Home » Авторски страници, литература

Ако можех да изпия човешкия срам…

2016.07.03 Няма коментари
Spread the love

 Из ръкопис за нова книга на Магдалена Шумарова “Дамга 2”

.

1954 г. Момиченчето със забрадката на заден план на снимката е Магладена Шумарова.

1954 г. Момиченчето със забрадката на заден план е Магладена Шумарова. Тя е хваната случайно от обектива на фотографа, снимал съседско дете по случай това, че е навършило една годинка.

В моето детство има едно празно място на масата за хранене, където майка ми винаги слагаше празна чиния и прибори, и един свободен стол. Точно срещу нейната страна – това място беше за баща ми, за да го гледала право в очите. На другите две страни на масата се хранехме аз и по-голямата ми сестра. Майка ми се прекръстваше преди всяко ядене и казваше: “Той ще се върне някой ден” и чакаше, чакаше, чакаше – чак до смъртта си. Но Той не се върна никога. Беше останал завинаги затрупан от понтонния мост на Дунава в ТВУ – Белене, арестуван по погрешка само 40 дни след моето раждане.

Всички арестувани заедно с него започнали да се връщат, кой след месец, кой след година, кой след две, само той не се връщал.

Отишла мама при Ванга, която й казала: “Търпение, спасение, Марико, ки чекаш. Георги ке си дойде. Ама това, второто ти дете, ки донесе лош късмет на къщата”.

Пророчицата изрекла присъда – жестока дамга от съдбата. Завила мама, заплакала. Ще ме даде на бездетните – и за тях добре, и за къщата й, но за детето? Тръгнала от врата на врата: “Ето ви дете здраво – този ден на несрета да е последният за мене, но и за вас!” Но после, като разбирали за думите на Ванга, ме връщали пак у дома. На майка ми жалните писъци в мрака навярно е чула и самата гледачка. И така, години наред, горчивото продължи да прелива в моята чаша. Това не беше сън, това беше животът ми. Това са моите телени мрежи.

Ти, кажи ми, о, Господи, как да продължа по-нататък без любов, без вяра в сърцето, без родителска грижа? Как да вървя по пътя, осеян с толкова остри камъни? Пораснах, но в мене живее едно рано побеляло момиче – очите й вечно плачат, студено й е, горчивото продължава да прелива в счупената й чаша, защото сърцето й е просто една рана, рана със струпеи.

Майко, от счупената чаша на моя живот прелива и човешкият срам, как да го изпия?

А конете изпасоха лятото, тютюневите низи, тежки като римски ризници, са окачени вече и съхнат по таваните, есента пак разплита топли оранжеви коси и твоите жълти хризантеми отново поклащат тъжните си главички в нашия двор. Виждам една шарена пчеличка да прескача от цвят на цвят – лети право срещу мене. Майко, ти ли ми я изпрати – това ли е твоето поредно писмо от Рая? Ти ми пишеш, че тези малки крехки крилца на пчелата са моята сила – силата на невинните и в тяхната праведност. Пишеш ми, че се радваш за мене – добре, че бездетните са ме връщали, та сега си имам по-голяма сестра, а вече нямам и скарлатина.

И аз, като всички хора, търся някаква промяна, защото всеки от нас е един емигрант, който иска да избяга, поне от себе си. Казвайки тази дума, се сещам за онова мъртво тригодишно момченце, което морето изхвърли на брега, когато е тръгвало да става емигрант, да бяга с баща си в Европа. Мисля си и за онова 9-годишно сирийско момиче, което, като пораснело, мечтаело да стане атентатор с бомби на кръста, за да отмъсти за убития си баща. Та тези две деца са станали емигранти, за да отидат в най-хубавата страна, за да стигнат мечтите си.

Но защо и аз се чувствам като тях, майко, като емигрант… но в собствената си страна? И аз не знам как да постигна своя добър живот, не мога да ти отговоря, защото отговор няма.

1985 г., роднинска сватба. Възрастната жена в черно е майката на Магдалена Шумарова.

1985 г., роднинска сватба. Жени се племенник на Магладена Шумарова, който сега живее в Чикаго. Възрастната жена в черно на снимката е майката на Магдалена. Тя не е сваляла траура за убития си съпруг дори на празнични събития. Обличала се е в черно до края на дните си.

Преди време германците разрушиха Берлинската стена, а ние днес отново я издигаме – по границите и в душите си.

Ако можех само да изпия горчилката от моята чаша, да изпия и човешкия срам, щях да повярвам, че някой ден и аз ще постигна своя добър живот, ще бъда щастлива и вярваща?! Ще бъда… може би?

А сега, сега само мечтая и сънувам, живея прекрасно в мечтите и сънищата си на моята толкова дълга зимна нощ.

 

Магдалена Шумарова

—————————————————————————————————————————————————————————————————

Бел.ред.: Този текст е класиран в литературен конкурс на Гьоте институт и Панорама. Той е част от ръкописа за книга “Дамга 2”. За разлика от книгата на Магдалена Шумарова “Дамга”, която е с документални разкази (вж. тук), ръкописът “Дамга 2” е с есета.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.