Home » Авторски страници, литература

Добре дошъл в Умиралника

2015.08.21 Няма коментари

Разказ от Катя Рашева

.

Илюстрация: Стоян Георгиев, webcafe.bg

Илюстрация: Стоян Георгиев, webcafe.bg

Събуждаше се бавно, много бавно. Болката в главата я оставяше без очи, опитваше се да ги отвори, но светлината на крушката я заслепи. Надигна се и в същия миг повърна неудържимо. Осъзна, че лежи на чергите насред стаята и краката ù са много студени. Размърда ги. Бедрата ù бяха мокри и лепкави. Дрехите ù бяха запретнати високо над кръста, а в дясната ръка се надигна пулсираща болка. Тогава изведнъж си спомни.

Мъжът влезе в къщата като невестулка. Усети го, чак когато вонливият му дъх я удари в тила. Блъсна я силно на пода и склещи ръце на гърлото ù.

– Казвай къде са ти парите, дърто!

Замята се безсилна и едва раздвижи устни:

– Нямам пари… хрип… – не съм взела пенсията… х-х-х… хрип.

Той стовари кокалестото си тяло върху немощната ù снага и я заудря бясно. Разкъса дрехите ù толкова бързо, че тя започна да се съпротивлява, чак когато проникна с раздираща болка в нея. Не знаеше колко продължи… тласкаше с все сила, а с дясната ръка не спираше да я удря.

– Курва, курва, мамка ти… – удар в лявото око… – мамка ти, мастия, пачавра… – сграбчи рехавата ù косица и с все сила я блъсна в пода. Тя изгуби съзнание – за миг или цяла вечност – главата ù кънтеше, а мисълта се въртеше бясно в черната пропаст на съзнанието ù: “Боже, помогни ми, Боже, по-скоро да свърши, Боже, спаси ме… майко, майко…”

Познаваше го от дете. Проклет, непрокопсаник, вечно безработен, биеше хората си всеки месец, щом получеха пенсиите. Угаснаха – майка му, баща му, после сакатата му леля. В селото говореха, че живеел като скот – нямал нито печка, нито легло, спял в някакви парцали направо на голия под. Беше го виждала пиян посред бял ден, хората бягаха от него като от чума и гледаха да не му срещат очите. Започна да го моли, зовеше го по име, плачеше, хриптеше с разбития нос, после затихна.
Насилникът се мота още известно време в къщата. Виждаше го как отваря шкафове и рови в скромните ù дрехи. Накрая я ритна силно в ребрата и започна да тършува в мазето. Чуваше дрънченето на празни буркани. “Сигурно ще ми вземе ракията, дето я държа за разтриване и патешкото месо…”.

После всичко утихна и над нея само голата крушка примигваше с оплютото си от мухи тяло.
Плачът дойде като избавление, като истинска благословия. Рукнаха сълзи като водопад, хълцаше, виеше и нареждаше, както нареждат селянките над мъртвец. Потъваше и изплуваше от някаква непозната безпаметност. Сигурно ми е сцепил главата, сети се и се опипа – не, нямаше кръв, болеше я само от удара и сътресението.

На разсъмване стана, олюлявайки се. Повлече се в разбишканата къща, запали печката и сложи да се топли вода. Дълго се ми в голямото корито, искаше й се да си смъкне кожата, а с нея и спомена за преживяното, но то остана на дъното на изтерзаната й душа. След няколко дни животът бавно повлече крак, трябваше да се шета, време беше за копан и сеитба. Благословена да си, мила, черноземна, родна земя! Докато я обърне и засее, минаха седмици. Насилникът й беше заклал и отмъкнал двете ярета, едва спаси козата – вимето ù пращеше от мляко, животинката врещеше жално и зовеше децата си… жената я дои известно време, после млякото на скръбната майчица пресекна. Успокоиха се и двете. Козата започна да обикаля, докъдето ù стигаше въженцето, и да откъсва по някоя тревичка, жената се трепеше в градината. Дойде лятото…

Който не е живял на село, никога няма да познае Бог в цялата му светлина и величие. Да газиш меката трева, докато козичката пасе наоколо, да си откъснеш ягодка, черешка, кайсия… да усещаш топлия чернозем, прекопавайки с боси нозе царевицата… да събираш плодовете на земята и да благодариш на Всевишния за милостта му, когато те опази от порой или градушка… Земята, дърветата, животинките – те спасяват от дълбоката черна мъка, от терзанията на злочестия живот.

Така се спаси и жената.

До есента се успокои, започна да спи по няколко часа, отдъхна си. Докато една нощ отново се похлопа на вратата – силно и настойчиво, по мъжки. Тя се сви като зародиш под юргана и зарида:

– Чумооо, черна чумооо, пак ли за мен идеш… какво още има да ми вземаш… защо не ме прибереш, Боже-е-е-е, как ще го преживея втори път това нещоооо…

– Мамо, тука ли си? – зад остъклената врата се показа едрата фигура на мъж. – Отвори ми, аз съм!

Старицата, в транс, отвори вратата и се свлече в ръцете на първородния си – Йован, уродливото ù момче, нейната голяма мъка и позор, когото селото беше кръстило Иван Грозни…

– Какво има, болна ли си? – мъжът я разтърси леко. – Какво ти е, мамо?

– Йоване, синко – старицата, през плач, му разказа за Насилника. Разказа му за побоя и кражбата, за изнасилването не можа… – Чедооо, какво стана с тоя проклет живот, защо останахме да теглим – виж колко хора сме останали в селото, няма поща, няма лекар, няма милиционер… автобус за града има един път на ден, да ти стане нещо, няма кого да повикаш… мрем като мухи, погребваме мъртвите като диваци – без поп, без опело… докъде я докарахме, синкооо… не смеем да замръкнем, циганите ни измъкнаха даже чергите и юрганите… това вече не е село, синко, за живеене, а жив умиралник…

– Стига си вила! – мъжът смръщи ниското си чело и стана още по-грозен. – Оня, дето те нападна, циганин ли беше?

– Не е циганин, чедо, на Марин билкаря момчето, Красимир. Те, българите, по-лоши и от цигани, и от чума, няма читав мъж в селото, няма кой да ни защити…

– Ех, мамооо… – Йован я стисна здраво за раменете и сниши глас току в лицето ù – стана ли каил за мене? Помниш ли как ме гонеше и ме блъскаше, а? Помниш ли как ми викаше, а? – Върколак и грозник ми викаше. Помниш ли като повтори и се родиха близначките, как ме гонеше да не ги урочасам, а? Все те бяха хубави и кадърни, все зетьовете ти бяха момчета, аз – грозник?

Старицата се сниши, сниши, сви се на големия креват като червей и зашепна:

– Прости ми, Йоване, прости ми, чедо, голям грях имам пред тебе! – искаше ù се в този миг да умре, да потъне в черната земя и всичко да се свърши.

Млада беше тогава, все гледаше да угоди на втория си мъж, да му гледа хубаво децата. Знаеше, че Йован го дразни и правеше-струваше, момчето все беше надалеч от дома – с овцете, по нивите, в техникума на пансион, после в казармата… Като се зажениха дъщерите, го слагаха все в коптора, да кладе печката и да наглежда курбана. Почнеше ли веселбата, пак намираха къде да го пратят, само да не е пред очите на сватовете и пийналите сватбари. На сватбата на другата близначка го намериха чак сутринта – заспал на пода в копторчето, до мъждукащата печка. Никой не разбра, че Грозника беше плакал цяла нощ…

Йован не я чуваше. Шеташе наоколо, вадеше от торбата хляб, салам и кашкавал, сложи масата й довлече майка си до стола.

– Яж, кой знае от кога не си виждала свястно ядене!

Дъвчеха мълчешком. Старата го поглъщаше с очи, мъката, вината, болката се топяха като мартенски сняг, сърцето ù се изпълни с топлина – син, едничкият ми син, грозен, кривоглед, куц, но е тук. Син ми е, ще омекне, ще му мине, ще прости, ще му домилее родната земя, ще остане…

– Няма прошка за вас, мамо – нито за теб, нито за сестрите, за никого! Мислех да не си идвам, ама на, затъжих се, домиля ми за род и бащин дом… – синът ù се задави от сълзи. – На, гледай снимки – в Испания имам жена и деца, никой не ми вика върколак и грозник. Жената и тя е куцичка, ама е много кротка, хубаво ми гледа децата и мен хубаво гледа, и хората там ме уважават…

Повече не си казаха нищо. Той не попита за сестрите си, тя не посмя да го разпитва за децата му. Йоан заспа дълбокия сън на праведник. Не пиеше и не пушеше, дишането му беше чисто като на дете. Старата стоя будна до среднощ. Гледаше снимките на куцата испанка и двете дечица – здрави и читави, едното черничко като майка си, другото – дебелобузесто и румено като баща си. Как ли се казват, се питаше, дали поне едното е кръстил с българско име? Беше полуграмотна, като дете походи три години на училище в Румъния и това ù беше цялото учене. През 1940-та ги изселиха в България, народиха ù се още братя и сестри, и повече никога не надяна ученическата торбичка. Помнеше как да е латиницата и говоримия румънски език, затова, като обърна най-голямата снимка, сричайки, прочете написаното на гърба: Хуан, Росарио, Марта и Алехандро. Това бяха внуците ù – Марта и Сандо, снахичката Роза, Йован, когото испанците са кръстили Хуан…

И за пръв път, от месеци насам, старицата заспа спокойна. Открадна голямата снимка, на която имаше имената им, сложи я под главата си и се унесе. За пръв път не сънува Насилника, а малкия Алехандро, който се люлееше на люлката под стария орех. Детето се смееше високо, смехът му беше като звънче, голите крачета се мятаха току над главата ù, а тя му мълвеше насън: “Алехандро, чедо, златното дете на баба, момчето ми!” – и му подаваше огромна зряла праскова.

Казваше се Санда.

 

—————————————————————————————————————————————————

* Още от същата авторка вж. тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.