Всичко от литература

литература

• Плевнята на Мемиш ага

  

  Беше началото на 70-те години на миналия век. Тръгнаха да електрифицират Делиормана. Помня добре, когато прекараха тока. Плъзнаха огромни камиони, надойдоха кранове със стрели, заизвиваха ги чак до облаците, багери закопаха черни дупки по калта. Взираха се амуджите нагоре и се тюхкаха пред това чудо невиждано. Тогава им паднаха и чалмите и се затъркаляха в локвите. Погледнаха ги те, аха, да ги вземат и да ги накачулят отново по келявите си глави, но носи ли се кален фес? Погледнаха към бомбетата, но и българите бяха ги изхвърлили отдавна. Така и тръгнаха гологлави оттогава. Идеше край на мизерията, настанила се по тези земи от векове насам. Скоро и те щяха да могат да седят пред екраните и да гледат как Стефчо и Митко Бомбата громят фашистите от екрана, които не бяха прекарали ток досега, за да могат и те да гледат „На всеки километър“.

  Аз, още невръстен, нахлузил кърпен панталон на гъза, обикалях по цял ден и се въртях около крановете. Естествено, бях гонен винаги, но когато работниците, изморени, сядаха да жулят бира под някоя сянка, се изкатервах чак до върха на новодиктисания метален стълб. Исках да погледна до края на света.

  – Щяло да светне като Париж – кефеше се баба, седнала на безкрайни разговори с кадъните. Ще рече човек, че все в Париж е пазарувала досега, та знаеше как ще светне.

  Седеше и дядо на сундурмата, приглаждаше си брадата и къркореше с наргилето.

  – Ще опетлаят нещо – изричаше, потънал сред облаци дим. – Ъхъ… ще опетлаят.

  Разбира се, аз още не знаех как се опетлават нещата, но когато пуснаха Шейтана по жиците (че какво е нещо, що се движи из жиците, ако не Шейтан?), се разнесоха невиждани пукотевици и светкавици в махалата, и то посред бял ден. Не след малко пламна плевнята на Мемиш ага. Облаци се заизвиха чак до небето. Затичаха се амуджите с кофи в ръце, но докато идат до Голямата чешма и донесат вода, плевнята изгоря.

  – Тюх… – вайкаше се и кметът Кирчо. – Хубава плевня беше…

  – Изгорях… изгорях… – скубеше си косите и Мемиш ага, легнал на двора.

  По някое време дойде и пожарната от Шейтанджък. Развиха маркучи, намокриха димящите отломки, ей така, колкото да не е без хич, съставиха един хубав акт на Мемиш ага за безстопанственост и се накачулиха отново на камиона.

  – Стига си ревял като вдовица за… – разкрещя се по някое време Кирчо към Мемиш ага. – Цивилизация ви докарвам тука, а вий…

  – Цивилизация, ама плевнята… – опита се да каже нещо пострадалият.

  – Догодина ще ви докарам и вода. Тогава ще можете да гасите с маркучи като пожарната в Хитрино.

  – Цивилизация докарвали – осведомих дядо, който не беше помръднал от мястото си.

  – А… и с нея ще опетлаят нещо – измърмори дядо и се зае да прави облаци с наргилето.

  Кирчо удържа на думата си. На следващата година разкопаха цялото село и положиха дебели тръби. Най-накрая и амуджите щяха да могат да се къпят като бели хора, а не само да се подмиват с ибриците.

  – Пак ще опетлаят нещо – не мирясваше отново дядо.

  – Ще опетлаем Мустафа ага, ама на магарето наловете ще опетлаем – хилеше се Кирчо.

  Да, ама като пуснаха водата, тя потече от контакта на Мемиш ага. Отново се чуха гръмотевици и светкавици прорязаха синьото небе. Пламна къщата на Мемиш ага. Пълнеха кофи амуджите от чешмата, че що е маркуч още не знаеха. Пристигна и пожарната от Шейтанджък, съставиха резервния акт, пожарникарите се изпикаха върху руините на къщата и се накачулиха обратно на камиона.

  – Кирчо… изгори ме, Кирчо, с тази твоя цивилизация – ревеше Мемиш ага и отново си скубеше косите, легнал на двора.

  – Догодина ще ви прекарам радиоточки, че да можете да се притичвате по-бързо – нареди кметът Кирчо. – И всички да си купите маркучи.

  Почнаха следващата година да опъват жици за радиоточките, че да могат амуджите да притичват с маркучите си, когато пламне отново къщата на Мемиш ага, а дядо отново си знаеше своето.

  – Пак ще опетлаят нещо – изричаше от сундурмата си. – Винаги опетлават нещо.

  – Не искам радиоточка – молеше се и Мемиш ага на Кирчо, но сякаш някой го чуваше.

  Включиха радиоточките и от къщата на Мемиш ага се разнесе гласът на радио „Свободна Европа“.

  – Комунизмът ще падне… – обясняваше разпалено някой.

  – А бе, идиот, не това копче – се чуваше и гласът на Кирчо, идващ отдалеч, сякаш някъде от Европа.

  Този път пристигнаха милиционери. Разпитваха с дни Мемиш ага, но не откриха нищо и накрая го оставиха и си тръгнаха безславно.

  Минаха години. До края на света не можах да прогледна. Колкото по-нависоко се изкатервах по стълба, толкова по-необятен ставаше той. Взирах се в далечината, но погледна ли надолу, винаги виждах плевнята на Мемиш ага.

  Снощи минах отново покрай къщата му. Цялото село бе се насъбрало там с маркучи в ръце. Или по-скоро това, което бе останало от селото след идването на цивилизацията – старци, клечащи в калта. Мемиш ага, вече на преклонна възраст, седеше на пейката, награбил бастуна си в ръка.

  – Какво става, Мемиш ага? – попитах, след като поздравих.

  – Как какво, докторе? – въздъхна той. – Ти не слушаш ли новини? Подводница щяла да падне.

  – Подводница?

  – Да, подводница.

  – Каква подводница?

  – Китайска, каква?

  – Те, китайците, една запалка не могат да направят, докторе – намеси се и друг. – Щракнеш, а не пали. А сега, цяла подводница вдигнали в небето.

  – А вие, защо кибичите тука?

  – Че къде другаде да падне, освен върху плевнята на Мемиш ага?

  Прибрах се. Дядо отдавна се беше поминал. Седнах и запалих наргилето му. Пазя го като скъп спомен от него. Запаля ли го и попадам във вълшебен свят. Заизвиха се облаци дим.

  – Ще опетлаят нещо – изрекох. – Не могат да не опетлаят. Каквото и да стане… – все плевнята на Мемиш ага е виновна. Ъхъ… ще опетлаят. Егати цивилизацията.

   

  Хасан Ефраимов

• Оазисът на маймуните

  

  Маймуна съм. От мъжки пол. Живея в оазис. Той е моята Родина. Не е нещо особено, но аз си го обичам. Когато съм далече, страдам, копнея по-скоро да се върна. На това му викат носталгия. Наоколо има и други оазиси. И те не са нещо особено. Бих казал, че… Не, това няма значение. Те не ме интересуват. Не ме вълнуват. Яд ме е само, че онези се правят на по-големи…

  Откакто имаме родова памет, бих казал – от векове, водим войни помежду си. Пустинята е голяма, необятна! Аз лично никога не съм я обхождал цялата. Знам, че има стотици други оазиси. За тях не знам, но тук, в тази част на пустинята, ние се бием яко. Причината винаги е една и съща – да се докажем. Всеки казва: „Ние сме маймуни и вие сте маймуни, но ние сме по-големи маймуни.” С това, разбира се, другите не са съгласни. „Кой, вие ли? Вие ли сте по-големи… Неее, от нас по-големи маймуни няма!” И започва патакламата. Голяма простотия е това. Избиваме се по най-дивашки начин! Да се чудиш – всяко друго животно можем да опитомим, всяко растение – да облагородим, а себе си не можем!

  Има и друга причина, която също си е чисто маймунска – финансово-икономическа. Когато едни маймуни заробят други, заробените плащат данъци на робовладелците. Това е доходен бизнес. Най-доходният! Да събираш данъци. Някои маймуни–историци казват, че робовладелческият строй отдавна е преминал, но това не е вярно. Формата се е променила, но същността е останала. Днес робът е като едно магаре, което е свободно, но само в това, да избира кой да го язди, кое друго магаре да го яхне. Винаги борбата е била кой на кого да сложи самара, кой на кого да се качи.

  Разбира се това е метафора. Ние сме маймуни, не сме магарета. Не ни е присъщо да ревем и хвърляме къчове. На нас силата ни е в разума, в умението да мислим. Оттам идват и всичките ни нещастия. Защото вместо да си пасем кротко, да се радваме на топлото слънчице, на бистрите ручеи и всички благинки, с които Господ е дарил Земята, ние мислим. А една глупава маймуна какво може да измисли? Глупости. Първо ги измисля, след това ги казва на глас и накрая се втурва да ги върши. Ще попитате: „Всички ли сте глупави? Няма ли умни?” Има, но тия са най-опасните. Те внушават на глупавите всички щуротии. Манипулират ги, а глупавите не се усещат. Опитвам се да ги вразумя, но напразно. Вдигат поучително пръсти и ми казват: „Така се прави”. Чета им мъдри мисли от Библията, а те: „Това, което го пише в псалмите, не расте по палмите.”

  Бях учител. Сега разбирате откъде знам толкова много факти за историята, философията и политическата икономика. Родил съм се с физически недъг. Не мога като другите да бера банани и кокосови орехи. Завърших педагогика и до скоро учех малките маймунчета как да се катерят по дърветата (на теория). Дори написах ръководство. Случва се понякога някоя маймуна да падне от високо и да се пребие. Тогава ме упрекват: „Ти не си я научил!” Смиряват се, като им кажа, че всяка маймуна, която се е родила, рано или късно умира. Всяка умира. Но не всяка разбира живота. Това последното не го проумяват. Защото са прости! А аз го разбирам. Прочел съм много книги и знам. И ето ти един парадокс: аз разбирам Живота, а те го живеят!

  Казах ви, че бях учител, но преди три година напуснах. Имах мечта. Да погледна на света отвисоко. Знаех как да я постигна. Помогнаха ми, качих се в клоните на една малка палма. Тогава беше не повече от три-четири метра. За тези три години толкова израстна, че мечтата ми се сбъдна. Все едно, че полетях в облаците!

  Може би нямаше да взема това крайно решение, ако си имах… приятелка. Не ме разбирайте неправилно! Говоря за приятелство, а не за любов. Любовници имах много. Физическият ми недъг не пречи на половата ми активност. Там съм напълно нормален. Приятелството при маймуните се среща много по-рядко от любовните връзки. Дори наскоро с една сладурана решихме да правим любов тук, в короната. Но тия глупаци, долу, развалиха всичко. Никой от тях не е чел „Кама сутра” или „Дао Дъ Дзин – изкуството на многократните оргазми”, ама взеха да дават съвети и да викат: „Така не се прави!”

  Сега тревогата ми е друга. Не знам как да сляза. Не, че ми е толкова зле тук – носят ми вода и храна, радвам се на пейзажа… Дори започнах да пиша автобиографичен роман. Но взе да ми омръзва. Искам да сляза, да бъда отново сред себеподобните. Маймуната е стадно животно. Трудно се издържа живот на отшелник.

  Казах им за това мое желание. Но как да сляза?

  Сега секат палмата. Казах им да спрат, ще се пребия, а те ми викат: „Така се прави.”

  Всеки момент ще тръгне да пада. „Ние те издигнахме – казват, – ние ще те свалим.”

  Майко мила, пука и се наклонява! Приключих с автобиографията! Ха, закачи се за съседната палма! Започнаха да секат и нея! При този наклон на стъблото май ще мога да се смъкна по задник или по корем.

  Ето ме, вече съм долу!

  Голяма радост! Прегръщат ме, пляскат с ръце. На мен краката ми треперят, от уплаха не мога да си кажа малкото име, а те вдигат поучително пръсти и в един глас викат:

  – Така се прави.

   

  Мильо Велчев

• Надежда Бонева, из „Едно лято в Париж“

  Откъси от романа на Надежда Бонева „Едно лято в Париж“
  

  (издателство „Асеневци“, 2014 г.)

   

  

  …Ако не е малката Мари, дните ще изглеждат еднакви като зърната на броеница. Тя им придава допълнителен нюанс с детските си капризи, които се одобряват винаги от майка й и леля й.

  Днес за втори път ме лишиха от обяд, защото ме обвиниха, че съм счупила кристалната ваза, купена във Венеция по време на карнавала миналата година. Мадам Форестие не ми разреши да обясня дори, че вазата е счупена в мое отсъствие от Мари, която с наведена глава гледаше в чинията си.

  Макар че е само на 7 години, Мари проявява характера на майка си. Когато казва “Искам това”, означава, че трябва да го има в следващия миг, веднага. Ако не се изпълни желанието й, изпада в истерия. В състояние е да плаче цял ден или цяла нощ. Тогава хубавото й лице придобива зъл и надменен израз, какъвто се изписва върху лицето на майка й, щом се налага да се обръща към хора, които нямат пари. Този израз у Мари ме плаши. Не съм го виждала у друго дете. Страхувам се, че ще стане като майка си. Но повече изпитвам страх за малкия Мишел. Наскоро, когато го слагах в леглото да спи, се разплака:

  – Искам да умра, защото никой не ме обича.

  Бях поразена. На пет години това дете говореше като възрастен. Прегръщайки го, възразих, че не е вярно, защото го обичат мама, татко, Мари.

  – Не, не ме обича никой. Мари обича куклите си, мама обича да ходи на ресторант, а татко няма време за мен – продължаваше да плаче детето.

  – Обичат те, както и аз, мъничкия ми. И ти го знаеш. Вярно е, нали? – казах, прегръщайки го отново.

  – Да, но и ти ще си отидеш като другите.

  “Другите” бяха жените бейбисистърс, които идваха от Източна Европа след 1989 г.

  Когато казах, че аз няма да си отида, Мишел започна да се успокоява. Сложих в леглото любимите му играчки, целунах го и го оставих да спи.

  Преди вечеря дойде един от приятелите на мадам Форестие. Тя излезе с него, без да каже една дума. Всъщност, мълчанието беше едно от най-често използваните й средства за унижаване на тези, които са зависими от нея, като мен. Не й казах, че не аз, а Мари счупи венецианската кристална ваза. Беше излишно, защото тя сигурно знаеше истината. Не й казах нищо за Мишел, защото бързаше, както винаги.

  Мишел е чувствително дете. Той обича животните и приказките за тях, които му чета, преди да заспи. Може да бъде слънчево дете, ако е обградено с любов. Всяка сутрин, когато се събужда, пее, докато стане време за закуска. Струва ми се, че това дете продължава песните от сънищата, в които не се чувства само. Изглежда, че се страхува от майка си. Има нужда от баща си, когото обича, не само защото му купува играчки и различни лакомства.

  Когато мосю Форестие остава вкъщи (което се случва рядко), играе с него и го извежда навън. Води го в зоологическата градина, в музея на куклите. Всеки път, щом са заедно, отиват в една скъпа сладкарница близо до музея на Пикасо и Мишел избира най-голямото парче шоколадова торта. Това ми разказва, като обича да повтаря: «Много хубаво прекарахме деня с татко.»

  Аз обичам Мишел. И той отговаря на любовта ми с привързаността на чувствително, самотно дете.

  Чаках до късно мадмоазел Софи. Когато се върна, не поиска чай, защото беше пияна. Мислех, че е четвъртък. Оказа се, че е петък. Доста често ми се случва да не знам каква е днешната дата, защото времето минава край мен, без да ме докосва.

  […]

  …Над Пер Лашез кръжеше ято птици. В тишината чувах само ударите на сърцето си. На гроба на Марсел Пруст имаше много цветя. В търсене на изгубеното време някой като мен изпитваше носталгия към красотата на отминалите мигове с аромат на цъфнал глог, щастливо детство и щастлива любов… Някой като мен се връщаше в миналото, защото се чувстваше уязвим и крехък в настоящето. Като мен някой имаше нужда от Марсел Пруст…

  Давах си сметка, че идеализацията на миналото означава отричане от настоящето, неприемане на неговите конкретни измерения. Бягството в миналото означава страх от настоящето, от неговата несигурност и неизвестност. Тази несигурност изпълваше нощите с кошмари, от които главата ми тежеше, когато се събуждах.

  Стоях с някакво странно усещане, че бързеят на времето е спрял до мен, че този летен ден с ухание на треви и тишина няма да свърши никога. Бях в Пер Лашез и в същото време не бях, защото мислите ми се връщаха назад, към детството. Защото желанието ми да върна детството бе по-силно от необратимостта на времето.

  Изпитвах същото чувство, както в онзи септемврийски ден седмици, преди да тръгна за Париж, когато отидох в градското гробище, за да поговоря с родителите си и с брат си, (както правеше мама преди смъртта си). Бях им доверила страха от това, което ме очакваше, и плахата надежда за промяна в Париж далеч от сина ми, далеч от ябълковата градина, в която бе минало детството ми. Беше невероятно усещането от допира с преходността на времето, от това, че сега съм тук, а утре ще бъда на хиляди километри, че сега слушам мълчанието на миналото и се взирам в бъдещето, което е близко и далечно, че ме има, че съм част от това битие, което е смърт и живот едновременно.

  Най-дълъг е пътят на сърцето към мъртвите. Но още по-дълъг е обратният път оттам, където бяха останали мъртвите.

  В есенния ден тишината не бе подтискаща. Пламтящият невен върху гробовете на близките ми беше едно жълто петно от живот.

  […]

  …На обяд разлях малко от кафето върху ленената покривка на масата. Мадам Форестие едва не получи инфаркт при вида на кафявото петно. Лицето й се изкриви, смали и заприлича на сврача главичка. Бях забелязала, в подобни моменти, когато се посягаше по какъвто и да е начин върху нещо от собствеността й, лицето на мадам Форестие ставаше грозно и се смаляваше като главичка на сврака. То придобиваше зъл и хищен израз и при вида на чужди деца. Тя ги гледаше с остри и пронизващи очи, с каквито свраката отнема пшениченото зърно на малкото и безпомощно врабче. И в ръцете й, макар че бяха грижливо поддържани, имаше нещо хищническо, което се забелязваше в начина, по който хващеше чашката с кафе, захарницата, приборите за ядене. Подобно усещане имах и сега, когато ме хвана за ръката, за да ми покаже петното от кафе върху покривката. Не беше докосване, а сграбчване, както хищник сграбчва жертвата си. Бях забелязала също, че с безшумната и крадлива походка мадам Форестие напомня невестулка. Никога не чувах нейните стъпки. Разбирах, че е идвала, по миризмата, която оставяше след себе си.

  Бях наказана, като ми се отне правото да имам свободно време до края на седмицата. Не казах нищо, защото нямаше смисъл. Думите ми нямаше да чуе никой. Преглътнах сълзите. Никой не трябваше да разбере, че страдам от несправедливостта и унижението. Наказанието бе прието с мълчание. Софи излезе на балкона с чашата кафе, а Мари ме погледна с предизвикателна недетска усмивка.

  Преди да си легна, написах дълго писмо на сина си Александър, който следва в Художествената академия. Опитах се да скрия болката от днешния ден. Александър не трябваше да знае нищо. Бях дошла тук не само заради Париж, който обичам, но най-вече заради него, с тайната надежда, че ще продължи образованието си в града на Лувъра и Орсе. Разказах на Александър за часовете, прекарани в Пер Лашез, когато не мислех колко е преходно всичко, не мислех за смъртта. С повече подробности писах за Марсел Пруст и Оскар Уайлд, които бяха обичали Париж като мен. Александър знаеш наизуст “Приказка за принца и розата“.

  Сега, когато съм далече от Александър, не мисля, че беше “странно дете“, както казваше баща му. Беше по-различен от другите деца, по-чувствителен. По отворените сетива за болката и страданието си приличаме.

  Веднъж, когато беше малък, Александър донесе гладно врабче, което бе намерил на улицата. Когато то умря след няколко дни, плака много и беше тъжен седмици наред. Има малко приятели, за които е готов да направи всичко. Един ден ми призна, че е дал всичките си спестени пари на Емил (дете на разведени родители), за да си купи яке за зимата. Подари най-хубавите си обувки на Матей, защото ги беше харесъл много. Ако потрябваше, беше готов да свали всичко от гърба си без капка съжаление. Спомних си, че когато научи за смъртта на дядо си, не се разплака, но цяла седмица не проговори. Завит през глава, се преструваше, че спи. Когато кризата премина, се опитах да обясня на Александър защо дядо му е бил в един от най-страшните концлагери, за които говореха, че са хранели свинете с телата на затворниците. Бяха ги измислили тези, които обезмислиха съдържанието на комунистическата идея и я правеха утопична, недосегаема. С годините тя бе още по-недостижима, заменяйки я с банки, монополи и финансови далавери, които прикриваха с излъскани от грим думи: демокрация и отговорност.

  Времето на каскетите се замени с времето на меките шапки, както казваше един много добър писател, убит с чадър в центъра на демокрацията (в един лондонски трамвай), неизвестно от кого и защо според официалната версия, и забравен, както много други честни и добри писатели.

  Във времето се събираше помия и кал, и аморалност сред „отговорния” политически елит, който създаваше за себе си и за парите си, закони. Във времето се събираше и ужасна мизерия, от която бягаме на Запад…

  Александър трябваше да знае, че истината е относителна, че свободата има различен смисъл за тези, които управляват, и за онези, които са управлявани. Трябваше да знае, че властта променя хората.

  Дядо му беше от малкото, които се съпротивляваха на рутината, ограничеността, гаврата с идеалите на миналото. Той се бореше без оръжие, с думи, убеден, че не всичко е наред в управлението и, че отиват до крайност в отричането на религията, на миналото.

  – Без минало, без история не може да има държава – говореше той спокойно, убедително. Трябва ни Бог, за да бъдем по-добри. Той не е само нашият Създател, но и учител, който формира нашите пътища. Всички ние сме ученици в науката за доброто, но можем да бъдем и учители на доброто, да помагаме на нашия Спасител.

  Баща ми рядко ходеше на църква не защото беше забранено. Той беше близко до Бог със сърцето си и вярваше, че му помагаме не с думите, а с делата си.

  Александър приличаше на дядо си. Беше наследил и неговата любов към изкуството, към художници като Гоя и Брьогел. С часове съзерцаваше птиците и дърветата или рисуваше цветя и облаци (най-често, кой знае защо – върху сняг). Веднъж му казах, че цветята измръзват през зимата, а той отговори:

  – Няма да измръзнат, ако ги стоплиш с любовта си…

  Александър беше убеден, че животните не искат нищо в замяна, когато ги обичаш, за разлика от хората.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Доц. Надежда Бонева е поет, писател и преводач, университетски преподавател по „Антична и западноевропейска литература“ в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ в периода 1975-1989 г. Автор е на дисертационния труд „Константин Величков и италианската литература”, на стихосбирките „Страхът от самотата на щурците” /2006/, „Любовен дует” /2009/, на други две стихосбирки на италиански език /2007 и 2009/, на „Нежността на утрото” /2015/, на романа „Едно лято в Париж” /2014/, откъси от който са публикувани тук. Последната й книга – „Непознатият Константин Величков” излезе миналата година.

  .

• BNR: „Reader on Demand“ opens door to emotions of Bulgarian writers from 4 continents

  

  On March 17, the premiere of „Reader on Demand“ will be held in the Bulgarian city of Veliko Tarnovo. This is a literary collection of poems and stories by 64 Bulgarian authors from 10 countries on 4 continents. The book is the result of an initiative of the Bulgarian information portal in Chicago /www.EuroChicago.com/ that aims at publishing on paper the most interesting works by Bulgarians, previously published on the site. The book is aimed to reach readers in Bulgaria and to spread among Bulgarian communities abroad.

  

  Mariana Hristova

  .
  “What this initiative shows is a very wide geography of Bulgarian literature,”editor Mariana Hristova says. “Our book does not include all Bulgarian authors around the world, but these authors jointly create an interesting picture. There are works that make it very difficult to recognize if the writer is an emigrant or not. There are well-established authors and completely unknown ones included. We have not sought for thematic focusin the works – the stories are different, most of them are related to present-day Bulgaria. Attention is paid to the depopulation of Bulgaria, which is an important topic for Bulgarians living in the country but also for many emigrants. In the book one can find nostalgia, returns to Bulgarian history, as well as fantastic stories – that is a very rich palette. „

  The first two collections created on this principle are „Cherga“ and „Clock Tower“. The title of the third one – „Reader on Demand“, also reveals the way it is distributed – completely free of charge. „The reader can find the book and this is a completely non-commercial project,“ Mariana Hristovasays. The collection is a fact thanks to the donations, work and joint efforts of Bulgarians living on both sides of the ocean. For the first time ever this entirely private initiative for publishing books with works by Bulgarian authors from various parts of the world was also supported by the Ministry of Foreign Affairs through the General Consulate of Bulgaria in Chicago. Viktor Hinov, one of the authors in the book sayswhat made him become the main donor and active promoter for the realization of all three collections, was the will to escape daily routine and to dedicate some time to a Bulgarian cause. Viktor Hinov is a doctor who has been living and working for more than 20 years in America, and for whom the link with his homeland, ancestors and memories is the foundation of a successful life away from his roots. Speaking about the topics that inspire him, Viktor Hinov says:

  

  Victor Hinov

  .
  „My position as an emigrant is something exciting. This is an adventure I got into with my whole family and which has gradually turned into a life. I understand that I will never cease to be Bulgarian, just like none of my friends from other countries will ever feel 100% American. And this is not needed. The world is becoming more global. You know, my kids wanted to travel to China, Japan, Europe, Africa and they did it. I see that Bulgarian youths also travel around the world and I think it is very important that they keep their identity. They need to preserve their language, to read in Bulgarian, to write in Bulgarian, to visit Bulgaria. Now we are in Sofia, and my daughter and I went to the Boyana Church. She was amazed by the frescoes and by the fact thatthey and the church are much older than the American state, for example. These things are invaluable, and we should not lose them.“

  The link with the Motherland is preserved through language and that is why Bulgarians, wherever they go around the world, continue to speak and write in their mother tongue, to express their emotions, aspirations, fears and dreams. The „first two collections are already part of the collection in the Bulgarian section of the US Congress Library in Washington, public libraries in Chicago, the Library of the University of Taraklia in Moldova, and of course the National Library „Sts. Cyril and Methodius“in Sofia. „Reader on Demand“ will also arrive at the US Library of Congress. This will most likely happen on the eve of May 24 – The Day of Slavonic Alphabet and Bulgarian Education and Culture, when new Bulgarian books will be donated to this library through the Bulgarian ambassador to Washington and the Chicago Consul General.

  English: Alexander Markov

  Photos: Eurochicago.com

   

  Source: BNR.BG

• Представяме Ви Дарина Шнайдер

  Дарина Шнайдер е родена през 1980 г. в гр. Бон, Германия, от майка българка и баща германец. Завършва с отличие гимназия в Бон, следва фармация и след шест години практика в тази област поема по нов път. Преквалифицира се за тонрежисьор и медиен продуцент, пътува из Централна Америка и Азия. Прописва стихове на немски на 32-годишна възраст, а единствената й засега стихосбирка „Sehsucht“ („Жажда за поглед“), излиза от печат през 2017 г. Издателят й Клаус Сервене, познат на българския читател от сп. „Съвременник“, пише в следговора си: „Дарина Шнайдер явно е прескочила всички стъпала на поетично развитие и ни представя като първи творби зрели и завършени стихове“. Поетесата престава да пише за повече от три години – майка е на две малки деца. След тримесечен престой в България през лятото на 2017 г., прописва и на български език…

  

  ***

  заредих ти колата
  позната процедура ни чака
  пали спокойно и тръгвай пак
  по стария път но
  имай предвид че
  ще ти трябва достатъчно скорост
  чака те
  последният възможен
  обратен завой

  ***

  гледам снежинките
  как танцуват
  топлите дрехи
  чакат да бъдат прибрани
  доста са поизносени
  от безкрайната ни зима
  както съм и аз
  а ти
  само не спирай да сбираш
  слънчевите лъчи
  пази им мястото
  както и аз твоето
  в мен

  ***

  подстригах се
  изхвърлих толкова любими неща
  сготвих каквото и без това
  няма да кусна
  излекувах алергията си
  към разни мазила за масаж
  накрая освен астрофизика
  научих само едно:
  не искам да бъда
  новата ти
  жена

  ***

  гледай храстите
  под прозореца
  покълнали вейки
  подкастрени на секундата
  само да не се различават
  от другите
  пред вратата на съседите

  питам те теб:
  това ли сме ние?!

   

  Дарина Шнайдер

  18.03.2018 г.
  Бон, Германия

• Дойдохме тука уж за малко…

  

  .

  Дойдохме тука уж за малко,
  а вече цяла вечност ми се струва,
  животът завъртя ни без да пита,
  а дните станаха почти приятни…

  „Не си помисляйте да се прибирате!” –
  нареждат всички, без да сме ги питали.
  Там живот отдавна нямало
  и всички гледали сърдито…

  А някой тука знае ли какво е?
  Чак се чудя откъде да почна…
  Уж хората навсякъде еднакви,
  ама стъпваме по чужда почва…

  Друг въздух тука сякаш дишаме.
  И други ставаме, едни изкуствени.
  Слънцето дори различно е,
  а егото едно потъпкано…

  Българийо, сънувам те, тъй свята си!
  Все същата си, хората ти – истински!
  Тоз моят корен – все към тебе дърпа ме!
  И ще се завърна, обещавам си!!!

   

  Веселина Караиванова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Веселина Караиванова е на 30 години. Родена и израсла в София, от осем години живее в Мюнхен, Германия. По професия е детски възпитател, завършва тази година образованието си по специалността. Обича народните танци и песни, член е на създадения от наши емигранти ансамбъл „Лазарка” в Мюнхен. Мечтата й е да се завърне в Родината. Където, както пише тя: „да възпитавам българските ни деца и да се радвам на привилегията да говоря на майчиния език, да дишам български въздух и да общувам с българи“. И работи за осъществяването на тази мечта.

  .

• Човек

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  Знаете прекрасно как напоследък всички са луднали по генетични изследвания. Не, не става въпрос за тези, които бременните се надпреварват да направят, за да са сигурни, че бъдещите им отрочета няма да имат някой синдром. Е, като имат бол пари мъжете им, нека им ги харчат. Говорим за онези, след които ти казват откъде произлизаш, какъв си, що си. Та, пусне си някой подобно изследване и се оказва, че се е пръкнал от реброто на самия Адам. На друг излиза, че Ева му е прапрабаба. Има го черно на бяло човекът. И какво може да му кажеш? Съвсем редовно се откриват потомци на великите френски крале. Веднъж даже срещнах самия Наполеон. Но гвоздеят на програмата се оказа някакъв пияница в кварталната кръчма, който се кълнеше над чашата с джибровица от казана на Веско, че е произлязъл от сол ташака на самия Господ. За доказателство размахваше и тапия от някакъв генетичен институт. Такива уникуми има по тези географски ширини!

  – Аз пък съм паднал от дясното мъдо на Шейтана – забих го веднага.

  – А тапия имаш ли? – не се впечатли оня и ми тикна лист хартия пред самия нос.

  – Тапия?

  – Да, тапия.

  – Тапия нямам.

  – Щом нямаш тапия, да мълчиш, докторе – унизи ме пияндурникът пред всички.

  Тя, тапията е така. Къде съм тръгнал да говоря и аз, без да имам такава? Като имаш тапия е лесно, ако нямаш, си дрънкаш напразно. Присвих си крилцата и се прибрах. Без това бях отишъл само за цигари. Седнах на лаптопа и заразглеждах сайтовете на генетичните институти.

  – Къде не отишли 100 долара? – изрекох и щастлив, че ще имам най-накрая и аз тапия, реших да си поръчам теста.

  Да, ама за 100 долара бил само за доказване на митоходриална ДНК, демек от майката. За да докажат и ролята на Шейтана, трябваше да кихна още 50 долара.

  – Дето 100, там и 150 – си казах и натиснах бутона за поръчка.

  Да ви кажа честно, на сутринта вече бях забравил за теста, докато на третия ден не пристигна куриер. Отначало се изненадах като ме потърси, но след като ми каза откъде е пратката, се сетих за всичко. Трябваше да натрия едно тампонче от вътрешната страна на бузата си, да го поставя обратно в епруветката и да го върна. Толкова е просто. Да, като кихнеш мангизите винаги е така просто.

  Не закъсняха и резултатите. Минаха, не минаха месец-два – и бяха готови. Излегнах се на дивана, наместих удобно лаптопа на коленете си, вдигнах краката си върху масата по американски и отворих писмото, пратено от генетичния институт.

  Да не бях го отварял. Е, потомък на Шейтана не бях, но после като почна един тюрлю гювеч…

  Имах общи прародители с Мао Дзъдун. Разбрали го по звездичката, локализирана в единия от локусите на някаква акроцентрична хромозома. Следваха гени, унаследени от питекантроп, живял в земите на днешна Етиопия.

  – О, Боже, значи съм имал и деди, които като огладнеят, са лягали под коня и направо са бозали от него – не издържах и възкликнах при вида на значителното количество монголски гени. Та, значи, затова очите ми били такива дръпнати, а косата ми – като на таралеж. После се сетих, че пастърмата са си приготвяли на гърба на коня. Просто напъхвали месото под седалката и там от потта на коня…

  – Ужас, а аз сега се правя на вегетарианец – възкликнах и продължих нататък.

  Ухилих се самодоволно като видях еврейски гени. Как иначе? С тази фамилия. Няма нищо случайно на този свят. Хм, то и затова ми върви така с парите. Ей тъй, както си стоя, и мангизите идват сами при мен. Само трябва да ги събирам. Имах и значително количество арменски гени.

  – Е, те, арменчетата, и те тарикат момчета – захилих се отново, сещайки се, че глупав арменец досега не бях срещал.

  Малко ме подразни това, че имам и гръцки гени. Но как иначе? Понякога съм тъй коварен.

  – Брех, мамито му, и сръбски гени имам – изпсувах с яд после.

  Имах и румънски гени. Малко се ядосах, да ви кажа. Знаете как не ги обичам. Дори не подозирате какви неща са извършили из Добруджа, но и нашите не им останали длъжни оттатък. Румънците криели дъщерите си в рогозки. Увивали ги в тях и така ги закачали на тел пред сундурмата. Ала българите ги намирали и там, за да ги изнасилят. Не вярвате, нали? Чичовците на татко и дядо Муса са били там и са видели всичко, а те що е лъжа не познаваха. Като мине войска така става. Няма никакво значение чия е войската. Но после се сетих, че като малък откраднах слънчоглед от площадката на кооперацията и чак се изчервих.

  В генотипа ми не бяха пропуснати и развратните и пияни траки. А бе, държава не са успели да си създадат, но иначе на виното не прощавали. Е, като техен потомък, не бях ги засрамил. Можеше да се гордеят с мен. Справка – „Метаморфоза“.

  Но поодъртях и минах на писане на книги.

  – Защо прописахте толкова късно, господин Ефраимов? – не пропускат да ме питат красиви журналистки.

  – Че то, на младини, де време, моето момиче? – отвръщам им винаги.

  – Значи, сега имате много време?

  – Колкото искам.

  – И нищо друго ли не правите? Само книги ли пишете?

  – Че, то, аз ако можех друго, книги ли щях да пиша? – забивам ги след това.

  Да, но после дошли варварите тюркобългари от север и стъжнили живота на траките. И от тях имах значително количество гени. Да има вече някой късмета да ме гони от земята на дядо ми Аспарух, дето си е забил меча в чернозема.

  Е, разбира се не бяха пропуснати и мустакатите тюрки и похотливите славяни, но най-много се изкефих на циганската кръв в мен. Та значи, затова рамото ми почва да подскача нагоре като чуя Рони Джеймс Дио. И така ми е широка душата понякога. Ударя чаша-две и направо политам.

  Ся, няма да ви губя времето повече. Само ще посоча, че в кръвта ми бушуваха гените на още десетки етноси. Финикийци ли не бяха, асирийци ли, вавилонци ли. Следваха хазари, хуни, авари, печенези, кумани и що варварска паплач е имало на света.

  – И, с тези гени и в Европа ме приеха – не издържах и се възмутих по някое време.

  Нямаше нищо кралско в мене. Никаква френска кръв, никаква благородна джентълменска от Албиона. Никаква немска. Единственият ми досег с европейската цивилизация бяха няколко мижави генчета, които приличали на макарони. Това е. Като знам какви хора има напоследък из Фейсбук. Живи месии, пратени да покажат пътя на хората, тръгнали по стъпките на Шейтана. Цели народи, със съдба предопределена да спаси света. Свещени такива, живеещи на свещена земя, дарена им от самия Бог. Нищо че нямат пари да си платят тока. Спирам… Който разбрал – разбрал.

  – И ся, къв съм аз? – не издържах и проплаках накрая. – Истински миш-маш в душата ми. Ни велик българин, или поне турчин.

  Но и затова бяха помислили от генетичния институт. Накрая даваха и заключение. Завъртях бясно страницата надолу, където беше окончателният резултат.

  Човек!

  Това пишеше там. Нищо друго. Човек! Това бях аз. Никакви велики гени. Само човешки.

  Дълго стоях пред монитора. После си налях вино и се излегнах пред камината. Кучето веднага се сгуши и то до мен.

  Неусетно преполових каната. Усетих как почнах да се нося над пода.

  – Знаеш ли? Аз съм човек – обърнах се към кучето и му задърпах ухото. – Човек! Разбра ли? А, ти… Ти си някакъв си копой. Шизофреник, при това. Хубаво де, не се сърди. Епилептик си. И к’во от това! Аз пак те обичам.

  Ударих още една чаша. Изведнъж ми стана хубаво и затананиках детска песничка. Кучето ме загледа учудено и след това се разлая.

  – Стига си ревал в ухото ми – викнах му по едно време. – Ей сега ще те изгоня навън, в студа. Храня те, поя те, лекувам болния ти мозък, а ти ще ме проглушиш с този глас. Нали ти казах – аз съм човек. Човек, глупако. И престани да ми мъкнеш тези зайци. Ще те гръмнат някой път, глупако. Благодари се, че горският и ловците са ми приятели. И този глиган оня ден, как успя да го домъкнеш? Тежи сигурно пет пъти повече от тебе. Караконджулите три дни пируваха после.

  Ударих още една чаша.

  – Ей, на, каната свърши отново – заговорих след това на кучето. – И това е вече всяка вечер. Защото съм човек. Иначе… Иначе, трябва да грабна калашника. Или не. Без атомна бомба няма да стане. Навсякъде е пълно с кучета вече и с хиени, и с лешояди, и… Знаеш ли, ти си просто един контрабандист. Още утре ще те предам на горския. Толкова много станахте песовете на този свят. Ние, човеците, ви храним, а вие ни лаете.

  Звънна телефонът. Само един можеше да е в този късен час.

  – Кажи ве, нахал… – изграчих в слушалката.

  – Докторе… докторе… – проплака моят приятел караконджулът в слушалката. – Много съм болен, докторе.

  – Да не умреш.

  – Докторе, вие ми се свят, отпаднало ми е, стомахът ми…

  – Да не ти се е приял Тремски суджук?

  – Докторе, умирисал си цялата гора.

  – Е, и…? Разрешение ли трябваше да ти искам?

  – После искаш да не се разболяваме.

  – От виното ще оздравееш, нали?

  – Докторе, цяло лято като ти нося плодове… И дърва ти мъкна.

  – Не ми трябват. Горският ми дава, колкото са ми необходими.

  – Докторе…

  – Добре, идвай.

  Вратата се отвори веднага и караконджулът се намърда вътре. Бях сигурен, че ме е гледал през прозореца, облизвайки се, докато говорехме по телефона.

  – Чакай, иди и си изтупай козината че навсякъде ще направиш на косми пак.

  – Е, после нали без това ме караш да пусна прахосмукачка.

  – Не философствай, ами излез и се изчеткай с четкалото на кучето. После напълни каната от бъчвата и така ела. И недей да пиеш от кацата, докато се пълни каната, нито пък после от канелката. Чакай, донеси и няколко петълки от Тремския суджук и ги хвърли в камината.

  Моят приятел се върна скоро, изпълнил поръчката. Хвърлихме суджука в камината и той приятно запращя върху жарта.

  – Сега остава и другите да се домъкнат – вмъкнах язвително.

  Наляхме си вино, излегнати пред приятния огън. Караконджулът се опита да разбута кучето, но онуй изръмжа и оголи зъби, затова нашият мина от другата ми страна.

  – Знаеш ли? – обърнах се към него като ударих още няколко чаши. – Аз съм човек.

  – Знам – отвърна веднага оня.

  – Ти пък откъде знаеш? То аз не знаех до тази вечер.

  – Изписано ти е на лицето, макар и да се правиш понякога на лош.

  – Изписано… – защото съм глупак.

  – И на душата ти е изписано. Като пише на душата на някого, че е човек, дори няма нужда от думи, докторе.

  – Много знаеш ти.

  – Но има много, които не са човеци. Гледаш ги уж хора, а…

  – Стига си философствал, а пий.

  – И какво ще правим с толкова много нечовеци, докторе?

  – Има лесно. Видях пламъците… Небесните колесници… Обгърнаха целия свят. Ще започнем наново. Скоро… Съвсем скоро.

  – А ние?

  – Ще се преместим в пещерата. В Дервиша…

  – А виното ще вземем ли?

  – Че къде без вино?

  Така сме и заспали. Събудих се сутринта, сгушен в две топли космати топки.

  – Дано поне не съм прихванал кърлежи – изсумтях недоволно и ги разбутах, за да мога да се надигна. Приготвих се за работа. Беше ми весело. Последният ми работен ден. От утре започваме да местим всичко в пещерата, в Дервиша. Та човешките гени са в мен… Истински миш-маш от гени. Затова ме е сътворил такъв оня. Имал е план. И красавицата, дето усмивката й ми разтопява сърцето.

  – Скоро… Скоро ще се наядете всички – повтарях с усмивка на уста по пътя за работа. – Веднъж завинаги. Как само ще се наядете!

  Какво пък? Ще пробваме наново. Може пък този път да се получи. Започваме нова еволюция.

  .

• Любовна цироза

  

  .

  Започнах аз да търся любовта,
  зарових се във книги поетични,
  оттам разбрах – във виното е тя,
  това твърдят поетите лирични.

  Във виното божествено искряла,
  без вино, казват, нямало любов,
  твърдят, веднъж, от вино оживяла.
  Повярвах сляпо и започнах лов.

  Така наченах вино аз да пия,
  започвайки от рано сутринта.
  И пия вино не да се напия,
  а да открия в него любовта!

  В началото започнах със бутилка,
  но нищичко във нея не открих,
  и после вече просто нямах спирка,
  но липсва тя (освен във някой стих).

  И все така я търсех отзарана,
  но няма я и няма любовта,
  A може би е скрита в дамаджана?
  О, Господи, започвам начаса!

  Е, няма я и там, къде се крие,
  коварната любов – или греша?
  Тя може би е във шише ракия?
  Налага се това да проверя!

  Така във търсене отлитаха години.
  Любов във виното така и не открих.
  С любов мечтах животът да отмине,
  вместо това – тотално се пропих.

  Това е, докторе, историята моя,
  не съм пияница, аз търсех любовта!
  Сега лекувайте любовната цироза.
  Да пия вино повече не ща!

  
  Пламен Иванов

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Пламен Иванов е роден през 1952 г. в Дулово. Живее в Русе. Инженер, завършил Русенския университет. Публикува разкази в периодичния печат до 1992 г. По-късно написва няколко научно-популярни книги, една от които – „Су-джок и мокса, ръководство за самолечение“ се превръща в бестселър, преведен на английски, немски и гръцки езици, и с шест издания на български език. Пламен работи като управител на фирма за производство на инструменти и консумативи за су-джок терапия и класическа акупунктура. От около година публикува отново проза и поезия в личния си блог, във Фейсбук страницата си и в различни сайтове за изкуство.

• Скритите мисли на един открит човек

  

  „Че съм задник, вярно е, но от мен колко по-големи задници има! – размишляваше Цеко, докато тролея го подрусваше по пътя за работа. – И това правителство само грабят, източват и присвояват! Едни тролеи не купиха като хората! Блъскаме се като добитък в тия смрадливи допотопни кочини! Партийците грабят за себе си, а народа кучета го яли! Оправят себе си до девето коляно, тарикатите им ненаядени! Ето например шефа! Вече я е подкарал толкова през просото с кражбите, че дори не праща подслушвачите си да му донасят, какво се говори в офиса. Все му е едно, защото знае, че никой нищо не може да му направи. Големият шеф в столицата краде с милиони и никой не му връзва кусур, какво остава за него! Ако нещата случайно се оплескат, заделя една четвърт от заграбеното за съдиите и всичко се оправя. У нас правосъдието е точно и принципно! Ееех, да имаше как и аз да открадна толкова! Половината от откраднатото щях да дам в съда и пак щях да си живея живота!“ – съжаляваше бедната си съдба Цеко. В този момент пред него застана контрольорът и мрачно каза:

  – Проверка на билети и карти, моля!

  Цеко бръкна в джоба на спортното си сако и застина от ужас. Сети се, че тъкмо преди да тръгне за работа, без да иска заля сакото си със сутрешното кафе. Набързо облече друго сако и, без да премести тефтерчето с документите, забърза за работа. Сега беше без карта, документи и пари.

  – Съжалявам! – конфузно промърмори Цеко. – Смених си в последния момент палтото и документите ми останаха в него.

  – Ха-ха! – присмя се контрольорът гадно. – Тия ги разправяй на някой друг! Сега ще си платиш глобата от двайсе лева, пък после ако щеш и без гащи се вози в градския транспорт!

  – Нищо няма да платя! – ядоса се Цеко. – Казах ви, че документите ми са в друга дреха. По-късно ще ви донеса картата, за да видите, че е така!

  – Оп-а-а-а! – ухили се като йоркипе контрольорът. – Момчета, елате тук! Един гратисчия се опитва да мине метър!

  От задния край на тролея веднага се приближиха двама младежи, единият от които бе доста мургав на вид. На дрехите и на двамата бяха закачени баджове, на които пишеше „Контрольор”.

  – Я оставете човека, бе! – тросна се възрастен мъж с бастун, седнал на една седалка встрани.

  – Ти не се обаждай, дядка! – скастри го контрольорът, а старецът сякаш само това чакаше. Пъргаво се надигна, извъртя някак бастуна и прасна контрольора по рамото.

  – Ти кого наричаш дядка, бе келеш? Сбрали се трима калпазани и тръгнали да тормозят и обиждат хората! При това единия циганин! Ай ще ви таковам таковата!

  По знак на контрольора двамата младежи хванаха стареца за ръцете и на следващата спирка го свалиха навън. Там, на тротоара, възрастният боец размаха бастуна като японски самурай и набързо очатка по главите нахалните контрольори. В мелето се включи и някаква баба. Тя внимателно изкара две кофички мляко от пазарската си чанта, а после заудря с нея контрольорите. Шоуто вероятно щеше още да се развихри, но тролеят тръгна и всички разочаровано започнаха да обсъждат случката. Тихомълком Цеко се примъкна до освободената от стареца седалка и се намести на нея.

  „Каква стана тя? – тъжно продължи да размишлява. – Един дъртак ми спаси кожата! Ама, че резил! Трябва да се запиша в някое гражданско сдружение или партия! Там ще се чувствам по-спокоен и защитен. А то, плъзнали едни паразити навсякъде – Дай билет, плати глоба!!! Пфу! Като член на партия ще знам и за кого да гласувам. Ще ходим заедно на сбирки, ще заформяме почерпки и банкетчета понякога. Друго си е да има някой до теб!“

  – Я, Цеко! – тупна го по рамото току-що качилият се негов колега Митев. – Как си, друже?

  – Не се оплаквам – скромно отвърна Цеко. – Справям се някак с проблемите.

  – Браво! – ухили се колегата му. – Така трябва! Ти си открит човек и винаги съм те давал за пример на шефа. Ако имаше повече колеги като Цеко, му викам, работата песен щеше да е!

  Цеко срамежливо сведе глава и си помисли: „Ах ти, мазно копеле! Искаш да гласувам за теб и да станеш служител на месеца! Ще гласувам, ама друг път! Ти да вземеш още половин заплата отгоре, а аз да лапам мухите! Не си познал, мой човек!“. После вдигна глава и с честен поглед заяви:

  – Митев, в края на месеца ще гласувам за теб! Аз съм открит човек и направо ти казвам. Ти заслужаваш, човече!

  – Е, щом си решил! – не отказа колегата му и започна да говори за новата колежка от офис № 3. Цеко уж го слушаше, но мислите му не спираха да витаят другаде. Мечтаеше си да спечели шестица от тотото, макар да не пускаше фиш; бандити да изтърват чувал с пари, докато ограбват банка, и той да го вземе; да преспи с жената на шефа, за да го повишат в службата – и все едни такива чисти и ведри мисли, каквито можеха да се намерят в главата само на един почтен и открит човек като него.

   

  Красимир Бачков

• Privatе

  

  .

  Църковен е Бах
  когато в деня на заминаване
  каца врабчето
  върху рояла си спомням ръцете ти
  толкова остарели под свода на храма
  колкото сажди и бяло
  облича сърцето ми
  върху клавишите
  черни и снежни
  простирам спасение
  много е лично.

   

  Рада Добриянова

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Рада Добриянова е родена в Свищов. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски” и е специализирала в Сорбоната на тема „Символистични веяния в творчеството на П. К. Яворов”. От 1998 г. живее в Швеция, където завършва шведска гимназия и обществознание. Поет, белетрист и преводач на български на шведска художествена литература. Автор е на роман, сборници с разкази и с есета, лирика. Нейни творби са представяни в Швеция, Русия, Австралия, Германия, Беларус, Чехия, Македония, Турция и др. Член е на СБП, СБЖ и на Сдружението на писателите в Южна Швеция. Превеждала е Тихо Брахе, Аугуст Стриндберг, Тумас Транстрьомер, Гунила Клингберг, Хенинг Манкел, Петер Курман, Кристина Лунг, Ан Смит, Карин Ленц и др.

  .

• В бездните край Камен бряг

  

  .

  Сред девствения свят, през булото на чистотата,
  нахлуваше снагата ми в усоето потръпващ полумрак.
  Зовеше ме безмилостния глас на тайните и чудесата,
  останали по дъното на този грешен, еретичен свят.

  Нахлувах във утробата, където се зачеваха делфини.
  Докосвах с пръсти раци, вкопчени в любовен танц.
  Кълба от водорасли разплитаха тъмнеещи вериги.
  В ръждива пяна чезнеше на мидите седефения гланц.

  И гръмна тишината като ехо от великденски камбани.
  Припламва на спирали последната надежда за живот.
  В отчайващите бездни, под роя на демонските кошмари
  отваряше клепачи в тинята страхотното око на гроб.

  Разклатиха се в мрака мощите на призрачни гробари.
  Окото спусна мигли от демонични, странни пипала.
  Това е краят… Тук рухваха човешките представи.
  От всичките посоки на вселената оставаше една.

  Нагоре! Все нагоре! Към огнения взрив на светлината!
  О, Боже! Дали ще имам сили, дали ще ми достигне дъх
  да зърна слънцето и да усетя с устните си топлината
  на каменния бряг, покрит с петна от сол и златен мъх?

   

  Йордан Кръчмаров,

  Резерват „Яйлата“, Камен бряг, 1984 г.

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Йордан Кръчмаров е роден през 1948 г. в с. Гурково, Балчишко. Учил е в Първа гимназия в Добрич. По-късно служи като матрос във Варна. Носител е на първа награда за поезия от националния конкурс „Дъга под Лудогорието“. На 16 май 1986 г. почива от инфаркт. Приживе издава само цикъла стихове „Цялото ми богатство“ в поетичната антология „Общежитие“ (издателство „Народна младеж“). След внезапната му смърт, с помощта на негови приятели, излизат стихосбирките „Нощен залив“ (1987), „Сол за живите“ (1992), „Риза за Христос“ (1993), „След XX века“ (1998), „Полюшвана от вятъра мишена“ (2006, 2008). За творчеството на Йордан Кръчмаров са писали Стефан Цанев, Георги Константинов, Светлозар Игов, Стефан Влахов-Мицов и др., но то предстои да бъде истински изследвано, откривано и четено. Стихотворението, публикувано тук, е част от книгата „Полюшвана от вятъра мишена“, подготвена за издаване от Сдружението на писателите в Добрич и издадена от „Жанет 45“.

  .

• Кокили

  

  .

  И в кръчмата, дето животът на лакът поляга,
  и търси във праведник кръгъл дори еретик,
  певица несръчно пилееше похот и чалга,
  но скоро замлъкна, прехапала постен език.

  Защото Тя влезе. Не ангел, а дявол предрешен
  със рокля червена и гол изкусителен гръб
  и тръгна към Него – в очите с две тъмни череши,
  презрели от тайни горещи и шепот, и есенна скръб.

  И двамата бяха самотни. И двамата просто
  току се докосваха с поглед, с душа и със ум.
  А ние – случайни и зли – непоканени гости
  одумвахме двойката гълъби, вдигахме шум.

  Пелинът искреше. А техните устни отпили
  на пъстрите чувства съвсем отлежалия мед
  трептяха изящни, додето грехът на кокили
  у нас не повдигна въпроса до днес неприет:

  Защо пред очите ни те ще го правят? И как ли
  стоят непокътнати още блюдата пред тях?
  Те сякаш гориха душите ни с хиляди факли
  на своя пиян, безнадежден, безхитростен смях…

  А ние скимтяхме и ближехме яростно рани,
  че в нас спеше кротък и девствен вълкът-единак,
  и скоро с ръмжене любовните двама ратаи
  прогонихме диво от рая на нашия ад.

  И скоро от нашите чаши и срязани вени
  пелинът изтече, горчив като есенен смях,
  и птиците, спрели в очите ни мътно-студени,
  кълваха, кълваха сълзите, проблеснали в тях.

  А някъде там из далечните снежни полета
  в лавините стръмни, душите ни още димят.
  И с плам ще покръсти челата ни тъмни и клети
  взривът безметежен на първия пролетен цвят…

   

  Ивайло Терзийски

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Още от същия автор вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

  .

• Змейова люспа

  

  Йоан стоеше сам на билото и гледаше в далечината към замъка на огромния змей, който още не беше погълнал всички души в царството си, но беше на път да го направи.

  Замъкът бе заобиколен от всички страни с високи стени и населен с армия от слуги, които носеха знака на змея и се хранеха с парченца от неговите люспи. За тия парченца, с които можеше да се купи всичко, те бяха готови да погубват нови и нови души, които не можеха да си платят за проклетите люспи. А и обикновените поданици на царството, уморени отдавна от битки за оцеляване, се предава вече сами и за стотна от стотната на една змейова люспа.

  Само с няколко такива люспи всеки змейов слуга можеше да си купи, каквото поиска, да си построи къща-палат, да се вози в златни каляски и да има, при това на безценица, всяка от употребените от змея жени. А обикновените поданици на царството даже не си и помисляха, че могат да придобият в живота си дори само една цяла люспа.

  Змеят, впрочем, отдавна вече не крадеше моми и невести. Те сами идваха при него и се бутаха на тълпи коя по-първо да привлече вниманието му. А той, преситен от тия тълпи, понякога подаряваше на слугите си по някой и друг екземпляр от драговолната плячка, или пък изхвърляше вече употребените си булки в задния двор на замъка, където слугите отиваха и си взимаха която им хареса.

  В царството на змея никой вече не можеше да прави нищо, да купува и да продава, да съгради дом и да отгледа деца, ако няма скъпоценни парченца от змейовите люспи. Които змеят отделяше от огромното си туловище всяка пролет, и то ако бе успял да се нахрани с достатъчно човешки души през съответната година. Иначе ставаше много изнервен и зъл, пускаше огън от ноздрите си и изгаряше всеки, изпречил се неволно на пътя му. Слугите бяха длъжни да купуват с тези люспи, с които можеше да се купи всичко, душите на змейовите поданици. А най-добре се чувстваше змеят, ако му доведяха някоя непокварена, смела душа, която се беше борила до последно. Защото от такива души на змея му поникваха после не само нови, по-остри зъби, не само нови, по-лъскави люспи, но и крилата му ставаха някак си по-големи.

  Йоан беше от тези упорити, непокорни души, които още не се бяха предали на змея. Той помнеше още как в малката стая, в която израсна, имаше окачена дъсчица с образа на Светеца-воин, убил прапрадядото на сегашния змей, заради похитена от него девойка. И освободил тогавашните хора от тягостното змейско иго, макар и не завинаги. Защото наследниците на прапрадядото змей се запазили живи и тяхното потомство се възцарило пак, подпомогнато от човешката алчност и страх, и всичко потънало пак в още по-голям страх и невежество.

  И така до времето, в което Йоан се роди и порасна, и в което родителите му се бореха с много лишения, за да не предадат душите си, както и душата на Йоан, на змея. При това, когато Йоан беше още млад, не всичко се мереше със змейови люспи. Но после лека-полека, колкото повече души се предаваха и за стотна от стотната на една змейова люспа, и колкото повече души бягаха далеч, в други царства и страни, от проклетия тукашен змей, толкова по-скъпа ставаше цената на мерната единица за всичко в страната на Йоан – змейова люспа.

  И дори, когато избягалите надалеч се връщаха за малко по родните си места и се сещаха за клетата си, ограбена от змея родина, те също можеха да купуват и продават, само ако притежаваха частици от змейови люспи. Пък били те и от някой чуждоземски змей, защото нашенският си имаше ош-беш с разни роднини по света – може би не толкова нагли и чудовищни като него, но все пак змейове. Разликата за избягалите обаче се състоеше в това, че там, където бяха избягали, змейовете не притежаваха всичко. Имаше някъде дори такива змейове, които изглеждаха почти опитомени. И макар и с много труд и усилия, в чуждите, далечни страни, избягалите души можеха да живеят някак по-човешки. Можеха дори да си купят с чуждоземски люспи или части от тях някой и друг имот, а и някоя друга човешка душа от родината.

  Да, дори това се случваше. Човешка душа в родината да бъде купена от някой избягал сънародник. Но това беше по-скоро изключение. Повечето души, пребиваващи тук, в родината на Йоан, бяха отдавна или слуги на змея, или слуги на неговите слуги, или бяха вече на път към огромния му търбух.

  Това поголовно унищожение и изгонване на души беше стигнало вече дотам, че жива душа не остана незасегната в царството на нашия змей. Всички или бяха слуги на змея, или слуги на неговите слуги, или бъдеща храна за него. И той, както и слугите му, можеше да се наложи да заминат някой ден за други земи, за да има какво да продават, купуват и да пълнят ненаситния търбух на чудовището – защото то имаше нужда от нови и нови души, за да диша, да се покрива с люспи и да размахва зловещо криле над имотите си.

  Но това дали ще има нови души, които да отидат за храна на змея, и той отново да се покрие с люспи, с които се купува и продава всичко, не интересуваше Йоан. Той знаеше, че змеят няма да си тръгне никога, докато не успее да напъха в търбуха си и последните, най-силните и чисти души – защото освен, че единствени му се съпротивляваха, те бяха и най-добрата храна за него.

  Влизайки в неговото туловище, пълно с толкова предварително смлени и смазани хора (от които му порастваха после тънки, изкривени люспи), тези, другите души, можеха да влеят в кръвта му качества, които той не притежаваше. Можеха да го направят наистина силен и смел. Не толкова тресящ се от напрежение дали слугите му ще успеят да му доставят достатъчно храна за новия сезон. Дали ще опазят всичките му многобройни резиденции, имоти, складове и тържища за хора. Дали пък и някой друг, чуждоземен змей, няма да се усили толкоз, че да вземе да го измести, да се настани на трона му – който слугите му, усъвършенствали до безумие в продажничество, едва ли щяха да защитят. Те просто щяха да се закълнат във вярност на новия господар и да предадат стария. Като при всички слуги, той можеше да разчита на тях само заради страх, алчност и лакейство. А страхът, който неговите слуги му имаха, можеше да бъде достатъчно силен, само ако и той самият беше такъв.

  Затова на змея му трябваше душата на Йоан. И на малкото останали хора като него, които не се бяха още продали. Тези последни живи души, обаче, не бяха до Йоан и той не беше до тях. Те се бяха скрили в най-тайните, неоткрити от змея пещери, и в последните, неопоскани от слугите му гори. Затова нито Йоан можеше да победи змея, погълнал толкова много покорни души, заедно с техните страхове; нито змеят можеше да победи Йоан.

  Въпреки че Йоан беше сам, а змеят не беше, змеят можеше да го победи, само взимайки част от силата на смела душа. Затова той бе пратил свои потери от слуги да претърсват последните пещери и гори, за да отрият някоя още жива, не продала се душа, която да бъде изядена. А Йоан можеше да победи змея, само ако срещу страховете на хилядите и хиляди души, погълнати в ненаситния змейски търбух, застанеше не само неговата, но и нечия друга смелост; не само неговата, но и нечия друга решителност – за да победят заедно страховете на всички отдавна продали се хора.

  Когато последната потеря от слуги излезе от тежките врати на замъка и се запъти на лов на души, Йоан стоеше още на билото на планината. Той обаче не искаше да гледа към потерята и изгубените души в нея. Затова извика в съзнанието си образите на близки и приятели, на другари по съдба, които бе изгубил. После си спомни си как едни от тях се предадоха и станаха слуги на змея; как други се удавиха в блатната змейска мизерия; как трети избягаха надалеч; а четвърти дори се опитаха да изнудват Йоан, защото, въпреки че мразеха издъно тукашния змей, бяха решили и те, че всичко се продава и купува. Спомни си за всички тях, извади от пазвата си дъсчицата с образа на Светеца-воин, пробол прапрадядото на сегашния змей, целуна този образ и се приготви да се хвърли от най-високото място на билото. Ако имаше късмет, можеше никой змейски слуга да не намери тялото му и да го предаде, макар и мъртво, за огромния търбух на змея. И змеят нямаше да знае, освен това, че един от последните наследници на Светеца-воин вече е напуснал тази грешна земя и няма да изправи копието си срещу него.

  И може би някой ден, въпреки всичката продажност, алчност, мизерия, ужас и страх, които пиеха последните живи сокове от души и тела, и се опитваха да похитят децата още от утробите на майките им, може би щеше да се роди някой друг Йоан, който да не е сам и който да се изправи срещу огромното туловище на змея. Да го убие, подкрепен от свои другари, и да освободи тази красива и тъжна страна, в която Йоан се роди и живя. Да изхвърли боклука и да направи послушни слуги на народа дори от децата на змея.

  С тази мисъл Йоан полетя надолу, а Светецът-воин слезе от високите небеса и, поемайки уморената душа на Йоан на своите невидими рамене, взе и копието му, и хвърли това копие към големия замък на змея. Копието изсвистя като стрела, изгуби се в далечината и, стигайки през всички дебели стени и безбройни слуги до леговището на змея, се заби право в сърцето му. Змеят изхриптя, задави се с кръвта и жилите на всички, които беше погълнал в търбуха си, а после очите му се изцъклиха. Като видяха това, слугите почнаха да пълнят панически джобовете си със змейови люспи и да бягат от замъка. Те не знаеха, че с тези люспи вече няма да може да се купува и продава всичко, но след като чудовището бе вече мъртво, само за тях можеха да се хванат…

  После, когато се разбра и разчу, че огромният змей е бил поразен, а слугите му са се разбягали, някои другари на Йоан решиха все пак да се върнат в озлочестената си родина. Те се сетиха и за Йоан, и поразпитаха малкото все още останали живи човешки души, излезли вече от гори и пещери, дали не знаят нещо за него. Никой обаче не знаеше нищо за Йоан и никой не го намери. Само едно дете от завърналите се намери в тревата, недалече от опразнения замък на змея, дъсчица с образа на светец-воин и попита родителите си кой е човекът, който е нарисуван там. „Не знаем – казаха те. – Май това е образът на един забравен светец воин, който преди да си заминем оттук, дори служителите в храмовете продаваха за стотна от стотната на една змейова люспа“. После се загледаха по-внимателно в крехката, стара дъсчица, и избледнелият образ им заприлича не само на Светеца-воин, роден и живял преди толкова векове, но и на човека от тяхното време, когото така и не намериха.

   

  Мариана Христова

• Резултати от конкурса „Любов във виното искри“ – 7-10 място

  Тази публикация съдържа отличените от 7-мо до 10-то място творби в Националния литературен конкурс „ЛЮБОВ ВЪВ ВИНОТО ИСКРИ“, организиран и проведен в групата „ЛИТЕРАТУРНИ ОТКРОВЕНИЯ“, в който участваха над 200 български автори. Първите три творби, отличени от журито с председател Красимир Тенев и членове Мая Нарлиева, Станислава Немска и Виктор Хинов, могат да се видят ТУК. Отличените от 4-то до 6-то място творби – ТУК.

  

  .

  Седмо място:

  И НЕИЗБЕЖНИ СМЕ

  Христина Мачикян

   

  По улиците скита вечерта
  и сплита стъпките ни като прежда.
  Във локвите е паднала луна.
  Изгубили сме се. Като надежда.

  Нощта се утаява по первазите,
  отпива глътка време. Не изстинало.
  Ухае роза в шепите на вазата.
  Несвършени сме с тебе. Като минало.

  Излива тънък звън ръбът на чашите,
  а виното пияно е от устните.
  По тишината грапав шепот дращи.
  Непредвидими сме. Като изкуство.

  Загърнати във нощната си приказка,
  събираме звездите й по тъмно.
  Отвън щурците дрезгаво се кискат.
  И неизбежни сме. Като разсъмване.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Христина Мачикян e родена в Пловдив. Завършила е музикално училище, след което Музикалната академия в родния си град. Преподава пиано в Музикална школа в Кърджали, където живее от доста време. Христина пише от дете – повече поезия, а опитите й в прозата са започнали преди няколко години. Нейни творби са публикувани предимно в литературни сайтове, но също и в печатни литературни издания. 

   

   

  Осмо място:

  ВИНО

  Пламен Панчев

   

  Сред всички изкусителки в света –
  жена такава искам да открия.
  Да бъде вино в чашата ми тя –
  и да е силно – щом от него пия.

  Да ме крепи тръпчивият му вкус.
  Да ме подпалва то, да ме замайва…
  Единственото име наизуст
  соленият ми ден да шепне тайно.

  Ала такова дълго не открих.
  (И тествайки вкуса му между тия.)
  Внимателно от чашата ти пих…
  И оттогава… само тебе пия.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  Пламен Панчев е роден през 1948 г. в Разград. Завършил е ВИХВП – Пловдив, инженер-технолог, а по-късно Националната спортна академия. Бил е баскетболист, играл е за „Ямбол“, „Академик“ – Пловдив и „Лудогорец“. Треньор на мъжкия отбор на „Лудогорец“, бивш треньор на националния юношески отбор, майстор на спорта. Панчев е автор на седем стихосбирки: „Връхна нота“ (1987), „Все по-далеч от думата надежда“ (1994), „Тревожен хляб“ (1996), „Спиралата на спомена“ (1998), „Целувай ме, змия великолепна“ (2002), „Добро утро на залеза“ (2008) и „Среднощен реверанс“ (2014). Негови творби са превежданr на руски, английски, испански, сръбски, хърватски, турски и гръцки. Член е на Съюза на българските писатели и на Славянска академия.

   

   

  Девето място:

  КАКВО Е ЛЮБОВТА

  Любомир Чернев

   

  Какво е любовта? Не знам.
  Аз питал съм се много пъти,
  когато съм оставал сам,
  дали ме има във съня ти.

  Дали дори, когато ти
  твърдиш – не ме обичаш вече,
  в душата ти следа блести.
  На щастието знак далечен.

  Да пийнем чаша вино. Аз
  си спомням онзи ден, когато
  се влюбихме. С такава страст
  под нас въртеше се земята!

  Бутилка вино. Аз и ти.
  Любов и вино се привличат.
  Размесват се в кръвта… Прости,
  не мога да съм безразличен.

  Любов във виното искри.
  Не е ли любовта представа?
  Не е ли любовта дори
  животът, който ни остава…

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––

  Любомир Чернев е роден през 1960 г. в София. Завършил е УНСС. Негови творби са публикувани преди във вестниците „Средношколско знаме“, „Студентска трибуна“, „Народна младеж“, „Пулс“, „Литературен фронт“; в списанията „Жената днес“, „Читалище“, „Пламък“. Както и, в наше време, в „Словото днес“, в. „Литературен глас“ – Стара Загора, поетична антология „Белоцветните вишни“ (2016), алманах „Литературни искри – Гостивар 2015 г.“ в Р. Македония, антология „Поети 2015“ и антология „Поети 2016“ (издания на СБП), сп. „Литературен свят“. Първата му стихосбирка „Градска хроника“ излиза през 1991 г. Втората – „Обещах да те намеря“ е издадена през 2015 г., а третата, „За красотата“ – през 2017 г. Член е на Съюза на българските писатели. 

   

   

  Десето място:

  ДО КАПКА

  Христина Борисова

   

  Пресъхнаха без вино бъчвите.
  Избяга презглава и гроздоберът.
  Цветът на вино сигурно е същият,
  но помня го с вкуса от вчера.

  По тъмно прекипяваше. И в него
  звукът на зряло грозде се разпукна.
  А аз отворих мрака на килията,
  на който неочаквано почука.

  Избяга ли? Едва ли ще посмееш
  след котвата, с която те притеглих,
  към дъното заливано от обич
  да слезеш с мен в безцветния ми делник.

  И ти остана – врича се и слиза
  надолу по въжета от коприна.
  Поиска ми подслон – притихнал завет
  след бродене в бодли и сред коприва.

  Сега плета, а нощем я доплитам
  пътеката, с която те догонвам.
  Дори и тук усещам, че се скита
  духът ти по природа неуморен.

  Избяга ли? Не си, защото имам
  въжетата… но виното изтече.
  Съня ти сит пресявам.
  И ми стига –
  до капка сетна ти ми се обрече.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Христина Борисова е родена в Севлиево, където живее и днес. Пише стихове от ученическите си години. Първата й поетична книга – „Очи за лято“ излиза през 2009 г., следвана от стихосбирките „Всеки следващ дъжд“, „Любов, не ти прощавам“, „Оставам“, „Сезони – хайку, хайга, суми-е“, „Щурец на прозореца“ и „Заключване на зимата“. Носител е на награди от национални литературни конкурси, сред които първи награди от „Златен Явор“/2017/, „Поезия и песен на Балкана“/2013/, „Искри над Бяла“/2009/; втора награда от национален конкурс в Нова Загора /2009/; трети награди от конкурса „Николай Лилиев“ /2017/, конкурса „Биньо Иванов“ /2011/, конкурса „Златен пегас“ на в. „Ретро“/2013 /; специалната награда от националния конкурс „Кураж“ за стихосбирката „Оставам“/2011/ и др. Нейни творби са публикувани в алманасите „Културна палитра“ и „Нова българска литература – поезия“, в сборниците „Лирически кръстопът на музите“ и „На изповед пред Дякона“, в „World Poetry Yearbook “ и др. 

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Честито на отличените автори!

  .

• Резултати от конкурса „Любов във виното искри“ – 4-6 място

  Тази публикация съдържа отличените творби от четвърто до шесто място в Националния поетичен конкурс „ЛЮБОВ ВЪВ ВИНОТО ИСКРИ“, организиран и проведен в групата „ЛИТЕРАТУРНИ ОТКРОВЕНИЯ“. В конкурса участваха над 200 български автори. Първите три творби, отличени от журито с председател Красимир Тенев и членове Мая Нарлиева, Станислава Немска и Виктор Хинов, могат да се видят ТУК.

  

  .

  Четвърто място:

  ЛУДО ВИНО

  Светла Илиева

   

  Аз знам защо пристигаш всяка вечер.
  Не си пияч заклет като мнозина.
  Не можеш ти от мен да изтрезнееш –
  аз – твоето непрекипяло вино.

  Устата ти не пият, пресушени,
  и нищо, че мори ги жажда тъмна.
  Очите ти – по-жадни – пият мене.
  Кръчмарка съм. Не можеш ме излъга.

  Защо препуска пулсът ми тревожно,
  а птичето в гърдите ми потрепва?
  Едни очи ли пиха ме безбожно?
  Но никой като теб не ме обсебва.

  И аз, от тебе, двойно по-пияна,
  завихрям се, замаяна танцувам.
  И лудост ти доливам във стакана,
  та огън да сбереш в едничка дума.

  Едничка дума! Толкова ми стига
  да тръгна след очите ти магьосни.
  Ни кръчма, ни богатство, нито изба
  цената на една любов не коства!

  И с мен ли клада разгориш, оставаш
  за цял живот пиян от лудо вино.
  Не ме е страх от огън и жарава!
  Рискувам всичко! Само промълви ми!

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Светла Илиева е родена през 1971 г. Завършила е СОУ „Асен Златаров“ в гр. Шабла. Живее в с. Крапец, област Добрич. Нейна творба е отличена със Специалната награда от конкурса “Горчиво вино“ на Община Петрич.

   

   

  Пето място:

  СТАРО ВИНО

  Валентина Шейтанова

   

  Изпий ме бавно като чаша вино.
  В началото горча. От тишината е.
  На тихо зрея толкова години.
  Вкуси ме, усети и дай нататък!

  Навярно от тъгата е тръпчивото,
  но в него има нещо от земята.
  Ухае на трева и съпротива.
  След малко ще отмине. Дай нататък!

  Взривява те за миг дъхът на билки
  и слънчеви протуберанси кратки.
  Усещаш леко киселата жилка
  на недоволство?! После ставам сладка.

  Къпиново ухае. На кръвта ми.
  И ягоди преплитат вдъхновения.
  Дъхът на мандарини ще подхрани
  миг коледно и южно настроение.

  Ти просто затвори очи и чувствай
  как ходи по езика светлината.
  Тя идва от дълбокото с изкуството
  да съхраниш живота си в душата.

  Изпий ме просто! Аз съм старо вино.
  Узряло, малко тежко, но разкошно,
  чаровно с привкуса на медовина,
  с магичност самодивско-полунощна.

  Изпий ме сам! Това не е самотност.
  В компания си губя аромата.
  Единствено за тебе съм приготвена.
  Замайвам и сърцето, и главата.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Валентина Шейтанова е родена  през 1951 г. в гр. Бяла. Детството и ученическите й години преминават във Велико Търново. Завършила е Далекосъобщителна техника в Техническия университет в София. От 1978 г. живее в Бургас. Работила е в БТК. Пише стихове от дете. Първата й публикация е във в. „Борба“ – Търново. Нейни творби са публикувани в местния печат в Бургас, в. „Уикенд“, сп. „Море“, Алманах „Бургас“, Алманах за поезия „Буквите“ и др., както и в литературни сайтове. През 2000 г. излиза стихосбирката й „Конекрадец“.

   

   

  Шесто място:

  НЕЖНОСТ

  Александър Белчев

   

  Вече те докосвам,
  но те искам
  не на пристъпи, а бавно… бавно…

  Нежността ми,
  тънка като мисъл,
  чака капка бисерна – тогава

  пак ще можем
  заедно да пием
  тази ласка, дето ни погубва.

  А пък сетне
  по бутилка вино:
  да не би случайно да се влюбим.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Александър Белчев е роден през 1952 г. в Добрич. Завършил е Електроинженерство във ВМЕИ – Варна, специализира радиожурналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като електропроектант, редактор в Радио Варна, секретар на Дружеството на писателите в Добрич, главен редактор и управител на Радио Добрич. В момента е в редколегията на сп. „Антимовски хан” на Дружеството на писателите в Добрич. Стихове на Александър Белчев са публикувани в „Литературен фронт”, „Пулс”, „Стършел”, сп. „Пламък”. Лауреат е на национални литературни конкурси. Дебютната му стихосбирка „Забранени градини” излиза през 1997 г. в поредицата „Литературна академия” на Университетското издателство „Св. Климент Охридски”. Автор е и на стихосбирките „Тъмни тайни” (2002 г.), „Златотърсач” (2012 г.), ”Спирачки за керван” (иронии и апострофи, 2012 г.). По негови стихове са създадени баладите „Равноденствие” (изпълнявани от Кристина и Михаил Белчеви), „Лятото” и „Белег” (изпълнявани от Милица Божинова и Асен Масларски, музика Асен Масларски).

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  Честито на отличените автори!

  Скоро в Еврочикаго ще бъдат публикувани и творбите, класирани от журито от 7-мо до 10-то място.

  .

• Резултати от конкурса „Любов във виното искри“ – 1-3 място

  Тази публикация съдържа първите три наградени творби от Националния поетичен конкурс „ЛЮБОВ ВЪВ ВИНОТО ИСКРИ“, огранизиран и проведен в групата „ЛИТЕРАТУРНИ ОТКРОВЕНИЯ“. В конкурса участваха над 200 български автори. Журито, което се състои от членове на групата, ни изпрати, както бе обявено и в самия конкурс, отличените творби за публикуване.

  

  И така, ЖУРИ в състав – КРАСИМИР ТЕНЕВ, председател, и членове: МАЯ НАРЛИЕВА, СТАНИСЛАВА НЕМСКА и ВИКТОР ХИНОВ, определи следните стихотворения за челните места в поетичния конкурс:

   

  Първо място:

  ВИНАГИ ЩЕ ИМА УТРЕ

  Димитър Никифоров

   

  Без да жаля за дните прахосани,
  всеки мрак вдън душа ще потуля.
  Вече зная, че просто съм гостенин –
  по терлици и прана кошуля.

  На челото ми – тънки браздулици,
  а душата кипи по хлапашки.
  Зимен вятър по пустите улици
  мята къдрава бяла опашка.

  Златорога луна над варошите
  ще приспи и събуди петлите.
  Сиви облаци, облаци рошави,
  накъде пак припряно летите?

  На съдбата отричам прищявката
  сам да пия от нощното вино.
  Чуй как пеят навън кукумявките:
  този свят без любов ще се срине.

  Не гадай с късен поглед по чашите –
  всеки спомен е погреб барутен.
  Да се сгушим на топло в чаршафите!
  Лека нощ, мила моя… До утре!…

   

  ––––––––––––––––––––––-

  Димитър Никифоров е роден през 1968 г. в с. Крушовица, Врачанско. Завършил е строително училище във Враца. Сега живее и работи в София. През 2013 г. излиза стихосбирката му „Бодли в сърцето“ (пилотна книга на издателство „ХуЛите“), през 2016 г. – стихосбирката „Последната пробойна“. Най-новата му книга „Казано по мъжки“ излезе наскоро.

   

  .

  Второ място:

  ЗАЩОТО СВЕТЪТ СЕ ВЪРТИ

  Ники Комедвенска

   

  Самотата в кварталната кръчма сълзи като рана,
  но умело прикрива коравите мъжки вини.
  На четворната маса, от няколко часа пияна,
  си поръчва жената, най-тъжна от всички жени.

  Над поредната чаша в мълчание кипнало вино
  тя разстила косите си – есенно-сребърен шал,
  и закрива очи, пълни с толкова болки изстинали,
  като скитник в годините, всяка любов изживял.

  И мъжете я гледат, и стръвно в душите им вият
  всички думи-камшици на делника груб и суров.
  Но не виждат, че нейните устни от виното пият,
  а сърцето й пие от чашата само любов.

  А когато в кръвта й последната капка узрее
  в неподвластен на времето древен езически код,
  тя си тръгва с несигурни стъпки. И влюбен във нея,
  се търкулва по прашните стълби самият живот.

  Вън я дебнат очи – безпогрешни човешки капани.
  „Ето идва пияната!” – в тъмното някой крещи.
  Но и те не разбират: светът покрай нея пиян е.
  …и жадуващ любов, все така се върти ли, върти…

   

  –––––––––––––––––––––

  Ники Комедвенска е родена и живее в Сливен. Завършила е гимназия „Добри Чинтулов“ в родния си град и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на поетичните книги „Свят за лудите“ (2012), „Педя душа (2014), „Кабинети за ближни“ (2017) и на повестта „За чудо и приказ“ (2015).
  

   

  .

  Трето място:

  ЕДНА ЛЮБОВ

  Албена Димитрова

   

  Живота си препъвах в гордостта.
  Пиян се олюляваше – от страсти.
  Душата ми политаше в калта.
  След всеки удар мъничко пораствах.

  В потока на сълзите се измивах.
  И тръгвах пак с нозе, до кръв охлузени,
  да търся любовта непредпазливо
  в мъглата от погубващи илюзии…

  Но всеки миг незрим до мен вървеше
  Смиреният, родилият се в ясли.
  Помазаникът праведен – до грешната.
  Небесният Баща – до дъщеря Си…

  Окъпа ме и бях новородена!
  Покани ме на Тайната вечеря.
  Разчупи хляба, даде и на мене.
  От чашата отпих с ръце треперещи.

  Една Любов във виното искри –
  безкрайната Любов Богочовешка!
  Изтръгва ме от пъкъла дори!
  Дарява ми криле, Небе… и Вечност!

   

  –––––––––––––––––––

  Албена Димитрова е родена през 1958 г. в гр. Павликени. Завършила е гимназия в родния си град с отличен успех и златен медал. После завършва астрономия в СУ „Св. Климент Охридски“ и започва работа в Университетска библиотека като физик–библиотекар, след което специализира  „Библиотекознание”. По-късно завършва музика (оперно пеене) в Софийския университет и в момента работи като музикален педагог. Първите си стихове авторката написва на 18-19 годишна възраст. Отличена е с поощрителна награда за млади поети. След период на прекъсване от 20 години, в които Албена не пише, тя отново се връща към поезията. Нейни творби са публикувани в литературни сайтове.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Честито на отличените автори!

  В Еврочикаго ще бъдат публикувани творбите и на още седем автори, които са били класирани от 4-то до 10-то място в поетичния конкурс.

  .

• Трипер от комар

  Разказ от Хасан Ефраимов

  

  На какви ли места не ни е отвеждала съдбата, в какви ли не поселища. Пристъпваш в някой град, където вече си бил. Дали някъде е останала следа от младежа, мечтал в парка? Калдъръмите дали още пазят спомените от протритите му маратонки, или дъждовете отдавна са отмили всичко и са го превърнали само в спомен? Поглеждаш с надежда към всеки ъгъл. Дали пък оттам няма да се появи момичето, с което сте крачели, стиснали пламтящи длани? Ето… Не… това е само зрителна измама! Измама, като всичко на този свят. Просто момиче друго, тръгнало света да преоткрива, докато не се поквари накрая и то в безкрайните дебри на човешката низост. Неволно повдигате поглед и се вглеждате в блестящата витрина. Посивял човек оттам ви гледа. Да, все още е силен, виждате снагата му с енергията в нея стаена, но погледът… Той е празен. Мечти в него отдавна няма.

  С тези мисли покрачих из Русе. Бях ходил многократно там, но не познавах добре града. Харесваха ми сградите, строени в една отминала епоха, атмосферата, която се носеше из улиците. Но само толкова.

  Оставих колата на платен паркинг, където собствениците се оказаха по-скоро ортаци на джоба ми, отколкото временни пазители на возилото.

  – Какво пък? В Търново ми продадоха моята собствена кола още веднъж – си изрекох и включих каката от телефона. Тя веднага заговори с прекрасния си глас и ме поведе из русчушките калдъръми.

  За около час-два приключих с ангажимента си, но ми оставаше още един, с промеждутък между двата от няколко часа. То, какво и да правиш в чужд град? Да киснеш в някое кафене? Не, не е за мен това. Затова поех към реката. Винаги ми е било приятно да съзерцавам Дунава. Това е велика река, да знаете! Толкова мръсна, пълна е с фекалии, а си тече спокойна. Също като хората! Ако не вярвате, излезте по улиците. Ще срещнете толкова много мръсни души, погнусата едва не ще ви погуби, но те ще се усмихват, подобно на сълза невинна.

  Не след дълго се озовах на крайречната алея. Денят бе слънчев, но студен, а всички знаете, че аз зимата навън не излизам. Този ден, обаче, бях се екипирал подобаващо. Навлякох си дебело яке, подплатено с вата, скиорската шапка нахлузих досущ под ушите, топъл шал намотах около врата като не забравих да си увия и устата и носа. Естествено, не пропуснах и велурените ръкавици, подарени ми от едни приятели на поредния ми рожден ден. По едно време се видях в някакво огледало, което не знам как се озова там, и едва не подскочих – пред мен стоеше опакован ескимос, дошъл от сибирските тундри.

  Поразходих се насам-натам из алеята. Някакви романтични мисли, породени от мръсната река, така и не усетих, но ми беше приятно да се шляя безцелно. Странно – студ не усетих. По едно време застанах до едни перила и с празен поглед се вгледах в реката, поела към своята гибел в морето. Някакви идиоти бяха разпънали неразбираема апаратура и се шляеха из брега.

  – Ей, откачена работа – възнегодувах от най-дълбоките дебри на душата си. – Какъв ненормалник трябва да си, за да работиш навън в този студ?

  Сто процента щяха да се разболеят. Час-два и накрая все щяха да замръзнат. Но какво ми пукаше?

  – Ей, приятел, цигари имаш ли? – обърна се тогава единият от тях към мен. Беше дребен шишко с огромни мустаци. Те, дребните мъже, са така – винаги ходят с бради или поне мустаци, за да изглеждат значими. Ако не вярвате, вгледайте се из улиците. Чак тогава разгледах цялата компания от идиоти, работещи на студа. Бяха трима мъже и една жена. Дамата по-скоро обикаляше като на модно дефиле с ръце, пъхнати в джоба на якето, и подскачаше непрекъснато, докато мъжагите се кьореха в апаратурата и се правеха, че разбират нещо. Формите на дамата привлякоха вниманието ми така, както си беше загърната в якето, и неволно лигите ми потекоха и навлажниха шала.

  – Имам, ама са си мои – срязох веднага мераците на шишкото към цигарите ми. Винаги така правя – режа от раз. Иначе няма отърване. Приятел, туй-онуй, докато не станат ортаци на кутията ми с цигари. Ама аз тази попара вече бях я сърбал стократно.

  – Ако почерпиш по една цигара, ще ти кажа какво правим – опита се да ме стимулира шишкото.

  – Че мен какво ме интересува? – довърших го почти от упор.

  – Е, как не те интересува? Всички спират и питат.

  – Гарантирам, че е някоя простотия. Отдавна не съм виждал да се върши нещо смислено на този свят.

  – А, недей така, приятел. Вършим много важна работа.

  – Че каква важна работа може да се върши в студа?

  – Ще ти кажа, ама ще почерпиш ли цигарка?

  – Не! Работата ви важна, ама пари за цигари нямате.

  – Броим комари – изцепи се тогава шишкото.

  Учудването ми бе толкова огромно, че ако не беше шалът, който да го придържа, ченето ми щеше да висне чак до тинята на реката.

  – Моля…? – успях да отроня само.

  – Броим комари!

  – Комари?

  – Да, комари.

  – В този студ?

  – Че какво му е на времето?

  Е, нямаше как да споря повече, затова безславно се предадох. Бръкнах в джоба си и веднага им предоставих цялата кутия с цигари. Не е здравословно да се спори с хора, които могат да броят комари дори в януарския студ. Онези веднага се дотътриха и награбиха по една цигара с треперещи от студа ръце.

  – Много тънки, бе господине – изцепи се и красавицата по адрес на цигарите.

  – Е, като не ти харесва, върни я. Пък ако искаш дебела… – ликвидирах я веднага. Не е познала човека, с когото да се заяде.

  Нашите довършиха цигарите си за отрицателно време. Без това тънките ми цигарети могат да понесат само няколко дръпвания. Първа бе дамата. Хвърли фаса и веднага посегна за нова папироса.

  – Не дърпай толкова навътре, де! Ти, с тази уста, може да си отвориш банка от Дунав мост, моето момиче – не й останах длъжен. Но онази само се засмя и ме погледна гальовно. Усетих как погледът й ме разсъблече. Тръпка премина през цялото ми тяло и неволно се облизах, мъчейки се да озаптя лигите, потекли от устата ми. После, след тази успешна атака, красавицата без свян запали нова цигара. Явно й допадна идеята, която изтървах без да искам пред нея.

  Приказката тръгна и не след дълго разбрах, че е трябвало да дойда с цял стек цигари при преброителите на комари.

  – И защо ги броите тези комари? – все пак не се стърпях по някое време.

  – Защото това ни е работата и затова ни плащат – отвърна веднага шишкото.

  – Брех, мамито му… И кому е потребно това?

  – Как кому? На държавата. Той и Премиерът брои бандероли от кофите за боклук, ама някой да му е казал нещо? Всички знаят, че оттам му идва папото.

  – Държавата що не вземе да преброи курвите по Дунав мост?

  – А, това вече е друг ресор. Ние сме специалисти само по комарите.

  – А бе, какви комари броите посред зима?

  – А, няма зима, няма лято. Дългът си е дълг и ние работим в студ и в пек – отвърна и един дългуч, който също беше с мустаци. Явно мустаците бяха атрибут на преброителите на комари, защото и третият член беше с мустаци.

  – Добре че красавицата поне е без мустаци – изтърсих на себе си. – Като знам колко мустакати жени се разхождат из улиците. Живи джендъри, ама после роптаят по Фейсбук.

  – Може ли по още една цигара? – замоли се отново шишкото.

  – Приятел, цигарите ми не са за отопление – срязох мераците му, но оня се направи, че не ме е чул, и лапна поредната жертва от кутията ми.

  – Има много преброители из държавата – продължи дългучът. – Даже може да се каже, че ние сме държава от преброители.

  – Вярвам, че е така. След като дори и Премиерът брои.

  – Има такива, които броят орлите, таралежите, дивите свине и жабите дори.

  – Брех, мамито му…

  – Има и преброители, които броят облаците, изгревите и залезите. Но това, за което си мечтая аз, е да си намеря работа при Преброителите на ветрове.

  – Преброители на ветрове?

  – Да, има и такива. Седят по цял ден и си чешат… ушите, и никой не може да им хване спатиите.

  – Да няма и Преброители на пръдни?

  – Има. И там не е лоша работата.

  – Аре ве… И как става това?

  – Ами, замерва се нивото на сероводорода в атмосферата. Знае се колко хора има и количеството сероводород, изпуснато при една пръдня. Нататък вече е лесно.

  – Това пък за какво?

  – Как за какво? Евродирективи! Евронормативи! Ами парниковият ефект! Глобалното затопляне! Това са все проблеми, касаещи света. Една хубава такса за всяка пръдня и, а изпускай сероводород в атмосферата после.

  – Брех, мамито му… Слушай, приятел. Дали има и такива, които броят лешперите в тази страна?

  – А, да се разберем! Няма да обиждаш народа.

  – Е, за народа нищо не съм казал, ся.

  Реших повече да не питам нищо. Накрая все щях да загубя някой зъб или пломба от почуда, а не дай си Боже и цяло чене. Беше явно, че хората вършат много важна дейност и не беше моя работа да се изказвам по въпроси, които не разбирах. Така и щях да си тръгна, докато имах все още няколко цигари в кутията, ако не ме бяха попитали, какво правя аз на брега на Дунава.

  – Оплождам комари – отвърнах без да се замисля. Всички ахнаха в един глас. Дълго не можаха да се съвземат от шока, който им нанесох с тези мои думи. Шишкото дори изтърва скъпоценната цигара от устата си. Тя полетя надолу, превъртя се няколко пъти в безумен пирует и накрая цопна в мръсната вода и пое натам, където умират реките.

  – Да бе, оплождаш комари – възмути се искрено дългучът. – Че може ли да се оплождат комари?

  – Е, като могат да се броят…

  – А, това е друго. Важна и отговорна работа в държавата.

  – Броенето на пръдни е по-важна работа.

  – Че, този комар, с тази малката…

  – Колкото е по-малка, толкова е ценна, господине.

  – Брех, мама му стара, наистина е така!

  – Ама… как го правите? – не се стърпя дамата накрая.

  – Аз питам ли ви как ги броите?

  – Ама, все пак…

  – Е, ако държите много, мога да ви покажа нагледно, но само на вас. Все пак и аз си имам професионални тайни.

  – Искам, искам – заподскочи красавицата.

  Аз само това и чаках.

  – Добре, но елате да се отдалечим, че да не ни гледат.

  Е, и красавицата, сякаш, само това бе чакала. Пое напред преди мене, подскачайки от радост. Само дето не затананика песничка. Прехвърлихме едно хълмче, озовахме се под малко мостче, скривайки се от очите на мустакатковците, които с неприкрита завист гледаха след нас.

  – Но ще изпълнявате всичко, каквото и да е то. Иначе… – предупредих я по пътя.

  – Добре. Обещавам.

  – Повдигнете си якето. Така… Сега си свалете гащичките.

  – Ама…

  – Няма ама! Или не искате вече да видите как оплождам комари?

  – Искам. Добре.

  – Така… Сега се наведете и си подайте двете ръце назад. Точно така. Хванете комара, който ви подавам за крилцата, за да го държите неподвижен. Иначе много шават гадините и пречат на оплождането. Така, хванахте го.

  – Не усещам нищо.

  – След малко ще усетите. Много бързате.

  – Добре, господине. Ама… ох… Ама вие май…

  – Стойте, госпожо, тъкмо нацелих комара.

  – Госпожица…

  Ся, аз на това, което ми се говори, ли да вярвам или на моя собствен… усет? Ала нейсе…

  – Извинявам се, госпожице – изтърсих само в транс.

  Трудна работа е това оплождане на комари, но красавицата ми помогна много. Включи се активно и с жар в изпълнението на мисията.

  – Няма ли място в екипа ви за мен? – попита накрая, повдигайки гащичките си. Цялата се бе запотила в студения януарски ден.

  – Ще помислим по въпроса – отвърнах и аз с треперещ глас, дърпайки ципа си нагоре. – Такъв ценен помощник като вас…

  Странно, не ми беше студено вече. Изведнъж бях се затоплил и аз. Шалът ми се бе размотал и се въргаляше, подобно смачкана змия в краката на красавицата. Скиорската ми шапка, незнайно как, се бе озовала върху някакъв храст. Не било толкова зле през зимата дори в прословутия русенски студ, с такава страхотна асистентка.

  – Искам да видя и аз как се оплождат комари – изтърси шишкото, при вида на самодоволната физиономия на красавицата.

  – Да, бе… – не се стърпях и отвърнах, възмутен.

  – Значи за джендъри може, а за нас не. Така ли?

  – Моля?

  – Е, Аманда, пак удари кьоравото – не се стърпя и дългучът. – Откак обръсна мустака и сложи токовете… Наистина, в днешно време тези хирурзи вършат чудеса.

  Дори не се замислих, а ужасен се затичах, далеч от брега. Какво ме интересуваше кой, как и защо брои комари?

  – Но, господине, вие ми обещахте. Във вашия екип… за оплождане на комари – чуваше се истеричен крясък след мен.
  Изобщо не останах за втория ангажимент. Скочих в колата и натиснах газта.

  – Мамито му… – повтарях по време на целия път. – Къде се напъха пак, глупако? Защо все на мен се случват подобни неща?

  Прибрах се и дълго време не излизах никъде. През цялото време продължавах да псувам. Докато не усетих болка между краката. Отначало беше по-скоро неприятен гъдел, но постепенно се превърна в нетърпимо изтезание. Най-страшно беше в тоалетната. Имах чувството, че изпикавам метални стружки.

  – Мамито му… Сега пък и трипер – изпсувах, наведен над тоалетната чиния. То бива, бива, ама… да прихванеш чак пък трипер от някакъв си комар.

  Какво пък? В края на краищата, бях гинеколог и да лекувам трипер ми беше професия. Как иначе ще излекуваш болния като не знаеш какво усеща? Велики лекари са го правили в миналото. Нарочно си причинявали заболявания, за да изпробват своите лекарства. Имената им сега са в учебниците.

  – Да бе, в учебниците, с някакъв смотан трипер, прихванат от комар – обади се и някакво дяволче, нейде в мен. – По-скоро като лекар-глупак, дето ангелът му е слаб.

  – Дали пък няма да измисля лекарство, лекуващо трипера, настанил се в мозъците на хората? – се питах, гълтайки поредния антибиотик.

  – Да бе – отвръщаше дяволчето отново – Ще излекуваш трипера, а какво ще правиш със сифилиса? Ами с десетките зарази, предаващи се по пътя на мисълта?

  Оставих настрана заразните болести, преносими по различни пътища, и се замислих за преброителите.

  – Мамито им… – изпсувах отново. – Тръгнали комари да ми броят. Че и облаци, ветрове и пръдни броели. То, какво и друго да броиш в този свят, освен пръдни?

  Излегнах се на леглото и дълго още мислих за земята, в която се оказахме. Какво бъдеще оставяхме за децата си? Как да живееш в свят, в който може да прихванеш трипер дори от комар? Сякаш нямаше да е зле да се преместя да живея по-навътре в гората. С кучето! То, кого и другиго да вземеш? Все ще е заразен с някакво опасно заболяване. Може дори мисълта му да е заразена. Дали пък да не оплодя накрая някой нещастен комар? Може пък наистина да се пръкне някакво по-мислещо същество, което да не живее в лъжи и да ги изрича по цял ден.

  Неусетно съм заспал. Сънувах преброителите. Но не онези, измислени от човешката глупост и алчност, а истинските, пратени от самия Всевишен. Знаете ли? Бродеха сред нас и записваха всичко чинно. Незабележими ангели, свидетели на човешкото падение. Не пропускаха и най-дребната лъжа и гавра. Мълчаха и само записваха. Да, някой ден щеше да слезе Спасителят. Можеше дори да се появи и от самите хора. Навярно от дълго време е сред нас и помага за преброяването. Толкова много има да се брои вече в този свят. И набира… набира ярост и гняв. Мечът и огънят щяха да затанцуват смъртен танц. Видях добре това в съня си. Неволно се усмихнах и стана някак драго на душата ми. Дали пък не се превръщах в нихилист? Забравих дори за болката от трипера между краката си. Наистина, идваше ден и всеки получаваше заслуженото. Дори човечеството, извратило се от волята на самия Сатана! Само малко още… Та, какво бъдеще искате за свят, в който може да прихванеш трипер от комар?

  .

• Горе

  

  .

  Отдавна ме чакате, мои роднини,
  във скучния райски чертог.
  Деня си последен човек как да види –
  чертицата драснал е Бог.

  Броите ми чашите, всяка цигара,
  сушите в зародиш сълзи.
  Сърцето ми рано е там да отмаря,
  духът – подкосен да пълзи…

  Наточи ли, дядо, небесното вино?
  От него глава не боли.
  Към тебе пътеката пеш ще измина,
  вините ми – в девет коли.

  И баба, огрибала лунните нощви,
  погача за мене пече,
  а мама се щура какво да наготви;
  баща ми е още момче –

  вари си той дяволска люта ракия,
  не вярва, че аз остарях.
  За земното, татко, сега ще отпия:
  най-сладък е сетният грях.

  Не бях по света, не видях Самотраки,
  с отворени идвам очи.
  За теб, братовчеде, играя сиртаки –
  страхът ми дано не личи…

  Възпявайте, цигански ангели, пътя,
  звънти и ти, звездно дайре!
  Той свършва ли, няма натам да пристъпя.
  Не може душа да умре!

   

  Ганка Филиповска

• Неизпълнени мечти

  

  .

  Изпълват се мечти поовехтели,
  изпълват се една подир една.
  Годините ни – плодове узрели
  ни тупат по широки рамена.

  И ние имаме мечта – магия,
  сърцето само чува тоя глас.
  Ще дойде време, тя ще ни убие –
  нали расте босилек и за нас.

  Но, докато живеем под небето,
  със едри като праскови звезди,
  ний жадно ще целуваме полето,
  полято с кръв от нашите деди.

  Ах, тупат като плодове узрели
  годините по наште рамена…
  Изпълват се мечти поовехтели,
  изпълват се една подир една.

   

  Михаил Бъчваров-Бондар

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  

  Михаил Бъчваров-Бондар е роден през 1946 г. в с. Чийший (Огородное), Болградски район, Одеска област на Украйна. Потомък е на български преселници от 1812-1813 г. Прадядо му Димитър Бондар е един от над 200-те бесарабски български опълченци по време на Руско-турската война 1877-1878 г. Михаил завършва Висша профсъюзна школа в Москва през 1979 г. Преди това десетина години работи като миньор в Донбас. Първата му книга, написана на български език – „Камък на синора“, авторът е смятал за книга, белязала неговата съдба. Член на съюза на българските писатели и на Международния съюз на писателите на Русия. След разпадането на СССР прави опит да се установи да живее в България. Издал е стихосбирките «На белия свят» (1986), «Камък на синора» (1996), «Архангеловден» (1997), «Скитник сред ветровете» (2003), «В полето широко» (2005), «Чешити от Чийший» (2005), «Роден съм да помня» (2006), «Нали расте босилек и за нас» (2013). Превеждан е на руски, украински, белоруски и молдавски езици. Автор е и на документалния филм „Трънливият път към науката“ (1989). Умира през декември 2017 г.

  .

• От миналото не остана нищо

  Стихотворения на Андрей Андреев

  .

  ОТ МИНАЛОТО НЕ ОСТАНА НИЩО

  От миналото не остана нищо.
  Като че нищо и не е било.
  Отнесе всички северни огнища
  безумното вселенско колело.

  И свечерява. И не свечерява.
  Ала сърцето не изпитва страх.
  Написани са песните, остава
  прощални думи да добавим в тях.

  Щом нищо светло взорът ни не види,
  щом рая сме превърнали във ад,
  да кажем сбогом и да си отидем
  от тази есен и от този свят.

  Така било е и така ще бъде
  до края на живота и смъртта.
  И никого не мога да осъдя.
  И никому не мога да простя.

  .

  

  .

  БЪЛГАРСКИ ЦЪРКВИ

  В черната земя наполовина,
  във скали вградени,
  в долини,
  във градчета с изтънели зими
  и по склонове на планини.

  Гледам ви… И бавно се изнизват
  дни, години, векове край мен.
  И в дворовете ви тихи влизам
  като богомолците смирен.

  И се моля, без да се преструвам.
  Коленича, свеждам ниско кръст.
  И с протегнати ръце целувам
  камъка и българската пръст,

  дето в себе си ви е приела
  с ниски зидове и нисък свод.
  Може би затуй сте оцелели.
  Може би като един народ,

  чийто майстори са ви градили
  със молитва и пищов, с кама,
  от земята сте събрали сили,
  за да превъзмогнете срама,

  и от хляба, който тя е раждала,
  и от виното, което тук е пил
  българин, чиято силна жажда
  никой извор не е утолил.

  Нека ви запомня тъй: нозете
  българинът вбил в корава пръст
  и след най-жестоките кланета
  се изправя с целия си ръст.

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  

  Андрей Андреев е роден през 1943 г. в с. Раковица, Кулско. Завършил е Литературния институт “Максим Горки” в Москва. След първата си книга “Неделя” (1971) издава още няколко стихосбирки, сред които “И посрещнете щъркелите” (1977), “Докато трае утринният хлад” (1995), “Сираци на вечността” (1997), “Пътьом” (2000), “Сираци на вечността” (2006, избрана поезия), избрано в два тома – „Кладенците на моя живот“ и „Заветът на битието“, лирика и преводи (2013). Носител на наградата на Съюза на българските писатели. Преводач от руски. Автор на антологията “Калина алена, калина черна” (2008). Редактор на сп. „Везни“.

  .

• <<
• 1
...
• 38
• 39
• 40
• 41
• 42
• 43
• 44
• 45
• 46
• 47
• 48
...
• 81
• >>