Всичко от литература

литература

• Приз на името на Дамян Дамянов отлита за САЩ

  Голямата литературна награда на името на поета Дамян Дамянов (на първата снимка), учредена преди 7 години от родния му Сливен, ще отпътува за САЩ, съобщиха от журито с председател поетесата Надежда Захариева. Журито е решило призът да бъде връчен на живеещия в Пенсилвания автор Васил Славов. За това съобщава в. „Монитор„.

  .

  Авторът на излязлата от печат през 1989-а дебютна стихосбирка „Спомен за потоп“ е сред първите отлетели отвъд океана веднага след промените у нас през 1989 година.

  В САЩ възпитаникът на софийската Алма Матер специализира литература в школата на Брус Уейгъл. Там издава близо дузина поетични и белетристични сборника, едва през 2014-а у нас излиза книгата му със стихове „Звярът“, тогава той прави и първото си завръщане в родината.

  На примиерата й е представен от поета Борис Христов с думите: „Васил Славов – и в поезията, и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае. Може би защото никога не е знаел, че е „човек на изкуството“, а работник, приведен на Пътя, по който върви и отминава… Човекът.“

  Същата оценка стои и върху корицата на наградената му сега книга „Следверие“, излязла през м.г.

  Славов е носител на още няколко големи награди от националните конкурси за поезия на името на Биньо Иванов (през 2012 и 2015 г.) и на Христо Фотев през 2016 г.

  

  Близо 100 са били книгите, които е пресяло журито, преди да се вземе решението при кого ще отиде барелефът на Дамян Дамянов, който ще бъде връчен на 21 май. Сред досегашните носители на приза са поетите Валери Станков, Тенко Тенев, Деньо Денев и др.

  Организатор на събитието е Община Сливен, в партньорство с Издателска къща „Жажда“.

  .

• Модерно село

  

  Каквото и да стане в наше село, по-бързо от телеграф се разчува. Кой набил жена си; кой болен, кой здрав – селският телеграф работи… Всичко се знае на минутката, каквото и да се случи.

  – Чухте ли? На Гергин и Трендафила син им си дошъл от чужбина, ама не сам, жена с дете си довел.

  И какво да видиш? Докато щъркелът кацнал на голямата върба до черквата, тракне два пъти с клюн, вече всичко се знае в селото. CNN – пасти да яде.

  – Жена му дребничка, ама хубава – все едно гръцка богиня гледаш, а детенцето с руси къдрици и очи синчец – продължаваше да работи селският телеграф и да храни с клюки ненаситното хорско въображение. – Ама дали е негово? Я го виж, той какъв е черен…

  Дори и поп Трайчо отиде в кръчмата да даде ухо на новината.

  Интернет мрежата в селото прегря. Всички баби бяха свързани в една група и си чатеха денонощно. Нищо скрито-покрито не оставаше.

  – Ще отидете в ада с тези дяволски компютри – анатемосваше и баби, и техника, и целия свят поп Трайчо. Само че и той тайничко се „облажваше“ от новата технология. Зевзеци му показаха как да влиза в порно сайтове и оттогава очите му светеха някак си странно. Имаше си компютър в черквата, за да бъде по-близо до Началника си. Закъсняваше всяка вечер, а баба попадия мислеше, че силата му идва от Бога.

  – Вижте как се кръсти усърдно! – забелязаха бабите в черквата. – Бог да го убие, дали не гледа „ония“ сайтове…? А! Чума такава! Боже, Божее!

  Отмина и тази новина.

  – Разбрахте ли, бе? – загря отново селският интернет. – Кольо Сливара си продал коня и си купил малък червен китайски трактор, и сега впряга него в каруцата. А оная, жена му, друса дебел задник на калника на тракторчето. Не искала да й мирише на лайна вече. Купила си червена рокля да й отива на цвета на трактора…

  Божее! Слез на земята и си прибери вересиите, Божее!

  Разбрахте ли за нереза на Кръстьо Мочката?

  – Какво бе, жени, какво му е на нереза?

  – Какво? Повредил му се е инструментът и не може да покрива вече свинете майки – се обажда по скайпа леля Мика. – Е, нерезът! То, Кръстьо, да си се види. Повреден е повече от нереза си. Да не мислите, че може вече да покрива жена си, а? – И смях заразява интернет пространството.

  – Разбрахте ли? – люшна се последната новина, отлетя до космоса и оттам, надебеляла, едва се промъкна в компютъра на следващата баба, която с треперещи пръсти я изпрати с клавиатурата отново през космоса на съседката си.

  Дано само не разберат бабите, че пиша за тях, защото зная какво ще кажат за мен:

  – Оставете го тоя драскач, и той е като поп Трайчо.

  Кажете ми сега, как да не ти се живее в този информационно-технологичен свят, па макар и на село?

   

  Георги Стойков

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Георги Стойков е роден през 1953 г. в с. Кулата, Благоевградско. По-късно започва да живее в с. Нови хан, Софийско. Завършил е техникум по автотранспорт, специалност „Двигатели и икономика на автотранспорта“, но не е упражнявал тази професия. Работил е различни неща, но най-вече като военен. Освен писането, което обича от малък, има и други артистични наклонности – музикант, занимава се и с металопластика. Бил е зам.-председател на литературен клуб ,,Димчо Дебелянов” – гара Елин Пелин. Негови творби са публикувани в много сборници, алманаси и други печатни издания. През 2013 г. е отличен с награда в Национален конкурс за разказ „Дядо Йоцо гледа“.

  .

• За избора на свободния дух

  На Боян Петров и всички,
  които последваха мечтите си

  

  .

  За избора на свободния дух не се говори,
  пред него можем само да мълчим!
  Кому е нужно с някого да спорим
  и излишни думи да редим?

  ТЕ живеят и изгарят със своите мечти,
  като звезда в небесния всемир,
  и всеки там оставя огнени следи,
  и спомена, че връх е покорил.

  ТЕ не искат да знаят, за нас
  дали са лоши, даже дали са герои,
  ТЕ просто вървят си по пътя,
  следвайки избора свой.

  ТЕ изкачват звездни простори
  и летят с крилете на своите мечти.
  За избора на свободния дух не се говори,
  пред него можем само да мълчим.

   

  Снежана Галчева

  Чикаго, май 2018 г.

• Око на гарван

  Творби на ЕМИЛ ИЗМИРЛИЕВ*

  

  .

  ОКО НА ГАРВАН

  Една сутрин гарванът се огледа и видя кацнал до себе си друг гарван.

  Изведнъж страшно много му се прииска да му извади окото.

  Той обаче беше чел инструкциите за това как да се държат гарваните един към друг и знаеше много добре при това, че има до себе си друг гарван, то в никакъв случай не бива да му се вади окото.

  Такава била и народната поговорка.

  В същото време желанието да извади окото на другия гарван се засилваше все повече и повече. А в главата му като театрален прожектор светнаха думи на една от забележките към инструкциите, в която се говореше, че ако все пак желанието да се извади око на друг гарван не само не изчезва, ами се засилва непрекъснато, то самото изваждане на окото трябва да се направи изневиделица. Иначе другият гарван може да забележи и да вземе съответните контрамерки.

  За да отклони вниманието на другия гарван, нашият започна да си свирка някаква мелодия. И когато му се стори, че вниманието на другия гарван е достатъчно отклонено, той се обърна рязко и изневиделица клъвна окото му. После го изплю и то се търкулна в храстите.

  Така гарван извади окото на друг гарван.

  Напук на всички народни поговорки.

  Другият гарван беше препариран.

   

   

  ЛюбоФ необяснима

  В понеделник Иван Стоянов се среща с Виолета. Тя не му е особено симпатична, но го обожава и затова му е приятно да бъде с нея.

  Във вторник звъни по телефона на Нина. Моли я да излязат, но тя е доста разглезена от многобройните си обожатели и обикновено му отказва. Иван Стоянов след това сума ти време не е на себе си. Страда мълчаливо.

  В сряда излизат с Веска. Отиват заедно на кино или на театър, и след това дълго се разхождат по смълчаните улици. Въобразяват си, че се обичат безумно, но не кой знае колко.

  В четвъртък обикновено е канен на гости у Диана. Остава до сутринта, когато се прибира у дома.

  В петък се отправя към реномиран ресторант, където на специално запазена маса от години го чака Дора. Той е влюбен безнадеждно в нея, но тя продължава да не му оказва необходимото в такива случаи внимание. Все пак това не го огорчава особено.

  В събота приема в скромното си жилище Ани. Тя го обича доста, но той намира успокоение само в пищните й форми.

  В неделя чака по два часа Мария на среща, а после огорчен, че пак не идва, отива да се утеши при Христина, която готви превъзходно!

  ЕРГЕНСКИ ФИНАЛ: На приятелите си Иван Стоянов обича да казва, че е намерил голямата си любов.

  ФИНАЛ ЗА ЖЕНЕНИ МЪЖЕ: Сънищата си от изминалата нощ Иван Стоянов разказва на жена си по време на закуска. Тя го слуша с подчертан интерес и винаги му съчувства по подходящ за случая начин!

   

   

  СЕМЕЙНА ТРАГЕДИЯ

  ЖЕНАТА на Иван Стоянов започна да пие тайно, и то нощем.

  Иван Стоянов спеше непробудно и не подозираше, че нежната му половинка се занимава с такива вредни за здравето й неща, че даже и обича алкохола повече от него.

  Тайната беше разкрита неизвестно как от колегата му Дешо Пешев, който лично осведоми Иван Стоянов за увлечението на съпругата му по алкохола, като не пропусна да го посъветва да се отваря очите на четири, защото като пийнела, жената на Иван Стоянов не знаела какво върши! В края на краищата той отговарял морално за съпругата си, била негова, на Иван Стоянов, така да се каже, получена от общината срещу подпис в гражданското.

  На Иван Стоянов даже не му трепна сърцето от новината, а само спокойно попита Дешо Пешев по колко грама алкохол консумира нежната му половинка на денонощие, за да си направел сметките в семейния бюджет.

  Дешо Пешев обаче уклончиво отговори, че бил чул отнякъде, така и не се разбра от кого, че жената на Иван Стоянов пийвала някъде около 374 грама концентрат на денонощие, което не било много за джоба на Иван Стоянов, но твърде доста за жена, която доскоро пиела само лимонада, и то само на националните празници.

  Същата вечер, след експресно заседание със самия себе си, Иван Стоянов взе спешни мерки. А на сутринта изпрати на жена си в писмо с обратна разписка статия от един вестник, в която се разказваше за живота на една жена-алкохоличка, която пиела по 301 грама концентрат на денонощие, а след това биела мъжа си и го карала да се целува с чужди жени, доведени специално за случая.

  Ефектът от взетите спешни мерки бил неочакван и за самия Иван Стоянов. Още същата нощ жена му започнала да го буди в три часа след полунощ и да му нанася удари с пръчка по различни части на тялото. За съжаление чуждите жени липсваха, а на нежната му половинка и през ум не й минаваше да го кара да се целува с когото и да било, следвайки сюжета в изпратената статия.

  Иван Стоянов предприе нов тактически ход. След поредното събуждане през нощта, ловко завърза жена си за стола и й прочета увлекателната, според него, лекция на тема „Влиянието на алкохола върху риториката на говорещите папагали“. След това й пусна на видео филм за алкохолизма при листните въшки. А после спокойно развърза жена си и зачака чудото на изцелението.

  А то не закъсня. Жена му глътна на екс две бирени чаши с водка и пристъпи към традиционните си нощни занимания с пръчка върху тялото на мъжа си.

  Със свито сърце Иван Стоянов потърси услугите на асоциацията „Борба с алкохолизма на всички нива“, откъдето с ентусиазъм обещаха да вземат необходимите мерки. Ръководството на асоциацията разработи серия от мероприятия, които, според специалистите, щели да накарат жената на Иван Стоянов да се откаже от алкохола и да се върне към първата си любов – лимонадата! В района на обичайните маршрути на жената на Иван Стоянов се появиха деца до десет години, които сладко-сладко пиеха лимонада и блажено се усмихваха.

  Тези картини събудиха у жената на Иван Стоянов някои спомени, но фактическото положение остана непроменено, само дето денонощното количество изпит алкохол от нейна страна нарасна на 427 грама.

  А един ден в жилите на жената на Иван Стоянов потече чист алкохол.

  Характерът й се промени. Тя престана да бие мъжа си и стана бизнес дама на годината.

  Лекарският екип, който по настояване на асоциацията „Борба с алкохолизма на всички нива“ тайно наблюдаваше жената на Иван Стоянов, се видя в чудо. Предвижданията на специалистите за настъпване на алкохолен делириум у нежната половинка на Иван Стоянов не се оправдаха. А ръководителят на екипа получи инфаркт, защото този печален факт означаваше край на докторската му дисертация на тема „Жени на ръба на алкохолна криза“.

  А жената на Иван Стоянов се пристрасти отново към лимонадата и стана жив пример за алкохолиците в квартала какви трябва да станат, ако продължават да пият активно.

  А на другия ден Иван Стоянов започна да пие тайно.

  По 374 грама на денонощие.

  И зачака резултатите.

   

   

  РАДОСТ НЕВИЖДАНА

  В блока срещу нас живееше алкохоликът Дешо Пешев.

  Всяка вечер той се връщаше вкъщи натряскан до козирката, биеше жена си и двата си деца, тормозеше съседите и не им даваше да спят по цели дни и нощи.

  Полицията беше вдигната на крак и напразно се опитваше да вразуми Дешо Пешев и да промени донякъде нещата. Обаче Дешо Пешев си оставаше все така неразумен, а нещата – непроменени.

  По-нервните съседи не издържаха на тормоза и започнаха да се преселват в други, по-трезви квартали.

  В един прекрасен ден най-неочаквано Дешо Пешев си събра багажа, напусна блока и остава жена си и двете си деца на произвола на съдбата.

  И никой повече не чу нищо за него.

  Обитателите на блока, заедно с жената на Дешо Пешев и двете му деца, полицията и разните обществени организации, въздъхнаха облекчено и страшно много се зарадваха.

  А дотогава никой в квартала не можеше и да предположи, че такъв лош човек като алкохолика Дешо Пешев може да достави толкова радост на всички.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от Емил Измирлиев – вж. тук. На 27 април т.г. той навърши 65 години.

  .

• Майка и мащеха

  

  .

  Българийо, за тебе, мащехо и майко, плача.

  Без татко – в Белене, без мама – на полето,

  израснахме сами, почти сирачета,

  подвластни на съдбата си проклета.

   

  Кръв храчеше сестра ми по земята

  и клатеха глави съседи скрито,

  а аз от лоша кашлица се мятах

  и болката разкъсваше гърдите.

   

  Пораснахме без ласката най-проста,

  прегръдката на майка непознали.

  Завий ни, майко, с белите си кости,

  когато залезът угасва ален.

   

  Когато мръкне – гледаме небето,

  там търсят свойте скъпи мъртви всички.

  Върни се, мила майко, тук, където

  останахме си две деца самички.

   

  Летим към теб на Ангел на крилото,

  света голям оглеждаме отгоре,

  но нощем не заспиваме, защото

  все чакаме вратата да отвориш.

   

  Така живеем – две светулки в мрака,

  не пречим тъмното света да скрива.

  Луната стара всяка нощ ни чака

  и утрото събуждаме щастливи.

   

  Но даже в дните безнадеждно сиви,

  в най-безнадеждните за нас години

  все светъл, майко, пътят ни извива.

  А мащехата е мираж в пустиня…

   

  А ти, Родино, ти в кого си жива?

  Във мащехата? В майката пресвята?

  Проклет е, който пясъци полива

  и гони невинните и непознати.

   

  Магдалена Шумарова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Изличеното слово на Йордан Бадев

   

  Виолета Радева,

  LiterNet

  

  Йордан Бадев е роден на 25 февруари 1888 г. в Битоля – най-западния край на българската земя, ключа към Македония, както сам определя родния си град в едноименна статия. От ранното си детство е закърмен с националноосвободителните борби на най-мъченическата част от нашия народ и това предопределя голямата тема в живота му – освобождението на многострадална Македония. В книгата си със спомени „От ранно детство“ (1928 г.) той разказва за неотразимото влияние на учителя по математика в Битолската гимназия Даме Груев върху юношеската му душа. За революционера с „пронизни очи“, за човека със „себеотрицание и вяра в светостта на делото“ Бадев ще напише след години великолепна книга, напълно непозната на нашите съвременници.

  В годината на Илинденското въстание четиринайсетгодишният Йордан Бадев става член на революционния кръжок: „Записаха ме при всички установени формалности: препоръка за преданост към великата тайна и гаранция за честна и самоотвержена служба. И после тържествена клетва в тъмна стая над револвер, кама и евангелие“. По-големите момчета тръгват по планинските усои. Нему е възложено да изнесе патроните и цървулите им до най-близкото манастирче, където те го чакат. В пламъка на Илинден изгаря над Смилево по-големият му брат Иван – знаменосец на Сугаревата чета. Години по-късно в белградския затвор е убит като непоправим „бугараш“ най-малкият му брат Александър. И него не отминава насилствената смърт – все заради свободна и единна България, заради българското национално самосъзнание.

  След като завършва българската пълна класическа гимназия в Битоля, Йордан Бадев записва Славянска филология в Софийския университет. Много скоро обаче освиркването на княз Фердинанд при откриването на Народния театър през 1907 г. става причина да се върне в родния си град. Тогава съдбата посочва с пръст неговото призвание – възлагат му да редактира нелегалния революционен лист „Пелистер“. Сериозната си журналистическа и критическа дейност обаче започва като сътрудник на солунския в. „Право“. Публикувал е в редица вестници и списания като „Родина“, „Сердика“, „Просвета“, „Звено“, „Народност“, „Мироглед“, „Слово“, „Македония“ и други, а от 1922 г. става редовен автор на сп. „Златорог“.

  Йордан Бадев е сред членовете основатели на Македонския научен институт, наред с Александър Станишев, Александър Балабанов, Андрей Ляпчев, Андрей Протич, Атанас Яранов, Георги Баждаров, Георги Баласчев, Данаил Крапчев, Ефтим Спространов, Иван Георгов, Иван Снегаров, Йордан Иванов, Кръстю Сарафов, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Никола Милев, Симеон Радев, Теодор Траянов, Христо Силянов и други.

  Получил отлично образование в Лозана, Швейцария, ерудиран, с усет и вкус за трайното и стойностното в изкуството, Йордан Бадев общува интелектуално и човешки със забележителни личности в българския обществен и културен живот: проф. Никола Милев, Тодор Александров, Димитър Шишманов, Владимир Василев, проф. Михаил Арнаудов, Димитър Талев, Чудомир, Асен Разцветников. Синът му пази по чудо оцелели писма от някои от първенците на духовния ни елит между двете световни войни. Част от тях г-н Бойко Бадев ми беше предоставил и с негово разрешение съм ги публикувала на страница „Кафене България“ във в. „Демокрация“. Те са недвусмислено свидетелство за уважението и признанието, на които се е радвал.

  Четвърт век е учителствал в Самоков и в София. Бил е и заместник-директор на Втора софийска девическа гимназия. От 8 октомври 1928 г. до 10 октомври 1929 г. е драматург на Народния театър, а от тази дата до 26 юли 1931 г. е драматург и артистичен секретар. Директори в този период са Никола Т. Балабанов и Владимир Василев. От 1931 г. до смъртта си е редактор на културната страница на най-авторитетния столичен вестник „Зора“, където за 13 години помества стотици страници статии, рецензии, отзиви, бележки за юбилеи или поменни слова. Той не бяга от парливите литературни и политически въпроси на деня, не се бои да отстоява принципно и честно мнението си, без оглед на конюнктурата, дори когато съзнава, че срещу него се изправя сила, на която не би могъл да противостои. Бадев е написал много статии в защита на справедливата кауза на българите от Македония. Перото му често пъти посяга към темата за съдбата на поробената родна земя, за родените там поети, пожертвали таланта и живота си пред олтара на отечеството, за будителите и революционерите.

  Той е сред верните последователи на Тодор Александров. Иван Михайлов твърди, че по време на управлението на БЗНС – от 1921 г. до средата на 1923 г. – се наложило за определен период Бадев да се крие заради преследванията, на които земеделското правителство подлага дейците на ВМРО, макар да не се е занимавал с нелегална дейност. Известно време е бил представител на ВМРО в Париж. Заради тесните си и активни връзки с ръководството на ВМРО, нему е възложено през 1924 г. да осветли истината в брошурата „Заговорът срещу Тодор Александров“. В този акт можем да открием една от причините за неговото убийство през септември 1944 година. Ето показателни редове: „Болшевиките се убедиха, че и по традицията си, и по самосъзнанието си, и по морала си ВМРО е една крепост, която едва ли би могло да се превземе, без да бъде премахнат поне един от главните защитници. А да се превземе тази крепост значеше, по тяхна преценка, да се улесни твърде много настъплението на съветизма към Югоизточна Европа“. Или тези констатации: „Двама-трима търгаши „революционери“ около Алеко, двама-трима партизанствуващи користолюбци около Г. Занков и неколцина продадени македонствуващи комунисти и комуниствуващи македонци около Чулев, Влахов и Димо х. Димов, ето тайфата, която по хитрото и златно внушение на Москва устрои и изпълни на 31 август т.г. пъкления заговор против Т. Александров“.

  Иван Михайлов в спомените си свидетелства, че в края на 1924 г. са отправяни закани към много македонци, сред които са били самият той, Йордан Бадев, Александър Протогеров, Григор Василев. В свое изложение „Защо убих Паница“, печатано в македонските вестници, Менча Кърничева пише, че в началото на 1925 г. земеделските емигранти в Белград Коста Тодоров и Александър Оббов, в присъствието на Коста Паница, решават да продължат да поддържат четническите акции и да засилят терора и убийствата в България. Замисляли и въстание в Западна България, което щяло да бъде подкрепено с навлизане на въоръжени емигранти и сръбски части. Там Менча Кърничева съобщава още, че, бидейки близка с балдъзата на Паница Магдалена и нейния годеник Л. Бумбаров, тя е чувала закани към видни лица в България, сред които споменава Йордан Бадев, Григор Василев, Наум Томалевски и други. „В хотел Мариахилф пред мен и пред семейството си – пише М. Кърничева – Паница каза: „Когато веднъж се установи селско-работническо правителство в България, такава сеч ще падне над македонците, че и ония, които биха останали живи, не ще посмеят да се наричат македонци“. Тези думи не остават празна закана. Двайсет години по-късно лично Лев Главинчев с няколко садисти като него методично избива всички македонци в пределите на България, които не приемат коминтерновските планове за създаване на „македонска нация“. На територията на Вардарска Македония същото правят Титовите главорези.

  За осъществяването на националния идеал – цялостното етническо обединение на българския народ в рамките на населяваните от векове територии, Йордан Бадев участва и в Балканската, и в Първата световна война. Войник на тази кауза остава до мъченическата си смърт. Втората важна причина, заради която е ликвидиран Йордан Бадев, е неговият антикомунизъм и антисъветизъм. Синът му разказва, че през късното лято на 1944 г., когато грохотът на съветските оръдия се чувал на крачка от северната ни граница, майка му се обърнала с тревожното питане: „Йордане, защо не прекъснеш вече това писане. Защо ти последен трябва още да се появяваш във вестника. Всички го напуснаха. Помисли за последиците“. Баща му отсякъл: „Спести си съветите. Гледай си кухнята!“

  Сигурно е разбирал, че е обречен. Навярно като всеки човек се е молел чашата да го отмине. Но изборът си той е направил отдавна, направил го е честно, в съгласие с моралните си принципи. Позициите си на гражданин и на литературен критик винаги и неизменно е изразявал открито, недвусмислено.

  В литературен портрет на Йордан Бадев, поместен във в. „Слово“ от 5 септември 1942 г., Методий Маринов обрисува обстановката, в която твори критикът: „Просторна стая, украсена с картини от български художници, фино бюро-писалище, над което виси портретът на Бадевия син, вдясно портретна карикатура на писателя от Ал. Добринов. През прозрачни и обагрени завеси септемврийският ден ръси меки лъчи. В тоя ореол лицето на нашия събеседник се вижда като нахвърляно с топли бои от палитрата на художник-модернист“. Две години по-късно, в също такъв ден – 20 септември – този естет с неподкупна съвест, както кратко и изчерпателно го определя проф. Михаил Арнаудов, ще бъде отведен от двама мъже в кожухчета и бричове, препасани с револвери. След няколко седмици вестниците го обявяват за безследно изчезнал. Никой повече няма да узнае къде е хвърлен трупът му, къде лежат костите му.

  Макар (по спомени на сина му Бойко Бадев) през първите месеци на 1944 г. да му предлагат поста на културно аташе в Осло – шанс да избегне трагичната си съдба, – Бадев, верен на един по-висш идеал за служене на народа си, отказва. Вечерта на 8 септември 1944 г. по радиото предават съобщението за нахлуването на съветските военни части на територията на България. Когато от апарата се понасят кресливите частушки на хор „Пятницки“, от скованото гърло на Йордан Бадев се изтръгва шепотът: „С България е свършено!“.

  Наскоро след деветосептемврийския преврат във в. „Работническо дело“ се появява статия срещу литературния критик. Неин автор е Д. Б. Митов. Той е издавал шестнайсет години в. „Литературен глас“ и не може да преглътне мнението на Бадев, че литературната група около седмичника с писанията си ще остане като „свидетелство за литературния разврат“ на своето време; че вестникът „крета като боклукчийска кола, за да събира де що намери литературен измет“. Статията е пълна с политически квалификации – обикнатия стил на комунистите и на ляво ориентираната интелигенция. Събират се приятели на чашка и шумно поздравяват автора, задето е „натрил носа“ на този „великобългарски шовинист“. Сред тях седял и Лев Главинчев. Слушал, усмихвал се, механично късал лист хартия и накрая рекъл: „Ах, да! Статията е тъкмо на място, но срещу един мъртвец“. Присъстващите смутено се умълчали. Не се съмнявали, че Главинчев знае какво говори.

  Защото на 20 септември 1944 г. именно бандата на Лев Главинчев арестува Йордан Бадев. Казват, че преди да го убие, Главинчев го е измъчвал садистично. На 4 април 1945 г. Шести състав на т.нар. народен съд го осъжда post mortem на смърт, заедно с Данаил Крапчев и Райко Алексиев, за да конфискува цялото им имущество и да придаде някакъв вид на законност на саморазправата, отнела в рамките на около тридесет дни живота на над 30 хиляди българи. По време на процеса срещу него свидетелстват Николай Райнов и Христо Радевски. „Йордан Бадев изигра една съвършено отрицателна роля – категоричен е Н. Райнов. – Критици като него смятаха, че не са критици, ако от отзивите им не излезе, че те са по-умни от писателите, че те виждат по-далече от тях и знаят много повече.“ Това изрича писател, който добре знае, че недолюбваният от него критик е вече мъртъв и не може по никакъв начин да се защити. Писател, който се смята за един от стълбовете на теософското дружество у нас, тоест за духовен и просветлен.

  Думите на Хр. Радевски не могат да ни изненадат: „Йордан Бадев го мразят даже и онези, които не споделят прогресивни възгледи върху изкуството. Ние го наричахме „литературен фелдфебел“, той съскаше срещу всяка ведрина, срещу всяка свежа струя в нашето общество и културен живот. Цялата наша преса до 9.09.1944 г., с изключение на в. „Мир“, „Заря“ и „Дъга“, служеше изцяло на каузата на немците и правителството. Не случаен е този виц, че Хитлер, когато имал неуспех и искал да се окуражи, четял български вестници“.

  „Запомнил съм Йордан Бадев като най-тихия, най-благия човек в редакцията на в. „Зора“. Обикновено седеше от лявата страна на Данаил Крапчев. Виждам го привечер, когато почва истинската работа за задоволяване на ненаситния вестник. Пише или чете – Бадев е винаги вглъбен в себе си. Електрическата светлина открояваше наведената му глава, плъзгаше се по изящните черти на лицето му. Ако не се движи, ще помислиш, че това е някакво изваяние. Гледа през елипсовидни очила. Вдига глава само когато някой му донесе материал за преглед. Ще се усмихне едва доловимо, ще благодари с едно кимване, пак се навежда и потъва в своя свят. Струваше ни се, че е в състояние да се затвори в себе си до там, че нито телефонни разговори, нито обичайните запитвания и пояснения на редакторите можеха да го откъснат от неговия свят. Извънредно внимателен към всичко, което му се поднася за преглед… Трябва да кажа, че Йордан Бадев, колкото и сдържан да беше външно, много се вълнуваше, до просълзяване, в случаи като смъртта на Страшимиров. Смъртта на Йордан Йовков обаче буквално го съкруши. Поменната статия Бадев написа просълзен. Повтаряше: „Йордан Йовков е незаменим. Ще се роди ли някога един втори Йордан Йовков?“

  Позволявам си този дълъг цитат от покойния Христо Огнянов, защото е свидетелство на съвременник, който непосредствено го е познавал и като журналист във в. „Зора“ е можел да добие преки впечатления както от човека, така и от твореца Бадев. Дистанцията от няколко десетилетия е изчистила спомена от несъщественото, от маловажното и преходното. Придала му е релефност, наситила го е със значения. Има и още една причина. Тези беседи за литературния критик, четени по радио „Свободна Европа“ през 1991 г., отдавна отзвучаха ведно с всеобщата еуфория и с вярата, че най-сетне възтържествува истината, а почтеността ще е качество от висш порядък, а не повод по-скоро за присмех.

  Комунистическата ненавист към Йордан Бадев граничи с патологичното. Заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист“, той има през петте болшевишки десетилетия участта не само да бъде физически ликвидиран от садиста Главинчев, но и да бъде заличен, изтрит като име от историята на българската литература, на българската култура. А в периода между двете световни войни и до самия преломен девети септември авторитетът му непрекъснато расте, в мнението му се вслушват и почитатели, и врагове, с преценките му се съобразяват писатели, художници, артисти. В лицето на Йордан Бадев българските творци са имали предан и доблестен ценител, който от меродавната трибуна на в. „Зора“ е утвърждавал истински стойностното в делото им. Бадев е от малцината наши литературни критици със своя физиономия, с категорично установена и изразена позиция. За него изкуството не е затворена, самозадоволяваща се сфера на човешка дейност, а отзвук на общочовешки и граждански нрави със социално и културно значение.

  Творческото му дело е „едно дело на кураж“, както твърди Владимир Василев. За такава неудобна позиция – да остава често пъти сам срещу мнозина защитници на посредствеността, се иска „чистота в подбудите“, стократно проверена истина и открито действие. Куражът му е кураж на убеждението, позициите му не познават маскарада и той стои на тях неотстъпно. Но далеч не личните литературни „обиди“ стават причина за гибелта на Йордан Бадев. Трубадурите на комунизма не можаха да му простят други грехове – че е сред най-пламенните синове на многострадалната българска земя Македония и активно е работил за национално обединение; че методично разобличава престъпленията на руския болшевизъм и посочва неговия мракобеснически и диктаторски характер.

  Парадоксална е неистовата омраза, която комунистите изпитват към Йордан Бадев и в миазмите на която те се опитаха да потопят и да удавят дори спомена за него. Критическото му и публицистично творчество осъдиха на небивал остракизъм, на насилствена смърт. Физическото му убийство не ги задоволи. Защото колкото и да бяха морално и интелектуално тъпи, с инстинкта си на хищници усещаха, в разрез с афишираната от тях марксистко-ленинска догма „битието определя съзнанието“, че Истинното Слово е непобедимо, безсмъртно и опасно за диктаторската им власт. Като унищожиха човека и написаното от него, те може би повярваха, че са постигнали целта си? Едва ли! Методично и целенасочено поколение след поколение се възпитават в ненавист към „бадевщината“ – термин, изкован от нарцистичния и изживяващ се като най-големия български журналист Йосиф Хербст. Освен заклетите му врагове Георги Бакалов, Тодор Павлов, Людмил Стоянов, Христо Радевски, Д. Б. Митов, Иван Руж, с перо, потопено в злъч, пишат срещу него и епигоните, официозните критици марксисти от „априлското поколение“. Злобата не е изхабила жилото си дори до днес.

  В „Речник на българската литература“, том 1, издание на БАН, интересуващите се от родната литература могат да прочетат за Бадев не друго, а добросъвестен донос в стил Шести отдел на Държавна сигурност, както и да се насладят на пълния комплект от комунистически заклинания и анатеми. Авторът Лазар Цветков постановява своята окончателна и неподлежаща на оспорване присъда: „Винаги тегне към нездрави и предвзети идеи, към буржоазно политиканство. Мисълта му е повърхностна и отвлечена. С окончателното преминаване на България в лагера на фашистката реакция перото му става лекомислено, неаргументирано, невъздържано и избива в гьобелсовска апологетика на великобългарския шовинизъм и монархофашизъм“. Оценката на Л. Цветков е отблъскващо встрастена, елементарна и дълбоко невярна, защото е не оценка на литературен критик, скъпящ професионалното си достойнство, а чисто политическа присъда, изречена дори не от партиен секретар, а като че ли излязла от перото на кадрови доносник.

  С името на Бадев бил свързан „най-черният период на фашистки терор върху прогресивната българска литература“, понятието „бадевщина“ обозначавало „полицейско преследване на творци и на произведения с демократична ориентация“. И „съкрушителният“ аргумент: „С долнопробни политически инсинуации, пасквили и клевети по адрес на писателите-комунисти и демократи той си спечелва омразата на честномислещата интелигенция в България“. Не напомнят ли тези думи на клеветническите свидетелски показания на Хр. Радевски? Подобно словоблудство едва ли би заслужавало някакво внимание, ако съчинителят на тези откровения не бе класиран от новите активни борци в списъка на „най-храбрите воини“ срещу комунистическия тоталитаризъм. А върху прозрелия далече напред в зловещата същност на комунистическия режим хуманист, родолюбец и талантлив критик продължава да тегне кафявата сянка на обвиненията във „фашизъм“.

  През 1994 г. с конкурс на Националния център за книгата излиза „Речник по нова българска литература, 1878-1992“, дело на Института за българска литература при БАН. Претенцията на това издание е да бъдели представени „с вещина и обхват от най-добри специалисти личности, явления и процеси, оценени обективно и тълкувани в духа на новото време“! Докато на убития от комунистите литературен критик са посветени 54 недостойни реда, на марксиста Георги Бакалов, когото днес едва ли някой вече брои за „литературен критик“ и който няма нито едно вярно попадение в оценката на художествените произведения, са отделени ни повече, ни по-малко от цели 172 реда! Авторът на 54-те реда се отказва от предишния си яростно-разобличителен тон, за сметка на снизходително-иронично говорене. Според него съмишлениците и симпатизантите на Бадев „преувеличават качествата му на политически деец, журналист и критик“. Набързо преустроилият се „идейно“ литератор дори недоумява защо били толкова „шумни“ споровете „около личността и делото на Б.“. Виновни за тези „шумни спорове“, абсолютно неадекватни според него, били „балканските битови и полит. нрави, класово-егоистични ежби и пределно висок градус на партизанските страсти“. Освен това „неохотно и не особено вещо Б. анализира крупни фигури на бълг. литература“. Какъв му е недостатъкът? Много ясно: „подценява някои талантливи представители на соц. течение в литературата“!

  Както става ясно, нищо ново или по-различно от онова, което един комунистически корифей, какъвто е акад. Владимир Топенчаров, казва: „Перото на Маджаровци, на Бадевци, на Крапчевци притежава определени публицистични качества; то е литературно изискано, но е изградено върху преднамерени класови, буржоазни цели. То е убедително за политическия невежа и създава политически невежи“. Как „преустроилият се“ автор да не бъде в синхрон с ретроградния историк на българския печат, като са възпитани и израснали в една партийна школа, тази на комунистите-болшевици?! Школа, чиито последователи могат да твърдят напълно убедено, както това прави същият академик, че: „Публицистичният талант не е просто природен дар. Той е функция на класово-партийните отношения“. Няма грешка! Талантът според марксистите не струвал нищо, когато не служел на партийните повели!

  Какви са „нездравите и предвзети идеи“ на Бадев? В какво се изразява „лекомислието“ на неговото перо? Къде има „гьобелсовска апологетика на великобългарския шовинизъм и монархофшизъм“? Впрочем какво има пред вид Л. Цветков, когато говори за „великобългарски шовинизъм“ и с какво Йордан Бадев е толкова омразен на комунистите?

  Националните предатели винаги са защитавали дълбинно гузната си заради родоотстъпничество съвест чрез изфабрикуваното от коминтерновци нелепо обвинение във „великобългарски шовинизъм“, когато става дума за общата воля на нашия народ да се обедини в етническата си цялост. Съпоставката подсказва и кои са били решаващите основания за светкавичното ликвидиране на Йордан Бадев веднага след военния преврат и окупацията на България от съветската армия на 9 септември 1944 година. Изконно българските позиции, дълбоката синовна любов на Йордан Бадев към родната Македония, неговата десетилетна борба за възтържествуване на националноосвободителния български идеал не могат да му простят главинчевци, тодорпавловци, коминтерновци и всички останали национални предатели.

  Към непростимата вина на Бадев, че е българин от Македония и последователен защитник на нейния български характер и принадлежността й към България, се прибавя и другата му смъртна вина – неговият антисъветизъм, неговият антикомунизъм. Дори в най-благосклонните си бегли споменавания днешните му формирани в калъпа на марксическите постулати отрицатели са „еволюирали“ до констатацията, че бил „консервативен“ критик; че бил „официален“ критик, „постепенно добиращ се до теорията за своеобразна фашистка партийност“ (учебник по литература за XI клас). „Фашистка партийност“ левите вечни галеници на властта, на всяка власт през последните вече 80 години, наричат отхвърлянето на самата идея писателят да бъде подчинен, ограничен, дирижиран от една партия – все едно болшевишка или националсоциалистическа, да бъде роб на партийна идеология и войник на сектантска догматика.

  Да вникнем в сърцевината на това безогледно отрицание, може да ни помогне статията на Йордан Бадев „Писател и гражданин“, поместена най-напред в сп. „Златорог“, кн. 6, 1936 г. и намерила място в книгата му „Животът и изкуството“. Той, който следи отблизо процесите в Съветския съюз, не може да не забележи еднаквото третиране на изкуството и на писателя от всички диктаторски режими. На конгреса на писателите в Москва през 1936 г. Максим Горки дава следната дефиниция на литературата, цитирана от Бадев: „Един фактор на социалистическа култура и възпитание на работните маси в духа на социализма, съветската литература трябва да представя едно-единствено колективно цяло, един мощен инструмент на социалистическата цивилизация“. Бадев припомня и думите на Карл Радек на същия конгрес, че писателят трябва да участва в революцията като прост войник, защото първото условие за всяка армия е единството, вътрешната дисциплина. „Но друго нещо е характерно и извънредно поучително в този случай – отбелязва българският критик, – че едновременно с тия изяви на комунистите от Москва и Париж за „писателя войник и революционер“, министерството за пропаганда в Германия бе обнародвало един манифест, в който бе писано: „Докогато в Германия съществува аполитично, неутрално, свободно и индивидуалистично изкуство, нашата задача не бива да се смята за изпълнена. В Германия не трябва да съществува вече нито един писател, който пише, без да изхожда от идеята за народност. На тая идея трябва да служат всички писатели. Художник, който отбягва тая служба, трябва да бъде преследван като враг на народа дотогава, докогато се откаже от своята съпротива“.

  След като подчертава, че това е „една пълна прилика по същество“, която има еднакви последици: първо изгнание, каквато е участта на Томас Ман, Хайнрих Ман, Стефан Цвайг от Германия; Бунин, Куприн, Балмонт, Мережковски от Русия, а после – „унифициране на всички, които се поддават на партийна дисциплина“, Бадев прави и своя извод, излага своето схващане за мястото и ролята на твореца в социума.

  Стар е спорът между привържениците на чистото изкуство и застъпниците на тенденциозното, пропагандно изкуство. В много от статиите си Бадев взема страна, аргументирано защитава своята теза. Тя не е в съзвучие с разбирането за самоцелността на художественото творчество. За него е странна, неразбираема позата на писателя, изолирал се в своята кула от слонова кост, чийто дух витае в сферата на абстрактното, ирационалното, метафизичното. Необясним му е херметизмът на твореца, откъснал се от задачите на живота и потребностите на обществото. Бадев не приема и самоцелните формалистични експерименти на различните „изми“ по това време. Дълбоко чужд е обаче и на типа поет, превърнал се в остървен словесен ратай на някоя партия. Негов идеал е творецът-гражданин, който не се отлъчва от „живия живот“, идеал, който толкова напомня на идеала на Българското възраждане и сродява този забележителен талант с най-пълнокръвната традиция в нашата литература и изкуство.

  С това, че слага знак за равенство между идеологията и практиката на комунизма и националсоциализма във време, когато голяма част от западните интелектуалци изповядват леви, болшевишки идеи, затварят очите си пред кървавата вакханалия на болшевизма в Съветска Русия и с поведението си правят допустимо и възможно поробването на Средна и Източна Европа след края на Втората световна война, Бадев вече се е самообрекъл и е подписал бъдещата си смъртна присъда. Нито московските господари, нито техните слуги в България могат да му простят обективната констатация: „Когато на писателя е отнета елементарната свобода на слово, идеи и отношения; когато той не е свободен човек на свободна държава; когато делото му се смята за задължителна повинност с програмни задачи и средства – и той страда неминуемо като творец, и рожбите му – като изкуство. Фактът, че германският расизъм и руският комунизъм си служат с абсолютно еднакви доводи против свободното изкуство, доказва най-убедително, че изкуството е преди всичко лично и свободно творчество, което по природата и задачите си трябва да стои над политико-обществените промени, които са всякога повече или по-малко временни. В надзвездни ли простори ще се движи художникът, или ще слиза долу, в подземията на труда – това трябва да става не по предписание на една или друга партийна или държавна власт, а по подсказване на личната му природа.“

  Читателите на Бадев особено през 1943 г. добре са разбирали кого има пред вид, когато говори за „неколцината“ създатели на мащабни „гениални“ планове за „нов световен ред“. От една страна Маркс, Ленин и Сталин, а, от друга – Хитлер и Мусолини. Могат ли при това положение да му простят комунистите? Те са вбесени както от неговия антисъветизъм, така и от категоричното му разграничаване от всяка тоталитарна идеология. Знаем вече достатъчно неоспорими факти, благодарение на някои разсекретени документи и публикуването на редица забранявани исторически свидетелства, че националсоциализмът става възможен и набира сила и размах благодарение на НКВД, на сътрудничеството между Хитлер и Сталин. Ако някой споделя Хитлеровите идеи, той по-лесно и някак естествено би могъл след 1944 г. да се „преустрои“ и да премине в редиците на другата тоталитарна партия – на комунистите. Но Бадев е чужд на разбирането за човека като „винтче“ в партийния организъм, той е демократ от класически тип. Затова, заедно с Данаил Крапчев, също македонец и главен редактор на в. „Зора“, е една от първите жертви на червения терор след 9 септември 1944 година.

  Освен че отстоява естественото право на твореца да е свободен и независим, Бадев отхвърля и свещената крава на болшевизма – партийността. Според характера на своята мисия и поради природата на изкуството писателят трябва да бъде надпартиен, да следи като наблюдател и арбитър политическия живот на своето време и да реагира, без да става оръдие на партия и пропагандатор на партийни програми. В същото време Бадев ясно прозира колко опасен порок може да бъде, колко разрушително върху духа на живота и нравите влияе всепартийността, която „повлича в своята пропаст понякога и писателя, и гражданина“. Свидетели сме как уродливите метаморфози на този морален недъг – кланянето наляво, надясно и към центъра, ерозират днешното ни културно пространство и релативират ценности и морални категории. Водени от меркантилизъм, мнозина писатели и културни дейци днес сменят партии и позиции като носни кърпички, защитават какви ли не абсурдни идеи, стига да им платят добре определени кръгове, имащи интерес от пропагандирането чрез средствата на изкуството и науката на собствените си идеологии.

  Какво в гражданската и критическа позиция на Йордан Бадев, освен подчертано българското му съзнание и просветения му антикомунизъм, вбесява неговите врагове отляво дори и днес? Да налучкаме един от възможните отговори ни помага акад. Михаил Арнаудов. Две години преди 9 септември 1944 г. той изказва респектиращо мнение за достойнствата на Йордан Бадев: „Зная безусловната Ви искреност, неподкупната Ви съвест в литературни, национални и културни въпроси“. Искреност и неподкупна съвест – на по-ласкава оценка един литературен критик едва ли може да се надява. Но комунистите добре разбират, че в лицето на най-ярките представители на културния елит на България, притежаващи споменатите качества, ще имат не само неподдаваща се на манипулиране и груб натиск интелектуална опозиция, но ще срещнат сигурно противодействие в постигането на главната си цел – превръщането на страната в придатък на СССР. Бадев е бил винаги толкова откровено ясен и определен по отношение на кардиналните национални и мирогледни приоритети, та тукашните болшевици не са могли да си правят илюзия, че ще успеят да го прекършат, да го унижат, да го смажат морално и интелектуално, както, за съжаление, успяват да постъпят с някои свои противници. Освен това българските слуги на Сталин още през злокобната 1938 г. го посочват с пръст по московското радио. Повод да бъде дамгосан е бележката му за издадения в Съветския съюз сборник с „народни песни и приказки за Сталин“, където посочва, че това лъженародно творчество е нагласено, угодническо съчинителство.

  Йордан Бадев като критик се отличава с тънък естетически вкус. Този безценен дар му позволява почти безпогрешно да оценява в хода на оперативната критика художествените достойнства на текущата литература, да открива и посочва естетически непреходните произведения. Примерите за обективната му и точна преценка са много. Макар да е принципен противник на комунистическата идеология в политиката и литературата, той не си затваря очите пред художествените постижения на Георги Караславов например и пише възторжена рецензия за повестта „Снаха“. Намира поощрителни думи за разказите на Ст. Ц. Даскалов, сам пише добронамерено или поръчва на свои сътрудници в „Зора“ да посочват хубавото в рожбите на истинското изкуство, създадени от клонящи на ляво писатели. Той търси и намира мостове – в честния поглед на авторите към общонационалните трагедии. Асен Разцветников е един от тях. Появилата се през 1934 г. негова стихосбирка „Планински вечери“ Бадев нарича „най-хубавото достояние на лириката ни от няколко години насам“. Тези песни „възкресяват посърналите надежди за творческите възможности на нашата лирика“. Поетът му отправя няколко развълнувани реда: „Не зная как да Ви благодаря за статията – казаното е толкова хубаво и тъй хубаво е казано, че аз се боя дали съм го заслужил. Някога Вие написахте първата положителна статия за мен (при излизането на „Жертвени клади“ – б.м., В.Р.) – сега пишете последен, но статията Ви пак е първа: по вдъхновение и възторг“ (10 май 1935 г.).

  През 1934 г. излиза книгата му „Скици на живите“, където събира пръснатите си из печата портрети на 25 писатели, подредени по възраст. Не можем да не се съгласим с един от рецензентите на книгата – Стефан Станчев, че при портретуването критикът е ръководен от понятието за съвършено изкуство. Характеристиките са направени добросъвестно и честно, скиците са свежи и жизнени портрети, написани с тънко прозрение за неповторимата амалгама, получена от живот и творчество. Макар с тези есета Бадев да не си поставя големи литературно-критически задачи и да се ограничава със скромната цел да представи „в достъпен вид майсторите на българското художествено слово и най-ценното у тях“, книгата му е посрещната с интерес и е оценена високо заради образния и темпераментен език, заради изискания вкус и стил. Бадев не удовлетворява нечии лични амбиции или групови интереси, въздържа се да дава израз на литературни вражди и не се оставя в плен на предубежденията. Без съмнение, това достойнство на книгата е от особено значение във време, когато полемиката често пъти е прекрачвала позволеното, а марксическата критика е обстрелвала от тесните си бойници всичко, което пърха извън прокрустовото ложе на болшевишките лозунги и догми.

  За гражданската съвест на критика и за неговата почтеност особено силно говори реакцията му по повод злостната статия на Кирил Христов срещу Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров, излязла в кн. 2, год. XVI, 1941 г. в редактираното от Михаил Арнаудов списание „Българска мисъл“. Професионалната и човешка съвест на Йордан Бадев не му позволява да замълчи и да отмине безстрастно хулите, както и нападките срещу едни от първенците на българската литература, които К. Христов нарича „банда“. На уводно място в културната страница на вестника той помества страстно написаната статия „Не банда, а съзвездие“, придружена с известната снимка на четиримата от кръга „Мисъл“.

  Със своя собствена физиономия, Йордан Бадев е далече от представата за елитарен естет, той няма вкус към спекулативно-критическото мислене. Така както смята, че е задължително писателят да бъде граждански отговорна личност, така и пред критика според него стои високата мисия да бъде верен на гражданския си дълг, да скъпи своята чест и съвест. Разбирайки така задачата си, в сочно написаните очерци той дири характерното за творчеството на писателите, открива изворите на вдъхновението им, преценява доколко е органична сплавта между замисъла и неговата реализация. Делото на критика е дело на любов и творчество според него, а не на разрушение и омраза. Критическото му верую е просто: „Не са петната, недостатъците на едно дело на изкуството, които образуват задачата на една критика и нейния обществен смисъл. Да намериш хубостите на една работа на духа и да ги посочиш на света, както сам ги виждаш, е много по-достойно, по-смислено и по-полезно, отколкото да издириш и установиш недостатъците й. Първото се върши с въодушевление, второто – само по дълг“.

  Представата за строго догматична художествена критика според Бадев е анахронизъм, отдавна изживяла времето си практика, рожба на европейската вяра в абсолютната власт на разума. В разрез с марксическата теория в статията си „Литературна критика“ той бележи, че изкуството трябва да се цени не с оглед на скрижални правила, а според природата и предназначението му и в този смисъл критиката е естествено, но и необходимо допълнение на изкуството. В основата си тя е субективно творчество, както и самото изкуство, казва Бадев и за да прецени едно поетическо творение, критикът трябва не само да го разбере с ума си, но и да го преживее естетически. Няколко години по-късно в статията си „Критици“ (сп. „Златорог“, кн.1, 1943) той отново се спира на сходството в творческия процес на писателя и критика. „Във вечната си същина изкуството не е знание – отбелязва Бадев, – не е специалност, а говор на душата, в чийто смисъл може да се проникне само по неговия собствен път – чрез интуиция“.

  Да се спре върху взаимоотношенията критици – писатели в контекста на историческото развитие и на различните литературно-критически и естетически теории Бадев е провокиран от разгорелия се спор за „буржоазната“ и „пролетарската“ критика. На гласовете за законодателствуващи критици той опонира: „…нито един истински литературен критик не е посегнал да чертае на изкуството път на развитие, като му сочи сюжети, средства, идеи и стил. Това имаме днес в Съветска Русия, но тия, които „насочват развитието“ там, съвсем не са литературните критици, а политическите диктатори“. И по-нататък: „Литературната критика, прочие, в съвременна Русия се покрива напълно със системата на „прескрипциите“ или в най-щастлив случай има крайната задача да проверява дали известно дело на изкуството е в хармония с идеята за съхранение и затвърдяване на съветската държавна система. Тук се сключват рамките на свободното й упражняване. Такава се мъчи да бъде и у нас комунистическата литературна критика, която, както комунистическата мисъл въобще, върви открай време подир стъпките на руската“. Комунистическата критика у нас е „робски подражателна, когато теоретизира и площадно партизанска в практическото си упражнение“. Тя има, продължава Бадев, „само два термина, две мерки за поезия и изкуство въобще: буржоазно – което значи отживяло, реакционно, фашистко и пр., и пролетарско – което значи изкуство на революцията, на прогреса, на… руската съветска държава“. Както казах вече, комунистите не можаха да му простят тази истина. Довчерашните му отрицатели и днешни преоценители, събрани в един и същи субект, не забравят и няма да забравят тъй наречената от тях бадевщина, тоест убеденото неприемане на болшевишката идеология и практика.

  Отделна голяма тема е да се обгледа и прецени всичко, излязло под перото на Йордан Бадев за отражението на националноосвободителните борби на българите в Македония в творчеството на най-добрите ни писатели; написаното от него за поетите, родени в тази многострадална българска земя, отказали се от лично творчество и изява, за да се жертват за нейната свобода; спомените му; статиите за неговия роден край. Сред това неоценимо богатство централно място се пада на книгата му за Даме Груев, която е образец в жанра. Издадените приживе негови книги са „От ранно детство“ (1928), „Скици на живите“ (1934), „Животът и изкуството“ (1938) и „Даме Груев“ (1943).

  Неотпечатана остава книгата на Бадев „Творци и съчинители“, предложена на книгоиздателство „Хемус“ в края на 1943 година. Тя е одобрена от главния редактор на издателството Цвети Иванов и дадена за набор. Първите шпалти започват да излизат през март 1944 г., но политическите събития осуетяват нейното отпечатване. В ръкопис, запазен от сина му Бойко Бадев, остава книгата „Скици на съвременни български писатели“, включваща портрети на 46 български писатели. Някои от тях видяха бял свят на страниците на в. „Литературен форум“ през 1998 година. Разпилени из периодичния печат на 20-те, 30-те и 40-те години на ХХ век са много статии на Йордан Бадев по най-различни теми: музика, театър, изобразително изкуство, обществени въпроси. След съответния подбор те биха обогатили не само представата ни за критика и публициста, но преди всичко биха добавили важни, липсващи черти и факти, съзнателно изтрити от комунистическите влъхви, към картината на обществено-политическия и културен живот у нас в онези години на свободно развитие и просперитет на Царство България.

  В първите години след 1990-та изглеждаше, че се разделяме не само с плановото социалистическо стопанство, а и с комунистическата идеология. Изглеждаше, че ще бъде извършена обективна преоценка на българската история и на българската литература. Оказа се, че новите поколения нито изучават неизопачените факти за нашето минало, нито имат реална представа за истинските стойности в художествената ни литература. Те продължават да се обучават чрез лозунгите в стихотворна форма на съветския шпионин и касиер на комунистите-терористи Никола Вапцаров, чрез идеологизираните романи, повести и стихотворения на писателите комунисти, а творчеството например на Теодор Траянов, Кирил Христов, Фани Попова-Мутафова, Димитър Шишманов и други жертви на комунистическата диктатура не са предмет на изучаване и признание. А днес вече никой не се и сеща за тях…

  .

• Докато пáри

  Във връзка с публикацията на историята на Красимир Бачков за поредицата „Ефектът на пеперудата и ние“ (вж. линк), тук публикуваме чудесен негов разказ, който е още едно доказателство, че Ефектът съществува и действа. И той е много силен именно при учителите, които могат да стимулират доброто в детските души и да откриват пред тях нови врати към света.

   

  ДОКАТО ПАРИ

  Когато моят бивш даскал, Георги Димов, веднъж ми каза, че да съм циганин не е нещастие, а възможност да усетя вкуса на живота по-добре от останалите, ми идваше да се изплюя на лъснатите му стари обувки, въпреки че от всички учители него уважавах най-много. Тогава, разбира се, бях малък и през ум не ми минаваше, че може и да е прав. Много трудно ми беше да преглътна сълзите и слюнката си, защото Димов ми подаваше половината от сандвича, който си бе купил от лавката за закуска. Всеки ден в голямото междучасие повечето деца се юрваха с бесни викове към лавката, като се блъскаха и пререждаха, за да си купят закуска. Продавачката, леля Денка, приготвяше много вкусни “принцеси” с кайма, малко запечен кашкавал отгоре и поръсени с мерудия, която ухаеше толкова апетитно, че макар да не исках, без да знам как, се озовавах винаги до лавката и гледах как другите деца ги хрускат лакомо и преглъщах. В джобовете ми по това време много рядко се свъртаха стотинки. Бяхме три деца и, със заплатата си на чистачка, майка ни отглеждаше трудно и с доста лишения. Баща си не помнех, защото малко преди да се родя, бе влязъл в затвора. Мама не обичаше да го споменава, защото бе извършил убийство.

  Та, макар да ме бе срам, поех сандвича от Димов и, без да му усещам вкуса, отхапах. Да преглътна, обаче, не можах. Димов ме потупа по врата и с присвити очи шеговито подхвърли:

  – Лапай, момче, докато пáри! После не е сладко!

  Когато си различен от повечето хора и тая разлика не е в твоя полза, дори най-малката човещина от някого може да те трогне и да я запомниш за цял живот. Най-важното, което друг е правил за мен след майка ми, го стори пак Димов. Ако мога по някакъв начин да го почета като баща, бих го сторил. Само че се съмнявам да му хареса. Той просто не ни обичаше нас, циганите. Казваше, че сме като дивите животни и трудно се опитомяваме. Беше доста груб учител по трудово обучение, с някакво първично чувство за справедливост, което включваше дори и шамари – за особено провинилите се. Интересно, но никой никога не се оплака от него, независимо от възможността да го оставим без работа. В безумната държава, в която живеехме, една жалба от някой ошамарен калпазанин положително щеше да го изхвърли на улицата, защото нашите права на малцинство се защитаваха, за разлика от неговите. Предполагам, че изключителното му излъчване на мъж в едно училище, пълно с истерични даскалици и още двама даскали-мижитурки, го правеше нужен и дори обичан от повечето деца. Към мен той се отнасяше благосклонно, защото не крадях, не лъжех и общо взето нямах вкус към насилието, което моите “братовчеди” ежедневно проявяваха в една или друга форма.

  Бях в седми клас, когато ликвидираха оркестрите в училище. Години наред фанфарният и духовият оркестри носеха слава и награди на училището ни, но добрият, кротък учител по музика почина и след него всичко се разтури. Учителките по музика идваха и си отиваха за по месец-два, повечето часове не ги карахме, а един ден в края на учебната година видяхме как чистачките изхвърлиха в кофите за смет част от бракуваните духови инструменти. Изглежда бе проведен търг, защото някои от учителите помъкнаха разни тръби, а огнярят като мравка, влачеща по-голямо от нея зърно, беше нарамил голямата фуния на баса. Бяха ни свършили часовете и аз мързеливо тътрех крака към къщи, когато видях Димов. Учителят бе спрял до оградата на училищния двор и се опитваше да свири на тромпет. Между краката стискаше куфарчето си, духаше, издул бузи, в тромпета, а от него излизаха звуци, подобни на магарешки рев. Аз естествено се изхилих, а той бавно свали инструмента, изтри с носна кърпа зачервеното си от усилията лице и запита:

  – А ти можеш ли я тая дяволия?

  – Не! – признах, защото, въпреки че обичах музиката, никога не се бях докосвал до тромпет.

  – Я пробвай! – подаде ми тръбата Димов. – Вие всичките сте изкарали консерватория, преди да се научите да четете и пишете! (Имаше предвид нас, циганите).

  Боязливо поех инструмента и тогава за пръв път усетих специфичния му мирис. Долепих устни до мундщука и без да знам как, засвирих. Не, че беше нещо особено моята свирня, но имаше звук и когато натисках трите клавиша, се получаваше нещо като мелодия. Всичко ми идеше някъде отвътре и ми беше хубаво, хубаво! Когато спрях, Димов замислено се почеса по носа и ме упрекна:

  – Защо излъга, че не можеш да свириш?

  – Не мога, господине! – отвърнах, извънредно горд от неговата оценка за свиренето ми.

  – Честно?

  – Честно, господине! Да пукна, ако лъжа!

  Той се засмя и махна с ръка:

  – Остави това, ами слушай какво ще ти кажа!

  Аз го гледах, изпълнен с някакво особено приятно предчувствие. Той се намръщи и продължи:

  – Купих я тая тръба почти без пари, ей тъй, за забавление! Само че съм доста стар и доста бял, за да се науча да свиря сносно. Като гледам, на теб Господ е наспорил достатъчно, за да свириш поне като Гъмзата от “Шоуто на Слави”! Вярно ли е?

  Аз мълчах и стисках тромпета, а сърцето ми пърхаше като врабче в гърдите.

  – Ако ти подаря тая тръба, ще ми обещаеш ли нещо?

  – Да, господине! – едва успях да промълвя аз.

  – Значи така! Ще направим един пазар с тебе сега! Аз ти подарявам тръбата, а ти обещаваш да завършиш средно образование! Става ли?

  – Да, господине! – отвръщам и съм тъй изтръпнал от щастие, че и космонавт да беше поискал да стана, пак щях да отвърна положително.

  – А догодина, като свършиш осми клас, ще изкараш едно парче специално за мене, нали?

  – Дадено, господине! И две ще изкарам даже!

  – Сега от тука до вкъщи свири, да не изпуснеш тръпката! Всичко е вкусно, докато пáри, момче!

  Той си взе куфарчето под мишница и си тръгна. За да не го разочаровам, веднага надух тръбата. Без да се обръща, Димов помаха одобрително с ръка. Така започнах да свиря на тромпет!

  

  В края на май следващата година устроих такава серенада под балкона на учителя си, че се показаха всичките му съседи и ръкопляскаха, сякаш им плащаха за това. За втори път му направих серенада, като завърших техникума по автотранспорт. Тогава комшиите му ме караха да свиря почти до сутринта. Направих го с кеф, защото си струваше. Сега съм за трети път под балкона му, но стискам тромпета под мишница и не смея да прекрача входа на кооперацията. Страх ме е да видя угаснала последната му усмивка. Някакъв брадясал мъж, обаче, ме позна и ме хвана под ръка:

  – Хайде, момче! Ела да си вземеш сбогом, а после на гробищата, като свърши всичко, ще му посвириш за последно! А?

  Аз кимнах и се качихме по стълбите. Сред многото хора в една от стаите на апартамента му съзрях кафяво боядисания евтин ковчег. Някъде нагоре се белеe лицето му, заградено от есенни цветя, а отдолу светят лъснати старите му обувки. Приближих се, целунах скръстените ръце и се оттеглих в най-далечния ъгъл. Двама-трима души нещо ми говореха, нещо ме питаха, но не ги чувах и не исках да им отговарям. След час отидохме на гробището, а там бе спокойно и тихо като в църква. Когато останаха само десетина души, вдигнах тромпета. По някое време в училище ни разправяха една история за Орфей, който с песните си можел да съживява и мъртвите. Аз не съм Орфей, но отвътре така ме е напушило, че ако не засвиря, ще полудея. Моят най-добър другар, тромпетът, заплака за моя най-добър учител Георги Димов, а аз се опитах да излея мъката си, както се опитваше учителят да ми сочи щастието в живота. Карах с цяла душа, докато ми пáри!

   

  Красимир Бачков

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
  * Видео с късометражния филм „Учител“, сниман през 2014 г. въз основа на публикувания по-горе разказ.
  .
  

• Ръце

  

  .

  Ще подгонят накрая и мене със камъни
  всички, влюбени в тебе, момчета квартални.
  И посоката страшно ще свети пред двама ни,
  отразила съня ни – досущ огледало.

  А пък ти ще ме спреш ли, момиче, на ъгъла,
  посъбрала кураж своя дом да напуснеш?
  Дълго ли си ми вярвало или пък си се лъгало
  във тръпчивата сладост на моите устни?

  Може би в този час вампирясаха клетвите.
  Затова не заделяй, смутено и дълго,
  ти на своята вярност трохичките жертвени
  за отдавна, отдавна преситени гълъби.

  Нямам осем живота, в калчища оплетени,
  нито ти – за мечтите си – пасбища чужди.
  Само стискай, момиче, по-здраво ръцете ми,
  без да знаеш какво е любов. Или нужда.

  И щом паднат звездите – зъби поразклатени,
  от утробата твоя, ни грешен, ни праведен,
  ще израждам с ръце, неизбежно, децата ни –
  на света – всички утрешни, знатни владетели.

   

  Ивайло Терзийски

• Никола Райков създаде първа по рода си игрова книга

  

  Българският автор Никола Райков, станал популярен с новаторските си приказки-игри, създаде нов тип игрова книга, без познат еквивалент на световния детски пазар. Проектът предизвика голям интерес в интернет пространстовото и събра предварителни поръчки за над 500 бройки само в рамките на първите 48 часа.

  

  Неговата „Приказка от два свята“ идва в игрова кутия и използва елементи от настолните игри, за да пренесе децата в свят на приключения и откривателство. Освен лукзоната книга от 100 страници, неговия проект съдържа „карта на приключението“ с 10 начални и 10 скрити локации. Децата ще могат записват и променят числа върху самата карта, в зависимост от изборите, които правят, с помощта на изтриваем маркер. Проектът съдържа и кутийка с близо 30 картички с „магически премети“, които децата ще събират и използват в хода на самата история.

  

  „Въпреки елементите от настолните игри, това все пак си остава книга и централното място е на историята, героите и тяхната съдба“ – казва създателят й Никола Райков. Приключението ни отвежда в свят, където изглежда, че хората са изчезнали, а странни създания, наречени „хонтолули“, обитават тавана на стара изоставена къща. Те живеят в постоянен страх от сенките, които навлизат отвън и никога не напускат своя малък, затворен свят. Докато един ден млад хонтолул не решава да избяга през нощта и да се впусне в приключението на живота си. Той попада в един напълно непознат за него свят, където решенията на самия читател ще определят хода на историята.

  „Ще продължим с предварителните заявки на нашия сайт prikazka-igra.com до 7 май – споделя Никола Райков. Интересът е огромен, но се надяваме, че ще се справим и ще успеем да доставим всичко на премиерната дата 9 май, както сме обещали“.

  

  Никола Райков е роден на 21 юни 1981 г. в Стара Загора. Завършва информационни технологии в Чикаго, но се разочарова от американския начин на живот и веднага след дипломирането си се завръща в България. Автор е на първите по рода си приказки-игри „Голямото приключение на малкото таласъмче“, „Още по-голямото приключение на малкото таласъмче“ и „Добросъците“. Само за няколко години се превръща в един от най-популярните и обичани детски писатели на България, а книгите му се продават в многохилядни тиражи. Със своите приказки-игри печели над 10 награди и номинации, включително и най-престижната награда за детска литература в България „Константин Константинов“. Електронните издания на книгите му се превеждат от доброволци по цял свят, а наскоро „Голямото приключение на малкото таласъмче“ бе публикувана и в Латвия.

   

  Любомира Недялкова

• Имам една мечта

   

  Разказ от Весела Люцканова

  

  Стояха в ателието и той й показваше картините, с които щеше да участва в новата си изложба. Беше надминал себе си, тя познаваше създаденото от него до този ден, и платната му с масло, и чудесните му акварели, и малкото портрети на хора, които бе рисувал. Сега не откъсваше погледа си от новите, опреди до стената, различни по големина, но всичките сияеха от богатството на цветове, които преливаха неусетно един в друг. Все още не проговаряше, само преглъщаше, поела толкова много багри и светлина. Можеше да различи неговия рисунък между хиляди други, бе различен, топъл, лъхаше на земя и на небе, на слънце и на птици, на животни и на забрадени отрудени жени на полето, приведени над хляба или вградени в стени, както може би някога е било, а може и да не е било… Било е! Толкова народни песни беше слушала, толкова много легенди и разкази бе чела и всеки път бе потръпвала от ужас. Усещаше и сега как камъните един върху друг я зазиждат отвсякъде, оставяйки я без въздух и светлина, и тя се задушаваше само от обречеността си в очакване на смъртта. Докато гледаше тази картина на зазиданата млада невеста, примирена със съдбата си, й идваше да закрещи: Не-е-е! Толкова младост, толкова красота, не може да е било! А е било до времето, когато са почнали да вграждат само сянката на жената в основите на моста или сградата. Но и тогава тя пак си тръгвала от този свят, излиняла и безжизнена. Като че ли обречена. С изваден живец.

  Най-хубавата му картина!

  Разтрепера се цялата. Привлече първия стол, за да седне и дойде на себе си. Не знаеше колко време мина в мълчание, без да откъсва очи от платното пред нея.

  Най-сетне успя да проговори:

  – Тази навярно ще ти я откупят за Националната галерия. И не само… – не довърши, защото той се разсмя на думите й.

  – Така беше преди трийсетина години… Откупваха най-значимото на художника, но вече и Националната галерия няма пари!

  Не очакваше такъв отпор. Негови картини красяха галерии по света. Бе ги виждала във Виена, в Париж и в Бордо, в Лондон и в Москва, дори в Щатите, в Ню Йорк и в Лос Анджелес. Изпитваше гордост, че го познава, и то още от началото на творческия му път, още като студент в Академията бе идвал в издателството, в което тя работеше, за да илюстрира книги, да прави корици на книги, може би за да подпомогне следването си или за да има пари за бохемските сборища във „Феята“, където с нейни и негови колеги обръщаха водка след водка. А може би бе търсил просто изява, не знаеше. Бе участвал почти във всички общи изложби, бе направил и доста самостоятелни и у нас, и в чужбина. Наградите се трупаха една след друга, както и откупките, а той ставаше все по-добър и по-добър.

  – И все пак…. Понякога… – обади се плахо почти без глас, гърлото й бе пресъхнало.

  Отново успя да я прекъсне, все още се смееше, но смехът му се пропукваше от горчивина. И лицето му, запазило през годините все още онзи младежки овал, излъчваше тъга. И гласът му тежеше от тъга:

  – Някои успяват. Не зная как… Не най-добрите, най-комбинативните може би или най-агресивните, но аз не съм от тях.

  Не беше от тях, знаеше. Не бе търсил успеха, бе проследила във времето собственото му усъвършенстване, все по-нагоре и все по-близо до него. И без и сам да усети признанието бе дошло. Поканиха го в Академията да преподава живопис, премина през асистентството, доцентството и една сутрин се събуди професор, а той се радваше на всеки свой випуск, на всички тези талантливи момчета и момичета, влезли в Академията като в храм, поели кръста на себеотдаването си. Стремеше се да им предаде уменията си и упорството да не се отчайват, да не търсят успеха, а да извличат най-доброто от себе си и да рисуват, да рисуват, да рисуват всяка свободна минута. Денем, нощем… където и да се намират, и да не пропускат участия в нито една изложба. Да се радват и признават и чуждите постижения, не само своите. Те го приемаха едва ли не като Бог, навярно колегите му смятаха, че е галеник на съдбата, а всъщност всичко бе постигнал с невероятен труд и постоянство. За да стигне дотук…

  Оглеждаше отново картина след картина, до една бяха много добри и сърцето й преля от красота. Всяка от тях й откриваше нов свят, ново усещане за живота и за хората. Нарисуваните й колеги бяха като живи,  току-що влезли и те в ателието,  толкова различни. Единият, самоуверен с ръце в джобовете, тръгнал от земята, зелена и дъхава, с решимостта да я покори с думите си. Другият, натежал от мъдрост и доброта, с такава любов държеше последната си книга в ръце като най-обичното си поредно дете, а цветовете на корицата в пастелно кафяво преливаха във фона и лицето му, за да им предадат още повече топлота и съдбовната му връзка с писането. Любимата й актриса с оня нежен овал на съвършенството и почти неземната си хубост, вдигнала в издължените си пръсти бялата маска, която ще оживее на сцената, ще се смее, ще плаче, ще разсмива или разплаква зрителите. Земята, димяща от плодородие, мъжете, повели магаренца по нея, образа на майка му в народна носия, млада и хубава като младата зеленина, на която е стъпила, излязоха от платната и я заобиколиха. Докосна я дишането им, мириса им на горещо лято, под краката си усети топлата пръст. Неволно вдигна погледа си към майката. От нея ли е взел обичта си към родното село, към красивата ни природа, към топлите й цветове с прохладата на дъжд, залята с песните на щурци, пробляскваща от светулки? Отмести поглед към картината с чешмата… „Колко много чешми са градили предците ни – помисли за миг. – За да пиеш вода, да отмиеш умората от лицето си след дългия път, да изплакнеш ръцете си преди да разчупиш хляба…“ И отново очите й потърсиха вградената невеста… пред нея отново онемя. Отново не можа да си поеме дъх и нямаше спасение от болката, която стегна гърдите й.

  Тази негова изложба щеше да бъде най-добрата. Поела цялата му любов към страната ни, цялото му верую в хората й.

  Той като че ли прочете мислите й.

  – Можеше и да е по-добра…

  Не продължи, защото тя рязко се обърна към него с учудени, разширени от изумление очи. Като че ли зачака някакво обяснение и той й го даде след кратко мълчание:

  – Харесваш ли много направеното дотук, значи си спрял. А аз не съм.

  Тя само кимна. Преглътна мъчително. Мина доста време да се върне в реалността, преди да запита:

  – Ще има ли кой да ти помогне при подреждането? По-рано ви съветваше изкуствовед…

  – По-рано… да – засмя се с оная горчивина, която я бе опарила вече. – Сега ми помагат колеги, винаги си помагаме един на друг. За подреждането, за прибирането…

  – Надявам се и ти пожелавам повече откупки. Има колекционери, бизнесмени, банки, които все още купуват картини. А твоите нямат цена. Великолепни са.

  Той се усмихна. Не й ли повярва? Не каза нищо, обходи с поглед подпрените до стените платна. Въздъхна. И по-скоро на себе си, отколкото на нея призна:

  – Непродадените ще трябва да кача на тавана. А той вече е пълен, но не мога да спра да рисувам. Съдба. Не рисувам ли, мъртъв съм.

  Тя изтръпна. И стисна зъби, припомнила си за племенницата на Майстора. Наследила не влезлите в галериите му картини и складирани на тавана в жилището му, тя ги бе нарязала на ивици, за да ги продава. Случайно видя няколко от тях в домовете на свои колеги, според нея струваха цяло състояние, а те й разказаха историята на неоценилата ги и невежа млада родственица и как срещу незначителни суми бяха успели да станат притежатели на шедьоври преди девойката да се е опомнила. Защото навярно някой й бе подсказал колко много губи. А те знаят и ще ги опазят в домовете си, недокосвани дори от времето. Преглътна. Майсторът е рисувал, рисувал, рисувал, не е можел да живее без да рисува. Същността на живота му, смисълът на дните му. И… безсмъртието му. Много е съхранено и опазено в колекции и галерии, и много е останало. Помисли си: винаги бе смятала, че талантът е разпятие. И, че трябва да достига до хората. Те се нуждаеха и от това, не само от хляба.

  – А имам една мечта – сепна я гласът му, пълен с тъга. – Картините ми да висят по стените. В домовете на хора, които ги оценяват наистина.

  Не добави нито дума повече. Наля си чаша студена вода и я изпи на един дъх.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Весела Люцканова е родена през 1935 г. в София. Завършила е Висшия инженерно-строителен институт. Работила е като проектант, асистент, заместник-директор на Литературния фонд към СБП, редактор във вестници и издателства. След 1989 г. става собственичка на издателство „Весела Люцканова”. Автор е на над 40 книги, от които 15 романа. Носителка е на редица престижни отличия, сред които Американската международна награда за престиж и качество „Златна звезда”.

  .

• Отсяване на житото от плявата

  

  .

  Върви с достойнство и не позволявай

  въртопа на живота да те нищи.

  Това, което днес и утре става,

  в един посочен ден ще бъде нищо.

   

  Вълнения, обидни гласове –

  напразен звън са, плъзнал се във ехо.

  Не го допускай в тебе да снове!

  Безсмислено е, вярваш ли, човеко?

   

  Не си прави от този празен шум

  бесилка, на чийто клуп да виснеш…

  Помни, че в Х-деня ще бъдеш сам

  и всичко издрънчало ще утихне…

   

  Людмила Билярска

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка вж. тук, тук и тук.

  .

• Сърцето на рибаря

  Разказ от Симеон Коев

  

  Имало един рибар, на когото хората не казвали Филип, както му е било името, а Нещастния рибар. Така го наричали, защото някога бил много усмихнат човек, залюбил се с най-красивата девойка, оженили се и имали две деца. Понеже бил много работлив, излизал първи в морето, уловът му бил голям, прибирал се първи и, когато лодките на другите рибари пристигали, той вече си тръгвал за вкъщи, разпродал целия си улов. Следобеда прекарвал в помощ на жена си Марая или работейки нещо в градината, или четял на децата си книги. Нещата вървели добре и той започнал да мечтае, как след няколко месеца ще потърси и купи голяма риболовна лодка, как ще наеме още няколко човека и ще може да влиза за по няколко дни в морето, и да хваща много повече риба. И тъкмо намерил подходящата гемия и мислил да се пазари за цената, започнали да го спохождат нещастие след нещастие.

  Първо починало малкото му тригодишно момче от едра шарка, която тогава не се лекувала. След месец починала и кака му, а майчиното сърце не издържало на мъката и след няколко месеца починала и винаги усмихнатата Марая. Изглеждало така, че Филип ще издържи на сполетялата го загуба и ще се съвземе, но колкото повече време минавало, толкова повече Филип се променял неузнаваемо. Отслабнал и измършавял, той вече не първи, а последен излизал в морето. Връщайки се, виждал, че уловът му е най-малкият от тези на другите рибари; и не само това, но и трудно го продавал. Приятелите му се чудели как да му помогнат, защото той станал мълчалив и не искал да говори с никого. Даже и вечерно време, когато рибарите сядали в единствената кръчма и развързвали своите езици, разказвайки всякакви весели и невероятни истории, Филип стоял сам и мълчал, пиейки долнопробен ром. Когато ставал да си върви, бил един от последните, които кръчмарят подканял да си тръгват.

  Един ден рибарите гледали неспокойни ту хоризонта, ту морето и техният усет им казвал, че ще има голяма буря, затова в този ден всички се отказали да влизат в морето за риба. Покрай тях минал бавно Филип, чул ги какво си говорят, но без да кажи дума избутал старата си лодка във водата и, не обръщайки внимание на предупрежденията на колегите си, вдигнал платното и отплавал в открито море. След два часа брегът вече не се виждал, а морето станало по-тъмно и от гърбовете на дънните риби. Вълните ставали все по-големи, вятърът се усилвал, а в небето никъде не се виждала светла пролука. Филип знаел от опит, че това ще продължи и ще става все по-страшно, но не обръщал лодката към брега. Опитът му подсказвал, че най-късно след два-три часа лодката му няма да издържи напора на вълните и той най-после ще си отиде от този свят, където нищо мило не му останало.

  И тогава, въпреки бурния рев, я чул. Огледал се и не видял нищо, но когато пак чул писъка, погледнал нагоре и я видял. Една малка чайка, много изморена от ветровете, се опитвала да кръжи над неговата лодка, не знаейки в каква посока е брегът. Филип бил застанал на руля, управлявайки лодката, а чайката набрала смелост и кацнала на самата лодка, само на метър от него. Погледнал я Филип и видял уплахата в очите й, същата такава уплаха имало в очите на Марая, когато бдяла всяка нощ над болните си деца. Усещал всеки един бърз удар в притесненото и сковано от страх малко сърчице. Станало му мъчно от това на Филип, гледал тези очи, за които той бил единствената надежда, и казал:

  – Е, малко ми пиленце, аз не можах да спася моите дечица. Но как да ти помогна да спасиш твоите от гладна смърт, оставайки тука с мене?!

  След минутка той обърнал лодката не заради себе си, а заради малкото пухкаво телце, за което той бил последна надежда.

  В този момент морето и вятърът изведнъж утихнали. Чул се глас, не бил силен, но бил нежен. Чуден глас.

  – Филипе, помниш ли делфинчето, което всяка сутрин тръгваше с тебе радостно в морето? Един ден то се заплете в мрежата ти и ти не направи нищо да го спасиш. То ми беше като дете, а ти го затри. Затова дойдоха тези нещастия в твоя дом. Нямаше кой да те извади от убийствените мрежи на живота. Но днес реши да спасиш друго същество, на което се радвам, затова аз ще изпълня сърцето ти с радост и надежда.

  Морето пак станало бурно, но не чак толкова, колкото преди да проговори гласът.

  Добрите рибари придобиват в живота си едно чувство, което няма как да обяснят, а то е, че и в най-голямата и непрогледна буря знаят къде се намира брегът; и така Филип подкарал лодката в правилната посока. Когато брегът се показал, малката чайка излетяла с радостен писък, направила един кръг над лодката и отлетяла към своите рожби.

  Филип се прибрал в дома си, а на другия ден обръснал дългата брада, подстригал се и продал лодката и къщата си на първите, които проявили интерес. Отишъл в близкия град, където имало стъкларска работилница, в която работниците потапяли в разтопени различни цветове стъкла и духали през дълги тръби, правейки изключително красиви чаши, кани и други стъклени неща. След време Филип започнал да прави такива красиви неща, че познавачите и сега търсят знака на Филип Мезер, когото наричали Стъкления вълшебник.

  След време срещнал и се залюбил с красива жена и после отново създал семейство. Имал четири сина и една дъщеря. Когато бил на смъртен одър, повикал любимия си внук и му разказал тази история. Когато я завършил, казал:

  – …Не знам чий беше онзи нежен глас – дали на морски бог, дали на ангел или на самия Творец, но той докосна сърцето ми и аз никога повече не усетих отчаянието. Бъди добър! Помагай на всеки в нужда, даже и на най-незначителните твари, защото и те като нас са деца на този свят – и ще видиш, че в сърцето ти винаги ще има любов. Човек да има добро сърце е Божи дар.

  Този внук я разказал на моя баща, с когото били приятели, после той на мен, а днес и аз на вас.

  .

• Разговор с мъртвия ми баща

  

   

  РАЗГОВОР С МЪРТВИЯ МИ БАЩА

  Най-сетне възви пътят ми
  покрай твоя гроб.
  Три тънки, като детски пръстчета,
  свещички носех. Запалих ги,
  макар че вятърът не искаше,
  и ги забодох –
  до сърцето ти да изгорят.
  И за да не седя глупаво, заизтръгвах
  буренаците и троскота – да дишат
  цветята, посадени на гроба.
  И точно тогава, както някога –
  когато, за да ни върви приказката,
  ти слизаше долу в мазето,
  и докато наточваше вино,
  горе до масата аз чувах
  гласеца на струйката,
  с който старата бъчва заръчваше
  нещо на виното в каната –
  сега, скрит и невидим за очите ми,
  някъде вляво от надгробната плоча
  и някъде близо до сърцето ти,
  чух щурец да запява, и да заръчва
  багрено-плодна и щедра есен
  на късното лято във мене.

   

   

  КАТО РАННА ПРОЛЕТНА УТРИН

  Хората са забравили
  (обществото държи да е забравено,
  обществото настоява да забравим),
  че всяко нещо може да е просто
  като цвете, ясно
  като росата и красиво
  в своята прозрачност
  като ранна пролетна утрин,
  като истината
  за една пролетна утрин,
  която се простира
  извън високата ограда
  на Лудницата на живота.

  ***
  Какво значение има
  дали съм живяла,
  когато вятърът е карал дърветата
  да се разтреперват от вълнение?

  Какво значение има,
  че живея,
  когато вятърът кара дърветата
  да се разтреперват от вълнение?

  Какво значение има
  дали ще живея,
  когато вятърът ще кара дърветата
  да се разтреперват от вълнение?

   

  Свежа Дачева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Свежа Дачева е родена в гр. Нови пазар. Завършила е ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, специалности „Български език и литература“ и “История“. От 1983 г. живее последователно в Истанбул и Рим, а от 1988 г. се установява в Стрьомстад, Швеция. От 1994 г. е аспирантка на Института за славянски езици в Гьотеборг, а през 2001 г. защитава докторска степен по етнология в Департамент „История на културата“ в Нов български университет в София. Занимава се с научна работа в областта на фолклористиката, етнологията, митологията и социологията. Превежда художествена литература от шведски на български: „Скандинавски приказки“, „Приказки“ – Стриндберг, „Антология на шведската поезия“. През 2006 г. излиза „Шведско-български, българо-шведски речник“, който претърпява няколко издания. Автор е на междудисциплинарното изследване на приказен тип „За доброто и за лошото момиче“, както и на осем поетични книги, една от които на шведски, а останалите – на български език. Нейни стихове са включвани в шведски, български, американски и френски антологии. Работи като преводач, учител по шведски на чужденци, както и по проект, свързан със стари детски игри. Член на Съюза на шведските писатели, на Писателския център „Запад“, на Съюза на шведските преводачи и на Съюза на българските преводачи.

• На добър час, раче осмокраче

  

  Тръгват за добро, изоставят я, за да живеят, а тя е във война – радост срещу мъка.

  Защо да се радва? Каква радост, ако при наводнение изплуват шепа хора? А другите?

  Но и мъката стиска зъби. Каква скръб, ако заминават в уредена страна? Или и това е поредният празен балон?

  Таксито спира. Вратите на летището са автоматични. Багажът е по-тежък от момчетата й – сакове, върху тях още сакове. Блестящи змии-ципове опасват гумираните брезенти на опаковките.

  Наоколо е пълно със семейства, които изпращат. Има всякакви хора – едни са въодушевени, а други – застинали, като мумии.

  Пресичате плъзгащи се врати. Колко много знаят тия врати! Какви съдби са изпращали в механичния си ред…

  А днес? Динамични пътници. Млади. Все млади, готови за щурм, въоръжени, но не с оръжие, запасени, но не с пари.

  Преди „хиляда“ години и нейното семейство пътуваше до морето със самолет, фоайетата миришеха на морска пяна и водорасли, хората се смееха и си подвикваха. Сега са тихи, а въздухът е сух като в пустиня.

  Червеният бутон я откъсва от своите. Тръгват един по един. Багажът отплува на колички през пропуска, гъмжилото около вратата я олюлява, до „перваза на плача“ се подрежда нейната фамилия, отпуска лакти върху студения цимент и започва да маха. Зад стъклената врата младите чезнат навътре, към митницата, и оттам – през граничния контрол.

  Зад „перваза на плача“ очите са сухи, след малко не са сухи. Безсмислена мъка. Тукашен страх. Хайде, избърши си очите, бъди щастлива и горда. Децата ти са способни (но само те ли?). Заминават (а кой е виновен?), за да докажат (на кого и какво?).

  Децата ти бягат от дните, които ти не им уреди. Цял живот бързаше и се притесняваше, а нищо не им уреди. Бягат от преброените залци и тъмния утрешен ден. От терора на новата класа, която още не си знае парите…

  Живяхме със средни скорости, имахме и бъдеще. А сега заминават с потомците, с жените си и със своята абстрактна наука, в която думите са производни на имагинерните промени.

  Отиват далеко. Всичките.

  Какво не им даде?

  Кога сбърка ти, само ти, а не времето, не нравите, не обърнатото колело на социалния уж прогрес?

  Аерогарата няма вина, но тази сутрин прилича на цирк. Цирк, който бърза да открие чужд град, за да нахрани потомците си и да потегли за по-големи градове, а после за още по-големи… И все чужди. Боже, дано поне не бъдат враждебни!

  На прощалния обяд у дома, през отворената балконска врата долетя пчела. Кацна върху ръбчето на чашата на големия й син, а тя спря ръката му и я изнесе на балкона – да отлети. Малко, тромаво насекомо, но и то си има свой дом за прибиране.

  Синовете й са стройни – като два бора от Пирин. Предават багажа и гледат назад. Упътват се към граничния пункт и махват за сбогом. Край. Няма ги.

  Снахите – и те се обръщат. Страните им не са сухи. Жени. Очите на техните майки са угаснали от плач.

  За ръцете на снахите са заловени три вълшебни съкровища. Едното – едва проходило, другото – весела педя над него, а третото – израсло и буйно като кавалерийски кон.

  Най-малкото пристъпва назад – също раче – осмокраче, вади две пръстчета от дългото си ръкавче на якето и маха, маха, маха, защото така правят всички.

  На добър път, раче – осмокраче! Внимавай да не паднеш в големия океан!

   

  Дарина Герова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Дарина Герова е родена през 1934 г. в София. Завършила е  Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. От 1960 до 1990 г. работи във всекидневниците „Народна младеж“, „Отечествен фронт“ и „Труд“; в Комитета по правата на човека, председател на Комисията по етика към СБЖ. Сценарист е на филма „Ева на третия етаж“. Издала е книгите „Възрастни деца“ (1967), „Обеден дъжд“ (1967), „Прашно слънце“ (1969), „Дом на върха“ (1972), „Добър ден, сине!“ (1976, 1985), „Ана Май“ (1977), „След празника“ (1981), „Ева на третия етаж“ (1982), „Грешни сме, Господи!“ (1985), „Икони за невярващи“ (1990), „Болка на жена. Избрани разкази“ (1995), „Среща“ (2004), „Америко, Америко!“ (2012), „На юг от Дунава“ (2017).

• Безпътици, свили гнездо на ръба

  .

  ВИХРЕН МИХАЙЛОВ, из „ЗАНУЛЯВАНЕ“

  (Издателско ателие Аб, София, 2015)

  

  .

  Едно докосване –
  две бъзпътици, свили гнездо на ръба.

   

   

  Съдбата – коледна елха.
  Душата й дано се вмъкне
  .             в кривото дърво на двора.

   

   

  Улична лампа,
  под нея листа,
  прясно пропукващи,
  а под тях – отлежала посока.

   

   

  Две звездици,
  .              сгушени в небесния кожух,
  .                             предат бели облаци.

   

   

  Неусетно, дълбоко
  усукани нелепо на възли съмнение,
  .                             на буци смирение,
  плетем въжета от гняв.

   

   

  В гнева на веждите ти мътни сенки
  .                                         са свили гнезда,
  а от косите ти капе нежност.

   

   

  Попитах слънцето за любовта,
  .                    луната го засенчи.
  Попитах звездите за надеждата,
  .                 облаците ги потулиха.
  Попитах земята за корените
  .               и тя ме пое в утробата си.
  Тогава започнах от себе си.

  .

  .

• Леля Цочка

  Разказ от Людмила Андровска

  

  Детството ми премина в малък прекрасен град с река, два парка и добри хора. Дядо е отишъл там случайно. Бил е министър на транспорта по времето на цар Борис Трети. В една люта зима цялото правителство придружавало царя във влака по трасето Левски-Ловеч, което се строяло в момента. Царят искал някакви промени по линията, ала за дядо те били абсурдни – все пак бил пътен инженер. „С цялото ми уважение, Ваше величество, тук аз съм специалистът“ – възразил той, но царят казал, че ще стане така, както иска. Дядо дръпнал аварийната спирачка и слязъл насред полето. Тръгнал в дълбокия сняг без посока, в далечината се чувал вой на вълци, но имал късмет – след два-три часа видял градче. Отишъл там премръзнал, добри хора го подслонили, нахранили и стоплили. Градът му харесал много, продал къщата в центъра на София и построил голяма къща насред града. И така, с баба останали тук. След години, когато мама отишла да следва в София, по някаква ирония си намерила квартира точно в старата къща на дядо и баба.

  Това, че дядо е бил царски министър, беше една от големите ни тайни. Бяха ме предупредили никъде да не го споменавам. Другата тайна бяха сабята на дядо и орденът му от войната – така и не разбрах Балканската или Първата световна – които бяха скрити под дюшека. А последната тайна бе, че бащата на баба – моят прадядо – е бил собственик на фабрика. Баба се е казвала Теодора, но когато след Девети септември сменяли паспортите, й казали: „Каква Теодора! Какви са тези буржоазни имена!“. И така й сменили името с народното Тодорка.

  В неделя следобед всички в града обличаха празнични дрехи и отиваха на разходка в парка покрай реката. Най-много ми харесваше чичо Тодор, който живееше през две къщи над нашата. Викахме му чичо, защото бяхме много малки – почти всички деца от махалата тогава бяхме четири-пет годишни, а чичо Тодор вероятно е бил към двайсет и пет, но на нас ни се струваше стар. Той беше учител по литература. Обличаше се в светли костюми, винаги с чиста бяла риза и вратовръзка в подходящ цвят. Не бях виждала толкова елегантен човек. Чичо Тодор бе ерген. Говореше се, че се харесват с учителката по рисуване, но и двамата били много срамежливи и не знаели как да започнат връзка. Понякога ги виждахме в неделя на разходка в парка. Вървяха на метър един от друг. Тя беше изчервена и гледаше в земята, а той не знаеше къде да сложи ръцете си.

  Всички деца от махалата обичахме да ходим в двора на чичо Тодор. Той ни черпеше с череши, ябълки или джанки и ни разказваше книгите, които трябва да прочетем, когато тръгнем на училище. Ние го гледахме със зяпнали уста и попивахме всяка негова дума.

  През лятната ваканция изпращаха учителите по селата в окръга, за да помагат на ТКЗС-та. И чичо Тодор замина, а на нас много ни липсваше и го чакахме с нетърпение да си дойде.

  И в началото на септември той се върна. Но не беше сам, до него вървеше едра здрава жена, загоряла от слънцето, с черна, сплетена на две плитки коса, студени сини очи и тъмни мустачки над горната устна. За първи път виждах мустаката жена. И гласът й беше като на мъж – нисък и неприятно дрезгав. А когато погледнах в очите й, ме побиха тръпки. Много харесвах сини очи, и мама беше синеока и й се сърдех, че не ми е дала нейните очи. Ала очите на леля Цочка – така се казваше жената – бяха зли. Разбрахме, че в селото, където бил чичо Тодор, една вечер бригадирът на ТКЗС-то го поканил на гости в къщата си да се почерпят. Чичо Тодор се опитвал да откаже, но бригадирът не го оставил на мира, докато не се съгласил. Напили го, а рано сутринта, още по тъмно, в квартирата му дошли партийният секретар на селото заедно с местния милиционер и с бригадира, който го обвинил, че е злоупотребил с доверието на сестра му. Партийният секретар казал, че веднага трябва да се ожени за момата или милиционерът ще го арестува, ще го съдят за нарушаване на социалистическия морал и ще го пратят в затвора. Чичо Тодор се опитвал да възрази, той не си спомнял нищо, но нямало какво да прави и се примирил да се ожени за сестрата на бригадира, макар дори да не я бил виждал.

  Всички съжалявахме чичо Тодор. Беше ни мъчно и за учителката по рисуване, която пред очите ни се стопи от мъка. Мразехме леля Цочка, гледахме я накриво и й викахме „леля Цоца“. А тя цъфтеше. Още в първия ден се развъртя и пренареди къщата. После забрани на нас, децата, да влизаме в двора им, и за кратко време си намери работа в завода. Нямаше образование и не умееше да прави нищо, затова в началото я бяха назначили в цеха на поточна линия – да слага и да маха разни неща, които минават покрай нея.

  По това време се разчу, но само шепнешком, че до града са направили лагер за враговете на социализма. Когато дядо ме водеше при мама и татко в София, пътувахме с автобус и минавахме край каменната кариера. Тогава той слагаше ръка на очите ми и тихичко ми казваше да не гледам натам. Все пак понякога успявах да надникна и виждах в далечината някакви много слаби хора, покатерени по скалите, да чукат камъни с огромни чукове, а други ги пазеха.

  Леля Цочка вече се бе издигнала в работата. Беше станала началничка на работничките в цеха с поточната линия. Говореше се, че е завързала връзка с партийния секретар на завода и той я покровителства.

  Слуховете стигнаха и до чичо Тодор. Една вечер от къщата им се чуваха викове, различаваха се отделни реплики, че тя му е съсипала живота, а сега и му изневерява, но той ще се разведе с нея и ще я върне обратно там, откъдето я е довел. После леля Цочка изскочи от къщата и хукна по улицата.

  Преди разсъмване в къщата на чичо Тодор дойдоха някакви хора, които го изведоха, натъпкаха го в кола и го отведоха. След това се разбра, че са го пратили в лагера при каменната кариера, конфискували са имота му и са го дали на леля Цочка, като тя е станала единствен собственик на къщата. След няколко дни научихме, че учителката по рисуване е била изселена за неморално поведение някъде в другия край на България – по Лудогорието или по Добруджа, не беше ясно.

  Баба и дядо ми рекоха повече да не се подигравам на леля Цочка и да не подвиквам след нея, а да я поздравявам любезно. Усещах страх в гласовете им. Другите деца също бяха предупредени от родителите си. И ние й казвахме с медени гласчета: „Добър ден, лельо Цочке…“, но зад гърба й се кривяхме и се плезехме. Слава Богу, тя не се обръщаше, за да ни види, дори не ни забелязваше, не отговаряше на поздравите ни, минаваше с гордо вдигната глава и надменно изражение.

  След една-две години нейният партиен секретар беше изпратен на работа в София и не след дълго и тя замина за столицата.

  След още година закриха лагера и някои от оцелелите бяха освободени. Един побелял възрастен мъж с вехт костюм, в който се губеше кльощавото му тяло, мина по улицата ни и спря пред запустялата къща на чичо Тодор. Едва познахме, че това е той. Досетихме се, когато видяхме сълзите, които се стичаха по хлътналите му набръчкани бузи. Той постоя, погледа, после пое нагоре към улицата. Не ни видя, не ни обърна внимание, просто си тръгна, заслушан в себе си.

  Гледахме след превития му гръб с увиснали рамене и по нашите лица се затъркаляха сълзи. Този човек по нищо не напомняше за младия красив мъж с хубавите костюми и белите ризи…

  Скоро след това мама и татко ме прибраха при тях в София.

  Минаха години, баба и дядо починаха и градската управа взе къщата ни. Обясниха ни, че нямаме жителство в града и не може да имаме къща там. Построиха голям блок, в който апартаменти взеха почти всички от градския комитет на партията – мястото беше в центъра на града с гледка към хълма с люляците.

  Работех като журналист. Дойдоха промените и от редакцията ми възложиха да напиша за политзатворниците от лагерите на смъртта. Спомних си веднага за чичо Тодор и заминах към малкия град. Срещнах се с колегите от местния вестник и започнахме издирване. Не забравих и учителката по рисуване. Най-напред дойде информацията за нея. Изпратена в някакво далечно затънтено село, е била подложена на тормоз от местната управа и на подигравки от селяните. Не бе издържала и се беше хвърлила във водите на близката река. След лагера чичо Тодор бе отишъл да я търси, но научил само за тъжния й край.

  Най-сетне разбрахме къде се намира и той. Колегите от градчето ми уредиха среща. Отидох в старческия дом в близко селце и седнах срещу него до масата в столовата. Бяхме само двамата. Обясних му коя съм, как сме ходили при него и ни е разказвал за любимите си книги, как ни е черпил с плодове от градината си… Смаленият старец срещу мен мълчеше, в угасналите му хлътнали очи не трепваше нищо. Не знаех дали ме чува. Говорех му за баба и дядо, как минаваше покрай нас, облечен в хубав костюм, за разходките в парка край реката… За учителката по рисуване… Той продължаваше да мълчи. Споменах как пътувахме с дядо край каменната кариера и как дядо закриваше очите ми… Той мълчеше. Може би ми се стори, че в пресъхналия му поглед се появи влага… Не бях сигурна, вгледах се, но тогава той стана, изправи се на треперещите си крака с прегънати колене и бавно се отправи към вратата, без да ме погледне.

  На тръгване оставих номерата на телефоните си на директорката на дома – за всеки случай, ако нещо се наложи или ако чичо Тодор попита за мен и пожелае да разговаряме.

  След няколко вечери със съпруга ми гледахме по телевизията един от големите сини митинги. На трибуната се бяха качили ръководителите на синята идея. Камерата се разходи по хората, застанали най-отпред пред трибуната. Изведнъж едно лице привлече вниманието ми – възрастна жена с тъмни мустачки, побелялата й коса бе сплетена на две плитки, а от избледнелите й сини очи ме побиха тръпки. Колкото и да се бе променила, не можех да забравя погледа на леля Цочка. Заедно със стария мъж до нея – бившия партиен секретар – усилено махаха и викаха в подкрепа на новата власт.

  През нощта сънувах река. Беше мрачно, само луната осветяваше тъмните води. От реката излезе учителката по рисуване, в дълга бяла риза и с дълги разпуснати коси. Тя се отправи към брега с протегнати ръце… Появи се чичо Тодор – млад, красив, с хубав светъл костюм. Той тичаше към нея, без да спира съблече сакото и го захвърли. Нагази във водата, хвана ръцете й, обърнаха се и двамата постепенно изчезнаха към другия бряг…

  Рано сутринта звънна домашният ми телефон. Обаждаше се директорката на старческия дом. Извини се за ранното позвъняване, но аз съм единственият близък на чичо Тодор, няма на кого друг да се обадят… Снощи внезапно той е грабнал стола, на който е седял, и го е запратил по телевизора… После излязъл навън и никой не знаел накъде отива. Призори са го намерили обесен на дърво в дъното на двора…

  Мълчах на телефона. Мъжът ми мина зад мен и пусна телевизора. Повтаряха снощния репортаж от митинга. Над всички се извисяваше мъжественият, неприятно дрезгав глас на леля Цочка.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Людмила Иванова-Андровска e родена през 1953 г. в София. Завършила е Полиграфическия техникум “Юлиус Фучик” и Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”, специалност “Български език и литература”. Работила е като асистент-режисьор в Студия за телевизионни филми “Екран” и като журналист. Собственик на издателство “Делакорт”. Сценарист е на ТВ новелите “Не мога да заплача” и “Риск”, както и на двусерийния ТВ филм “Вечери в Антимовския хан”. През 2001 г. издава първия си роман “Хаос”, а през 2008 г. – двуезичния литературния сценарий „Данте” (на български и английски). През 2015 г. излизат сборникът разкази „Което си отива“ и немското издание на романа „Хаос“. През 2016 г. излиза и второ издание на „Хаос“.

  .

• Бай Ганчо и американците

  Разказ от Красимир Бачков

  

  – Какво добро съм видял от американците досега? – питаше се бай Ганчо, докато седеше на една пейка в Морската градина и мързеливо се почесваше по топките. Пред него прелитаха гларуси, писукаха малки чайки, а пет кораба на рейд чакаха реда си, за да влязат в пристанището. Денят бе типично пролетен и по-точно мартенски. През два часа светваше слънце, после облаци затуляха небето и ту бе пролетно приятно, ту зимно хапливо студено. Пенсионерът вдигна изтръпналия си задник от пейката и с леко куцукане тръгна да се прибира. До шадравана с делфинчетата срещна бившия си колега Спас. Веднага го хвана под ръка и запита:

  – Кажи, бе Спасе! Нещо добро от американците да си видял до момента?

  Спас наду бузи, изпусна въздуха от тях и започна да отмята на пръстите на ръцете си:

  – Първо, затриха индианците! Второ, развъдиха негрите! Трето, видяха сметката на арабите, заради нефтените находища! Четвърто, купиха продажните ни политици за жълти стотинки! Пето, разбуниха украинците! Шесто, причиниха мигрантската криза в Европа! Седмо, отровиха земята по целия свят с техните „Монсанто”, „Раундъп” , шисти, грипни вируси, отрови в небето и пр. гадости! Осмо, докараха финансова криза на всички държави! Девето, не си седнаха на задниците, а където трябва и не трябва, все се бъркат на вътрешната и външна политика на всички държави! И десето, но най-важно – зомбираха всички глупаци, с гнусните си филми за тероризъм, насилие, стрелби, безпричинни убийства, кражби на пари и всякакви гадости!

  Бай Ганчо чак подскочи от удоволствие. Колегата му все едно четеше мислите му. За да се убеди, че са на едно мнение, той подхвърли уж безразлично:

  – А за братушките какво ще кажеш?

  – Какво да кажа? – подръпна голямата брадавица на върха на носа си Спас. – И те са същата стока! Уж сме братя, не знам к’во, а ни продават газ и петрол по-скъпо, отколкото в Западна Европа! Ако не бе техният социализъм, до сега да бяхме минали по стандарт Швейцария! Дай им само да си играят на ченгета, на война и да поркат водка, докато паднат под масата! Погледни, за толкова години една хубава кола не успяха да направят! Само кражби и кухи лозунги! Пфу, сволочи!

  – Че то, за теб май хубави хора няма, Спасе?

  – Как да има, като всички са ни надупили и ни плющят, както им падне?

  – И що е така, брате?

  – Щото вместо глави, ни управляват задници, Ганчо! Сами сме си виновни за всичко. Абе, ти знаеш ли, че след евтините лекарства и бензиностанции Магарешки щял да отваря и евтини гробища? Който гласува за него, ще има примоция за погребение с 50% намаление!

  – Въх, недей! Още е рано да мислим за такива екстри, бе Спасе! Аз съм само на седемдесет и шест!

  – Аз карам вече осемдесетата, но нали все някой ден трябва да помислим и за оня свят! На този не се наживяхме, барем на онзи нещо се уредим по-така…!

  – То хубаво, ама…! Там сигурно пак американците ще са на лично място! Щото както е тръгнало… Абе, още като ми писаха двойка по география в пети клас, заради Колумб и тая пуста Америка, разбрах, че няма да мелим брашно с американците, ама нейсе! Ние сме хора прости! Че какво зависи от нас, а? Седим си тук и ту германците дойдат да ни освободят, ту руснаците след тях! Сега и турците нещо се канят пак да съжителстваме като преди! Иди, че им вярвай!

  – Не се кахъри, Ганчо! Нашите управници ще ни освободят веднъж завинаги, от нас самите! Когото не успяха да прогонят, ще затрият с доболнична помощ или пресичайки на някоя пешеходна пътека. Данък на Топлофикация, на Енергото, на плаж не бива да ходим, не бива да притежаваме жилища и коли! Всичко им боде в очите, наборе! Докато не ни затрият до крак, няма да мирясат! Ти поживей още малко и ще видиш, как не могат да ни стигнат американците по всякакви простотии!

  .

• Като дърветата

  

  .

  На Мариус Теофилов
  и Пейо Димитров

  Дърветата са
  без гнезда
  и слънцето
  е мъртво
  от куршуми.
  Не носят ветровете
  семена
  от исиот,
  изтравниче
  и лавандула
  в зениците,
  пронизани
  от самота
  и равнодушие,
  от мудността,
  която предпочита
  агонията
  пред смъртта.
  Вместо да покълват
  небеса
  в сърцата ни,
  е мъртъв всеки порив
  и всякаква надежда
  е безплодна.
  Не стават чудеса
  дори и в сънищата ни,
  останали без памет.
  Във този свят,
  белязан от клеймото
  на парите,
  които стават
  ешафод
  на изгреви,
  щурци
  и вяра,
  на милосърдие,
  любов,
  една единствена утеха
  ни остава –
  да изберем
  като дърветата
  смъртта си прави.

   

  Надежда Бонева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук и тук.

  .

• Понеже трънният венец е тежък…

  

  .

  Понеже трънният венец е тежък,
  тежък… тежък, колкото невинност
  и вината зрее не на кръст от чам,
  защото би могла да се разлисти…
  Понеже крачиш сред тълпата сам,
  защото любовта е тленна.
  И по човешки себе си
  отдавна си предал.
  И Знанието стене тихо.
  От печал.
  И калта е с предвидима агрегатност…
  Понеже камъкът е най-безгрешен,
  ще те осъди с идеята за безвъзвратност…
  и ще звучи като присъда.
  След тази кал ще можеш всичко –
  да прегърнеш себе си
  и да целунеш Юда,
  и да се родиш.. и да възкръснеш.
  След най-човешката вина
  и най-човешката любов,
  за да не остава сам Пилат.
  Пред Кръста…

   

  Жени Иванова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Жени Иванова е на 51 години. Тя е инженер като първо образование, по-късно завършва медицинска козметика и е преподавател по същата специалност. Има собствен бизнес и син, когото отглежда сама. Пише от 2013 г. Все още няма издадена книга.

  .

• Нощен монолог на един изгнаник

  

  .

  Всяка нощ
  преди съня
  за белите коне,
  които пият залеза
  в реката
  на отминалото детство,
  един въпрос
  като Дамоклев меч
  сърцето ми
  пронизва
  в тишината:
  дали е по-добре
  съдбата си
  да впрегнеш в стреме
  и да препускаш
  уморен до смърт
  във времето
  без спомени;
  дали е по-добре
  да бъдеш чужденец
  за чужденците
  и птиците
  над изгорелите от лятото стърнища,
  останали далече,
  избледнели в паметта;
  дали е по-добре
  с простреляни зеници
  да усмириш
  гнева
  и яростта,
  конвулсиите
  на сърцето,
  сама звезда да бъдеш
  в небето,
  или да чакаш
  като камък
  бурята
  да те превърне
  в пламък
  от мълнии, пронизващи
  нощта;
  или е по-добре
  да се завърнеш
  беден,
  но неусмирен
  и горд
  при своите,
  оставили за теб
  вратата и сърцето
  незалостени;
  да се завърнеш там,
  където ожаднелите коне
  все още пият
  залеза
  във бялата река,
  разбрал,
  че дните ти текат
  напразно
  като чужденец,
  далече
  от земята
  с дъх на хляб
  от детство.

   

  Надежда Бонева

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• <<
• 1
...
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
...
• 81
• >>