Всичко от литература

литература

• Хорото

  Разказ от Георги Гълъбов

  

  Горяха къщите на Долната махала, чуваха се изстрели, но след пладне всичко затихна. В селото настъпи суматоха, хората се събираха на малки групи, шептяха изплашени. Никой не знаеше причината, поради която днес се бе изсипал турският гняв. Едва късно след полунощ по пътчето се чу шум от идваща каруца и подобен на далечна гръмотевица лай. Само едно куче можеше да лае така – това на Джукела, овчаря на Долната, а то не се отделяше никога от стопанина си. Някои от по-нетърпеливите, събрани на мегдана, се затичаха да посрещнат идващите.

  В бледата светлина на фенерите бавно се появи впрягът на Джукела и, сгушено до него, петгодишното му внуче Ясен. И двамата бяха много мръсни и почернели от сажди. По посърналото личице на детето имаше бразди от засъхнали сълзи.

  Докато воловете пиеха жадно вода, Джукела разправи какво се бе случило. Бил до пазара да продава общото масло и сирене, когато две турчета заварили момиче да пере само на реката. Насилили я, след това я удавили и побегнали. Някой ги видял и вдигнал тревога. Баща й Гатьо, заедно с двамата й братя, ги застигнали и посекли със секирите. Телата им покрили с клонаци в едно дере. Дошли турци с кучета, намерили труповете, подпалили махалата и избили всички. Ясен се скрил в бунара, откъдето го извадил дядо му. Впрочем, за детето му казал един от турците, когато се разминали по пътя. Явно не всички бяха клали.

  Новината за толкова невинни жертви – близки, роднини и приятели, накара жените да писнат, пък и много от мъжете не скриваха сълзите си. Скупчиха се около Джукела и детето, всеки искаше да ги докосне, да вземе малко от мъката им.

  Ангел Ковача пред всички се закле да се грижи за детето като за свое и ги отведе у дома си. Никой не затвори очи тази нощ.

  Щом изкъпа детето, Джукела хвана баира. Отиде да премести овцете в по-близък егрек. Ясен, победен от умората, заспа едва призори, когато жената на Ангел го прегърна и му зашепна нежно, както бе приспивала децата си.

  Около пладне го събуди приглушен детски смях и гъдел по носа. До постелята му бе застанало мъничко момиченце, което го гъделичкаше с една тревичка. Щом срещна погледа му, тя прихна неудържимо, остави една малка плетена кукла до главата му и побягна навън. Чу я как разправя на някого за случилото се, задавяйки се от смях. В одаята нахълтаха братята й, ухилени и със същите палави пламъчета в очите, заприказваха един през друг, от което той само разбра, че се радват да имат нов “брат“. На трикракото столче в ъгъла оставиха грижливо сгънати дрехи, с които майка им бе поръчала да се облече. Имаше и чифт чортови опинци, за каквито си бе мечтал, откакто се помнеше.

  Облече се набързо и излезе на двора, където цялото семейство на Ангел го чакаше. Настаниха го да седне на софрата до един огромен мъж, към когото се отнасяха с голяма почит. Когато заговореше, всички млъкваха и го изслушваха внимателно. Наричаха го “Даскала”. Разбра, че Ангел ще го учи на занаят, а Даскала на четмо и писмо, заедно с Калоян и Иван – новите му братя.

  Тъгата по близките, които бе изгубил, го караше да се чувства като в някакъв лош сън, от който искаше да се събуди, да се озове отново вкъщи. Вечер си лягаше с надеждата да го събуди нежният глас на майка му, да чуе познатите шумове на родния дом. Но някак си с времето споменът помътня, залисан в ковачницата и учението.

  Отначало му беше трудно, защото Калоян и Иван знаеха доста добре ковашката работа, но те му помагаха да научи всичко, което баща им беше позволил да правят. Стана му интересно да учи този занаят и да се надпреварва с братята си, кой по-добре ще може да се справи с работата. Същата надпревара беше и, когато ходеха при Даскала, всеки искаше да бъде по-прилежен, да получи похвалата му. А той, освен на четмо и писмо, често ги водеше и на преходи в планината, където ги учеше да се борят, да стрелят с пушка или лък. Понякога дори оставаха да преспят в гората, завити в ямурлуците си. Тогава Даскала им показваше различни съзвездия, по които не след дълго и те можеха да се ориентират. А на сутринта Джукела винаги се появяваше отнякъде с прясно издоено овче мляко, сирене и погача.

  Времето летеше бързо и неусетно, залисани в учение и игри, и Ясен, най-малкият на години от тримата, скоро се извиси над братята си, та дори и над Даскала, който обикновено стърчеше с цяла глава над всички. Годините, прекарани в ковачницата, и борбите го бяха направили необикновено силен, и от време на време слисваше селяните, смачквайки една, а понякога и две конски подкови с десницата си.

  Веднъж се случи нещо, което накара очевидците да онемеят от почуда. Съби Хитреца, както винаги, беше повел воловете си към кладенчето на баира над селото, вместо да чака ред на голямата чешма на мегдана. Единият от воловете му затъна със задния си крак в някакво коренище и Хитреца започна да го налага с остена, опитвайки се да го извади. Животното изплашено мучеше, но не можа да се измъкне. Това още повече вбеси Хитреца и псувните му ехтяха надалеч.

  – Не бий животното бе, Хитрец – подвикваха насъбралите се от виковете му хора. – И то душа носи… грехота е!

  – Ще го убия, пущината – крещеше онзи, удряйки вола още по-ожесточено.

  – Спри се, бре! – чу се басов глас. И тежката ръка на Ясен ковача стисна рамото му. Онзи замръзна, срещайки ледения поглед на осемнадесетгодишния великан.

  Ясен приклекна до вола, пъхна глава под корема му и го вдигна от земята на раменете си, като да беше агне. Пристъпи така няколко крачки и го остави на земята пред смаяния Хитрец.

  – Ей така се вади вол от коренище! – този път в басовия глас се долови и весела нотка.

  Насъбралите се хора го гледаха с възторг, смаяни от току-що видяното “чудо”! При подобни случаи обикновено поне четири човека подлагаха пръти под добичето и го повдигаха. Скоро цялото село знаеше за случилото се. Гордееха се с него, ергените се стремяха да му бъдат приятели, а момите се надпреварваха коя да се хване до него на хорото, да поиска “помощ” на някоя седянка. Скришом се надяваха да им напие от менците на връщане от чешмата! Някои от по-смелите “случайно” си изпускаха китката в краката му, надявайки се да се закичи с нея.

  Калоян и Иван, които вече си имаха изгори, често го поднасяха задето си няма избраница, а той се червеше, защото сърцето му бе отдавна пленено от Иглика, сестричето им, което го беше закачало още през първия ден в дома им. Черните й детски очички сега го изгаряха като въглени от огнището в ковачницата. Често я следеше с поглед, когато пристъпяше грациозно с кобилица на рамо. С болка очакваше някой ерген да й напие от менците или да посегне за китката, която небрежно бе затъкнала под забрадката си. Защото малкото палаво момиченце се бе превърнало в едно прелестно създание, което изцяло бе пленило съзнанието му. Тя винаги беше в мислите му, в сънищата му, в мечтите му! Живееха под един покрив, хранеха се на една софра, а изгаряше по нея, опитвайки се да бъде привидно безразличен. Надяваше се никой да не разбере тайната му, но за жалост бе единственият, който вярваше това. Всички в селото виждаха любовта му към Иглика, а и тя самата не беше никак равнодушна към него, и примираше при мисълта, да не би някоя друга мома да плени сърцето му.

  Ангел Ковача и Дешка, жена му, много се радваха на тази любов, заедно с Джукела крояха планове как да устроят младите, когато се задомят. Решиха да купят два съседски имота и на тяхно място да вдигнат къщи за момчетата. Сватбата на Иглика и Ясен мислеха да стане на Гергьовден, по време на събора.

  Предизвестиха и местния бей, който, получавайки десятъка си навреме, беше доволен от раята и не им създаваше излишни неприятности. Клането преди тринадесет години в Долната махала бе станало без неговото знание, но се чувстваше отговорен за него. Грижата му не беше толкова за избитите хора, колкото за собствената му репутация пред валията. За събора всяка година му изпращаха две дузини конни заптиета, които той държеше в конака си “за всеки случай”.

  И този път заптиетата пристигнаха няколко дена преди събора, но с тях дойде и Баязид – много добър пехливан и галеник на валията. Сърцето на бея се сви, когато го видя как разглежда с бинокъл момите, скупчени с менците си около чешмата на мегдана. Нищо хубаво не очакваше да излезе от това, защото онзи бе известен с похожденията си сред гяурските жени.

  – Машалла, машалла! – гласът на Баязид се бе превърнал в шепот. – Ама ти тук си имал едно малко съкровище, Мурат бей, пък да не кажеш! Ей онова сърне с червените чорапи!

  – Какво да ти кажа, Баязид, синко, това са гяурски моми, друга вяра са, друг народ, друг живот имат. Стой далеч от тях – отговори Мурад бей, предчувствайки надвиснала над главата му опасност. Защото, ако онзи посегне на някоя мома, беше повече от сигурно, че българите ще отмъщават. Щеше да се пролее кръв, а от това само неговото благополучие можеше да пострада. А нещата тъкмо се бяха закрепили напоследък. Откъде се взе точно сега този безделник!

  – Ще видим, ще видим! – Очите на Баязид светнаха хитро. – Тази сами ще ми я дадат!

  След като поразпита ратаите за “тази”, Мурат бей разбра, че става дума за щерката на Ангел Ковача, Иглика. Облаците взеха да се сгъстяват!

  Съборът започваше в деня, предхождащ Гергьовден, като на празника беят награждаваше победителя – пехливанин и завършваше с голямо хоро на мегдана.

  За празника идваха от близките села и легеруваха на поляната накрай село, правейки един, а понякога и двоен кръг с каруците. В този кръг се бореха пехливаните. Добитъка пояха направо от реката, но момите не пропускаха възможността да налеят от чешмата на мегдана и се скупчваха там привечер с менците, всяка нагиздена с най-хубавата носия, която имаше у дома си. Там, на малки групи, се събираха и момците, люпейки слънчогледово семе, оглеждайки момите, като всеки се стремеше да каже нещо “забележително”, да напие от менците на избраницата си, с надеждата да получи китка. Всеки беше забелязал Иглика, която се открояваше сред другите моми с изключителната си хубост, но щом научеха на кого е дала сърцето си, гледаха да стоят настрана, да не би да развалят дружбата си с Ясен.

  Баязид бе спасил валията в една кървава битка със сарацините и оттогава се ползваше с неговото благоволение. На палавите му “приключения” с гяурските жени, за които му докладваха често, валията само свиваше рамене:

  – Нека им подобри породата… лошо няма!

  Баязид беше чувал на няколко пъти за изключително красиво гяурско момиче в това село и нарочно бе дошъл, използвайки събора и борбите за прикритие. Иначе гяурите криеха момите си и ставаше все по-трудно да си намира жени за удоволствия. Но тази, която видя през бинокъла си, надмина очакванията му. Повика две заптиета, яхнаха конете и се отправиха към мегдана.

  Иглика и три съседски момичета, тъкмо напълнили менците, внимателно, с малки крачки, без да разсипват вода, вървяха към къщи.

  Тук ги застигна Баязид и застана с коня си пред Иглика. Тя разтревожено повдигна очи от земята и замря от страх, срещайки острия поглед на турчина. Онзи с жест й нареди да остави менците на земята, поглъщайки всяко нейно движение с похотлив поглед. Извади една сребърна чашка от пояса си и отново с жест я накара да му даде да пие. След това от менците пи вода и коня му. Без да кажат нито дума, Баязид и заптиетата се отдалечиха бавно, яздейки по посока на конака. Иглика и дружките й стояха, замръзнали в очакване турчинът да се върне за чашката си. На мегдана се бе възцарила гробна тишина и само шумът от шуртящата в пълните менци вода я нарушаваше. След като турчинът не се върна, Иглика разля водата, грабна менците, кобилицата и побягна към къщи. Не след дълго там се събраха мъжете. Случилото се разтревожи всички, защото знаеха репутацията на Баязид. Решиха Джукела да отнесе чашката на Мурат бей, защото се познаваха от годините на тяхната младост и той беше човекът, от когото беят приемаше десятъка си, без съмнение за хитруване.

  Ясен се метна на един кон и отиде да доведе дядо си.

  След около час пред портата на Ангел Ковача се чу тропот от копита и някой зачука припряно. Зарадвани от бързата поява на Джукела, отвориха портата, но за тяхна изненада там стояха шест от заптиета на Баязид, които поискаха Иглика да отиде в конака, защото била “откраднала” някаква сребърна чаша. Абсурдността на обвинението беше шокираща за всички. Пред вече разтрепераното момиче се изправиха Калоян, Иван, баща й Ангел и Даскала. Заптиетата, изненадани от липсата на страх в очите на тези мъже, понечиха да изтеглят ятаганите, но в този момент зад тях се появиха Джукела и Ясен, заедно с няколко приятели овчари, дошли да помагат. Всеки носеше кривак, а заптиетата знаеха колко опасно оръжие бяха тези сопи в опитни ръце. Затова се съгласиха да не връзват момичето, а тя да дойде с тях до конака, придружена от близките си.

  На мегдана се бяха събрали много хора, научили за случилото се, които тръгнаха след тях. Когато стигнаха конака, тълпата наброяваше повече от сто души.

  – Защо ти трябваше да правиш това Баязид, синко? Посягаш на дъщерята на най-видния в селото ми гяур. – Мурад бей едва сдържаше неприязънта си.

  – Ще ги избия, ще ги избия! Аз имам две дузини аскери тук… Онези са само рая!

  – За тебе, Баязид, синко, те може да са само рая, но това за мен са тези, които ми работят нивите, пасат добитъка и плащат десятъка. Това са мирни хора и не искам да стреляш по тях, чу ли! – с тези думи Мурат бей слезе от чардака и се приближи до селяните, които стояха с калпаци в ръце. Единствен Джукела пристъпи крачка напред, подавайки сребърната чашка на бея.

  – Мурат бей, момичето не е откраднало….

  – Знам, Джукел, станала е грешка. Вървете си по живо, по здраво! Готови ли сте за събора утре?

  – Благодарим ти, Мурат бей! Готови сме, както винаги! – По напрегнатото лице н Джукела се разля благодушна усмивка – лошото се бе разминало.

  Хората си тръгнаха, налагайки калпаците, едва когато излязоха извън конака. Всички бяха доволни от развръзката… можеше и кръв да се пролее, ако не беше се намесил беят!

  През цялото време, докато Мурат бей се беше разправял със селяните, Баязид остана неподвижен на чардака, вперил острия си поглед в Иглика – сега изплашена и пребледняла, но още по-красива. Желанието му да я притежава започна да замъглява съзнанието му.

  Дори му се стори странно как една гяурка може да го завладее толкова силно. Прибра се в собата си и повика най-доверения измежду заптиетата. Нареди му да уреди среща надолу край реката с някой местен човек, от когото искаше да научи подробности за тази гяурка. Едва около полунощ на уговореното място като сянка се прокрадна Съби Хитреца. Баязид, който владееше много добре български, остави довереното му заптие да превежда, защото така извличаше много по-подробна информация. Интересуваше го семейството на гяурката, кой е баща й, братята й, с какво се занимаваха. Научи и за Ясен, за предстоящата сватба, за новата им къща. Колкото до необикновената му сила, не повярва… не можеше един гяур да бъде толкова силен. Научи за Даскала и походите в планината, откъдето се чували изстрели. Съби Хитреца получи една жълтица и обеща да докладва веднага, ако научи нещо ново.

  На събора, както винаги, бяха дошли много хора от съседните села. Гайди ечаха, певци се надпяваха, вино се лееше, чевермета се въртяха на шишовете. Ергени с грейнали очи задиряха поруменелите моми. Ухилени деца се гонеха из тълпата. В средата на тази весела суматоха се намираше тепихът на пехливаните. С бръснати глави, обути само в кожени гащи, намазаните им със зехтин тела лъщяха като метални на слънцето. Особен интерес будеха ушите на някои от тях, деформирани от многобройните борби и напомнящи карфиол.

  За Мурат бей бяха издигнали малък подиум до тепиха, откъдето той, седнал върху кръстосаните под себе си крака, наблюдаваше борбите, захапал любимото си наргиле. Сянка му пазеше един чудесен персийски килим, с който накрая той даряваше победителя.

  За разлика от други години, Баязид седеше до него, а заптиетата му се бяха наредили в полумесец зад тях. Конете им също, вързани наблизо, будеха любопитството на селяните с присъствието си. Едно от животните привличаше погледите на всички: гарваново черно, с лебедова шия и малка глава, тънки, дълги крака с мощни мускули – издаваха арабския му произход.

  Глашатаят Гьоре, чийто глас ехтеше над общата врява, обяви нова награда: арабският кон, гордостта на Баязид, щеше да бъде собственост на онзи, който го пребори.

  Мина повече от час, но никой пехливан не изяви желание да се бори с турчина. Онзи, изгубил търпение, извади един пищов и стреля във въздуха. Сред многолюдната тълпа се възцари тишина.

  – Какво те прихвана, Баязид, синко? – в гласа на Мурад бей имаше зле скрита неприязън. – Защо плашиш раята?

  – Как какво? Как какво? Това не са пехливани, а някакви жалки мърши. Никой не смее да се бори с мен. Давам им коня си, ако някой ме надвие!

  – Но те са само рая, Баязид, синко, не знаят каква ще е твоята награда, ако надвиеш на техния пехливанин. – Мурат бей усещаше накъде ще доведе това негово желание за борба и отговорът не го изненада.

  – Като им надвия, като им надвия, искам онази гяурка, дето ми открадна сребърната чаша вчера. Ако не се борят с мен, ще я взема със сила за харема ми! И не се опитвай да ми попречиш! – Ръката на Баязид нервно галеше дръжката на ятагана.

  Сърцето на Мурад бей се сви – мирът и спокойствието, на които се бе радвал през последните години, се разбиваха на пух и прах. И все пак опита да придаде весел тон на гласа си:

  – А ако не надвиеш на техния пехливанин?

  – Какво? Какво говориш? Гяур да ме победи? Ти шегуваш ли се с мен, Мурад бей?

  Не след дълго всички в селото научиха за намерението на Баязид да вземе Иглика в харема си, ако никой не го победи на тепиха. Хората знаеха колко безсилни са, когато влиятелен турчин пожелае някоя българска девойка. Ангел Ковача реши да се бори, но всички знаеха колко малък е шансът му да спечели срещу един толкова опитен пехливанин, който на всичко отгоре беше и на половината на годините му.

  – Аз ще се боря за Иглика, тате! Без нея няма живот за мен – обади се Ясен, който досега бе мълчал, от уважение към по-възрастните. Даскала и Джукела се съгласиха с него.

  Според традициите, го обръснаха, обуха го в кожени гащи, намазаха тялото му със зехтин. Пред слисаните селяни стоеше един исполин с огромни, подобни на въжета мускули, които играеха по тялото му при всяко негово движение. Децата възторжени гледаха със зяпнали уста. Иглика, превъзмогнала срама си, го целуна пред всички.

  Баязид, който се приготвяше за борбата в копринената си палатка и наблюдаваше всичко през една пролука, потрепери от ревност, като видя нежността й към него. Тази гяурка го подлудяваше, трябваше да я притежава, да му ражда деца. “Слава на Аллаха, той ще му я даде!”

  Мурат бей се намести по-удобно на възглавницата под себе си, смукна дълбоко от наргилето, примижал от удоволствие. “Този млад гяур гаче ще натрие носа на валиовия нехранимайко!” Вдигнатата му ръка даде знак на музикантите да започнат. Големият тупан заби бавно, тържествено, след него писнаха и зурлите.

  Двамата мъже се изправиха един срещу друг в очакване на музиката да спре, което беше началото на борбата. Баязид беше едър мъж на около тридесет години. Веднага биеха на очи изключително масивните му, подобни на дънери крака, с които, разказваха очевидци, могъл да строши ребрата на коня, когато яздел. С тях обикновено постигал и победите си в борбите, стискайки противника в смъртоносна хватка. Главата му сякаш излизаше направо от раменете, закрепена върху много къс и мускулест врат. Очите му, жълти на цвят, гледаха остро изпод една рунтава вежда над гърбав нос, който напомняше клюн на орел. На гърдите си сякаш бе сложил две плочи, под които на корема му изпъкваха мускули, подобни на шест костенурки. По раменете и гърба си имаше множество белези от рани, получени по време на битките му със сарацините. Често само видът му беше достатъчен да всее страх в опонента. Не би се учудил да види как очите на онзи млад гяур избягват погледа му, впит в тях. Нищо подобно нямаше сега. От другата страна на тепиха го гледаха две сини, ледени очи, в които нямаше дори следа от вълнение или страх. За негово учудване, в тях видя само насмешка.

  Музиката спря изведнъж. Макар да имаше няколкостотин души около тепиха, се възцари абсолютна тишина. Баязид пристъпи бавно, с лекотата на котка към центъра на тепиха, леко приведен в кръста, очите му – впити в очите на противника. Това го бе правил хиляди пъти преди, нищо не беше по-различно и сега. Внимателно посегна да сложи дясната си ръка на врата на гяура, след което щеше да хване дясната му китка с лявата си ръка и светкавично да го повдигне на раменете си, преместил дясната си ръка в чатала на противника, в онази хватка, която наричаха “Мелницата”. След това щеше да го стовари на тепиха изненадан и изнемощял, заклещен между краката му, победен и скимтящ от болка. Така си представяше Баязид следващите няколко секунди, в които той обикновено побеждаваше със светкавичната си бързина и ловкост. Внимателно посегнал към врата на гяура, беше и последното нещо, което помнеше от тази борба, защото в следващия миг се почувства повдигнат, летящ във въздуха и тряснат по гръб на тепиха, откъдето няколко от заптиетата му го изнесоха в безсъзнание.

  – Машалла! Машалла! Машалла! – Мурад бей се плескаше по колената, не вярвайки на очите си. Заптиетата се гледаха слисани, а тълпата около тях ликуваше, селяните бяха щастливи и горди от току-що случилото се. Иглика бе прегърнала майка си, онемяла от радост. Сълзи се стичаха по лицето й!

  Мурат бей се изправи, вдигнатата му ръка въдвори тишина. Свали персийския килим, покри с него арабския кон на Баязид и подаде юздата на новия им собственик. Ясен пое юздата, поклони се на бея и целуна ръката му. Макар да беше гяур, този млад великан се хареса на Мурад бей и някак си го караше да се гордее с него.

  Сега, след като борбите бяха завършили, победителят награден, Мурат бей се прибра в конака си, където бяха занесли контузения Баязид. Колкото и да му беше неприятен проклетия нехранимайко, все пак е гост в дома му, пък и галеник на валията, и беше длъжен да се грижи за него. Когато влезе в собата, онзи вече бе дошъл в съзнание и най-приближеното заптие шепнеше нещо на ухото му. След това стана, поклони се на бея и излезе от собата заднешком, както повеляваше традицията.

  – Съжалявам за загубата, Баязид, синко. Но виждам, добре си вече, слава на Аллаха, защото много се бях притеснил. – Гласът му звучеше толкова искрено и за самия него, та едва не прихна да се смее. Онзи само изръмжа нещо и се обърна към стената.

  Мурат бей се настани на чардака с любимото си наргиле, посръбвайки салеп. Оттук като на длан се виждаше селото, мегданът и поляната, с наредените в кръг каруци, където в момента женеха “неговия” пехливанин.

  Не убягна от погледа му и онова доверено на Баязид заптие, което препусна по посока на града. Нещо бяха намислили нехранимайковците.

  След като получи наградите си от бея, Ясен се натопи в реката, изми зехтина от тялото си, облече нови потури, прихванати под коленете с бели навуща, чортови опинци, снежнобяла риза с широки ръкави, везан елек върху й, ален пояс, в който затъкна подарената от дядо му за сватбата кама със сребърна дръжка, изобразяваща озъбена меча паст, с два малки огнени рубина за очи. Обръснатата си заради борбата глава покри с едно накривено калпаче.

  Върху снежнобялата си, дълга везана риза Иглика бе пременена с един чудесен черен сукман, извезан със сърма и коприна, в който се бяха венчали майка й и баба й преди нея. На челото, над везаната бяла кърпа, покриваща главата й, имаше наниз от жълтици – подарък от Джукела. Сребърните пафти на колана й бяха подарък от Иван и Калоян. Сватбеното облекло завършваше с везана престилка, огнено червени чорапки и чортови опинци.

  От Ангел и Дешка младоженците получиха една от трите нови къщи.

  От Джукела каруца с два вола, тридесет и пет овце, четири ниви, двете порутени семейни къщи в Долната махала.

  Много бяха и подаръците от родини и приятели.

  За венчавката Даскала бе поканил стария си приятел Пенко от рода Банов, с когото на младини се бяха учили заедно в Хилендарския манастир. Там игумен бе един от по-големите му братя.

  Събор като този, пък и венчавката, бяха повод за монаха да разпространи своето писание “История Славянобългарская”, на което се подписваше с псевдонима Паисий Хилендарски. Книгата му бе преписвана многократно от Даскала и верни монаси през последните няколко години, и бе ценена като светиня от всеки, който я притежаваше, защото разказваше за славната държава България и нейните царе, преди да бъде поробена от османските турци.

  Венчавката бе кратка, но изненадваща за всички. Този бледен монах с протрита, избеляла власеница и пробити свински опинци, запя на български – нещо, което никога досега хората не бяха чували на родния си език.

  – Боже милостиви, доживяхме го! – Кръстеха се просълзени жените, с треперещи от вълнение пръсти. Мъжете, изправили отрудени гърбини, но с блестящи от гордост очи, си намигаха хитро, засуквайки мустак. Някой трясна калпака си на земята и гайдите подеха кръшна ръченица. Първи заиграха момците, след тях и нагиздените моми, децата се гонеха в тълпата, майките се опитваха да ги усмирят, бабите измъкнаха отнякъде трикраки столчета, не изпускаха от очи зрелището, а дядовците по навик оглеждаха булките.

  Завъртя се едно весело хоро и с гощавката щеше да трае поне до полунощ, ако не бяха се чули викове:

  – Пожар! Пожар!

  И наистина нещо гореше съвсем наблизо. Мъжете оставиха хорото и се втурнаха да гасят. Сайвантът на младоженците беше в пламъци. Направиха синджир от хора, черпеха вода с менци от реката и я подаваха бързо от ръка на ръка. След около час, тъкмо надвиха на пламъците, когато, запъхтян и окървавен, дотича монахът Паисий:

  – Ясене, Даскале, онзи неверник отвлече Иглика! В конака я отведе!

  Сега вече на всички стана ясно защо беше подпален сайвантът.

  На Хитреца му бяха платили две жълтици да подпали новата къща на младоженците, но понеже целият имот бе ограден с висок дувар, можа да се добере едва до задната стена на сайванта. После се нареди заедно с другите да гаси.

  Баязид, бесен от злоба, използва момента и, заедно с две от най-верните си заптиета, се втурна на мегдана да грабне невестата. Жените се разпищяха от ужас, стъписани. Иглика, разбрала веднага какво значеше появата на турчина, понечи да се скрие между хората, но онзи я забеляза и я догони, прегазвайки с коня си една от старите жени, която не можа да стане бързо от трикракото си столче. Между него и булката се изправи някакъв гяурски монах, който с разперените си ръце се мъчеше да му попречи. Ятаганът на Баязид изсвистя във въздуха, само железният кръст, вдигнат от монаха, попречи да бъде обезглавен. Все пак ударът бе нанесен с такава зверска сила, та острието достигна рамото, врязвайки се до костта. Едното от заптиетата грабна булката, метна я на седлото пред себе си и препусна към конака. Баязид го последва, яздейки бавно, с гордо вдигната глава на победител. Когато мина през портата на конака, хората забелязаха вътре строените и готови за бой заптиета.

  – Баязид, синко, ти полудя ли, какви ги вършиш? – Мурат бей се развика, слизайки от чардака. – Веднага да върнеш гяурката, такава глупост не очаквах от тебе.

  – Мурат бей, това не е твоя работа, не е твоя работа, искам я, взех си я! Няма да я върна, ако се наложи, ще ги избия всичките.

  – Какво са ти виновни хората, ти не можа да му надвиеш като мъж на онзи младия, а крадеш жена му насила. Ще изпратя вест на валията, та и на везира в Едрине… Няма да ти позволя да започваш размирици по земите на султана, Аллах здраве да му дава! – Очите на Мурад бей гледаха Баязит с нескрита ненавист. – Върни гяурката още сега на мъжа й или се махай от конака ми.

  – Мурат бей, кълна се в брадата на Мохамед, кълна се, ще съжаляваш!

  – Аз вече съжалявам, задето те прибрах в дома си, не се съмнявай в това.

  Едно от заптиета докладва за голяма тълпа гяури, събрани пред портите. Някой похлопа припряно. Баязид даде знак да отворят. Там бе застанал Ясен, държейки юздите на арабския кон, все още покрит с персийския килим на Мурат бей.

  – Пусни го, пусни го да влезе – разпореди се на чист български език Баязид. – За какво си дошъл?

  – За булката ми съм дошъл, ефенди Баязид, нося ти подаръците, тя ми е по-скъпа.

  – Добре си се сетил да ми върнеш коня, тогава ще ти върна жената! – Баязид се усмихваше приятелски на Ясен. – Изчакай само минута да я доведат.

  Мурат бей стоеше слисан, нима се бе лъгал в преценката си, наистина ли онзи щеше да прояви човещина към победилия го млад мъж? Отговорът не закъсня. От чардака върху нищо неподозиращия Ясен се изсипа една мрежа, в която хората на Баязид го омотаха здраво. Сложиха вериги на ръцете и краката му, като допълнително прихванаха ръцете с един синджир през кръста. Отмъкнаха го в подземието на конака, където се намираха килиите. На входа към подземието Баязид постави две заптиета, с изричната заповед никой да не влиза при затворника.

  След това заповяда на местния глашатай да разгласи сред насъбралите се пред конака селяни да се разотиват по домовете си, защото в противен случай ще обезглави младоженците. Макар и с нежелание, тълпата започна да се разпръсва.

  Един от ратаите на Мурад бей, който разбираше добре турски, му докладва за случайно подслушан разговор между Баязид и приближеното му заптие: момичето ще запази за себе си, а мъжа й ще направи евнух, тръгват за града при първи петли.

  За Мурат бей тази чудовищна подлост преля чашата на търпението му. Аллах да му е свидетел, не можеше да позволи това. Трябваше да помогне на този млад гяур, който с нищо не бе се провинил. В гардероба на спалнята му имаше тайна стълба, която водеше в подземието и оттам, през един тунел, се излизаше на няколкостотин метра в скалите зад конака. По тази стълба на младини му бяха водили любовници, оттук ги беше изпращал, без никой да разбере. Спусна се безшумно до подземието – беше го правил стотици пъти преди. Можеше да се ориентира в тъмнината, на подобната на кладенец стълба. Долу мъждееше един газен фенер. Внимавайки да не вдига шум, отмести тежкото резе, което заключваше вратата на килията, и я отвори. Каква беше изненадата му, когато намери Ясен с разкъсани вериги. Със знаци му обясни да го последва. Поведе го по тесния тунел, показа му изхода. Онзи му целуна ръка и, без да каже дума, потъна в нощта. Мурат бей остана на входа на тунела няколко минути, напрегнато вслушвайки се в приглушените шумове от приготвящите се за път заптиета. Бавно и съвсем безшумно се върна към подземието с килиите. Там се намери лице в лице с едно от заптиетата, които пазеха входа към подземието. Беше слязъл да провери затворника и появата на Мурат бей го изненада. Като видя отворената килия и купчината вериги на пода, нададе силен вик, в отговор на който се чуха викове и стъпките на тичащите надолу заптиета. Реакцията на Мурат бей бе светкавична. На бледата светлина на фенера камата му блесна, преди да се забие дълбоко в окото на заптието. Имаше само няколко секунди преди крещящите войници да дойдат. Можа да се скрие зад закачалката, която затулваше входа към тайната стълба. Няколко заптиета нахлуха в подземието и, при вида на празната килия и кървящия труп на пода, закрещяха неистово. Това помогна на Мурат бей да се изкачи незабелязан до спалнята си, а след това да дойде отново в подземието, придавайки си загрижен вид, където обезумелият от злоба Баязид вече бе посякъл втория пазач. Затворникът беше избягъл, по някакъв начин разкъсал веригите, убил единия от пазачите си, но не беше далеч. Баязид реши да отиде колкото се може по-бързо до града, при валията, и на сутринта да се върне с многоброен отряд, за да избие цялото село.

  Тръгнаха веднага. Иглика, приспана с разни билки, натовариха на една двуколка. Движеха се бързо и много тихо. Баязид искаше да премине теснините в планината, колкото се може по-незабелязано, защото знаеше колко са опасни гяурите по тези места. Често причакваха кервани със стока, разграбваха ги, а охраната избиваха безпощадно. След това потъваха в горите без следа.

  Ясен чу виковете на заптиетата, които бяха открили бягството му. Заобиколи селото, но не отиде в къщи, защото там щяха да го търсят най-напред. Трябваше да се справи сам. В една хралупа си беше скрил оръжието: пушка, два пищова, арбалет, колчан със стрели, ятаган, кремък и прахан, барут, куршуми, конопено въже. Там беше и подарената вчера от дядо му кама със сребърната меча паст… някой беше идвал тук съвсем наскоро! Нарами торбата с оръжието и тичешком, ориентирайки се по звездите, се отправи към прохода горе в планината, където смяташе да причака турците. Сам срещу двадесет и пет човека. Надяваше се на бързината и познанието на гората, но шансът да им надвие бе почти несъществуващ. Нищо, ако трябваше да умре заедно с Иглика… ще са заедно завинаги!

  Пристигна в теснината на зазоряване, почти едновременно с Баязид и заптиетата. Залегна в храстите над самия път. Заптиетата яздеха по двама един до друг, преброи ги: двадесет и двама. Там седеше Иглика, все още в сватбената си премяна. Ръцете й бяха вързани, върху главата й бяха сложили някаква торба.

  Първата стрела от арбалета на Ясен улучи вярното на Баязид заптие в гърлото и се появи отзад на врата му. Той се строполи от коня, но ботушът му се загнезди в стремето и изплашеното животно го повлече по земята. Последваха два изстрела от пищовите му и други две заптиета се повалиха от конете си. Сред турците настана суматоха, теснината на пътя им пречеше да се престроят или да бягат, конете им се блъскаха един в друг, подплашени от гърмежите и крясъците на изненаданите от засадата ездачи. После нещата се развиха с главозамайваща бързина. Храстите сякаш оживяха, изстрели се чуваха отвсякъде и барутният дим надвисна над прохода като малко сиво облаче. Когато започна стрелбата, Баязид се опита да престрои заптиета за отбрана, но мястото беше изключително тясно и никой не можа да изпълни заповедите му. Само след няколко минути повечето от хората му бяха или мъртви, или се търкаляха ранени по замята. Виждайки безизходното си положение, той се прехвърли в двуколката при Иглика, закривайки тялото си с нейното и притискайки острието на ятагана върху гърлото й.

  – Оставете ме да мина или ще й прережа гръцмуля! – гласът на Баязид съскаше от злоба и безсилие.

  Около двуколката се събраха излезлите от храстите хора. Джукела, Даскала, Ангел Ковача и синовете му Иван и Калоян, монахът Паисий. Там бяха и верните овчари, които днес носеха пушки вместо криваците си.

  – Добре, ефенди, ще те пуснем жив, ако ме победиш с ятагана си.

  – Тате, Даскале, направете един кръг, нека видим на какво е способен великият Баязид. – Сарказмът и пренебрежението, с което Ясен се обърна към турчина, го накараха да потрепери от ненавист. Слезе от двуколката и застана в центъра на кръга.

  – Ако знаеш колко хора съм изпратил на онзи свят с ятагана си, нямаше да си толкова нагъл, момче. – Баязид пристъпяше с лекотата на котка. Направи няколко бързи движения, при които острието свистеше във въздуха. Ясен се отдръпна светкавично и неговият ятаган срещна острието на Баязид с такава сила, че то се строши, оставяйки само дръжката в ръката му. Онзи посегна да извади пищова от пояса си и не можа да види острието на ясеновия ятаган, който се стовари върху главата му, разрязвайки с хрущене тялото му на две.

  Всички се вцепениха, изненадани от току-що случилото се. Дори за тези хора, калени в битки и несгоди, да разсечеш човек на две половини, като да беше буца сирене, ги стресна.

  Събраха се около Ясен, тупаха го по раменете, прегръщаха го щастливи от сполучливата развръзка. Натовариха труповете на конете и овчарите ги отведоха неизвестно къде. Ангел Ковача, синовете му и Дасала се прибраха незабелязани от никого в селото. Джукела и овчарите си гледаха стадата. Ясен, Иглика и монахът Паисий се скриха в Орловица – една недостъпна пещера, чийто вход бе на повече от петдесет метра височина над реката.

  След като Баязид заедно с двете дузини заптиета не се завърнаха във Филибето, валията изпрати един отряд от сто души, начело с Мустафа бей, да ги дирят. Мурат бей, при когото бяха отседнали Баязид и хората му, ги бе проводил, за което свидетелстваха и другите хора от конака. Пак от Мурат бей научиха за своеволието на Баязид, който бе взел чуждата невеста и стъпкал с коня си една възрастна жена. Много разтревожен, валията предложи двадесет, а след като никой не се обади – и петдесет жълтици на някого, който знае какво се е случило с Баязид и хората му. При Мустафа бей доведоха някой си Съби Хитреца, който им показа Орловица, но му наброиха само пет жълтици. Остатъкът щял да получи, когато открият Баязид. За да стигнат входа на пещерата, хората на Мустафа бей започнаха да строят дървена кула. Но от височините наоколо някой стреляше майсторски с арбалет и всяваше смут сред заптиетата. Когато най-накрая кулата бе готова, седем бяха жертвите на точния стрелец. Горе ги очакваше нова, още по-опасна изненада! Там от тъмнината на пещерата ги посрещнаха с пушечни изстрели и стрели. На няколко метра от входа зееше пропаст и единствено тясната пътечка, прилепена до отвесните скали, бе достъпът до другата страна. Преди векове някой бе поставил там едно мостче, което се контролираше от обитателите и се въртеше около оста си. Всеки нежелан посетител, който стъпеше там, политаше надолу и се разбиваше в скалите на клокочещата подземна река. Тази пещера беше давала убежище на християни, преследвани от римляните, на богомили, преследвани от християните, и на хайдути, преследвани от турците. Имаше още един вход, някъде на километри оттук, известен само на няколко души и скрит в многобройните лабиринти от пещери и коридорите им. Дори доверените хора, които носеха храна за тези вътре, трябваше да изминат огромно разстояние с превързани очи и торбички с лют червен пипер на краката им – така кучетата не можеха да вървят по следите им.

  Съби Хитреца бе намерен, висящ от клоните на големия орех при кладенчето над селото. В джоба на потурите му имаше възел с пет жълтици и отрязания му език.

  Лятото мина и със студа се охлади и желанието на валията за отмъщение. Освен Баязид и неговите двадесет и четири заптиета, бе загубил общо тридесет и двама души. Самите заптиета подпалиха дървената кула, защото никой вече не искаше да се качва горе на сигурна смърт. Извикаха валията в Едрине при Ридван паша за обяснение и повече никой не го видя. Турците избягваха да замръкват в близост с тази пещера и единствено Мурат бей се движеше необезпокояван навсякъде.

  ***

  Понякога нощем се виждаше светлина горе, на входа на пещерата. И аз, пишещият тези редове, двеста години по-късно, също я видях. Попитах един овчар кой би дръзнал да се качи там, а той ми отговори, хилейки се с беззъбата си уста:

  – Как кой бе, Иглика и Ясен са там!

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук и тук.

  .

• Легенда за Боянския водопад

  Стихове от Георги Гълъбов

  

  .

  ЛЕГЕНДА ЗА БОЯНСКИЯ ВОДОПАД

  Старинна легенда нашепва гората
  за рицар безстрашен и смел като лъв.
  В огнени битки калил си ръката,
  щом рогът отекнел – бил винаги пръв.

  В трудни моменти той царя си пазил,
  с тяло засланял от вражия меч.
  В кървава кал и по трупове газил,
  врагът ужасен се разбягвал далеч.

  С похвали и почести обсипал го вожда –
  Боил го нарекъл и крепост му дал,
  подарък направил му златна одежда,
  приказен кон, меч и кинжал.

  На пиршество шумно в двореца поканен,
  в негова чест обявили турнир.
  Болярите мразели рицаря страшен –
  народът го тачел: за тях бил кумир.

  В общата врява, музика, песни,
  седял той бледен и с поглед унил –
  едва се допирал до гозби чудесни,
  от руйното вино дори не отпил.

  Повикал го Царят и рекъл му благо:
  – Кажи ми, Боиле, що тъй те мори?
  Не свиди се мене, ни мило, ни драго,
  ни врача ми личен, де всичко цери!

  Цветът на войската ми – моята гордост,
  не искам да бъдеш без битка пребит.
  Измами те някой с някаква подлост –
  ще бъде наказан: на кола побит.

  – О, мой Господарю, пред теб коленича
  и верен ще бъда, доклето съм жив,
  че тъжен съм днеска, това не отричам,
  от сън се събудих жесток и горчив!

  Боянската твърд, що лани получих,
  с горите над нея и бял водопад:
  за него аз нещо в съня си научих –
  тълкува го Вещер превит – белобрад.

  В съня си видях аз красива девойка,
  изящна и нежна – същинска сърна.
  След нея пристъпваше вярната дойка –
  защото девица не ходи сама.

  Таз прелестна фея сърцето плени ми
  и влюбени лудо ний свихме гнездо.
  Не мина година с близнаци сдоби ни –
  момче и момиче с коси от злато.

  Но някои злодеи, що трона ти искат,
  решили от мене да почнат със зло.
  Близнаците с камък във вира затискат,
  а майка им вкупом сквернили! Било…

  От срам и от мъка по рожбите свидни
  в гората се скрила кървяща и луда!
  Демони се кискат, зловещи, ехидни,
  в тоз миг на безкрайна тъга и възбуда!

  До бял водопад се намерила в здрача
  и долу съзряла две малки телца.
  От болка и обич в бездната скача –
  в смъртта си да бъде със свойте деца!

  Щом рицарят свърши, неловко мълчание
  в тронната зала настъпи за миг
  и само от факлите меко сияние
  проблясваше в шлема на някой войник.

  Пръв Царят съвзе се и тропна с меча:
  – Я, вино налейте във всеки бокал.
  Достатъчно чухме за сънища вече,
  Боила ще женим – тъй дума съм дал.

  И там появи се красива девойка,
  изящна и нежна – същинска сърна.
  След нея пристъпяше царската дойка,
  защото княгиня не ходи сама.

  И днеска, когато замръкнеш в гората
  и сенки се спуснат над бял водопад,
  сякаш че някой ти хваща ръката
  и кани те долу в бучащата хлад.

  .

  

  .

  ПИРИН

  Пътеката се губи сред скалите,
  а после свива в гъстия лещак,
  дочувам радостния жужел на пчелите
  и влюбеният славей пее пак.

  Вървя сред борове вековни,
  що шепнат за хайдути и за бран,
  за люде всеотдайни и бунтовни,
  де бранели народа от тиран.

  Излизам на поляна, сред която
  ромоли ручей ледено студен.
  Поспирам да погледам езерата,
  разстлани в ниското под мен.

  Величествени се издигат върховете,
  подпрели небесата с рамене,
  где еделвайс – туй чудно, нежно цвете
  по острите им зъбери расте.

  Дълбоко вдишвам аромата,
  на боровете свежия упой
  и сякаш диаманти по земята
  росата е разхвърлила безброй.

  Притихнал сред вълшебната омая,
  като че ли с природата се слял –
  за мен това е на земята Рая,
  живота аз за него бих си дал.

  .

  

  .

  ДВА СВЯТА

  Прасето станало танцьор,
  старало се, в туй няма спор.
  Танцувало пред пълна зала,
  бленувало дебют в ”Ла скала”.

  За него крякали пет гъски,
  що имали солидни връзки.
  В тамошната телевизия
  тъкмели го за Евровизия.

  Настъпил паметният ден
  и Праско важен, пременен,
  се смесил с другите танцьори,
  комуто искал да говори.

  „Мои мили братя и сестри –
  започнал реч да им държи. –
  За мен е туй голяма чест
  сред вас да се намирам днес.

  Но трябва да ви кажа честно,
  не ще ви бъде с мене лесно.
  Аз имам опит, ерудиция
  и идвам от место с традиция.“

  От срам червели се сърните
  с нежна влага в очите.
  Величествен и горд елен
  след тез слова мълчал смутен.

  На сцената излезли всички:
  елени, лебеди, сърнички.
  Паун с корона на главата
  и мантия като дъгата.

  Тя, публиката, занемяла,
  с възторжени очи следяла
  възторжения танц, додето
  на сцената се втурнало Прасето.

  В шеметния пирует
  понесло се с корем напред,
  размахало уши, копита,
  опашка щръкнала – навита.

  Крачета къси, равно в кръста
  тресяло то гърбина тлъста.
  Колосаното бяло туту
  пращяло с толкоз зор обуто!

  Затропали в залата с крака,
  разхълцали се, свирили с уста.
  Фучала “Лоената топка”:
  „Простаци… подготвили ми клопка!“

  Обратно в своя вилает
  за него вдигнали банкет.
  И както там бил обичаят –
  на шиш опекли го накрая.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• На този бряг не срещнах враг

  

  .

  На този бряг не срещнах враг,
  не срещнах и приятел,
  и знам – ще бъда, съм и бях
  предимно непозната.
  Нощ спуска бавно черен креп,
  лек намек за луната
  се гуши в него. Вместо теб
  разказвам се накратко,
  изслушвам се съвсем сама,
  разтапям се с усмивка,
  изчезвам,
  късче от луна,
  да знаеш колко искам
  нощта да ни открие пак
  в сърцето на луната,
  подхвърлено сред сипкав мрак,
  ключ сребърен към някого.

   

  Румяна Симова

  Уелингтън, Нова Зеландия

• Дрипавата хубавица

  Стихове от Владимир Стан

  

  .

  Дрипавата хубавица
  с фалшива златна огърлица –
  това е моята Родина.

  Хубавице без очи,
  погледни ме –
  аз съм едно от твоите деца.

  .

  

  .

  Одрасках небето
  и синьото потече –
  изкъпа се
  в бледосиня тишина.

  .

  

  .

  В самотата си огромна
  плувам в лепкавата кал –
  понесла живота
  куц и оглупял.

   

   

  Илюстрации: Картини на автора

  ––––––––––––––––––––––-

  * Още от и за Владимир Стан – вж. тук и тук.

  .

• Дели Димов покръст

  Стихове от Трендафил Василев

  

  .

  ДЕЛИ ДИМОВ ПÒКРЪСТ

  Пусни в гъдулката златна парà – хорото да продължи!
  Играе селото – и старо, и младо ръка за ръка се държи.

  …От пресъхнало гърло песента ни възкръсва… Тоя мегдан,
  завързан с пътека до всяка врата, с хоро през сълзи е чертан.

  Ангарии и глад, погроми и смърт – на хорото изправяме крак.
  Късаме пранги, стъпкваме злото и веем свободно байрак.

  Върти се хорото… То е нашата памет и вярност към род.
  То дава ни сила, проправя през неволи и горести брод…

  И щом дойде време някой да се пусне, оставя свят благослов –
  да не редее захватът, да заиграе на мястото негово нов,

  да не даваме да го заводи слаб, непохватен, да го води левент,
  хороводът вовек да пребъде – честит, възроден, зареден…

  Играе селото – и старо, и младо ръка за ръка се държи.
  Пусни в гъдулката златна парà – хорото да продължи!

  .

  

  .

  ВЕЧЕРНА ПЕСЕН

  Старица тихичко оплаква
  издъхналия си стопанин…
  А песента за края знак е
  и до мъртвеца ще остане.

  И тръгва вятърът вечерен
  през люляци и през чимшири,
  по-топла стряха да намери,
  по-друга песен да издири.

  По път загубил тая вест,
  лъхът си ведър да вплете
  в гласа на майчината песен
  и над заспиващо дете.

  .

  

  .

  МОМИЧЕ В ЦЪРКВА

  Сред богомолци смирени – бледоръко момиче…
  свещта си припалва, молитва шепти.
  Духът му болното тяло съблича
  и през купола нейде далече лети.

  И кой за такава съдба го заигли –
  вместо да грее дъга от лъчи,
  тъмнило да бъде под дългите мигли,
  да няма за радост и хора очи.

  И си мисля сега за туй множество грубо,
  на което аз брат съм, баща съм и син,
  как щедро се учи то да погубва
  и отчайващо малко – как да спаси.

  И в тоя храм, където се плаче и пее,
  за кого да се молим… Ще дойде часът,
  когато докрай със стената се слеем
  и застанем до грешните в Страшния съд.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Трендафил Василев е роден през 1940 г. в с. Момино, Хасковско. Учил е във Военно артилерийско училище в Шумен, завършил е Военна академия “Г. С. Раковски” в София. Работил е в сп. “Армейска младеж”, бил е гл. редактор на Военно издателство, управител на издателска къща “Иван Вазов”, гл. редактор и директор на изд. “Български писател”. Василев пише стихове от ученическите си години. През 1970 г. негов поетичен цикъл “Разсъмване след залп” излиза в сборник на Държавно военно издателство. Автор е на стихосбирките “Кръговрат” (1979), “Нощен календар” (1986), “Кръстопътен град” (2003), “Искри невидими” (2007). През 1991 г. излиза лиричният му животопис “Момино”, претърпял по-късно още две издания. През 2010 г. излизат книгите му “Случило се, разчуло се…” – анекдотични случки от живота, както и “Стрък от живота” – избрани стихове. Творби на Трендафил Василев са преведени на руски, английски, френски, сръбски, гръцки и полски езизи.

   

• Прическа за софа под наем

  

  Спечелих петдесет лири от лотарията и веднага забих към “Holland & Barrett”. Като ми замирише на „Holland & Barrett”, веднага ми се приисква да заживея здравословно. Там обитават такива ненагледни панацеи и пенкилери, че направо вярвам с цялото си същество колко безсмъртен може да бъде човек, стига да изяде, изпие, размаже по лицето си, втрие в кожата си и масажира дюстабаните си с всички мазила и бъркочи, които му се предлагат на изгадни, пардон, изгодни цени! Със сигурност египетските фараони биха се пропукали по шевовете от завист, ако знаеха колко е напреднало мумифицирането в наши дни. Няма нужда да си умрял, за да изглеждаш жив. Достатъчно е само да изчакаш намаленията и после жизнерадостно да се облещиш от сметката, която ти се тръсва насреща, заради неистовото ти проклето желание да си по-красива от всякога. Тогава бръчките ти се изпъват, устните ти се окръглят в усмивка а‘ла фотогеничен шаран, а косите ти се изправят като след бръкване в контакт. Да не говорим за очите! Ах, тези неотразими очи, отскочили от орбитите си към поредната недостижима витрина, която ги насълзява, щото ако не беше тая идиотска сметка тука, оная рокля там с вавилонския фасон щеше да…

  Но аз посещавам „Holland & Barrett” заради Дора. И заради любимата ми боя за коса, разбира се. Кой казва, че човек не може да харесва един магазин поради съвпадението на предпочитания към стока и продавачка? А Дора е невероятна! Така подрежда всичко наоколо, че рафтовете оживяват. Когато се запознах с нея преди десет години, тя имаше дълга, червена коса.

  – Любовна река – каза ми тя. – Така я нарекох. Огнени багри в нюанса на страстта.

  После прическата й се скъси до раменете и стана златистокестенява. Укротена есен била, обясни ми Дора. Четяла някакви философски есета, затова решила да я промени. И всичко това на руски, защото ме чула да се обаждам на български от телефона си. Изкупих половината магазин, защото имах шантавото усещане, че си поговорих с душата му. Сякаш Дора не работеше там, а обитаваше, за да го одухотворява. Руска му работа.

  Днес платиненорусата й, къса коса, в стил Роксет от най-яките й концертни години, някак нервозно трепери в дъното на магазина, настръхнал сякаш от вибрацията на спора с възрастна пакистанка, впила хипнотичните си, драконови зеници в сините, детински очи на Дора.

  – Ако не ми платиш до довечера, не разчитай повече на тази софа* – отсича пакистанката.

  После подхвърля през рамо, колкото да дооплеска обстановката:

  – Има пари всеки месец да си сменя прическата, но когато опре до наема, все няма и няма. Но и аз не искам да търпя това! Стига толкова!

  – Что здесь произходит**? – слисано питам аз. – Ну, Дора, говори!

  – Какво да те занимавам… – за пръв път на английски ми отвръща тя. – Това е животът, а ти си дошла да си купиш малко красота. Няма смисъл. Не стоит!***

  – Има, има – прекъсвам я аз. – Зарежи красотата, дай малко от живота. И той не е безплатен, нали?

  – Това беше хазайката ми – мрачно и съвсем направо казва Дора. – Иска си наема за софата, върху която живея в антрето й вече десет години. Петдесет лири. Точно днес. А аз ще взема заплата след три дни. Не е склонна да чака. Това е.

  – Ккакво…? – заеквам. – Как така живееш на софа в антре? Защо ми пробутваш тази тъпа шега?

  – То е голямо антре – някак оправдателно обяснява любимата ми продавачка. – А софата се намира зад параван. Много е хубав. С щамповани слонове и златни чадъри.

  Всички бои, здравословни храни, вълшебни мазила и аромати така ми се врътват пред очите, че получавам усещането за помия в центрофуга.

  – И защо? – питам аз. – Защо, по дяволите, живееш на тази софа вече десет години?

  – Защото наемът ми е по джоба – отвръща тя. – Първо беше двадесет лири, но сега, поради инфлацията, скочи на петдесет.

  Мълча като умряло ехо. Дора ме поглежда срамежливо и много тихо добавя:

  – Аз, всъщност, съм естонка. Имам възрастни родители в Талин. Пращам им почти всичко, което изкарвам тук. За храна и лекарства. Не съм се връщала у дома от седем години. Но съм доволна, те са добре. А косата си я правя сама. Не давам пари за фризьор. Вечер сядам на софата с хубава прическа и чета интересна книга. Не може само живот. Трябва и красота, нали?

  Напъхвам, направо завирам насила изпотената лотарийна петдесетачка в ръката на Дора. Да си плати за живота. После излизам да се гмурна в красотата навън. Градчето се кикоти заедно с лятото. Тече италиански фестивал. Продавач на еспресо, хубав като фреска, ми предлага кафе. Зад гърба му витрината на мебелния магазин предлага софи с намаление. Може да се вземат и на изплащане. По петдесет лири всеки месец. Ако човек реши да ги даде под наем, излизат направо без пари. Лашате ми кантаре****. Искам, но никак, ама никак нямам желание…

   

  Здравка Владова-Момчева

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Софа (sofa, англ.) – канапе
  ** Что здесь произходит? (руски) – Какво става тук?
  *** Не стоит (руски) – не струва
  **** Лашате ми кантаре (Lasciatemi cantare, итал.) – „Оставете ме да пея“, препратка към шлагер на Тото Котуньо.

  .

• Македонско хоро

  Стихове от Борислав Владиков

  

  .

  ЗЕМЯ

  След люти слани и след хищни градушки,
  след суши пустинни и кишави дни,
  обречен на тебе, при теб се завръщам,
  изпитал какви ли не земни беди.

  Съюзът не ни е случаен и всеки,
  забравил коя си, съдбовно греши.
  Нелеки са твоите бели пътеки,
  извити над страх, над позор и лъжи.

  При теб да остана все тъй простосмъртен,
  какъвто столетия вече съм бил,
  по склона на времето пея откъртен,
  щастлив, че съм твоята хубост открил.

  Там долу, в полето, смален като зърно,
  в браздата, отворила пазви за мен,
  за кой ли път топло и нежно прегърнат,
  Ще бъда обичан!
  Ще бъда спасен!

  .

  

  .

  *   *   *

  Затъгувах за теб, планина.
  Все по-стръмна над мен се издигаш.
  Бях орел.
  Бях елен.
  Тишина многозвучна и чиста намирах.

  Само ти младостта ми разбра
  и дари слабостта ми със сила.
  Ти единствена беше добра.
  Зимно строга и есенно мила.

  Под вековните твои гори
  много мъдри уроци научих.
  Нищо свято не бих сътворил,
  без да пия от бистрите ручеи.

  През прозореца гледам сега
  как красиво обличаш сезоните.
  Остарявам от много тъга,
  че ме няма във твоите клони.

  Като гордо самотно дърво
  утре буря и мен ще прекърши.
  Проснат дълго ще слушам какво
  пее младото влюбено върше.

  Затъгувах за теб, планина!
  Все по-рядко и тъжно се срещаме.
  Ти не можеш да имаш вина.
  Друг е гузният.
  Друг е и грешният.

  Но повярвай, не съм заменил,
  нито спомен горчив, нито мисъл.
  Бог душата ми в теб e вградил.
  Извисявай се!
  Аз съм във ниското.

  .

  

  .

  *   *   *

  Тази вечер звездите ми бяха на гости.
  Тежки гроздове светеха сладко край мен.
  Всичко беше трогателно мило и просто,
  неочаквано мило след лошия ден.

  Всяка пи пълна чаша за моето здраве,
  а небето ехтеше от песни и смях.
  Само ти не дойде. Ти навярно забрави,
  че трапезата лунна за тебе избрах.

  И големият празник в душата ми тъжна угасна,
  стана пусто и тъмно без твоите тъмни очи.
  Не можа до небето на мойта любов да пораснеш.
  Не можа да налееш небесната чаша с лъчи.

  .

  

  .

  МАКЕДОНСКО ХОРО

  На Христо Ганов

  Стъпка до стъпка. Мъка връз мъка.
  Рана във рана… Комитско хоро.
  Песни се пеят. Сърцата се пукат.
  Злото не свършва, а няма добро.

  Свирят ли гайди – плачат кавали.
  Струните Струма и Вардар звънят.
  Тъпани думкат, думат и жалят,
  майките роби, когато родят.

  Де гиди море, голготнице наша,
  кръстът е тежък. Гробът – висок.
  Пълна с отрова е звездната чаша.
  Има ли нейде живот по-жесток?

  Майчице мила, кого да прокълна?
  Теб или мене си? Кой ни събра
  в тази земя, разделена от мълнии?
  Ой, разтури се Шар планина…

  Рамо до рамо мъже и невести.
  Рамо до рамо отбор планини.
  Плаче Галичица с Охрид и Преспа.
  Жали Беласица слепите дни.

  Гоце земята страдална кръстосва
  като единствено праведен бог.
  Не със дванайсет – с хиляда апостоли
  правдата прави илинденски скок.

  Право в небето, на Крушево в рая.
  Сетне отново във ада и пак
  тежко хоро. И така до безкрая –
  мъка върз мъка! Юнак над юнак…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Борислав Владиков е роден през 1934 г. в с. Хърсово, Благоевградско. Поет, прозаик, публицист, драматург, общественик, издател, директор на Благоевградския областен театър „Никола Вапцаров” (1984-1991). Автор на редица поетични и прозаични книги, сред които „Интимна необятност” (1994), „Вино за комка” (1995), „Да целунеш небе” (1998), „Наздраве за истината” (2002), „Съдби и спомени от Сатовица” (2002), „Вечност от мигове” (2002), „Като птица разпънат” (2003), „Не идвам внезапно” (2004), „Есенно цъфтене” (2004), „При отворена завеса” (2007), „Да гледаш отвисоко” (2009), „Дъга пред залез” (2009) и др.

  .

• Бих оставила шумния град…

  

  .

  Бих оставила шумния град,
  като куче, прегризало върви.
  Сякаш свалят от мен абокат.
  Скачам радостно – речни пъстърви.

  Нямам нужда от цял гардероб,
  който пука от цветни парцали.
  Плажна кърпа ще свия на топ
  и ще взема в ръка чифт сандали.

  Тихи дюни и бели вълни.
  Одисей би забравил Итака.
  Ще остана тук седем луни.
  Мен морето отдавна ме чака.

   

  Цветанка Ангелова

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• Свободата не е за всеки

  Разказ от Красимир Бачков

  

  На една малка уличка, накрая на града, живееха скромни хора, с още по-скромни доходи. С изключение на пенсионерите, всички се трудеха, но не забогатяваха от това. Семействата имаха предимно по две деца. Случваха се и такива с по едно дете. Семейството на Жужа и това на Лена бяха с по едно дете, просто защото нямаше кой да се грижи за повече деца. Момченцето на Жужа бе слабичко, дребничко, но здраво. Синът на Лена се бе родил с някаква малформация, но след като навърши годинка, се оправи. Двете деца играеха заедно, ходеха на училище заедно и завършиха пак заедно.

  Кирчо, синът на Жужа, записа университет, а Владо, синът на Лена, започна бизнес. Кирчо живееше скромно, като родителите си, а Владо изведнъж се промени. Той ловеше рапани с малко корабче и изкарваше добри пари, затова си купи „Мерцедес“ и започна да се черпи само с уиски. Всеки знае, че рибарите по принцип обичат да си пийват, но мастиката е традиция за тях. Владо изневери на традицията, защото силата на парите бързо му замота главата. Той напълня, зачерви се като домат и започна да дава акъл в квартала на всеки. Смяташе се за най-успял от всички – затова, когато един ден се срещна с Кирчо на малката, стара уличка, подхвърли снизходително:

  – Как си, Кире? Докога ще караш това старо „Опел“-че?

  – Не се оплаквам! – усмихна се Кирил. – Като научен работник нямам голяма заплата, за да си позволя по-добра кола.

  – И каква ти е файдата от ученето, като пак си беден?

  – Стига ми това, което имам! Мога да се радвам и на малкото.

  – Не стига малкото, Кире! Не стига! Нямаш ли бала пари в джоба, си никой! Никой не те уважава за пет пари!

  – Не съм съвсем съгласен, но няма да споря! – отвърна Кирил и се разделиха.

  На годишния градски празник се случи Кирил и Владо да празнуват в един ресторант. Всеки бе с приятелите и близките си. На масата на Владо се намираха три бутилки скъпо, отлежало уиски, а на тази на Кирил пиеха обикновена ракийка. По някое време групата на Владо се напи и започна да буйства. Започнаха да поздравяват Владо с разни песни, да танцуват, като за всеки поздрав лепяха пари по челата на музикантите. Към края на веселбата Владо не можеше да стане от стола и само повтаряше:

  – Който дава парата, той поръчва музиката!

  От масата на Кирил не се чуваше патърдия, защото хората си говореха нормално и нямаше пияни.

  Вечерта, когато се прибраха по къщите си, Владо включи големия си, плосък телевизор и започна да върти каналите. На една от програмите видя Кирил, когото интервюираха за научната му работа. Журналистката се отнасяше с голямо уважение към него и Владо разбра, че не всичко се получава само с пари. Достатъчно пиян, за да не мисли разумно, той отвори нова бутилка уиски и след няколко часа от „Бърза помощ“ дойдоха да го приберат за лечение. За жалост, той получи инфаркт и приключи с бизнеса, уискито и всичко земно.

  Кирил продължи да живее, както по-рано. Месец след погребението на Владо, по улицата минаваше Лена, цялата забрадена в черно. Тя спря до Кирил, който миеше старата си кола, и въздъхна:

  – Заедно отраснахте, а сега ти продължаваш по старому да си миеш колата, а нашият „Мерцедес“ стои прашасал! Няма го мойто момче, няма бял ден вече за мен! Къде е справедливостта ти, Боже?

  Кирил не отвърна нищо, макар да му стана неприятно. Майката на приятеля му, едва ли не, му вменяваше вина за това, че той е жив, а Владо вече го няма. Той не намираше смисъл да обяснява на почернената жена, че свободата не е за всеки, защо един би я превърнал в уиски, а друг в наука.

  .

• Жертвени залези

  Стихове от Крася Титянова

  

   

  РОДЕН ПРАГ

  Какво, че времето лети в неспирен бяг?
  Какво, че бързичко годините минават?
  Отново съм пред тебе, роден праг.
  Отново спомените в мене оживяват.

  Поглеждам с обич гордия Балкан.
  Обраслите с пухкав мъх гори.
  Играят с косите ми, от лъчи облени,
  изгрева и вятъра в ранните зори.

  Прегръщам с поглед белия Пирин.
  Потъналите в златни класове поля.
  Пенливите води на Дунава омайно син
  и Подбалкана с китните села.

  Където и да съм – сред ледени лавини,
  от полюсите, чак до древния Олимп,
  с камила по безкрайните пустини,
  на лодка край пленителния Крим –

  усещам дъх на рози и бръшлян,
  потъвам в море от синкав мрак.
  Пътувам в гори зелени и жита люлени
  от тежък плод към моя роден праг.

  Париж, Франция

  .

  

  .

  ЖЕРТВЕНИ ЗАЛЕЗИ

  Цяла Странджа и пей, и с дъги
  кичи, Бог, след дъжда… Втори юни е.
  Идват с пролетна мека магия
  нестинарските ни пълнолуния.

  По хайдушки пътеки изгрели
  писват гайди и тъпани бели:
  пак за заговор скритен
  под Божата стряха
  ли комитските люде се сбраха?

  Даже Петрова нива с жарава
  от червени звезди засиява.
  А апостоли млади
  с хоругви, с икони,
  са донесли от Божи гроб дари.

  Странджа, Странджа, в теб
  мъката пее и жали
  сред звезди и очи от любов
  натежали.

  Ех, свещена прадядова вяра.
  Ех, Българийо, млада и стара…

  …От звезди ли спуща се здрачът? –
  Зная: тук ми е коренът – якият.
  Чувам как ме викат и плачат
  живи жертвени залези в Тракия.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  Крася Титянова е журналистка, поетеса и писателка, носителка на „Златното перо“ на Съюза на българските журналисти за активна журналистика. Съоснователската на дружество „Евгения Марс“, дългогодишен член на СБЖ. Автор на шест стихосбирки и на три детски книги, преведени на пет езика. През тази година се очаква да излезе поредната й поетична книга „Жертвени залези“. Подготвя се за печат и неин сборник с легенди и разкази. Титянова е носител на много международни награди, между които няколко на Центъра за европейска култура „Алдо Моро“ в Италия, на наградата „Вива Востре“ в Анкона, на Парижкото издание за поезия и франкофония. В стихосбирката й „Неугасваща жарава“, преведена и на френски, влизат наградени стихотворения от Международния конкурс „Европейски срещи и европейска поезия“ – 2018.

  .

• Стопанинът замина за Америка

  .

  Стихове от Васил Славов

  

  .

  СТОПАНИНЪТ ЗАМИНА ЗА АМЕРИКА

  Стопанинът се върна от Америка –
  изметнат праг, тъга и тихо…
  Пристъпи, както палиш свещ,
  и в стаята, и в коридора – никой.

  Остави куфара си, пълен с мъх,
  и седна до ръба на светлината.
  Изтряска гръм и слитна дъжд
  в града – стопанина дочакал.

  Проплака старият таван,
  звездите както капят от небето;
  под кръст от спомени скован
  стопанинът протегна шепи.

  Изтичаше ръждив порой
  през цедката на мъртвата му къща,
  по дланите догаряше вода –
  сълзата както камъка прегръща.

  Забравил просеките на нощта
  и спирките по дъното на океана,
  покръстен с падането на деня,
  стопанинът до сенките остана.

  Стопанинът се върна от Америка
  и често залезът, обесен недалеко,
  го виждаше по улиците на земята,
  загледан в облаците на небето.

  .

  

  .

  СТАРИЯТ ГРАД

  И как летеше тази светла пръст,
  и чайки плуваха в небето,
  сън и море,
  градът и дървен кръст,
  и тихо от страната на сърцето.

  А после от вълните изпълзя мъгла
  и островът с крилото си остана
  да чезне – белег,
  върху който спря
  и плисна синята небесна пяна.

  Изписка птица, паднала далече,
  мелтемът възлите пристегна,
  проплака някой,
  някой се обрече
  и само дрехата на есента се мерна.

  Над покриви, догарящи след лято,
  отвори полета си жълта пеперуда,
  прогонена от свойто ято
  тя с трепета си
  римните събуди.

  И бяхме всички, живи или не,
  прегърнати под свода от лозници
  до това захвърлено от бог море
  и с грозде ситехме
  душите си изтрити.

  Смокинено бе слънцето тогава,
  очите ни – на рибите очи –
  и тръгнахме в солта, градът
  зад нас остана…
  а сетне пясъкът следите заличи.

  И бавно в раменете ни превити
  пропука сухият ни земен корен.
  А някъде далеч, в прибоя на звездите,
  остана кеят ни –
  от времето съборен.

   

  

  ..

  *   *   *

  …Загубени в сметищата от сенки,
  зарити в солни облаци, без път,
  животът ни отдавна хвърлил корен
  под кръст,
  където блудните лежат;

  където думите ни плуват все бездетни,
  а страшният ни ръст е само грях,
  където сетният пророк от хълма ревна
  към среза на небето:
  „Подивях!“

  Как блъскахме с крилете си съдрани,
  огромни,
  тежкослепнали с нощта,
  как чаткаха копитата ни глухо
  извън звездите и отвъд света.

  Бездънен смях, пред нас – морето,
  а ние, сетните –
  проклети синове,
  пак просим прошка и в небето вием
  от чужди,
  безразлични брегове…

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Васил Славов е роден през 1958 г. в София. Син е на писателя Атанас Славов. Завършил е Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Участва в първите броеве на „Литературен вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка  -„Спомен за Потоп“ излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература в писателската програма на Pennsylvania State University. Пише стихове, проза, преводи и критика. Публикува в литературни издания на САЩ и Великобритания. Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа слънце“ (2005), „Американа“ (2010), „Звяр“ (2014), „Следверие“ (2017); на белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001), „Тунелите на Галицин“ (2001). Живее в Питсбърг, Пенсилвания.

  .

• Храненица

  Разказ от Боян Боев

  

  Цял ден колата не спря да лъкатуши по черните селски пътища. Сивата магарица отдавна се беше уморила, ама Илия я припираше да върви, че трябваше до вечерта да са стигнали. Още не беше толкоз горещо, както друга година в края на май. Даже днеска облаците се бяха скупчили в небето и скриваха слънцето в задушаващата си прегръдка.

  Отзад в колата се беше настанила върху една шарена черга малката Лиляна. Беше на осем години и всеки път се радваше, когато баща й казваше, че ще я вземе със себе си на някое пътуване. Но тез пътища, по които минаваха днеска, хич не й бяха познати. Сякаш все заобикаляха онез места, по които друг път са минавали, и тя съвсем не знаеше къде се намират.

  – Тате, скоро ли ще стигнем? – попита с уморен глас Лиляна.

  – Още малко остава, Лиляно. Гладна ли си вече?

  – Да.

  – Скоро ще ни нагостят хубаво. Чакай още малко.

  Лиляна имаше три сестри. Те бяха по-големи от нея и вече майка им ги учеше на домакинска, пък и на кърска работа. Момче в таз къща не се беше родило, та затуй и женските чеда трябваше да се учат да работят на полето от малки. Пък за учене и дума не беше ставало. Илия нямаше пари, че да ги праща на училище. Казваше, че пълните глави не са като пълните стомаси – колкото и умен да е един човек, той пак ще търси ядене. Затуй искаше от малки неговите щерки да могат да работят, та да има какво да се слага на софрата вечер да ядат.

  За Лиляна майката все казваше, че е още малка за работа. Нея я къткаше като писано яйце. Гледаше все да е нахранена добре, обличаше я с чисти дрехи като ходеха на площада и даже най-често за нея плетеше нови елечета и терлици. Сякаш все за нещо я гласеше. Пък бащата все я вземаше със себе си, когато ходеше до пазара в града или като обикаляше по селата да продава вълна от овцете, за да припечели някоя допълнителна пара.

  Привечер колата спря. Бяха влезли в едно далечно село в планината. Лиляна се оглеждаше и не помнеше някога да са идвали тука с баща си. Пред къщата, дето се намираха, ги чакаха мъж и жена на малко повече от трийсет години. Щастливи бяха да ги видят, а пък Лиляна не ги познаваше и не им се зарадва толкоз, колкото те на нея. Влязоха вътре и ги посрещна отрупана софра. Лиляна беше толкоз гладна, че веднага щом я подканиха да яде, тя започна като лакомо прасенце да си тъпче устата с храна.

  – Цял ден изкарахме по пътищата, та затуй е толкоз прегладняла – опита се да я оправдае баща й.

  – Нека да яде. Хилаво момиче ми се вижда – каза домакинята, която се казваше Пенка.

  – У нас може да имаме малко, ама никой не си е легнал с празен стомах – побърза да каже Илия.

  – Е, то в днешно време не е лесно да се гледа такава голяма челяд като вашата – обади се домакинът, когото наричаха Чавдар.

  – Някои имат по четири-пет деца, пък наша Пена и едно не можа да роди – чу се глас на старица, идващ зад вратата.

  В тоз момент Лиляна видя една нисичка и прегърбена жена да влиза в одаята, подпирайки се на бастунчето си. Въпреки миловидния й вид, в сивите й и почти слепи очи имаше нещо, дето плашеше момиченцето.

  – Майко, стига си говорила тъй – скара й се Чавдар.

  – Че лъжа ли е?! Ама айде, няма да се обаждам повече, че все аз излизам лошата накрая – разсърди се старицата и вирна нос.

  След като хапнаха, Лиляна и баща й си легнаха на земята, дето им беше постлано да пренощуват. Момиченцето беше толкоз уморено, че веднага заспа. Не усещаше как бащата постоянно се обръщаше от едната на другата страна и не можеше да си намери място. Ала в ранни зори, когато Лиляна се разбуди, с ужас видя, че баща й го нямаше до нея. Стана уплашена и се огледа. Новият ден тъкмо настъпваше и първите слънчеви лъчи влизаха през прозореца. Лиляна отиде да надникне навън и видя, че баща й впряга магарицата и се подготвя за път. Бързо излезе на двора и притича до него.

  – Сега ли ще тръгваме, тате? – попита го тя.

  – Само аз ще тръгна, Лиляно.

  – Аз тука ли да те чакам? Кога ще дойдеш да ме вземеш?

  Илия прехапа устните си силно преди да отговори.

  – Ти ще останеш тука. Вече в таз къща ще живееш.

  Сякаш гръм прониза сърчицето на малката Лиляна. Не можеше да помръдне от мястото си и не искаше да вярва на туй, дето баща й беше казал. Гледаше го как се качва на колата и дори не я погледна, за да се сбогува с нея. Без повече да мисли, момичето се качи отзад. Шарената черга я нямаше, а на нейно място имаше чувал с брашно и няколко оскубани пилета. Илия се обърна и се ядоса като видя, че дъщеря му не се подчинява.

  – Слизай, Лиляно! Казах ти, че оставаш тука!

  – Ама аз не искам! Не ги познавам тез хора!

  – Ще имаш време да ги опознайш! Вече те ще са ти майка и баща!

  – Ама аз си имам майка и баща!

  Илия слезе от колата. Грабна Лиляна за ръката и я свали долу.

  – Тука стой ти казах!

  – Искам с тебе, тате! Обещавам да те слушам много!

  В следващия миг Илия вдигна ръката си над момиченцето и му зашлеви плесница по бледото лице. Лиляна не извика, не продума нищо. Сълзите сами започнаха да се леят от очите й, а една невидима ръка стискаше гърлото й. Не усети кога зад нея се появи Пенка и я прегръщаше силно. А Илия се качи в колата и потегли по пътя за вкъщи. Едва когато излезе от селото, той позволи на сълзите си да се излеят. Искаше да се наплаче по пътя, а не когато се върне при жена си и останалите три дъщери.

  Колкото и мъчно да й беше, че е изоставена от родителите си, Лиляна не можеше да се оплаче. Пенка и Чавдар бързо я обикнаха и почнаха да се грижат за нея като за собствено дете. Все гледаха да й угаждат, та да не бъде тъжна. Не се отнасяха с нея като с гостенка, а сякаш цял живот е била в къщата им.

  Пенка вече беше все усмихната. Преди много страдаше, че не можеше да роди дете на мъжа си. Какво ли не й беше минавало през главата, когато ни след втората, ни след третата, ни след петата година зачеваше! Затуй накрая се сети за братовчед си Илия, дето имаше четири дъщери. Та като не можеше да роди свое дете, поне да се грижи за чуждо и да му даде по-добър живот от тоз, дето можеха да му осигурят собствените родители.

  Чавдар се съгласи бързо. За него важното беше Пенка да е щастлива. Той даже не губеше надежда, че един ден ще им се роди дете, просто мислеше, че трябва повече време. Ама когато жена му вече беше много отчаяна, реши да я послуша и да вземат Лиляна да живее при тях. Само свекървата не беше съгласна. Откакто й казаха какво са решили да правят Пенка и Чавдар, тя не си намираше място и все мърмореше.

  – Хората в селото все нас ще говорят. От толкоз булки тука, моят син най-яловата си взе. И щото тя не може да му роди чедо, чуждите отрочета ще гледаме.

  Но сякаш Пенка вече не обръщаше толкоз внимание на отровните думи на свекървата. Откакто имаше момиченце, за което да се грижи, голямата празнина в душата й беше запълнена и не я поглъщаше всеки път, когато старата почваше да мърмори. Даже понякога придобиваше смелостта да й се опълчи и да я накара да млъкне. След това свекървата редеше клетви под носа си и куцукайки излизаше на двора, сядаше на пейката и почваше да се самосъжалява.

  В края на лятото всички от селото почитаха деня на Богородица. Още от рано селяните отиваха в черквата да се помолят и да запалят свещ. Попът освещаваше обредния хляб, който жените раздаваха за здраве на присъстващите. После на двора се правеше курбан и се режеха сочни ароматни дини, които разхлаждаха хората в горещия ден.

  Чавдар и Пенка също бяха отишли в черквата, заедно с Лиляна и старата. Чавдар придържаше майка си, за да не падне някъде сред тълпата от хора и трябваше да слуша постоянното й боботене, че сега всички ще ги питат кое е това дете с тях, а тя ще бере срам, защото няма да знае какво да отговори.

  – Ти не бери грижа за тез работи – казваше й синът й. – Те хората по селата и за добро, и за зло все ще намерят какви клюки да разнасят.

  – Ми то нас все има за какво да ни говорят, Чавдаре! Първо ялова булка си взе, пък сега чужда щерка в имота ни живее.

  Чавдар едва успяваше да изтърпи недоволството на майка си, ама се радваше поне, че Пенка и Лиляна не вървяха до тях, та не чуваха глупостите, дето старата приказваше.

  Лиляна не пускаше ръката на Пенка, откакто бяха излезли от тях. Слушаше я много и й беше добре в нейната компания. Сутринта бяха станали рано и Пенка среса русите коси на момичето. После ги сплете на две плитки и закичи китка на главата й.

  – Ах, колко си ми хубава! – въздъхна Пенка и я прегърна. Лиляна се усмихна, щото усещаше колко добра беше таз жена, дето толкоз бързо се научи да я обича.

  В черквата Пенка запали свещ пред иконата на Богородица. Не редеше молитви пред лика й, а благодарствени слова. Толкоз много се вълнуваше, че най-после й беше дала чедо, за което да се грижи, че не можеше да изрази щастието си. Само сълзите в очите й издаваха колко силна емоция изпитваше в тоз момент. За пръв път се чувстваше като майка, макар и на дете, дето не беше раждала тя.

  На двора, дето всички се бяха събрали заради курбана, селяните оглеждаха момичето, което вървеше с Чавдаровата фамилия. Носеше се шушукане наоколо, ама никой не смееше да пита кое е това дете. Вече няколко месеца го виждаха да играе в двора на къщата и ходеше с булката на пазара, ама селяните мислеха, че е чедо на някой роднина и е само на гости тука. Ама то такова дълго гостуване не може! Бяха сигурни, че ще е друга работата.

  Седнаха на масата при другите, а старата все гледаше надолу, сякаш не искаше да срещне погледа на някоя любопитна селянка. Ама нали беше почти сляпа, та не видя, че е седнала точно срещу Тинка – най-голямата клюкарка в селото.

  – Гроздано, кое е туй девойче с вас, ма?

  – А, туй е нашто хранениче – с изкривена усмивка на устата каза старата.

  – У вас ли ще живее?

  – Ми де да живее ма, Тинке?! Майка му и баща му нямат пари да го хранят, че затуй Чавдарчо и Пенка ще го отгледат.

  Лиляна слушаше тоз разговор и буцата, дето беше заседнала в гърлото й, не й даваше да преглътне от курбана. Очите й се пълнеха със сълзи, щом си спомняше за майка си и баща си, за сестрите си, за сивата магарица и техния дом. Пенка видя тъгата на лицето й и я прегърна. Погали челото й. Беше разбрала, че това я успокоява и й каза на ухо някои мили думи, с които накара детето отново да се усмихне.

  Не стояха много в двора на черквата. Хапнаха, пийнаха и Чавдар ги подкани да си ходят.

  – Гроздано, остани още малко, ма – обади се Тинка. – Толкоз рядко излизаш от вас, че не сме та виждали много време. Нека младите са прибират, пък после аз ща заведа до къщата.

  Старата се замисли, пък се съгласи да поостане още малко сред хората. Чавдар и Пенка си тръгнаха, хванали за ръка Лиляна. Тогаз Тинка стана от мястото си и се премести до Гроздана. Приведе се към нея тъй, че да може като си говорят тихо, никой друг да не ги чува.

  – Що не вземе тоз твоя син да остави таз ялова булка, ма? Булки в селото бол!

  – Ох, Тино! И аз колко съм му думала, ама не ще да ма чуе. Сякаш мозъка му е изпила таз пуста Пена.

  – Чума да я тръшне!

  – А дано, ама не става.

  – Мойта Иванка знайш ли ко ми вика?! „Ех, майко, ако тоз Чавдар мене беше взел, досега пет деца да съм му родила.“ И аз толкоз тъжа, че на времето не избра нея, ами взе таз Пена. Пък мойта Иванка за друг мъж не иска да са венчае.

  – Остави, Тино! То назад не може да са върне времето. Мене синът ми вече не ма слуша. Само Пена слуша. Виж, чак храненица вкъщи ми докараха. Жива да ма ожалиш!

  – Че той няма да я остави, няма. Друго помисли какво да направиш.

  – Какво да направя? Вече съм като чужда в мойта къща. С тез две ръце съм я построила на времето с моя Кольо, мир на душата му!

  – Аз ще ти кажа какво да напрайш. Айде, по пътя за у вас ще ти кажа – намигна й Тина и й помогна да стане от пейката.

  Двете тръгнаха по калдъръмените улички, хванали се за ръка и с приведени глави една до друга. Шушнеха си тихо, сякаш крояха зловещ план. Вървяха бавно и обсъждаха нещо толкоз потайно, че за малко да подминат къщата, дето старата живееше.

  – Не знам, Тино. Туй нещо не е хубаво.

  – За щастието на децата ни мисли, Гроздано! То са е видяло, че само туй ще те отърве и тебе от мъките, дето трябва да търпиш у вас. Ако я няма Пенка, и храненицата ще си отиде по живо, по здраво. Пък Чавдар ще е свободен и ще се ожени за мойта Иванка.

  През следващите дни Тинка все идваше да говори със старата. Чавдар и Пенка се учудиха, щото те не са били никога приятелки, пък сега много се разбираха. Ама предполагаха, че все пак са намерили някоя обща приказка и развиват клюките за хората из селото. Тъй поне на старата й оставаше по-малко време да мърмори пред Лиляна. Напоследък след като се виждаше с Тинка, все се чувстваше уморена и отиваше да си полегне малко. Или пък стоеше на сянка под дървото на двора и дълго се взираше в земята, без да продума. Не казваше да я боли нещо, не изглеждаше да е болна, ми сигурно просто свиква с мисълта, че Лиляна ще живее тука като нейна внучка, мислеше си Чавдар.

  Един ден старата повика Пенка при себе си. Седнаха двете под отрупаното с плодове ябълково дърво и свекървата поде с мек глас:

  – Пенке, тез дни казвах на Тина, че трудно ще свикна с Лиляна тука. Колкото и добро дете да е, то е хранениче. Пък аз искам поне преди да умра, да видя, че Чавдар са радва на своя рожба.

  – Майко, сега Чавдар и той е щастлив. Лиляна е като наше дете.

  – Не е тъй, знаеш. Ама чакай да ти кажа друго. Тинка ми каза, че в града имало някакво лекарство, дето помогнало на много булки като тебе да заченат. Нещо ново било и много скъпо. – Старата беше доволна, че Пенка я слушаше с интерес. – Чуй сега, аз имам малко заделени пари. Ще ги дам всичките за туй лекарство, че да мога да се порадвам на внук, преди да си отида. Ама искам да знам само дали ще го пийш, че да не ги хвърля напразно тез спестявания.

  Пенка мисли, мисли, пък накрая реши да се съгласи. Обеща на свекърва си, че тайно от Чавдар ще пие лекарството, за да може скоро да го зарадва с новината, че чака дете от него. Старата плесна с ръце от щастие и чак прегърна снаха си за пръв път от толкоз много време. Пенка беше доволна. Даже вярваше, че един ден в таз къща може наистина да цари щастие за всички.

  След няколко дена старата даде на Пенка една стъклена бутилчица пълна с някаква мътна течност. Каза й да пие от нея по една глътка всяка сутрин на гладно, че да има най-добър ефект. Пенка скри шишенцето в раклата при дрехите си и стриктно спазваше предписанието, дето свекърва й беше дала за лекаството. Много й горчеше, ама беше сигурна, че ще подейства.

  Една сутрин старата стана рано. Вече есента си отиваше и беше студено. Тя се разходи из двора и си представяше какъв живот се задаваше след смъртта на Пенка. Реши да отиде до къщата на Тинка, та да си побъбрят. Тъкмо щеше да опознае повече Иванка, бъдещата й снаха. Знаеше, че ще мине малко време, в което Чавдар ще оплаче Пенка, ама после бързо ще му омръзне без жена и ще потърси пак някоя булка.

  – Тинке, я кажи тоз татул кога ще подейства.

  – Ами ако го пий всеки ден, скоро ще се спомине.

  – Ох, не знам дали е хубаво туй нещо.

  – Що да не е ма, Гроздано? За детето си го правиш. Да няма все с Пена да живее нещастен, че и храненицата да суче от вас цял живот?!

  – Права си, тъй е… – успокояваше се старата, че от време на време съвестта й се обаждаше и тя не беше сигурна, че постъпва правилно.

  Тръгна да се прибира по обяд. Небето беше станало черно и замириса на дъжд. Сякаш голяма буря се задаваше. Старата влезе в двора и затвори вратника след себе си. Видя на стълбите, че е седнал Чавдар и бършеше с опакото на ръката очите си.

  – Ко ти има бе, синко? – попита го тя.

  Чавдар не й отговори. Тя се досети какво се е случило. Пенка беше мъртва! Престори се, че няма никаква представа какво може да е станало. Прекрачи прага на къщата със силно туптящо сърце. Едва успяваше да скрие задоволството, дето се надигаше у нея. Ама щом влезе в одаята, не можа да повярва на очите си. Пенка беше седнала на миндера и ревеше! Щастието й бързо се стопи. Не беше я убил татулът!

  – Какво е станало ма, Пено? Що ревете и двамата?

  – Лиляна… – хлипаше Пенка. – Лиляна умря.

  – Как тъй?

  – Не знам. Сутринта каза, че я боли коремът. Знам, че лайката помага, и ходих да търся от комшийките лайка. Докато се върна, Лиляна се беше споминала.

  – Люх! – хвана се за главата старата.

  Пенка се опита да стане от миндера, но се олюля на мястото си и щеше да падне. Тогава в къщата влезе Чавдар и видя, че не й е добре. Помогна й да отиде до тяхната одая да полегне, че мъката щеше да я убие. Пенка забеляза, че раклата с дрехите й е отворена. Спусна се бързо да я прерови. Търсеше стъклената бутилка, от която пиеше всяка сутрин лекарството, дето мислеше, че щеше да й помогне да зачене. Когато я откри, видя, че е празна. Лиляна беше изпила течността от шишенцето.

  Спомни си как една сутрин, когато отпиваше от лекарството, Лиляна влезе при нея. Видя я и я питаше какво пие. Пенка се чудеше какво да измисли и каза, че е лек, дето пие, щото я боли коремът. После скри пак шишенцето в раклата и я затвори. Още повече я заболя сърцето! Обвиняваше се за смъртта на момичето. Ако не й беше казала това, сигурно никога Лиляна нямаше да посегне към туй шише. Мислеше си, че лекарството е било много силно, особено за едно малко момиченце, и затова я е убило.

  – Какво е туй шише, Пенке? – питаше я Чавдар.

  Пенка не можеше да скрие от него и му каза всичко. Никой обаче не се осъмни в туй, че старата е искала да убие снаха си.

  Мина погребението на Лиляна и тогава Пенка събра сили да напише писмо на братовчед си Илия. Хартията се напои със сълзите й, щото й беше трудно да съобщи, че Лиляна е починала. Отговор на писмото не пристигна. Никой и не дойде да попита къде е погребано храненичето. Сякаш само Пенка и Чавдар страдаха за Лиляна, а за истинските й родители тя вече е била мъртва.

  Старата не беше добре, откакто разбра какво е убило храненичето. Все една и съща мъка беше натежала в гърдите й и сякаш я задушаваше. Не смееше обаче и да каже дума, че всички щяха да разберат какво е кроила срещу снаха си. На Тинка само каза, че се отказала вече от тоз татул и го изхвърлила. Обясни й, че толкоз мъка няма да понесе синът й. Ама товарът, дето имаше на сърцето си, не я напущаше. Докара я до удар. Съвсем ослепя. Даже вече не можеше и да се движи. Залежа се на легло и беше като труп. Чуваше още и говореше заваляно, ама туй не беше живот.

  Всяка вечер старата сънуваше кошмари. Все лоши неща я преследваха и се ядосваше, че на сън ги вижда, пък като е будна даже не можеше да различи ден ли е, нощ ли е. И все за Лиляна мислеше. Храненица беше в дома им, ама нищо лошо не й беше направила. Съжаляваше, че заради нея момичето се спомина. Знаеше, че заради туй нещо ще страда и като умре. Като че ли затуй и не умираше, щото не знаеше дали не я чака нещо по-лошо.

  Тъй изкара в мъки цяла година. Вече хич не беше на себе си. Почти и не говореше. Само дишането показваше, че още е жива. Един ден се събуди и й се стори, че чува бебешки плач. Ама в таз къща нямаше откъде да го чуе, затуй помисли, че още сънува. Плачът обаче дойде до нея. Усети ръката на Чавдар да я гали.

  – Мамо, внукът ти се роди. С Пенка имаме син.

  Тез думи бяха последните, дето старата чу. После затвори очите си. И заспа завинаги.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук.

  .

• Способна съм да спра

  

  .

  СПОСОБНА СЪМ ДА СПРА

  Способна съм да спра до средата на пътя,
  когато нататък не виждам път,
  и да сменя посоката, делника, утрото,
  животът ми не е тихият кът.

  Някои карат по трасето на влака
  с безкрайно ясен маршрут,
  но аз не обичам съдбата да трака
  еднообразно до смут.

  Имам куража да взема завоя,
  за да не вляза в тунел.
  В светлите багри рисувам си своя
  делничен акварел.

  Способна съм да приключа до точка.
  И да започна от раз.
  Не, че е лесно и не е нарочно,
  просто – решителен час!

  ––––––––-

  

  .

  ТЯ НЕ Е ЖЕНА

  Тя не е жена, тя е витрина,
  облечена добре, добре мълчи,
  в ръката джи-ес-ем държи и вино,
  и чака всеки миг той да звъни.

  Тя има бяла карта за покупки,
  отвън я чака черната кола,
  това е всичко. От живота хрупкав
  тя мисли е избрала… висота.

  Какво е мозък? Даже и не знае.
  Какво – изкуство? Чалга и кючек.
  Но повече не иска и нехае.
  А аз не знам – това ли е човек?!

   

  Росица Копукова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Росица Копукова е родена през 1958 г. в София, където живее и днес. Работи като журналист. Има издадени книги с поезия и проза на български, английски, френски и италиански езици. Награждавана е многократно в България и в други страни (САЩ, Италия, Германия, Австралия). Нейни стихове участват в български и в чуждестранни антологии. 

  .

• Витрината

  Разказ от Весела Люцканова

  

  Никос Теодоракис познаваше добре жените. Още от малък наблюдаваше майка си, която бе красавица и, въпреки оскъдните им средства, купуваше най-скъпите и хубави дрехи за себе си, подаряваше си най-уханните парфюми и често награждаваше изящното си тяло с най-ефирния тюл, който не да прикрива, а да подчертава изваяните й форми. Баща му не й се сърдеше за похарченото, благодареше й за красотата, която внасяше в дома им, и се опитваше да печели повече. Когато се позамогнаха, се появи и сестричката му, а той се убеди, че жената се ражда жена. Наведеше ли се над нея, за да я разсмее, тя му се усмихваше и кокетно завърташе главичка встрани. Колкото повече растеше, толкова повече копираше майка им, обуваше обувките й с високи токчета, спъваше се в туниките й, които навличаше тайно, оглеждаше се в огледалото и замираше възхитена пред отражението си. Най-хубавото в нея бяха очите – огромни, синьозелени като очи на русалка или на самодива или… като цвета на самото море, което притихваше очаровано до самият им град.

  Майка им почина рано. Едва достигна до трийсет и пет.

  Още докато лежеше болна, тя се опитваше да подготви сина си за своя край.

  – Красивите жени си тръгват рано, синко. Докато влачат като шлейф след себе си погледите на мъжете – и все му се усмихваше.

  Или му казваше да си вземе красива жена, за да му е вярна.

  – Красивите жени не изневеряват, знаят цената си и им стига любовта на един единствен мъж. Докато грозните, в опита си да докажат на себе си, че са харесвани, непрекъснато пробват с тоя, с оня…

  Баща му не се ожени повторно. Сестра му не понесе празнотата в дома им и, щом навърши щестнайсет, направо побягна с хлапак почти на нейните години. Обади им се след време, спряла през девет града в десетия. Убеждаваше ги, че е щастлива, и ако искат да я виждат, могат да й ходят на гости, но тя няма да се връща, докато болката й е толкова силна. Не е като тях да заживее с болката.

  Никос откри магазина си, когато навърши двайсет и пет. Нарече го „Хубавата Елена“, на името на майка си. Поддържаше в него високо качество и високи цени. В началото те като че ли стъписваха влезлите жени. Мълчаха пред облеклата, пожелаваха си ги, някои от тях се връщаха и си купуваха избраното. Ако се колебаеха между два костюма или две рокли, Никос им се притичваше на помощ и никога не сбърка да ги убеди да вземат онова, което направо прилепваше към фигурата им. След време те се връщаха благодарни и при избора на новата дреха отново търсеха съвета му. Много млади и красиви момичета се заседяваха пред витрината, оглеждаха внимателно всичко, всичко им харесваше и когато Никос ги поканеше да влязат, привлечен от младостта и красотата им, те се оправдаваха смутени, че само гледат и бързаха да си тръгнат. Имаше вече доста клиентки, с годините се увеличаваха, елитът на града се обличаше при него, а той бе още сам, навъртял и трийсетте.

  – Време ти е, сине – напомняше баща му, – да влезе невеста и в нашия дом, млада, красива и пъргава, тогава и сестра ти ще се завърне, внуците ми растат далече, а аз грохнах от мъка, не мога вече да пътувам, а и женска ръка да обнови стаите, да замирише на парфюм, на жена. Толкова клиентки имаш, от хубави по-хубави, не си ли избра някоя?

  Не си бе избрал. Тези, които бе харесал, бяха омъжени, а той помнеше думите на майка си. Безпаричните студентки, които гледаха все във витрината и, появеше ли се той на прага да ги покани, побягваха гузно като че ли се канеха да оберат магазина, и почти не вдигаха очи към него. А и той гледаше някак под лицата им, виждаше само телата, загърнати в някоя от евтините им дрешки. Пазеше се да надникне в очите им, страхуваше се да не го омагьосат като самодивите или русалките, светлооките, погледнеш ли в очите им, ги следваш до гроб. Имаше пример пред себе си, собственият си баща, който не погледна друга до края си.
  И все пак, един ден една от тях влезе. Престрашила се, тръгна направо към него. Улови го за лакътя и го помоли:

  – Прибирам се вкъщи. Търся подарък за майка ми.

  „Майка й? На колко години е? Как изглежда? Какъв точно подарък?“ Въпросите го завъртяха в кръг без да ги каже на глас, а момичето добави като че ли прочела мислите му:

  – На четирийсет и осем е. Стройна, носи четирийсети номер дрехи. Парите ще ми стигнат максимум за някоя туника. Ходи с панталон.

  Погледна я. Очите й бяха синьозелени, очи на магьосница. С мъка се откъсна от тях и завъртя примрял глава към туниките.

  – Елате! – повлече я към тях. – Изберете си, която искате. Ще ви направя отстъпка.

  Момичето не отговори. Внимателно отместваше закачалките и навярно търсеше наистина най-красивата за майка си. Поглеждаше етикетчетата на цената и минаваше към следващата. После го погледна отново, отпуснала безпомощно ръце.

  – Не мога да си позволя тези цени, а се отказвах от всичко, само и само…

  – Колко може да си позволите? – усмихна се той, без да я погледне.

  Тя бръкна в джоба си и извади всичко, с което разполагаше. Разпери дланта си.

  – Добре – каза Никос и извади най-красивата туника от редицата на щендера. – Предполагам, че тези очи сте наследили от нея. И синята, и синьозелената разцветки са най-подходящите – извади още една от туниките. – Коя от двете?

  Избра синьозелената. Подаде парите, а той я изненада и с ресто. Тя отвори широко очи и ги впери в неговите.

  – Нали ви казах, че ще ви направя отстъпка – извърна глава встрани, преди да го е разтопила съвсем, но вече бе разтопен. Въздъхна.

  Тя благодари и обеща някой ден да се върне. Ей къде е София. Шест часа с влак или с кола по-бързо. Изскочи от магазина щастлива, направо полетя по булеварда, а Никос продължи да гледа подире й, подпрял се на рамката на вратата.

  Оттогава мина година. След нея още една. Пред витрината се застояваха други момичета, охкаха и ахкаха пред красотата й, но от зеленоокото момиче нямаше и следа. Все още бе сам. Баща му не дочака неговата невеста да влезе в дома им. Отиде си тихо в съня си, а за Никос магазинът замести дома му. Постави диван в склада, набави завивки. Хранеше се в ресторанта отсреща. Със събуждането си изтичваше до кафенето за двойно кафе. И след като го изпиеше, вдигаше рулетката и витрината отразяваше слънцето и спиращите се жени пред нея. А той се заглеждаше в тях. И чакаше появата на зеленооката, като майка му, гъркините бяха все тъмнооки. Понякога се проклинаше, че я е погледнал право в очите, но продължаваше да чака.

  И в един момент… Не беше тя, друга беше! Но със същите огромни синьозелени очи, които пресрещнаха неговите и засияха в усмивка. Покани я да влезе, тя прие. Възхити се на всичко, което видя, охкаше и ахкаше като другите, и като повечето си бе пожелала вече нещо, което не можеше да си позволи, защото въздъхна и тръгна към изхода, за да изскочи на улицата. Той я настигна и я спря. Не й предложи отстъпка, а да й подари онова, което най-много си е харесала. Тя го погледна с надежда, която веднага се стопи.

  – Не мога да приема! – каза и се обърна да си върви.

  – Почакайте! – спря я като я улови за ръката. – Да пием заедно по кафе, това може да приемете, нали?

  Никос заключи магазина и седнаха в кафенето отсреща. Масичката им бе на самия тротоар и след като им сервираха, той започна да я разпитва, откъде е, какво учи, как се е озовала точно пред неговата витрина, а тя охотно, докато пиеше кафето си, отговаряше. От София, учи в същия институт, който е завършила по-голямата й сестра, тя й дала адреса на магазина му, от който донесла разкошна туника на майка им, а майка им не я сваля от гърба си, толкова си я харесва и…

  – Ето, така се озовах и вече няма да спя и аз от мерак по нещо, което си пожелах…

  Той я изчака да изпие и последната глътка кафе, пресякоха отново, отключи и, докато още нямаше клиентки, я помоли не само да му покаже какво е харесала, а и да го облече. Ако наистина й отива, а бе дълбоко убеден, че ще й отива, ще й го подари срещу обещание да идва в свободните си часове и да демонстрира пред клиентките най-новите и скъпи облекла. И всеки път вместо заплащане ще избира по нещо и за себе си. Тя пак окръгли едно задъхано „О, не“, но той не я остави да продължи. Вече бе въпрос на живот и смърт, вече преследваше мечтата си и този път нямаше да я изпусне. Когато девойката излезе от пробната, Никос я отведе до огледалото, а една руса, около четирийсет годишна жена изохка след нея и го помоли да измъкне от шендера същата дреха, но два номера по-голяма. Само я сложи пред себе си, веднага плати и забърза навярно към дома си. И следващата се заплесна по същия начин, и взе същия модел, но друга разцветка, облече я, плати и тръгна с нея, оглеждайки се във всички възможни огледала, а в магазина те бяха в изобилие.

  – Видя ли? – засмя се Никос, – ти ми правиш подарък, а не аз на теб. Така че… – И я загледа с очакване, а от погледа му, наситен с възхита и любов, направо й призля. – Какво ще кажеш?

  – Благодаря! – Надигна се на пръсти и го целуна по небръснатата страна, но после му се закани с пръст. – За утре да си избръснат! – Погледна часовника си и хукна към вратата, а той я догони да свали етикета от врата й. – До скоро! – махна му с ръка.

  Тази вечер Никос се прибра у дома си. Разгледа занемареното жилище, потънало в прах и паяжини. Веднага позвъни на жената, която се бе грижила за чистотата му, докато баща му бе жив. Та пристигна бързо и се улови за главата.

  – Ех, Нико, Нико, как я докара до тук? Утре се запретвам, но ще ми трябват няколко дни, а сега ще почистя стаята ти, нищо, че е късно, ще сменя завивките, ще ти включа бойлера и да се изкъпеш.

  – Мога ли да помогна? – запита виновно.

  – Само не ми се пречкай! Най-добре върви някъде, докато се оправя. – И се залови за прахосмукачката като не пропусна да разгледа какви препарати са останали, а той се измъкна тихомълком и заскита по улиците.

  На сутринта, избръснат и чист, ухаещ на парфюм, сложи дънки и светлосиня разкопчана риза. Погледна се в огледалото и се хареса повече, отколкото с костюма, с който отиваше в магазина. Като че ли бе смъкнал десетина години, очите му сияеха, кожата на лицето му направо блестеше от младост. Беше толкова различен, толкова достъпен. Отвори на време и изненада клиентките с вида си. Дори направи отстъпки за най-верните. И зачака появата на момичето, непрекъснато поглеждаше часовника си.

  Тя дойде два часа преди края на работното време. Също бе приятно изненадана, включи се веднага в избора на дрехата и се появи пред струпалите си жени като демонстрираше красотата й в движение, при обръщане, при сядане, при изправяне. Покупките заваляха, костюмът свърши. Една млада жена впери настойчив поглед в нейния, имаха еднакви размери. Тя погледна с молба към Никос, той разпери ръце.

  – Нека моделът да реши! – осъзна внезапно, че дори не знае името й.

  – Мая – подсказа му тя и с усмивка тръгна към пробната, за да освободи костюма за продан.

  Подаде го на жената, тя благодари усмихната.

  – Толкова добре ви стоеше! Задължена съм ви.

  – Не се притеснявайте! И на вас ще ви стои много добре. Имате време и да го облечете.

  – А аз теб с какво да те възнаградя за помощта? – усмихна й се подкупващо Никос. Жената вече бе платила и напуснала щастлива магазина.

  – С една вечеря. Гладна съм като вълк. И с едно сиртаки, отдавна искам да науча стъпките му.

  Тя получи вечерята и усвои сиртакито. И след нея отношенията им главоломно запрепускаха. Само след няколко дни се пренесе от общежитието в дома му. Вече беше на крачка от института, а и от магазина. Все на площад „Аристотел“. Езикът не бе пречка за двамата, тя бе завършила Балканската гимназия в София, английският й бе задължителен, както и гръцкия. Вече имаше повече време и за магазина, обикновено надвечер, но в най-усиленото време. Откакто се включи, печалбата се удвои, а усмивката й убеждаваше повече от думите. Клиентелата на Никос нарасна.

  – Дължа го на теб, Мая – често й казваше и настояваше да облече най-доброто, което вече да не го преотстъпва на никого. Тя се смееше.

  Не бе минало много време, когато му каза:

  – Утре пристига сестра ми. Една от двете й най-добри приятелки има рожден ден. Ще го отпразнуват тук, където са се чувствали като у дома си, а в други ден ще дойдат и в магазина, за да си купят от всичко, което им е харесвало, а преди не са могли да си го позволят…

  – Утре? – Никос се смути и почервеня целият. – Помня я – осъзна се. – Помня ги и трите, застанали пред витрината… Много често заставаха пред нея и не се престрашаваха да влязат. Само сестра ти преди да си замине след завършването… – и като скри погледа си от Мая, запита:

  – Как е тя? Омъжи ли се? Има ли деца?

  – Ти… – бе уловила смущението му, което той се опита да прикрие, – да не би… да си бил влюбен в нея? И затова с мен…

  – Запомних очите й – каза още по-смутен, но успя да улови ръцете на Мая, преди тя да си обърне обидено гърба и да си тръгне. – Също като твоите… Може би бях и поувлечен, защото я чаках… но загубих надежда през изминалото време, а когато те видях, се влюбих истински в теб!

  Тя мълчеше. Дълго не каза нищо. Долавяше искреност в думите му, може би наистина е бил поувлечен. А сестра й? Върна се щастлива вкъщи, постъпи на работа, влюби се почти веднага в зет й, ожениха се, сега отглеждаха първото си дете. И, освен възторга от магазина, от който бе взела подаръка за майка им, нищо, нито дума за него! Дори не беше го забелязала… Не можеше да му го каже. Да, омъжена е, има дете и се чувства добре, но често говори, че и тук се е чувствала като у дома си. Сам ще се убеди.

  – Жалко, че тези дни имам доста лекции и не мога да отсъствам – допълни Мая. – Ще се прибера към девет, утре няма да я видя, нека си празнуват трите, много време не са се виждали, а други ден дано успея да прескоча до хотела преди да си тръгне! По-късно ще дойда в магазина. Предполагам, че те сутринта ще те посетят и тя отново ще избере нещо за мама. Никоя от тях не знае за нас…

  – Значи… пазиш нашата връзка в тайна? Защо? Та аз ти предложих дори да се оженим!

  – Обещала съм им след завършването. Така че ще почакаш. Същото беше и при сестра ми. Не искам да ги притеснявам.

  Той замълча за дълго. Не можеше да прикрие вълнението си, а Мая го усещаше и навярно… ревнуваше. Едва ли, погледна я, а тя му се усмихна. Като че ли му каза да не се притеснява толкова. Бе сигурна в себе си. И на следващата вечер се прибра направо при него. Тя знаеше в кой ресторант са, но ги остави да се забавляват, нали отдавна не са били заедно. Бяха уточнили да избяга за час-два от лекции на следващия ден и се срещнат в хотела. Бе й казала, че сутринта и трите ще бъдат в магазина, най-сетне ще могат да си купят, каквото поискат. Би могла да вземе нещо и на нея. „Не, не“ – възпротиви се Мая, но не призна нищо.

  Не призна нищо и на другия ден, когато се видяха. Тя й показа подаръка за майка им, дрехите, които бе избрала за себе си, някои от тях Мая вече притежаваше, на срещата бе дошла с рокличка, купена от София, и сестра й я огледа доста критично. Извади пари, които да й остави да си купи нещо ново и хубаво, и разбира се от същия скъпарски магазин, макар че на нея й направил добри отстъпки, била му завела богати клиентки…

  – А и трябва да ти призная, доста е привлекателен, ама го забелязвам едва сега, къде са ми били очите преди? Може пък и той да се е попроменил, източил се е, възмъжал е някак, лицето му е ведро и вдъхва доверие, я се завърти в магазина, може и да си падне по тебе, я каква си ми хубавелка, ама и ти нещо си засветила отвътре…

  Продължаваше да бъбри, разказваше й за вечерта при бай Ставри и…

  – Ако не си ходила при него да отидеш, ще те нагости богато, нали си българка, а и той си е, нищо че се гърчее, коренът му си е наш. – И я погледна изпитателно. – Стига само учене и лекции, научи се да взимаш от благините на живота, я каква си се стопила! Ама другия път ще дойда специално заради теб, да ти покажа всичко красиво на тоя град, и историята му ще ти разкажа, тя така е преплетена с нашата, то и градът е пълен с българи, не може в него да си самотна. Виждам, че нямаш приятелки, а ние имахме много, трите сме като сестри, така са ни запомнили всички. И как все пресмятаме какво можем да си разрешим. Ъх, ще трябва вече да тръгвам, изпратихме Йована, но Марчела ще дойде с мен в София, иска да види Вики, да я запозная с Митко, да се види и с мама. Че тя мама, ако знаеш, що кошници с лакомства ни е принасяла. Ама ти дума не казваш. Има ли нещо, което да не знам? И да има… другия път, само ти ще говориш, ще ми кажеш всичко. Чао, сестрице! Слизам, бягай и ти на твоите лекции.

  И срещата им приключи с разменени целувки и прегръдки.

  – Как беше? – запитаха се двамата едновременно и едновременно се разсмяха. Разказаха си набързо – при мен така, при мен иначе.

  – Накупиха сума неща, като че ли да се оправдаят за времето, в което не можеха да си купят нищо. Направо изпразниха магазина, особено румънката. И също сръбкинята – като не видяла хубави дрехи. А сестра ти, скромничко, за мама, за себе си, едва я удържах да не купи и за теб. На нея й направих отстъпки, заради покупките на другите две.

  – Тя се кани да дойде отново само при мен – прекъсна го Мая, – тогава ще трябва да й кажа за нас, за да не ме търси в общежитието, но се надявам да не е в близките две-три години. През лятото ще се прибера, ще ми се радват два-три месеца. И по Коледа ще се прибера, да не ме мислят.

  – Не може ли по Коледа поне да сме заедно, там или тук?

  – И ти ще зарежеш коледните обороти? Ще отида само за ден-два, не повече. И аз не искам да те оставям за по-дълго сам. Че току-виж някоя ми е заела мястото.

  Никос се разсмя, а и самата Мая го каза доста закачливо.

  – Би ли могла да живееш тук? – стана изведнъж сериозен Никос. Да или не? – Гледаше я и чакаше изтръпнал отговора й.

  – Че защо да не живея тук? – учуди се тя. – Градът си го чувствам като свой. А и с теб навсякъде ще се чувствам добре.

  – Какъв хубав ден! – възкликнаха и двамата едновременно. И се спогледаха.

  – Нищо, че си византиец – каза тя. – А и… не е съвсем сигурно.

  – Нищо, че си българка – засмя се той. – А и… съвсем не е сигурно…

  – Но, че съм самодива, е сигурно, нали?

  Той не отговори, а я грабна в прегръдката си и я разцелува, където завари, по косите, по шията, по голите рамене, по ръцете, по голите нозе, опря до сандалите, пое си най-сетне дъх и зашепна:

  – Магия си, магия си, магия си, а това е сигурно!

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• „Жалба“ – наградена творба в национален ученически конкурс

  Публикацията съдържа отличена с Голямата награда творба в Национален ученически конкурс за есе и разказ на тема „ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ КОРЕНИТЕ“, организиран от Националната инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“, Съюза на тракийските дружества в България и Тракийския научен институт.

  На финалната церемония по награждаване на победителите в конкурса, проведена в Триъгълната кула на Сердика, под патронажа на кмета на София Йорданка Фандъкова, са присъствали: д-р Ваня Кастрева, началник РУО – София; Красимир Премянов, председател на Съюза на тракийските дружества в България; Красимир Беломорски, зам.-председател на Съюза на тракийските дружества на България; д-р Ваня Стоянова, научен секретар на Тракийския научен институт; Тодор Коруев, гл. редактор на в. „Тракия“; Георги Илиев, член на Управителния съвет на Тракийско дружество „Тракия“ – София; Евелина Константинова, секретар на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“; директори на училища, преподаватели, родители, консултанти и др.

  Следва текстът на наградената творба на седмокласника Йордан Златков Игнатов от 1-во СУ „Пенчо П. Славейков“ – София, която се нарича „Жалба“. (Йордан е потомък по бащина линия на тракийски бежанци от Узункьопрю, Одринска Тракия, а по майчина – на заселили се в България белогвардейци с фамилия Терасеевич.) Наградата е осигурена от Съюза на тракийските дружества в България и Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“. Консултант – Стоян Луков Панчовски, преподавател по Български език и литература в 1-во СУ „Пенчо П. Славейков“ – София.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  ЖАЛБА

  Чедо, от Узункьопрю съм, от там идват моите корени. Питаш ме защо сме в Текира. Ами тя, нашата, е дълга за разправяне. Ето на, очите ми се напълниха. Тъжна, жаловита е нашата история.

  Знаеш ли що е война? Не, естествено. И дано, дай БОГ, никога да не узнаеш. Това е унищожение, смърт, ненаказаност, престъпления, незнайни гробове и много, много черни забрадки, с мокри краища от майчини и невестински сълзи. Такова нечовешко и страшно име носи войната. Тя всява ужас, болка, страдание, носи жестокост. Не пешки, а хора застават срещу хора и загиват невинни деца, жени, мъже, умират майки, бащи, синове – жертви на едно Безумие.

  Ох, пак се разплаках! Не ме гледай присмехулно. И мъжете плачат.

  Спомних си за бягството от моето родно място, от моето Узункьопрю – най-хубавото кътче в сърцето ми. Ненагледно място. Не, че тук, в Текира ми е зле, ама чуй я народната мъдрост, която аз съм чувал от дедите си и прадедите си – КОЕ КЪДЯ СЕ ОКУЧИЛО, ТАМ СЕ НАУЧИЛО.

  Осмисли ли я?

  Я сега да научиш и нещо ново! Да знаеш, че най-дългият каменен мост в света, строен преди пет века, все още действащ, и на който никога не е правен ремонт, е в моето Узункьопрю. То затова и градът ни се казва така – мост на турски е кьопрю, куприя на нашенски. Местни жители разказват легенда колко трудно е издигнат мостът. Строили го трима братя. Камъните се носили на ръце. Жените им също идвали на строежа. Но станало така, че след тежък труд братята полагали основите вечерта, а сутринта те се загубвали. Най-големият брат казал: „Нужна е жертва, ще дадем курбан. Това ще е жената, която първа дойде на моста“. На сутринта сякаш станало чудо – основите за първи път си били на мястото. А трите жени на братята дошли усмихнати заедно, хванати за ръце.

  Ех, младост!

  В годините назад, в Узункьопрю живеехме немалко българи. Бяхме 183 български семейства с 1011 души. В сговор, разбирателство се нижеше животът. Дойдоха обаче войните и преобърнаха съдбите ни. Ето затова ти наговорих ония страшни истини за лицето на войната.

  Отвори се първо Балканската. Как да е, преживяхме я някак си. Ама дойде и Междусъюзническото мурабе. Ами сега – започна се една мътна и кървава. То не бяха грабежи, то не бяха убийства. За една нощ натоварихме волската кола с бакърените съдове, облякохме на гърбовете си по няколко ката дрехи, постояхме на прага, с насълзени очи за сбогом и… към майка България. Писано ни било там да търсим късмета си. Жената водеше воловете, а на гърба й, в цедилката, скимтеше най-малката ни рожба. Аз, на червен кон, като светията, на когото съм кръстен – свети Димитър Солунски Мироточиви, ги охранявах отстрани, за да не ги бастише някой. Следвах указанията на моя баща и вървяхме, вървяхме, докато не стигнахме до бистри буйни извори. Така ми поръча той – край вода да се заселим, че: „Водата – ми каза той, – Димитре, е извор на живот и берекет.“

  Та така се озовахме в Текира, днес Триводици му викат, Пловдивско. Тук пуснахме нови корени , та и до днес. Да знаеш, да помниш и предаваш на деца и внуци нашата семейна история.

  Помни: Дърво без корени няма и човек без минало – няма бъдеще! Заклевам те, като пораснеш и надвиеш на масрафа си, отиди в моето Узункьопрю, качи се на моста, разходи се и пей с цяло гърло, а аз отгоре ще те гледам и ще ти се радвам. А ако зароси, не се чуди – моите сълзи са.

  Йордан Игнатов

  –––––––––––––––––––––––––––––

  ОТЗИВИ ЗА КОНКУРСА

  „Аз съм Радостина Койчева и съм майка на Иванина Койчева, която е във втори клас. От нейната учителка в училище, Йонка Пенчева, научихме за Вашия конкурс и решихме да участваме. Изключително сме Ви благодарни за тази инициатива, защото тя стана повод да проведа с дъщеря си един много съкровен разговор за корените, за близките хора, за родината, за пътуването по света, за истинските ценности. Докато й разказвах своите истории, аз поплаках, а тя беше толкова впечатлена, че дори моите сълзи не я притесниха. После заедно творихме, спорихме, бяхме наистина заедно часове и дори дни наред. Ние завинаги ще запомним това приключение. А Ивето научи нова дума – носталгия.
  Бъдете благословени. Пожелаваме Ви успех!“

  „Няколко дни, съвместно, успяхме да опишем историята на нашите предци, която Ви предлагаме за участие в конкурса. Адмирации за инициативата и всичко, което правите, за да знаят и помнят децата ни историята и славят борбения дух на своите прародители“ – Дарина Стаматова, гр. Харманли

  „Бих искала да Ви благодаря за възможността, която ни дадохте да се включим в тази незабравима експедиция! Щастлива съм, че успяваме да приобщаваме и все повече млади хора към подобни инициативи Ще се радваме на още предприети заедно инициативи в бъдеще!“ – Лилия Караджова, София, родител на Даяна, носител на Голямата и Специалната награда на конкурса за есе „Завръщане към корените“.

  „Всеки трябва да знае коренът си и здраво да се държи за него, защото бурята ще го повали!!! Благодарим ти, Божана, за това емоционално преживяване“ – Фолклорна група „Българка“, Тракийско дружество – гр. Несебър

  „Три поколения с една обща цел! Да пазим тракийската памет! „Щом корена си в жива памет носим, ще бъде българско додето свят светува“ – Стоя Янчева, Бургас

  „Видях откъде са корените ми и научих, че скъпи са само нещата, които не могат да се купят дори и със злато. А обичта към род и роден край е едно от тях.“ – Александър Капасъзов, ученик в 6 клас, Свиленград

  „Поздравявам Тракийското сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“, както и Съюза на тракийските дружества в България, за организирания конкурс за есе „Завръщане към корените“. Инициативи като тази, развива интереса към познанието за нашата история. Разговорът в семейството за миналото, освен знания, предава и емоция, и това е и разговор за бъдещето. Поздравявам всички, които са участвали в този конкурс, защото писането на есе е трудна задача.“ – каза кметът Йорданка Фандъкова на церемонията по награждаване на участниците в конкурса за есе и разказ в София.

  Силни и вълнуващи думи!

  И куража, и силата, и хъса да продължим ние, от Националната инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“, заедно със Съюза на тракийските дружества в България и Тракийския научен институт, да обявяваме, организираме и провеждаме ежегодно Националния конкурс за ученици на тема „Завръщане към корените“ (Родовата памет е жива), Националния пленер за ученици на тема „Моето родословно дърво“, инициативата „И в добро, и в зло, помагали си дедите ни!“, Националната инициатива-среща „Завръщане към корените“ и Националната инициатива-експедиция „По обратния път на дедите ни“.

  Божана Богданова,

  председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива
  „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“

• Шосé деградé

  

  Пътуваме към Париж, слушаме шансони по радиото, колата лежерно се носи по магистралата, вятърът флиртува с косите ми и животът е разглезващ като комплимент! Наоколо се дипли зеленият кан-кан на френската провинция, а чаровното произношение на „р“-то ме влюбва във водещия на предаването, въпреки че не разбирам и дума от казаното. Бързам за Франция като за любовна среща и никакви Англии, брекзити и служебни протоколи не могат да ме откъснат от страстната целувка на тази страна. Оттатък Ламанша е моят личен флирт с живота, там, където се кара отдясно и всеки знае какво означава „дълго еспресо“. Благодарна съм на съдбата, намигнала ми с гримиран клепач право в посока към спектакъла на „Мулен Руж“, ах в Париж! Мерси боку! Нося си перлите. Много ми отиват на фона на Сена.

  – Колко думи, всъщност, знаеш на френски? – пита съпругът ми, явно неосъзнал, че езикът на любовта е разбираем за всички.

  – Бонжур и л‘адисион силвопле (сметката, моля) – отвръщам аз. – Но това, последното, си е твоя реплика.

  – Добре – смее се той. – Виж вляво какво пише на онази табела, това ще добави още малко познания към оскъдния ти, любим език.

  – Шосé деградé (повреден път) – парирам го аз, – правилно ли разчетох? Ако ме питаш мене, такива малки отсечки с едва напукан асфалт са си направо идеални у дома, в България. Баш си й таман шосето, шепне ми балканският вътрешен глас, пък и е встрани от магистралата. Частните пътища на Франция са перфектни.

  Не ми пука за деграде-то. Нищо и никой не може да ме разлюби от предстоящото предвкусвано удоволствие. Навлизам в Париж, направо подивяла от радост, и мислено целувам града. По три пъти всяка витрина на Шанз-Елизе, докато ми свърши червилото и запищя за ново. Нищо, че предишното и то беше френско, ама купено от Лондон. Не се брои. Не съм идвала тук от няколко години. Колко ми липсваше Париж, мон амур, сега всичко твое е мое!

  – Вечерята започва в осем часа – любезно ме уведомяват на английски от рецепцията в хотела. – Бутикът за бижута е зад ъгъла.

  Колко е нужно на пълното щастие? Една френска вечеря в осем часа, плюс бутик за бижута. И спектакъл на „Мулен Руж“, разбира се. Тогава щастието става дебело.

  Уличката зад ъгъла срамежливо се крие под надвисналите корони на дълголисти дървета. Шпалир от мноого стари коли стеснява талията й в тайор на мадмоазел Шанел, а странната затвореност на пространството ме кара да се чувствам като напъхана в джоб. Прокъсан джоб. Сякаш разпорен хастар от лъскавото сако на Париж.

  Изведнъж раздрънканите врати на колите се отварят и оттам излизат хора, доста хора. Заобикалят ме, говорят ми нещо. Не знаех, че тръпките ужас могат да бъдат толкова приказливи. Някой протяга ръка към мен и тогава разбирам защо никога досега не съм виждала истинско черно. През цялото време то се е крило под ноктите на тази ръка. Разбирам думата „цигара“. Подавам кутията си и тя изчезва, буквално се анихилира във въздуха с колективното вдишване и издишване на тълпата. Авек плезир. Едно съвсем малко момченце съсредоточено ака върху вестник зад багажника на ръждясала кола, майка му, с коси – недогорели клечки – се оглежда като дива котка наоколо, а очите на детето са вперени в мен. Примирени. Бездънни. Съгласни на всичко очи. Много ми е студено. Вятърът, откачен диригент, завихря празни пластмасови торбички и прах над главите ни. Изведнъж хората около мен се разпръсват, вадят метли от колите и започват усърдно да метат малката уличка – яростно и отчаяно, от безизходица – към безкрайност. После изхвърлят всичко в контейнерите за смет, влизат в тенекиените купета, задрали асфалта над спихнатите гуми, и се заключват. Вътре. В колите. Толкова ми е сюр, че губя чувство за реализъм. Хващам се за перлите си, за да не припадна.

  – Не е трябвало да ходите на онази улица – казват ми от рецепцията. – Там живеят бездомници. Цели семейства. Обитават изоставените коли. Бутикът е зад другия ъгъл. Приятно прекарване в „Мулен Руж“.

  Цветове и шампанско. Твърде много цветове и шампанско. Съвършени тела. Ритъм. Пера. Макиаж. Животът е кратък танц върху сцена. Много приятно прекарване. За завиждане си, дори да си публика. Аплодисменти завъртат перките на Червената мелница. Леко, че може да те разцепят.

  – Мило – шепна толкова тихо, колкото може само душа на душата да каже, – колко евра би ни струвало да купим по сандвич за всяка кола? За уличката оттатък хотела. А?

  – Мило – казва той толкова тъжно, колкото може само разум на разума да внуши, – осъзнаваш, че те ще са сити само за няколко часа, нали? Струва си, колкото и да струва.

  Слънце и синева чаровно обгръщат Париж, коктейл за щастливците, заврели главите си в облаците. Моля, носете се поне на педя от земята! Нещо шосето е деградé. В момента го метат, за да можете да преминете на чисто с калните си обувки.

   

  Здравка Владова-Момчева

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

  .

• Азбучна поема

  

  .

  А – ако си тръгна в някой черен ден,
  Б – безсловна и безродна. Покорена.
  В – вградена в суета и с дух опитомен –
  Г – греховен и безбуквен в спряло време.
  Д – дали ще ме спасиш за кой ли път,
  Е – език благословен,
  Ж – животосмъртен,
  З – забравен сред света на кръстопът
  И – и конен, и иконен, и разкъртен,
  К – като скала с избликнала вода,
  Л – любов, недоживяла за насита,
  М – молитва за душата на рода,
  Н – напуснал те, без тебе да се скита.
  О – обичай ме, език неизживян!
  П – посмъртно даже ти не ме оставяй!
  Р – разказвай ми за Кирилската бран,
  С – с която писмената ме спасяват,
  Т – та щом се спра, сломена, насред брод,
  У – умираща за късче родно слово,
  Ф – фрагмент от поломения народ
  Х – храна за чужди, тялото Христово…
  Ц – цената на живота изпиши, с
  Ч – червеното мастилено страдание.
  Щ – ще ме възкръснеш ли, език свещен, кажи? С
  Ъ – ъглите на графисаното знанье?
  Ю – юмрукът на душата ми е тон. И редовете стават мои друми.
  Я – яснее ден и аз съм стон. Роден и вдъхновен да бъде думи…

   

  Здравка Владова-Момчева

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.

  .

• Богомилско стихотворение

  

  .

  Добрите хора лесно се обичат.
  Магията е да обичаш лошите.
  С един от тях — най-лошият от всички,
  да споделиш пробитите си грошове.

  Да ти почерни погледа и празника.
  Да ти преседнат глътката и залъкът.
  А в нощите, в които му е празно,
  да те вини, че си му дала ябълка.

  Да те обича, ала само тялото.
  Да го откъсва хищно от душата ти.
  И да те иска — прокълнато ялова —
  да не родиш на някой друг децата му.

  А ти сама да се затвориш в клетката.
  Да му подхвърлиш ключа на победата.
  И нежно да го милваш през решетките,
  когато е дошъл да те погледа.

  И да мълчиш. Дори да се запали,
  дори да се взриви над тебе здрачът.
  Додето не реши да те погали
  най-лошият човек… и не заплаче.

  Веднъж сълза проронил, е обречен
  добър и свят, пред теб да коленичи.
  Тогава можеш да си тръгваш вече.
  Добрите хора лесно се обичат.

   

  Камелия Кондова

  ––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същата авторка – вж. тук.

  .

• „Музикално-поетична светлина“ над Чикаго

  Обединените лъчи на изкуството
  светят по-ярко и попиват по-дълбоко

  

  „Нека рисуваме смело заедно – фигури от светлина!
  Без задръжки, прегради и ограничения.
  Защото всеки може! Светлината е у нас!“

  Калина Томова

  В забързания ритъм на живота, в сивотата на еднотипни делници, всеки има нужда от доза емоция – зареждаща, освобождаваща от напрежението, наслоено дълбоко в същността ни.

  На 11 май 2019 г., в едно от студиата на Български център „Българика“, се проведе събитие, което предизвика подобен ефект. Оповестено месец по-рано във Фейсбук, то привлече вниманието на част от българската общност в Чикаго и билетите бяха изчерпани доста преди обявената дата. „Музикално-поетична светлина“ – събитие, в което си дадоха среща три изкуства, преплетоха енергии и ги излъчиха към всеки от присъстващите по своеобразен начин.

  

  Слово, музика на живо и светлинни инсталации се превърнаха в проводник на едно нестандартно пътешествие до най-закътаните ъгълчета на същността ни. Отключиха врати, зад които се отвориха други светове. Далечни, но жадувани от всеки, търсещ отговори на въпроси, задавани в мигове на размисъл и издирване на смисъл за всичко значимо в този живот.

  Чрез музикално-поетичните светлинни импресии, озаглавени „Фигури от светлина“, организаторите на това събитие успяха да изненадат приятно присъстващите – с оригиналност, възвишеност и философия. Успешен опит да се пречупи безразличието и поднесеното да попие дълбоко в душата на всеки. Лиричните импресии, подбрани и представени от автора им Калина Томова, си партнираха идеално с подходящи по звучене музикални произведения за китара, изпълнени от Живко Николов, постарал се да включи композитори от различни краища на света. Всичко това, съчетано със светлините на инсталациите на художничката Евгения Петров – Жени, имаше невероятен ефект върху публиката и се съчетаваше непринудено и фино с избраната тема. Може да се каже буквално, че всеки един от присъстващите беше включен в проекта – рисуване на фигури от светлина. Приятна изненада за публиката се оказа размяната на ролите между изпълнителите на поетичните и музикалните импресии – Живко Николов рецитира стихове в съпровод на флейта, в изпълнение на Маргарита Кожухарова – Николов, появила се неочаквано, сякаш от други измерения, чиито порти вече се бяха отворили. За да се почувства дълбочината и магията на всичко това – текст, музика, светлинни ефекти, то трябва да бъде преживяно реално, а не преразказано.

  

  Изкуството е път към себепознание и към други светове. А обединено, постига в още по-голяма степен всичко това. И надминава очакванията. Такова беше всеобщото мнение на всички след финала. Желанието да има още такива проекти бе изразено категорично. А инициаторите обещаха, че това събитие е началото и ще продължат да работят в тази посока, разнообразявайки своите идеи. Защото лъчите на изкуството, обединени, светят по-ярко и попиват по-дълбоко. За да оставят трайна следа у всеки, успял да се докосне до светлината им.

  

  “Фигури от светлина“

  Рисувал ли си светлина?
  Без четка, без бои… С фантазия!
  Потапяш мисъл в слънцето и вдишваш леко.
  А после се отдръпваш бавно,
  измисляш нестандартни фигури
  и ги изписваш в хоризонта
  чрез слънчевата светлина…
  Като светулка в мрака,
  умножен от еднотипни делници,
  душата пламенно полита в танц
  и разлива светлината на екстаза си,
  чертаейки прекрасни фигури,
  променяйки чрез тях света!

  Калина Томова

  

• Нощна импресия

  

  .

  Късно е, тишината облича нощта!

  Черна рокля без гръб, звездна брошка,
  с аромат на мимоза и нюанс на тъга,
  а димът ми пълзи като бяла стоножка
  и я дави до сълзи тази гъста мъгла.

  Съблича се бавно, грациозна до смут,
  под лъчите на лунния сърп избледнял.
  Часовете са пясък, а часовникът – луд,
  тя е цялата в мен, аз съм нейният – цял.

  Ти не знаеш какво е самота да те люби,
  с кадифени ръце и изтръпнали устни.
  Като коте, което в топли длани се губи
  и заспива унесено, щом се отпусне.

  Този чар ме влудява, еротично и диво.
  Да, нощта ме владее и дори притежава,
  но пустее леглото ми в утрото сиво,
  само гола до мен – самотата остава!

   

  Боби Кастеелс

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• <<
• 1
...
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
• 37
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
...
• 81
• >>