-бедната. Напротив – сочели я за пример. Ниска безработица, високи доходи.
Звъннало се на вратата. Бившият рибар отворил. С грейнали лица влезли приятелите му:
– Видя ли какво стана? Ти ли го направи? Какво си пожела от златната рибка?
– Пожелах това, което ви липсваше на вас. Да живеете сред смели и свободни хора.
.
Ивайло Зартов
(Централен софийски затвор, 24 април 2013 г.)
- За петата ракия или колко е хубав животът
Георги Бърдаров, Public-republic.com
Ей, тази история никога няма да ми омръзне да я разказвам. Може би защото в един ден стигнах края на света, изпих пет ракии, усетих Бог и почувствах колко е хубав животът.
Тя историята е простичка и, разбира се, започва с една налудничава идея, дошла след няколко питиета в одимена софийска кръчма. Случи се през лятото на 2005 година, когато, след порядъчен запой, решихме да направим обиколка на Родопите. Петима възрастни в малка спортна маздичка, посред лятото в най-големите жеги, се понесохме из магичните Родопи. И изживяхме магични приключения.
Минахме по пътища, които са били пътища преди десетки години. Пихме ракия с чудати старци в кошари, които съм сигурен, че не съществуват и някой ги бе измислил за случая. Говорихме си за живота със събрали мъдростта на вековете старици посред мегданите на села, излезли сякаш от разказите на Радичков и Пелин. Изживяхме какви ли не контрасти, спахме на странни места.
Първата вечер замръкнахме край хижа „Гоце Делчев”. Оказа се, че няма нищо свободно, а бяхме преуморени. В крайна сметка ни настаниха встрани от хижата в бивши пионерски бунгала. За мухъла и дървесината няма да отварям дума, те се преглъщат с малко повечко огнена течност, но, виж, ценоразписът е друго нещо!
Възстановявам го по памет:
Ц Е Н О Р А З П И С:
Легло – 1.50 лв.
Е К С Т Р И:
Чист чаршаф – 0.50 ст.
Теляк – 0.50 ст. (извинаваме се, в отпуск е!)На другата вечер бяхме в Замъка на Беширов край Неделино, където по залез се излежавахме в басейна и гледахме как градът притихва посред лай на псета и детски викове. Но в крайна сметка стигнахме до края на света!
Как се стига до края на света ли? Ами много е лесно! От Смолян хващате право на юг. Задължително се зареждате със смилянски боб в Смилян. Е, ние малко прекалихме, защото, когато се появи усмихнатата сервитьорка, поръчахме пет порции бобена салата, пет бобени чорби, пет паници боб с наденица и пет бобени десерта! След толкова боб обаче си пълен с енергия и можеш да стигнеш до края на света!
Та: от Смилян свивате на югозапад, подминавате Буката и Могилица, и се озовавате в центъра на село Арда. Тук, на разклона на „Патриарх Евтимий” и „Синчец”, хващате, разбира се, по „Синчец”, оттам леко завивате по „Трудолюбие”, излизате от Арда и стигате до … Гудьовица.
Защо Гудьовица е краят на света ли? Ами защото е в края на топографската карта, след него няма нищо друго, защото е в края на България, след него е само телената гранична мрежа и защото пътят странно свършва точно в центъра на селото пред входа на единствения смесен магазин.
Ако се запътите натам и решите да се подкрепите с провизии в него, забравете. Има само бира и яйца. А на въпроса защо няма нищо друго, усмихнатата продавачка ще повдигне рамене и ще ви отвърне: „Ами защото свърши лимонадата!”
Докато щракаме с апаратите и вдишваме чистия родопски въздух, подхващаме приказка с местните хора. От дума на дума стигаме и до обяснението защо сме дошли тук. Ала на нашата географска теза, че искаме да видим края на света, получаваме в отговор: „Ааааа, не, не сме накрая, след нас има още…” Ние и петимата сме географи, двама преподаваме в Университета и се опитваме научно да поясним, че няма нищо след тях. Взели сме и една от най-пълните военни топографски карти на България. Но и те упорстват: „Ааааа, има, има, след нас е Гоздьовица!” И се смеят – топло, напевно, по родопски.
В крайна сметка любопитството надделява и решаваме да проверим занасят ли ни или всичките си университетски познания трябва да пратим в някое кошче за разделно събиране на отпадъци…
Тръгваме по нещо, което някога може и да е било път, но сега е само камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегите трева. Японската ни градска госпожица пълзи уплашено нагоре по хълма. Слънцето вече прежуря, макар да е само 10 сутринта. Жужат насекоми и ухае на мащерка. Ах, как само ухае на мащерка, иде ти зарежеш всичко и да се излегнеш гол в нея, забил поглед в томителната синева на родопското небе.
След около 40 минути пълзене по баира и след последния възможен завой на родната ни България пред нас изниква стара, но бяла като сняг табела:
Някъде тук вече сме готови да повярваме в чудеса или да си скъсаме дипломите. Оставаме японската госпожица на сянка и бавно влизаме в Гоздьовица.
Село Гоздьовица някога е било голямо, хубаво родопско село, ако се съди по къщите. По-скоро по остатъците от тях. Наброявало е повече от стотина високи, горди, изправени като исполини каменни постройки.
Животът е кипял, пръскал се е като вълна момински смях, разпилявали са тишината с игрите си деца. Хората са се карали, обичали, помагали, погребвали, раждали, женели, разделяли, раздавали. Ляла се е люта ракия пролет и руйно вино зиме. Наторявали са земята с прахта си, а от тази прах е пониквал животът чрез десетките плодни дръвчета, които сега са прорасли насред изоставените дворове и изкорубените каменни останки.
Днес къщите са грохнали, полуживи старци, подпрени на ощърбени самоделни бастуни. С олющена мазилка, с натрошени тикли, с изпопадали ченета и счупени очила. Къщите са като хората – няма ли кой да ги сгрее с присъствието си, изсъхват в тиха самота.
Още по-тъжно е като бутнеш една от висящите на косъм върху пантите, жаловито скърцащи врати и пристъпиш в тези някогашни домове. Сякаш страшно бедствие е прекършило всичко отведнъж и людете панически са побегнали. По прашасалите дървени дюшемета се търкаля домакинска посуда – тенджери и тигани, в които сякаш довчера някой е приготвял любимото имам баялдъ. Неразопаковани куфари, от които стърчат необличани дрехи, детски обувчици, листа от ученически тетрадки, писма, които може би никога не са достигнали адресатите си. Неизказани мисли, несподелена болка, неизживени мечти…
Не знам имаме ли право да нарушаваме тишината и мъката на тези къщи, но в една от тях намираме пожълтял лист, ситно изписан с почти ученически почерк. Възстановявам го по памет, защото дори и той изчезна…
„Мили мамо и тате, пиша ви, но не знам дали някога ще прочетете тези редове… Аз съм добре, вече две години съм в Америка. Нямаше как да се сбогуваме…, знаете как беше… или трябваше да побегна бързо, без да се обръщам назад, или…
Минахме през Гърция, с Метин бяхме заедно, заедно се качихме на кораба за Америка. Не можете да си представите колко безкраен е океанът и колко е син… Мислех, че умираме, че никога повече няма да видя земя, че никога няма да мога да ви поискам прошка. Пътувахме седмици наред, преди да стигнем Америка. Америка е толкова странна, всичко е толкова различно и голямо, а хората са същите и се усмихват по същия начин.
В началото бе много трудно, спяхме където сварим, после с Метин се разделихме, накрая си намерих работа. Сега съм добре, работя в една пекарна, ставам рано, ама знаете, аз съм свикнал. Работа мен не ме плаши. Имам си квартира, събирам за кола. Всичко си имам… Всичко си имам… Всичко…
Само когато завали
и мъката с дъжда изтича
си спомням колко ме боли
и колко много ви обичам…Прощавайте, прощавайте…
Ваш обичан син:
Саид Метков5 IV 1967 г., Сакраменто – САЩ”
Излизаме навън. Нещо ни е задушило за гърлата. Нещо ни е влязло в очите. А небето е толкова дълбоко синьо, толкова хубаво. Главите ни леко се въртят. Оглеждаме се. Чува се само жуженето на насекомите, в далечината пръхти магаре. Очакваме всеки момент да изскочи отнейде призрак.
Призрак не изскача, но от обвит в бръшляни портик изневиделица се появява жизнен, 75-годишен старец. Съзира ни, отстъпва крачка назад, прикляка, удря се с длани по коленете и звучно извиква:
– А, хора!
Тук ние също отстъпваме крачка назад от странната му реакция, но, без да ни обръща внимание, старецът продължава:
– А, хора, лелеееееееее, хора в Гоздьовица! Лелеееее… – и се хваща за главата.
– Как сте се излъгали бре, хора? Та тук никой не идва! Тук от три години никой не е дошел! Те децата вече не идват. Бог не идва. Лелееее, хора! Ама чакайте, чакайте, ей сегинка ще изкарам масата и каквото Бог дал!
Ние вече сме се запознали с него и шумно възроптаваме:
– Аааа, бай Стоиле, ние сме съвсем за малко, щракваме с апаратите и бягаме, път ни чака, остави масата…Това последното увисва във въздуха, защото бай Стоил чевръсто се шмугва през обраслия с бръшлян портик. След минутка все така чевръсто се връща с продълговата дървена маса, която слага насред улицата. Разбира се, това някога е било улица, сега са камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегата трева. И поставя каквото Бог дал.
А Бог дал тая сутрин – прясно издоено млекце, пчелен медец … и една изпотена, с търклящи се по гладката й повърхност капки бутилчица, пълна с огненозлатиста течност. Разбира се, домашна ракийка.
– Аааа, бай Стоиле, недей така, молим те! Не можем да пием ракия! Та само 10 часа е, ако започнем от сутринта, къде ще му излезе края…
Но той е невъзмутим:
– Оооо, я стига глупости. Слънцето знаеш ли кога е изгряло…Вече пет часа е горе и пет оборота е завъртяло. Я си пийнете и не му мислете!И като в приказка от незнайно колко нощи около масата се появяват шест дървени стола, които почти закуцукват между камъните, и шест стъклени филджана. Които бай Стоил мигом пълни догоре. После обръща глава, изплюва се върху камъните, извиква звучно:
– Наздраве! – и гаврътва своята ракийка на екс. След това изпръхтява доволен – Аааааааааах! – и забърсва с опакото на ръкава навлажнените си устни.Придобили малко смелост, и ние наквасваме прежаднелите си от жегата гърла, и … тук, знаете ли, започва същността на историята!
Първата ракия, ех, първата ракия… Първата ракия е нещо специално, трудно обяснимо. За първата ракия могат да се напишат трактати!
Тя е като първата любов, като първото потапяне в морето. Първата ракия има свойството да разхлаби възела, стегнал градските ни душички и умове, които никога не си почиват. Те непрекъснато смятат колко си спечелил, колко си загубил, колко още трябва да спечелиш. Първата ракия сваля оковите, освобождава духа. Прогонва всички демони от теб, всички онези хора, които са се настанили удобно в главата ти и с които по цял ден спориш и се караш наум, на които по цял ден доказваш, че си прав и те, мамка му, никога не са съгласни с теб.
Първата ракия се разлива като зехтинец по трахеите, облива с топлина цялото ти тяло, чак до пръстчетата на краката. И някак си неусетно, но напълно естествено, както допреди миг си се дърпал, поднасяш празното филджандже на бай Стоил и той го пълни отново.
А втората ракия, ех, втората ракия… Втората ракия е като откровение, за втората ракия могат да се напишат трактати!
След втората ракия се отпускаш на стола – отначало с притеснение, а после с цялата си тежест. Дотогава си седял прегърбен напред, целият стегнат като пружина, готов всеки момент да скочиш и да забиеш юмрук в лицето на някой гад, да докажеш на друг колко си прав, да задминеш трети на финалната права. А след втората ракия, ех, след втората ракия буцата в гърлото ти се стапя, почваш да чувстваш тялото си леко като перушинка. Разтягаш рамене, наместваш кокалите, вдишваш с пълни гърди. Пълниш дробовете с чист родопски въздух и усещаш как животът бавно се завръща в теб.
А бай Стоил разказва – а той умее да разказва, ах, как само умее да разказва!
Бай Стоил е като препълнена двесталитрова бъчва, която само чака да се отпуши канелката и историите сами да потекат. Разказва за селото – за неговото начало, за неговия край, за хората, които са оставили следи по същите тези камънаци, дето седим сега с него. За това, как са минавали булките с менците и как мъжете са правили вино, как се е вило хорото от мегдана чак до хоризонта. За това, как някога е кипял животът и как постепенно хората са се превърнали в птици, които са забравили обратния път към гнездата си. И как накрая са останали само 6 души – четирима мюсюлмани и двама християни.
Ти слушаш и не слушаш. Неее, по дяволите, не слушаш, ти го преживяваш заедно с бай Стоил!
Само между две ракии изтече повече от половин век от живота на селото. Само между две ракии се родихме и умряхме с него. Само между две ракии преминаха покрай нас стотици души. Усмихнати, разплакани, влюбени, тъжни, с щастливи лица, с подпухнали от безсъние очи. С белези от наган по телата, с рани от насилие по душите. Говорят, смеят се, разказват, оплакват се, крещят, псуват, пеят и вървят без да спират, на тумби, по двойки, по единици.
Точно в този момент покрай нас, сякаш от нищото, изниква друг енергичен старец. Среден на ръст, с късо сетренце и навити над лактите ръкави, с тънък, но добре поддържан мустак. Той само ни кимва студено и някак си странно, с плавна походка се изгубва в маранята.
– Салим – веднага ни обяснява бай Стоил. – С него не си говорим от 40 години.
– Как така не си говорите?
– Абе то дълга история, знаеш ли…
– Ами не, разкажи!
– Много е дълга тя, нашата история…
– Нищо де, не бързаме за никъде – странно, вече наистина не бързаме за никъде. Времето сякаш спря своя ход, облегна се с юмруче на съседния комин и въздъхна с облекчение.– Ами на така, едно време, преди един наниз години, и двамата бяхме влюбени в Айшето. Е да, ама Айшето избра мен, и оттогава той не ми говори. Еееех… – бай Стоил изстрелва една храчка на камъните и забърсва с опакото на ръкава. – После животът изтече и Айшето се пренесе в по-добрия свят, хората отлетяха, децата ни забравиха… останахме само шест живинки тук.
– Ама знаеш ли какво стана преди три години? Преди три години получих нещо като удар. Посред зима, в най-големия студ. И Салим се емна – посред нощ, сред виелицата, през преспите, до Гудьовица, намери лекаря… спаси ми живота! Като оздравях и се върнах в селото, се събрахме с него, напихме се, поплакахме си, простихме си… И оттогава пак не си говорим.
Тук бай Стоил пуска една попържня и налива третата ракия.
Третата ракия, ех, третата ракия е откраднат миг от вечността! За третата ракия могат да се напишат трактати!
Третата ракия е като везна. На едното й блюдо лекомислено се поклаща доброто ти настроение, цялата ти веселост, усещането, че можеш да повдигнеш планини, желанието да се съблечеш гол и да тичаш по поляната отсреща. На другото блюдо е промъкващата се като крадец в душата ти тъга. Неее, не точно тъга, по-скоро спомена от всички пропуснати шансове в живота, от всички провали. Едва доловима болка, подобно повей на северняка в чудна майска нощ.
И двете везни се люлеят и балансират помежду си. Точно както се люлее всичко вътре в стомаха ти и се чуди откъде да излезе. Точно както се люлеят пред очите ти къщите, комините, камъните, тротоарите. Точно както се люлеят птиците в безметежния си полет.
В този момент по улицата се задава пъргава, много нисичка и спретната старица с шарена забрадка на главата. Крачките са ситни, но походката бърза и уверена. Тя ни поздравява усмихнато, но като се изравнява с масата, прецежда през тази усмивка едно тънко, но звучно:
– Пияници…- и подминава в посока към центъра.
– Фатмето! Телефонистката ни. – пояснява бай Стоил.
– Искаш да кажеш, че някога е била телефонистка?…
– Не, сега е телефонистка.
– Айде стига, бай Стоиле, каква телефонистка, та вие сте само шест човека на кръст, забравени от всички…– Анджък де, телефонът ни е единствената връзка със света. Запазихме го в някогашното кметство. И сега Фатмето всеки ден, седем дни в седмицата, ходи между 10 и 14 да дежури на телефона. Де да знаеш, някой може да ни се обади…
Тук бай Стоил млъква. Ние не схващаме веднага защо. Загрубелите ни градски душички, свикнали да възприемат всичко с мнителност, не схващат, мамка му, защо. Но тишината обхваща телата ни, като дива лоза каменните дувари на къщята. И изведнъж, заслушани в тишината, чуваме ударите на сърцата си и се усещаме. И ни става едновременно тъжно до сълзи и мило, топло някак си, сякаш сме нагазили в късноесенна октомврийска шира. И си обещаваме наум, че ще вземем номера и ще се обадим…Прощавай бай Стоиле, не се обадихме…
– Виж, за табелката даваме дежурства веднъж седмично – напевно, с една тънка, играеща Елениното по устните му усмивка продължава той.
– Как така давате дежурства?
– Ами ей така, всяка неделя един от нас е дежурен, ходи и мие табелата.
– Миете табелата???
– Ами да, не видяхте ли колко е белинка?
– Да де, ама… – и това „ама“ увисва във въздуха, както много други изтървани реплики и недоизказани мисли в този чуден родопски ден в края на България и края на света…– Обаче знамето го перем само веднъж месечно!
– Знамето? – тук вече можем да се закълнем, че бай Стоил добродушно ни взима на подбив.– Да, знамето, дето е до бившето кметство. Събираме се тържествено веднъж месечно, сваляме го, перем го и пак тържествено го качваме на пилона. Така де, може да сме в края на България, ама нали и ние сме българи, нали сме живи…
Тук бай Стоил се възползва от нашето заплесване по неговите магични истории и ни налива четвъртата ракия.
Четвъртата ракия, ех, четвъртата ракия… Четвъртата ракия е като потапяне в котел с ледено студена вода, като скок в бездната, като раздиращ стон; за четвъртата ракия могат да се напишат трактати!
Четвъртата ракия има способността да обръща колата, тя е камбанен звън в черна нощ, когато лудостта бие в слепоочията ти и ти си на границата между живота и смъртта…
С четвъртата ракия в душата ти нахлуват всички твои неуспехи. Провалите ти се зъбят подобно кървясали псета. Несполучливите ти любови се смеят като зли вещици и те сочат с пръст. Всички хора, които са те предали, недооценили, забравили, се нареждат в шпалир и пляскат с метални длани, и най-тъжното – всички онези, които ти сам си предал. С четвъртата ракия идва самосъжалението, а с него вървят, като верни другари, и сълзите.
Вече са в крайчеца на очните дъна и аха да се отронят и потекат, когато бай Стоил те спасява с предложението:
– Я аз да взема и да ви разходя из селото, да ви покажа кое-що, да видите знамето…
Ние, доволни, тръгваме след него. Клатим се малко, ама то е от жегата, много горещ тоя август, да му се не види, колко непривично горещ се оказа! Подминаваме грохналите къщи, изтърбушените кошари, празните колиби. От време на време се чува дъждосвирец, а от малка купчина със сено изскача сънена котка.
Нееее, вече не ни е тъжно, някак си хармонията се е завърнала в нас. Ставаме все по-нетленни, все повече едно цяло с природата и заглъхналите, слепи къщи. Стъпваме по натрошени прозорци и чуваме звънкия смях на тези, които са ги поставяли някога. Не, не ни е тъжно, сигурни сме, че те ни се радват някъде и ни чакат да им разкажем за тяхната Гоздьовица.
Стигаме центъра на селото. И той е обрасъл с бурени и пожълтяла от жегата трева. И тук, до сградата на някогашното кметство, наистина виждаме ръждясал пилон, на чийто връх се вее българският трибагреник, а встрани от него – странна каменна постройка. Тя също е изоставена, макар да е запазила непокътнато каменното си скеле отвън. Прилича на религиозен храм, но е трудно да се прецени дали е било църква или джамия. Обръщаме се към бай Стоил:
– Бай Стоиле, а това какво е?
– Храмът! – лаконично отвръща той.
– Ахааа, ама църква или джамия?
– Ами, храмът! – повдига очудено рамене.
– Да де, но кой се моли вътре – вие, християните, или те, мюсюлманите?Тук бай Стоил ни поглежда така, сякаш сме му задали въпрос от квантовата физика или ракията ни е малко, пуска една попържня и отвръща:
– Ами всички се молим вътре, къде да се делим???Пристъпяме в това „вътре“. Там няма нищо – няма икони, няма стенописи, няма свещници и канделабри, няма имената на Мохамед или флорални мотиви. Няма нищо.
Не, има! Има дух, има много, ама много дух. От простите каменни плочи по пода стърчат зелени треви, през някогашното прозорче в горния край се процежда сноп слънчева светлина, а в теб се прокрадва усещането, че някъде там седи Бог, подпрял е с юмруче брадичката и се усмихва с бисерно сини очи. И от твоите очи все пак прокапва, не можеш да се удържиш. Неее, не е от ракията, не е от прахоляка…
Бай Стоил не те оставя обаче и те връща в реалността – отново на масата, там при бутилката и магичните му истории. Някой междувременно е донесъл баница. В стара поочукана тава, загърната с вестник и престилка отгоре. Всички ни се радват тук, и живите и мъртвите, и християните и мюсюлманите. Бай Стоил разгръща престилката, къса вестника и начупва баницата с грубите си жилави ръце, по които ясно изпъкват сините му вени. Кокалчета му побеляват от напъна.
Баницата ухае чудесно. На сирене, на дом, на уют. Отхапваме. Дъвчем лакомо, преглъщаме с айранец. За миг разговорите замират, само преглъщането издава, че сме живи и че сме тук. Преполовяваме баницата и бай Стоил отново напълва филджанджетата – петата ракия!
Петата ракия, ех, петата ракия… Петата ракия е връзката между между ада и рая, петата ракия възражда живота, с петата ракия откриваш липсващия смисъл. За петата ракия могат да се напишат трактати!
На петата ракия обичаш всички. Идва ти да целунеш всяка живинка, да погалиш всяка тревица, да разкажеш на хората колко е хубав животът. Защото животът наистина е хубав… след петата ракия. Душата се отделя от тялото, издига се над всичко тленно, рее се като птица между облаци и синева. Откриваш най-ценното – радостта да си истински свободен. Припомняш си какво е да летиш… И точно тук, може би от ракията, може би от жегата, в главата ти се появява един безумен въпрос и ти го задаваш гласно:
– Абе бай Стоиле, вие тука не се ли карате помежду си заради религията?
– В смисъл как?
– Ами така, християни и мюсюлмани. Цял свят е пропищял, навсякъде се бият, колят…Навсякъде делят Бог и си доказват кой е по-истинският Бог!
Бай Стоил те поглежда отново така, сякаш си му задал въпрос от квантовата физика или ракията ти е малко.
– Абе ти луд ли си? Защо да се караме? Какво да делим? Ти знаеш ли как са основани тия две села?
– Не знам, откъде да знам…
– Е как не знаеш, нали си учен човек? – бай Стоил става леко агресивен, явно съм го жегнал с моя въпрос.
– Ами учен съм, ама не знам…– Ей сегинка ще ти кажа, ти пийни, а аз ще ти разкажа.
Те били двама братя: Гоздьо и Гудьо. Оженили се, единият в долната махала, другият в горната. После дошли турците и ето на, единият мюсюлманин, другият християнин… Ама си остават братя, нали така? И продължили да си помагат, както винаги са си помагали. И ние така винаги сме били заедно и сме си помагали. – Бай Стоил допива петата ракия. В ъгълчетата на очите му се появяват сълзи. А очите му са толкова бистри, като на малко дете. Обгръща ни с топлия си поглед, махва с ръка към къщата – Чакайте сега да ви покажа нещо. Я елате, елате с мен да видите нещо…
Незнайно как след пет ракии, но бай Стоил рипва пъргаво и се вмъква в обраслия с бръшляни портик, ние доста по-тромаво и с несигурна походка го следваме. Дворът му също е буренясал, стъпалата към къщата са очукани и подпетени. Пътеката между нея и дувара се губи, а около самия дувар се е увил къпинак. Едно весело, добродушно магаренце, с провиснало досами земята тумбаче си навира ушите в нас. Излизаме от другия край. Къщата му е на нещо като височинка и от нея се открива поглед към Гърция, към Гудьовица и полето помежду им. Бай Стоил поставя длани над очите си, посочва ширналото се напред по хълмовете поле и казва:
– Виждате ли онова там?
Всъщност ни сочи едно бяло, почти правоъгълно място, което поразително прилича на гробище. Ама защо ще ни показва гробището?
– Знаеш ли какво е това?
– Не знам, откъде мога да знам!
– Ами гробето!
– Гробето? Вашето или тяхното?
– Нашето – и бай Стоил очертава един кръг с двете си ръце.
– Аха, на Гоздьовица значи!
– Не, на Гоздьовица и на Гудьовица.
– Искаш да кажеш, че там заедно…
– Да.
– Християни и мюсюлмани?– Точно това искам да кажа. Знаеш ли колко малко земя имаме тук, къде ще я хабим за две гробища! И защо, нали всички сме едно. Накъдето и да ходим, каквото и да правим, накрая всички пътища се съединяват. Когато си отиде християнин, дохожда попа, когато мюсюлманин – имама, но се събираме всички заедно да изпратим поредната душичка, пренесла се да ни чака горе!
Тук вече преставам да слушам, преставам да мисля.
Усещам как кръгът се е затворил и съм се прибрал у дома. Всичко е един съвършен кръг, без начало и без край. Всяка крачка ме е водила насам. След всяка пета ракия душата ми е летяла дотук и е свивала гнездо върху някой неодимяван от години комин! Сълзите са от извор, сълзите са сладки… Прегръщам бай Стоил и присядаме на тревата…Чувам ги, ясно ги долавям в синия прозрачен въздух – гласовете на всички неродени гоздьовчани, гласовете на всички незавърнали се. Усещам тревата как ме гъделичка по босите крака. Поглеждам се и онемявам – та аз съм по къси панталонки! Господи, от дете… Чувам детски смях до себе си. Поглеждам, няма го бай Стоил. Едно жизнерадостно гоздьовско хлапе с бисерно сини очи и къси панталонки се смее и ме вика. Затичва се все сила по хълма надолу към гробето. Не му мисля и секунда, рипвам и се затичвам подире му. Ще го стигна ли? Със сигурност….
Снимки: Илия Илиев
- Приказка за малкия Борко и трите му баби
Имало едно време едно малко момче, което си нямало баща. Или по-точно имало, но той бил далече и не си спомнял за него.Това малко момче имало млада и красива майка, но тя била като някакъв рядък и скъп дар – идвала само от време на време.
Малкото момче си нямало дори дядо, който да му покаже как точно да падат, стават и да се държат мъжете. Дядото, на когото приличал, бил вече на небето; а другият бил баща на бащата, който го бил забравил – и не можело да се очаква от един много далечен баща близък дядо.
Но какво все пак имало малкото момче, може би ще попитате – кого все пак имало? Ще ви кажем. Имало три баби, които да се грижат за него. Едната му била баба по права линия, втората – по съребрена, а третата му била прабаба. Тези три баби били всеки ден неговото семейство.
Един ден малкият Борко (така се казвало момчето) отишъл в гората с една от своите баби и докато си вървял между дърветата, кой знае защо се сетил точно там да попита: „Защо си нямам татко?“. Какво можела да каже бабата, какво да излъже… Казала му, че той си има баща, който е голям и силен, и един ден малкият Борко ще стане като него. „Висок и красив като ей онова борче, виждаш ли го, което, преди да порасне, е било като теб мъничко…“
За майка си малкият Борис не питал често. Но когато му липсвала, правел двойно повече бели. Това бил неговият начин да си отмъсти на околния свят за онези най-важни хора и/или неща, без чието присъствие никой малък човек не може да бъде сигурен, че не са го предали.
Малкият човек си имал и една приятелка, момиченце, което живеело в съседния двор. Момиченцето било щуро и палаво като Борко, и било на неговата възраст. Борко не обичал да гледа детски филмчета, в които героите са момичета. И ако можел да избира пред Цвети (така се казвало момиченцето) и някое момчешко приятелство, сигурно би предпочел момчешкото. Но когато един ден друга негова баба го завела на едно място, където учели децата да танцуват, малкият Борко се хванал здраво за ръчичката на съседската си приятелка, защото само нея познавал сред всички останали деца. Така, както се хващал за присъствието на някоя от бабите си сред непознати, така се хванал и за малката Цвети. Покрай нея се престрашил да затанцува с останалите на една от първите публични сцени в живота си.
После, когато се покланяли, едно по-голямо момче му казало: „Не трябва да се покланяш така, като момичетата. Момчетата го правим по друг начин, не виждаш ли?“. А малкият Борис просто гледал как Цвети се покланя и направил като нея. После му дали детски потури и риза, а на Цвети дали сукманче – и на един празник така, пременени в народни носии, те зарадвали публиката от родители, баби и дядовци. Борко получил награди, почерпили го с торта, а на всичко отгоре сред публиката били не само майката и бащата на Цвети, но и неговата – най-красивата и желана от нечие детско сърце майка…
А после какво станало може би ще попитате? После дошъл понеделник и майка му пак си отишла. И пак се заредили дните, в които неговите баби се редували да му бъдат и баща, и майка; да го учат как да се пази от колите, как да пресича улиците, как да се облича, как да се храни, как да правиш пиш… Той знаел, че поне една от тях винаги ще е край него във всеки миг от деня и нощта, в които едно дете пораства.
Не знаем обаче края на приказката, не можем да я ви доразкажем. Дори основният разказвач не знае какво ще се случи по-нататък. Но ако поне някоя от трите баби на момчето живее достатъчно, за да види как малкият Борис е пораснал като младо борче в гората, тя може би ще му разкаже не тази история, а друга, която не е за деца.
Мариана Христова
- Усмихвай се, Станишка
На 12 май 2013 г. се проведе операция „Супернаглите”. Самите участници в нея обаче си я наричат, ей така за благозвучие, „избори”. Още не бяха приключили последните стъкмистики – и се появи бившият вътрешен министър Румен Петков с искане за оставката на Станишев. Сергей отвърна, че това са дребни политически интриги, че не му било сега времето. Дребни, дребни… колко да са дребни? Подскочиха членовете и симпатизантите на столетницата:– Еех, Румене, Румене – завайкаха се червените редици. Какви са тия глупости сега? Какво толкова не му харесваш на наш Серго? Момчето се старае. Каква вина има, че толкоз може?
Шест пъти подред губи избори Станишев. Е, и? Голям праз! Все някой ден ще спечели. Нека тренира, нека се учи. Никак, ама никак не е красиво точно сега да си подава оставката. Мистър „Чистичък”, нали така му викаха американците, ще остане на поста си. Той е мъж, даже мъжага и никога няма да напусне и да избяга, като мишка. Ами на кого ще остави невръстните социални милионери, дето сучат около него? Няма кой друг да се грижи за тях. Ще осиротеят, милите. Не, не, не бива така да се напада един виден специалист по „ролята на шинелите, униформите, такетата и бомбетата в Съветската армия”. Не бива. Не е шега това.
От Хохегер, през Моника, та чак до Бойковите министерства го обичат. А и защо все искате да го махате след като изгуби поредните избори? Това нарочно ли го правите? Оставяте го да се наака и го почвате. Защо никога не повдигате гилотината преди да оцапа пейзажа? Защо винаги преди избори се пеят едни и същи частушки?– Сега не е времето да се делим… Сега не трябва да се цепим… Сега трябва да се обединим… Да сме всички заедно… Е-е-е, добре де. Преди изборите не може да си тръгне Сергейчо, след изборите – пак не му давате, защото идвали нови избори. Ама какво искате от него, бре? Ще го подлудите. Я го вижте! От нерви е започнал да яде без да се контролира. Няколко размера по-големи гащи му ушиха, ама и те са му опнати, като трико на гимнастичка. Бузките му на цепелини замязаха. Ще му докарате някой инфаркт накрая. Американската посланичка на крака му отиде да го види, да му измери кръвното.
А пък в БСП-то разни Руменовци, Татянки и други „поразяващи” усти тръбят по медиите:
– Не сме доволни от Станишев, да си ходи! – да си ходи, ама като опре до гласуване вътре в самата партия, същите тия Татянки гласуват точно обратното – да не си тръгва Серго. Да си остане, че без него не можем. Луда работа. Обичат го Станишката, той е направо мечта за всички политически противници. Трудно могат да си представят по-способен от него. Да не използваш потенциала на столетницата, да не съумееш да спечелиш избори, дори когато основният политически опонент се е самоунищожил, чрез серия от идиотизми.
За това се иска талант. Надарено момче е Серго, умно, интелигентно. А и, я го вижте как хубаво се усмихва пред камерите. Нека се смее, нека ни радва. Усмихвай се, Станишка!Ивайло Зартов,
14 май 2013 г.
- Комшийско доверие и признателност
Снимка: Снимка: Живко Ангелов, Bulgaria1989.wordpress.com Лятото на 1989 година. Годината на срамната „голяма екскурзия“. Невръстни деца, немощни старци, дори и хора, умствени изостанали, бяха принуждавани да напускат родните си места и да поемат път – незнаен и труден. Режимът ги хулеше, измисляйки най-долни сравнения. Обвиняваше ги в нечестност, в изменничество…
И моето село със своите скромни 600 гърла само преди месец от отварянето на южната граница, в един майски ден беше намерило куража да въстане срещу етническото почистване и на соцнационализма.
………………..
Непрестанно колони от хора и машини поемаха посоката югоизток. Всеки ден и час една и съща картина: плачещи съседи, българи и турци. Хора, расли на една и съща земя, делили скръб и радост. Разменяха си подаръци, но без да си казват ‚сбогом‘, сякаш знаеха за предстоящата есента промяна.
Натрупаните с години с пот блага оставаха на произвола. Със скромни бохчи поемаха пътя на изгнаника.
Бе дошъл и редът на моето семейство. И ние получихме „любезната покана“ за екскурзия. С наближаването на уречения час и в повече ставаха изпращачите ни, и с това – човешките ридания…
По едно време на прага на къщата се появи приятелят ми бате Борис от съседното село. Имаше по няколко прякора. За мен бе известен с прякора – Борис Бързия. Сякаш за да ме опровергае, набързо започна да се прощава с всички ни. Преди да ме прегърне, леко сложих ръката си на рамото му и го издърпах малко встрани. Предложих му да приеме като дар някои-други вещи от покъщнината, тъй и тъй оставаха на произвола. След чутото с присъщата му бързина се освободи от мен и заставяйки лице в лице с мен рече: „Приятелю, сгреши! Може ли да приема това, като знам как е спечелено! Как ще гледам чужда мъка в къщата си и да се радвам на чужд честен труд?!“. Изведнъж ми стана съвсем горещо, но само след миг тъжното ми сърце се изпълни с радост. Исках да викна с цялото си гърло: „Хей, хора, оставете управниците, вижте нашите комшии какво мислят за нас! Как ни съчувстват!?“. Вече бях в прегръдките на бате Борис… А как ми се искаше да прегърна всичките хора, мислещи като него…
И така, ние се вслушахме в нашите чисти комшийски сърца. Те не ни излъгаха. Тези, които искаха да строят стена между нас, не майстори, а чираци останаха на човечността!
Хабил Курт,
из книгата „Любов, мъка и раздяла“, издадена през 2004 г.
- Такава любов
Такава любов! Сигурно мечтал съм – да ме разкъсва и да ме боли, но сладка да е болката. Екстаз ли е или не? Прегръщам те и се пали сърцето ми – Такава любов ли съм искал?
Да отлитам като птиците и пак да се връщам, да съм като цветовете – година след година раждат се, възкръсват в налети от слънцето плодове.
Такава любов! Да те изричам – благословена, чиста, в нощите да те сънувам, през деня да си сила, понесла света на крилете си.
Хиляди пъти горях на кладите, но към теб протягам ръце – изнемощели дори да са, пак за теб ще ги вдигна.
Такава любов! Душата ми ще те иска, очите ми ще те търсят, сълзите без стон ще говорят.
Такава любов! Тревите меки ще докосвам и заедно с тях и теб.
Да живея ли или не, да е утрото и нощта, да са пътищата непребродени, да е радост и тъга.
Такава любов! Ухание се заражда, разнася и търси те. Облаци, моля ви, станете ми коне. През необятното проводете ме и пак ме върнете.
Такава любов! Душата ми ще те намери, защото не може докрай сама да се скита.
Нури Джурин
- Държава на три магистрали…
.
∙ Държава: България
∙ Географско положение и граници: На три магистрали
∙ Население: Предимно в чужбина
∙ Малцинство: българско
∙ Официален език: английски, 1-во ниво
∙ Гъстота на населението: предимно по избори и по Нова година
∙ Градско население: 100% до доказване на противното
∙ Основен поминък: протести, покупко-продажба на коли втора ръка, кебапчета, гласове и чесън от Китай
∙ Валута: лев, глас или мерцедес
∙ Форма на управление: тригонометрична
∙ Мерна единица: комшията
∙ Култура и традиции: салфетки, митове и легенди
.
Нина Янева
Карикатура: Фейсбук - България за децата ни
С объркани хора, скована от страх,
в ръцете на шепа човешки бездария…
Погледнах в очите й днес и видях –
това не е моята малка България!Годините – зли. А пък залъкът сух
засяда в гръдта ми, тежи и изгаря я.
Животът – безплътен, подобно на дух…
Не искам! Не искам такава България!Да бягам? Не мога! Ще скитам сама
под чужди небета, до кокал разнищена…
Погребах баща си във тази земя
и тук са ми хлябът, солта и огнището!И дърпам синджира! До болка! До вик!
Помнете Кубрат и завета му, стария!
Душите ни – знаме! Сърцата ни – щик!
Да имат децата ни своя България!.
Ники Комедвенска
- Овцете и Господ
Случило се така, че Господ бил в много ведро настроение. Решил да си направи експеримент. На малко територия да струпа големи благини. Взел той с божествената си десница от най-хубавите плажове, сложил до тях топло, не много солено море. Подредил разкошни планини с изумрудени езера. Напълнил вековни гори с дивеч, плодове и билки. Подредил и няколко равнини с почва – директен внос от Рая. Химикалка да бучнеш, химикалчици ще поникнат. Останал много доволен от резултата: Райско кътче на земята.
Тъкмо се замислил кого да засели и нещо се разсеял. Гребнал няколко милиона овце. С тях, както си му е редът, имало кучета и овчари. Само че кучетата не били пазачи на стадото, а били зли псета. Хапели, ръфали, разкъсвали овцете безогледно. Овчарите и те не били добри стопани. Изобщо не се грижели за стадото. Само стрижели и доили овцете, при това непрекъснато. Чобаните били патологично алчни. Под неистовите им „грижи”, за 23 години стадото намаляло от 9 на 7 милиона. Подпирали се по цял ден чорбаджиите на гегите и само умували какво още да издоят… Вече били напъхали в потурите си плажове, гори, земи…
Периодично гегаджиите устройвали постановки, които за благозвучие наричали „избори”. За целта намятали различни на цвят ямурлуци. Червени, сини, сиви, жълти… Но под тях били все същите нагли геги. Облъчените овце всеки път си намирали оправдания и гласували срещу себе си. Една част от тях прозрели, че фалшивите овчари и кучетата ги лъжат и отказали да участват в театъра. Но системата била така измислена, че гласовете на негласувалите автоматично да се разпределят за ямурлуците и потурите им натежавали още повече.
Положението станало нетърпимо. Прогледналите овце се чудели какво да правят. От време на време се чувало по някое единично блеене, но псетата веднага прегризвали гърлото на осмелилата се да писне овца. Чудели се какво да правят, чудели се и решили да пратят делегация при дядо Боже, да му обърнат внимание, че е допуснал грешка и да го помолят за помощ.
Отишли те при Господ, оплакали му се. Погледнал Той изпосталелите им голи скелети и казал:
-Така, така. Сега като се замисля, може и да няма грешка. Нали знаете, че неведоми са пътищата Господни. Я се вижте! Вие сте милиони! Мъчителите ви са две шепи геги и толкова псета. Само че, заради вашите страх и глупост ви имат, както си искат. Разделят ви, настройват ви едни срещу други, манипулират ви. Отклоняват вниманието ви, само и само да не се досетите къде са истинските ви проблеми. И поединично ви изяждат. Нарочно не ви хранят и не се грижат за вас, за да се превърне собственото ви оцеляване в единствена цел. За 3-4 сухи тревички сте готови да предадете и себе си. Какво сте ми се разблеяли тука! Я се връщайте обратно, сами се оправяйте. Или ще измрете като овце, защото сте си такива. Или ще се сетите, че като се обедините може да се справите и с най-злите псета и господарите им.
Хайде беж, и да ви видя! Овце ли сте, какво ли сте?
.
Ивайло Зартов,
28 април 2013 г.
- „Боинг“ за САЩ
Понеже тук пари не се намериха
и няма да ги има занапред,
днес моят син замина за Америка –
с еднопосочен – в джоба си, билет.Ската във сака ризи – две, изгладени.
И обеща, че в САЩ ще ги пере.
Щял да си купи в Тексас нефтен кладенец,
та с мама да живеем по-добре.Но как да стане? – фраш е със отворковци,
които стържат кацата със мед,
а ние – под тоягата със моркова –
със дружна песен пак вървим напред.Нас – до един! – Държавата изклати ни.
Изплю ни се – в добрите сърчица.
И в „Боинг”-ите – птици неизпратени,
да пази Господ нашите деца!Валери Станков,
14 май 2013 г.
- Дж. Асандж: “България е осъдена на революция”
Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде
.
Сhergar, Neverojatno.wordpress.com
.
Ексклузивно интервю с Джулиан Асандж бе разпространено в българското медийно пространство, в което той пророкува, че в България ще се развият процеси, подобни на отминалата неотдавна арабска пролет.
– Г-н Асандж, наблюдавате ли това, което се случва в България през последните месеци?
– Да, разбира се. България е приковала вниманието ми и не само моето. Процесите в България се следят от множество анализатори по целия свят. Много е вероятно да се окаже, че точно от България ще тръгнат процеси, подобни на арабската пролет неотдавна – процеси, които ще се разпространят и в останалата част от Европа.
– Вие и преди сте прогнозирали, че очаквате следващите революции от типа на арабските да се случат именно в страните от бившия социалистически блок. Но защо залагате, че ще тръгнат именно от България, а не от Гърция например – и то след провеждането на парламентарни избори, резултатите от които се очаква да стабилизират страната?
– Изборите в България няма да променят нищо съществено относно реалността и оскъдицата, в която живее преобладаващата част от българското общество. Те просто ще дадат легитимация на борещите се за власт да ограбят каквото могат в оставащото малко време на относителна стабилност в страната. А че процесите, за които говоря, ще тръгнат именно от България нямам ни най-малко съмнение. Останалите държави, в които народното недоволство изглежда далеч по-масово, не са заплаха за системата, защото там хората се борят да не загубят това, което имат, докато българите имат толкова малко, че не могат да си позволят да загубят нищо.
Независимо кой ще спечели изборите, той няма да може, дори и да иска, да предотврати назряващите процеси, защото системата не го позволява. От момента на присъединяването си към Европейския съюз, независимостта във взимането на решения от българските политици е силно ограничена. Те трябваше да изпълняват стриктно различни критерии, социални и икономически политики, без да могат да се съобразяват с особеностите на местните условия. Това в комбинация с невижданата алчност на българските управници, с изключителната им отвореност към нечисти и лобистки сделки, доведе населението на България до крайна бедност. Прословутото търпение на българите ще изиграе лоша шега на политиците им и на цяла Европа, понеже това търпение преминава рязко в гняв, и колкото по-продължително е било то, толкова по-силен ще бъде гневът. А търпението в България продължи наистина дълго.
Българските политици нямат никакъв шанс да обърнат процесите в България, защото те не зависят от тях. Финасовата и икономическа криза, чийто край все още не се вижда и който край аз смятам, че може да стане факт едва с коренна промяна на западния модел на управление на обществото и икономиката, тази криза предполага увеличение на цените и намаляване на заетостта, а това българското население едва ли може да издържи. Вие сте част от пъзела на едно течение за световни промени, и то важна част, показателна. Защото въпреки че спазвахте всичко, което се изискваше от вас във финансово отношение, положението ви не се подобри, а напротив – изпадате в състояние на колапс. Случващото се във вашата държава показа много ясно една основна грешка на системата – не можеш да наложиш на хората еднакви правила за развитие и просперитет, ако не тръгват от една и съща позиция на развитие – както мисловна, така и икономическа. Желанието системата с нейните закони и правила да бъде наложена на всяка цена от нейните строители и философи, ако няма равенство от най-груб тип измежду всички подчинени й общества и народи, е обречено на провал.
– Какво имате предвид, като казвате „равенство от най-груб тип“?
– Ами точно това – ако искате всички да се подчиняват безропотно на вашите правила, то те трябва да мислят еднакво, да бъдат еднакви и в материално, и в духовно отношение. Да имат еднакви цели, вярвания и обичаи, еднакви условия на живот, да бъдат еднакви във всяко едно отношение. Докато управниците по света са близко до това равенство, то техните подчинени не са. Грешка бе да се смята, че е достатъчно политиците, бизнесът и така нареченото вип общество да изповядват общи принципи и да следват общи цели, за да може политиката в световен мащаб да се движи в една посока и развитието на света да се осъществява съгласно вижданията на елита. Цялата система е изградена върху низ от абсурди, в които трябва да вярват всички, но които реално облагодетелстват малцина.
– Бихте ли били по-конкретен? Кажете някой абсурд, характерен за България?
Не може да се каже, че има абсурдни принципи и политики, характерни само за една държава – на различни места те имат различни проявления и предизвикват различни изкривявания в обществото – изкривявания, които не издържат на тежестта на реалността и в резултат общественият договор се нарушава, а обществото преминава в революционен колапс. Но ето нещо, което ми направи впечатление в България и което българите чувстват на гърба си, но не проумяват в мисълта си, въпреки че то е една от причините за предстоящите сътресения. Всички вие чухте за световния скандал с излизането наяве на значителни сметки на световния елит, скътани в офшорни зони. В този скандал изплуваха имената на сериозни политици и личности от световен ранг. Разбира се, между тях има и българи, но техните имена се потулват от българските медии или се използват като компромати за постигането на политически цели. Минималната спомената сума на изнесените пари от българският елит в офшорни зони е 6 милиарда евро.
Кажете ми – получи ли гласност и развитие тази тема в българското общество – не. Защото това не е в интерес на елита, и тука идва абсурдността на ситуацията. Защото същият този елит внушава на обществото, че живее в държавата с най-ниските данъци, и че правят и са направили всичко възможно за привличане на външни инвестиции и увеличаване на растежа, докато в същото време изнасят собствените си авоари, за да спестят пари от същите тези данъци – това не е ли абсурд, наглост и безочие? Ето как ви манипулират и лъжат, ето как ви ограбват, докато ви втълпяват да търпите безропотно законите, които ви налагат. Но това, както казах, не се наблюдава само у вас, но при вас последствията от това разминаване между думи и действия е с най-пагубни последствия.
Или друг абсурд – плод на изтъкания от абсурди модел на системата, в която живеем. Как е възможно да ви агитират постоянно през медиите, чрез различните форми на реклама, да потребявате едно или друго нещо и в същото време да ви втълпяват, че за да сте конкурентоспособни, трябва да получавате ниски заплати? Няма роби – активни потребители – робът винаги произвежда за господаря си и съществува благодарение на неговата милост. Нивото на заплащането във вашата държава за огромна част от обществото е сведено дори под доходите, необходими за физическото оцеляване, а какво остава за активно потребление…
Това е цинизъм във висша степен. Системата е изградена така, че работникът винаги получава по-малко от цената на това, което произвежда, и в резултат никога не може да купи с парите, които получава, стоките, които е произвел; къде тогава отива активният потребител, каква е логиката на процеса?! В резултат на това огромна част от работещите в световен мащаб живеят в мизерни условия, докато трупащите печалба елити харчат огромни пари за прищевки и недоволстват, когато печалбите им намаляват, но никога не признават публично, че причината за това е в самата система. Могат ли да ни отговорят строителите на този неолиберален модел от кого очакват да печелят, ако едно от условията на конкуренцията е евтината работна ръка?
Целият този абсурден модел води до заграбване богатствата на света от една малка група хора. Безумната им философия стимулира нерационалното използване на световните ресурси с цел трупане на баснословна печалба за възможно най-кратко време, но печалбата сама по себе си не става за ядене и не е предпоставка за оцеляването на човечеството, на човека като разумен вид.
Можем да кажем, че техните действия са силно егоистични и в тях се водят само и единствено от желанието си да изживеят живота си в безметежност и охолство, без оглед на последствията от средствата, с които постигат това. В собствените си безумия те стигат дотам, че използват постиженията на науката и техниката не за облекчаване положението на хората, а като предпоставка за необходимост от намаляване на населението в световен мащаб, защото ако това население продължи да се умножава, те ще бъдат принудени да делят с него част от своите печалби. Нещо, което не желаят да допуснат. Съвременните технологии освобождават от необходимостта за ръчен труд огромна част от населението и ограничават силно нуждата от специалисти, и тези хора стават излишни.
– Да се върнем към България – какво точно очаквате да се случи? И защо тя е важен пъзел в движението към промяна на системата, за което споменахте?
Очаквам в най-близко бъдеще ескалация на напрежението сред населението – масови протести, прерастващи в революционни прояви, сгромолясване на държавата такава каквато е в момента, унищожаване на елита и изпадането в колапс на обществото – без да е ясно какво ще се развие от това. Дали ще се стигне до тотално унищожение или изпадане под чужда власт на населението. Важността на случващото се в България се състои в това, че резултатът от този взрив ще даде ясна представа на останалия свят за това, което го очаква, и може да послужи като катализатор за доброволни промени на системата в световен мащаб.
– Нима искате да кажете, че съдбата на българите е тяхната злочеста участ да послужи за събуждането на останалото човечество, което все още не е стигнало до тяхното състояние? Няма ли някакъв изход, гарантиращ оцеляването на българите като народ и държава?
– За съжаление сред българите не се виждат ясни идеи, към осъществяването на които обществото да се стреми след сгромолясването на настоящата система. Но дори и да ги имаше, за една отделна страна – част от този глобализиран свят – ще бъде много трудно да ги реализира, без да изпадне в изолация. Единственият изход е ако промяната започне повсеместно в целия свят, но това е особено страшно за световния елит, и ние ставаме свидетели на неистовия му стремеж да тикне народите в нова световна война, която да пусне кръв на системата и така да я стабилизира за известно време, до другата подобна криза. Единствената надежда на България е, ако успеете да задържите процесите, които напират, до изкристализирането на ясна алтернатива, борбата за осъществяването на която да се подеме ако не в световен мащаб, то поне в преобладаваща част от страните в Европа. Така че България е осъдена на революция.
- Ликуй, народе!
.
Ликуй народе! Ганьо пак е твой!
Уцели си съдбата безпогрешно.
И утре, щом от глад надигнеш вой,
спомни си за падението днешно.За факлите, с които се стопи
последната искрица, че си верен.
За скота, който иска да търпи
най-скверните дела в живота черен.За хитрия и мазен политик,
готов на килограм да те купува.
За болката от искрения вик,
която даже пукнат грош не струва.За пълния от птици терминал,
които ще отлитат надалече.
За мъката и страшната печал,
които някой „земен рай“ нарече.За мутрите, с които ще блести
едничкият ти образ за години.
За гнусното, което ще лъсти,
потъпкало завети и светини.Ликуй народе! Ганьо пак е твой!
Дори Алеко в гроба да извика.
Дари му пак съдбата си, без бой,
щом ликата намери си прилика…Ясен Ведрин
- Необятност
Толкова е тихо, а в мене крещи. Хиляди мигове търся в необятното.
В забрава искам да потъна някъде там. От Всевишният да търся и от живота милостта.
Да са устните ти, да е жаждата от пресъхналостта, да са очите ти, да са ръцете ти, да е топлината. Безмълвността на Космическата шир и силата да съм в мислите си за теб.
Да диря в битието ни на несгодата – малкото, но което е толкова много. Да е като стон в мене и акордът в ударите на сърцето – музика, сливаща две души.
Необятност, политаща – и времето. Колко ли е? Колкото е секундата, минутата, часът, денят и нощта… Приглушен съм в мига на забравата.
Любовта ли чува се и вижда се толкова надалече? Вятърът поема я и я носи.
Знам, че боли, желанието да извикам, да ме чуеш… И като късчета разпилени Обичта ще събирам – Необятност и нежност.
И по малко на глътки ще те отпивам с песента на щурците, ще те търся в житата и сред алени макове.
Вечерницата ясна за тебе ще питам. Необятност и Космическа тишина.
И ще се събуждам недоспивал, унесен в ударите на сърцето. Необятност.
Нури Джурин
- Българин, учил в Чикаго, създаде първа по рода си детска книга
.
„Голямото приключение на малкото таласъмче” на Никола Райков
може би е първата авторска приказка-игра в света
Помните ли книгите-игри? През деветдесетте години на миналия век те се превърнаха в културен феномен за страната ни и изкачиха България на първо място в света по брой на издадени книги-игри на глава от населението. Тяхната бройка е близо двеста, но никой от авторите тогава не дръзна да пробва нещо, което изглеждаше очевидно – да напише книга за най-малките.
Двадесет години по-късно Никола Райков написва първата „приказка-игра“, уникална не само за България. Според сайта gamebooks.org, който поддържа най-пълна база данни за интерактивна литература в света, четири подобни книжки са издадени на английски през далечната 1984. Те обаче са преразказ на класически приказки. „Голямото приключение на малкото таласъмче“ е може би първата авторска приказка-игра в света.
В нея най-малките, в ролята на „малкото таласъмче Таласъмчо”, имат възможността да се потопят в един приказен свят, за да намерят храна за зимата за лакомото си коремче.
Авторът обещава „близо сто начина“ да прочетете книгата и „двадесет възможни края“, както и специални съвети към родители, които искат да се включат активно.
Никола Райков* завършва информационни технологии в Чикаго, но не остава тук, връща се в родния си град Стара Загора, където живее и сега. Американския начин на живот и светоглед вероятно не са били за него.
Той е награждаван за научнофантастичните си разкази, фентъзи с български фолклорни мотиви, антиутопия и филмов сценарий.
„Голямото приключение на малкото таласъмче” е негова дебютна самостоятелна книга, написана за тригодишния му син.
Райков инвестира всичките си спестявания и се заема да реализира амбициозния си проект изцяло сам. „Исках да гарантирам най-високо качество на илюстрации, дизайн и оформление, а и никое издателство нямаше да ми позволи да пусна електронна версия на книгата си безплатно“, казва авторът, който твърди, че „вярва в свободното споделяне на информация и изкуство“. Свободна версия на книгата вече е налична онлайн на сайта prikazka-igra.com.
Освен автор на текста, Никола Райков е автор и на графичния дизайн и оформлението на книгата, а илюстрациите в нея са на художниците Джин Янг Ли, Матю Коул, Андреа Данти, Албърт Зиганшин и др.
Някои резензии на книгата я наричат „вълшебна, изобретателна и изумително детска“ и „най-необикновената книга, която ще попадне в ръцете ти“. Сред феновете на този нетрадиционен проект, скоро след появата му, вече са имена като известния автор и преводач Любомир Николов и популярната писателка на детски книги Мая Дългъчева.
.
Тук може да проследите първите няколко глави от книгата:
.
В която живее таласъмчето
Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче. Таласъмчетата си нямат имена, но всички го наричаха Таласъмчо. Таласъмчо много обичаше да разхожда лапичките си из гората, да къпе козинката си в реката и да пече опашката си на слънце, а най-много обичаше да си похапва. Похапваше боровинки, гъби и ягоди, а най харесваше къпини, с които оцапваше цялата си муцунеста муцунка. Но един ден храната свърши!
На поляната дойде старата Драконка, детска учителка, и обяви, че храната свършвала, защото сега било лято, но вече идвала есента и после зимата и храната свършвала. Така били сезоните! Малкото таласъмче не знаеше какво са сезоните, но коремчето много се притесни, че утре няма да има храна и ще остане гладно. Тогава рогцата предложиха всички да отидат на приключение, за да намерят храна за цялата зима!
Таласъмчето се разшета из дупката, в която живееше, заподрежда, ряза, чука, готви и приготви багаж за приключението. Взе си торбичката и в нея сложи едно гребенче, омагьосан ключ, парче стар хляб, въже и една ръждива стотинка. Това щеше да бъде едно невероятно приключение, каквито само приключенията могат да бъдат!
Ти таласъмче, което слушаш (или четеш) тази приказка, ще решиш какво да се случи. От твоите избори зависи какви приключения ще преживее Таласъмчо. И така, първо трябва да решиш накъде ще тръгне той:
Може да влезе в Тъмната пещера, където е чувал, че растат вълшебни гъби. Таласъмчо много обичаше гъби, а вълшебни никога не бе опитвал. (Глава Втора)
Може да се покатери по Голямата планина, където на върха растат къпини. А Таласъмчо най-много обичаше къпини! (Глава Трета)
Може да тръгне надолу покрай Дълбоката река и да стигне до къщите на хората. Те изхвърляха царевични пръчици и бонбони и бисквити и солети и какво ли още не! (Глава Четвърта)
Може да влезе в Омагьосаната гора, където се случват омагьосани неща и расте най-красивото цвете на света. А прашецът на това цвете бил невероятно вкусен. (Глава Пета)
Таласъмчо спря и се зачуди! (Ако е необходимо, прочетете изборите още веднъж.)
.
Глава Втора
В която Таласъмчо си прави опашката по-дълга
Таласъмчо живееше близко до Тъмната пещера – и Тъмната пещера живееше близко до Таласъмчо. Затова той бързо стигна до нея.
Таласъмчето не знаеше какво е пещера, но видя една дупка, същата като неговата, само че много, много по-голяма. Всъщност толкова голяма, че никак не приличаше на неговата дупка.
Любопитното носленце на Таласъмчо само влезе в пещерата, а след това и главичката и лапичките му поискаха да влязат. Той завърза въжето за опашката си и така получи една много дълга опашка. С нея се спусна в пещерата.
Вътре беше тъмно, но очичките на таласъмчетата могат да виждат в тъмното. Така Таласъмчо продължи да се промъква навътре и само опашката му от време на време трепереше от страх, защото те опашките са си такива – треперещи.
В пещерата живееха големи боцкащи шипове, които казаха на таласъмчето:
– Внимавай да не си набоцкаш лапичките!
И таласъмчето внимаваше и ги заобиколи и не си набоцка лапичките.
– Благодарим, шипове! – казаха лапичките.
А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?
Така или иначе, едната лапичка искаше да тръгне насам, а другата натам. И докато таласъмчето се чудеше коя лапичка да послуша, опашката каза, че иска да се връща обратно. Колкото повече Таласъмчо се чудеше коя лапичка да послуша, толкова повече опашката искаше да се връщат обратно.
Време е да избираш:
Таласъмчо тръгва накъдето иска лявата лапичка. (Глава Шеста)
Таласъмчо тръгва накъдето иска дясната лапичка. (Глава Седма)
Таласъмчо се връща обратно, както иска опашката, и избира някой от другите пътища:
Към Голямата планина. (Глава Трета)
Покрай Дълбоката река. (Глава Четвърта)
Или в Омагьосаната гора. (Глава Пета)
.
Глава Трета
В която има една табела
Голямата планина беше толкова голяма, че очичките не я виждаха цялата, защото бяха едни малки очички. А малките очички си имаха малко таласъмче. А пък колкото по-малко беше едно малко таласъмче, толкова по-голяма беше Голямата планина.
А там, в Голямата планина живееха много дървета, цветя и животни. Толкова много, че със сигурност бяха осем. Осем беше най, ама най-голямото число, за което Таласъмчо беше чувал. В планината живееха и някои вълшебни същества. Но те бяха малко и със сигурност не бяха осем.
Таласъмчо завърза торбичката си за една пръчка и после нарами пръчката и торбичката. А дългото въже намота и завърза около коремчето си. Така той се приготви за експедиция в Голямата планина. За една истинска и голяма експедиция – поне толкова голяма, колкото и планината.
Лапичките се изкачваха нагоре по скалите, после по поляните и склоновете. И въпреки че бяха малки лапички на голяма експедиция, те не се уморяваха лесно, защото бяха свикнали да ходят и да подскачат и да се катерят. Истински приключенски лапички.
Внезапно таласъмчето видя една голяма табела със стрелка. Таласъмчо не знаеше да чете, затова не разбра какво има на табелата, но реши, че пише „Конкурс за горска песен”. А можеше и да е написано „Опасно за малки таласъмчета” или пък „Опасно за големи таласъми”, но таласъмчето реши, че пише точно „Конкурс за горска песен”, защото то много обичаше да пее и си имаше любима песничка. А ако не сте чували песничката на Таласъмчо трябва да знаете, че тя е една изключително невероятна песен, която звучи ето така: „Аз съм таласъмче, таласъмче, таласъмче”. А после има и втори куплет, който е съвсем различен – в него се пее „Аз съм Таласъмчо, Таласъмчо, Таласъмчо”. Но, деца, ако искате да чуете и третия куплет, който беше напълно, ама напълно различен, ще трябва да почакате, защото таласъмчето спря да пее и се замисли накъде да продължи.
И така:
Дали Таласъмчо да тръгне, накъдето сочи табелата, въпреки че не може да я прочете. (Глава Тридесет и Първа)
Или да продължи да се катери нагоре по скалите към върха, където растат къпините. (Глава Двадесет и Пета)
.
Глава Четвърта
В която няма банани
Лапичките сами намериха пътя до Дълбоката река, защото обичаха да цопат в нея. Таласъмчо стигна до реката, която тук не беше дълбока, но въпреки това се казваше Дълбоката река. А на лапичките им бе горещо и поцопаха малко преди да продължат.
– Цоп, цоп, цоп – казаха лапичките.
– Цоп, цоп, цоп – отговори им реката.
А когато лапичките спряха да цопат, възголемите ушички на таласъмчето заслушаха песните на птичките. Ушичките много харесваха песни. А най-много харесваха, когато таласъмчето ги пееше, защото то пееше по-хубаво от всички птички. Или поне то смяташе така. И таласъмчето запя „Аз съм таласъмче, таласъмче, таласъмче”. После запя и вторият куплет, който беше съвсем различен – в него се пееше „Аз съм Таласъмчо, Таласъмчо, Таласъмчо”. Точно когато щеше да започне и третият куплет, който беше напълно, ама напълно различен, нослето започна да души.
Нослето винаги душеше наоколо за банани, макар че никога не намираше. То беше чувало, че носовете на други животни намират, и затова винаги душеше, въпреки че не знаеше как миришат бананите. Ето и сега, нослето подушваше различни тревички, бодлички, мушички, но нито следа от банани.
Най-накрая таласъмчето стигна до стария мост. А старият мост беше толкова стар, че се беше счупил и вече не беше мост. А тук реката беше същата река, ама не съвсем. Наистина се казваше Дълбоката река. Пътеката от тази страна свърши и Таласъмчо нямаше как да продължи по реката, без да премине оттатък. Очичките видяха едно голямо старо дърво и лапичките казаха, че могат да се покатерят на него. А рогцата пък казаха, че таласъмчето може да си построи лодка.
И така:
Таласъмчето може да опита да се покатери по клоните на дървото, защото е голям катерач – И така да пресече реката. (Глава Петнадесета)
Или да опита да си построи лодка, защото е голям лодкостроител – и с нея да премине през Дълбоката река. (Глава Шестнадесетa)
.
–––––––––––––––––––––––––––––––
* Още за автора на „Голямото приключение на малкото таласъмче“
.
Никола Райков е роден на 21 юни 1981 г. в Стара Загора, където и живее сега. Завършил е висшето си образование в Чикаго, САЩ, в областта на информационните технологии, като през това време поддържа официален сайт за кинорецензии върху американското кино. Започва да публикува свои статии, разкази и повести, пише кинопрегледи за телевизия ММ. След завършването на образованието си се връща в България.Награди и признания:
2004 г. – Награда на списание „Усури“ за късия разказ „Хардуерен проблем“;
2005 г. – 2-ро място на конкурса „Таласъмия ‘2005“ за разказа „Пеперуда“, в съавторство с Димитър Стефанов;
2005 г. – Наградата „Най-добър филмов проект“ на Международния кинофестивал в Балчик.Сценарии:
2005 г. – „Влез“
Публикации:
2006 г. – „Таласъмия ‘2005“ – „Пеперуда“ (разказ, заедно с Димитър Стефанов)
2006 г. – „Списание Усури“ – „Хардуерен проблем“
2008 г. – „Секси хоризонти“ – „Изневяра“Субтитри за филми:
2002 г. – „Waking Life“
- Верен полет
Ясен ВЕДРИН
- Скалата и капчиците
Имало едно време една скала…Огромна и страшна, тя всявала ужас и внушавала непоклатимост. Скалата говорела:
– Аз съм вечна, никой и нищо не може да ме бутне. Даже не си го и помисляйте! Аз съм ви необходима. Нищо, че стенете. Мачкам ви, смазвам ви, но без мен не можете. Нямате избор. Двадесет и три години се самоизграждах. Взех всеки ваш камък, изсмуках всяка ваша прашинка. Спрях ви въздуха, вие сте роби. Търпите, мълчите и пъшкате. Безсилни сте…
Завалял дъжд. Повечето капки заоблизвали скалата, лъснали я. Радостно изсъхвали върху нея и умирали. А тя – блестяща и самоуверена, разкършила канарите си:
– Даа, точно така, слугувайте ми, подчинявайте ми се и мрете!
Но се събрали няколко непослушни капки и решили да се опълчат срещу скалата:
– Малко сме, но знаем, осъзнали сме, че причината за всичките ни беди е скалата. Също така сме наясно, че можем да я разрушим. Какво трябва да направим? Да продължим да капем, да натискаме в основата на скалата. Едновременно с това, трябва да събуждаме все повече и повече други капки. И най-важното е да се обединим. Стотици хиляди, милиони капки – в една ударна вълна!
Времето си вървяло. Упоритите капчици вършели своята работа. От време на време скалата усещала трусове в основата си, засипвала капчиците съпротива с огромни облаци от прах и камъни. Опитвала се да погребе дълбоко под себе си самата идея, че тя – великата, страшна скала, може да бъде разрушена. Но вече било късно. Процесът бил необратим. Смелите капчици ставали все повече и по-големи. Загърбили различията помежду си, убили страха в себе си и капели. Всяка капка била боец, безстрашен воин.
Един ден, както се любувала на себе си, скалата усетила нещо необичайно. Първо чула страшен тътен, след това видяла немислимото – безброй разгневени капчици летели към нея. Страшната, велика скала се паникьосала и зафъфлила:
– Ама чакайте, аз ще бъда добра, ще помисля за вас, обещавам, обещавам, обещавам… Зациклила скалата на последната дума. Грохот! Справедливата многомилионна вълна отнесла „вечната” 23-годишна скала като сламка. Капчиците-победители се събрали и решили повече никога да не допускат да се самоизгради нова скала. И заживели щастливи и свободни. На деца и внуци разказвали историята. И тя винаги започвала така:
Имало едно време една скала…
Ивайло Зартов,
12 април 2013 г.
- Копнеж за пробуждане
Разказ от Ибрахим Бялев
.
…Гледах я как си събира вещите и не можех да повярвам, че това се случва, и то след всичко, което бяхме преживели и мечтали заедно.Въпреки, че стисках зъби с всички сили, устните ми продължаваха да говорят неща, които бяха като юмрук, ударен и по мен самия.
Виждах как тя плаче вътре в себе си, избягвайки всеки допир с мен. Още отсега се затъжих за този жив поглед, който убих с един замах, а сърцето ми, спотаено там някъде в тъмнината, отсега страдаше и повтаряше:
– Моля те, не си отивай! Моля те…!
Молех се за този поглед, за силата на нейния характер и дух, молех се на Аллах да ги спаси! Дори с тази рана да живеят, но да са живи…
От врата й падна шалът, с който се беше наметнала. Този, който най-много обичаше. Пъстър и син, като цвета на очите й.
След нея всичко опустя и посивя, тя взе със себе си и топлината, и нежността. Отнесе цялата Любов…
Мечтите ми и те ми затръшнаха вратата след нея, без да се сбогуват с мен.
Какво бих могъл да направя? Бих я оковал във вериги, бих я зазидал в най-дебелите стени, бих й обещал Рая, но всичко това щеше да я убие още повече и по-бързо. В ръцете ми щеше да остане едно мъртво тяло без душа и мечти…Бях толкова силен, а сега не можех дори да помръдна, бях като закован на място. Пък и къде ли бих могъл да отида толкова жалък и ограбен?
След всичко това не можех да бъда дори и просяк, защото просякът също може да има някого, за когото да проси, да се бори и да живее.Мислите ми течаха бързо и само в една посока. Трябваше да стигна до края и то по най-бърз начин. Само това щеше да ме спаси…
Станах и започнах да търся здраво въже. Сълзите, които капеха от очите ми, ме затрудняваха. Вече не ги бършех, а ги оставих да текат спокойно по лицето ми. Поне те имаха право на това в този момент. И те като като мен сигурно са чакали края…
Поглеждайки към земята, съзрях нейния шал. Вдигнах го и ароматът му ме заля с нежност. Избързах с него сълзите си. Това сякаш ме накара да се успокоя. После заридах с всичка сила:
– Къде си, Аллах? Моля те, пази я! Пази я от всички злини на тази земя! Аз умирам, отивам си, оставям я на теб! Тя ще бъде твоят Ангел! Кажи й, че я обичам! Тя ще ти повярва, защото те обича повече от мен! Знаеш ли, Аллаше, тя има най-красивите устни на света! Тя е събрала в себе си цялата сладост и чар! Когато се засмее, ме кара да летя от щастие! Как можа да я сътвориш толкова прекрасна…
Изричах всички тези молби към Аллах, защото знаех, че е велик! Знаех, че само той ще й помогне, защото неговата обич е безкрайна. Знаех, че ще ми прости…
В този миг почувствах дъха й до мен… Беше ме обгърнала с ръцете си! Топлината и нежността й ме накараха да се осъзная. Тя ме целуваше нежно по очите, от които все още течаха сълзи. Целуваше ме силно и страстно, както всяка сутрин!
Стреснах се и скочих от леглото…
– Ти тук ли си? Кога се върна? Прости ли ми… – Благодаря ти, Аллаше, че ми я върна! Ще бъда твой роб до края на живота си!
– Какво ти е, мили? – Какво сънуваше? – Гледаше ме тя изумена и уплашена. – Разкажи ми за този сън! Наистина ли беше страшен?
- Моят глас
.
Гласът си за лъжа не бих продал.
Духът ми само Святото жадува.
И няма под небето земен дял,
за който капка вяра да си струва.Не ме възторгва алчен властелин.
Властта му намирисва на клоака.
А мъката е кацата с пелин,
която пия, стенейки от мрака.Безумец как юздите да държи
или пък да мами, че живея?
Не свършиха ли плитките лъжи
на неговата гнусна логорея?Във дребния му, жалък маскарад,
душата ми отказва да наднича.
Не ще му марширувам на парад,
където робът гръмко го обича.Отдавна го загробих. Под честта.
И в мислите ми няма да го има.
Царувай, шуте! Сладка е властта!
Дори я сподели със двама-трима!Отказвам да живея в твоя свят,
тъй както Святост гнусното презира!
За твоя рай аз плащам с моя ад,
и с думите на гневната си лира.Гласът си за лъжа не бих продал,
че той е честност, искреност, светиня!
А изборът на лепкавата кал
превръща се в тресавище от тиня…Ясен Ведрин,
- Безсмъртие
.
Представете си, че току що са ви казали, че имате само един ден живот, че утре ще умрете. Ако не се самоубиете веднага от мъка, самосъжаление, яд, че животът ви свършва и не сте успели да изпълните желанията си, да видите мечтите си осъществени. Ако издържите на този порив от безброй ако, защо, как, ох, ех, мамка му… Може би ще се опитате да изживеете този последен ден и да направите всичко това, което сте отлагали през целият си живот. Всичко, което сте считали за правилно, но поради страх, неудобство, срам, несигурност и Бог знае още колко причини все сте отлагали. Ще пробвате за този последен и единствен ден да бъдете истински.
А сега си представете, че просто никога не забравяте, че всеки ден може да е последен. Знаете го и живеете така сякаш няма утре. Всяка вечер си лягате щастлив и спокоен, не сте отложили нищо, не сте пропуснали да кажете: обичам те. Крещели сте, нарекли сте гадината гадина, вместо да подминете с мълчание. Погалили сте, не сте държали ръката си в джоба. Прегръщали сте така силно, че костите на гръдната ви клетка са изпукали. Сбили сте се заради принципите си, заради това, в което вярвате. Плакали сте. Денят е минал и вие за нищо не съжалявате. И така всеки ден, до последния, който няма да ви изненада, няма да ви завари неподготвен. Вие сте безсмъртен.
13 ноември 2011 г.
.
––––––––––-
Дарове
Бог ми прати велики дарове – самота, болка, мъка, страдание. Те са мои учители. Те са мостове, по които ще премина до други брегове. Те са отворени врати, ще вляза и ще открия други светове. Какво ще науча? Какво ще открия? Чака ли ме нещо ново там? Или като се обърна и погледна назад, ще разбера по-ясно бъдещето си. От другия бряг. От другата страна на вратата.
Самота, болка, мъка, страдание. Благодаря Ти, Господи, благодаря за милостта Ти.
6 май 2011 г.
Ивайло Зартов
- Предизборно
Прости ми, че след цял един мандат,
доведох те до просешка тояга.
Аз мога да съм само депутат!
Избирай ме! Отново и веднага!Не е за мен да бъда вън от власт.
Така обикнах жълтите павета.
Родих се във провинцията аз,
но свикнах със софийските кафета.Допадат ми луксозните коли
и в „Радисън“ уискито да пия.
За бедните най-много ме боли,
но болката стоически я крия!За мене парламентът е морал.
Закони да кова. Да побелея.
Живота си за благото отдал –
и аз от него някак да се сгрея.Да ходя, тук и там. С имунитет.
В народни въжделения. Човечен.
От залата – в поредния банкет,
с „Армани“ непринудено облечен.На хиляди да бъда светъл глас.
Присъствие, доверие и воля.
Пристигне ли предизборния час –
избирайте ме! Много ви се моля!За мене са държавните дела!
Един живот свещен – за политика!
А болката от вашите тегла
аз виждам… Не е нужно да се вика!И щом завърша новия мандат
пред теб, народе, сит ще коленича.
Аз мога да съм само депутат!
Отива ми! И много ми прилича!Ясен Ведрин
